Четири слепи мишки

32.

Станах рано, за да посрещна полета, пристигащ на Изход 74 на летище „Рейгън“, и още като се озовах там, разбрах, че не мога да си намеря място. Определено ме беше страх. И бях изнервен от предстоящото. Джамила Хюз ми идваше на гости.

В четири часа в този петъчен следобед летището бе пълно с народ. Насядали по пейките и столовете уморени бизнесмени с лаптопи на коленете, приключващи изминалата седмица, или пък вече привършили работа, седнали на бара или вперили поглед в разтворени книги на най-различни автори — като се започне от Джонатан Франзън и Нора Робъртс и се стигне до Стивън Кинг. Намерих си свободно място и седнах, но веднага след това скочих отново. Накрая не се стърпях, отидох до панорамните прозорци и се загледах в бавно приближаващия се към изхода огромен лайнер на Американ Еърлайнс. Е, ето ни и нас. Готов ли съм? А тя?

Джамила се появи с втората вълна пътници, слизащи от самолета. Бе с дънки, бледолилава блуза и черно кожено яке, което помнех от прекараното време заедно в Ню Орлиънс. Двамата с нея бързо се сприятелихме покрай един от най-странните случаи на убийства, започнал в родния й град Сан Франциско, минал през Юга и свършил обратно на Западния бряг.

Оттогава непрекъснато си бяхме говорили, че трябва да се виждаме, и в момента точно това правехме. Бе доста смел ход и за двама ни — молех се, освен това да не се окаже и глупав. Но не смятах, че е грешка, и се надявах и Джам да мисли така.

Господи, ами аз се разтреперих, когато тя се насочи към мен. Изглеждаше страхотно обаче. Прекрасна, голяма усмивка. Ама какво съм се запритеснявал толкова?

— Къде са гъстите, бели облаци, които трябваше да затулят града в момента, в който самолетът ми наближеше? — каза усмихнато Джамила. — Божичко, всичко се виждаше. Белият дом, Линкълн Мемориал, река Потомак. Всичко.

Наведох се и я целунах.

— Не всеки град е забулен от кълбета облаци като Сан Франциско. Повечко трябва да пътуваш. Как мина полетът?

— Ужас. — Джамила отново се усмихна широко. — Никак не обичам да летя, но се радвам, че съм тук. Това е добре, Алекс. Ти си толкова изнервен, колкото и аз. Никога не сме изпитвали трудности, когато трябваше да висим с часове заедно в патрулката. Ще се оправим. Няма начин да не се оправим. А сега се успокой, за да се успокоя и аз. Договорихме ли се?

Тя ме хвана за ръцете, дръпна ме към себе си и ме целуна леко, но прекрасно по устните.

— Е, сега е много по-добре — каза тя. — Много си вкусен.

— Сигурно защото харесваш мента.

— Не, харесвам теб.

Седнали в старото ми порше на път за Вашингтон, двамата се чувствахме вече много по-комфортно. Говорехме си за всичко, което ни се бе случило, откакто не се бяхме виждали. Отначало беше само за работата, после постепенно се замяркаха въпроси за моето семейство, после за нейното, след което вече не можехме да се спрем.

Чак когато спряхме пред къщи, започнах отново да се стягам.

Готова ли си за това? — попитах я аз, когато слязохме от колата.

Джамила завъртя очи нагоре.

— Алекс, в Оукланд имам четири сестри и трима братя. Ти готов ли си за тях?

— Доведи ги някой път — предложих аз, взех й чантата от багажника, която сякаш бе пълна с оловни тежести, и двамата се запътихме към къщата.

Сдържах дъха си, но определено бях щастлив, че тя е тук. Отдавна не бях се вълнувал така.

— Липсваше ми — казах аз.

— Да, и ти на мен — отвърна Джам.

33.

Явно Нана отдавна бе обмисляла идеята за тържествена вечеря по случай пристигането на Джам. Джамила й предложи да й помогне и, разбира се, Нана не й позволи да си мръдне дори и малкото пръстче, но въпреки това тя я последва в кухнята.

Останалите също я последвахме — да видим какво ще стане. Две непоклатими сили. Това си бе цяла драма.

— Е-е, добре де, добре — помърмори Нана малко, но виждах, че й е приятно да има компания.

Това й даваше възможност да се изфука с пособията си за готвене, да намери на всички работа и да пробва уменията на Джамила, без да я притеснява. По едно време даже започна да си тананика. Малко след това към тананикането се присъедини и Джамила.

— Нямаш нищо против свински пържоли в сос от ябълки, задушени с картофено пюре? Не си алергична и към малките царевични хлебчета, нали? Или към сладолед с праскови?

Нана сипеше въпроси един след друг, без да чака отговор, но Джамила успя все пак да вмъкне отговора си в една от паузите:

— Обичам пържоли, картофено пюре и сладолед с праскови. Неутрална съм към задушеното. У дома също често правя такива хлебчета. По рецепта на моята баба от Сакраменто. Само че им добавяме малко сметана, от което стават още по-сочни. Понякога им хвърляме и по малко сланинка.

— Ммм — измрънка Нана. — Звучи добре, мойто момиче. Ще трябва да пробвам и аз някой ден.

— Ако успееш обаче — реши да даде своя принос и Джени.

— Трябва да мислиш позитивно — назидателно се обърна към нея Нана, размахвайки изкривеното си кутре. — Ако искаш да пораснеш голяма и да не останеш цял живот дребнаво човече, каквото си в момента.

— Ама аз само защитавах твоя хляб, Нана — защити се Джени.

Нана й намигна.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

Вечерята бе поднесена в столовата, заедно с Ъшър, Йоланда Адамс и Ета Джеймс като музикален фон. Дотук всичко добре. Както го пише по книгите.

— Винаги вечеряме така — обади се Деймън. — Понякога дори закусваме тук, в официалната столова.

Според мен той си падна малко по Джам. Напълно го разбирах.

— Ама, разбира се. Като например, когато президентът намине за чаша чай — каза Джамила и намигна на Деймън, а след това и на Джени.

— О, да — кимна Деймън. — Откъде знаеш? Татко ли ти каза?

— Не, струва ми се, че го видях по Си Ен Ен. Хващаме я и на Западния бряг. Там всички имаме телевизори и в банята.

Вечерята и леките разговори, които обикновено я съпровождат, минаха с голям успех, или поне аз си мислех така. Често избухваше смях, хората се чувстваха комфортно. Малкият Алекс седеше на високия си стол и през цялото време бе ухилен. По едно време Джамила измъкна Деймън от стола му и двамата изтанцуваха няколко стъпки под съпровода на Арета Франклин.

Най-сетне Нана се надигна иззад масата и обяви:

— Абсолютно ти е забранено да ми помагаш със съдовете, Джамила. Алекс ще се заеме. Това е негова работа.

— Хайде тогава — обърна се Джамила към Джени и Деймън. — Да излезем навън и да разменим клюки за татко ви. Вие имате въпроси и аз имам въпроси. Така че да обменим опит. Ти също, малкия — посочи тя Алекс — син. — Ти също си извинен от кухненската работа.

Последвах Нана в кухнята, натоварен с кажи-речи цялата посуда.

— Приятно момиче — каза Нана, като влязохме. — Пълно с живот.

След което започна да се киска като ония рошави гарги, дето ги показват по старите анимационни филмчета.

— Какво толкова смешно има, старо — попитах я аз, слагайки мръсните съдове в мивката и пускайки топлата вода. — Нещо много си се развеселила, а?

— Да. Защо не? Ти просто умираш да разбереш какво мисля. Е, тогава — изненада, изненада. Тя е наистина много сладка. Това ти го признавам, Алекс. Избираш си наистина хубави приятелки. Тази е също такава.

— Не ме притискай — предупредих я аз и сложих мръсните чинии в мивката, след което пуснах топлата вода.

— Защо да го правя? Вече съм си извлякла поука. — И Нана отново започна да се смее. Отново заприлича на старата Нана, която познавах от дете. Докторът й бе казал, че е здрава и че нищо й няма. Поне тя така твърдеше.

Върнах се до столовата да взема и останалите съдове, но не можах да се въздържа и надникнах през прозореца да проверя какво става с Джамила и децата.

Бяха на улицата и играеха баскетбол с топката на Деймън. И тримата се смееха. Забелязах, че Джамила има добра ръка, хвърляше уверено и точно. Бе свикнала да си играе с момчета, нали така?

34.

Джамила щеше да бъде настанена в стаята горе до стълбите, стаята, която използвахме за специални гости — президенти, кралици, министър-председатели и други подобни. Хлапетата мислеха, че го правим от благоприличие пред тях, и ние наистина бихме го направили, но голата истина бе, че двамата с нея никога не бяхме си лягали, дори не се бяхме целували до онзи момент на летището. Джамила бе дошла да провери дали нещата между нас могат да понапреднат още малко.

Тъкмо свършвах със съдовете, когато тя влезе в кухнята през задната врата. Децата все още играеха навън, а Нана оправяше горе бог знае какво. Може би стаята за гости, може би леглата…

— Не мога така — казах аз.

— Как? — попита тя. — Какво има?

— Наистина ли искаш да знаеш? Нали сме приятели?

Не отговорих, а я сграбих за раменете и я целунах по устата. После пак. Като непрекъснато внимавах да не ни хванат децата.

И Нана, разбира се.

И Роузи, която също е голяма клюкарка.

Джамила се разсмя.

— Ама те всички си мислят, че вършим далеч по-лоши неща. Децата, Нана, че дори и тази любопитна котка.

— Да мислиш, не значи, че знаеш — възразих аз.

— Много ми харесва семейството ти — каза Джамила, гледайки ме в очите. — И котката даже ми харесва. Мац-мац, Роузи. Да не кажеш на никого, че се целуваме.

— Харесвам те — добавих аз и отново я прегърнах.

— Много ли? — засмя се тя, измъквайки се от прегръдката. — Ще ме харесваш, разбира се, как няма да ме харесваш. След като дойдох тук чак от Сан Франциско. Божичко, как мразя самолетите! Особено пък напоследък.

— Може би наистина те харесвам много. Но не виждам никакъв отклик от твоя страна. Поне не особено голям.

Тя се вкопчи в мен и ме целуна още по-силно. Притисна се силно в мен и езикът й се плъзна в устата ми. Страшно ми хареса. Започнах да отвръщам на целувката й по подобаващ начин, за което вероятно кухнята не беше най-подходящото място.

— По-добре си вземете стая — каза един глас зад нас.

Нана бе застанала до вратата, но се смееше.

— Чакайте да извикам и децата — добави тя. — Не бива да го пропускат в никой случай. И чакайте да си взема и камерата.

— Шегува се — казах аз на Джамила за всеки случай.

— Знам — отвърна тя.

— Ами, шегувам се — възрази Нана. — Опитвам се да му подскажа какво да прави.

И този път Нана вече се закиска като анимационните гарги.

35.

На другата сутрин се събудих сам с усукани около тялото ми чаршафи. Бях вече посвикнал малко с това си състояние, но вече ми бе писнало от него, особено след като знаех, че Джамила спи в другата стая.

Полежах малко в леглото, мислейки си за други хора, които сутрин се събуждат с чувството, че са самотни, макар че споделят леглото с някой друг.

Най-сетне станах, облякох си къщните дрехи и стъпвайки на пръсти, отидох да проверя какво прави Джамила.

Почуках тихичко на вратата.

— Будна съм — чух й гласа, който ми прозвуча като музика. — Влизай.

Бутнах вратата и тя се отвори с едва доловимо изскърцване.

— Добро утро, Алекс — поздрави ме тя. — Спах много добре.

Тя седеше в леглото, облякла бяла тениска с черни букви отпред — ПУСФ3. Засмя се.

— Секси, нали?

— Всъщност да. Детективите също могат да бъдат секси. Самюъл Джаксън в Шахта, Нам Грайър във Фокси Браун. Джамила Хюз в стаята за гости.

