Червеният змей

Първа глава: КАК ОРМ СИ ПОСТРОИ КЪЩА И ЦЪРКВА И КАКВИ ИМЕНА ДАДОХА НА ЧЕРВЕНОКОСИТЕ МУ ДЪЩЕРИ

Изминаха три години, откакто Орм продаде бащината си къща във Възвишението, за да избяга от гнева на крал Свен, и измина мъчителния преход до граничните области с цялото си домакинство, жена си, майка си, прислугата и дребничкия свещеник; с конете, добитъка и всичкото сребро и ценностите, които бяха успели да натоварят върху животните. Стопанството, което Аса наследи от баща си, се наричаше Грьонинг; но от няколко години насам бе занемарено. Представляваше порутена сграда с надвиснали покриви и тревясали ниви, чиито единствени обитатели бяха престарелият, немощен управител и жена му, заедно с ято измършавели гъски. Орм съвсем не бе ентусиазиран, като видя мястото; смяташе, че не е подходящ дом за мъж с неговото достойнство, а още по-малко за дъщерята на крал Харалд. Аса се щураше напред-назад, разплакана и нещастна, призоваваше Господ и сипеше какви ли не обиди по адрес на възрастната двойка. Не бе идвала в тази къща от моминството си, когато баща й, преди да го убият заедно с двамата му синове заради някаква разпра, живееше тук, потънал в богатство и благополучие.

Но Юлва беше доволна; казваше, че тук ще са в безопасност, далеч от крал Свен и главорезите от свитата му.

— Ако се окаже, че си толкова добър в строителството, колкото в боя и на кораба — успокои го тя, — ще се чувствувам тук доста добре.

Първата зима прекараха мизерно, почти нямаше храна за хората и за животните, а съседите ги гледаха с недоверие. Орм изпрати неколцина мъжаги при един от стопаните на областта, Гудмунд от Уваберг, когото наричаха още Гудмунд Гръмотевицата, известен като богат и войнствен мъж — искаше да купи от него сено и хмел; но те се върнаха с празни ръце. Набързо ги бяха отпратили — явно Гудмунд смяташе, че един новопристигнал заселник, при това последовател на Христа, не заслужава вниманието му. Орм оседла коня си и тръгна заедно с Едноокия Рап и още трима смели мъже. Пристигнаха в Уваберг малко преди разсъмване. Влизането в къщата не го затрудни особено; измъкна тана от леглото му, изнесе го през собствената му врата и го провеси, вързан за единия крак, над собствения му кладенец. През това време Рап и останалите застанаха с гръб към портата, за да не ги безпокои никой, докато разговарят. След кратко разискване, което проведоха над отвора на кладенеца, двамата се споразумяха Орм да получи необходимите му сено и хмел на разумна цена. Тогава той го обърна обратно и го изправи на крака, доволен, че е успял да уреди сделката, без да се наложи да използува сила.

Гръмотевицата беше много ядосан, но и не по-малко респектиран от Орм; а най-голяма беше изненадата му, че е още жив.

— Да знаеш, че съм опасен — каза той, — макар да не съм едър като теб. Затова може да мине време, докато изпиташ на гърба си отмъщението ми. Никой не би се осмелил да ме остави жив, след като се е отнесъл с мен по този начин. Дори не знам дали аз самият бих посмял да го сторя, ако бях на твое място. Но възможно е умствените ти способности да не отговарят на физическата ти сила.

— По-мъдър съм от теб — отговори Орм. — Аз вярвам в Христа, следователно притежавам освен своята и неговата мъдрост. Той проповядва, че човек трябва да е добър към ближните си дори когато те му създават неприятности. Затова, ако си разумен, ще коленичиш и ще му благодариш — кладенецът май беше от дълбоките. Но ако искаш да сме врагове, скоро ще откриеш, че мъдростта ми има още много проявления; заставал съм и срещу по-опасни противници от теб и досега никой не е успял да ми направи нищо.

Гудмунд се оплака, че ще стане обект на присмехулни забележки заради унижението, на което го подложиха, и че от това доброто му име ще пострада; а и кракът му е разтегнат и го боли — нали е трябвало да държи тежестта на цялото му тяло, увиснало над кладеница. В същото време му известиха, че един от хората му, който се беше хвърлил с меч срещу Орм, когато изнасяше Гудмунд от къщата, бил със счупено рамо и сега жените се грижели за него. Причина за това бил ударът на Рап, нанесен с опакото на брадвата. Тогава Гудмунд попита какво отношение биха взели Орм и Христос по този въпрос и дали не смятат, че такова съчетание от телесна повреда и обида заслужава някакво обезщетение.

Орм се замисли. Накрая отговори, че мъжът със счупеното рамо сам си е виновен и за него няма да даде нищо

— Късмет е имал глупакът — рече той, — че Рап е не по-малко набожен от мен и спазва християнските принципи; иначе сега нямаше да има нужда да се грижат за него. Трябва да е щастлив, че се е отървал толкова леко. Но смятам, че имаш право за претърпяната обида и физическа болка и ще ти дам известна компенсация. Ела с мен, ще те заведа при един благочестив доктор, който живее с нас в Грьонинг. Той е най-изкусният лечител на света и бързо ще изцери крака ти; толкова е свят, че, уверявам те, след това болният ти крайник ще е по-здрав от другия. Нещо повече, ще се прославиш и ще се издигнеш в очите на хората, когато се разчуе, че за теб се е грижил човекът, който е бил дълго време придворен лечител на крал Харалд и го е избавил от най-различни болести.

Спориха доста по този въпрос и накрая Гудмунд се съгласи да придружи Орм обратно в Грьонинг. Там отец Вилибалд сложи върху крака успокояващи балсами и го стегна в превръзки, а в това време Гудмунд възбудено го обсипваше с въпроси за крал Харалд; но когато свещеникът се опита да му разкаже за Христа и преимуществата на покръстването, той се разбесня и му нареди да си затваря устата. Започна да крещи, че ако се разчуе как е станал жертва на тия глупости, репутацията му ще пострада много повече, отколкото когато съседите научат, че е висял над кладенеца — никога няма да престанат да му се смеят. Толкова по-зле, продължаваше да гърми той, че съществуват хора, които имат толкова ниско мнение за ума му, та се опитват да го баламосват с такива празни дрънканици.

На раздяла, след като Орм му плати за сеното и хмела, той каза:

— Не искам да има кръвна вражда между двете семейства; но ако ми се представи възможност да си отмъстя за оскърблението, бъди сигурен, че няма да я пропусна. Може да мине много време, докато тя се появи, но аз имам добра памет.

Орм го погледна и се усмихна.

— Знам, че си опасен — промълви той. — Ти самият ми го каза. Все пак не мисля, че твоята клетва ще ме накара да будувам нощем. Но ти заявявам, че ако се опиташ да ми причиниш зло, ще те покръстя, дори ако трябва да те държа насила не за краката, а за ушите.

Отец Вилибалд бе потиснат заради неуспешния опит да спечели Гудмунд — беше уверен, че работата му на север е обречена на провал. Но Юлва го успокояваше, че нещата ще тръгнат по-добре, след като издигнат църквата. Орм отговори, че се надява скоро да изпълни обещанието си, но сега най-голямата му грижа е да построи къща и се зарече да се захване с това незабавно. Изпрати двама от хората си в гората да отсекат дървета, да г.и окастрят и да ги довлекат на място; после сам ги няряза с брадвата си. Подбираше много внимателно дървото, използуваше само дебели и безупречни трупи. Заяви, че иска хубава и солидна къща, а не просто някаква горска колиба. Имотът на Аса обхващаше земята, заключена от завоя на реката, и бе защитен от три страни с вода; земята беше здрава и не бе застрашена от наводнения. Имаше място да построи всичко, което си поиска, и работата така му хареса, че колкото повече напредваше, толкова по-амбициозни ставаха плановете му. Постави в къщата вградено огнище от отдушник с плъзгащ се капак за изпускане на дима, какъвто бе видял в двореца на крал Харалд, а покрива направи от обелени ясенови фиданки, покрити със слой брезова кора и дебели чимове. После построи пивоварна, навес за добитъка и склад — много просторни и по-хубави от всички, които беше виждал в този район; накрая, когато ги завърши, заяви, че най-важните постройки са готови и скоро може да помисли и за църквата.

Същата пролет дойде време Юлва да ражда. Аса и отец Вилибалд се грижеха много за нея; имаха куп неща за правене и във възбудата си един през друг се надпреварваха да не оставят нищо недовършено. Юлва пищеше ужасно, кълнеше се, че предпочитала да отиде в манастир и да стане монахиня, отколкото да трае тия болки; но отец Вилибалд сложи разпятието на корема й и зашепна молитви. Накрая всичко мина добре — родиха се близнаци. Бяха две момичета и отначало Аса и Юлва се разочароваха; но когато ги сложиха на коленете на Орм, той нямаше от какво да се оплаче. Всички намираха, че плачат и ритат така енергично, сякаш са момчета; и след като веднъж Юлва прие факта, че са момичета и нищо на света няма да ги промени, тя също се развесели и обеща на Орм следващия път да му роди син. Скоро стана ясно, че и двете ще бъдат червенокоси. Орм се страхуваше да не би това да им донесе нещастие; твърдеше, че щом като са наследили цвета на косата му, има вероятност да му заприличат и в лицето, а не иска да им предаде такова наследство. Но Аса и Юлва го накараха да се откаже от тия лоши предсказания; няма причини, уверяваха го те, да предполага, че ще приличат на него, а за едно момиче в никакъв случай не е недостатък да се роди червенокосо. Повдигна се въпрос какви имена да им дадат. Орм настоя едното да се казва Одню, на баба му по майчина линия, и това достави голямо удоволствие на Аса.

— Но сестра й трябва да наречем на някой от вашето семейство — обърна се той към Юлва. — Ти сама избери името.

— Трудно е да се каже кое ще й донесе най-много щастие — отговори тя. — Майка ми е била пленена по време на война и умря, когато бях на седем години. Казваше се Людмила и беше дъщеря на един вожд на оботритите; насила я отвлекли в деня на сватбата й. Всички, които са ходили по тези земи, твърдят, че най-подходящият момент да нападнеш оботритите или което и да е племе на венедите е, когато празнуват някоя голяма сватба — щом се напият, те губят умение да си служат с оръжието, а наблюдателните им постове заспиват, тъй като медовината, която варят за такива случаи, е много силна. Тогава всеки може без особени усилия да заграби богата плячка, скъпоценности и млади девойки. Не съм виждала по-красива жена от майка ми. А баща ми все казваше, че е имала голям късмет, макар да е умряла рано, защото е останала негова любима съпруга в продължение на три години; а за една робиня от тия земи не било малко благоволение да я допуснат до леглото на краля на Дания и да му роди дъщеря. Но самата тя вероятно бе на друго мнение, защото след смъртта й чух робините да шепнат как наскоро след пристигането й в Дания се опитала да се обеси. Според тях причината била, че когато я помъкнали към корабите да я отвлекат, тя видяла как убиват младоженеца пред очите й. Обичаше ме много; но не зная дали ако кръстим детето на нея, това ще му донесе късмет.

Аса твърдеше, че трябва да се откажат от името, защото няма по-голямо нещастие от това да бъдеш отвлечен от чужденци и ако детето носи името на баба си, може да го сполети нейната съдба.

Но Орм отсече, че това не урежда въпроса.

— Аз също бях откраднат от войници — добави той, — но не смятам, че това ми донесе нещастие; ако не се беше случило така, нямаше да стана такъв, какъвто съм сега, нямаше да спечеля меча и огърлицата, нито пък Юлва. А ако крал Харалд не беше отвлякъл Людмила, нямаше да съществува дъщеря му, с която делим едно легло.

Трудно им беше да вземат решение; от една страна, Юлва силно желаеше да обезсмърти името на красивата си и добродетелна майка, но, от друга — не искаше да изложи дъщеря си на риска да бъде отвлечена от смаландците или някои други диви племена. Когато отец Вилибалд чу спора им, веднага заяви, че Людмила било чудесно и много щастливо име, носела го една благочестива принцеса, която живеела в страната Моравия по времето на стария император Ото. Така решиха да кръстят детето Людмила; всички в семейството предсказваха безоблачно бъдеще на момичето с толкова странно име — не го бяха чували никога досега.

Под акомпанимент от силен плач отец Вилибалд кръсти двете деца веднага щом заякнаха достатъчно. Те растяха бързо, бяха много здрави и скоро започнаха да тупуркат по пода заедно с огромните ирландски кучета, които Орм бе довел със себе си от Сконе; или пък да се бият заради куклите и животните, които Рап и свещеникът дялаха за тях от дърво. Аса беше луда за близначките и проявяваше към двете далеч по-голямо търпение, отколкото към кой да е друг член на семейството. А Орм и Юлва понякога не можеха да решат коя от тях е по-упорита и по-палава. Непрекъснато напомняха на Людмила, че носи името на светица, но това не се отразяваше видимо върху поведението й. Двете деца се разбираха добре помежду си, макар понякога да се стигаше до скубене на коси; и когато наказваха едната с шляпване по дупето, другата стоеше наблизо и ревеше точно толкова пронизително, колкото и провинилата се палавница.

Рано през лятото на следващата година Орм довърши църквата си. Построи я на брега, при завоя на реката, така че да прикрива останалите сгради откъм водата. Направи я толкова голяма, че вътре можеха да седнат шестдесет души, макар че и представа нямаше откъде ще се съберат тия хора. После издигна яки защитни стени в основата на своя полуостров и постави отгоре ограда от колове със здрава порта по средата. Колкото повече строеше, толкова по се страхуваше за къщата си, искаше да се подготви за евентуално нападение от крадци или от главорезите, които крал Свен би могъл да изпрати при тях.

Когато работата приключи, Юлва му роди син за най-голяма радост на всички в къщата. Аса предположи, че това е божия отплата заради църквата, която бяха построили. Орм се съгласи, че най-вероятно тази е причината за щастливото събитие.

Новороденото имаше безупречна физика и още от момента на раждането си — железни дробове. Всички смятаха, че без съмнение е предопределено за вожд — във вените му течеше кръвта на крал Харалд и на Ивар Широката прегръдка. Когато за пръв път го показаха на баща му, той свали Синия език от куката на стената, извади го от ножницата и сложи на върха на острието му малко брашно и няколко зрънца сол. Аса внимателно приближи главата на детето до меча, докато устните и езикът му докоснаха бащиния дар. Отец Вилибалд намръщено наблюдаваше церемонията. Прекръсти бебето и каза, че този езически обичай, според който едно новородено влиза в допир със смъртоносно оръжие, е греховен и не трябва да се поощрява.

Но никой не се съгласи с него; дори Юлва, още отпаднала и изтощена, весело се провикна от леглото си, че неговите аргументи са безсмислени.

— Такъв е обичаят да се посвещават деца от благородно потекло — рече тя, — за да станат смели водачи и да презират опасностите — носи им късмет с оръжието и умение да си служат добре с думите. Не мога да повярвам, че Христос, след всичко, което си ни разказвал за него, е бог, който би имал нещо против едно дете да получи такива дарове.

— Това е обичай, който тачим от години — добави Орм, — а прадедите ни са били мъдри хора, независимо че не са познавали Христа. И аз съм близал върха на меча при първото ми хранене и мисля, че синът ми, внукът на крал Харалд, трябва да започне живота си не по-зле от мен.

Така приключи спорът, макар отец Вилибалд тъжно да клатеше глава и да мърмореше, че дяволът още владее тия северни земи.

Втора глава: КАК ПЛАНИРАХА КРЪЩЕЛНАТА ГОЩАВКА НА ВНУКА НА КРАЛ ХАРАЛД

Орм беше в по-добро настроение от всякога — до каквото се докоснеше, процъфтяваше. Нивите му дадоха богата реколта, добитъкът се угои добре, хамбарите и складовете му бяха пълни, роди му се син (и се надяваше, че няма да е последен), Юлва и децата се радваха на чудесно здраве. Той имаше задължението да следи никой от хората му да не остане без работа след пукването на зората. Аса зорко надзираваше прислужничките независимо дали се трудеха в мандрата, или седяха на тъкачните столчета. Рап се оказа сръчен в дърводелството и ковачеството, както и при поставянето на капани за птици и животни; а отец Вилибялд всяка вечер молеше Господ да благослови всички в къщата. Орм съжаляваше единствено, че домът му е толкова далеч от морето. Казваше, че понякога му липсва, дето не чува друг звук в ушите си освен шепота на горите, които ги обграждат, че не може да долови плисъка на лятното море и да усети солта му по устните си.

Но от време на време сънуваше ужасни сънища и ставаше толкова буен, че Юлва го будеше и питаше дали не го е яхнала нощната Мара37 или пък нещо го безпокояло. След като се разсънеше и се подкрепеше за кураж със силна бира, той най-често й разказваше, че в съня си отново се намирал на мавританската галера и гребял до припадък под камшичените удари, плъзгащи се като змии по раменете: чувал стенанията на другарите си и разранените им гърбове се превивали от болка пред очите му.

На сутринта след такава нощ обичаше да седи в дърводелницата до Рап, който никога не сънуваше, и да си спомнят заедно за онези далечни дни.

Но още по-страшни бяха двата кошмара за крал Свен. Мавританската галера бе само спомен от миналото, а когато сънуваше крал Свен и отмъщението му, не можеше да е сигурен, че това не е предзнаменование за някакво нещастие. Затова в такива случаи ставаше най-неспокоен. Описваше на Аса и отец Вилибалд всичко с пълни подробности, за да му помогнат да разтълкува съня си. Веднъж крал Свен му се яви, застанал на носа на боен кораб, който бавно приближаваше, а Орм, само с няколко гребци, отчаяно и безуспешно се мъчеше да избяга. Друг път лежеше в тъмното, без да може да помръдне, и слушаше как Юлва жално вика за помощ, докато някакви мъже я отнасят. После изведнъж видя крал Свен — осветен от пламъци, той настъпваше към него със Синия език в ръка; в този момент се бе събудил.

Аса и отец Вилибалд също мислеха, че тия сънища сигурно означават нещо; а когато разказа на майка си за второто видение, тя избухна в плач. После обмисли всичко по-сериозно и се разведри.

— Може да си наследил от мен дарбата да сънуваш бъдещето — рече тя, — макар че не бих пожелала на никого да я притежава. Досега самата аз не съм спечелила от това — донесла ми е само притеснения и мъка, които бих си спестила без нея. Но едно нещо ме успокоява — до този момент не съм сънувала нещо, което може да се изтълкува като зла поличба. А всички неприятности, които те сполетят, еднакво дълбоко биха засегнали и мен. Затова, ако нещо застрашаваше теб или дома ти, аз също щях да получа някакво предупреждение в съня си.

— Аз пък смятам — обади се отец Вилибалд, — че крал Свен си има достатъчно други грижи и няма толкова свободно време да тръгне да ви търси из тия диви гори. Освен това не забравяйте, че гневът му е насочен предимно срещу мен. Аз хвърлих онзи камък, дето го повали, така както Давид, божият слуга, порази езичника Голиат; а не съм сънувал никакви кошмари. Но все пак не можем да отречем, че пътищата на злото са дълги и объркани и че винаги е добре да сме готови за най-лошото.

Орм беше съгласен с думите му; нареди да подсилят и да изпитат оградата върху защитните стени и заздрави огромната порта с яки кръстосани греди, за да спи по-добре нощем. Скоро споменът за тези кошмари поизбледня, той започна.да мисли по-малко за тях и повече за голямото кръщелно празненство, което възнамеряваше да вдигне в чест на сина си.

Не си губи времето да се мъчи да измисля име за детето, беше категоричен, че ще се казва Харалд.

— Естествено, има опасност да го сполети злочеста съдба — рече той, — щом носи името на някой крал. Но малко са тия, които са имали късмета на крал Харалд или пък са си извоювали такова велико име. От всички владетели, които познавам, само един, Алмансур от Андалусия, беше мъдър като него. Затова мисля, че ще лиша сина си от много възможности, ако не го удостоя с името, което дядо му така достойно носеше.

— Само едно ме притеснява — намеси се Юлва. — То може да го направи нанаситен на жени, какъвто бе баща ми. Те все му се струваха недостатъчно. За един крал такава склонност може да е положителна черта, но мисля, не. е препоръчителна за другите мъже.

— Ще израсне як и силен — каза Аса. — Това се познава отсега, И ако е жизнерадостен и весел, няма да е нужно да носи кралско име, за да хваща жените лесно в примките си. Синът ми Аре бе такъв, макар че това му донесе нещастие. Жените не можеха да му устоят, когато им намигаше и ги дърпаше за плитките. Чувах да го признават сами. Очите му се смееха и винаги беше в безоблачно настроение; беше най-добрият ми син след Орм. Моля Господ да не разреши, Юлва, да изпиташ такава мъка, каквато изживях аз, когато го сполетя беда заради умението му да се хареса на жените и тръгна за Миклагард, но не се завърна.

— Това е и моето желание — рече Юлва, — макар че сега, като си мисля, май бих предпочела синът ми да знае как да се оправя с жените, а не да стои пред тях с вързан език и да не смее да ги покани на танц и да си опита късмета.

— Не е нужно да се безпокоиш за това — обади се Орм. — Няма на кого да прилича, та да е толкова срамежлив.

Започнаха големи.приготовления за празненството по случай кръщението на сина им, на което щяха да поканят много гости — решиха да изпратят съобщение до всички добри люде в околността. Орм държеше да не се стискат за нищо, било то печено, варено или заклано; искаше да предостави възможност на тия горски заселници да видят какво става, когато един вожд отвори вратите си за цели три дни. Щяха да ядат и да пият в църквата, тъй като там имаше най-много място; накрая, на третия ден, когато гостите вече щяха да са развеселени и заситени, отец Вилибалд щеше да им прочете една проповед, а след това — Орм не се съмняваше — мнозина щяха да пожелаят да се покръстят.

Отначало отец Вилибалд категорично забрани празненството да се състои в църквата — такива събития обикновено бяха придружени от шумотевица и светотатства, още повече, че току-що бе довършил олтара си и бе издялал хубав кръст на него. Но накрая мисълта, че по този начин може да спечели много души за правата вяра, надделя и той склони. Две неща измъчваха Юлва: първо, държеше бирата да не е прекалено силна, защото повечето от гостите им бяха луди глави, а на масите редом с мъжете щяха да присъствуват и жени; и второ, не можеше да реши дали да си сложа златната верига, или щеше да е по-разумно тя да остане скрита.

— Последния път, когато бе показана на едно празненство — рече тя, — заради нея се извадиха доста мечове; а хората тук са по-ненаситни за злато, отколкото в Йелинге.

— Моето мнение е да сложиш огърлицата — рече Орм. — Искам всички да видят, че стоиш по-високо от останалите жени, а и няма да ти доставя никакво удоволствие, ако все я държиш заключена.

Всички членове на домакинството вече се включиха в приготовленията за гощавката. По цял ден варяха бира и печаха разни ястия, а Орм все попипваше месото на определените за клане животни и продължаваше да ги угоява.

Един ден от юг през гората се зададе някакъв мъж с два товарни коня и се запъти към къщата. Посрещнаха го топло и го поканиха да влезе. Казваше се Оле; беше стар и години наред бе скитал от къща на къща из гористата област; продаваше кожи и сол и затова му викаха Соления Оле. Навсякъде го познаваха добре. Никой никъде не му беше сторил зло, макар че винаги пътуваше сам — беше слабоумен, затова го смятаха за по-различен от другите; но разбираше много от кожи и човек трудно можеше да го излъже; заради солта беше добре дошъл във всички домове, които можеха да си позволят такова скъпо удоволствие. Когато наближи къщата на Орм, огромните хрътки започнаха да вият; но нито той, нито конете му им обърнаха внимание. Не пожела да прекрачи прага, остана на вратата, докато най-после успяха да го убедят, че свещеника го няма — изпитваше ужас от него.

— Той не е вълк или пък мечка — укорително рече Аса, като сама му поднесе ядене. — Все едно, няма да го видиш, днес отидоха с Рап на риба. Такъв мъдър мъж като теб не трябва да се страхува от божите служители. Но добре си дошъл, седни и яж, старче. Точно навреме идваш със солта, защото запасите ни са почти на привършване, а ще ни трябва немалко количество за кръщелната гощавка, ако искаме да бъде каквато Орм си я представя. Настоява да поставим пред всеки гост по три щипки бяла сол, за да си топял храната; и не само за месото и наденицата, но също и за овесената каша. Мнозина биха казали, че отиваме твърде далеч, въпреки че сме хора с положение, и че маслото и медът са достатъчно добра подправка за кашата, дори при най-тържествени случаи.

Старецът се наливаше с кисело мляко, чупеше парчета хляб, топеше в него и клатеше глава, докато тя приказваше.

— Нищо не може да се сравни със солта — рече той. — Човек трябва да яде колкото може повече от нея. Полезна е за здравето, дава сила и дълголетие. Пречиства тялото от всички вредни неща и подновява кръвта. Всички обичат сол. Гледай сега!

Близначките стояха, хванати за ръце, и се взираха сериозно в стареца, докато ядеше и говореше. Той извади от колана си две зрънца сол и ги поднесе към тях, като весело издаваше звуци с езика си. Те приближиха колебливо; накрая се решиха, взеха кристалчетата и веднага ги засмукаха.

— Виждаш ли! — извика старецът, силно развеселен. — Никой не може да устои на солта.

Но когато привърши с храната и си изпи бирата, а Юлва го заразпитва за новини, готова да се пазари за цената на стоката, се оказа, че в торбите му всъщност не е останала сол; нямаше от бялата, наречена императорска, която Орм искаше за тържеството, само съвсем малко от кафявата.

Аса го заплаши с юмрук.

— Трябваше да ни кажеш това от самото начало — рече тя — и щях да те посрещна по друг начин. Но както винаги съм твърдяла, възрастните хора, тролове и старите волове си приличат — не чакай отплата, като ги тъпчеш с храна.

Но Оле, вече заситен и доволен, отговори, че във всяко разочарование е заложена и някаква утеха.

— Насам са тръгнали и други търговци — продължи той. — Срещнах ги вчера, докато си почиваха в Гьоклиден — единадесет мъже, четиринадесет коня и едно момче. В торбите им имаше пирони, платове и сол. Казаха, че са минали през Дългите дънери и отиват в Смаланд. Не съм ги виждал преди, макар че понякога си мисля, че познавам всички. Вече остарявам, а все нови хора се раждат. Но съм сигурен, че ще ви посетят, водачът им разпитваше за теб, Орм.

Орм се беше оттеглил за следобедна почивка в стаята си, но сега се присъедини към останалите, за да чуе клюките на стареца.

— За мен ли? — учуди се той. — Как се казва?

— Йостен от Йоре, от областта Финвединг е, но никога не бил идвал тук преди. Каза, че години е плавал по море и е вложил цялата си печалба в стоката, която продава, за да се върне вкъщи още по-богат.

— Защо питаше за мен? — поинтересува се Орм.

— Чул да говорят, че си богат и известен, а търговците обичат да посещават такива хора. Имал сребърни украшения за продан, а също хубави стрели и животински сухожилия за лъкове.

— Пита ли за някой друг? — рече Орм.

— Разпитваше и за разни знатни мъже в района, които биха купили стоката му, без да се пазарят и да се оплакват от цената, но от теб се интересуваше най-много.

Известно време Орм седя умълчан; изглеждаше замислен.

— Единадесет души? — повтори той.

— И едно момче — отвърна старецът. — Малко. Такива скъпи стоки, каквито носи той, искат добра охрана. А малчуганът наглежда конете.

— Без съмнение — рече Орм. — Все пак добре е човек да е предупреден, когато към къщата му идва толкова голяма група непознати.

— Не ми се стори да имат лоши намерения — отговори Оле. — Но явно е смелчага — като му казах, че у вас има свещеник, не се уплаши.

Всички се разсмяха.

— Защо се боиш от него? — попита Орм.

Но старецът не желаеше да отговори на този въпрос; само поклати глава и ги изгледа хитро, мърморейки под носа си, че не е толкова глупав и знае, че такива хора са по-страшни и от тролове. После се надигна и без да се мотае повече, напусна къщата.

— Празненството ще се състои след седем седмици — каза му Орм на тръгване. — Ако си наблизо, заповядай. Нищо чудно днес да си ми направил голяма услуга.

Трета глава: ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ, КОИТО ДОНЕСОХА СОЛ, И ЗА ТОВА КАК КРАЛ СВЕН ЗАГУБИ ЕДНА ГЛАВА

На следващата вечер чужденците, за които ги бе предупредил Соления Оле, пристигнаха в Грьонинг. Беше започнало да вали и мъжете заедно с конете си спряха близо до портата. Един се отдели от групата и попита за Орм. Каза, че ще му бъдат благодарни, ако ги приютят за през нощта. Хрътките бяха предизвестили за приближаването на непознатите и Орм вече стоеше на входа заедно с Рап, свещеника и петима мъже, всичките въоръжени добре, с изключение на отец Вилибалд. Мъжът, който ги бе заговорил, беше висок и слаб, загърнат в широко наметало. Избърса дъждовните капки от очите си и рече:

— Такъв дъжд е пагубен за амбулантните търговци — нито балите, нито кожените торби могат да издържат дълго, а на конете съм натоварил сол и платове, които ще пострадат, ако се навлажнят. Затова те моля, Орм, макар че съм непознат за теб, да прибереш на сухо стоката и да подслониш мен и другарите ми. Тази молба ти отправя не някой скитник, а Остен, син на Уге от Орестад във Финведен, потомък на Дългия Грим; братът на майка ми пък беше Стюр Мъдреца, когото всички познават.

Докато говореше, Орм го разглеждаше внимателно.

— Водиш много хора със себе си — рече той.

— Имало е случаи, в които са ми се стрували прекалено малко — отвърна Остен. — Стоката ми е ценна, а тази област не е от най-безопасните за търговци като нас. Дотук всичко мина добре и надявам се, така ще продължи. А в торбите ми може да се намери нещо, което ти или жена ти бихте искали да си купите.

— Покръстен ли си? — попита отец Вилибалд.

— Разбира се, че не — възмутено възкликна Остен. — Нито пък някой от хората ми. Ние сме почтени мъже.

— Сега каза повече, отколкото трябва — строго го порица Орм. — Тук всички сме покръстени, а човекът, който ти зададе въпроса, е християнски свещеник.

— Един чужденец не може да знае тия неща — смирено отвърна Остен. — Наистина, чак сега си спомням, че някакъв мъж, когото срещнахме по пътя, ни спомена за него. Забравил бях; говореше най-вече за теб, Орм, за това, че си известен като гостоприемен домакин и славен боец.

Дъждът се усили още повече, в далечината се чуваше трещене на гръмотевици. Остен погледна към стоката и лицето му се помрачи. Хората му стояха до конете и чакаха, обърнали гръб към вятъра и завили глави в наметките си; а дъждът ги обгръщаше като димна завеса.

Рап се усмихна.

— Ето ти добра възможност да си купим евтина сол — обади се той.

Но Орм заговори:

— Произходът ти може да е знатен, смаландецо, и не искам да си мисля лошо за теб, но не е малко да очакваш от някого да приеме в къщата си единадесет въоръжени мъже. Дори да ти изглеждам негостоприемен, не можеш да ме виниш, че се колебая. Давам ти две възможности: или си иди и търси подслон другаде, или остани тук и се настани заедно с хората и стоката си в банята; но преди това, още на вратата, всички трябва да ми предадат оръжието си.

— Условията ти са много тежки — отговори Остен. — Ако се съглася, аз се поставям заедно с цялото си богатство в твои ръце, а никой не поема такъв риск доброволно. Но смятам, че си достатъчно почтен водач, та да се опитваш да заговорничиш срещу мен. пък съм и в такова положение, че нямам друг избор, освен да приема. Затова нека бъде както ти искаш.

Като каза това, той откачи меча от колана си и го подаде на Орм. После се обърна и накара хората си да побързат да пренесат стоката на сухо. Те незабавно изпълниха заповедта, като преди да влязат, всеки остави до вратата оръжието си. Спънаха конете на полянката до реката — през този сезон там нямаше опасност от вълци.

После Орм покани непознатите да хапнат и да пийнат с него. Когато се нахраниха, той започна да преговаря с Остен за цената на солта и платното; реши, че е честен търговец, защото не поиска повече, отколкото един разумен човек бе готов да даде. Пиха за сделката като приятели. След това Остен се извини, че всички са уморени след дългото пътуване, благодари за хубавата вечеря и се оттегли.

Навън бурята се усили. След известно време чуха, че кравите мучат — нощем ги държаха в сайванта до къщата. Рап и краварят излязоха, за да видят дали някои не са се подплашили и избягали. Вече беше съвсем тъмно, само тук-там проблясваше светкавица. Двамата обиколиха внимателно, но не откриха никакви повреди. Изведнъж в тъмнината един тъпичък глас попита:

— Ти ли си Червения Орм?

— Не съм — отговори Рап, — но съм заместникът му в тая къща. За какво ти е?

Блесна светкавица и той видя, че говореше малкото момче, което търговците бяха довели със себе си.

— Искам да го попитам колко ще ми даде за собствената си глава — каза то.

Рап се наведе бързо и го сграбчи за ръката.

— Що за търговец си ти?

— Ако му разкажа всичко, което знам, сигурно ще ми даде нещо — възбудено отвърна момчето. — Остен е продал главата му на крал Свен и сега е дошъл, за да я вземе.

— Ела с мен — рече Рап.

Двамата забързаха към къщата. Орм си беше легнал с дрехите — бурята и присъствието на непознатите го безпокояха. Вестите, които му донесе Рап, моментално го разсъниха. Забрани им да палят светлина и си облече ризницата.

— Как успяха да ме измамят? — запита той. — Оръжието им е тук.

— В денковете имат скрити мечове и брадви — отговори момчето. — Казват, че си струвало да се потрудят за главата ти. Но на мен не смятат да платят, затова ме изгониха на дъжда да пазя конете. Няма да ми е жал, ако нещата се обърнат срещу тях — вече не съм на тяхна страна. Ще дойдат всеки момент.

Хората на Орм бяха вече будни и въоръжени. Заедно с него и Рап наброяваха деветима; но някои бяха стари и на тях не можеше да се разчита, когато дойде време за бой.

— По-добре веднага да отидем там — каза Орм. — Ако имаме късмет, ще ги заварим в спалнята им.

Рап открехна вратата няколко пръста и погледна навън.

