Четири слепи мишки

3.

Към седем часа сутринта слязох да закуся долу заедно с Нана и децата. Тъй като малкият Алекс тъкмо прохождаше, всички неща в кухнята бяха на режим „пълна сигурност“. Пластмасови заключалки, резета и капачки на контактите навсякъде. Звуците от детското бърборене, дрънченето на приборите и енергичните действия на Деймън, учещ малкото си братче как се плюят малини, придаваха на кухнята звучене на средно натоварен полицейски участък в събота вечер.

Децата хапваха някаква зърнена закуска с вкус на шоколад и пиеха шоколадово мляко. Само от мисълта за толкова много шоколад в седем сутринта ме побиха тръпки. За нас с Нана имаше яйца и препечени филийки.

— Е, каква красота — казах аз, сядайки и заемайки се с кафето и яйцата. — Дори няма да я развалям с коментара си за шоколадовия пир, който две от скъпоценните ми деца си правят на закуска рано сутринта.

— Току-що обаче го коментира — парира Джени, която никога не пропуска възможността да отговори нещо.

Аз й намигнах. Тази сутрин нищо не можеше да ми развали настроението. Убиецът, известен като Мислителя, бе заловен и в момента се намираше в строго охранявания затвор в Колорадо. Дванайсет годишният ми син Деймън продължаваше да цъфти — и като ученик, и като певец в юношеския хор „Уошингтън Бойс“. Джени се бе захванала с рисуване и редовно попълваше дневника си, в който правеше доста добри рисунки и карикатури за момиче на нейната възраст. А характерът на малкия Алекс тъкмо бе започнал да се проявява — бе страхотно момче само на тринайсет месеца, което тъкмо започваше да прохожда. Неотдавна се бях запознал с една жена детектив, Джамила Хюз, и бях решил, че ми се иска да прекарвам с нея повече време. Проблемът се състоеше в това, че тя живееше в Калифорния, а аз — във Вашингтон. Все пак не съвсем непреодолимо разстояние, смятах аз.

Но скоро щях да имам повечко време, за да видя как ще потръгнат нещата между мен и Джамила. Точно днес бях решил да се видя с главен инспектор Джордж Питман и да си подам оставката от Вашингтонската полиция. После щях да си почина един-два месеца.

А след това може би щях да започна частна практика като психолог или пък да започна работа във ФБР. Бюрото вече ми бе отправило оферта, от която бях колкото поласкан, толкова и заинтригуван.

На вратата се почука силно. После тя се отвори и Джон Сампсън влезе. Той знаеше какви са ми плановете за днес и си помислих, че идва да ми предложи подкрепата си.

Понякога съм толкова наивен, че чак ми се повдига.

4.

— Здравей, чичо Джон — пропяха в хор Деймън и Джени, след което се ухилиха като някои малки глупачета, каквито всъщност бяха в присъствието на това величие, за каквото те смятаха Джон Сампсън.

Той се приближи до хладилника и заразглежда последната творба на Джени. Тя се опитваше да копира типажи от един нов карикатурист, Аарон Макгрудър, от Мерилендския университет. По хладилника бяха залепени физиономиите на Хюи и Райли Фрийман, Цезар и Джазмин Дюбойс1.

— Искаш ли малко яйца, Джон? — попита го Нана и се надигна от мястото си. — Ще ти ги забъркам със сирене, точно както ги обичаш.

Всичко би направила за Сампсън. Това положение си бе останало непроменено, още откакто той бе на десет години, когато се запознахме с него. Сампсън й бе като втори син. По-голямата част от времето, докато той растеше, родителите му бяха в затвора и Нана, както и всички останали от квартала, го отгледа.

— О, не, не — отвърна той бързо и протегна ръка да я спре, но тя вече бе до печката и гласът му се промени: — Добре, бъркани, Нана. И с ръжен хляб. Умрял съм от глад, а пък и никой не може да прави закуска като теб.

— Е, това си е съвсем вярно — изкиска се тя и включи котлона. — Имаш късмет, че съм от старата школа. И двамата имате късмет.

— Знаем, Нана — усмихна й се Сампсън, после се обърна към децата: — Трябва да говоря с баща ви.

— Днес той напуска работа — осведоми го Джени.

— Разбрах — отвърна Сампсън. — Целият град разправя, Поуст го помести на първа страница, а вероятно са го казали и по сутрешните новини.

— Чухте чичо Джон — казах аз на децата. — А сега, дим да ви няма. Обичам ви. Действай!

Джени и Деймън обърнаха отегчено очи към тавана, но все пак станаха от масата, събраха си книжките в раниците и тръгнаха към училището им, което е на пет пресечки от нас по Пета улица.

— И през ум да не ви минава да се измъквате по този начин — спрях ги аз. — Целувки.

Двамата послушно се приближаха и целунаха и мен, и Нана. После целунаха и Сампсън. Нямам представа какво става в този хладен и безсърдечен свят напоследък, но редът в нашата къща е такъв. Бин Ладен сигурно никога не е бил целуван достатъчно като е бил малък.

— Имам проблем — каза Сампсън веднага щом децата излязоха.

— А аз трябва ли да остана? — обади се Нана от печката, без да се обръща.

— Разбира се — каза й Джон. — Нана, Алекс, много пъти съм ви разказвал за един мой много добър приятел от дните, когато бях войник. Казва се Елис Купър и все още е в армията, макар че са минали толкова години. По-точно казано, беше. Съдът го е признал за виновен в убийството на три жени. Нямах представа за това, докато не започнаха да ми звънят приятели. Той самият е бил твърде объркан, за да ми се обади лично. Не е искал да ми каже. И до екзекуцията му остават само три седмици, Алекс.

Вперих поглед в очите на Сампсън. И видях само тъга и обърканост, каквито рядко ми се е случвало да виждам у него.

— Какво искаш, Джон?

— Ела с мен в Северна Каролина. Говори с Купър. Той не е убиец. Познавам този човек почти колкото теб. Елис Купър не е убил никого.

— Знаеш, че трябва да отидеш с Джон дотам — обади се Нана. — Смятай го за последния си случай. Обещай ми.

Обещах.

5.

Към единайсет часа същата сутрин двамата със Сампсън вече бяхме на магистрала I-95, сбутани сред стадото забързани, хъркащи и бълващи кълбета дим камиони. Това пътуване ни идваше добре, за да си наваксаме. През последния месец и повече и двамата бяхме доста заети, но винаги успявахме да намерим време след това за дълги разговори. Така беше още откакто бяхме малки. Всъщност бяхме се разделили само един-единствен път, когато Сампсън замина да служи в Югоизточна Азия, а аз бях в Джорджтаун, после в „Джонс Хопкинс“.

— Разкажи ми за този твой приятел от военните години — казах.

Карах аз, а Сампсън бе избутал дясната седалка назад докрай и коленете му пак опираха в жабката. Но, изглежда, се чувстваше почти удобно.

— Когато се запознахме с него, Купър вече беше сержант и според мен знаеше, че ще си остане с този чин завинаги. Но това не го бъркаше, човекът си обичаше армията. Двамата с него бяхме заедно в Браг. Тогава Купър ми бе началник. Веднъж ме наказа с четири непоряда четири поредни уикенда.

Аз се засмях.

— И тогава ли станахте близки? През уикендите, прекарани заедно в казармата…

— А-а, тогава не можех да го гледам. Смятах, че се заяжда с мен. Заради ръста ми… След това се събрахме отново заедно в ’Нам.

— Той беше ли успокоил топката вече? След като отново сте се видели там…

— Неее, Купър си е Купър. При него няма шест-пет, истински прусак, но ако спазваш устава, няма страшно. Точно това харесваше в армията. Ред, точност и ако се държиш както трябва, обикновено всичко е наред. Може би не толкова наред, колкото би искал, но не и толкова зле. Казваше, че за един чернокож е трудно да намери такава отплата за държанието и труда си, както в армията.

— Или в полицията — вметнах аз.

— До известна степен — кимна Сампсън и продължи: — Спомням си веднъж във Виетнам. Бяхме дошли да заместим един отряд, който бе избил може би около двеста души за пет месеца. И не можеше да се каже, че избитите от тях са били войници, Алекс, макар че се предполагаше, че са от Виет Конг.

Карах и слушах, а гласът на Сампсън постепенно сякаш започна да се чува някъде отдалеч.

— На операции от този тип ние викахме „забърсване“. Същия път, за който говоря, влязохме в едно селце, но в него вече имаше наши хора. Един офицер от пехотата водеше „разпита“ на пленник пред цялото село, жени и деца. Режеше кожа от корема му. Сержант Купър се приближи до офицера и опря пистолета си в главата му. Каза му, че ако не спре, да се смята за мъртъв. Беше напълно сериозен. На Купър не му пукаше за последиците. Той не е убил тези жени в Северна Каролина, Алекс. Елис Купър не е убиец.

6.

Много обичам да съм в компанията на Сампсън. Винаги ми е било приятно и винаги ще ми бъде. Докато прекосявахме Вирджиния и навлизахме в Северна Каролина, разговорът постепенно взе друга насока, започнахме да разговаряме на по-благодатни и обещаващи теми. Вече му бях разказал всичко за Джамила Хюз, но той искаше да чуе последното развитие на нещата. Понякога е по-голяма клюкарка дори от Нана.

— Повече няма нищо за казване, великане. Знаеш много добре, че се запознах с нея по време на оня голям случай в Сан Франциско. Две-три седмици се виждахме всеки ден. И все още не я познавам добре. Но я харесвам. Не понася да слуша глупости от когото и да било.

— Но ти се иска да я опознаеш по-добре — засмя се Сампсън и плесна с грамадните си като лопати длани. — Това поне се вижда и с просто око.

Аз също се засмях.

— Да, всъщност е така. Джамила обаче си държи картите плътно до гърдите. Сигурно е страдала. Може би с първия мъж. Още не иска да говори за това.

— Според мен ти си нейният човек, да знаеш.

— Може. Ще ти хареса. Всички я харесват.

Джон отново започна да се смее.

— Ама наистина намираш все хубави мацки. Това поне трябва да ти го призная. — Той смени темата. — Нана е голяма работа, нали?

— И още как. Осемдесет и две. Никога няма да познаеш. Завчера се прибирам вкъщи. И я заварвам да сваля хладилника по стълбите към задния двор, влачейки го на един парцал. Няма да ме почака малко да й помогна, ами…

— Помниш ли едно време, когато ме хванаха да задигам плочи от „Спектър“?

— Помня. Тя много обича да го разказва.

Джон продължи да се смее.

— Сякаш беше вчера. Двамата с теб натикани в оня тесен и мръсен офис на управителя. Оня крещи и само дето не ни заплаши със смъртно наказание заради неговите четирийсет и петорки2, обаче ние го даваме непукисти. Едва не му се изсмяхме в лицето.

— И Нана изведнъж цъфва и почва да ни дармони — включих се в спомените и аз. — Тресна ме в лицето и ми разкървави устната. Беше като фурия на отмъщението, пратена от бога… Често обичаше да казва: Не ме предизвиквай. Никога, ама никога, не ме предизвиквай. Още я чувам. А след това накара полицая да ни завлече задниците до участъка. Дори не й хрумна да ни прибере вкъщи. Викам й: „Нана, това са само някакви си плочи“. Брей, щеше да ме убие тая жена. „Вече ми тече кръв“, викам й. „Още ще ти протече“, крещи тя право в лицето ми.

Усетих как се усмихвам леко на далечния спомен. Интересно как някои неща, които не са били никак забавни навремето, по-късно ти се струват адски забавни.

— Може би точно затова сме станали големи и лоши полицаи. Заради този следобед в магазина за плочи с отмъстителното изпълнение на Нана.

Усмивката отлетя от лицето на Сампсън.

— Не, не, тази случка не успя да ме вкара в правия път. Казармата обаче успя. Вкъщи не можах да получа онова, което трябваше. Нана помогна, но именно армията ме вкара в релсите. Длъжник съм й, Алекс. Длъжник съм и на Елис Купър!

7.

Приближавахме се към сивите и мрачни стени на Централния затвор в Рали, Северна Каролина. Изолаторът вътре бе същински затвор в затвора. Беше ограден с бодлива тел и смъртоносна електрическа бариера, а по вишките наоколо въоръжената до зъби охрана не сваляше поглед от зоната. Централният затвор бе единственият в Северна Каролина, където затваряха осъдените на смърт. В момента в него имаше над хиляда затворници, като 220 от тях бяха смъртници.

— Страшничко местенце — промърмори Сампсън, докато слизахме от колата.

Никога не бях го виждал толкова напрегнат и разтревожен. Но аз също не бих искал да попадам тук.

В главната административна сграда на затвора всичко бе тихо и спокойно като в манастир, но изключително засилената охрана присъстваше навсякъде. Помолиха ни да изчакаме малко между две метални врати. После ни провериха с детектор, след което трябваше да покажем документите и полицейските си карти. Униформената охрана ни каза, че регистрационните номера на много от колите били правени тук, в затвора. Хубаво е все пак да се знае, помислих си.

В този изолатор металните врати като че ли бяха стотици. Затворниците нямаха право да излизат от килиите си без белезници, букаи на краката и въоръжена охрана зад гърба. Накрая ни въведоха в отделението за смъртниците и ни спряха пред килията на сержант Купър. В това отделение на затвора всеки блок се състоеше от шестнайсет килии — осем долу и осем горе, с една обща стая за посещения. Всичко бе боядисано в типичния за всички затвори цвят.

— Джон Сампсън, ти все пак дойде — каза Елис Купър, като ни видя в тесния коридор пред стаята за свиждане.

Вратата бе отворена и ние влязохме, съпроводени от двама души въоръжена охрана.

Поех дълбоко дъх, но се постарах да не го изпускам твърде шумно. Белезниците и букаите на Купър бяха свързани с верига и той приличаше на огромен и як роб.

Сампсън се приближи и го прегърна. Купър бе облечен в оранжев гащеризон — официалното облекло на всички смъртници. Непрекъснато повтаряше:

— Много се радвам да те видя! Много се радвам да те видя!

Когато двамата великани най-сетне се пуснаха, очите на Купър бяха зачервени, а бузите — мокри. Очите на Сампсън си останаха сухи. Никога не съм го виждал да плаче.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от много, много време — каза Купър. — Изобщо не съм си мислел, че някой ще дойде след процеса. За повечето хора аз съм вече мъртъв.