— Я ела за малко тук — прошепна тя. — Само за минутка. Ела тук, Алекс. Това е заповед.

Приближих се към нея, тя разтвори прегръдките си и аз се хлъзнах в тях, сякаш цял живот съм бил там. Приятно.

— Къде беше снощи, когато имах нужда от теб? — попитах я.

— Ами ето тук, в стаята за гости. — Тя се усмихна и ми намигна. — Виж какво, не искам да оставя у децата ти погрешни впечатления, но…

Вдигнах подканящо вежда:

— Но какво?

— Само но. Останалото го оставям на теб.

Докато закусвахме — в кухнята, без витите салфетки, — казах на Нана и децата, че през останалата част от деня двамата с Джамила ще се разходим из Вашингтон. Че искаме да останем малко сами. Децата просто кимнаха над чиниите си — това можеше да се очаква, с една дума.

— Значи да не ви чакам за вечеря? — обади се Нана. — Така ли?

— Така — кимнах аз. — Ще хапнем някъде навън.

— Аха — каза Нана.

— Аха — повториха децата.

На около шест-седем километра аз спрях колата пред номер 2020 на О стрийт. Доста хора биха изпитали трудности да намерят това място или пък каквато и да било информация за Дома на О стрийт. Отвън няма никаква табела, която да указва, че това не е частно жилище. Повечето гости на Дома идваха тук по препоръка на някой друг. Аз пък познавах собственика чрез едни мои приятели от ресторант „Кинкед“ във Фоги Ботъм.

Двамата с Джамила влязохме вътре, където аз се регистрирах, след което бяхме заведени до Дървената хижа. По пътя забелязахме, че всяка свободна площ, всяка чупка, всеки перваз бяха претъпкани с антики — кукли, литографии, бижута — в стъклени кутии. Вървяхме подир пиколото, без да промълвим и дума.

Изведнъж с мен стана нещо странно. През ума ми мина мисълта: Хайде, пак почвам. Това едва не ме накара да спра и да се върна в колата. Но нещо в мен ми каза да не се отказвам, да не си заключвам чувствата, да се доверя на Джамила.

Никой от нас не промълви дума, докато пиколото не излезе.

36.

— Лелее, с такова нещо мога да свикна много бързо — прошепна Джамила, като останахме сами. — Я дай да огледаме. Прекрасно е, Алекс. Съвършено!

И тръгнахме да оглеждаме.

Дървената хижа всъщност представляваше апартамент на две нива, в който имаше дори и сауна — джакузи. На горното ниво, където имаше напълно обзаведена кухня, се стигаше през вита стълба. Стените и подовете бяха дървени, за да се създаде чувство за обикновена дървена хижа. Грубо струпаната от необработен камък камина топлеше и двете нива. Имаше и аквариум.

Джамила се завъртя из стаята като в танц. Явно й харесваше, а и на мен също, главно защото се чувстваше щастлива. Несъмнено беше далеч по-добре от предните седалки на колите, където бяхме прекарали толкова много и дълги часове, докато участвахме в операции по проследяване в Ню Орлиънс.

Докато изследвахме апартамента, се изследвахме и един друг. По едно време се спряхме да се целунем и аз още веднъж установих, че Джамила има най-вкусните устни на света. Прегърнати, изтанцувахме няколко стъпки. Пак се целунахме и усетих как главата ми започва да олеква. Все още малко бях стегнат и не можех да разбера защо.

Джамила бавно ми разкопча дънковата риза. Аз пък й помогнах да се освободи от кремавата си копринена блуза. Под нея тя носеше обикновена фина сребърна верижка. Много семпла и много хубава.

Ръцете й леко започнаха да ми разкопчават колана, после дръпнаха и ципа на панталона. Помогнах й да се отърве от кожените си панталони.

— Какъв джентълмен — прошепна тя.

По някое време успях да си събуя обувките, а тя изрита сандалите си.

След което, най-накрая, поехме лека-полека към най-важната част от апартамента — огромното легло.

— Страхотно е! — прошепна тя в бузата ми. — Най-хубавото легло, което съм виждала.

Леглото наистина представляваше гвоздея на програмата.

Бе с четири подпори на всеки ъгъл, което предполагаше присъствието на балдахин, но него го нямаше. Самото легло бе покрито с лек юрган и по него бяха разположени поне половин дузина възглавници, които ние веднага разхвърляхме на пода. Стаята изглеждаше още по-уютна, като бе леко поразхвърляна.

— Музика? — попита Джамила.

— Бъди добра — казах аз. — Избери нещо.

Тя включи плейъра и намери местната радиостанция. В момента бяха пуснали „Вятърът е див“ на Нина Симоне.

— Отсега нататък това ще е нашата песен — каза тя.

Пак се целунахме. Устните й бяха меки и се притискаха към моите. Усетих как се разтапям. Може би именно от това се страхувах. Хайде, пак почвам.

— Няма да те нараня — прошепна тя в ухото ми, сякаш прочела мислите ми. — Не се страхувай. Само не ме карай да страдам, Алекс.

— Няма.

Няколко минути танцувахме така под звуците на следващата песен и се притискахме плътно един към друг. Много приятно.

Тя бе силна, но знаеше как да бъде нежна. Още един детектив. Какво ще кажеш, а? Двамата пристъпвахме в пълен синхрон. Устните ми погалиха едното й рамо и после потънаха във вдлъбнатината в основата на шията й.

— Ухапи ме, моля те — изстена тя. — Съвсем лекичко.

Бавно отворих уста, близнах лекичко мястото и съвсем лекичко го стиснах със зъби. Не исках да бързам. Първият път, с каквато и жена да си, не можеше никога да се повтори. Макар и често да не е най-доброто, винаги е различно, вълнуващо, мистерия. Джамила ми напомняше на покойната ми жена, Мария, и според мен това бе добър знак. Създаваше впечатление за кален характер, градско момиче, но можеше да бъде нежна и всеотдайна. Контрастът бе наистина специален и достатъчно драматичен, за да накара кожата ми да настръхне.

Усещах притиснатите й в мен гърди. Целувките ни станаха по-трескави, силни и дълги.

Разкопчах й сутиена и той се плъзна на пода. После й изхлузих бикините, а тя ми помогна да се освободя от боксерките.

Двамата се изправихме един срещу друг и дълго останахме така. Гледахме се — възхищавахме ли се един от друг, не знаех, — стаявайки напрежението, страстта или там каквото ставаше между нас. Адски я исках, но чаках. Чакахме.

— Разочарован ли си? — прошепна тя толкова тихо, че едва я чух.

Въпросът й ме извади горе-долу от транса.

— Божичко, не! Откъде ти хрумна? Кой може да бъде разочарован от теб?

Тя не отговори, но аз мисля, че се сещах за кого мисли. Бившият й мъж сигурно й е казал неща, които са я наранили. Притиснах Джамила към мен. Тялото й бе горещо, а тя цялата трепереше. Двамата бавно се отпуснахме на леглото и тя се изтърколи върху мен. Целуна ме по бузата, а след това по устните.

— В никакъв случай разочарован — казах аз. — Ти си красива, Джамила.

— В твоите очи.

— Добре. В моите очи ти си красива.

Вдигнах глава към гърдите й и тя се наведе към лицето ми. Целунах едната, после другата. Гърдите й бяха малки, точно такива, каквито трябваше да бъдат. В моите очи. Продължавах да се чудя, че Джамила май не знае колко привлекателна всъщност е. Знаех, че това е едно от най-ужасните неща, което може да се случи на една жена. Пък и на мъжа.

Положих главата си обратно и я загледах в лицето. После отново се надигнах, целувах я по бузите, по очите, по носа, по устните.

Тя се усмихваше по начин, по който до този момент не бях я виждал. Открито и спокойно, с доверие, което особено ми хареса. Усещах, че мога да се взирам в тези тъмни очи цял живот.

Проникнах в нея и това бе прекрасно усещане. Не сбърках, като й се доверих. После през главата ми мина още една неприятна мисъл: Какво ще го развали този път?

37.

Джамила се разсмя, после изпусна едно фюю и избърса от челото си въображаема пот.

— Какво значи това фюю? — попитах я аз. — Само не ми казвай, че си грохнала. Изглеждаш в много по-добра форма от мен.

— Фюю. Страхувах се от това, че ще бъдем заедно, а сега вече не се страхувам. Фюю, мъжете понякога са такива егоцентрици или зле в леглото. Или просто имаш чувството, че правиш нещо лошо.

Аз се усмихнах.

— С доста мъже си спала, а?

Джамила направи физиономия. Сладур, прииска ми се да извикам.

— На трийсет и шест години съм, Алекс. Бях женена четири години, известно време бях сгодена. Излизам понякога. Напоследък не особено, но все пак го правя. А ти? Да не би да съм ти първата?

— Защо? Така ли ти се струва?

— Отговори ми на въпроса, умнико.

— Аз също бях женен едно време — казах най-накрая аз.

Джамила леко ме удари по рамото с юмрук, после се качи върху мен.

— Наистина съм много доволна, че дойдох във Вашингтон. Трябваше да проявя малко смелост, но… Определено се бях уплашила.

— Ооо, инспектор Джамила Хюз била уплашена. Е, аз също — признах си аз.

— Как така? Какво у мен те е уплашило, Алекс?

— Някои жени са такива егоцентрички. Или пък зле в леглото…

Джамила рязко се наведе над мен и ме целуна по устните, вероятно за да ме накара да млъкна. Устните й бяха меки и топли. Целувката ни продължи дълго и прерасна в трескава и страстна милувка. Пак бях готов, а и тя също. Джамила надигна таза си към мен и аз бавно проникнах в нея. Този път бях отгоре.

— Твоя съм като робиня — шепнеше тя в ухото ми. — Искам те много! Определено се радвам, че дойдох във Вашингтон.

Втория път беше по-добре от първия, а скоро след това имаше и трети. Не, нямаше нищо, от което да се страхуваме.

Двамата с Джамила останахме в хотела през целия следобед и през ранната вечер. Почти невъзможно бе да си тръгнем. Точно както в самото начало, двамата с нея можехме да си говорим за всичко, което става на Земята.

— Ще ти кажа нещо наистина странно — каза тя по едно време. — И колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-странно ми се струва. Разбираш ли, аз и бившият ми съпруг като че ли не умеехме да си говорим. Не и по начина, по който го правя с теб. И въпреки това се оженихме. Кой знае какво съм си мислела.

Малко по-късно тя стана и изчезна в банята. Видях лампичката на телефона, сложен на нощното шкафче, да просветва. Тя се обаждаше на някого.

Е, щом си детектив… о, не. Хайде, пак почвам.

Джамила се върна и си призна:

— Трябваше да се обадя в офиса. Работя по едно убийство там. Случаят нещо се объркал. Гадна работа… Съжалявам, съжалявам. Повече няма. Обещавам. Ще бъда добра. Или лоша. Каквато поискаш.

— Не, не, всичко е наред — побързах да я уверя аз. — Разбирам.

И аз наистина разбирах. Поне малко. Защото виждах толкова неща от себе си в Джамила. Детектива! Това май не беше лошо.

Тя отново си легна и аз я притиснах до себе си. После истината най-сетне излезе. Бе мой ред за изповед.

— Преди много години — казах аз — бях в този хотел с жена ми.

Джамила се отдръпна леко назад и се взря в очите ми.

— Какво от това? — каза тя най-накрая. — Това не означава нищо. Освен че се радвам, че се чувстваш виновен за това. Това е добре. Като стане дума за пътуването ми до Вашингтон, винаги ще си спомням за това.

— За първото ти пътуване — уточних аз.

— За първото ми пътуване — съгласи се Джамила.

38.

Времето ни във Вашингтон летеше като стрела и още преди да се усетя, стана време Джамила да се връща в Сан Франциско.

Неделя следобед на претъпканото от навалица летище „Рейгън“. За щастие полицейската ми карта ми проправи път към залата за извеждане. Никак не ми се искаше да я гледам как си отива, а и на нея като че ли не й се тръгваше. Двамата стояхме прегърнати край изхода, без да ни интересува дали хората ни гледат или не.

