Червеният змей

Първа глава: ЗА КРАЯ НА СВЕТА И ЗА ТОВА КАК ДЕЦАТА НА ОРМ ПОРАСНАХА

Най-после дойде годината, в която се очакваше краят на света. Орм вече бе на тридесет и пет години, а Юлва — на двадесет и осем. Всички християни вярваха, че сега, хиляда години след рождението на Христа, Бог ще се яви на небето, обграден от куп сияйни ангели, и ще съди хората — мъже и жени, живи и умрели — и ще реши кои от тях ще отидат в рая и кои — в ада. Орм беше чувал отец Вилибалд толкова често да говори за тава, че се бе примирил с този факт. Юлва пък така и не можа да разбере дали наистина вярва в тези приказки, но Аса-се чувствуваше щастлива, че ще е жива да присъствува на такова велико събитие, облечена в най-хубавата си премяна, и няма да е само труп, увит в погребален покров.

Две неща обаче безпокояха Орм. Едното бе, че Токе все още отказваше да се покръсти. При последното му посещение той положи, наистина големи усилия да го убеди, че ще постъпи разумно, ако смени вярата си, изброяваше му подробно всички привилегии, на които християните ще се радват в най-скоро време, но Токе упорствуваше и поднасяше Орм за неговото усърдие.

— Скучни ще бъдат вечерите в рая без Токе — неведнъж казваше той на Юлва. — Много велики мъже, които съм познавал, няма да попаднат там — Крок и Алмансур, Стюрбьорн и Олоф Пъстрата птица и още толкова големи воини. От тези, които обичам най-много, там ще имам единствено теб и децата, Аса, отец Вилибалд, Рап и хората от домакинството ни. Добре поне, че пак ще срещна епископ Попо и баща ти крал Харалд. Как бих искал и Токе да дойде при нас. Тая негова жена му пречи.

— Остави ги да правят каквото си искат — рече Юлва. — Нещата може да се развият не така, както очакваш. Лично аз смятам, че Господ надали бърза да унищожи света, който с толкова труд е създал. Отец Вилибалд твърди, че на всички ще ни пораснат криле. Като си представя него, теб или пък Рап с тях, и ми става смешно. Не искам криле, предпочитам да ми позволят да си взема златната верига, но свещеникът смята, че това е невъзможно. Така че за разлика от него не очаквам това събитие с голямо нетърпение и ще повярвам, когато видя всичко с очите си.

Орм се чудеше още дали да сее тазгодишната реколта. Щеше му се да знае по кое време на годината се очаква появяването на Христос, но отец Вилибалд не можеше да го осведоми точно. Не знаеше дали си струва труда, щом не е сигурен, че ще бъде в състояние да я прибере — дори да узрееше навреме, малка бе вероятността да му влезе в работа. Но скоро успя да разреши и този проблем.

Още от първия ден на Новата година младите покръстенн жени се впуснаха с неутолима жар да задоволяват плътските си желания. Не бяха сигурни, че в рая ще им позволят това удоволствие, тъй че, докато имаше време, се опитваха да му се наслаждават колкото може повече и по-често. Подозираха, че какъвто и вид любов да им предложат в рая, тя няма да им хареса така, както любовта на земята. Неомъжените слугини хукнаха като невидели, преследваха всеки мъж, който им се изпречи на пътя. Дори у омъжените се забеляза известна разлика, макар че те добродетелно се бяха вкопчили в мъжете си — смятаха за неразумно да поглеждат настрани, след като денят на Страшния съд е тъй близо. В резултат на това напролет повечето от жените в Грьонинг бяха бременни. Щом Орм разбра, че Юлва, Торгун и голяма част от останалите са в това състояние, той се разведри и нареди сеитбата да започне както обикновено.

— В рая не се раждат деца — рече той, — значи те всички трябва да се родят на земята. Но това не може да стане преди началото на идната, година — значи или свещениците са сгрешили в изчисленията, или пък Господ е променил плановете си. Можем да си живеем безметежно, докато не стане така, че в продължение на девет месеца никоя жена не зачене. Дойде ли такъв момент, ще трябва да очакваме края на света и да се приготвим за него.

Отец Вилибалд не успя по никакъв начин да убеди Орм, че предположенията му са грешни. По едно време дори и той започна да се съмнява — годината си минаваше и нищо особено не се случваше. Реши, че Господ вероятно е променил намерението си, като е видял още колко грешни, хора има по земята, до които неговото Евангелие не е достигнало.

През есента от изток пристигнаха някакви чужденци, които се придвижваха пеша покрай границата. Все войници и всичките ранени, на някои раните още кървяха. Бяха единадесет души и се мъкнеха от къща на къща, просейки подслон и храна. Там, където ги приемаха, те преспиваха нощ или две и продължаваха пътя си. Твърдяха, че са норвежци и се прибират вкъщи, но повече подробности не даваха. Държаха се кротко и никъде не се опитаха да употребят сила; ако някъде ги отпратеха, те продължаваха, без да се оплачат, сякаш не ги беше грижа дали са се наспали и нахранили.

Най-после пристигнаха и в Грьонинг. Орм, придружен от отец Вилибалд, отиде да поговори с тях. Щом видяха свещеника, те паднаха на колене и го помолиха да ги благослови. Той с удоволствие стори това. Изглеждаха щастливи, че са попаднали в християнска къща и особено че са открили там божи служител. Ядоха и пиха с огромен апетит, но след като се заситиха, станаха мълчаливи и очите им се зареяха с празен поглед, сякаш тяхното съзнание бе заето със съвсем други неща. Не обръщаха внимание на въпросите, които им задаваха- Отец Вилибалд прегледа раните, но мъжете се радваха най-много на благословиите му и сякаш не можеха да им се наситят. Щом разбраха, че следващият ден е неделя, те се примолиха да им позволят да останат и да присъствуват на службата и на проповедта. Орм веднага се съгласи, макар да бе раздразнен, че не му съобщиха нищо за себе си, дори откъде идват.

В неделя времето беше хубаво и доста хора дойдоха за църковната служба, спазвайки обещанието, което бяха дали пред отец Вилибалд в деня на кръщението. Настаниха чужденците на най-предните скамейки: те слушаха с благоговение свещеника.

Отец Вилибалд избра темата за края на света, както често правеше тази година. Уверяваше ги, че той ще настъпи много скоро, макар че бе трудно да се каже кога точно, и че всеки християнин трябва да живее праведно, за да е чист пред Бога, когато дойде денят на Страшния съд. Някои от чужденците презрително се усмихнаха на тези думи, но други се разплакаха и сълзи закапаха по страните им. След службата отново помолиха за специална благословия и отец Вилибалд удовлетвори желанието им.

След това те му казаха:

— Добър човек си ти, свещенико. Но не знаеш, че това, за което говориш, вече се случи. Краят на света дойде, Христос взе при себе си нашия крал, а нас ни забрави.

Никой не можа да разбере какво искат да кажат, а те не обелиха и дума повече. Най-накрая обясниха какво се е случило. Говореха сдържано, със съвсем безжизнен глас, сякаш всичко вече бе загубило смисъл за тях.

Разказаха, че техният крал, Олав Тригвасон, най-добрият човек след Христос, който някога е живял на земята, паднал в голямата битка срещу датчаните и шведите. Те самите били пленени живи, на кораба им нахлули вражески орди. Притиснали ги с щитове от две страни и те не успели да се защитят. Били уморени. Ранили мнозина, но други имали по-щастлива съдба — отишли при Бога заедно с краля си. Отвели ги с още някои техни другари на борда на един шведски кораб, щели да ги карат обратно в Швеция Били всичко четиридесет на брой. Една нощ спрели в устието на някаква река. Разбрали, че се нарича Свещената река, и решили, че това е знак от Бога. Всички, които имали сила, разбили оковите и се били с шведите. Успели да ги убият, но повечето им другари също паднали мъртви — останали. живи само шестнадесет. С гребане навлезли колкото може по-навътре в сушата. Петима, ранени по-тежко от останалите, умрели на греблата с усмивка на уста, а те, единадесетте оцелели, взели оръжието на мъртвите шведи и изоставили кораба — мислели да стигнат пеша до границата с Халанд и оттам — в Норвегия. Не сложили край на живота си сами, защото се смятали за най-недостойните хора на крал Олав, след като само на тях не позволили да го последват. Затова решили, че той не ще ги приеме. Вярвали, че това е тяхното наказание — да се върнат в Норвегия и да занесат на сънародниците си вестта за смъртта на краля. Всеки ден изричали молитвите, които знаят. Те им се стрували недостатъчни, затова често си припомняли и напътствията на своя господар как трябва да се държат християнските войници. Много се зарадвали, че най-после срещат свещеник, присъствуват на литургия и получават благословия. Но сега, без да губят време, трябвало да продължат пътя си, за да занесат тъжната новина в родината. Вярвали, че след това ще получат някакъв знак, може би от самия крал, и че най-после и те, макар и последни, ще бъдат достойни да го последват.

Благодариха на Орм и на свещеника за любезността и си тръгнаха. В Грьонинг не чуха нищо повече за тях, нито пък за края на света.

Годината отмина, без на небето да се яви и най-малкият знак. Последва дълъг период на мир и спокойствие в пограничната област. Отношенията със смаландците бяха добри. Не се случваше нищо, което да си струва да се отбележи, освен обичайните убийства по сватби и пиршества и неколцината изгорели при пожари, избухнали в резултат от междусъседски кавги. В Грьонинг животът течеше спокойно. Отец Вилибалд се трудеше усърдно в името на Христа, макар и нерядко да се оплакваше, че въпреки положените усилия паството му нараства много бавно. Най-много го дразнеха онези, които идваха с молба да ги покръсти и искаха в замяна някое теле или юница. Но все пак признаваше, че нещата могат да бъдат и по-зле и че някои от новопокръстените за вярата сякаш не са така отчайващо грешни, както преди. Аса правеше каквото може, за да му помогне, беше все така пъргава, макар че вече започваше да остарява. Имаше много работа покрай децата и прислугата. С Юлва бяха приятелки и рядко разменяха остри приказки. Тя не забравяше, че снаха й е от царско потекло. Съгласяваше се с нея дори когато бяха на различно мнение, макар да бе явно, че това е против природата й.

— Сигурен съм — споделяше Орм с Юлва, — че старицата е по-упорита и от теб и това, което прави, е много. Добре, че стана така, както се надявах, и че не се опита да оспорва властта ти в тази къща.

И до този момент Орм и Юлва не намираха причина да се оплачат от избора си. Когато се караха, и двамата не подбираха думите; но това се случваше рядко и кавгите отминаваха бързо. Никой от тях не таеше омраза след това. Орм имаше една странна особеност, не налагаше с пръчка жена си — дори когато беше страшно разгневен, успяваше да се овладее. Единствените последствия бяха някоя преобърната маса или счупена врата. С течение на времето забеляза нещо много любопитно — всички кавги между тях завършваха винаги по един и същи начин: той трябваше да поправя нещата, които е повредил, а спорният въпрос все се уреждаше според желанието на Юлва, въпреки че тя никога не прекатури маса и не разби врата, само понякога хвърляше в лицето му някой парцал за миене или чупеше чинии в краката му. След като откри това, той реши, че е безсмислено да се кара с нея и често минаваше цяла година без тежка дума, която да застраши хармонията на семейния им живот.

Родиха им се още две деца — син, когото нарекоха Ивар, на Ивар Широката прегръдка и за който Аса хранеше надежди, че един ден ще стане свещеник, и дъщеря, която кръстиха Сигрун. Токе Сина на Сивата чайка беше най-важният гост на нейното кръщене. Той избра името й, след като дълго спориха с Аса. Тя искаше да даде на момичето християнско име. Токе настояваше, че няма по-красиво женско име от Сигруй, което да се среща толкова често в старинните песни. Орм и Юлва искаха да му окажат специална чест и затова изпълниха желанието му. Той твърдеше, че ако всичко върви както трябва, след време тя ще се ожени за някой от неговите синове — не можеше да се надява да вземе за снаха някоя от близначките, тъй като синовете му не бяха достатъчно големи и на тях не можеше да се гледа като на евентуални бъдещи съпрузи. Това, мърмореше той тъжно, взирайки се в Одню и Людмила, наистина е много жалко.

Близнчките вече израстваха и никой не можеше да храни съмнение дали ще станат хубавици. И двете бяха червенокоси и добре оформени, мъжете започваха да ги позаглеждат, но между тях лесно се долавяше една основна разлика. Характерът на Одню беше благ и смилен, отдаваха й се разни женски занимания. Слушаше родителите си и Юлва или Аса рядко бяха недоволни от нея. В случаите, когато това ставаше, вината бе предимно в сестра й. Още от самото начало Одню във всичко се подчиняваше на Людмила, която, обратно, не обичаше да се вслушва в нищо и с удоволствие даваше заповеди. Когато я биеха, викаше по-скоро от яд, отколкото от болка, и се успокояваше единствено с мисълта, че скоро ще порасне толкова голяма, че да може да си го връща. Не обичаше да работи на центрофугите за масло или на тъкачните столчета, предпочиташе да стреля с лък. В този спорт стана толкова сръчна, че не падаше по-долу от учителя си Веселия Улф. Орм не знаеше как да я контролира, но се радваше на смелостта и упоритостта й. Когато Юлва му се оплакваше от нейната своенравност и от начина, по който играеха на избягали в гората с Веселия Улф и Харалд Ормсон и стреляха с лък, той просто отвръщаше:

— Какво друго можеш да очакваш? Това е царската й кръв. Пък е получила двойна благословия, за себе си и за Одню. Трудно ще я укротим тая кобилка, можем само да се надяваме, че отговорността за нея ще легне предимно на нечии други рамене, не на нашите.

Понякога през зимните вечери, когато всички седяха край огъня и вършеха ръчната си работа, тя се държеше кротко, дори се залавяше да преде, особено ако някой от домашните разказваше интересна история: Орм — за приключенията си в чуждите земи, Аса — за миналото на тяхното семейство, отец Вилибалд — за великите събития по времето на Йехова49 или цар Давид50, или пък Юлва — за баща си крал Харалд. Беше много щастлива, когато Токе идваше в Грьонинг. Той разказваше хубаво и знаеше какви ли не приказки за старовремски герои. Ако разказът замреше, тя първа скачаше да му налее още бира и го молеше да продължи, а на него не му даваше сърце да й откаже.

Винаги беше така с Людмила Ормсдотер, още от най-ранно детство на нея мъжете нямаха сили да откажат. Имаше бледа, силно опъната над скулите кожа и тъмни вежди. Макар очите й да имаха същия сив цвят като на много други момичета, на мъжете, които се вглеждаха в тях и срещаха погледа й, им се струваше, че в цялата погранична област няма втори такива.

Първите й срещи с мъже бяха през лятото, когато навърши четиринадесет години — тогава Гудмунд от Уваберг пристигна в Грьонинг. С него яздеха още двама мъжаги. Той предложи на Орм да ги вземе на работа при себе си.

Гудмунд не беше идвал в Грьонинг още от времето, когато Орм го обиди на Събора, нито пък бе присъствувал пак на някоя от следващите срещи край Камъка на Върлината. Но сега дойде и разтопен от усмивки и любезност, твърдеше, че иска да услужи на Орм, за да сложат край на старата вражда.

— Довел съм със себе си двамина, по-добри работници от тях не си виждал. Ето, предлагам ти ги. Не са роби, свободни са и всеки поотделно върши работа за двама, дори за повече. Да знаеш, правя ти голяма услуга, като ти ги давам, макар че в действителност и ти ще ми помогнеш, ако ги приемеш. Изяждат невероятно количество храна. Четири месеца ги държах при себе си, но повече не мога. Не съм богат като теб, а те ще ми изядат ушите. Не смея да ги ограничавам, защото ме предупредиха, че могат да станат опасни — обхващала ги някаква лудост, ако обед и вечер не се нахранят до насита. Но с удоволствие работят за всеки, който им дава достатъчно ядене, а като работници нямат равни на себе си.

Орм се отнесе с подозрение към предложението. Преди да приеме, разпита внимателно Гудмунд и двамата мъже. Последните не скриха своите недостатъци, признаха честно как стоят нещата и какви претенции имат. Орм пък се нуждаеше от здрава работна ръка. Накрая реши да ги наеме и Гудмунд напусна Грьонинг доволен.

Мъжете се казваха Улбьорн и Грейп. Бяха млади, с издължени лица и лененоруси коси. Още от пръв поглед си личеше, че са много силни. За съжаление не бяха тъй надарени в главата. По говора им се познаваше, че идват от доста далечен край. Казваха, че са родом от земите отвъд Западен Гутеланд, от земята на желязото, където мъжете били силни като мечките, с които често се борели за забавление. Но настанал страшен глад и те напуснали родината. Тръгнали на юг, като се надявали да стигнат до места, където ще има достатъчно храна за тях. Работили в много имения и стопанства в Западен Гутеланд и в Смаланд. Щом яденето започвало да не им достига, убивали работодателя си и продължавали нататък.

Орм отбеляза, че бившите им господари трябва да са били хрисими хора, след като така лесно са позволили да ги убият; но те само го изгледаха сериозно — настояваха да запомни тези думи.

— Щом огладнеем, изпадаме в берсеркски пристъп и никой не може да се справи с нас. Иначе сме изпълнителни и кротки. Такива сме си по природа.

— Храна ще получите колкото искате — отговори Орм. — Струва си да ви храни човек, щом наистина сте толкова добри работници. Само едно запомнете, ако смятате честичко да получавате пристъпи, не сте попаднали където трябва. Аз не съм търпелив с берсерките.

Те го погледнаха замислено и попитаха след колко време ще обядват.

— Вече започнахме да огладняваме — добавиха те. Така се случи, че тъкмо беше време да се хранят. Двамата новодошли съсредоточено и така настървено се нахвърлиха върху обяда, че всички ги загледаха изумени.

— Ядохте за трима — каза Орм, — а сега искам да вадя как всеки ще свърши работа ако не за повече, то поне за двама.

— Ще ти покажем — отвърнаха те, — гозбите ни харесаха.

Орм ги накара първо да изкопаят кладенец и скоро трябваше да признае, че не са преувеличили — свършиха бързо, направиха го доста широк и дълбок, от горе до долу облицован с камък. Децата се бяха настанили край тях и ги гледаха. Двамата не разговаряха, но очите им често се обръщаха към Людмила. Тя не прояви страх и ги попита как се чувствува човек, когато изпадне в берсеркски пристъп, но не получи никакъв отговор.

Когато свършиха, Орм ги накара да построят до реката навес за лодките — тази задача също свършиха бързо и добре. Юлва забрани на дъщерите си да приближават до тях, докато работят, защото не можела да знае какво ще им дойде наум на тия полутролове.

Щом приключиха, Орм ги изпрати да чистят обора. Кравите бяха на паша и вътре бе останал само бикът — имаше прекалено зъл нрав, за да го пуснат свободен. Подът на обора беше покрит с изпражнения, които се бяха събирали в продължение на цяла зима. За Улбьорн и Грейп там имаше работа поне за няколко дни.

Децата и хората от домакинството изпитваха известен страх от новодошлите заради необичайната сила и странностите им. Улбьорн и Грейп нямаха много какво да кажат; само понякога, когато ги заговаряха, описваха накратко разни случаи, в които, показвали силата си, като например как удушили някого, задето не им дал достатъчно храна, или пък как счупили гръбнака на друг с голи ръце.

— Никой не може да ни надвие, когато сме ядосани — рекоха те. — Но тук ни давате достатъчно за ядене, затова сме доволни. Докато всичко върви така, няма защо да се страхувате от нас.

Единствено Людмила не се боеше, на няколко пъти отиваше до обора и ги наблюдаваше как работят, понякога придружена от братята и сестрите си, а друг път — сама. Мъжете не откъсваха поглед от нея, докато стоеше там, и макар да беше млада, тя добре знаеше какво си мислят.

Един ден, когато беше сама с тях, Грейп рече:

— Харесваш ми, май си момиче по мой. вкус.

— И на мен — обади се Улбьорн.

— Ако не се страхуваш — добави Грейп, — с удоволствие ще си поиграя с теб в сеното.

— Аз мога да играя по-добре от Грейп — каза Улбьорн.

Людмила се изсмя.

— Харесвам и на двама ви, така ли? — попита тя. — Колко жалко, че съм девствена и имам царска кръв, та не мога да легна с кой да е нехранимайко. Все пак мисля, че предпочитам един от двамата.

— Мен ли? — рече Грейп и захвърли лопатата.

— Не, мен — обади се Улбьорн и запрати настрана метлата.

— Харесва ми по-силният — отвърна Людмила, — интересно, кой ли е той?

Желанието на мъжете се разпали. Безмълвни, те впериха поглед един в друг.

— Може би бих позволила на по-силния от вас — меко добави Людмила — да поседи малко до мен, долу при реката.

Щом чуха това, двамата изведнъж започнаха да ръмжат страшно като върколаци и се нахвърлиха един върху друг. Изглежда, бяха еднакво силни и никой не можеше да надделее. Гредите и стените се тресяха, когато те се блъскаха в тях. Людмила се оттегли към вратата, за да не им се пречка.

В това време пристигна Орм.

— Какъв е тоя шум? — попита той. — Какво правят те вътре?

Людмила се обърна към него и се усмихна. — Бият се — рече тя.

— Бият ли се? — изненада се Орм и пристъпи към нея. — За какво?

— За мен — щастливо отговори тя. — Може би на това му викат да изпаднеш в берсеркски пристъп.

После страхливо се измъкна, като видя изражението на Орм — беше ново за нея и тя бързо схвана, че го е обзел страшен гняв.

На стената беше облегната една стара метла. Орм отскубна пръта й и въоръжен единствено с нея, влезе в обора, като тръшна вратата зад себе си. Гласът му заглушаваше тяхното ръмжене, после за момент в кошарата настъпи мъртва тишина. Но почти веднага воят се разнесе отново, този път още по-силно. Слугините наизлязоха в двора и се заслушаха, но никой от събралите се не прояви желание да отвори вратата на краварника и да надникне вътре. Някой се развика да доведат Рап с брадвата, но не успяха да го намерят. След това едната врата се отвори с трясък и бикът ужасен излетя към гората. Всички се разпищяха. Паника обзе Людмила и тя започна да плаче; страхуваше се, че е предизвикала нещо много по-сериозно, отколкото бе възнамерявала.

Най-после глъчката утихна и настъпи тишина. Задъхан, Орм излезе навън и избърса с лакът челото си. Накуцваше и дрехите му висяха на парцали; цели кичури от брадата му бяха отскубнати. Прислужничките се спуснаха към него с възбудени викове и въпроси. Той ги погледна и каза, че няма нужда да слагат вечеря за Улбьорн и Грейп тази вечер.

— Нито пък утре — добави той. — Само не знам как е кракът ми.

Той влезе, накуцвайки, вкъщи и накара Юлва и свещеника да прегледат раната.

В краварника всичко бе обърнато наопаки, а двамата берсерки бяха проснати в ъгъла един връз друг. Гърлото на Грейп бе набучено с острия край на пръта, а езикът на Улбьорн висеше навън. И двамата бяха мъртви.

Людмила се боеше, че ще я накажат с бой. Юлва смяташе, че заслужава това, защото е отишла сама при двамата берсерки. Но Орм се застъпи за нея и тя се отърва по-леко, отколкото очакваше. По такъв начин описа какво се беше случило, преди мъжете да се сбият, че не можеха да я обвинят в нито Орм съвсем не беше недоволен от събитията, особено след като отец Вилибалд прегледа крака му и заяви, че раната не е сериозна. Беше сигурен, че Гудмунд от Уваберг му е предложил двамата работници, като се е надявал да си отмъсти чрез тях — Орм беше горд, че е успял да се справи с двамата берсерки, без да използува истинско оръжие, само с голи ръце.

— Умно си постъпила, Людмила — рече той, — че си ги насъскала един срещу друг, когато са започнали да ти досаждат. Не съм убеден, че дори аз щях да ги победя, ако не бяха вече поуморени. Затова, Юлва, предлагам да не я биеш, въпреки че е постъпила неразумно, като е отишла там сама. Много е млада и не разбира какви мисли се въртят в главата на мъжете, когато я видят.

Юлва недоверчиво поклати глава, но изпълни желанието на Орм.

— Всичко завърши добре — рече той. — Не можем да отречем, че тия двама нехранимайковци свършиха добра работа, откак са тук. Сега си имам кладенец, навес за лодки и затвърдих доброто си име, а и на Гудмунд дадохме добър урок. Всичко е както трябва. Но ще се погрижа да му съобщят, че ако се опита да ме предизвика отново, ще му направя такова посещение, което никога няма да забрави.

— И аз ще дойда с теб — със сериозен глас се обади Чернокос, който слушаше разговора.

— Още си много малък за меч — отвърна Орм,

— Имам си брадва, Рап ми я направи — рече момчето. — Той казва, че по-остра от нея няма да намеря.

Орм и Юлва се засмяха, но отец Вилибалд смръщено поклати глава. Каза, че не му е приятно да слуша подобни думи от устата на едно християнско чедо.

— Пак ще ти напомня. Чернокос — добави той, — вече за пети, ако не за десети път, че трябва да мислиш по-малко за оръжие и повече за това как да нучиш молитвата Патер Ностер, която толкова често съм ти обяснявал и съм те молил да запомниш. Брат ти Харалд я знаеше наизуст, когато беше на седем години, а ти вече си на дванадесет и още не можеш да я казваш.

— Тогава Харалд ще я казва и за двама ни — смело му отговори Чернокос. — Хич не бързам да се уча на църковни приказки.

Така минаваше времето в Грьонинг и нищо особено не се случваше. Орм беше свикнал с мисълта, че ще седи кротко вкъщи до края на живота си. Но само година, след като уби двамата берсерки, дойдоха вести, които го накараха да предприеме третото си дълго пътешествие.

Втора глава: ЗА МЪЖА ОТ ИЗТОЧНИТЕ ЗЕМИ

Един ден Олоф Пъстрата птица заедно с десетина придружители пристигна в Грьонинг. Орм го посрещна сърдечно — бяха добри приятели. Олоф остана три дни. Целта на пътешествието му бе да отиде до Кивик, разположен на източния бряг, и да купи сол от готландските търговци, които често хвърляха котва там. Щом чу това, Орм реши да го придружи, защото и той искаше да си купи.

В последно време, дори и на много висока цена, сол се намираше трудно. Това се дължеше на крал Свен Раздвоената брада и отвратителния късмет, който го преследваше във всичко. Сега той кръстосваше моретата с нечувано голяма флота, нападаше и плячкосваше всеки кораб, който му се изпречи на пътя. Разграби Хедебю; говореше се, че освен това опустошил цялата фризка земя. На всички бе известно, че възнамерява да покори Англия и колкото може повече други страни. Търговията и стоките не го интересуваха изобщо — обичаше само дракарите и въоръжените мъже. Нещата стигнаха дотам, че напоследък от запад не идваха кораби със сол, защото не смееха да навлязат в северните морета. Затова човек не можеше да си достави този продукт от другаде освен от готландците. Те я носеха от земите на венедите, но хората от крайбрежието я изкупуваха толкова бързо, че навътре в сушата не достигаше почти нищо.

Орм и още осмина от неговите хора тръгнаха на коне към Кивик с Олоф Пъстрата птица. Чакаха няколко дни с надеждата, че ще пристигне кораб. Със същата цел там се бяха събрали много хора от най-различни области. Накрая се появиха два готландски кораба. Бяха тежко натоварени и пуснаха котва доста далеч от пристана. Солта сега се търсеше толкова много, че търговците бяха предпазливи; страхуваха се да не би някой настървен купувач да ги убие. Корабите бяха големи, с висок планшир и многоброен екипаж. Всички, които искаха да търгуват, трябваше да отидат до тях в малки лодки — на борда не беше разрешено да се качват повече от двама души.

Олоф Пъстрата птица и Орм наеха рибарска лодка и се отправиха към двата кораба. Бяха облечени в червени наметки и блестящи шлемове. Олоф се оплакваше, че лодката е много малка, щеше му се да се представи много по-достойно пред търговците. Когато редът им дойде, те се качиха на кораба, който бе украсен със знамената на готландския вожд, а гребците — единият от приближените на Орм и другият от тези на Олоф — извикаха силно имената им, за да могат чужденците веднага да разберат, че имат честта да посрещнат изтъкнати водачи.

— Олоф Стирсон Великолепния, водач на финведингите, наречен още Олоф Пъстрата птица — извика единият.

— Орм Тостесон Пътешественика, морски водач, наречен още Червения Орм — изкрещя другият.

Сред готландците се разнесе шепот. Някои пристъпиха напред, за да ги посрещнат. Неколцина от екипажа познаваха Олоф от източните земи, а други бяха участвували в похода на Торкел Високия в Англия и оттам помнеха Орм.

Един мъж седеше до планшира, недалеч от мястото, където те се изкачиха. Изведнъж той започна да стене възбудено и протегна ръка към тях. Беше едър мъж с рошава брада, която започваше да посивява. През очите му минаваше широка превръзка, а когато простря ръката си към Олоф и Орм, те видяха, че тя бе отсечена до китката.

— Вижте слепеца — рекоха готландците, — иска да каже нещо.

— Сякаш познава някого от вас — обади се капитанът на кораба. — Освен това, което сами виждате с очи, той има и още един недъг — езикът му е отрязан, не може да говори. Дори не знаем кой е. На борда го докара някакъв търговец от изток, когато бяхме спрели да търгуваме с курите в устието на река Двина. Той ни каза, че мъжът искал да отиде в Сконе. Имаше сребро, за да си плати, така че го приех. Схваща всичко, което му се говори, и след като му зададох най-различни въпроси, успях да разбера, че семейството му е от Сконе. Нямам повече сведения за него, дори името му не знам.

— Езикът, очите и дясната ръка — рече Олоф Пъстрата птица замислено. — Не може да са други освен византийците.

Слепият нетърпеливо закима с глава.

— Аз съм Олоф Стирсон от Финведен и служих в охраната на император Василий в Миклагард. Познаваш ли ме?

Мъжът поклати глава в знак на отрицание.

— Тогава може би познаваш мен — каза Орм, — макар че не мога да се сетя кой си. Аз съм Орм, син на Тосте, синът на Торгрим, който живееше в Гримстад на Възвишението. Познаваш ли ме?

Слепецът кимна няколко пъти възбудено с глава и от гърлото му се изтръгнаха неразбираеми звуци.

— Пътувал си с нас, когато плавахме към Испания с Крок? Или за Англия с Торкел Високия?

Непознатият отговори отрицателно и на двата въпроса. Орм потъна в размисъл.

— Да не би самият ти да си от Възвишението? — попита той.

Мъжът кимна и се разтрепери.

— Отдавна съм напуснал тия места — рече Орм, — но щом ме познаваш, може би сме били съседи. От дълго време ли си в чужбина?

Слепецът бавно закима с глава и от гърдите му се изтръгна въздишка. Вдигна лявата си ръка, разтвори пръсти и после отново я сви в юмрук. Повтори това пет пъти и накрая показа още четири.

— Разговорът върви по-леко, отколкото би могло да се предполага — обади се Олоф Пъстрата птица. — Както разбирам, прекарал е в чужбина двадесет и девет години.

Слепецът кимна.

— Двадесет и девет години — замислено изрече Орм. — Бил съм на тринадесет години, когато си заминал. Би трябвало да си спомням хората, които са тръгнали на изток по това време.

Слепият мъж се бе изправил пред Орм. Устните му се движеха; жестикулираше с ръка, сякаш му се молеше по-бързо да се сети за него. Изведнъж Орм каза с променен глас:

— Да не си брат ми Аре?

През лицето на мъжа премина нещо като усмивка. Бавно кимна с глава, после се олюля и се свлече на банката. Тялото му трепереше.