— Щастието е с нас — рече той. — Започва да просветлява. Ако се опитат да бягат, ще се превърнат в чудесни мишени за стрелите ни.

Бурята беше утихнала и луната едва започваше да блещука през облаците.

Юлва наблюдаваше мъжете, които се измъкваха през вратата.

— Бих искала всичко да е свършило — промълви тя.

— Не се притеснявай — отвърна Орм — и стопли бира. Някой може да има нужда от нея, щом си свършим работата тая нощ.

Тихо се прокрадваха през тревата към банята. До нея имаше навес за дърва; тъкмо стигнаха там, и непознатите бавно отвориха вратата. През процепа се виждаха сивкави лица, проблясваше оръжие. Орм и неколцина от другарите му веднага хвърлиха натам копията си, но не улучиха. После крясъци и бойни викове изпълниха въздуха, входът се задръсти от тела и търговците наизскачаха навън. Орм се наведе и грабна огромния дръвник, конто стоеше до входа на навеса. Ръцете му едва не се пречупиха от напрежението; вдигна го, пристъпи напред и с всичка сила го запрати към отворената врата. Първите излезли успяха да отскочат навреме, но дръвникът удари стоящите отзад и те, стенейки, се проснаха на земята.

— Това беше умна идея — промълви Рап. Търговците бяха смелчаги — макар че нещата се развиха неочаквано за тях, всички, които бяха на крак, веднага се втурнаха в атака. Последва жестока и доста объркана битка — когато луната влизаше в облак, бе трудно да се различи кой е враг и кой — приятел. Двама нападнаха Орм; с единия той се справи бързо, но другият, нисък и доста набит мъж с яки крайници, нападаше като козел с наведена глава. Събори Орм на земята и го намушка с нож в бедрото. Орм пусна меча; с една ръка обгърна врата на противника си и го стисна с все сила, а с другата сграбчи за китката ръката, която държеше ножа. Дълго се търкаляха в дъжда; непознатият имаше къс врат, беше як като мечка и хитър като трол. Накрая се търколиха до стената на банята — там Орм имаше по-добра опора и промени хватката си. Мъжът започна да издава звуци, които наподобяваха хъркане; после нещо изпука във врата му и той престана да се бори. Орм скочи на крака и взе меча си; но раната го измъчваше, не можеше да пристъпи от болка, макар че чу как двама от другарите му викат за помощ в тъмнината.

Тогава над глъчката от звън на оръжие и крясъци на ранени и умиращи се надигна страхотен вой — отец Вилибалд, стиснал копие в ръка, пристигаше тичешком с огромните ирландски кучета, които бе пуснал от колибата. И четирите бяха побеснели, от устите им излизаше пяна. Нахвърлиха се диво върху търговците; те се вкамениха от ужас, като ги видяха — с размерите си на четиримесечни телета бяха необичайно зрелище за тях. Онези, които успяха да се отскубнат от противниците, побягнаха към реката, следвани по петите от кучетата и хората на Орм. Двама бяха настигнати и убити, но трима успяха да я прегазят и да се спасят. Орм куцукаше след тях колкото можеше, безпокоеше се да не би Остен да е сред избягалите; но когато се върна до къщата, завари Рап, седнал на един пън и облегнат на брадвата си, да разглежда някакъв мъж, който бе проснат в краката му.

— Ето го и самия главатар — каза Рап, щом видя, че Орм пристига. — Но един господ знае дали е жив или умрял. Беше честен противник, трябва да му се признае.

Остен лежеше по гръб, бледен и облян в кръв, а шлемът му зееше разцепен от удара, който Рап му бе нанесъл с брадвата. Орм седна до другаря си и сведе поглед към победения враг — гледката така го зарадва, че забрави болката си. Юлва и Аса дотърчаха от къщата — по лицата им се четеше радост, примесена с безпокойство. Опитаха се да убедят Орм, че веднага трябва да се прибере, за да му превържат раните; но той не помръдна и загледан в Остен, си мърмореше нещо под носа. Накрая отрони:

Знам какъв подарък трябва да изпратя, за да е достоен за Свен, за събрата: главата си той ще получи от мене, но с коса, която не ще е червена.

Отец Вилибалд също дойде при тях. Прегледа раната на Орм и му нареди незабавно да влезе вътре; допълни, че ако не може да върви сам, трябвало да се остави.Рап и жените да го пренесат. После се наведе над Остен и опипа с пръсти мястото, където бе попаднала брадвата.

— Жив е — рече той накрая, — но не мога да кажа колко още ще живее.

— Ще изпратя главата му на крал Свен — обади се Орм.

Но отец Вилибалд рязко отвърна, че такова нещо е немислимо и че Остен, заедно с останалите ранени търговци, трябва да се пренесе в къщата.

— Последиците от тая схватка ще ми създадат доста работа през следващите дни — радостно добави той.

Беше упорит човек, особено когато ставаше дума за болни и ранени; тогава никой не смееше да противоречи на нарежданията му. Затова всички, които бяха в състояние, помогнаха да прехвърлят ранените в къщата и да ги настанят удобно.

Орм припадна веднага след като го качиха в стаята и му превързаха раните — беше загубил много кръв; но на следващия ден се чувствуваше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Със задоволство размишляваше върху случилото се; нареди да оставят момчето на търговците завинаги в къщата му и да се отнасят с него като с член от семейството. Уведомиха го, че е загубил двама души и че още двама са тежко ранени, а също и едно от кучетата; но отец Вилибалд се надяваше, че с божия помощ всички ще се възстановят. Орм скърбеше за загубените си другари, но се утешаваше с мисълта, че нещата можеха да имат и далеч по-тъжен край. От търговците трима избягаха през реката, а Остен и още двама, макар и ранени, бяха още живи. В банята откриха двама други, които дръвникът беше повалил. Единият бе мъртъв, а вторият имаше счупен крак и премазано стъпало. Отец Вилибалд нареди да преместят всички ранени в църквата и ги настани на сламеници. Грижеше се за тях много внимателно и с всеки изминал ден ставаше ясно, че малкият свещеник съвсем не е недоволен от тези си задължения. Напоследък рядко се бе налагало да използува познанията си по медицина и понякога се чудеше как да използува времето.

Скоро Орм отново беше на крака и по нищо не личеше, че е бил ранен. Един ден отец Вилибалд седна на масата и лицето му изглеждаше по-весело от обичайно; обяви, че дори Остен, който бил най-тежко ранен, сякаш пече започва да се поправя.

Рап скептично поклати глава при тая новина.

— Ако е така — рече той, — ръката ми не е точна както преди.

Орм също не прие вестта кой знае колко радостно.

Четвърта глава: КАК ОРМ ДЪРЖА ПРОПОВЕД ПРЕД ТЪРГОВЕЦА НА СОЛ

Новината за битката в Грьонинг скоро се разчу и Гудмунд от Уваберг пристигна там на кон, придружен от тълпа далечни и непознати за Орм съседи, които искаха да научат подробности от самия извор. Пийнаха порядъчно от бирата му и надаваха възторжени възгласи; когато той им описваше схватката. Това, твърдяха те, е много хубаво, случката щяла още повече да утвърди доброто име на граничната област и да вдъхне на външния свят по-голямо уважение към нейните обитатели. Доста похвали казаха също и за огромните кучета, молеха Орм да благоволи да допусне при тях кучките им; а когато им показаха всичката сол и платно, както и останалата плячка, започнаха да въздишат защо на тях не се е паднал тоя късмет. Преговаряха за цената на спечелените коне и се споразумяха бързо — Орм бе събрал много повече, отколкото му бяха необходими, и чувствуваше, че е нечестно да им иска прекалено висока цена, след като сам не е платил нищо за тях. После по-ячките измежду гостите се опитаха да повдигнат дръвника; и макар че зрителите споменаваха за разни мъже, вече покойници, които познавали в детството си и които можели да се справят и с по-тежки задачи от тази, никой не успя да го запрати така далеч, както Орм. Това още повече повдигна духа му; каза им да не приемат неуспеха си прекалено навътре.

— Не съм сигурен, че дори самият аз мога да го хвърля пак дотам — успокои ги той — без помощта на тоя голям гняв, дето дава сили на човек в такъв момент.

Всички бяха любопитни да видят Остен; учудиха се много, че Орм му е подарил живота. Нож в гърлото, заявиха те, е най-доброто лекарство за хора като него и настоятелно съветваха Орм да не създава излишно безпокойство за себе си и за околните, като го пусне на свобода. Ако това стане, твърдяха те, уверени са, че непременно ще си навлече неприятности, защото познават смаландците добре и знаят, че те не се променят лесно. Много от тях искаха да влязат в църквата, за да видят Остен и да поговорят с него; интересно им бе да разберат дали граничната област според него е подходящ терен за преследване на глави. Но отец Вилибалд залости вратата и остана глух за молбите им. Каза, че е възможно да ги пусне някой ден, ако такава е божията воля, но сега не би ги оставил да тормозят ранения, който едва може да повдигне глава.

Така че те трябваше да се откажат от това удоволствие; но преди да си тръгнат, всички единодушно заявиха при прощалния тост, че Орм вече може да се смята за водач дори сред гьоингите и че е достоен потомък на Свен Мишия нос, макар да се е оставил да го покръстят. Заклеха се, че ще застанат на негова страна във всички стълкновения, които биха възникнали впоследствие.

Орм даде всекиму по мярка сол като прощален дар, а също и за да поддържа добросъседските отношения. После те напуснаха Грьонинг в буен галоп и в чудесно настроение — полюшваха се на седлата и пищяха като сойки.

Момчето се разтревожи много, когато научи, че има голяма вероятност Остен да се оправи — беше сигурно, че това ще му донесе нещастие. Щом като е жив, той без съмнение ще го убие при първа възможност, за да си отмъсти. Но Орм го увери, че каквото и да е мнението на Остен по въпроса, нищо лошо няма да му се случи и хич да не си разваля съня заради това. Момчето се казваше Улф и още от самото начало Аса и Юлва го глезеха много, просто не знаеха как да го възнаградят за голямата услуга, която направи на всички им. Аса лично започна да му шие по-хубави дрехи; двамата с отец Вилибалд смятаха, че несъмнено момчето е божи пратеник, дошъл да ги спаси от хитрините па Дявола. Попитаха го как е станало така, че е тръгнал с търговците. Той отвърна, че избягал от своя жесток чичо, при който живеел долу по крайбрежието; там търпял много лишения и грубости, след като майка му и баща му се удавили по време на риболов; и че търговците го наели, за да се грижи за конете им.

— Но ми даваха малко за ядене — продължи то — и все бях гладен, освен когато успявах да открадна нещо от къщите по пътя; а нощем трябваше да будувам и да пазя конете. Биеха ме, ако нещо им се случеше. Но най-лошото бе, че никога не ми позволяваха да яздя, колкото и уморени да бяха краката ми. Все пак с тях беше по-добре, отколкото при чичо ми но не ги обичам, радвам се, че се отървах. Тук имам всичко, което ми липсваше преди: достатъчно храна и собствено легло; с удоволствие ще остана завинаги при вас, стига да не ме изгоните. Дори не ме е страх да се покръстя, ако се налага.

Отец Вилибалд го увери, че това наистина е абсолютно необходимо и че ще го покръсти веднага щом го посвети в християнското учение. Юлва пък му възложи да пази Одню и Людмила, които вече можеха да ходят и лесно се измъкваха от къщата; дори на два пъти бяха разтревожили всички — намериха ги чак долу при реката. Момчето изпълняваше усърдно тези задължения и ги придружаваше навсякъде; твърдеше, че това е по-приятно, отколкото да пазиш конете. Можеше да свири с уста по-добре от всички други и знаеше много мелодии, дори имитираше най-различни птици; затова още в самото начало и двете момичета се влюбиха в него. Скоро всички го наричаха Веселия Улф заради вечно доброто му настроение.

Остен и двамата му ранени другари бяха вече достатъчно укрепнали, за да ги преместят от църквата в банята, където постоянно ги наблюдаваше въоръжен пазач. Сега отец Вилибалд се опита да ги въведе в християнството, но скоро дойде при Орм и заяви, че душите им са камениста и съвсем неплодородна почва за семената на божията милост; после добави, че тъкмо това и е очаквал.

— Не съм суетен — продължи той — и не се стремя към слава и почести. Но все пак бих се почувствувал възнаграден за дългогодишния си труд, ако стана първият свещеник, покръстил смаландец. Досега не съм чувал някой да е направил това; и ако го осъществя, господ наистина ще се зарадва. Но се съмнявам много, че. ще успея да убедя тези хора — невероятно упорити са. Няма да е зле да ми помогнеш, Орм. Дай му някой друг съвет на този Остен.

Орм сметна предложението за мъдро и уместно; каза, че с удоволствие ще помогне доколкото може.

— Обещавам ти, че ще се покръстят и тримата, преди да напуснат тая къща — добави той.

— Не мога да сторя туй, преди да съм ги посветил в учението ни — рече отец Вилибалд, — а те изобщо отказват да ме слушат.

— Но ще се вслушат в мен — каза Орм.

Заедно се отправиха към банята; Орм и Остен се срещаха за пръв път от нощта на схватката. Смаландецът спеше, по отвори очи още щом влязоха. Главата му беше омотана в превръзки, които отец Вилибалд сменяше всеки ден. Той бавно се надигна в седнало положение, придържайки глава с длани, и се втренчи в Орм.

— Тази среща е щастлива за мен — промълви Орм, — главата ми още си стои на раменете, всъщност дори по-здраво от твоята. Освен това ти дължа благодарности — много мило беше от твоя страна да ми донесеш цяло богатство току пред вратата, Но ти май очакваше, че нещата ще се развият другояче.

— Щеше да е друго — отвърна Остен, — ако момчето не бе извършило предателство. Орм се засмя.

— Не съм си и мислил — рече той, — че тъкмо ти ще се оплакваш от предателство. Но искам да ми отговориш на един въпрос. Ти се опита да ми вземеш главата, кажи сега, кой има право на твоята?

Остен седя известно време умълчан. После отрони:

— Нямах късмет в тая работа. Това е всичко, което мога да кажа.

— Късметът, съвсем щеше да ти изневери — каза Орм, — ако не беше този благочестив мъж, на когото наистина си страшно задължен. Щом чух, че крал Свен иска да му занесат глава, първата ми мисъл беше да му изпратя твоята, но този служител па Христа ме разубеди да изпълня намерението си. Той ти възвърна живота и излекува раната ти, но това не го задоволява, толкова е всеотдаен, че сега иска да спаси и грешната ти смаландска душа. Затова решихме да те покръстим заедно с хората ти. И нямаш думата тук, защото твоята глава ми принадлежи и ще правя с нея каквото си поискам.

Остен ги прониза с мрачен поглед.

— Семейството ми е голямо и могъщо — рече той — и никой от нас не е получил рана или пък обида, без да отмъсти за нея. Затова помни, скъпо ще платиш за това, което си ми причинил, но ще ти излезе още по-солено, ако чрез принуда ме подложиш на такова унижение.

— Не става и дума насила да те карам да направиш нещо — отвърна Орм. — Имаш свободата да избираш. Как предпочиташ: да ти напръскат главата със светена вода, или да я напъхат в чувал и да я изпратят на крал Свен? Обещавам ти, ще я опаковаме много внимателно, за да пристигне в добро състояние — държа той да познае чия е. Може би ще е най-добре да я съхраним в сол; сега имаме голям запас от кея.

— Никой от моето семейство не е бил кръщаван — каза Остен. — Християни са само робите ни.

— Очевидно не знаеш, че Христос е наредил да се покръстят всички хора, в това число и смаландците. Отец Вилибалд може да ти цитира целия пасаж.

— Точните му думи са следните — обади се свещеникът: — „Тръгнете по света и проповядвайте божието слово на всички хора и ги кръщавайте.“ На друго място пък споменава: „Този, който вярва и се покръсти, ще спаси душата си, а този, който не вярва, ще гори н пъклен огън.“

— Нали виждаш — рече Орм. — Изборът си е твой.

В ада без глава ще попаднеш ти,

затова с вода днес се покръстн.

— Греховете ти са много и са страшни — каза отец Вилибалд. — а душевното ти състояние е ужасно; но така е с повечето хора в тази страна. Ако се оставиш да те покръстя, ще влезеш в числото на блажените и когато Бог се яви на небето, за да съди човечеството, което сигурно ще стане съвсем скоро, твоята душа ще бъде сред спасените.

— И още нещо — добави Орм. — От този момент нататък господ ще те подкрепя. Сигурно вече си разбрал колко е дълга ръката му от това, което се случи, когато се опита да ме убиеш. Преди да започна да вярвам в Христос, не съм бил никога така добре. Трябва само да се отречеш от старите богове и да кажеш: „Няма друг освен Бог и Христос е неговият пророк.“

— Не пророк — строго се намеси отец Вилибалд, — неговият син.

— Неговият син — бързо се поправи Орм. — Това исках да кажа. Знам фразата много добре; просто грешка на езика. Това е заради неправилната вяра, която изповядвах по времето, когато служех в Андалусия на Алмансур от Кордова. Но то бе отдавна, минаха вече четири години, откак един свят епископ ме покръсти в Англия, и оттогава Христос ме подкрепя във всичко. Предава враговете в ръцете ми, така че не само ти, но и крал Свен е безсилен да ми стори зло. Има и още много преимущества. Роден съм си късметлия, но откакто приех Христовата вяра, ми върви двойно повече.

— Не мога да отрека, че късметът ти е по-добър от моя — каза Остен.

— Но стана такъв чак след като се покръстих — отговори Орм. — Преди това не познавах друга религия освен вярата в старите богове и ме преследваха нещастия. Две години бях роб и гребах в галерата на Алмансур, окован за мястото си с верига. Вярно, спечелих меча, който виждаш тук; сигурно най-красивото оръжие, изработвано досега. Дори Стюрбьорн, който разбираше от такива неща повече от всеки друг, държейки го в ръка, заяви в салона на крал Харалд, че не бил виждал по-хубав меч от този; но и той не е достатъчна отплата за всичко, което преживях. После приех религията на андалусците, така бе заповядал господарят Алмансур, и в дар получих огърлица, чиято стойност с неизмерима. Но заради нея ме раниха тежко в двореца на крал Харалд, независимо че носех андалуската си ризница и щях да умра, ако не беше този дребен свещеник и умението му да лекува. Най-накрая се покръстих и бог ме прие под крилото си; веднага спечелих дъщерята на крал Харалд, която е най-ценното украшение сред моите притежания. Ето, ти сам се увери как господ ми помогна да се справя с теб и с всички, които бе довел да ме убият. Ако размислиш хубавичко, а ти си умен мъж, ще разбереш, че няма да загубиш нищо, като се покръстиш; напротив, ще спечелиш, дори ако не смяташ за достатъчно важен факта, че главата ти ще си остане на раменете.

Това бе най-дългата проповед, която Орм бе произнасял през целия си живот, и по-късно отец Вилибалд призна, че като се има предвид липсата му на опит в това изкуство, той безспорно се бе представил доста добре.

Остен размишляваше дълго. После каза:

— Ако всичко, дето казваш, е истина, действително не си загубил, като си станал християнин; обратно, спечелил си от това. Не е малко да получиш дъщерята на крал Харалд за жена, нито пък е за пренебрегване стоката, която взе от мен. Но в Смаланд, там, където живея, има християни, които са роби — те съвсем не са достоен образец за своята религия. Как мога да съм сигурен, че няма да ме сполети тяхната съдба. Кажи ми едно нещо: ако сторя това, което ме съветваш, какво ще направиш после с мен?

— Ще те освободя; ще те оставя да си вървиш с мир — отговори Орм. — А също и хората ти.

Остен го погледна недоверчиво; накрая кимна с глава.

— Ще повярвам, че смяташ да изпълниш обещанието си — рече той, — ако се закълнеш пред всички тук; макар че не мога да разбера какво ще спечелиш, като ме покръстиш.

— Редно е — отвърна Орм — и аз да извърша нещо, с което да доставя удоволствие на господ и неговия син, след всичко, което те направиха за мен.

Пета глава: ЗА ГОЛЯМАТА ГОЩАВКА И ЗА ТОВА КАК БЯХА ПОКРЪСТЕНИ ПЪРВИТЕ СМАЛАНДЦИ

Щом отмина роенето на пчелите и първото сено бе прибрано в хамбара, Орм събра съседите си на голямо кръщелно празненство. Както беше предвидил от самото начало, то продължи три дни и във всяко отношение бе съвсем различно от останалите дори и само заради това, че от първия, до последния миг не се извади оръжие, макар в края па всяка вечер гостите да бяха съвсем пияни — както се и предполага да бъде на гуляй, даден от такъв знатен господар. Едно-единствено произшествие възникна през първата вечер, когато в порива на алкохолното опиянение двама млади отидоха в колибата на големите кучета, за да си поиграят с тях. Единият изхвръкна навън моментално. Беше получил само няколко драскотини и дрехите му висяха на парцали: но другият опита да се съпротивява. Известни време се чуваха само писъци; после две жени от семейството, които кучетата познаваха, нахълтаха вътре и го спасиха — ръцете и краката му бяха разкъсани, а едното му ухо липсваше. Пируващите се развеселиха много, когато научиха за това, и започнаха да хвалят хрътките; твърдяха, че те са гордост за областта; но повече никой не се опита да ги закачи.

Аса и Юлва с труд намериха място за сън на всички гости — дойдоха повече от поканените и доста от тях бяха довели синовете и дъщерите си. Почти нямаше свободно пространство, макар че мнозина от по-старите всяка вечер доволно си заспиваха на пейките, където бяха вечеряли, или пък под тях, на пода, и оставаха там през цялата нощ, спестявайки доста грижи.

Младежите се справяха добре — девойките бяха настанени в един хамбар, а младежите — в друг, върху първокласно меко сено. Нямаше никакви оплаквания, независимо че изненадващо много от тях срещаха трудности, когато трябваше да открият съответния хамбар, и често ги бъркаха; или пък, след като вече са го намерили, с мъка се задържаха там. На сутринта девойките, поруменели, шепнешком разказваха на майките за греховете си от предната нощ, за това колко трудно било да се различи една купа сено от друга и получаваха предупреждение да внимават да не би още някой младеж да се спъне в краката им на следната вечер — репутацията на едно момиче лесно можеше да пострада, ако различни мъже се препъваха непрекъснато в него. Последваха дълги приятелски разговори между съответните родители; така, общо взето, до завършване на празненството се уговориха седем или осем венчавки. Това достави удоволствие на Орм и Юлва — явно гостите им, както старите, така и младите, прекарваха добре. Само отец Вилибалд мрачно мърмореше под носа си, без да направи обаче каквито и да е изявления относно начина, по който се забавляват.

Но имаше доста неща да каже по някои други въпроси. Още първия ден, след като всички гости бяха настанени по местата си в църквата и всеки, мъж или жена, получи началната чаша бира, той запали пред олтара три восъчни свещи, отляти от него и от Аса. Там, под собственоръчно изработения кръст, говори на събралите се за светото място, в което се намират.

— Богът, който властвува в този дом — рече той, — е единственият истински бог; той превъзхожда всички други по мъдрост, сила и способност да дарява щастие. Храмът му, отворил сега вратите си за вас, е място, в което царува мир; защото самият той живя в мир и му се радваше, и го предаде на тези, които дойдоха за помощ при него. Пристигнахте тук от места, където владее тъмнина и ерес, за да си отпочинете в негово присъствие, и ще се върнете пак към тъмнина и ерес, когато си отидете, ще потънете в грехове и ще се отдадете с радост на гнусните си навици до мига, в който животът ви свърши и заемете мястото си сред тълпата от прокълнати. Но Христос предлага всеотдайно приятелството си дори на вас, които непрестанно обиждате името и учението му; затова сте приети в неговия дом. Той иска всички хора да са щастливи; така превърна водата в хубава бира, когато се скиташе по света — за да дари с радост приятелите си. Но скоро ще настъпи момент, в който ще престане да е благосклонен към тези дето се отказват от покровителството му. Ужасни ще са техните страдания, щом почувствуват върху гърба си бича на неговия гняв, по-страшни дори от мъките, които изпитал вождът от онази песен, умирайки в ямата със змии. Нима не сте съгласни, че е страшно да си негов враг? Но засега предложението му все още важи и всеки, който желае, може да му служи и да си осигури закрилата му просто като се покръсти. А тези, които не сторят това, ще се спасяват както могат.

Гостите с интерес слушаха речта на отец Вилибалд, шепнеха си, че голяма част от разсъжденията му не са лишени от мъдрост, макар че не можеха да приемат сериозно някои от твърденията му. Виждаше се, че старите слушат по-внимателно от младите — защото момците и девойките не можеха да откъснат погледите си от Юлва. Тя наистина представлявате чудна гледка — притежаваше зряла и спокойна красота, изпълнена с добри намерения към всички наоколо. Облечена бе в нова рокля, ушита от най-скъпия плат, който бяха открили в торбите на Остен, извезан с коприна и сребро; а на шията си бе окачила андалуската огърлица. От начина, по който я бяха зяпнали повечето гости, личеше, че такава жена и такова украшение са нещо, което рядко може да се види; и Орм се почувствува още по-доволеч, като се увери, че те са оценени по достойнство.

Щом свещеникът свърши, Орм се опита да убеди неколцина от по-мъдрите гости, че разумният, мъж не би пропуснал ла се покръсти, ако държи на интересите си; но единственият резултат от това бе, че двама от тях заявиха, че по този въпрос си струва да се помисли. Дори няколко часа по-късио, когато всички бяха започнали да се понапиват, не успя да постигне повече.

Следващият ден беше неделя и отец Вилибалд разказа на гостите как Господ сътворил света за шест дни и на седмия почивал. Тази история им хареса много. После им обясни как Христос възкръснал на същия този ден много години по-късно, но в това им беше по-трудно. да повярват.

Накрая доведоха Харалд Ормсон в църквата, за да го покръстят. Аса го занесе до коритото и отец Вилибалд изпълни церемонията възможно най-тържествено, като пееше толкова силно молитви на латински, че заглуши ревящото бебе и накара присъствуващите да потреперят по местата си. Когато службата свърши, вдигнаха тостове за детето и в памет на трите героични личности — Харалд Синия зъб, Свен Мишия нос и Ивар Широката прегръдка, чиято кръв течеше във вените му.

След това всички отидоха до реката да наблюдават покръстването на смаландците. Доведоха Остен и другите двама от банята и ги накараха да нагазят във водата. Те застанаха в една редица, гологлави и начумерени, а отец Вилпбалд се настани пред тях в мялка лодка. До него беше Рап; държеше няколко копия, в случаи че смаландците опитат да се съпротивляват. Свещеникът редеше молитви, а гласът му потреперваше от радостната възбуда — този миг бе велик за него. После ги накара да сведат глави и със замах ги поръси с върбовото клонче. След това ги благослови поред, полагайки ръце върху всяка глава; наведе се от лодката си застрашително напред, за да им даде по една братска целувка по челото.

Те изтърпяха всичко това със съвсем безизразни лица, сякаш не забелязваха присъствието на отец Вилибалд или пък това, което прави с тях и събраните на брега наблюдатели.

Когато прегазиха обратно на брега, Орм им каза, че са свободни да вървят където пожелаят.

— Но преди да тръгнете — добави той, — искам да ви дам още един пример за християнско милосърдие, господ заповядва на нас, християните, да сме щедри към враговете си дори ако са се опитали да ни вземат живота. Не бих искал да се покажа по-малко религиозен от останалите и ще спазя тази заповед.

Нареди да дадат на всекиго от тримата храна за из път — същата, от която гостите с удоволствие бяха яли в църквата предната вечер. Подари им също по един кон — от тези, които бяха довели с кервана си.

— Сега си вървете с мир — рече той — и не забравяйте, че сте последователи на Христа.

Остен се втренчи в него и за пръв път през този ден проговори:

— Аз съм човек с дълга памет — бавно изрече той така, сякаш беше много уморен.

Не каза нищо повече, качи се на коня си, мина през портата и заедно с двамата си придружители изчезна в гората.

След това всички се върнаха в църквата, а гощавката продължи толкова весело и шумно, че когато отец Вилибалд се опита да им разкаже още нещо за християнството, не успя да вземе думата. Гостите заявиха, че предпочитат да слушат за приключенията на Орм из чуждите земи и за враждата му с крал Свен. Орм удовлетвори молбата им.

Населението от тази област не изпитваше кой знае каква любов към крал Свен. Пограничните обитатели имаха една особеност — бяха щедри на похвали, когато се отнасяше до умрелите вече крале, но рядко казваха нещо добро за живите. Затова избухнаха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи, когато Орм им разказа как отец Вилпбалд хвърлил камък по крал Свен и така го цапардосал по устата, че я разкървавил и му разклатил зъбите. Гостите побързаха да си налеят, за да пият за здравето на малкия свещеник. Мнозина се клатеха напред-назад на пейките си с широко отворени уста и стичащи се по страните сълзи, а други не можеха да преглътнат бирата си от смях и я изплюваха пред себе си на масата. Всички се развикаха весело, че никога не са чували толкова дребничък човек да извърши подобно геройство.

— Господ ме вдъхнови тогава — скромно отвърна отец Вилибалд. — Крал Свен е враг на Бога, затова слабата ми ръка успя да го повали.

— Чували сме — намеси се един известен гост на име Ивар Ковача, който седеше близо до Орм, — че крал Свен мрази всички християни и особено техните свещеници; убивал ги при първа възможност. Не ще е трудно да се досетим за причините на тази ненавист, след като ръката на такъв човек му е нанесла подобен удар. Едва ли има по-голямо унижение за един крал. Това е нещо, което трудно се забравя.

— Особено ако е загубил някои друг зъб — обади се едър земевладелец от по-далечиия край на масата, наричан Черния Грим от планината. — Всеки път, щом захапе кора хляб или някой овчи кокал, ще си спомня тази случка.

— Така е — обади се трети, на име Уфе Сакатия. — Същото стана с мен, когато загубих крака си при кавгата със съседа ми Торвалд от Лангалед. Както се карахме, той замахна към крака ми и аз не отскочих навреме. Много след като чуканчето зарасна и се бях научил да ходя с дървения крак, продължавах да се чувствувам слаб и уморен не само когато стоях прав, но дори ако седях или лежах в леглото — жена ми може да потвърди, защото дълго време живя като вдовица. Но накрая ми провървя — проснах Торвалд на собствения му праг със стрела в гърлото и изведнъж се почувствувах толкова жизнен, че подскочих нависоко и си счупих и здравия крак. До ден днешен тази енергия не ме е напуснала.

— Не отец Вилибалд е причината брат ми да преследва християните — рече Юлва. — Винаги ги е мразил, особено откакто баща ми взе тяхната страна и се остави да го покръстят. Не можеше да погледне дори светия епископ Попи, който беше толкова благ човек, без да започне да мърмори нещо против него; макар че повече не смееше да направи, докато властта бе в ръцете на баща ми. Но сега, ако слуховете са верни, убива всякакви — и епископи, и свещеници, — само да му паднат в ръцете. Дано да умре скоро.

— Лошите хора често пъти имат дълъг живот — каза отец Вилибалд, — но все пак е по-къс от ръката на божието провидение. Те няма да избягнат неговото отмъщение.

В далечния край на една от масите започнаха да съчиняват рими.

Там бяха настанени младите и настроението беше най-весело. Същата вечер те измислиха едно иронично стихче, което след това н продължение на години се пееше по границата, по празненства, по време на вършитба или при обработка на лена. Разпространи се под името „Балада за крал Свен“. Началото постави Гисле, синът на Черния Грим — добре сложен младеж с черна коса и светла кожа. Беше изключително срамежлив с жените, макар че в главата му всичко си беше наред и често го виждаха да хвърля съвсем не враждебни погледи към някое от присъствуващите момичета. Всички в семейството смятаха тази му черта за много странна и се притесняваха; и най-мъдрите от тях не знаеха как да го излекуват. Досега той бе седял мълчалив на мястото си, изцяло зает с храната и пиенето, въпреки че явно бе не по-малко словоохотлив от останалите. Срещу него седеше девойка на име Ранви, хубавичка девица с чипо носле и трапчинка на брадичката момиче, което лесно можеше да накара един мъж да се умълчи. Прокрадваше погледи към нея още откакто бе заел мястото си през първия ден на гощавката, но не беше посмял да я заговори и се вцепеняваше от ужас, когато се случеше да срещне очите й. Веднъж-дваж тя дори го бе сгълчала за неохотата му да разговаря, но това не даде никакви резултати. Сега хубавата бира го бе окуражила, а историята за унижението, на което отецът бе подложил крал Свен, го разсмя до сълзи. Изведнъж той започна да се люлее на пейката, зяпна с уста и гръмогласно извика:

Най-малкото бе това,

че свещеник предизвика

крал Свен — той подир това

тебе пък в калта натика.

— Ето нещо ново! — възкликнаха най-близкостоящите. — Гисле се оказа поет. Съчинява стихове за крал Свен. Но това е само половината. Давай нататък!

Мнозина от гостите започнаха да предлагат варианти как да ги продължи, но не беше лесно да се намерят думи с подходяща дължина и завършек. Накрая самият Гисле се сети и съчини поемата така. че да може да се пее е една стара и добре позната мелодия:

И все за повече ламтеше

крал Свен.

Реши, че по-велик от Тор е,

крал Свен.

Ала отецът камък хвърли

ожесточен

и по лице със стон се свлече

крал Свен!

— Той е поет! Измисли цяло стихотворение! — викнаха околните, но най-силно от всички крещеше Ранви.

— Чуйте младите! — рекоха възрастните в другия край на масата. — Откриха поет между тях. Синът на Черния Грим списал балада за крал Свен. Кой може да си представи? От теб ли е наследил тоя талант, Грим? Ако не е от теб, от кого, моля?

Помолиха Гисле да издекламира стихотворението пред всички. Страхът му го напусна, щом видя, че самият Орм кима с глава и се усмихна; сега вече можеше да срещне погледа на Ранви, без да извръща своя.

— Мога да ти съчиня още стихове, дори по-хубави — сядайки, наперено й заяви той.

Черния Грим, бащата на Гисле, цъфтеше от гордост и задоволство. Каза, че когато бил млад, често чувствувал в себе си поетичен талант, но все нещо се случвало и му пречело да изрази вдъхновението си с думи.

— Все пак е странно — добави той, — че притежава такова дарование; срамежлив е, особено когато наоколо има момичета, макар че му се ще да се отърве от тази скованост.