След това Джам трябваше да тича за самолета, иначе щеше да го изпусне.

— Защо просто не останеш още една нощ? — попитах я аз. — И утре има самолети колкото искаш. И вдругиден. И по-вдругиден.

— Страшно ми се иска да го направя, Алекс — каза тя, откъсна се от мен и заотстъпва назад. — Довиждане, Алекс. Моля те, искам да ти липсвам. Вашингтон ми хареса много повече, отколкото си мислех.

Една от стюардесите я последва и затвори вратата между нас. Брей, хареса ми дори как тича. Тя не тичаше, а сякаш се плъзгаше.

И вече усещах липсата й. Сякаш отново започвах да падам, а това ме плашеше.

Тази нощ у дома стоях до късно след полунощ. По едно време, когато ми стана особено гадно, отидох в хола, седнах на пианото и засвирих жалната „Някой да се грижи за мен“, мислейки за Джамила Хюз, припомняйки си всяка минута с нея, изпълвайки я с такъв романтизъм, че едва не се разплаках.

Питах се какво ще стане с нас двамата. После си спомних едно нещо, което бях чувал от Сампсън. Гледай никога да не си приятелка на Алекс. Много е опасно. За съжаление, беше прав. Поне засега.

Няколко минути по-късно си дадох сметка, че някой чука на вратата. Отидох и заварих Сампсън, облегнат на касата. Никак не изглеждаше добре. Какво ти добре, изглеждаше направо ужасно.

39.

Беше небръснат, с измачкани дрехи, очите кървясали и подпухнали. Стори ми се, че е пиян. После отворих вратата и установих, че целият мирише на алкохол, сякаш се е къпал в него.

— Мина ми през ума, че няма ’си легнал — успя да смотолеви той. — И на, не си.

Дааа, беше пил, и то много. Не съм виждал Джон в такова състояние много отдавна, ако изобщо съм го виждал такъв. А и не изглеждаше кой знае колко весел.

— Влизай — казах. — Хайде, Джон.

— Няма да ходя никъде — прогърмя той. — Повече помощ от теб не ми трябва. Ти ми помогна достатъчно, мой човек.

— Ама какво, по дяволите, ти става? — попитах го аз и пак се опитах да го вкарам вътре.

Той се отскубна от мен, размахал мощните си ръце като крила на вятърна мелница.

— Ти не чу ли какво казах? — викна той. — Повече нямам нужда от помощта ти. Ти вече всичко прецака. Великият доктор Крос! Да, ама не. Не и този път. Не и за Елис Купър.

Отдръпнах се малко от него.

— Недей да крещиш. Вътре всички спят. Чуваш ли?

— Недей да ми казваш какво, по дяволите, да правя — озъби се той. — Ти прецака всичко. Ние прецакахме всичко, ама нали ти трябваше да бъдеш умника.

— Я си отивай да се наспиш — казах му аз накрая и затворих вратата.

Но той отново я блъсна, и то с такава сила, че едва не я измъкна от пантите.

— Не смей да си тръгваш така! — ревна той.

След това ме блъсна. Реших да си премълча, но той ме блъсна още веднъж. И тогава вече му скочих. Изведнъж ми писна от пиянското му изпълнение. Двамата паднахме по дървените стъпала и се търколихме на двора. Поборичкахме се малко на земята, той се опита да ме тресне с юмрук, но аз блокирах удара. Добре че беше пиян, та не можа да ме удари както трябва.

— Ти прецака работата, Алекс — крещеше той в лицето ми, докато и двамата се мъчехме да се изправим на крака. — Ти остави Купър да умре!

Възпрях се да не го ударя, но той пак посегна. И този път ударът му попадна в бузата ми. Сринах се на земята, сякаш нямах крака. И си останах седнал, със замаяна глава и замъглен поглед.

Сампсън ме вдигна на крака, но вече задъхан, и се опита да ме тресне с глава. Горе-долу успях да се дръпна, но той бе толкова силен, че главата му ми закачи скулата и аз пак паднах. Обаче веднага се надигнах, макар и с огромно усилие. Скулата ми пламтеше от болка.

Опита се да ме удари със замах, но алкохолът в кръвта му и този път ми помогна — не ме уцели с два-три сантиметра. Ударът обаче попадна в рамото ми и то веднага изтръпна от адската болка. Казах си, че трябва да бягам. Бе по-висок от мен с десет сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Беше пиян и толкова бесен не го бях виждал никога.

Той обаче не спираше да налита. Бе побеснял от гняв. Трябваше някак си да го сваля. Но как?

Най-накрая успях да му нанеса един ъперкът в корема. И докато си поемаше въздух, юмрукът ми го намери в челюстта. Потече кръв, но той не падна. Все пак сигурно го бе заболяло, и то доста.

— Спрете! Спрете веднага!

Гласът звънна в главата ми.

— Алекс! Джон! Прекратете това непристойно поведение! Веднага! Чувате ли какво ви казвам?

Нана се опитваше да ни разтърве. Бе успяла да се вклини между нас като някой дребен, но много разярен рефер. Тя и друг път го бе правила, но не и откакто бяхме навършили дванайсет години.

Сампсън се изтупа и сведе поглед към Нана.

— Извинявай — промърмори той засрамено. — Извинявай, Нана.

После се извърна и с несигурна крачка се отдалечи, без да ми каже нито дума.

40.

На другата сутрин слязох за закуска малко преди шест. Сампсън вече бе седнал на масата и ядеше бъркани яйца. Срещу него бе седнала Нана. Точно като едно време. Двамата си говореха нещо тихо, сякаш споделяха някаква голяма тайна, която никой друг не трябва да знае.

— Преча ли? — попитах от вратата.

— Май вече се изяснихме — каза Нана и ми посочи стола.

Най-напред си налях кафе, бутнах четири филийки бял хляб в тостера и накрая седнах при тях.

Пред Джон стърчеше огромна чаша мляко. Не можех да не си спомня как беше едно време. Два-три пъти в седмицата той идваше у нас някъде по това време, за да закуси с нас. Къде другаде да отиде? Баща му и майка му бяха наркомани. И в известен смисъл Нана се бе превърнала за него в нещо като майка или баба. Двамата с него бяхме като братя от десетгодишни. И затова снощният бой беше толкова смущаващ.

— Нека аз да говоря, Нана — каза той.

Тя кимна и отпи от чая си. Абсолютно наясно съм защо си избрах да правя кариера с психологията и кой ми е дал примера да го направя. Нана винаги е била най-добрият психолог, когото познавам. Тя е мъдра и през по-голямата част от времето винаги готова да прояви съчувствие, но и твърда и непоклатима, когато стане въпрос да защитава истината. Освен това умееше да слуша.

— Съжалявам, Алекс — започна Сампсън. — Снощи не спах цяла нощ. Чувствах се ужасно заради онова, което се случи. Прекалих.

Той ме гледаше право в очите и едва успяваше да се сдържи да не отмести поглед.

Нана ни гледаше така, сякаш на масата бяха седнали Каин и Авел.

— Прекали — кимнах аз. — Прекали и още как! Освен това беше откачил. Колко беше изпил, преди да дойдеш?

— Джон ти каза, че съжалява — обади се Нана.

— Нана — прекъсна я той, после отново се обърна към мен. — Елис Купър ми беше като брат. Не можах да понеса екзекуцията му, Алекс. И в известен смисъл съжалявам, че присъствах на нея. Той не е убил тези жени. Помислих си, че можем да го отървем, така че аз съм виновен. Очаквах твърде много.

Той спря да говори.

— Аз също — подхванах аз. — Съжалявам, че не успяхме. Обаче нека ти покажа нещо. Ела с мен горе. Вече става дума за разплата. Не ни остана нищо друго, освен разплата.

Заведох Сампсън в кабинета на тавана. Цялата стая бе облепена с бележки, свързани с убийствата, извършени от военни. Кабинетът бе заприличал на стаята на един побъркан убиец от по-ранните ми случаи. Посочих му бюрото.

— Започнах да работя по тези бележки, още като ме запозна с Елис Купър. И открих още два такива случая. Единия в Ню Джърси, другия — в Аризона. Телата са били боядисани, Джон.

И му разказах абсолютно всичко.

— Научих, че Пентагонът се опитва да намали бройката на смъртните случаи в мирно време в армията, която е хиляда души на година, предизвикани от катастрофи, самоубийства и убийства. Въпреки това през изминалата година са били убити над шейсет войници.

— Шейсет? — възкликна Сампсън и поклати глава. — Шейсет убити за една година?

— По-голямата част от това насилие е свързано със секс и омраза — казах аз. — Изнасилвания и убийства. Хомосексуалисти, които са бити или убити. Поредица от жестоки изнасилвания, извършени от един сержант в Косово. Мислел е, че при толкова убийства и изнасилвания там няма да го хванат.

— А другите боядисвали ли са ги? — поиска да узнае Сампсън.

Поклатих глава.

— Само тия два случая. Ню Джърси и Аризона. Но това е достатъчно. Това е модел.

— Значи с какво точно разполагаме? — погледна ме в очакване Сампсън.

— Още не знам. Трудно е да се измъкне информация от военните. Обаче в момента се върши някаква адски гадна работа. Вероятно нагласят случаите така, че да изглежда, че са ги убили военни. Първият случай е бил в Ню Джърси, а последният, изглежда, е Елис Купър. Пипа се по един и същи начин, Джон. Оръдията на убийството се намират като по ноти. Пръстови отпечатъци и ДНК — никакъв проблем. И всички тези мъже имат добри досиета. В протоколите от аризонския случай пише за „двама или трима души“, които били видени в близост до къщата преди убийството. Има възможност да са набедили за това невинни хора и след това са били осъдени на смърт погрешка. А знам и още нещо.

— Какво?

— Тези убийци не са брилянтни като Гари Сонежи или Кайл Крейг. Но са също толкова продуктивни. Те са специалисти в работата си, а работата им е да убиват и да се измъкват безнаказано.

Сампсън поклати глава и се намръщи.

— Вече не!

41.

Томас Старки бе роден в Роки Маунт, Северна Каролина, и все още страстно обичаше родните си места. Повечето от съседите му също. Често бе отсъствал от дома за дълги периоди от време, докато бе военен, но сега вече се бе върнал завинаги и можеше да отдаде всичките си сили на грижи за семейството. Той знаеше, че Роки Маунт е най-доброто място, където би могъл да отгледа децата си. По дяволите, та той самият е бил отгледан тук, нали така?

Старки бе предан на семейството си и също така наистина харесваше семействата на двамата си най-добри приятели. Освен това изпитваше нужда да контролира всичко около себе си.

Както почти всяка събота вечер, Старки бе събрал трите клана заедно на барбекю. Изключения бяха разрешени само ако имаше мач. Тогава партито се провеждаше в петък вечерта. Синът на Старки, Шейн, играеше като защитник в отбора на гимназията. Колежите в Северна Каролина, Уисконсин и Джорджия се чудеха как да го привлекат, но Старки искаше първо да го пусне да служи известно време в армията, а после да учи. Точно така бе постъпил и той и това се бе оказало добър избор. За Шейн също ще се окаже добър.

За съботните и петъчните събирания тримата мъже вършеха цялата работа — пазаруваха, готвеха. Купуваха пържоли, ребра, лютиви и сладки колбаси. Избираха царевица, тиква, домати, аспержи. Правеха дори салатите — обикновено картофи по немски с карфиол и макарони.

През този петък не направиха изключение и в седем и половина те вече бяха заели позициите си около двете барбекюта, с гръб към вятъра, за да не се опушват, пиеха бира и готвеха всяко ядене „по поръчка“. По дяволите, те дори се занимаваха и със съдовете и приборите след това. Гордееха се да поднесат храната както трябва и да получат почти толкова аплодисменти, колкото отнасяха синовете им на мачовете си.

