Червеният змей

Първа глава: ЗА БИТКАТА ПРИ МОЛДЪН И ПОСЛЕДВАЛИТЕ Я СЪБИТИЯ

Тази пролет по бреговете на северните страни се построиха много кораби, издигнаха се много килове, които отдавна стояха изсушени. Заливи и проливи бълваха флоти, които носеха на борда си разгневени крале. После дойде лятото и в моретата настъпи голямо оживление.

Стюрбьорн рано тръгна нагоре по Източно море с много кораби и воини от Йомсборг, Борнхолм и Сконе. Влезе в езерото Меларен и накрая пристигна в равнината пред Упсала, където се разрази битката между него и крал Ерик. Падна още в първите минути на боя и някои твърдяха, че умрял засмян. Когато видял как настъпва бойният ред на шведската войска, строена според древния обичай зад издигнати на прътове конски глави, и крал Ерик, настанен по средата в старинна колесница, теглена от волове, той тръснал глава и се смял до припадък. В този момент едно копие се забило във врата му, провряло се между брадата и горния край на щита Щом видели това, хората му се уплашили, мнозина побегнали още същата минута. Така крал Ерик спечелил голяма победа.

После крал Свен Раздвоената брада слезе с кораби от Фюн и Ютланд, покрай датските острови, за да разгроми крал Харалд, както си брои печалбите от данъка за херингата в Сканьор. Бе загубил търпение да чака баща му да умре доброволно. Но крал Харалд избяга в Борнхолм и там събра корабите си; водиха се няколко ожесточени битки, докато накрая крал Харалд. тежко ранен, се приюти в крепостта си в Йомсборг. Из датското кралство настъпи разединение. Едни смятаха, че правото е на страната на крал Харалд, други бяха за крал Свен, а някои предпочитаха да се погрижат за собственото си благополучие, докато земята се разстилаше в краката на воюващите крале без законен господар.

В разгара на знойното лято крал Ерик от Упсала дойде на юг по море с незапомнена по многочисленост армия, която водеше пред себе си останките от флотата на Стюрбьорн. Те нападаха шведските брегове и разграбваха селата, за да отмъстят за своя водач. Крал Ерик смяташе да накаже крал Харалд и крал Свен, защото бяха оказали помощ на Стюрбьорн. Мнозина смятаха, че няма да спечелят нищо, ако се опълчат срещу мъжа, разгромил Стюрбьорн, когото вече наричаха Победител. Той преследва крал Свен до островите му и нагоре до Ютланд, като остави ярловете си да управляват новозавоюваните земи. Скоро се пръсна мълва, че крал Харалд е умрял в Йомсборг от раните си, изгнаник без родина, изоставен от съдбата, която цял живот бе подпомагала всичките му начинания. Но другите двама продължаваха да воюват. Крал Ерик имаше надмощие, но крал Свен упорито се защитаваше. По думите на очевидци дворецът в Йелинге сменял господарите си всеки две-три седмици; ту единият, ту другият крал заемал старата спалня на крал Харалд, но, общо взето, се смяташе, че крал Свен е стигнал пръв до ковчежето на баща си.

В Сконе повечето водачи нямаха намерение да се намесват във войната между кралете, смятаха, че е най-добре да ги оставят сами да разрешат проблемите си, докато достойните мъже се занимават с по-доходоносни начинания. Така мислеше и Торкел Високия; не желаеше да служи на крал Свен, а още по-малко да отслаби властта си, като се подчини на крал Ерик. Затова изпрати известие до другите водачи в околността, че това лято възнамерява да потегли за Фризия и Англия при положение, че събере достатъчно храбри воини, които да го придружават. Мнозина сметнаха това за добра идея; хората се възхищаваха от Торкел и откакто се бе измъкнал жив от битката при Йорундфиорд, вярваха, че щастието го покровителствува. Някои войници от армията на Стюрбьорн, останали без водач и успели да се измъкнат от лапите на крал Ерик, също се присъединяха към Торкел. Скоро флотата му пристигна в Сунд, близо до остров Хвен. Наброяваше вече двадесет и два кораба, но той мислеше, че още не е достатъчно силен, за да отплава.

Сред викингите, застанали под неговите знамена, бе и Орм Тостесон, известен като Червения Орм, от Възвишението в Сконе. Бе дошъл с голям и добре екипиран, кораб. Торкел го помнеше от коледното празненство в двореца на крал Харалд и с радост го прие.

Стана така, че Орм бързо се умори да си седи вкъщи и да се занимава с добитъка и полската работна ръка; трудно се разбираха с Аса, макар че тя правеше всичко възможно да му угоди. Все още го смятате за недорасло момче, непрекъснато се суетеше около него с майчински съвети, сякаш не му стигаше умът да се справя сам. Той се опита да й обясни, че от години вече е свикнал да взима решения не само за себе си, но и за другите мъже. Тази новина сякаш не я впечатли особено, а ентусиазираните й опити да го спечели за новата вяра и да му намери жена още по-малко спомагаха за доброто му настроение.

Новината за смъртта на крал Харалд донесе голямо облекчение и за двамата. Когато Аса научи истината за Токе и жена му, я обхвана ужас, беше убедена, че единственият изход е да продадат къщата и да бягат в гористите местности край границата със Смаланд, които бе наследила от баща си; там трудно можеше да ги стигне дори ръката на крал Харалд. Тези страхове отминаха, когато научи, че крал Харалд е умрял. Но Орм не можеше да откъсне мисълта си от Юлва, безпокоеше се за нейната безопасност повече, отколкото за своята. Често се чудеше какво е станало с нея след смъртта на баща й, дали крал Свен я е взел под крилото си като бъдеща жена на някой от неговите берсерки, или пък е попаднала в ръцете на шведите; тази вероятност го тормозеше не по-малко. И след като не бе в добри отношения с крал Свен, не виждаше как да я спечели за себе си, още повече, че сега из островите и около тях се водеше война.

Не беше казал на Аса за Юлва, не искаше да слуша безполезните й съвети, а знаеше, че веднага ще го обсипе с тях. Но с това не спечели много, тъй като тя познаваше няколко моми за женене в околността, които според нея щяха да му бъдат прилика. Майките им бяха на същото мнение и ги водеха в къщата, показваха ги току-що изкъпани, с червени копринени панделки, оплетени в косите. Девойките идваха на гости с удоволствие, седяха с високо вдигнати гърди, накичени с подрънкващи украшения, и го стрелкаха с големите си. очи. Но той не прояви интерес към никоя от тях, ни една не приличаше на Юлва, не притежаваше нейното остроумие и бърза мисъл. Накрая Аса се умори и стана доста нетърпелива; твърдеше, че Орм едва ли някога е бил по-придирчив.

Затова, когато пристигна вестта, че Торкел смята да тръгне на поход и да плячкосва, Орм, без да губи време, се снабди с добър кораб и нае хора от околността, които да го придружават, като не обръщаше внимание на сълзите и увещанията на Аса. Всички знаеха, че е пътувал много и се е върнал с доста злато, затова не му беше трудно да събере добър екипаж. Увери Аса, че този път не възнамерява да се бави толкова, колкото при предишното пътешестиве, обеща й, че щом се върне, ще уседне и мирно, кротко ще се захване със земеделие. Аса се разплака, протестираше, че няма да издържи от мъка и самота, но Орм я убеждаваше, че тя ще го надживее, ще помага да бият с пръчки децата, та дори и внуците му. Това само засили риданията й. Разделиха се и Орм отплава, за да се присъедини към Торкел.

Докато неговата флота чакаше благоприятни ветрове край Хвен, от юг се зададоха двадесет и осем кораба; по знамената и по формата на носа разбраха, че са шведски. Времето беше спокойно н подходящо за бой; и двете страни започнаха подготовка за военни действия. Но Торкел се провикна към непознатите, каза им кой е и пожела да говори с водача им. Властта деляха двама: единият се казваш:; Йостейн от Упланд, а другият беше източен гот на име Гудмунд. Казаха, че са дошли с крал Ерик да плячкосват в Дания, и попитаха какво друго би желал да научи.

— Ако влезем в бой — извика Торкел, — победителите няма да спечелят почти нищо, и двете страни само ще дадат много жертви. Казвам това, въпреки че имам повече шансове да надделея.

— Имаме пет кораба повече от вас — изкрещяха чужденците.

— Дори и да е така — отвърна Торкел, — моите хора са все избрани и току-що са закусили, докато вие сте уморени от гребане, а такъв човек си служи трудно с копието и меча. Имам по-разумно предложение, което ще донесе на всички ни печалба — ще ви посоча много по-примамливо място за грабежи от Дания.

— Дойдохме да помогнем на крал Ерик — извика мъжът от Упланд.

— Не се съмнявам — отговори Торкел. — Ако аз воювам с вас, пък ще направя добра услуга на крал Свен. Но ако вместо да се бием едни срещу други, се обединим и отплаваме към богати за плячкосване земи, тогава ще сме служили на кралете си не по-зле, отколкото ако водим битки тук. И в двата случая никой от нас няма да вземе повече участие във войната; единствената разлика ще бъде, че ако приемете предложението ми, ще останем живи и ще спечелим много плячка, която само чака да отидем и да си я вземем.

— Добре си служиш с думите — рече Гудмунд. — Това, което казваш, е мъдро. Смятам, че можем да продължим този разговор от по-близко разстояние.

— Чувал съм, че и двамата сте благородни вождове и достойни мъже — добави Торкел, — затова не се опасявам, че имате коварни намерения, като предлагате да се срещнем и да обсъдим въпроса.

— Познавам брат ти Сигвалде — обади се Йостейн, — но често съм чувал, че ти, Торкел, си замесен от по-жилаво тесто.

Споразумяха се да се срещнат на острова и да разговарят на плажа в подножието на една скала, откъдето се виждаха корабите. Йостеин и Гудмунд щяха да имат по трима придружители, а Торкел — петима, въоръжени с мечове, но без да носят копия или подобен вид оръжие. След като тези условия бяха изпълнени, хората от корабите наблюдаваха как отначало водачите им се държаха на разстояние един от друг, а охраната им стоеше плътно зад тях. После Торкел заповяда да предложат на шведите бира, свинско и хляб; скоро ги видяха да сядат в кръг на земята и да си приказват като приятели.

Колкото повече Йостейн и Гудмунд обмисляха предложението на Торкел, толкова по-добро им се виждаше то; не след дълго Гудмунд го възприе с ентусиазъм. В началото Йостейн беше против, твърдеше, че крал Ерик имал слонска памет, когато ставало дума за излъгано доверие: но Торкел ги затрупа с примамливи подробности за невероятните богатства, които ги очакват по западните острови, и Гудмунд реши, че ще се безпокоят за крал Ерик и неговата злопаметност, когато му дойде времето. Уговориха се как да си поделят властта, докато трае походът, как да разпределят заграбената плячка, за да не изникнат спорове впоследствие. После Гудмунд отбеляза, че от толкова месо и разговори човек ожаднява и похвали чудесната бира на Торкел. А той поклати глава и отвърна, че това наистина е най-доброто, което може да им предложи в момента, но че тя не струва нищо в сравнение с английската бира — там отглеждат най-добрия хмел в света. Дори Йостейн се съгласи, че идеята за пътуването до такава страна звучи много примамливо. Стиснаха си ръцете и се заклеха, че ще си бъдат верни и ще държат на дадената дума. После се върнаха на корабите си, заклаха три овце на кораба на всеки водач и ги принесоха в дар на морските хора за хубаво време и добър път. Всички екипажи бяха доволни от решението на водачите си; а славата на Торкел. който вече се ползуваше с пълно уважение сред своите хора, се затвърди заради мъдрото уреждане на въпроса.

Към Торкел се присъединиха още няколко кораба от Сконе и Халанд. Накрая излезе попътен вятър и флотата отплава — петдесет и пет кораба, които плячкосваха във Фризия цяла есен и останаха да зимуват там.

Орм разпита Торкел и някои негови другари дали знаят какво е станало със семейството на крал Харалд. Едни бяха чули, че Йелинг е изгорен, други — че епископ Попо успокоил морето с псалми и успял да избяга с един кораб, макар че крал Свен направил всичко възможно да го залови. Но никой не знаеше съдбата на жените му.

В Англия нещата бяха тръгнали постарому, както по времето на синовете на Рагнар Рунтавите гащи; сега на трона се бе възкачил крал Етелред35. Не беше минало много време, откак бе навършил пълнолетие и бе поел управлението в свои ръце, и започнаха да му викат Нерешителния или Безгласния; а мъжествените мореплаватели от севера започнаха радостно да се тълпят по бреговете на Англия, за да му дадат възможност да оправдае своята слава.

В началото идваха на малки групи и ги отблъскваха лесно. По крайбрежието палеха сигнални огньове, за да предупредят за пристигането им. Яки воини, въоръжени с големи щитове, начаса се втурваха да ги посрещнат и да ги изтласкат обратно в морето. А крал Етелред се прозяваше на масата, редеше молитви срещу скандинавците и щастливо се любеше с жените на своите водачи. Крещеше от яд, когато му съобщяха в спалнята, че въпреки молитвите драконите пак са се върнали; слушаше уморено доста съвети и се оплакваше жално, че му създават такива главоболия, но иначе не предприемаше нищо. После нашествениците заприиждаха все по-често и на много по-силни отряди, докато накрая свиканите кралски войници не бяха в състояние да се справят с тях. Някои от по-големите банди понякога навлизаха далеч навътре в сушата и се връщаха на корабите, прегьнати на две под тежестта на заграбената плячка. В близките страни плъзна мълва и мнозина вярваха, че няма кралство, което да се сравнява по богатство и изобилие с това на крал Етелред, особено ако храбрите моряци го посещават на достатъчно силни групи. От доста години вече Англия не бе истински плячкосвана, с изключение на крайбрежните райони.

Но до този момент там не бе идвала голяма флота и никой водач не беше научил още изкуството да иска откуп в сребърни монети, сечени в хазната на крал Етелред.

Но през лето господне 991 тези два пропуска бяха поправени; и оттам нататък не липсваха желаещи да се упражняват в това изкуство, докато кралят бе готов да плаща в сребро на всеки, който дойдеше да си поиска.

Малко след Великден същата година, петата от пълнолетието на крал Етелред, сигналните огньове лумнаха по бреговете на Кент. Мъжете се взираха с бледни лица в утринната мъгла и се втурнаха обратно да скрият каквото могат и да подкарат добитъка в гората, пък и те самите да се притаят с него. С бързината на галопиращ кон пратиха известие до краля и ърловете му, че в крайбрежието е пристигнала флота невиждана по размери от години насам и че езичниците вече газят към брега.

Събраха войската, но тя не постигна нищо. Нашествениците се групираха в големи банди и разграбваха околността, като събираха цялата плячка на едно място. Англичаните изпаднаха в паника да не би да навлязат навътре в страната; а кентърберийският архиепископ отиде лично при краля, за да измоли помощ за своя град. Но след като се позабавляваха известно време и отнесоха на корабите си всичко, което имаше някаква стойност, те се върнаха обратно на борда и отплаваха по брега. После спряха в земите на източните сакси и повториха процедурата.

Крал Етелред и архиепископът му, чието име бе Сигерик, незабавно прочетоха двойно по-дълги молитви; а когато чуха, че езичниците разграбили няколко села и отплавали в морето, раздадоха богати подаръци на свещениците, които се бяха молили най-усърдно. Вярваха, че най-после са се отървали от тези нежелани гости. Веднага след това викингите пристигнаха в град Молдън, разположен на мястото, където река Панта се влива в морето. Издигнаха лагер на някакъв остров в средата на устието и се приготвиха да нападнат града.

Ърлът на източните сакси се казваше Бюрхтнот. Беше много известен и невиждано едър мъж, горд и безстрашен. Той събра мощна армия и тръгна срещу викингите. Искаше да провери дали ударите няма да се окажат по-ефикасни от молитвите. Стигна до Молдън, но отмина града и се насочи към лагера на викингите; накрая само един ръкав на реката разделяше двете армии. Сега за всички бе еднакво трудно да атакуват. Дойде приливът и изпълни реката до нивото на брега. Не беше по-широка от един хвърлей на копие, та можеха да се обстрелват, но не и да се приближат за ръкопашен бой. Така стояха едни срещу други в свежия пролетен ден.