— Повярвай, Грим — рече Юлва, — вече няма да се срамува от тях. Помни ми думата. Сега, след като се прояви като поет, всичките ще му се обесят на врата, стига да успеят да се намърдат до него. Баща ми, който притежаваше голяма житейска мъдрост, обичаше да казва, че както мухите на рояци кацат по храната, но щом надушат меда, я оставят, така правят и момичетата, когато разберат, че сред тях има поет.

Орм седеше загледан в чашата с бира; лицето му беше загрижено, не чуваше какво се говори наоколо. Аса го попита дали нещо го притеснява, но той само промърмори разсеяно и не отвърна на въпроса й.

— Ако добре го познавам, съчинява стих — рече Юлва. — Винаги има такъв неспокоен вид, когато го обхване творческото вдъхновение. Странно нещо са поетите — щом в една стая има двама поети и единият измисли нещо, другият не може да си отдъхне, докато не създаде в отговор творба, която смята за по-хубава от тази на съперника.

Поставил длани на коленете си, Орм се люлееше на пейката, въздишаше дълбоко и мънкаше нещо с глух глас. Но накрая откри думите, които му бяха нужни, кимна два пъти с облекчение, удари с юмрук по масата за тишина и продума:

Считаш ме за неприятел,

о, крал Свен!

Чух, че пиеш за смъртта ми,

о, крал Свен!

Неподготвен не ме свари —

Бог е с мен.

С меч да тръпнеш те накарах,

да се преклониш, крал Свен!

Онези от присъстващите, които бяха в състояние да изслушат и да оценят достойнствата на този стих, го приеха с одобрение. Орм отпи голяма глътка бира — виждаше се, че отново е в отлично настроение.

— Добре прекарахме вечерта рече той. — Съчинихме поема, която достави удоволствие на всички ни и която несъмнено ще раздразни крал Свен. Такова невероятно съвпадение, на едно празненство да присъствуват двама поети — май тук те не се намират на всяка крачка; и макар да не сме съвсем равностойни, ти се представи с чест, Гисле, затова ще пия за твое здраве.

Но когато Орм се вгледа през дима от факлите към дъното на църквата, не го откри никъде; не беше и сред заспалите под масата. Тъй като мястото на Раиви бе също празно, родителите им решиха, че най-вероятно им се е приспало и като добре възпитани деца са се оттеглили, без да безпокоят възрастните.

Тази вечер отец Вилибалд, благодарение на Аса и Юлва, получи обещание от четири от присъствуващите жени, че скоро ще може да покръсти децата им при условие, че използува същото корито и изпълни церемонията не по-малко тържествено. Но още никой от гостите не бе проявил сам желание да се покръсти, макар всички да бяха във весело настроение — бяха яли и пили до насита. Затова свещеникът трябваше да покаже възможно най-голямо търпение, въпреки че се беше надявал на по-окуражителни резултати.

На следващия ден, последният от гощавката на Орм, гуляят достигна връхната си точка. Орм имаше още доста резерви от пушено овнешко месо, повече от половин прясно заклан вол, две бъчви бира и ведро със силна медовина от липов мед. Той заяви, че няма да направи чест на никого, ако не ги изпият до края на гощавката. И гостите се постараха да не опетнят нито честта на Орм, нито пък своята. Обещаха да направят всичко, което е по силите им, и още със ставането си същата сутрин упорито се заеха да го изпълнят. Казаха, че възнамеряват да изпратят под масата както домакина, така и свещеника, преди последната капка от чашите да бъде изпита.

Орм дръпна отец Вилибалд настрана, за да се посъветва с него по един важен въпрос. Искаше да знае дали Господ би одобрил, ако покръстят езичниците, докато са в състояние на алкохолно опиянение н не съзнават какво става наоколо.

— Ако той няма нищо против — добави Орм, — струва ми се, че както започва денят, ще свършим добра работа тази вечер.

Свещеникът отвърна, че Орм повдига много спорен въпрос, по които са се препирали свети служители, посветили целия си живот на изкуството да се покръстват неверници.

— Някои учени смятат — продължи том, — че е редно да се постъпи така, когато Дяволът е особено упорит и не се поддава на влияние. Те подкрепят твърдението си, като дават за пример великия император Карл, който поискал да покръсти едни диви саксонци, докато изпълнявали своите обреди, и зашеметил с тояга по-непокорните от тях, завлякъл ги насила и ги покръстил, за да потуши необузданите им богохулни излияния. Не мога да отрека, че подобни деяния причиняват силно раздразнение на Дявола, и не виждам особена разлика между това дали ще зашеметиш езичниците, или ще ги опиеш до безпаметност с бира. От друга страна, светият епископ Пилигрим от Залцбург, който живял по времето на стария император Ото, беше на противоположно мнение и е изразил това в едно свое много мъдро послание до епархията му. Добрият ми господар, епископ Попо, винаги е давал право на епископ Пилигрим; твърдеше, че наистина Дяволът се дразнел, като гледа как покръстват неговите поклонници, докато са в несвяст, ала това състояние било много краткотрайно — след като те идвали на себе си и научавали какво им се е случило, губели цялата почит и любов към Бога, която им била внушена при покръстването. Отново пускали Дявола в душите си, дори още по-широко ги отваряли за него и повече от всякога беснеели срещу Христос и последователите му; затова в такива случаи не се постигали добри резултати. Ето защо светите хора, за които споменах, смятат, че не е препоръчително да се покръстват езичници в такова състояние.

Орм въздъхна.

— Сигурно е така — рече той, — щом си го чул от устата на самия епископ Попо. Той най-добре от всички разбира Господа. Много жалко, че мисли така.

— Такава е божията воля — отвърна отец Вилибалд и тъжно поклати глава. — Задачата ни щеше да е прекалено проста, ако можехме да включим бирата като помощно средство при опитите си да покръстваме неверниците. Нужно е нещо повече от бира — красноречие, добри дела и огромно търпение, а то е добродетел, която се постига изключително трудно и дори да се придобие, лесно се загубва.

— Бих искал да служа на Бога колкото може по-добре — отвърна Орм, — но не ми побира умът как да разпространим учението му сред добрите ми съседи.

Оставиха нещата така н продължиха да пият весело и с добро темпо. По-късно този ден, когато повечето от гостите все още успяваха да седят в що-годе изправено положение, омъжените жени посетиха сина на Юлва и по стар обичай му занесоха кръщелни дарове с пожелания за добра сполука. В това време мъжете, почувствували нужда от глътка свеж въздух, излязоха на тревата и устройваха игри и състезания за изпитание на силата като дърпане на пръсти, борба и повдигане от седнало положение сред буен смях и окуражителни подвиквалия. Някои се премятаха презглава, а други, по-смелите измежду тях, изпробваха силите си в един спорт, известен под името „вдигане на възел“38, но — слава богу, без някой да се напрегне прекомерно, та да си счупи крак или ръка или пък да си изкълчи врата.

Докато траеха тези спортни игри, в Грьонинг пристигнаха четирима странни просяци.

Шеста глава: ЗА ЧЕТИРИМАТА СТРАННИ ПРОСЯЦИ И ЗА ТОВА КАК БРАТЯТА ЕРИН ПОМОГНАХА НА ОТЕЦ ВИЛИБАЛД

Изглеждаха както повечето просяци, мъкнеха се пеша, нарамили торби и тояги, и пристигнаха в къщата изнемощели от глад и жажда. Юлва седеше на пейката пред дома си, потънала в сериозен разговор с майките на Гисле и на Ранви. Същата сутрин двамата млади бяха дошли при нея, изпълнени с върховно блаженство. Довериха й, че си допадат много, и я помолиха да говори с родителите им и да ги убеди, че трябва да ги оженят в най-скоро време. Юлва с удоволствие се съгласи да помогне с каквото може. Накара прислужницата си да повика Орм, щом и съобщиха, че па портата има някакви просяци — той беше заповядал да не пускат вътре непознати, докато сам не ги разгледа добре.

Орм огледа внимателно пътниците; те отговориха подробно па въпросите му, но не приличаха на обикновени просяци. Водачът им беше огромен мъж, доста позатлъстял и широк в бедрата. Брадата му беше посребрена, а очите му гледаха проницателно изпод периферията на шапката. Влачеше единия си крак, сякаш коляното му беше схванато. Смело отговори на въпросите и по акцента му личеше, че е швед. Обясни, че идват от Сяланд и отиват на север отвъд границата. През Сунд ги превозил някакъв рибар и от Ландьоре нататък се изхранвали с милостиня.

— Но днес не сме яли нищо — добави той. — Тук къщите са далеч една от друга, а в последната, която посетихме, не ни дадоха и троха за из път.

— Въпреки това — рече Орм — досега не съм виждал така добре охранен просяк като теб.

— Тиганиците в Дания и в Сконе са много питателни — отвърна другият с въздишка. — Боя се само, че докато стигнем в областа Мялар, действието им ще поотслабне, а и аз заедно с тях.

Мъжът до него беше по-млад, с по-крехко телосложение и бледа кожа. По страните му растеше гъста, черна, съвсем къса брада. Орм го загледа. После каза:

— От вида ти човек би предположил, че си бил бръснат за свещеник.

По-дребничкият се усмихна тъжно.

— Брадата ми изгоря една ветровита нощ, когато пекох свинско на открит огън — рече той, — и още не е пораснала както трябва.

Най-дълго погледът на Орм се задържа върху последните двама; гледаше ги с любопитство, но за тях не можа да каже нищо. Приличаха на братя — бяха слаби и дребни, с дълги уши и, големи носове, а кафявите им като на катеричка очи го гледаха умно. Макар и ниски на ръст, изглеждаха много подвижни и мускулести. Стояха, обърнали глави настрана, заслушани в кучешкия, вой. После изведнъж единият постави пръст в устата си и изсвири по странен начин. Звукът беше мелодичен и трептящ. Кучетата моментално млъкнаха и започнаха да мъркат като котки и да въздишат така, както често правеха, когато наоколо няма непознати.

— Какви сте — запита Орм, — тролове или просто магьосници?

— Уви, пито едното, нито другото — отговори мъжът, който бе изсвирил с уста, — макар че много ни се иска да с така. Гладни сме, но не можем с магия да си набавим храна.

Орм се усмихна.

— Няма да оставя стомасите ви празни — рече той, — пък и не се страхувам от заклинания, докато е още светло; но досега не бях виждал просяци като вас. Никой чужд човек до този момент не е успявал да укроти кучетата. Понякога дори аз се справям трудно с тях.

— Ще те научим как — обади се вторият от дребничките братя, — само да си напълним стомасите и да сложим в торбичките си храна за две яденета напред. Ние сме скитници без господар, разбираме от кучета по-добре от всеки друг.

Орм ги увери, че не би ги оставил да си тръгнат с празни торби, и ги покани да влязат.

— Случихте удобен момент — продължи той. — Пристигате в разгара на голяма гощавка; за всички ви ще има достатъчно тиганици, а сигурно и по още нещо; но гостите ми ще съжаляват, че не можете да играете тъй добре, както свирите с уста.

Двамата дребни мъже се спогледаха и си намигнаха, но не казаха нищо. Заедно с другарите си последваха Орм в къщата. Той викна на Юлва.

— Водя ти едни пътници, някои големи, други — малки, но те всички си мечтаят за блюдо от празничните ти гозби.

Юлва прекрати разговора: вдигна глава и кимна, замислена за съвсем други неща; после, щом съзря двамата дребни мъже, очите й се разшириха от изненада и скочи от пейката,

— Братята Ерин! — извика тя. — Фелимид и Фердиад! Шутовете на татко! Живи ли сте? За бога, мили приятели, как така сте станали просяци? Толкова ли сте стари, та не можете да упражнявате своето изкуство?

Двамата се втренчиха в нея не по-малко изумени; после се усмихнаха. Пуснаха на пода торбите и тоягите, направиха няколко крачки към Юлва и изведнъж подскочиха едновременно и се преметнаха във въздуха. Единият остана изправен на ръце и продължаваше да подскача насам-натам, издавайки тихо радостни възклицания, а другият се сви на кълбо и започна да се търкаля към нозете й. След това и двамата скочиха отново на крака и се поклониха сдържано и тържествено.

— Не сме остарели, както сама виждаш — каза единият от тях, — ти, най-красивата от всички дъщери на крал Харалд. Не забравяй, че годините се боят от такива майстори като нас, макар че измина доста време, откакто видя номерата ни за първи път, седнала на бащините си колене. Но сега сме по-гладни оттогава.

Мнозина от гостите, мъже и жени, се скупчиха бързо да видят по-добре тези невероятни мъже, които можеха да подскачат на ръце. Но Юлва отсече, че новодошлите първо трябва да се нахранят и да пийнат на спокойствие и че към тях трябва да се отнасят с не по-малко внимание, отколкото към всеки друг гост в църквата. Сама ги отведе в къщата и им сложи от най-хубавото месо и пиене. Не бе нужно да ги подканят да ядат, Близначките и Веселия Улф ги последваха и седнаха тихичко в един ъгъл — все се надяваха, че нисичките мъже може да изпълнят още някой номер, а междувременно Орм обясни на гостите кои са тези странни просяци, предизвикали тяхното удивление.

— Бяха смешници на крал Харалд — рече той, — но вече си нямат господар. Ирландци са и са много известни. Виждал съм ги веднъж на коледния пир на краля, но тогава бяха облечени в пъстри дрехи, украсени с пера, затова сега не можах да ги позная. Нямам представа как са станали скитници; това ме обърква и огорчава; но да седнем и да си пием бирата, а след това много бързо ще разберем какво се е случило с тях.

След като просяците се нахраниха добре, шутовете не възразиха на поканата да се присъединят към гостите, които, отдъхнали за малко, отново здравата се бяха захванали с пиенето; но останалите двама се бяха вторачили мълчаливо в празните чинии. Когато ги попитаха защо са така тъжни, те отговориха, че били изтощени от тежкото пътуване и от току-шо изядената хубава вечеря. Отец Вилибалд ги заведе в стаята си, за да си починат на спокойствие. После дръпна смешниците настрана и известно време води с тях сериозен разговор; никой не смееше да ги обезпокои. Бяха стари приятели — още от времето, когато за пръв път се срещнаха в двора на крал Харалд — и се радваха да подновят познанството си след толкова дълга раздяла.

Когато най-накрая всички гости заеха местата си в църквата, те се настаниха от двете страни на свещеника. Задаваха им много въпроси и присъствуващите с нетърпение очакваха да видят умението им; но те седяха и мълчаливо си сръбваха от бирата, сякаш не съзнаваха, че са причината за това възбуждение. Орм промълви:

— Нелюбезно ще е, ако поискаме да ни покажете номерата си, защото сигурно сте уморени след такъв дълъг път, а и никой, странник или гост, който се ползува от гостоприемството на моя дом, не е задължен да плаща за това. Е, не мога да отрека, бихме искали да се възползуваме от случая, че в разгара на кръщелното празненство в чест на сина ми тук са пристигнали такива знаменитости. Зная, че вие двамата сте се прочули навред, чувал съм, че в света няма шутове, които да се мерят с ирландците.

— Вожде — отвърна единият, — чул си самата истина и, уверявам те, дори в Ирландия няма други, толкова известни майстори като мен, Фелимид О Флан, и брат ми Фердиад, който не пада по-долу. Дедите ми са били все кралски шутове още от времето, когато прадядо ми, Флан Дългоухи, преди много години показал изкуството си пред крал Конхобар МакНеса от Ълстър и пред героите на Червения клон в салона на Емин Маха; но в нашето семейство винаги е било закон, след като се изучим добре на занаята и спечелим званието майстори, да даваме представления само когато ни заповяда човек от кралско потекло. Запомни, че ние, дето веселим кралете, сме си избрали не само най-трудното призвание на света, но и нещо, което е от полза за цялото човечество. Когато един крал не е в настроение и войниците му започват да скучаят, те се превръщат в заплаха за другите, но щом някой добър шут им поиграе, те се заливат от смях над чашите с бира и си лягат доволни, оставяйки съседите си и населението да спят спокойно. Затова след свещениците нашето предназначение е най-полезно. Духовниците предлагат блаженство на небето, защото имат влияние върху бога, а ние — щастие тук, на земята, заради влиянието, което оказваме върху настроението на кралете. В Ирландия има много крале, затова и нашите смешници са най-добрите в света — те са различни видове: акробати, клоуни, вентрилоквисти, имитатори на животни, хора, които кълчат тялото си, други, които кривят лицата си, гълтачи на мечове, танцьори с яйца и други, които изпускат пламък през ноздрите си. Но истинските майстори владеят не само едно или друго изкуство, а умеят да вършат всички тия неща. Хората в Ирландия твърдят, че най-добрите в днешно време не падат по-долу от тримата известни смешници на крал Конайр в миналото, за които се разказва, че можели да предизвикат смях дори у хора, застанали до трупа на майка си или баща си.

Всички в залата бяха притихнали; слушаха внимателно всяка дума, вторачени в ирландеца и брат му, който седеше с доволен вид от другата страна на отец Вилибалд и шареше наляво-иадясно с големите си очи. Гостите бяха единодушни, че в техните земи никога не са се появявали подобни хора.

— Говориш хубаво — рече Гудмунд от Уваберг, — но ми е трудно да повярвам всичко това. Щом сте толкова добри в собствената си страна, защо тогава сте дошли на север, където има малко крале, а и те живеят отдалечено един от друг?

Фелимид се усмихна и кимна с глава.

— Уместен въпрос — отвърна той. — при това Ирландия е страна, която никои не напуска доброволно. С удоволствие ще ти обясня защо се случи така, дори с риск това, което кажа, да прозвучи като хвалба. Ние с брат ми сме изгнаници заради нещо, което, мисля, никой друг не би могъл да направи. На младини, вече доста опитни в занаята, бяхме шутове на добрия крал Домнал от Лейлин. Той обожаваше музиката и смеха, божията правда и легендите за разни герои, поезията, женската красота и мъдростта на старите хора. Към нас се показа много благосклонен, възнагради способностите ни със сребро и добитък, а също с чудесни пасбища, в които да го гледаме. Много го обичахме и с удоволствие му служехме; единствената ни грижа бе да не затлъстеем от този охолен живот — това е най-страшното за хора с нашата професия. Негов съсед беше крал Кола от Килкени — опасен мъж, много горделив и хитър — все кроеше планове срещу съседите си. Един ден, на празника на Светата Троица, крал Домнал вдигна голямо празненство. Свещениците, поетите и ние, шутовете, бяхме много заети — кралят щеше да се жени за Емер, дъщерята на крял Кашел. Беше красива, както подобава на принцеса, с блестящи очи, алени устни и бяла кожа, имаше високи гърди, тънък кръст и заоблени ханшове. Косата й беше толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Беше толкова хубава, че дори ти, Юлва, ако я видеше, не би могла да кажеш коя от двете ви е по-привлекателна. Този брак радваше не само крал Домнал, но и всичките му поданици, затова празненството беше необичайно весело. На втората вечер, когато повечето от нас бяха пияни, крал Кола ни нападна. Убиха владетеля ни както бе застанал гол на вратата на спалнята и сечеше наоколо си с меча; много от хората му паднаха с него; взеха кралицата му от брачното ложе и я отнесоха заедно с останалата плячка; нас с брат ми ни сполетя същата съдба, тъй като бяхме много известни. Лиги потекоха от устата на крал Кола, щом видя кралица Емер, започна да се хили като хиена, а нас ни хвърли в затвора до деня на сватбата си — беше решил да се ожени за жената, която бе отвлякъл. После нареди да изнесем представление по време на сватбеното пиршество. Отначало отказвахме, защото още скърбяхме за смъртта на господаря си; но когато ни заплаши, че ако не се подчиним, ще заповяда да ни наложат с бодливи пръчки, сменихме тона и обещахме да представим най-доброто, което можем; и няма спор, изпълнихме си обещанието.

Фелимид се поусмихна замислено, като отпиваше от чашата си бавно и продължително. Всички гости вдигнаха наздравица в негова чест и се развикаха, че бил добър разказвач, но с нетърпение очаквали да чуят смелата му постъпка. Той кимна и продължи:

— Когато влязохме при краля, той седеше на трона си и беше вече пиян; дотогава не бях виждал толкова спокоен и доволен от живота човек. Щом ни зърна, изкрещя на гостите, че сега щели да ги забавляват двамата известни майстори, фокусници и смешници от Лейлин. А булката, която седеше до него, обсипана с венчални украшения, дори не изглеждаше тъжна — младите жени бързо се приспособяват към друг мъж, а и може би крал Кола й изглеждаше по-добра партия от бившия ни господар, крал Домнал. Започнахме с прости смешки, но ги играехме добре и изпълнявахме най-обикновени трикове. Кралят беше в толкова весело настроение, че веднага се разсмя неудържимо. Всички в салона последваха примера му. Когато Фердиад се изправи на главата си и започна да свири на флейта, а аз обикалях около него и ръмжейки, играех танца на мечките, ръкоплясканията не стихваха. Кралят се тръшна върху облегалката на трона с широко отворена уста, заливайки с медовина дрехата на булката. Останал без дъх, пищеше, че не бил виждал досега такива като нас. Наострихме уши и шепнешком обсъдихме положението. Ако той не беше срещал подобни смешници, то пък ние не бяхме чували някой да се смее така на простичките номера, дето му показахме. Преминахме към по-сложни изпълнения и към по-съдържателни анекдоти — кралят започна да се смее като луд, като сврака през май, когато види, че слънцето пробива през ирландските мъгли. И ние се поразвеселихме — поднесохме му най-майсторските си изпълнения и най-веселите смешки — те можеха да накарат дори хора, потънали в скръб или измъчени от болести, да се хианат за корема от смях. Крал Кола се смееше все по-гръмогласно и се задъхваше все повече и повече: накрая смехът му се извиси така, че звучеше като разбиващите се вълни на брега на Донегал по време на пролетния прилив. После изведнъж лицето му посивя, той се свлече от трона си и се изпружи на пода; нещо се беше пръснало от смях вътре в него. В същия момент Фердиад и аз се спогледахме и поклатихме глави, спомняйки си за господаря Домнал. Решихме, че донякъде сме успели да се отплатим за подаръците и любезността, с която ни бе отрупал. Кралицата се разпищя от ужас и всички присъствуващи се втурнаха към краля, а ние се запътихме към вратата; още преди да стигнем дотам, чухме викове, че кралят е умрял. Не се бавихме повече, плюхме си на петите и тръгнахме на север през пустоша, както епископ Асаф е бягал през полето в Маг Слехт, когато го преследвали червените духове. Потърсихме убежище при крал Сигтрюг от Дъблин и мислехме, че там ще бъдем в безопасност; но кралица Емер изпрати след нас войници. Те казали на крал Сигтрюг, че сме роби, които кралицата е наследила от първия си съпруг, крал Домнал, и че от злоба сме убили сегашния й мъж; искала да ни убие, защото сме й причинили зло и сме опетнили доброто й име. Успяхме да се укрием на един търговски кораб и избягахме при датския, крал Харалд. Постъпихме на служба при него и там ни провървя. Но докато бе жив, на никого не разказахме това, което се случи с крал Кола — не искахме крал Харалд да разбере, за да не си помисли, че може да го сполети същата съдба.

Щом Фелимид свърши разказа си, хората по масите вдигнаха невъобразим шум. Мнозина започваха да се напиват и крещяха, че макар ирландецът да е добър разказвач, те не искат думи, а дела, искат да видят изпълненията, с които клоуните са причинили смъртта на крал Кола. Орм се съгласи с тях:

— Чухте вече — обърна се той към смешниците, — че още от момента, в който ви познахме, изгаряме от любопитство; а сега, след като ни разказахте тази история, то е двойно по-голямо. Не се притеснявайте, никой няма да ви търси сметка, ако някой тук се пръсне от смях. Това би било само чудесен завършек на моята гощавка — така тя ще остане в историята на граничната област.

— Ако наистина е вярно — рече Юлва, — че можете да играете само в присъствието на човек с кралска кръв, тогава не съм ли аз равностойна на кой да е от тия незначителни ирландски крале?

— Разбира се — бързо отвърна Фелимид, — никой повече от теб, Юлва, не би могъл да има претенции за кралско потекло. Но съществува още една пречка и ако имаш търпение, ще ти разкажа как стоят нещата. Моят пра-пра-пра-пра-пра-прадядо, Фелимид Козята брада, на когото съм кръстен, бил най-известният шут по времето, когато крал Финехта Гулайджията бил кралят на кралете в Ирландия. Той първи от нашия род се покръстил в християнството. Веднъж по време на едно пътуване в стаята, където нощувал, на Козята брада му се явил свети Адамнан. Изпълнен с уважение и страхопочитание, той решил, че светецът е по-велик от всеки крал, и за да изрази възхищението си, му показал своето изкуство, докато другият си седял на масата. Изпълнил най-сложните номера и така се престарал, че накрая си счупил врата и се проснал мъртъв на пода. Щом светецът разбрал какво се е случило, надигнал се, отишъл при дядо ми и го докоснал по врата, изричайки най-силно въздействуващите си молитви, и го съживил, макар че главата му си останала изкривена до последния му час. В знак на благодарност за извършеното чудо нашето семейство спасява една традиция — можем да играем пред архиепископите на Кашел и на Армаг, пред абатите на Йона и на Клонмакнойс, както и пред всички крале; но не ни е позволено да показваме изкуството си в присъствието на мъже или жени, които не са покръстени, По тази причина не можем да играем тук сега, макар че, ако зависеше от нас, с удоволствие бихме го сторили.

Орм се вторачи изумен в дребния ирландец, като чу тези думи — той лъжеше, ако се съди по спомените му от коледното празненство в двореца на крал Харалд. Тъкмо се канеше да каже това на глас, и улови предупредителния поглед на отец Вилибалд, който го накара да затвори уста.

— Може би така е пожелал сам Господ — тихо промълви другият ирландец. — Без да се хваля, но смело мога да твърдя, че близките придворни на краля поискаха да се покръстят най-вече, за да могат да останат в стаята, когато дойде време да изнасям представление на краля.

Юлва отвори уста и каза нещо, но в същия момент Орм, отец Вилибалд и двамата братя заговориха едновременно, така че думите й бяха напълно заглушени от гласовете им, от възклицанията на разочарование и от гълголещите и хъркащи звуци на пияните, които идваха от различни части на помещението.

Орм рече:

— Надявам се, че вие двамата ще останете по-дълго тук. Искаме да се насладим на изкуството ви, след като гостите си отидат — в моя дом всеки, мъж или жена, е добър християнин.

При тези думи много от младежите се развикаха още по-силно, искаха да видят изпълнението на смешниците независимо от това какви жертви трябва да направят.

— Ако няма друг изход, покръстете ни! — обади се един. — Не се бавете, само нека веднага да започват.

Някои от по-старите се разсмяха, но други изглеждаха замислени и неуверено се споглеждаха.

Гисле, синът на Черния Грим, скочи върху пейката и изкрещя.

— Нека тези, които не желаят да участвуват, да си ходят — да се върнат в удобните купи сено — само да не ни се пречкат тук.

Шумът и възбудата все повече нарастваха. Отец Вилибалд седеше със сведена глава и мърмореше нещо, а смешниците спокойно си пиеха бирата. Черния Грим рече:

— Сега покръстването не ми изглежда нещо кой знае какво и не ме тревожи особено, но това може би се дължи на тази чудесна бира, от която си сръбнах доста, а освен това съм позагрял от гуляя и от приятните разговори с приятели. Сигурно ще се чувствувам другояче, след като опиянението отмине и се сетя как съседите ще ми се смеят и подиграват.

— Всичките ти съседи са тук — каза Орм — и кой ще ти се присмива, щом те до един сторят като теб? Най-вероятно вие ще се присмивате на тези, които не са се покръстили, когато откриете, че с това сте си осигурили по-добър късмет.

— Може би си прав — отвърна Грим. — Никой не може да отрече, че на теб ти върви повече, отколкото на всеки друг.

Отец Вилибалд се изправи и. с широко: разперени ръце започна да чете молитви на латински, а гостите се усмириха и млъкнаха. Няколко жени пребледняха и потрепериха. Двама пияни се надигнаха и заповядаха на жените си веднага да ги последват и да напуснат това място на черна магия, но съпругите останаха неподвижни, сякаш не бяха чули думите им — погледът и слухът им бяха насочени единствено към отец Вилибалд; ето защо мъжете седнаха обратно с вид на хора, направили всичко, което е по силите им, и с мрачни лица се захванаха отново да пият.

Почувствува се голямо облекчение, когато отец Вилибалд престана да нарежда на латински — този език страшно им напомняше квичене на прасета. Вече на родния датски той им заговори за Христа, за силата и добрината му, за желанието му да вземе под крилото си всички хора, дори крадците и прелюбодейците.

— Сами виждате — продължи свещеникът, — че до един сте достойни да приемете благата, които Христос ви предлага; той е водач, който кани всички, и мъже и жени, на своето пиршество и им поднася богати дарове.

Присъствуващите харесаха неговата реч и повечето от тях се разсмяха; на всеки му беше забавно да чуе как наричат съседите му крадци и прелюбодейци, спокоен, че сам той не попада в тяхното число,

— Най-искрено се надявам — добави отец Вилибалд, — че ще бъдете негови последователи до края на земния си път и ще се съобразите с изискванията му — ще промените навиците си, ще следвате заповедите му и няма да почитате други богове.

— Да, да — нетърпеливо извикаха мнозина, — съгласни сме на всичко. А сега побързай и да минаваме към по-важната работа.

— Едно не бива да забравяте — рече свещеникът, — че от днес нататък трябва да идвате при мен в тази църква всяка неделя, или поне всяка трета неделя от месеца, за да чуете божията воля и да учите християнското учение. Обещавате ли?

— Обещаваме! — гръмко и нетърпеливо отвърнаха те. — Сега си затваряй устата, че времето тече и скоро ще се стъмни.

— Идвайте всяка неделя, най-добре ще е за душите ви; но тези, които живеят много далеч, могат да го правят само в третата неделя от месеца.

— Стига си дърдорил, свещенико, хайде, покръствай ни! — креснаха най-нетърпеливите.

— Тишина! — проехтя гласът на отец Вилибалд. — Ето че лукавите дяволи на грешите ви души, които живеят в тях от векове, ви подтикват да крещите и да ме прекъсвате. Те си мислят, че по този начин ще попречат на бога и ще ви задържат в своя власт. Това, което казвам, е много важно; трябва да слушате внимателно и да мълчите. Ще се помоля, за да прогоня от вас всички дяволи, така че да сте достойни да приемете християнството.

Той отново подхвана молитви на латински. Говореше бавно и строго; скоро някои от по-възрастните жени се разридаха и заплакаха. Никой от мъжете не посмя да обели дума; седяха и се взираха в него с тревожни, разширени очи и зяпнали усти. А двама клюмнаха, главите им се надвесваха все повече и поведа над чашите; скоро те се изсулиха под масата и оттам се разнесе силно хъркане.

Отец Вилибалд им заповяда да се доближат до коритото, в което бяха кръстили Харалд Ормсон, и там набързо поръси с вода и млади, и стари — всичко двадесет и трима мъже и деветнадесет жени. Орм и Рап измъкнаха изпод масата двамината заспали и ги разтърсиха, опитвайки се да ги събудят, но тъй като нищо не помогна, ги примъкнаха до коритото и ги държаха изправени, докато и те като останалите бяха напръскани; след това ги тикнаха в един ъгъл да дремят на спокойствие. Сега всички присъствуващи бяха в чудесно настроение, те изтискаха водата от косите си и весело се запътиха обратно към масите. Вдигаха такъв шум, че когато отец Вилибалд се опита да завърши церемонията с благословия, не се чу почти нищо от това, което казваше.

— Тук никои не се страхува от няколко капки вода — гордо се перчеха те и захилени се споглеждаха през масата.

— Вече всичко е готово.

— Хайде, ставайте, смешници, покажете ни на какво сте способни.

Братята си размениха бегли усмивки и се надигнаха. Моментално в залата настъпи мъртва тишина. Щом застанаха в центъра, най-вежливо се поклониха на Юлва, сякаш тя беше единственият зрител, а после дълго държаха публиката в състояние на безмълвно удивление или пък на неудържим смях. Премятаха се презглава ту напред, ту назад, без да си помагат с ръце, и винаги се приземяваха на краката си; имитираха птици и зверове, свиреха на флейта песнички, като танцуваха, застанали на ръцете си, жонглираха с чаши, ножове и мечове. После извадиха от торбите две огромни кукли, облечени в шарени дрехи и с лица като на стари жени. Фелимид хвана едната, а Фердиад — другата и те веднага проговориха — отначало приятелски, а после заклатиха глави и сърдито засъскаха, докато накрая започнаха да сипят най-страшни хули и се нахвърлиха бясно една върху друга като разярени врани. Зрителите потръпнаха, щом чуха куклите да говорят; жените скърцаха със зъби, а мъжете пребледняха и се хванаха за мечовете; но Юлва и отец Вилибалд, които отдавна познаваха триковете на ирландците, ги успокоиха, че това се дължи единствено на тяхното майсторство, а не на някаква магия. Сам Орм в първия момент изглеждаше смутен, но скоро пак започна да се смее; а когато шутовете доближиха куклите и ги накараха да се бият и да се ругаят още по-пискливо, сякаш всеки момент ще си заскубят косите, той избухна в такъв гръмогласен смях, че Юлва разтревожена се наведе към него над масата и го помоли да си спомни за крал Кола. Орм избърса сълзите от очите си и я погледна.

— Човек трудно се въздържа, когато му е весело — рече той, — но не мисля, че Господ ще позволи да ми се случи нещо лошо сега, след като току-що съм му направил такава услуга.

Но той очевидно прие сериозно предупреждението на Юлва; никога не би пренебрегнал нещо, което се отнася до здравето му.

Накрая представлението свърши, макар че гостите настоятелно молеха ирландците да продължат, а вечерта приключи, без някой да сподели участта на крал Кола. Отец Вилибалд благодари на Бога за щастието, с което ги бе дарил, и заради всички души, които бе успял да спечели за Христовата вяра. Така завърши голямата кръщелна гощавка на Орм.

Гостите напуснаха Грьонинг в сивата утринна мрачина, бъбрейки за това колко хубава бира и вкусна храна са погълнали и за чудесното изпълнение, което тези ирландски смешници им поднесоха.