Вторият човек след Старки, Браунли Харис, си падаше малко интелектуалец. Беше ходил в Уейк Форест, а след това известно време бе учил в университета на Северна Каролина.

— Иронията направо ще ни избоде очите в тая работа, не мислите ли? — каза той, загледан в идиличната семейна сцена.

— Мамка му, Браунли, ти можеш да видиш ирония и в птича курешка — каза Уорън Грифин и завъртя очи нагоре. — Много мислиш, мой човек, това ти е проблемът в живота.

— Може би ти не мислиш достатъчно — парира Харис и намигна на Старки, когото той смяташе едва ли не за бог. — Този уикенд ще трепем човек, а ето ни сега седнали в семейна обстановка, печем си барбекюто и си пийваме биричка, сякаш нищо особено няма да стане. Не ви ли се струва малко странно?

— Аз пък мисля, че ти си странен. Ето какво си мисля — каза Грифин. — Имаме работа за вършене и я вършим. Почти по нищо не се различава от тази, дето вършехме дванайсет години в армията. Вършехме тази работа във Виетнам, Персийския залив, Панама, Руанда. Това е работа. Разбира се, аз си обичам работата. Може би в това има някаква ирония. Аз съм семеен човек и освен това съм професионален убиец. Е, и какво от това? Стават понякога гадории, да, стават. Обаче за това обвинявай армията, а не мен.

Старки кимна към къщата — двуетажна постройка с пет стаи и две бани, която бе построил през 1999 година.

— Момичетата идват — предупреди ги той. — Млъквайте… Хей, красавице — подвикна той на жена си Джуди и я посрещна с прегръдка.

Синеоката Джуди беше висока привлекателна брюнетка, която изглеждаше почти така, както бе изглеждала в деня, в който се бяха оженили. Както повечето жени от града, тя говореше с подчертан южняшки акцент и много обичаше да се усмихва. Три дни седмично работеше на доброволни начала в театъра. Бе забавна, разбираща, добра по душа и в леглото, чудесен партньор в живота. Старки вярваше, че е извадил голям късмет с нея. И тримата обичаха жените си — до известна степен. По дяволите, ето още един повод за размисъл от страна на Браунли Харис. Може би и тук щеше да открие ирония.

— Работата трябва да се върши както трябва — каза Старки и притиснал Джуди към себе си, вдигна наздравица към останалите.

— И вие точно така я вършите — каза Синеоката Джуди. — Например се оженихте както трябва и за когото трябва. Кои други жени биха позволили на мъжете си да се измъкват за цял уикенд всеки месец и да си мислят, че са добри момчета в оня голям и лош свят?

— Винаги сме били добри — каза Старки, усмихвайки се добросърдечно на старите си приятели. — Няма по-добри от нас. Ние сме най-добрите.

42.

В събота вечерта тримата убийци тръгнаха към едно малко градче в Западна Вирджиния, наречено Харнърс Фери. По време на пътуването работата на Браунли Харис бе да разучи картата на АМ — както бе известен на туристите Апалачкият маршрут. Мястото, към което се бяха запътили, беше особено популярно за почивка.

Харпърс Фери всъщност не беше малък, а направо миниатюрен град. От единия до другия му край се стигаше за по-малко от петнайсет минути. Близо до него имаше забележителност, наречена Джеферсън Рок, откъдето човек можеше да види едновременно Мериланд, Вирджиния и Западна Вирджиния. Добро място.

През цялото време шофира Старки — нямаше нужда от смяна. И без това обичаше да седи зад волана и да държи положението под контрол. Освен това отговаряше и за звуковото оформление, което се състоеше от най-добрите хитове на Брус Спрингстийн, един диск на Дженис Джоплин, Доорс, антология на Джими Хендрикс и една аудиокнига на Дейл Браун.

Почти през цялото време на пътуването Уорън Грифин се занимаваше с багажа им на задната седалка. Когато приключи, раниците на всеки от тях тежаха не повече от двайсет килограма, малко повече от половината от онова, което бяха свикнали да носят със себе си по време на бойни задачи във Виетнам и Камбоджа.

Бе подготвил раниците за „проследяване и ликвидация“ — определен тип засада, която полковник Старки бе планирал за АМ.

Грифин бе взел обичайните провизии, лютив сос и метална каничка с кафе. Всеки от тях носеше стандартен десантен нож за близък бой, боя за лице, камуфлажна шапка и пончо, което служеше и за постелка, очила за нощно виждане, по един Глок и по една M-16 с оптически мерник. Когато приключи, Грифин започна да си тананика една от любимите песни — „Ако искате да накарате Господ да се пукне от смях, разкажете му за плановете си“.

Старки бе командир на екипа. Той контролираше работата във всеки един аспект.

Харис бе навигатор.

Грифин бе охрана на тила — все още новобранска длъжност, макар и след толкова години.

Нямаше нужда да извършват операцията „проследяване и ликвидация“ точно по този начин. Можеха да си улеснят живота много. Но Старки обичаше да действа именно така — по начина, по който извършваха всичките си убийства. Така беше „по военному“.

43.

Направиха си бивак на около два километра от АМ. За тях бе опасно, ако някой ги види, затова Старки направи НЗП — нощна защитна позиция. После всеки започна да дава наряд по два часа. Носталгия по военните порядки!

Когато Старки застъпи на смяна, той се замисли не толкова за работата, която им предстоеше, колкото за работата изобщо. Той, Харис и Грифин бяха професионални убийци от двайсет години насам. Занимаваха се с ликвидации във Виетнам, Панама и Залива, а сега бяха се превърнали в поръчкови убийци. Бяха внимателни, дискретни и скъпи. Работата, която вършеха понастоящем, бе за тях най-съблазнителното нещо и за две години тримата бяха извършили няколко убийства. Но най-любопитното нещо беше, че не знаеха истинската самоличност на онзи, от когото идваха поръчките. Даваха им нови обекти едва когато предишната работа бе приключена.

Докато се взираше в тъмната и неспокойна гора, на Старки му се припуши, но вместо това лапна едно бонбонче. Кой знае какво имаше в него, но поне те държеше буден. Той се усети, че мисли за русата кучка, която бяха очистили край Файетвил — хубавата Ванеса. От тази мисъл се възбуди, което беше добре, тъй като помагаше времето да минава по-бързо. Докато бяха във Виетнам, Старки бе установил, че му харесва да убива. Убийствата го зареждаха с мощно чувство за контрол и еуфория. Сякаш през тялото му минаваше ток. Нито веднъж не изпита чувство на вина. Той убиваше по поръчка, но също така убиваше и между поръчките, защото му се искаше и му харесваше.

— Странно и страшно — промърмори той. — Тръпки да те побият. По някой път се плаша от себе си.

В пет часа сутринта тримата бяха готови. Цялата околност бе потънала в гъста, сиво-синя мъгла. Въздухът бе хладен, но неимоверно чист и свеж. Според Старки мъглата нямаше да се вдигне по-рано от десет.

Харис бе в най-добра физическа форма от тримата, затова бе определен за разузнавач. Но той и без това искаше да се занимава с тази работа. На петдесет и една години, той още играеше в мъжката бейзболна лига и два пъти в годината вземаше участие в триатлон.

В 5:15 той тръгна от бивака в спокоен и равномерен тръс. Господи, умираше си от удоволствие.

Носталгия.

Веднъж тръгнал да изпълнява задачата, Харис установи, че вече е влязъл в ритъм и вниманието и сетивата му са изострени колкото трябва. Движенията му бяха точни, маневрите — красиво изпълнени. Ловът и убиването за него — пък и за останалите — бяха приятна комбинация от работа и удоволствие.

В този ранен час по АМ минаваше само Харис — поне в тази отсечка. Попадна на някаква четири местна палатка. Вероятно семейство. Най-вероятно „полутуристи“, за разлика от „запалените туристи“, на които отнемаше половин година, за да минат целия маршрут, който свършваше в една местност, наречена Маунт Катахдин, в Мейн. Около палатката забеляза печка и газови бутилки, а по въжетата бяха накачени шорти и тениски. Това не може да бъде обект, реши той и продължи нататък.

После се натъкна на два спални чувала, проснати досами пътеката. Бяха млади хора, може би тръгнали да опознаят родината. Спяха върху надуваеми дюшеци. Всички удобства на дома.

Харис се приближи близо до тях — на не повече от осем-девет метра, — накрая реши да продължи. Забеляза обаче, че момичето е красиво. Русичко, с мило личице, може би на около двайсетина години. Само като я гледаше как си спинка сладко с приятеля й, му тръгваха соковете.

На около половин километър по-нататък видя още една двойка, която вече бе станала и правеше гимнастика. Самарите им изглеждаха скъпи, ботушите им сигурно струваха 200 долара и приличаха на сополиви градски хлапета. Харесаха му като потенциален обект само защото моментално изпита неприязън към тях.

Недалеч от бивака на двойката той се натъкна на сам турист. Това момче май се бе подготвило за дълго пътуване. Имаше също такъв скъп самар, лек и удобен за носене. Сигурно носеше килограми изсушена храна, чипсове и разтворими във вода протеинови прахове — прясната храна бе твърде тежка, за да я мъкнеш цял ден на гърба си. Гардеробът му също бе спартански — найлонови шорти, блузи с дълъг ръкав и вероятно бельо с дълги ръкави за студените нощи в планината.

Харис се спря и наблюдава самотния турист няколко минути. Той успокои сърцето си и задиша бавно. Най-накрая се промъкна право в бивака на туриста. Не се страхуваше и нито за миг не изпита никакви съмнения. Взе си онова, което му трябваше. Туристът дори не се размърда в съня си.

Харис погледна спортния си часовник и установи, че часът е 5:50. Дотук добре.

Той се върна обратно на пътеката и отново пое в тръс. Чувстваше се изпълнен с енергия от вълнуващия лов на открито в природата. Божичко, колко му се искаше да убие някого. Мъж, жена, стар, млад — това нямаше никакво значение.

В следващия бивак, на който се натъкна, поредната двойка все още спеше в двуместната си палатка. Харис не можа да се сдържи да не помисли колко лесно би било да ги очисти и двамата. Та те седяха като мюрета във вир. Тука всички бяха толкова уязвими и доверчиви. Глупаци! Не четат ли вестници тия? В Америка има доста убийци, които се разкарват спокойно на свобода.

След по-малко от километър и половина нататък той стигна до бивака на още едно семейство. Някой от него вече бе станал.

Той се прикри между дърветата и започна да наблюдава. Бе запален огън и наоколо миришеше на дим. Около него се въртеше жена на около четиридесет години. Бе по бански и беше в добра физическа форма — добре оформени, мускулести ръце и крака, стегнато дупе. По едно време тя подвикна:

— Хайде, ставайте, ставайте.

След малко от палатката се показаха две също така добре сложени момичета. И двете бяха облечени в цял бански и пляскайки гъвкавите си телца с длани, се мъчеха да се стоплят.

— Мама Мецана с двете си мечета — промърмори Браунли Харис. — Интересна концепция.

Обаче може би твърде сходна ситуация с убийствата във Форт Браг.

Той погледа още малко скупчените около огъня женски фигури, после отново пое в тръс. След малко до него долетяха бойни викове и крясъци, последвани от взривове смях, врява и плясъци, отразени от малката горичка зад бивака им.

Промъкващ се с бързи движения между дърветата, Браунли Харис стигна до място, откъдето можеше да наблюдава майката и двете й хубави дъщери да се плискат в студените води на рекичката. Наистина му напомняха за касапницата с трите жени във Файетвил. Въпреки това можеха да бъдат резервен обект.

Той се върна в бивака малко след шест и половина. Грифин бе приготвил закуската — яйца с бекон и много кафе. Старки бе седнал в познатата поза „лотос“ — мислеше и планираше. Той отвори очи, преди Харис да застане пред него.

— Как е положението? — попита той.

Браунли Харис се усмихна.

— Точно в график сме, полковник. Добре сме. Докато хапваме, ще ви разкажа за обектите. Това кафе мирише убийствено. Много по-добре от напалма.