Един от глашатаите в армията на Торкел Високия, добър оратор, излезе напред до брега, вдигна щита си и извика:

— Моряците на севера, които не се боят от никого, ме помолиха да ви предам следното: дайте ни злато и сребро, а ние ще ви дадем мир. Вие сте по-богати от нас, за вас ще бъде по-добре да си платите за спокойствието, вместо да се биете с копие и меч срещу такива юначни воини като нас. Разполагате с достатъчно, няма да е нужно да се убиваме взаимно. Щом купите свобода за себе си, за семействата си, за къщите и за всичкото си имущество, ще ви бъдем приятели и ще се върнем на корабите, ще отплаваме и ще удържим на думата си.

Тогава излезе самият Бюрхтнот, размаха копието си и изкрещя:

— Пирате, чуй добре нашия отговор! Ето какъв откуп ще получите: подострено копие и наточени мечове! Не прилича на ърл, какъвто съм аз, Бюрхтнот, син на Бюрхтхелм, който има неопетнено име, да не защити графството си и земите на своя крал. Ще уредим този въпрос с оръжие и много народ ще трябва да посечете, преди да откриете нещо друго тук.

Стояха лице в лице, докато настъпи отливът и водата се отдръпна към морето. Глашатаят на викингите се провикна:

— Достатъчно бездействувахме. Елате при нас и ще ви предоставим бойно поле или, ако предпочитате, изберете място на вашия бряг и ние ще дойдем.

Ърл Бюрхтнот нямаше желание да гази в реката; времето беше студено и се страхуваше да не би краката на хората му да се вкочанят или дрехите им да натежат. Но същевременно бързаше да започне битката, преди войниците да се уморят н огладнеят. Затова отговори:

— Ще ви предоставя терен тук, не се бавете, елате да се биете с нас и само господ знае кой ще победи.

Ето какво разказва поетът на Бюрхтнот, който бе участвувал в битката и бе успял да се спаси:

От прилива не се уплаши армията северни моряци. Нагазиха вън Панта вълци-кръвопиици, направо през водата бързотечна и кристално чиста дойдоха на брега със щитове от липово дърво.

Хората на Бюрхтнот ги чакаха, образували стена от щитове. Той бе дал заповед първо да метнат копията си, а след това да нападнат езичниците с мечове и да ги изтласкат обратно в реката. Но викингите излизаха на брега в боен ред, като екипажът на всеки кораб образуваше отделна група. Веднага нададоха бойните си викове и атакуваха. Капитаните предвождаха хората си. Към тях полетя дъжд от копия и мнозина бяха повалени; но те продължаваха неудържими, докато не се сблъскаха щит в щит с англичаните. Настана жестока сеч и невъобразима глъчка; дясното и лявото им крило бяха задържани и притиснати, но Торкел Високия и най-близкостоящите капитани — единият бе Орм, а другият — Фаре-Виде Свенсон, известен водач от Сяланд, изпаднал в немилост пред крал Харалд заради битката при Фирис, пред Успала, настъпиха срещу фалангата на самия Бюрхтнот и я разбиха. Торкел викна на хората си да посекат високия мъж със сребърния шлем, тогава победата за този ден щяла да бъде тяхна. Моментално боят там стана най-ожесточен, бяха толкова нагъсто, че по-дребните нямаха място да се обърнат. Фаре-Виде, който с меч си пробиваше път напред, повали знаменосеца на Бюрхтнот, дори замахна към самия водач и го рани; но в същия момент падна с пронизано гърло. Бяха убити много водачи и от двата лагера. Орм се подхлъзна на един облят в кръв щит и се просна върху тялото на мъжа, който току-що бе убил. Падайки, получи по врата удар с тояга, но в този момент воините наоколо хвърлиха щитовете си отгоре му, за да прикрият незащитения му гръб.

Когато се свести и с помощта на Рап успя да се изправи, битката се водеше в друга част на бойното поле и викингите бяха спечелили надмощие. Бюрхтнот бе убит и много от войниците му бяха побягнали, но останалите се събраха плътно в кръг и се отбраняваха храбро. Гласът на Торкел се извиси над глъчката. Каза, че ще им пощади живота, ако хвърлят оръжието. Но те извикаха в отговор:

— Колкото по-малко оставаме, толкова по-настървено ще се бием, целта ще бъде по-ясна, а смелостта ни — по-ожесточена.

Биха се, докато всички, заедно с много от неприятелите, паднаха убити край тялото на Бюрхтнот. Викингите се удивиха от безстрашието на тези англичани и възхвалиха падналите в боя. Но независимо от това битката при Молдън, състояла се три седмици преди празника на Светата Троица през 991 година, бе сериозен неуспех за крал Етелред и истинско бедствие за страната, тъй като сега, надлъж и нашир около тях земята лежеше беззащитна пред настървените нападатели от север.

Викингите погребаха мъртвите си и пиха за тях и за победата. Предадоха тялото на Бюрхтнот на потъналите в скръб пратеници, които дойдоха да молят за него, за да го погребат по християнски. Изпратиха призив до Молдън и околните градове, с който искаха от жителите им да платят незабавно данък за пожар и искания откуп, за да не последва по-тежко наказание. Радваха се при мисълта, че ги чакат такива богатства, смятаха ги вече за свои; но от ден на ден гневът им растеше, защото нито един англичанин не дойде да се предаде и не донесе злато. Загребаха нагоре към Молдън и подпалиха оградата от колове на речния бряг, нападнаха града и го разграбиха безпощадно. После се разкайваха — бяха изгорили почти всичко и за тях остана малко плячка. Заклеха се, че в бъдеще ще бъдат по-пестеливи с огъня — богатство беше целта им, а не опустошение; то поглъщаше среброто, както и всичко останало. Захванаха се да събират коне от цялата околност, за да могат по-бързо да нападнат тези райони, които смятаха, че до тях гневът на нашествениците не може да стигне. Скоро във всички посоки се пръснаха банди. Те се връщаха в лагера, натоварени с плячка. Из цялата страна вече бе настанала такава ужасна паника, че никой вожд не смееше да последва примера на Бюрхтнот и да ги призове на бой. От пленените разбраха, че крал Етелред си стои в двореца напълно безучастен и с побледняло лице шепне молитви редом с духовниците.

Неколцина англичани все още се държаха, затворени в каменната църква на Молдън. Бяха се скрили в кулата при превземането на града; сред тях имаше свещеници и жени. За да не попречат на бягството им, те бяха изтеглили стълбата след себе си. Викингите подозираха, че са взели там доста ценности, положиха всички усилия да ги убедят да слязат и да предадат богатствата си. Но не помогнаха нито огънят, нито силата на оръжието; а бегълците бяха запасени с много храна и вода, пееха псалми и гласовете им звучаха доста бодро. Щом викингите приближиха, за да ги предумват да бъдат по-разумни и да предадат имуществото си, те започнаха да сипят камъни, хули и мръсотия по главите им и ревяха победоносно, когато попадението бе точно. Всички единодушно решиха, че църквите от камък и техните кули са едно от най-досадните препятствия, с което човек може да се сблъска.

Йостейн, корав мъж, вече на възраст и много алчен за злато, каза, че според него има само един начин да пречупят упорството на тези хора — да докарат пленниците близо до църквата, така че да ги виждат оттам и да ги убиват един по един, докато тези в кулата не издържат и се предадат. Доста от войниците се съгласиха с това, Йостейн се ползуваше с репутацията на мъдър човек; но Гудмунд и Торкел сметнаха, че този план е недостоен за воини като тях, и не желаеха да участвуват в него. Торкел твърдеше, че би било по-добре да ги измъкнат с хитрост, и добави, че е запознат със слабостите на свещениците, знае как най-добре да ги обработи, та да направят това, което се иска от тях.

Накара хората си да му донесат големия кръст, който стоеше над олтара в църквата. После, придружен от двамина, които носеха разпятието, тръгна към кулата. Спря в подножието й и извика, че има спешна нужда от свещениците — трябва да се погрижат за ранените, а също и по друга особено наложителна причина — иска лично да го запознаят с християнското учение. Обясни, че напоследък се чувствувал силно привлечен към новата вяра и че ще се отнесе с тях така, сякаш вече е християнин — ще пусне,всички да си вървят, без косъм да падне от главите им.

В този момент от речта му от кулата полетя камък и го удари по ръката, с която държеше щита; попадна близо до рамото и го повали на земята. Ръката беше счупена. Двамата мъже пуснаха кръста и му помогнаха да се отдалечи на безопасно разстояние, а отгоре хората ликуваха победоносно. Йостейн, който наблюдаваше сцената, сви устни и отбеляза, че хитростта във военно време не е толкова проста работа, колкото неопитните младежи често си представят.

Всички последователи на Торкел пламнаха от яд, щом видяха как раняват водача им; към прозорчетата на кулата полетяха цели ята от стрели, но напразно. Проблемът изглеждаше неразрешим. Орм каза, че на юг понякога е виждал как хората на Алмансур гонят с дим християните от църковните кули. Веднага се захванаха да опитат и този начин. Натрупаха дървета и мокра слама във вътрешността на църквата и в основата на кулата и ги запалиха. Но тя бе висока и вятърът разпръсна пушека, преди да успее да се издигне нагоре. Накрая викингите загубиха търпение и решиха да ги оставят на мира, докато изгладнеят.

След провала на стратегията му Торкел се омърлуши; боеше се, че това ще даде повод на хората да му се присмиват. Тежеше му и мисълта, че ще трябва да бездействува в Молдън и да пази лагера — очевидно скоро нямаше да е в състояние да участвува в плячкосването; искаше да го прегледа някой, посветен в медицината. Орм дойде и му изказа съчувствието си, а той седеше пред огъня и пиеше подгрята бира със счупена и безжизнено отпусната ръка. Мнозина я бяха опипали с пръсти, но никой не знаеше как да я намести и да я, сложи в шини.

— Ето че това, което изрекох под кулата, се сбъдна — рече той. — Имам голяма нужда от свещеник — те разбират от тия работи.

Орм кимна в знак на съгласие. Каза, че свещениците са много вещи в медицината. Един от тях бе излекувал раната му след празненството по Юл в двореца на крал Харалд; макар да беше доста по-тежка от неговата. Допълни, че би приветствувал появата на някой свещеник не по-малко от Торкел, тъй като ударът, който е получил по главата, нанесен с металния наконечник на тояга, му причинява такова постоянно главоболие, че се чуди дали нещо там вътре не се е скъсало.

Когато останаха сами, Торкел му каза:

— Смятам те за най-мъдрня от всичките ми капитани, а също и за най-добрия воин след смъртта на Фаре-Виде. Но очевидно, когато страдаш от някое физическо неразположение, макар и незначително, лесно губиш присъствие на духа.

Орм отговори:

— Аз съм човек, отритнат от съдбата. Преди имах добър късмет — минах невредим през повече опасности, отколкото другите изживяват през целия си живот, дори спечелих от тях. Но откакто се върнах на север, всичко ми тръгна наопаки. Разделих се със златната си верига, с любимата си и с мъжа, чието приятелство ценях най-много. А още по-зле стоят нещата, когато вляза в бой — щом извадя меча си, и ми се случва някакво нещастие. Нищо не излезе дори когато те посъветвах да прогониш с дим тия англичани от кулата.

Торкел възрази, че е виждал хора и с по-лош късмет от неговия, но Орм тъжно поклати глава. Изпрати воините си начело с Рап да плячкосват, а самият той остана в града с Торкел, прекарвайки времето в самота и скръбни размишления.

Една сутрин наскоро след това църковните камбани забиха силно и продължително, а хората, в кулата пламенно запяха псалми. Викингите ги заразпитваха на висок глас защо вдигат толкова шум. Те нямаха вече камъни за хвърляне; развикаха се, че е празникът на Света Троица и че в този ден те се радват.

Това изуми езичниците; някои запитаха на какво толкова се радват и дали имат още месо и бира. Отговориха им, че в това отношение нещата са такива, каквито са си, но че въпреки всичко ще продължат да се радват, защото Христос е на небето и без съмнение ще им помогне.

Хората на Торкел започнаха да пекат охранени овце и насочваха ароматните ухания нагоре към кулата, където всички бяха гладни. Подвикнаха им да бъдат разумни, да слязат и да опитат печеното, но те не обърнаха внимание на поканата и скоро пак подеха пенията си.

Торкел и Орм. седяха един до друг и дъвчеха заслушани.

— Звучат по-прегракнало от обикновено — рече Торкел. — Гърлата им започват да пресъхват. Ако са свършили водата, няма да мине дълго, и ще са принудени да слязат.

— Състоянието им е много по-тежко от моето и все пак пеят — зачуди се Орм, като съзерцаваше тъжно и замислено едно чудесно парче овче месо, преди да го пъхне в устата си.

— Май няма да те бива за певец, ако попаднеш в някоя църковна кула — обади се Торкел. Същия ден по време на вечеря Гудмунд се върна от грабителско нападение във вътрешността на страната. Беше едър веселяк с лице, което още носеше белезите от стари рани — беше ги получил, когато се борил с някаква мечка. Влезе в лагера пиян и бъбрив, загърнат в скъпа алена наметка, с два тежки сребърни колана около кръста и широка усмивка посред русолявата брада.

Тази земя, викна той още щом съзря Торкел, му е по сърце, защото е по-богата, отколкото човек може да си мечтае; докато е жив, ще му е благодарен, че го е привлякъл да дойде тук. Разграбил е девет села и един пазар и е загубил само четирима души. Конете му едва пазеха равновесие под тежката плячка, въпреки че бяха взели само най-ценното, а след тях идваха волски каруци, натоварени със силна бира и разни деликатеси Скоро трябва, добави той, да се снабдят с още няколко кораба с голяма вместимост, за да могат да занесат в родината плячката, която ще съберат от тази чудесна страна без особени усилия.

— Освен това — завърши той — по пътя видях цяла процесия — двама епископи със свитите си. Казаха, че са пратеници на крал Етелред, затова ги почерпих с бира и ги накарах да ме последват. Епископите са стари и яздят бавно, но би трябвало скоро да пристигнат. С каква ли мисия са натоварени? Твърдят, че идват от името на краля, за да ни предложат мир; но не той, а ние ще решим кога да стане това. Подозирам, че искат също да ни проповядват християнството; едва ли ще имаме време да ги слушаме, след като навсякъде около нас има такава богата плячка.

Щом чу новината, Торкел се раздвижи; отбеляза, че свещениците са точно това, от което има най-голяма нужда в момента — бързо да му наместят ръката. Орм също се радваше, че ще може да се посъветва с тях за главоболието си.

— Но няма да се изненадам — рече Торкел, — ако са дошли да откупят пленниците и хората от кулата.

Малко след това епископите влязоха в града. Имаха доста представителен вид, с жезли в ръце и качулки на главите. Съпровождаше ги тълпа от ездачи, свещеници, камериери, прислужници и музиканти; благославяха с „мир вам“ всеки, който срещнеха по пътя си.

Хората на Торкел, които бяха в града, се стекоха да ги посрещнат, но мнозина се криеха, когато епископите вдигнеха ръце. Бегълците в кулата възторжено приветствуваха пристигането им и отново забиха камбаните си.

Торкел и Гудмунд се показаха много гостоприемни. След като си починаха и благодариха на бога за благополучното пътуване, пратениците им обясниха мисията си.

По-възрастният на вид епископ, когото наричаха епископът на Едмъндсбъри, се обърна към Торкел, Гудмунд и останалите викинги, надошли да чуят думите му. Каза, че времената били жестоки и Христос и църквата му скърбяли много, задето хората не знаят как да живеят заедно в мир, любов и търпимост. Но за щастие, продължи той, сега в Англия царувал крал, който от всичко на света най-много обичал мира въпреки необятната си власт и легионите от воини, очакващи неговите заповеди. Предпочитал да спечели любовта на противниците си, вместо да ги разгроми с оръжие. Крал Етелред гледал на тях като на зле напътствувани млади ентусиасти, които не знаят кое е най-добро за тях. След като обсъдил нещата с мъдрите си съветници, кралят решил да не тръгва срещу тях и да ги избива, а миролюбиво да им посочи колко грешен път са избрали. Проводил пратеници, за да разберат по какъв начин могат да убедят храбрите вождове от север н последователите им да отворят душите си за мирния живот и да се откажат от опасните пътища, по които са поели. Желанието на краля било викингите да се върнат на корабите си и да отплават от тези брегове, за да заживеят в своята земя в мир и доволство. За да ги поощри и да спечели завинаги приятелството им, бил готов да им даде подаръци, които да предизвикат тяхната радост и благодарност. Вярвал, че тази кралска щедрост така ще размекне жестокостта на младите им сърца, че те ще заобичат свещените божи закони и Евангелието на Христа. И ако това се сбъднело, радостта на крал Етелред нямало да има граници, щял да изпитва към тях още по-силна привързаност.