Всички на кораба бяха изумени от тази среща, смятаха, че са били свидетели на нещо невероятно, което си струва да се разкаже. Орм замислено се взираше в слепеца.

— Ще излъжа, ако кажа, че съм те познал — рече той. — Беше много отдавна, когато те видях за последен път, а междувременно ти си се променил неузнаваемо. Но сега ще се върнеш с мен вкъщи. Там един човек ще те познае веднага, ако си този, за когото се представяш. Старата ни майка е още жива и често говори за теб. Несъмнено божията ръка те е направлявала и ти, независимо че си сляп, си открил пътя към дома.

После Олоф и Орм започнаха да се пазарят с готландците за солта. Бяха изненадани колко стиснати стават те, щом се отвори дума за сделки. Мнозина от екипажа имаха дял от кораба и товара му. Оказа се, че всички са от един дол дренки — весели и сърдечни, когато разговарят за други неща, но хитри и безскрупулни, когато въртят търговия.

— Никого не караме насила — рекоха те, — независимо дали се отнася за сол или за нещо друго. Но щом сте дошли да ни купувате стоката ще платите колкото ви искаме или ще си вървите с празни ръце. Вярно, по-богати сме от другите, но искаме да натрупаме още повече — готландците са по-умни от всички останали. Не крадем и не убиваме, както правят повечето, а увеличаваме богатството си с честна търговия. Знаем по-добре от вас каква е цената на солта сега. Да живее крал Свен, който ни даде възможност да качим цените!

— Не бих нарекъл умен онзи, който хвали крал Свен — горчиво отбеляза Орм. — По-лесно е да търсиш справедливост от пирати и убийци, отколкото от такива като вас.

— Често говорят така за нас — отвърнаха готландците, — но това не е честно. Погледни нещастния си брат. Той има сребро, и то не малко, но не сме му откраднали нищо — взехме си само това, което първоначално му бяхме поискали за път и храна. Други на наше място биха взели колана му, а него биха изхвърлили в морето. Но ние сме честни, макар и мнозина да мислят другояче. Е, ако носеше злато, нямаше да е в пълна безопасност. Малко хора могат да устоят на златото.

— Започвам да изпитвам горещо желание отново да тръгна по море — каза Орм — дори само за това, че може би. ще срещна кораб като вашия.

Търговците се засмяха и казаха:

— Мнозина споделят това желание, но онези, които се опитат да го осъществят, или никога не се завръщат, или си отиват вкъщи тежко пострадали. Искам да ти кажа, че сме силни и добри бойци и не се страхуваме да го покажем, когато е необходимо. Единствено от Стюрбьорн се бояхме — от никой друг. Но хайде, стига! Кажете ще купувате ли, или не? Още мнозина чакат ред.

Олоф купи колкото торби му бяха нужни и плати, без да говори много, но Орм изрази гласно своето недоволство, когато изчисли какво ще му струва. Брат му го докосна с ръка и разтвори дланта си. В нея имаше малка купчинка сребърни монети. Постави ги в десницата на Орм.

— Виждаш ли — рекоха готландците, — истината ти казахме — има много сребро. Сега не можеш да се съмняваш, че ти е брат.

Орм погледна, колебливо среброто. После каза:

— Аре, от теб мога да приема тези пари, но не си мисли, че съм скъперник или бедняк. Имам достатъчно и за двама ни. Просто е унизително да плащаш на търговци, особено като на тези тук.

— Много повече са от нас — рече Олоф, — а солта ни е необходима, колкото и да е скъпа. Но без съмнение човек трябва да е доста богат, за да търгува с готландците.

Сбогуваха се сдържано с тях и загребаха обратно към брега, после тръгнаха за дома. Орм не знаеше дали да се радва, или да тъгува, че води вкъщи един брат, който е така ужасно обезобразен.

По пътя, когато спряха да нощуват, Орм и Олоф се опитаха да разберат от Аре какво му се е случило. Олоф Пъстрата птица не си спомняше да го е виждал в Миклагард. Накрая, след като го разпитаха обстойно, успяха да разберат, че е бил капитан на един от бойните кораби на императора. Не бил обезобразен за назидание, а когато попаднал в плен след една битка. Олоф бе познал, като предположи, че това е работа на византийците. Повече не успяха да научат, макар че задаваха въпросите си много умело. Аре бе в състояние да отговаря само със знаци, които показваха съгласие или несъгласие, и много се измъчваше, когато не можеха да се сетят и да му зададат необходимия въпрос — тормозеше се, че не успява да насочи мисълта им. Разбраха, че е участвувал в някакво странно приключение, свързано с предателство и с доста злато, и че той има сведения, които иска да им предаде. Но всичките им усилия да разберат за какво става дума бяха напразни.

— Нямаме друг изход, освен да сме търпеливи — рече Орм накрая. — Безсмислено е да продължаваме да те мъчим с нашите догадки — това няма да доведе доникъде. Когато стигнем вкъщи, ще помолим свещеника да ни помогне; Тогава може, би ще се доберем до тайната ти, макар че не съм наясно как ще стане това..

А Олоф Пъстрата птица добави:

— Каквото и да ни каже, надали нещо би могло да ме изуми повече от факта, че е успял да стигне до дома и е прекосил толкова мили земя и море в безпомощното състояние, в което се намира. Сигурно има някакви изгледи да разкрием тайната му, щом е възможно да се случи нещо толкова невероятно. В едно съм убеден — няма да напусна Грьонинг, преди да съм научил нещо повече.

Аре въздъхна и избърса потта от челото си. Седеше изправен и съвсем неподвижен.

Щом Грьонинг се очерта в далечината, Орм излезе начело и препусна напред, за да съобщи новината на Аса — страхуваше се, че без предупреждение радостта, примесена със скръб, която ще изпита при срещата с Аре, може да я разтърси силно. В началото, когато й разказа, тя се обърка и заплака горчиво, но после падна на колене и започна да удря главата си в скамейката и да благодари на бога, че й е върнал сина, който отдавна смяташе за загубен.

Щом заведоха Аре вкъщи, тя се втурна разридана да го прегърне и дълго го държа така. После започна да сипе укори към Орм, че се е съмнявал в самоличността му. След като се поуспокои, каза, че ще му направи по-добра превръзка, за очите, а когато чу, че е гладен, настроението й се повиши и се запъти към кухнята, за да приготви лично любимите му гозби. През следващите няколко дни тя се движеше сякаш насън, мислеше само за Аре и за това как да го утеши. Когато се хранеше с апетит, тя го гледаше, изпълнена със щастие, а веднъж, когато в знак на благодарност той постави дланта си върху нейната, избухна в сълзи от радост. Но понякога му досаждаше с непрекъснатото си бърборене. Тогава той запушваше уши и започваше да стене, а тя млъкваше и оставаше мълчалива в продължение на цяла минута, преди да подхване отново.

Всички от домакинството изпитваха състрадание към Аре и му помагаха кой доколкото може. Отначало децата се плашеха, но после бързо се сприятелиха с него. Особено му харесваше, когато го водеха сутрин долу при реката. Той сядаше на брега да лови риба, а някой му помагаше да закачи стръвта и да метне въдицата. Най-добре се чувствуваше с Чернокос или с Рап, когато той имаше време да му прави компания. Предпочиташе тях може би защото те единствени от цялото домочадие също като него обичаха да седят и да мълчат.

Всички искаха да научат нещо повече за злочестата съдба, която го бе сполетяла. Орм им разказа всичко, което бе успял да научи на връщане от Кивик. Олоф Пъстрата птица изпрати солта по хората си вкъщи и задържа със себе си в Грьонинг само двама от тях. Бе помолил Юлва да остане, ако е възможно, докато успеят да разберат нещо повече за тайната на Аре — имаше чувството, че тя съдържа нещо много важно. Юлва с удоволствие го прие, беше й симпатичен и винаги се радваше на посещенията му. Освен това забеляза, че често поглежда към Людмила, която на петнадесет години се бе превърнала в истинска жена и с всеки изминал ден се разхубавяваше.

— Доволен съм, че искаш да останеш — рече Орм, — не бихме разгадали думите на Аре без твоя помощ. Ти единствен тук познаваш Миклагард и хората, които го поселяват.

Но независимо от всичките си опити и усилията на свещеника и на жените, те не успяха да разгадаят историята на Аре. Само още едно нещо установиха със сигурност — че обезобразяването му е станало край река Днепър, в земите на печенегите близо до големите бентове, където се наложило да пренасят корабите си. Повече не успяха да разберат. Олоф пък се чудеше какво може да са правили византийците там.

Орм се сети за нещо, което би могло да им помогне, Аре владееше руническото писмо, затова той накара Рап да приготви бяла и гладка дъска от липово дърво, за да може брат му със здравата си ръка да пише на нея с въглен. Аре се отдаде въодушевено на това занимание и се труди дълго, но пишеше неумело с лява ръка и нали беше сляп, застъпваше буквите една върху друга, така че никой не можа да разбере нищо. Накрая той се разгневи и захвърли дъската и парчето въглен; повече не пожела да опита.

Най-после, когато един ден седяха и се почесваха по главите, размишлявайки върху този проблем, Рап и свещеникът измислиха по-добър начин. Рап издялка къса греда, изглади я и я полира, след което изразя съвсем отчетливо върху й шестнадесетте рунически букви — направи ги много големи, с дълбок разделителен улей между тях. Поставиха дървото в ръцете на Аре и го накараха да прокара пръсти отгоре. Лицето му видимо се проясни, когато схвана замисъла им. Сега докосваше буква след буква и образуваше думите, които искаше да им каже, а отец Вилибалд стоеше до него с перо и овча кожа и веднага ги записваше. Отначало всичко вървеше много бавно и трудно, но постепенно Аре научи мястото на отделните букви и всички седяха и изпълнени с радостно очакване, наблюдаваха как върху кожата се заредиха смислени изречения. Всяка вечер свещеникът им прочиташе това, което бе записал през деня. Те слушаха ненаситно; след три седмици беше записана цялата история.

Но първата част, в която се описваше къде е скрито съкровището, той прочете единствено на Орм.

Трета глава: ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТО

Аз съм най-нещастният човек на земята — очите ми са извадени, езикът и дясната ми ръка отрязани, а синът ми — убит от императорския ковчежник. Но от друга страна, мога да се смятам и за най-големия щастливец, тъй като зная къде е скрито българското злато. Ще ти посоча мястото, не искам да отнеса тази тайна в гроба, а ти, свещенико, ще я предадеш на брат ми и на никой друг. Тогава той сам ще реши дали още някой трябва да я чуе.

Съкровището лежи на дъното на река Днепър — там, където брегът се издига край бентовете, точно под третия от тях, ако се идва от юг, на десния бряг между костницата на печенегите и малката скала във водата, върху която растат три розови храста. На това място скалното дъно е разядено и под водата се образува тесен канал. Скрито е под големите камъни; дъното е неравно и издатините прикриват скривалището — там е българското съкровище и аз единствен знам това. Има повече злато, отколкото могат да носят двама яки мъже. То е затворено в четири малки сандъчета, на които е сложен императорският печат, а има също и пет кожени торби със сребро, доста тежки. Отначало съкровището принадлежало на българите, които го откраднали от различни богати хора. После то стана притежание на императора, а ковчежникът Теофил Лакенодрако пък го открадна от него. После стана мое и аз го скрих на това място.

Ще ви разкажа как се случи всичко. Още щом пристигнах в Миклагард, постъпих в императорската охрана, както бяха направили и мнозина други скандинавци преди мен. Там служат доста шведи, датчани и норвежци, а има и хора от Исландия и от далечните западни морета. Работата беше добра, възнаграждението — също, макар че пристигнах много късно, за да участвувам в разграбването на двореца след смъртта на император Йоан Цимисхий. Това било наистина голямо събитие и по мое време участниците в него още го обсъждаха. Според древните византийски обичаи, когато някой император умре, охраната му има право да си вземе от двореца всичко, което пожелае. Много неща бих могъл да ти разкажа, свещенико, но ще се огранича само до необходимите сведения, защото това опипване по дъската ме уморява. Служих в охраната дълго време, станах християнин и си взех жена. Казваше се Карбоносина — това значи „с черни като въглен вежди“. Беше от семейство, което във Византия се смята за добро — баща й бе брат на жената на втория гардеробиер на трите принцеси.

Ще ви напомня, че в Миклагард освен император Василий, който няма деца, управлява и брат му Константин. Него също наричат император, но Василий е истинският. Той държи властта и потушава въстанията, организира всяка година военни походи срещу българите и арабите, а брат му Константин седи в двореца и си играе със скъпоценностите, с придворните или с евнусите си, които се тълпят около него, А щом някой му каже, че не пада по-долу от брат си или пък че е по-добър, той го перва по главата с малкия черен жезъл, на който е изработен един златен орел. Ударът винаги е лекичък и потърпевшият винаги получава богати дарове след това. Но когато е в лошо настроение и особено когато е пиян, става много жесток.

Той е бащата на трите принцеси. След двамата императори тях ги смятат за най-великите на света, защото единствени имат императорска кръв. Казват се: Евдокия — тя е гърбава и обезобразена от шарка, нея я държат затворена; Зое — тя е невероятно красива и страстно преследва мъжете още от девойка; и Теодора, която е слабоумна и много набожна. И трите са неомъжени, защото императорите смятат, че на света няма мъж, който да е достоен за тях, а това вече доста години предизвиква недоволство у Зое.

Ние, хората от охраната, се редувахме — ту ходехме на война с император Василий, ту стояхме в двореца с брат му. Спомням си много неща и бих искал да ви ги кажа, но разказът върви много бавно, затова сега ще ви разправя за моя син.

Жена ми го наричаше Георгиос — така го беше кръстила. Аз бях на бойното поле, когато се роди. Щом се върнах, й хвърлих хубав бой за това. Нарекох го Халвдан, хубаво име. Израсна с две имена. С нея и с останалите говореше на гръцки, на този език разговарят жените и свещениците там, но с мен говореше на скандинавски, макар че го научи много по-бавно. Когато той беше на седем години, съпругата ми умря от преяждане с миди. Не се ожених повторно, неприятно е да си женен за чужденка. Жените в Миклагард не струват нищо. Щом се омъжат, стават празноглави и лениви, а раждането ги прави дебели и неуправляеми. Когато мъжете им се мъчат да ги вразумят, те тичат и проглушават ушите на свещениците и епископите си. Не са като нашите, дето проявяват разбиране и работят усърдно и стават по-хубави и по-мъдри, след като родят деца. Всички скандинавци, които служехме в охраната, бяхме на това мнение. Мнозина от нас сменяха жените си всяка година и все бяха недоволни.

Но синът ми бе голяма радост за мен. Беше строен и бързоног, имаше пъргав ум и винаги беше весел. Не се страхуваше от никого, дори от мен. Когато беше малък, жените по улиците го гледаха с възхита, а когато възмъжа, още по-често започнаха да се извръщат подире му. Това беше нещастието му, но нищо не можеше да му помогне. Сега е мъртъв, но още не ми излиза от ума. Не мога да мисля за друго освен за него и за българското злато. Ако бе имал повече късмет, то можеше да му принадлежи сега.

След като жена ми умря, синът ми започна да прекарва повечето от времето си при роднините й — гардеробиера Симбатиос и жена му. Те бяха стари и бездетни. Мъжът, както всички, които работеха в покоите на жените от императорското семейство, беше евнух, но беше женен — във Византия това се случва често. Той и жена му обичаха Халвдан, макар че му викаха Георгиос. Когато отсъствувах по служба, те се грижеха за него. Един ден, връщайки се от военен поход, заварих старецът да плаче от щастие. Каза, че синът ми се сприятелил с принцесите и си играе с тях, особено със Зое, че двамата вече се сбили и излезли еднакво силни, макар че Зое е с две години по-голяма. Въпреки схватката тя заявила, че предпочита да играе с него, отколкото с племенницата на митрополит Лъв, която падала на колене и се разплаквала, само да й скъсаш дрехите, или пък със сина на дворцовия управител Никифор, който имал заешка устна. Лично императрица Елена потупала момчето по главата и го нарекла „вълче“, като му забранила да дърпа косата на нейно императорско височество Зое, когато тя се отнася грубо с него. То вдигнало поглед и я попитало в кои случаи може да я скубе. Като чула това, императрицата благоволила със собствената си уста да се изсмее на глас и това бил най-щастливият момент в живота на стареца.

Тия неща са детинщини, но в живота ми е останала само тази радост — да си спомням. След време всичко се промени. Минах през много премеждия, но това е дълга история и няма да ви занимавам с нея. След около пет години, когато вече бях началник на отряд от охраната, Симбатиос отново дойде разплакан в стаята ми, само че този път не беше от щастие. Същия ден отишъл в най-вътрешната гардеробна, където държат одеждите за коронясване и в която влизат много рядко, за да провери дали там няма плъхове. Но вместо плъхове заварил там Халвдан и Зое, които си играели на една нова игра — такава игра, която накарала косите му да се изправят. Играели я върху легло, направено от одеждите за коронясване, измъкнати от шкафовете. И докато той стоял там онемял, те грабнали дрехите си и изчезнали. Оставили официалните роби от боядисана алено-червена китайска коприна така ужасно изпомачкани, че той се видял в чудо какво да прави. Изгладил ги колкото могъл и внимателно ги върнал в шкафовете. Оплака се, че ако някой разкрие това, чака го само едно — да му отсекат главата. Имали късмет, че императрицата била болна на легло и всички придворни се събрали в спалнята й. Те нямали време да мислят за нищо друго, сигурно затова принцесата не била под обичайния строг надзор и успяла да прелъсти сина ми. Нямало съмнение, че вината е изцяло нейна; надали някой би предположил, че едно момче, което е само на тринадесет години; може да мисли за подобни неща. Но нищо не можело да се направи и това бил най-тежкият удар в живота му.

Аз се смях на тази история и реших, че момчето е истински син на баща си. Опитах се да успокоя стареца, че Халвдан е прекалено млад. за да дари принцеса Зое с някой мъничък император, каквито и усилия да са положили за това, и че макар и поизмачкани, одеждите за коронясване едва ли са сериозно повредени. Но старецът продължаваше да ридае и да стене. Каза, че животът на всички ни е в опасност — неговият, този на жена му, моят и на сина ми. Ако научи, император Константин веднага ще нареди да ни убият. Добави, че не очаква от Зое да се страхува да не я заварят с Халвдан — тя вече е навършила петнадесет години и по характер прилича по-скоро на хитро дяволче, отколкото на срамежлива девица; така че без съмнение много скоро ще започне отново да го прелъстява. Сред тези, с които й е позволено да общува, той единствен не е евнух. Скоро ще ги открият и ще се разрази скандал — тя ще получи мъмрене от някой епископ, а Халвдан и всички нас ще убият.

Като го слушах, започнах да се страхувам. Спомних си за огромното количество обезобразени и убити, които бях виждал през годините на служба в охраната, наказани само защото са развалили настроението на негово императорско височество. Заповядвахме да извикат сина ми и го укорихме за стореното, но той отвърна, че не съжалява за нищо. Не им било за пръв път и освен това не бил дете, което можели да прелъстят, знаел за любовта не по-малко от Зое. Разбрах, че нищо не може да ги раздели и че всички ще изпаднем в беда, ако оставим нещата да продължат така. Затова го заключих в къщата на главния гардеробиер и отидох да потърся началника на охраната.

Той се казваше Захариас Лакенодрако; носеше още и титлата пръв оръженосец — византийците почитат много това звание. Беше възрастен, висок и достолепен, пръстите му бяха украсени с червени и зелени скъпоценности, беше мъдър и сладкодумен, но хитър и подъл както всички, които заемат високи постове в Миклагард. Поклоних му се смирено и обясних, че работата в охраната не ми е по вкуса и бих предпочел, ако е възможно, да прекарам останалата част от службата си на някой от бойните кораби на императора. Той обмисли молбата ми и реши, че ще му бъде трудно да я удовлетвори. Но накрая каза, че може би ще успее да направи нещо, ако в замяна му сторя дребна услуга. Би желал да удари един хубав пердах на архимандрит Софрон — изповедника на император Константин. Той бил най-заклетият му враг и напоследък го клеветял зад гърба му пред императора. Не искал кръвопролития, затова не бивало да използувам като оръжие остри или ръбести предмети, само яки тояги, които да го понатъртят здравата. Каза, че е най-добре това да стане вечер, отвъд градините на двореца, когато архимандритът поеме към къщи, яхнал бялото си муле.

Отговорих, че от години съм християнин и че за мен е голям грях да вдигнеш ръка срещу духовник. Но той започна да ме поучава като баща и ми обясни, че греша.

— Архимандритът — рече той — е еретик и не разбира истинската същност на Христа. Затова още от самото начало с него станахме врагове. Ще угодиш на бога, ако го наложиш. Но той е опасен, няма да е зле да вземеш още двама души със себе си. Преди да стане монах, е бил главатар на банда крадци от Анадола и дори сега с лекота би могъл да убие човек с юмручен удар. Само силни мъже като тези, дето служат в охраната, биха могли да му дадат добър урок. Сигурен съм, че човек с твоята сила и мъдрост ще се справи. Приготви здрави тояги и яки мъже.

Ето какво ми говореше оръженосецът Захариас, така ме подлъга той и ме вкара в грях. После господ ме наказа за това, че съм вдигнал ръка срещу един божи служител — колкото и да е бил лош, все пак беше духовник. Но тогава не разбирах това. Взех още двама верни приятели — Оспак и Скуле, — дадох им вино и пари и им казах, че трябва да набием един човек, който не разбира същността на Христос. Те се изненадаха, че са нужни трима души, за да надвият един, но престанаха да се чудят още същата вечер, когато нападнахме архимандрита. Веднага щом се спуснахме към него, магарето му ме ритна, а самият свещеник удари Скуле толкова силно по слепоочието с броеницата си, направена от тежки оловни топчета, че другарят ми падна на земята и остана там. Но Оспак, един чудесен мъж от Оланд, който бе силен като мечка, го свлече от седлото и го хвърли на земята. Вече се бяхме сгорещили и го наложихме по-зле, отколкото възнамерявахме първоначално. Той сипеше хули с пълен глас и викаше за помощ. Но никой не откликна. Ако в Миклагард някой чуе зов за помощ, веднага хуква в обратна посока да не би да го задържат като извършител на някакво престъпление. Накрая чухме тропот от копита и разбрахме, че казарските стрелци от градската охрана приближават. Оставихме архимандрита, който едва можеше да пълзи, и се измъкнахме. Но Скуле остана да лежи до него.

На следващия ден се върнах при оръженосеца Захариас. Той беше много доволен и удържа на думата си с чест. Радостно ухилен, ми каза, че всичко е станало дори по-добре, отколкото очаквал. Скуле вече бил мъртъв, когато го открили, а архимандритът бил задържан и обвинен в убийство и нарушаване на уличния ред. Много било вероятно да го пуснат чак след като му отрежат ушите, защото император Константни се страхувал от брата си, а Василий винаги издавал тежки присъди за онези монаси, обвинени в буйство и невъздържаност; още повече пък мразел да убиват хора от охраната му. И като награда за успеха за положените от мен усилия той веднага удовлетвори молбата ми. Каза, че вече е говорил с високопоставени свои приятели, които заемали висши постове във флотата, и много скоро ще стана капитан на някой червен кораб — те се смятаха за най-добрите.

Всичко стана както ми бе обещал — дори византийските дворцови служители удържат понякога на думата си. И така, назначиха ме на хубав кораб и отплавах заедно със сина си далеч от двореца и опасностите, които той криеше за нас. Загребахме на запад към Апулия. Там се бихме с мохамеданите — някои бяха местни, а други идваха от различни далечни земи. Останахме доста дълго и преживяхме какво ли не, но това е друга история. Синът ми заякна и стана красив младеж. Направих го стрелец на моя кораб. Обикна морето и двамата се чувствувахме щастливи. Но като повечето младежи, когато слизахме на сушата, често беше глупав със жените и това даваше повод за кавги помежду ни. В Апулия, Модон или Непанто — големите пристанища, където получавахме възнаграждението си, имаше винаги избор от жени, те се тълпят там, където спират моряци с много плячка и пари. Но в тия градове имаше и служители, наречени стратези, а също и морски капитани, обути в сребристи ботуши, и секретиси, и логотети, които се занимаваха с плячката и възнаграждението. Съпругите им също бяха с тях — жени с нежен глас като на гълъбици, с бели ръце и нарисувани очи. Те владееха разни магии и съвсем не бяха подходящи за обикновените моряци — често казвах това на Халвдан. Но той не обръщаше внимание на съветите ми. Съдбата му била такава, че женските погледи все се спираха върху му, а той пък смяташе само най-хубавите за достойни да легнат с него, дето е бил с императорската дъщеря. Византийските жени са пламенни, страстите им бързо се разпалват и те лесно изневеряват на мъжете си. Но на съпрузите това не им се нрави. Онези от тях, които заемат, по-висши служби, нареждат да бъде убит всеки млад мъж, който по някакъв начин е възбудил подозрението им, а често убиват и собствените си съпруги, за да успокоят съзнанието си и да могат да се оженят повторно, надявайки се на по-добър късмет.

Все съветвах Халвдан да остави омъжените жени на мира и да се задоволи с тези, чиято добродетел си е тяхна лична работа. Ако ме беше послушал, това, което стана после, никога не би се случило. Той нямаше да е мъртъв сега и аз нямаше да съм в това състояние, нито пък щях да стоя тук и да ви разказвам за българското злато. Всичко щеше да е наред.

Не го убиха заради жената, а заради златото. Но тя бе причината двамата да се разделим; останалото се случи след това.

По същото време оръженосецът Захариас Лакенодрако изплю нафората в лицето на своя враг архимандрит Софрон, който вече си бе възвърнал благоволението на императора, и заяви на висок глас пред събрания императорски двор, че архимандритът я е напоил с отрова. За това си деяние духовникът бе наказан с бой и изпратен в изгнание в един отдалечен манастир, но и Захариас също бе освободен от длъжност. Освен това му отрязаха ушите, защото бе опетнил името на Христа. Смяташе се, че след като веднъж човек е сложил в устата си част от тялото на Христос, той трябва да вярва достатъчно в бога, за да я погълне, дори ако със сигурност знае, че в нея има отрова. Разсмях се на глас, когато тази история стигна до мен; не можех да реша кой от тях е по-отвратителен. Помислих си, че мечтите им сега са се сбъднали — и двамата бяха с отрязани уши.

Захариас имаше син на име Теофил. Той беше вече тридесетгодишен и служеше в двореца. Когато баща му останал без уши и загубил службата си, синът отишъл при двамата императори и се проснал в краката им. Казал, че грехът на баща му наистина е ужасен, а наказанието му — толкова леко, че,като си помисли за това, му се плаче от радост. С две думи, той възхвалявал добрината на двамата с такъв плам, че не след дълго император Василий го назначил за ковчежник на флотата. Това означаваше, че за в бъдеще той може да ръководи разпределението на цялата плячка, спечелена от императорските кораби по всички краища на земята, и освен това ще отговаря за всичко, свързано със заплащането на моряците.

Ние от червената флота пристигнахме в Модон, за да остържат киловете на корабите ни и да си получим възнаграждението. Ковчежникът Теофил беше там с жена си. Аз не успях да я зърна, но синът ми я видял, а и тя него. За пръв път погледите им се срещнали в църквата и макар че той беше само млад стрелец, а тя — богаташка, скоро те започнали да се срещат тайно и страстно да се любят. Нямах представа за това, но един ден той дойде при мен и ми.каза, че морето вече му досадило, надявал се да получи по-добра служба в къщата на ковчежника. Жената казала на мъжа си, че Халвдан е син на човек, който преди години направил на баща му услуга, като злепоставил архимандрита. Така Халвдан спечелил благоволението не само на съпругата, но и на съпруга.

Като чух причината за назначението му, казах, че ако смята да изпълни намеренията си, по-добре още в този момент да прониже гърдите си с меч и че е жестоко от негова страна да ме остави съвсем сам, без близък човек, само заради боядисаните очи на една жена. Но той не отстъпи и отказа да се вслуша в съвета ми. Твърдеше, че тя е като огън, че е съвършена и не би могъл да живее без нея. Освен това, като служител на ковчежника, щял да стане богат и известен, нямало вечно да бъде беден стрелец. Не съществувала опасност да го разкрият и да бъде убит. Припомни ми, че е наполовина византиец и от много неща разбира повече, отколкото аз, включително и от жени. Тези думи страшно ме разяриха; проклех името на майка му и така се разделихме.

Това ми причини много страдания. Но се надявах, че след време той ще й омръзне и ще се върне при мен; че после, след като службата ми изтече, ще дойде с мен у дома на север, ще си вземе жена там и ще забрави византийската си кръв.

Мина време. Император Василий, най-силният и войнствен владетел, управлявал някога в Миклагард, отново тръгна на война срещу българите. Те са смели воини и страшни разбойници, всяват ужас у съседите си и ги тормозят, затова са разгневили не един император. Сега император Василий даде дума, че ще разруши царството им и ще ги избие до крак, че ще окачи царя им да виси окован във вериги над вратите на собствения си град. Той нападна земите им с огромна армия, а червената флота отплава нагоре по Черно море, за да прави набези по крайбрежието.

Но двадесетина от най-добрите ни кораби бяха получили специални нареждания. Моят беше сред тях. Качихме на борда си максимално количество войници от армията и се отправихме на север покрай брега. Стигнахме до устието на река Дунав — толкова голяма река не бях виждал дотогава. Командирът на флотилията се казваше Бардас, той беше настанен в най-големия кораб. Заплавахме по реката, наредени по три кораба в редица. Чух, че на неговия кораб се намира и човчежникът на флотата. Зарадвах се. Надявах се да видя сина си, ако е още жив. Но никой не знаеше защо ковчежникът плава с нас.

По едно време отпред прозвуча боен рог и завивайки по реката, съзряхме насреща огромна крепост. Беше кацнала на хълма, недалеч от брега, заобиколена от диги и насипи с огради. Наоколо бяха само пустош и блата, нямаше друго освен папур и разни птици. Всички се зачудихме защо императорът ни е пратил на това запустяло място. Свалихме на брега доста войници и стрелци, за да нападнат крепостта. Българите се сражаваха храбро на укрепленията; чак на втория ден успяхме да вземем надмощие.

Бях ранен, стрела прониза рамото ми и аз се върнах на кораба. Там я извадиха и ме превързаха. Нощта настъпваше; седях на палубата и гледах как крепостта гори. Хората на ковчежника се върнаха с пленници. Бяха така натоварени, че залитаха под тежестта на плячката. Корабът на Бардас и ковчежника бе открая и най-близо до крепостта; пред него имаше още два, после бе моят. Останалите следваха в редица нагоре по реката. Малко след като падна нощта, откъм един от последните кораби се разнесоха глъчка и крясъци, нададоха викове и питаха какво става. Помислих си, че някой сигурно се е опитал да открадне плячката и че Бардас го наказва за това. Но скоро глъчката престана и всичко утихна, чуваше се само воят на вълци, които са подушили месо. Останах на мястото си; не можех да заспя заради болката в рамото.

Към кораба с плуване приближи някакъв мъж. Чувах го във водата, но не можех да го видя. Взех копието и го накарах да си каже името — страхувах се, че българите могат да ни нападнат. Но щом чух отговора, сърцето ми трепна, това беше гласът на сина ми. Казах му:

— Радвам се да те видя. Почти не се надявах да се срещнем пак.

А той продума тихо:

— Убиха Бардас на кораба му; също и много други. Ковчежникът и баща му избягаха със златото. Толкова много злато, колкото никой не е виждал досега. Трябва да ги настигнем и да им го отнемем. Имаш ли стрелци на борда?

Дадох му да пийне, за да се успокои, и отвърнах, че тук имам около петнадесетина, а останалите са на сушата, но че искам да узная нещо повече за това съкровище. За пръв път чувах за него.