— Доведох със себе си един човек. — Сампсън се обърна към мен. — Детектив Алекс Крос. Това е най-добрият детектив по убийствата, когото познавам.

— Точно такъв ми трябва — каза Купър, поемайки ръката ми. — Най-добрият.

— Затова ни разкажи сега за цялата тази тъпотия — подкани го Сампсън. — Ама всичко. От игла до конец. Твоята версия, Куп.

Сержант Купър кимна.

— И на мен ми се иска. Хубаво ще е да я разкажа на някой, който все още не е убеден, че аз съм убил онези три жени.

— Точно затова сме тук — каза Сампсън. — Защото ти не си убил тези жени.

— Онзи петък тъкмо си бях взел заплатата — започна Купър. — Трябваше веднага да се прибера у дома при приятелката ми Марша, но реших да обърна няколко питиета в клуба. Обадих й се около осем часа, но тя явно бе излязла. Май нещо ми се бе разсърдила. Затова обърнах още едно-две. Видях се и с едни приятели. После към девет отново звъннах вкъщи, но Марша пак я нямаше. Ударихме по още едно-две и накрая реших да се прибера у дома пеш. Защо пеш ли? Защото знаех, че съм се отрязал като талпа, а и без това до вкъщи я има километър и половина, я не. Когато се прибрах, минаваше десет. Марша още я нямаше. Пуснах телевизора и седнах да гледам баскетбол — Северна Каролина срещу Дюк. Обичам да освирквам Дюк. Към единайсет чувам външната врата да се отваря. Викнах на Марша нещо от рода: „Къде ходиш по това време“… Само че не беше тя. Вътре нахлуха цял взвод от военната полиция, заедно с един следовател на име Джейкъбс. Малко след това казаха, че са намерили ножа ми на тавана. Както и следи от синя боя, с която били боядисани лицата на онези жени. И ме арестуваха за убийство.

Докато говореше, Елис Купър гледаше Сампсън, но като приключи, впери тежкия си поглед право в очите ми. Помълча малко, после продължи:

— Аз не съм убил тези жени. Но това, което не мога да си обясня, е защо някой е натресъл тези убийства именно на мен? Защо ме е натопил по този начин? Няма никакъв смисъл. Нямам нито един враг на този свят. Поне аз така си мисля.

8.

Томас Старки, Браунли Харис и Уорън Грифин бяха приятели от трийсет години — още от времето, когато бяха служили във Виетнам. На всеки два месеца те се събираха под командването на Томас Старки в една обикновена дървена хижа в планината Кенесоу в Джорджия и прекарваха уикенда заедно. Това бе ритуал на мъжката чест и щеше да продължи, както казваше Старки, докато и последният от тях си отиде.

Там вършеха всички онези неща, които не можеха да вършат вкъщи — надуваха до дупка музиката и слушаха „Доорс“, „Крийм“, Хендрикс, „Блайнд Фейт“ и „Еърплейн“. Пиеха бира и бърбън с литри, печаха си дебели и огромни пържоли, които хапваха с прясна царевица, лук, домати и печени картофи, намазани с масло и горчица. Пушеха скъпи кубински пури. Изобщо се забавляваха както си искат.

— Какво казваха в онази реклама за бирата? — попита ги Старки, докато седяха на верандата след вечеря. — Сещате ли се? — По-добре от това не може да бъде — отговори си Старки сам и изтръска от пурата си внушително количество пепел на пода на верандата. — Ама пък бирата беше пълен боклук. Даже не мога да си спомня името й. Има си хас. Как ще си я спомня, кат’ съм малко пиян и много друсан.

Никой от останалите не му повярва. Томас Старки никога не губеше контрол изцяло, особено пък когато извършеше убийство или заповядаше да бъде извършено.

— Ние си платихме задълженията, господа — продължи Старки, протягайки халбата си да се чукне с останалите. — Заслужихме си го. Това, което става в момента, е заслужена отплата.

— Заслужихме си го и още как — кимна Харис. — Две-три войни. Пък и останалите неща през последните години. Семейства. Единайсет деца между нас. Освен това свършихме хубава работа и сред голямата и лоша цивилизация. Никога не съм си представял, че ще си докарвам по сто и петдесет на година.

Тежките стъклени халби отново издрънчаха една в друга.

— Добре се справихме, момчета — забеляза Старки. — И ако щете ми вярвайте, оттук нататък може да става само по-добре.

И както винаги, започнаха да си разказват за кой ли път войнишките истории — Гренада, Могадишу, Залива, но най-вече Виетнам.

Старки им припомни как веднъж бяха накарали една виетнамка да „яхне подводницата“. Жената — симпатизантка на Виет Конг, разбира се — бе съблечена чисто гола и завързана за дъска по гръб. Харис уви около лицето й кърпа, която бавно започна да мокри с вода. И след като кърпата подгизна, жената бе принудена да вдъхва вода, за да диша. Дробовете и стомахът й скоро се подуха от вода. След това Харис я удряше по гърдите, за да изкара водата. Жената говореше, но не им казваше нищо ново. Затова я завлякоха до едно дърво, отрупано със сладки плодове, по което винаги пъплеха едри жълти мравки. Вързаха жената за дървото, запалиха си по една цигара с марихуана и гледаха как тялото й бавно подпухва, докато накрая не можеше да се познае какво е. Когато се наду толкова, че всеки момент щеше да се пръсне, те я „свързаха“ посредством жица с полевия телефон и я убиха с ток. Старки винаги казваше, че това е най-творческото убийство, което е виждал.

— А тая виетконгска кучка напълно си го заслужаваше — заяви той накрая както винаги.

Браунли Харис започна да разказва за „лудешките мигове“ във Виетнам. Ако от някое село прозвучаха в ответ изстрели, дори и само един, за тях тримата настъпваше „лудешкият миг“. Върху селото се изсипваше огнен ад, защото ответните изстрели доказваха, че цялото село е виетконгско. След „лудешките мигове“ селото, или по-точно онова, което бе останало от него, се изгаряше до основи.

— Хайде да влизаме в бърлогата, момчета — каза по едно време Старки. — Тъкмо ми е дошло настроение за един филм. И то точно определен.

— Бива ли го? — попита Браунли Харис и се ухили.

— Ще ти замръзне лайното от страх, това мога да ти кажа. Пред него Ханибал е като детска песничка. По-страшен филм не съм гледал.

9.

Тримата се запътиха към бърлогата, която бе любимата им стая в хижата. Преди много време, още във Виетнам, триото получи кодовото име Трите слепи мишки. Бяха елитните военни убийци — правеха това, което им се каже, и без да задават неудобни въпроси, изпълняваха заповедта. Горе-долу така вървяха нещата и сега. Бяха най-добрите в работата си.

Старки им беше командир. Както едно време във Виетнам. Той беше най-умният и най-коравият от тримата. И с годините не се бе променил кой знае колко физически. Бе висок метър и осемдесет и два, талията му бе осемдесет и три сантиметра, лицето му бе потъмняло и обветрено, подходящо за неговите петдесет и пет години. Русата му коса бе поизгубила блясъка си. Не се смееше често, но когато се разсмееше, обикновено заразяваше всички.

Браунли със своите метър и седемдесет минаваше за набит, но със съвършено пропорционално тяло за петдесет и една годишен мъж, като се има предвид колко бира бе изпил през живота си. Очите му се засенчваха от гъсти и рунтави, почти сключени вежди. Косата му още тъмнееше, но тук-там вече се виждаха сребърни нишки и той я подстригваше все още по военному, макар и не чак толкова ниско.

Уорън Грифин, Хлапето, бе най-младият от групата и все още най-импулсивният. Възхищаваше се и от двамата, особено от Старки. Грифин бе метър и осемдесет и пет висок, върлинест мъж. Тъмнорусата му коса бе дълга от двете страни, но по темето бе вече започнала да оредява.

— Трябва да ви кажа, че го харесвам тоя Ханибал Канибала — каза Грифин, влизайки в бърлогата. — Особено пък сега, когато от Холивуд решиха, че е положителен герой. Убива само хора с лоши маниери и на които им липсва чувство към изящното изкуство. Какво лошо има в това?

— За мен нищо — отвърна Харис.

Старки заключи вратата, после пъхна черната касета във видеото. Обичаше бърлогата с кожената мека мебел, трийсет и шест инчовия телевизор „Филипс“ и библиотечката с подредени по хронологичен ред видеокасети.

— Време е за шоу — каза Старки. — Гаси лампите.

На екрана се появи нестабилно изображение от държана в ръце камера на човек, приближаващ към някаква най-обикновена къща. В кадър се появи и втори мъж. Операторът любител се приближаваше все повече и повече към къщата, докато най-сетне целият екран се запълни от наплют от мухите прозорец и гледката вътре в хола на къщата. В стаята имаше три жени, които със засмени лица си говореха нещо и току избухваха в смях. Бе ясно, че нямат никаква представа, че ги наблюдават трима непознати, които на това отгоре и ги снимат.

— Забележете, че въведението представлява дълъг кадър без прекъсване — обади се Харис. — Операторът е направо гений, ако ми е позволено да се самопохваля.

— Аха, режисьор и половина си — каза Грифин. — В теб май има някой скрит Фелини, що ли?

Жените, които бяха на около трийсетина години, вече се виждаха съвсем ясно през прозореца. Пиеха бяло вино и си прекарваха страхотно. Всички бяха в къси панталони, с чудесно оформени крака, които заслужаваха да бъдат показвани. Барбара Грийн изпъна своя напред, сякаш точно заради филма.

Нестабилната картина продължи да се клатушка, следвайки стената на къщата до задната врата към кухнята. Този път заедно с картината се появи и звук. Единият от тримата натрапници заблъска по алуминиевата рамка на мрежата.

Отвътре долетя глас:

— Идвам! Кой е? О-о, дано да е Ръсел Кроу. Току-що гледах Красив ум. Ама трябваше да го кръстят Красив мъж.

— Не е Ръсел Кроу, госпожо — каза Браунли Харис, който очевидно бе операторът.

Таня Джексън отвори вратата и за секунда на лицето й застина ужасено изражение, преди Томас Старки да й пререже гърлото с десантния нож. Жената изстена и падна на колене, после се захлупи по очи на пода. Таня Джексън бе мъртва, още преди тялото й да докосне линолеума, с който бе постлала кухнята си.

— Някой тука е много добър с десантен нож — каза Харис, отпивайки от бирата, без да откъсва очи от екрана. — Не си е изгубил тренинга.

Изображението от камерата се промени, минавайки бързо през кухнята. Точно през окървавения и конвулсивно потрепващ труп на Таня Джексън. После влезе в хола. По радиото гърмеше ритмична песен на „Дестини’с Чайлд“, която се превърна в саундтрак към любителския филм.

— Какво става тука? — изпищя Барбара Грийн от дивана и се сви на топка. — Кои сте вие? Къде е Таня?

Старки моментално се хвърли към нея с ножа. Но въпреки това успя да направи физиономия към камерата. След това се втурна подир Морийн Бруно обратно в кухнята, където заби десантния нож в центъра на гърба й. Жената вдигна ръце над главата си, сякаш се предаваше.

Камерата промени ъгъла си, за да покаже Уорън Грифин. Той представляваше ариергарда. Именно Грифин бе донесъл боята и именно той щеше да боядиса лицата и торса на трите убити жени в синьо.

Седнали в мрака на бърлогата, тримата приятели изгледаха филма още два пъти. Когато лентата свърши за трети път, Томас Старки извади касетата.

— Ха наздраве — каза той и тримата вдигнаха халвите. — Не остаряваме, а задобряваме повече и повече.

10.

На другата сутрин двамата със Сампсън пристигнахме във Форт Браг, Северна Каролина, за да продължим разследването по убийствата „Синята дама“. Над главите непрекъснато ревяха C-130 и C-141. Карах по нещо, наречено „Път за всички американци“, след това свих по Рийли Роуд. Колкото и да бе странно, около базата никога не бе имало охранителен кордон, нито пък ограда или официален портал. До 11 септември. Военните пускаха автомобилистите да минават по пътищата на базата за по-напряко.

Самата база се простираше на четиридесет километра от изток на запад и на шестнайсет от север на юг. Тук се помещаваха войски, готови да бъдат изпратени навсякъде по света в рамките на осемнадесет часа. Имаше всякакви удобства — кинотеатри, конна база, музей, две голф игрища, че дори и зимна пързалка за любителите на кънките.

Над един от новите постове се виждаха два надписа. На единия пишеше: Добре дошли във Форт Браг — дом на Американските въздушни и специални войски.

На втория се четеше обичайният за почти всички американски бази по света надпис: Намирате се на територията на военно поделение и подлежите на претърсване без прокурорска заповед.

Теренът навсякъде бе прашен и вече се сгорещяваше под все още силното за есента слънце. Накъдето и да погледнех, виждах търчащи нанякъде войници. И джипове. Много военни джипове. Навсякъде като че ли вреше и кипеше.

— Ураааа, а? — обърнах се аз към Сампсън.

— Ами — поклати глава той и се ухили. — Иде ми да хукна към портала.

Двамата прекарахме останалата част от деня в разговори с облечени в камуфлажи мъже, обути в ослепително лъснати кубинки. Връзките ми с ФБР ми помогнаха да отворя врати, които иначе биха си останали затворени за нас. Елис Купър имаше много приятели и повечето от тях се стъписани, като чули за убийствата. И почти всички и сега продължаваха да не вярват, че той е способен на такава касапница.

Изключение правеха двама срочно служещи, които бяха минали под личното му обучение. Те ни казаха, че Купър се отнасял с тях грубо физически. Най-ядосан беше един от войниците, на име Стив Хол.

— Сержантът си беше адски дребнаво копеле. Всеки го знаеше. Видеше ли ме някъде сам, започваше да ме бута с лакът, да ме ръга с коляно. Знаех, че само чака да му отвърна, но аз не го направих. Не съм чак толкова изненадан, че е убил някого.

— Това са тъпотии — каза по-късно Сампсън. — Купър е кибритлия и понякога може да бъде отвратителен, ако го предизвикат. Обаче това не означава, че може да убие три жени и да ги боядиса със синя боя.

