Четири слепи мишки

79.

Вече разполагах с три имена — трима души, които са били изпратени в долината Ан Лао, за да спрат убийствата на цивилни граждани там. Трябваше да внимавам много с тази информация и затова на двамата със Сампсън ни отне цяла седмица, за да издирим тримата мъже и да научим за тях колкото е възможно повече.

Последното потвърждение дойде от Рон Бърнс от ФБР. Той ми каза, че Бюрото имало подозрения, че същите тези трима са извършили други два професионални удара — един срещу някакъв политик от Синсинати, а втория срещу съпругата на профсъюзен водач в Санта Барбара, Калифорния.

Ето и трите имена:

Томас Старки

Браунли Харис

Уорън Грифин

Трите слепи мишки.

В петък след работа двамата със Сампсън отидохме до Роки Маунт, Северна Каролина. Преследвахме мъже, които бяха играли ключова роля в мистериозните убийства в долината Ан Лао преди тридесет години. Какво, по дяволите, е станало там? И защо хората още продължаваха да умират?

На по-малко от седем-осем километра извън границите на Роки Маунт, из околния пейзаж все още преобладаваха предимно ферми и крайпътни малки заведения. Двамата със Сампсън минахме през града с колата, излязохме извън него на няколко километра, после се върнахме обратно, минавайки покрай летището на Роки Маунт и административните сгради на „Хеклер енд Кох“, където Старки, Харис и Грифин работеха като екип по продажбите, обслужващ няколко военни бази, в това число и Форт Браг.

Влязохме в „Хийлс“, местен спортен бар, към шест часа. Мястото бе често посещавано както от пилоти на състезателни автомобили, така и от играчи на баскетболния отбор „Шарлот Хорнетс“, така че расови предразсъдъци нямаше. Сляхме се с тълпата, която бе доста шумна и дейна. От Стойките по стените бълваха децибели поне десетина телевизора.

Барът бе само на около километър от „Хеклер енд Кох, САЩ“, където работеха доста от посетителите. Освен процъфтяващия почти навсякъде бизнес с високи технологии „Хеклер енд Кох“ (произнасяха го „Коук“) бяха един от най-големите работодатели в града, само на стъпка след „Абът Лабораторис“ и „Консолидейтид Дизел“. Запитах се дали самата компания няма някакъв пръст в убийствата. Вероятно не, но все пак…

Завързах разговор с един от поддръжката на сградите в „Хеклер енд Кох“. Поговорихме малко за тежкото положение на „Каролинските пантери“ и после неусетно минахме на темата за оръжейната фирма. Той беше много положителен в отзивите си за нея, определяйки я „като семейство“ и „със сигурност едно от най-добрите работни места в Северна Каро лина, който по принцип си е добър щат за работа“. Оттам разговорът ни плавно премина на тема оръжия, и по-специално на автомата MP5. Той ме осведоми, че MP5 бил използван от „Тюлените“ и елитните SWAT отряди, но намерил път също така и към най-различни улични банди. С достойнствата и разпространението на MP5 аз вече бях запознат.

След известно време споменах бегло Старки, Харис и Грифин.

— Изненадан съм, че Том и Браунли още ги няма. Обикновено в петък винаги наминават. Откъде познавате тези момчета? — попита той, но не изглеждаше никак изненадан, че ги познавам.

— Служехме заедно преди много години — отвърна Сампсън. — През шейсет и девета, седемдесета.

Мъжът кимна.

— И вие ли сте рейнджъри? — попита той.

— Не, от редовната армия — отвърна Сампсън. — Обикновени пехотинци.

Поговорихме с още няколко души, работещи в „Хеклер енд Кох“, и всички се изказаха положително за фирмата. Всички познаваха Старки, Харис и Грифин и всички знаеха, че са били рейнджъри. Останах с впечатлението, че тримата са много популярни и едва ли не местни герои.

Някъде около седем и петнайсет Сампсън се наведе и ми прошепна в ухото:

— Я виж кой току-що нахълта. В тия костюми изобщо не ми приличат на убийци.

Разсеяно се обърнах и погледнах. Не, не приличаха на убийци.

— Но са точно това — казах аз на Сампсън. — Военни поръчкови убийци, които изглеждат като най-добрите момчета не само в бара, ами и в цяла Северна Каролина.

През цялата останала част от вечерта не ги изпуснахме от поглед — просто седяхме и гледахме как се забавляват трима поръчкови убийци.

80.

Двамата със Сампсън отседнахме в Холидей Ин, близо до междущатската магистрала.

На другата сутрин закусихме по един омлет в близката закусвалия и направихме план за деня. Предната вечер бяхме научили, че „Хеклер енд Кох“ организирали голям семеен пикник. Решихме да им го развалим малко. Да предизвикаме бъркотия, ако можем.

След закуска минахме покрай къщите на тримата заподозрени. В колата бяхме пуснали един диск на група, наречена „Мейз“. В пълен контраст със селския пейзаж на Роки Маунт. Среща на селото с града.

Къщите на убийците се намираха в добри квартали, наречени Ноб Хил, Фолинг Ривър Уок и Грейстоун. Там, изглежда, живееха много млади професионалисти със семействата си. Новият Юг. Тихо, с вкус, адски цивилизовано.

— Знаят как да се сливат с околната среда — забеляза Сампсън, като минавахме покрай къщата на Уорън Грифин с двата си етажа и половина в колониален стил.

— Добри са — кимнах. — Не са ги хващали никога. Наистина ми се ще да си поговоря с тях.

Около осем часа се върнахме в Холидей Ин, за да се подготвим за пикника и за всичко онова, което би могло да се случи през този ден. Трудно беше да се повярва колко добре бяха паснали тримата убийци в Роки Маунт. Това ме накара да се намисля за тихите и спокойни градчета и за онова, което би могло да се крие зад привидно невинната им фасада. Може би нищо, а може би и от всичко по малко.

Двамата със Сампсън бяхме родени в Северна Каролина, но не бяхме прекарали кой знае колко време там като възрастни, главно по работа, в разследване на няколко известни убийства.

Пикникът бе определен за единадесет часа, а ние смятахме да се появим към един, когато хората щяха да бъдат много повече. От предната вечер бяхме научили, че всички от „Хеклер енд Кох“, като се почне от чистачката и се свърши с директора, щели да присъстват на голямото събитие.

Това означаваше и Старки, Харис и Грифин, както и техните семейства.

И, разбира се, Сампсън и аз.

Беше време за малко разплата.

81.

Беше горещ и влажен ден и дори готвачите избягваха да проверяват скарата по-често, отколкото бе абсолютно необходимо. Предпочитаха да стоят на сянка и да пийват студено безалкохолно, увити в престилките си с яркочервени надписи Райско барбекю. Всички изглеждаха спокойни и отпуснати и като че ли си прекарваха много приятно в този съботен ден. Хайде, още едно Котешко око отиде по дяволите.

Двамата със Сампсън бяхме седнали под един стар дъб и слушахме птичия хор на местните пернати. Пиехме студен чай от пластмасови чаши, които приличаха на стъклени. Бяхме си облекли тениски е надпис H & K и изглеждаше, сякаш винаги сме си били тук.

Във въздуха се носеше силна миризма на ребра. Всъщност тази миризма май пречеше на местните комари и други буболечки да се превърнат в непосредствен проблем.

— Знаят как да ги правят тия ребра — промърмори по едно време Сампсън.

Вярно беше, но аз също знаех как. За да станат както трябва, ребрата имат нужда от непряка жега и тези момчета бяха разгорили огъня на две купчини дървени въглища — едната отпред, другата отзад, а по средата, където се слагаха ребрата, не бяха сложили нищо. Тези неща за ребрата, както и всичко друго, свързано с готвенето, ги бях научил от Нана. Тя искаше да ме направи добър готвач, каквато бе самата тя. Това едва ли щеше да стане скоро, но поне бях се понаучил нещо. Когато нямаше кой, можех спокойно да изпълнявам длъжността.

Знанията ми се разпростираха дотам, че дори знаех за неразрешения все още спор между привържениците на „сухото“ и „мокрото“ печене. „Сухото“ печене означаваше суха натривка със смес от сол, черен пипер, паприка и кафява захар и тези съставки — твърдяха привържениците им — събирали както лютивината, така и сладостта на месото. „Мокрото“ печене използваше за база ябълков сайдер с добавени към него ситно нарязан лук, люти пиперки, кетчуп, кафява захар и доматен сос. Лично мен ме устройваха прекрасно и двата метода. Разбира се, ако месото е добре изпечено, така че като го тръснеш, да пада от кокала.

— Всички се забавляват добре, по съвсем типичен американски начин — промърмори отново Сампсън, загледан в шарения свят около нас. — Напомни ми да ти разкажа за Били от Джърси.

— Били? — попитах го аз. — Кой Били?

— Ще ти кажа после, партньоре. Сега сме на работа. По следите на трима хладнокръвни убийци.

Което си беше вярно. Гледахме да не изпускаме от поглед семействата на Старки, Харис и Грифин. Забелязах, че Томас Старки погледна към нас един-два пъти. Дали ни е забелязал? Ако да, не изглеждаше особено притеснен.

— Смяташ ли, че те са убили полковник Хандлър? — попита Сампсън. — И смяташ ли, че знае кои сме?

— Ако не знаят, вероятно скоро ще научат.

Сампсън като че ли не обърна внимание на последното.

— Това ли ти е големият план? Да ни избият точно тук, в Роки Маунт?

— Няма да посмеят да направят нищо, докато са заедно със семействата си — отвърнах аз.

— Сигурен ли си?

— Не — поклатих глава аз. — Не съм сигурен. Но така ми подсказва интуицията.

— Та те са убийци, Алекс.

— Професионални убийци. Не се притеснявай, ще си намерят мястото.

— О, аз не се притеснявам — каза Сампсън. — Питам се само как да ги подхванем.

Докато времето напредваше, двамата с него поговорихме малко с някои от гостите и семействата им. С тези хора се общуваше лесно — бяха много приятелски настроени. Двамата със Сампсън минавахме като нови в компанията и никой не ни задаваше въпроси. По-точно, кажи-речи всички бяха сърдечни и добронамерени почти до наивност. Трудно беше да не харесаш хората от Роки Маунт. Е, поне повечето от тях.