Той заразказва възбудено:

— Това злато принадлежеше на българския цар. Той го криеше в крепостта. Императорът разбрал това и ни изпрати тук с ковчежника, който беше негов доверен човек. Видях златото, когато го качваха на борда, и помагах да го запечатат с императорския печат. Но ковчежникът мрази владетеля заради това, което стори с баща му. Старецът бе тук заедно с него, двамата скроиха този план. Подкупили бяха всичките си хора, за да им помагат. Щом се стъмни, убиха Бардас и неговите подчинени, както и стрелците от охраната му. Това стана лесно, никой не подозираше нищо. Аз пък си помислих: „Последния път това злато принадлежеше на императора. В такъв случай всеки, който го докосне, извършва престъпление. Сега то е в ръцете на ковчежника, но ако някой му го вземе, на кого ще принадлежи тогава?“ Така разсъждавах. После, без някой да види, тихичко се гмурнах в реката и заплувах към теб. Няма да забележат отсъствието ми, ще помислят, че са ме убили в сражението. А сега отговори ми на въпроса: „Чие ще бъде златото, ако им го отнемат?“

— Значи ковчежникът подреди кораба си да плава последен по течението на реката, за да може по-лесно да избяга в тъмното. Ако са се измъкнали вече, съкровището ще принадлежи на онзи, който им го отнеме и успее да го задържи — такива са неписаните закони на морето. Отначало ще плават тихичко по течението, после, щом се поотдалечат и не можем да ги чуем, ще извадят греблата. А когато стане светло, ще вдигнат платната и при този вятър бързо ще излязът в открито море. Интересно накъде са се запътили? Тук доста неща трябва да се обмислят; не бих желал да предприема нищо, преди да съм сигурен, че съм взел най-мъдрото решение.

Халвдан рече:

— Ковчежникът ми каза, че ще бягаме в Тмуторокан, отвъд Крим, и там ще си поделим богатството, а после ще продължим към земите на казарите, където ще се скрием от гнева на императора. Чак след това всеки може да отиде където си поиска. Същото обясни и на останалите, затова съм сигурен, че не възнамерява да ходи там. Но малко преди да тръгнем на път, ги видях да си шепнат с баща му, тъкмо бяха получили някакво съобщение, и чух старецът да се радва, че наложниците на Великия киевски принц отново започнали да му раждат деца. Той вече не зачитал нейно височество принцесата, сестрата на нашия император, тъй че двамата владетели развалили приятелските си отношения. Затова мисля, че смятат да бягат със златото в Киев.

— Халвдан. — отвърнах аз, — ти си умно момче и предположението ти сигурно е вярно. Ако са тръгнали към Киев, посоката е много подходяща за нас — всъщност те ще занесат златото до средата на пътя ни до дома. Оставим ли ги да стигнат до Киев, там ще намерим немалко добри воини, които с удоволствие ще ни помогнат да им го отнемем, ако не можем да се справим сами. Още не е нужно да потегляме, не трябва да ни видят, че ги следим, за да не се уплашат и да променят курса си. Трябва да отплаваме тихичко оттук малко преди да съмне, когато дори и най-старателните пазачи на кораба спят. Много страдах, че ме напусна, Халвдан, но навярно всичко е било за добро, това приключение може да донесе на двама ни голям късмет.

Така мълвях аз, глупакът, тогава. Нима има бог, който обича хората да се радват предварително на щастливия си късмет?

Попитах сина си за жената, която го бе прелъстила. Отговори ми, че омръзнала на ковчежника и той я затворил в манастир, защото започнала да се защитава, когато се опитвал да я бие.

— А щом открих — продължи той, — че утолява страстите си и с други млади мъже освен мен, аз също се отегчих.

Зарадвах се и му обещах много по-красиви жени, когато се върнем със златото на север.

По небето се появи първата сивкава светлина и ние вдигнахме котва. Завихме към средата на реката с прибрани гребла и заспали по банките гребци. Спуснахме се по течението, без някой да се обади и да попита накъде сме тръгнали. Когато екипажът и стрелците се събудиха, нахраних ги по-добре от обикновено и им дадох по-силно пиво. После им обясних, че преследваме крадци, които са избягали с плячката на императора. Нищо повече не им казах. Нямах намерение да бъда непочтен и да открадна императорския кораб, исках само да го ползувам, докато постигна целта си. Сметнах, че имам право на това, тъй като императорът ми дължеше възнаграждение за една година.

Излязохме от реката и се озовахме в открито море, без да сме сигурни, че предположенията ни са верни. Но когато стигнахме устието на река Днепър, от тамошните рибари узнахме, че предния ден по нея е тръгнал един от червените кораби на императора. Моят кораб беше по-малък, отколкото на ковчежника, но не изпитвах страх — на борда си имах лесгийски и казарски стрелци, много добри воини, докато той бе заобиколен единствено от членове на домакинството си.

Последва усилено гребане с редки почивки. Щом гребците започнаха да се оплакват, давах им двойна дажба вино и се успокоявах с мисълта, че ковчежникът, с по-тежкия си кораб, сигурно има повече грижи. По брега се виждаха стада коне, но нямаше следа от печенеги и това ни зарадва. Когато се бият или пък пасат конете си на брега, те смятат реката и всичко, що се движи по повърхността й, за своя собственост, затова моряците не се престрашават да слязат на сушата дори за да си сготвят храната. Те са ужасно нахални и са най-долни крадци, самият император всяка година им плаща данък, за да купи приятелството им.

На четвъртия ден видяхме в реката да плават труповете на трима мъже. По белезите на гърба им се досетихме, че са гребци от кораба на ковчежника, които са се преуморили. Това ми подействува окуражаващо, започвах да се надявам, че може да ги настигнем при бентовете. На следващия ден срещнахме още трупове, но те не бяха от хората на ковчежника. После открихме и кораба му, изтеглен на едно вдадено навътре парче земя — беше празен. Досетих се, че са срещнали някой речен кораб и са го завладели — така щяха да се придвижват много по-бързо и да пренесат по-лесно съкровището през сушата, когато стигнат плитчините. Не е лесна работа да теглиш по брега боен кораб с кил.

Някъде привечер на осмия ден дочухме плисъка на водата при бентовете и стигнахме до мястото, където трябваше да изтеглим кораба по суша, за да избегнем плитчините. Не видяхме нищо друго освен двама изоставени гребци, които бяха прекалено изнемощели, за да гдебат нататък. Дадохме им вино. Посъживиха се и ни казаха, че същия този ден ковчежникът поставил новия си кораб на дървени трупи. Но не успял да намери нито коне, нито волове, които да впрегне да го теглят; речният бряг бил пуст. Така че цялата работа паднала върху плещите на гребците, а те всички били съвсем изтощени, затова надали са стигнали далеч.

Халвдан и аз се зарадвахме, като чухме това. Взехме със себе си неколцина стрелци и проследихме дирите на кораба. Видяхме ги между втория и третия бент. Свърнахме към сушата и запълзяхме бързо напред. Скрихме се зад надгробната могила на вождовете на печенегите, заобиколена отвсякъде с кости. Чакахме там с приготвени в лъковете стрели, докато те почти, стигнаха до мястото, където се бяхме притаили. Видях ковчежника и баща му. Те вървяха до кораба в пълно снаряжение и с меч в ръка. Заповядах на четирима от стрелците да се прицелят в тях, а на останалите — да убият надзирателите, които пазеха впрегнатите гребци.

Стрелите изсвистяха и няколко тела се свлякоха на земята. Всички извадихме мечовете и нападнахме с боен вик. Гребците се освободиха от въжетата и побягнаха; настъпи паника. Но ковчежникът и баща му бяха неуязвими, дяволът и доспехите им ги предпазваха. Оръженосецът Захариас, одраскан на няколко места от стрели, тичаше като младеж, най-бързо от всички. Аз съсредоточих вниманието си върху ковчежника. Видях как той се обърна изумен, когато стрелите и бойните викове стигнаха до него. Над черната брада лицето му беше съвсем безкръвно. Събра около себе си хората си, като им закрещя страховито — тормозеше го опасността да загуби огромното количество злато. Жалко, че не успя да издържи по-дълго.

Халвдан, аз и водачът на стрелците, лесгиец на име Абхар, първи стигнахме до тях. Нападнахме мъжете, които защитаваха ковчежника. Той се озъби, щом позна Халвдан. Но не можехме да се доберем до него, хората му се биеха храбро, макар че водачът им се криеше зад тях. После към нас се присъединиха стрелците и успяхме да изтласкаме врага обратно на кораба. Когато най-после ги разбихме, разбрахме, че ковчежникът е избягал с неколцина други.

Вече се свечеряваше, не знаех какво да правя. Водачът на стрелците беше изпълнителен човек и не задаваше въпроси. Накарах го да вземе хората си и да тръгне възможно най-бързо след врага нагоре по реката, да го преследва, докато падне нощ. Казах му, че императорът дава сто сребърни монети награда за главата на ковчежника и подобна сума за тази на баща му, че веднага ще изплатя цялото количество на този, който ми донесе главите им. Той събра хората си и бързо потегли.

Щом останахме сами с Халвдан, се качихме на кораба. Там в каютата намерихме съкровището, скрито зад разни чували и бурета. Беше събрано в четири малки сандъчета и седем кожени торби, всички запечатани с императорския печат. Не се зарадвах при вида на толкова много злато, по-скоро се разтревожих какво да предприема и как да го занеса до вкъщи, без някой да узнае за съществуването му. Халвдан рече:

— Трябва да го скрием, преди стрелците да са се върнали.

— Къде ще намерим толкова голямо скривалище, в което да се побере всичко? — попитах аз.

Той отвърна:

— Може би в реката.

— Прав си. Чакай тук, аз ще разузная.

Нагазих в реката и открих мястото, за което ви говорих. Там течащата вода се пенеше. Заедно пренесохме съкровището. Скрихме го добре, отделих само две торби, които, след като размислих, оставих на кораба.

Абхар и хората му се върнаха. Носеха три глави, но сред тях липсваха тези, които най-много се надявах да видя. Всички ядохме и пихме вино от запасите, намерени на кораба. После му казах:

— Ето, Абхар, виж тези две торби, запечатани с императорския печат. Това е съкровището, което Теофил и баща му откраднаха от владетеля. Не зная дали вътре има злато или сребро, никой не може да разчупи императорския печат. Но се намираме в трудно положение — торбите трябва незабавно да се занесат в двореца недокоснати. Но пък императорът ми заповяда да не се връщам без главата на ковчежника. Значи трябва да го заловим. Аз и синът ми ще тръгнем да го търсим нагоре по реката, чак до Киев; двама доброволци, от твоите стрелци ще дойдат с нас. Но ти и останалите трябва да се върнете със съкровището на кораба и да наредите на кормчията да ’ви отведе в Миклагард. След като изпълним задачата си, ние четиримата някак си ще успеем да се доберем до дома.

Това бяха думите ми. Абхар кимна и претегли с ръка торбите. После поговори с хората си и двама казари изразиха желание да дойдат с нас. Абхар и останалите тръгнаха с торбите. Бях доволен, че всичко дотук вървеше добре. Двамата стрелци щяха да са ми нужни, за да намеря някаква лодка. Можеше да се натъкнем на крадци или пък на самия ковчежник, ако е успял да събере хората си. Смятах, че ще продължи да бяга, но тук сгреших.

Бяхме уморени, същата нощ аз поех първата смяна на паст. После накарах един от казарите да ме смени, но той сигурно е заспал, сякаш за да даде възможност на злочестата съдба да ни застигне. През нощта, когато всички спяхме на кораба, ковчежникът, баща му и четиримата, които бяха останали с тях, ни нападнаха изневиделица. Събудих се от тропот на падащи камъни, в които някой се беше спънал. Скочих на крака и извадих меча. Двамина се нахвърлиха отгоре ми. В момента, в който ги посрещнах, зърнах как ковчежникът покоси един от казарите и нападна Халвдан. Мечът изсвистя над главата му. Явно Халвдан е бил потънал в дълбок сън, защото едва сега се опитваше да изтегли оръжието. Бих дал живота си и всичкото злато само да бях застанал между тях тогава. Убих своите нападатели, но дори не забелязах как се свлякоха на палубата. Когато се обърнах към ковчежника, Халвдан вече лежеше в краката му. Замахнах, хванал меча с две ръце. Това беше последният ми удар и най-добрият. Той разсече шлема и металната качулка и се вряза в черепа толкова дълбоко, че видях как зъбите му се изсипват от устата. Но умирайки, врагът ми успя да забие меча си в окото ми. Паднах — знаех, че скоро ще умра; но това не ме тревожеше, единствената ми мисъл бе: „Халвдан е мъртъв и аз отмъстих за него; всичко свърши!“

Тази история ме изтощи. Много малко остана за разказване. В следващия момент се усетих вързан. Оръженосецът Захариас седеше до мен и се смееше, но смехът му звучеше нечовешки. Описа как ще ме осакатят и непрекъснато ме тормозеше за златото. Изплюх се в лицето му и му казах да си покаже ушите. От хората му бе оцелял само един и те двамата ми отрязаха ръката. Загряха масло от кораба и топнаха вътре чуканчето, за да не умра прекалено бързо. Но Захариас ми обеща лека смърт, ако му кажа къде е златото. Не го направих, не се боях от нищо, душата ми беше мъртва. Казах, че съкровището е вече на път за Миклагард и той ми повярва. Повече не разговаряхме.

Изведнъж чух писък, някакъв мъж започна да хленчи и да кашля, после всичко утихна..Усетих, че лежа в лодка, която теглеха по сушата. Дадоха ми да пия, но не разбирах какво става. После лодката заплава по реката, струваше ми се, че съм умрял. Мъжът, който гребеше, говореше непрекъснато; разбрах част от приказките му. Беше вторият казар. Пееше и си подсвиркваше, беше много весел. Избягал, когато ни нападнаха. Върнал се при нашия кораб, но не го намерил. Затова дошъл обратно, припълзял откъм гърба на двамата, докато ме обработвали, и ги убил със стрели. Не разбирам само защо си е направил труда да спасява това, което бе останало от мен. Може би е бил добър човек, както повечето казари. Двама бедни селяни дошли от отсрещния бряг, за да претършуват умрелите, и той им дал кораба на ковчежника и всичко в него при условие, че го разменят срещу тяхната малка лодка и му помогнат да ме пренесе покрай плитчините на сушата. Това се беше случило, сведенията ми са единствено от неговите думи.

Смееше се през цялото време и се радваше на късмета си — по телата на ковчежника и на баща му беше намерил доста злато и сребро, а оръжията, които бе взел от тях, бяха чудесно изработени. От останалите трупове също бе събрал доста пари и скъпоценности, а от ръката на сина ми бе свалил хубав златен пръстен. Каза, че сега смята да си купи коне от Киев и една-две жени, след което да се върне, богат и добре въоръжен, при своето племе. Грижеше се за мен, доколкото можеше, и ми разказваше всичко това. Щеше ми се да се изтегля нагоре и да се прекатуря в реката, за да се удавя, но бях прекалено слаб.

Казарът знаеше, че искам да отида в Киев, и щом пристигнахме, ме предаде на някакви монаси. Опитах се да го възнаградя със сребро (не беше докоснал колана ми), но той не прие нищо. Вече имал достатъчно, а освен това спечелил и благоволението на бога, като се отнесъл добре с мен.

Останах при монасите. Те се грижеха за мен, докато след известно време се пооправих и отново започнах да мисля за златото. После при тях дойдоха някакви скандинавци и ми зададоха разни въпроси. Разбраха, че искам да се върна у дома и че имам с какво да им платя, ако ми помогнат. Така започна пътешествието ми по реката, прехвърляха ме от кораб на кораб, докато накрая попаднах при готландците, където ме срещна Орм.

През цялото време ме измъчваше мисълта, че няма да мога да разкажа на никого за българското злато и да посоча скривалището му, дори ако по някакво чудо стигна до дома и намеря семейството си. Но сега благодарение на твоята изобретателност, свещенико, можах да ви разправя всичко и ще умра щастлив.

А със златото Орм може да постъпи както сметне за най-добре. Съкровището е несметно, може да направи богати много хора и никой не знае точно каква е стойността му или пък колко кръв е пролята заради него. То е заровено там — на мястото, което ви описах. За човек, който знае къде да го търси, няма да е трудно да го намери. Освен това наблизо има знак, който отбелязва точното място: костите на ковчежника Теофил и оръженосеца Захариас, вече оглозгани от враните — дано душите им нивга не намерят покой, — и тленните останки на сина ми Халвдан, господ да се смили над душата му.

Четвърта глава: КАК СЪСТАВИХА ПЛАН ДА ПРИБЕРАТ ЗЛАТОТО

Щом чу историята за златото, Орм изпрати по човек съобщение на Токе.

— Кажи му — поръча той, — че се отнася до едно пътуване в източните земи, където ще търсим заровено съкровище, и че държа да чуя неговото мнение по този въпрос. Хубаво ще е, ако може да дойде веднага.

Това бе достатъчно за Токе. Той пристигна в Грьонинг, преди Аре и свещеникът да са довършили разказа си, нетърпелив да чуе повече подробности. Веднага след като го посрещнаха и изпи чаша бира, той рече:

Стигна до мене мълвата, че се издуват платната, че вече скърцат греблата — на изток имало злато. После усетих познатия мирис на пръски солени и ме облъхна от кила дъх на дъски засмолени.

Орм му отговори по-сериозно:

— Достатъчни са две години — мъжете бързо помъдряват, с мечтата си да пътешестват в земи далечни се, прощават. О, не е лесно да отмъкнеш така бленуваното злато, намиращо се в Гардарике, дълбоко скрито под водата.

— Но пък съкровището е несметно — добави той. — Никога не съм имал по-голяма нужда от съвет. Юлва не желае да се намесва, казва, че трябва да реша самичък, а тя рядко говори така. Затова те извиках — да ме посъветваш какво да правя. Тук е и Олоф Пъстрата птица. Той е бил в източните земи и е много мъдър човек. Три глави мислят по-добре от две, щом става дума за нещо толкова важно.

Орм разказа на Токе историята на Аре и на българското злато; не спомена само къде е скрито.

— Това няма да ви кажа — рече той, — докато не пристигнем на място. Златото може да причини на хората доста неприятности и ако ви издам съкровището предварително, това може да стигне до ушите на недобронамерени люде. Някой друг може да се докопа до него преди мен. Ако това съкровище изобщо някога попадне в човешки ръце, те трябва да са моите, ничии други. Аре, който смята себе си за мъртъв, го е завещал на мен. В случай че пътешествието ни завърши с успех, ще възнаградя добре тези, които ми помогнат да го извадя. Откакто чух за него, не ме свърта на едно място, понякога толкова мисля за това, че не мога да заспя. Безпокоя се само, че ако тръгна да го търся, ще отсъствувам от дома дълго време и непрекъснато ще се притеснявам дали семейството и къщата ми са в безопасност. А и за такова дълго пътуване ще са нужни много пари, трябва да се купят добър кораб и екипаж. Ще загубя цяло състояние, ако все пак тръгна да го търся и накрая открия, че някой ми го е измъкнал под носа.

Токе без колебание заяви, че за себе си е сигурен: с удоволствие би предприел пътешествието.

— И моят съвет към теб, Орм, е да се заловиш с тая работа — добави той. — Ако не, ще седиш тук и ще мислиш непрекъснато за него, накрая няма да можеш ни да ядеш, ни да спиш и никога няма да ти олекне на душата. Нищо чудно дори да се изтормозиш до такава степен, че да се побъркаш. Явно съдбата ти е отредила да тръгнеш да търсиш това злато, не можеш да избягаш от нея. Но познавам хора, чиито съдби са били далеч по-тежки. Наистина пътешествието ще е дълго, но не можеш да очакваш, че ще се сдобиеш с такова богатство; без да преодолееш известни трудности. Мен самия нищо не ме задържа тук — търговията с кожи в момента върви зле, а жена ми е бременна.

— Рап ме посъветва същото — рече Орм, — но той си мислеше, че ще ме придружава. Щом му казах, че ще трябва да остане у дома и да пази къщата и семейството, веднага смени тона и настоява да забравя за златото и да си стоя тук. А отец Вилибалд, както очаквах, започна да ме поучава; каза, че и така съм достатъчно богат и вече съм на. възраст, в която трябва да мисля повече за небесните, а не за земните блага. Тук специално ми е трудно да се съглася с него.

— Колкото и да е умен за другите неща — отговори Токе, — сега свещеникът греши. Хората са устроени така, че колкото повече остаряват, толкова повече ги блазнят материалните неща. Жена ми твърди, че така е било и с крал Харалд, когото смятах за толкова мъдър, макар и да успях веднъж да го измамя. С течение на годините все повече започвам да ненавиждам готландските търговци в Калмарна дори когато ми платят добра цена за кожите, а това се случва рядко.

— Възрастта се отразява върху човека по много начини — обади се Орм. — Ето, аз не съм сигурен, че мога. да понеса едно дълго пътешествие така добре, както преди.

— По-стар съм от теб — отвърна Токе, — а годините още не ми тежат. Освен това, ако слуховете са верни, немного отдавна си убил двама побъркани само с една метла. Без да преувеличавам, бих нарекъл това геройство. Случаят показва, че не си загубил много от младежката си енергия, макар самият ти да си въобразяваш, че е така. Разбрах също, че повод за тази разправия е била дъщеря ти Людмила. Сигурно другите жени много ще й завиждат за това, а мъжете ще я преследват. Но нека чуем какво мисля Олоф Пъстрата птица по въпроса за златото.

— Ние с Орм разговаряхме много — замислено рече Олоф. — И аз като него се колебая, не мога да реша кое е най-мъдро. По-добре от всеки друг зная колко ще е трудно това пътешествие, колко опасности го дебнат; но човек може да постигне много неща, когато има кораб, пълен с добри бойци. Орм иска да го придружа, ако реши да тръгне на път. Имам причини да му откажа, макар да съзнавам, че моето присъствие ще му бъде от полза — познавам дългия път за Миклагард, голямата река и опасностите, които крият водите и бреговете й. Сега най-после взех решение. Ето моя отговор: иди и търси златото, Орм; ще дойда с теб, ако ми дадеш за жена дъщеря си Людмила.

Орм го изгледа изумен, а Токе избухна в смях.

— Какво ви разправях? — рече той. — Ето го първия.

— Но ти вече си имаш жена — промълви Орм.

— Имам две — отвърна Олоф, — такъв е обичаят на вождовете във Финведен. Но ако ми дадеш дъщеря си, ще ги отпратя.

— Не си съвсем неподходящ за зет — замислено отговори Орм. — Може би е добре да я оженя, преди да са заприиждали още побъркани да я ухажват. Но това е нещо сериозно и трябва да се обмисли. Говори ли вече с жените?

— Нямаше да ми направи чест, ако го бях сторил, преди да чуя какво мислиш ти за това — отвърна Олоф. — Все пак смятам, че Юлва не би имала нищо против да й стана зет. Тя също като теб знае, че съм най-богатият вожд в цял Финведен, че притежавам седем дузини добитък и доста юници и произхождам от много старо семейство.

— За собствения си произход няма да говоря — рече Орм, — макар че доста хора биха се гордели с него — у мен тече кръвта на Ивар Широката прегръдка; така сме кръстили и най-малкия ми син. Но не забравяй, че дъщеря ми е внучка на крал Харалд Синия зъб. В никое от големите семейства на Смаланд не би могъл да намериш невеста с по-благородно потекло. Ще трябва да изгониш сегашните си жени далеч от сламеника си, ако искаш да се ожениш за Людмила, доста по-далеч от пивоварната или градинската пристройка. И не очаквай лек живот с нея, ако след сватбата водиш други жени в леглото си.

— Тя заслужава да й окажа такава чест — потвърди Олоф. — Освен това вече знам, че трудно се поддържа мир вкъщи, когато един мъж има няколко жени. Но се радвам, че не си против нашата женитба и ти благодаря за това.

— Не ми благодари — намеси се Орм. — Първо трябва да чуем мнението на Юлва. Естествено, последната дума ще бъде моя, но един умен мъж трябва винаги да позволява на жена си да вземе отношение, когато се решават такива важни неща.

Изпратиха да повикат Юлва. Щом чу за какво става дума, тя каза, че не е особено изненадана.

— Мисля, че не можем да отхвърлим жених като теб, Олоф — добави тя. — Богат си и си от благородно семейство, така че трудно бихме открили по-подходящ зет по тези места. Освен това си разумен, мъж, а това винаги ми се е струвало ценно качество за един съпруг. Наистина повече щях да оценя ума ти, ако беше поискал Одню — тя е добродушна, смирена и изглежда не по-зле от сестра си. Но за такива работи човек се води единствено от чувствата си. Аз съм доволна от твоя избор — Людмила е буйна и с нея трудно се живее, но понякога жените се променят към добро, когато си намерят мъж.

— Вярно е — обади се Токе, — момичето е добро. Характерът й не е по-тежък от твоя, когато беше момиче и срещна Орм в двореца на баща си. Но ето, ти бързо се укроти и не съм чул някога Орм да съжалява за избора си.

— Говориш глупости, Токе — протестира Юлва. — Не може да съм се укротила. Ние, които носим кръвта на Горм, никога не се укротяваме. Такива сме си, и толкоз; ще си останем същите дори в деня на Страшния съд, когато се явим пред трона на самия Господ. Но не забравяй, Орм уби Сигтриг и ми подари огърлицата на Алмансур. Тогава разбрах, че ми принадлежи — никой друг не би направил тези неща за мен. Само не ми говори за укротяване.

— Тая огърлица се оказа много полезна — рече Орм, — надали някой може да отрече това. Може би когато се върнем със златото, ще имаме такава и за Людмила. Сега трябва да говориш с нея лично, Олоф, после вече можем да я смятаме за твоя годеница. Ще се ожениш за нея веднага след завръщането си от изток, стига да можеш да се освободиш от жените си така лесно, както твърдиш.

Олоф отговори, че тези неща стават много бързо във Финведен; просто им плащаш добре и те си отиват. Това нямало да отнеме време, затова не виждал защо сватбата да не се състои преди пътешествието. Но Орм и Юлва не се съгласиха и накрая той трябваше да се подчини.

До този момент всичко, свързано с женитбата, бе протекло както трябва, макар и не съвсем според желанията на Олоф. Людмила прие благосклонно предложението му и те веднага се впуснаха да правят планове. Очевидно идеята да стане негова жена й допадаше, въпреки че, както по-късно сподели с Одню и Юлва, очаквала един толкова голям водач да пристигне с пълни ръце, с украшения и подаръци. Попита го дали става зъл, когато се напие, и кога е в по-весело настроение — сутрин или вечер. Искаше също да знае как точно изглеждат двете жени, от чието присъствие ще се лиши заради нея, както и подробности за къщата и добитъка, броя на робите и прислужничките, количеството на богатството, което се съдържа в ковчежето му. Той отговори задоволително на всичките й въпроси.

Но отец Вилибалд не беше доволен, когато научи новината. Във възбудата си никой не се беше сетил, че Олоф Пъстрата птица не е християнин. Този факт много безпокоеше свещеника. Той твърдеше, че една девица — християнка, която е покръстил със собствените си ръце, не може ла се омъжи за езичник. Това било възможно само при условие, че Олоф се съгласи да приеме християнството преди това. Мнението на свещеника предизвика размяна на доста остри забележки сред жените — Аса взе неговата страна, а Юлва и Людмила им се противопоставиха. Накрая Орм им нареди да престанат да спорят и да си затворят устите. Каза, че сега най-належащото нещо е да съставят план за пътуването, а по-късно ще имат достатъчно време да обсъждат този въпрос; ако Олоф пожелае да се покръсти, толкова по-добре, но и да не го стори, пак ще получи момичето.

— После тя ще има много възможности да му влияе — добави Орм, — ако сметне, че си струва да опита.

Аса го упрекна за тия думи, но той й напомни за Аре, каза й да не забравя, че сегашното му състояние е дело на християнски ръце.

Отец Вилибалд седеше омърлушен на стола си. Промълви, че след като хилядната година е отминала, без Христос да се появи на небето, хората проявяват по-малко желание да се покръстват.

— Ако продължава така — добави той, — дяволът в крайна сметка ще възтържествува и всички пак ще станете езичници.

Орм му каза да се развесели и да престане да си ;мисли лоши неща за тях.

— Аз съм доволен от Христос — заяви той — и надявам се, че той също ще бъде доволен от мен дори ако омъжа дъщеря си за съпруг, който съм избрал по мой вкус. Не знам какво трябва да се случи, за да се откажа от бога, той винаги толкова ми е помагал.

Токе се обади, че това му напомнило за новините, които носи от Веренд; те щели да заинтересуват всички.

— Сигурно си спомняте учителя Рейналд — рече той, — оня, дето в името на Христа събори стария Стюркар от Камъка. Старицата, на която го дадоха за роб, умря. Сега той е свободен и многоуважаван човек. Още е свещеник, но вече не служи на Христа. Отказа се от него, докато беше роб на старицата — сега хули всичко, свързано с неговото име. Стана последовател на древния бог Фраюр и трупа огромни богатства с познанията си по черна магия. Жените изпълняват всичко, каквото им заповяда, и го смятат за най-добрия жрец, който вирдите някога са имали. Чух, че събрал банда последователи, които го издигнали във вожд на разбойниците и престъпниците.

Отец Вилибалд изпита ужас от тия думи. Заяви, че вече не може да се моли за този човек, че никога не е чувал за християнски свещеник, който така открито да се обяви за привърженик на дявола.

Юлва пък смяташе, че той има и добри качества. Жалко било, че му е потръгнало така зле. Но Орм се засмя.

— Нека те двамата с дявола си правят каквото пожелаят — каза той. — Ние си имаме други грижи.

Вече не се чудеше дали да предприеме пътешествието и да търси златото. Тримата се споразумяха да отплават в средата на лятото, ако успеят да купят някой хубав кораб на крайбрежието.

— Най-трудното ще е да намерим добър екипаж — рече Орм. — Трябва да имаме способни моряци, които разбират от кораби, но тук във вътрешността не можем да намерим такива. Освен това е опасно да наемаме непознати, щом се надяваме да возим за дома такъв товар. Може би ще е най-разумно да вземем само няколко души, тогава ще плащаме и по-малко; но пък, от друга страна, ще бъдем по-спокойни, ако наемем много хора, защото не знаем какви опасности ни очакват.

Пета глава: КАК ОТПЛАВАХА ЗА ГРАД ВИ В ГОТЛАНД

Олоф Пъстрата птица си тръгна; искаше да се приготви за пътешествието и да наеме от Халанд познати нему хора за екипаж, а Орм, Токе и Харалд Ормсон се отправиха към крайбрежието и започнаха да търсят кораб. При устието на реката попаднаха на един, който се продаваше. Собственикът му бе поостарял и искаше да го продаде, за да осигури на дъщерите си добро наследство, след като умре. Те го огледаха внимателно и решиха, че е в добро състояние. Имаше двадесет и четири чифта гребла. Такъв кораб съвсем не се смяташе за малък, но според Орм не би им навредило, ако беше още по-голям. Токе споделяше мнението му.

— На него ще плават славни водачи — добави той — и тридесет чифта гребла нямаше да ни дойдат много.

— Но може би когато стигнем до плитчините, за които говореше Олф, ще сме доволни, че е по-малък — рече Харалд Ормсон.

— Страшен късмет имаш, Орм — обади се Токе, — по-голям, отколкото предполагах. Децата ти са наследили твоята мъдрост.

— Не е хубаво син да те командува — отвърна Орм. — Вкъщи това няма да се случи, докато имам език в устата и здрава десница. Но в случая трябва да призная, че момчето е право. По-трудно ще ни бъде да теглим кораба дори от камбаната на свети Яков.