Епископът беше прегърбен от старост; бе останал без зъби и малцина от викингите можаха да разберат речта му; но един мъдър свещеник от обкръжението му им я преведе. Като я чуха, присъствуващите започнаха да се озъртат и да се споглеждат изумени. Гудмунд, пиян и доволен, седеше върху бъчва с бира и търкаше с ръка малко златно кръстче, за да го излъска; когато му обясниха какво бе казал епископът, той се заклати напред-назад от удоволствие. Викна на Торкел, че не трябва да губи време, а веднага да отговори на това чудесно слово.

Торкел отвърна достойно, като истински вожд. Каза, че това, което току-що са чули, без съмнение си струва да се обмисли. Името на крал Етелред е вече много известно в Дания, но сега се уверява, че той е по-добър, отколкото са чували да разказват; а предложението му да даде на всички подаръци съвсем отговаряло на досегашната им представа за него.

— Както казахме и на ърл Бюрхтнот — продължи той, — когато разговаряхме от двата бряга на реката, вие, обитателите на тази земя, сте богати, а ние сме само бедни моряци и с удоволствие бихме станали ваши приятели, ако споделите богатствата си с нас. Приятно ни е да чуем, че сам крал Етелред чувствува нещата по същия начин; и като виждам колко е богат, могъщ и мъдър, не се съмнявам, че ще се покаже щедър към нас. Още не сте ни споменали колко възнамерява да предложи; но за да ни ощастливи, е нужно доста — по природа сме меланхолични. Мисля, че ще е най-добре, ако подаръците са под формата на злато и сребро от хазната; така най-лесно ще ги преброим, пък ще са и най-удобни за превозване. А докато уредим нещата, бихме искали да ни оставите необезпокоявани тук; ще набавяме всичко необходимо за домакинството и за удоволствията си от околността. Но още един човек има право на глас наравно с мен и Гудмунд — това е Йостейн. В момента е на поход и плячкосва заедно с повечето си хора и докато не се върне, не можем да решим какъв да бъде по размер подаръкът на крал Етелред. Но ми кажете веднага има ли сред вас някой свещеник с медицински познания. Както сами виждате, ръката ми трябва да се гипсира.

По-младият епископ отговори, че с тях пътуват двама лечители и с радост ще ги помоли да се погрижат за Торкел. Но в замяна поиска да разрешат на затворените в кулата да слязат и да си тръгнат безпрепятствено. Тежко е, допълни той, да си ги представи човек там горе, измъчвани от жажда и глад.

— Доколкото зависи от мен — отвърна Торкел, — могат да слязат веднага щом пожелаят. Откак сме превзели града, се опитваме да ги убедим да сторят това, но те най-упорито отказват; всъщност те ми счупиха ръката. Трябва само да ни оставят половината от всичко, което са взели горе в кулата. Това ще бъде нищожна отплата за счупената ми ръка и за всички неприятности, които ни причиниха. След това могат да си ходят.

Скоро всички слязоха от кулата. Имаха бледен и измъчен вид. Някои се разплакаха и се хвърлиха в краката на епископа, а други жално се молеха за храна и вода. Хората на Торкел се разочароваха, като видяха, че у тях няма почти никакви ценности, но въпреки това им дадоха храна и не им сториха нищо лошо.

Орм случайно мина покрай един улей за вода, от който пиеха мнозина от прислонилите се в кулата. Сред тях видя някакъв дребен, плешив мъж в свещеническо наметало и качулка, с дълъг нос и червен белег на челото. Орм се вгледа в него стъписан. После приближи и го сграбчи за рамото.

— Радвам се, че те виждам отново — рече той. — Дължа ти благодарности от времето, когато се видяхме за последен път. Но не съм си и представял, че мога да срещна в Англия лечителя на крал Харалд. Как се озова тук?

— Слязох от кулата — ядно се тросна брат Вилибалд, — където вие, езичници берсерки, ме принудихте да прекарам последните две седмици.

— Имам да говоря с теб по няколко въпроса — каза Орм. — Ела с мен, ще ти дам ядене и пиене.

— Нямам какво да ти кажа — отговори брат Вилибалд. — Колкото по-малко датчани виждам, толкова по-добре за мен. Това поне успях да науча досега. От другаде ще се сдобия с месо и пиене.

Орм се страхуваше, че както е сърдит, дребничкият свещеник може да се шмугне и да избяга, затова го хвана под мишница и го понесе, като го уверяваше, че няма да му направи нищо лошо. Брат Вилибалд се съпротивяваше енергично и със строг глас настояваше да го пуснат; предупреди Орм, че проказа и други най-ужасни страдания щели да сполетят всеки, който е вдигнал ръка срещу свещеник. Но той не му обърна никакво внимание. Отведе го в някаква къща, която бе избрал за своя квартира, след като превзеха града, и в която сега имаше само неколцина ранени от екипажа му и две стари жени.

Свещеникът очевидно умираше от глад, но когато поставиха месо и пиене пред него, известно време съзерцаваше с горчивина в очите подноса и халбата, без да посегне към тях. После въздъхна, промърмори нещо под носа си, прекръсти храната и лакомо започна да яде. Орм му наля втора чаша бира и търпеливо го зачака да утоли глада си. Хубавата бира сякаш не оказа благотворен ефект върху настроението му, отговорите му си оставаха все така резки, но поне си даваше труд да отвръща на въпросите; не след дълго вече говореше с предишното си красноречие.

Обясни, че е избягал от Дания с епископ Попо, когато грешният езичник крал Свен нападнал Йелинге, за да унищожи тамошните служители на бога. Епископът, болен и много изтощен сега живеел от милосърдието на Уестминстърския абат и скърбял, че целият му труд на север бил пропаднал. Но брат Вилибалд смяташе, че всъщност няма за какво да се съжалява, ако се погледне на нещата правилно. Явно случилото се е знак от бога, че свещениците трябва да се откажат от опитите си да покръстят езичниците от север, а трябва да ги оставят да се унищожават взаимно с присъщите им ужасни и непонятни привички. Лично той, добави брат Вилибалд, няма никакво намерение отново да покръства хора от тези земи; готов е да заяви това пред Разпятието и пред страданията на Христа и пред всеки, който пожелае да чуе, дори ако трябва и пред самия Бременски архиепископ.

С блеснали очи той изпразни халбата си, млясна с уста и отбеляза, че за прималелия от глад бирата е по-питателна от месото. Орм му наля отново и той продължи разказа си.

Щом епископ Попо чул, че на източния английски бряг слезли датски викинги, пожелал да се опита да узнае какво е положението в датското кралство; дали там има още живи християни, дали била вярна мълвата, че крал Харалд е умрял и още много други неща. Но епископът бил прекалено слаб, за да предприеме лично пътуването от Уестминстър и затова изпратил брат Вилибалд да събере сведения.

— Твърдеше, че рискът за мен е минимален, колкото и раздухани да са страстите на езичниците. Каза, че ще ме посрещнат добре заради познанията ми по медицина; освен това, че сред тях сигурно има и някои, които познавам от двореца на крал Харалд. Аз бях на по друго мнение — епископът е прекалено благ за тоя свят и не ви познава добре като мен. Но непристойно е да противоречиш на собствения си епископ, затова постъпих както ми поръча. Една вечер, съвсем изтощен, пристигнах в този град. След вечерня легнах да спя в сградата на църквата. Събудиха ме писъци и облаци от дим, полуголи мъже и жени се втурнаха вътре, крещейки, че злите демони ни били нападнали. Зли демони нямаше, но ни обграждаха по-страшни противници; надали щеше да има някаква полза, ако ги приветствувах от името на епископ Попо. Затова заедно с останалите избягах в кулата и там щяхме да си умрем, ако господ не беше решил да ни освободи от мъките на благословение празник на Светата Троица.

Поклати скръбно глава и изгледа Орм с уморен поглед.

— Това се случи преди четиринадесет дни — добави той — и оттогава почти не съм мигнал. Тялото ми е отпаднало; не, не е слабо, силно е както и духът, който го обитава, но все пак издръжливостта му има граници.

— Ще спиш по-късно — рече Орм нетърпеливо. — Знаеш ли нещо за съдбата на Юлва, дъщерята на крал Харалд?

— Да, знам със сигурност — бързо отвърни брат Вилибалд, — че ако скоро не се поправи, ще гори в ада заради упорития си дух и скандалното си държание. Но каква надежда може да има, че дъщерята на крал Харалд ще благоволи да се промени?

— И жените ни ли мразиш? — попита Орм. — Какво ти е направила?

— Няма значение какво е сторила на мен — с горчивина отговори малкият свещеник, — макар че наистина ме нарече плешив стар бухал само защото я заплаших с божието отмъщение.

— Заплашил си я? — скочи Орм. — Защо си я заплашил?

— Защото се закле, че ще прави каквото си иска и ще се омъжи за езичник дори ако всички епископи на света решат да я спрат.

Орм се улови за брадата и с широко отворени очи се втренчи в дребния свещеник. После седна отново.

— Аз съм езичникът, за който иска да се омъжи — тихо промълви той. — Къде е тя сега?

Но тази вечер не получи отговор на въпроса си — в същия момент брат Вилибалд бавно се свлече на масата и заспа непробудно, положил глава върху ръцете си. Орм направи всичко възможно да го събуди, но не успя; накрая го вдигна на ръце и го отнесе на дъсченото легло, като хвърли отгоре му една кожа. С изненада усети, че започва да се привързва към тоя дребничък мъж. Поседя сам, замечтан над бирата си. После, като видя, че не му се спи, стана и обзет от нетърпение, отиде при брат Вилибалд и здраво го разтърси.

Но той само се обърна насън и заспало промърмори с раздразнен глас: „По-страшни от демони.“

Когато на следващата сутрин най-после се събуди, свещеникът бе в по-благосклонно настроение и изглеждаше доста доволен от положението си. Орм незабавно се зае да изкопчи подробности за всичко, което се бе случило с Юлва от последната им среща насам. Избягала с епископа от Йелинге — предпочитала да отиде в изгнание, отколкото да остане вкъщи под крилото на брат си Свен — и прекарала с него зимата в Уестминстър. С нетърпение чакала да се върне у дома в Дания; щяла да стори това веднага щом получи добри новини за положението там. Но скоро до тях достигнала мълвата, че крал Харалд умрял в изгнание. Това накарало Юлва да замисли едно пътуване на север — в дома на сестра й Гунхилд, която се омъжила за датския ярл Полинг от Нортамбрия. Епископът не я пускал на такова опасно пътешествие, предпочитал тя да остане на юг и да се омъжи за някой честен вожд, който с негова помощ щели да й намерят. Но щом споменел нещо по този въпрос, тя пребледнявала от ярост и избухвала, като сипела страхотни обиди срещу всеки, който бил наоколо, дори срещу самия епископ.

Ето това разказа малкият свещеник за Юлва. Орм бе доволен, че се е спасила от лапите на крал Свен, но се чувствуваше потиснат, защото не можеше да измисли начин да я види. Безпокоеше се също от удара, който бе получил във врата, и от непрекъснатите болки, но брат Вилибалд се усмихна пренебрежително и каза, че дебела глава като неговата би издържала и много по-силен сблъсък. Все пак му сложи пиявици зад ушите и Орм скоро се почувствува по-добре. Непрекъснато мислеше за Юлва. Чудеше се дали да не се опита да убеди Торкел и другите вождове да предприемат голям поход към Лондон и Уестминстър, като се надяваше, че така ще може да се свърже с нея. Но вождовете водеха безкрайни: съвещания с пратениците на крал Етелред, уточняваха подробности относно подаръка му; цялата армия седеше в бездействие, всички само ядяха, пиеха и се чудеха колко голям откуп следва да искат от такъв велик крал.

И двамата епископи смело се застъпиха за господаря си, изказаха най-различни доводи, обясняваха защо предложената от вождовете сума им се вижда прекалено голяма. Съжаляваха, че викингите явно не осъзнават колко по-важни неща от златото и среброто има на света, че за богатия е така трудно да прекрачи прага на царството небесно, както вол да влезе в къща през отдушника на покрива. Вождовете ги изслушаха търпеливо и накрая отговориха, че ще понесат стоически всички неприятности, които биха се струпали върху главите им заради тая сделка, но не могат да приемат по-малък откуп от първоначално споменатия. Ако това, което епископите разказват за рая и за отдушника е вярно, тогава те правят чудесна услуга на крал Етелред, като го облекчават с част от бремето на неговото богатство.

Епископите въздъхнаха и увеличиха сумата; най-накрая постигнаха споразумение за количеството, което крал Етелред трябваше да изплати. Всеки моряк от флотата щеше да получи по шест марки сребро освен това, което вече е придобил чрез грабежи. На всеки кормчия се падаха по дванадесет, а на капитан на кораб — по шестдесет. Торкел, Гудмунд и Йостейн щяха да вземат по триста марки сребро. Епископите твърдяха, че това е тежък ден за тях, не знаят какво ще каже кралят им, като чуе количеството, за което са се уговорили. Щяло да му бъде двойно по-трудно, обясниха те, защото в същия този момент други негови пратеници преговаряли с един норвежки вожд на име Олав Трюгвасон, който заедно с флотата си плячкосвал по южните им брегове. Не били сигурни, че дори богатствата на крал Етелред ще стигнат да задоволят претенциите и на двете страни.

Щом чуха това, викингите започнаха да се безпокоят да не би да са поискали прекалено малко и дали норвежците няма да получат откупа си преди тях. Водачите се съвещаваха известно време и след това обявиха, че няма да увеличат сумата, но че най-добре би било епископите да побързат и да донесат среброто, защото много ще се засегнат, ако първо платят на норвежците.

Лондонският епископ, любезен и усмихнат мъж, се съгласи с това и обеща да положат всички усилия.

— Но съм изненадан — рече той, — че такива храбри водачи като вас се притесняват от този норвежки капитан, чиято флота е много по-малка от вашата. Дали няма да ви е от полза, ако прескочите до южното крайбрежие, където е хвърлил котва, и го унищожите, като спечелите всичките му богатства? Идва от Бретан с чудесни кораби и казват, че там е заграбил голяма плячка. По този начин ще засилите и приятелските чувства на нашия господар, кралят, към вас. Така той по-лесно ще намери искания откуп, тъй като няма да е нужно да удовлетворява претенциите на норвежкия капитан,

Торкел кимна с глава, но не изглеждаше убеден, а Гудмунд се засмя и рече, че си струва да се обмисли предложението на епископа.

— Никога не съм се срещал с тия норвежци — добави той, — но всички казват, че една среща с тях винаги осигурява хубав бой и интересни истории, които оцелелите могат да разказват на децата си. У дома в Бравик съм чувал да твърдят, че нямат равни на себе си, ако не смятаме мъжете от Източен Гутеланд. Може би си струва да установим дали тази тяхна слава е основателна. На корабите ми се намират берсерки от Аланд, които вече започват да се оплакват, че наистина походът им осигурил чудесна плячка и първокласна бира, но почти не им дал възможност да се бият както трябва, а те не били свикнали на мирен живот.

Торкел отбеляза, че веднъж се е бил с норвежци и че само ръката му да се оправи, няма нищо против да го стори пак, защото от тях човек можел да спечели много слава и богатства.

А Йостейн избухна в луд смях, грабна шапката си и я захвърли в краката. Когато не участвуваше в бой, винаги носеше стара червена шапка с широка периферия, тъй като шлемът му протриваше кожата на главата.