Обядът бе последван от спортни изяви — състезание по плуване, волейбол, футбол, софтбол и организирани игри за децата.

По едно време Старки, Харис и Грифин станаха и се запътиха към игрището за софтбол.

Сампсън и аз ги последвахме от разстояние.

Играта можеше да започне.

82.

— Трябват ни още двама души да си допълним отбора. Каквито сте едри момчета, не ви ли се играе? — попита ни един възрастен мъж с тениска на „Атлантските храбреци“ и бейзболна шапка. — Каним ви най-любезно да се присъедините към нас. Това е просто една приятелска игра.

Хвърлих поглед към Сампсън. Той се усмихна и отвърна:

— Ама, разбира се, защо не?

Двамата с него бяхме разпределени в един отбор, който бе събран кажи-речи от кол и въже и му трябваше нещо повече от само още двама играчи. Старки, Харис и Грифин бяха от противниковия отбор. Противници в един приятелски мач.

— Май ние сме аутсайдерите — забеляза Сампсън.

— Не сме дошли тук, за да бием в някакъв си бейзболен мач — казах аз.

Той се ухили.

— Ама не сме дошли и да паднем.

На пръв поглед играта изглеждаше добродушна, но всичко бе против нашия отбор. Старки и Харис бяха добри спортисти и всички от техния отбор изглеждаха в час и знаеха как да играят. Нашият отбор бе разнороден и те използваха слабостите ни. Доста изостанахме в резултата.

Докато тичахме извън полето, за да поемем нашия ред за бухалката, Сампсън ме потупа по задника.

— Твърдо не съм дошъл тук да падна — каза той.

Сампсън трябваше да бъде трети. Аз щях да бъда четвърти, ако някой попаднеше на базата. Един мургав и по-възрастен мексиканец поведе хорото с несполучлив удар и нашите супермени от противниковия отбор го подиграха, че нямал cojones7. Следващият батер, някакъв счетоводител с огромно шкембе, успя да прекара топката едва над главите на следващата база и откъм противниковия отбор отново долетяха полухапливи забележки.

— По-добре късметлия, отколкото добър — викна нашето момче в отговор на подигравките и потупа огромния си корем.

Към площадката пристъпи Сампсън. Без да направи няколко сухи удара за разгрявка, той само докосна гумената повърхност на базата с връхчето на най-голямата и тежка бухалка, която бе успял да намери.

— Я каква грамада излиза — подвикна Старки. — Да вземем да преместим оградата, що ли?

Изглеждаше точно като истински играч, движеше се плавно по полето и въртеше бухалката с лекота.

Сампсън стоеше на базата, без да помръдва. Никой не знаеше какво да очаква от този едър мъж, та дори и аз невинаги можех да позная. Двамата с него едно време играехме по цели дни. Като малък Сампсън играеше в градския отбор на юношите, обаче след това заряза съвсем бейзбола. Беше много добър играч, но след юношеската лига никога не бе играл организиран бейзбол.

Само стоях, гледах и се мъчех да разбера как ще изиграе това. Всъщност огради наоколо нямаше, така че нямаше опасност да прати топката отвъд оградата, дори и да искаше. Тогава какво щеше да направи?

Първият пич изсвистя към него в прекрасна траектория, но бухалката не помръдна от рамото на Сампсън. Трудно можеше човек да си представи по-удобна топка.

Питчър от противниковия отбор бе Уорън Грифин. Той също бе добър спортист, разбираше и умееше играта.

— Тая не ти ли хареса? — подвикна той на Сампсън. — Какво й беше?

— Нямаше предизвикателство в нея.

Грифин се усмихна и махна на Харис да бъде готов. Браунли Харис беше кечър.

При следващото хвърляне Грифин замахна в стил „вятърна мелница“ и топката изсвистя със светкавична скорост към хоум базата.

Но Сампсън също реагира светкавично.

Захвърли бухалката и хукна към линията на трета база. Останалите бяха толкова изненадани, че до първа база той можеше да стигне ходом и пак да успее. Базите бяха покрити.

— Ти си наред, готин — ухили се широко към мен Сампсън от първа база, намигна и се прицели с пръсти в мен.

По устните ми заигра усмивка, докато крачех към площадката.

— И ти ли обичаш предизвикателствата? — попита Грифин от мястото на питчъра.

— Ти като какъв играеш? — подразни ме Старки.

Кечърът, Браунли Харис, се приготви зад мен.

— Как я искаш, майсторе? Каква да бъде?

— Изненадай ме — хвърлих му аз поглед през рамо.

Грифин пак зае поза за „вятърна мелница“, затова си помислих, че ще я изстреля като от оръдие. Е, и какво толкова?, помислих си аз. Та това е просто една приятелска игра.

Топката ми дойде малко високо, но бе достатъчно близо, за да устоя на изкушението да замахна с все сила и да я посрещна малко по-долу от върха на бухалката. Бухалката изплющя от удара и топката изсвистя над главата на питчъра, продължавайки да набира и скорост, и височина. Нашият отбор от неудачници полудя от възторг по пейките. Изведнъж и на тяхната улица грейна слънце.

Препусках по полето, обикаляйки базите. Като профучах покрай Старки, след като минах през втора, той ме погледна особено. Сякаш знаеше нещо. Знаеше ли?

Стигнах до трета и видях пред себе си Сампсън — махаше ми да се връщам. Дори не хвърлих поглед към външното поле — връщах се, каквото и да ставаше там.

Обиколих трета база и след това ускорих. Толкова бързо не бях тичал от години насам. Хвърчах като реактив.

Браунли Харис ме чакаше на хоум базата, обаче къде беше топката? Търчах със скоростта на експрес, когато забелязах хвърлянето отдалеч. По дяволите, щеше да ме изпревари, мамка му!

Харис бе здраво стъпил на земята, поемайки съвършено точното хвърляне от играча в центъра.

Аз продължавах да летя срещу него. Харис бе блокирал пътя за площадката с якото си тяло. Ако се блъснех в него силно, можеше да избия топката. Тъмните му очи под надвисналите вежди не се отделяха от моите. Бе готов за удара, каквото и да му костваше това. Изглежда, като по-млад бе играл футбол и все още беше във форма. Рейнджър. Убиец.

Носейки се към Харис, аз сниших леко рамо. Нека види какво го очаква.

И тогава, в последния момент, аз се метнах ниско и встрани, заобикаляйки светкавично кечъра. С лявата си ръка докоснах гумената повърхност на площадката точно между дебелите му крака и калните крачоли на клина.

— Сейф! — викна съдията и разпери широко ръце.

Докато се изправях, зърнах Харис с крайчеца на окото си. Крачеше бързо и решително към мен. Май този път загазих. Нямаше вече приятелска игра.

Дясната му ръка изведнъж се вдигна и ме плесна по инстинктивно вдигнатата ръка в приятелски поздрав.

— Страхотна игра — каза той. — Този път ни пипна, партньоре. Следващия път обаче ще бъда готов. Е, в края на краищата, нали сме от един отбор? Да живее „Хеклер енд Кох“!

Господи, тоя наистина излезе готин тип.

За убиец.

83.

— Доста добре бягаш за амортизирано ченге, току-що минало четиридесетака — каза Сампсън, докато вървяхме през прашния паркинг, претъпкан главно от микробуси и пикапи.

Колкото бяхме видели от пикника, стигаше ни. След нашето шоу, в края на краищата загубихме мача.

— Поне не трябва да лазя, за да си стигна до базата — троснах се аз.

— Не са и очаквали такова нещо, мой човек. Обаче работата стана, нали? Пък и бая им вдигнахме кръвното.

— Ама загубихме мача.

— Но не и войната — наблегна Сампсън.

— Това е вярно. Не и войната. Поне все още не.

Подкарах колата към Фолинг Ривър Уок и паркирах малко по-нататък от къщата на Томас Старки. Къщата бе тухлена зидария с бяла ивица по прозорците, черни капаци. Мястото изглеждаше около един акър и бе обрасло е рододендрон и бучиниш. Всичко бе добре поддържано.

Двамата със Сампсън минахме покрай цъфналите свободно жълти хризантеми и се спряхме пред задната врата.

— Отсега нататък все така ли ще е? — попита Сампсън. — Ще разбиваме вратите на хората посред бял ден?

— Те вероятно знаят кои сме — казах аз — и знаят, че сме дошли за тях.

— Може би. Рейнджърите са номер едно в армията. Повечето от тях са и добри момчета. „Рейнджърите водят“. Това им е девиз от Омаха Бийч, десанта в Нормандия. Върха на копието.

— А във Виетнам? — попитах го.

— Много рейнджъри имаше там. Те именно изпълняваха трудни разузнавателни задачи. Седемдесет и пети пехотен полк. Войници за пример. Най-добрите! Поне повечето от тях. Освен това някои са били сигурно и най-добрите военни убийци.

За по-малко от минута влязох през задната врата в дома на Старки, от която се влизаше в малко перално помещение, миришещо на белина и прах за пране. Не чухме никаква алармена инсталация, но това не означаваше, че не сме задействали някоя безмълвна такава.

— Дали не би могло и тримата все още да служат в армията? — попитах аз. — Специални поръчки?

— Тази мисъл ми мина през главата. И дано да не става дума за нещо, което армията се опитва да скрие.

— Но мислиш, че може да е, а?

— Както вече казах, дано да не е. Аз си харесвам армията, готин.

Къщата бе само на няколко години. Вътре всичко бе чисто и забележително подредено. Две каменни камини на първия стаж, извити тавани, игрална зала с мокър бар и маса за билярд. Пресметнах наум, че къщата сигурно заема около 450 квадратни метра и струва може би четиристотин хиляди. Томас Старки живееше твърде добре за специалист по продажбите. Ако съдим по новите им къщи, същото се отнасяше и за Грифин, и за Харис.

Всичко бе чисто и подредено. Дори играчките на децата бяха събрани и подредени по местата им. Старки и жена му явно управляваха къщата със здрава ръка.

Кухнята разполагаше с модерни домакински уреди — огромен хладилник, блеснали с неръждаемата си стомана тенджери и тигани, закачени над работния плот. На задния десен котлон на печката бе сложен огромен чугунен тиган.