44.

И тази сутрин Старки пое командването. За разлика от останалите туристи по АМ той криеше хората си дълбоко в горите, невидими за когото и да било.

Не беше трудно да го прави. По време на миналите си мисии те прекарваха с дни, понякога със седмици, в джунглата, оставаха невидими за врага, който бе тръгнал да ги търси и убие, но обикновено работата приключваше със смърт за противниците. Веднъж врагът им представляваше екип от четирима детективи от Тампа, Флорида.

Старки им заповяда да смятат тази задача за бойна, все едно е по време на война. Пълната тишина бе абсолютно задължителна. През цялото време се разбираха само със знаци. Ако на някой му се наложеше да се изкашля, правеше го или в кърпата, вързана на врата му, или в ръката си. Самарите им бяха опаковани и така добре уплътнени от Грифин, че нищо по тях не дрънчеше.

Бяха се напръскали обилно с препарат против насекоми и после се бяха намазали с боята.

Цял ден не запалиха нито една цигара.

Без нито една грешка.

Старки бе пресметнал, че убийството ще стане някъде между Харпърс Фери и една местност, наречена Лаудаун Хайтс. Големи отсечки от маршрута минаваха през гъсто залесени райони — безкраен зелен тунел, който би им свършил прекрасна работа. Дърветата бяха предимно широколистни, с много листа, а иглолистни изобщо нямаше. Предимно рододендрон. Всичко забелязваха, всичко имаше значение.

Тази нощ не правиха бивак и внимаваха да не оставят каквато и да било следа от присъствието си тук.

В седем и половина същата вечер, малко преди да се стъмни, Браунли Харис отново бе изпратен на разузнаване. Когато се върна, слънцето вече бе залязло и над АМ се спусна покривалото на нощта. Горите наоколо приличаха на джунгла, но това бе лъжливо чувство. На по-малко от километър от мястото, където се бяха спрели, имаше щатски път и шумът от движението понякога стигаше до тях.

Харис докладва на Старки:

— Обект номер едно е на около два километра пред пас. Обект номер две — на по-малко от три. Всичко изглежда добре за нас. Така съм загрял…

— Винаги си готов за проследяване и ликвидация — забеляза Старки. — Но си прав. Всичко работи за нас. Особено пък този приятелски, доверчив манталитет, който имат тия откачалки туристите.

Старки им съобщи командирското решение:

— Ще се придвижим до точка, която е по средата между обект номер едно и обект номер две. Там ще чакаме. И помнете, хайде да не се осираме. От много отдавна действаме перфектно, така че дайте да не се издънваме сега.

45.

Луната, във фаза три четвърти, правеше движението из гората много лесно. Старки знаеше, че Луната ще бъде в тази фаза, още от преди. Не че беше маниак на тема контрол над всичко — бе просто човек, който обръща внимание и на най-малките подробности, защото и най-дребният пропуск означаваше смърт или плен. Знаеше също така, че се очакват меки температури, слаб вятър, без валежи. Дъждът означаваше кал, а калта означаваше следи, което беше недопустимо за задачата им.

Докато се промъкваха между дърветата, не разговаряха. Може би нямаше нужда да проявяват чак такава предпазливост тук, но това си беше навик, начин, по който всеки от тях бе свикнал да изпълнява бойните задачи. В главите им веднъж завинаги бе набито едно просто правило — помни как си бил обучаван и никога не се опитвай да бъдеш герой. Освен това дисциплината им помагаше да се концентрират. И в момента тримата се бяха съсредоточили върху убийствата, които скоро щяха да извършат.

Докато вървяха из гората, всеки един от тримата живееше в някакъв свой си свят. Харис си представяше самото убийство с реални лица и тела. Старки и Грифин си бяха останали реалисти и все пак се опасяваха да не би Харис нарочно да им навива пружините с описанието на обектите. Старки си спомняше как веднъж Харис докладва, че плячката била красива виетнамска ученичка, описвайки я до най-малки подробности. Обаче, когато се добраха до мястото, някакво малко селце в долината Ан Лао, намериха една неимоверно дебела жена, над седемдесетте, с черни брадавици, покриващи почти цялото й тяло.

Спомените бяха прекъснати от рязък мъжки вик, пронизал горите с неочакваността си.

Старки вдигна предупредително ръка.

— Хей! Хей! Какво става? Кой е там? Кой е?

Тримата мъже се заковаха по местата си. Харис и Грифин погледнаха към Старки, чиято ръка продължаваше да стърчи предупредително. Никой не отговори на виковете.

— Синтия? Ти ли си, мила? Ако това е шега, не е смешна.

Мъж. Млад. Явно развълнуван.

Тогава напред проблесна жълта светлина и лъчът й се насочи към тях. Старки тръгна бавно напред по пътя си.

— Хей — успя да каже само той.

— Какво става тук, по дяволите? Момчета, вие да не сте военни? — попита ги гласът. — Какво правите тук? На учение? На Апалачкия маршрут?

Старки най-сетне запали фенерчето си и лъчите му осветиха млад мъж малко под тридесетте, с къси панталони в цвят каки около глезените и с дебело руло тоалетна хартия в ръката.

Мургаво хлапе. Въздълга тъмна коса. Еднодневна брада по бузите. Не представляваше заплаха.

— На маневри сме тук. Извинете, че ви заварихме в такова неудобно положение — каза Старки на младия мъж, клекнал пред него, после се обърна към Харис и прошепна: — Кой, по дяволите, е този?

— Двойка номер три. Мамка му! Те май са изостанали след обект номер две.

— Добре тогава — кимна Старки. — Промяна в плана. Аз ще се погрижа за това.

— Тъй вярно, сър.

Старки изведнъж усети студенина в гърдите си и разбра, че и останалите вероятно изпитват същото. Това често им се бе случвало в боя, особено пък когато нещата се объркваха. Тогава чувствата се изостряха много. Сетивата му работеха на пълна мощност и той си даваше ясна сметка за всичко, което става наоколо, дори в периферията на зрението му. Сърцето му заби по-отчетливо, равномерно и силно. Обичаше тази напрегнатост точно преди случката.

— Може ли сега да ме оставите малко сам — попита клекналият. — Имате ли нещо против?

Изведнъж сцената бе заляна от по-ярка светлина — Браунли Харис бе включил камерата.

— Хей, това де не е някаква шибана камера?

— Позна — отвърна Старки и налетя на клекналия, преди онзи да разбере за какво става въпрос.

Хвана жертвата за дългата коса, дръпна я жестоко назад и му разряза гърлото с армейския нож.

— А жената какво представлява? — обърна се Грифин към Харис, който продължаваше да снима с камерата.

— Откъде да знам, чекиджия такъв. Сутринта като минах, момичето спеше. Не можах да я видя.

— Гаджето й беше доста прилично момче — каза Грифин. — Затова смятам, че и майката ще е такава. Скоро ще разберем.

46.

Двамата със Сампсън отново бяхме на I-95, поели към Харпърс Фери, Западна Вирджиния. Близо до това място бяха станали две брутални убийства. На този етап ФБР не бе могло да върже нищо. Нито пък местната полиция. Ние обаче направихме връзката. Тримата убийци са били там.

Отдавна не бяхме имали толкова много време за разговори. През първия час бяхме ченгета, разискващи въпроса за жертвите — двама туристи от Апалачкия маршрут — и дали има някаква връзка с Елис Купър или с жертвите от Аризона и Ню Джърси. Бяхме прочели бележките на детектива по случая. Описанията бяха мрачни и ужасяващи. Млада двойка, момче и момиче, между двайсет и трийсет години — художник график и архитект. Гърлата им бяха прерязани. Невинни деца. За убийството нямаше никакъв мотив. И двата трупа бяха боядисани с червена боя, именно заради която ни се обадиха от ФБР.

— Дай да си починем малко от кървищата — каза най-накрая Сампсън.

Бяхме някъде по средата на пътя си.

— Добра идея — кимнах. — И аз искам да си почина малко. И без това скоро ще затънем в тях до шия. Как я караш напоследък? Излизаш ли с някоя? Сериозно ли е? Интересно?

— Табита — отвърна той. — Кара. Натали, Латаша. Знаеш Натали. Тя е адвокат в една кантора. А аз чух, че твоята нова приятелка от Сан Франциско ти идвала на гости този уикенд. Инспектор Джамила Хюз, отдел „Убийства“.

Засмях се.

— Кой ти каза?

Джон сбърчи вежди в дълбок размисъл.

— Чакай да видя. Нана май беше. И Деймън. И Джени. Алекс май и той се канеше да ми каже нещо. Мислиш ли да си седнеш на задника? Доколкото разбрах, тая Джамила била нещо по-специално. Дали ще можеш да се оправиш с нея?

Отново се разсмях.

— Отвсякъде ме натискат, Джон. Всеки иска отново да се закача. Да прекратя нещастния си живот на самотник. Да си седна на задника и да заживея един хубав живот.

— Тебе те бива в това. Добър татко, добър съпруг. Поне такъв те виждат хората.

— А ти? Ти какъв ме виждаш?

— И аз виждам тия хубави неща. Но виждам и тъмната страна. Част от теб иска да бъдеш стария Клиф Хъкстъбъл4. Но друга част от теб иска да си остане голям и лош самотен вълк. Казваш, че ще оставиш полицията. Може и да го направиш. Но на теб винаги ще ти харесва ловът, Алекс.

Хвърлих кос поглед на Сампсън.

— Кайл Крейг ми каза същите неща. Почти дума по дума.

— Видя ли? — кимна Сампсън. — Кайл не е тъпак. Гадно и извратено копеле, но не и глупак.

— Щом ми харесва толкова ловът, кой от нас първи ще си седне на задника в такъв случай? Ти или аз?

— Тук няма състезание. Моят пример за семейство не беше особено добър. Знаеш го. Баща ми изчезнал, когато съм бил на три годинки. Може да си е имал причина човекът. Майка ми никога не се свъртала на едно място за дълго време. Бе твърде заета да се мотае по улиците. И двамата ме биеха като тъпан. Биеха се и помежду си. Баща ми е чупил носа на майка ми три пъти.

— Страх те е, че ще бъдеш лош баща ли? — попитах го аз. — Да не би затова да не си сядаш на задника?

Той помисли малко.

— Не съвсем. Обичам децата. Особено пък ако са си твои. Обичам и жените. А може би точно тук е проблемът — обичам жените твърде много. — Сампсън се засмя. — И жените като че ли ме харесват.

— Доколкото разбирам, знаеш характера си в такъв случай.

— Да познаваш себе си, е добре — отвърна Сампсън и се усмихна широко. — Какво ти дължа, доктор Крос?

— Не се притеснявай. Ще ти го пиша на сметката.

Пред нас на пътя се появи табела — Харпърс Фери, три километра. Там бяха задържали човек, обвинен в убийство.

Бивш военен, полковник, с чисто досие.

А в момента баптистки свещеник.

Питах се дали някой не е видял трима подозрителни мъже в района на убийството. И дали един от тях не е бил забелязан да снима с камера в ръка.

47.

Двамата със Сампсън се срещнахме с преподобния Рийс Тейт в мъничка стая в скромния арест на Харпърс Фери. Тейт беше слаб, оплешивяващ мъж с добре оформени бакенбарди, спускащи се до края на ухото му, и никак не приличаше на бивш войник. Бе се уволнил от армията през 1993 година и сега водеше баптисткото паство на Каупенс, Южна Каролина.

— Преподобни Тейт, можете ли да ни кажете какво ви се случи вчера на Апалачкия маршрут? — попитах го аз, след като се представихме. — Кажете ни всичко, което знаете. Дошли сме тук, специално, за да ви чуем.

Подозрителният поглед на Тейт се местеше от мен към Сампсън и обратно. Съмнявам се, че го правеше съзнателно, но докато се оглеждаше из малката стая, той непрекъснато се почесваше по темето. Освен това изглеждаше ужасно объркан. Явно бе изнервен и изплашен и аз в никой случай не го обвинявах, особено пък като се има предвид, че му бяха приписали двойно убийство.