— Тогава бяхме млади — каза Токе, — сега сме водачи и няма да е нужно дори да пипнем с ръка въжето. Младите да се мъчат, а ние ще вървим до тях, без да си мръднем пръста, и ще се чудим защо са толкова слабосилни. Може и да не са в състояние, да се справят.

Накрая, след като дълго се пазари, Орм купи кораба. По бреговете край устието се издигаха големи къщи. Оттам се снабди с малц, шопари и волове, като уреди със стопаните направо да сварят бирата и да заколят и опушат купените животни. Беше изумен, щом откри колко много сребро ще му струва това. Удивлението му нарасна още повече, когато се опита да наеме за пътуването неколцина млади мъже от местните жители за период от една година. Яздеше унило от къща на къща заедно с другарите си и мърмореше възмутено, че българското злато съвсем ше го разори.

— Едно нещо научих — рече Харалд Ормсон, — за да Тръгне човек да търси злато, трябва да притежава много сребро.

— Добре казано — отвърна Токе. — Ако продължаваш така, сигурно ще станеш мъдър като дядо си по майчина линия, след като събереш още малко опит. Старите хора казват, че от гривната на Один всяка сряда излиза нова, затова той събрал много; но ако не била първата, нямало нищичко да притежава. Не тръгвай да грабиш, ако не разполагаш с достатъчно сребро; нито пък търгувай с кожи. Това мога да те посъветвам. Само поетите са в състояние да забогатеят с празни ръце; но пък трябва да съчиняват по-добри песни от останалите и тази надпревара разваля удоволствието от творчеството.

На път за вкъщи се отбиха да поговорят със Соне Острия поглед. Орм искаше да го помоли за нещо.

Къщата му беше голяма и имаше много стаи. Всички нейни кътчета бяха заети от синовете му и техните деца.

Самият Соне, вече в преклонна възраст, все зъзнеше и прекарваше повечето време край огъня, мърморейки. Орм го поздрави почтително. След малко Соне го позна и му кимна приятелски. Попита го какви са новините и започна да говори за здравето си. Не бил във форма както преди, но нямало от какво да се оплаче; доволен бил, че е запазил бистрата си мисъл и умът му все още, както някога, е по-остър от бръснач.

В стаята бяха надошли куп негови синове — искаха да поздравят гостите и да чуят новините им. Бяха яки мъже на най-различна възраст. Щом чуха баща си да говори за бистрия си разсъдък, в един глас се развикаха, че дрънка глупости. Твърдяха, че нищо не е останало от него, че е запазил само езика си и празното бръщолевене. Разгневен, Соне размаха бастуна си и ги усмири.

— Глупави момчета — продума той. — Смятат, че като съм ги създал всичките, съм изразходил целия си разум и за мен не е останало нищо. Но съвсем очевидно е, че случаят не е такъв — малко са наследили те от моя ум. Понякога обърквам имената им или забравям някои от тях. Това ги дразни и започват да ме обиждат. Но истината е, че името не е най-важното в човека, което да запомниш.

— Дойдох отчасти за да видя теб — обади се Орм, — но също и да видя синовете ти. Скоро възнамерявам да отплавам на дълго пътешествие до Гардарике, там ще търся едно наследство. Вече купих кораб. Възможно е да ми дотрябват добри бойци по време на пътуването. Хората хвалят синовете ти, храбреци били, затова реших, че няма да е зле, ако взема на кораба си неколцина. Ще им платя добре и ако всичко мине както трябва, може би ще има малко сребро, което оцелелите да си разпределят.

При тези думи Соне се развълнува. Отдавна не бил чувал по-добри новини, с удоволствие щял да прати цяла група, за да помогнат на Орм. Каза, че е време да тръгнат по широкия свят, за да трупат мъдрост: и здрав разум. Така и в къщи щели да се поразширят малко.

— Вече съм стар, прекалено много ми идват — добави той. — Вземи с теб половината от тях, така и двамата ще бъдем доволни. Не избирай най-възрастните, нито пък най-младите, а десетина от тези по средата. Никога не са плавали по море, но за бой ги бива.

Някои от синовете му веднага изявиха желание да тръгнат с Орм, други поразмислиха и чак тогава се съгласиха. Вече бяха чули Как е убил двамата берсерки и го смятаха за истински водач. До късно през нощта разговаряха с него за пътуването; накрая единадесет от тях решиха да се присъединят. Обещаха да се приготвят до деня на лятното слънцестоене, когато той щеше да мине да ги прибере.

Токе смяташе, че така силата им доста укрепва; според него тези мъже щяха да им служат добре. Орм също бе доволен и когато си тръгнаха на следващата сутрин, от унинието му нямаше и следа.

Щом пристигна вкъщи, всички се втурнаха да го посрещнат с тъжната вест — Аре беше умрял. Извадили тялото му от реката. Чернокос бе единственият свидетел. но нямаше кой знае какво да им разкаже. Двамата с Аре седели и ловели риба. Аре се държал както обикновено, само дето на два пъти го погалил по страните и по косата. Малко след това внезапно се изправил, прекръстил се три пъти и със смели крачки нагазил в реката. Когато стигнал до най-дълбокото, просто изчезнал. Чернокос повече не го видял, не успял да направи нищо, за да го спаси. Рап дълго не могъл да открие тялото.

След като разказали на Аса, тя не пожела вече да стане от леглото си — молела се на бога да умре. Орм отиде при нея и се опита някак си да я успокои. Каза й, че всеки, който е преживял такава тежка съдба, би се уморил от живота, трябва да му простят за това. Явно Аре с нетърпение е чакал да се отърве от мизерното си съществуване и да заеме своето място до бога, след като е успял да предаде на близките си всички сведения за българското злато.

— Сигурно Господ вече му е върнал зрението, езика и дясната ръка — продължи той, — а освен това, не се съмнявам, вече е намерил сина си там. Това не е малка награда и всеки разумен мъж на негово място би постъпил така.

Аса се съгласи с доводите му, но независимо от това й беше трудно да понесе смъртта на сина си, трябваха й три дни, за да започне да ходи нагоре-надолу из къщата. Погребаха Аре в църквата, близо до мястото, където бяха заровени главите на двамата свещеници, които Остен от Оре бе отсякъл. Аса си избра съседното място — смяташе, че не след дълго ще го последва.

Токе напусна Грьонинг, за да се приготви за пътешествието. Малко преди деня на лятното слънцестоене той и Олоф Пъстрата птица отново пристигнаха там. Придружаваха ги неколцина добри бойци. Междувременно Олоф не бе имал свободна минута. Дал бе на жените си бога-то възнаграждение п ги бе отпратил, макар че едната проявила нежелание да си тръгне и упорствувала дълго. Сега вече не съществуваха пречки най-почтено да вземе Людмила за жена. Щом пристигна в Грьонинг, той отново започна да настоява церемонията да се извърши незабавно. Но Орм не промени решението си, смяташе, че е глупаво от страна на Олоф да иска сватбата да се състои, преди да е завършило пътуването.

— Сгодени сте — рече той — и засега това трябва да те задоволи. Един младоженец съвсем не е идеален другар за дълго пътешествие. Вече сме си стиснали ръцете, трябва да се подчиниш на първоначалното ни споразумение. Нека първо да вземем златото; после, след като ми помогнеш да свършим това, ще получиш дъщеря ми за награда. Мисля, че навсякъде е така: никой не плаща предварително за обещанията.

Олоф беше здравомислещ човек във всяко отношение и не можеше да отрече, че Орм има право. Самият той нямаше никакъв друг аргумент освен огромното си желание да притежава девойката, което бе толкова силно, че чак предизвикваше подигравки у околните. Щом тя приближеше до него, гласът му се променяше и той започваше да диша тежко; сам твърдеше, че подобно нещо никога не му се е случвало. Людмила беше еднакво ненетърпелива и предпочиташе да се оженят веднага, но знаеше, че е невъзможно да склонят Орм да промени решението си. Все пак двамата с Олоф решиха, че нямат причина да отпадат духом, след като чувствата им са взаимни.

Преди да замине, Орм внимателно обмисли всичко, свързано с къщата в негово отсъствие. Рап щеше да остане и да поеме нещата в свои ръце, макар че той до последния момент се противеше; надяваше се, че Орм ще промени намеренията си и ще го вземе заедно с останалите. Орм направи така, че с него да останат достатъчно мъже, които да могат да се справят с работата и да защитават дома. Юлва щеше да има грижа за самата къща и за всичко, което се вършеше в нея; без нейно съгласие не трябваше да се взимат никакви важни решения. Харалд също щеше да стои в Грьонинг. Орм не искаше да рискува живота на първородния си син в такова опасно пътешествие, а и самият той не проявяваше особено желание за това. Веселия Улф заминаваше с тях, също и Чернокос, който след като непрекъснато преследваше Орм и Юлва с молби, получи съгласието им. Неговото упорство неведнъж докара Юлва до сълзи от мъка и ярост. Тя го запита какво според него може да прави едно тринадесетгодишно момче в компанията на възрастни мъже, готови да воюват; но той отвърна, че ако не му позволят да отплава с този Кораб, ще избяга и ще се качи на друг. Веселия Улф се закле, че ще се грижи за него по-добре от майка. Но Чернокос смяташе, че това не е необходимо. Обеща да бъде много внимателен, макар че имал сериозни намерения да даде добър урок на тия, които лишават честните люде от зрение, стига само да се натъкне на някой от тях. Той вече имаше меч и копие и се смяташе за пълноценен воин. Идеята да вземе Чернокос със себе си допадаше на Орм, макар и да не показа това пред Юлва.

Отец Вилибалд отслужи дълга литургия за тези, които тръгваха по море, и ги изпрати с най-хубавите си благословии. Токе, Олоф и езичниците, които бяха довели със себе си, седяха и слушаха службата заедно с останалите. Накрая те признаха, че след благословията се чувствуват много по-силни духом. Мнозина отидоха при свещеника, изтеглиха мечове и го помолиха да благослови също и оръжието им.

Дойде време да тръгват. Жените се разридаха и не един или двама от заминаващите почувствуваха как сърцата им се свиват от мъка. Но повечето с нетърпение очакваха предстоящото приключение и обещаваха да се върнат вкъщи с красиви подаръци. Орм яздеше гордо начело на тази внушителна група.

Стигнаха до дома на Соне Острия поглед, където трябваше да вземат синовете му. Те се приготвиха бързо. Старецът седеше на една пейка, опряна до стената на къщата, и се приличаше на слънце. Нареди на единадесетте си синове, които тръгваха на път, да дойдат един по един при него и да се сбогуват. Те изпълниха желанието му. Соне се вглеждаше настойчиво в тях и шепнеше имената им — нито веднъж не сбърка, когато се обръщаше към някого. След като и последният се прости с баща си, той остана да седи мълчалив, взирайки се право пред себе си. После по крайниците му премина тръпка; опря глава назад в стената и затвори очи. Синовете му започнаха да пристъпват от крак на крак и да мърморят развълнувано: „Ето, сега той вижда! Той вижда!“ След малко Соне отново отвори очи и се огледа с недоумяващ поглед, сякаш току-що се събуждаше от дълъг сън. Запремигва, облиза устни и кимна на синовете си; каза им, че вече могат да тръгват.

— Какво видя? — попитаха го.

— Вашата съдба — отвърна той.

— Ще се завърнем ли? — развикаха се те възбудено.

— Седем ще се върнат.

— А останалите четирима?

— Ще останат там, където им е писано.

Тогава всичките единадесет се струпаха около него и започнаха да го молят да им каже кои от тях ще загинат. Но старецът се усмихна тъжно.

— Както обикновено пак започнахте да говорите глупости. Видях как орисниците предат мрежите на съдбата и разбрах, че на четирима от вас не им остава още дълго да живеят. Никой не може да продължи нишката им. Четирима ще умрат, независимо дали ще тръгнат на път, или не. А кои са те, ще разберете, когато му дойде времето.

Той поклати глава и потъна в размисъл. Накрая рече:

— За никого не е радостно да види пръстите на тези орисници; малко са хората, които могат да ги зърнат. Надарен съм с тази способност, макар че бих предпочел да не я притежавам. А лицата им никога не съм успял да различа.

Соне отново се умълча; погледна към синовете си и кимна с глава.

— Сега вървете. Седмина от вас ще се върнат. Достатъчно е да знаете това.

Те не се възпротивиха повече, сякаш изведнъж се притесниха от присъствието на стареца. Същото почувствуваха Орм и придружителите му. Дълго след като отпътуваха, синовете му продължаваха да мърморят ядно срещу баща си и неговите странности.

— Искаше ми се да го попитам и за себе си — обади се Токе, — но не посмях.

— И на мен ми мина същата мисъл — рече Олоф Пъстрата птица, — но не ми достигна смелост.

— Може би думите му бяха само празни приказки — каза Орм, — макар че старата в Грьонинг също понякога вижда бъдещето.

— Само човек, който не го познава, може да сметне това за празнодумство — заяви един от синовете, който яздеше до него. — Ще стане точно както е казал, винаги е така. Но без сам да знае, ни обезпокои повече, като ни разкри видението си.

— Аз го смятам за по-умен от обикновените хора — рече Токе. — Не ви ли успокоява това — да знаете, че седмина от вас ще се завърнат живи и здрави?

— Седмина — мрачно отговори другият, — но кои? Отсега нататък за нас, братята, няма да има ни един радостен миг, докато четиримата от нас не умрат.

— Затова пък този момент ще бъде още по-щастлив — каза Орм, но в отговор синовете на Соне само изръмжаха неопределено.

Веднага щом се качиха на кораба и изпратиха конете обратно у дома, Орм накара хората си да пребоядисат драконовата глава — тя трябваше да блести и да е алена като кръв, ако искат щастието да закриля кораба им. Занесоха всичко на борда и всеки зае мястото си. Отначало Орм не бе склонен да принесат в жертва на боговете един козел, за да спечелят покровителството им по време на пътуването. Но всички се опълчиха против него и накрая той се съгласи.

— Колкото си искаш вярвай в Христос — рече Токе, — но в морето старите обичаи си остават най-добри. Не се ли съобразиш с тях, спокойно можеш да се хвърлиш в най-дълбокото с главата надолу.

Орм се съгласи и каза, че може би има някаква истина в това, но не му се щеше към всичките си разходи за пътешествието, което още дори не бе започнало, да добавя и стойността на цял един козел.

Най-после всичко беше готово. Едва изчакаха кръвта му да се стече по носа, и отплаваха. Имаха добро време и благоприятен вятър. Токе познаваше тия води чак до земите на изток от Готланд и се нае да управлява кораба, докато стигнат до Ви. Оттам нататък малцина знаеха нещо за морските течения. Надяваха се, че в пристанището ще успеят да наемат някой кормчия — там имаше достатъчно такива.

Орм и Токе се радваха, че отново плават по море. Сякаш много от проблемите, които ги притискаха на сушата, тук изведнъж паднаха от плещите им. Щом зърнаха в далечината бреговете на Листер, Токе заяви, че животът на търговците на кожи действително е тежък, но че сърцето му сега е пак така леко, както когато за първи път тръгнал по море с Крок.

— Не мога да разбера защо толкова дълго стоях далеч от морето — продължи той. — Няма по-хубаво нещо на света от един добре екипирай кораб. Приятно е да си седиш блажено на брега. Човек, който прави това, няма от какво да се срамува; но едно пътешествие до далечни земи, с морския мирис в ноздрите ти и плячка, която те очаква — по-приятно нещо от това не познавам! То е сигурно лекарство против мъката и старостта. Странното е, че ние, северните мъже, които знаем това и сме подобри моряци от останалите, си седим толкова много вкъщи, след като целият свят е в краката ни и можем да плячкосваме навсякъде.

— Може би някои предпочитат да остареят на суша та — рече Орм, — вместо да опитат най-сигурния лек срещу старостта, който морето предлага.

— Усещам най-различни миризми — обади се Чернокос, — но никоя не ми харесва.

— Защото не си свикнал с тях и не ги разбираш — отговори Орм. — Може би тук уханието на морето е по-слабо, отколкото във водите на запад, защото там то е наситенозелено, по-солено и има особен остър мирис. Но не мога да се оплача — и този тук ми харесва.

Чернокос не се обади повече, защото бе обхванат от пристъп на морска болест. Отначало той много се засрами, но това чувство поотмина, щом видя, че мнозина от екипажа, все хора от вътрешността на страната, започнаха да се надвесват през борда. Оттук-оттам дори се чуваха гласове, които молеха да се връщат веднага, преди болестта да ги е отнесла всичките.

Но Орм и Токе не помръднаха от руля и изглеждаха доволни.

— Горкичките, ще трябва да свикнат — рече Орм. — Едно време и аз страдах така.

— Виж синовете на Соне — му каза Токе. — Сега си имат друго притеснение и по-малко ще се тревожат от предсказанието на баща си. Доста време ще им трябва на несвикналите с морето да възприемат красотата на морския живот. Добре поне, че при тази посока на вятъра могат да повръщат, без да има опасност повърнатото да попадне в лицето на другарите им. Това ще ни спести много разправии между по-раздразнителните от тях. Съмнявам се обаче, че те оценяват това. Обичта към морето се придобива с опит, тя не е вродена.

— Нужно е само време — добави Орм, — макар че този процес е мъчителен. Ако вятърът утихне, те ще трябва да гребат. И се страхувам, че на тези, които нямат опит в гребането, ще им се види доста трудничко в такова време. Има да съжаляват за този момент, когато са можели спокойно да повръщат, без да трябва едновременно с това да напрягат мишци.

— Да сложим Олоф за надзирател — рече Токе. — За тая работа трябва човек, който е свикнал да изисква подчинение.

— Да, те сигурно ще му се подчиняват — отвърна Орм, — но това ще го направи непопулярен. Трудна задача — още повече, че гребците са свободни хора и не са свикнали с камшика.

— Така е, но по този начин ще ангажираме съзнание то му — отговори Токе. — По лицето му долавям, че мислите му са другаде, и това е съвсем обяснимо.

Олоф бе изпаднал в дълбока меланхолия. Седеше до тях на палубата, имаше сънен вид и почти не говореше. По едно време промърмори, че не е съвсем сигурен коя болест го мъчи — дали морската или сърдечната, — и попита дали ще слизат на брега за през нощта. Орм и Токе смятаха, че ако вятърът се задържи и небето остане ясно, това би било неразумно.

— Направим ли го — добави Токе, — само ще помогнем на моряците от вътрешността на страната — без съмнение не един или двама ще изчезнат през нощта. Оттук те лесно ще намерят пътя за дома, щастливи, че са си спестили по-нататъшни страдания. Но докато стигнем Готланд, вече ще са посвикнали да се държат на крака и там спокойно ще можем да ги пуснем на брега.

Олоф Пъстрата птица въздъхна и не каза нищо.

— Освен това ако поддържаме курса, ще спестим и много храна — обади се Орм. — Слезем ли на брега, те ще се нахранят до насита, а на следващия ден пак ще повърнат всичко и така само ще го изхабят.

Тук той беше прав. Вятърът се задържа попътен и почти половината от екипажа не беше в състояние да се храни пълноценно, докато наближиха Готланд. Чернокос скоро се съвзе, а Веселия Улф още от момче беше свикнал с морето, затова и двамата с огромно удоволствие дъвчеха храната и хвалеха нейните качества, заобиколени от пребледнели мъже, чиито стомаси не можеха да приемат нищо. Но щом стигнаха спокойните води на Готланд, хората от екипажа лека-полека възвърнаха апетита си;

Орм твърдеше, че през живота си не е виждал лакомия като тяхната.

— Но трябва да я задоволя — рече той, — може би сега вече ще ми свършат някаква работа.

В пристанището на град Ви имаше толкова много кораби, че отначало Орм се колебаеше дали ще постъпи разумно, ако влезе в него. Накрая свалиха драконовата глава, сложиха мирен щит на мачтата и загребаха навътре, без да предизвикат враждебността на околните кораби. Градът беше огромен и пълен с моряци и богати търговци. Когато хората на Орм слязоха на брега, те се прехласнаха от възхищение. Имаше къщи, които бяха изградени изцяло от камък, и други, чието единствено предназначение бе да продават бира. Градът беше толкова богат, че по улиците се разхождаха леки жени, които носеха на ушите си халки от чисто злато, и те заплюваха всеки мъж, който не можеше да заплати услугите им поне с шепа сребро. Но това, което най-много ги изуми и което не можеха да повярват, докато не го видяха с очите си, беше как един саксонец по цял ден изстъргва брадите на градските богаташи. Всеки клиент му плащаше с медна монета дори ако го порежеше толкова дълбоко, че от лицето му да рукне кръв. За моряците на Орм това бе невероятно странен обичай — не бяха виждали, нито пък чували за подобно нещо — то надали доставяше на някого удоволствие.

Олоф Пъстрата птица вече се беше поразведрил и двамата с Орм тръгнаха да търсят някой опитен кормчия. Малцина останаха на борда, всички искаха да се поразтъпчат и освежат. Но Токе реши да пази кораба.

— Тия готландци варят чудно хубава бира — рече той. — Веднъж на младини си сръбнах в това пристанище малко повечко, отколкото трябва. Причерня ми пред очите и убих един човек. Едва успях да се спася с плуване. А готландците имат дълга памет — ще си създадем излишни неприятности, ако вземат, че ме; познаят и решат да отмъстят за това старо, дребно прегрешение сега, когато ни чака толкова важна работа. Затова ще остана на кораба. Само ще посъветвам тези, които слизат на брега, да не буйствуват, тъй като местните не са много търпеливи към чужденците, които им създават проблеми.

След известно време Орм и Олоф се върнаха — бяха намерили подходящ кормчия. Бе нисък и набит мъж с прошарена коса. Казваше се Споф. Често беше ходил на изток и познаваше всички пътища. Не бе съгласен да тръгне, преди да е прегледал внимателно целия кораб. Говореше малко, а когато го развеждаха, повечето пъти кимаше с глава. Накрая поиска да опита бирата им. Тя беше същата, която Орм специално поръча да сварят преди заминаването им край устието на реката. Споф я опита и се замисли.

— Друга бира нямате ли? — попита той.

— Не е ли добра? — изненада се Орм.

— Става за пиене, докато сме на път — рече Споф, — нямам нищо против нея. Какво ще кажеш за своите хора? Разбрани и покорни ли са, работят ли здраво и лесно ли се задоволяват?

— Да се задоволяват лесно? — отвърна Орм. — Не. Всъщност не се оплакваха единствено когато ги хвана морската болест. Но не съм ги подбирал заради благия им характер; а колкото до работата, нрави им се ни повече, ни по-малко, отколкото на всеки друг.

Споф кимна замислено.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Ще пристигнем при големите плитчини в най-непоносимите летни горещини и ако искаш всичко да върви добре, ще ти трябва по-добра бира за теглене.

— Бира за теглене? — обърна се Орм към Токе.

— Ние, готландците — обясни Споф, — по-често от останалите пътуваме по реките на Гардарике и по тях сме прониквали най-навътре в сушата. Знаем всички течения и всички опасности, дори отвъд плитчините, където живее племето меря; никой досега не е успял да стигне по-далеч от нас с големи кораби. Само благодарение на тази специална бира за теглене сме успявали да минем през места, откъдето всички други са били принудени да се върнат. Тя трябва да е невероятно силна и да има безупречен вкус, за да може да поддържа духа и да развеселява душата. Трябва да я давате на хората си само когато теглят кораба по суша и да не им позволявате да пият от нея при други обстоятелства. Това сме го измислили ние, готландците. Ето затова произвеждаме най-хубавата бира — защото от качеството й зависи нашето богатство.

— Сигурно не греша, като предполагам, че тази бира не може да се купи евтино.

— По-скъпа е от обикновената — отговори Споф, — но цената й отговаря на качеството. И макар да е възскъпичка, заслужава си парите; без нейна помощ никой кораб не би могъл да прекоси плитчините и да навлезе във вътрешността на Гардарике.

— Колко ще ни трябва от нея? — попита Орм.

— Сега ще изчисля — отвърна Споф. — Двадесет и четири гребла, шестдесет и шест души, Киев. Има седем по-малки плитчини, но при тях няма да срещнем трудности. Мъчен ще бъде дългият преход по суша при устието на Днепър. Мисля, че пет от най-големите бъчви ще бъдат достатъчни.

— Сега разбирам защо повечето хора предпочитат да плават на запад — рече Орм.

След като плати бирата и половината възнаграждение на Споф, той започна все повече и повече да съжалява, че вместо в Гардарике съкровището на Аре не е скрито в някоя река в земите,на запад отвъд морето. Пресмятайки среброто, мърмореше мрачно, че ако някога стигне до Киев, то ще се появи там като истински просяк само с една тояга и сигурно ще е заложил кораба и оръжието си у готландците много преди да е зърнал стените му.

— Все пак изглеждаш свестен човек, Споф — добави той. — Хитър си и си мъдър. Може би няма да съжалявам, че те наех за кормчия, въпреки че ми искаш много пари.

— Аз съм като бирата за теглене — невъзмутимо отвърна Споф, — Струвам скъпо, но си заслужавам парите.

Останаха в пристанището на Ви три дни и Споф нареди на екипажа да направи дървени легла за бъчвите, за да не се търкалят — сега всичко беше съобразено с неговите изисквания. Бирата заемаше доста голямо пространство и тежеше много, но никой не надигна глас срещу това допълнително усилие — вече я бяха опитали в града и знаеха колко е ароматна! Преди края са първия ден от престоя им мнозина вече бяха изпили всичкото си сребро и увещаваха Орм да им предплати част от възнаграждението. Никой обаче не успя да го убеди. Затова неколцина се опитаха да разменят кожусите си срещу бира, други предлагаха шлемовете си и когато готландците не ги приеха, започнаха сбивания. От града на кораба дойдоха представители на закона и поискаха солидна глоба. Орм и Олоф спориха с тях почти цял ден, докато накрая те намалиха сумата наполовина; но дори и това се видя на Орм невероятно много. Оттогава не пускаха никого на брега, без да го обезоръжат преди това.

Синовете на Соне имаха доста собствено сребро и си пийваха порядъчно в града; независимо от това им беше трудно да забравят напълно предсказанието на баща си. На втория ден десетима от братята се върнаха на кораба, носейки на ръце единадесетия, който издъхваше. Обясниха, че го предупреждавали да сдържа страстите си, но той не се вслушал в тях. Промъкнал се в задния двор на една къща, където видял някаква млада жена да реже зеле. С думи и жестове успял да я убеди да се отпусне по гръб. Но веднага щом сторил това, някаква бабушкера излязла от къщата, грабнала сатъра и го стоварила върху главата му. Нищо не могли да направят.

Токе прегледа раната и каза, че няма да живее дълго. Той умря през нощта; потънали в скръб, братята му го погребаха и пиха за неговото щастливо задгробно пътуване.

— Така му било писано — рекоха те. — Когато старецът вижда, той вижда истината.

Очевидно бе, че макар да скърбяха за брат си и да говореха само хубави неща за него, част от меланхолията им ги бе напуснала. Сега, обсъждаха те помежду си, само още трима ги очаква злочеста съдба, така че една четвърт от неприятностите им е отминала.

На следващата сутрин отплаваха и се насочиха на север. На руля беше Споф. Орм заяви, че бъдещето е несигурно, но поне се надява скоро да не се озоват пак в друго толкова разорително за моряците пристанище като Ви в Готланд.

Шеста глава: КАК СЕ ПРИДВИЖИХА ДО ДНЕПЪР

Заобиколиха най-северната част на Готланд и се насочиха на изток покрай остров Осел; после навлязоха в устието на река Двина. Тя беше началото на южния път за Миклагард и готландците най-често използуваха този маршрут. Северният, който бе предпочитан от шведите, минаваше покрай бреговете на Мъртва земя51, нагоре по Нева до Ладога и оттам през Новгород до Днепър.

— Не се знае кой е по-добрият път — рече Споф. — Аз самият също не мога да ви кажа, макар че съм пътувал и по двата. Когато трябва да гребе срещу течението, на човек винаги му се струва, че е избрал най-трудния маршрут, който и да е той. Имаме поне късмет, че тръгваме късно през сезона и ще изпуснем най-високия прилив.

Когато поеха по реката, хората от екипажа бяха в добро настроение, макар да знаеха, че ги чака усилено гребане. Орм беше изработил график, според който всеки щеше да гребе в продължение на три дни, а на четвъртия да почива. Плавайки срещу течението, те преминаха през земите на ливите и семгалите. От време на време виждаха по бреговете малки рибарски селца. После навлязоха в изоставени области, където нямаше следи от човешки живот. Очите им срещаха само извиващата се подире им река и притискащите ги от двете страни безкрайни, гъсти гори. Тази земя им вдъхваше страхопочитание. Понякога, когато слизаха на сушата, за да пренощуват, и сядаха край огньовете, дочуваха в далечината ръмжащи звуци, които им напомняха за някое познато животно. Тогава започваха да си шепнат, че може би това е мястото, за което са говорели прадедите им — Желязната гора, в която все още върлуват потомците на Локе52.

Веднъж срещнаха три кораба, които плаваха един до друг по течението на реката. Бяха тежко натоварени и добре въоръжени, макар да имаха само по шест чифта гребла. Бяха готландци на път за дома, поотслабнали и силно загорели от слънцето. С любопитство загледаха кораба на Орм, когато наближиха. Някои познаваха Споф и се развикаха, за да го поздравят. Плаваха бавно и екипажите успяха да разменят по няколко думи. Готландците идваха от Велика България. По река Волга бяха стигнали до Солено море53. Там търгували с арабите. Казаха, че не се връщат с празни ръце — носеха платове, сребърни съдове, робини, вино и черен пипер. Трима моряци от втория кораб бяха провесили зад борда млада жена, като я държаха за ръцете и косата.

Крещяха, че се продава за дванадесет марки — евтино, като за приятели. Жената пищеше и се съпротивяваше от страх да не падне в морето, а хората на Орм затаиха дъх при тази гледка. Но след като никой не предложи да я купи, готландците я изтеглиха отново на кораба, а тя започна да крещи обиди по техен адрес и да им се плези.

Водачите на готландските кораби попитаха Орм кой е той, накъде е тръгнал и какъв товар носи.

— Не съм търговец — отвърна Орм, — отивам в Киев, за да търся едно наследство.

— Сигурно е голямо, щом си струва да предприемеш такова дълго пътуване заради него — скептично се обадиха те. — Но ако си тръгнал да плячкосваш, не се залавяй с нас, ние винаги потегляме на път добре подготвени.

И корабите отминаха, отдалечавайки се надолу по реката.

— Оная жена не беше за изхвърляне — замислено рече Токе. — Ако съдя по гърдите й, нямаше повече от двадесет години, макар че това трудно може да се прецени, когато виси надолу с вдигнати ръце. Както и да е, само готландците могат да поискат дванадесет марки за една робиня, колкото и да е млада. Все пак, Олоф, очаквах, че ти ще започнеш наддаването.

— Може би щях да го направя — отговори Олоф Пъстрата птица, — ако не бях в това положение. Но за мен на света има само една жена и така лесно няма да се откажа от правото си да притежавам нейното девствено тяло.

Орм се взираше мрачно след изчезващите в далечината кораби.

— Макар и да съм миролюбив човек — промълви той, — уверен съм, че все в някой момент от живота съдбата ще ми отреди да се бия с готландците. Толкова са нагли, че започнах да се уморявам от това винаги да им предоставям последната дума.

— Можем да се бием с тях на връщане, ако другите ни планове не се осъществят — рече Токе.

Но Споф заяви на Орм, че трябва да си търси нов кормчия, ако намеренията му са такива; не желаел да се бие със съотечествениците си.

Същия следобед имаха още една среща. Чуха силно скърцане на гребла и иззад отсрещния завой се показа някакъв кораб. Движеше се с пълна скорост. Бяха извадили до едно греблата си и ги въртяха с все сила. Щом зърнаха кораба на Орм, понамалиха темпото. И те като него имаха двадесет и четири чифта гребла, а на борда беше пълно с въоръжени мъже.