Седма глава: ЗА ОРЪЖЕНОСЕЦА НА ШВЕДСКИЯ КРАЛ И ЗА УЧИТЕЛЯ ОТ ААХЕН И НЕГОВИТЕ ГРЕХОВЕ

След като всички гости с изключение на четиримата просяци си отидоха и Грьонинг възвърна спокойното си ежедневие, Орм и цялото семейство решиха, че гощавката е преминала по-успешно, отколкото са се надявали, и че кръщене като това без съмнение ще спечели: на Харалд Ормсон и на тях самите още по-голяма слава. Единствено Аса изглеждате замислена; тя отбеляза, че лакомите гости са изгълтали практически всичките им запаси от храна и пиене и за нуждите на семейството не е останало почти нищо.

— Пекарната е празна — рече тя. — В нея има само една малка торба, а килерът изглежда така, сякаш там са ровили цяла глутница вълци. Мога да те уверя, Орм, че ако ти се родят много синове, не би могъл да правиш подобна гощавка за всеки от тях, иначе ще стопиш богатството си. Не искам много-много да се оплаквам за това разточителство, редно е да почетем първородния син; но отсега нататък ще трябва да се задоволяваме само със слаба бира, поне до следващата реколта на хмела.

Орм заяви, че не желае да слуша натяквания, задето са изразходвали малко повече храна от обичайното.

— Но зная, правиш го с добри намерения — обърна се той към Аса — и мърмориш предимно по навик. Освен това съм чувал, че слабата бира е достатъчна за всеки мъж.

— Не забравяй. Аса — обади се отец Вилибалд, — че това не беше обикновено празненство — чрез него ние разпространихме Христовата истина и покръстихме много езичници. Затуй нека не се оплакваме, че сме били щедри — Господ ще ни го върне десетократно.

Аса се съгласи, че в това има доста истина. Тя не обичаше да противоречи на свещеника дори когато бе в по-злъчно настроение.

Отец Вилибалд изпитваше особена радост от постигнатото по време на гощавката; не само защото бе покръстил всички гости, но бе станал първият божи служител, спечелил за вярата смаландци.

— Сега най-после мога да призная — каза той, — че търпението ми е възнаградено и че не съм ви придружил напразно в тази ужасна земя. През трите дни на гощавката със собствените си ръце покръстих четиридесет и пет души. Уви, дори за един от тях не мога да кажа, че решението му е било продиктувано от истинско желание или вътрешна необходимост да служи на Христа, макар да им разказах толкова много за него. Убедиха ги двамата ирландци, а мъжете от Смаланд покръстих против волята им. Но съм убеден, че в тая земя божият слуга ще трябва дълго да чака, ако само седи и се надява, че те ще дойдат сами при него, подтиквани от сърдечните си пориви. Вярвам, че това, което стана по време на празненството, ще даде добри резултати. За всичко обаче трябва да благодарим на двамината братя ирландци; истинско чудо е, че Господ ги изпрати точно когато тяхното изкуство ни бе най-необходимо.

— Това е само божие дело — съгласи се Аса.

— А сега е време да чуем нещо повече за вас, странни люде, дошли при нас преоблечени като просяци — рече Орм на четиримата непознати. — Бих искал да знам защо тия известни смешници се скитат по нашите земи, кои са двамата им придружители и по каква работа сте тръгнали?

Едрият мъж с посивялата брада погледна към останалите и бавно кимна с глава. После заговори с плътен глас:

— Казвам се Спяле и живея в Упсала. Придружавал съм крал Ерик във всичките му походи и неотклонно съм стоял до него. Заради ръста и силата си бях избран за негов оръженосец. Сега вече не изпълнявам тези задължения; заповядано ми е да се върна в Упсала, предрешен като просяк с меч завързан за единия крак.

Той млъкна и всички го изгледаха изумено.

— Защо са вързали меч за крака ти? — попита Юлва.

— Отговорът на този въпрос с много сложен — отвърна той; — а също и обстоятелствата, свързани с това; но и дотук май казах повече, отколкото трябва — защото ти, жено, си сестра на крал Свен. Наи-важната ми новина е лоша: крал Ерик. когото всички наричаха Победител, е мъртъв.

Това бе наистина изненадваща вест и слушателите му поискаха да научат още подробности.

— Не се страхувай от мен — рече Юлва. — Макар че съм му сестра, ние с крал Свен не се обичаме; за последен път получих вест от него, когато изпрати тук хора да ни убият. Той ли причини смъртта на крал Ерик?

— Не, не — извика Спяле възмутено. — Ако бе така, сега нямаше да съм при вас и да ви разказвам. Крал Ерик умря от черна магия, сигурен съм; но не зная дали това беше дело на боговете или на тая отвратителна гутландка Сигрид — неговата кралица и дъщеря на Скоглар-Тосте — дано вечно се мята в пъклен въртоп сред остри мечове и змийски зъби! Кралят беше разположил корабите си край Малките острови и плячкосваше на сушата; скоро възнамеряваше да нападне крал Свен, който се бе укрил в Северен Сяланд. Добра сполука съпровождаше всичките ни начинания и настроението беше весело. Но щом спряхме в пристанището на Фалстер,39 щастието ни измени — някаква лудост обхвана краля и той обяви пред цялата армия, че ще се покръсти. Твърдеше, че така ще има по-добър късмет, когато тръгне срещу крал Свен, и много скоро ще го унищожи завинаги. Тази глупост му бяха внушили саксонските свещеници, които отдавна му шепнеха разни работи на ухото. Новината никак не се хареса на войниците и някои открито заявиха, че е под достойнството на краля на шведите да вярва в подобни безсмислици — те могат да залъжат саксонците и датчаните, но не и него. Като чу това, той ги изгледа разярено и отговори само с няколко думи. Повече никой не каза нищо — знаеха, че е много мъдър и още, че винаги прави това, което е решил. Но кралицата, лудата гутландка, която беше дошла с нас на юг и бе повела всичките кораби, наследство от баща й, мразеше до смърт Христос и последователите му; на нея крал Ерик не успя да запуши устата. Между тях започна страшна разправия. Сред войниците се понесоха слухове — как тя рекла, че няма нищо по-достойно за съжаление от един покръстен крал и как той се заканил, че ще нареди да я наложат с пръчки, ако посмее пак да заговори за това. Но беше много късно да я заплашва с бои, трябвало е да опита брезовите пръчки още преди години. при това нееднократно. Заради тая кавга армията се раздели на два лагера — шведите и хората на кралицата се гледаха накриво и разменяха остри забележки, често дори вадеха мечовете си. После магия покоен крал Ерик; той се почувствува зле и лежеше безпомощно, без да може да помръдне. Рано една сутрин, докато повечето от нашите още спяха, лудата дъщеря на Скоглар-Тосте отплава заедно с всичките си кораби. Мнозина помислиха, че е отишла при крал Свен; същото реши и кралят, когато чу за това; но нямаше какво да се прави, а и той вече бе толкова изнемощял, че едва можеше да говори. След това паника обзе армията. Всички капитани на кораби искаха да ни напуснат и да се върнат по домовете си колкото може по-бързо; започнаха големи препирни за кралското съкровище и за това как най-добре да го разпределят между приближените му, за да не попадне в ръцете на крал Свен. Крал Ерик ме повика до леглото си и ми нареди да занеса този меч на сина му обратно в Упсала. Това е древният меч на нашите крале, даден им от Фраюр, и бе най-ценната вещ, която притежаваше. „Занеси меча ми в Упсала, Спяле — рече той, — и го пази добре; в него е щастието на моето семейство.“ После ме помоли да му дам вода и по това разбрах, че няма дълго да живее. Не мина много време и човекът, известен с прозвището Победител, умря в леглото си по най-мизерен начин. Едва се намериха достатъчно хора да издигнат погребалната му клада, всички се бяха разотишли. Как да е се справихме със задачата; убихме робите му и двама от свещениците и ги положихме в краката му на кладата, за да не се яви пред боговете сам, без придружители, като човек от простолюдието. После, докато огънят още горете, местните хора ни нападнаха с голяма армия. Избягах веднага щом ги видях — не от страх, а заради меча; през цялото време го нося скрит под дрехите и завързан за крака си. Накрая стигнахме до Сконе с тия тримата в една рибарска лодка. Какво ще стане със света сега, след като кралят умря, нямам никаква представа. Той беше най-великият владетел, макар че поразен от магията на онази ужасна вещица, умря така позорно и сега лежи върху далечния бряг на Фалстер, без дори да има могила, която да покрие праха му.

Това бе историята на Спяле и всички слушаха ококорени и безмълвни новините му.

— Настанаха тежки времена за кралете — рече Орм накрая. — Първо Стюрбьорн — най-силнияг; после крал Харалд — най-мъдрият от всички; а сега и крал Ерик — най-могъщият от тях. Неотдавна чухме, че великата императрица Теофано, която управляваше сама саксонците и ломбардците, също е умряла. Само крал Свен, братът на жена ми, най-злият измежду кралете, не умира, а напротив — дебелее и процъфтява. Бих искал да знам защо Бог не го унищожи и не остави по-добрите владетели да живеят.

— Господ ще го порази, когато му дойде времето — отвърна отец Вилибалд — както направи с Холоферн40, чиято глава бе отсечена от Иудит, или пък със Сенахерив, господаря на асирийците, убит от собствените си синове, докато се молел на колене пред идолите си. Но често злите хора се вкопчват в живота, а и дяволът е по-силен тук, в тия северни земи, отколкото в цивилизованите части на света. Току-що чухме един ужасен пример, който доказва. че това е така: ето този Спяле съвсем спокойно ни разказва как той лично е убил двама слуги на Бога, за да ги принесе в жертва на езическата клада. Такива варварски обичаи, внушени от Дявола, не съществуват никъде другаде по света освен тук и сред някои племена на венедите. Дори не съм сигурен какво трябва да предприема срещу човек, извършил подобно престъпление. Какъв смисъл би имало да ти кажа, Спяле, че за това ще идеш в ада и ще гориш в пъклен огън — дори да не го бе извършил, ти пак би попаднал там.

Погледът на Спяле замислено обиколи малката група, седнала около него.

— Без да искам, казах повече, отколкото трябва — рече той, — и ядосах свещеника. Но ние извършихме това, защото спазвахме древния обичай — така се прави винаги когато някой шведски крал тръгне на пътешествие към боговете. А ти, жено, ме увери, че не съм заобиколен от врагове.

— Тя каза истината — обади се Орм. — Тук нищо лошо няма да ти се случи. Но не бива да те учудва, че ние, поклонниците на Христа, смятаме за грях да се убиват свещеници.

— Сега те се намират сред светите мъченици — каза отец Вилибалд.

— Щастливи ли са там? — попита Спяле.

— Седят от дясната страна на Господа и живеят в такова блаженство, каквото никой смъртен не може да си представи — отговори свещеникът.

— Тогава са по-добре, отколкото приживе — рече шведът, — защото при крал Ерик те живееха като роби.

— Заслужаваш по-скоро похвала, отколкото обвинения — рече тя, — щом си им помогнал да постигнат такова щастие.

Отец Вилибалд я изгледа сърдито и каза, че е потресен как тя приключва въпроса с толкова лека ръка.

— Бих простил тия глупави приказки, ако беше още безразсъдно момиче — добави той, — но сега, вече стопанка и майка на три деца, която е получила добро християнско възпитание, би трябвало да си по-разумна.

— Аз съм просто дъщеря на баща си — отвърна Юлва; — и не си спомням душата му да е спечелила нещо от това, че са му се родили деца, или пък че е слушал вашите нравоучеиия — твоите и на епископ Попо.

Свещеникът закима тъжно с глава, леко прекара ръка по темето си, както правеше винаги когато споменаваха името на крал Харалд. Още носеше белег с формата на кръст, останал от силния удар, който кралят му бе нанесъл с разпятието в момент на раздразнение.

— Не можем да отречем, че крал Харалд бе окаян грешник — каза той, — а в случая, за който намекваш, за малко да отида при светите мъченици. Но в много отношения той приличаше на крал Давид — може би тази прилика изпъква особено ако го сравним с крал Свен — и смятам, че не би се радвал да чуе как някоя от дъщерите му се шегува с такова нещо като убийството на свещеник.

— Всички сме грешни — промълви Орм. — И аз не правя изключение — неведнъж съм използувал сила срещу божи служители по време на походите ни в Кастилия и Леон, когато нападахме християнските градове и изгаряхме църквите им. Свещениците се биеха смело с копие и меч и господарят Алмансур бе заповядал винаги да ги убиваме първи. Но това беше отдавна — тогава не познавах още истинската вяра, затова се надявам, че Господ няма да ме съди прекалено строго.

— Имал съм по-добър късмет, отколкото предполагах — рече Спяле. — Виждам, че съм попаднал сред достойни мъже.

Бледият мъж с късата брада, четвъртият просяк, бе седял до този момент безмълвен и мрачно загледан пред себе си. Сега той въздъхна и заговори:

— Всички хора са грешни. Уви, това е вярно! Но никой от вас не носи по-голямо бреме в душата си от моето. Казвам се Рейналд, един недостоен слуга на бога, каноник на добрия епископ Екхард от Шлезвиг. Родом съм от Цюлпих в Лотарингия и бях учител в школата на Аахен. Дойдох на север, защото съгреших и зла орис ме преследва.

— Човек трудно би открил по-интересни просяци от вас — всеки има своя история — обади се Орм. — Ако разказът ти е занимателен, Рейналд, нека го чуем.

— Историята на един грях е винаги интересна — рече Юлва.

— Само ако човек я слуша с благочестиви намерения и си извади поука — добави отец Вилибалд.

— Уви, от моята история може да се извлече много полза — тъжно промълви учителят. — От двадесетата си година нататък съм имал отвратителен късмет. Може би сте чували, че в една пещера, някъде между Цюлпих и Хаймбах, живее много мъдра ясновидка на име Радла. Имах голямо желание да служа на Бога и майка ми ме заведе при нея, за да разбере дали ще имам щастлива съдба, ако стана свещеник.

Мъдрата старица хвана ръцете ми и дълго седя на стола си със затворени очи, като простенваше и се полюшваше напред-назад. Накрая започна да говори. Каза, че ще стана добър свещеник и че повече го неща, с които се захвана, ще бъдат успешни. „Но ще те преследва едно нещастие — добави тя, — ще извършиш три гряха — вторият ще е по-тежък от първия, а третият ще е пагубен за теб. Това е съдбата ти и от нея не можеш да избягаш.“ Такива бяха думите й; повече нищо не пожела да каже. На връщане към дома майка ми и аз плакахме безутешно — и двамата искахме да стана свещеник и да нямам грехове. Отидохме при нашия стар свещеник и поискахме съвет; той рече, че за щастлив трябва да се смята този, който извърши само три гряха през живота си; но това не ме успокои. Така аз постъпих в духовното училище на Аахен и нямаше по-ревностен и по-съвестен ученик от мен, нито пьк някой, който повече да внимава да не стори грях. По латински и литургия бях първи в цялото училище и още преди да навърша двадесет и една години, знаех наизуст всички евангелия и псалми, както и голяма част от Посланията до Тесалонийците41 и Галатинците42, които бяха прекалено трудни за повечето ученици; затова деканът Руммолд ме похвали и ме взе за свой дякон. Той беше много стар и гръмогласен като бивол, а очите му бяха големи и искрящи. Хората потръпваха, когато им заговореше. Две неща обичаше най-много на този свят — вино с подправки и всякакъв вид знания. Беше вещ в науки, толкова отвлечени и трудни, че малко хора знаеха дори значението на техните имена; например: астрология, мантик43, алгоризъм44. Разправяха също, че разговарял с императрица Теофано на родния й език — византийски. На младини ходил в източните земи заедно с епископ Лютпранд от Кремона и разказваше чудни, невероятни истории за тези части от света. Цял живот бе събирал книги и вече притежаваше повече от седемдесет. Често вечер, когато му носех в спалнята виното, ми изнасяше лекции на разни сложни теми или ме караше да му чета на глас творбите на древните поети, които се намираха в библиотеката му. Един от тях се наричаше Стаций45; в сложни рими той възпяваше войните, които византийците водили с един град на име Тива. Другият се казваше Ермолдус Нигелус; той беше по-разбираем. Разказваше за свещения император Лудвиг, синът на император Карл Велики, и за войните, дето водил срещу езичниците в Испания. Когато правех грешки, четейки Стаций, старият декан ме ругаеше и замахваше с бастуна си; казваше, че трябва да обичам този автор и да го чета внимателно — бил първият римски, поет, които се покръстил в християнството. Стараех се да удовлетворя желанието на декана и да избягна бастуна, и правех всичко възможно да му се подчинявам; но макар че се опитвах, не успях да заобичам Стаций. Имаше още един поет, чиито творби деканът притежаваше; те бяха подвързани по-хубаво от останалите. Понякога го виждах как седи над тях и си мърмори. В такива случаи цялата му строгост се стопяваше и той ме караше да донеса още вино; но никога не ми даде да чета от тази книга. Любопитството ми се изостри; исках да узная какво съдържа тя и една вечер, когато деканът беше на посещение при епископа, отидох в спалнята му и започнах да я търся. Намерих я в малко сандъче под стола в нишата. Книгата започваше с „Ръководство на учителя“ — напътствията на благочестивия Бенедикт за това как се води праведен живот. Имаше лекция върху целомъдрието от някакъв англичанин на име Алдхелмус. Следваше дълга поема, написана много красиво и внимателно. Заглавието й беше Ars Amandi, което означава „изкуството на любовта“. Авторът се казваше Овидий — древноримски поет; съвсем сигурен съм, че не е бил християнин.

Учителят погледна тъжно към отец Вилибалд, като стигна до този момент, от разказа си. Свещеникът му кимна замислено.

— Разказвали са ми за тази книга — рече той. — Знам, че разни глупави монаси и опитни монахини я ценят много.

— Тя е като питието на самия Велзевул — продължи учителят, — по-сладка е дори от мед. Трудно ми беше да разбера всичко, изобилствуваха думи, които не се използуват в евангелията и посланията, нито пък в творбите на Стаций; но желанието ми да открия нейното значение не бе по-малко от страха, който изпитвах, предчувствувайки съдържанието й. За него няма да кажа нищо, освен че дава пълни подробности за всякакъв вид милувки, сладковонни вещества, странни мелодии и всички чувствени удоволствия, на които човек може да се наслади. В началото се страхувах да не би да съгрешавам, като четях тия неща, но после размислих (Дяволът ми е шепнел тогава) и реших, че нещо, което е подходящо за един мъдър декан, не би могло да ме вкара в грях. А този сластолюбив Овидий, макар и изцяло под въздействието на Дявола, наистина беше велик поет. С изненада установих, че стиховете му се загнездват в ума ми, без да правя каквито и да е усилия да ги запаметявам, запомних ги далеч по-лесно от Посланието до Галатинците въпреки старанията и волята, които бях положил да ги науча. Четох, докато чух стъпките на декана пред къщата. Щом влезе, той здравата ме наложи с бастуна, защото бях забравил да го посрещна с горящ факел и да му помогна да се прибере. Но аз почти не усетих болка, умът ми бе зает с много по-важни неща. На два пъти по-късно, когато той отсъствуваше, се промъквах в стаята му и така успях да прочета поемата докрай. У мен настъпи коренна промяна — от този момент нататък в главата ми непрекъснато се въртяха грешни мигли под формата на най-мелодични стихове. Скоро след това заради добрата ми подготовка ме назначиха за учител в школата на катедралата. Всичко беше наред до момента, в който получих известие да се явя пред епископа. Той ме уведоми, че богатият търговец Дудо от град Маастрихт, който бил известен с набожността си и поднасял на църквата щедри дарове, поискал да му изпратят някой благочестив и начетен свещеник, за да възпитава сина му на християнски добродетели, а също и да го научи да пише и да смята. Епископът избрал мен за тази служба, тъй като деканът ме смятал за най-подготвен от младите учители и за единствения, който владее достатъчно добре смятането. За да мога също да отслужвам литургии в къщата на търговеца, добрият епископ ме ръкоположи за свещеник, имащ правото да изповядва. Заминах веднага за Маастрихт, където ме очакваше самият Дявол.

Той стисна с ръце главата си и силно застена.

— Не е кои знае колко интересно дотук — обади се Орм, — но сега вероятно ще се случи нещо. Да чуем какво стана, когато срещна Дявола.

— Той не се яви пред мен от плът и кръв — рече учителят, — но и така преживях достатъчно. Търговецът Дудо живееше в голяма къща край реката: посрещна ме сърдечно. Всяка сутрин и вечер призовавах към молитва цялото семейство. Заех се енергично с обучението на сина му, а понякога и сам Дудо идваше да ни слуша — беше наистина набожен мъж и често ми напомняше да не щадя сина му с пръчката. Жена му се казваше Алхмунда. Имаше сестра, вдовица на име Апостолика, която също живееше с тях. И двете бяха млади и хубави; и двете имаха най-скромно и добродетелно държане. Движеха се бавно, с очи забити в пода, а по време на молитва бяха най-ревностни от всички. Избягвах да говоря с тях и не смеех да ги разгледам отблизо, защото похотливият Овидий бе още загнезден в душата ми. Всичко вървеше добре, докато един ден търговецът трябваше да замине по. работа на дълго пътешествие — на юг и в Ломбардия. Преди да тръгне, се изповяда и се зарече да поднесе богати дарове на църквата, ако се върне жив и здрав у дома. На раздяла даде последни напътствия на домашните си; накара ме да обещая, че ще се моля за него всеки ден, и накрая пое заедно с прислугата и конете си. Жена му и сестра й се разридаха безутешно на заминаване, но след като той напусна дома, сълзите им бързо пресъхнаха и изведнъж държанието им съвсем се промени. Когато се молехме, бяха набожни както винаги; но често идваха да слушат уроците и с впити в лицето ми очи седяха и си шепнеха нещо. Понякога загрижено се чудеха дали детето не си преуморява мозъка и го освобождаваха да играе, за да могат, както тайно ми шушнеха, да се съветват с мен по някои много важни въпроси. Изумени били, че съм толкова сериозен и мрачен, като се има предвид младостта ми; а господарката Апостолика попита дали е вярно, че всички млади свещеници са плахи с жените. Сега те двете със сестра й можели да се смятат за бедни вдовици в траур и имали страшна нужда от утешение и съвети. Казаха ми, че искат непремено да се изповядат преди Великден, и Алхмунда ме попита дали имам право да опрощавам грехове. Отговорих, че епископът ми е дал такава власт, защото, както сам ми беше обяснил, семейството било добро и благочестиво н членовете му надали имали големи прегрешения. При тези думи те радостно плеснаха с ръце; от този момент нататък аз станах играчка в ръцете на Дявола и тези жени обсебваха мисълта ми все повече и повече. За да не пострада доброто им име, Дудо беше забранил да ходят из града сами и бе предупредил камериера си да следи за спазването на нарежданията. Затова те честичко ми хвърляха сладострастни погледи и постепенно ме въвлякоха в ужасен грях. Уви, трябваше да остана твърд н да устоявам на молбите им или пък да избягам, както направил Йосиф в къщата на Потифар; но той не бил чел Овидий и положението му не било така опасно. Щом ги погледнех, мисълта ми отхвърляше всичко благочестиво и целомъдрено и се изпълваше с похот и греховни мисли. Разтрепервах се, щом минеха край мен, но не смеех да предприема нищо — бях още млад и невинен, не разбирах от тези неща. На тия жени обаче, обладани също като мен от нечисти помисли и далеч не толкова плахи, не им липсваше смелост. Една нощ, докато спях в стаята си, някаква жена се вмъкна в леглото ми и ме събуди. Не можех да говоря, бях обзет едновременно от ужас и буйна радост. Прошепна ми, че започва да гърми, а тя много се страхувала от бури. После ме взе в прегръдките си и ме разцелува страстно. В този момент проблесна светкавица й освети стаята — видях, че е Апостолика: и макар че също се боях, вече нямах време да мисля за това. Но малко по-късно, след като се бях насладял на Апостолика и удоволствието, което изпитах, далеч надминаваше всички описания на Овидий, чух как точно над къщата удари гръм. Уплаших се много — мислех, че Господ ще ме порази със своята гръмотевица. Но не се случи нищо подобно; а на следващата нощ, когато Алхмунда дойде при мен, изпълнена с не по-малко желание от сестра си, дори нямаше буря; с двойно по-голяма страст, с безразсъдна смелост и кораво сърце аз се отдадох на греховните удоволствия. Двете сестри имаха приятен и благ характер, никога не ме ядосваха и не се караха помежду си; у тях нямаше злина, само неутолимо сластолюбие. Нито веднъж не проявиха страх или угризение за извършеното, единствено се безпокояха да не би някой от прислужниците да заподозре какво вършат. Но Дяволът ги държеше здраво в своя власт; нима има нещо, което би му доставило по-голямо удоволствие от това да причини падението на един божи слуга? На Великден членовете на цялото домакинство се изредиха един по един да се изповядат. Последни дойдоха Алхмунда и Апостолика. Те най-сериозно ми описаха всичко, което се бе случило между нас, и аз нямах друг избор, освен да им дам опрощение. Беше ми наистина много мъчително да направя това; макар че бях дълбоки затънал в грехове, чувствувах се така, сякаш преднамерено изневерявам на Бога.

— Искрено се надявам, че си се поправил — строго промълви отец Вилибалд.

— Така се надявах и аз — отвърна учителят, — но друго ми било писано. Същото каза и онази жена, когато ме предупреди за трите ми гряха. Все пак дотогава Дяволът не беше обладал напълно душата ми. Всеки ден се молех за търговеца, както му бях обещал, за да се върне здрав и читав вкъщи, дори след време започнах да се обръщам към Бога по два-три пъти дневно. Исках да успокоя съвестта си и да потисна ужаса, който бе изпълнил сърцето ми. Но с всеки изминал ден той нарастваше, докато накрая, в нощта след празненството на Възкресение Христово, не изтраях; тайно се измъкнах от къщата и от града и тръгнах по трудните пътища, просейки, към дома, където все още живееше майка ми. Тя беше набожна жена и се разплака горчиво, когато й разказах за случилото се. После започна да ме успокоява. Не било чудно, каза тя, че жените забравяли своята смиреност, като ме видят; такива неща ставали доста по-често, отколкото хората обикновено си представят. Единственото, което съм можел да направя, било да се върна при добрия декан и да му разкажа всичко. Даде ми благословията си и аз потеглих, за да изпълня заръката й. Като ме видя, че пристигам, деканът ме погледна изумено и ме попита защо съм дошъл. Разплакан му разправих цялата история от начало до край. Той кипна, щом разбра, че съм чел Овидий без негово разрешение; а когато му разказах за случилото се между мен и двете жени, запляска с длани по коленете си и избухна в неудържим, гръмък смях. Настояваше да му опиша всички подробности, искаше да знае дали съм останал доволен от тях; после въздъхна и каза, че нищо в живота не може да се сравни с младостта и ни едно деканско място в цялата империя не би могло да възмезди нейната загуба. По-нататък обаче лицето му все повече и повече се навъсваше и щом свърших, той удари силно по масата и избоботи, че съм се държал скандално и че само епископът можел да реши този въпрос. Затова отидохме при него и аз повторих всичко. Двамата с декана бяха на мнение, че поведението ми е било недостойно и не съм оправдал тяхното доверие в две отношения: първо, защото съм напуснал длъжността, която са ми възложили, и второ, защото не съм спазил тайната на изповедта и съм разказал на майка си за случилото се. Естествено, това, че съм извършил прелюбодейство. също било тежък грях и той можел да се заличи само с усърдно разкаяние, но тъй като съм бил подтикван по-скоро от младежка глупост, отколкото от зли намерения, те казаха, че ще ми наложат възможно най-леко наказание. Предложиха ми да си избера едно от тия три неща: да прекарам една година като свещеник при прокажените в голямата болница в Юлих; да отида на поклонение в Светата земя и оттам да донеса на върховните църковни власти масло от Маслинения хълм и вода от река Йордан; или пък да стана мисионер и да покръствам датските езичници. Окрилен от съчувствието им и пламнал от желание да залича греха си, избрах най-тежката участ. И така, изпратиха ме при епископ Екхард в Хедебю. Той ме посрещна топло и заради познанията ми скоро ме направи свой каноник. При него прекарах две години. Проявих много усърдие и живеех благочестиво, преподавайки в училището, което бе основал там, докато съдбата ми отново взе връх и аз извърших втория си грях.

— Странен свещеник си ти — рече Орм — с твоите грехове и налудничави жени. Но още не си ни обяснил как попадна тук.

— Защо не се ожениш като всеки разумен мъж — попита Юлва, — след като изпитваш толкова силно влечение.към жените?

— Някои твърдят, че свещениците не бива да се женят — отвърна учителят. — Ето, и вашият свещеник си няма жена; но може би той е по-благочестив от мен и лесно устоява на съблазните.

— Занимавали са ме по-важни неща от жените — рече отец Вилибалд, — а сега, слава богу, стигнах възрастта, когато за мен не съществуват вече изкушения. Светите апостоли са имали различни мнения по този въпрос. Свети Петър например бил женен, дори взел жена си, когато пътешествувал сред езичниците. Но свети Павел мислел другояче; той цял живот останал сам — може би затова пътувал и писал много повече. От доста години насам духовниците се придържат към мнението на свети Павел. Сега абатите на свети Бенедикт във Франция твърдят, че свещениците трябва да се въздържат от брак и по възможност от всякакви форми на плътска наслада. Аз самият смятам, че скоро няма да успеем да убедим всички божи служители да стигнат до такова лишение.

— Думите ти са верни — потвърди учителят. — Спомням си как френският абат Одо и учениците му проповядваха, че женитбата е страшен грях за свещениците, и аз съм съгласен с тях. Но Дяволът е безкрайно хитър, а клопките му са многобройни. И ето ме сега тук, бездомен изгнаник, скитам се из тия диви земи, защото отказах да се оженя. Това бе вторият от трите гряха, за които ясновидката предсказа, че ще определят съдбата ми. Не мога да си представя какъв ще бъде третият.

Всички го подканиха да продължи; след като Юлва го подкрепи със силна бира, той им разказа за втория си грях.

Осма глава: ЗА ВТОРИЯ ГРЯХ НА УЧИТЕЛЯ И ЗА НАКАЗАНИЕТО, КОЕТО ПОЛУЧИЛ ЗАРАДИ НЕГО

— Та да продължа разказа си — поде отново учителят с меланхоличен глас. — Недалеч от Хедебю живее една жена на име Тордис. Тя е от благородно потекло и е измежду най-богатите в този район, има обширни имоти и много стада. Родена е в семейство на езичници и самата е отраснала като такава. Заради богатството си е била вече три пъти омъжвана, макар да е още млада, и всичките й съпрузи са срещнали смъртта по време на война или в кръвна разпра. Когато убиха третия, изпадна в дълбока меланхолия и сама дойде при епископ Екхард. Заяви, че иска да потърси божията подкрепа. Той лично я посвети в учението на Христос и впоследствие я покръсти. Оттогава тя редовно посещава богослуженията. В началото пристигаше на кон, начело на голямо шествие от свои последователи и с не по-малко шум и звън на оръжие от кой да е боен водач. Беше безкрайно горда и избухлива и отказваше да накара хората си да оставят оръжието, преди да влязат в църквата; твърдеше, че ако позволи това, те няма да направят приятно впечатление, минавайки по пътеката между пейките. Най-накрая епископът успя да я убеди и ни помоли винаги да се отнасяме с нея изключително търпеливо, защото била в състояние да стори много добрини на Светата църква. И наистина, няколко пъти тя донесе на епископа богати дарове. Но Тордис винаги създаваше неприятности, особено с държането си към мен. Още щом ме видя, бе обладана от някаква неутолима страст да притежава тялото ми. Веднъж след литургия ме изчака сама в преддверието и поиска да я благословя. Сторих това, а тя ме разглеждаше най-подробно от глава до пети н ми каза, че ако само малко се погрижа за косата и брадата си, както прави всеки мъж, бих могъл да изпълнявам далеч по-важна длъжност, отколкото да отслужвам литургии.

— Заповядай в дома ми, когато пожелаеш — добави тя. — Ще се погрижа да не съжаляваш, че си ме посетил.

После ме сграбчи за ушите и ме целуна най-безсрамно, макар че дяконът ми бе застанал наблизо. Тя си тръгна, а аз стоях стъписан и ужасен. С божията помощ вече бях станал неподатлив на изкушения и твърдо реших, че този път ще се държа безупречно. Освен това тя не беше така красива, както двете жени от Маастрихт, които ме бяха отклонили от правия път. Затова не се страхувах, че ще ме съблазни. Притеснявах се само да не направи някоя щуротия. За голямо мое съжаление по това време епископ Екхард отсъствуваше от града — бе отишъл на църковно събрание в Майнц. Убедих дякона да не споменава пред никого за случилото се, макар че, какъвто бе наивен и глупав, той много се смя на инцидента. Същата вечер се молих непрекъснато и призовавах Господ да ми помогне да се справя с тази жена. Когато се надигнах от молитва, се почувствувах невероятно силен и реших, че бог я е изпратил, за да ми покаже колко съм укрепнал и как вече мога да устоявам на изкушенията на плътта. Но следващия път, когато тя дойде на църква, открих, че отново изпитвам същия страх. Още докато хорът пееше, побягнах с все сила към ризницата, за да избягна срещата с нея; но тя без всякакъв срам хукна след мен и ме догони, преди да успея да,изляза от църквата. Попита ме защо не съм я посетил, след като изрично ме е поканила. Отговорих, че времето ми е изцяло запълнено с важни дела.

— Нищо не може да е по-важно от мен — рече тя. — Ти си мъжът, за когото искам да се омъжа, независимо че си с бръсната глава. Мислех, че не си толкова глупав, та да ме оставиш да седя и да те чакам, след като ти дадох толкова ясни доказателства за чувствата си.

Вече бях съвсем объркан; отпърво единственото извинение, което успях да измисля, бе, че по най-различни причини не мога да напускам църквата, докато епископа го няма. Но после придобих смелост и й отговорих категорично, че бракът е удоволствие, което служителите на Христа не могат да си позволят и че светите отци на църквата не биха одобрили, ако една жена се омъжи за четвърти път. Тя пребледня и още докато говорех, тръгна към мен със застрашителен вид.

— Скопен ли си — попита, — или съм прекалено стара, за да те възбудя?