Усещах огромното чувство на привързаност и уважение, което Сампсън изпитваше към Елис Купър. Това беше черта, която той не демонстрираше често. Бе израсъл с майка, която освен наркоманка бе и пласьор, и баща, който избягал от тях, когато Сампсън бил едва на три годинки. Никога не изпадаше в сантименталности, освен ако не ставаше дума за Нана или децата и може би и за мен.

— Дотук какво мислиш за цялата тази бъркотия? — попита ме той накрая.

Поколебах се малко, преди да му отговоря.

— Рано е още да се каже, Джон. Знам, че звучи адски гадно, особено след като на приятеля ти му остават по-малко от три седмици живот. А сигурно и тук, във Форт Браг, няма да ни търпят кой знае колко. Военните обичат сами да си разрешават проблемите. Много ще ни е трудно да изтръгнем информацията, която ни трябва, за да помогнем на Купър. Колкото до него, интуицията май ми подсказва да му вярвам. Обаче кой ще си даде такъв труд, само и само да го накисне? Няма никакъв смисъл.

11.

Започвах да свиквам с всичките тези C-130 и C-141, които непрекъснато излитаха, кацаха и кръжаха над главите ни. А да не споменавам за непрекъснатия артилерийски бумтеж, носещ се от близкия полигон, който все повече започвах да оприличавам на своеобразен камбанен звън, отброяващ последните часове на Елис Купър.

След скоростния обяд в едно ресторантче на булевард „Браг“ двамата със Сампсън трябваше да се срещнем с някакъв капитан на име Джейкъбс. Доналд Джейкъбс работеше в КСО — военния криминално следствен отдел. Бе започнал да работи по случая с убийствата още от самото начало и на процеса бе ключов, съкрушителен свидетел.

Непрекъснато забелязвах, че по улиците във Форт Браг се забелязва доста оживено движение и на цивилни автомобили. Дори и сега всеки може да влезе тук и никой да не го забележи. Подкарах към мястото, където бяха разположени административните сгради. КСО се помещаваше в сграда, която се оказа по-модерна и по-стерилно изглеждаща, отколкото по-привлекателните съоръжения през двайсетте и трийсетте.

Капитан Джейкъбс ни посрещна в кабинета си. Вместо униформа той бе облякъл червена карирана риза и панталони в цвят каки. Изглеждаше спокоен и сърдечен едър мъж в добра физическа форма, малко под петдесетте.

— С какво мога да ви помогна? — попита той. — Знам, че Елис Купър има приятели, които вярват в него. Едно време е помогнал на доста хора. Знам също така, че и двамата имате репутация на добри детективи по убийствата. Така че откъде да започнем?

— Просто ни кажете каквото знаете за убийствата — каза Сампсън.

Не бяхме говорили за това, но усетих, че той изпитваше нужда да бъде водещият детектив тук, в базата.

Капитан Джейкъбс кимна.

— Добре, ако нямате нищо против, ще запиша разговора ни. Опасявам се, че той е извършил всичко това, господа. Вярвам, че сержант Купър е убил онези три жени. Но не се преструвам, че знам защо. Особено пък не разбирам синята боя по лицата и телата на жертвите. Може би вие бихте могли да дадете някакво обяснение, доктор Крос. Освен това знам, че повечето хора от Браг още не са забравили бруталността и безсмислието на тия убийства.

— Значи създаваме проблеми с присъствието си тук — каза Сампсън. — Моите извинения, капитане.

— Не се извинявайте — отвърна Джейкъбс. — Както казах, сержант Купър си има своите почитатели. В началото дори и аз проявих склонност да му повярвам. Това, което ни разказа за местопребиваването си, можеше да се проследи много лесно. Служебното му досие е направо изключително.

— Тогава защо си променихте мнението? — попита Сампсън.

— О, поради много неща, детектив. ДНК пробите, улики, намерени на местопрестъплението, както и на други места. Фактът, че е бил видян пред къщата на Джексън, а той се закле, че не е бил там. Десантният нож, намерен на тавана му, и който се оказа оръдието на престъплението. И още някои други неща.

— Може ли малко по-конкретно? — помоли го Сампсън. — Какви други неща?

Капитан Джейкъбс въздъхна, стана и се приближи към един масленозелен шкаф. Отключи най-горното чекмедже, изкара една папка оттам и ни я донесе.

— Хвърлете по едно око на това. То също може да промени мнението ви.

Той пръсна пред нас половин дузина снимки от мястото на престъплението. Изгледал съм хиляди такива снимки, но всеки път ме поразяваха като първия път.

— Ето така са намерили трите жени. Не ги показаха в съда, за да не нараняват чувствата на близките допълнително. Окръжният прокурор си даваше сметка, че разполага с достатъчно улики, за да осъди Купър и без тях.

Снимките бяха пред нас — най-зловещата и ясна улика, която бях виждал. Явно всички жени са били намерени в хола, а не където са били убити. Убиецът внимателно бе подредил труповете на дивана със старанието на театрален режисьор. Лицето на Таня Джексън почиваше между краката на Барбара Грийн, а нейното пък бе заровено в чатала на Морийн Бруно. В синьо бяха боядисани не само лицата, но и гениталиите им.

— Явно Купър е смятал, че трите жени са имали любовна връзка. Може би е било така. Във всеки случай, според него именно това е била причината Таня Джексън да го отхвърли. И тази нейна постъпка го е довела до това.

— Но тези снимки, колкото и ясни и страховити да са, все пак не доказват, че Елис Купър е убиецът — обадих се най-сетне и аз.

Капитан Джейкъбс поклати глава.

— Вие май не разбирате. Това не са снимки, направени от полицията на местопрестъплението. Това са копия от снимки, които Купър сам е направил. Намерихме ги у тях заедно с оня десантен нож.

Доналд Джейкъбс погледна най-напред към мен, след това към Сампсън.

— Вашият приятел е убил тези жени. А сега можете да си идете у дома и да оставите хората на мира да превъзмогнат това събитие.

12.

Въпреки съвета на капитан Джейкъбс ние не напуснахме Северна Каролина. Дори тъкмо обратното — продължихме да се срещаме с всеки, който бе готов да говори с нас. Един главен сержант сподели нещо интересно, макар и не във връзка със случая. Той ми каза, че неотдавнашната вълна на патриотизъм, заляла страната след 11 септември, едва се усетила във Форт Браг.

— И винаги сме били така — уверяваше ме той.

Това наистина си личеше и трябва да призная, бях доста впечатлен от всичко, което видях в базата.

На другата сутрин се събудих рано, някъде около пет, без да има къде да ходя. Поне имах време да помисля за факта, че това може да бъде последният ми случай. Пък и какъв случай беше това? Човек, осъден за три зловещи убийства, който твърди, че е невинен. Че кой убиец не го прави?

После си помислих за Елис Купър, очакващ изпълнението на присъдата си в Рали, и се хванах за работа.

Веднага щом станах, се настаних пред компютъра и проведох задълбочено търсене в Мрежата. Една от насоките бе синята боя по жертвите. Регистрирах се в полицейската търсачка и намерих три други случая, в които жертвите са били боядисвани, но нито един от тях не изглеждаше свързан с нашия.

След това прегледах маса информация на ключова дума син цвят. Намерих нещо, което леко ме заинтересува. Ставаше дума за трупа „Сини мъже“ — актьори, които изнасяли някакво представление, наречено „Цеви“. Започнали в Ню Йорк, след това тръгнали в Бостън, Чикаго и Лас Вегас. Представлението съдържало елементи на музика, театър, сценични изпълнения, дори на водевил. Изпълнителите винаги работели в синьо — от глава до пети. Може би имаше нещо тук, може би не — бе твърде рало да се каже.

Двамата със Сампсън се срещнахме на закуска в „Холидей Ин“, където бяхме отседнали — в „Холидей Ин Бордо“, ако трябва да бъдем точни. Хапнахме набързо, после се отправихме с колата към квартала на военните извън базата, където бяха станали убийствата. Къщите бяха обикновени, всяка с малка зелена морава отпред. В няколко от тях имаше надуваеми басейни. Тук-там по улицата бяха паркирани автомобили.

По-голямата част от сутринта и ранния следобед прекарахме в разходки из квартала, където бе живяла Таня Джексън. Това бе жилищен район от работнически тип, където живееха военни, и в повечето случаи у дома нямаше никой.

Бях застанал на предната веранда на една дървена къща и говорех с жена на около четиридесет години, когато видях Сампсън да тича насам. Нещо бе станало.

— Алекс, ела с мен! — подвикна той още отдалеч. — Хайде, по-живичко. Трябваш ми веднага.

13.

Настигнах го.

— Какво има? Намери ли нещо?

— Нещо странно — кимна той. — Може би пробив. Той ме заведе в една малка дървена къща. Почука на вратата и на нея почти веднага се показа жена. Беше висока малко над метър и половина, но като нищо тежеше осемдесет-деветдесет килограма, а може би и сто.

— Това е партньорът ми, детектив Крос — представи ме Сампсън. — Казах ви за него. Това е госпожа Ходж.

— Аз съм Анита Ходж — каза жената, поемайки ръката ми. — Радвам се да се запозная с вас. — Тя се ухили на Сампсън. — Съгласна съм. Мохамед Али на млади години.

Госпожа Ходж ни преведе през дневната, където две малки момчета играеха на телевизионна видеоигра. След това минахме по тесен коридор и влязохме в спалнята.

Момче на около десет години бе седнало в инвалидна количка, спряна пред компютър на бюрото. Зад него на стената бяха залепени лъскави плакати на най-малко двайсет и пет водещи бейзболни играчи.

Нахълтването ни, изглежда, го раздразни.

— Какво има пак? — попита той.

Такова посрещане си бе направо равно на: „Чупката оттука и ме оставете на мира. Работя“.

— Това е Роналд Ходж — каза Сампсън. — Роналд, това е детектив Крос. Казах ти за него, когато говорихме преди малко.

Момчето кимна, но не каза нищо, просто ме гледаше сърдито.

— Роналд, би ли повторил това, което каза на мен — каза Сампсън. — Трябва да го чуем още веднъж.

Момчето обърна очи към тавана от досада.

— Вече го казах на другите полицаи. Писна ми да го повтарям, ясно? И без това никой не се интересува от моето мнение.

— Роналд! — обади се и майка му. — Това не е вярно и ти го знаеш.

— Моля те, разкажи ми — включих се и аз в молбите. — Това, което кажеш, може да се окаже много важно. Искам да го чуя от теб.

Момчето се намръщи и продължи да клати глава, но без да сваля очи от моите.

— Другите полицаи не мислеха, че е важно. Шибаняци!

— Роналд! — викна майка му възмутено. — Какви са тия думи? Знаеш, че никак не ги обичам.

— Добре де, добре — промърмори хлапето. — Пак ще го разкажа.

После започна да говори за вечерта, когато Таня Джексън е била убита и какво е видял.

— Седях до късно. Не ми е разрешено, но не ми се спеше и играех на компютъра.

Той спря и погледна към майка си.

Тя кимна.

— Простено да ти е. И друг път сме говорили по тази тема. А сега, моля те, разкажи какво си видял. Вече почваш да ме дразниш.

По устните на момчето най-сетне заигра усмивка и то започна разказа си. Може би все пак искаше най-напред да създаде подходящо напрежение у публиката.

— От моята стая се вижда дворът на семейство Джексън. Точно зад ъгъла на къщата на Харт. Видях някакъв човек в двора. Беше тъмно, но го виждах, като се движеше. В ръцете си държеше нещо като камера или нещо подобно. Не можех да разбера какво снима, затова проявих любопитство. Приближих се по-близо до прозореца, за да разбера. И тогава видях, че са трима. И тримата бяха в двора на госпожа Джексън. И точно това казах на полицията. Трима мъже. Видях ги така, както виждам вас тук. И те снимаха филм.

14.

Помолих малкия Роналд Ходж да повтори разказа си и той го стори.

Точно, дума по дума. Не сваляше поглед от очите ми, докато говореше, и нито за секунда не се поколеба, гласът му не трепна нито веднъж. Бе ясно, че момчето се безпокои от онова, което е видяло, и все още се страхува. Живееше със страха от онова, на което бе станало свидетел онази нощ, особено след като бе научило, че в съседната къща са станали три убийства.

След това двамата със Сампсън си поговорихме с Анита Ходж в кухнята. Тя ни почерпи със студен чай без захар с едри парчета лимон, който бе превъзходен. Жената ни разказа, че Роналд бил роден със спина бифида — разклонение на гръбначния стълб, — което предизвикало парализа от кръста надолу.

— Госпожо Ходж — обадих се аз. — Какво мислите за разказа на Роналд?

— О, вярвам му. Смятам, че е видял това, за което ви каза. Може да са били сенки или нещо друго, но Роналд твърдо вярва, че е видял трима души. И единият от тях е бил с камера или нещо подобно. Той още от самото начало бе много твърд по този въпрос. Малко страшничко. Също като в оня стар филм на Хичкок.

— Задният прозорец — кимнах аз. — На Джеймс Стюърт му се струва, че вижда убийство през прозореца си. Тогава бил принуден да пази стаята, защото си бил счупил крака.

Хвърлих поглед към Сампсън. Исках да разбера дали се чувства комфортно от това, че този път аз задавам въпросите. Той кимна.

— Какво стана, след като детективите разпитаха Роналд? Върнаха ли се пак? Или някой друг? От Форт Браг например? Госпожо Ходж, защо показанията на Роналд не бяха включени в процеса?

Тя поклати глава.

— Същия въпрос си задавахме и аз, и бившия ми съпруг. След няколко дни все пак един дойде. Някакъв капитан от КСО. Капитан Джейкъбс. Двамата с Роналд поговориха малко. И това бе всичко. Повече никой не дойде.

След като си изпихме чая, решихме да приключим за днес. Вече минаваше пет, а и ни се струваше, че имаме напредък. Като се върнах в хотела, се обадих на Нана и децата. На домашния фронт всичко беше наред. Харесваше им да определят работата ми като „Последният случай на татко“ и непрекъснато го повтаряха. Обаче и на мен май ми харесваше.

След това двамата със Сампсън вечеряхме, ударихме по една-две бири и всеки се запъти към стаята си.