До главната спалня имаше малка стая, която се оказа, че е кабинетът на Старки. Много военни сувенири и снимки. Огледах снимките по стената и на някои от тях видях Харис и Грифин. Но нито една на мъжете, които бяха натопили. Всъщност не очаквах да видя сложена в рамка снимка на Елис Купър на стената, но това не означаваше, че не трябва да проверя. Сампсън отваряше чекмеджета и изследваше съдържанието на няколко шкафчета, вградени в стената. Дойде ред и на голям шкаф, заключен с катинар. Той вдигна поглед към мен.

Аз свих рамене.

— Давай, какво се чудиш. Нали затова сме дошли.

— Вече няма връщане назад.

Той си извади глока и стовари ръкохватката му върху катинара. На катинара не му стана нищо, обаче планката, за която бе хванат, веднага се откъсна от мястото си. Явно катинарът бе сложен тук, за да не бъркат децата вътре. А може би и жена му.

— Мръсни снимки — промърмори Сампсън, ровейки из вътрешността. — Голи списания, садо-мазо. Някои от тях с много млади момичета. А тук жените са бръснати. Много азиатки. Помисли си малко. Може би те са очистили ония момичета в Ню Йорк.

Сампсън провери шкафа за фалшиво дъно.

— Нищо. Само евтината му порно колекция. Не е съпруг и татко на годината, но ние това май вече го знаехме.

Продължих да търся, но разбрах, че няма да намеря нищо уличаващо.

— Той сигурно си държи нещата на някое друго място. Май трябва да си тръгваме вече. Остави всичко така, както си е. Искам Старки да разбере, че сме влизали.

— Том май ще си има проблеми с госпожата, а? — намигна ми Самнсън.

— Голяма работа. Тъй или иначе му предстоят проблеми.

Двамата със Сампсън излязохме от къщата от същата врата. В дърветата пееха птички. Колко мило. Слънцето блестеше високо сред лазурносиньото небе. Хубаво градче беше този Роки Маунт.

Отпред беше спрян голям син събърбън. Старки, Харис и Грифин ни чакаха.

Три слепи мишки.

Освен това трима срещу двама.

84.

Нямаше какво да се правим на ни лук яли, ни лук мирисали. Работата беше ясна. Двамата със Сампсън си извадихме оръжията. Държахме ги с цевите надолу и все още не се целехме към никой от тях. Тримата мъже май не бяха въоръжени. Просто приятелска игра, нали така?

— Тук няма да правим нищо — подвикна Старки към нас. — Тук живеят жена ми и децата ми. Това е добър квартал. И нагоре, и надолу по улицата живеят само почтени хора.

— Освен това тази къща е мястото, където си криеш порно колекцията — добавих аз. — Малко садо-мазо. Спомени от любимите ти от войната.

Той се усмихна слабо и кимна.

— Да, така е. Вие сте детективи, нали? От Вашингтон? Приятели на сержант Елис Купър. Струва ми се, че сте доста далеч от къщи. Защо не вземете да се върнете във Вашингтон, а? Там е по-безопасно, отколкото в Роки Маунт. Ако щете ми вярвайте.

— Знаем какво сте направили — казах му аз. — Поне повечето. Само дето не знаем защо. Но и на това ще му дойде редът. Съвсем близо сме. Долината Ан Лао във Виетнам? Какво е станало там, полковник Старки? Доста лоши неща, а? Положението е излязло от контрол. Защо Трите слепи мишки все още са на служба?

Старки не отрече убийствата и нищо от това, което казах.

— Нищо не можете да ни направите. Както вече казах, смятам, че трябва да си вървите у дома. Смятайте това за приятелско предупреждение. Не сме лоши хора. Просто си вършим работата.

— А какво ще стане, ако не си отидем? — попита Сампсън. — Какво ще стане, ако продължим със следствието тук, в Роки Маунт? Вие убихте мой приятел.

— Повече да не сме ви видели край къщите на нито един от нас — каза Старки.

Очите му бяха твърди и студени. Убиецът надничаше през тях. Не сме лоши хора. Ние сме много по-страшни.

Браунли Харис се оттласна от капака на двигателя, на който се бе облегнал.

— Чухте какво ви каза човекът? Влезе ли нещо в черните ви уши? Дано да сте чули нещо. А сега се омитайте и повече кракът ви да не е стъпил тук. Няма да притеснявате хората с дрисни от тоя вид. Чухте ли ме добре?

Аз се усмихнах.

— Ти си лудата глава. Това е хубаво да се знае. Старки ви е командир. А за теб какво остана, Грифин? Да не си само мускулите?

Уорън Грифин гръмко се изсмя.

— Точно така. Аз съм мускулите. И артилерия. Аз съм оня, дето яде такива типове като вас на закуска.

Не помръднах и мускул. А също и Сампсън. Просто стояхме и не сваляхме погледи от тримата.

— Любопитен съм само за едно нещо, Старки. Как разбра за нас? Кой ти каза?

Отговорът му ме разтърси из основи.

— Пехотинеца — отвърна той.

После полковник Томас Старки се усмихна и почука главата си с пръст.

85.

Късно следобед двамата със Сампсън поехме към дома по магистралата. Започвах вече да я мразя тази I-95 с нейните гърмящи и бълващи изгорели газове огромни камиони.

— Обстоятелствата можеше да бъдат и по-добри, но времето, прекарано с теб тук, общо взето беше приятно — казах аз, докато се включвахме в магистралата. — Обаче ти нещо си много мълчалив. Какво има? Нещо те притеснява.

Той извърна глава към мен.

— Спомняш ли си едно време, когато бяхме на около десет-единайсет години, аз веднъж дойдох у вас. И останах няколко седмици с теб и Нана.

— Ти си го правил много пъти — отвърнах аз. — Нана казваше, че сме братя, само дето не от една плът и кръв.

— Онзи път, за който говоря, бе по-различно, готин. Аз знам дори защо не си спомняш. Ще ти кажа.

— Казвай да чуем.

— Разбираш ли, аз обикновено не си отивах у дома след училище. Защото през повечето време там нямаше никой. Та тази същата вечер се прибрах у дома около девет, девет и половина. Отворих една консерва и хапнах за вечеря. После седнах да погледам малко телевизия. Тогава много ми харесваше Мисията невъзможна, чаках я цяла седмица. И тогава някой почука на вратата. Отидох да видя кой е. Гледам, Нана. Тя ме прегърна, както правеше винаги, когато ме види. И ме попита дали и за нея не е останала някоя консерва. Каза, че обичала да я хапва с яйца отгоре. После се изкиска с нейния си смях, знаещ.

— Не си спомням нищо такова. Защо е дошла по това време у вас?

— През онази година баща ми е бил в затвора — продължи разказа си Сампсън. — Както винаги. А същия този ден майка ми беше осъдена за притежание на хероин с намерение за продажба. Дали й там някаква присъда. От Социалното идвали, но мен ме нямало. И някой се обадил на Нана Мама. И тя дойде, и даже хапна от манджата, дето й я бях забъркал. Дори я похвали. И каза, че някой ден можело да стана изтъкнат готвач. После ми каза, че трябвало да дойда у вас за известно време. Каза ми и защо. Това беше първият път, когато Нана ме спаси. Първият от много пъти след това.

Кимах. Слушах. Сампсън още не беше свършил разказа си.

— Тя именно беше тази, която ми помогна да вляза в армията, след като завърших училище. И след това в полицейската академия, като се уволних. На теб тя ти е баба, но за мен тя е нещо повече от собствената ми майка. А баща никога не съм имал. Нито пък ти. И си мисля, че именно това ни сближи в началото.

Не му беше в стила на Сампсън да откровеничи по такъв начин. Мълчах. Нямах представа какво иска да ми каже с това, но го оставих да разказва толкова, колкото му се иска.

— Винаги съм знаел, че няма да мога да бъда кой знае какъв баща или съпруг. Някъде вътре в мен аз просто си го чувствах, че е така. А ти?

— И аз имах някои страхове, преди да се запозная с Мария — отвърнах. — После те просто изчезнаха. Поне повечето от тях. Запознах се с Мария и разбрах, че ще ни е добре заедно. И когато за първи път поех Деймън в ръце, всички останали страхове изчезнаха завинаги.

Отначало Сампсън само се усмихна, после се затресе от смях.

— И аз се запознах с една жена, Алекс. Странно е, но тя ме прави щастлив и аз й доверявам тайните си. Я ме виж как съм се ухилил като тиква за Хелоуин.

И двамата се закискахме като ученички. И защо не? За първи път виждах Сампсън влюбен, а ние с него сме приятели от много отдавна.

— Няма начин да не объркам нещо — каза той, но продължаваше да се смее.

Останалата част от пътя мина в шеги и насмешки. Господи, Джон Сампсън си имаше приятелка! Били.

86.

Нана винаги обичаше да казва: „Смей се преди закуска, плачи преди вечеря“. Ако човек си има семейство, знае, че в това има известна истина, колкото и тъпо да звучи.

Когато се върнах на Пета улица същата тази вечер, видях спряната пред нашата къща червено-бяла линейка.

Изгасих поршето и изхвръкнах от колата.

Валеше и вятърът, примесен с дъждовни капки, ме плесна през лицето. Полузаслепен от дъжда и вятъра, изтичах по стъпалата отпред и влетях в къщата. Сърцето ми биеше като чук и едно гласче вътре в мен шепнеше: не, не, не.

Дочух гласове от хола и се хвърлих натам, очаквайки най-лошото.

Нана и децата бяха седнали на стария диван и се държаха за ръце.

Срещу тях бе седнала жена в бяла престилка. Беше д-р Кайла Коулс, с която се бях запознал през онази нощ, когато ходихме да спасяваме приятеля на Деймън, Рамон.

— Изпусна цялото шоу — каза Нана, като ме видя да влизам.

— Представяш ли си, тате? — каза Джени. — Ти изпусна шоуто.

Погледнах към лекарката, седнала в креслото.

— Здравейте, докторе.

Тя имаше много хубава усмивка.

— Радвам се да ви видя отново.

Аз се обърнах към Нана.

— Я ми кажи какво точно шоу съм изпуснал? И като за начало ми кажи какво прави тази линейка отвън?

Тя сви рамене.

— Помислих си, че получавам сърдечен удар, Алекс. А се оказа най-обикновен припадък.