Орм моментално викна на гребците да продължават с пълен ход и да се приготвят за бой. Токе, който седеше на руля, промени курса, така че да се закачат за противника, без той да може да ги удари, ако се започне бой.

— Какви сте вие? — развикаха се от чуждестранния кораб.

— Мъже от Сконе и Смаланд — отвърна Орм. — А вие?

— От Източен Гутеланд.

На това място реката беше широка, а течението — слабо. Токе подвикна на гребците от бакборда да се напрегнат, а на тези от щирборда — да почиват, така че корабът се плъзна бързо и смени посоката си. Сега те застанаха съвсем близо едни до други, плавайки надолу по течението — греблата им почти се докосваха.

— Смилихме се над вас; стига да бяхме поискали, можехме да се врежем в кораба ви — рече Токе, доволен от успешната маневра. — При това плавате по течението. И преди сме попадали в подобни положения.

Като видяха желанието им да се бият, източните гути рекоха смирено:

— Срещнахте ли по пътя си готландци?

— Да, сутринта. Три кораба — отвърна Орм.

— Разговаряхте ли с тях?

— Съвсем приятелски. Бяха тежко натоварени и попитаха дали не сме виждали източни гути наблизо.

— Споменаха за източни гути? Страхуваха ли се?

— Казаха, че животът е скучен без тях.

— Изглежда, са те — промълви капитанът. — Три кораба, така ли? А вие какъв товар имате на борда?

— Въоръжени мъже. Нещо да искате от нас?

— Ако казвате истината, товарите ни са еднакви — няма за какво да се бием. Имам едно предложение. Елате с нас и ще нападнем изненадващо готландците. Явно носят плячка, ще си я поделим по братски.

— Какъв е спорът между вас? — попита Споф.

— Те имат богатства, а ние — не. Това не е ли достатъчна причина? Откакто тръгнахме за родината, щастието ни изневери. От Волга заграбихме огромна плячка, но хората от племето меря ни чакаха в засада край прехода по суша, при бентовете. Загубихме един кораб и голяма част от товара си. Не искаме да се върнем вкъщи с празни ръце. Ако сте такива, за каквито се представяте, сега ще дойдете с мен. Винаги си струва да нападнеш готландците. По нашите земи разправят, че вече започвали да подковават и конете си със сребро.

— Имаме друга работа — отговори Орм, — при това спешна. Но не се съмнявам, готландците ще ви се зарадват. Три към едно е любимото им съотношение.

— Както искате — намръщено отбеляза другият. — Явно верни са приказките, че сконийците са себични празноглавци, които мислят единствено за себе си и никога не протягат ръка на непознати.

— Наистина рядко се сещаме за източните гути, само когато сме принудени — отговори Орм. — Но стига сте ни губили времето. Сбогом!

Корабът на Орм плаваше малко зад гутите. Токе го завъртя и го насочи срещу течението. По време на тази маневра капитанът им не успя да сдържи яда си и изненадващо хвърли по Орм копие, като извика:

— Може би това ще ти помогне да ни запомниш! Тогава Олоф Пъстрата птица, който стоеше до него, извърши нещо, за което повечето моряци бяха чували, но малцина бяха имали късмет да видят със собствените си очи. Докато копието летеше към Орм, Олоф пристъпи напред, хвана го в движение точно под металния връх, обърна го в ръката си и светкавично го запрати обратно, така че мнозина от присъствуващите не успяха веднага да схванат какво се е случило. Противникът не бе подготвен за такъв бърз отговор и копието го улучи в рамото; той загуби равновесие и седна на палубата.

— Това беше поздрав от Финведен — изкрещя Олоф, а хората му нададоха одобрителни възгласи и закимаха един към друг, изпълнени с гордост от постъпката на своя водач. Всички моряци се радваха заедно с тях, макар да бяха сигурни, че сега източните гути ще ги нападнат. Но те, изглежда, бяха загубили войнственото си настроение, защото продължиха пътя си, без да се обадят повече.

— Такъв удар не бях виждал досега — обърна се Орм към Олоф. — Благодаря ти!

— Мисля, че доста умело си служа с оръжието — добави Токе, — но не бих могъл да. извърша подобно нещо. И уверявам те, Олоф Стюрсон, малко са тези, които са заслужили похвалата на Токе, Сина на Сивата чайка.

— Това е вродена способност — отвърна Олоф, — макар че може да ви се струва необичайна. Правех го още като момче, беше ми лесно, въпреки че не успях да науча другиго на това.

Същата вечер, седнали край огньовете на брега, всички обсъждаха постъпката на Олоф; чудеха се също какво ли ще се случи, когато гутите настигнат готландците по реката.

— Не могат да нападнат сами три здрави кораба — рече Токе, — колкото и да ги сърбят ръцете за бой. Мисля, че ще ги проследят в открито море с надеждата, че лошото време може да ги разпръсне. Но готландците няма да се откажат от плячката си така лесно.

— Източните гути са опасни хора — добави Орм. — Когато тръгнахме за Англия с Торкел Високия, сред екипажа ни имаше неколцина. Храбри бойци са, но се смятат за най-добрите в света — може би затова не могат да живеят в мир с другите. Много-много не се церемонят. Развеселяват се, когато се напият, но иначе не обичат шегите. Най-неприятни стават, когато подозират, че някой им се присмива зад гърба, по-скоро биха предпочели копие да ги промуши, отколкото да им се подиграват. Ето защо мисля, че ще е разумно тази нощ да сме нащрек, да не би да съжаляват, че са ни отминали, и да решат да се върнат.

Но историята нямаше никакво продължение и ободрени от срещата със сънародниците, те продължиха да гребат навътре в тази безбрежна земя.

Стигнаха до едно място, където водата сякаш вреше между огромните камънаци. Изтеглиха кораба на брега и го изпразниха. Довлачиха го от другата страна на бента по една утъпкана пътека, после го избутаха отново в реката. След като превозиха и съдържанието му по същия път и го натрупаха обратно на борда, моряците самоуверено заявиха, че вече е време да опитат от специалната бира. Но Споф отвърна, че само новаци в тегленето като тях могат да си помислят, че са я заслужили.

— Това дори не беше истински преход по суша, а само леко повдигане — добави той. — Ще ви дадем от бирата чак след като изминем прехода между двете реки.

На няколко пъти още те стигнаха до подобни бентове. При някои теренът беше дори по-стръмен и разстоянието — по-дълго, но Споф им отговаряше винаги по един и същи начин и те започнаха да се чудят как ли ще изглежда това прословуто място.

Вечер, след като слизаха да нощуват на брега, ловяха риба в реката. Уловът беше винаги богат, така че храна не им липсваше, макар вече да бяха изяли голяма част от припасите си. И все пак седяха омърлушени край огньовете, печаха я и си мечтаеха за прясно месо; единодушно смятаха, че многото риба потиска човека. Започнаха да се уморяват и от тежкото гребане, но Споф ги успокояваше, че скоро нещата ще се променят.

— Трябва да ви кажа — рече той, — че истинското гребане още не е започнало.

Особено не харесваха рибата синовете на Соне, затова те всяка вечер ходеха на лов. Носеха копие и лък и умело откриваха следите на разните животни, както и местата за водопой. Но макар че бяха неуморими и се връщаха в лагера късно вечерта, дълго не можаха да намерят нищо. Най-после видяха един лос и успяха да го обградят и да го убият. Същата нощ не се прибраха до зори. Запалили в гората огън и се наяли до насита. Не им се щеше да се разделят дори с малкия остатък от месото, който донесоха обратно в лагера.

Оттогава им потръгна в лова. Веселия Улф и Чернокос се включиха в хайките, а също и някои други. Орм съжаляваше, че не е довел със себе си две-три от огромните си хрътки — сега можеше чудесно да се възползува от техните услуги.

Една вечер Чернокос се върна тичешком в лагера. Изтощен и задъхан, крещеше да приготвят въжета и хора — сега вече щяло да има месо за всички. При тези думи моряците наскачаха до един. Ловците бяха успели да обградят и да убият пет доста едри животни в едно блато. Сега имаха нужда от много хора, които да ги изтеглят. Всички радостно се завтекоха натам и скоро извадиха на сухо цялото това хубаво месо. Животните приличаха на огромни брадати волове, но точно такива Орм никога не беше виждал. Двама от хората на Токе казаха, че били диви волове, каквито понякога имало близо до езерото Аснен във Веренд и че там ги почитали като свещени животни.

— Утре ще си дадем почивка и ще празнуваме — рече Орм.

Устроиха си такава гощавка, че никой нямаше от какво да се оплаче. Дивите волове, хвалени от всички заради качеството и вкуса на месото, се стопиха заедно с остатъка от бирата, която носеха от родината си.

— Не е беда, ако я изпием — успокои ги Орм. — И без това вече започва да вкисва.

— Щом пристигнем в града на полочаните — рече Споф, — ще можем да си купим медовина. Но не позволявай някой да те убеждава, че трябва да наченем бирата за теглене.

След като се съвзеха от гощавката и продължиха по курса, съдбата ги зарадва със силен попътен вятър и един цял ден те плаваха само на платна. Вече навлизаха в земи, където по брега все по-често се забелязваха следи от живот.

— Това е страната на полочаните — осведоми ги Споф — Но тях няма да ги видим, преди да стигнем до града. Тези, конто живеят из запустелите места наоколо, никога не приближават до реката, когато са предупредени, че идва кораб. Страхуват се да не попаднат в плен и да трябва да гребат, а после да ги продадат в робство из чуждите земи.

Споф им каза също, че тия полочани нямат други богове освен змиите — те живеели заедно с тях в колибите им. Но Орм изгледа Споф и отбеляза, че вече е пътувал по море и знае колко може да се вярва на тия истории.

Стигнаха до града на полочаните, който се наричаше Полотск. Беше доста голям, със защитени валове и огради от колове. Повечето мъже там ходеха голи, но не и жените. Малко преди това на всички им било заповядано да си платят данъка и вождовете на града наредили никой мъж да не облича дрехи, докато не изплати на Великия принц необходимата сума. Някои от тях сякаш изпитваха по-силно негодувание от останалите; казваха, че са платили данъка, но пак трябвало да ходят голи, защото не им останали дрехи — заложили ги, за да съберат парите. За да се подготвят за студения сезон, те предлагаха жените си срещу една здрава риза и дъщерите си за чифт обувки. Хората на Орм с удоволствие им станаха клиенти.

Вождът на града имаше шведска кръв и се казваше Фасте. Посрещна ги гостоприемно и развълнуван разпитваше за новини от родината. Беше много стар и години наред бе служил на Киевския принц. Жените в къщата му бяха полочанки, имаше и много деца. Когато се напиеше, предпочиташе да говори не на родния, а на техния език. Орм купи от него медовина, свинско и още много други неща.

Когато бяха готови да продължат пътя си, Фасте дойде да се сбогува и помоли Орм да вземе със себе си неговия писар, който трябвало да занесе в Киев един кош, пълен с глави. Обясни им, че Великият принц обичал градските вождове да му напомнят, че му служат усърдно. Винаги с удоволствие приемал доказателства за тяхната преданост — отрязаните глави на някои по-опасни престъпници. Напоследък станало трудно да се осигури безпрепятствен достъп до Киев и той не искал да пропусне такава чудесна възможност да изпрати своя подарък. Писарят беше млад мъж и живееше в Киев; освен главите носеше и една овча кожа, на която бяха написани имената на бившите им притежатели и се изброяваха всичките им престъпления.

След гостоприемството, което му оказа Фасте, на Орм му беше неудобно да откаже на молбата, макар че тя никак не му допадна. Главите събудиха у него неприятни спомени; веднъж вече бе получавал подобен подарък. Сети се също, че и собствената му глава бе продадена на крал Свен, макар сделката никога да не се осъществи. Затова той смяташе, че този кош сигурно ще им донесе нещастие. Хората му бяха на същото мнение. Освен това в тия летни горещини се усещаше, че главите вече понамирисват. Много скоро, след като отплаваха, екипажът започна да се оплаква от вонята им. Писарят седеше до коша и сякаш нищо не усещаше, но разбираше скандинавски и след известно време им предложи да го завържат за едно въже и да го теглят във водата. Всички се съгласиха. Стегнаха го здраво с въже и го прехвърлиха зад борда. Отново бяха опънали платната и се движеха бързо. Късно през деня изведнъж Чернокос се развика, че кошът се е развързал и е изчезнал.

— Най-добре ще направиш, писарю, да скочиш във водата и да си потърсиш съкровището. Ако пристигнеш без него, страх ме е, че може да ти се случи нещо лошо.

Макар че тази случка го раздразни, писарят не изглеждаше много притеснен. Обясни им, че овчата кожа е далеч по-важна — докато има нея, може да мине и без главите. Само девет са, а той е сигурен, че може да вземе на заем други от свои познати, които заемат високи служби в Киев. Винаги има много задържани престъпници, които очакват екзекуция.

— Учат ни да бъдем милостиви, следвайки примера на бога — добави той. — Затова се смята, че е добре да си помагаме, когато някой.изпадне в беда. А особена разлика между главите няма.

— Значи вие тук сте християни? — попита Орм.

— Да, в Киев — отвърна писарят. — Така ни заповяда Великият принц и ние мислим, че е най-добре да се съобразим с желанията му.

Стигнаха едно място, където две реки се събираха. Те трябваше да поемат по десния ръкав, който се наричаше Ула. Сега започна тежкото гребане. Течението тук стана по-силно, а реката — по-тясна. Често откриваха, че изобщо не се движат и трябваше да изтеглят кораба на брега и да го влачат. Налагаше се да се трудят усилено и продължително, дори най-силните измежду тях се поумориха; съжаляваха за времето, когато плаваха по Двина. Най-после стигнаха до едно място, където Споф нареди да издърпат кораба, макар че се движеха добре и денят едва бе започнал. Той им обясни, че това е големият преход по суша.

Тук земята бе осеяна с най-различни парчета дърво, останали от пътуващите моряци, които са се изкачвали или са слизали от брега — счупени талпи, трупи и нещо като грубо, изработени шейни. Някои от тях още можеха да се използуват, а останалото хората на Орм издялаха от повалените наоколо дървета. Издърпаха кораба на брега и след продължителна работа успяха да закрепят шейни и от двете страни на кила. Докато вършеха това, забелязаха как откъм гората се появиха неколцина мъже и колебливо се спряха да ги гледат. На Споф, изглежда, това му бе приятно; махна им, вдигна с ръка една чаша и извика единствените две думи от техния език, които знаеше: волове и сребро. Хората приближиха и приеха предложеното питие. Сега Орм успя да се възползува от услугите на писаря — служеше им за преводач. Те имаха волове, които можеха да им отстъпят срещу заплащане, но бяха само десет, а Споф искаше повече. Местните хора обясниха, че животните пасат навътре в гората, където са по-защитени от крадци и събирачи на данъци, но че за три дни могат да ги доведат. Искаха много малка такса за труда си, освен това предпочитаха да им платят с корабно платно вместо със сребро, защото жените им харесвали раираната тъкан, но настояваха за голям откуп, ако някой от воловете умре. Орм сметна претенциите им за разумни и обяви, че те са първите честни люде, с които се среща в това пътуване.

После всички мъже се захванаха със сечене и дърводелство. Скоро построиха широка талига с колелета от яки дъбови трупи. На нея натовариха специалната бира за теглене, привързаха бъчвите, както и повечето вещи от кораба.

След това, както бяха обещали, чужденците се върнаха с воловете и когато всичко бе готово, моряците впрегнаха два в талигата, а останалите — на кораба.

— Хубаво щеше да е — рече Споф, — ако имахме още шест. Както вървят нещата, може да се наложи и ние да се включим в тегленето. Все пак трябва да сме благодарни, че имаме и това, защото няма по-тежка задача от тази да преминеш с кораб големия преход по суша без помощта на волове.

След като започнаха да теглят, част от мъжете преминаха напред, за да чистят пътя и да махат падналите клони. След тях се движеше талигата. Водеха внимателно воловете, за да не счупят нещо; а когато колелетата запушиха, смазаха осите им със свинска мас и смола. После идваше ред на кораба. Във въжетата редом с воловете имаше впрегнати и доста мъже. Там, където пътеката се спускаше надолу или пък бе обрасла с мъх или трева, животните се справяха сами, но когато тя се изкачваше, хората също се напрягаха с всичка сила; налагаше се дори да слагат колела под шейната при по-неравен терен. Воловарите през цялото време говореха на животните, понякога им пееха и те не жалеха силите си; но щом някой от хората на Орм им проговореше, използувайки думите, с които вкъщи се обръщаха към воловете, те не реагираха — не разбираха какво им се казва. Това изненада моряците, явно животните бяха по-умни, отколкото предполагаха, по всичко личеше, че имат общи черти с човека — и те като него не можеха да разбират чужди езици.

Мъжете се изтощиха както от жегата, така и от усиления труд и непрекъснатата смяна на колела, но смело продължаваха напред. Въодушевяваше ги талигата отпред, пълна с хубава бира, затова полагаха всички усилия да не изостават. Още щом построиха лагера за нощуване, се развикаха шумно за бира, но Споф им отговори, че работата през този първи ден е била лека и медовината на Фасте им стига за награда. Недоволни, те си пийнаха от нея и бързо заспаха. Но наистина, както ги бе предупредил Споф, работата през следващия ден се оказа още по-напрегната. Преди да е отминал следобедът, много от мъжете се огънаха; но Орм и Токе ги окуражаваха, дори понякога също се включваха в тегленето, за да им вдъхват сили с примера си. Същата вечер Споф най-после обяви, че е дошло време да отворят специалната бира. Разпечатаха една от бъчвите и наляха на всеки по солидна доза. Макар вече да я бяха опитали във Ви в Готланд, мъжете единодушно твърдяха, че до този момент не са успели докрай да оценят достойнствата й и че заради нея си е струвало да се трудят така. Орм нареди да предложат същото количество и на воловарите. Те с удоволствие приеха и моментално се напиха; започнаха да пеят на висок глас — бяха свикнали само със своята лека медовина.

На третия ден стигнаха до едно много тясно и дълго езеро и задачата им се облекчи. Талигата и воловете продължиха по сушата, а кораба спуснаха във водата, както си беше с шейните. Гонени от лек бриз, те заплаваха надолу по езерото, докато стигнаха до отсрещния бряг. На един хълм недалеч от мястото, което избраха за лагеруване, бе разположено някакво село. В подножието му имаше тучни пасбища. Видяха, че прибират добитъка от паша, макар да беше още съвсем светло. Селото, което изглеждаше доста голямо, беше укрепено по странен начин — обградено бе с високи валове от пръст и камъни, но на места те се редуваха с ограда от грубо обработени трупи, която лесно можеше да се прехвърли.

Мъжете бяха в добро настроение — отдавна не помнеха толкова лек ден — и апетитът им за прясно месо се възбуди при вида на животните. Нито Орм, нито Олоф имаха желание да плащат за храна в сребро, смятаха това за съвсем ненужен разход след всичко, което трябваше да изтърпят дотук. Но много от мъжете не можеха да се въздържат; решиха, че независимо от всичко ще си доставят вечерята сами. Писарят на Фасте каза, че хората, които живеят по тези места, са от дивото племе дреговичи; те още не са платили данъците си, затова моряците могат да се държат с тях както си искат. Споф си спомни, че когато минавал оттук преди седем години, селото тъкмо се строяло; но тогава не видели никакъв добитък и не обезпокоили жителите му. Орм предупреди екипажа да не убива безпричинно хора от селото и да не взима повече добитък, отколкото е необходимо, за да задоволи нуждите си. Моряците обещаха и потеглиха. Синовете на Соне бяха най-нетърпеливи — откакто напуснаха река Ула, не бяха имали възможност да ловуват поради прекалено много друга работа.

Скоро след това в лагера пристигнаха и мъжете, които пътуваха по суша с талигата. Воловарите изпопадаха на земята от смях, като разбраха от писаря, че една група с тръгнала към селото, за да вземе оттам, животни. Орм и останалите се зачудиха какво толкова смешно има в това, а писарят, безуспешно се опитваше да измъкне от тях причината за веселието им. Те отвърнаха само, че съвсем скоро всичко ще им стане ясно, и отново се запревиваха от смях.

Изведнъж откъм селото се разнесоха писъци и викове и цялата група от похитители на добитък се появи на хълма — тичаха надолу със страшна скорост, колкото ги държат краката. Размахваха ръце над главите си и крещяха с все сила, макар че наоколо им не се виждаше нищо друго. Двама или трима дори се проснаха на земята и останаха там, търкаляйки се във всички посоки. Останалите дотичаха до езерото и се бухнаха във водата.

Всички от лагера се бяха втренчили в тях изумени.

— Да не би дяволи или пък духове да ги преследват? — запита Орм.

— Мисля, че са пчели — отвърна Токе.

Явно той беше прав и сега всички избухнаха в смях по примера на воловарите, които още от самото начало знаеха как стоят нещата.

Бегълците трябваше да постоят доста време, потопени в езерото, подавайки само носовете си над повърхността, докато най-накрая пчелите се отегчиха от това занимание и се оттеглиха. Мъжете се дотътриха бавно в лагера, омърлушени и с подути лица, и седяха начумерени и мълчаливи — смятаха, че не им прави чест така безславно да бягат от някакви пчели. Но най-лошото бе, че трима от тях лежаха мъртви там, където бяха паднали на хълма: двама от хората на Олоф Пъстрата птица и един от синовете на Соне. Всички скърбяха за тях — добри другари бяха. Вечерта Орм нареди да отпуснат пак от хубавата бира, за да почетат паметта им и да поободрят духа на останалите ужилени.

Сега воловарите започнаха да разказват за дреговичите, а писарят превеждаше.

Това племе, обясниха те, било по-хитро от другите и открило начин да живее мирно в селото си. Имали множество рояци от пчели. Те живеели в дънерите на дьрветата, образуващи част от защитните им укрепления. Щом някой непознат минел покрай тези дървета или се опитал да се изкатери по тях, пчелите го жилели жестоко. Мъжете са имали късмет, добавиха те, че: са се опитали да нападнат селото през деня, защото нощем щели да пострадат много повече. Пчелите пазели селото само денем, защото спели през нощта; затова умните дреговичи се снабдили и с мечки, които били уловени още като малки, а после дресирани и гледани добре. Ако нощем се появявали крадци, те пускали мечките да ги премажат и изпотъпчат, а после животните се връщали при господарите си и получавали за награда пити мед. Затова никой не смеел да влезе в селата на дреговичите, дори важните служители, които събирали данъка на Великия принц.

Останаха и на следващия ден, за да погребат мъртвите. Някои искаха да си отмъстят и да хвърлят в селото запалени главни, но Орм им забрани категорично — никой не бе вдигнал ръка срещу тези, които загинаха, сами си бяха виновни. Най-тежко пострадалите от ужилване бяха в окаяно състояние — не можеха изобщо да се движат. Но воловарите отидоха до селото и застанали на известно разстояние, извикаха нещо на неговите обитатели. След малко се върнаха в лагера. Водеха със себе си три стари жени. Те огледаха пострадалите и сложиха върху подутините им някакъв мехлем, състоящ се от змийска мас, майчино мляко и мед, всичко, това примесено с лечебни билки. Скоро мъжете се почувствуваха по-добре. Орм даде на жените бира и сребро. Те пиха жадно, не оставиха и капка в чашите и му благодариха най-смирено за среброто. Писарят поговори с тях; те го изгледаха с любопитство, поклониха се и си тръгнаха обратно.

После от селото дойдоха неколцина мъже; водеха три свине и два млади вола. Писарят излезе да ги поздрави, но те го избутаха и се отправиха към Орм и Олоф. Започнаха да говорят възбудено. Писарят стоеше и ги слушаше, после изведнъж нададе вик и се скри в гората. Никой друг освен воловарите не ги разбираше, но те пък знаеха по няколко скандинавски думи. С жестове успяха да обяснят на Орм, че селяните искат да му подарят, животните при положение, че им предаде писаря; щели да го оставят на мечките, защото ненавиждали всичко, което е свързано с Великия принц. Орм не можеше да удовлетвори молбата им, но ги почерпи с бира и купи животните със сребро, така че се разделиха като приятели. По-късно същия следобед в лагера дойдоха още няколко старици с големи пити сирене, които размениха за солидно количество бира. Мъжете, вече започнали да пекат месото, бяха много доволни — смятаха, че всичко е минало по-добре, отколкото са очаквали. Единствено съжаляваха, че посетителките им не са в по-друга възраст, но дреговичите не пускаха младите девойки извън селото.

Някъде вечерта писарят излезе от скривалището си и се промъкна обратно в лагера, примамен от уханието на печеното. Замоли Орм веднага да се махат от тия диви племена — Великият принц щял да бъде уведомен за тяхното държане.

Продължиха пътя си и стигнаха до някакво езеро, много по-голямо от това, което бяха напуснали; после, на седмия ден от прехода им по суша, наближиха една река, която Споф нарече Реката на бобрите, а воловарите — Березина. Луда радост настъпи сред моряците, когато я съзряха. Тук те изпиха последните остатъци от бирата за теглене — най-тежката част от пътуването вече беше зад гърба им.

— Но няма да имаме никаква бира за обратния път — предупреди ги Орм.

— Вярно — рече Споф, — но тя би ни била нужна само в началото. Хората са като конете — веднъж като им обърнеш главите в посоката, която води към дома, вървят, без да ги пришпорват.

Платиха на воловарите дори повече, отколкото им бяха поискали. Такъв си беше Орм — свидлив към търговците, защото според него в болшинството си те бяха по-лоши и от крадци. Но не се пазареше с хората, които му служеха добре. Освен това сега се чувствуваше много по-близо до българското злато. Воловарите му благодариха за щедростта и преди да си тръгнат, заведоха Споф и Токе в едно село. Там ги свързаха с някакви хора, готови да им дадат под наем волове за обратния път. Орм нареди на хората си да изкопаят скривалище, в което заровиха колелата и шейната, докато отново им дотрябват. Бяха изхабили три шейни по време на дългия преход. Талигата той взе със себе си — смяташе, че може да му потрябва, когато стигнат при бентовете.

Отплаваха надолу по реката; минаваха покрай рибарски колиби и боброви леговища, радостни, че сега пътят им е лек. Водите изглеждаха блестящо черни между потъналите в зеленина широколистни дървета. Моряците смятаха, че рибата в тази река има много по-приятен вкус от онази, която ловяха в Двина. Нямаше нужда от много гребци, повечето от тях си почиваха — спокойни и доволни си разказваха разни истории и се чудеха дали цялото им пътешествие няма да се размине без бой.

Реката ставаше все по-широка; накрая водите й се вливаха в Днепър. Орм и Токе твърдяха, че и най-големите реки в Андалусия не могат да се сравняват с него, а Олоф Пъстрата птица смяташе, че Дунав е най-голямата река в света. Споф пък твърдеше същото за Волга и им разказа много истории за пътешествията си по нея.

Срещнаха четири кораба, които се бореха с насрещното течение. На тях плаваха търговци от Бирка, които се връщаха от Крим, и размениха с тях няколко думи. Бяха много уморени и казаха, че в търговията им провървяло, но обратният път ги измъчил. Наложило се да се бият при бентовете и загубили много хора. Печенегите настъпили от запад и повели война с всички, които срещнали по пътя си. Сега се опитвали да спрат цялото движение по реката. Предупредиха ги, че е неразумно да се пътува на юг от Киев, преди печенегите да напуснат реката и да се завърнат в източните пасбища. Тази новина обезпокои Орм; след като се разделиха с търговците, той потъна в дълбок размисъл.

Седма глава: КАКВО СЕ СЛУЧИ ПРИ БЕНТОВЕТЕ

Същата вечер слязоха да пренощуват на брега. Спряха близо до едно село, където успяха да си купят овце и медовина. След като се нахраниха, Орм, Токе и Олоф обсъдиха току-що чутите новини. Трябваше да решат как да действуват сега, когато са толкова близо до целта. Събраха се на празния кораб, за да не ги безпокоят или подслушват. Те седяха в нощната тишина, а по повърхността на реката прелитаха водни кончета и вълните кротко се плискаха около кораба.

Според Орм предстоеше да вземат много важни решения.

— Положението сега е такова — обясни той, — че трябва внимателно да планираме всичко, ако искаме да постигнем успех. Никой друг не знае за съкровището освен нас тримата и двете момчета, но те умеят да си държат езика зад зъбите. На другите съм казал само, че отиваме в Киев, за да приберем едно наследство; дори пред Споф не съм разкрил истинските ни планове. Скоро обаче трябва да им обясним, че ще плаваме по-нататък до бентовете и че наследството е скрито там. Но тогава сигурно целият Киев ще научи за това тутакси след като пристигнем в града — моряци, които слизат да пият в едно голямо пристанище, не могат да запазят такава тайна по-дълго от времето, за което ще изпият три чаши бира, дори ако са убедени, че това ще им струва главите. А стигне ли целта на нашето пътешествие до ушите на Великия принц и хората му, ще си навлечем големи неприятности — тогава мнозина ще поискат да поделят с нас среброто и златото, а може дори да ни убият, за да вземат всичко за себе си. Освен това трябва да мислим и за тия печенеги, които сигурно ще ни дебнат край бентовете.

Олоф и Токе се съгласиха, че има много неща, за които да си блъскат главите. Токе се чудеше какво ли може да е разстоянието от Киев до бентовете и дали ще успеят да се снабдят с храна, след като напуснат града.

— Мисля, че дотам има девет дни непрекъснато гребане — отговори Олоф, — макар че Споф, ще ви отговори по-точно от мен. Когато преди години пътувах по онези места, купувахме храна от говедарите и овчарите по бреговете, а взехме също и доста припаси от едно богато село на племето севери. Но сега, когато мирът по реката е нарушен, нещата сигурно стоят другояче.

— Глупаво ще бъде, ако не уведомим мъжете за намеренията си, преди да пристигнем в Киев — рече Токе. — В този град има много примамливи неща и навярно мнозина ще откажат да продължат под предлог, че сме ги заблудили.

— Има и по-страшна вероятност — Великият принц моментално да вземе на служба при себе си повечето от нас, ако не и всички ни — добави Олоф. — Служил съм на принц Владимир и зная как стоят нещата в Киев. Той винаги плаща добре, а ако сега наистина има грижи, ще предложи още по-голямо възнаграждение. Много държи да има в охраната си скандинавци — смята ни за изключително смели и лоялни, както си е всъщност, обича ни още от времето, когато беше млад и шведите му помогнаха да се изкачи на престола. Той самият има шведска кръв. Владее най-разнообразни начини да примамва северняците и да ги задържа в Киев дори когато златото не може да ги привлече.

Орм кимна. Седеше замислен и се взираше надолу в реката.

— Има много причини, поради които не е препоръчително да посещаваме принц Владимир — продума той, — макар че славата му е толкова голяма, а мъдростта му — взеизвестна. Наистина би било жалко да минем през града, без да го видим. Казват, че сега на стари години го почитали като светец, въпреки че му е коствало много време да стигне до това положение. Сигурно е толкова велик, че може да се мери дори с крал Харалд. Но първо най-важните неща! Дошли сме тук със специална задача — да приберем златото; после, след като го открием, целта ни ще бъде друга — да го занесем по най-бързия и безопасен начин в родината. Смятам, че всички сме на едно мнение — най-разумно е да продължим направо към бентовете.

— Така е — отвърна Токе, — но все пак мисля, че няма ла е зле да се посъветваме й със Споф по този въпрос. Той познава пътя най-добре, а може би също и печенегите.

Останалите кимнаха и Орм повика Споф от брега. Когато той се изкачи на борда, му разказа за златото.

— Не ти споменах нищо за това, когато те наех — завърши той, — защото още не бях сигурен в теб. Но сега зная, че си добър и честен човек.