— Може би вие ще отговорите най-напред на няколко въпроса — успя да промълви накрая той. — Защо вие двамата толкова сте се загрижили какво е станало на Маршрута? Ето това не разбирам. Както не разбирам и нищо от онова, което ми се случи през последните два дни.

Сампсън ме погледна. Искаше аз да обясня. Започнах да разказвам на Тейт за нашата връзка с Елис Купър и убийствата, станали край Форт Браг.

— И вие наистина вярвате, че главен сержант Елис Купър е бил невинен? — попита той, като свърших.

Кимнах.

— Да, точно така. Смятаме, че е бил накиснат, че му приписват нещо, което не е извършил. Но все още не знаем причината за това. Не знаем защо и не знаем кой.

Сампсън имаше въпрос:

— Двамата с Елис Купър виждали ли сте се, докато сте били на служба?

Тейт поклати глава.

— Никога не съм служил в Браг. Не си спомням сержант Купър и от ’Нам… Не, не съм го виждал.

Опитах се да не го насилвам. Рийс Тейт бе праволинеен и се придържаше към официалностите, затова гледах да поддържам разговора колкото е възможно по-спокоен.

— Преподобни Тейт, ние отговорихме на вашите въпроси. А сега защо и вие не отговорите на няколко от нашите? Ако сте невинен, ние сме тук, за да ви помогнем да се измъкнете от тази бъркотия. Ще ви изслушаме и ще внимаваме.

Преди да започне да говори, той се замисли.

— Сержант Купър… Признали са го за виновен, предполагам. В затвора ли е? Бих искал да говоря с него.

Погледнах към Сампсън, после отново върнах погледа си върху Рийс.

— Неотдавна сержант Купър беше екзекутиран в Северна Каролина. Мъртъв е.

Тейт бавно склони глава.

— Боже мой, Господи боже мой! Аз просто си взех една седмица, дадох си малко почивка. Обичам да ходя и да лагерувам сред природата. Това ми е останало от службата ми в армията, но на мен ми бе приятно. Едно време в Грийнсбъороу бях и скаут. Смешно ми се струва малко, като се имат предвид обстоятелствата. — Оставих го да говори. Скаутът в него искаше — изпитваше нужда — да изкара това на бял свят. — От четири години съм разведен. Ходенето сред природата ми е единственият почтен начин да избягам, да се разтоваря. В годината си вземам две седмици, плюс някой и друг ден, когато успея.

— Някой знаеше ли за запланувания ви поход по Апалачкия маршрут?

— Всички от нашата църква. Някои приятели и съседи. Това не беше никаква тайна. И защо трябва да бъде?

— А бившата ви съпруга знаеше ли? — попита го Сампсън.

Тейт помисли малко, после поклати глава.

— Ние с нея много-много не общуваме. Мога, освен това да ви кажа, че веднъж — преди да се разведем — я набих. Може би тя ме е предизвикала, но факт е, че я ударих. Това си е моя грешка. Няма никакво извинение мъж да удари жена.

— А да ни кажете за вчера? — върнах го аз на темата. — Разкажете ни всичко, което можете да си спомните.

За десет минути Тейт успя да ни разходи по всички подробности от вчерашния ден. Каза ни, че се събудил около седем часа и видял, че има мъгла. Не бързал да поеме по маршрута, затова си направил закуска в бивака и хапнал. Някъде около осем и половина тръгнал и през този ден покрил доста голяма отсечка. По пътя задминал две семейства и някаква по-възрастна двойка. Предния ден видял една майка с две дъщери и се надявал да ги стигне, но не могъл. И накрая си направил бивак някъде около седем.

— Защо сте искали да настигнете трите жени? — попита го Сампсън.

Тейт сви рамене.

— Просто си мислех. Майката беше привлекателна жена, някъде около четиридесет. Явно и трите обичаха да излизат сред природата. Помислих си, че бихме могли да вървим заедно известно време. Това е нещо обичайно по време на походи.

— Да сте виждали някой друг този ден? — попита Сампсън.

— Не си спомням необичайни срещи. Но ще си помисля. Имам време. И мотивация.

— Добре. Значи имаме две семейства, възрастната двойка, майката и двете й дъщери. Да сте виждали някои други хора на пътеката? Група мъже? Или сам мъж?

Той поклати глава.

— Не, не си спомням да съм виждал нищо подозрително. Не съм чувал никакви подозрителни шумове през нощта. Спах добре. И точно това е ползата от туризма. Сутринта станах рано и си хванах пътя към седем и половина. Беше прекрасен ден, ясен и слънчев, и можеше да се вижда с километри наоколо. Някъде към обяд полицията дойде и ме арестува.

Преподобният Тейт спря поглед върху мен. Малките му очи гледаха умолително, търсейки разбиране.

— Кълна се, че съм невинен. Не съм посягал на никого в тези гори. Нямам представа как е попаднала кръвта по дрехите ми. Дори не носех тези дрехи в деня, когато са били убити онези бедни деца. Никого не съм убил. Някой все пак трябва да ми повярва.

От думите му ме побиха тръпки и ме лъхна хлад. Сержант Елис Купър бе казал кажи-речи същото.

48.

Последният ми случай като детектив по убийствата. Доста заплетен. През последните няколко дни мислех непрекъснато за него и не ме остави и по обратния път от Харпърс Фери, Западна Вирджиния.

Още не бях предупредил в службата? Защо? Продължавах да поемам случаи, макар повечето от тях да не бяха сложни. Убили някакъв наркопласьор, но на никой не му пукаше. Двайсетгодишна съпруга бе убила тормозещия я съпруг, но това явно бе при самозащита. За мен поне бе явно. Елис Купър бе мъртъв. И сега един човек, наречен Рийс Тейт, бе обвинен в убийства, които не бе извършил.

Този уикенд го посветих на полет за Темпе, Аризона. Бях планирал среща със Сюзън Итра, чийто съпруг бе осъден за убийство на гей, служещ в армията. Госпожа Итра съдеше армията за съдебна грешка. Тя твърдо вярваше, че съпругът й е невинен и има достатъчно улики да го докаже. Трябваше да разбера дали и на лейтенант Джеймс Итра не са лепнали неизвършено от него убийство. Колко такива жертви има още?

Госпожа Итра ми отвори и изглеждаше много напрегната и уплашена. Когато влязох в хола, с изненада установих присъствието на някакъв мъж с непроницаем израз на лицето. Тя обясни, че това е адвокатът й, който дошъл тук по нейна молба. Супер.

Адвокатът бе добре загорял от слънцето мъж със сресана плътно назад побеляла коса, скъп костюм и черни каубойски ботуши. Той се представи с името Стюърт Фишър от Лос Анджелис.

— В интерес на евентуална възможност за установяване на истината за погрешното арестуване и осъждане на съпруга й, госпожа Итра даде съгласието си да разговаря с вас, детектив. Тук съм, за да защитя интересите на госпожа Итра.

— Разбирам — кимнах аз. — Вие ли бяхте адвокат на лейтенант Итра на процеса?

Непроницаемото лице на Фишър не трепна.

— Не, не бях аз. Аз съм адвокат по граждански дела. Но имам опит и в убийства. Започнах при окръжния прокурор в Лагуна Бийч. Изкарах шест години там.

Фишър продължи да обяснява, че госпожа Итра наскоро продала историята с мъжа си на Холивуд. Сега аз бях този, който трябваше да внимава.

За около половин час Сюзън Итра ми разказа каквото знаеше. Мъжът й, лейтенант Итра, никога не се бе забърквал в никакви истории. Доколкото знаела, никога не е проявявал нетърпимост към гейове, били те мъже или жени. И въпреки това го обвиняват, че отишъл в дома на двама хомосексуалисти, служещи в армията, и ги застрелял в леглото. На процеса казали, че той бил безнадеждно влюбен в по-младия мъж.

— Оръдието на убийството беше армейски револвер — казах аз. — У вас ли го намериха? На съпруга ви ли беше?

— Джим бе забелязал, че няколко дни преди убийството револверът бе изчезнал. Той бе много организирана личност, особено пък когато ставаше дума за оръжието му. И след това изведнъж револверът цъфва като по поръчка у дома, за да може да го намери полицията.

Явно Фишър реши, че съм достатъчно безобиден, и си тръгна преди мен. След като той си тръгна, попитах госпожа Итра дали мога да хвърля едно око на принадлежностите на мъжа й.

— Имате късмет, че нещата на Джим са тук — отвърна тя. — Няма да ви казвам колко пъти съм си мислела да ги дам на местните благотворители. Обаче ги преместих в стаята за гости.

Последвах я до стаята. След това тя ме остави сам. Всичко бе подредено и аз останах с впечатлението, че именно по този начин са живели Сюзън и Джеймс Итра, преди убийствата и последвалият хаос да им разбият живота. Мебелировката бе странна смесица от светло дърво и много по-тъмни антики. Масата, сложена до едната стена, бе покрита с модели на оръдия, танкове и войници от различни войни. До моделите имаше заключена витрина с различни пистолети вътре. Всички имаха етикети.

1860 г. Армейски револвер „Колт“, 44-ти калибър, 8-инчова цев.

Пушка „Спрингфийлд“, използвана във войните срещу индианците. Има оригинален щик и кожен ремък.

Пушка „Марлин“, около 1893, само с черен барут.

Отворих гардероба. Дрехите на лейтенант Итра бяха подредени според употребата им — цивилни и военни. Продължих нататък, обследвайки различните отделения.

Ровех из едно от чекмеджетата, когато се натъкнах на сламената кукла.

Стомахът ми се преобърна. Онази злокобна кукла, която намерихме в дома на Елис Купър, беше същата. Абсолютно същата… ако и двете са били купени от едно и също място. От един и същи човек? Убиеца?

След малко, в друго отделение на гардероба, намерих и втренченото око без клепач. Сякаш ме наблюдаваше внимателно. Будно, без да издава собствените си отвратителни тайни.

Поех дълбоко дъх, излязох навън и помолих госпожа Итра да дойде в стаята. Показах й сламената кукла и всевиждащото око. Тя поклати глава и се закле, че никога не е виждала тези неща в къщата си. Очите й издаваха недоумението и страха й.

— Кой е влизал в къщата ми? Сигурна съм, че тази кукла не беше тук, когато местех нещата на Джим. Абсолютно съм сигурна. Кой е сложил тези ужасни неща в къщата ми, детектив Крос?

Тя ми позволи да взема куклата и окото. Не искаше да ги вижда повече и аз не можех да я виня.

49.

През това време следствието вървеше и на друг фронт. Джон Сампсън слезе с черния си мъркюри кугар от шосе 35 и се насочи към океана. Пойнт Плезънт, Бей Хед и Мантолокинг бяха свързани помежду си крайморски общини и тъй като в момента беше октомври, бяха относително пусти.

Той спря на Ийст авеню и реши да се поразтъпче малко след пътуването от Вашингтон.

— Божичко, какъв плаж! — промърмори Сампсън под сурдинка, когато стигна по тротоара до дюните.

Морето беше само на тридесетина метра от него.

Денят бе идеален. Някъде малко над двайсет градуса, слънчево и безоблачно небе, невероятно свеж и чист въздух. Стори му се, че денят е по-хубав дори от тези през лятото, когато тук е претъпкано от летуващи, задръстващи и плажовете, и трите малки градчета с присъствието и колите си.

Гледката, разкрила се пред него, му хареса много. Тихото и спокойно крайморско градче му подейства отпускащо. Трудно бе да обясни защо, но последните няколко дни работа в полицейското управление му се бяха сторили по-трудни и отвратителни от всякога. Умът му бе почти непрекъснато зает с мисълта за смъртта на Елис Купър, с убийството му. Главата му се пръскаше от мисли. Тук това обаче престана, и то изведнъж. Усети, че може да види и чуе неща с необичайна яснота.