— Нана не си спомня как е припаднала — обади се доктор Коулс. — По това време аз бях на вашата улица. Работя с група, която се грижи за здравеопазването в Саутийст. Така за някои хора е по-лесно да се лекуват. И определено по-евтино.

— Нана е припаднала? — прекъснах я аз. — Как е станало?

— Деймън видял линейката, дойде и ме извика. Като дойдох, Нана вече беше на крака. Сърцето й биеше неравномерно. Бързо и на пресекулки. Обаче пулсът на китката й не отразяваше точното състояние на сърцебиенето, затова предположих, че има малко нарушено кръвообращение. И затова я взехме в „Сейнт Антъни“ за изследвания.

Нана сви рамене с безразличие, сякаш станалото изобщо не я засягаше.

— Паднах в кухнята. Винаги съм си мислела, че именно там ще се случи. Деймън и Джени бяха просто супер, Алекс. Време им е и те да почнат да се грижат за мен.

Тя се засмя и д-р Коулс се присъедини към смеха й. Радвах се, че и двете виждаха смешната страна на ситуацията.

— Но вие сте още тук — забелязах аз, обръщайки се към лекарката. — А минава девет.

— Ами беше ми толкова забавно, че рекох да остана малко. Трябва да направя още едно посещение, обаче господин Брайънт не се връща от работа преди десет.

— И вие решихте да ме изчакате да се върна.

— Да, казах си, че така ще бъде най-добре. Нана казва, че често работите до късно през нощта. Може ли да поговорим малко?

87.

Двамата излязохме на външната площадка. По козирката тропаше дъжд и въздухът бе влажен и студен. Добрата докторка придърпа пуловера под престилката.

— Аз вече говорих с баба ви — каза тя. — Нана ме помоли да поговоря с вас и да отговоря на всичките ви въпроси. Никога няма да говоря зад гърба й, нито пък да се отнеса със снизхождение към нея.

— Това е добре — кимнах. — Смятам, вече сте разбрали, че към нея е адски трудно да се отнесе човек със снизхождение.

Кайла изведнъж се разсмя.

— О, да, знам. В осми клас имах една учителка на име госпожа Реджина Хоуп Крос. Тя беше може би най-вдъхновяващата учителка, която съм имала. Това се отнася и за гимназията, и за медицинския колеж.

Добре, впечатлихте ме. Та какво става с Нана?

Кайла въздъхна.

— Тя остарява, Алекс. Казва, че е на осемдесет и две години. Резултатите от изследванията, които й направихме в „Сейнт Антъни“, няма да излязат до утре или даже вдругиден. Лаборантите ще ми се обадят, а аз след това ще се обадя на Нана. От какво се притеснявам ли? От няколко седмици насам има сърцебиене. Световъртеж, замаяност, недостиг на въздух. Казвала ли ти е?

Поклатих глава. Изведнъж се почувствах доста смутен.

— Нямах представа. Каза ми, че се чувства добре. Преди около две седмици имаше една по-тежка сутрин, но оттогава не се е оплаквала.

— Тя не иска да се притесняваш заради нея. Като я заведох в „Сейнт Антъни“, й направихме едно ЕКГ, ехокардиограма, изобщо рутинните неща. Както вече ти казах, пулсът й не е равномерен. Добрите новини са, че няма признаци на оток. Дробовете й са чисти. Никакви признаци да е изкарала удар, дори и слаб. Като цяло мускулатурата й е в добро състояние за нейната възраст, че дори и за по-млади от нея.

— Тогава какво й е станало? Имаш ли някаква представа?

— Да видим резултатите утре или вдругиден. Нана е преподавала и на доктор Ред от лабораторията. Ако трябва да гадая, бих казала, че е било артериална фибрилация. Става дума за двете малки горни камерки на сърцето, предсърдията. Та те, изглежда, по-скоро вибрират, вместо да бият както трябва. Има опасност от запушване.

— Доколкото разбирам, тази нощ е безопасно да си остане у дома, а? — попитах. — Не искам инатът й да попречи на постъпването й в болница. А за пари не става въпрос.

Кайла Коулс кимна.

— Алекс, моето мнение е, че в момента няма никаква опасност, ако си остане у дома. Казва, че утре щяла да дойде сестра й от Мериланд. Мисля, че това е добра предпазна мярка. Някой да й помага с къщата и децата.

— Аз ще й помагам с децата — заявих. — И с къщата.

Тя вдигна вежди.

— Стори ми се, вече установихме факта, че работиш твърде до късно.

Въздъхнах, стиснах очи и постоях така със затворени очи. Новината най-сетне започна да си пробива път до съзнанието ми. И сега трябваше да се напрегна, за да я обработя. Нана бе минала осемдесетте и беше болна.

Кайла протегна ръка и ме потупа по лакътя.

— Уморила се е, Алекс, но тя е силна и иска още дълго време да е така. Това е много важно, Алекс. Нана вярва, че ти и децата имате нужда от нея.

Успях да пусна слаба усмивка.

— Е, тук е права.

— Засега не й позволявай да работи много.

— Трудна работа.

— Е, вържи я, ако се наложи — каза Кайла и се засмя.

Аз не можах да отвърна на смеха й, не и в този момент. От времето, прекарано в „Джонс Хопкинс“, бях научил доста неща за сърдечните заболявания. Определено щях да наблюдавам Нана по-изкъсо.

— А вие, доктор Коулс? Какво ще кажете за вашия график? Почти десет часът е, а вие имате да правите още посещения.

Тя сви рамене и въпросът ми като че ли я смути.

— Аз съм млада, силна и съм убедена, че хората от квартала имат нужда от добро и евтино здравеопазване. И точно това им давам или поне се опитвам да го нравя. Лека нощ, Алекс. Грижи се за баба си.

— О, разбира се. Обещавам.

— Пътят към ада… — започна тя.

— … е постлан с добри намерения — довърших аз. Тя кимна и излезе изпод козирката.

— Пожелай на всички лека нощ от мен.

И доктор Коулс се отправи към последното си за деня посещение.

88.

На другия ден поработих малко върху предисторията на Трите слепи мишки, залепих още няколко бележки на стената горе на тавана, но някак си не можех да вникна в нещата, не можех да се съсредоточа. Резултатите на Нана излязоха следобед и както беше обещала, Кайла Коулс ми се обади веднага. Каза ми, че преди това се е обадила на Нана.

— Искам да ти благодаря за помощта — казах й аз. — Съжалявам, че снощи бях малко груб.

— Какво те кара да си мислиш, че си бил груб? Ти просто беше малко изплашен, това е всичко. Не смятам, че грубостта е твоя характерна черта… Както и да е, нека ти кажа за баба ти. Тя наистина страда от артериална фибрилация, но като се имат предвид обстоятелствата, това не е толкова лоша новина.

— Хайде сега ми обясни защо би трябвало да се радвам от това — помолих я аз.

— Не да се радваш. Обаче лечението не включва хирургическа интервенция и има висока степен на успеваемост. Мисля, че можем да я излекуваме с катетрална аблация. Ще започнем тук. На другия ден ще може да се върне у дома и се надяваме, че другата седмица ще си бъде пак същата.

— А кога трябва да отиде на тази процедура? — попитах.

— Това ще реши тя. Не бих желала обаче да чакам повече от две седмици. Прозвуча ми доста упорита, като й споменах за оставане в болницата. Каза, че имала много работа.

— Ще говоря с нея. Да видя дали ще помогне. А дотогава какво да правим?

— Ако щеш вярвай, но да взема само бебешки аспирин. По една таблетка от осемдесет и един милиграма на ден. Трябва да намали също така кофеина — чая и кафето. Освен това да избягва стресови ситуации. Желая ти късмет с последното.

— И това ли е всичко? — попитах.

— Засега да. Моля те, внимавай със стреса. Ще продължавам да я наблюдавам, ако тя иска, разбира се.

— Знам, че иска.

Кайла Коулс се разсмя.

— Добре. Умна жена е тя, нали? Ще гледаме да я докараме до стотака.

Засмях се.

— Дано аз да доживея до стотния й рожден ден. И така, никакви специални мерки преди процедурата, така ли?

— Никакви. Просто гледай да не се вълнува много.

— Ще се постарая — отвърнах.

— Постарай се и гледай да не те застрелят — каза Кайла Коулс и затвори.

89.

Нямаше начин някой да ме застреля, като си стоях вкъщи — или поне така си мислех. Два дни след разговора ми с доктор Кайла Коулс слязох долу да направя закуска за децата. Нана си седеше на обичайното място на масата с димяща чаша пред себе си.

— Аха-аха — поклатих аз пръст към нея.

— Безкофеиново е — отвърна тя. — Не се заяждай с мен, Алекс.

— Няма. Дори няма да кажа, че нещо много си докачлива тази сутрин. Добре ли спа?

— Никой на моята възраст не спи добре. Определихме дата за катетралната аблация. След една седмица. Щастлив ли си сега?

— Много — отвърнах и я прегърнах.

Нана отвърна на прегръдката ми по подобаващ начин. Доктор Кайла беше права — бе доста силна за нейната възраст.

По-късно същата сутрин проведох един доста дълъг разговор с директора на ФБР Бърнс. Той ме информира, че неговите хора се опитвали да проследят имейлите от Пехотинеца, но до този момент нямали късмет. Попита ме дали съм обмислил сериозно предложението му да започна работа в Бюрото. Очаквах този въпрос.

— Да, помислих малко по въпроса. Животът ми изведнъж стана малко по-сложен. Една от тези сложности е да завърша този случай с армията.

— Помагат ли, или пречат? Военните, искам да кажа — попита Бърнс.

— По малко и от двете. Видях се с някои добри хора. В армията е като навсякъде обаче. Искат сами да си разрешават проблемите. В този случай има замесено нещо адски гадно. Те го знаят, но и аз го знам. Усещам го с тялото си. Ще има още убийства. Ето от това се страхувам.

— Ако мога да помогна — каза Бърнс. — Не се чувствай обвързан, Алекс. Това е голям случай. И много важен, мисля.

— Благодаря.

Затворих и отидох да потърся Нана. Тя се мотаеше из кухнята, както обикновено. Нейната кухня. Нейната къща.

— Имам нужда от почивка. Ти също — казах й аз. — Къде искаш да отидеш след процедурата?