— Я ме погледнете! — извика той. — Стар съм и плешив. А старостта върви заедно с мъдростта и ей сега ще ви го докажа. Тоя божи служител може да измами теб, Торкел, и теб, Гудмунд, с хитрост и изкусни думи, но не и мен — аз съм стар и мъдър като него. Ще е от полза за него и за краля му, ако успеят да ни убедят да се бием с норвежците. Ще се унищожим взаимно и тогава крал Етелред ще се отърве от всички, няма да е необходимо да раздава среброто си за малкото, които останат живи. Вслушайте се в съвета ми, не позволявайте това да се случи.

Гудмунд и Торкел трябваше да признаят, че не са погледнали на нещата в тази светлина и че Йостейн е най-мъдър от всички. Пратениците разбраха, че не могат да направят нищо повече, и се приготвиха да поемат обратно при крал Етелред, за да му разкажат как са се развили събитията и да разпоредят възможно най-бързо да се събере необходимото количество сребро.

Но преди да потеглят, те се докараха в най-представителните си одежди, събраха поклонниците си и в тържествена процесия отидоха на мястото, където се бе водила битката. Прочетоха молитви над телата на умрелите, вече наполовина покрити от буйно израсналата трева. Над тях кръжаха цели ята врани и гарвани и дрезгаво негодуваха, че така безцеремонно ги смущават, докато консумират съвсем законно полагаемата им се дажба.

Втора глава: ЗА ДУХОВНИ НЕЩА

Когато викингите научиха за споразумението на вождовете си с пратениците на крал Етелред, в лагера настъпи голямо веселие. Хвалеха своите за успешната сделка и възторжено твърдяха, че това е най-състрадателният крал към бедните мореплаватели от север, който някога е съществувал. Последваха голямо пиене и веселие — най-много се търсеха добре угоени овце и млади жени. По-учените седяха край огньовете, на които се печеше месото, и се опитваха да изчислят по колко сребро се пада на кораб и какво количество — на цялата флота. Задачата беше трудна и често възникваха спорове за това кой е сметнал най-правилно. Но всички бяха единодушни, че до този момент никой от тях не е вярвал някъде по света да има толкова много сребро на едно място освен може би в императорския двор на Миклагард, Някои се изненадаха, че кормчиите получават такъв голям дял, след като работата им очевидно беше лека и те никога не сядаха да гребат. Но самите кормчии смятаха, че всеки здравомислещ човек може да прецени, че струват повече от кой да е член на екипажа.

И макар че бирата беше хубава и силна, а възбудата — голяма, споровете рядко завършваха със сериозни последици — сега всички се смятаха за богати и животът им се струваше хубав, та с по-малко желание от обикновено посягаха към оръжието.

Само Орм, мрачен и замислен, седеше до дребничкия свещеник; смяташе, че малко хора по света могат да се озоват в по-безизходно положение от неговото.

Брат Вилибалд си намери доста работа; имаше много ранени, които се нуждаеха от грижите му, и той пламенно им посвети цялото си умение. Прегледа и ръката на Торкел — коментарът му за лечителя на епископа и за начина, по който бе лекувал ръката му, не бе от най-въздържаните. Не признаваше, че някой друг освен него може да притежава някакви знания или вещина в медицинското изкуство. Каза, че трябва да замине с епископите, но на Орм не му се щеше да го пусне.

— Винаги е хубаво да имаш наоколо си някой лечител — рече той, — а може наистина ти да си, както сам казваш, най-добрият. Вярно, бих искал да изпратя по теб поздрави на Юлва, дъщерята на крал Харалд, но тогава повече няма да те видя, защото мразиш нас, скандинавците. И в единия, и в другия случай никога няма да науча отговора й. Не мога да реша кое ще е най-добро за мен, а тази несигурност се отразява сериозно върху апетита и съня ми.

— Смяташ да ме държиш тук насила? — възмутено попита брат Вилибалд. — Често съм ви чувал да се хвалите, че сте не само смели в боя, но и държите на думата си; а обещахте на всички от кулата да ни пуснете да си вървим безпрепятствено. Но очевидно този факт се е изплъзнал от съзнанието ти.

Орм се втренчи мрачно пред себе си; отвърна, че рядко забравя нещо.

— А ми е много мъчно, че трябва да те пусна — добави той. — Добър съветник си ми, въпреки че не можеш с нищо да ми помогнеш. Ти си мъдър, свещенико, отговори ми на този въпрос: ако беше на мое място и имаше същите проблеми, какво щеше да направиш?

Брат Вилибалд му кимна съчувствено и се усмихна сам на себе си. После поклати глава.

— Изглежда, твърдо си решил да притежаваш тази млада жена — рече той — независимо от сприхавия й характер. Това ме изненадва, защото вие, берсерки неверници, обикновено се задоволявате с всяка, която случайно се изпречи на пътя ви, и рядко търсите нещо по-специално. Дали с теб е така, защото е принцеса?

— Развоят на събитията показва — отговори Орм, — че тя не може да очаква от баща си зестра. Уверявам те, за нея жадувам, а не за богатството й. Благородният й произход не е пречка да се оженим, тъй като и аз самият съм от аристократичен род.

— Сигурно ти е дала любовно биле — предположи брат Вилибалд — и затова страстта ти не стихва.

— Един-единствен път ми е поднесла нещо за пиене и това бе при първата ни среща; даде ми бульон от месо. Всъщност пих малко от него, защото Юлва се ядоса и го запрати заедно с чашата в огнището. Така или иначе, ти сам бе поръчал да го сготвят.

— Не съм присъствувал при приготовлението му — замислено рече свещеникът, — нито пък когато го е носила от кухнята към твоята спалня. На един млад мъж са му нужни само няколко капки от такова биле, особено ако жената е млада и добре сложена. Но дори да е направила магия с питието ти, нищо не мога да направя — любовта се лекува само с любов. До това заключение са стигнали всички лечители още от най-древни времена.

— Само туй лекарство, за което говориш, ми е нужно — съгласи се Орм — и въпросът е дали можеш да ми помогнеш да си го набавя.

Брат Вилибалд с величествен жест вдигна пръст и обяви с бащински глас:

— Когато човек има проблем и не е в състояние да го разреши, може да направи само едно нещо; но ти, нещастни езичнико, не можеш да последваш съвета ми. Единственото средство е да се помолиш на бога, а това ти не можеш да сториш.

— Той често ли ти помага? — попита Орм.

— Да, когато го моля за разумни неща — прочувствено отговори свещеникът, — а това е повече от всичко, което твоите богове могат да направят. Не ми обръща внимание, когато се оплаквам от незначителни бележки, с които мисли, че мога чудесно да се справя сам. И наистина със собствените си очи видях как по време на бягството ни по море светият и благословен епископ Попо отправяше отчаяни молитви към бога и към свети Петър да го отърват от морската болест, а те не му обръщаха внимание. Но когато бях в църквата с тия добри хора и ни заплашваха жаждата, гладът и мечът на антихриста, молехме господ за помощ и той ни чу и отговори на молитвите ни, макар че сред нас нямаше ни един тъй свят в неговите очи както епископът. Пратениците скоро дойдоха и ни спасиха. От една страна, те бяха пълномощници на крал Етелред пред езическите водачи, но от друга — бяха божи пратеници от небето, дошли да ни помогнат в отговор на всичките ни най-горещи молитви към него.

Орм кимна и каза, че сигурно има нещо вярно в думите на брат Вилибалд, след като той сам е бил свидетел на събитията.

— Сега започвам да разбирам — рече той — защо планът ми да ви извадим с дим от кулата не се осъществи. Без съмнение този бог, или на когото там сте се молили, е заповядал да излезе вятър и да разпръсне пушека.

Брат Вилибалд потвърди, че тъкмо това се е случило, божият пръст се е противопоставил на злонамерените им замисли и ги е провалил.

Орм мълчаливо размишляваше и подръпваше колебливо брадата си.

— Майка ми на стари години е станала християнка — най-после се обади той. — Научила е две молитви, които често повтаря, смята, че те са най-ефикасни. Казва, че са ме спасили от смърт и ме върнали вкъщи след толкова много премеждия и опасности, макар че Синия език и аз взехме дейно участие в преодоляването им, а също и ти, свещенико. Започвам да усещам как скоро може и аз да помоля тоя бог да ми помогне, след като е толкова отзивчив. Но не зная какво ще иска в замяна, нито пък как да се обърна към него.

— Не можеш да викаш господ на помощ — решително отсече брат Вилибалд, — докато не станеш християнин, а не можеш да станеш такъв, преди да те покръстят. И не можеш да се покръстиш, без да се откажеш от лъжливите си богове и да се обявиш за убеден последовател на Отца, Сина и Светия дух.

— Колко много условия — рече Орм. — Повече дори от тези на Аллах и неговия Пророк.

— Аллах и неговият пророк? — възкликна изненадан малкият свещеник. — Какво знаеш ти за тях?

— Повече съм пътувал по света от теб — отговори Орм. — Когато служих при Алмансур в Андалусия, трябваше да се молим на Аллах и Пророка му по два, та понякога дори и по три пъти на ден. Ако ти е интересно да чуеш, още помня молитвите.

Брат Вилибалд вдигна ръце ужасен.

— В името на Отца, Сина и Светия дух! — извика той. — Спаси ни от изкушенията на Сатаната и всички хитрини на лукавия Аллах. Положението ти наистина е много тежко — да почиташ Аллах, е най-страшната ерес. Още ли изповядваш неговата религия?

— Това беше, докато служех при Алмансур — отвърна Орм, — защото господарят ми бе заповядал така; а той беше човек, на който никой не би сглупил да противоречи. Откакто го напуснах, не съм почитал никой бог. Може би затова напоследък не ми върви.

— Изненадан съм, че епископ Попо не бе чул нищо за това, докато живееше в двореца на крал Харалд — каза брат Вилибалд. — Ако знаеше, че се кланяш на черния измамник, щеше незабавно да те покръсти — толкова е усърден и набожен — дори ако трябваше дванадесет от безумците на краля да те държат насила във водата. Хубаво е да спасиш една обикновена душа от тъмнина и слепота; дори душите на скандинавците може би заслужават милосърдие, макар че, признавам, трудно бих повярвал в това след всичко, което съм изстрадал при тях. Но всички добри хора смятат, че седемкратно по-голям успех е да спечелиш някой, който е бил в примката на Мохамед. И Сатаната дори не е причинил толкова много пакости като него.

Орм попита кой пък е Сатаната и брат Вилибалд му разказа.

— Тогава сигурно — рече Орм, — без да искам, съм го разгневил, когато съм спрял да се кланям на Аллах и неговия Пророк, и оттук са започнали всичките ми неприятности.

— Точно така — потвърди малкият свещеник. — Добре, че най-после разбра колко, си съгрешил. Положението ти в момента е направо безнадеждно, предизвикал си гнева на Сатаната, без да се ползуваш от божието покровителство. Докато си почитал Мохамед, прокълнато да бъде името му. Сатаната ти е бил съюзник и така донякъде си имал късмет.

— Това бяха и моите страхове — каза Орм. — Рядко някой може да се озове в такава безизходица като мен. Непосилно е да си в немилост както пред Бога, така и пред Сатаната.

Орм постоя известно време, потънал в размишления. Накрая промълви:

— Заведи ме при пратениците. Искам да говоря с хора, които имат влияние пред Бога.

Епископите се бяха върнали от бойното поле, където благословиха умрелите; възнамеряваха да си тръгнат на следващия ден. По-старият беше много уморен — цял ден бе ходил от труп на труп и-сега се бе оттеглил да почине, а лондонският епископ беше поканил Гудмунд в квартирата си и пиеше с него — последен опит да го убеди, че трябва да се съгласи да го покръстят в християнството.

Още от самото си пристигане в Молдън епископите бяха положили всички усилия да спечелят вождовете на викингите за своята религия. Така им бяха наредили крал Етелред и неговият архиепископ; ако успееха, кралят щеше да се прослави неимоверно пред Бога и пред своя народ. Не бяха постигнали много с Торкел. Беше отговорил, че до този момент има достатъчно добър късмет в боя, във всеки случай значително по-добър, отколкото християните, така че няма защо да си търси нови богове. Не бяха убедили и Йостейн. Той изслуша безмълвно всичките им аргументи, докато седеше с ръце, кръстосани върху дръжката на огромната бойна секира, която бе нарекъл Вдовишка тъга и винаги носеше със себе си. Гледаше ги изпод сключените си вежди, когато му обясняваха тайнствата на Христа и царството господне. Накрая се разсмя неудържимо, захвърли шапката си на пода и попита епископите дали го мислят за идиот.

— В продължение на двадесет и седем зими служа при голямото жертвоприношение в Упсала — рече той. — Унизително е да ми продънвате ушите с такива празни приказки, предназначени за деца и старици. С тая брадва, дето виждате тук, съм отсичал главите на тези, които сме принасяли в жертва на боговете, за да имаме добра реколта, и съм закачал телата им на свещените дървета пред храма. Сред тях имаше и християни, да, дори свещеници — коленичили в снега, голи и хленчещи. Кажете ми, какво са спечелили, като са се кланяли на този ваш Господ?

Епископите потрепераха и се прекръстиха; разбраха, че няма никакъв смисъл да се опитват да спорят с човек като него.

Но за Гудмунд хранеха повече надежди; беше любезен и добронамерен към тях, изглеждаше заинтересован от това, което му говореха. Когато си бе пийнал добре, дори им благодареше за красивите слова и за загрижеността към духовното му добруване. Но досега не им беше дал определено съгласието си. Затова лондонският епископ го беше поканил на голяма вечеря, с много специални гозби и напитки, надявайки се да го подтикне към положително решение.

Гудмунд лакомо грабеше от всичко, поставено пред него; когато се наяде и напи до насита, музикантите на епископа му посвириха толкова хубаво, че чак сълзи закапаха по брадата му. Тогава духовникът започна да го обработва; говореше му с най-убедителен глас и внимателно подбираше думите си. Гудмунд слушаше и кимаше с глава; накрая призна, че много неща в християнството му се струват привлекателни.

— Ти си добър човек — каза той на епископа. — Щедър и мъдър, пиеш като воин и на човек му е приятно да те слуша как приказваш. Бих желал да изпълня молбата ти; но да знаеш, че това, което искаш от мен, не е малка услуга. Колко неприятно ще е да стана за посмешище на домашните си и на съседите, като се върна вкъщи, защото съм се оставил на свещениците да ме измамят с разни глупости. Все пак вярвам, че човек като теб безспорно разполага с голяма власт и владее много тайни. Имам тук един предмет, открит наскоро, който искам да благословиш с молитва.

Извади изпод ризата си малкия златен кръст и го поднесе под носа му.

— Намерих това в дома на един заможен мъж. Двама мои войници бяха убити заради него. Не съм виждал по-красива играчка. Смятам да го дам на малкия си син, щом се върна вкъщи. Казва се Фолке, а жените му викат Филбитер. Малък здрав негодник, който има особено предпочитание към злато и сребро. Никак не е лесно да му вземеш нещо, след като веднъж е попаднало в ръцете му. Няма да се сдържи, като види тоя кръст. Но добре ще е да го благословиш, за да му донесе късмет. Искам синът ми да стане силен и богат, да може да си седи у дома и всички да го почитат, да гледа как посевите му зреят и добитъкът му се угоява и да не трябва немил-недраг сред чужденците и техните войски да обикаля моретата, за да си вади хляба.

Епископът се усмихна, взе кръста и промълви нещо на него. Много доволен, Гудмунд го напъха обратно под ризата си.

— Ще се върнеш богат вкъщи — рече епископът — благодарение на щедростта и миролюбието на добрия крал Етелред. Но повярвай, ако се покръстиш, късметът ти ще стане още по-добър.

— Човек не може да има прекалено добър късмет — каза Гудмунд, като подръпваше замислено брадата си. — Вече съм решил от кой съсед ще купя земя, като се върна у дома, и каква къща ще си построя на нея. Ще е голяма, с много стаи, от най-доброкачествен дъб. Но ако искам да я направя по свой вкус, ще ми трябва много сребро. Не мисля, че някой ще изпитва желание да ми се присмива за това, което съм вършил в чужбина, ако в ковчежето ми е останало достатъчно сребро. Затова ще изпълня волята ти. Увеличи моя дял от подаръка на крал Етелред с още сто марки и ще ти позволя да ме покръстиш, ще следвам вярно Христа до края на живота си.