Въпреки това си каза, че е по-добре да се захваща за работа. Беше почти три и половина, а той бе обещал да се види с Били Хюстън в нейната къща. Съпругът на госпожа Хюстън бе обвинен в убийството на друг военен в близката база Форт Монмът. Лицето на жертвата било боядисано в бяло и синьо.

Хайде на работа, каза си той, отваряйки външната врата и тръгвайки по посипаната с мидени черупки пътечка към голямата дървена къща. Крайморската вила и околността бяха твърде прекрасни, за да бъдат истина. Той дори хареса и надписа: Намерения рай.

Госпожа Хюстън сигурно бе гледала отнякъде, защото, още щом кракът му стъпи на стълбите, вратата се отвори и тя излезе да го посрещне.

Тя бе дребна афроамериканка и много по-привлекателна, отколкото бе очаквал. Не съвсем като кинозвезда, но в нея имаше нещо, което моментално привличаше вниманието и го задържаше. Бе облечена в торбести къси панталонки и черна тениска. Бе боса.

— Е, ама и вие избрахте страхотен ден за гости — каза тя и се усмихна.

И чудесна усмивка. Беше съвсем дребна — вероятно не по-висока от метър и половина — и се съмняваше дали има и петдесет килограма.

— Е, че не е ли така всеки ден? — попита Сампсън и успя да се усмихне в отговор.

Изкачвайки се по скърцащите стъпала, той все още се съвземаше от изненадата в лицето на госпожа Хюстън.

— Всъщност — отвърна тя — много дни са такива като този. Аз съм Били Хюстън. Но вие, разбира се, знаете това.

Тя протегна ръка. Бе малка и топла и се изгуби в неговата.

Задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе имал намерение. И защо? Той предположи, че част от причината е заради онова, което бе преживяла. Съпругът на госпожа Хюстън бе екзекутиран преди почти две години и тя до самия край не бе спирала да твърди, че е невинен. А известно време и след края. Историята звучеше познато. Или пък може би в усмивката й имаше нещо, което го накара да се почувства комфортно. Тя му повлия по същия начин, по който му бяха повлияли и градчето, и прекрасното време. Хареса я веднага. Нямаше лошо в това. Поне не и на този етап.

— Искате ли да поговорим, докато се разхождаме по плажа? — предложи тя. — Може би е по-добре да си събуете обувките и чорапите. Вие сте градско момче, нали?

50.

Сампсън направи каквото му казаха. Нямаше причина да не придаде на следствието, или поне на този разговор, малко по приятен привкус. Топлият пясък приятно галеше босите му крака, докато вървеше подир госпожа Хюстън покрай къщата, след това по склона на една голяма дюна, покрита с бял пясък и рядка трева.

— Къщата ви е наистина нещо специално — каза той. — Да кажа, че е просто хубава, не е достатъчно.

— И аз мисля така — кимна тя и се извърна да го погледне с усмивка. — Но, разбира се, тази къща не е моя. Моята къща е на няколко пресечки по-навътре в сушата. Едно от малките плажни бунгала, край които сте минали по пътя си насам. Къщно дежурство за семейство О’Брайън, когато Робърт и Кати са във Форт Лодърдейл за през зимата.

— Никак не ми звучи да е лошо дежурство — забеляза той. Всъщност му прозвуча като адски добра сделка.

— Не, изобщо не е зле. — Тя бързо промени темата. — Вие искахте да говорите с мен за покойния ми съпруг, детектив. Искате ли да ми кажете защо сте тук? Откакто позвънихте, съм на тръни. Защо искате да ме видите? Какво знаете за случая на мъжа ми?

— На тръни ли? — попита Сампсън. — Че кой го употребява този израз още?

Тя се засмя.

— Май само аз. Просто ми се изплъзна. Това ме идентифицира без грешка. Дата и място на раждане. Израснах в една изполичарска ферма в Алабама, близо до Монтгомъри. Няма да ви кажа кога… И така, защо сте тук, детектив?

Двамата се спуснаха по склона на дюната по посока на морето, опънало синьо-зелената си пелена право пред тях. Бе невероятна гледка — наоколо нямаше жива душа. Всички тези прекрасни къщи, кажи-речи палати, и никой не се мярка, освен чайките.

Докато двамата бавно вървяха на север, той разказа на госпожа Хюстън за своя приятел Елис Купър и какво бе станало във Форт Браг. Реши да не й казва за другите убийства на военни.

— Сигурно ви е бил много добър приятел — отбеляза тя, когато Сампсън спря да говори. — Явно не се отказвате лесно.

— Аз не мога да се откажа. Той бе един от най-добрите ми приятели. Прекарахме три години заедно във Виетнам. Той бе първият по-възрастен мъж в живота ми, който се държеше както трябва. Бащата, когото никога не съм имал. — Тя кимна, но не продължи темата. На Сампсън това му хареса. Все още не можеше да свикне колко дребна беше. Мина му през ума, че може да я носи под мишница, без изобщо да усети, че носи нещо. — Другото нещо, госпожо Хюстън, беше, че съм абсолютно убеден, че Елис Купър е невинен. Наречете го шесто чувство, наречете го както искате, но съм сигурен в това. И той ми го каза точно преди да го екзекутират. Това не мога да го понеса. Просто не мога.

Тя въздъхна и по лицето й премина болка. На Сампсън му стана ясно, че тя още не бе преодоляла смъртта на мъжа си и начина, по който тя бе дошла, но не се бе задълбавала в подробностите. Това бе интересно. Тя явно бе доста целенасочена личност.

Той спря, тя — също.

— Какво има? — попита тя най-сетне.

— Не говорите за себе си с лекота, нали — каза той.

Тя се засмя.

— О, не е така. Когато се захвана, правя го. Понякога доста често, повярвайте ми. Но мен ме интересуваше какво имате да кажете вие, как ще го кажете. Искате ли сега да ви разкажа за мъжа ми? Какво му се случи? Защо и аз съм сигурна, че е невинен?

— Искам да чуя всичко за мъжа ви — отвърна Сампсън. — Моля ви.

— Уверена съм, че Лорънс беше убит — започна тя. — Бе убит от щата Ню Джърси. Но някой друг искаше смъртта му. Искам да знам кой уби мъжа ми точно толкова, колкото и вие искате да узнаете кой е убил вашия приятел Елис Купър.

51.

Сампсън и госпожа Били Хюстън спряха и седнаха на пясъка пред една голяма къща, която имаше най-малко десетина стаи. В момента бе празна, със затворени капаци на прозорците, което се стори на Сампсън огромно разхищение на пространство. Той познаваше хора във Вашингтон, които живееха в изоставени блокове без прозорци, без отопление и течаща вода.

Не можеше да откъсне очи от къщата. Беше на три етажа, с тераси от всички страни на горните два. На дюните бе забита голяма табела, на която пишеше: Тези дюни са частна собственост. Минавайте само по пътеката. Глоба 300 долара. Тия хора се отнасят сериозно към собствеността си или към нейната красота, а може би и към двете, помисли си той.

Загледана в синия простор на морето, Били Хюстън започна да говори:

— Нека ви разкажа за нощта, през която стана убийството — каза тя. — Работех като медицинска сестра в общинския медицински център в Томс Ривър. Смяната ми свърши към единайсет часа и се прибрах у дома към единайсет и половина. Лорънс почти винаги ме чакаше. Обикновено си разказвахме как е минал денят ни. Сядахме на дивана. Гледахме малко телевизия. Предимно комедии. Той беше едър мъж като вас и казваше, че може да ме носи в малкото си джобче. — Сампсън не я прекъсваше, просто слушаше разказа й. — Онова, което си спомням за онази нощ, бе това, че тя бе толкова обикновена, детектив. Лорънс гледаше Шоуто на Стив Харен, а аз се наведох и го целунах. Той ме настани в скута си и двамата поговорихме малко. После се качих горе да се преоблека… Когато се върнах, си налях една чаша вино и го попитах иска ли да му направя пуканки. Не искаше. Внимаваше с теглото си, защото понякога през зимата напълняваше. Беше в игриво настроение, шегуваше се, беше спокоен. Не напрегнат или стресиран. Никога няма да забравя това. Докато си наливах виното, на вратата се звънна. Вече бях права, затова аз отидох да отворя. Военна полиция. Те ме избутаха настрана и арестуваха Лорънс за някакво ужасно убийство, станало същата вечер, само няколко часа преди това. Спомням си как гледах мъжа си, а той гледаше мен. Поклати глава, изпаднал в абсолютно недоумение. Нямаше начин да се преструва. После каза на полицаите: „Правите голяма грешка, момчета. Аз съм сержант от въоръжените сили на САЩ“. И именно тогава едно от ченгетата го свали на колене с удар на палката.

52.

Опитвах се да забравя, че работя по случай. Че разнасям със себе си гадна сламена кукла и всевиждащото око на злото. По следите на убийци. Но аз винаги съм бил неуморим.

Влязох във фоайето на „Уиндъм Бътс“ в Темпе и там намерих Джамила. Бе долетяла от Сан Франциско дотук, за да се видим. Така го бяхме планирали.

Носеше оранжева копринена блузка и около раменете си бе наметнала по-тъмен пуловер в същия цвят. На китките й подрънкваше тънка гривна, а на ушите проблясваха миниатюрни обички. Изглеждаше точно като за Долината на слънцето, както наричаха района на Финикс, Скотсдейл, Меса, Чандлър и Темпе.

— Подозирам, че вече го знаеш — казах аз, приближавайки се и прегръщайки я силно, — но си страшно красива. Направо забравям да дишам.

— Така ли? — попита тя с престорена изненада. — Страхотен начин да започнем уикенда.

— И не съм единственият, който мисли така. Всички във фоайето те гледат.

Тя се засмя.

— Е, сега вече знам, че говориш истината.

Джамила ме хвана за ръка и двамата тръгнахме да излизаме от фоайето. Изведнъж се спрях, завъртях я така, че да попадне в прегръдките ми, взрях се в лицето й за момент и после я целунах. Бе дълга и прекрасна целувка, защото я бях пазил специално за този момент.

— Ти също изглеждаш много добре — каза тя след целувката. — Ти винаги изглеждаш добре. Ще ти кажа една тайна. Когато за първи път те видях на летището в Сан Франциско, тогава ти ме накара да забравя да дишам.

Аз се засмях и обърнах очи към тавана.

— Я по-добре да се качваме горе в стаята, преди да сме загазили тук.

Джамила се наведе и ме целуна бързо.

— И здравата може да загазим. — И отново бърза целувка. — Аз такива неща не правя, Алекс. Какво става с мен? Какво ме е прихванало?

Прегърнахме се още веднъж, след което се отправихме към асансьорите.

Стаята ни беше на най-горния етаж, с изглед към начупения от небостъргачите хоризонт над Финикс, а също и към водопад, чиято вода се разбиваше на ситен прах в един плувен басейн. Далеч по-нататък можеха да се видят алеи за джогинг, туристически пътеки, тенис кортове и голф игрище. Казах на Джамила, че онзи футболен стадион, дето се вижда там, сигурно е „Сън Девил“.

— Сигурно там играят „Аризона Стейт“ — заключих аз.

— Искам да ми разкажеш всичко за Темпе и футбола в Аризона — каза Джамила, — но по-късно.

— О, нямаш проблем.

Прекарах леко пръсти по копринената блуза.

— Чувството е страхотно.

— Затова е направено така.

Бавно плъзнах ръце по блузата, по раменете й, по връхчетата на гърдите й, по корема. Разтрих леко раменете й, тя се притисна към мен и изпусна едно дълго „ммммм, дааааааа, моля и благодаря“. Получи се нещо като импровизиран танц и никой от нас не знаеше какво ще стане в следващия момент. Бе толкова хубаво, че отново сме заедно.

— Няма защо да бързаме — промърмори тя в рамото ми, — нали?

— Няма. Разполагаме с всичкото време на света. Знаеш ли, това в полицейските кръгове се нарича клопка.

— Да, вярно е. Напълно си давам сметка. Освен това е и засада. Може би трябва просто да се предадеш.