Изглеждаше много опасна в гнева си, затова грабнах разпятието и го вдигнах пред нея. Започнах да се моля злият дух да я напусне; но тя изтръгна кръста от ръката ми с такава сила, че полетя назад и си удари главата в огромния шкаф за одежди. После моментално скочи на крака и се развика за помощ, а аз вече не помня какво направих. Съдбата, от която не мога да избягам, отново взе връх. В преддверието на църквата се разрази бой, а после и на площада отвън. Нейните придружители се опитваха да й помогнат, а добрите хора от града застанаха на моя страна. Имаше убити и от двата лагера, включително и един заместник-дякон, чиято глава бе посечена от удар с меч, а също и каноникът Андреас, който се втурна от резиденцията на епископа, за да прекрати схватката; камък го удари по главата и той умря на следващия ден. Накрая успяхме да я прогоним заедно с онези от хората й, които бяха в състояние да бягат; но аз изпаднах в пълно отчаяние, когато погледнах бойното поле — двама свещеници бяха убити заради мен. Когато се върна и чу за случката, епископ Екхард реши, че по-голямата част от вината е моя, защото, както изрично бил наредил на всички, с тази жена трябвало да се отнасяме изключително търпеливо и внимателно, а пък аз не съм изпълнил това. Каза, че трябва да се съглася с всичките й желания. Настоявах да ме накаже възможно най-строго, тъй като мисълта за тоя грях ме измъчваше страшно, макар да знаех, че не бих могъл да го избягна. Разказах на епископа за предсказанието на ясновидката и за това как сега съм извършил втория от трите гряха, които ми е писано да направя. Той отговори, че би предпочел да не се намирам в Хедебю, когато дойде време за третия. Накрая намериха подходящо наказание за мен — да отида на поклонение на север в земите на дивите смаландци и да се опитам да откупя от тях отец Себастиян, един фанатичен божи слуга, който преди три години бил изпратен при тях, за да проповядва Евангелието, и оттогава се е затрил в робство. Натам съм се запътил сега и такава е мисията ми. Вече знаете не по-малко от мен за всичките ми патила.

С това разказът му завърши. Юлва се засмя и му предложи още бира.

— Изглежда, нямаш късмет с жените, все едно как се отнасяш с тях — рече тя, — независимо че си прочел в оная книга всичко за изкуството на любовта. И надали ще имаш повече успех с жените тук, в тия земи.

Но учителят Рейналд отговори, че отдавна се е излекувал от подобна суета.

— Май в много отношения си голям глупак — рече Орм, — а също и твоят епископ, щом двамата смятате, че има някаква надежда да откупиш този свещеник от смаландците, или че ти самият ще се отървеш жив без помощта на злато и сребро.

Учителят поклати тъжно глава и се усмихна.

— Нямам ни злато, ни сребро — каза той — и не възнамерявам да предлагам на смаландците някакъв откуп за отец Себастиян. Смятам да стана техен роб и да заема неговото място. По-млад съм и по-силен: затова мисля, че ще се съгласят. По този начин се надявам до известна степен да изкупя вината си за смъртта на двамата свещеници.

Всички се втрещиха, като чуха този отговор: отначало отказаха да повярват, че той говори сериозно. Но Рейналд се закле, че е така.

— Мисля, че не съм по-лош християнин от другите — възкликна Орм, — но бих предпочел да потъна във всякакъв вид грехове, отколкото доброволно да стана роб.

Отец Вилибалд се обади, че не всеки може да притежава такъв християнски фанатизъм, но че учителят е взел правилно решение.

— Робството ти няма да е дълго — успокои го той. — По най-точни изчисления остават по-малко от пет години до момента, в който Христос ще се върне на земята. Така че, ако стоиш далеч от жените и не се забъркаш в някоя каша заради тях, може би дотогава ще успееш да покръстиш доста смаландци и така в часа на Страшния съд ще се явиш пред Бога с чиста съвест.

— Това е вярно — отвърна учителят. — Същата мисъл ми хрумна и на мен. За съжаление, все още ми предстои да извърша третия си грях, а старата жена каза, че той щял да бъде най-ужасен от всички.

Никой не успя да измисли нещо, с което да го успокои, а Орм изрази надежда, че този момент няма да дойде скоро.

— Не ми се ще това да стане, докато си на гости в моя дом — добави той. — Искам само да те уверя, свещенико, и теб, Спяле, както и вас, смешници, че можете да останете тук колкото желаете.

— Аз също ви каня — обади се Юлва. Просяците благодариха и на двамата, но Спяле каза, че ще стои само няколко дни.

— Не трябва да се бавя — обясни той, — след като за крака ми е завързано това, което носи късмет на шведските крале.

Ирландците заявиха, че ще тръгнат със Спяле, тъй като също отиват в Упсала. Ако не им потръгне там, другаде има още крале, които сигурно ще ги посрещнат добре.

— Можем да идем в Норвегия — продължиха те. — Сега там крал е Олав Трюгвасон; казват, че станал набожен християнин. А друга възможност е да отпътуваме на изток при принц Валдемар от Гардарике — той е известен като могъщ и богат владетел и е добре разположен към хората от нашата професия.

— Доста далеч е за вас — рече Орм.

— Ние нямаме дом — отвърнаха те — и сме обречени цял живот да скитаме по света. Но ще ходим там, където има крале, защото те са нашите покровители. Отвъд Гардарике е царството на Василий, този, дето наричат Българоубиец; сега той е най-силният монарх, след като крал Харалд и крал Ерик са мъртви. Ако можеше да ни чуе, младият германски император сигурно би се обидил, а също и крал Бриън, сегашният владетел на Ирландия. От разни хора, пътешествували по далечни земи, знаем, че шутовете на императора на Миклагард били много известни и правели най-невероятни неща; особено се говори за представлението, което изнесли пред пратениците на стария германски император по времето, когато Никифор управляваше там. Казват, че се катерили по прът — нещо съвсем ново за нас, макар да смятаме, че знаем повече номера от кой да е друг. Затова може би си струвала предприемем пътешествие дотам, за да се уверим сами дали наистина са толкова изкусни, а също и да им покажем какво могат братята Ерин. Би било голяма чест за нас да играем пред император Василий, а за него — да ни приеме в двора си. Но първо ще идем в Упсала при младия крал; смятаме за най-разумно да пътуваме със Спяле — той е добър другар, с който можеш лесно да обикаляш и да просиш.

Ирландците не промениха решението си; няколко дни по-късно след като поотпочина, Спяле отново привърза кралския меч за крака си и тримата нарамиха торбите и просешките тояги. Аса и Юлва им дадоха доста храна за из път и те заявиха, че едва ли ще намерят другаде такова гостоприемство, каквото, за техен късмет, са им оказали тук, в Грьонинг.

На раздяла Фелимид каза на Орм:

— Запомни, че ако някога се срещнем отново, в наше лице имаш добри приятели.

— Много се надявам да се видим пак — промълви Орм, — но щом тръгвате за Миклагард, малко вероятно е тези надежди да се оправдаят. Аз оставам тук като мирен земевладелец; ще гледам как децата ми растат и добитъкът се угоява и никога вече няма да кръстосвам моретата.

— Кой знае? — рекоха дребните дългоухи мъже. — Може ли някой да предвиди?

Те завъртяха глави, получиха благословия от отец Вилибалд и отпътуваха заедно със Спяле.

Но учителят Рейналд остана по-дълго в дома на Орм, тъй като всички решиха, че така ще е най-добре за него. Бяха единодушни, че ще бъде лудост да тръгне сам през границата и да търси отец Себастияи — щяха да го хванат и да го убият, без да успее да постигне нищо. Затова се уговориха да остане в Грьонинг, докато дойде време за голямото годишно събрание, наречено Събора, което хората от пограничните земи организираха в местността Камъка на Върлината; този момент наближаваше скоро. На Събора, добави Орм, биха могли да постигнат някакво споразумение със смаландците по въпроса, който го вълнува.

Девета глава: КАК УЧИТЕЛЯТ ТЪРСЕШЕ ИЗГУБЕНИ ЮНИЦИ И СЕДНА В ЕДНО ЧЕРЕШОВО ДЪРВО

Учителят Рейналд остана при тях през цялото лято. Помагаше на отец Вилибалд да задоволява духовните потребности на семейството и на онези покръстени християни, които бяха решили, че си струва да удържат на обещанието си и присъствуваха на богослуженията. Всички го хвалеха, че чудно хубаво пее литургии, по-красиво от всичко, което бяха чували по тези земи. Отначало новопокръстените проявяваха нежелание да идват в неделя, но новината за неговото пеене се разпространи и все повече хора започнаха да се появяват; а жените го слушаха с насълзени очи. Отец Вилибалд му беше много благодарен, защото сам той нямаше мелодичен глас.

Но учителят не можеше да върши никакъв друг вид полезна работа. Орм искаше да му осигури някаква дейност, с която да запълни седмицата му, и положи всички усилия да открие нещо, което би могъл да свърши добре; но не се намери ни една задача, в която да е полезен. Не разбираше от търговия и не можеше да работи с каквото и да е сечиво. Орм му каза:

— Лошо, скоро ще станеш роб и ако действително можеш само да пееш, ще ти бъде много трудно в Смаланд. Добре ще е за теб да се научиш да вършиш нещо полезно още докато си тук — това би ти спестило доста белези по гърба.

Учителят се съгласи с въздишка. Опита множество съвсем елементарни задачи, но не успя в нито една от тях, Когато го накараха да кося трева, гледката беше покъртителна — не успя да се научи как да замахва с косата, Беше напълно безполезен и в дърводелството, макар че Рап и дори Орм изразходваха доста време, за да го обучат; а когато се опита да цепи дърва за пещта в пекарната, така си удари крака, че работниците, дошли да пренасят материал, го завариха да стене проснат на земята сред локва кръв. Щом се възстанови, го изпратиха заедно с един помощник от домакинството да наблюдава връвта на рибарските пръчки в реката, но там го нападна огромна змиорка и се уви около ръката му. В паниката си той преобърна лодката и целият улов потъна обратно във водата, а двамата едва успяха да се доберат до брега. Така на него гледаха предимно като на герой от богослуженията и приятен събеседник вечер, когато всички седят и вършат ръчната си работа, а той разказва истории за светии и императори; във всичко друго го смятаха за безкрайно некадърен човек, неспособен да се справи дори с най-простите неща, които всички умеят. Все пак го харесваха, особено жените — те, от Юлва и Аса до най-младите прислужнички, непрекъснато се суетяха около него и го защитаваха смело дори когато имаше минимално основание за това.

Рано напролет същата година Едноокия Рап се ожени за една закръгленичка фермерска дъщеря на име Торгун. Независимо че беше едноок, много лесно спечели сърцето й, защото бе известен като човек, който е пътешествувал в далечни земи и умее да върти оръжието. Той нареди на жена си да се покръсти и тя веднага стори това; оттогава не бе пропуснала църковна служба. Всички я харесваха, беше много трудолюбива и с Рап се разбираха добре, макар понякога той да мърмореше, че била бъбрива и че й трябвало много време да зачене. Юлва се сприятели с нея и двете често седяха и си шепнеха доверени неща, изливайки непрекъснат поток от думи.

Един ден се случи така, че всички от домакинството трябваше да отидат в гората да търсят няколко изгубени юници. Това отне доста време. Привечер, след като не откри нищо, Рап се запъти към къщи и чу шум откъм брезовата горичка. Когато приближи, видя, че в тревата до един камък лежи Торгун, а учителят Рейналд се е надвесил над нея. Повече не можеше да различи, защото тревата беше висока. Щом чуха стьпкте му, те бързо се изправиха. Рап стоеше безмълвен, но Торгун моментално заподскача към него на един крак, бълвайки поток от думи.

— Какъв късмет, че дойде — рече тя, — ще ми помогнеш да стигна до дома. Изкълчих си коляното — паднах, препъвайки се в едно коренище. Лежах там и виках за помощ, докато този добър човек се притече; но не беше достатъчно силен да ме вдигне и да ме носи, затова започна да чете молитви над коляното и ето, вече се чувствувам по-добре.

— Имам само едно око — отговори Рап, — но с него виждам чудесно. Беше ли необходимо да лежи върху теб, докато се моли?

— Не е бил върху мен — възмутено възрази Торгун. — Рап, Рап, какво си въобразяваш? Беше коленичил до мен и държеше крака ми, докато изрече трите молитви.

— Три? — учуди се Рап.

— Не се прави на по-глупав, отколкото си — рече жена му. — Първо, в името на Отца, второ, в името на Сина и накрая в името на Светия дух. Това прави три.

Рап погледна свещеника. Той беше пребледнял и устата му трепереше, но иначе изглеждаше както обикновено.

— Само дъхът ти да беше учестен — замислено промълви Рап, — и вече да си мъртъв.

— Дойдох в тази земя, защото искам да стана мъченик — меко заговори учителят.

— Както си тръгнал, желанието ти ще се сбъдне — отвърна Рап, — но чакай, жено, да погледна това коляно, ако изобщо помниш кое от двете те болеше.

Торгун изсумтя жаловито и се оплака, че никога досега не са се отнасяли така с нея: все пак послушно седна на камъка и разголи лявото коляно. Не можаха да се споразумеят дали на него се вижда подутина, но щом той го натисна с палец, Торгун изкрещя.

— Преди няколко минути беше още по-зле — рече тя, — но смятам, че с твоя помощ ще мога да измина на куц крак разстоянието до дома.

Рап стоеше с мрачно лице и размишляваше. Накрая промълви:

— Не зная дали коляното е пострадало, тъй като виковете ти не означават нищо; но не бих искал Орм да каже, че безпричинно съм убил негов гост. Най-добре от тия неща разбира отец Вилибалд и той ще реши дали кракът е наистина болен.

Тръгнаха за вкъщи; придвижваха се бързо, макар че заради болката Торгун често трябваше да спира и да почива. Последните метри се наложи да измине подпряна на двамата мъже. обгърнала с ръце вратовете им.

— Доста си се отпуснала върху мен — рече Рап, — но още не знам дали мога да вярвам на приказките ти.

— Вярвай каквото искаш — отвърна Торгун, — аз обаче съм сигурна, че коляното ми никога няма Да се възстанови напълно. Кракът ми се заклещи между две коренища, когато скочих от едно повалено дърво. Ето как се случи — сигурно ще остана куца за цял живот.

— Ако е така — каза с горчивина в гласа Рап, — всичките му молитви са били безполезни.

Отнесоха Торгун в леглото и отец Вилибалд отиде да я прегледа. Рап веднага дръпна Орм и Юлва настрана и им разказа за случката, като сподели какво мисли той самият по въпроса. И двамата изразиха съжаление за този нещастен случай и казаха, че на всички ще им е неприятно, ако това доведе до разправии между съпрузите.

— Хубаво е, че мислиш, преди да направиш нещо — рече Орм, — иначе можеше да го погубиш, а ако се окаже невинен, това щеше да е много неприятно. Да убием свещеник, би означавало за всички ни да си навлечем божието наказание.

— Аз имам за Торгун по-високо мнение от теб — обади се Юлва, — а е много лесно да изкълчиш коляно, когато се катериш по камъни и трупи. Сам ти призна, че не си видял да вършат нещо.

— И това, на което бях свидетел, бе достатъчно подозрително — отвърна Рап, — а и се намираха в най-тъмната част на гората.

— В такива случаи е разумно да не вадим прибързани заключения — намеси се Орм. — Помниш ли присъдата, която издаде съдията на господаря Алмансур в Кордова, когато Токе, Сина на Сивата чайка, успя с хитрост да се промъкне в спалнята на жената на египетския сладкар, онзи, дето живееше на Улицата на разкаяните. Вятърът духнал, отместил спуснатото перде и четирима приятели на сладкаря, които случайно пресичали двора, видели Токе и жената върху леглото.

— Добре си спомням случая — потвърди Рап, — но съпругът не беше християнин.

— И какво стапа с жената? — попита Юлва.

— Сладкарят се яви пред съдията с разкъсани дрехи, придружен от четиримата си свидетели, и настояваше Токе и жена му да бъдат замеряни с камъни, защото извършили прелюбодейство. Лично господарят Алмансур заповяда този случай да се разреши, като се съблюдава съвсем точно законът, макар че Токе беше човек от неговата охрана. Съдията изслуша внимателно показанията на четиримата свидетели — какво точно са видели да става — трима от тях дадоха клетва, че определено са забелязали какво вършат; но четвъртият бе стар и имаше слабо зрение, затова не бе видял всичко така ясно. Според законите на Мохамед, написани от ръката на самия Аллах в свещената книга, човек може да бъде осъден за прелюбодейство само ако има четирима свидетели, които ясно и безпогрешно са видели извършеното престъпление. Така че съдията оправда Токе и жената, а сладкаря осъдиха на бой с пръчки по петите, защото отправил несправедливо обвинение.

— Жените в тая страна май хубаво си поживяват — рече Юлва; — доста може да се извърши до момента, в който успеят да те хванат в прелюбодеяние с четирима свидетели. Смятам, че сладкарят е имал лош късмет.

— Много скоро той вече не смяташе така — отговори Орм. — След този инцидент цялата охрана на халифа научи за него; посещавахме магазина му често, за да го подкачаме и да си пийнем от сладката сирийска медовина. Търговията му се разрасна много и той благодареше на Аллах за мъдростта на съдиите. Но Токе каза, че макар всичко да е завършило добре, щял да приеме това като предупреждение и повече не посмя да посети въпросната дама.

Брат Вилибалд дойде при тях и обяви, че Торгун е казала истината.

— Скоро — обърна се той към Рап — мястото така ще се подуе, че дори ти не би могъл да се съмняваш в това.

Всички предположиха, че Рап ще се успокои от неговите думи, но той дълго седя, потънал в размисъл. Накрая проговори:

— Ако е така, учителят трябва доста да е лежал там, хванал коляното й с две ръце, или пък може би само с една. Трудно е да повярвам, че е спрял дотук; той самият ни каза колко е слабоволен, когато стане дума за жени, а също, че от тия римски книги е научил тайни начини да ги задоволява. Аз мисля, че е стигнал по-далеч от четенето на молитви — ако се беше ограничил с това. нямаше да се появи подутина, стига наистина да е толкова набожен.

Това бе най-дългото слово, което бяха чували от устата на Рап, и никой не успя да го убеди, че греши. Накрая Юлва му каза:

— В началото беше подозрителен, защото не виждаше подутина, а сега — защото те увериха, че има такава. Но това не ме учудва, всички мъже сте еднакви, когато си напълните главите с разни идеи. Сама ще ида при Торгун и ще поговоря открито с нея. Близки сме, ще ми каже истината. Ако се е случило пешо, което не иска да сподели, от отговорите й те разбера, че се опитва да крие. Една жена винаги усеща кога събеседничката й лъже, а това, слава Богу, е повече от всичко, което умеят мъжете.

И тя ги остави. Тайна остана какво са си казали, никой не чу разговора.

— Сега се успокой, Рап — рече Орм. — много скоро ще знаеш истината. Няма по-хитра жена на света от Юлва, уверявам те. Забелязах това още в деня, в който я срещнах.

Рап изсумтя; насочиха разговора към двете юници, които се бяха загубили и които все още не бяха открити и обсъдиха къде би било най-добре да ги търсят на следния ден.

Юлва се забави дълго. Когато най-после се появи, тя размаха юмрук под носа на Рап.

— Стигнах до цялата истина — започна тя, — точно така е, както предполагах. Можеш вече да се успокоиш, Рап, нищо непочтено не е имало между двамата в гората. Единственият, който се държа зле, беше ти. Торгун просто не знае дали да се смее на подозренията ти, или да плаче при спомена за тежките думи, които й каза. Оплака ми се, че почти съжалява, че не е съблазнила свещеника, когато е имала такава възможност. „Можехме добре да се позабавляваме, докато дойде Рап — ми каза тя — и след като, така или иначе, ще трябва да търпя подозренията му и с това да си спечеля слава на жена със срамно минало, можех поне да извлека колкото може повече удоволствие от цялата история.“ Точно това бяха думите й и ако наистина си толкова мъдър, за колкото те мисля, Рап, никога вече няма да споменеш за тая случка; ако го направиш, не мога да отговарям за поведението й. Отнесеш ли се с нея нежно, тя ще пожелае да забрави; но най-добре ще е да й направиш дете — тогава няма да има нужда да се тровиш заради тоя нещастен несретник, учителя.

Рап се почеса по главата и промърмори нещо от рода, че сегашното й състояние не се дължи на липса на старание от негова страна; но беше очевидно, че се почувствува много успокоен от думите на Юлва и й благодаря, че е изяснила въпроса.

— Добре, че и аз притежавам някаква житейска мъдрост — добави той, — макар да не съм умен като теб, Юлва. Ако бях по-невъздържан, щях да убия учителя и сега щях да ходя с провесен нос, а с теб, Орм, щяхме да си развалим приятелството. Ще отида при Торгун да я успокоя и да се сдобря с нея.

Орм и Юлва си легнаха и поговориха за тая история, преди да заспят.

— Всичко мина по-добре, отколкото очаквах — благодарение на твоята намеса — каза Орм. — Ако трябваше да решавам аз, щях да отсъдя, че са се отдали на по-друти занимания в гората, а не да лекуват това нейно коляно.

Известно време Юлва не каза нищо. После рече:

— Орм, присъдата ти щеше да е вярна, но не бива да се изпускаш пред никого. Обещах й, че няма да я издам и ще убедя Рап, че нищо не се е случило. Да оставим нещата както са сега и да не казваме никому, дори на отец Вилибалд. Ако истината излезе наяве, това ще причини голямо страдание както на Рап, така и на Торгун, а също и на тоя нещастен, побъркан по жени учител. Но на теб ще кажа истината — не са се ограничили само с молитвите. Тя ми довери, че още от самото начало го харесвала заради красивия му глас и нещастната съдба, на която е обречен; освен това твърди, че не би могла да откаже на свещеник. Както лежала на земята, цялото й тяло започнало да трепери като прилеп в капан, когато докоснал коляното й, а той дори не се притеснил от това. Досетил се за какво мисли. Много скоро и двамата били обзети от желание; каза, че не можела да се овладее. После, след като се поуспокоили, той започнал да стене и се разплакал; подел молитвите оттам, където бил спрял, но успял да каже само няколко изречения и се появил Рап. Без съмнение това е причината подутината да се увеличи — по правило, за да бъде ефикасна, молитвата трябва да се повтори три пъти. Но Торгун твърди, че до края на живота си ще бъде благодарна на Господ, че не е позволил на Рап да пристигне няколко минути по-рано. Та ако кажеш на него или на някой друг истината, действително много ще ме огорчиш, а също и някои други хора.

Тази история достави на Орм огромно удоволствие и той веднага обеща, че никога няма да спомене и дума за случилото се пред Рап или пред някой друг.

— Щом той не знае, че са му сложили рога — продължи Орм, — случката няма да ни докара никакви неприятности. Но тоя учител наистина е невероятен; във всичко друго е напълно безполезен, но, виж, с жените безспорно знае как да се оправя. Трябва да внимаваме да се вижда с Торгун само в присъствие на трети човек; иначе тази история може да завърши трагично. Рап няма да се остави да го баламосат втори път. Трябва да намеря на учителя някаква постоянна работа, която ще го държи далеч от Торгун, а и, нея от него, защото не съм сигурен кой от двамата би проявил по-голямо желание да уреди втора среща.

— Не се отнасяй прекалено строго с него — рече Юлва. — Достатъчно страдания очакват бедното създание в ръцете на смаландцнте. Аз лично ще се постарая да ги държа далеч един от друг.

На следващата сутрин Орм повика учителя и му каза, че най-после му е намерил работа, с която според него щял да се справи много добре.

— Дотук не прояви умение в никоя от възложените ти задачи — добави той, — но сега ще можеш да ни помогнеш. Виждаш ли това черешово дърво — то е най-хубавото от всичките ми овошки. Това не е само мое мнение — същото мислят и враните. Ще се качиш на върха му; най-добре ще е да си вземеш храна и пиене, защото ще слизаш на земята чак когато свраките и враните отидат да спят. Ще седиш там всеки ден; ще се качваш рано, защото тия птици се будят призори. Надявам се, че ще успееш да опазиш черешите, освен ако сам ти не изядеш прекалено много.

Учителят погледна тъжно нагоре към дървото — черешите му бяха по-едри от обичайното и точно започваха да потъмняват и да зреят. Те привличаха много всички птици. Рап и отец Вилибалд се бяха опитвали да ги прогонят със стрели, но резултатът не беше кой знае какъв.

— Така ми се пада — рече учителят, но ме е страх да се покатеря толкова високо.

— Ще трябва да свикнеш — му каза Орм.

— Лесно ми се завива свят.

— Ще се държиш здраво и нищо няма да ти се случи. Ако се разбере, че не ти стига смелост за това, всички ще ти се смеят, особено жените.

— Наистина, заслужил съм всичко това — тъжно промълви учителят.

След кратък спор успя, макар и трудно, да се изкачи донякъде; а Орм стоеше отдолу и го увещаваше да продължава. Най-после с молитва на уста той се добра до разклонение, където се събираха три клона. Дървото се огъна под тежестта му и щом видя това, Орм му заповяда да остане там — ако се клати, птиците ще го забележат по-лесно.

— В безопасност си — провикна се той — и си по-близо до Бога от нас, бедните, дето трябва да стоим на земята. Можеш да ядеш и да пиеш до насита и да обсъждаш с Господ греховете си.

Така той се разположи там. Враните, които настървени се трупаха от всички посоки, за да си клъвнат хубави черешки, се разхвърчаха ужасени и изумени, като видяха човека на дървото, летяха в кръг около него и грачеха сърдито, а свраките се настаниха на околните овошки и сякаш подигравателно и злобно му се присмиваха.

На шестия ден следобед, когато горещината бе непоносима, той падна от дървото, позадрямал от жегата. Докато бил горе, дошли рояк пчели и си избрали главата му за място, където да си починат. В ужас той се събудил, размахал с всичка сила ръце, за да ги пропъди и загубил равновесие; с писък се изтърси на земята сред порой от пчели, череши и счупени клони. Близначките и другарят им първи стигнаха до местопроизшествието; вгледаха се учудено в него, а момчето Улф го запита как тъй е паднал. Но той само лежеше и охкаше, твърдеше, че е дошъл последният му час. Децата радостно започнаха да берат череши от клоните, които той, политайки, бе откъртил от дървото, но това разгневи пчелите. Те ги нападнаха и всички с писък се разбягаха.

Цялото домакинство събираше тръстика долу при реката; вкъщи бяха само Юлва и две прислужнички. Те се втурнаха да ги спасяват. Отнесоха учителя в тъкачната стая и го сложиха на леглото. Щом слугините чуха какво се е случило, така се разкикотнха. че Юлва загуби търпение и ги зашлеви, като им нареди веднага да доведат отец Вилибалд, който бе с останалите на реката.

На Юлва и беше жал за учителя и тя направи каквото можа, за да се чувствува удобно; подкрепи го и с чаша от най-хубавата си бира. Пчелите не го бяха ужилили, но той подозираше, че при падането си е счупил рамото. Юлва се зачуди дали това не е божие наказание заради случката с Торгун в гората и той се съгласи с нея.

— Какво знаеш ти за това? — попита учителят.

— Всичко — отвърна Юлва. — Торгун сама ми разказа; но не се страхувай, никой друг няма да разбере — и двете знаем как да си държим езика зад зъбите, когато трябва. С едно мога да те успокоя, тя те хвалеше много и не съжалява за това, което сте извършили, макар че за малко да ви донесе голямо нещастие.

— Аз съжалявам — рече учителят, — въпреки че нищо няма да спечеля от това. Господ ме е проклел, не мога да стоя до млада жена. без да се събуди страстно желание у мен. Дори дните, които прекарах на дървото, не ме пречистиха от тази похотливост, мислите ми бяха насочени по-скоро към плътски грехове, отколкото към Господа.

Юлва се засмя.

— Но сега пчелният рояк и падането ти помогнаха — рече тя, — защото, както виждаш, седиш сам с мен на място, където никой не би могъл да ни безпокои достатъчно дълго време, а и аз се мисля за не по-малко хубава от Торгун. Но смятам, че поне от това изкушение, бедни ми глупако, ще излезеш, без да съгрешиш.

— Ти не знаеш — тъжно рече учителят — колко силно е проклятието — и протегна ръце към нея.

Никой никога не разбра какво се случи между тях двамата и когато брат Вилибалд пристигна, за да прегледа раните му, го завари заспал, мъркащ доволно като котка, а Юлва седеше на тъкачния стол и работеше усърдно.

— Той е прекалено добър, за да го караш да се катери по дърветата — каза тя на Орм и на останалите същата вечер, докато се хранеха, силно развеселени от това как бе завършил престоят му на дървото. — Не го заставяй да се качва пак там.

— Не зная колко е добър — рече Орм, — но ако кажеш, че е прекалено тромав, да, ще се съглася с теб. Изобщо не мога да разбера за какво е годея, но не се съмнявам, смаландците ще открият нещо. Повечето череши вече са узрели, можем да ги оберем, преди птиците да ги нападнат; така че не губим нищо от случилото се. Все пак се радвам, че почти дойде време за Събора.

— Дотогава — твърдо заяви Юлва — аз лично ще го наблюдавам; не искам да му се присмиват и да се отнасят зле с него през последните дни, които ще прекара сред християни.

— Каквото и да направи той. жените се надпреварват да му помагат — рече Орм. — Но в случая можеш да постъпиш както смяташ за добре.

Всички в къщата се смееха до припадък винаги щом станеше дума за учителя и за пчелния рояк. Аса каза, че е добро предзнаменование, чувала е стари и мъдри хора да казват, че когато пчели кацнат на нечия глава, това е предсказание за дълъг живот н много деца. Отец Вилибалд пък добави, че на младини е чул същото от учените мъже в императорския двор в Гослар — макар да се бил сигурен дали поверието се отнася и за случаите, в които става дума за свещеник.

Отец Вилибалд не откри нараняване по болното рамо. но учителят все пак предпочете да остане на легло още няколко дни, а дори когато се почувствува достатъчно добре, за да стане, продължи да прекарва по-голямата част от времето в стаята си. Юлва се грижеше внимателно за него, приготвяше лично храната му и не допускаше никоя прислужничка да приближи до него. Орм я задяваше за това: чудел се дали и тя не с пощуряла по него, а и не можел да не му завиди за хубавите гозби, които всеки ден се носели в тъкачната стая. Но Юлва отсичаше, че тук тя взима решенията и че бедният нещастник има нужда от добра храна, за да понададе малко, преди да отиде при езичниците, а колкото до слугините, тя просто иска да го предпази от изкушения и злобен присмех.

Юлва наложи мнението си по този въпрос и така продължи, докато дойде време живущите от двете страни на границата да потеглят за Събора при Камъка на Върлината.

Десета глава: ЗА ТОВА КАКВО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА И КАК СЕ НАЗЪБИ ОСТРИЕТО НА СИНИЯ ЕЗИК

Всяко трето лято при първо пълнолуние, когато пиренът започне да цъфти, хората от пограничните райони в Сконе и Смаланд но древен обичан се събираха при един камък, наречен Камъка на Върлината. Те си даваха взаимна клетва —.за мир или за воина, — която важеше до следващата им среща.

Тук идваха водачи и избрани мъже от Финведен, Веренд и от всички области в Гьоинге. Така се провеждаше Съборът, конто обикновено продължаваше няколко дни. Дори когато но границата цареше мир, винаги съществуваха много проблеми за разрешаване: спорове по въпросите за правата на лов и паша, убийства, възникнали в резултат на тях, кражби на добитък, на жени и предаването на избягали през границата роби. Всички тия неща се разискваха и решаваха от мъдри мъже, представители на различните племена, понякога така, че задоволяваха и двете страни; например когато на някое убийство може да се отмъсти с убийство или на изнасилване — с изнасилване, или пък се заплати подходяща глоба. Но когато някои упорити мъже се заинатяха и не можеха да се споразумеят, спорът се решаваше в единоборство между тях на равната тревна площ пред Камъка. На това се гледаше като на най-доброто забавление и Събор, който е минал, без да изнесат поне три трупа от площадката за бой, се смяташе за безинтересен и неползотворен.

Най-често Съборът оправдаваше славата си на събиране, където хората се забавляват много и взимат мъдри решения; всички си тръгваха доволни, с интересни истории, които да разказват на жените и на домочадието при завръщането си вкъщи.

Там се извършваха също доста покупки и продажби — на роби, оръжие и волове, ковано желязо и платове, кожи, восък и сол, затова понякога идваха търговци чак от Хедебю и Готланд. Преди години кралят на Упсала и датският крал също изпращаха свои доверени хора — отчасти за да защитават правата им, а също и да си отварят очите за разни престъпници, които са им избягали; но земевладелците ги посрещаха враждебно, отсичаха им главите, опушваха ги на огън от хвойнови пръчки и ги изпращаха обратно на господарите им. Така те искаха да покажат на кралете, че хората от пограничните области предпочитат да се оправят сами. От време на време се появяваха и домакини и капитани на кораби, изпратени от ярловете в Сконе и Западен Гутеланд. Те наемаха добри воини, които имат желание да плячкосват в земите отвъд морето.

Затова Съборът при Камъка на Върлината беше придобил голяма популярност сред жителите на пограничните области — често те дори измерваха времето по него.

Говореше се, че Камъкът бил поставен в далечното минало от Ролф Върлината, когато пътувал из тия места; и нито кралете, нито жителите край границата бяха посмели да преместят този знак, сложен там, за да покаже къде свършва земята на датските племена и къде започва тази на шведските. Беше толкова голям и висок, че само героите от древните легенди биха могли да го повдигнат; стърчеше на изравнено място върху един хълм, в сянката на голям шипков храст, който смятаха за свещен и приемаха, че датира от същото време. Вечерта преди всеки Събор вирдите, населяващи областта Веренд, по стар обичай принасяха в жертва на Камъка два козела и изпълняваха странни обреди. Оставяха кръвта на животните да се разлее по земята — смяташе се, че тя, заедно с кръвта, пролята над Камъка от биещите се противници, дава такава сила на храста, че той продължава да расте независимо от възрастта си и цъфти най-буйно в годината след провеждането На Събора. Малко хора го бяха виждали да цъфти — само птиците, които виеха гнезда в клоните му, орлите, каните и дивите животни бяха свидетели на това. На много мили в радиус от Камъка земята беше запустяла и ненаселена.

Орм вече се стягаше за пътуването и много земеделци от околността дойдоха в Грьонинг, за да го придружават: Гудмунд от Уваберг, Черния Грим и други. Остави Рап да пази къщата, а със себе си взе двамата свещеници и още двама от доверените си мъже. Жените се, разплакаха — учителят ги напускаше, за да се предаде в робство, но той твърдо заяви, че друг избор няма. Аса и Юлва му бяха ушили нови дрехи — туника, риза и кожени панталони. Орм беше доволен от това; смяташе, че по-лесно ще могат да преговарят за размяната, ако облеклото на гърба му е добро — новият му господар с удоволствие би се възползувал от него.