— Човек не трябва да гледа на нещата по този начин — кротко отвърна епископът, — щом иска да го допуснат в братството на Христа. Но не те виня много, без съмнение не си чувал словата: „Благословени са нищите“, а опасявам се, че ще ми отнеме доста време, за да ти изясня правотата им. Само помисли колко много сребро ще получиш от крал Етелред — толкова, колкото никой друг на света не може да ти предложи. И макар да е велик владетел, хазната му не е бездънна. Дори да иска, не е по силите му да удовлетвори твоето желание. Тъй като си вожд, мисля, че бих могъл да ти предложа кръщелен подарък от двадесет марки, но не повече. Дори това може да се види на краля прекалено много. А сега те моля да опиташ едно питие, което поръчах да направят специално за нас и което, мисля, е непознато във вашата страна. Представлява греяно вино, примесено с мед и редки подправки от Изтока, наречени кардамон и канела. Хората, които разбират от хубави напитки и съчиняват стихове за тях, твърдят, че няма по-приятно на вкус питие от него, нито пък по-ефикасно средство за разсейване на лошото настроение и мрачните мисли.

Гудмунд много го хареса; но предложеното от епископа все още му се виждаше недостатъчно. За толкова малко, обясни той, не би рискувал да жертвува доброто си име у дома, в Източен Гутеланд.

— Но от приятелски чувства към теб — добави той — ще го сторя за шестдесет марки. За по-малко не мога да ти се продам.

— Няма граници приятелството, което изпитвам към теб — отвърна епископът, — както и желанието ми да те въведа в християнското братство, тъй че да можеш да споделиш с нас богатствата небесни. За да задоволя желанието ти, бих посегнал дори към собственото си бедно ковчеже. Но, уви, притежавам малко блага и десет марки са всичко, което мога да прибавя към първоначалното си предложение.

Гудмунд поклати глава и сънливо затвори очи. В този момент пазарлъкът бе прекъснат от внезапно раздвижване пред вратата; вътре нахълта Орм, понесъл съпротивляващия се брат Вилибалд под мишница, и двамата пазачи, които се бяха вкопчили в дрехите му, крещейки, че не бива да безпокои епископа.

— Свети отче! — промълви той. — Аз съм Орм, син на Тосте, от Възвишението в Сконе. Капитан съм от флотата на Торкел Високия. Искам да ме покръстиш и да ми позволиш да те придружа до Лондон.

Епископът го изгледа изумен и малко разтревожен. Но като видя, че не е нито пиян, нито пък обезумял, го попита какво означава тази молба; не е свикнал скандинавци да нахлуват при него с подобни желания.

— Искам да се поставя под божието покровителство — отвърна Орм. — В ужасна безизходица съм. Този свещеник ще ти обясни всичко по-добре от мен.

Брат Вилибалд помоли епископа да го извини, че заради Орм е нарушил покоя му. Добави, че не бил дошъл по своя воля; бил принуден с груба сила от този берсерк езичник, който го повлякъл през вратата, покрай бдящите пазачи, въпреки отчаяната му съпротива и протести. Той самият съзнавал, че епископът е зает с важни дела.

Епископът любезно отговори, че повече не трябва да споменава за това. Посочи с пръст Гудмунд, който, с помощта на последната чаша подправено вино, бе заспал на стола си.

— Много труд положих, за да го убедя да се покръсти, но не успях. Душата му е изпълнена със земни грижи. Сега на негово място господ ми изпраща друг езичник, който дори идва по собствено желание. Добре си дошъл, невернико! Готов ли си да влезеш в нашето братство?

— Да — отвърна Орм. — Вече съм служил на пророка Мохамед и неговия бог, а разбирам, че няма по-страшно нещо от това.

Очите на епископа се изцъклиха; удари три пъти кръста на гърдите си и поръча да донесат светена вода.

— Мохамед и неговия бог? — запита той брат Вилибалд. — Какво означава това?

Орм и малкият свещеник с общи усилия обясниха как стоят нещата. После епископът обяви, че е видял много грехове и непросветеност през живота си, но никога не е срещал човек, който е служил на Мохамед. Когато светената вода пристигна, той взе едно клонче, потопи го в нея и го тръсна над Орм, като междувременно редеше молитви, за да изгони злите духове от тялото му. Орм пребледня; по-късно разказваше, че едва понесъл това поръсване, от него цялото му тяло се разтресло и сякаш косата на тила му се опитвала да се изправи. А епископът енергично продължаваше да го пръска, докато най-сетне спря и каза, че това е достатъчно.

— Не се търкаляш на пода в истерични припадъци — обясни той на Орм, — нямаш пяна по устата, нито пък усещам тялотото ти да излъчва неприятна миризма. Всичко това показва, че злият дух те е напуснал. Слава тебе, господи!

После ръсна малко светена вода и върху Гудмунд; той мигновено скочи и им изкрещя да свият платното; после се тръшна обратно на пейката и звучно захърка.

Орм избърса водата от лицето си и попита дали това ще има същия ефект като покръстването.

Епископът отвърна, че между този обред и кръщението съществува огромна разлика, че човек в никакъв случай не може толкова лесно да се покръсти в християнството, най-малко някой, който е служил на Мохамед.

— Първо следва да се отречеш от лъжливите си богове — продължи той — и да се закълнеш в Отца, Сина и Светия дух. Освен това трябва да те въведем в християнското учение.

— Нямам богове, от които да се отричам — рече Орм, — готов съм да се обвържа с бога, сина му и тоя техен дух. А обучението вече съм го получил — първо от монасите в Ирландия, после в двореца на крал Харалд, а донякъде и вкъщи от старата ми майка. Сега чух още много за него от този свещеник, който ми е приятел и ми разказа доста работи за Сатаната. Затова мисля, че съм осведомен не по-зле от всеки друг..

Епископът кимна с глава одобрително и каза, че му е приятно да чуе това, рядко се срещат езичници, които имат такова желание да се осведомят по свети въпроси. Потри нос и крадешком хвърли поглед към Гудмунд, който спеше здраво. Обърна се отново към Орм.

— Има още нещо — рече той бавно и тържествено. — Потънал си в грехове по-дълбоко от всички, които съм срещал, защото си служил на лъжлив пророк, най-черния от всички вождове на Сатаната. Ако сега, след като си участвувал в такива отвратителни обреди, искаш да се прислониш под крилото на истинския бог, подходящо е да поднесеш на него и на църквата му някакъв дар, за да покажеш, че покаянието ти е искрено и действително си се отрекъл от лошите си привички.

Орм отвърна, че намира за съвсем естествено да даде нещо, за да подобри късмета си и да купи божието благоволение. Попита епископа какво се разбира под „подходящ подарък“.

— Зависи от потеклото и от богатството на човека — отвърна той, — а също и от това колко големи са греховете му. Веднъж покръстих един датски вожд, дошъл тук да си търси наследството. Даде на църквата пет вола, буренце бира и двадесет фунта пчелен восък. В старинните писания се говори за хора от благородно потекло, които дали десет, дори дванадесет марки сребро и освен това построили църква. Но те довели да се покръсти и цялото си домочадие.

— Не искам да дам по-малко от другите — каза Орм. — Трябва да знаете, че във вените ми тече кръвта на Широката Прегръдка. Ще построя църква веднага щом се върна в родината, ще покръстиш целия ми екипаж и ще ти дам. петнадесет марки сребро. Но в замяна ще очаквам да ме препоръчаш на бога.

— Ти си истински вожд — радостно извика епископът, — ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

И двамата бяха доволни от сделката. Епископът се чудеше дали Орм е говорил сериозно, когато каза, че ще покръсти със себе си и екипажа.

— Щом аз съм християнин — обясни Орм, — няма да търпя езичници на борда си. Какво ще си помисли господ, ако позволя това. Ще направят като мен, а щом аз им наредя, не ми противоречат. На кораба има мъже, които вече са кръщавани един, дори и два пъти, но още веднъж няма да им навреди.

Помоли епископите и цялата им свита да му направят честта да се качат на кораба му на следващата сутрин. за да ги закара до Лондон и Уестминстър по реката и там да извършат кръщението.

— Корабът ми е хубав и голям. Ще е малко понатъпкан с толкова гости на борда, но пътуването няма да трае дълго, а времето е хубаво и спокойно.

Той настояваше много за това, но епископът отговори, че не може да вземе решение за толкова важно нещо, преди да го обсъди със своя събрат и с останалите, затова Орм трябва да има търпение до следващия ден. Раздели се с епископа с много благодарности и се върна в квартирата си заедно с брат Вилибалд. Свещеникът не бе говорил много в присъствие на епископа, но щом напуснаха къщата, започна да се кикоти.

— Какво те забавлява толкова? — попита Орм.

— Само си мислех колко грижи си създаде заради дъщерята на крал Харалд. Но смятам, че си много изпълнителен.

— Ако всичко се нареди както искам, няма да останеш невъзнаграден. Сякаш късметът ми се оправи, откак те срещнах пак.

Останал сам, епископът седя известно време усмихнат, после накара прислужниците да събудят Гудмунд. Това отне доста време, но накрая те успяха, въпреки че той ръмжеше да не го безпокоят.

— Обмислих въпроса, по който говорихме — рече епископът, — и, с божията помощ, мисля, че мога да ти обещая четиридесет марки сребро, ако позволиш да те покръстя.

Щом чу това, Гудмунд се разсъни и след кратък спор си стиснаха ръцете при уговорката от четиридесет и пет марки и фунт от подправките, конто епископът използуваше, за да ароматизира виното си.

На следващия ден в квартирата на Торкел вождовете обсъдиха предложението на Орм да заведе с кораба си епископите до Уестминстър. Като чу идеята, Гудмунд също пожела да се присъедини. Каза, че след като пълномощниците им осигуряват безопасност и те вече са сключили мир с крал Етелред. желае да присъствува, когато кралят тегли среброто му, за да се увери, че всичко е направено както трябва.

Торкел сметна искането за разумно и добави, че с удоволствие би ги придружил, ако ръката му е по-добре. Йостейн реши, че е напълно достатъчно един от водачите да отиде; иначе англичаните може да се изкушат да ги нападнат. Не трябва да прибързват и да отслабват мощта на основния си корпус в лагера, преди да са си взели среброто.

Времето беше толкова хубаво, че епископите не можаха да се откажат от едно пътуване с кораб. Единствената им грижа бе да не се сблъскат с пирати. Накрая решиха Гудмунд също да тръгне с кораба си и да отплават за Уестминстър заедно. Там възможно най-бързо щеше да се извърши претеглянето на среброто. А в случай, че викингите се срещнеха със самия крал, щяха да му благодарят и ако се забавеше прекалено дълго с подаръка, да му съобщят, че възнамеряват да подновят грабежите си, и то с много по-широк размах отпреди.

Орм събра мъжете от екипажа и им каза, че скоро ще отплават за Уестминстър с издигнат щит на мачтата, за да превозят пратениците на крал Етелред.

Неколцина възроптаха; твърдяха, че, както се знае, опасно е да качат свещеник на борда, а пък епископ може да им донесе още повече неприятности.

Но Орм ги успокои и ги увери, че всичко ще бъде наред. Обясни, че тия духовници са толкова свети, че не може да им се случи нищо лошо, каквито и хитрини да използуват морските хора. После продължи:

— Когато стигнем в Уестминстър, ще се покръстя в християнството. Обсъдих много подробно въпроса с тези свети мъже и те ме убедиха, че е чудесно да почиташ Христа, затова смятам да започна възможно най-бързо.

Но хубаво е на един кораб всички да мислят еднакво и да следват еднакви обичаи. Затова бих искал да се покръстите с мен. Ще бъде от полза за всички. Бъдете сигурни, щом ви казвам аз. Ако някой е против, нека се обади веднага; но той ще трябва да напусне кораба ми заедно с всичките си принадлежности и ще престане да бъде мой последовател.

Мъжете започнаха да си хвърлят неуверени погледи и да се чешат зад ушите. Но Едноокия Рап, кормчията на кораба, от който повечето от тях се страхуваха, стоеше пред събрания екипаж и щом чу думите на Орм, хладнокръвно кимна с глава — слушал го бе да говори така при друг случай в миналото. Като видяха Рап, останалите не се възпротивиха.

Орм продължи:

— Знам, че сред вас има хора, които вече са били кръщавани в отечеството, в Сконе; вероятно са получили риза или туника като награда, или пък малък кръст, който се носи на шнур около врата. Случва се някои да казват, че не са спечелили много от покръстването си. Но те са имали евтина церемония, предназначена само за жени и деца. Този път тя ще бъде извършена по друг начин, от по-висши духовници и те ще си спечелят божието покровителство и добър късмет за цял живот. Справедливо е да платим за благата, които ще спечелим. Лично аз дарявам голяма сума за закрилата и щастието, които ще получа; и всеки от вас трябва да даде по едно пени.

Разнесе се шепот, чуха се реплики, че това е нова измишльотина — човек да плаща, за да се покръсти, че едно пени не е малка сума.

— Не насилвам никого — добави Орм. — Който смята, че това е неприемливо, може да си спести парите, като се бие с мен веднага щом покръстването завърши. Ако спечели, няма кой да го накара да плати, а и да загуби, пак ще си спести разходите.

Повечето моряци харесаха думите на Орм, а неколцина предизвикателно подканяха да се обади оня член от екипажа, който смята да се стиска. Но тези, към които бяха отправени думите им, се поусмихнаха едва-едва и решиха да извлекат максимална полза от всичко, което получат за парите си.

Гудмунд и Орм взеха по един епископ на борда си — по-старият и свитата му отидоха при Гудмунд, а лондонският епископ се качи при Орм, който покани при себе си и брат Вилибалд. Епископите благословиха корабите, помолиха се за щастливо плаване и издигнаха знамената си. После потеглиха; веднага излезе попътен вятър и хубаво време, а това накара мъжете да се отнасят към тях с повече уважение, Навлязоха в Темза с прилива, прекараха нощта в устието и на следващата утрин, щом се зазори, загребаха нагоре по реката.

Пред колибите, пръснати между дърветата по речния бряг, стояха хора и гледаха корабите със страх; мъжете, които ловяха риба в реката, се приготвиха да бягат веднага щом те се появяха, но зървайки знамената на епископите, се успокояваха. Тук-таме се виждаха опожарени села, изоставени след посещението на викингите; по-нагоре стигнаха до място, където реката бе преградена от четири реда насипи — само в средата бе оставен тесен канал. Там бяха застанали три големи наблюдателни кораба, пълни с въоръжени мъже. Викингите бяха принудени да спрат гребането, англичаните стояха в центъра с готови за бой екипажи и им препречваха пътя.

— Ослепели ли сте — разкрещя се Гудмунд през реката, — или сте си изгубили ума? Не виждате ли, че сме сложили щит на мачтата, за да покажем, че искаме мир и возим свети епископи на борда?

— Не ни баламосвайте — дойде отговор. Пълни сте с хитрини и дяволии.

— Идваме да се покръстим — нетърпеливо извика Орм. От наблюдателните кораби се разнесе смях и един глас изкрещя:

— Уморихте ли се от своя господар и повелител Дявола?

— Да! — разярено викна Орм, при което смехът отсреща се удвои.

Всичко предвещаваше бой. Орм бе побеснял от подигравките и заповяда на Рап да спре и да нападне най-близкия кораб, където смехът бе най-силен. Но епископите вече бяха успели набързо да навлекат одеждите си; вдигнаха високо жезлите си и извикаха ни всички да стоят мирно. На Орм не му се щеше да се подчини; Гудмунд също смяташе, че искат прекалено много от тях. Епископите извикаха на сънародниците си и им казаха нещо със строг тон. Най-после те разбраха, че духовниците са наистина такива, за каквито се представят, а не пленници или дегизирани пирати. Пуснаха викингските кораби и освен разменените остри обиди между екипажите, докато преминаваха канала, до стълкновение не се стигна.

Орм стоеше с копие в ръка и още пребледнял от гняв, се взираше в наблюдателните кораби.

— С удоволствие бих ги научил на по-добри обноски — сподели той с брат Вилибалд. Свещеникът стоеше до него и не прояви никакви признаци на страх, когато боят изглеждаше неизбежен.

— Който вади меч, от меч умира — отвърна той. — Така е казано в свещената книга, където е събрана цялата мъдрост на света. Как щеше да се добереш до дъщерята на крал Харалд, ако се беше бил с корабите на крал Етелред? Но ти си човек на насилието и винаги ще си останеш такъв. Много ще страдаш от тона.