— В Париж — отвърна Нана веднага, без да й мигне окото. — А след това може би Рим. Венеция, разбира се. Флоренция ще е върхът. После ще се приберем у дома през Лондон. Ще спрем там за малко да видим какво прави кралицата. Какво ще кажеш? Множко ли ти се вижда? А ти какво? Да не беше планирал пътуване с влака до Балтимор?

Тя се засмя на собствената си шега. Забавна жена, винаги си е била такава.

— Имам някой и друг спестен долар — отвърнах аз.

— Аз също — сподели тя. — Бели нари за черни дни. Ами Джамила? Ами работата ти?

— Ако Джамила може да си вземе малко отпуск, това ще бъде супер. Обаче тя си обича работата.

— Колко познато ми прозвуча, а? Как ти е колекцията топчета? Може би трябва да купиш още два буркана и за нея.

Засмях се. После се приближих към нея и отново я прегърнах. Напоследък нещо не можех да се сдържам да не го правя.

— Обичам те, старо — казах. — Не ти го казвам достатъчно, а и когато го казвам, не влагам любовта, която чувствам.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя. — Понякога си толкова сладък. Аз също те обичам и винаги го казвам с любовта, която чувствам.

— Добре ли се чувстваш? — попитах я.

— Днес добре. Утре? Кой знае. — Тя сви рамене. — Ще приготвя обяд. Не ме питай дали можеш да помогнеш. Добре съм. Мърдам още.

Следобед се качих в кабинета на тавана да обмисля какви да бъдат следващите ми стъпки. Горе ме очакваше факс. Размахах пръст срещу него. Аха-аха.

Беше копие от статия, излязла в Маями Херълд. В нея пишеше за екзекуцията на човек на име Тихтър в Щатския затвор на Флорида в Старк. Ейбрахам Тихтър е бил във Виетнам. Специалните сили.

На бялото поле на факса бе написано:

Броях ги.

90.

Откакто бяха поставили Нана под наблюдение, аз пазарувах и аз извършвах повечето домакинска работа. Обикновено водех малкия Алекс с мен в градината на Пета улица. Точно натам се запътихме и този ранен следобед.

Качих го на раменете си и го носих така до алеята, където бе паркирана колата. Алекс се кискаше и издаваше възторжени звуци както обикновено. Това момче не заставаше нито за миг мирно и не млъкваше. Малка топчица неуморима енергия — не можех да му се нарадвам.

Мислех си разсеяно за последното съобщение от Пехотинеца, така че дори не мога да се сетя защо забелязах черния джип, спускащ се бавно по Пета улица.

Движеше се някъде с около петдесет километра в час — точно на границата на ограничението.

Не знам защо му обърнах внимание, но, тъй или иначе, го направих. Очите ми се заковаха на джипа и повече не го изпуснах от поглед, докато приближаваше към мен и Алекс.

Изведнъж от страничния му прозорец се подаде дълга черна цев. Бутнах детето долу и след това и аз се проснах на земята, внимавайки да не падна върху него.

Стрелбата започна.

Та-та-та-та-та-та.

Пропълзях по корем по тревата и загребах Алекс под лявата си мишница да го прикрия, след което двамата изпълзяхме зад едно от дърветата. Трябваше да се скрием.

Не можах да видя добре вътрешността на джипа, но видях, че и стрелящият, и шофьорът са бели. Двама, а не трима.

Не можах да позная дали са хора от Роки Маунт. Е, кой друг можеше да бъде? Убийците от Уест Пойнт? Дали не бяха същите? Какво ставаше в този момент на Пета улица? Кой го беше поръчал?

Та-та-та-та-та-та.

Та-та-та-та-та-та.

По стената на къщата зачаткаха куршуми и предният прозорец се пръсна. Трябваше някак да спра атаката. Обаче как? Изпълзях до предната площадка и успях да го направя точно преди следващия откос.

Та-та-та-та-та-та.

Невероятна работа, дори за Саутийст.

Бутнах Алекс под площадката. Той вече нищеше като луд. Бедното уплашено хлапе! Държах го там и не му давах да мръдне. После вдигнах глава и бързо погледнах към джипа, спрял пред къщата ми.

Та-та-та-та-та-та.

Този път отвърнах на огъня. Три внимателно прицелени изстрела, за да не ударя някой друг от квартала. След това още два. Ха така! Знаех, че съм уцелил стрелящия. Вероятно в гърдите, но може би в гърлото. Видях го как рязко отскочи назад и след това се свлече встрани на седалката. Повече изстрели нямаше.

Изведнъж джипът рязко потегли, гумите изпищяха и той излетя напред, изчезвайки със занасяща задница зад първия ъгъл.

Внесох Алекс вътре и заедно с Нана ги заведох в нейната стая. Там ги накарах да седнат на пода. После се обадих на Сампсън и той се появи на минутата. Страхът и шокът вече бяха минали и сега изпитвах гняв, какъвто не бях изпитвал цял живот. Тялото ми се тресеше от ярост и нужда от отплата.

— Счупени прозорци, надупчени от куршуми стени, пострадали няма — резюмира кратко Сампсън след бърз оглед на къщата.

— Мисля, че това беше предупреждение. В противен случай да са ме убили досега. Те дойдоха тук да предадат съобщение. Точно както и ние влязохме в къщата на Старки в Роки Маунт.

91.

Минаваше четири сутринта, когато Томас Старки излезе от дома си. Прекоси росната трева пред къщата, после се вмъкна в синия си събърбън. Колата веднага запали. Старки винаги я поддържаше в прекрасно състояние и дори сам я обслужваше.

— Искам още сега да извъртя две-три снимчици на тоя задник — каза Сампсън до мен. Бяхме спрели колата в дълбоките сенки в края на улицата. — Или пък да му пръсна прозорците на къщата. Малко терор в негов стил.

— Задръж тая мисъл за по-късно — отвърнах.

Няколко минути по-късно събърбънът спря в Грейстоун, за да вземе Уорън Грифин. След това спря за малко и на Ноб Хил и към тях се присъедини и Браунли Харис. Най-накрая събърбънът излезе от Роки Маунт и пое по щатско шосе 64 в посока Рали.

— Никой от тях не изглежда ранен — забеляза Сампсън. — Лошо. В такъв случай кого си ранил на Пета улица?

— Нямам представа. Обаче нещата се усложняват, нали? Тези тримата знаят нещо. И те са в тоя заговор, дето постоянно чуваме за него.

— Мълчаливата сива стена?

— Точно той. И, изглежда, работи прекрасно.

Нямаше нужда да ги следя отблизо, нямаше даже нужда да държа събърбъна в полезрението ни. По-рано тази сутрин, някъде около три, се промъкнах до събърбъна и му лепнах радио проследяващо устройство. Рон Бърнс ми помагаше всячески. Бях му разказал за престрелката пред къщи.

Поддържах добра дистанция. Събърбънът продължи да пътува по 64, мина Зебулон, после пое по I-40 и се отклони по щатско шосе 85. Минахме покрай Бърлингтън, Грийнсбъроу, Шарлот, Гастония и накрая навлязохме в Южна Каролина.

Сампсън седеше до мен на предната седалка, но бе заспал, преди да стигнем до Южна Каролина. Предния ден бе изкарал пълна смяна и сега беше изтощен. Най-накрая се събуди в Джорджия, прозя се широко и опита да се протегне с огромното си тяло, доколкото можа, на предната седалка.

— Къде сме?

— Лавония.

— Брей, страхотна новина… А къде се намира Лавония?

— Близо до Санди Крос. Намираме се в Джорджия. И още сме по петите им.

— Мислиш, че предстои поредният удар?

— Ще видим.

В Доравил спряхме в едно ресторантче да закусим. Модерното апаратче, лепнато на събърбъна, продължаваше да работи. Беше малко вероятно да го намерят.

Закуската — омлет със сирене, домашна шунка и бисквити — малко ни разочарова. Ресторантчето изглеждаше спретнато и когато влязохме в него, миришеше чудесно, обаче щедрите порции бяха безвкусни, с изключение на домашната шунка, която се оказа твърде солена за мен.

— Ти какво, ще ходиш ли при Бърнс? Да ставаш агент от ФБР? — попита Сампсън, след като изпи второто си кафе. Вече можеше да се каже, че е буден.

— Още не знам със сигурност. Питай ме пак след седмица, седмица и нещо. В момента съм малко прегорял. Също като тая закуска.

Сампсън кимна.

— Добре. Съжалявам, че те намесих в това, Алекс. Дори не знам дали ще успеем да ги спипаме тия. Перчат се, но когато е необходимо, пипат много внимателно.

Съгласих се.

— Според мен те правят тия удари само за пари. Но това не обяснява всичко. Какво е станало, за да започнат тези убийства? Кой е зад тях? Кой плаща сметките?

Очите на Сампсън се стесниха.

— През войната тия тримата са привикнали към убийства. Стават понякога такива неща. Виждал съм. — Оставих ножа и вилицата и избутах чинията си. Не можех да го изям тоя омлет и тая шунка. Едва се допрях до бисквитите, на които също нещо липсваше. Може би сирене. — Задължен съм ти. Това е голям дълг, Алекс — добави Сампсън.

Поклатих глава.

— Нищо не ми дължиш. Но въпреки това си събирам дълговете, да знаеш.

Двамата се върнахме в колата и карахме подир сигнала още два часа. Пътуването бе започнало рано сутринта и продължи през ранния следобед.

Карахме по I-75, което ни заведе до щатско шосе 41, а след това до старото 41. После поехме по някакъв тесен, селски път, лъкатушещ през националния парк „Кенесоу Маунтин“. Карахме подир тримата убийци из северна Джорджия вече около осем часа, или иначе казано — около осемстотин километра.

Първия път пропуснах отклонението и се наложи да се връщам. На близкото дърво бе кацнал лешояд и замислено ни гледаше. Горите наоколо бяха гъсти, в листака сякаш се криеше нещо зловещо.

Според радио проследяващото устройство събърбънът беше спрял.

— Трябва да спрем някъде около главния път — предложих аз. — И да скрием колата колкото може по-добре. А след това да се промъкнем през горите.

— Звучи ми като добър план. Ама тия гори никак не ми харесват.