— Пътуването ще се окаже по-дълго, отколкото съм си представял в началото — рече Споф, — И по-опасно. Възнаграждението, което поисках, ти се стори голямо, но трябва да ти кажа, че претенциите ми щяха да са още по-високи, ако знаех от самото начало, че отиваме чак до бентовете.

— Не се безпокой за това — отговори Орм. — За тази част от пътешествието можеш сам да назовеш сумата. Обещавам ти също Токе, Сина на Сивата чайка, и Олоф Стюрсон ще бъдат свидетели, че и ти ще получиш своя дял от съкровището, стига да го открием и да успеем да го занесем у дома. Ще ти изплатим целия дял, който се полага на един кормчия.

— Тогава съм съгласен да дойда — каза Споф. — Ние, готландците, се чувствуваме най-щастливи, когато сме сигурни, че услугите ни ще се заплатят добре.

След като поразмисли, Споф също реши, че е най-разумно да продължат направо към бентовете.

— Няма да е трудно да се снабдим с храна — увери ги той. — Надолу по реката тя е евтина и се намира лесно. Чувал съм от мои познати, че са получили пет добре угоени свине само срещу една голяма брадва и торба овес в добавка. Сега пред нас ще се заредят богати села — и преди, и отвъд Киев. Ще можем да вземем достатъчно храна не само за отиване, но и за връщане. Най-добре е да платиш за нея, както правеше досега, стига само да ти стигне среброто. Неразумно е да си набавяме необходимото, като използуваме сила, особено когато сме тръгнали надалеч и смятаме да се върнем по същия път.

Орм отговори, че в пояса му още подрънкват няколко сребърни монети, макар че повечето вече е похарчил.

— Най-големият ни проблем ще бъдат печенегите — продължи Споф. — Може би ще се наложи да откупим правото си да минем по реката. Но възможно е също да не ни пропуснат дори срещу заплащане. Хубаво ще е да знам откъм кой бряг и между кои бентове точно се намира съкровището.

— Край източния бряг е — отвърна Орм, — между втория и третия бент, ако ги броим от южна посока. Но самото скривалище ще запазя в тайна, докато стигнем там.

— Значи е доста далеч от мястото, където ще трябва да теглим кораба по суша — отбеляза Споф. — Най-добре е да отидем там нощем. Щеше да е чудесно, ако бяхме довели някой, който разбира езика на печенегите, в случай че те не желаят да водят мирни преговори с нас. Но сега вече нищо не можем да направим.

— Ще се справим с тази трудност — обади се Токе, — като вземем писаря на Фасте с нас. Може да си свърши работата в Киев на връщане. Никой не би се оплакал, че е закъснял, защото никой не знае кога е тръгнал. Ако се наложи да водим разговори с печенегите, не е възможно сред тях да няма някой, който да разбира неговия език, дори той да не знае техния.

С тона съветът приключи. На следващата сутрин, преди да продължат, Орм говори пред екипажа. Каза им, че отиват отвъд Киев до мястото, където е скрито наследството на брат му.

— Може да се случи да водим бой — добави той — н ако достойно защитите войнската си чест и успеем да се доберем до съкровището, освен възнаграждението, което ви обещах в началото, ще получите и дял от него.

Всички приеха съобщението без възражения освен синовете на Соне, които започнаха да мърморят помежду си, че сигурно двама от тях ще загинат там и ако трябва да се бият до смърт, то имат нужда от бира, а не от сладкото питие, дето тази земя единствено може да им предложи.

На няколко пъти по време на пътуването надолу по реката те слизаха на брега, за да посетят богатите села на поляните. Орм купи от тях храна и пиене, така че бя’ха не по-зле заредени, отколкото в началото на пътаществието. После късно една вечер минаха покрай Киев, но едва успяха да различат очертанията му в мъглата.

Писарят на Фасте се обезпокои, когато разбра, че нямат намерение да го свалят на брега.

— Както знаете, нося важно съобщение на Великия принц — рече той.

— Решихме да ни придружиш до бентовете — отвърна Орм. — Знаеш езици и можеш да разговаряш с всякакви хора, сигурно ще ни бъдеш полезен там. Ще те свалим на брега на връщане.

Писарят се притесни много, но след като накара Орм да се закълне пред Светата троица и свети Кирил, че няма да го кара да гребе и няма да го продаде на печенегите, той се успокои и заяви, че принцът ще трябва да почака.

Скоро селата по брега се разредиха н накрая съвсем изчезнаха. На тяхно място се ширнаха безкрайни поляни — това бяха владенията на печенегите. От кораба понякога се виждаха стада овце или коне, които ездачи с кожени калпаци и дълги копия в ръце водеха на водопой. Споф отбеляза, че е добре, щом срещат тези стада единствено на левия бряг. Това означава, че има прилив, който не позволява на печенегите да ги прекарат отсреща, защото, ако се опитат да сторят това, биха загубили много животни. Така, макар да не преставаха да са нащрек нощем, за тях беше безопасно да изтеглят кораба на десния бряг.

Станаха още по-внимателни и гребяха само през нощта, когато до бентовете останаха три дни път. През деня криеха кораба в тръстиките край някоя рекичка от дясната страна. Последния ден пуснаха котва толкова близо до мястото, че гласовете им можеха да се чуят там. Щом се стъмни, приближиха към левия бряг, където от рекичката тръгваха коловози, образувани в началото на прехода по суша.

Споразумяха се на борда да останат двадесет души, хвърлиха ези-тура, за да определят кои ще бъдат те. Токе се оказа сред тях. Те щяха да изкарат кораба в средата на реката и да чакат закотвени там през нощта, докато ги повикат от брега. Токе беше недоволен, че ще седи без работа на кораба, но трябваше да се подчини, щом съдбата бе против него. На Орм му се щеше да остави и Чернокос там, но не успя да го склони.

След това Орм и Олоф Пъстрата птица тръгнаха заедно с останалата част от групата по коловозите, а Споф им служеше за водач. Всички бяха въоръжени с мечове и лъкове. Споф бе минавал оттук няколко пъти преди това. Обясни им, че мястото, което търсят, се намира отвъд седмия бент, ако ги броят от север. Това означавало три часа бързо ходене; така че ако се сметне и времето, което ще е необходимо, за да открият н измъкнат съкровището, ще им бъде много трудно да се върнат преди разсъмване. Бяха взели талигата, която използуваха при големия преход, за да натоварят на нея съкровището, а също и писаря, макар той да не беше много доволен, че трябва да ги придружава. Когато тръгнаха, беше тъмно като в рог, но знаеха, че луната скоро ще изгрее. Това щеше още повече да ги изложи на опасност, но все пак Орм беше доволен, защото се безпокоеше, че иначе няма да успее да открие мястото, където е скрито съкровището.

Още щом изгря, луната им създаде неприятности — първото нещо, върху което паднаха лъчите й, беше някакъв конник с островърха шапка и дълга наметка, който стоеше неподвижен на един хълм пред тях. Щом го видяха, те моментално се заковаха на място, без да издадат звук. В падината, където се намираха, беше още тъмно, но им се струваше, че той се взира в тяхната посока, сякаш доловил шума на талигата или пък стъпките им.

Един от синовете на Соне докосна Орм по рамото с лъка си.

— Доста е далеч — прошепна той, — пък и на лунна светлина се стреля трудно, тя често мами; все пак мисля, че само да поискаш, можем да се прицелим така, че да си остане там, където е.

Орм се поколеба за момент; после прошепна, че той няма да започне пръв враждебни действия.

Ездачът на хълма изсвири, имитирайки калугерица, и до него изникна още един конник. Първият протегна ръка и каза нещо. Двамата постояха известно време неподвижни, после изведнъж обърнаха конете, подкараха ги и изчезнаха.

— Тия май бяха печенеги — продума Орм. — Сега ни очакват неприятности — сигурно са ни видели.

— Вече стигнахме до петия бент — рече Олоф. — Жалко ще бъде да се върнем, след като сме дошли чак дотук.

— Не е много приятно да се биеш с конници — добави Орм, — особено ако са доста повече на брой.

— Може би ще изчакат, за да ни нападнат по светло — обади се Споф. — Надали лунната светлина им допада повече, отколкото на нас.

— Да продължаваме — каза Орм.

Закрачиха колкото могат по-бързо. Когато стигнаха до седмия бент, Орм се огледа.

— Сега тези, които имат най-остро зрение, трябва да ми помогнат, — промълви той. — Някъде тук във водата би трябвало да има скала с три розови храста отгоре, макар че в този сезон те няма да цъфтят.

— Има една скала с храсти — рече Чернокос, — но не мога да видя дали са рози.

Припълзяха до самия край на брега и различиха още три скали; всички те изглеждаха голи. После Орм намери пукнатината, образувана в неравното скалисто дъно, където водата сякаш вреше и се пенеше така, както бе описал Аре.

— Ако близо до брега успеем да открием и костната могила на печенегите — каза той, — сигурно не сме далеч от мястото, което търсим.

Не им отне дълго време да го намерят. Споф почти веднага посочи едно възвишение недалеч от брега.

— Там е погребан някакъв техен вожд — обясни той. — Спомням си, че веднъж ми разказаха за това. Имат обичай, ако се води бой при бентовете, да набучват на колове главите на враговете си около могилата.

— Тогава да побързаме — рече Орм, — да не сложат и нашите там. Той тръгна по ръба на пукнатината, докато накрая стигна до мястото, което се намираше точно между скалата с розите и костната могила.

— Тук трябва да е. Сега ще разберем дали не сме предприели напразно това дълго пътешествие.

Всички бяха много възбудени. Премериха с копие дълбочината на водата под пукнатината.

— Трябват ни високи мъже, за да хванат тези рибки — продума Орм. — В краката си чувствувам купчина камъни и точно така трябва да бъде.

Сред придружителите на Олоф братята Дългия Стаф и Скуле, родом от Халанд, бяха най-високите в групата. Те изявиха желание да влязат във водата и да се опитат да разберат дали там има нещо. Когато стъпиха на дъното, водата стигаше до врата им. Орм ги накара да потопят главите си и да подават един тю един големите камъни, натрупани пред скалата. Разплисквайки доста вода, те започнаха да ги вадят. Това отне дълго време. Работата беше уморителна и трябваше да почиват, за да възстановят дишането си, после продължаваха пак. Изведнъж Скуле се обади, че е напипал нещо, което не е камък, но не може да го освободи.

— Внимателно — рече Орм, — първо изчистете всички камъни.

— И това тук не е камък — каза Дългия Стаф, като извади някакъв предмет от водата.

Беше торба и съдържанието й явно бе тежко, защото се наложи да я подхване здраво. Обърнат с лице към Орм, той бе успял да я повдигне на половината разстояние до скалата, когато тя се скъса по средата. Кожата, от която беше направена, бе изгнила, и във водата с плисък се изсипа река от сребърни монети. Щом видяха това, мъжете на брега нададоха страшен вик — от страх и от разочарование. Дългия Стаф се опита да спре потока с ръце, а другите се хвърлиха един през друг да повдигнат торбата и да спасят каквото могат. Въпреки усилията им голяма част от съдържанието и потъна във водата.

— Добре започваме — с горчивина отбеляза Орм. — Така ли се вади сребро? Какво ще остане за мен, ако продължаваме по този начин? Няма значение — добави той с по-спокоен глас, — сега поне знаем, че сме дошли където трябва и че никой не е бил тук преди нас. Но внимавай с останалото, холандецо. Трябва да има още четири торби.

Всички гледаха с яд и подигравка Дългия Стаф. Той започна да се цупи и се кълнеше, че няма да остане и минутка повече във водата. Не била негова вината, че торбата е прогнила; ако трябвало той да крие такова количество сребро, щял да си даде труд да го сложи в по-здрава опаковка. Подканяше други да заемат мястото му и да се опитат да свършат работата по-добре.

Но Орм и Олоф се съгласиха, че Дългия Стаф не е отговорен за това. Насърчиха го и го успокоиха, така че той продължи търсенето.

— А тук има нещо друго — рече Скуле и издърпа това, което беше хванал. — По-тежко е от камък.

Беше малко медно сандъче, силно позеленяло и невероятно тежко, многократно свързано с тънки червени въженца, запечатани с олово.

— О, да, сандъчетата — каза Орм. — Бях ги забравил. Трябва да има общо четири такива. Вътре има разни женски дрънкулки, но всичкото сребро е в торбата.

С останалите торби имаха повече късмет, успяха да ги качат на скалата, без да разсипят нещо от съдържанието им. С всяка новооткрита торба радостта им се увеличаваше, вече не мислеха за печенегите или за това, че времето тече. Наложи се да търсят доста, докато намерят последните две сандъчета — бяха потънали в пясъчното речно дъно. Накрая намериха и тях и натовариха цялото съкровище на талигата.

По-голямата част от нощта беше преминала и още щом поеха обратно, старият им страх от печенегите се върна.

— Ще пристигнат веднага щом се разсъмне — рече Споф.

— Орм е роден под щастлива звезда — обади се Олоф Пъстрата птица, — аз също! Може да стане така, че да избегнем срещата с тези печенеги. Мина вече доста време, откакто двамата конници ни видяха, а не се появи жива душа. Според мен е така, защото сега печенегите ни чакат при последния бент, там, където свършва преходът по суша. Те не знаят, че възнамеряваме да изминем само половината път и след това да се върнем обратно. Ще тръгнат да ни преследват чак след като осъзнаят грешката си; ако всичко върви добре, ние ще сме пристигнали на кораба невредими.

Но пророчеството му се оказа погрешно, макар че думите му почти се сбъднаха. Малко след разсъмване, когато бяха вече съвсем близо до кораба, чуха зад себе си тропот от копита. Обърнаха се и видяха печенегите — те ги преследваха в галоп, сякаш бяха бурите на Один.

Орм накара хората си да спрат и да заемат позиция с опънати лъкове пред талигата. Мъжете бяха в чудесно настроение, готови да се бият за среброто си, ако ще и с всички печенеги на източните земи.

— Докато от нас останат поне четирима или петима живи, които да защитават талигата, никой няма да се докосне до нея — рекоха те твърдо.

Но печенегите бяха хитри, човек трудно се прицелваше в тях. Вместо да яздят право срещу викингите, те пришпорваха конете си в пълен галоп, минаваха край тях на такова разстояние, че стрелите им да стигнат целта си, и стреляха в движение, профучавайки като светкавица. После се прегрупираха и след кратка почивка отново повториха тази маневра в противоположна посока. Повечето от хората на Орм бяха добри ловци и си служеха безпогрешно с лъка, така че се представяха достойно и всеки път. когато някой противник се катурваше от коня, те надаваха оглушителни победоносни викове. Но понякога и стрелите на печенегите попадаха в целта; след време Орм и Олоф решиха, че ако продължава така, няма да успеят да удържат още дълго положението.

Между две атаки Орм извика при себе си Чернокос и Веселия Улф. И двамата бяха ожулени от стрели, но духът им беше бодър — всеки с гордост отбелязва, че е убил своя противник. За техен късмет на това място скалите се спускаха почти отвесно надолу към реката, така че бяха неуязвими откъм тази посока. Орм накара момчетата да се промъкнат пълзешком по скалите и да изтичат по брега до мястото, където ги чакаше корабът. Щом стигнат там, те трябваше да повикат Токе и да му кажат веднага да им дойде на помощ с всички моряци от кораба.

— От вас зависи как ще завърши това приключение — рече той. — Скоро стрелите ни ще свършат.

Горди, че им поверяват толкова важна задача, момчетата се подчиниха и се спуснаха бързо по скалите. Скоро печенегите ги нападнаха отново; сега Олоф Пъстрата птица падна, пронизан от стрела в гърдите. Беше проникнала през ризницата и достигнала до тялото му.

— Това беше умен ход — рече той. — Оттук нататък ще трябва да се биете без мен.

И още докато говореше, коленете му се огънаха. Успя да се задържи прав, покатери се върху талигата и се просна там, подпрял глава на една от торбите със сребро. Сред тях и сандъчетата със съкровището вече се бяха изпружили и други ранени.

При следващата атака на печенегите хората на Орм изстреляха последните си стрели. В същия момент чуха зад себе си радостен вик.

— Пророчеството на стареца се сбъдна! — извикаха няколко гласа. — Фин Сонесон падна убит! Стрела го улучи в гърлото! Брат му Колбьорн загина само преди секунда. Вече четирима умряха — ние, останалите, ще се върнем живи!

Точно така и стана. Веднага след като те замлъкнаха, откъм кораба се разнесоха бойни викове. Това означаваше, че хората на Токе са слезли на брега. Щом ги видяха, печенегите сякаш загубиха желание за бой. Притичвайки да търсят паднали стрели, бойците на Орм чуха как тропотът от копита заглъхва, вместо да се засилва, и след малко съвсем се загуби в далечината. Орм заповяда да не убиват никого от ранените, които лежаха на земята.

— Нека си стоят тук — рече той, — докато близките им дойдат да ги приберат.

А техните ранени, които не можеха да ходят, вече лежаха в талигата. Седмина от другарите им останаха мъртви на земята. Моряците ги вдигнаха и ги отнесоха, за да могат при първа възможност да ги погребат с почести. Но междувременно побързаха да се качат на кораба, преди печенегите да са се върнали.

Писарят на Фасте беше изчезнал, но по-късно го намериха заспал под талигата, когато отидоха да я изтеглят. Побутнаха го с дръжката на едно копие, за да го разбудят, и дълго му се присмиваха. Той отвърна, че тази битка не го засяга, той е длъжностно лице, чието задължение е да събира данъци. Не искал да се пречка на никого, а освен това бил уморен от нощния поход. Мъжете смятаха, че притежава изключително спокоен дух, след като е бил в състояние да проспи цялата битка.

Малко след това се срещнаха с Токе; всички се зарадваха много. Токе се бе отървал съвсем лесно от противника — печенегите се бяха разбягали още щом хората му приближиха, и ги обсипаха със стрели и бойни викове. Те също се страхуваха, че може да са изразходвали всичките си боеприпаси.

След като се качиха на кораба, Орм се огледа и попита Токе:

— Къде са момчетата?

— Момчетата? — отвърна Токе. — Нали бяха с теб?

— Изпратих ги по брега, за да те извикат на помощ — каза Орм с променен глас.

— Какво може да им се е случило? — зачуди се Токе и си почеса брадата, — Чух конски тропот и бойни викове. Видях, че печенегите препускат към вас. Веднага загребахме към брега, за да ти дойдем на помощ. Но никакви момчета не съм срещал.

Един от хората на Токе се обади, че точно преди корабът да стигне до брега; видял как трима печенеги се появяват иззад скалите и влачат нещо към конете си. Помислил, ч6 са трупове или пленници, но повече не се сетил за това, тъй като в този момент корабът докоснал брега и той започнал да мисли за предстоящата битка.

Орм стоеше безмълвен. Свали шлема си и го пусна .на земята; после седна върху един камък на брега и се загледа в реката. Седеше и не помръдваше, никой не посмя да му заговори.

Мъжете го гледаха втренчено и шепнеха нещо помежду си. Дори Токе не знаеше какво да му каже. Споф и писарят на Фасте пренесоха ранените на борда.

Накрая Орм се изправи. Отиде при Токе и откачи Синия език от колана си. Всички зяпнаха от ужас, като видяха какво прави.

— Отивам при печенегите — рече той. — Чакайте на кораба три дни. Ако Чернокос се върне, предай му моя меч. Ако нито единия от нас не дойде, занеси го вкъщи на Харалд.

Токе взе меча.

— Лошо — промълви той.

— Раздели съкровището справедливо — добави Орм, — така както аз бих го разделил. Малко щастие донесе то на нас, потомците на Тосте.

Осма глава: КАК ОРМ СРЕЩНА ЕДИН СТАР ПРИЯТЕЛ

Орм взе със себе си писаря на Фасте и отиде да търси сред падналите на бойното поле печенеги. Откриха един, който не беше умрял — млад мъж, пронизан от стрели в хълбока и в коляното. Изглеждаше доста бодър, седеше и дъвчеше парче сушено месо, а в свободната си ръка държеше продълговата дървена манерка. Край него пасеше конят му.

Мъжът разбираше малко от това, което му говореше писарят, и се зарадва, щом разбра, че не са дошли за главата му. Орм накара писаря да му предаде, че искат да му помогнат да се качи на коня и да го придружат до селото. След като съобщението бе повторено няколко пъти, печенегът кимна и посочи коляното си. Стрелата го беше пронизала точно под капачката и върхът й стърчеше от вътрешната страна на крака. С жестове обясни, че се опитвал да я извади, но не успял. Орм разряза крачола на кожените му панталони и раздвижи стрелата, заби я още по-дълбоко, докато целият метален връх се показа — така можеше да го отреже, а дръжката да издърпа от другата страна. В това време мъжът чупеше пръсти и бавно подсвиркваше. След като операцията приключи, той допря манерката до устните си и я пресуши. Другата стрела бе успял да извади сам.

Орм изкара от колана си шепа сребро и му го подаде. Той го грабна жадно и лицето му светна.

Около тях имаше доста коне, които чакаха търпеливо край талигата на загиналите си господари. Щом Орм и писарят приближиха, те се отдръпнаха, но печенегът им подсвирна по особен начин и конете веднага отидоха при него; дори му позволиха да им постави оглавници.

Помогнаха на ранения да се качи на коня си. Той подгъна пострадалия си крак върху седлото, изглежда, болката не го безпокоеше. Писарят отказваше да тръгне с тях, но Орм рязко му нареди да прави каквото му казват

— Ако не се подчиниш, ще ти извия врата — рече той. Не ти, а аз отивам да им стана пленник.

Писарят промърмори, че такова нещо не подхожда на един държавен служител, чието задължение е да събира данъци; все пак изпълни заповедта и повече не се отвори дума за това.

Подкараха конете през пасбищата — това бяха владенията на печенегите. По-късно Орм отбеляза, че трудно би могло да се намери по-ужасна земя от тази — в нея не се виждаха ни дървета, ни вода, нито пък животни или хора — единствено трева и над нея празно пространство; само от време на време някой охранен плъх се шмугваше между туфите. Печенегът на два пъти задържаше коня си, посочваше към земята и казваше нещо на писаря, а той слизаше и береше посочените му широколистни растения. Раненият ги обви около болното коляно и ги привърза здраво с тетива. Това сякаш успокои болката и му позволи да продължи пътя, без съвсем да се изтощи.

Когато слънцето се издигна в зенита си, те стигнаха лагера на печенегите. Беше разположен в една падина от двете страни на някаква рекичка, там имаше стотици шатри, подредени по протежението на брега. С приближаването им се разнесоха кучешки лай и детски викове, за секунди лагерът се изпълни с коне и хора. Печенегът яздеше отпред, горд със своите пленници. След като му помогнаха да слезе от коня, той показа на всички среброто, което бе получил, и посочи с пръст към Орм.

Орм накара писаря да преведе, че желае да говори с вожда им. Отначало сякаш никой не го разбра, но накрая се появи едно малко, кривокрако човече, което им отговори на същия език.

— Кажи му — рече Орм, — че двамата ми синове, които са съвсем млади, са били пленени от тях снощи в сражението при бентовете. Аз съм известен водач и съм дошъл да ги откупя. Не нося оръжие, за да покажа добрата са воля и мирните си намерения.

Кривокракият замислено подръпваше краищата на дългите кичури брада, растяща по страните му, и размени няколко думи с ранения, който ги доведе. В ушите на Орм техният език звучеше по-скоро като бухалско клопане, отколкото като човешка реч, но те явно се разбираха чудесно помежду си. Мнозина от тези, които се бяха събрали да ги гледат, се обърнаха към Орм с широка усмивка, извадиха ножове и ги прокараха пред гърлото си, По-късно Орм сподели, че това бил най-мъчителният миг в живота му. Помислил, че с този жест искат да му покажат как вече са прерязали гърлата на пленниците, макар все пак да се надявал, че просто му обясняват как ще постъпят с него. Това съвсем не го плашело, стига по този начин да можел да освободи Чернокос. Той се обърна към писаря.

— Попитай го дали момчетата са живи.

Кривокракият кимна и изкрещя нещо към околните; трима от тях пристъпиха напред. Очевидно пленниците бяха тяхно притежание.

Орм се обади:

— Кажи им, че искам да откупя момчетата срещу много сребро. Те са мои синове.

Тримата започнаха да бърборят, но кривокракият заяви, че ще е най-добре. ако Орм и писарят отидат при вождовете заедно с него. Стигнаха до три шатри, които бяха по-големи от останалите; влязоха след дребния мъж и средната.

Върху една овча кожа по турски на земята седяха трима старци с бръснати глави, облечени в кожи, и ядяха някаква гадост от голяма глинена купа. Още щом влязоха, кривокракият се спря и направи знак на Орм и на писаря да мълчат. Тримата старци се хранеха лакомо, духаха пълните лъжици и мляскаха доволно с уста. След като изпразниха съда, те облизаха лъжиците си и ги пъхнаха в дупки, нарочно направени в дрехата за тази цел. Тогава най-после благоволиха да забележат посетителите.

Единият кимна по посока на кривокракия и той се поклони до земята. Започна да говори, а вождовете слушаха с безизразни лица, като от време на време се оригваха шумно.

Този, който седеше в средата, беше по-дребен от останалите и имаше огромни уши. Той наклони глава на една страна и се взря втренчено в Орм. Накрая кривокракият свърши и настъпи тишина. После дребният вожд изкрещя нещо, а другият се поклони почтително и излезе заедно с писаря.

След като те напуснаха шатрата, вождът заговори бавно:

— Добре дошъл тук, Орм Тостесон, макар че предпочитам да запазим познанството си в тайна. Отдавна не сме се виждали. Жива ли е Юлва, дъщерята на крал Харалд, която играеше на коленете ми като дете?

Дъхът на Орм спря. Беше познал дребния мъж веднага след като започна да говори. Това беше Фелимид, ирландският шут на крал Харалд.

— Жива е — отвърна Орм — и не те е забравила. Нейният син е ваш пленник сега. Това се казва неочаквана среща. Тя може да донесе късмет и на двама ни. Наистина ли си вожд на тия печенеги?

Фелимид кимна.

— Човек не трябва да е много придирчив, когато остарее — отговори той. — Всъщност не мога да се оплача.

Той поговори с другите вождове, обърна се и извика нещо към задната част на шатрата. Влезе една жена, която носеше огромна чаша. Всички поред пиха от нея и тя се изпразни. Жената я запълни отново и те пак я пресушиха. Другите двама вождове се изправиха на крака и залитайки, с несигурна стъпка напуснаха шатрата.

— Сега ще заспят — каза Фелимид на Орм, щом останаха сами. — Хората от това племе лесно се напиват и след това прекарват половината ден в сън. Имат чисти души. Вече ще можем да поговорим спокойно. Пътувал си и сигурно си гладен?

— Така е — рече Орм. — След като те познах, безпокойството ми се поуталожи. Сега си мечтая за три неща — да видя сина си, да ям и да пия.

— Ще се срещнеш с него веднага щом се разберем за откупа — отвърна Фелимид. — Боя се, че ще ти струва доста сребро. Ако не издам такава заповед, цялото племе ще се разгневи. Но първо бъди мой гост.

Той даде някакви нареждания и влязоха шест жени. Те започнаха да подреждат храна върху една рогозка, която постелиха на пода.

— Това са съпругите ми — обясни Фелимид. — Може да ти се сторят много за стар човек като мен, но такъв е обичаят тук. А и трябва да се забавлявам по някакъв начин сега, след като Фердиад умря и не мога вече да упражнявам своето изкуство.

— Много ми е мъчно за брат ти — каза Орм. — Как умря? И как се озовахте тук?

— Хапни си и ще ти разказвам; аз вече се нахраних. Уви, не правим бира, но това тук е питие, което приготвяме от кобилешко мляко. Опитай, не е чак толкова лошо.

Питието беше бистро, със сладникаво-кисел вкус. Орм смяташе, че ще му е трудно да намери добра дума за него, но скоро забеляза, че е доста силно.

Фелимид го накара да изяде всичката храна, която бяха поставили пред него, дори извика на жените да донесат още. Междувременно му разказа какво се беше случило с него и с брат му, след като напуснаха Грьонинг.

— Скитахме надлъж и нашир — започна той, — както ти бяхме казали на раздяла, че ще сторим. Накрая отидохме при Великия принц на Киев. Прекарахме в двореца му две години, забавлявахме хората с изкуството си и се прославихме много. Но по едно време забелязахме, че започваме да пълнеем. Уплашихме се и решихме да напуснем, макар че всички ни молеха да останем. Искахме, докато още бяхме в добра форма, да играем пред Великия император в Миклагард — нали това бе и първоначалното ни намерение. Но не успяхме да стигнем дотам, при бентовете ни плениха печенегите. Те сметнаха, че сме прекалено стари, за да им бъдем от полза, и искаха да ни убият и да набучат главите ни на кол според древния си обичай. Но ние им показахме какво можем, изпълнихме най-простите си номера, а те се тръшнаха по корем в кръг около нас и започнаха да ни боготворят. Не ни пуснаха да продължим. Веднага щом понаучихме техния език, ни направиха свои вождове — притежавахме голяма мъдрост и познания по черна магия. Скоро свикнахме с новия си живот — по-лесно е да си вожд, отколкото смешник. Освен това от известно време вече бяхме усетили, че старостта най-после започва да сковава крайниците ни. Прав е бил преди много години великият архиепископ Кормак Мак Куленан, като е казал: „Прехвърли ли петдесетте, един умен мъж никога не притъпява съзнанието си със силно питие, нито пък се люби необуздано в хладната пролетна вечер, нито танцува на ръцете си.“ Фелимид отпи от чашата и закима тъжно.

— Бил е абсолютно прав — продължи той, — а брат ми Фердиад забрави това предупреждение, когато една от жените му роди момчета — близнаци. Тогава пи прекалено много от това богато на мая мляко и танцува на ръце пред всички присъствуващи, както кралят на евреите пред Бога. И както танцуваше, изведнъж се просна на земята. Когато го вдигнахме, видяхме, че е умрял. Много скърбях за него и все още тъжа, макар че никой не може да отрече — това бе достойна смърт за един голям смешник. Оттогава си стоя, кротко и мирно при печенегите. Те са като деца и ме обожават; никога не оспорват волята ми освен тогава, когато тръгват да режат глави. Това е стар техен обичай, от който не желаят да се откажат. А сега ми разкажи какво се случи с теб и със семейството ти.

Орм му разказа всичко, което го интересуваше. Само когато стигна до съкровището при бентовете, реши, че е по-добре да спомене само за трите торби със сребро — не му се щеше да плаща повече от необходимото, когато определят откупа за Чернокос и Улф. Най-накрая описа битката с печенегите. След като завърши, Фелимид рече:

— Имаш късмет, че синът ти и храненикът ти са били пленени живи, това е така, защото са млади. Тези, които са ги хванали, са се надявали, че ще спечелят добре, като ги продадат на арабите или на византийците. Затова приготви се да платиш голям откуп. Добре, че имаш съкровището подръка.

— Ще платя колкото кажеш — рече Орм. — Съвсем естествено, че ще искат много пари за внука на крал Харалд.

— Сам аз не съм виждал момчето — каза Фелимид. — Не се занимавам с кражбите и изнасилванията на своите поданици, освен когато е абсолютно наложително. Те все залавят хора или богатства при тия бентове. Но време е да уредим този въпрос.

Излязоха от шатрата и Фелимид гръмко даде заповеди на разни хора. Събудиха другите двама вождове и те пристигнаха с натежали от сън клепачи. После, след като тримата се настаниха на един обрасъл с трева склон, при тях тичешком се стекоха всички жители на лагера и плътно ги заобиколиха. Собствениците доведоха двамата пленници. Бяха пребледнели, а по косата на Чернокос имаше кръв. Но лицата им светнаха, щом видяха Орм, и първото нещо, което Чернокос каза, беше:

— Къде е мечът ти?