Орм въздъхна и хвърли копието си.

— Ще бъда по-миролюбив, когато стане моя — рече той.

Но малкият свещеник поклати тъжно глава.

— Може ли леопардът да си махне петната? Или черният човек да си смени кожата? И това е написано в свещената книга. Благодари на бога и на епископите, че ти помогнаха.

Скоро преминаха завоя на реката и видяха Лондон, който се разстилаше пред тях на десния бряг. Викингите си глътнаха езика при тази гледка — градът бе толкова голям, че от реката не виждаха края му. Свещениците ги осведомиха, че по изчисления в него били настанени над тридесет хиляди души. Много от скандинавците не можеха да си представят от какво живеят толкова много хора, събрани на едно място, без да имат ниви или добитък. По-мъдрите обаче знаеха, че тия градски жители са лоши и коварни и добре знаят как да се изхранват на гърба на честните селяни, без да докоснат плуг или вършачка. Затова било добре, спореха тези мъже, от време на време някои смели моряци да ги посещават, за да ги освободят от това, което са откраднали от другите. Всички съзерцаваха като омагьосани града, гребейки бавно срещу течението, и си мислеха, че тук наистина трябва да има огромни богатства, за които си струва да се бият.

Но Орм и Едноокия Рап казаха, че са виждали и по-големи градове, че това е село в сравнение с Кордова.

Гребяха към огромния мост, построен от исполински трупи — толкова висок, че под него можеха да минат и най-големите кораби, стига да свалят мачтите си. Много народ се стече да ги гледа; между тях и доста въоръжени мъже, които крещяха с пълно гърло нещо за езичници и дяволи, но щом чуха как епископите им викат със звучен глас, че всичко е наред и че е сключен мир с морските нашественици, те избухнаха в радостни възгласи. Щом корабите приближиха, на моста се струпа тълпа от хора, които искаха да ги видят отблизо. Моряците съзряха сред тях няколко хубави млади жени и ентусиазирано започнаха да им подвикват по-бързо да слязат долу; обещаваха им, че на борда щели да намерят красиви подаръци, сребро, много забавления и смели мъже, както и достатъчно свещеници, които да им простят греховете по най-християнски начин. Една-две кокетно се разкиснаха и отвърнаха, че точно това смятали да направят, но разстоянието било прекалено голямо, за да скочат; а в този момент разярените им роднини ги сграбчиха за косата и съответно им обещаха, че пръчката ще играе на голо, задето разменят такива неприлични забележки с езичниците.

Брат Вилибалд тъжно поклати глава и каза, че в днешно време младежта, дори в християнските общности, създава много проблеми. В този момент минаваха под моста. Рап, застанал на кормилното гребло, направи същия жест и мрачно промърмори, че където и да се намират, жените винаги дърдорят глупости.

— Трябваше да си затварят устата и веднага да скочат, както им беше казано.

Вече наближаваха Уестминстър; зад дърветата се извисяваха високите му кули. Епископите отново облякоха великолепните си одежди, а придружителите им монотонно запяха старинен химн — същият, който свети Колумбанус36 обичал да пее, когато кръщавал езичниците:

Гласовете им се носеха сладко и звънливо над водата в ясната вечер. Щом налучкаха ритъма, гребците нагодиха удара си в такт с него и единодушно решиха, че химнът е много подходящ да се пее по време на гребане.

Когато спряха да пеят, завиха надясно и завързаха кораба на пристана под червените стени на Уестминстър.

Трета глава: ЗА ЖЕНИТБА, ПОКРЪСТВАНЕ И ЗА СРЕБРОТО НА КРАЛ ЕТЕЛРЕД

Крал Етелред Безгласния си седеше нещастен в Уестминстър, заобиколен от доста гласовити съветници, и чакаше да чуе резултата от преговорите със скандинавците. Бе събрал около себе си всичките си воини отчасти за да осигури защита за собствената си особа в тия опасни времена, отчасти за да държи под око лондончани, които бяха понадигнали глас след поражението при Молдън. При него беше и архиепископът, за да му помага и да го успокоява, но бе успял да постигне съвсем малко в това отношение. След заминаването на пратениците притеснението на краля бе нараснало толкова много, че изцяло се бе отказал от лова и бе загубил интерес към литургиите и жените. По-голямата част от времето си прекарваше в биене на мухи — занимание, в което беше невероятно сръчен.

Но щом чу, че пратениците са се върнали и са сключили мир с нашествениците, той излезе от меланхолията си; а когато му казаха, че вождовете и екипажите им са дошли заедно с тях, за да се покръстят, въодушевлението му нямаше граници. Незабавно заповяда да забият всички камбани в града и чужденците да бъдат забавлявани по царски.

Като разбра, че викингите наброяват два пълни корабни екипажа, отново се постресна — не можеше да реши дали да приеме този факт като чудесна вест или като бедствие. Упорито зачеса брадата си и поиска мнението на свещениците, придворните и дворцовите си сановници. Накрая решиха да позволят на викингите да лагеруват в околностите на града, но да не ги пускат вътре, а охраната на градските стени да се подсили. Във всички църкви щяха да обявят, че тълпите от езичници са се стекли в Лондон, защото търсят кръщение и напътствия за душата, та щом чуят това, жителите му да възхвалят бога и краля и да им благодарят, че са предизвикали подобно чудо. Кралят каза, че на следващата сутрин, след като е имал няколко часа да си почине и се отпусне от напрежението през последните две седмици, ще изслушат посланиците; те могат да доведат със себе си и вождовете, които искат да покръстят.

Скандинавците продължиха към мястото, отредено им за лагеруване, а дворцовите служители се разтичаха да им осигурят всичко, от което биха имали нужда — приеха ги като кралски гости. Скоро из въздуха се разнесе пращенето на огромни огньове н мученето на добитък, който са повели на заколение. Най-много се харчеха белият хляб, мазното сирене, медът, яйченият сладкиш, прясното свинско и хубавата бира, предназначена единствено за крале и епископи. Хората на Орм бяха по-шумни и по-капризни в изискванията си от екипажа на Гудмунд — смятаха, че щом ще ги покръстват, имат право на най-доброто.

Но мисълта на Орм бе насочена към нещо много по-важно от стомасите на моряците му; той жадуваше да посети друга част от града с брат Вилибалд, когото не изпускаше от очи. Беше се разболял от безпокойство да не би нещо лошо да се е случило на Юлва. Още не можеше да повярва, че ще я намери жива и здрава въпреки уверенията на свещеника. Беше сигурен, че е дала другиму дума или е избягала, че е била отвлечена, или пък че кралят, за който се говореше, че бил голям любител на жените, е забелязал красотата й и я е взел за наложница.

Безпрепятствено минаха през градските порти — пазачите не смееха да препречат пътя на един чужденец, придружен от свещеник. Брат Вилибалд го поведе към обширното абатство, където, като гост на абата, живееше епископ Попо. Той току-що се беше върнал от вечерна молитва. Изглеждаше по-стар и по-слаб, отколкото Орм си го спомняше от последната им среща в двореца на крал Харалд; но щом съзря брат Вилибалд, лицето му засия.

— Хвала на господа, че се завърна жив и здрав — рече той. — Нямаше те дълго време и бях започнал да се страхувам да не би да ти се е случило нещо лошо по пътя. За много неща имам да те питам. Но кой е този мъж, който си довел със себе си?

— Седяхме на една и съща маса в салона на крал Харалд вечерта, когато ти разказа историята за кралския син, когото обесили за косата — обясни Орм. — Но тогава там имаше толкова много хора и междувременно се случиха доста неща. Казвам се Орм Тостесон и пристигнах в тая страна със собствения си кораб заедно с флотата на Торкел Високия. А тази вечер дойдох тук, за да се покръстя и да прибера любимата си.

— Преди е бил последовател на Мохамед — нетърпеливо се намеси брат Вилибалд, — но сега желае да се откаже от съюза си с дявола. Това е човекът, когото излекувах след миналогодишното коледно празненство при крал Харалд — когато се биха в салона пред пияните крале. Той и другарят му бяха заплашили брат Матиас с Копие, защото се опитал да им проповядва християнското учение. Но сега иска да се покръсти.

— В името на Отца, Сина и Светия дух! — възкликна разтревожен епископът. — Наистина ли е служил на Мохамед?

— Лондонският епископ го пречисти и поръси със светена вода — успокои го малкият свещеник. — Той е сигурен, че злите духове са го напуснали.

— Дошъл съм да взема Юлва, дъщерята на крал Харалд — нетърпеливо се обади Орм. — И кралят, пък и самата тя ми бяха дали обещание за женитба.

— А владетелят умря и остави езичниците в Дания да воюват помежду си — рече малкият свещеник.

— Свети отче — промълви Орм, — много бих искал да я видя веднага.

— Този въпрос не може да се уреди така лесно — каза епископът и ги покани да седнат.

— Заради нея е дошъл в Лондон да се покръсти заедно с целия си екипаж — обясни брат Вилибалд.

— И е служил на Мохамед — възкликна епископът. — Това наистина е чудо невероятно. Господ още ми доставя радостни моменти, макар че е решил да ме остави да прекарам последните си дни в изгнание и да видя как пропада всичко, което съм постигнал през живота си.

Накара прислугата си да донесе бира и заразпитва пришълците за последните новини от Дания и за събитията в Молдън.

Брат Вилибалд подхвана да разказва надълго и нашироко, а Орм въпреки нетърпението си го допълваше с всяка подробност, която можеше да се сети. Епископът беше почтен и благ човек и не му даваше сърце да го лиши от сведенията, които очакваше с нетърпение.

След като му разказаха всичко, което знаеха, той се обърна към Орм и каза:

— И така, сега си дошъл да ми отнемеш Юлва, моята кръщелница? Не е малка дързост да се домогваш до ръката на една кралска дъщеря. Но вече съм се уверил какви са чувствата й по този въпрос; а господ ми е свидетел, че тя знае какво иска.

Поклати глава и се усмихна безмълвно.

— Може да накара един стар човек, какъвто съм аз, поел грижата за нея, да побърза да се скрие в гроба — продължи той. — И ако ти си в състояние да я овладееш, сигурно си по-мъдър от мен или пък от крал Харалд. Но неведоми са пътищата на бога, нашия повелител; затова, след като се покръстиш, няма да ти преча. Наистина голямо бреме ще падне от плещите ми, когато се ожени.

— Прекалено дълго бяхме разделени, тя и аз — рече Орм. — Недей повече да я държиш далеч от мен.

Епископът колебливо потри носа си и отбеляза, че подобно нетърпение у един млад мъж е напълно обяснимо, но вече е късно и сигурно ще направят по-добре, ако отложат срещата за след покръстването, Но накрая се остави да го убедят, повика един от дяконите си, накара го да събуди четирима негови служители и заедно с тях да отиде при лейди Ерментруд, да я поздрави от негово име и да я помоли въпреки късния час да им позволи да заведат дъщерята на крал Харалд при него.

— Направих всичко възможно да я държа далеч от мъжките погледи — добави той, след като дяконът излезе. — Налагаше се, за момиче с нейната хубост, което се намира на такова място — сега кралят, целият му двор и войниците му се установиха тук. Настанил съм я при монахините на светата кралица Берта, съвсем наблизо до нашето абатство. Оказа се гост, който създава доста неприятности, въпреки че монахините я приеха много топло. На два пъти се опита да избяга, защото, както твърдеше, този живот я отегчавал; а веднъж, неотдавна, разпали страстите на двама млади мъже от добри семейства, които я зърнали в градината на монахините и някак си успели да разменят няколко думи с нея през стената. Така силно им въздействувала, че рано една сутрин те се покатерили по стената и влезли в двора на абатството, придружени от прислужници и верни хора, и се били с мечове посред цветните лехи на монахините, за да решат кой от тях има право да я ухажва. Сражавали се толкова ожесточено, че накрая трябвало и двамата да ги изнесат на ръце, облени в кръв; а тя си седяла на прозореца, смеела се и се забавлявала. Подобно държание в един манастир е неприлично — може да зарази набожните сестри и много да им навреди. Макар че според мен поведението й да се дължи не на лоши намерения, а просто на безразсъдство.

— И двамата ли умряха? — запита Орм.

— Не — отговори епископът. — Оправиха се, въпреки че раните им бяха много тежки. Аз самият също се молих за тях. По това време бях болен и изтощен, отговорността за нея беше бреме за мен. Отправих й най-строго предупреждение и я помолих да приеме ръката на единия от тях — бяха се били заради нея и имаха благородно потекло. Уверих я, че ще умра с чиста съвест, ако преди това я видя омъжена. Но щом чу това, тя изпадна в бяс и заяви, че след като ни един от тях не бил убит, дуелът явно не бил много сериозен и че не иска да ги споменавам повече. Каза, че предпочита мъж, чиито врагове няма да имат нужда нито от молитви, нито от превръзки след подобен бой. Тогава за пръв път чух да споменава името ти.

Епископът се усмихна благосклонно на Орм и го подкани да не забравя бирата си.

— Имах и други грижи покрай тая история — продължи той. — Абатисата, благочестивата лейди Ерментруд, бе решила да я наложи с пръчки на голо, защото бе предизвикала тези мъже на дуел; но тъй като бедната ми кръщелница е само гостенка на метоха и освен това с кралска дъщеря, успях да я разубедя да не взема такива крайни мерки. Не беше лесно. По принцип абатисите не обичат да се вслушват в ничии съвети и нямат доверие на мъжкия ум, дори когато става дума за епископи. Но накрая смекчи наказанието си до три дни пост и молитви и слава богу, че го стори. Вярно е, благочестивата лейди Ерментруд е жена с желязна воля и притежава не по-слабо тяло — необичайно широка е в бедрата, но само бог може със сигурност да каже чия кожа щеше повече да пари, ако се беше опитала да наложи с камшика дъщерята на крал Харалд. Много вероятно е бедната ми кръщелница да бе надделяла и тогава щеше още повече да изпадне в немилост.

— Още при първата ни среща ми стана ясно, че никога не са я били — рече Орм, — макар че не се съмнявам, често си го е заслужавала. Но колкото повече я виждах, толкова по-малко ме вълнуваше този въпрос; мисля, че ще мога да се справям с нея дори понякога да проявява упорство.

— Мъдрият крал Соломон е казал — обади се епископът, — че красивата жена, на която й липсва покорство, е като свиня със златен пръстен в зурлата. Нищо чудно да е вярно, крал Соломон е разбирал от жени; и понякога, когато Юлва ми е създавала безпокойства с държанието си, с тъга съм си спомнял тези негови думи. От друга страна, често съм се улавял, че ми е трудно да й се сърдя. Най-удобно ми е да смятам, че поведението й е просто проява на младежка буйност и необузданост. Да се надяваме, че, както твърдиш, ще съумееш да я озаптиш дори когато ти стане жена, без да прибягваш до телесно наказание.

— Има още нещо, за което трябва да помислим — обади се брат Вилибалд. — Забелязал съм, че жените стават по-сговорчиви, след като родят три-четири деца. Чувал съм женени мъже да твърдят, че ако господ не бил наредил така нещата, бракът щял наистина да е непоносим.

Орм и епископът също се съгласиха с това наблюдение. После чуха отвън приближаващи стъпки и в стаята влезе Юлва. Беше тъмно, още не бяха запалили лампите; но тя веднага позна Орм и с вик се хвърли към него. Епископът скочи с необичайна за годините си пъргавина и застана помежду им с широко разперени ръце.

— Не така, не така — настойчиво извика той. — За бога, успокой се, мило дете. Недей да се прегръщаш с него тъй неприлично пред очите на божи служители и зад свещените стени на абатството. Освен това той още не е покръстен. Забрави ли това?

Юлва се опита да избута епископа настрани, но той смело й устояваше, а брат Вилибалд му се притече на помощ и я сграбчи за ръката. Тя престана да се съпротивява и щастливо се усмихна на Орм през рамото на епископа.

— Орм — рече тя, — видях как корабите пристигат по реката и разбрах, че на борда им има мъже от Дания. После до кормчията на един от тях зърнах червена брада и се разплаках — приличаше на теб, но знаех, че е невъзможно да си ти. А старата не ме пусна да дойда и да видя.