— Не мислете, че дълго ще ги носи — добави той.

Торгун му донесе кошница от брезова кора, пълна с вкусна храна за из път, приготвена специално за него. Рап се намръщи, като я видя, но настояваше да я вземе; каза, че жена му му я дава в знак на благодарност за молитвите, които прочел над коляното й, а тя добави, че в замяна се надява да получи неговата благословия. Яхнал коня си, с пребледняло лице, учителят благослови нея и останалите с толкова красиви слова, че всички жени се просълзиха. Отец Вилибалд, който също бе на кон, се помоли на бога да им даде щастливо пътуване и да ги пази от диви животни, крадци и всякакъв друг вид опастности по пътя. После цялата група, многочислена и добре въоръжена, потегли към Камъка на Върлината.

Стигнаха там малко преди залез слънце; построиха лагера си заедно с още много новопристигнали групи на мястото, където от древни времена се настаняваха гьоингите — върху брега на едно поточе на юг от Камъка, което се виеше сред бреговите дръвчета и шубраците. Още се виждаха останките от лагерни огньове, край които са седели предшествениците им на последния Събор. От другата страна на потока се бяха разположили хората от Финведен; оттам се чуваха шум и викове. Говореше се, че те най-много от всички страдали от липсата на бира по време на престоя при Камъка на Върлината, затова още от едно време имали обичан да пристигат на Събора пияни. Както гьоингите, така и хората от Финведен се настаняваха в близост до потока, но ходеха там само за да напоят конете и да напълнят съдовете си; винаги бяха смятали за неразумно да се сближават прекалено и без нужда, ако искат да поддържат мира по време на Събора.

Последни на срещата пристигнаха вирдите. Който ги видеше, веднага би забелязал, че са по-особена раса, която не прилича на останалите народи. Бяха невероятно високи и носеха сребърни халки на ушите, мечовете им бяха по-дълги и по-тежки от обикновените. Брадите им бяха обръснати, а по бузите, от двете страни на устата, висяха дълги кичури; очите им бяха като на умрял човек. Освен това бяха много мълчаливи. Съседите им казваха, че причина за тази сдържаност били жените им, че те се разпореждали с тих. Страхували се да говорят, за да не се разкрие този факт, но малко хора бяха посмели да ги питат направо има ли истина в тия приказки.

Лагеруваха в една горичка на изток от Камъка, там потокът беше най-широк. По този начин бяха отдалечени от останалите племена — точно това беше и желанието им. Единствени водеха със себе си жени. Още от минали времена сред тях бе разпространено вярването, че на Камъка на Върлината се намира най-доброто лекарство против безплодие, стига да се спазват напътствията на древните мъдреци. Затова младите омъжени жени, които не са успели да заченат от съпрузите си, а тяхната потентност е доказана, винаги с голямо желание придружаваха мъжете на Събора. Същата вечер при пълнолуние щеше да се разбере какви ритуали изпълняват те. Вирдите щяха да владеят Камъка през цялата нощ; безпокояха се само да не би някой чужд човек да види какво правят жените им, след като луната изгрее, и хората от Гьоинге и от Финведен добре знаеха това. Неведнъж се беше случвало някои по-любопитни да отидат прекалено близо до Камъка, докато жените са там, и последното нещо, което очите им съзираха, бе летящо копие или просъскващ меч, и то преди да са успели да видят същественото. Въпреки това по-любознателните младежи от Гьоинге и от Финведен, които не бяха съвсем пияни, с удоволствие предвкусваха възможността да се позабавляват. И щом по върховете на дърветата се прокраднаха първите лунни лъчи, някои от тях се покатериха в клоните на тия дървета, откъдето имаше добра видимост, а други пропълзяха под шубраците и гъсталаците толкова близо да Камъка, колкото им позволяваше смелостта.

Отец Вилибалд беше много недоволен, че неколцина младежи от придружителите на Орм, покръстени на голямото празненство и вече неколкократно посещавали църквата, бяха не по-малко нетърпеливи от останалите Да видят магиите, които се извършваха на Камъка.

— Това са хитрини на Дявола — рече той, — чувал съм, че тези жени най-безсрамно обикалят голи около Камъка. Всеки, приел Христовата вяра. трябва да се противопостави на тия богохулства, черпейки сили от Бога.

По-добре се хванете да издялате кръст, за да го сложим пред огъня си тази нощ — той ще ни пази от злото. Аз съм много стар за тази работа, а и не виждам добре, гората е много гъста.

Но те отвърнаха, че нито кръстовете, нито светената вода ще им попречат да видят ритуала на жените.

Учителят Рейналд седеше до Орм, както бяха настанени в кръг около казана с храната. Бе обгърнал с ръце коленете си и се люлеете напред-назад с наведена глава. Дадоха му, както на останалите, хляб и пушено овнешко. но той нямаше апетит. Така се случваше винаги когато размишляваше за греховете си. Щом чу думите на свещеника, той стана.

— Дай ми една брадва — каза учителят, — аз ще направя кръст. — Насядалите мъже се изсмяха и изразиха съмнение, че той може да се справи с тази задача. Но Орм отговори:

— Добре си решил да опиташ. Може би това ще ти донесе повече сполука, отколкото ако се катериш по дърветата.

Подадоха му една секира и той се отдалечи, готов да положи всички усилия.

Започнаха да се събират облаци и от време на време ставаше съвсем тъмно; но в промеждутъците най-любопитните успяваха да зърнат какво става на Камъка. Там се бяха събрали много мъже. Неколцина току-що бяха изрязали парче торф, доста дълго и широко, и го вдигнаха нависоко, набучвайки отдолу колове, за да го придържат. Други събираха подпалки, които трупаха на четири купчинки, разположени на еднакво разстояние от Камъка. Щом свършиха тези приготовления, мъжете взеха оръжието си и се отдалечиха по посока на лагерите на другите племена. Там те останаха на пост, обърнати с гръб към Камъка,.а някои отидоха чак до потока.

Вече се чуваше блеене и откъм лагера на вирдите се зададоха четири старици, които водеха два козела. Придружаваше ги дребен плешив мъж с бяла брада, много стар и прегърбен; той държеше в ръка дълъг нож. След него идваше цяла тълпа от жени, загърнати в наметки.

Щом стигнаха до Камъка, старите жени завързаха краката на животните и прекараха въжета през гърбовете им. Всички помогнаха да качат козлите върху Камъка и да стегнат въжетата — сега те висяха с главата надолу от двете му страни. Дребният старец жестикулираше и бърбореше раздразнено, докато успяха да нагласят животните точно в положението, в което ги искаше. Накрая, доволен, той им заповяда да го повдигнат върху Камъка, макар и трудно, те успяха да направят това. С помощта на една пръчка му подадоха ножа, той го пое и яхна Камъка, като се настани точно над козлите. После вдигна ръце нагоре и изкрещя към младите жени: „Това е първото! Мини през земята!“

Жените се разкискаха и започнаха да се побутнат свенливо и несигурно. Най-накрая отхвърлиха наметките и останаха голи; тръгнаха в колона към ивицата торф и една по една се промушваха под нея. Изведнъж в среднощната тишина откъм лагера на Финведен се разнесе страхотен трясък; после се чуха викове и стенания, придружени от гръмогласен смях — едно старо, изкривено дърво, в чиито клони се бяха скрили много младежи, беше поддало на тежестта и бе рухнало, премазвайки неколцина от тях. Но жените продължаваха да пълзят, докато всички преминаха под торфа; тогава старецът отново простря ръце нагоре и извика: „Това е второто! Мини през водата!“

Тогава жените се отправиха към потока и нагазиха до средата му. Коленичиха и седнаха на пети там, където водата беше най-дълбока, закриха с ръце лицата си и с викове и писъци ги потопиха във водата така, че косите им останаха разпилени по повърхността; после моментално вдигнаха глави.

След това стариците запалиха купчинките съчки около Камъка и щом младите се върнаха от потока, старецът извика: „Това е третото! Мини през огъня!“

Сега жените започнаха да тичат около него и чевръсто да прескачат огньовете. Междувременно старецът преряза гърлата на козлите и кръвта им рукна отстрани, докато той шепнеше някакви заклинания. Трябваше девет пъти да обикалят Камъка и девет пъти да близнат от кръвта, за да им даде сила и да направи утробите им плодовити.

Голям облак закри луната, но на светлината на огъня ясно можеха да се различат жените, които продължаваха да подскачат. После изведнъж някакъв глас подхвана песен, но никой не разбра думите й. Щом луната се показа отново, всички видяха учителя, който се насочваше към тях. Беше прекосил потока и преминал покрай пазачите, без да го забележат; те се бяха извърнали, за да наблюдават танца на жените. С върбови вейки бе завързал една до друга брезови пръчки така, че образуваха кръст, и бързо пристъпваше с него към Камъка.

Старите жени се разпищяха с пълен глас не само от гняв, но и от страх, а жрецът им се изправи върху Камъка, размахвайки като луд окървавения нож и закрещя с все сила.

Жените престанаха да подскачат и замряха, без да знаят какво да сторят; учителят проби през кръга им, вдигна кръста нагоре към стареца и викна:

— Бягай оттук. Сатана! В името на Христа, махни се. нечисти дух.

Лицето на стареца се сви от страх, щом видя как другият го заплашва с разпятието, дръпна се назад, кракът му се подхлъзна и загубил опора, полетя към земята; остана да лежи там със счупен врат.

— Той уби жреца! — изкрещяха объркани старите жени.

— Аз също съм жрец — викна учителят, — и то по-добър от него!

Разнесоха се тежки стъпки и един мощен глас попита за какво са всички тия писъци. Тялото на учителя потръпна и стиснал с две ръце кръста, той застана с гръб към Камъка, долепи разпятието до гърдите си, затвори очи и зашепна бързо и монотонно:

— Готов съм! Господи, и вие, свети мъченици, приемете ме в божието царство. Готов съм! Готов съм!

Пазачите не помръднаха независимо от крясъците на старите жени. Бяха ги сложили там, за да не позволят на хората от Гьоинге и Финведен да им се бъркат или да разглеждат с похотлив поглед жените от тяхното племе; би било неприлично да приближат до чуждите съпруги, докато стояха голи на открито — от това можеше да възникне конфликт.

Сега от лагера на вирдите се появи някакъв мъж, висок и плещест, които явно не се притесняваше да се приближи към голите жени. Носеше голяма шапка и синя пола от скъп плат; държеше за ремъка един червен щит, а мечът му се поклащаше, провесен на широк сребърен колан.

Жените трепнаха свенливо, когато той приближи, и се опитаха да прикрият голотата си. Някои отскубнаха трева, за да избършат кръвта от устните си; но никоя от тях не помръдна.

Новодошлият ги изгледа поред и кимна.

— Не бойте се — рече той приятелски, — тия неща мен не ме притесняват освен напролет; и тогава за жените, които харесвам, не е необходимо да прескачат огньове. Едно не мога да отрека — сега, като ви гледам отблизо, някои от вас са по-хубави голи, отколкото облечени. Така и трябва да бъде. Впрочем кой е този, разтрепераният, дето е застанал в средата със затворени очи? Не му ли е приятна гледката?

— Християнски свещеник е! — отговориха жените. — Той уби Стюркар!

— Да, присъщо е на свещениците да се бият помежду си — рече мъжът спокойно. — Винаги съм твърдял това.

Отиде до тялото на стареца и застана над него, мушнал палци в колана си. Бутна го с крак и го преобърна.

— Никакъв признак на живот — добави той. — Ето те, Стюркар; прострян мъртъв тук въпреки всичките ти хитрини и магьосничества. Надали някой ще скърби за теб. Беше една злобна стара змия, както неведнъж съм ти казвал, макар че никой не може да отрече, че беше опитен и мъдър жрец. Сега върви при троловете, там ти е мястото — боговете ще те изритат, ако се опиташ да влезеш при тях. А вие, мили мои, защо стоите още голи на този хладен нощен въздух? Ще се простудите.

— Не сме изпълнили ритуала — отговориха те, — изминали сме само половината обиколки. Но какво да правим сега, след като жрецът ни Стюркар умря? Трябва ли да се откажем, без да сме опитали докрай? Не знаем какво да сторим.

— Каквото станало, станало — отвърна мъжът, — не скърбете. Мисля, че има по-добър лек за безплодието ви от това да подскачате около Камъка — когато кравите ми не се оплождат, просто сменям бика. Обикновено това помага.

— Не, не — жаловито се заоплакваха те, — грешиш! Не сме толкова глупави, това е единственото ни спасение.

Мъжът се засмя, обърна се и прегърна учителя през рамото.

— Вярно, стоя тук и ви говоря глупости — рече той, — макар всички да знаете, че всъщност умът ми сече като бръснач. Стюркар, вашият свещеник е мъртъв, но ето, имаме един християнски свещеник, който ще го замести. Всички свещеници са еднакви — повярвайте ми, виждал съм всякакви.

Той сграбчи учителя за врата и за единия крак и със замах го вдигна върху Камъка.

— Сега развързвай си езика — заповяда мъжът, — ако знаеш някакви свещенически брътвежи. Вдигни глава и издекламирай всичките си най-хубави заклинания. От това как ще се представиш, ще зависи дали ще те убием, или ще те пощадим. Давай смело и предскажи на тия жени, че в утробите им ще има деца; ако ги направиш близнаци — още по-добре.

Застанал върху Камъка, учителят се разтрепери, а зъбите му започнаха да тракат силно. Но мъжът под него с меч в ръка, изглеждаше много страшен и решителен, затова той вдигна кръста пред себе си и отчаяно занарежда молитви; а след като веднъж започна, постепенно гласът му стана ясен и мъжествен.

Новодошлият се заслуша, после кимна.

— Истински е — рече той. — И преди съм чувал подобна реч, в нея има много сила. Хайде, жени, припкайте, преди да се е уморил и преди огньовете да са се превърнали в пепел.

Жените възвърнаха предишната си смелост и отново заподскачаха около Камъка. А учителят, след като преодоля първоначалния ужас, се представи достойно, спускайки надолу към главите им разпятието и произнасяйки най-хубавите си благословии всеки път, когато идваха при Камъка, за да ближат от кръвта. Жените потръпваха при допира с кръста; когато церемонията приключи, единодушно се съгласиха, че той е чудесен свещеник и че са почувствували свещената му сила по-дълбоко, отколкото тази на Стюркар.

— Да не го убиваме — рекоха те, — нека го вземем с нас вместо Стюркар.

—.Щом искате, така да бъде — каза мъжът с шапката, — дано ви донесе по-добър късмет.

Но в този момент откъм потока прогърмя мощен глас:

— Дайте го на мен тоя свещеник.

Орм и хората му бяха видели как старият жрец пада от Камъка и как няколко минути по-късно учителят заема неговото място; това ги изуми.

— Сигурно е полудял — рече брат Вилибалд, — а може да се е случило точно обратното — божият дух да се е вселил в него. Това, дето държи в ръката си, е кръст.

— Веднага се запътва натам, където има жени — мрачно се обади Орм. — Все пак грехота е, ако позволим да го заколят като козел.

Взеха хората си и тръгнаха към Камъка. Луната бе в облак и почти нищо не се виждаше в момента, когато Орм извика. Жените се обърнаха към лагера обезпокоени, а учителят слезе на земята. Мъжът със шапката, придружен от неколцина пазачи, тръгна срещу Орм.

— Кой си ти, дето крещиш в нощта? — попита той.

— Върни ми този свещеник — мрачно рече Орм. — Той е мой и не е получил разрешение да ме напуска.

— Ти пък кой си, кресливи човече? — обади се и другият.

Орм съвсем не беше свикнал да му говорят по този начин; обзе го такава ярост, каквато рядко му се случваше да изпита.

— Някой, който не се бои да ти даде урок по прилично държане — извика той, — и то моментално.

— Ела насам — отвърна другият — и ще видим кой от нас е по-добър учител.

— Хората ти няма да се намесват, нали? — попита Орм.

— Няма — спокойно отговориха вирдите. Орм изтегли меча си и прескочи потока.

— Бързо пристигаш — заговори противникът му, — но на връщане ще те носят.

Орм нападна и мечовете така ожесточено се кръстосаха, че заизлизаха искри. Мъжът със шапката промълви:

Госпожо Алена шия,

щом ти излезе,

отново от теб искри захвърчаха

— битката ще е сурова.

Орм нанесе ожесточен удар върху щита на противника и с променен глас рече:

О, приятелю,

добре се обади в този миг.

Алената шия пак

срещна Синия език.

Отпуснаха мечовете и застанаха неподвижно.

— Добре дошъл, Орм Тостесон, Морски вожде. Какво правиш сред тези диви гьоинги?

— Добре дошъл, Токе, Сина на Сивата чайка, воин от Листер. Какво правиш сред вирдите?

Двамата заговориха едновременно припряно и се разсмяха от щастие; свързваше ги голямо приятелство, а вече няколко години бяха изминали от последната им среща.

— Имаме да си казваме много неща — рече Токе. — Добре, че бързо съчиняваш стихове, както съм те учил — иначе можехме още дълго да се бием, а и да пострадаме от това. Но не мисля, че стихът ти бе хубав като моя.

— Тук можеш да претендираш за превъзходство, без да ме засегнеш — отговори Орм. — Почти не ми се е случвало да съчинявам стихове, откак се разделихме.

Токе прокара пръст по острието на Алената шия.

— Виж, нащърбил се е там, където се удари в твоя меч — рече той. — Никога преди не се е случвало. Орм направи същото.

— Моят също се е назъбил — каза той. — Явно е, че желязо, ковано в Андалусия, може да пострада единствено от андалуски меч.

— Надявам се — добави Токе, — че няма да се случи пак да се целуват.

— Аз също — потвърди Орм.

— Бих искал да знам дали тази, която ни ги подари, е още жива — продължи Токе — и какво е станало с господаря Алмансур, къде ли се развяват в този момент големите му бойни знамена, има ли все така добър късмет?

— Кой би могъл да каже? — рече Орм. — Тази страна е далеч оттук, и всичко се случи много отдавна; наистина, мислите ми често се връщат към преживяното там. Но хайде, ела с мен да си поговорим насаме; де да имах бира, за да те посрещна.

— Нямаш ли? — разтревожено попита Токе. — Ами как ще говорим без бира? Тя е най-добрият другар на приятелите.

— Никой не носи бира на Събора — отвърна Орм. — Тя предизвиква кавги; мисля, че знаеш това не по-зле от всеки друг.

— Имаме късмет тази вечер — каза Токе, — особено ти. Един мъж е донесъл бира на Събора и този мъж съм аз. Да знаеш, че сега съм много уважаван сред търговците от Веренд, търгувам предимно с кожи, а никоя сделка с кожи не може да се проведе без помощта на това питие. Довел съм пет товарни коня на Събора и всичките са натоварени с бира. Не възнамерявам да върна нито капка, защото, ако всичко върви добре, на нейно място ще натрупам кожи. Затова идвай с мен.

— Както кажеш — рече Орм, — може би там ще намеря и моя загубен свещеник.

— Жените го взеха със себе си — отговори Токе. — Харесвали заклинанията му, затова хич не се безпокой за него. Стори ми се смел човек, като го видях как тръгна срещу Стюркар с кръста. Макар че тук, на Събора, ще се реши какво ще правят с него, след като уби Стюркар.

— С мен има още един свещеник — каза Орм, — твой стар приятел.

Отец Вилибалд дойде, за да разбере какво се е случило с учителя. Токе радостно го поздрави.

— Помня те добре — рече топ. — Ела с нас и опитай бирата ми. Много съм ти задължен, че излекува крака ми в двореца на крал Харалд; никой не би могъл да го направи пи-добре от теб. Но какво нравиш тук, толкова далеч от датския кралски двор?

— Служа на Христа н живея в семейството на Орм — отговори свещеникът. — Мисията ми в този далечен край на света е да покръствам езичниците, както вече направих с него. Така ще дойде и твоят ред, макар да си спомням добре, че не вярваш в нищо; тук при нас те е довело божието провидение.

— Можем да поспорим по този въпрос — рече Токе. — В едно съм сигурен — сега тримата ще седнем и ще си побъбрим като приятели. „Бисмиллахи, ер-рахмани, ер-рахими!“ — както казвахме, когато бяхме на служба при господаря Алмансур.

— Какво беше това? — попита отец Вилибалд. — Какъв е този език? И ти ля си жертва на тия южни магии?

— Това е езикът, който говорят в Испания — отвърна Токе. — Още го помня, защото жена ми е оттам и обича да приказва на родния си език, особено когато е в лошо настроение. Това ми дава възможност да го упражнявам.

— Ще ти преведа какво каза — обади се Орм. — „В името на Бога, Милостивия, Състрадателния.“ Милостивият е Христос, както всички знаят; а Състрадателният очевидно се отнася до Светия дух, защото кой може да е по-състрадателен от Него? Нали виждаш, Токе практически е вече християнин, макар да се преструва, че не е.

Отец Вилибалд недоверчиво промърмори нещо; без да спорят повече, те се отправиха заедно с Токе към лагера на вирдите

Единадесета глава: ЗА ТОКЕ, СИНА НА СИВАТА ЧАЙКА, И ЗА СПОЛЕТЯЛОТО ГО НЕЩАСТИЕ, КАКТО И ЗА УЖАСНИЯ ПОДАРЪК. КОЙТО ОРМ ПОЛУЧИ ОТ ХОРАТА НА ФИНВЕДЕН

Пийваха си до късно през нощта от бирата на Токе и си разправяха какво им се беше случило, след като се разделиха. Орм разказа за това как бе ходил да плячкосва в Англия с Торкел Високия, за голямата битка при Молдън и за богатата плячка, която бе спечелил там; за това как случайно срещна отец Вилибалд и се покръсти и как отново намери дъщерята на крал Харалд (тук малкият свещеник честичко допълваше разказа му), а също и за огромното количество сребро, което крал Етелред предпочете да заплати на скандинавците, за да спаси себе си и страната от техния гняв.

После той описа завръщането си вкъщи, посещението в Йелинге и срещата с крал Свен; разказа какво се беше случило тогава и как бе принуден набързо да избяга от майчиния си дом и да се засели в пограничната област, за да се спаси от отмъщението на зет си.

— Но паметта му е дълга, също като ръката му — добави Орм. — Преследва ни дори в тия далечни земи, защото при последната ни среща нашият достоен свещеник му разкървави носа. Една нощ през тази пролет трябваше да се бия пред самия вход на къщата си с някакъв мъж от Финведен на име Остен от Орестад, който бил на морска служба при датчаните — беше тръгнал на път и го приех да пренощува у дома. Дойде с доста мъже и тайната му цел бе да ме убие и да изпрати главата ми на крал Свен. Но в замяна загуби много от хората и всичките си стоки и коне, а и не се отърва от цялата тая история без счупена глава — не се съмнявам, че случилото се ще се обсъжда по време на Събора. Щом оздравя, го пуснах да си върви заедно с двамата му другари, но преди това го накарах да се покръсти — отец Вилибалд, на когото рядко противореча, предпочете, вместо да ги убиваме, да ги направим християни.

— И най-умните понякога правят глупости — рече Токе. — Човек, който остави врага си жив и после съжали за това, може да обвинява само себе си. Знам, че християните често постъпват по този начин, за да спечелят благоволението на своя Бог, но в тия земи все още смятаме, че е най-добре да съблюдаваме старите обичаи. Следващия път сигурно няма да ти е лесно да го убиеш, той ще дири отмъщение за това, което е загубил, и за оскърблението, дето си му нанесъл, като си го покръстил.

— Правото беше на наша страна — каза отец Вилибалд. — Дано Дяволът и неговите привърженици потънат вдън земя.

— Освен това, Токе — добави Орм, — божията десница е по-силна, отколкото си мислиш. Но сега ни разкажи какво стана с теб, след като се разделихме.

Токе започна да им разправя. Не бил предприемал дълги пътешествия в чужбина, нито пък, подобно на Орм, преживял някакви интересни приключения, но все пак се борил с не по-малко неприятности, може би дори с повече.

— Когато се върнах в Листер, сякаш попаднах в змийско гнездо — продължи той. — Едва бях пристигнал в бащината си къща, поздравил старците и вмъкнал жена си и багажа вътре, и дотърчаха някакви мъже със спешни вести. Без да разбера как, неусетно се забърках в една вражда, която бе пламнала из цялата област.

Спорът започнал още щом хората на Орм — Огмунд, Хале, Гуне и Гринулв — се върнали у дома с кораба на Стюрбьорн, дето бе отплавал от двореца на крал Харалд, докато Орм и Токе бяха останали там да се погрижат за раните си. Когато пристигнали, те открили, че не са единствените оцелели от похода на Крок. Седем години преди това Берсе се бил прибрал с един от корабите си. Екипажът се състоял само от тридесет и двама души, но пък товарът му бил богат — най-ценното от плячката, спечелена при крепостта на маркграфа, което успели да спасят от двата дракона, след като андалусците ги изненадали.

— Берсе беше много мъдър човек — рече Токе, — макар че скоро след като се завърна, умря от преяждане. Беше ужасно лаком и когато забогатя и нямаше нужда вече да се труди, тази страст го вкара в гроба. Загубил много хора в битката с андалусците, останали му само колкото за екипаж на единия дракон, а дори и те били недостатъчни; обрал най-ценната плячка от кораба, който изоставил, и успял да се добере без повече неприятности до дома. Моряците се изтощили до смърт от гребане, но били в добро настроение — знаели, че колкото по-малко останат, толкова по-голям ще бъде делът на всеки, когато дойде време да разпределят спечеленото. Преди да тръгнат с Крок от Листер, повечето били толкова мършави, че дори въшка не можели да изхранят по тялото си, но когато се върнали, нямало по-богати от тях в родния кран. Така си живеели, докато нашите хора пристигнали у дома и разбрали как стоят нещата.

— Но на тях не им липсваше злато и сребро — възкликна Орм.

— Не, съвсем не са били бедни — отвърна Токе; — и всички били скромни и пестеливи, защото освен парите, взети от продадените в Йелинге андалуски гребци, сигурно са донесли и много богатства от Испания. Смятали се за щастливци и били доволни от това, което притежават, докато не се върнали вкъщи. Но щом чули какво е станало с хората на Берсе и видели как те си седят, добре охранени, и управляват огромните си имоти с угоен добитък и с кораби от първокласен дървен материал и тънат в такъв разкош, че дори робите им, преситени, оставят порцията овесена каша, без да са достатъчно гладни, за да оберат добре чиниите, настроението им започнало да се променя. Замислени и раздразнени, си припомняли всички тегла, които трябвало да изтърпят през седемте години на робство в Андалусия. Постепенно гневът им срещу хората на Берсе съвсем се разпалил — едва стъпили в Испания, те се разбързали за вкъщи, натъпкани със злато и сребро. Седели на пейките превити, плюели по земята и размишлявали — струвало им се, че дори бирата, която пият, няма обичайния си аромат.

— Винаги е така с хората — рече отец Вилибалд, — независимо дали са езичници или лък християни: доволни са само докато не видят, че съседът им притежава повече от тях.

— Хубаво е да си богат — заяви Орм, — никой не може да отрече това.

— Единствено Гуне имал повод да е весел — продължи Токе. — Когато потегли с Крок, беше женен. После обявили за умрели всички, които не се прибрали с Берсе. Жена му се омъжила повторно. До момента, в който той отново се появил на вратата й, тя била вече народила на новия си съпруг цял рояк ревливи синове. Видяла му се поостаряла — не била в състояние да събуди желанието на един мъж, който е служил в охраната на Алмансур; така той се почувствувал свободен да си търси по-млада и по-красива жена, на чиито ръце да окачи хубавите сребърни гривни, които бил донесъл. Но гневът, че е бил измамен, скоро погълнал дори това утешение. Накрая четиримата решили, че е недостойно да търпят създалото се положение — да гледат как предишните им другари самодоволно излагат на показ своето богатство. Събрали родата си и тръгнали из областта, предявявайки претенции за дял от всичко, което Берсе бил донесъл в родината. Но им отговорили недружелюбно — със залостени врати и извадено оръжие. Това още повече засилило възмущението им, започнали да вярват, че хората на Берсе не само им дължат много сребро, но са и долни предатели, които най-малодушно са избягали от битката и са оставили Крок и другите да се оправят сами — накратко, че са виновни за попадането им в плен.

— Не можеха да направят нищо, за да ни помогнат — намеси се Орм, — бяха загубили повече от половината си екипаж. Било ни е писано да станем роби и да бъдем оковани за греблата.

— Може би — отговори Токе, — но Крок имаше безброй роднини в тази област и те скоро започнали да мислят по същия начин. Претендирали да им изплатят неговия дял от плячката като водач. После двете страни откачили оръжието от стената, обявили открито враждата и започнали да воюват безпощадно. Когато аз пристигнах, и Хале, и Гринулв вече бяха на легло, ранени при едно нападение от засада. Независимо от това духът им беше бодър и без да губят време, ми обясниха положението. Неколцина от враговете им били намерени. мъртви на различни места; двама изгорели, когато Огмунд и един от братята на Крок запалили къщите им, а някои, размекнати от охолния живот, си платили, за да си осигурят спокойни старини. Но другите, изглежда, бяха по-упорити и настояваха Огмунд, Хале, Гуне и Гринулв да бъдат обявени за престъпници. Със същото искаха да накажат и мен, ако взема тяхната страна.

— Лесно мога да се досетя — обади се Орм, — че не си стоял дълго неутрален.

Токе кимна мрачно и каза, че единственото, което искал, било да си заживеят мирно и тихо с жена си и да избягват кавгите — двамата се разбирали чудесно още от момента, в който я отвлякъл, — но не могъл да откаже помощ на приятелите си, щял да загуби доброто си име. Затова веднага се съгласил да застане на тяхна страна. Малко по-късно, на сватбата на Гуне и новата му жена, му се случила ужасна неприятност, нелепо и срамно унижение, което било причина да се почувствува безкрайно нещастен и отнело живота на неколцина мъже.

— Предупреждавам ви и двамата — добави той, — докато разказвам, можете да се смеете колкото си искате. И не се безпокойте, че ще се нахвърля върху вас, макар да съм убил не един човек дори само заради най-лекото свиване на устни, когато е ставало дума за това. Ето какво се случи. Вечерта след сватбата отидох пиян в нужника — седейки, съм заспал там, както често се случва след продължителен гуляй. Двамина се бяха промъкнали тайно зад стената и намушкаха с копие задните ми части. Подскочих като ужилен, за секунда се отърсих от съня и от приятното опиянение — помислих, че съм тежко ранен. Явно същото са решили двамата ми нападатели — когато се втурнаха обратно, ги чух как доволно се смеят. Но попадението беше неточно може би защото копието бе малко дълго за пръта. — отървах се по-леко, отколкото си мислех в началото. Все пак прекарах дълго на легло и през цялото време трябваше да лежа по корем; доста дни минаха, докато отново бях в състояние да редна удобно. По-унизително нещо не ми се беше случвало дори по времето, когато бях корабен роб на андалусците.

— Значи не успя да разбереш кои са били мъжете? — запита Орм.

— Открих ги — отвърна Токе. — Не се сдържаха и се раздрънкаха, похвалили се на жените си — така историята се разчу из цялата област. Единият се казваше Алв, а другият — Стейнар. Безсрамни младежи от добри семейства, племенници на Отсур Самохвалкото, кормчията от кораба на Берсе, онзи, дето все се фукаше, че по майчина линия произхождал от крал Алв, Любимеца на жените от Мьоре. Научих, че те са го извършили, още докато бях на легло.

Заклех се, че докато не убия и двамата, няма да се отдам на никакво удоволствие — било то бира или пък жена. Ако щете, вярвайте, но удържах на думата си, Щом се изправих на крака, започнах неотстъпно да ги търся. Накрая ги открих. Един ден ги заварих да газят към брега след риболов в реката. Едва не се просълзих от щастие, когато ги видях да стъпват на земята — там тримата се бихме с меч в ръка, докато повалих Стейнар. Другият.хукна, а аз — по петите му. Беше чудесно надбягване — и двамата се представихме добре — през гори и през поля, сред стада на паша, през ливади, напред към бащината му къща. Младежът беше подвижен и летеше като стрела — спасяваше живота си, но аз пък го преследвах и освен това тичах, за да се пречистя от позора и от напиращото желание да изпълня дадената клетва. Хванах го, запъхтян, близо до къщата; сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. Посякох го чак до зъбите пред очите на селяните, които жънеха на полето. През целия си живот не се бях чувствувал така добре, както когато го видях прострян в краката ми. Прибрах се вкъщи с леко сърце и до края на деня само се наливах с бира. Казах на жена си, че неприятностите ни са свършили. Оказа се обаче, че не е така.

— Какво друго след такова чудесно отмъщение? — учуди се Орм.

— Съседите — както приятелите, така и враговете ми, не можеха да забравят при какви обстоятелства съм бил ранен — мрачно отвърна Токе — и подигравките им нямаха край. Смятах, че отмъщението ще сложи точка на всичко това — бях убил и двамата съвсем сам в честен двубой — но този факт явно не впечатли простите им мозъци. Неведнъж се налагаше двамата с Алената шия да отучваме разни хора да прикриват лицето си с шепи, щом се появя. Но и това не помогна. Скоро не можех да понасям дори лицата с най-сериозно изражение, знаех какво се крие зад него. Съчиних една чудесна поема за това как съм убил Алв и Стейнар, но същевременно открих, че от ръка на ръка вече се предават три писания, в които се обясняват обстоятелствата, свързани с моето раняване, и че хората се заливат от смях по домовете си всеки път, щом ги чуят. Разбрах, че никога няма да преживея срама, който тази случка ми донесе. Взех жената и цялото си имущество и тръгнах през големите гори за Веренд, където имам роднини. Купих къща и оттогава си живея спокойно там — благодарение на търговията с кожи сега съм по-богат отпреди. Имам трима синове, всичките добре развити, и една дъщеря — сигурно след някоя и друга година момците ще започнат да се избиват заради нея. Но до този момент на никого не съм казвал по каква причина напуснах Листер. Само на теб, Орм, и на теб, малки свещенико, се доверих, защото зная, че няма да издадете тайната ми пред жива душа. Ако сторите това, аз пак ще се превърна в посмешище за хората, макар че вече изминаха четири години от тая злополучна случка.