Успях да намеря една отбивка, където колата можеше да се скрие лесно. После отворихме багажника, извадихме чантите, а от тях — оръжието, боеприпасите, очилата за нощно виждане. След това минахме около километър през гората, стигайки до малка къщичка. От комина й се виеше пушек.

Уютно местенце, наистина. Но за какво? За провеждане на някакви срещи? Кой беше вътре?

Къщичката бе построена до малко езерце, което се пълнеше от водите на река Джакс или поне така бе отбелязано. Обширната поляна около къщичката бе обрамчена от гъста зелена завеса широколистни дървета. Стволовете на някои от тях достигаха дебелина два метра.

Синият събърбън бе спрян пред къщичката, но до него имаше още една кола — сребрист мерцедес комби. Номерата му бяха от Северна Каролина.

— Имат си компания — прошепна Сампсън. — Кой, по дяволите, е с тях… Май налучкахме малък пробив.

Вратата на къщичката се отвори и полковник Томас Старки излезе навън. Бе облечен в зелена тениска и торбести камуфлажи. Веднага зад него се показа Марк Шърман, окръжният прокурор на окръг Къмбърланд. Божичко!

Това беше прокурорът, който бе съдил и осъдил Елис Купър за три убийства, които той не бе извършил.

92.

— Какво, по дяволите, става? Знаеш ли кой е този? — попита Сампсън.

Бързо загряваше.

— Помня го. Както казваш, май налучкахме някакъв пробив. Но защо Марк Шърман е тук?

Двамата със Сампсън бяхме клекнали зад два вековни бряста на около стотина метра от хижата. Гората наоколо бе потънала в призрачна тишина и навяваше чувството, че сме се върнали назад във вековете. Корените около големите дървета бяха обрасли с папрат. Докато идвахме насам, краката ни бяха порядъчно издрани от тръни и ластуните на къпините.

— Затънахме яко някъде из Кенесоу, Джорджия, и на това отгоре бихме сума ти път, за да се насадим така. И сега какво? — попита Джон.

— Сега ще чакаме. И ще слушаме — отвърнах аз.

Бръкнах в платнената чанта и извадих черна кутия, прикрепена към нещо, прилично на сребърен жезъл. Апаратът представляваше микрофон за далечно действие, за който трябваше да благодаря на новите ми приятелчета от Бюрото.

Сампсън кимна, като разбра какво е.

— Май адски им трябваш на тия от ФБР, а?

— Така е. Това е последна дума на техниката. Но трябва да се приближим още малко.

Двамата се запромъквахме към хижата, пълзейки между огромните дървета. Освен микрофона за далечно действие Сампсън и аз носехме пушки и 9 милиметрови глокове.

— Вземи това нещо — казах аз. — В случай че очилата за нощно виждане не ти харесат.

Подадох му джобния далекоглед, който работеше еднакво добре и през деня, и през нощта. Изтеглен докрай, той не бе по-дълъг от петнайсет сантиметра. Поредната безценна заемка от ФБР.

— Хрумна ми — забеляза Сампсън, — че тия момчета сигурно са си скрили някоя и друга военна играчка вътре.

— Това си мислех и аз. И с този аргумент излязох и на Бърнс. Както и с факта, че ме нападнаха у дома. Бърнс има три деца. Така че прояви съчувствие.

Сампсън ми хвърли кос поглед.

— Нали преди малко каза, че не знаеш дали са били те — прошепна той.

— И наистина не знам. Не съм сигурен. Но нали все нещо трябваше да кажа на Бърнс. Не знам също така дали не са били те.

Сампсън се ухили и поклати глава.

— Ще вземат да те уволнят, още преди да са те взели на работа.

Прилепен плътно към земята, аз насочих единия край на микрофона към къщичката. Бяхме вече някъде на около петдесет метра. Завъртях микрофона насам-натам, докато хванах гласовете така, сякаш бях на два метра от тях.

Разпознах гласа на Старки.

— Мислех си малко да погуляем, прокуроре. Утре ще излезем малко на лов за елени. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Трябва довечера да се върна — отговори Марк Шърман. — Опасявам се, че за мен лов няма да има.

Кратка тишина, после изведнъж всички избухнаха в смях.

Браунли Харис пръв се обади:

— Всичко с наред, Шърман. Взимай си кървавите пари и бягай. Знаеш ли го този? Дяволът се среща със своя адвокат.

— Знам го — отвърна Шърман.

— Смешно е, Марк. Слушай. Дяволът е хлъзгав като лайно, знаеш. Искам да кажа, знаеш много добре, нали, прокуроре? Дяволът казва: „Правя те старши съдружник веднага. Днес“. А младото адвокатче пита: „Какво трябва да направя?“ А дяволът отвръща: „Дай ми безсмъртната си душа“. Пауза. „А също така безсмъртните души на всеки човек от семейството ти“. Младият адвокат седи, мисли и гледа дявола някак си подозрително. После пита: „Къде е уловката?“.

Отново гръмна смях и този път дори и Шърман се присъедини.

— Четвърти път да го чуеш, е още по-смешно. Получихте останалото от парите ми, нали? — попита той, когато смехът утихна.

— Разбира се, че ги получихме. Беше ни платено и на теб също ще бъде заплатено изцяло. Ние си държим на думата, господин Шърман. Можете да ни имате доверие. Ние сме мъже на честта.

Изведнъж отляво на нас се разнесе силен рев. Двамата със Сампсън се обърнахме натам като ужилени. Какво, по дяволите, пък беше това сега? По черния път се носеше бързо червена спортна кола. Твърде бързо.

— Сега пък тоя кой е? — попита шепнешком Сампсън. — Още ли идват? Може да са ония, дето те нападнаха във Вашингтон.

— Който и да е, много бърза.

Гледахме как червената кола подскача по осеяния с коренища черен път. Спря зад събърбъна, вдигайки облак прах.

Вратата на къщичката се отвори още по-широко и навън излезе и Харис.

Двете врати на спортната кола се отвориха в абсолютен, сякаш предварително отрепетиран синхрон.

От колата се измъкнаха две тъмнокоси жени. Азиатки, много красиви. Бяха облечени в оскъдни блузки и минижупи. И двете носеха обувки с изключително високи токове. Едната от тях вдигна някаква бутилка, опакована в сребриста хартия, усмихна се и помаха на Старки.

— Chào mừng đã đến với tỡ ấm của chúng tôi — подвикна Старки от площадката пред къщичката.

— Виетнамски — прошепна Сампсън. — Старки каза нещо като: „Добре дошли в нашата бърлога“.

93.

Наблюдавахме хижата вече повече от два часа и сега гледахме как слънцето бавно потъва зад планините. Бе станало много по-студено и цялото ми тяло бе изтръпнало от дългото каране. Вятърът шумолеше между дърветата и понякога шепотът му се превръщаше във вой. Струваше ми се, че духа право през мен.

— Ще ги пипнем — прошепна пресипнало по едно време Сампсън. Май се опитваше да ме ободри. — Може и тази вечер, може би утре. Те правят грешки, Алекс.

Съгласих се:

— Да, така е. Не са неуязвими. Дори не съм сигурен дали самите те са в час с цялата работа. Сигурно са просто част от нея.

Чувахме ги как си говорят вътре, чуваше се всяка дума. Явно Марк Шърман бе решил да остане за гуляя. Отвътре гърмеше рок. По едно време се чу провлеченият вой на Дженис Джоплин и едно от момичетата запя с нея. Адски фалшиво караоке се получаваше, но никой не се оплака. После започнаха „Доорс“. Спомени от Виетнам, предположих.

— „Това е краят…“8

Понякога някой от тях минаваше пред прозореца. И двете азиатки си бяха свалили блузките. По едно време едната от тях, по-височката, излезе вън на площадката за малко. Бе лапнала фас марихуана и жадно дърпаше от нея.

След малко при нея дойде Харис. Двамата заговориха на английски.

— Знаеш ли, че май познавах майка ти едно време — каза той, кискайки се.

— Майтапиш ли се? — Момичето се засмя, бълвайки гъсти облаци дим. — Разбира се, че се шегуваш. Разбирам. Ясно.

Изглеждаше на около двайсет. Гърдите й бяха големи и твърде точно закръглени, явно силикон. Тя леко се клатушкаше на високите си токове.

— Не, не, аз наистина я познавах. Тя ми идваше на гости в бърлогата. Праил съм го с нея, а сега ще го прая и с теб. Долавяш ли иронията?

Момичето отново се разсмя.

— Долавям, че си друсан.

— Да. Вярно е, сладуранката ми. Ама работата е там, че може да си моя дъщеря.

Изключих разговора и заразглеждах А-образната конструкция на къщичката. Приличаше на малка семейна вила. Вече чухме, че тримата използвали тази хижа някъде от средата на осемдесетте. Говореха за убийства, извършени в тези гори, но не стана ясно кого са убили и защо. Нито пък къде са заровили труповете.

Джим Морисън продължаваше да пее „Краят“. Телевизорът също беше включен и предаваше мач от студентската лига. Уорън Грифин говореше някакви мръсотии на висок глас. Марк Шърман явно витаеше някъде из облаците.

Двамата със Сампсън бяхме седнали в една малка падинка на безопасно разстояние. Ставаше още по-студено и вятърът продължаваше да вие в клоните на дърветата.

— Старки май не участва в гуляя — каза най-накрая Сампсън. — Забеляза ли? Какво ли прави?

— Старки обича да гледа. Той внимава много, нали е командир. Ще взема да се приближа още малко. Другото момиче от доста време ни се чува, ни се вижда. Взеха да ме хващат нервите.

Точно в този момент чухме Марк Шърман да повишава глас.

— Господи, недей, ще я порежеш. Внимавай! Стига, мой човек. Скрий го тоя нож!

— Защо пък да не я порежа? — ревна Харис с все сила. — Каква ти е тя на теб? Я вземи ти я порежи тогава. Опитай, ще ти хареса. Порежи я, прокуроре. Вземи малко да си оцапаш ръцете и ти!

— Предупреждавам те, Харис! Махни тоя проклет нож!

— Ти предупреждаваш мен? Е, и това не бях чувал. На, ето ти ножа. На, вземи го! Ето ти го!

Прокурорът високо изпъшка. Бях почти сигурен, че го намушкаха.

Момичето започна да пищи. Шърман стенеше от болка. Вътре в хижата бе настанал хаос.