— Дойдох невъоръжен, за да издействувам да ви пуснат — отвърна Орм. — Моя е вината, че ви плениха.

— Издебнаха ни в гръб иззад скалите — рече Чернокос тъжно — и не можахме да окажем никаква съпротива.

— Зашеметиха ни с удар — добави Веселия Улф — и нищо повече не помним. Събудихме се и разбрахме, че сме вързани за конете.

Фелимид поговори с останалите вождове и с мъжете, които ги бяха пленили. Последва дълъг спор за това, какъв да бъде откупът.

— Според обичая — обясни Фелимид на Орм — всички, които са участвували в сражението, трябва да вземат дял от откупа, а тези, които са ги пленили, получават двойно повече. Казах им, че Чернокос ти е син и че ти си водач в своите земи, но не споменах, че той е внук на Великия крал. Ако им бях разкрил това, претенциите им нямаше да имат край.

Накрая решиха на следващия ден да отидат до кораба с коне и Орм да плати за Веселия Улф толкова сребро, колкото се побере в четири от островърхите шапки на печенегите. Но откупът на Чернокос бе собственото му тегло в сребро.

Орм смяташе, че тази сума е прекалено голяма дори за толкова важна личност като сина му. Но когато си спомни какво изпитваше сутринта, когато научи, че Чернокос е пленен, прецени, че в крайна сметка нещата са се развили по-добре отколкото е очаквал.

— Той има крехко телосложение — успокояваше го Фелимид. — Ако тебе трябваше да теглят, би се наложило да бръкнеш по-дълбоко в тия твои торби. А собственият син струва повече от каквото и да е сребро. На външен вид прилича на Юлва. Толкова ми е мъчно, че нямам син. Роди ми се един, но умря много рано, сега имам само дъщери. Синовете на Фердиад ще станат вождове след смъртта ми.

По-късно през деня печенегите отидоха до лагера, които скандинавците бяха издигнали край бентовете, за да приберат ранените си. Мъртвите оставиха да лежат там — нямаха обичай да ги погребват, освен когато на бойното поле е паднал някой голям водач. Раздразниха се много, като видяха, че викингите са прибрали своите мъртви и по този начин са ги лишили от главите им. Те смятаха за справедливо Орм да им плати обезщетение за това, че са им отнели полагаемата се плячка.

Фелимид ги упрекна за това; беше на мнение, че исканията им са неразумни. Но те настояваха я той предупреди Орм, че ще сглупи, ако упорствува — тази ненаситност за глави била нещо като лудост и здравият разум тук не можел да вземе връх.

На Орм не му се щеше да удовлетвори желанието им. Тези печенеги, изглежда, искаха да му смъкнат кожата, но тъй като беше в ръцете им, прецени, че не бива да им отказва. Чувствуваше се нещастен при мисълта колко ще олекнат торбите със сребро, след като изплати огромния откуп за момчетата и даде на всеки член от екипажа неговия дял. Той обаче обмисли внимателно въпроса и намери задоволително решение.

— Ще им платя за главите на нашите убити, щом ме съветваш да постъпя така — рече той, — и то така скъпо, че размерът на сумата ще ги изненада. Много бързахме, когато вадехме торбите от реката, страх ни беше, че ще ни нападнете и надвиете. В суматохата една от тях се скъса и по-голямата част от съдържанието й се изсипа във водата — цялата беше натъпкана със сребърни монети. Нямахме време да ги събираме, сигурно поне една трета си стои там, на речното дъно. Ако мъжете ти не се страхуват от водата, могат да съберат цяло състояние.

Орм описа мястото и как най-лесно ще го разпознаят — по камъните, които бяха извадили от водата и натрупали върху плоските скали. Фелимид преведе думите му на събраните печенеги и още преди да е свършил, всички младежи на племето вече тръгнаха към конете си, за да пристигнат първи на мястото и да се гмурнат за тази необичайна риба.

След като уредиха тези въпроси, Фелимид предложи да вечерят, да се позабавляват и да си припомнят миналото. Той говори много за крал Харалд и за брат си Фердиад, върна се към посещението си в Грьонинг, когато помогна на отец Вилибалд да покръсти езичниците след гощавката в църквата.

— Но сега, след като шегите на братята Ерин секнаха, на света не останаха истински добри смешници. Нямахме друга момчета, бяхме последните от рода О’Флан, чиито членове са показали изкуството си пред най-различни крале още от времето на крал Конхобар Мас Неса. Чувствувах се самотен тук и се опитах да предам нещо от умението си на младите печенеги, но не постигнах успех. Момчетата не можеха да направят нищо, тогава, отчаян, се обърнах към девойките. Исках да ги науча да танцуват като големите смешници, но се оказа, че са прекалено глуповати, за да изпълняват напътствията ми, макар че толкова се старах и им обясних точно как се прави всичко. Все пак не бяха така безнадеждни както момчетата от племето, една от тях дори успя Да се научи да танцува доста прилично на ръце, като същевременно свири на свирка; но нито свирнята, нито движенията на краката й бяха достатъчно добри.

Той се изхрачи замислено и поклати глава.

— И макар да беше начинаеща в това изкуство и никога нямаше да стигне по-далеч — продължи той, — тя така се възгордя от предполагаемата си дарба, че танцуваше непрестанно. Уморих се да я гледам и я пратих подарък на Гзак. Не може да не сте чували за него, той е един от тримата най-могъщи мъже на света. Той е върховният владетел на всички печенеги и стадата му пасат предимно из Крим. Не е придирчив и малко разбира от изкуство, затова девойката му се понрави. После я изпрати на императора в Миклагард в знак на благодарност за всички подаръци, които му бе направил, за да купи приятелството му. В Миклагард сигурно има голям недостиг на танцьори и смешници, защото тя играла пред самия император и придворните му и станала много известна и прочута. Но след година толкова се възгордяла, че умряла от това. За съжаление мъките ми не свършват дотук. Миналата зима Гзак ме помоли да му изпратя две нови, също така добри танцьорки, които да я заместят в Миклагард. Всичкото ми време отива да ги обучавам. Прилошава ми от тъпотата и непохватността им, макар че сам внимателно съм ги избирал. Не си струва да ги гледаш, след като си гледал мен и брат ми. Все пак, ако искаш да им хвърлиш един поглед, аз нямам нищо против да потанцуват, може би ще бъде забавно за синовете ти.

Орм отвърна, че има желание да ги види, и Фелимид шумно се разпореди. Щом чуха думите му, хората от племето започнаха да ръкопляскат и възторжено да подвикват.

— Цялото племе се гордее с тях — печално рече Фелимид, — а майките им всяка сутрин ги къпят с подсладено мляко, за да поддържат кожата им красива. Но те никога няма да се научат да танцуват истински, колкото и усилия да положа за тях.

На земята пред вождовете постелиха рогозки, донесоха и запалени факли. После се появиха танцьорките. Цялото племе ги посрещна със затаен в очакване дъх. Изглеждаха тринадесет-четиринадесетгодишни и бяха добре сложени. Тъмните им коси бяха прибрани под червени шапки, а на гърдите им висяха нанизи от зелени стъклени мъниста. Носеха широки панталони от жълта китайска коприна, прихванати на глезените.

— Отдавна не съм виждал танцьорки — рече Орм, — от времето, когато служех на Алмансур. Но мисля, че никога не съм срещал по-привлекателни на външен вид от тези тук.

— Важна е не външността, а умението им да танцуват — отговори Фелимид. — Но носиите измислих лично аз и смятам, че никак не са лоши.

Заедно с момичетата излязоха и две момчета на същата възраст. Те се подпряха на хълбок и надуха свирките си. Щом музиката започна, девойките заподскачаха в такт с нейния ритъм, озарени от светлината на факлите, пристъпваха наперено, правеха изненадващи скокове, отскачаха назад и се въртяха на един крак така, че всички освен Фелимид седяха като омагьосани. Щом свършиха, се чуха одобрителни викове, а когато танцьорките видяха, че и чужденците изглеждат доволни от представлението, щастието им беше пълно. После плахо погледнаха към Фелимид. Той кимна, все едно, че беше удовлетворен, и се обърна към Орм.

— Не мога да им покажа какво чувствувам в действителност — обясни той. — Това ще ги направи нещастни — не само тях, но и цялото племе. А тази вечер те показаха най-доброто, на което са способни, нали присъствуват и чужденци. Всъщност свирачите ме мъчат повече от девойките, макар че са казарски роби, на които сме предоставили толкова свободно време да се упражняват. Казват, че казарите са добри музиканти, но очевидно тази им слава е незаслужена.

Девойките започнаха да танцуват отново, но много скоро Фелимид им викна гневно и те престанаха.

— Радвам се, че брат ми не бе принуден да гледа това — сподели той с Орм. Неговият слух бе по-изтънчен от моя.

Той каза нещо на свирачите. Единият дойде и му подаде свирката. Щом Фелимид я докосна с устни, сякаш магия влезе в тръстиковите стебла, от конто бе направена. Той свиреше за радост и сполука, за шеги и смях, за женска красота и мечове, за просветващите над езерото блестящи утринни лъчи и за вятъра, който раздвижва пролетните треви. Чернокос и Улф седяха и се клатеха напред и назад, сякаш не можеха да стоят на едно място. Другите вождове, настанени от двете страни на Фелимид, закимаха благоговейно и заспаха, а печенегите тропаха с крака и пляскаха с ръце в такт. Някои се смееха, други плачеха. Девойките се въртяха, носеха се, сякаш музиката на Фелимид ги беше превърнала в семенца, политнали във въздуха.

Накрая той извади свирката от устата си и се усмихна до уши от удоволствие.

— Не беше чак толкова лошо — рече той.

— Сигурен съм — обади се Орм, — че в целия свят няма друг майстор като теб и не е чудно, че тези хора те боготворят от момента, в който си дошъл при тях. Свръх възможностите на нормалния човешки разум е да разбере как можеш да изкараш такава музика от една обикновена свирка.

— Това зависи от доброто качество на дървото и от това дали е направена както трябва — отговори Фелимид, — а възможностите й се разкриват само когато на нея свири някой, чиято душа е също така добра и който има достатъчно търпение да извади всички скрити в нея тайни. В душата и в свиренето му не бива да има и помен от дърво.

Писарят на Фасте се затича напред и падна на колене пред Фелимид; замоли го да му даде свирката. По страните му се стичаха сълзи.

— За какво ти е? — попита смешникът. — Можеш ли да свириш на нея?

— Не — отвърна писарят. — Аз съм държавен служител, работата ми е да събирам данъци. Но ще се науча. Искам да остана при теб и да свиря.

Фелимид му подаде свирката. Той я постави в устата си и я наду. Успя да изкара само тъничък звук и печенегите се запревиваха от смях на отчаяните му усилия. Той обаче продължаваше с пребледняло лице и с неподвижно втренчен поглед. Фелимид го гледаше сериозно.

— Виждаш ли нещо? — попита го той. Писарят му върна свирката. Разтърсен от ридания, той отговори:

— Виждам само това, на което ти свири! Фелимид кимна.

— Остани! Ще те науча! След като свърша с тези девойки, ще те направя толкова добър, че да можеш да свириш пред самия император. Задръж свирката.

Така завърши вечерта. На следващата сутрин Фелимид придружи гостите си до кораба, а редом с тях яздеше тълпа от печенеги. Преди да се разделят, Фелимид даде на всички прощални дарове. На Орм, Чернокос и Улф подари по един нож с дръжка, гравирана със злато, и красиво изработена сребърна кания; на Юлва пращаше топ китайска коприна. Благодариха му за даровете и съжалиха, че не разполагат с нищо ценно, което да му оставят като приятелски дар.

— Малко неща на тоя свят ме радват — отвърна Фелимид. — Златото и среброто не са от тях. Няма значение, че нищо не можеш да ми дадеш, не ми трябват подаръци, не са те, които ще ме уверят в твоето приятелство. Всъщност като си мисля сега, се сещам за нещо, което. бих искал да имам, ако изобщо някога се появи възможност да ми го изпратиш. Живи ли са още твоите огромни кучета?

Орм отговори, че са живи и се радват на чудесно здраве — били четиринадесет, преди да напусне дома. Тогава Фелимид каза:

— Ти скоро ще бъдеш съвсем завършен воин, Чернокос, и сигурно сам ще отплаваш на дълго пътешествие, след като си тръгнал толкова рано по море. Може да се запътиш към Киев или пък Миклагард. Ако се случи тъй, донеси ми две-три от големите ви хрътки. Такъв приятелски подарък наистина ще ме зарадва много; не се сещам за нещо, което би ми доставило повече удоволствие от това. Те са от Ерин и аз също съм оттам.

Чернокос обеща, че ще изпълни желанието му, ако дойде отново в източните земи. После викингите напуснаха стана и още веднъж обърнаха глави на север. Писарят на Фасте им кимна разсеяно, когато минаха край него. но умът му беше другаде; седеше при казарските роби и усърдно се упражняваше със свирката. Чернокос и Улф с удоволствие биха останали по-дълго при печенегите, щеше им се да погледат танцьорките и да се позабавляват с тях. Но Орм бързаше да се прибере на кораба при своите, защото, както сам каза, се чувствувал полугол и толкова нещастен без Синия език на кръста си.

Щом стигнаха до реката, печенегите спряха на разстояние от брега, за да не възникнат стълкновения между тях и хората на Орм. Но нито мъжете, които ги бяха пленили, нито останалите им придружители бяха съгласни да пуснат пленниците, без да са получили целия откуп. Орм приближи до кораба сам и щом хората му го видяха, се развикаха от радост. Спуснаха лодка. Токе му подаде меча и го попита какво се е случило. Орм разказа как се е срещнал с Фелимид н как са уредили на четири очи въпроса, включително и сумата, която трябва да платят за Чернокос и Улф.

Токе се разсмя от щастие.

— И ние не можем да се оплачем от късмета си — рече той. — Няма защо да си хабиш среброто, за да освобождаваш момчетата. На борда имаме деветима печенеги със здраво завързани крака и ръце. Те са повече от достатъчен откуп за двамата ни пленници.

Обясни му, че Споф, Дългия Стаф и неколцина други не можели да се примирят, че са разсипали толкова сребро във водата.

— Молеха ме, непрекъснато ми вадеха душата, докато накрая се съгласих. Споф тръгна с двадесет мъже по десния бряг, там нямаше опасност да ги нападнат. Прекосили по средата между двата бента, където реката била толкова плитка, че почти не се наложило да плуват, и тихичко се запромъквали в мрачината към скривалището. После чули радостни викове н видели коне на ливадата. Нахвърлили се върху печенегите в момента, когато се гмуркали за среброто. Лесно ги пленили, защото те не били въоръжени, сграбчили ги още преди да успеят да излязат от водата. Заедно с тях взели и всичкото сребро, което били извадили. Точно спорехме дали да не освободим един и да го изпратим обратно при хората му, за да ги накара да пуснат теб и момчетата.

Орм отвърна, че това са наистина добри новини, макар да се съмнява, че печенегите ще споделят мнението му. Той постоя малко замислен.

— Няма да искам откуп за тези пленници — рече той — и никои на кораба няма да загуби от това, само аз ще пострадам. Но не ще ги освободим, преди те да пуснат момчетата.

— Ти си голям водач — каза Токе — и постъпките ти трябва да са също толкова достойни. Но в случая проявяваш щедрост към хора, които не заслужават подобно отношение. Преди всичко те бяха, които ни нападнаха, а не ние.

— Не познаваш Фелимид — отвърна Орм. — За него си струва да си щедър. Ще уредя този въпрос, както аз реша.

И така двамата с Токе помъкнала една торба сребро към чакащите печенеги. Щом видяха какво има в нея, те хукнаха да си мерят шапките, за да разберат коя е най-голяма. Фелимид се раздразни от това, свали своята и заповяда да мерят среброто в нея. Никой не посмя да се възпротиви. После изпратиха хора да се разровят сред дървените отломки в началото на коловоза, образуван при изтеглянето на корабите от реката. Скоро те донесоха една дълга дъска. Положиха я върху голям камък и я уравновесиха така, че да тегли точно и от двете страни. Чернокос седна в единия й край, а на другия печенегите закачиха дисаги. Токе започна да изсипва вътре сребро от торбата, докато Чернокос се вдигна във въздуха. Фелимид им каза, че според печенегите Орм е извършил претеглянето като истински вожд, че той щял да си спести доста сребро, ако преди да седне, Чернокос си бил свалил дрехите, и никои не би могъл да се оплаче, че това е нечестно.

След като тегленето приключи, Токе се върна на борда с остатъка от среброто, а Орм се обърна към Фелимид:

— Потръгна ми още в началото на това пътешествие, но може би най-голям късмет имах, че се срещнах с теб. Когато напускахме лагера, ти ни поднесе прощални дарове, сега имам с какво да ти се отплатя. Виждаш ли тези мъже?

Токе бе пуснал пленниците и Фелимид и хората му се втренчиха в тях изумени.

— Те са онези, които тръгнаха да търсят среброто в реката — каза Орм. — Моите хора отишли там със същата цел и ги пленили по време на риболова. Но аз ги връщам, без да искам откуп, макар че, сигурен съм, доста от присъствуващите биха ме сметнали за глупак. Нямам желание да се пазаря с теб, Фелимид.

— Все пак ще ти доведа кучетата следващия път, когато мина оттук — обади се Чернокос. — И това може би ще стане скоро, защото сега, след като ме измериха в сребро, се смятам за истински зрял мъж.

— Погрижи се да ни посрещнат изкъпани в мляко танцьорки — добави Веселия Улф, — и то не по-малко красиви от днешните.

Фелимид се почеса зад ухото.

— Смятате, че само на това съм способен — рече той, — да ви осигурявам танцьорки при следващото идване. Ще ви избера най-грозните и ще ги натопя в конски фъшкии, за да не би вие, глупави деца такива, да решите да ми ги откраднете след всички усилия, които съм положил, за да ги обуча.

Сбогуваха се с известния смешник и неговите печенеги и се върнаха на кораба. Вдигнаха котва и отплаваха за дома. Ранените им сякаш бяха на път да оздравеят и дори Олоф Пъстрата птица, който беше най-тежко пострадал, се чувствуваше добре. Мъжете натискаха с желание греблата, макар да знаеха, че им предстои дълго пътуване срещу течението. Синовете на Соне бяха най-весели, въпреки че возеха на борда телата на двама от умрелите си братя. Възнамеряваха да ги погребат при първия лагер заедно с тези, които бяха загинали от пчелите. Токе смяташе, че това пътешествие било наистина доста необикновено — бяха изминали дълъг път и бяха спечелили огромно богатство, а Алената шия дори не бе напуснала ножницата си; но предполагаше, че на път за вкъщи ще стане по-разгорещено с толкова много злато на борда. Улф и Чернокос седяха щастливи на палубата и си разказваха преживелиците по време на пленничеството при печенегите. Само Орм изглеждаше замислен.

— Нима съжаляваш, че пусна тия пленници без откуп? — попита го Токе.

— Не — отговори той. — Притеснявам се от това, че късметът ми дотук бе прекалено добър, и започвам да се боя, че не всичко вкъщи е както трябва. Бих искал да разбера какво става там.

Девета глава: ЗА ПЪТУВАНЕТО КЪМ ДОМА И ЗА ТОВА КАК ОЛОФ ПЪСТРАТА ПТИЦА СЕ ЗАРЕЧЕ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ ХРИСТИЯНИН

Погребаха мъртвите си на място, където никой няма да ги безпокои, и подпомогнати от попътния вятър и платната, преплаваха голямата река без инциденти. Олоф Пъстрата птица беше все още в тежко състояние, нямаше апетит и раната му заздравяваше бавно. Някои дори бяха на мнение, че трябва да спрат в Киев, за да го прегледат вещи лечители. Но той не даваше и дума да се каже по този въпрос, също като Орм и останалите бързаше да се прибере вкъщи.

Мъжете подминаха града без възражения — сега всички се смятаха за богати и нямаха желание да прахосват среброто си из чуждите земи.

Когато стигнаха Реката на бобрите и гребането стана по-тежко, Чернокос седна зад веслата наравно с останалите и заяви, че оттук нататък трябва да се отнасят с него като със зрял мъж. Работата беше прекалено тежка и въпреки че ръцете му бяха изпожулени, той не се отказа, докато не дойде време да го заменят. Получи похвала за това дори от Споф, който рядко казваше добра дума за някого.

Намериха много волове в селото при бентовете, където на идване се бяха уговорили със стопаните, затова този път им беше по-лесно да теглят кораба по суша. Щом стигнаха до селището на дреговичите, известно с пчелите и мечките си, те спряха да починат на старото си място за стануване. Прекараха там три дни. Изпратиха хора в селото, за да помолят стариците да ги посетят и да прегледат раната на Олоф, която се бе влошила от друсането по време на сухоземния преход. Те веднага се отзоваха, прегледаха раната, разтвориха я и капнаха вътре малко сок от стрити мравки и пелин, а Олоф се развика от болка. Твърдяха, че това е на хубаво, колкото повече крещи, толкова по-добро е лекарството. Натриха отгоре боброва мас и му дадоха едно горчиво питие, което го подсили много.

После стариците се върнаха в селото; дойдоха обратно с голямо количество прясно сено и две млади, закръглени жени. Съблякоха Олоф, измиха го с брезов сок и го сложиха да легне в сеното върху меча кожа, а младите жени легнаха от двете му страни, за да го топлят. След това му дадоха още горчиво питие и завиха тримата с волски кожи. Олоф заспа почти веднага и спа така, силно затоплен, две нощи и един ден. Щом се събуди, младите жени извикаха, че здравето му се възстановява. Възнаградиха щедро стариците, а също и придружителките им, макар че те твърдо отказаха да извъртат същото за някой друг.

Оттук нататък Олоф започна да се оправя бързо. Когато стигнаха в селището на полочаните, раната му беше зараснала и той можеше да яде и да пие наравно с останалите. Тук водачите отново посетиха Фасте и му разказаха какво се беше случило с неговия писар. Тази новина сякаш не го обезпокои много.

В града мъжете се чувствуваха като у дома си. Останаха там три дни, пиха и се любиха, а местните жители извлякоха удоволствие и голяма печалба от това. После, точно когато листата на дърветата започнаха да окапват, те, без да бързат, загребаха към устието на Двина; стигнаха до морето при първите нощни слани.

Една сутрин, след като вече бяха подминали остров Осел, ги нападнаха естонски пирати — четири малки кораба, натъпкани с ревящи мъже. Споф ги съзря пръв когато изникнаха от мъглата, и веднага нареди на мъжете да гребат с все сила. После, щом те се изравниха и застанаха успоредно на тях, по два от всяка страна, готови да се закачат, той рязко завъртя руля на сто и осемдесет градуса и така се вряза в единия, че той започна бързо да потъва и екипажът му трябваше да го насочи право към брега. Един от останалите три успя да се закачи за кораба на Орм, но в същия миг седемте синове на Соне нахлуха на борда му, нададоха бойния си вик и незащитени, започнаха така свирепо да секат с мечове и брадви, че съвсем сами се справиха с всичките му пътници. Щом другите естонци видяха това, разбраха, че са попаднали на берсерки, и бързичко се изметоха. Синовете на Соне получиха много похвали за постъпката си; но някои от братята не бяха много весели, когато се прехвърлиха обратно през планшира, и ругаеха стария си баща. Един бе загубил два пръста, на друг страната му бе разцепена от копие, носът на трети беше смачкан — почти всички бяха пострадали. Най-тежко ранените твърдяха, че вината е у стареца, който с предсказанието си ги подмамил да опитат невъзможни неща. Бяха решили, че нищо не може да им се случи. Другите обаче им възразиха. Припомниха им как Соне не им обеща нищо повече, освен че седмина ще се върнат живи у дома. Не е споменал нищо за рани и драскотини. Между братята за малко да избухне бой, но Орм и Токе ги успокоиха с мъдри слова и пътешествието продължи без повече премеждия.

От Осел до речното устие имаха хубаво време и непрекъснато плаваха под ветрила. Орм претегли и раздаде на всички полагаемото се сребро — както обещаното възнаграждение, така и дела от съкровището. Нямаше недоволни, даде на всеки повече, отколкото се бе надявал да получи.

Една сутрин на зазоряване, когато Токе стоеше на руля, а останалите спяха. Орм дойде и седна до него. По лицето му се виждаше, че е притеснен.

— Нещо ми е свито сърцето — рече той, — макар че не знам защо. Може би цялото това злато ме безпокои.

— Какво безпокойство може да ти създава то? — учуди се Токе. — Сега си богат като някои крал, а кралете не провесват нос заради това, че притежават толкова злато.

— Прекалено много е — мрачно отвърна Орм. — Двамата с Олоф ще получите доста от него, но и така за мен пак ще остане цяло състояние. Излъгах мъжете, че в сандъчетата има разни женски дрънкулки, и тази лъжа сигурно ще ми докара нещастие.

— Страхуваш се от нещастието, преди да се е задало — рече Токе. — Никой още не знае какво съдържат сандъчетата, може вътре да има само сребро. Умно постъпи, като каза, че са пълни с женски дрънкулки — и аз щях да направя така на твое място. И най-достойните мъже може да пощуреят, когато знаят, че наблизо има злато.

— Заклевам се пред бога — рече Орм, — че ще отворя едно от тях и ако наистина открия в него злато, ще го поделя между екипажа. Тогава ще останат три, едното ще е за теб, другото за Олоф и последното за мен. Така ще се чувствувам по-добре.

— Прави каквото искаш — рече Токе. — За себе си зная, че няма да е нужно вече да търгувам с кожи.

Орм донесе едно от сандъчетата, сложи го на палубата и отряза червените въженца, които носеха императорския печат. Беше заключено здраво, но той напъха под капака своя нож и ножа на Токе и ги натисна с цялата си тежест, докато разби ключалката. После вдигна капака и двамата мълчаливо приковаха поглед в него.

Слънцето вече бе изгряло и лъчите му озаряваха сандъчето. То беше пълно със злато, което дори не бе потъмняло от водата. По-голямата част беше в монети — най-разнообразни видове и с най-различни размери, които го изпълваха до ръба, но сред тях имаше и много красиви украшения: пръстени, големи и малки, верижки, огърлици, брошки, гривни и други подобни, изработени най-изящно. „Като чудесни късове свинско — помисли си Токе — във вкусна супа от грах.“

— Жените ни ще се зарадват на тия дрънкулки, когато им ги занесем вкъщи — рече той. — Дори смятам, че гледката може да им вземе ума.

— Трудна задача ще е да разпределя това — отвърна Орм.

Мъжете вече започваха да се събуждат; Орм им съобщи, че екипажът ще си раздели съдържанието на едно от сандъчетата с женски дрънкулки и че то се е оказало по-ценно от очакваното.

Всеки получи по осемдесет и шест монети с най-различна големина. Отделиха същото количество и за всеки убит, щяха да го занесат на наследниците му. Споф взе четворен дял, защото беше кормчия. По-трудно се оказа да си поделят украшенията. Понякога се налагаше да чупят на парчета пръстени и гривни, само и само всички да имат съвсем еднакъв дял. Често се случваше да се пазарят, някои даваха монети, за да могат да получат цял накит, който особено им е харесал. Възникнаха няколко спора, но Орм предупреди, че ще трябва да почакат, докато слязат на сушата, ако желаят да ги уреждат с бой. Имаше мъже, които през живота си не бяха виждали златна монета и когато Споф им каза на колко сребро се равнява една от тях, те забиха поглед в палубата като оглупели, стиснаха главите си с ръце и напразно си напрягаха мозъка да изчислят богатството си.

Когато най-после сандъчето се изпразни и всичко бе разпределено, мнозина се заеха с игла и връв да разширяват джобовете на коланите си. Някои пък започнаха да търкат и да лъскат златото си, за да блести повече. Всички бяха във великолепно настроение и бъбреха за невероятния си късмет, за това как победоносно ще се върнат вкъщи и ще го ударят на пиене.

Навлязоха в устието на реката и загребаха срещу течението; накрая стигнаха до земите на един стопанин, който беше познат на Орм. Там изтеглиха кораба на покрития с хрупкава ледена кора бряг, разтовариха го и тръгнаха да наемат коне. Някои се отправиха към дома, но повечето останаха.

Споф се чудеше какво да прави. Той сподели с Орм, че може би за него е най-добре да остане до пролетта при домакина им, за когото казваха, че е добър човек, и тогава да се опита да намери кораб, с който да се върне в Готланд.

— Но безсънна зима ще е това за мен — добави той и мрачно поклати глава. — Кой земеделец ще бъде толкова добродушен, та да не ме убие веднага щом разбере какво нося в колана си? Освен това повечето хора убиват готландците направо, без да задават въпроси, защото мислят, че ние всички сме много богати.

— Ела с мен — рече Орм — и ми гостувай тази зима. Напълно си заслужил гостоприемството ми. Можеш да се върнеш тук напролет и да потърсиш кораб за дома.

Споф му благодари за поканата и каза, че я приема с удоволствие.

Тръгнаха на коне. Едва ли можеше да се каже кой от двамата — Орм или Олоф Пъстрата птица — с по-голямо нетърпение очаква завръщането си в Грьонинг.

Стигнаха до някакъв разклон. Единият път водеше към дома на Соне, но седемте братя стояха колебливо и с кисел вид се почесваха по главата. Орм ги попита какво ги безпокои.

— Сега сме най-щастливитс хора на света — отвърнаха те. — Богати сме и знаем, че не можем да умрем, преди да се завърнем у дома. Но в момента, в който видим отново стареца, предсказанието спира да действува и тогава ставаме уязвими както всички други. Преди да заминем, не се страхувахме от смъртта, но сега нещата се промениха, за толкова много злато си струва да живее човек.

— Тогава и вие елате с мен — им каза Орм — и участвувайте в празненството по случаи завръщането ми у дома. Добри хора сте, все ще се намери къде да спите до пролетта. А след това, ако искате, можете да тръгнете, на нов поход и така ще се спасите.

Синовете на Соне приеха с облекчение тази покана и си дадоха дума, че скоро няма да се върнат в къщата на баща си. Смятаха, че най-доброто за тях ще бъде да предприемат още едно пътешествие до Гардарике.

— Ако имате такива планове — обади се Чернокос, -станете моряци на моя кораб. Няма да мине много време и двамата с Улф ще се върнем пак там.

— Много си млад да говориш като водач — рече Орм. — Трябва още малко да почакаш.

Колкото повече наближаваха Грьонинг, толкова по-нетърпелив ставаше Орм; двамата с Олоф яздеха начело на групата. Първото нещо, което зърнаха отдалеч, бяха някакви мъже, които поправяха голямата порта. После видяха, че църквата е изгоряла, и душата на Орм така се сви от страх, че едва събра смелост да приближи. Мъжете, които работеха край портата, го видяха и нададоха радостен вик, а Юлва излезе от къщата и се втурна към тях. Орм се успокои, че поне тя е в безопасност.

— Добре, че най-после се прибра — каза тя. — Но по-хубаво да беше си дошъл пет дни по-рано.

— Какво, нещо лошо ли се е случило вкъщи? — попита я Орм.

— Една нощ ни нападнаха разбойници — отвърна тя. — Беше преди четири дни. Харалд е ранен, а Рап — убит заедно с още трима. Откраднаха Людмила, огърлицата и още много неща, а също и три от моите жени. Удариха отец Вилибалд по главата и сега е зашеметен, лежи ни жив, ни умрял. Аз успях да избягам с малките, Одню и Аса. Целия следващ ден се крихме в гората. Смаландци бяха, в това съм сигурна. Взеха и добитъка, но кучетата тръгнаха да ги преследват и доведоха обратно четиринадесет глави. Аса смята, че можеше да бъде и по-зле; и аз мисля така, особено сега, след като ти се върна вкъщи.