Орм похвали Токе за разказваческото му умение и го увери, че от неговата уста никой няма да научи нищо.

— Искам да чуя поемите, дето са съчинили за теб — добави той, — но не познавам човек, който обича да декламира остри стихчета за самия себе си.

Отец Вилибалд изпразни чашата си и заяви, че не му доставят удоволствие такива истории за завист и вражди, за намушкване с копия тук или там, за отмъщения, подигравателни стихове и тям подобни, каквото и да мисли Орм по този въпрос.

— Освен това, Токе, мога да те уверя — продължи той, — че няма да тръгна да разнасям клюки — имам по-важни неща да кажа на хората. Но ако си човек, който се учи от опита си, би могъл да извлечеш още поука от тази нещастна случка. От краткото ти пребиваване в двореца на крал Харалд и от това, което Орм ми е говорил за теб, зная, че си смел, хладнокръвен и самоуверен мъж и имаш весел нрав. А е било нужно само да преживееш една. нелепа случайност, която разсмива глупците, и изведнъж си станал страхлив и потиснат; напуснал си родния край, щом си разбрал, че не можеш да затвориш устата на враговете. Ние; християните, сме облагодетелствувани, не се интересуваме какво говорят за нас хората, а само какво мисли Господ. Аз съм стар, малко сили са ми останали, но при все това съм по-силен от теб — никой не би ме уплашил с подигравките си, защото не ме е еня. Човек, който има зад гърба си подкрепата на Бога, не трепва пред хорския присмех, съвсем не го притесняват насмешливите усмивки и клюки.

— Мъдри слова — рече Орм, — струва си да помислиш върху тях. Вярвай ми, Токе, този свещеник притежава в малката си глава повече ум, отколкото ние в нашите, които са големи. Няма да сгрешим, ако запомним думите му.

— Мисля, че бирата започва да ви хваща и двамата — отвърна Токе. — Не бихте ми разправяли подобни глупости, ако бяхте трезви. Да не би да си си наумил да ме правиш християнин, малки свещенико?

— Да — рязко отговори отец Вилибалд.

— Значи поставил си си много трудна задача. Тя ще ти създаде повече неприятности, отколкото всичките църковни обязаности, които някога си извършил, взети заедно.

— Не е срамно да се покръстиш — каза Орм. — Имай предвид, че вече пет години изповядвам християнската вяра. Все съм си така весел, ръката ми не е по-слаба отпреди и откакто се покръстих, не съм имал повод да се оплача от късмета си.

— И така да е — отговори Токе, — ти не си търговец на кожи като мен. В тия земи не мога да си позволя да се покръстя, това ще предизвика недоверие у всичките ми купувачи. Вирдите ще кажат: „Щом сменя боговете си, как да разчиташ на него за другите неща?“ Не, не, заради приятелството ни бих направил много за теб, Орм, за теб също, свещенико, само не това. А и подобно нещо би подлудило жена ми. Мира, тя все още, като всичките си сънародници, мрази до смърт християните. Смятам, че и без това е достатъчно избухлива, та да подклаждам гнева й с подобни идеи. Безполезно е, малки свещенико, да се опитваш да ме спечелиш за своята вяра, макар че съм ти приятел и се надявам да остана такъв.

Дори отец Вилибалд не успя да обори доводите му. Орм се прозя и каза, че нощта преваля и е време да поспят. Разделиха се с Токе най-приятелски; двамата с Орм се радваха, че са имали късмет да се намерят отново, и се заклеха, че в бъдеще ще се виждат често.

Орм и отец Вилибалд се отправиха-към своя лагер — там цареше спокойствие и тишина. На лунната светлина се виждаха хъркащи мъже, излегнали се под струите дим, които се виеха от гаснещите огньове. Но един от хората на Орм седеше буден; вдигна глава, когато приближиха.

— Дойде съобщение за вас двамата — сънено продума той, — ето, тази торба. Откак съм я получил, бухалите не са спрели да пищят. Пиех вода при потока, когато от лагера на Финведен дойде някакъв мъж и попита за теб, Орм. Рекох, че си отишъл при вирдите. Подхвърли тая торба през водата и тя тупна в краката ми. Извика, че била подарък за Орм от Грьонинг и за дългоносия свещеник, Попитах го какво има вътре. „Зелки“, отвърна той, засмя се и си тръгна. Все си мисля, че в нея има нещо по-неприятно. Ето я, не съм докосвал връвта й.

Мъжът пусна торбата в краката на Орм, легна и заспа веднага.

Орм погледна мрачно първо нея, после свещеника. Двамата поклатиха глава.

— Това е работа на Дявола — рече отец Вилибалд, — друго не може да бъде.

Орм развърза връвта и изсипа съдържанието й. Две човешки глави се търколиха на земята. Отец Вилибалд падна на колене и простена.

— И двете са обръснати! — извика той. — Християнски свещеници, обезглавени от езичниците! Възможно ли е човешкото съзнание да разбере волята божия, след като той позволява подобни деяния и с тях доставя удоволствие на Сатаната!

Той се вгледа в двете глави и вдигна ръце към небето.

— Познах ги, и двете ги познах! Това е отец Себастиян, благочестив и достоен мъж, този. който побърканият учител трябваше да замести. Господ се е смилил над него и то е приел на небето при светите мъченици. А това е брат Нидард от Реймс, който преди време служеше при епископ Попо в двора на крал Харалд. Оттам отиде в Сконе и повече нищо не се чу за него. Сигурно и той е бил взет в робство. Познах го по ухото. Винаги е бил безкрайно усърден и фанатичен поклонник на правата вяра. Веднъж в двореца в Константинопол (града, който скандинавците наричат Миклагард) един от монасите на императрица Теофано му отхапа ухото, когато спореха за произхода на Светия дух. Свещеникът все казваше, че жертвувал ухото си, когато воювал с ереста, но че в борбата срещу езичеството бил готов да даде дори главата си. И ето, думите му се сбъднаха,

— Ако това е било неговото желание — рече Орм, — тогава не бива да плачем. Но според мен хората от Финведен не са обезглавили тия духовници, колкото и святи да са били те, само за да им направят услуга, а са го извършили и са изпратили главите им, за да ни оскърбят и да ни причинят страдание. Връщат си го, защото покръстихме Остен и двамата му другари и ги пуснахме да си вървят, вместо да ги убием, когато бяха в ръцете ни. Може би и ти като мен съжаляваш, че сме били толкова милостиви.

— Доброто дело остава и за него не трябва да се съжалява — отговори отец Вилибалд, — каквито и да са последиците. Тези святи глави ще погреба в двора на църквата си, защото те ще ни дават много сила.

— Вече понамирисват — мрачно каза Орм, — но може да си прав.

Отец Вилибалд го помоли да му помогне — събраха трева и клонки с листа и с тях напълниха торбата. После много внимателно поставиха двете глави вътре и отново я завързаха.

Дванадесета глава: ЗА СЪБОРА ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА

На следващата сутрин избраха по дванадесет представители от всяко погранично племе — вирди, гьоинти и финвединги. Те заеха местата, определени по традиция за тях на полукръглата площадка срещу Камъка, и се настаниха, както бяха на групи по дванадесетима. Останалите мъже се подредиха зад своите избраници, за да слушат мъдрите им решения. Вирдите седяха в центъра и техният водач стана пръв. Казваше се Уге Неразбираемия, син на Оар — беше доста възрастен и го смятаха за най-мъдрия човек в цял Веренд. Открай време имаше сериозни затруднения в речта, но всички приемаха това като признак на задълбочена мисъл. Казваха, че бил забележително умен още от ранна младост — понякога, по време на Събора, седял и слушал цели три дни наведнъж, без да продума, като само поклащал бавно глава.

Сега той отиде до Камъка, обърна се с лице към публиката и заговори:

— Мъдри люде от Веренд, Гьоинге и Финведен се събраха тук според древния обичай на нашите деди. Това е добре. Приветствувам ви и се надявам, че ще приемете решенията ни, без да създавате неприятности. Дано присъдите са мъдри и благоприятни за всички ни. Дошли сме тук да водим преговори за мир. Често хората мислят за едно и също нещо по различен начин. Аз съм стар и имам богат опит, знам какво мисля. Мисля, че мирът е хубаво нещо. По-добро от глада, от пожарите, по-добро от убийствата. Вече три години между нашите племена цари мир и това е донесло само добро на всички ни; няма да ни навреди, ако успеем да го продължим. Тези от вас, които имат някакви оплаквания, ще бъдат изслушани и проблемите им ще бъдат разрешени. Ония, които искат да се бият, могат да го сторят тук при Камъка — така е прието, такъв е древният обичай на Събора. Все пак мирът си остава най-доброто.

Щом свърши, вирдите се поогледаха във всички посоки — гордееха се със своя водач и с мъдростта му. После се изправи водачът на гьоингите. Казваше се Соне Острия поглед и беше толкова стар, че мъжете, седнали от двете му страни, го подхванаха за ръцете да му помогнат, но той сърдито ги отблъсна, закуцука пъргаво към Камъка и застана до Уге. Беше висок, мършав и сух, превит на две от възрастта, имаше дълъг нос и прошарена брада, която висеше на тънички кичури. Макар че денят беше хубав и слънцето в края на лятото приличаше приятно, той бе облечен в кожух до коленете и дебела шапка от лисича кожа. Имаше вид на безкрайно мъдър мъж и всички го почитаха като такъв още откакто се помнеха. Беше известен с острото си зрение — можеше да познае къде има скрито съкровище, виждаше в бъдещето и предсказваше предстоящите неприятности. Освен това се беше женил седем пъти и имаше двадесет и трима синове и единадесет дъщери; казваха, че полагал всички усилия да ги закръгли по дузини — затова гьоингите му се възхищаваха и го почитаха много.

Той също пожела на присъствуващите мир и с красиви слова изрази миролюбивите намерения на гьоингите. Доказателство за тях бил и фактът, че цели четири години те не предприели никакви враждебни действия срещу вирдите или финведингите. Някои глупави чужденци биха приели това за признак, че сред тях царят безсилие и отпуснатост, но грешат, ако смятат така — те са не по-малко подготвени от своите бащи с копие и меч да дадат урок на всеки, който им желае злото; това могат да потвърдят неколцина, които са се опитали да им навредят. Той добави колко погрешно е също да се предполага, че тази миролюбивост се дължи на плодородието през последните няколко години, на богатите реколти, тучните пасбища и липсата на болести по добитъка. Сити, гьоингите са не по-малко храбри, отколкото когато стомасите им се свиват от глад; духът им и тогава е точно толкова, горд. Този стремеж към мир, обясни той, се дължи на това, че сега мнението на мъдрите и опитни мъже има повече тежест и племето цени техните съвети.

— Докато има такива хора и думите им се зачитат — продължи той, — всички ще процъфтяваме. За съжаление броят им намалява с всяка изминала година, дори според мен са останали само двама от тия, на чието мнение може напълно да се разчита и които имат шансове да живеят още дълго — това сме Уге и аз. Затова днес повече от всякога е необходимо вие, младите, избрани да представлявате своите племена, макар да нямате още и един бял косъм в брадите си, да се вслушвате внимателно в съветите, ни и от тях да трупате мъдрост — нещо, което сега ви липсва. Хубаво е, когато думата на старите се чува, а младите разбират, че те самите не са се сдобили с достатъчно разум.

В този момент при тях на Камъка дойде още един мъж — водачът на финведингите, на име Олот Пъстрата птица. Макар и млад, вече се бе прочул много. Беше добре сложен, мургав, с проницателни очи и гордо изражение. В миналото живял из източните земи и служил на Киевския принц и на императора в Миклагард, откъдето се върнал много богат. Прозвището Пъстрата птица получил в родината заради разкошните и ярки дрехи, които носел. Самият той бе много доволен от това име.

Щом пристъпи напред, финведингите, както избраните представители, така и тези, които седяха зад тях, се развикаха от гордост и възхищение — действително имаше вид на истински водач; а когато зае мястото си до Камъка, разликата между него и другите двама бе невероятна. Носеше зелено наметало, извезано със злато, и блестящ сребърен шлем.

И той като останалите пожела мир на всички, но заяви, че не вярва в мъдростта на старите хора толкова безрезервно, колкото те самите, и смята, че тази добродетел понякога се крие и в по-младите глави; дори мнозина считат, че по-скоро у тях трябва да я търсят. Съгласен е с мнението на възрастните, че мирът е хубаво нещо, но никой не трябва да забравя, че в наша време той се поддържа все по-трудно. Главната причина за това са размириците, които християните, зли и хитри хора, причиняват навсякъде.

— Повярвайте — продължи той, — стане ли дума за тях, знам какво говоря. Всички сте чували, че съм прекарал пет години в Миклагард и там съм служил на двама императори — Василий и Константин. Имах възможност да наблюдавам как се държат християните, щом се разсърдят, дори когато нямаше на кого другиго да излеят гнева си освен едни на други.. Те си изтръгват ушите и носовете с остри щипци за най-малкото нещо, а понякога взаимно се скопяват. Младите жени, дори когато са красиви, често биват заключвани в каменни къщи и им се забранява да се сношават с мъже, а ако някоя от тях не се подчини, я зазиждат жива, като пробиват дупка в стената, и я оставят да умре там. Някой път им идва до гуша от техния император или пък недоволствуват от разпоредбите му — тогава завързват здраво него и синовете му и доближават до лицата им нажежени железа, докато очите им изтекат и те ослепеят. И всичко това вършат за прослава на своя бог и религия — според тях да осакатиш някого, е по-малко престъпление, отколкото да го убиеш — от това можете да съдите що за хора са. Щом така се държат едни с други, представете си какво биха сторили с нас, дето не изповядваме християнството, ако станат достатъчно силни, за да ни нападнат? Затова всички трябва да се лазим от тази заплаха, да й устоим и да я унищожим още в зародиш. Не бяхме ли снощи сами свидетели как тук, на това място, един християнски свещеник се промъкна до Камъка и извърши убийство пред очите на всички вирди? Гьоингите го доведоха тук може би за да извърши своето мръсно дело. Но този въпрос те ще разрешат помежду си, вирдите и нас, хората от Финведен, това не ни засяга. Но няма да е лошо, ако на Събора се вземе решение да убиваме всеки християнски свещеник, който се появи сред гьоингите, вирдите или финведингите — да не го оставяме жив дори за роб, а още по-малко да му позволяваме необезпокояван да върши магиите си. Иначе може да си създадем много неприятности и да предизвикаме сблъсък.

Това бяха думите на Олоф Пъстрата птица и слушайки го, мнозина закимаха замислено с глава.

После той и другите двама водачи седнаха на трите белязани камъка в тревата пред Камъка на Върлината и Съборът започна. Според древния обичай в началото се разрешаваха споровете, които бяха възникнали на място, затова първо започнаха да обсъждат случая на учителя. Уге поиска възмездие за смъртта на Стюркар и запита на кого принадлежи свещеникът и защо са го довели на Събора. Орм, който беше сред дванадесетте представители на гьоингите, стана и отговори, че могат да го смятат за негов роб, макар да е всъщност свободен човек.

— И едва ли бихте намерили по-миролюбив мъж от него — добави той. — Изобщо не е склонен към насилие и единственото, което може да прави, е да чете ръкописи, да пее псалми и да печели благоволението на жените. Тук дойде с мисия, която при тия стечения на обстоятелствата никога не би могъл да изпълни.

Орм им разказа за учителя и за целта на пътешествието му — как бил изпратен от Хедебю, за да се предложи в замяна на един свещеник, който финведингите държали в робство, но когото те вече били убили.

— Този въпрос — продължи той — без съмнение ще се обсъди по-късно. А колкото до смъртта на Стюркар, нека свидетелите да дадат показания. Моето мнение е, че християнският свещеник не е в състояние да убие голям мъж.

Соне Острия поглед се съгласи, че трябва да изслушат свидетелите.

— Каквото й решение да се вземе по този въпрос на Събора — добави той, — то няма да предизвика вражда между вирдите и гьоингите. Ти, Уге, ще отсъдиш сам този случай. Мъжът е чужденец, не го бива за нищо, а освен това е християнин — каквото и да решиш, той няма да ни липсва много. Но не можеш да искаш от нас възмездие за нещо, направено от човек, който е чужд за нашето племе.

Дадоха думата на свидетелите. Мнозина бяха видели как Стюркар с вик паднал заднишком от Камъка, но никой не можа да потвърди, че е бил ударен от отсрещната страна — дори Токе, Сина на Сивата чайка, седнал сред дванадесетимата представители на вирдите, който пръв бе пристигнал на местопроизшествието. Той заяви, че кръстът, дето християнският свещеник държал в ръце, бил единственото му оръжие и бил направен от толкова тънки клонки, че с него не би могъл и въшка да убие: и не би уплашил такава дебелокожа лисица като Стюркар. Затова по-скоро вярвал, завърши той, че жрецът се е подхлъзнал и си е счупил врата. Жените най-добре знаят какво се е случило, те са били там и сигурно са видели — естествено, ако се намери начин да ги убедят да говорят истината.

Уге постоя известно време замислен. Накрая каза, че не им остава нищо друго, освен да изслушат жените.

— Според нашите древни обичаи — рече той — жени се допускат за свидетели, макар че не е по силите ми да схвана как се е стигнало до подобно решение. Нямаме навик да използуваме показанията им, когато това може да се избегне — да търсиш истината у един мъж, е все едно да търсиш кукувица в тъмна гора, а да я дириш в жената, значи да преследваш ехото на кукувичия глас. Но в случая те единствени са видели какво е станало, а убийството на един жрец върху свещена земя е престъпление, което трябва да се разследва много внимателно. Затова нека ги чуем.

Жените очакваха да ги повикат и се явиха всички заедно — младите, които танцуваха около Камъка, и старите, които помагаха при церемонията. Носеха най-красивите си дрехи и украшения, гривни, огърлици, широки пръстени и разноцветни була. Отначало, когато излязоха на празното място между съдиите и представителите, наредени в полукръг, те изглеждаха доста срамежливи. Учителят беше с тях. Имаше измъчен вид, ръцете му бяха вързани, а около врата му бе окачено въже, за което го водеха две възрастни жени, така както предната вечер бяха водили козлите към Камъка. Като видя тая гледка, публиката избухна в гръмогласен смях.

В началото жените се страхуваха от собствения си глас и шепнеха тихичко помежду си; не можеха да убедят никоя да говори по-силно. Но скоро преодоляха срамежливостта си и започнаха да свидетелствуват енергично. Пленникът, твърдяха те, отишъл до Камъка и надал силен вик, след което ударил Стюркар с кръста по главата; тогава жрецът също извикал. После го промушил в стомаха и го бутнал долу. Всички бяха единодушни, само че едни твърдяха, че го ударил веднъж, а други — два пъти, и започнаха да спорят за това.

Като чу показанията им, учителят пребледня от ужас и изумление, вдигна завързаните си ръце към небето и силно извика: „Не, не!“ Никой обаче не се интересуваше от това, което има да им каже, и старите жени подръпнаха въжето, за да го накарат да млъкне.

Уге заяви, че тези показания са съвсем достатъчни — можели да хванат вяра дори на женските приказки, след като всички, твърдят едно и също нещо. Все едно дали убиецът е ударил веднъж или два пъти, това е типичен случай на убийство върху свещена земя.

— Такова престъпление — продължи той — още от древни времена се смята за едно от най-отвратителните деяния и се среща толкова рядко, че мнозина прекарват цял живот и участвуват в Събори, без да им се случи да издадат присъда за него. Наказанието, което също води началото си от онова време, според мен не е известно на никой друг тук освен на нас, двамата старци — Соне и аз, естествено, освен ако ти, Олоф, дето се мислиш за по-мъдър, също го знаеш.

Този въпрос очевидно раздразни Олоф, но въпреки това той отговори смело. Чувал е да се говори, че в такива случаи наказват виновника, като го закачат за краката на най-долния клон на някое дърво, а главата му опира в някой мравуняк.

Щом чуха отговора, лицата на Уге и Соне цъфнаха в усмивка.

— Не можеше и да се очаква, че ще знаеш истинското наказание — рече Уге, — толкова си млад още. Мъдрост и знания се натрупват много по-бавно, отколкото ти си мислиш. Наказанието е убиецът да се предаде на Юг — това е името, с което нашите деди наричали Один — и Соне сега ще обясни по какъв начин ще стане това.

— Трябва да се приготвят двадесет добри копия, в чиито пръти няма и следа от загниване. Точно в края на металния наконечник на всяко от тях трябва да се закрепи по едно напречно парче. После те се набиват до половината в земята, близо едно до друго, така че остриетата им да стърчат нагоре. Хвърлят убиеца върху тях и го оставят там, докато костите му окапят.

— Такъв е законът — рече Уге. — Пропусна само една подробност — че виновникът трябва да падне по гръб, за да е обърнат с лице към небето.

Сред всички събрали се премина доволен шепот, когато чуха да се описва това наказание, толкова древно и рядко, че никой не го беше виждал. Учителят вече се беше успокоил, стоеше със затворени очи и си мърмореше нещо. Но жените приеха всичко много по-шумно. Развикаха се, че такова наказание е лудост, че когато са свидетелствували, нямали представа какво ще се случи, а две от тях, родственици на Уге, си пробиха път през тълпата до него, нарекоха го стар глупак и го попитаха защо не им е казал за присъдата, преди да дадат показания. Твърдяха, че са дали такива показания само защото искат да задържат християнския свещеник, той им харесва и смятат, че има повече сила от Стюркар. Страхували са се, че ако го оправдаят, той ще бъде освободен и ще се върне при гьоингите.

Най-кресливо протестираше една възрастна жена, която също бе племенница на Стюркар. Накрая тя успя да укроти останалите и гласът й се извиси над шумотевицата. Беше едра и тромава, с дебели крайници; тресеше се от яд, застанала пред Уге. Заяви, че във Веренд решения не се взимат без одобрението на жените, а старите мъже ги пускат да си играят в гората.

— Макар да беше трол, грижех се за Стюркар в продължение на много години — пищеше тя; — така си изкарвах прехраната. Как ще живея сега, след като той умря? Чуваш ли ме, побъркан гърбушко такъв? Друг свещеник, млад и хубав — и ако се съди по външността му, — умен и сговорчив, дойде и го уби — никой не може да отрече, че беше крайно време някой да стори това. А ти какво предлагаш да направим? Да хвърлим тоя млад мъж върху подострени копия! Каква полза ще имаме от това? Трябва да го предадете на мен; ще заеме мястото на този, когото загубих. Той е добър свещеник и се представи чудесно, след като танцът около Камъка свърши. Всички сме доволни от него. След девет месеца целият Веренд ще може да свидетелствува за силата на неговите магии. Мнозина ще търсят услугите му и всеки, който дойде, ще му носи подарък. Така ще получа отплата за загубата, която претърпях, независимо дали ще ми е съпруг или роб. А с какво ще ни послужи, ако го набучите на копията? Май по-добре ще е вие да седнете там, защото явно възрастта и многото знания са ви докарали до лудост. Той ще бъде мой — с това ще плати за извършеното убийство, ако на този свят има някаква справедливост. Чуваш ли?

Тя размаха юмрук пред лицето на Уге и сякаш се чудеше дали да го заплюе.

— Права е! Права е! Катла е права! — развикаха се жените. — Дайте ни го на мястото.на Стюркар! Имаме нужда от такъв свещеник!

Уге махна с ръка и викна с все сила, като се мъчеше да ги накара да млъкнат. А до него Олоф Пъстрата птица за малко да се прекатури назад — с такова задоволство наблюдаваше той смущението на стареца.

Но Соне Острия поглед се надигна от камъка и заговори. Гласът му изведнъж въдвори пълна тишина.

— Вече обявихме, че на Събора ще владее мир и спокойствие — рече той. — Мъдрите мъже проявяват търпение към жените. Ще сгрешим, ако нарушим мира; това се отнася най-вече за вас, жени. Можем да ви накажем и да ви наложим с пръчки пред всички присъствуващи, с шибалки от брезови и лешникови клонки, а това ще бъде голям срам за вас. Тогава мъжете винаги ще се подхилват, щом ви зърнат. Мисля, че никоя от вас не би пожелала това. Ето защо спрете с вашите крясъци и нападки. Ще ви задам само един въпрос, преди да си тръгнете: свещеникът удари ли Стюркар, или не?

Жените се поуспокоиха. В хор отвърнаха, че дори не е докоснал Стюркар, само извикал и вдигнал кръста, при което старецът се прекатурил и умрял. Това, заявиха те, било чистата истина — и те можели да говорят правдиво не по-зле от всеки друг — само трябвало да знаят за какво ще послужи тя.

Наредиха на жените заедно с Катла и пленника й да се махнат, докато Уге водеше спор за присъдата с дванадесетината избраници. Неколцина настояваха да го убият, защото бе очевидно, че е умъртвил с магия Стюркар, а и колкото по-бързо се отърват от един християнски свещеник, толкова по-добре. Но други се противопоставиха, смятаха, че мъж, който е успял с магия да причини смъртта на Стюркар, заслужава да остане жив. Щом е могъл да направи това, сигурно се е справил успешно и с жените, а освен това трябва да се съобразят и с претенциите на старата жена. Тя съвсем вярно твърди, че друго възмездие за Стюркар няма да получи от гьоингите. Най-накрая Уге обяви, че Катла може да задържи свещеника като роб до времето, когато ще се състои четвъртият Събор, смятано оттук нататък, като се опита да извлече възможно най-много полза от него в този период. Нито Соне, нито някой друг оспори това решение.

— По-лека присъда и аз не бих могъл да му издам — каза Орм на отец Вилибалд, когато разискваха случая. — Сега ще трябва само да поддържа колкото може по-добри отношения с тая старица. Така или иначе, той беше готов да стане роб на смаландците.

— Въпреки всичките му слабости — рече отец Вилибалд — може би снощи, когато отиде да развенчае езическия жрец и ужасните му свещенодействия, божият дух се бе вселил в него. Нищо чудно сега да направи много за прославата на Христа.

— Може би — отвърна Орм, — но най-хубавото е, че се отървахме от него. Съвсем нормално ми се вижда един мъж да се отдаде на страстта си към жените, дори ако те принадлежат другиму, когато тръгва на военен поход или да плячкосва, но ми се струва нередно човек като него — свещеник на Христа и пълен некадърник — да довежда жените дотам, че да загубят всяко чувство на благоприличие, щом го видят. Не е правилно, противоестествено е.

— Ще има достатъчно възможности да изкупи греховете си — рече отец Вилибалд, — щом тая стара вещица Катла забие нокти в тялото му. Наистина бих предпочел да попадна в бърлогата на гладните лъвове заедно с пророк Данаил46, чиято история съм ти разказвал, отколкото да съм на негово място. Но такава е божията воля.

— Да се надяваме — каза Орм, — че тя и занапред ще съвпада с нашата.

Съборът продължи четири дни и на него се разгледаха множество различни дела. Всички хвалеха мъдрите решения на Уге и Соне освен онези, които бяха ощетени от тях. Олоф Пъстрата птица също се прояви като умен съдия — доста опитен — независимо от младостта си, затова дори Уге се видя принуден неведнъж да признае, че с годините той сигурно ще помъдрее. Когато се обсъждаха някои по-трудни случаи, при които двете страни отказват да се споразумеят и представителите на съответните племена също не могат да постигнат единомислие, според древния обичай призоваваха трети съдия, който трябваше да им помогне да вземат решения. На два пъти, когато спорът беше между вирдите и гьоингите, Олоф взе ролята на неутралния съдия и се представи много достойно.

Дотук всичко вървеше добре, но постепенно обикновените зрители започнаха да проявяват все по-явни признаци на недоволство — времето минаваше, а не се очертаваше ни един хубав бой. Всъщност на втория ден бе присъдено единоборство — като завършек на спора между някакъв мъж от Финведен и друг от Гьоинге. Ставаше дума за кражба на кон и не се намери никакъв свидетел, а двете страни бяха еднакво упорити и хитри в увъртанията си. Но щом се изправиха един срещу друг на площадката, се оказа, че са много неумели — и двамата набързо промушиха коремите си и паднаха мъртви на земята като двете половини на глинена стомна, без да доставят каквото и да било удоволствие на публиката. Хората от различните племена се спогледаха с кисели физиономии и сметнаха случката като доказателство за това колко скучно преминава тазгодишният Събор.

На третия ден обаче духовете се поразведриха. Зададе се един объркан и труден спор, който обещаваше чудесна развръзка.

Двама вирди, мъже с известни имена — Аскман и Глум, — представиха случай на двойно отвличане на жени. Бяха загубили дъщерите си, хубавици в разцвета на младостта, които бяха отвлечени от двама гьоинги — ловци на видри от дивата местност на изток от Грейт Окс Форд. Тяхната самоличност бе известна: единият се казваше Агне от Слевен, син на Колбьорн Изгорелия, и се намираше в дома си, а другият — Слате, наречен Лисицата, племенник на Гудмунд от Уваберг, бе сред дванадесетте представители на гьоингите. Кражбата била извършена преди година. Оказа се, че девойките са още в ръцете на похитителите. Сега Аскман и Глум искаха троен сватбен откуп за всяка от тях, както и някакво възмездие за нанесените щети на вдовицата Гудню. Тя беше сестра на Глум и придружавала момичетата, когато било извършено отвличането. То така я разстроило, че дълго след това разсъдъкът й бил замъглен. Вирдите обясниха, че са довели тази достойна жена на Събора, защото смятат, че тя ще бъде най-важният свидетел и ще разкаже точно какво се е случило. Всички знаели, че е честна вдовица, и можели да се закълнат, че се е оправила вече и умът й си е на място.

Вдовицата Гудню пристъпи напред. На външен вид беше яка и внушителна, не толкова стара още, че да плаши мъжете. Ясно и сериозно тя описа как се е случило всичко. Тя и момичетата отишли в дивата местност, за да събират лечебни билки, и се наложило да прекарат там целия ден, защото те били редки и се намирали трудно. Без да искат, навлезли по-навътре, отколкото възнамерявали. Изведнъж се разразила страшна буря с гръмотевици, градушка и пороен дъжд. Уплашени и мокри до кости, те загубили пътя. След като се скитали доста време, без да открият следа или знак, по който да се ориентират, стигнали до някаква пещера, издълбана в земята, и там се подслонили. Започнали да чувствуват студ, глад и умора. Вътре вече имало двама мъже — ловци, които я използували по време на лов за видри. Не изглеждали опасни и тя се успокоила. Посрещнали ги дружелюбно, направили им място край огъня и им дали храна и подгрята бира. Жените останали там, докато бурята утихнала, но междувременно навън станало съвсем тъмно. Настъпила нощта.

До този момент тя се притеснявала единствено от бурята и от болката в гърба, причинена от мокрите й дрехи. Но после започнала да се безпокои и за момичетата; те й създавали много повече грижи. Настроението на мъжете се повишило — казали, че едва ли би могло да им се случи нещо по-приятно от това, толкова отдавна не били виждали жени. Пийвали порядъчно бира от бъчвата, която държали в пещерата. Дали и на девойките, за да се стоплят, а те, тъй млади и неопитни, започнали да се опиват. Тя доста остро помолила мъжете да опишат обратния път и те й обяснили; но повече загриженост не проявили към безопасността на девойките, освен че седели прекалено близо до тях и ги попипвали, за да проверят дали дрехите им са изсъхнали. След време дори стигнали дотам, че Лисичия Слате взел две парченца дърво и казал на момичетата, че сега ще теглят жребий, за да решат коя до кой мъж ще спи. Тогава вдовицата заявила категорично, че те трябва да се приберат веднага вкъщи, и им казала да се оправят както могат в тъмното. Тя самата била принудена да остане в пещерата заради острата болка в гърба.

— Рекох им това — продължи тя, — защото се надявах, че ловците ще се съгласят да ги пуснат, ако аз се жертвувам да стоя при тях. Бях готова да го сторя заради момичетата — каквото и да ми направеха, щях да понеса всичко по-леко, отколкото те. Но вместо да станат по-сговорчиви, мъжете се раздразниха и ми наговориха какви ли не обиди, сграбчиха ме и ме изхвърлиха от пещерата, като ме заплашиха, че ако не изчезна моментално, ще ме поразмърдат със стрели.

Цяла нощ се скитах из гората в ужас да не се натъкна на диви зверове или вампири. Щом се добрах до дома и разказах какво се е случило, нашите хора тръгнаха към пещерата. Заварили я празна. Нямало и следа от ловците, нито пък от девойките и видровите кожи. Дълго след това боледувах, бях почти полудяла заради начина, по който се отнесоха с мен тия отвратителни грубияни.

С това завършиха показанията на вдовицата Гудню, чиито последни изречения бяха прекъсвани от ридания. Гудмунд от Уваберг се изправи и каза, че ще представи показанията на двамата младежи. Бил подходящ за това по две причини — от една страна, бил по-мъдър от тях и можел по-добре да подбира думите си, а от друга — бил чувал цялата история неведнъж от устата на Агне от Слевен и от племенника си Слате, а също и от въпросните млади жени, така че бил осведомен по този въпрос не по-зле от другите, дори много по-добре. А колкото до показанията на вдовицата Гудню, които току-що чули, би казал, че доста от тях отговарят на фактите, но в по-голямата си част те им противоречат.

— Слате и Агне разказват — продължи той, — че седели в пещерата по време на бурята. Тя била толкова силна, та едва успявали да поддържат огъня. Изведнъж дочули степания отвън. Слате изпълзял и видял три фигури, които вървели под дъжда с вдигнати над главите поли. В началото се уплашил, взел ги за троли, а и жените си помислили същото, когато съзрели как главата му внезапно изникнала изпод земята — разтреперали се и се разпищяли от ужас. Тогава той разбрал, че са хора, приближил и ги успокоил. Приели поканата му да влязат в пещерата и се настанили край огъня. Девойките били много уморени и хлипали, разстроени; но вдовицата не ронела сълзи и съвсем не изглеждала изтощена. Както седяла и се сушала, тя не отмествала втренчения си поглед от тях. Поискала да й разтрият гърба и да обвият цялото й тяло с видрови кожи. После, след като се насмукала като жадна кобила от подгрятата бира, се развеселила и свалила повечето от дрехите си. Оправдала се с това, че така чувствувала по-силно топлината, а от нея имала най-голяма нужда.