— Cockadau! — викна изведнъж Харис на виетнамски. Сякаш бе полудял.

— Означава убивай — прошепна ми Сампсън.

94.

Двамата със Сампсън скочихме като ужилени и без да се крием, притичахме до хижата. Стигнахме до вратата заедно. Той влезе първи, насочил пистолета пред себе си.

— Полиция! — ревна той, надвиквайки гърмящата музика и телевизора. — Полиция! Горе ръцете! Веднага!

Намирах се плътно зад Сампсън, когато Старки откри огън със своя MP5. В същото време и Грифин стреля от другата страна на стаята. Двете азиатки, пищейки истерично, се стрелнаха приведени към задната врата на къщата. Видях, че бузата на по-ниската е разсечена от дълга червена резка. От лицето й капеше кръв.

Марк Шърман лежеше на пода, без да помръдне. Зад тялото му по стената се виждаха тъмни петна кръв. Беше мъртъв.

Голямата пушка отново ревна и стаята се изпълни с дим. Ушите ми пищяха.

— Отстъпвай! — викна Старки на хората си.

— Di di mau! — изрева Браунли Харис и, изглежда, се изсмя. Тоя човек да не беше полудял? Всички ли бяха откачили?

Тримата убийци изхвръкнаха през задната врат. Уорън Грифин прикриваше отстъплението с интензивен огън. Не искаха да приемат боя в хижата. Старки имаше друг план за екипа си.

Двамата със Сампсън стреляхме по отстъпващите, но те успяха да се измъкнат невредими. Бавно се приближихме до задната врата. Никой не беше останал да ни чака и засега никой не стреля по нас.

Изведнъж някъде навън прозвучаха няколко изстрела. Половин дузина сухи изпуквания. Писъкът на момичета за момент проникна през поривите на вятъра.

Предпазливо надникнах навън. Това, което видях, никак не ми хареса. Двете момичета не бяха успели да стигнат до колата си. И двете се бяха проснали на черния път. Бяха застреляни в гръб. Нито една от тях не помръдваше.

Обърнах се към Сампсън.

— Ще се върнат за нас. Ще искат да ни очистят тук, сред горите.

Той поклати глава.

— Няма да се върнат. Ще трябва ние да очистим тях. Видим ли ги, веднага откриваме огън. Никакви предупреждения, Алекс. Никакви пленници. Разбираш ли какво ти казвам?

Разбирах. Това щеше да бъде битка на живот и смърт. Това бе чиста война, а не полицейска работа. И щяхме да играем по същите правила, по които играеха и те.

95.

Изведнъж наоколо бе настанала ужасяваща тишина. Сякаш нищо не бе станало, сякаш двамата бяхме останали съвсем сами в целия свят. До нас долиташе далечният рев на река Джакс, в клоните чуруликаха птички. По ствола на един дъб пробяга катеричка.

С изключение на това, нищо наоколо не помръдваше. Поне аз нищо не виждах.

Тръпки да те побият.

Бях започнал да изпитвам лошо чувство — че бяхме попаднали в капан. Те са знаели, че ще ги проследим. Сигурно е било така. Това, в края на краищата, беше техен терен, не наш. И Сампсън беше прав — това си беше война. Намирахме се в зоната на бойните действия, и то на територията на врага. Томас Старки бе командир на противниковите сили, а той бе добър в тази работа. И тримата бяха професионалисти.

— Мисля, че едното момиче там мърда — прошепна Сампсън. — Отивам да проверя, Алекс.

— И двамата ще отидем — възразих аз, но Сампсън вече се бе измъкнал от прикритието на дърветата.

— Джон — подвикнах аз след него, но той не се обърна.

Гледах го как тича към момичето, ниско снишен. Движеше се бързо, почти до земята. Биваше го Сампсън в тези неща, в боя. Той също е бил на бойното поле.

Бе преполовил разстоянието до момичето, когато от гората вдясно от него откриха огън.

Все още не можех да видя никого — виждах само виещия се над листака дим.

Сампсън бе ударен и падна тежко на земята до едно дърво и от него останаха да се виждат краката и част от гърба му. Единият крак потрепна. След това нищо.

Сампсън повече не помръдна.

Трябваше да се добера по някакъв начин до него. Но как? Пропълзях по корем до следващото дърво. Чувствах се безтегловен и всичко наоколо като че ли бе станало нереално. Абсолютно нереално. Стрелбата отново прозвуча. Куршумите пищяха, рикоширайки от камъните, или се забиваха с тъпо тупкане в близките дървета. Май не ме удариха, но попаденията бяха адски близко. Огънят беше интензивен.

Струйките дим от оръжията се издигаха някъде вдясно от мен. Усещах и мириса на барут.

Дойде ми наум, че няма да можем да се измъкнем от тази каша. Виждах Сампсън много добре. Той не помръдваше. Дори не потрепваше. Не можех да стигна до него. Бяха ме заковали здраво. Последният ми случай. Бях казал това още от самото начало.

— Джон — подвикнах аз. — Джон! Чуваш ли ме?

Изчаках няколко секунди, после пак извиках:

— Джон! Мръдни малко, Джон!

Моля те, кажи нещо. Моля те, мръдни.

Нищо.

Освен още един залп разпокъсана стрелба откъм гората.

96.

Никога не ми се беше случвало да изпитам такава вълна на експлозивна ярост, но и страх. Това се случва само в бой, казах си аз и обмислих иронията на тази мисъл. Войници губеха приятели в боя и полудяваха малко от гняв, а може би и много.

Дали именно така се е получило и в долината Ан Лао? Главата ми шумно бръмчеше, пред очите ми се търкаляха разноцветни кръгове. Всичко наоколо изглеждаше абсолютно сюрреалистично.

— Джон — подвикнах аз отново. — Ако ме чуваш, мръдни нещо. Мръдни си крака, Джон!

Не ми умирай сега. Не по този начин. Не сега.

Той не помръдна, не отговори. Не даде никакъв признак, че е жив. Нито мръдна, нито трепна.

Съвсем нищичко.

От гората отново се разнесе автоматична стрелба и аз се притиснах към земята, заравяйки лице в сухите листа и пръстта.

Опитах се да забравя за Сампсън. Ако не го направех, накрая щях да свърша тук и сега. Но веднага се сетих за Джон и Били. С усилие прогоних мисълта. Налагаше се. Иначе със сигурност щях да пукна тук.

Бедата се състоеше в това, че не виждах как ще успея да надхитря трима рейнджъри в гората, особено пък на терен, който те познаваха. Това бяха опитни бойци. Затова не рискуваха да се приближат до мен веднага. Чакаха напълно да се стъмни.

Нямаше да им се наложи да чакат дълго. Може би най-много половин час. След това можех да се смятам за мъртъв, нали?

Бях се скрил зад дебел бук и в главата ми се гонеха хаотични мисли. Мислех си за децата, за това колко неподготвен съм да умра и как никога няма вече да ги видя. Толкова предупреждения бях получил, толкова пъти се бях разминавал на косъм и ето ти тебе сега.

Отново проверих Сампсън — още не беше помръднал.

На няколко пъти вдигах глава за кратко и бързо оглеждах околността.

В гората не помръдваше нито една сянка. Обаче аз знаех, че са там и само чакат да се подам. Трима армейски ликвидатори. Предвождани от полковник Томас Старки.

Те и друг път бяха изпълнявали подобни задачи и сега бяха търпеливи като самата смърт.

Бяха избили много народ. В армията. И извън нея.

През ума ми мина нещо, което Сампсън каза, преди да тръгне да помага на момичето. Видим ли ги, веднага откриваме огън. Никакви предупреждения, Алекс. Никакви пленници. Разбираш ли какво ти казвам?

Разбирах го много добре.

97.

ТЪРПЕНИЕ.

Това е игра на чакане, нали така? Толкова поне бях успял да разбера тази вечер. Знаех дори и как на военен жаргон наричаха онова, което се канех да направя.

ИИ. Измъкни се и изчезни.

Огледах пресечения терен зад мен и видях, че мога да се хлъзна назад в малка падинка, която щеше да ми осигури малко прикритие и по-късно щеше да ми позволи да се измъкна или на изток, или на запад. Можех да променя позицията си, без те да разберат.

Това щеше да ми осигури малко предимство.

А в момента бих приел каквото и да е предимство. Усещах, че вече съм мъртъв. Не виждах никакво спасение за момента. Така че падинката или, както се оказа по-късно, улеят, ми се струваше адски примамлива перспектива.

Помислих си за Старки, Грифин и Харис. Колко добри са, как ми се иска да ги бия, особено Старки. Той беше умният, командирът и най-жестокият от тримата. После пак ми дойде на ума какво бе казал Сампсън — никакви пленници. Само че и те мислеха така.

Започнах да пълзя на заден. Наричах го хлъзгане, но то си беше живо заравяне в листата и пръстта. Но тъй или иначе, успях да се промъкна в падината, без да ме гръмнат. Бях целият налепен с репеи. Не бях сигурен, но ми се струваше, че от гората не могат да ме видят. Във всеки случай, никой не ме гръмна в главата. Поне засега. Това беше добър знак, нали? Сам по себе си победа.

Притиснал плътно лице в пръстта, аз бавно се изтърколих странично в улея. Не можех да дишам добре. Продължих да пълзя напред и скоро се оказах на повече от двайсет метра от първоначалната си позиция. Не рискувах да вдигам глава и да гледам, но знаех, че ъгълът ми спрямо гората и хижата се е променил значително.

Дали тези боклуци не ме гледат отнякъде? Май не. Ама да не би да съм прав все пак?

Спрях и се заослушвах напрегнато.

Не се чуваше нито изпукване на съчка, нито изшумоляване на отместено клонче. Само постоянното свистене на вятъра.

Притиснах ухо към земята, на всичко готов, само и само да получа дори нищожно предимство. Нищо.

После почаках още малко.

Търпение.

Онези неща, които Сампсън ми бе разправял за рейнджърите, бавно изплуваха в паметта ми. Странни факти. Говореше се, че били убивали по петдесет и петима виетконгци за всеки рейнджър по време на войната. Така поне разправяха. Във виетнамската война имаше само един рейнджър, регистриран официално като „изчезнал по време на акция“. Всички останали са били убити, всички до един.