Отпусна глава на рамото на епископа, разтърсвана от ридания.

Орм се приближи и погали косата й; но не знаеше какво да каже, не разбираше нищо от женски сълзи.

— Ако искаш, ще я наложа тая старица — промълви той, — само ми обещай да не си тъжна.

Епископът се опитваше да го отблъсне и да убеди Юлва да седне, като й говореше успокоително:

— Мило дете, не плачи! Прекара доста време в чужда земя сред непознати хора, но господ се смили над теб. Сега седни на тази пейка, ще пийнеш малко греяно вино с мед. Брат Вилибалд веднага ще отиде да го приготви, ще му сложи много мед; ще запалим още ярка светлина. Ще опиташ и едни странни ядки от южните земи, наречени бадеми, които ми подари моят добър събрат, абатът. Яж от тях колкото желаеш.

Юлва седна, закри лицето си с ръка и избухна в звънлив и жизнерадостен смях.

— И той е глупав като теб, Орм, макар че е най-добрият божи служител, когото съм срещала. Мисли, че съм нещастна и може да ме успокои с ядки. Дори в неговото царство небесно няма да се намери толкова щастлив човек, колкото съм аз в момента.

Донесоха ярко искрящи восъчни свещи, а след това влезе брат Вилибалд с греяното вино.

Наля го в чаша от зелено стъкло и обяви, че трябва да се пие незабавно, за да могат напълно да се усетят силата н аромата му; никой не посмя да му противоречи.

Ярък блясък притежават свещите запалени,

римското стъкло, доброто, без корист

направено от божи хора,

но са с блясък по-сияен на

девойката очите, когато ридае.

— Това е първият стих — добави той, — който излиза от устата ми от доста време насам.

— Ако бях поетеса — рече Юлва, — с удоволствие бих съчинила някакъв стих, за да обезсмъртя този момент. Но, уви, не умея. Знам със сигурност, защото се опитвах да измислям остри рими за старата абатиса през цялото време, докато бях наказана с пост и молитви. Не успях, въпреки че баща ми няколко пъти се опитва да ме научи на това изкуство, когато бе в приветливо настроение. Самият той не можеше да съчинява стихове, но знаеше как трябва да се прави това. По-тежко наказание за мен беше, че не успях да измисля дори един стих, с който да отмъстя на старата вещица, задето ме затвори там. Но вече е все едно, няма да ми заповядват разни старици.

— В никакъв случай! — потвърди Орм.

Искаше още много неща да научи от нея; заедно с епископа тя му разказа всичко, което се беше случило до последния им ден в Дания, за това как бяха избягали от крал Свен.

— Но трябва да ти призная нещо — добави Юлва. — Малко преди крал Свен да ни превземе, когато не бях сигурна дали ще успея да се измъкна, скрих огърлицата — не исках да попадне в неговите ръце. И нямах време да отида да си я взема, преди да се качим на кораба. Знам, че тази вест ще те натъжи, Орм, но не можах да измисля какво друго мога да направя.

— Предпочитам да имам теб, отколкото огърлицата — отвърна той. — Но тя е украшение, достойно за крале, и боя се, че ти повече от мен ще почувствуваш липсата й. Къде я скри?

— Това поне мога да ти кажа. Не мисля, че някой от присъствуващите ще издаде тайната. Мястото е близо до големия портал на двореца. От дясната страна на пътечката под моста има малко възвишение, обрасло с пирен и хвойна. Там в шубраците се крият три големи камъка. Двата са доста масивни, потънали дълбоко в земята, и почти не се виждат, а третият е легнал върху тях. Не е толкова тежък, та успях някак си да го повдигна. Завих огърлицата първо в парче плат, после в една кожа и я пъхнах под камъка. Беше ми много мъчно, че трябва да я оставя там — бе единственият ми спомен от теб. Но надявам се, още си стои непокътната, на по-сигурно място е, отколкото ако я бях взела със себе си в тая чужда земя. Никой не приближава до това кътче, дори и добитъкът.

— Знам ги тия камъни — обади се брат Вилибалд. — Там събирах дива мащерка и бял смин, с който се лекуват стомашни киселини.

— Може би сме имали късмет, че си я скрила извън крепостните стени — рече Орм, — но се боя, че ще е много трудно да си я вземем — прекалено близо е до леговището на вълка.

На Юлва й олекна, като освободи съзнанието си от мисълта, която я измъчваше. Обгърна с ръка шията на епископа, пъхна няколко бадема в устата му и го замоли веднага да ги благослови и да ги венчае. Но той така се ужаси от това предложение, че се задави с един бадем и уплашено замаха с ръце.

— И аз мисля като нея — обади се Орм. Сам господ ни помогна да се срещнем отново, нямаме никакво намерение пак да се разделим.

— Не знаете какво говорите — запротестира епископът. — Такива мисли са изкушения на дявола.

— Няма да се върна при оная старица — отсече Юлва, — а тук не мога да остана. При всички случаи ще тръгна с Орм и ще е по-добре, ако първо ни венчаеш.

— Но той още не е покръстен! — отчаяно извика епископът. — Мило дете, как мога да те венчая за езичник? Скандално е да гледаш младо момиче, което не може да овладее страстта си. Никога ли не са те учили па благоприличие?

— Не — отвърна Юлва без колебание. — Баща ми ме научи на много неща, но малко знаеше за благоприличието. Не разбирам какво лошо има в това, че искам да се омъжа.

Орм извади от колана си шест марки злато, остатък от неголямото богатство, натрупано в Андалусия, и ги постави на масата пред духовника.

— Ще платя на един епископ, за да ме покръсти — каза той, — и не съм толкова беден, че да не мога да си позволя да платя на друг, за да ме венчае. Ако се застъпиш за мен пред Бога и купиш с тези пари свещи за църквата му, не мисля, че ще има нещо против първо да се оженя, а след това да се покръстя.

— Във вените му тече кръвта на Широката прегръдка — гордо рече Юлва. — Но щом имаш някакви угризения да венчаеш непокръстен мъж, защо сам не направиш това сега на място? Накарай слугите си да донесат вода и го напръскай, както правеше с болните в Дания. Какво значение има, ако после се покръсти пак с останалите пред краля? При всички положения два пъти ще бъде по-добре от веднъж.

— Не трябва да се злоупотребява със светото причастие — укорително рече епископът, — а не съм убеден, че той е готов да го получи.

— Готов е — намеси се брат Вилибалд. — А можеш и да му дадеш само временно покръстване, макар че напоследък тази церемония се изпълнява рядко. В реда на нещата е една християнка да се омъжи за човек, който е покръстен само временно.

Орм и Юлва погледнаха с възхищение към брат Вилибалд, а епископът сключи длани и лицето му сякаш се проясни.

— Старостта е отслабила паметта ми — рече той. — Или пък е от хубавото вино, макар че по принцип ми оказва положително въздействие. В древността много често се е случвало временно да се покръстват хора, които все още не желаят да се посветят на християнството, но почитат неговия бог. Какъв късмет, че брат Вилибалд е с нас, за да ни напомни за тези неща.

— От известно време насам доста съм се привързал към него, а сега той още повече спечели обичта ми. Щастието ми се усмихна от момента, в който го срещнах след двубоя.

Епископът веднага изпрати човек да извика абата и двамата негови каноници. Те с удоволствие дойдоха да му помогнат при церемонията, а също и да видят чуждоземния вожд. Епископът облече одеждите си, потопи ръка в светената вода и прекръсти Орм, докосвайки челото, гърдите и дланите му, като в същото време произнасяше благословията си.

— Сигурно свиквам — рече Орм, след като епископът свърши. — Сега това ме плаши много по-малко, отколкото когато твоят събрат ме поръси с клончето.

Всички духовници бяха на мнение, че един неверник не може да се венчае в параклиса на абатството, но че церемонията може да се извърши в стаята на епископа. Накараха Орм и Юлва да коленичат пред него върху двете раса, които им донесоха.

— Не мисля, че тази поза е привична за теб — отбеляза Юлва.

— Прекарал съм повече време на колене от кой да е друг — отговори Орм. — Това беше н периода, когато служех на Мохамед. Добре поне, че сега не е нужно да удрям чело в пода!

Двамата кимнаха в знак на съгласие, когато епископът стигна до тази част от службата, в която ги призоваваше да се множат и да живеят в мир до края на живота си. Но когато нареди на Юлва да се подчинява във всичко на съпруга си, размениха пълни със съмнение погледи.

— Ще се постарая — рече Юлва..

— В началото ще й бъде трудно — обясни Орм. — Не е свикнала на подчинение. Ще й напомням тези твои думи, ако в някои моменти ги забрави.

Когато церемонията приключи и всички божи служители им пожелаха щастие и много деца. епископът се притесни къде да прекарат първата си брачна нощ. В абатството нямаше свободна стая, нито пък в прикрепените към него постройки; не можеше да се сети и за такова място в града, където да намерят подслон.

— Ще ида с Орм — доволно рече Юлва. — Каквото е добро за него, е добро и за мен.

— Не можеш да легнеш с него край лагерните огньове заедно с останалите мъже — разтревожено възкликна епископът.

Но Орм се обади:

Този наследник на морета

и пътешественик тъй смел,

десетки пъти преоравал водата

— нива без предел, сега избра

за брачно ложе на булка

с кралско потекло

едно и от диван със слама

по-привлекателно легло.

Брат Вилибалд ги придружи до градските порти, за да се увери, че пазачите ще ги пуснат през задната врата на крепостта. Там се разделиха, те му благодариха горещо и се отправиха към пристана, където се намираха корабите. Рап бе оставил на борда двама моряци, които да го пазят от крадци. Видели се без надзор, те се бяха напили и хъркането им се чуваше отдалеч. Орм ги разтърси, събуди ги и ги накара да му помогнат да изтегли кораба в средната, дълбока част на реката. Въпреки че бяха още зашеметени от алкохола, накрая успяха да сторят това. После пуснаха котва и корабът остана там, полюшван от течението.

— Вече нямам нужда от вас — каза им Орм.

— Как да стигнем до брега? — попитаха те.

— Един смелчага няма да се затрудни да преплува това разстояние — отвърна той.

Двамата се оплакаха, че са пияни и водата е студена,

— Не съм в настроение да чакам — каза Орм, сграбчи единия за врата и за колана и го хвърли в реката с главата надолу. Другият моментално го последва, без да вдига много шум. Ехото повтаряше в тъмнината кихането и кашлянето им, докато с плисък се придвижваха към брега.

— Надявам се, че сега никой няма да ни безпокои — каза Орм.

— Не бих се оплакала от такова брачно ложе — рече Юлва.

Не затвориха очи до късно тази нощ; накрая заспаха дълбоко.

Крал Етелред беше в чудесно настроение, когато на следващия ден пратениците му се представиха с Гудмунд и Орм. Първо той ги приветствува топло с добре дошли, след това похвали водачите за ентусиазма им да се покръстят и ги попита дали са доволни от престоя си в Уестминстър. Гудмунд беше прекарал нощта в пиянство и последиците от него все още затрудняваха говора му; затова той и Орм честно можеха да отговорят, че са доволни.

Епископът започна да разказва за резултатите от мисията си и да обяснява подробно споразумението, което бяха постигнали с викингите, а присъствуващите го слушаха внимателно. Кралят седеше на трона си под един балдахин, с корона на главата и скиптър в ръка. Орм си помисли, че е съвсем различен от Алмансур и крал Харалд. Беше висок, с величествен вид, загърнат в кадифено наметало; лицето му беше бледо, с големи очи и редки кафяви вежди.

Когато епископите споменаха какво количество сребро са обещали на викингите, крал Етелред удари силно със скиптъра по облегалката на трона, а присъствуващите в залата скочиха на крака.

— Виж — възкликна той и се обърна към архиепископа, който седеше до него на един нисък стол. — Четири мухи с един замах. А с такъв удар бих могъл и повече.

Архиепископът отбеляза, че не вярва в света да има много крале, способни на такова нещо, че това е свидетелство за неговата сръчност и невероятния му късмет.

Кралят закима с удоволствие; след това пратениците продължиха да разказват и всички отново насочиха вниманието си към тях.

Когато най-после свършиха, кралят им благодари, похвали мъдростта и старанието им. Попита архиепископа каква ли ще бъде реакцията на народа, когато чуе споразумението. Той отговори, че споменатата от епископите сума наистина ще бъде тежко бреме за страната, но безспорно това е най-добрият изход от затрудненото положение; при което кралят се съгласи, кимайки с глава.

— Освен това е хубаво — продължи архиепископът, — радостно за всички християни и голямо удоволствие за Господ-бог, нашия господар, че благочестивите ни пратеници са успели да спечелят тези големи военни предводители и много, от техните последователи за армията на Христа. Да не забравяме и да се радваме на това.

— Разбира се — рече кралят.

Епископът на Лондон прошепна на Гудмунд, че сега е негов ред да говори, и той с ентусиазъм пристъпи напред. Благодари на краля за проявените гостоприемство и щедрост и му съобщи, че отсега нататък неговата слава ще стигне чак до най-отдалечените селца на Източен Гутеланд, ако не и по-далеч. Но, продължи той, има нещо, което с нетърпение чака да узнае — по-точно кога ще държи среброто в своите ръце.

Кралят го разгледа внимателно, докато говореше, и след като свърши, го попита какъв е този белег на лицето му.

Гудмунд отвърна, че е от рана, получена веднъж, когато доста безразсъдно нападнал една мечка и я оставил да счупи забитото в гърдите й копие; след което тя започнала да го тъпче с лапите си. Накрая все пак успял да я убие с брадвата.

Лицето на крал Етелред се сви от съчувствие, когато слушаше разказа за този нещастен инцидент.

— По нашите земи няма мечки — каза той. — Но брат ми, франкският крал Хуго, наскоро ми изпрати две; те могат да танцуват и ни доставят голямо удоволствие. Бих искал да ти ги покажа, но бедата е, че най-добрият ми укротител тръгна с Бюрхтнот и беше убит в битката с вас. Много ми липсва — когато някой друг ги кара да танцуват, те се движат съвсем тромаво или пък изобщо не помръдват.

Гудмунд се съгласи, че това е голямо нещастие.

— Но всеки си има свои грижи — добави той, — а нашата е: кога ще си вземем среброто.

Крал Етелред се почеса по брадата и погледна към архиепископа.

— Поискахте доста голяма сума — рече духовникът. — Дори крал Етелред няма в хазната си толкова сребро. Ще трябва да изпратим хора по цялата страна, за да съберат остатъка. Това може да отнеме два, а може би три месеца.

Гудмунд поклати глава.

— Сега трябва да ми помогнеш, скониецо — обърна се той към Орм. — Не можем да чакаме толкова дълго; но от приказки гърлото ми пресъхна.

Орм излезе напред и каза, че е млад и неопитен, за да говори пред такъв монарх и мъдрата му свита, но ще обясни нещата колкото може по-добре.

— Не е много лесно — продължи той — да накараш войниците и техните водачи да чакат толкова дълго нещо, което им е обещано. Те са мъже, които лесно сменят настроението си и не са склонни към смирение. Понякога се случва да се отегчат от чакане, особено когато са още сгорещени от победата и знаят, че накъдето и да се обърнат, са заобиколени от богата плячка, която само чака да я приберат. Ето, Гудмунд, когото виждате тук, е благ и весел човек, ако е доволен и нещата вървят добре, но когато се разсърди, и най-смелите водачи от Източно море треперят, щом ги приближи; ни мъж, ни мечка може да устои на яростта му. А сред хората му има и берсерки, които са не по-малко страшни от него.

Присъствуващите погледнаха към Гудмунд, а той се изчерви и си прочисти гърлото. Орм продължи:

— Торкел и Иостейн съвсем не са по-различни, а привържениците им не внушават по-малко страх от хората на Гудмунд. Затова предлагам да ни изплатите веднага половината сума. Така ще можем да чакаме по-търпеливо, докато съберете остатъка.

Кралят кимна, погледна към архиепископа и кимна отново.

— И тъй като Господ-бог и ти, крал Етелред — продължи Орм, — толкова се радвате, че мнозина от нас са дошли в Уестминстър да приемат християнството, ще постъпите най-добре, ако дадете на всички новопокръстени дела им тук, на място. Така техните другари може да поразмислят дали няма да е от полза за душите им, ако и те станат християни.