Опитах да се свържа с Джамила. Там беше още седем часът, затова най-напред звъннах в работата й.

— Инспектор Хюз — дойде моменталният отговор. — Отдел „Убийства“.

— Искам да подам оплакване за изчезнал човек.

— Хей, Алекс! — каза тя. Виждах усмивката й. — Пак ме хващаш на работа. Ти си тоя, дето е изчезнал. Къде си? Нито пишеш, нито се обаждаш. Дори два реда по електронната поща не пращаш.

Извиних се, след което й обясних за сержант Купър и докъде сме стигнали. Разказах й какво бе видял Роналд Ходж от прозореца на стаята си. После се прехвърлих на темата, която всъщност ме бе накарала да й звънна.

— Липсваш ми, Джам. Много искам да те видя. Където и когато кажеш. Защо не дойдеш насам. Така, за разнообразие. Или ако искаш, аз ще дойда при теб. Както кажеш.

Джамила се поколеба и аз се усетих, че съм затаил дъх. Може пък да не иска да ме види. После тя каза:

— Мога да отсъствам от работа няколко дни. Много искам да те видя. Разбира се, ще дойда до Вашингтон. Не съм ходила там, откакто бях малка.

— Не ще да е било толкова отдавна — казах.

— Това беше мило — засмя се тя.

Сърцето ми пърхаше като лудо, докато двамата с нея си уреждахме срещата. Разбира се, ще дойда във Вашингтон. През цялата нощ тези нейни думи не ме оставяха на мира. Те просто се изплъзнаха от езика й така, сякаш е нямала търпение да ги изрече.

15.

Рано на другата сутрин ми се обади една моя приятелка от ФБР. Бях помолил Аби ди Гарбо да провери фирмите за даване на коли под наем в района дали не са забелязали нещо по-необичайно през седмицата, през която бяха станали убийствата. Казах й, че е спешно. Аби вече бе открила нещо необичайно в една от фирмите.

Изглежда, на „Херц“ им бяха свили номер с един форд експлорър — сметката останала неплатена. Аби се разровила по-надълбоко и открила интересна документална следа. Тя ми обясни, че да се измами фирма за даване на коли под наем, не е чак толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Това беше добра новина. За да се направи такъв номер, трябвало фалшива кредитна карта и шофьорска книжка, в която всичко трябвало да съвпада с данните на кредитната карта, включително и описанието на шофьора, наемащ колата.

Някой хакнал компютъра на банката и се добрал до досиетата на притежателите на кредитни карти, за да се сдобие с фалшивата самоличност. Информацията била подадена на една фирма в Брамптън, Онтарио, където била направена фалшивата кредитна карта. Фалшивата шофьорска книжка пък получил от един уебсайт, наречен photoidcards.com. Дадена била също така и снимка, в чието копие се взирах точно в този момент.

Бял мъж, с незапомнящи се, обикновени черти, което сигурно и без това е било променено с грим.

ФБР продължавали да търсят, за да видят какво още може да излезе. Тъй или иначе, бе някакво начало. Някой си е дал труда да наеме кола във Файетвил, без да използва истинската си самоличност. Имахме все пак снимката на някой, и то благодарение на Аби ди Гарбо.

По пътя към къщата на сержант Купър разказах на Сампсън за номера с „Херц“. Той пиеше димящо кафе и си хапваше еклер и кимаше с благодарност. Когато преглътна, каза:

— Ето точно затова те помолих да се заемеш с това.

Купър живееше в малък двустаен апартамент в Спринг Лейк, на север от Форт Браг. Държеше едната страна на по-голям дуплекс. Видях надпис, на който пишеше: Внимание! Зла котка!

— Има чувство за хумор — отбеляза Сампсън. — Имаше, искам да кажа.

Бяха ни дали ключ за вратата. Отключихме и влязохме вътре. В къщата все още миришеше на котки.

— Добре че никой не ни се пречка — казах аз. — Хубаво е, че няма ни полиция, ни ФБР.

— Убиецът е хванат — добави Сампсън. — Делото е приключило. И повече никого не интересува, освен нас. А Купър чака изпълнението на смъртната присъда. Часовникът тиктака.

Очевидно никой още не бе решил какво да прави с апартамента. Елис Купър се почувствал достатъчно сигурен с назначението си във Форт Браг, за да купи апартамента преди няколко години. След пенсионирането си планирал да остане да живее в Спринг Лейк.

На масата в антрето имаше снимки на Купър с приятели, правени на различни места. На едната май бяха на Хаваите, на друга като че ли в Южна Франция, на трета сякаш някъде на Карибите. Имаше също и по-скорошна снимка, на която Купър бе прегърнал някаква жена — вероятно приятелката му Марша. Мебелировката изглеждаше комфортна, не от скъпите, купувана като че ли от евтини магазини.

Сампсън ме повика до един от прозорците.

— Тук има следи от лост — посочи той с пръст. — Някой е влизал с взлом. Може така да е взел ножа на Купър и след това да го е върнал. Ако изобщо е станало така. Куп каза, че го оставил в гардероба в неговата стая. А от полицията твърдят, че го намерили на тавана.

Двамата влязохме в спалнята. По стените висяха още снимки, повечето от местата, където Купър е работил — Виетнам, Панама, Босна. В дъното бе сложен уред за вдигане на тежести. Една дъска за гладене бе разперена до гардероба. Претърсихме го. Повечето от дрехите бяха военни, но имаше и няколко цивилни.

— А за това какво ще кажеш? — попитах аз Сампсън, сочейки към някакви странни джунджурии, които като че ли идваха от Югоизточна Азия.

Взех в ръце една сламена кукла, която изглеждаше странно заплашителна, едва ли не олицетворение на злото. Оставих я и взех малък арбалет, чийто спусък бе нещо, прилично на нокът от животно. До него се виждаше сребърен амулет във формата на втренчено око без клепач. Какво беше това?

Сампсън внимателно огледа сламената кукла, после окото.

— И друг път съм виждал такова зловещо око. Може би в Камбоджа или Сайгон, не си спомням. Виждал съм и такива сламени кукли. Доколкото си спомням, ставаше дума за отмъщение на зли духове или нещо такова. Виждал съм ги на виетнамски погребения.

Като изключим тези артефакти, от които тръпки да те побият, впечатлението, с което останах от апартамента, бе, че Елис Купър е бил самотен човек, без кой знае колко личен живот извън армията. Не видях нито една снимка с човек, който би могъл да е роднина.

Бяхме още в спалнята му, когато чухме да се отваря врата. Вътре, в апартамента. После се чуха тежки, приближаващи се стъпки. Вратата към спалнята се отвори рязко и се удари в стената.

На прага застанаха войници с извадени пистолети.

— Горе ръцете! Военна полиция. Горе ръцете! — ревна един от тях.

Двамата със Сампсън бавно вдигнахме ръце.

— Ние сме детективи — обясни Сампсън. — Имаме разрешение. Попитайте капитан Джейкъбс от КСО.

— Не мърдай! Ръцете високо! — излая старшият на патрула.

— Приятел съм на сержант Купър — спокойно каза Сампсън на водача на тримата войници, които влязоха навътре в стаята, без да свалят насочените си към нас оръжия.

— Той е осъден убиец — озъби се единият войник. — Още е жив, ама скоро няма да е.

Без да си сваля ръцете, Сампсън им каза, че в джобчето на ризата му има бележка от Купър, както и ключ от апартамента. Старшият на патрула бръкна в джобчето, извади листчето и прочете:

16.

На другата сутрин се събудих с кой знае откъде появила се фраза в главата — смъртник върви. И повече не можах да заспя. Пред очите ми непрекъснато беше Елис Купър в оранжевия си гащеризон, с който бяха облечени смъртниците в Централния затвор.

Рано сутринта, преди още да е станало горещо, двамата със Сампсън отидохме да потичаме около Браг. После влязохме в базата откъм булевард „Браг“, след което свихме в една тясна пресечка, наречена „Хъникът“. Минахме през плетеница от малки улички и накрая излязохме на Лонгстрийт Роуд. Браг имаше безупречен вид. Никъде не се виждаше и едно боклуче. По улиците вече доста войници правеха сутрешната си физзарядка.

Докато тичахме рамо до рамо, планирахме деня си. Имахме да свършим много работа за относително кратко време. След това трябваше да се върнем във Вашингтон.

Да ти кажа ли кое най-много ме безпокои? — попита Сампсън по едно време.

— Вероятно същото, което безпокои и мен — задъхано отвърнах аз. — Разбрахме за Роналд Ходж и за колата на „Херц“ кажи-речи за един ден. А полицейското и военното следствие?

— Сега започна ли да вярваш, че Елис Купър е невинен?

Не отговорих. Това наше разследване определено започваше да се развива доста необичайно — тръгна твърде добре. Научавахме неща, за които полицията във Файетвил нямаше представа. А и КСО? Защо и оттам не си бяха свършили работата както трябва? В края на краищата Купър беше един от тях, нали така?

Когато се върнах в стаята си след тичането, телефонът звънеше. Запитах се кой ли ми звъни толкова рало. Сигурно Нана и децата, казах си. Вдигнах и отвърнах с шеговития глас, с който понякога си правех майтап с децата.

— Альооо? Кой ме буди толкоз рано? Някой май си търси белята, а?

В отговор в слушалката прозвуча непознат женски глас със силен южняшки акцент.

— Детектив Крос ли се обажда?

Моментално смених тона, преди да е затворила.

— Да, аз съм. С кого разговарям?

— Предпочитам да не се представям. Само ме чуйте, моля ви. Много ми е трудно да ви го кажа.

— Слушам ви.

Прозвуча дълбока въздишка, след което жената отново заговори:

— Аз бях с Елис Купър през нощта, когато станаха трите ужасни убийства. Бяхме заедно, когато станаха убийствата. С него имаме връзка. Само това мога да ви кажа засега.

Личеше, че жената от другия край на линията бе уплашена, може би дори на ръба на паниката. Трябваше на всяка цена да я задържа на телефона.

— Чакайте малко, моля ви. Можели сте да помогнете на сержант Купър на процеса. И все още можете да го направите. Можете да го спасите от екзекуция!

— Не. Повече от това не мога да ви кажа. Омъжена съм за един човек от базата. Няма да си развалям семейството. Просто не мога да го направя. Съжалявам.

— Защо не казахте на полицията или пък на КСО? Защо Купър не е казал на нас? Моля ви, не затваряйте!

Жената тихо изстена.

— Обадих се на капитан Джейкъбс. И му казах. Той не направи нищо. Не обърна внимание на истината. Надявам се вие да го направите. Елис Купър не е убил тези три жени. Не вярвах, че показанията ми ще са достатъчни да го спасят. И освен това… ме е страх от последиците.

— Какви последици? Помислете какви ще са последиците за сержант Купър. Той ще бъде екзекутиран!

Жената затвори. Не бях много сигурен, но ми се стори, че чух нещо като хлипане. Стоях, без да помръдна, взирах се в слушалката и не можех да повярвам на това, което току-що бях чул. Бях говорил с алибито на Елис Купър и то внезапно бе изчезнало.

17.

Около пет часа двамата със Сампсън получихме страхотно добра новина — командващият базата бил готов да ни приеме у тях. Трябвало да бъдем там точно в седем и половина. Генерал Стивън Боуен щял да ни отдели десет минути, за да изслуша какво имаме да му кажем за убийствата. А междувременно Сампсън посети сержант Купър в Централния затвор. Той отрече да е бил с жена онази нощ. И което бе по-лошо — Сампсън каза, че Купър не бил кой знае колко убедителен. Но защо пък ще крие от нас? Нещо тука не се връзваше.

Къщата на генерал Боуен сякаш изглеждаше от двайсетте или трийсетте години — измазана сграда с покрив от испански керемиди. На втория етаж имаше веранда, остъклена от три страни.

Докато паркирахме пред къщата, от тази веранда ни гледаше някакъв мъж. Самият генерал Боуен?

На вратата ни посрещна адютант, който се представи като капитан Ризо. В личния персонал на генерала влизаха той, един волнонаемен, който бе част от охраната, но работеше и като готвач, и един шофьор — също охрана.

Влязохме в обширно антре с по една стая от всяка страна. Декорацията бе еклектична и вероятно отразяваше кариерата на генерала по целия свят. Забелязах красиво гравиран шкаф, който ми заприлича на германски, голяма картина с хълмове и цъфнали вишни от Япония и някакъв античен скрин, който предполагаше прекаран срок на служба в Ню Ингланд.

Капитан Ризо ни въведе в малък кабинет, където генерал Боуен вече ни чакаше. Бе в униформа. Адютантът се наклони към мен:

— Ще се върна точно след десет минути. Генералът иска да говори с вас насаме.

— Заповядайте, седнете — каза Боуен. Бе висок, здраво сложен мъж на около петдесет и пет години. Опря лакти на бюрото, което бе толкова износено, че сигурно го е съпровождало навсякъде през кариерата му. — Доколкото разбрах, сте дошли да подновите следствието по убийствата на Купър. Защо смятате, че трябва да преосмислим случая? И смъртната присъда на Купър?

Възможно най-сбито му разказах какво бяхме открили до този момент и нашата реакция към събраните улики като детективи. Той бе добър слушател, обади се само на едно-две места, промърморвайки: „Интересно“. Стори ми се готов да чуе и други мнения по въпроса, както и нова информация. За миг изпитах надежда.

Когато приключих, той попита:

— Има ли още нещо, което някой от вас да иска да добави? Сега му е времето.

В присъствието на генерала Сампсън изглеждаше необичайно тих и резервиран.

— Не искам да се влияя от личните си отношения със сержант Купър — каза той най-сетне, — но като детектив мога да кажа, че не вярвам да е занесъл нито ножа, нито уличаващите го снимки в своята къща.

За изненада и на двамата, генерал Боуен кимна в знак на съгласие:

— Аз също не вярвам. Но точно това е направил. Наистина не разбирам защо, но също така не мога да разбера и как може човек по своя воля да убие три жени, както той определено е направил. Това е най-отвратителното насилие в мирно време, което съм виждал през живота си, а аз, господа, съм виждал доста лоши неща.

Генералът се наведе напред към нас. Очите му се стесниха и челюстта му се стегна.