— И дотук имаме достатъчно неприятности — рече Орм. — Рап е мъртъв, Людмила е отвлечена, а свещеникът — ранен почти смъртоносно.

— Забрави огърлицата — добави Юлва.

— За нея не съжалявай — успокои я Орм. — Ще имаш всякакви украшения. Добре, че все още имам доста хора със себе си, тая работа плаче за отмъщение.

— Точно така, Орм — обади се Олоф Пъстрата птица. — Няма да им се размине. Някой знае ли откъде са дошли крадците?

— Никой не знае нищо — отвърна Юлва. — Раниха Харалд още в началото на боя, той успял да се добере до банята и останал да лежи там. Може би отец Вилибалд ще ни каже нещо повече, ако изобщо се възстанови. Най-странното е, че подпалиха само църквата. Той беше долу, когато го удариха. Откраднаха всичко, до което се докопаха. По гласовете им познахме, че са смаландци. Бяха много. Мъртвите взеха със себе си. Рап и хората му убиха петима, когато се биеха при портата. Това е всичко, което зная.

Придружителите на Орм бяха вече стигнали до къщата и Юлва се разсмя от щастие, щом видя Чернокос. Първото нещо, което Орм направи, бе да изпрати на коне хора до по-богатите си съседи и да ги помоли да му заемат храна — в склада не бе останало почти нищо, а пивоварната беше съвсем празна. Бандитите бяха опустошили домакинството им.

После обърна внимание на ранените. Харялд бе прободен с копие в гърдите, а на рамото си имаше рана от брадва, но настроението му беше добро. Уверяваше ги, че скоро ще се оправи, и твърдеше, че много му се иска да чуе разказите на Веселия Улф и Чернокос за всичките им приключения.

Аса беше при свещеника, грижеше се за него като за син. На главата му имаше безброй превръзки и все още не беше дошъл напълно в съзнание. Щом съзря Орм, погледът му светна и продума с отпаднал глас: „Добре дошъл у дома“, но после отново изпадна в несвяст. Аса каза, че често шепне нещо, но никои не разбира какво иска да каже.

Появяването на Орм я ободри много и тя веднага започна да го укорява, че не се е върнал навреме, за да предотврати нещастието. Но раздразнението й се посмекчи, когато разбра, че е донесъл съкровището на Аре. Вече смяташе, че това нападение е нищо в сравнение с тези, които бе преживяла в миналото. А колкото до отвличането на Людмила, винаги е твърдяла, че това ще се случи някой ден, защото й дали име, което не носи късмет. Била сигурна, че отец Вилибалд ще се възстанови, макар че едва не умрял. Понякога вече разбирал какво му се говори, а това било добър признак. Най-много я безпокоеше празният склад и откраднатият добитък.

Токе, Споф и Чернокос взеха още хора и тръгнаха по следите на разбойниците, за да видят в каква посока водят. Синовете на Соне ги уверяваха, че няма да е трудно да ги проследят, тъй като от нападението насам не е валял дъжд. През това време Орм разпита внимателно оцелелите хора на Рап, като се надяваше, да научи повече за самоличността на бандитите; но те му казаха малко повече от това, което вече беше чул от Юлва.

Разправиха му, че денят преди нападението бил празник, който свещеникът наричал празникът на Всички светии. Държал пред паството дълга проповед, а вечерта пили в тяхна чест. После всички заспали непробудно чак до зазоряване, когато били нападнати от разбойниците. Кучетата започнали да вият. Почти веднага след това непознатите заблъскали портата с тарани, направени от дървени трупи, и я разбили.

Рап и Харалд излезли срещу тях първи, макар че и останалите се присъединили бързо. Направили всичко, което било по силите им, и повечето от жените успели да избягат заедно с децата през задната врата; отишли долу при реката и оттам — в гората. Но нападателите били много повече и те не успели да задържат дълго входа.

Свещеникът, който напоследък започнал да недочува, не се събудил веднага въпреки суматохата и когато излязъл, Рап вече бил убит и бандитите били навсякъде. Видял, че подпалват църквата, развикал се с пълен глас и хукнал натам, така че не пуснали хрътките навреме и те не успели да направят нищо.

Това бе всичко, което знаеха — щом видели, че Рап и другите падат убити, осъзнали, че врагът ги превъзхожда много, отказали се от битката и си плюли на петите. По-късно, след като нападателите си отишли, някой отвързал кучетата; бандитите не посмели да ги приближат. Хрътките ги проследили и след като изминал един цял ден, довели част от добитъка.

Орм слушаше мрачно; мислеше си, че не са направили всичко както трябва. Но сега, след като случилото се не можеше да се поправи, изглеждаше безпредметно да им се кара, затова не ги упрекна, че са тръгнали да спасяват собствената си кожа, като са видели как убиват Рап и раняват Харалд.

Не беше сигурен за кого скърби повече — дали за Людмила или за Рап; но колкото повече обмисляше случилото се, толкова по-силен ставаше гневът му. Реши, че трябва да си разчисти сметките с тая разбойническа сган, без да губи повече време. Смяташе за най-вероятно да са хора от Веренд, макар че между тях и гьоингите имаше мир, а и не се сещаше да има врагове там.

На следващия ден, въпреки че още беше много отпаднал отец Вилибалд пак дойде в съзнание и им съобщи нещо много важно.

Разказа, че докато излезе от къщата, бандитите вече били разбили портата. Първото нещо, на което попаднал погледът му, била купа сено, от която изскачали огнени езици и която нападателите опрели до стената на църквата. Той се втурнал към отъня и им викнал да оставят на мира божия храм.

— Тогава към мен се запъти един мъж с черна брада — продължи свещеникът. — Той се изсмя и изкрещя силно: „Божият храм ще гори, защото аз съм се отказал от Бога. Това е третият ми грях. Повече грехове не мога да сторя.“ Тези бяха думите му; после отново се разсмя и аз го познах. Беше Рейналд, свещеникът, който живя тук преди години и се предаде на смаландците по време на Събора. Той беше и никой друг. Ако си спомняш, вече чухме, че е застанал на страната на Дявола. Проклех го и хукнах към горящото сено, за да се опитам да го угася; но тогава някой ме халоса и повече нищо не помня.

Щом чуха това, всички, които го слушаха, се развикаха от изумление. Отец Вилибалд затвори очи и кимна.

— Това е истината — промълви той. — Моята църква бе изгорена от човек, който някога служеше на Бога.

Аса и Юлва се разплакаха на глас. Струваше им се ужасно, че онзи свещеник е могъл да се предаде изцяло в ръцете на Дявола.

Олоф Пъстрата птица заскърца със зъби и бавно издърпа меча си от ножницата. Обърна го, като опря дръжката му в пода и кръстоса длани върху острието.

— Заклевам се — рече той, — че няма да седна на маса или да спя в легло, нито пък да си доставя дори и най-дребното удоволствие, докато не забия меч в тялото на този Рейналд, който е бил свещеник и който е отвлякъл Людмила Ормсдотер. И ако Господ ми помогне да я намеря, ще остана негов последовател до края на живота си.

Десета глава: КАК СИ РАЗЧИСТИХА СМЕТКИТЕ С ПОБЪРКАНИЯ УЧИТЕЛ

Веднага щом новината за нападението над Грьонинг и за завръщането на Орм се разчу, тълпи от съседи с въоръжени войници на коне се стекоха в дома му — всички горяха от желание да му помогнат да си отмъсти както се полага. В днешно време, заоплакваха се те, все по-рядко се появява подобна възможност и с нетърпение очакват резултата от всичко това. Християните пък твърдяха, че са длъжни да участвуват в отмъщението заради това, което разбойниците са сторили на свещеника и на църквата им. Орм прие всички с „добре дошли“ и каза, че чака само завръщането на Токе и останалите, за да потеглят.

Токе си дойде на третия ден привечер. Тръгнали по следите на разбойниците и те ги отвели далеч на север и изток. Най-доброто от всичко бе, че водеха Торгун, вдовицата на Рап, която открили в пустошта полумъртва и изнемощяла от глад. Успяла да избяга от разбойниците, ходила, тичала, докато я държали краката. Хората на Токе я носели на смени и трима вече й предложили женитба. С това те доста повдигнали духа й, но, както сами признаваха с тъга, тя не смята ни един от тях за достоен заместник на бившия си мъж.

Разказа им важни неща. Отец Вилибалд бил прав — този, който те наричали учителя, бил водачът на бандата. Познал я и поговорил с нея, докато пътували за селото им. Казал й, че се отрекъл от Бога и сега можел да прави каквото си иска. Изгорил църквата, за да прогони Бог от тяхната област. Сега, след като я разрушил, нямало друга наоколо.

Хората му, продължи Торгун, били предимно от изгнаници, престъпници и най-различни непрокопсаници. Някои от тях идвали чак от Западен Гутеланд или от Нюдунг, намерили при него убежище и сега живеели от грабежи. Били много и не се страхували от никого, а учителят имал пълна власт над тях..

Много малко можела да му каже за Людмила — единствено, че духът й бил несломим и че заплашвала учителя и останалите с възмездие. Още докато пътували към селото на похитителите, огромните хрътки ги настигнали. Неколцина били доста изпохапани, а един дори умрял. Кучетата откъснали голяма част от добитъка и с това силно раздразнили крадците. Тя и Людмила се опитали да избягат, докато траело объркването, но ги хванали.

Накрая пристигнали в селото на бандитите. То било разположено в най-северната точка на голямо езеро и към края на пътуването им се падало отдясно. Наричало се Престбю. Там дали Торгун за жена на някой си Саксулв — едър, недодялан грубиян с отвратителен характер. Той я завързал и я тикнал в къщата си върху купчина кожи. Вечерта дошъл при нея пиян. Отвързал й ръцете и краката, но не й донесъл нито месо, нито нещо за пиене. Вече била осъзнала, че е вдовица; все пак й било неприятно да легне с мъж, който се държал така грубо. Затова, след като той заспал, се измъкнала изпод кожите и се огледала за някакво оръжие. Намерила точилка и подкрепена от Бога, от своята омраза и от желанието да отмъсти за Рап, ударила Саксулв по главата. Той не гъкнал, само приритал с крака. Торгун се промъкнала навън под прикритието на нощта и избягала от селото, без някой да я види. В продължение на един ден, дори повече, тя се.движела колкото може по-бързо по пътя, по който минали на отиване. Изпитвала ужас да не би някой да я преследва. Нямала нищо за ядене освен червените боровинки, които беряла от храстите. Накрая, изтощена до крайност, се свлякла на земята — не можела повече да се движи. Очаквала, че ще умре от глад и преумора или че някое диво животно ще я изяде. Тогава Чернокос и хората му я намерили и й дали храна. Трябвало да я носят на рамене. Но сега започвала да идва на себе си след тези ужасни преживелици.

Такава беше историята на Торгун. Тя им разкри това, което ги интересуваше най-много — къде се намира скривалището на разбойниците. Тези, които ги бяха преследвали и познаваха околността, твърдяха, че езерото, за което говори, се нарича Аснен, а двама от хората на Олоф заявиха, че познават тези диви места и пътя, който води дотам. Наеха се да заведат Орм и останалите в селото. Обясниха, че трябва да вървят един ден и след това да завият на запад, ако искат да изненадат бандитите от тази страна. Орм и другарите му се съгласиха, че това е разумно. По този начин щяха да ги поставят в капан, защото езерото им се падаше в гръб.

Орм преброи хората си — бяха сто и дванадесет. Обяви, че на следващия, ден потеглят. Страхуваше се за българското злато, затова късно същата вечер, когато всички останали вече спяха, той взе Токе, Олоф и Чернокос и остави сандъчетата в едно тайно скривалище в гората, отдалечено от пътища и пътеки — кътче, където не стъпваше човешки крак. За огромната купчина сребро не се безпокоеше, не смяташе за нужно да го крие; то остана в ковчежетата на Юлва, макар че само неколцина мъже щяха да пазят къщата в негово отсъствие.

Мъжете бяха будни и готови за път още преди разсъмване на другата сутрин. Позабавиха се малко, защото Орм искаше да вземат и хрътките, а те трябваше първо да свикнат с миризмата на непознатите -мъже от групата, за да няма неприятни случки и ухапани по погрешка. За повечето участници бяха нужни само по няколко мига, кучетата просто трябваше да ги подушат Два или три пъти. Но към неколцина те се показаха подозрителни, яростно ръмжаха срещу тях, сякаш не искаха да ги приемат и ги смятаха за хора, които заслужават моментално да бъдат убити. Това доста развесели останалите, но заподозрените от хрътките се обидиха, твърдяха, че миришат не по-зле от кой да е друг, та на тази тема се размениха доста приказки.

Най-накрая всичко бе готово и цялата група потегли. Водачи на кучетата бяха хора, които те познаваха добре.

Тръгнаха по коловозите, които крадците бяха следвали, и така вървяха целия ден, докато стигнаха близо до мястото, където бяха открили Торгун. Там стануваха през нощта. На следващата сутрин завиха наляво, а двамината, които познаваха пътя, ги водеха. През следващите три дни прекосиха една труднопроходима местност, минаха през блата и гъсти гори, които тук-таме се редуваха със стръмни склонове, без да видят къща или да срещнат човек. Хрътките знаеха по чия диря са тръгнали и изобщо не обръщаха внимание, когато подушваха дивеч. Имаха чудесното качество, че никога не издаваха звук, преди да ги освободят от каишките.

На четвъртия ден следобед стигнаха до мястото, където две пътеки се пресичаха. Спряха. Двамата водачи съобщиха, че езерото е точно пред тях и че селото на разбойниците е между него и мястото, на което се намираха. Походът ги беше уморил много, но както Орм, така и Олоф искаха да нападнат веднага. Храната им започваше да намалява, а и нямаха търпение да свършат делото, за което бяха дошли. Неколцина младежи се изкачиха на едно дърво на близкия хълм и разгледаха разположението на селото. Орм раздели хората си на три групи. Токе водеше първата, Олоф — втората, и той — последната. С него останаха и кучетата, за да не би да ги развържат прибързано. Токе трябваше да нападне от север, а Олоф Пъстрата птица — от юг. Чернокос тръгна с Токе; синовете на Соне го придружаваха, те вече започваха да се чувствуват негови привърженици. Орм им забрани да подпалват къщите и да се отнасят зле с жените, възможно бе някои от тях да са отвлечени от законните им съпрузи. Щом Токе надуе рога си, и двете групи трябваше да нападнат незабавно, без да надават бойни викове.

Токе, Олоф и хората им се запромъкваха тихичко всеки в своята посока, а Орм и неговата група предпазливо запълзяха напред през шубраците, докато стигнаха до края на гората, разположена в околностите на селото. Мъжете седнаха на земята и задъвкаха малкото останала храна, очаквайки знака на Токе.

Орм взе Споф и двамата припълзяха към един храсталак от бъз. Излегнаха се вътре и заоглеждаха селото. Стори им се голямо; много от къщите в него бяха нови. Виждаха се хора, които работеха между постройките — както мъже, така и жени. Споф изчисли, че такова селище би побрало към сто и петдесет души. По средата на разстоянието до селото в една падинка имаше малък вир, който явно им служеше за кладенец. До него приближи стара жена с кобилица на рамо. Тя изтегли вода в двете кофи и се затътри обратно към селото. После се появиха двама мъже и доведоха на водопой четири коня. След като пиха, конете изведнъж станаха неспокойни и започнаха да се вдигат на задните си крака. Орм помисли, че сигурно са усетили кучетата. Но хрътките стояха като вкаменени зад него, душеха въздуха и потрепваха, без да издават звук.

Мъжете при кладенеца обуздаха конете и ги поведоха обратно към селото. Мина малко време и до вирчето приближиха три жени, носеха по кофа във всяка ръка. Придружаваха ги двама мъже, които, изглежда, им бяха пазачи. Орм затаи дъх — най-високата беше Людмила. Прошепна това в ухото на Споф, а той от своя страна промърмори, че са на една стрела разстояние от тях. Но рогът на Токе не се чуваше още, а Орм не желаеше да издадат присъствието си преждевременно. Той само направи знак на двамата мъже, които се бяха свили наблизо. Те участвуваха в боя при бентовете и бяха известни като точни стрелци. Смятаха, че ще могат да улучат мъжете при кладенеца. Изправиха се, всеки прикрит зад едно дърво, и поставиха стрели в тетивите. Но Орм им поръча да изчакат още малко.

Жените вече бяха напълнили кофите и се, обърнаха, за да тръгнат обратно. Но в тези момент Орм сви устни и извика. Наподобяваше крясъка на мишелов; после повтори звука — подражаваше му много успешно, — всичките му деца го познаваха добре. Людмила замръзна, щом го чу. Бавно направи няколко стъпки след останалите, после се препъна и разля водата. Каза нещо на мъжете и се върна да напълни кофите пак. Извърши това колкото се може по-бавно, след което седна на земята и се хвана за стъпалото. Двамата пазачи казаха нещо със строг глас и приближиха, за да я вдигнат насила, но в момента, в който протегнаха ръце към нея, тя се тръшна по гръб и започна да пищи.

От Токе нямаше ни звук, но хрътките започнаха да вият, щом чуха писъците на Людмила, и Орм знаеше, че присъствието им вече е разкрито.

Той прошепна нещо на двамата стрелци и лъковете им звъннаха като един. Мерникът им беше точен и стрелите попаднаха в целта, но разбойниците носеха дебели кожени шуби и те не успяха да ги повалят. Мъжете изскубнаха стрелите и се развикаха за помощ. Людмила скочи, удари единия с кофата по главата и с всичка сила побягна към гората. Двамата хукнаха след нея и бързо започнаха да я настигат, а междувременно от къщите наизлязоха хора, за да видят каква е тая суматоха.

— Отвържете кучетата — рече Орм и изскочи от храстите. В същия миг прозвуча рогът на Токе, последван от оглушителни бойни викове.

Но и рогът, и бойните викове на мъжете бяха заглушени от огромните хрътки, които, най-после пуснати на свобода, ръмжаха страховито. Щом ги видяха, пазачите на Людмила замръзнаха от ужас. Единият направи кръгом и побягна с рев, но най-бързгото куче го настигна, скочи на врата му и го събори на земята, а другият, предпазвайки главата си, изтича във вира и там се защитаваше с изваден меч. Три хрътки го нападнаха едновременно, едната той прониза с меча, но другите две го повалиха и той изчезна под водата; после на повърхността излязоха само кучетата.

Людмила позна Орм и започна да танцува от щастие. Веднага го засипа с въпроси за Олоф и за златото и той й обясни всичко. Тя пък му разказа, че са се отнесли с нея наистина като с дъщеря на водач и не са я принудили да легне с кой да е, само с лудия свещеник, който се държал с нея съвсем нелошо — можела да пострада много повече.

Орм изпрати да повикат Споф и го помоли заедно с двама от по-старите мъже да заведат Людмила навътре в гората и да останат там, докато спре боят в селото. другите жени се приближиха плахо; казаха, че са съпругите на свещеника. Още щом се появиха кучетата, те се проснаха по лице на земята и лежаха там, без да помръднат, тъй че хрътките не ги докоснаха.

Когато Орм и хората му стигнаха до селото, там вече се водеше жесток бой. Бойците на Олоф се сражаваха с група бандити, които бяха примамили в уличката между две къщи. Над глъчката се извисяваше гласът му, той крещеше да оставят мъжа с черната брада за него. Орм нападна враговете в гръб. Загуби няколко човека от стрели, които бяха изстреляни от съседните къщи. Накрая разбойниците бяха обградени и победени, макар че се защитаваха храбро. След това Орм поведе войниците си по къщите — там все още имаше хора. Зърна две кучета, пронизани от копия, но никое от тях не бе изпуснало противника си; останалите все още свирепо ръмжаха някъде край езерото.

Орм видя Олоф Пъстрата птица. По лицето му имаше кръв, а щитът му бе силно набразден от ударите.

— Людмила е в безопасност — извика той. — Поставил съм я под охрана.

— Благодаря ти. Господи — въздъхна Олоф. — но къде е Черната брада? Той е мой!

Хората на Токе бяха срещнали най-силна съпротива, тъй като още при първия боен вик повечето разбойници се бяха втурнали да ги посрещнат. Орм и Олоф събраха бойците си и ги поведоха към Токе, за да му помогнат и да нападнат врага откъм гърба. Тук битката стана изключително ожесточена — и двете страни изгубиха много.хора, разбойниците се биеха като обезумели. Орм хукна след едного, който бе успял да се измъкне. Заобиколи близката къща, но минавайки покрай вратата, бе нападнат от някакъв мъж с ризница и друг, плешив, въоръжен с брадва. Те скочиха върху него. Орм замахна към първия с такава сила, че той се търколи на земята, а междувременно отскочи настрани, за да избегне брадвата на втория; но кракът му се подхлъзна на една купчина животински изпражнения и той падна на врата си В същия миг видя как плешивият отново надигна брадвата и както разказа по-късно, мислите му се върнаха години назад към битката при Молдън, когато другарите му го покриха с щитове. Мисълта, че следващото му нощно станунане ще бъде в пределите на небесното царство, не му достави никаква радост. Но тогава плешивият ококори очи и зяпна с уста, изпусна секирата и се свлече на четири крака; остана така на колене, с безжизнено вперен поглед. Орм се изправи, чу, че някой го вика по име откъм по-горната къща, и видя синовете на Соне, възседнали покрива.. Те му махаха с лъковете си, горди с точния си мерник.

Орм се почувствува странно отпаднал след това преживяване, остана няколко мига неподвижен и се огледа. Селото представляваше невероятна гледка — в него цареше пълна бъркотия. Жени пищяха, мъже се гонеха из къщите, крави и прасета се щураха ужасени по улиците. а по-голямата част от оцелелите до момента разбойници си бяха плюли на петите и тичаха към езерото. От една врата се подадоха Токе и Чернокос, от меча на Токе се стичаха кървави капки. Той подвикна на Орм, че от младежките си години не се е забавлявал така добре, но нямаше време да каже нещо повече и настървено се втурна подир бегълците, крещейки на хората си да го следват. Чернокос, обаче, остана при Орм и повика войниците си от покрива.

После се разнесе страхотен рев; един мъж с черна брада тичаше към тях, стиснал брадва в ръка, а Олоф Пъстрата птица го следваше по петите. Щом видя Орм, мъжът смени посоката, прескочи една нисичка стена и продължи. Но Чернокос се обърна, изтича подире му и го удари по главата. Мъжът падна.

— Остави го на мен! Остави го на мен! — извика Олоф задъхано.

Човекът се гърчеше на земята. Олоф приближи, стисна с две ръце меча и го разсече, пробивайки ризницата, като забоде тялото му здраво в земята.

— Боже! Боже! — изпищя прикованият с глас, изпълнен с болка и ужас. После замлъкна.

— Удържах на клетвата си — рече Олоф.

— Това той ли е? — попита Орм. — Трудно бих го познал с тая брада.

— Неразумно е да се носят крадени вещи по време на бой. Някой може да ги познае — продума Олоф и се наведе над мъртвото тяло. — Погледни!

На врата, над горния ръб на ризницата, проблясваше злато. Олоф бръкна вътре и извади нещо — беше веригата на Алмансур.

— Той е — каза Орм. — И сега, като размисля, се сещам за още едно доказателство. Кой друг освен него в това затънтено място би призовал Бога? Чудно, за какво ли го е викал?

Единадесета глава: КАК ОГРОМНИТЕ КУЧЕТА ТРЪГНАХА НА ЛОВ

Някои от последователите на лудия учител избягаха с лодки, но техният брой не бе голям, тъй като кучета и хора ги преследваха по брега. Победителите умъртвиха ранените неверници и злодеи. Двадесет и четирима от хората на Орм бяха убити и мнозина ранени. Всички бяха на мнение, че е паднал хубав бой, за който след това ще се говори години наред.

В селото намериха голямо количество бира и заколиха много свине; после погребаха мъртвите си в общ гроб, направиха могила и пиха за щастливото им пътуване към отвъдния свят. Както и очакваха, откриха доста откраднати жени. На всяка дадоха по една крава и ги пуснаха да вървят, където щат. Позволиха им да вземат със себе си толкова плячка, колкото могат да носят. Сред тях бяха и двете прислужници на Юлва. Те бяха млади жени и много се зарадваха на освобождението си. Разказаха, че ги подложили на големи унижения; държали ги затворени в къщите и ги охранявали строго, откак Торгун успяла да избяга. Сега искали да се омъжат за свестни мъже.

Кучетата получиха много похвали заради участието си в битката. Само две от тях бяха убити. След като оградиха всичкия добитък, Орм ги увери, че могат спокойно да поверят на хрътките задачата да го прекарат до Грьонинг — те са свикнали с това. Намериха коне за ранените. После, след като те се почувствуваха достатъчно добре, за да яздят, Орм напусна селото на разбойниците и тръгна към дома по най-краткия път — той водеше на юг, покрай брега на езерото.

Людмила яздеше с останалите, а Олоф се придържаше плътно до нея. Беше помолил Орм и Токе да не споменават за двете жени, дето го бяха топлили в селото на дреговичите, за да не би тя да си помисли нещо лошо. Двамата се бяха изсмели и бяха отвърнали, че сигурно нещо в главата му не е наред, от раните или пък от любов, щом си мисли, че могат да направят такова нещо. Но изпълнен със съмнения, Олоф бе поклатил глава и бе казал, че е доста по-стар от нея и повече предпазливост не би била излишна.

Яздеха бавно заради ранените. Пред тях кучетата, без да бързат, караха добитъка. Между него и пазачите не възникваха никакви пререкания, макар че, щом някоя крава кривнеше или пък се опиташе да избяга, те начаса поправяха грешката й.

Рано вечерта построиха стана си и се погрижиха за ранените. На другата сутрин продължиха край езерото към едно място, което старите хора наричаха Поляните на Тюр. В миналото там живеели хора и върху тях се развихряли страшни боеве, оттук останало и името им. Говореше се, че по тези поляни се проляла невероятно много кръв, затова тревата там растяла по-буйно, отколкото навсякъде другаде. Но сега по тези места не се виждаше ни човек, ни къща.

Щом наближиха ливадите, хрътките станаха неспокойни. Мъжете се зачудиха дали не са подушили някоя мечка, или пък са усетили мириса на отдавна пролятата кръв. Те изоставиха стадото и се втурнаха в гората, щураха се насам-натам, докато изведнъж две-три започнаха да вият. Останалите ги последваха, скоро цялата глутница ръмжеше свирепо. Навлизаха все по-навътре в гората, сякаш отново ги бяха развързали за бой. Орм не се досещаше каква е причината за това държание — нито един от бандитите не бе избягал в тази посока. Заедно с другите той се упъти към близкото обрасло в пирен хълмче, за да види какво става.

Отвъд гората в далечината отдясно се простираха обширни поляни. Хрътките бягаха по тревата, подгонили огромно стадо добитък, но животни като тях никой не бе виждал преди.

Изведнъж един от хората на Токе се развика:

— Туровете! Подкарали са туровете!

Кучетата сякаш си бяха внушили, че те принадлежат към тяхното стадо и трябва да бъдат закарани вкъщи заедно с останалите. Не жалеха силите си, не позволяваха на никое да избяга. От хълма мъжете виждаха как те се борят с по-упоритите, за да ги върнат обратно в стадото. Това явно не се харесваше на дивите волове и мученето им се чуваше дори по-силно от воя на хрътките. Накрая повечето престанаха да се съпротивяват; стадото изчезна в гористите хълмове на юг, водено от кучетата, които подскачаха около него.

Мъжете разбраха, че не могат да направят нищо, за да ги спрат, затова продължиха пътя си и подкараха сами добитъка. Хората на Токе, които познаваха навиците на туровете, обясниха, че понякога, в началото на зимата, те слизат от Западен Гутеланд, за да попасат из поляните на Тюр. Старите хора смятали, че докато се намират там, земя, където господствува Богът на войната, те са под негово покровителство, затова никога не ги закачат. Казваха още, че в древни времена по тия места имало доста турове, но сега човек можел да ги види единствено по Поляните на Тюр, и то много рядко.

Откриха следи от тяхното бягство на изток от Камъка на Върлината, но в гъстите гори по на юг стана ясно, че кучетата не са успели да се справят — по следите на стадото личеше, че то все повече намалява с изминатото разстояние. Въпреки това бяха успели да задържат няколко животни. Когато Орм се върна вкъщи, научи, че хрътките пристигнали с два бика, пет крави и няколко телета. Мъжете положили всички усилия да ги спрат, но не успели. А когато кучетата видели как добитъкът подминава тяхната къща и продължава през полята, те сякаш почувствували, че са направили достатъчно, за да защитят честта си, и се върнали при хранилките изтощени до крайност и с изпожулени крака.

Оттогава хората срещаха турове на доста места из гористата област — надали имаше събитие от години насам, което да предизвика по-голямо изумление от повторното им появяване. Казваха, че всичко може да се случи сега, след като със собствените си очи са видели в своите земи този рядък дивеч. Мъдрите старци клатеха глави и предупреждаваха съседите си да се приготвят за най-лошото и да държат подръка лъковете и копията си. Някои последователи на Христа смятаха, че Бог ще дойде в Гьоинге с огромна каруца, теглена от турове, но малцина вярваха на тези предсказания. Повечето го приемаха като поличба, че крал Свен ще тръгне срещу тях; затова когато дойде вест, че той е умрял в Англия, разярен от твърдостта на местното население и с потъмняло от гняв лице, хората в Гьоинге се развеселиха много и изпиха всичката си бира. Затуй после мъжете седяха по масите прегракнали от жажда и нямаха с какво друго, освен с мляко, да напълнят чашите си.

Но тия, които живяха достатъчно дълго, видяха как предсказанията се сбъдват, когато Кнут Свенсон Велики, крал на Дания и Англия, отплава към устието с огромна флота, каквато никой дотогава не бе виждал, и се би с шведския и норвежки крал в Свещената река.

Това е краят на историята за Орм Тостесон и неговата съдба. Той не тръгна повече на поход или на пътешествие и оттогава насетне живя охолно и дочака щастливи старини. Единственото, от което се оплакваше, беше болката в гърба, която понякога го безпокоеше и с която дори отец Вилибалд не можеше да се справи.

Олоф Пъстрата птица се ожени за Людмила. Живяха щастливо, макар хората да шушукаха, че думата му вкъщи не тежи толкова, колкото би трябвало да се предполага. Споф много пъти поиска ръката на Торгун. В началото тя отказваше, смяташе, че крайниците му са прекалено къси, а брадата — много посивяла; но когато накрая той остави настрана предпазливостта и й показа какво има в колана си, тя не можа повече да устои на молбите му. Отплаваха за Готланд с кораба, който бяха прислонили в устието. С тях на дълго пътешествие тръгнаха също Чернокос, Веселия Улф и седемте синове на Соне. Взеха и две кучета, както бяха обещали на Фелимид. Отсъствуваха от дома седем години.

Когато се върнаха. Веселия Улф се ожени за Одню. До този момент тя упорито бе отказвала да погледне друг мъж. А Чернокос отплава за Англия и беше в кораба на самия Кнут в битката при Свещената река.

Токе, Сина на Сивата чайка, се радваше много на богатството си и накичи жена си и дъщерите си с толкова украшения, че когато носеха празничните си премени, те подрънкваха и звъняха, предупреждавайки за преминаването им. Продаде къщата си във Веренд и си построи друга, по-голяма, близо до Грьонинг. Така двамата с Орм прекарваха чудесно времето си заедно, както Юлва и Мира, макар че нито съпругът, нито съпругата някога се съгласиха да се покръстят. След време най-малката дъщеря на Орм се ожени.за най-големия син на Токе — бащите им много отдавна бяха решили, че си подхождат.

И Орм, и Токе живяха пълноценно до дълбоки старини и никога, до последния си час, не се умориха да разказват за времето, когато бяха гребци в кораба на халифа и служеха на господаря Алмансур.