Гудмунд гръмко обяви, че тези думи изразяват съвсем точно и собственото му мнение по въпроса.

— Ако постъпите така — добави той, — ви обещавам, че всички мои привърженици, настанени на лагер в покрайнините на града, ще се покръстят заедно с мен.

Архиепископът отбеляза, че това е важна новина и веднага ще изпрати опитни наставници, които да ги подготвят за новата вяра. Споразумяха се, че всички викинги, пристигнали в Лондон, ще получат своя дял сребро веднага след церемонията, а на армията в Молдън незабавно ще изпратят една трета, като остатъкът й се изплати след шест седмици.

Гудмунд горещо благодари на Орм за помощта, след като съветът приключи и всички напуснаха залата.

— Не съм чувал по-мъдри думи от устата на толкова млад мъж — рече той. — Очевидно си роден за вожд. За мен е много важно да взема среброто си сега, защото имам чувството, че тези, които трябва да чакат, ще се натъкнат на доста трудности, докато си получат остатъка. Няма да останеш невъзнаграден за услугата; щом получа дела си, ще има пет марки и за теб.

— Забелязал съм — отвърна Орм, — че независимо от мъдростта си в някои отношения си невероятно скромен човек. Ако беше просто обикновен, незначителен вожд, с пет-шест кораба и съвсем неизвестно име, сумата пет марки би могла да се сметне като подходящо възнаграждение за извършената услуга. Но славата ти се носи далеч зад границите на Швеция, не ти подхожда да ми предлагаш такава мизерна отплата, а и не би ми подхождало да я приема. Доброто ти име ще пострада, ако това се разчуе.

— Възможно е да си прав — колебливо отвърна Гудмунд. — Колко би дал, ако беше на мое място?

— Познавам хора, които биха предложили петнадесет марки за подобно нещо — отговори Орм. — Стюрбьорн не би дал по-малко; Торкел би дал дванадесет. От друга страна, има хора, които не биха отделили нищо. Но не желая да влияя върху решението ти; каквото и да отсъдиш, ще си останем добри приятели.

— Човек трудно може да прецени точно доколко е прочут — разтревожено каза Гудмунд и си тръгна, потънал в изчисления.

Следващата неделя покръстиха всички в голямата църква. Повечето свещеници държаха церемонията да се състои в реката, както е бил обичаят в миналото, при покръстването на езичниците в Лондон; но Гудмунд и Орм категорично заявиха, че те няма да позволят да ги потопят в реката. Двамата водачи вървяха начело на процесията, гологлави, в дълги бели наметки, на които отпред бе зашит червен кръст. Хората им ги следваха и повечето от тях, за които одеждите бяха стигнали, бяха докарани по същия начин.

Всички носеха оръжие; Орм и Гудмунд бяха обяснили, че викингите не обичат да се разделят с мечовете, си, още повече, че сега се намираха в чужда земя. Сам кралят пееше в хора и църквата беше препълнена. Сред присъствуващите бе и Юлва. На Орм не му се щеше тя да се показва на публично място, сега му се виждаше по-красива от всякога и се страхуваше да не би някой да я открадне. Но тя настоя да дойде в църквата, защото, както сама каза, била любопитна да види дали Орм ще запази благоприличие, когато студената вода започне да се стича по врата му. Седеше до брат Вилибалд, който не я изпускаше от очи; той я спря, когато бе готова да се изсмее на белите наметки. Епископ Попо също беше там и помагаше при обреда, въпреки че се чувствуваше съвсем отпаднал. Той лично покръсти Орм, а лондонският епископ — Гудмунд; после церемонията поеха шестима свещеници и възможно най-експедитивно покръстиха останалите викинги.

След като всичко приключи, кралят прие Гудмунд и Орм насаме. Даде на всеки по един златен пръстен и им пожела Господ да благославя всичките им бъдещи начинания. Каза също, че се надява някой ден да го посетят и да видят мечките му, които вече отбелязвали забележим напредък в танците.

На следващия ден кралските писари и ковчежници изплатиха в сребро дела на всички покръстени и това им достави голяма радост. Хората на Орм сякаш бяха по-въздържани, защото всеки трябваше да даде по пени на водача си; но никой не избра по-евтиния начин — да го предизвика на двубой.

— С пожертвованията ще построя църква в Сконе — рече Орм, прибирайки парите на безопасно място в ковчежето си.

После отдели петнадесет марки в една кесия и я занесе на лондонския епископ, а в замяна той произнесе за него специална благословия. По-късно този следобед Гудмунд се качи на кораба си със същата кесия в ръка, много пиян, но във великолепно настроение, Каза, че целият му дял е вече отброен и прибран и че, общо взето, този ден са свършили чудесна работа.

— Размислих върху думите ти от миналия ден — продължи той — и дойдох до заключението, че си прав, като твърдиш, че пет марки награда за услугата, която ми направи, са нищожна сума за човек с моята репутация. Ето, вземи петнадесет. Сега, след като Стюрбьорн умря, не мисля, че падам по-долу от него.

Орм отговори, че не е очаквал подобна щедрост; но ще приеме подаръка, защото идва от ръката на такъв велик мъж. Даде на Гудмунд в замяна андалуския си щит, същия, с който се беше бил със Сигтриг в салона на крал Харалд.

Юлва изрази радостта си, че Орм го бива да събира сребро, тъй като самата тя не блести с подобни способности, а смята, че през следващите години сигурно ще хранят доста гърла.

Вечерта Орм и Юлва посетиха епископ Попо и се сбогуваха с него; бяха нетърпеливи да отплават за дома. Юлва се разплака, беше й трудно да се раздели с епископа, когото наричаше втори баща; неговите очи също се напълниха със сълзи.

— Ако не бях толкова отпаднал — каза той, — бих дошъл с вас. Мисля, че дори и сега бих могъл да свърша нещо полезно в Сконе, колкото и да съм стар. Но бедните ми кокали не могат вече да издържат на трудностите.

— В лицето на Вилибалд имаш чудесен помощник — рече Орм. — И двамата с Юлва ценим компанията му. Може той да дойде с нас, щом ти не си в състояние, за да подкрепя вярата ни и да убеждава другите да направят същото, макар да се боя, че не е особено привързан към нас, скандинавците.

Епископът потвърди, че брат Вилибалд е много мъдър и невероятно ревностен свещеник.

— Не познавам друг, който така успешно да покръства езичниците — продължи той, — макар понякога във фанатичния си ентусиазъм да не е склонен да проявява милосърдие към греховете и слабостите на другите. Според мен е най-добре да. го попитаме какво самият той мисли по въпроса; не бих искал да изпратя някого с вас против волята му.

Повикаха брат Вилибалд и епископът му съобщи за намеренията си. С тъжен глас Вилибалд попита кога възнамеряват да отплават. Орм отвърна, че искат това да стане на следващата сутрин, ако вятърът се задържи попътен.

Брат Вилибалд мрачно поклати глава. — Не е много любезно да ми оставите толкова малко време да се приготвя — промълви той, — Трябва да взема със себе си много балсами и лекарства, щом заминавам за бреговете на тъмнината и насилието. Но с помощта на добрия Господ-бог и ако побързам, ще съм готов навреме; не бих искал да се разделя с вас, млади хора.

Четвърта глава: КАК БРАТ ВИЛИБАЛД НАУЧИ КРАЛ СВЕН НА ЕДИН ЦИТАТ ОТ БИБЛИЯТА

Орм помоли Гудмунд да предаде поздрави на Торкел и да му каже, че няма да се върне в армията му, защото иска да отплава за родината. Тази новина натъжи Гудмунд; той се опита да го убеди да промени решението си; но Орм отвърна, че напоследък има добър късмет, а това едва ли ще продължи още дълго.

— Нямам повече работа в тия земи — рече той. — Ако те придружаваше жена като Юлва, би ли я настанил сред войската от безделници, които зяпват с виснали езици, щом видят жена? Мечът ми нито за момент няма да остане в ножницата, а бих искал двамата да живеем в мир. Такова е и нейното желание.

Гудмунд призна, че Юлва е в състояние да съблазни всеки, който я зърне дори за миг, и да го накара да се отклони от правия път. Самият той, ако може, също с удоволствие би тръгнал незабавно за Бравик — чувствува се неспокоен, като носи у себе си толкова много сребро. Но това е невъзможно, трябва да се върне при останалите си воини в Молдън и да предаде на Торкел и Йостейн до какво споразумение са стигнали относно разпределението на откупа.

— Тук разни хитри жени обират хората ми — продължи той. — Като мухи се лепят по тях заради среброто им и щом успеят да ги понапият им го измъкват направо от кесиите и от панталоните. Затова мисля, че ще направя най-добре, ако тръгна с теб днес надолу по реката — стига само да успея да събера навреме екипажа.

Отбиха се при крал Етелред и архиепископа му да се сбогуват и видяха мечките, които изпълняваха невероятен танц на задните си крака. После наредиха да надуят корабните рогове и екипажите заеха местата си на греблата — отначало от умора или от препиване мнозина се движеха непохватно. Все пак се придвижваха бързо по течението на реката и този път наблюдателните кораби не застанаха на пътя им, макар че екипажите си размениха доста язвителни забележки. Нощта прекараха на котва в устието на реката. След това Гудмунд и Орм се разделиха и поеха всеки по своя път.

Юлва понасяше добре пътуването по море, но все пак се надяваше да не продължи дълго — на кораба беше много тясно. Орм я успокояваше, че обикновено в този сезон времето е хубаво и надали ще ги забави.

— Но ще трябва да се отклоним — добави той, — за да посетим един хълм край Йелинге.

Тя не беше убедена, че ще постъпят разумно, ако се опитат да вземат огърлицата сега — никой не знаеше какво е положението в Ютланд, нямаше представа дори кой седи на трона в двореца. Но Орм настояваше, че иска да уреди този въпрос, преди да се завърне в родината.

— Независимо кой владее Йелинге — продължи той, — крал Свен или крал Ерик, малко вероятно е да го заварим у дома по това време, когато всички владетели обичат да воюват. Ще се промъкнем на брега нощем и ако имаме късмет, жив човек няма да разбере, че сме там.

Брат Вилибалд с удоволствие плаваше по море, макар и да бе разочарован, че никой не се разболя. Най-много обичаше да седи до Рап, когато управляваше кормилното гребло, затрупваше го с въпроси за южните земи и за приключенията му там; и макар че викингът не бе особено разговорлив, двамата сякаш се сприятелиха.

Заобиколиха най-северния нос на Ютланд и се насочиха на юг. без да срещнат по пътя си кораби, но след това вятърът се обърна срещу тях и трябваше да гребат усилено; веднъж дори се наложи да се прислонят край брега, за да изчакат бурята да стихне. Пристигнаха при устието на реката, разположена южно от Йелинге, през нощта. Небето вече бе започнало да придобива зеленикавия оттенък на зазоряването, когато най-после Орм закотви кораба на брега недалеч от двореца. Той нареди на брат Вилибалд, Рап и двама добри воини от екипажа да го следват, но накара Юлва да остане. Тя не искаше да му се подчини, но Орм настоя.

— Такива неща ще решавам аз — рече той, — пък каквото ще да става. Брат Вилибалд познава мястото не по-зле от теб; ако срещнем някой и започнем бой, а това е много вероятно, защото вече се развиделява, ще е най-добре да си тук. Няма да се бавим.

От брега се заизкачваха нагоре към двореца, пресичайки полята от южната му страна. Брат Вилибалд тъкмо обясняваше, че почти са стигнали, когато изведнъж откъм моста вляво се чуха трополене и мъжки гласове — към тях идваше стадо добитък, водено от неколцина мъже.

— Най-сигурно ще е да ги убием — каза Рап и приготви копието си.

Но брат Вилибалд сграбчи ръката му и категорично забрани да използува сила срещу хора, които не са му сторили зло. Орм се съгласи и отбеляза, че. няма да стане нужда да проливат кръв, ако побързат.

Хукнаха към възвишението. Краварите се спряха и ги загледаха изненадани.

— Чии хора сте? — викнаха те.

— На крал Харалд — отвърна Орм.

— Малкият свещеник — изкрещя един. — Това е малкият свещеник, дето се грижеше за крал Харалд! Тия хора,са врагове! Тичайте и събудете двореца!

Рап и останалите двама моментално скочиха и се впуснаха след тях, но добитъкът им препречи пътя и краварите взеха голяма преднина. В това време Орм се затича към хълмчето с брат Вилибалд, който веднага му показа мястото при трите камъка, Орм отмести най-горния и под него намериха огърлицата, точно както Юлва я беше оставила.

— Сега трябва да си плюем на петите — рече той и я пъхна в ризата си.

От двореца вече се чуваха глъчка и викове. Когато двамата се върнаха при Рап и хората му, завариха викинга да се тюхка, че не е успял да спре краварите и да предотврати тревогата. В гнева си бе хвърлил копието по един от придружителите си, който сега лежеше пред голямата порта.

— И това не помогна — рече той. — Само загубих едно добро копие.

Бягаха с всички сили към кораба, но скоро чуха зад себе си крясъци и конски тропот. Орм и Рап се обръщаха през рамо, тичайки. Рап имаше много остро зрение, макар да беше само с едно око.

— Каква чест — промърмори Орм. — Самият крал Свен е тръгнал с тях.

— И явно е бързал — добави Рап, — защото не е успял да си сплете брадата.

Брат Вилибалд не бе млад като другите; въпреки това пъргаво тичаше с тях, повдигнал расото си над коленете.

— Сега е моментът — извика Орм. — Прицелете се добре с копията.

И като рече това, спря на място, обърна се и метна копието си към мъжа, който бе начело на преследвачите. Яхнал едър кон, той галопираше точно пред Свен. Като видя летящото копие, дръпна юздите на коня и го изправи на задните му крака, а острието се заби дълбоко в гърдите на животното; то падна и се претърколи напред, смазвайки ездача под себе си. Рап и хората му хвърлиха копията си по крал Свен, но не улучиха; той вече ги настигаше и те нямаха нищо, с което да се защитят.

Брат Вилибалд се наведе, грабна един голям камък и го хвърли с всичка сила.

— Обичай ближния си — промърмори той. Със силен звук камъкът цапардоса крал Свен право в устата. Той се повали върху врата на коня си н със сърцераздирателен вик се свлече на земята.

— Ето какво наричам добър свещеник — каза Рап. Останалите преследвачи се струпаха около мястото, където лежеше кралят, а Орм и хората му стигнаха до кораба живи и здрави, макар и останали без дъх. Още докато газеха навътре в морето, Орм викна на екипажа незабавно да започне да гребе. Изтеглиха ги на борда и вече се бяха отдалечили доста от брега, когато там се показа първият конник. В сивата мрачина на изгрева вятърът отново бе задухал в тяхна посока и използувайки ветрила и гребла, те бързо успяха да излязат в открито море.

Орм даде веригата на Юлва и й разказа какво се бе случило; дори Рап беше по-словоохотлив от обичайно и хвалеше чудесното попадение на малкия свещеник.

— Надявам се, че ударът е бил достатъчно силен — рече Юлва.

— От устата му течеше кръв, когато падна — отговори Рап. — Съвсем ясно я видях.

— Свещенико — възкликна Юлва, — възнамерявам да те целуна заради този удар. Орм се разсмя.

— Ей от това се страхувах най-много — каза той, — че от прекалена благочестивост ще се влюбиш в някой свещеник.

Брат Вилибалд енергично запротестира, че няма никакво желание да го целуват; при все че не изглеждаше съвсем безразличен към похвалите, с които го обсипваха.

— Но крал Свен няма да забрави скоро целувката, която получи — обади се Орм, — и не е от тези, дето оставят такива неща без отмъщение. Щом пристигнем благополучно вкъщи, ще трябва да накарам майка ми да стегне набързо багажа; мисля, че ще е най-безопасно да се оттеглим в горите, където крале не стъпват. И там ще построя църквата си.

Тук ще разкажем и за по-нататъшните приключения на Орм в гористата област, далеч на север до границата; за страстната му вяра в християнството и за големите постижения на брат Вилибалд в покръстването; за пререканията им със смаландците и кръвните вражди между тях; и за това как туровете се завърнаха в страната.