— Позволете ми да ви кажа нещо за тези убийства, което не съм казвал на никого. На абсолютно никого. Това е само за вас. Когато екзекуцията на сержант Купър в Централния затвор започне, аз ще бъда там заедно със семействата на избитите жени. И с нетърпение ще чакам смъртоносната инжекция. Това, което мръсното животно Купър направи, ме отвращава и цялото ми същество се бунтува срещу него. Вашите десет минути изтекоха. А сега се омитайте. Вървете на майната си и повече да не ви виждам.

Адютантът му, капитан Ризо, вече чакаше на вратата.

18.

Трите слепи мишки пак бяха във Файетвил и вървяха към Форт Браг — за първи път от няколко месеца насам. Томас Старки, Браунли Харис и Уорън Грифин влязоха през портала на „Път за всички американци“ без никакви проблеми. Имаха работа в базата, имаха и уредена среща.

Седнали в тъмносиния събърбън, тримата мъже бяха необичайно тихи, докато Старки караше. Не бяха влизали в базата от убийството на трите жени насам. Не че мястото се бе променило — в армията нещата се променят много бавно.

— Лично аз можех да мина и без това пътуване — обади се по едно време Браунли Харис от задната седалка.

— Няма никакъв проблем — каза Старки. — Имаме съвсем законна причина да сме тук. Ще допуснем грешка, ако изведнъж спрем да се появяваме в Браг. Не ме разочаровай.

— Ясно ми е — отвърна Харис. — Все пак не ми се нрави да се връщам обратно на местопрестъплението. — Тук той реши да поразведри малко обстановката. — Хей, чували ли сте за диференциалната теория на американските въоръжени сили? Така наречената „приказка за змията“?

— Това не съм го чувал, Браунли — отвърна Грифин и извърна очи към тавана.

Знаеше, че ще последва някакъв виц, най-вероятно тъп.

— Най-напред срещу змията тръгва пехотата. Змията обаче ги подушва и бяга. След това идва авиацията, засича координатите на змията с помощта на джипиеса, но не може да я намери и се връща в базата да зареди и да си починат екипажите. Идва полевата артилерия. Атакува змията с артилерийски бараж от три артилерийски батальона. Избива няколкостотин цивилни и ги минава по графата „неизбежни щети“. Всички участници, включително готвачите, механиците и чиновниците, получават Сребърна звезда.

— А ние, рейнджърите? — попита Грифин, решил да играе играта.

Харис се ухили:

— Идва един-единствен рейнджър, играе си със змията, след това я изяжда.

Старки изхъмка нещо подобно на смях и сви по Армистед стрийт към паркинга на щаба.

— Запомнете, това си е чист бизнес. Така че се дръжте подобаващо, господа.

— Тъй вярно, сър — излаяха в хор Грифин и Харис.

Тримата си взеха куфарчетата, облякоха саката и затегнаха вратовръзките. Представляваха екип по продажбите от фирма „Хеклер енд Кох“ и бяха дошли в Браг да демонстрират оръжията си на военните, и по-конкретно един от пистолетите, който зареден тежеше само килограм и можеше да пробие всички стандартни модели военни бронежилетки.

— Страхотно оръжие — обичаше да казва Томас Старки по време на демонстрациите. — Ако имахме такова във Виетнам, щяхме да спечелим войната.

19.

Срещата протече по-добре, отколкото се бяха надявали. Тримата търговци излязоха от щаба някъде след осем, с уверения за подкрепа на делото им по разпространение на лично оръжие за защита. Томас Старки бе успял да демонстрира също така последната версия на автоматичния пистолет MP5, говорейки компетентно и с ентусиазъм за производствената система на неговата фирма, която правела частите си така, че да бъдат 99,9 процента взаимозаменяеми.

— Дайте да изпием по една студена бира и да гризнем по една дебела пържола — каза Старки. — Да видим дали може човек да си намери белята някъде около Файетвил или пък в някой друг град из околията. Това е заповед, господа.

— Аз съм „за“ — кимна Харис. — Хубав ден беше, нали? Дай сега да видим дали не можем да го развалим.

Когато излязоха от Форт Браг, вече се бе стъмнило.

— Отново път ни чака — пропя Уорън Грифин първите тонове на известната стара песен на Уили Нелсън, която подхващаше винаги когато им предстоеше някакво приключение.

Познаваха Файетвил добре не само от бизнес командировки, но и от времето, когато и тримата бяха служили в Браг. Бяха минали само четири години, откакто и тримата напуснаха армията, където бяха служили като рейнджъри — полковник Старки, капитан Харис и главен сержант Грифин. Седемдесет и пети рейнджърски полк, трети батальон, първоначално сформиран във Форт Бенинг, Джорджия.

Тримата тъкмо влизаха в града, когато видяха две нощни труженички да се мотаят на ъгъла на улицата. В лошите стари времена по Хейс стрийт на всяка пресечка имаше бариери и пропуски, оградени с бодлива тел. Тогава градът беше станал известен под името Файет-нам. Тези неща обаче вече ги нямаше. Местните жители се опитваха да придадат на околностите по-цивилен вид. На единия от билбордовете, вдигнат от търговската камара, пишеше: „Метро“ живее с южен ритъм. Да ти се доповръща.

Уорън Грифин се подаде от прозореца на събърбъна и се провикна:

— Обичам те, мойто момиче, особено пък теб. Спри колата на секундата! О, боже, моля те, спри тая кола! Обичам те, скъпа! Ще се върна, да знаеш!

— Казвам се Ванеса! — подвикна една от тях, наистина много сладко момиче.

Старки се разсмя, но не спря, а продължи нататък, докато не стигнаха до „Помпата“, която съществуваше на това място поне от двайсет години. Тримата се намъкнаха вътре да хапнат и да се позабавляват. Защо да работиш, след като не могат да ти платят добре? Защо да се назорваш, ако няма печалба?

През следващите няколко часа те изпиха безброй бири, ядоха пържоли по половин кило едната, посипани с пържен лук и гъби отгоре, пушиха пури и си разказваха майтапи за войната. Дори сервитьорките и барманите се включваха от време на време. Всички тук харесваха Томас Старки. Освен ако не му бяха яли попарата.

Тримата излизаха от Файетвил около полунощ, когато Старки спря събърбъна до тротоара.

— Време е за малко учение на живо — обърна се той към Грифин и Харис.

Всички знаеха за какво става дума.

Харис само се усмихна, обаче Грифин подвикна и каза:

— Нека военната игра започне сега!

Старки се наведе от прозореца навън и заговори едно от момичетата, мотаещи се по Хейс стрийт. Бе висока, слаба като щека блондинка, леко залитаща на високите си токове. Имаше малка нацупена уста, която обаче веднага изчезна в широката й, сто доларова усмивка, която им отправи.

— Ти си много хубаво момиче — каза й Старки. — Виж какво, отиваме си вкъщи в Радисън. Дали ще ти харесат три тлъсти бакшиша вместо само един? Просто искаме да се позабавляваме малко. Нищо повече от една чиста забава.

Старки можеше да бъде очарователен, когато поиска, а също така и учтив. Всичко това бе казано с приятна усмивка. Затова блондинката се качи на задната седалка до Грифин.

— Обещавате да бъдете добри момчета, нали? — попита момичето и им се усмихна чаровно.

— Обещаваме — отвърнаха тримата в хор. — Ще бъдем добри момчета.

— Отново път ни чака — запя Грифин.

— Хей, ти си доста добър — каза момичето и го целуна по бузата.

Тя бе добра с мъжете, знаеше как да се оправя с тях, особено пък с войници от Форт Браг, които и без това си бяха добри момчета. Едно време самата тя беше военно хлапе. Не толкова отдавна. Беше на деветнайсет години.

— Чухте ли? Тази красива дама харесва как пея. Как ти е името, златна? — попита я Грифин.

— Ванеса — каза му тя артистичния си псевдоним. — А твоето. Само не ми казвай Уили.

Грифин се разсмя.

— Е, не, казвам се Уорън. Приятно ми е да се запозная с теб, Ванеса. Хубаво име за хубаво момиче.

Излязоха от града и поеха към I-95. Старки изведнъж спря събърбъна след около километър и половина и викна:

— Малка почивка!

После го остави да измине още няколко метра по инерция, докато почти цялата кола се скри сред вечнозеления храсталак, растящ от двете страни на пътя.

— Радисън не е много далеч — забеляза Ванеса. — Защо не почакате? Можете да потърпите още малко, нали, момчета?

— Това не може да чака — каза Грифин.

Изведнъж извади пистолета си и го притисна в черепа на момичето.

От предната седалка Браунли Харис се извърна и също насочи пистолета си в гърдите й.

— Ðȇ hai tay lển đầu! — ревна Томас Старки страшно.

Ръцете на тила!

— Bạn gặp nhiểu phiển phức rôi dó.

Загазила си здраво, кучко.

Ванеса, разбира се, не разбра нито дума, но тонът не можеше да се сбърка. Бе загазила. И то здраво. Стомахът й се сви. Обикновено не би се качила в кола с трима мъже, но шофьорът се показа толкова любезен. А защо сега й крещи така? Какъв език беше това? Какво става? Стори й се, че всеки момент ще повърне — за вечеря бе яла хотдог с чили.

— Спрете, моля ви, спрете! — развика се Ванеса и заплака.

Преструваше се, но това обикновено даваше резултати сред войниците от Форт Браг.

Не и този път обаче. Лудешките крясъци дори станаха по-силни. На странния език, който не разбираше.

— Ra khòi xe. Ngay bây giờ — ревна отново Томас Старки.

Излизай от колата. Веднага, кучко.

Размахваха страховитите си пистолети като луди, сочеха с тях навън и тя най-накрая схвана, че трябва да излезе от колата. Божичко, тия да не вземат да ме оставят тука?! Ега ти и гадния майтап! Копелета!

Или пък нещо по-лошо? Колко по-лошо от това може да стане?

После оня от предната седалка я зашлеви с опакото на ръката си. Защо? Та тя вече излизаше от колата. Да пукне дано! Момичето едва не падна, като стъпи на земята с високите си токове. Уили Нелсън я ритна отзад и тя ахна от болка.

— Ra khòi xe! — ревна мъжът от предната седалка.

Какви бяха тия, бе? Терористи, що ли?

Ванеса хлипаше, но разбра, че от нея се очаква да побегне, да се шмугне в тъмния храсталак и всяващите страх блата зад тях. Боже господи, не искам да ходя там! Със сигурност е пълно със змии!

Онзи от задната седалка отново я блъсна и Ванеса побягна. Какво друго й оставаше?

— Lúc đó mày sẽ đền tội!

Зад гърба й се чуваха викове.

О, боже, боже, боже, какво казват тия? Какво ще ми направят? Защо тръгнах с тях? Огромна грешка, огромна грешка!

После в главата й остана само една мисъл — да бяга.

20.

— Пусни я — каза Томас Старки. — Да играем честно. Казахме й, че ще бъдем добри момчета.

Те се облегнаха на събърбъна и оставиха изплашеното момиче да побегне към блатата, давайки й добра преднина.

Старки си нахлупи една от рейнджърските нови жълто-кафяви барети. Бяха сменили черните, още щом в армията също въведоха черни.

— Хайде на първия залог за тази вечер. Когато я хванем, Ванеса ще си бъде още с токчетата. Или мислите, че ще ги изхвърли, момчета? Хайде, господа, залагайте.

— Като нищо ще ги изхвърли — каза Грифин. — Тъпа е, но не чак толкова. Залагам петдесетарка, че ще ги е изхвърлила.

— Тя ще бъде с обувките — заяви Старки. — Такива като нея, дето бачкат на улицата, са тъпи като задници. Залагам стотачка.

Точно в този момент откъм пътя проблеснаха два фара и се насочиха към тях. Кой, по дяволите, можеше да бъде?

— Патрул — каза шепнешком Старки и махна приятелски с ръка към бавно идващата насам патрулка.

— Проблем ли има някакъв? — попита полицаят, спирайки до голямата синя кола. Не си даде труда да слезе.

— Само да пуснем по една вода, полицай. Тръгнали сме към Форт Бенинг — отговори Старки спокойно. В интерес на истината, той изобщо не се плашеше от полицая. Просто изпитваше любопитство каква насока щеше да вземе тази работа. — Запасняци сме.

— Видях ви колата от пътя. И рекох да проверя дали всичко е наред. Нататък са само блата и нищо друго.

— Е, при нас всичко е наред, полицай. Допушваме си цигарите и пак си хващаме пътя. Благодаря за загрижеността.

Патрулът тъкмо се канеше да потегли, когато от горите долетя женски писък. Не можеше да бъде сбъркан с нищо друго — вик за помощ.

— Е, това вече е срамота, полицай — каза Старки и извади пистолета си. После стреля в челото му, без изобщо да се замисли. — Всяко добро дело се наказва.

Той поклати глава, докато крачеше към патрулката. Стигнал до нея, той загаси фаровете. После изблъска убития полицай навътре, седна зад волана и скри колата по-навътре.

— Отивайте да намерите момичето — каза той на Харис и Грифин. — Бързо. Явно не е отишла много далеч. И още ще е с токчетата си, глупачката. Хайде! Давай! Давай! Давам ви няколко минути преднина. Искам да скрия тая патрулка добре. Хайде, вървете! Уорън в центъра. Браунли по фланга.

Когато полковник Томас Старки най-сетне тръгна към гората, не направи нито една излишна стъпка. Насочи се право натам, откъдето се бе чул викът на момичето за помощ. Писък, който бе струвал живота на полицая.

Оттук нататък той се осланяше най-вече на инстинкта си. Омачканата трева и листа, счупеното на едно място клонче — нищо не убягваше от погледа му. Долови и реакцията на организма си — накъсано и бързо дишане, внезапен прилив на кръв. И друг път го бе усещал.

— Tao sẽ tìm ra mày — прошепна той на виетнамски. — Lúc đó mày sẽ đến tội!

Ще те намеря, скъпа. Почти си мъртва.

Съжаляваше, че преследването на момичето трябваше да се извърши набързо, но убитият полицай беше непредвидено обстоятелство. Както винаги, Старки спокойно и свръх съсредоточено преценяваше ситуацията. Той бе в зоната.