Е, Слате и Агне са млади — продължи Гудмунд, — но все пак не са по-глупави от другите, много добре знаели какви мисли могат да споходят една вдовица, когато види мъж. Затова щом тя предложила на момичетата да си легнат в единия ъгъл на пещерата и казала, че ще стои будна, за да не им се случи нещо лошо, мъжете се спогледали — и двамата подозирали едно и също нещо. Увериха ме, че с удоволствие биха задоволили желанието на вдовицата, ако не била придружена от девойките, но струвало им се недостойно за тях като мъже да легнат с една вдовица, след като там имало две хубави млади жени, чието желание сигурно не било по-малко. Всеки нормален човек би им се подигравал, ако сторели това. Ето защо седнали до девойките, заговорили им успокоително и им помогнали да сгреят ходилата си на огъня. Те вече се били разведрили, хапнали, пийнали и се постоплили, но едва се осмелявали да погледнат към мъжете и се срамували да разговарят. Това още повече засилило уважението им към тях — показвало, че са скромни и добре възпитани. Толкова много ги харесали, че в един момент решили да теглят жребий, за да не възникнат спорове кой с кого ще спи — искали всички да са доволни. Щом станало дума за това, вдовицата скочила и се развикала истерично — през цялото време тя ставала все по-нервна, защото на нея не обръщали никакво внимание. Заявила, че момичетата трябва да се върнат веднага вкъщи, иначе ще се случат страшни неща. Казала, че те са млади и въпреки тъмнината могат да преодолеят несгодите, но тя самата ще помоли ловците за гостоприемство до сутринта, тъй като е прекалено уморена и измъчена от болката в гърба, за да тръгне на такъв път. Това предложение изумило мъжете; попитали я дали има намерение да убие девойките и заявили, че със сигурност ще стори това, ако ги изгони посред нощ в този дъжд навън, в дивата гора, където се спотайват какви ли не зли духове. Не били и чували за подобна жестокост и злина и нямало да позволят такова нещо — възнамерявали да предпазят девойките от налудничавите й капризи. Освен това се безпокояли и за собствената си безопасност. Не знаели какво може да им се случи, докато спят, ако оставят при себе си в пещерата жена като нея, способна да убие. Наредили й да се маха, рекли, че изглежда силна като вол и гората едва ли крие някаква опасност за нея — ако насреща й излезела мечка или вълк, животното сигурно щяло да избяга, като я види. Сграбчили я и я изблъскали от пещерата, като хвърлили подире й дрехите. На следващата сутрин решили, че е най-добре да си тръгват. Щом чули това, девойките поискали да ги придружат и да им помогнат да носят примките и кожите. Тук сред присъствуващите има свидетели, които са чули тази история от тяхната собствена уста. Сега те били омъжени за Агне и Слате и си живеели щастливо, дори вече им родили деца.

Затова смятам — завърши Гудмунд, — че това не може да се нарече отвличане. Всъщност тези мъже са им спасили живота, и то не веднъж, а два пъти. Първо, като ги прибрали в пещерата, предлагайки им топлина и подслон, и второ, като, попречили на злата вдовица да ги изпъди в гората. Ето защо те са съгласни да заплатят единствено обикновен сватбен откуп.

Такива бяха разсъжденията на Гудмунд и всички гьоинги посрещнаха възторжено думите му. Но вирдите очевидно не погледнаха на тях с одобрение, а Аскман и Глум не промениха претенциите си. Твърдяха, че щяло да им излезе по-евтино, ако били откраднали вдовицата; девствените момичета не можели да се причислят към същата категория, нито пък защитата на Гудмунд би вдъхнала доверие на кой да е по-умен мъж. Смятали също, че е съвсем правилно вдовицата Гудню да получи възмездие за оскърбленията и болките. Познавали я добре, никога не била дала основание да я смятат за луда по мъжете, каквато се опитал да я изкара Гудмунд. Колкото до втората сума, готови били да приемат всякакви предложения, но за девойките нямали намерение да се пазарят.

Изслушаха свидетелите на двете страни — тези, които бяха чули разказите на жените, и другите, които бяха разговаряли с вдовицата Гудню, след като се бе завърнала от пещерата. Уге и Соне смятаха, че случаят е много труден. Настроението на зрителите се повиши. Стига да не се случи нещо непредвидено, очертаваше се чудесна възможност да се присъди бой между четирима.

Уге беше склонен да остави Соне да разреши случая — вярваше в мъдрата му преценка и в старото им приятелство, — но не успя да убеди в това представителите на своето племе. Затова привлякоха Олоф Пъстрата птица за трети съдия. Олоф каза, че за съжаление тази чест не му доставя особено удоволствие, защото от неговата присъда зависят голямо количество сребро и няколко човешки живота — всеки съдия в този случай би си навлякъл омразата и нападките на мнозина, дори да е взел най-мъдрото решение. Отначало той предложи взаимна отстъпка — съпрузите да платят откупа в двоен вместо в троен размер, но нито гьоингите, нито вирдите се съгласиха. Гудмунд обясни, че Слате и без това е в затруднение, тъй като напоследък цените на кожите са много ниски и ловците на видри и бобри не могат да спечелят и петак, а Агне от Слевен е загубил цялото си наследство, когато баща му изгорял при пожар заедно с къщата си. В състояние са да си позволят само обикновен сватбен откуп, а дори и него ще изплатят не без помощ. От друга страна, представителите на вирдите смятаха, че исканията на Глум и Аскман са съвсем разумни.

— Ние, вирдите — добавиха те, — още от древни времена тачим много жените си. Съседите ни не трябва да остават с впечатлението, че могат да си взимат хей така нашите девици от горите, без да плащат за това.

Неколцина смятаха, че най-доброто разрешение е представителите на четирите страни да уредят спора в бой и че Аскман и Глум, макар да не са млади, ще излязат с достойнство от състезанието.

Дълго разискваха върху различните възможности, но нито Соне, нито Уге искаха да присъдят бой.

— Никой не може да твърди — рече Уге, — че някоя от двете девойки има вина за случилото се. Нима ще бъдем справедливи, ако ги обречем да изгубят съпруг или баща?

— Първо трябва да определим дали е извършено отвличане, ако искаме да вземем единодушно решение в този спор — обади се Олоф Пъстрата птица. — Аз вече имам свое мнение, но предпочитам да чуя първо какво ще кажат по-старите от мен.

Уге заяви, че според него случилото се без съмнение може да се окачестви като отвличане.

— И това, че младите жени са тръгнали с ловците по своя воля, не е извинение — добави той. — Те са го сторили чак на следващата сутрин, като междувременно са прекарали нощта с тях — от показанията научаваме, че мъжете са теглили жребий за това. Всеки знае, че едно младо момиче е готово винаги да последва мъжа, чието легло е споделило, особено ако това му се случва за първи път.

Соне се позабави доста, докато обяви решението си. Накрая каза:

— Съдията е длъжен да говори истината, дори ако с това върви срещу интересите на своето племе. Извършено е отвличане и не мисля, че някой може да оспори този факт. Когато са изгонили вдовицата от пещерата, ловците насилствено са отделили девойките от техния настойник и така са ги лишили от опека.

Мнозина от гьоингите протестираха шумно, като чуха думите на Соне, но никой не посмя открито да го обвини в грешка, толкова мъдър беше той в техните очи.

— Дотук поне всички сме на едно мнение — рече Олоф Пъстрата птица. — И аз като вас смятам, че е отвличане. А щом е така, трябва също да се съгласим, че откупът ще бъде по-голям, отколкото при обикновена сватба, противно на предложението на Гудмунд. И все пак сме далеч от задоволителното решение. Как ще принудим двете страни да приемат присъдата ни, щом бащите не се задоволяват с двоен откуп, а съпрузите не са съгласни да го изплатят? Лично аз смятам, че ако някоя от страните има право да поддържа исканията си, то това са вирдите.

До този момент Орм бе седял мълчаливо, но сега се изправи и попита каква според вирдите е стойността на един сватбен откуп, пресметнат във волове или пък в кожи, и каква е равностойността им в сребро.

Уге отговори, че хората във Веренд още от древни времена пресмятат това в кожи: тридесет и шест кожи от бялка за дъщерята на добър земеделец в разцвета на младостта, свежа и силна, без недъзи или белези. В този случай кожите трябва да са взети през зимата и да са в добро състояние, без дупки от стрели; това е равно на тридесет боброви кожи, също от най-добро качество! В замяна от булката не се очаква друга зестра освен дрехите, с които е облечена, и обувките на краката й, а също и една нова ленена роба за първата брачна нощ, гребен от рог, три игли с уши и ножици.

— Всичко прави — продължи той — осемнадесет дузини кожи от бялка за два тройни откупа или пък петнадесет дузини боброви кожи, ако съм сметнал правилно. Това е огромно количество и да се изчисли в сребро, ще бъде трудно дори за най-умния.

Неколцина от представителите, които имаха опит в сметките, се опитаха да му помогнат; сред тях беше и Токе, Сина на Сивата чайка — той бе свикнал да изчислява в кожи и сребро. След дълго пресмятане те единодушно заявиха, че тройният сватбен откуп за двете девици се равнява точно на седем и една четвърт марки сребро — ни повече, ни по-малко.

— И за да го закръглим така — обясни Токе, — извадихме едно цяло и три осми оре47 за ризите, които в този случай няма да са необходими.

Като чу да споменават тази сума, Гудмунд от Уваберг избухна в неудържим смях.

— Не, не — изкрещя той. — Никога не бих се съгласил с такова количество. За луд ли ме… мислите? Да се бият! Какъвто и да е изходът, все ще ни излезе по-евтино.

Орм се изправи и каза, че му дошло наум нещо, което може би ще ги спаси от това затруднение; той също смята, че ще е жалко да търсят разрешение със сила.

— Гудмунд е прав, като казва, че седем и четвъртина марки сребро е огромна сума, тя би уплашила и най-големия богаташ. Малко са хората, които някога са държали в ръцете си толкова много пари — само онези, които са плячкосвали във франкските земи или са присъствували, когато моят господар Алмансур от Андалусия разпределя плячката си, които са взимали откуп от крал Етелред в Англия или пък са служили на великия император в Миклагард. Но ако вземем например една трета от тази сума, ще видим, че е две и една трета марки плюс една дванадесета от марката, а ако разполовим тази третина, ще се получи само една марка и една седма плюс една двадесет и четвърта. Вече знаем, че Агне от Слевен и Слате са готови да платят обикновен откуп. Това означава, че две шести от общото количество е налице. Мислех си, чест ще направи на техните роднини и съседи, ако съберат помежду си необходимата сума. Познавам Гудмунд от Уваберг и не бих искал да го сметна за по-малко щедър от останалите; а една марка и една седма плюс една двадесет и четвърта, не е нещо, което ще го разори, дори ако трябва да мине без чужда помощ. Но съм сигурен, че освен него има и други, които биха помогнали на Слате. Същото важи и за роднините на Агне. Ако те сторят това, вече ще сме събрали четири шести и ще ни остане само последната третина. Колкото до нея, смятам, че тук сред. нашите дванадесет избраници седят мъже, които не биха отказали да дадат по нещо заради добросъседските отношения, а също и за да защитят доброто си име. Бих желал да съм по-богат, но все пак ще дам своя дял; и ако успеем да намерим още трима или четирима, които да сторят същото, последната третина от сумата ще бъде изплатена, а спорът — уреден, без да има недоволни.

Щом Орм свърши и седна на мястото си, представителите на трите племена се спогледаха, а някои от тях зашепнаха одобрително. Соне Острия поглед пръв изрази гласно мнението си.

— Хубаво е да разберем, че мъдростта няма съвсем да напусне граничната област, когато ние с Уге умрем — рече той. — Орм от Грьонинг, независимо от младостта си, ти изрече мъдри слова. Няма да се задоволя да кажа само, че предложението ти е добро, а ще предложа и своя дял от последната третина. Мнозина може да се изненадат от това, защото всички знаят колко много деца трябва да издържам. Но в някои отношения голямото семейство има своите преимущества. Дори да дам цяла четвърт от тази третина, мога да си го позволя, защото ще събера парите от моите шестнадесет възрастни синове, които прекарват времето си предимно в скитосване из гората. Така че, ако взема по две кожи от всеки, ще мога да платя своя дял, а няколко ще останат и за мен. Готов съм да направя това, за да помогна на Агне от Слевен, тъй като майка му беше втора братовчедка на четвъртата ми жена. Но хайде, не стойте така с вързан език. Нека всички, които искат да сторят като мен, се обадят и се представят с чест пред цялото събрание.

Токе, Сина на Сивата чайка, се изправи веднага и обяви, че никога не се стиска, когато другите проявяват щедрост.

— И го казвам — продължи той, — въпреки че съм търговец на кожи, чиято кожа, уви, също често е била одирана. Нямам голямо имущество и е малко вероятно някога да се сдобия с такова. Мнозина от вас тук знаят това, защото са взимали добри пари от мен за кожи от лошо качество. Но толкова поне имам, та да дам заедно с Орм и Соне своя принос в това чудесно начинание. Каквото предложат те, същото ще приготвя и аз.

Уге Неразбираемия започна да заеква и да пелтечи, както обикновено ставаше, когато се развълнува. Накрая успя да каже, че това разрешение прави чест както на гьоингите, така и на вирдите и че той също е готов да даде своя дял — толкова, колкото са обещали тези преди него.

Двама представители на гьоингите, Черния Грим и Торкел Заешкото ухо, се обадиха, че не бива да оставят вирдите да ги надминат по щедрост и че те също желаят да участвуват. Олоф Пъстрата птица пък заяви, че не вижда защо да не защити и той достойнството си и предложи да плати двойно повече.

— И послушайте съвета ми — добави той, — веднага съберете обещаното — когато човек се разпали и е в настроение да дава, от сърцето му лесно се откъсват повече пари. Ето, вземете шлема ми и събирайте! Токе, Сина на Сивата чайка, ти си търговец и ще можеш да претеглиш всеки дял. Трябва да сме сигурни, че всичко е точно.

Токе изпрати един слуга да донесе везните му. Все повече представители, вирди и гьоинги, ставаха и предлагаха да се включат — видяха, че могат да спечелят лесно евтина слава. Колкото повече хора правеха пожертвования, толкова по намаляваше размерът на сумата, която всеки трябваше да изплати. Но Олоф Пъстрата птица им припомни, че още не са чули колко ще дадат Гудмунд от Уваберг и останалите родственици на Слате и Агне.

Гудмунд се изправи и с доста колебливо изражение отбеляза, че този въпрос изисква сериозно обмисляне; една шеста от цялата сума е огромно количество за него и роднините му.

— Не може да се каже, че съм скъперник — рече той, — но, уви, аз съм само беден земеделец и Орм от Грьонинг греши, като ме представя за нещо друго. В къщата ми няма много сребро, а смятам, че същото важи и за останалите роднини на Слате. Това ще бъде голямо бреме за всички ни, но мисля, че бихме могли някак си да съберем половината на тази една шеста. Тук сред нас седят толкова много известни мъже, чиито пазви са натежали от сребро — те едва ли ще забележат, ако отделят другата половина, за да я прибавят към вече обещаното. Още повече ще се прославите, ако сторите това, а мен ще избавите от нищета.

Но съдиите и представителите, както и всички присъствуващи зад тях, нададоха силен рев и избухнаха в смях. Всеизвестно бе колко богат е Гудмунд, а също и това, че скъперничеството му можеше да съперничи единствено на парите му. Накрая той се съгласи — разбра, че предложението му не среща съчувствие. Двамина от роднините на Агне обещаха да съберат и изплатят неговия дял.

Междувременно везните на Токе бяха пристигнали и той се опитваше да изчисли по колко трябва да плати всеки.

— Тринадесет души предложиха пожертвования — рече той — и всички участвуват с еднакви количества, Само Олоф Пъстрата птица ще даде двойно повече. Значи трябва да делим на четиринадесет. Не е лесно да сметна колко е една четиринадесета от една трета от седем марки и четвърт. Дори най-големият сметач в Готланд не би могъл да каже това веднага. Но умният мъж намира изход от всяко положение — ако смятаме в кожи, задачата става по-лесна. Така всеки дял ще представлява една четиринадесета от шест дузини кожи от бялка, а това е една седма от три дузини; и всеки дял трябва да се изчисли до последната кожа, защото знам от опит, че винаги се губи малко при претеглянето. Според тия сметки всеки трябва да даде толкова сребро, колкото струват шест кожи от бялка, ниска цена за подобна чест. Ето везните и тежестите, който пожелае, може да дойде да ги провери, преди да започна.

Някои от присъствуващите, които разбираха от тия работи, заразглеждаха внимателно теглилката — струваше си труда, защото търговците често хитруваха при меренето. Но везните не можеха да се изпитат, без да се премери нещо на тях. Затова, когато двамина изразиха съмнение за точността им, Токе веднага отговори, че с удоволствие ще се бие, за да докаже, че са безгрешни.

— Едно от задълженията на търговеца е — рече той — да се бие за своята теглилка и можете да сметнете за неблагонадежден този, който се страхува да стори това — с него не бива да правите сделки.

— Няма да се биете за везни — строго ги смъмри Уге. — Цялото сребро от шлема ще отиде незабавно при Глум и Аскман; а и какво ще спечели Токе, ако удря в кантара, след като собственият му дял също ще бъде претеглен там?

Всички, които бяха обещали да участвуват, извадиха сребро от коланите си и го премериха. Някои дадоха малки пръстени, други — намотки сребърна нишка, а трети предложиха сребро, насечено на дребни квадратчета. Но повечето платиха в монети, събрани от най-далечните кътчета на земята — част от тях бяха сечени в непознати земи, чиито имена никой не беше чувал. Орм пусна една андалуска монета — бяха му останали доста от тях, а Олоф Пъстрата птица — красиво гравирани византийски образци, на които бе изобразена главата на император Йоан Цимисхий.

След като събраха всички пожертвования, Токе ги изсипа в малка платнена торбичка и ги претегли наведнъж. Везните показаха, че изчисленията му са били верни — възлизаха на една трета от необходимата сума, дори леко я надвишаваха.

— Твърде малко е, за да го разделям и да връщам на всички ви — рече Токе, — не мога да претегля такива количества с везните.

— Какво ще правим с остатъка? — попита Уге. — Струва ми се излишно Глум и Аскман да получат повече, отколкото изискват.

— Да го дадем на вдовицата Гудню — предложи Орм. — Така и тя ще получи отплата за напрежението и разочарованието, които е изживяла.

Всички се съгласиха, че това е чудесно решение. Скоро Соне и Гудмунд се върнаха със съответните шестини, които бяха събрали от своите роднини и приятели сред публиката. Претеглиха частта на Соне — тя беше точна, но тази на Гудмунд не достигаше, макар че той прибави към среброто купчина кожи и два медни чайника. Гудмунд се завайка на висок глас — бил готов да се закълне, че това е всичко, което успял да събере, молеше се някой по-богат измежду представителите да му заеме сумата, която не му достига. Но никой нямаше желание да му помогне, всички знаеха, че да дадеш на Гудмунд пари на заем, е все едно да ги хвърлиш в морето. Най-накрая Соне Острия поглед рече:

— Упорит мъж си ти, Гудмунд, всички знаем това, но човек лесно може по един или друг начин да убеди хората да променят начина си на мислене; смятам, че ти също не си изключение. Сякаш си спомням, че Орм от Грьонинг постигна това малко след като се засели в пограничната област. Тогава ти не желаеше да му продадеш хмел и фураж за добитъка, и то срещу добро заплащане. Мисля, че в историята имаше и някакъв кладенец, но съм забравил какво точно се случи — започвам да остарявам. Затова, докато ти, Гудмунд, размислиш как да събереш останалото сребро, може би Орм ще пожелае да ни разкаже по какъв начин е променил решението ти. Интересно ще ни е да знаем какво средство е използувал.

Публиката прие възторжено това предложение. Орм се изправи и обясни, че историята е кратка и проста, но преди да успее да продължи, Гудмунд скочи и извика, че не желае да я слуша.

— Отдавна си оправихме сметките с Орм във връзка с тази история — заяви той, — а и не е кой знае колко интересна. Почакайте малко, тъкмо се сетих за още един човек, който мога да помоля за помощ. Мисля, че ще ми даде каквото не достига.

Той веднага се завтече към своя лагер. Щом го загубиха от поглед, зрителите се развикаха, че все пак искат да чуят как Орм се е справил с него. Но той отговори, че трябва да накарат някой друг да им разкаже това.

— Гудмунд беше прав — продължи той, — сдобрихме се преди много време. Няма нужда да го предизвиквам безпричинно, след като вече отиде да търси пари, само и само да избегне тоя разказ. Мъдрият Соне спомена случката единствено за да го подтикне да стори това.

И преди да е имало време за повече приказки, Гудмунд дотърча задъхан със среброто. Токе го претегли, беше точно. Така Уге предаде на Глум и Аскман две трети от сватбения откуп, който Слате и Агне им дължаха, а те съответно обявиха мъжете, които бяха отвлекли дъщерите им, за законни и безупречни зетьове. Останалата една трета, която Слате и Агне щяха да изплатят сами, трябваше да получат в края на зимата, за да имат младите мъже възможност да съберат нужното количество кожи.

Щом уредиха сметките, Олоф Пъстрата птица рече, че сега иска да чуе обещаната история — за това как Орм принудил Гудмунд да промени решението си. Всички представители нададоха одобрителни възгласи й самият Уге дори подкрепи предложението.

— Винаги си струва да чуем някой поучителен разказ — каза той, — а този е нов за мен. Може би ти, Гудмунд, предпочиташ да не слушаме за това, но не забравяй, че ни създаде много затруднения с отношението си към този спор. Дадохме една трета от парите, които ти и роднините ти трябваше да платите, а си достатъчно богат, за да поемеш дълга сам. След като ти спестихме толкова сребро, ще се примириш със срама и ще изслушаш историята отново. Ако предпочиташ, разкажи я ти, а пък Орм Тостесон несъмнено ще те подсеща за някои подробности, които може да си забравил.

Гудмунд изпадна в бяс и започна да крещи. Винаги правеше така, когато беше разярен — оттук идваше и името Гръмотевицата. Главата му потъна между раменете и цялото му тяло се разтресе, размахваше юмруци пред лицето си и виеше като върколак. Надяваше се околните да помислят, че всеки момент ще изпадне в берсеркски пристъп. По-рано често плашеше хората по този начин, но вече никого не можеше да заблуди. Колкото по-силно виеше, толкова по-бурно се смееха зрителите. Изведнъж млъкна и се огледа свирепо.

— Аз съм опасен човек — рече той — и досега никой не ме е предизвиквал, без да съжали за това.

— Ако някой от представителите наруши мира по време на Събора със заплаха или обида, с пиянски брътвежи или със злонамерени обвинения, трябва да плати глоба от… забравил съм колко, но без съмнение ще се намерят хора, които могат да ми припомнят.

— Съдиите и представителите трябва да изгонят виновника от пределите на местността, където се провежда Съборът — добави Соне, — и ако той окаже съпротива или се опита да се върне, ще заплати за това с брадата си. Такъв е древният обичай.

— През живота си съм имал само два случая, в които някой да загуби брадата си — замислено рече Уге, — но и тези двамината не можаха да понесат срама, животът им се превърна в ад.

Мнозина започнаха да се настройват срещу Гудмунд не защото беше направил тази сцена — никой не й обърна особено внимание, — а защото спечелената с щедрост слава им бе коствала много сребро и те го виняха за това. Озлобено му викаха да се маха и се кълняха, че в противен случай ще му острижат брадата. А тя беше много хубава, дълга и блестяща — явно полагаше доста грижи за нея. Гудмунд предпочете да не рискува, подчини се на шумните им заповеди и напусна Събора. Но на тръгване прошепна: „Никой досега не ме е предизвикал, без да съжалява за това един ден.“

Накараха Орм да им разкаже за първата си среща с Гудмунд и за това как го бе заставил да си промени решението, като го провеси над собствения му кладенец. Историята достави голямо удоволствие на публиката, но на самия Орм не му беше много приятно да я повтори. Щом свърши, той заяви, че сега ще трябва да очаква някакъв опит за отмъщение от страна на Гудмунд.

Така приключи този трудноразрешим спор за отвличането. Мнозина се прочуха заради него, но общото мнение бе, че най-голяма похвала за мъдрите си думи заслужават Олоф Пъстрата птица и Орм от Грьонинг.

Още от самото начало на Събора Орм беше очаквал финведингите да повдигнат въпрос за това, което бе направил с Остен от Оре, или пък да споменат нещо по повод двете глави, дето бяха подхвърлили през потока първата вечер. Но тъй като никой не отвори дума, той реши да провери сам дали племето възнамерява да си отмъсти заради обидата, нанесена на един от членовете му. Затова същата вечер, трета поред от началото на Събора, след като получи специално разрешение, той отиде сам в техния лагер и пожела да обсъди нещата с Олоф Пъстрата птица на четири очи.

Вождът го посрещна царствено. Постла му да седне върху овчи кожи, предложи му пържена наденица, кисело мляко и бял хляб и заповяда на слугата си да донесе празничната му чаша. Тя беше висока глинена чаша с тънко гърло и дръжки и отгоре се запушваше с оловен капак. Поставиха я внимателно на равния под между тях заедно с две сребърни халби.

— И тук, както на Събора, ти се държиш като истински вожд — рече Орм.

— Не е приятно да приказваш с някого, без да си пийнеш бира — отвърна Олоф. — А когато един водач гостува на друг, трябва да предложиш нещо по-добро от обикновена вода. И ти като мен си пътешествувал надлъж и нашир, може би си опитвал вече това питие, макар че тук, на север, то се среща рядко.

Махна капачката и наля в чашите някаква течност. Като видя цвета й, Орм кимна с глава.

— Вино — рече той, — питието на римляните. Опитвал съм го в Андалусия — там мнозина го пиеха тайно, макар че пророкът им забранява това — и веднъж, по-късно, в двора на крал Етелред в Англия.

— В Константинопол, който ние наричаме Миклагард, всички пият вино сутрин и вечер, особено свещениците, като го разреждат с вода и поглъщат тройно по-големи количества — продължи Олоф. — Там го смятат за свещено питие, но аз предпочитам бирата. И така, добре дошъл.

Двамата отпиха.

— Сладостта му смазва гърлото, след като човек е ял тлъста наденица със сол — отбеляза Орм, — но споделям мнението ти, бирата е по-добра. Всъщност време е да ти кажа защо съм дошъл, макар да ми се струва, че вече знаеш причината. Бих искал да ми кажеш дали твоят родственик Остен праща двете глави, които ми подхвърлиха през протока. Те принадлежаха на двама християнски свещеници, попаднали в робство при вас. Искам също да разбера дали Остен още не се е отказал да ме преследва. Ако е така, той няма причини за това, аз му подарих живота, освободих го, а можех да правя с него каквото си поискам, след като така вероломно се вмъкна в дома ми и се опита да ме убие, за да занесе главата ми на крал Свен. Знаеш, че съм приел Христовата вяра и вече разбрах, че смяташ християните за лоши, защото си видял какво правят в Миклагард. Но уверявам те, аз не съм от този тип. Тук по време на Събора видях, че ти също мразиш злобата и подлостта — затова дойдох при теб тази вечер, иначе щеше да бъде голяма глупост от моя страна да прекося потока.

— За мен е необяснимо как си станал християнин — рече Олоф. — Нито пък разбирам този малък плешив свещеник. Чувам, че лекува всички, които го потърсят тук, без да взима някакво възнаграждение. Затова и двама ви смятам за добри люде, още непокварени от християнството. И все пак, Орм, трябва да признаеш, че сте постъпили жестоко с Остен, като сте го принудили да се покръсти. Полудя от срам, макар че и ударът в главата сигурно е допринесъл за това. Стана много затворен, по-голямата част от времето се скита из гората или пък лежи в стаята си и стене. Отказа да дойде на Събора, но откупи тия двамата свещеници от господарите им, плати висока цена за тях и веднага ги обезглави. Изпрати тук главите им по своя слуга и го накара да ги предаде на теб и на твоя свещеник, за да ви поздрави и да ви напомни за себе си. Но смятам, че получи достатъчно наказание за това, че се опита да те убие — покръстихте го, загуби цялата си стока, а също и разсъдъка си. И макар да ми е родственик, бих казал, че си получи заслуженото — беше достатъчно богат и произхожда от благородно семейство — не би трябвало да се забърква в подобни тъмни сделки с крал Свен. Заявих му това, но той твърди, че само да му паднеш в ръцете, с удоволствие ще те убие. Вярва, че ако успее да се справи с теб и свещеника, отново ще стане смел и жизнерадостен както преди.

— Благодарен съм ти за тези сведения — рече Орм. — Сега знам в какво положение се намирам. Нищо не мога да направя за двамата християнски духовници, които е обезглавил, и няма да отмъщавам за тях, но ще се пазя — в лудостта си той може пак да се опита да ме нападне.

Олоф Пъстрата птица кимна и напълни халбите с вино.

Лагерът вече беше притихнал, не се чуваше друг звук освен дишането на спящите мъже. Лек ветрец полюшваше клоните и листата на трепетликите. Отново вдигнаха тост и отпивайки, Орм чу как в гората зад него изпука клон. В момента, в който се наведе, за да постави чашата на земята, долови до ухото си стържещ звук, сякаш някой се мъчеше да поеме дъх. Олоф се изпъна и извика, а Орм, почти извърнат, зърна как нещо се движи в гората и се сниши още повече.

— Добре, че имам остър слух и реагирам бързо — рече той после. — Копието профуча толкова близо, че одраска врата ми.

От гората се разнесе страшен рев и към тях се втурна някакъв мъж, размахал меч в ръка. Беше Остен от Оре. Веднага се виждаше, че е луд — очите му бяха като на призрак, вперени неподвижно, сякаш щяха да изхвръкнат, а от устата му излизаше пяна. Орм нямаше време да грабне оръжието или да се изправи. Хвърли се настрана, сграбчи лудия за крака и го просна върху себе си, но същевременно мечът му раздра бедрото на викинга. После се чу удар и стон. Когато стана, Орм видя до себе си Олоф Пъстрата птица с изваден меч. Остен лежеше мъртъв на земята. Неговият родственик го беше посякъл.

Отвсякъде тичешком заприиждаха хора, събудени от шума. Олоф гледаше умрелия с пребледняло лице.

— Убих го, макар че ми беше близък — рече той. — Не мога да позволя, дори на един луд, да напада гостите ми. Освен това с копието си разби празничната ми чаша, а същата участ би сполетяла всеки, който направи това.

Чашата се беше пръснала на малки парчета и той много съжаляваше за нея — нямаше лесно да намери втора такава.

Заповяда на хората си да пренесат мъртвия до блатото и да го хвърлят там, като промушат с колове тялото му — ако не стореха това, лудият можеше да възкръсне и да се превърне в един от най-ужасните земни духове.

Орм се отърва от този инцидент само с ожулен врат и разрязано бедро, но раната не беше опасна, тъй като мечът се беше натъкнал на ножа и на лъжицата за хранене, които висяха на колана му. Беше в състояние да върви обратно до лагера. Сбогуваха се с Олоф и си стиснаха ръцете.

— Загуби чашата си — рече Орм — и това е жалко, но се сдоби с още един приятел, дано това да те успокои. Бих бил щастлив, ако знам, че съм спечелил същото.

— Така е — отвърна Олоф. — И двамата спечелихме нещо много ценно.

И оттук нататък те останаха най-верни приятели.

В последния ден на събранието бе взето решение, че в пограничната област ще владее мир до следващата среща на племената край Камъка на Върлината. Така завърши Съборът н мнозина смятаха, че той е преминал скучно; бяха разочаровани, че няма с какво да се похвалят н че не се е провел ни един хубав бой.

Отец Вилибалд отиде в лагера на вирдите, за да потърси учителя и да се сбогува с него, но Катла вече го беше отвела.

Орм настоятелно канеше Токе да го придружи до Грьонинг, но той отказа — трябвало да купува кожи. Но си обещаха в най-близко бъдеще да разменят посещения и славно да се позабавляват, както и завинаги да запазят доброто си приятелство.

Всички започнаха да се разотиват по домовете. На Орм му олекна — беше се отървал както от учителя, така и от врага си, Остен от Оре. По Коледа Токе и съпругата му Мира от Андалусия посетиха Грьонинг и това, което Орм и Токе имаха да си кажат, бе нищо в сравнение с безкрайните приказки на Юлва и Мира.

В началото на пролетта Торгун, жената на Рап, роди момче. Той беше много щастлив, но когато пресметна месеците, го обхванаха съмнения — датата на зачеване почти съвпадаше с деня, в който учителят беше чел молитви над раненото й коляно. Всички вкъщи, мъже и жени, се възхищаваха на детето и на приликата с бащата. Това поуспокои Рап, но страховете му не го напуснаха напълно. Той вярваше единствено на Орм. Отиде при него и го помоли да разгледа детето и да му каже на кого прилича. Орм го оглежда дълго и обстойно и накрая рече:

— Има огромна разлика между него и теб и всеки би я забелязал. Детето има две очи, а ти — само едно. Но това не бива да ти е неприятно, защото и ти, когато си се родил, си имал две очи. Като оставим това настрана, мисля, че едва ли има друго дете, което така да прилича на баща си.

Тия думи възвърнаха самочувствието на Рап и той започна да се гордее безкрайно много със сина си. Искаше отец Вилибалд да го кръсти Алмансур, но свещеникът отказа да даде на детето езическо име и Рап трябваше да се задоволи с Орм. Орм-старши лично носеше детето по време на церемонията.

Две седмици след Торгун и Юлва се сдоби с втория си син. Беше мургав и чернокос, плачеше малко и гледаше наоколо си със сериозни очи; когато му поднесоха върха на меча, го облиза дори с по-голяма охота от Харалд Ормсон. Всички смятаха, че от него ще излезе голям воин и това предсказание се оказа вярно. Юлва твърдеше, че прилича на Златния Харалд, племенник на крал Харалд, доколкото си го спомняше от детските си години по време на знаменитите му набези, но Аса не беше съгласна, настояваше, че детето определено носи чертите на Свен Мишия нос, който също бил така мургав. Не можеха да го кръстят Свен, а вече имаха един Харалд. Затова накрая Орм го нарече Чернокос. Той се държеше сдържано и тихо по време на кръщенето и ухапа палеца на отец Вилибалд. Превърна се в любимец на родителите си и след време стана най-големият воин по границата. А след много години, след като се случиха най-различни неща, в двора на крал Кнут Велики48, владетеля на Дания и Англия, нямаше по-известен и по-славен вожд от неговия братовчед Чернокос Ормсон.