Може би те си бяха отишли, избягали са, но се съмнявах. Как така ще ме пуснат да си ходя жив? Не биха могли… Не, Старки не би го позволил.

Чувствах вина, че съм изоставил Сампсън, но не си позволих да мисля за това. Не биваше. Не сега. По-късно. Ако изобщо имаше по-късно.

Видим ли ги, веднага откриваме огън.

Никакви предупреждения, Алекс.

Разбираш ли какво ти казвам?

Отново запълзях, завивайки на североизток, както ми се струваше. Дали те също не ме следяха?

Спрях.

Нова позиция.

Изчаках още малко. Всяка минута ми изглеждаше като десет. След това видях нещо да се движи. Господи! Това пък какво беше? Рис, който си хапваше сладко от собствените си изпражнения. Може би на около двайсет, двайсет и пет метра от мен. Без да се притеснява от мен. Има си хас — та той си беше у дома.

Чух, че някой се приближава, и то страшно близо до мен.

Как можа да се доближи толкова близо до мен, без да го чуя?

Мамка му, та той вече е отгоре ми!

98.

А той дали ме беше чул?

Знаеше ли, че съм само на няколко метра от него? Не смеех да дишам. Не смеех да мигна даже. Той отново се раздвижи.

Много бавно, много внимателно — професионален войник. Не, професионален убиец. Имаше огромна разлика. Всъщност дали?

Не помръдвах.

Търпение.

Никакви пленници.

Вече бе близо, почти в улея, в който лежах. Идваше право към мен. Сигурно е знаел къде съм.

Кой от тях беше? Старки? Грифин? Харис? Харис, с когото не пожелах да се сблъскам по време на бейзболния мач? Дали сега щеше да ме убие? Или аз него?

Някой от двама ни щеше да умре след по-малко от минута.

Кой?

Кой идваше?

Промених си положението така, че да го видя веднага щом се появи на ръба на канавката. А дали той щеше да постъпи така? Какво щяха да подскажат инстинктите му? Той сигурно и друг път е извършвал такава задача. А аз — не. Не и в горите. Не и в зона на бойни действия.

Той отново се раздвижи. Припълзяваше насам сантиметър по сантиметър.

Не свалях очи от неравния ръб на улея и сдържах дъха си. Опитвах се дори да не мигам. Усетих как потта ми се стича през косата и потъва във врата ми. Невероятно студена пот. Пищенето в ушите ми се бе върнало.

Над ръба се подаде лицето на Браунли Харис. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, като ме видя. Пистолетът ми бе насочен право в лицето му.

Стрелях само веднъж. Буум. И на лицето му, точно на мястото, където миг преди това се бе намирал носът, цъфна тъмна дупка. Оттам бликна кръв. Неговият M-16 падна от ръцете му.

— Никакви предупреждения — прошепнах аз и взех автомата.

Дали другите не идваха плътно зад него? Зачаках ги. Готов, както никога досега.

Сержант Уорън Грифин.

Полковник Томас Старки.

Гората наоколо призрачно шумеше. Отново бе настанала пълна тишина. Продължих да се измъквам нататък под прикритието вече на сгъстяващата се тъмнина.

99.

Луната бе изгряла в три четвърти фаза и това беше и добре, и зле. Бях вече сигурен, че ще дойдат за мен. Беше логично, но дали тяхната логика беше същата като моята?

Бях се върнал на първоначалната си позиция в гората. Или поне така си мислех.

После го разбрах със сигурност.

Очите ми шареха неволно насам-натам. Видях Сампсън да лежи точно там, където го бяха застреляли. Тялото му се виждаше ясно на призрачната лунна светлина. Започнах да треперя неудържимо. Цялата реалност на случилото се най-сетне се стовари върху съзнанието ми с цялата си мощ. Прекарах длан през очите си. Сърцето ми като че ли попадна в хватката на огромен юмрук, който стискаше с всичка сила и нямаше намерение да го пусне.

Виждах и убитите момичета, проснати на черния път. Около труповете им бръмчаха насекоми. От близкото дърво изпищя кукумявка. Тръпките отново ме разтърсиха. Утре сутринта сигурно ще долетят лешояди и други пернати хищници, за да се хранят от плътта им.

Сложих си очилата за нощно виждане, които носех със себе си. Надявах се да ми дадат някакво предимство. А може би не, вероятно не. Старки и Грифин също щяха да разполагат с най-доброто. В края на краищата и двамата работеха за фирма, която произвеждаше високотехнологично оборудване, нали?

Непрекъснато трябваше да си напомням, че съм разкарал Браунли Харис. Това ми даваше увереност. Изглеждаше адски изненадан, когато ме видя. Сега бе мъртъв и арогантността му си бе отишла заедно с него, пометена от един-единствен куршум.

Да, обаче как ще изненадам Старки и Грифин? Те сигурно са чули изстрела. Може обаче да са си помислили, че е стрелял Харис. Не, те сигурно знаеха, че е мъртъв.

Известно време обмислях идеята да се втурна и да побягна съвсем открито. Може би щях да успея да стигна до пътя. Обаче ме съмняваше. Най-вероятно щяха да ме застрелят веднага.

Много ги биваше в това, но Харис също го биваше, нали? Имаше дългогодишен опит, а лежеше мъртъв в канавката. И автоматът му бе в ръцете ми.

Търпение. Чакай ги. Те също имат съмнения и въпроси.

Погледах тялото на Сампсън няколко секунди, после се насилих да отклоня поглед. Не трябваше да мисля за него сега. Не трябваше, иначе в противен случай и аз щях да умра.

Изобщо не можах да разбера как не съм ги чул, но тишината изведнъж бе разтърсена от оглушителен залп. Единият или и двамата се бяха промъкнали между мен и хижата. Аз се извърнах като опарен по посока на изстрелите. Тогава един глас прониза тъмнината.

Точно зад мен.

— Остави оръжието, Крос. Не искам да те убивам. Още не.

Уорън Грифин беше в падината заедно с мен. Чак сега го видях. Автоматът му бе насочен към гърдите ми. Беше си сложил очилата за нощно виждане и приличаше на извънземен.

След това се появи и Томас Старки, също с очила за нощно виждане. Беше застанал над падината и се взираше надолу. Неговият M-16 сочеше право в лицето ми, а лицето му бе разкривено в ужасна усмивка. Неговата усмивка на победител.

— Не можа да ни оставиш на мира, а, задник такъв? — изръмжа той. — Затова сега Браунли е мъртъв. И твоят партньор също. Доволен ли си?

— Забрави двете момичета — казах аз. — И прокурора.

Бе странно да гледам към Грифин и Старки през очилата за нощно виждане, знаейки, че и те ме виждат по същия начин. Така ми се искаше да ги очистя, че чак ме заболя. За съжаление това нямаше да стане.

— Какво, по дяволите, е станало във Виетнам? — попитах аз Старки. — Какво е предизвикало всичко това? Какво, по дяволите, е било?

— Всеки, който е бил там, знае какво е станало. Никой не иска да говори за него. Нещата излязоха от контрол.

— Какви неща, Старки? Какво толкова е станало?

— Отначало един взвод се отдели и почна да действа самостоятелно. Поне така ни бяха казали. И нас ни изпратиха в долината Ан Лао да ги спрем. Да почистим след това.

— Искаш да кажеш, да избиеш свои? Такива ли ти бяха заповедите, Старки? Кой, по дяволите, стои зад това? И защо убийствата продължават и сега?

Щях да умра, но въпреки това продължавах да търся отговор. Изпитвах нужда да узная истината. Ега ти епитафията, която щях да имам. Тук почива Алекс Крос. Загинал, търсейки истината.

— Изобщо не знам, шибаняко — изсъска Старки. — Поне не всичко. И аз също няма да говоря за това. Това обаче, което може би ще направя, е да те нарежа на малки парченца. И такива неща са ставали там. Ще ти покажа какво стана в долината Ан Лао. Виждаш ли го тоя нож? Нарича се десантен нож. Много съм добър с него. И напоследък доста се поупражнявах с него.

— Знам. Видях някои епизоди от касапницата ти.

След това се случи нещо, което никога не съм могъл да си представя, че ще се случи. Това ме изкара от релси и разтърси съзнанието ми като експлозия, пръскайки го на милиони парченца.

Погледът ми беше минал покрай Старки. Но нещо във фона се бе променило. Отначало не можах да разбера какво, но след това загрях и капачките ми омекнаха.

Сампсън го нямаше!

Поне не виждах тялото му. Отначало си помислих, че нещо съм се объркал. Но после видях със сигурност, че не съм. Тялото му беше проснато ей там, близо до високия бук. А сега го нямаше.

Никакви предупреждения, Алекс.

Никакви пленници.

Разбираш ли какво ти казвам?

Думите му отекнаха в съзнанието ми. Долавях дори и интонацията му.

— Хвърлете оръжията — обърнах се аз към Старки и Грифин. — Веднага ги хвърлете. Веднага!

Двамата изглеждаха силно озадачени, но продължаваха да държат автоматите си насочени към гърдите ми.

— Да знаеш, ще те режа навсякъде — предупреди ме Старки. — Часове наред. До сутринта. Обещавам ти.

— Хвърлете оръжията — чух аз гласа на Сампсън, преди да го видя да излиза иззад едно дърво. — И ножа, Старки. Никого няма да режеш.

Уорън Грифин се извъртя рязко. Двата изстрела обаче бяха по-бързи от извъртането му и го уцелиха в гърлото и гърдите. Пистолетът му изгърмя във въздуха докато тялото му падаше на земята. От разкъсаната артерия заблика кръв като малко фонтанче, но скоро намаля и Грифин умря.

— Старки, не! — изкрещях аз. — Не!

Томас Старки беше започнал да насочва отново оръжието си към мен. И веднага получи куршум в гърдите. Но това не го спря. Втори изстрел попадна в рамото му и го завъртя почти пълен оборот. Третият прониза челото му и Старки се просна мъртъв на земята в кървава купчина. Пистолетът и ножът му паднаха в канавката близо до краката ми. Невиждащите му очи гледаха с празен поглед в нощното небе.

Никакви пленници.

Сампсън ми махаше с ръка отдалеч. И като се приближи, изхриптя:

— Добре съм, добре съм.

Точно преди да припадне в ръцете ми.