Времето се забави за него — всеки детайл се очертаваше с пределна яснота и всяко движение се пресмяташе с абсолютна точност. Вървеше бързо, чувствайки се комфортно и самоуверено в тъмната гора. Луната светеше достатъчно силно, за да му помага да се ориентира.

Някъде пред него прозвуча смях. През клоните проблесна светлина. Старки спря.

— Кучи син! — промърмори.

После продължи напред по-внимателно. Така, просто за всеки случай.

Харис и Грифин бяха хванали русата кучка. Черните й гащички бяха свалени и натъпкани в устата, а ръцете й — вързани отзад.

Грифин раздра блузката й, обсипана със сребърни пайети, и тя остана само по проблясващите в тъмното сребристи обувки на висок ток.

Ванеса не носеше сутиен — гърдите й бяха малки. Обаче в лицето бе хубава. Напомняше на Старки за дъщерята на негов съсед. Старки отново си помисли, че е прекалено красиво и добро момиче, за да се продава толкова евтино по улиците. Много лошо, Ванеса.

Дърпаше се и Грифин я пусна ей така, само за майтап. Но когато се опита да бяга, тя се препъна и се просна в калта. После бавно вдигна глава и погледна Старки в лицето, който се бе навел над нея. Жалка картинка, помисли си той.

Тя хлипаше. После се опита да каже нещо, което през натиканите в устата й гащички прозвуча като: „Защо правите така? Не съм направила на никого нищо лошо“.

— Това е игра, която научихме много отдавна — каза Старки, този път на английски. — Това е просто игра, мойто момиче. Да минава времето. Страшно ни е забавна. Дай боята — обърна се той към главен сержант Грифин. — Мисля, че за тази вечер е подходяща червената. Ще изглеждаш добре в червено, Ванеса. Мисля, че това ти е любимият цвят.

Той я погледна право в очите и натисна спусъка.

21.

Първата сутрин във Вашингтон станах в пет и половина. Все едно и също, но на мен ми беше добре.

Навлякох тениска и къси панталони и тръгнах да слизам надолу. В кухнята още не светеше. Нана още не беше станала, което леко ме изненада.

Е, от време на време заслужава да поспи до по-късно.

Завързах си маратонките и излязох да потичам малко. В ноздрите веднага ме удари миризмата на Анакостия Ривър. Не е кой знае каква миризма, но е позната. Намерението ми бе днес да не мисля за Елис Купър, очакващ изпълнението на смъртната си присъда. Засега не се получаваше.

През последните няколко години кварталът ни се бе променил доста. Политиците и бизнес кръговете биха казали, че е към добро, но аз не бях толкова сигурен. На 395 Юг строяха, а пък изхода от Четвърта улица го бяха затворили завинаги. Съмнявах се, че това би могло да стане в Джорджтаун. Много от старите къщи, с които бях израсъл, бяха бутнати. Изникваха нови, прилични на ония по Капитол Хил. Виждаше се един нов и лъскав фитнес център, наречен „Резултати“. Някои от улиците наистина бяха облагородени. Но наркопласьорите си бяха още тук, особено пък ако поемеш към Анакостия.

Ако можеше човек да се върне с машината на времето на Хърбърт Уелс, щеше да види, че първите градостроители са имали някои добри идеи. На всеки две пресечки имаше градинки с ясно очертани пътечки сред зелената трева. Някой ден тези градинки щяха да станат достояние на хората, а не само на наркопласьорите. Поне аз си мислех така.

Във вчерашния Уошингтън Поуст имаше статия, в която се твърдеше, че някои хора от квартала всъщност защитавали пласьорите. Ами така е — според някои пласьорите правят повече неща за даден квартал от политиците. Като например да организират улично парти на някоя улица и да дават на хлапетата пари за сладолед през горещите летни дни.

Живеех тук от десетгодишен и вероятно щяхме да си останем в Саутийст. Обичам си стария квартал не само защото е свързан със спомени, а заради някои неща, които знам, че ще се случат в него.

Когато се върнах у дома от тичането, в кухнята все още не светеше. В главата ми звънна тревожно звънче.

И то доста силно.

Минах по тесния коридор от кухнята да проверя какво става с Нана.

22.

Открехнах лекичко вратата и я видях легнала на леглото, затова тихичко се намъкнах в стаята. Роузи бе седнала на перваза на прозореца и тихо измяука, като ме видя.

Огледах стаята. Видях познатия плакат, изобразяващ джаз музиканти.

На раклата се виждаха една дузина кутии за шапки. Колекцията на Нана от шапки за всякакви случаи можеше да бъде обект на завист за всяка шапкарка.

Изведнъж си дадох сметка, че не чувам дишането й.

Тялото ми се напрегна и вътре в главата ми изведнъж нещо прогърмя. Откакто бях малък, тя не беше ставала само няколко пъти, за да ми направи закуска. Усетих как ме обхваща детския страх от едно време.

О, боже, не! Моля те, не позволявай това да се случи.

Прокраднах се тихо към леглото й и чак тогава чух лекото й дишане. После очите й потрепнаха и се отвориха.

— Алекс? — прошепна тя. — Какво става? Защо си тук? Колко е часът?

— Здравей, сладурче. Добре ли си? — попитах я аз.

— Само малко съм уморена. Нещо съм замаяна тази сутрин. — Тя присви очи към стария будилник на нощното й шкафче. — Седем часът?! Божичко! Половината сутрин е минала.

— Искаш ли закуска? Какво ще кажеш да закусиш тази сутрин в леглото? — надвесих се над нея аз. — Аз черпя.

Тя въздъхна.

— Мисля да подремна още малко, Алекс. Имаш ли нещо против? Можеш ли да приготвиш децата за училище?

— Разбира се. Сигурна ли си, че си добре?

— Ще се видим по-късно. Добре съм. Просто съм нещо уморена тази сутрин. Вдигай децата, Алекс. — Роузи се опита да се промъкне в леглото при Нана, но на нея тия не й минаваха. — Марш, котко — прошепна й тя.

Събудих децата или поне така си помислих, докато не се наложи да се върна и отново да будя Джени и Деймън. Направих им любимата попара, сложих малко плодове на масата, след което забърках яйца — попрепържих ги малко, нали Нана я нямаше. Стоплих млякото на Алекс, направих му закуската и го нахраних с лъжичката.

Децата тръгнаха на училите, а аз почистих масата след тях. Смених памперсите на Алекс за втори път тази сутрин, след което му сложих нови, с щамповани по тях пожарни. Обичаше да му обръщат повечко внимание, намираше го за забавно.

— Не свиквай с това, приятел — промърморих аз.

Проверих какво прави Нана и видях, че още си почива. Много бързо бе заспала отново. Постоях малко, заслушан в дишането й. Стори ми се наред.

Стаята й бе толкова тиха и успокояваща, но не по начина, по който са стаите на старите жени. Пред леглото имаше рунтава пътечка в ярки оранжеви и виолетови цветове. Твърдеше, че пътечките и килимчетата успокоявали нозете й.

Взех малкия Алекс с мен горе в стаята ми, където се надявах да свърша малко работа. После се обадих на един приятел от Пентагона. Казва се Кевин Касиди. Преди няколко години бяхме работили заедно по едно убийство.

Разказах му за ситуацията във Форт Браг, наблягайки на краткото време, което имаше на разположение сержант Елис Купър. Кевин ме изслуша, после ме предупреди да проявя изключително внимание.

— В армията има много свестни хора, Алекс. Добри хора с добри намерения, за които честта е над всичко. Обаче обичаме сами да си разчистваме забърканите от нас каши. Външни хора не се посрещат с добро око. Разбираш ли какво ти говоря?

— Елис Купър не е извършил тези убийства — казах му аз. — Почти съм сигурен в това. Но ще послушам съвета ти. Само че времето няма да ни стигне, Кевин.

— Ще проверя за какво става дума, Алекс — увери ме той. — Но ме остави аз да го направя.

След като приключих разговора с Пентагона, се обадих на Рон Бърнс от ФБР. И на него разказах ситуацията във Форт Браг. Двамата с директора бяхме станали доста близки по време на проблемите с Кайл Крейг. Бърнс ме канеше да отида да работя в Бюрото и аз обмислях предложението му.

— Знаеш колко си държат местните ченгета на територията — отбеляза той. — В армията е още по-зле, особено пък когато става дума за убийство.

— Дори и ако някой от тях с невинен и погрешно осъден? Дори и ако трябва да го екзекутират? Мислех, че не си хвърлят така безразборно хората под брадвата на палача.

— Ако те са убедени в това, Алекс, случаят никога нямаше да стигне до съд. Ако мога да помогна, ще го направя. Дръж ме в течение. Не давам обещания, които не мога да изпълня.

— Много съм ти благодарен — казах аз.

След като затворих, занесох Алекс долу в кухнята да му дам още малко мляко. Започна леко да ми просветва колко много работа е нужна вкъщи всеки ден, всеки час, че дори всяка минута. А още не бях почистил къщата.

Реших отново да надникна при Нана.

Лекичко отворих вратата. Не чух абсолютно нищо.

Приближих се още по-близо до леглото.

Най-сетне долових тихото й дишане. Стоях в стаята й като вкаменен и за първи път, откакто се помня, си дадох сметка, че се притеснявам за Нана. Никога не бях я виждал да боледува.

23.

Някъде към обед Нана най-сетне стана. Влезе в кухнята бавно, помъкнала някаква нова книга за четене. Вече бях сготвил обяд и за нея, и за малкия.

Не й се искаше да говори за това как се чувства, не яде много — сръбна си само няколко лъжици зеленчукова супа. Опитах се да я накарам да идем до д-р Родман, но тя не даваше и дума да се издума. Все пак ме остави да сготвя и за вечеря, да се погрижа за децата и да почистя къщата от горе до долу. Разбира се, придържайки се към стриктните й инструкции.

На другата сутрин за втори пореден път станах преди Нана. Това бе нещо нечувано за целия ни съвместен живот.

Докато я чаках да дойде в кухнята, се оглеждах наоколо. Обръщах внимание на познатите неща. В очите най-напред се набиваше голямата й газова печка. Имаше четири котлона и обширно пространство, където слагаше яденето да изстине или събираше продуктите, необходими за готвене. Отстрани имаше две фурни една до друга. Най-отгоре на печката винаги седеше черен и опушен тиган. Хладилникът също бе стар модел, който Нана не иска да замести с по-нов. Вратата му с вечно облепена с бележки, отразяващи съвместния ни живот — графикът на хора и на баскетболните тренировки на Деймън, графикът „на нещо си“ на Джени, спешни телефонни обаждания за мен или Сампсън, бележката с часа за следващия преглед на Алекс, както и последната мъдрост на Нана, по която си бе паднала напоследък: Никога няма да се спънеш, ако си на колене.

— Какво си се замислил, Алекс?

Чух познатия звук от тътренето на чехлите й, обърнах се и я видях застанала на вратата с ръце на кръста, готова за битка или кой знае за какво.

— Не знам. Може би за духа на отдавна отминали закуски. Как се чувстваш, старо? Добре ли си?

Тя намигна и поклати малката си главичка.

— Аз съм добре, ами ти как си? Изглеждаш ми нещо уморен. Трудна работа е човек да се грижи за къщата, а? — измърмори тя в скоропоговорка и се изкиска.

Звукът толкова й хареса, че тя се изкиска още веднъж.

Прекосих кухнята и я вдигнах на ръце. Бе толкова лека — я имаше, я нямаше петдесет килограма.

— Пусни ме! — извика тя. — И по-леко. Може да се счупя.

— Обаче първо ми кажи за вчера. Ще си вземеш ли час при доктор Родман? Разбира се, че ще си вземеш.

— Само ми трябваше малко повечко сън, това е всичко. Просто се вслушах в организма си. Ти не го ли правиш?

— Правя го — отвърнах аз. — Точно това правя в момента и го чувам как ми нашепва, че трябва да се погрижа за теб. Ще си вземеш ли час при доктор Родман, или аз да ти взема?

— Пусни ме, Алекс. Вече съм си взела час през тази седмица. Редовна визита, а не кой знае какви страхотии… Така. Кажи сега как ги искаш яйцата тази сутрин.

Сякаш за да ми покаже колко е добре, Нана заяви, че трябвало да се върна във Форт Браг със Сампсън и да си довърша работата там. Беше много настоятелна. Наистина трябваше да отида до Форт Браг поне още веднъж, но не преди да повикам леля Тиа да постои малко с Нана и децата. И чак след като се уверих, че вече всичко е под контрол, със Сампсън тръгнахме за Северна Каролина.

По време на пътуването му разказах за Нана и за опитите ми да се оправям с къщата и децата.

— Та тя е на осемдесет и две години, Алекс — каза той и след малко добави: — Ще й се радваме още двайсетина години.

И двамата се разсмяхме, но усетих, че и Джон се притеснява за нея. По собствените му думи тя му беше като майка.

Най-накрая пристигнахме във Файетвил някъде около пет следобед. Трябваше да намерим жената, която бе алиби за сержанта и може би щеше да го спаси.

24.

Отидохме до Браг Булевард Истейтс, който е на по-малко от километър от Форт Браг. Самолетите все още кръжаха неспирно и артилерията продължаваше да гърми.

Почти всички от жилищния комплекс работеха в базата и живееха по нещо като програма, наречена „Покриване на основни нужди“. ПОН зависи от чина и заплатата, като качеството и размерът на жилищните условия се повишават драстично заедно с чина. Повечето от жилищата, които видяхме, бяха малки къщи, тип „фермерски“. Някои от тях имаха нужда от сериозен ремонт. Някъде бях чел, че над 60 процента от военнослужещите са женени и имат деца. Статистиката май беше вярна.

Двамата със Сампсън се приближихме до една от къщите и аз почуках на олющената алуминиева врата. На прага се появи жена в черно копринено кимоно. Бе едра и привлекателна. Вече бях научил, че се казва Гори Сандърс. Зад гърба й се струпаха четири деца, кое от кое по-любопитни да видят кой е дошъл.

— Да? — огледа ни тя. — Малко сме заети, разбирате. Тая менажерия трябва да яде.

— Аз съм детектив Крос, а това е детектив Сампсън — представих аз и двама ни. — Капитан Джейкъбс ни каза, че сте приятелка на сержант Елис Купър.

Тя не отговори. Не мигна дори.

— Госпожо Сандърс, преди два дни ми се обадихте в хотела. Сетих се, че къщата ви трябва да е наблизо, до нея да може да се стига пеш от базата, щом като сержант Купър се е отбил тук по време на трите убийства. Проверих и разбрах, че онази вечер е бил тук. Може ли да влезем? Едва ли искате да стоим тук, където всички съседи могат да ни видят.

Тори Сандърс реши да ни пусне вътре. Тя отвори вратата и ни въведе в малка столова. После изгони децата.

— Нямам представа за какво става дума и за какво сте дошли — заяви тя.

Ръцете й бяха здраво кръстосани пред гърдите й. Вероятно наближаваше четиридесетте.

— Можем да направим и друго. И ще ви кажа какво, госпожо Сандърс — започна Сампсън. — Ще пообиколим наоколо и ще поразпитаме съседите дали не знаят нещо за вас и сержант Купър. Може да поискаме и съдействието на КСО. Но не е ли по-добре да отговорите на въпросите ни тук, където никой няма да научи нищо. Знаете, че Купър ще бъде екзекутиран след няколко дни, нали?

— Да пукнете дано! — каза тя, леко повишавайки глас. — И двамата. Нищо не сте разбрали от всичко това. Както обикновено, полицията е оплескала нещата.

— Защо тогава не ни осветлите — каза Сампсън, смекчавайки малко тона. — Дошли сме да чуем какво имате да кажете, госпожо Сандърс. Това е истината.

— Искате да ви осветля? Слушайте тогава. Искате да знаете как стана в действителност? Аз наистина ви се обадих, детектив Крос. Аз бях. А ето какво не ви казах тогава по телефона. Не мамя мъжа си със сержант Купър. Лично мъжът ми ме помоли да ви се обадя. Той е приятел на Елис. И твърдо вярва, че той е невинен. Аз също. Но нямаме доказателство, никаква улика, че не той е извършил тези убийства. Елис наистина се отби тук онази вечер. Но това беше преди да отиде в кръчмата и той дойде да се види с мъжа ми, а не с мен.

Помислих малко върху чутото и реших, че й вярвам. Трудно бе да не й повярва човек.

— Знаеше ли сержант Купър, че се каните да ми се обаждате? — попитах я.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Питайте него. Ние просто се опитахме да направим нещо за него. Вие също трябва да се опитате. Човекът чака изпълнение на смъртна присъда, а е невинен както мен и вас. Той е невинен. А сега ме оставете да си нахраня децата.

25.

Доникъде не бяхме стигнали и ни бе адски криво. Особено на Сампсън. Часовникът на Елис Купър цъкаше толкова силно, че го чувах едва ли не всяка минута от деня.

Към девет часа същата вечер двамата с Джон седнахме да хапнем в едно популярно заведение, наречено „Неудачник“. Както разбрахме, доста от срочно служещия персонал в базата се отбивал тук. Все още се ослушвахме нещо да излезе.

— Колкото повече узнаваме, толкова по-малко май разбираме. — Сампсън поклати глава и отпи от питието си. — Има нещо гнило тук, в тази база. И знам какво ще кажеш, Алекс. Може би Купър е сърцевината на проблема. Особено, ако той е накарал семейство Сандърс да ти се обадят.

Обхванал питието си с длани, аз се огледах из заведението. Най-важната му част бе барът, който бе претъпкан, шумен и задимен. Музиката варираше между соул и кънтри.

— Това не доказва, че е виновен — отвърнах накрая аз. — А просто, че е отчаян. Трудно е да го обвиниш в това, че се старае да измисли нещо. Чака го смърт, в края на краищата.

— Но той не е глупав, Алекс. Способен е да забърка каквото и да е, за да ни привлече вниманието. Или нечие друго.

— Обаче не е способен на убийство?

Сампсън впери поглед в очите ми. Усетих го, че започва да се ядосва.

— Не, той не е убиец — отвърна той бавно и отчетливо. — Познавам го, Алекс. Точно колкото познавам теб.

— А в бой убивал ли е? — попитах.

Сампсън поклати глава.

— Това беше война, Алекс. Много от нашите също бяха убити. Знаеш как е. И ти си убивал. Това не те прави убиец, нали?

— Не знам. Прави ли те?

Ухото ми просто не можа да се въздържи да не улови разговора между жената и мъжа, седнали до нас на бара.

— Полицията намерила бедната Ванеса в гората близо до I-95. Изчезна преди два дни. А сега е мъртва, няма я. Някакви откачалки са я убили. Вероятно военни боклуци — разказваше жената.

Имаше силен южняшки акцент и звучеше гневно, но и май бе уплашена.

Обърнах се и видях жена със силно гримирано лице, пищна червена грива, облечена в синя блуза и бели панталони.

— Извинявайте, без да искам, ви чух. Какво се е случило? — попитах я аз. — Убили са някого извън града ли?

— Едно момиче, което от време на време се мярка тук — отвърна червенокосата, поклащайки глава назад-напред. — Някой я застрелял.

Мъжът до нея бе облечен в черна копринена риза, каубойска шапка и приличаше на неуспял кънтри певец. Никак не му хареса, че жената разговаря с мен.

— Казвам се Крос — представих се аз. — Детектив съм по убийствата от вашингтонската полиция. Двамата с партньора ми работим по едно убийство тук.

Жената рязко дръпна глава от мен.

— Не говоря с ченгета — каза тя. — Гледайте си работата.

Аз се извърнах към Сампсън и му казах тихо:

— Ако е същият убиец, не проявява кой знае какво внимание.

— Или същите трима убийци — натърти той.

Някой ме сръга доста здраво с лакът в гърба. Извърнах се и застанах очи в очи с едър, мускулест и русокос мъж в карирана риза и панталони с цвят каки. Стойката му бе изпъната и надута. Определено военна.

— Време е да се омитате от Додж — каза той. Зад гърба му се бяха изправили още двама. Ставаха трима. Всички бяха цивилни, но изглеждаха като военни. — Време е да спрете да предизвиквате бъркотии. Ясен ли съм?

— Голямо момче май си порасъл, а? — изръмжа единият от другите. — Май си адски печено копеле?

По устните на Сампсън заигра бавна усмивка.

— Да, такъв съм. И той също.

Мускулестият мъжага се опита да бутне Сампсън от табуретката му. Джон не помръдна. Единият от приятелите му тръгна към мен. Замахна рязко, но не ме улучи, защото се дръпнах навреме. Затова пък моя юмрук потъна дълбоко в корема му и той се срина на четири крака.

Изведнъж и тримата ни налетяха.

— Вашият приятел, оня задник, е убиец — викна русокосият. — И убива жени!

Сампсън успя да го уцели в брадичката и той падна на едно коляно. За нещастие тия типове, след като паднеха, успяваха някак си пак да станат. Към тях се присъедини още един чифт юмруци и станаха четирима срещу нас, двамата.

Внезапно в бара прозвуча острият нисък на свирка. Успях да се извърна и да погледна към вратата. Бе пристигнала военната полиция. А също и двама шерифи от местната полиция. Всички си бяха извадили палките, готови за бой. Запитах се как ли са успели да дойдат дотук толкова бързо.

Малката армия нахлу в бара и арестува всички, участвали в сбиването, включително и нас двамата със Сампсън. Изобщо не се интересуваха кой първи е започнал. С наведени глави, двамата бяхме съпроводени до патрулката с белезници на ръцете. Набутаха ни вътре.

— За всяко нещо си има първи път — заключи философски Сампсън.

26.

Нямахме никаква нужда от такива тъпотии, особено пък сега. Откараха ни в окръжния затвор на Къмбърланд в малък син автобус, побиращ десет души. Явно във Файетвил разполагат само с няколко килии, казах си аз. Изобщо не ни оказаха никакво колегиално внимание, защото сме детективи от вашингтонската полиция, които просто са се случили на мястото, работейки по случая на сержант Елис Купър.

Ако някога ви се налага да го търсите, да знаете, че жилищният блок на окръжния затвор се намира в избените помещения. На полицията й отне половин час, за да ни оформи документите, да ни вземе пръстови отпечатъци и да ни снима. Осигуриха ни студен душ и ни дадоха „тиквените кори“. Това е остроумното име, с което охраната на затвора нарича оранжевия гащеризон и чехли, които затворниците биваха принуждавани да обличат.

Попитах какво е станало с четиримата войници, които ни бяха налетели, и бях уведомен, че това не е моя работа, но че били откарани в ареста във Форт Браг.

Двамата със Сампсън бяхме затворени в отделението за дребно хулиганство, което също се намираше в избените помещения. То бе построено да побира може би дузина затворници, но през онази нощ вътре бяха натъпкани поне двайсетина души. Нито един от затворниците не беше бял и аз се запитах дали окръжният затвор няма и други килии само за бели, където да ги отделя.

Някои от мъжете се познаваха и от предишни посещения на това място. Групата се държеше общо взето прилично. Никой не искаше да се заяжда със Сампсън или дори с мен. Охраната минаваше да хвърли по едно око по два пъти на час. Знаех рутината. През останалите петдесет и осем минути затворниците държаха положението в ръцете си.

— Цигара? — попита ме съседът ми отдясно. Бе седнал на пода, подпрял гръб на надупчената бетонна стена.

— Не пуша — отвърнах аз.

— Ти си детектив, нали? — попита той след една-две минути.

Кимнах и го огледах по-внимателно. Не си спомних да съм го виждал, но пък Файетвил беше малък град. Доста се бяхме мотали из него все пак. И доста хора от града вече знаеха какви сме.

— Странни лайна се бъркат — каза мъжът и извади пакет „Кемъл“. Ухили се и дръпна една цигара. — За днешната армия говоря, мой човек. „Единна армия“. Що за тъпотии са това?

— Ти военен ли си? — попитах го. — Мислех, че вас ви водят в ареста във Форт Браг.

Той отново ми се усмихна.

— Никакъв арест няма във Форт Браг, мой човек. Ще ти кажа нещо друго. Бях тука, когато доведоха сержант Купър. Бе направо откачил оная вечер. Първо го завряха тук, после го качиха горе. Оная нощ човекът беше абсолютно превъртял.

Аз само слушах. Мъчех се да разбера кой е този мъж и защо ми разказва за Елис Купър.

— Ще ти кажа нещо и за твое собствено добро. Всички тук знаят, че той е убил ония жени. Беше си известна откачалка.

Мъжът духна няколко кръгчета дим, после се надигна от пода и се отдалечи. Усилено се мъчех да разбера какво, по дяволите, става тука. Дали някой не бе организирал сбиването в бара? И цялата тази работа с арестуването ни? Кой беше тоя, дето ми ги надрънка тия неща? Че и да ми дава съвети „за мое собствено добро“?

Малко след това мина охраната и го отведе. Докато излизаше, ми хвърли един поглед. После двамата със Сампсън се приготвихме да спим в тази воняща килия. Спахме, редувайки се.

Сутринта чух как някой вика имената ни.

— Крос. Сампсън. — Един от охраната бе отворил врата и се опитваше да отвее миризмата от носа си. — Крос. Сампсън.

Двамата със Сампсън се надигнахме изтръпнали от пода.

— Тук — отвърнах аз. — Където ни оставихте снощи.

Качиха ни нагоре по стълбите и ни отведоха в предното фоайе, където ни чакаше първата за деня изненада. Капитан Джейкъбс от КСО.

— Добре ли спахте? — попита ни той.

— Това беше нагласено — казах аз вместо отговор. — Сбиването, арестуването ни. Знаехте ли го от преди?

— Можете да си вървите — каза той, без да отговаря на въпроса ми. — И точно това трябва да направите. Обирайте си крушите и си отивайте, детективи. Направете тази услуга сами на себе си, докато все още можете. Губите си времето заради един мъртвец.

27.

Чувството за нещо странно, което се случва, както и разочарованието от несвършена работа не ме напуснаха и когато се върнах във Вашингтон. У дома ме чакаше имейл, пратен от някой, който се представяше като Пехотинеца. Имаше нещо обезпокоително в това съобщение, което на този етап не можех да разбера какво точно е.

Четях и препрочитах съобщението на Пехотинеца известно време, след което позвъних на Сампсън и му прочетох писмото. Но и той не знаеше какво заключение трябва да се извади от него. Каза, че ще се обади на Елис Купър веднага щом затвори. Почудихме се малко дали зад това писмо не стои Купър, после той затвори.

През останалата част от деня не можах да изкарам смущаващото писмо от главата си. Беше ми пратена информация, която някой считаше за важна. Не се правеха никакви заключения. Тази работа Пехотинеца бе оставил на мен. Какво заключение обаче трябваше да си направя аз от убийствата във Форт Дръм и Форт Кемпбъл? Че са постановка?

Тази вечер реших да си почина няколко часа и отидох на баскетболния мач на Деймън срещу „Сейнт Антъни“, който се играеше в рамките на училищната лига. Деймън направи шестнайсет точки — много добре стреляше от линията на трите точки. Мисля, че той си го знаеше, но все пак искаше да чуе и моето мнение.

— Много добра игра, Деймън — казах му аз. — Добре е, че вкара шестнайсет точки, но не забравяй и другите играчи от отбора. Нещо май не обръщаше кой знае какво внимание на номер единайсет.

Деймън се ухили, макар отначало да се опита да скрие усмивката си.

— Аха, той почти винаги прави най-много точки, но не и тази вечер.

Поговорихме малко и Деймън тръгна със свои съотборници — Рамон, Ървин и Кениън. Това бе нещо ново, но знаех, че вече бе време да свиквам.

Когато се прибрах вкъщи, пак започнах да мисля за Елис Купър и за имейла, който бях получил. Според Сампсън, Купър се кълнеше, че няма нищо общо с това. Тогава кой е? Някой от Форт Браг? Някой приятел на Купър?

Мислих за имейла едва ли не през цялата нощ.

Може би са екзекутирали невинни хора.

Сержант Купър не е първият.

Това е ставало и преди.

Кой, по дяволите, беше тоя Пехотинец.

28.

На всяка цена трябваше да се срещна с някого от Военния апелативен съд и ФБР ми помогна да си уредя среща точно с този, с когото трябва.

Съдът и съпровождащите го административни офиси се помещаваха в една с нищо неотличаваща се сграда в Арлингтън. Отвътре тя изглеждаше значително по-добре — нещо като уважавана и достолепна адвокатска кантора. Освен факта, че повечето от мъжете и жените, работещи тук, носеха униформи, обичайните белези на военния стереотип не бяха кой знае колко забележими.

Двамата със Сампсън отидохме дотам, за да се срещнем с генерал-лейтенант Шели Борислоу, и един помощник ни заведе до кабинета й. Доста ходене падна — много и дълги коридори, свиваш по един, тръгваш по друг. Типично за правителствените сгради из целия район около Вашингтон.

Когато най-сетне стигнахме до кабинета, генерал Борислоу ни очакваше. Беше изпънала гръб, права като стълб, и явно бе в добра физическа форма. Хубава жена, вероятно малко под петдесетте.

— Благодаря ви, че ни приехте — каза Сампсън и й стисна ръката.

Изпитах чувството, че той иска да командва парада, може би поради факта, че имаше повече опит с военните от мен, но може би и защото времето на Елис Купър вече изтичаше.

— Снощи прочетох протоколите от процеса — каза генерал Борислоу, когато всички седнахме около стъклената кафе масичка. — Освен това прегледах и бележките на КСО от капитан Джейкъбс. Прегледах и досието на сержант Купър. Така че горе-долу съм в час. И така, какво мога да направя за вас, господа?

Бях доволен, че именно тя беше тази, която първа подчерта, че сме от различни полове.

— Ако нямате нищо против, имам няколко въпроса, генерале — Сампсън се наведе напред и подпря лакти на бедрата си. Генерал Борислоу също не отместваше поглед от очите му.

— Можете да ме питате каквото пожелаете. До десет нямам никаква друга среща. Това означава, че имаме на разположение двайсет минути, но ако ни потрябва, можем да ги удължим. Армията няма какво да крие. В това поне мога да ви уверя.

Без да откъсва поглед от очите на генерала, Сампсън започна:

— Двамата с детектив Крос сме били на местопрестъпленията на стотици случаи на убийство, генерале. И специално в този случай има едно нещо, което ни притеснява.

— Кое по-конкретно?

Сампсън се поколеба, после отвърна:

— Преди да ви обясня какво ни притеснява, се питам дали и вие не сте открили нещо в този случай, което да притесни и вас.

Генерал Борислоу запази съвършено спокойствие.

— Всъщност няколко неща. Струва ми се доста удобно сержант Купър да държи толкова много на оръдието на убийството. Сигурно му е бил ценен сувенир от времето във Виетнам. А и от самите убийства.

— А знаете ли, че ден или два преди убийствата апартаментът на сержант Купър е бил разбиван? — попита я Сампсън. — Открихме следи от взлома и Купър потвърди. Ножът може да е бил взет тогава.

Борислоу кимна.

— Това, разбира се, е възможно, детектив. Но не е ли възможно също така самият сержант Купър да е инсценирал взлома? Такова е заключението на КСО.

— Едно съседско момче е видяло трима души в двора на Таня Джексън около времето, когато са станали убийствата.

— Момчето може да е видяло хора в двора, това е вярно. Може да е видяло и сенки от околните дървета. Нощта е била тъмна и ветровита. Момчето е едва десетгодишно. Дало е противоречиви сведения на полицията. Както вече ви казах, детектив, проучила съм случая основно.

— На местопрестъплението е била намерена кръв, която не съвпада нито с групата на убитите жени, нито с групата на сержант Купър.

Отношението на генерал Борислоу не се промени ни най-малко.

— Съдията по делото е решил да отхвърли това като улика. Ако аз бях съдия, щях да позволя на съдебните заседатели да чуят за кръвта. Така че по-добре да не го коментираме.

— Досието на сержант Купър е абсолютно чисто — продължи Сампсън.

— Досието му наистина е отлично. На армията това е известно много добре. Именно това прави случая толкова трагичен.

Сампсън въздъхна. Разбра, че така няма да стигне доникъде. Аз също.

— Генерале, само още един въпрос и след това си тръгваме. Даже няма да стане нужда да използваме цялото ни определено време.

Окото на генерал Борислоу не мигна.

— Слушам ви.

— Изненадва ме фактът, че военните не положиха кой знае какви усилия да защитят сержант Купър. Нито преди, нито след процеса. Очевидно армията няма да се опита да му помогне и сега. Защо се е получило така?

Генерал Борислоу кимна и сви устни, преди да отговори.

— Детектив Сампсън, ние оценяваме факта, че сержант Купър е ваш приятел и вие сте му останали верен. Възхищаваме ви се. Но на вашия въпрос може много лесно да се отговори. В армията, като се започне от най-високите чинове и се стигне до най-ниските, всички вярват, че сержант Купър носи отговорността за три ужасни и хладнокръвни убийства. Нямаме никакво намерение да позволим на един убиец да бъде освободен. Опасявам се, че и аз съм убедена във вината на сержант Купър. Няма да подкрепя евентуално обжалване. Съжалявам, че нямам за вас по-добри новини.

Срещата приключи и придружени от помощника на генерал Борислоу, двамата със Сампсън отново минахме по лабиринта от коридори. Никой от нас не проговори, докато не излязохме от фоайето.

Но още щом излязохме навън, той се обърна към мен:

— Какво мислиш?

— Мисля, че военните крият нещо от нас — отвърнах. — И имаме съвсем малко време да разберем какво точно.

29.

На другата сутрин Томас Старки си даде ясна сметка как се бяха развили нещата за него. Инцидентът снощи бе станал само на три километра от къщата му в Северна Каролина.

Бе спрял в местния търговски център да си купи вестници и канелени кифлички. Бе започнало да вали пороен дъжд и застанал под навеса с вестниците и кесията с топлите кифлички, той зачака пороят да спре. И когато дъждът намаля, той затича, заобикаляйки локвите, към събърбъна. Докато тичаше, забеляза мъжа и жената, които току-що бяха слезли от синия си пикап и сега тичаха към центъра, забравили фаровете светнати.

— Извинете, забравили сте си фаровете — подвикна им Старки, когато наближиха.

Жената се обърна. Мъжът — не.

Вместо това започна да говори и тогава пролича, че има говорен дефект.

— Ний ’ме от Сан Кос и оиаме за Лоънс. Ъбайх си пофейла в дуугити гати…

Жената се намеси.

— Извинете, че ви притесняваме. Ние сме от Санди Крос и сме тръгнали за Лорънс — каза тя бързо. — Толкова неудобна ситуация. Брат ми си забравил портфейла в другия панталон. Така че нямаме пари дори за бензин да се върнем до къщи.

— Мое ли да поогнете?

Старки моментално схвана цялата ситуация. Нарочно бяха оставили фаровете на пикапа запалени, за да го накарат той пръв да се обърне към тях, а не те. Мъжът се преструваше, че има говорен дефект, и именно от това му прекипя. Неговият син Ханк страдаше от аутизъм. И сега тия две лайна използваха фалшив недъг в жалките си опити да измъкнат някой и друг долар.

С рязко движение Старки извади пистолета си. Не знаеше какво ще стане в следващия момент. Знаеше само, че е вбесен. Господи, той просто кипеше!

— Бързо долу на колене! — викна той и завря цевта на пистолета в небръснатото подобие на лице на мъжа. — И двамата! Така. А сега се извини и дано да го направиш на нормален език, защото в противен случай ей този паркинг тука ще ти бъде лобното място!

Той удари мъжа в челото с цевта на пистолета, за да му покаже, че шега няма.

— Господи, съжалявам! И двамата съжаляваме, господине. Искахме само някой и друг долар. Не стреляйте! Моля ви, недейте! Ние сме добри християни!

— Няма да мърдате оттук! — каза Старки. — Няма да мърдате оттук, както сте на колене, и повече да не съм ви видял тука. Никога!

Закрачил към колата си, той прибра пистолета в движение. Качи се в събърбъна и благодари на бога, че малката му дъщеря, заслушана в рок музиката от радиото, не гледаше какво става наоколо. Мелъни се намираше в момента в някакъв друг, неин свят, както винаги впрочем.

— Хайде да се омитаме към къщи — каза Старки, вмъквайки се зад волана. — Мел, не можеш ли да я усилиш тая проклета музика още малко?

Точно в този момент дъщеря му вдигна глава и видя коленичилата на паркинга под дъжда двойка.

— Какво им става на тия? — попита тя баща си. — Те май са на колене… в тоя дъжд.

Старки най-сетне успя да пусне една тънка усмивка.

— Сигурно току-що са били спасени и сега благодарят на всемогъщия — отвърна той.

30.

През един студен ден в началото на октомври двамата със Сампсън преодоляхме шестте часа път с кола до Централния затвор в Рали. По време на пътуването говорихме съвсем малко. Времето на Елис Купър бе дошло.

Два дни преди това щатът Северна Каролина бе информирал Купър официално за датата на екзекуцията. След това са го преместили в отделението за смъртниците с определена дата. Нещата се бяха задвижили в ужасяващо точен и безвъзвратен ритъм.

Отделът по затворите ни бе упълномощил да посетим сержант Купър. Когато пристигнахме в Централния затвор, отпред се бяха събрали дузина протестиращи. Повечето от тях бяха жени, пеещи бавни блусове от шестдесетте, че и от по-рано. Три-четири бяха вдигнали плакати, заклеймяващи смъртното наказание.

Влязохме, без да се бавим. Тъжните напеви откъм паркинга продължаваха да се чуват и отвътре.

Отделението за смъртниците в Централния затвор разполагаше с четири килии, наредени една до друга и отворени към помещение за свиждане с телевизор и душкабина в единия край. Пред килията му стояха на денонощен пост двама пазачи. Посрещнаха ни сърдечно и с уважение.

Елис Купър вдигна глава и сякаш се зарадва, като ни видя. Усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

Здравей, Елис — каза Сампсън, след което двамата взехме по един стол и се настанихме срещу килията. — Е, пак идваме. С празни ръце, но сме тук.

От другата страна на решетката Купър бе седнал на малка табуретка, завинтена за пода. Самата килия бе безупречно чиста и оскъдно обзаведена — легло, мивка, тоалетна чиния и вградена в стената маса за писане. Гледката бе потискаща и излъчваше отчаяние.

— Благодаря ви, че дойдохте, Джон, Алекс. Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Което се опитахме да направим — уточни Сампсън. — Опитахме, но не успяхме. Само дето разсмърдяхме нещата.

Купър поклати глава.

— Просто не съм бил в раздадените карти. Тестето не е било цепено в наша полза. Вие не сте виновни. Никой не е виновен… Но тъй или иначе, радвам се да ви видя. Молех се да дойдете. И още се моля.

Двамата със Сампсън знаехме, че в момента се провеждат енергични законови процедури да се спре екзекуцията, но май нямаше нужда да говорим за това сега. Не и ако сам Купър не повдигнеше въпрос за това, а той не го направи. Изглеждаше странно умиротворен и много по-спокоен, отколкото го бях видял за последен път. Посребрената му коса бе късо подстригана, затворническият гащеризон сякаш току-що бе излязъл изпод ютията.

Той отново се усмихна.

— Тук е като в добър хотел, знаете. Луксозен хотел. Четири звезди, пет диаманта или с каквото там бележат върха. Тези двама господа се грижат добре за мен. Предвид обстоятелствата, това е най-доброто, което мога да очаквам. Те мислят, че аз съм убил онези три жени, но въпреки това се отнасят с мен добре. — Купър се наведе напред към решетките, за да се приближи колкото може повече към Сампсън. — Искам да ти кажа това, Джон, и то е много важно за мен. Знам, че си положил всички усилия, и се надявам, че и ти го знаеш. Но както вече казах, картите са били цепени неблагоприятно за мен. Не знам кой иска да умра, но някой наистина го иска… Джон, нямам никаква причина да те лъжа. Не и сега, не и в отделението за смъртници. Не съм убил онези жени.

31.

Двадесет и четири часа преди това двамата със Сампсън бяхме дали писменото си съгласие да бъдем претърсени, преди да влезем в залата за екзекуции. Сега, в един часа през нощта, шестнадесетте мъже и трите жени бяха въведени в малката зала за наблюдение в затвора. Единият от мъжете беше генерал Стивън Боуен от Форт Браг. Бе удържал обещанието си да присъства на екзекуцията. Единственият представител на американските въоръжени сили.

В един часа и двадесет минути черните завеси на камерата за екзекуции бяха дръпнати. Не исках да бъда там — нямаше нужда да видя още една екзекуция, за да знам какво ми е отношението към нея. По заповед на директора на затвора екзекуторът със смъртоносната инжекция се приближи до Купър. Чух как Сампсън шумно си пое дъх до мен. Не можех да си представя какво изпитва, като гледа приятеля си да умира по такъв начин.

Движенията на изпълнителите наоколо като че ли стреснаха Елис Купър. Той извърна глава и за първи път огледа залата за наблюдение. Директорът го попита дали има да каже нещо.

Очите на Купър ни намериха и не помръднаха от нас. Визуалният ни контакт бе изключително мощен — той като че ли се боеше да не ни изгуби от поглед, докато пада в най-дълбоката от всички пропасти.

После Елис Купър проговори.

Гласът му отначало беше грапав, но постепенно се прочисти и зазвуча по-ясно.

— Не съм убил Таня Джексън, Барбара Грийн и Морийн Бруно. Щях да си призная, ако бях аз, и да посрещна тази инжекция като мъж, какъвто са ме обучили да бъда. Не съм убил тези три жени край Форт Барг. Някой друг го е направил. Бог да ви благослови! Благодаря ви, Джон и Алекс. Прощавам на Въоръжените сили на Съединените щати, които ми бяха като баща.

Елис Купър гордо изправи глава. Като войник на парад.

Екзекуторът пристъпи напред и му инжектира една доза „Павулон“, който отпуска мускулите тотално и щеше да спре дишането на Купър.

Много скоро сърцето на Елис Купър, дробовете и мозъкът му спряха да функционират.

Директорът на затвора обяви сержант Купър за мъртъв точно в 1:31 през нощта.

Когато всичко свърши, Сампсън се обърна към мен и каза:

— Току-що станахме свидетели на едно убийство. Някой уби Елис Купър и му се размина.