— Добре тогава, предавам се, инспекторе.

Нямаше нищо друго, освен нас двамата. Нямах представа накъде сме тръгнали, но бях се научил просто да вървя по-нататък, да изпитам насладата от всеки миг, без да се притеснявам за направлението. В последно време не се бях срещал с жена до момента, в който Джамила дойде във Вашингтон.

— Докосването ти е най-нежното от всички — прошепна тя. — Невероятно е. Не спирай.

— И твоето.

— Изглеждаш изненадан.

— Малко — признах си аз. — Може би защото, докато работехме, ми показваше само едната страна на монетата. Печено и неумолимо ченге.

— За теб това проблем ли е? Печеното и неумолимо ченге?

— Не е — отвърнах аз. — И печеното и неумолимо ченге харесвам. Поне докато не започнеш да ми демонстрираш груба игра.

Джам моментално ме блъсна на леглото, после падна върху мен. Целувах й бузите, устните, очите, ушите. На вкус и на мирис беше прекрасна. Усещах пулса й под кожата й. Няма да бързаме.

— Когато бях малка, бях голяма мъжкарана — каза тя. — Играех бейзбол, футбол. Исках баща ми и братята ми да ме харесват.

— И те харесваха ли те?

— О, да. Ти какво си мислиш? Бях номер едно в женския бейзбол в щата.

— И още ли те харесват?

— Така си мисля. Да, харесват ме. Баща ми малко се разочарова, че не отидох да играя за „Гигантите“. — Тя се засмя. — Щях да му стъжня живота на Бари Бондс.

Джамила ми помогна да си сваля панталона, а аз през това време разкопчах полата й. Потреперих, едва се сдържах. Всичкото време на света.

53.

Когато Сампсън приключи разговора си с госпожа Били Хюстън, бе станало много късно да се връща чак до Вашингтон, освен това му харесваше приморската атмосфера, затова се регистрира в хотел „Конъвър Бей Хед“, който Били му бе препоръчала.

Тъкмо влизаше в стаята си, когато телефонът иззвъня и той се запита кой ли може да му се обажда тук, в този хотел.

— Да? — вдигна той слушалката. — Джон Сампсън.

Кратко мълчание. После:

— Обажда се Били. Госпожа Хюстън.

Той седна на ръба на леглото изненадан, но по устните му заигра усмивка. Определено не бе очаквал да му се обади, пито изобщо да я чуе повече.

— Ами… здрасти. Не съм говорил с вас от… няколко минути. Да не сте забравили да ми кажете нещо?

— Не. Всъщност да, забравих. Дошли сте да помогнете, а аз не направих нищо, за да се почувствате по-добре. Бихте ли дошли на вечеря у дома тази вечер? Вече съм започнала да готвя нещо, така че моля ви, не отказвайте. Какво има да губите? А съм и добра готвачка.

Сампсън се поколеба. Не беше сигурен дали това е добра идея. Не че вечерята с Били Хюстън щеше да бъде за него неприятно служебно задължение. Беше… ами… потенциално неудобна ситуация, може би конфликт на интереси.

Въпреки това, както тя самата бе казала, какво имаше да губи? И какво толкова би му навредило?

— Чудесна идея. Много ще ми бъде приятно. В колко часа да дойда?

— Когато ви е удобно. Нищо официално, детектив. Веднага щом дойдете, ще включа фурната.

— Какво ще кажете за след час? Добре ли е? Между другото казвам се Джон, а не Детектив.

— Мисля, че вече ми го каза. Вече знаеш, че се казвам Били, и ако нямаш нищо против, го предпочитам пред госпожо Хюстън. Добре тогава, ще те чакам след час.

Тя затвори, а Сампсън подържа слушалката още няколко секунди. Като си помисли сега, да вечеря с Били Хюстън, не му се стори никак лоша идея. Вече нямаше търпение да тръгне, докато се събличаше и се отправяше към банята.

Това нищо официално му звучеше като музика.

54.

От централния супермаркет в Бей Хед, Сампсън купи букет цветя и бутилка червено вино и докато вървеше към вилата, се запита дали не прекалява. Цветя. Вино. Ама какво става тук?

Дали не изпитваше чувство на вина относно факта, че мъжът на тази жена може да е бил убит? Или че бе станала вдовица преждевременно? Дали пък нямаше нещо общо е Елис Купър? Или пък тук ставаше дума само за Били Хюстън и самия него?

Той се спря пред вратата с мрежата, която водеше към кухнята на вилата, и почука леко.

— Били? — подвикна Сампсън.

Били? Така ли трябва да се обръща към нея?

Нямаше представа защо, но се бе притеснил за безопасността й. Защо? Никой не би искал да направи каквото и да било на Били, нали? Въпреки това притеснението си бе притеснение. Истинските убийци се навъртаха някъде наоколо. А защо не и тук, в Ню Джърси?

— Отворено е — подвикна тя отвътре. — Влизай. Аз съм на верандата.

Той мина през кухнята и я намери да приготвя малка маса, сложена на верандата, обърната към морето. Страхотно място за вечеря. Плетени столове покрай перилата. Люлеещ се стол, боядисан в синьо, за да подхожда на щорите.

Над върховете на дюните се виждаше морето и непрестанно подухваната от вятъра трева, с която бяха обрасли тук-там.

Погледът му обаче се върна отново на нея. Бе облякла снежнобяла тениска и избелели дънки и пак бе боса. Косата й бе събрана отзад на конска опашка. На устните си бе сложила съвсем леко червило.

— Здрасти. Помислих си защо да не хапнем тук. Нали няма да ти е хладно? — попита го тя, намигвайки.

Сампсън пристъпи към обширната веранда. Откъм океана подухваше лек бриз, който тук, на верандата, почти не се усещаше. Във вечерния въздух се носеше миризма на море.

— Идеално е — отговори той.

И наистина беше така. Температурата беше добра, а също така и масата, която тя бе приготвила, а и изгледът към океана беше нещо специално. Такива неща в Южен Вашингтон не се намираха.

— Нека ти помогна — предложи той.

— Добра идея. Можеш да нарежеш зеленчуците и да довършиш салатата. Или пък да наглеждаш фурната.

Сампсън се усмихна, без да се усети.

— Май няма кой знае какъв избор. Ще нарежа салатата. Неее, майтапя се. С удоволствие бих се заел с фурната. Само ако обаче не ме караш да си слагам шапка и престилка с някой умен лаф на нея.

Тя се засмя.

— Нямам такива неща. Видя ли къде е уредбата? Там има няколко диска. Избери си каквото искаш.

— Това тест ли е?

Били отново се разсмя.

— Не, ти вече мина всички тестове. И точно затова те поканих на вечеря. Спри да се притесняваш за мен и за теб. Няма да се счупим. Ще бъде забавно. Повече, отколкото предполагаш.

55.

Бе права с твърдението си, че нощта е специална. Това го посмути малко, но за няколко часа той почти изцяло забрави за Елис Купър. Сампсън бе обикновено тих, докато не опознаеше някой достатъчно добре. Отчасти можеше да се нарече стеснителност, поради това, че е много висок и стърчи като телеграфен стълб кажи-речи, с каквато и компания да се събере. Но бе достатъчно честен със себе си, за да знае, че не би искал да си губи времето с хора, които не означават нищо за него и никога няма да означават.

Били бе различна и той го разбра още откакто разговаря за първи път с нея. Това, което го изненада, бе фактът, че обичаше да я слуша да говори за каквото и да било. Ежедневните й грижи в Мантолокинг — двете й деца, Андрю, първокурсник в Ратгърс, и Кари, последна година в гимназията в Монмът. Океанските приливи и как те подкопавали брега. Както и още куп неща. Освен че гледаше деца по къщите, тя още работеше на пълен работен ден като медицинска сестра в спешната клиника, специализираше травми при възрастните. Бе участвала в спасителни акции с хеликоптери към големите травматични центрове в Нюарк и Филаделфия. А много отдавна дори бе работила като сестра в армията.

Двамата отвориха дума за мъжа й чак след края на вечерята. По-точно Сампсън започна. Бе станало по-хладно и те се преместиха в дневната. Били запали камината и огънят запука весело и започна да разпръсква приятна топлина из стаята.

— Имаш ли нещо против да поговорим за Лорънс още малко? — попита Сампсън, когато двамата седнаха на дивана до камината. — Не е необходимо да го правим сега, ако не искаш.

— Не, всичко е наред. Наистина. Нали затова дойде.

Изведнъж нещо привлече погледа на Сампсън. Той се надигна от дивана и се приближи към стъклената кутия до камината. Бръкна в нея и извади сламена кукла.

Е, това сега бе наистина странно. Той я огледа внимателно. Бе сигурен, че е точно копие на онази, която бе видял в дома на Елис Купър. Сега се уплаши от нея, защото я бе намерил в дома на Били. Какво правеше тази кукла тук?

— Какво е това? — попита тя. — Каква е тая зловеща кукла? Не си спомням да съм я виждала преди. Какво има? Изведнъж стана сериозен.

— Видях такава кукла в къщата на Елис Купър — призна той. — От Виетнам е. Виждал съм много такива из селата там. Ставаше дума, доколкото си спомням, за зли духове и мъртъвци. Тези кукли са лошо предзнаменование.

Тя дойде и застана до него.

— Може ли да я видя?

Тя я огледа също така внимателно и поклати глава.

— Прилича на нещо, което Лорънс би донесъл у дома, предполагам. Сувенир. Да му напомня за смъртта. Честно казано, нямам спомен да съм я виждала. Не е ли странно? И това ме подсети, че завчера намерих едно огромно, отвратително око. Също в такава кутия. Бе толкова… зло, че го хвърлих.

Сампсън задържа погледа й.

— Странно съвпадение — каза той, клатейки глава. Мислеше си как Алекс отказва да вярва в тях. — Значи мъжът ти никога не ти е споменавал за сержант Елис Купър, така ли?

Били поклати глава. Вече изглеждаше леко стресната.

— Не. Той рядко говореше за войната. Никак не я харесвал, докато бил там. Още по-малко я харесваше, когато се върна тук и имаше повече време да мисли за времето, прекарано там.

— Разбирам го напълно. Когато се върнах пак във Вашингтон, ме изпратиха да служа няколко месеца във Форт Майър в Арлингтън. И една събота се прибрах у дома — както бях с униформа. Слязох от автобуса в центъра на Вашингтон. Едно бяло момиче в торбести дънки се приближи и се изплю на униформата ми. Нарече ме убиец на бебета. Докато съм жив, няма да го забравя. Толкова се бях ядосал, че се обърнах и се махнах по най-бързия начин. Онова хипарче си нямаше представа какво става там, какво означава да стрелят по теб, да губиш приятели, да се биеш за страната си.

Били се обхвана с ръце и бавно се залюля напред-назад.

— Не знам какво да ти кажа за Лорънс. Според мен щеше да го харесаш. Всички го харесваха. Той беше много отзивчив, добър баща на децата ни. Беше грижовен и любвеобилен съпруг. Преди да умре, ми позволиха да поговоря с него двайсет минути. Той ме погледна в очите и каза: „Не съм убил оня младеж. Моля те, направи така, че децата да знаят това. Моля те, Били“.

— Да — кимна Сампсън. — Елис Купър също каза нещо подобно.

В хола настъпи тишина. За първи път между тях настъпи нещо като неудобство. Най-накрая Сампсън се почувства задължен да проговори:

— Радвам се, че се обади, Били. Тази вечер бе прекрасна за мен. Благодаря ти. Трябва вече да тръгвам. Става късно.

Тя стоеше до него и не се помръдна. Сампсън се наведе и леко я целуна по бузата. Божичко, колко малка беше!

— Ти наистина мислиш, че ще се счупя — обади се тя и после се засмя. — Всичко е наред.

Тя го изпрати до колата. И двамата се почувстваха задължени да говорят и разговорът им се въртеше все около прекрасната нощ край океана.

Сампсън се вмъкна в колата, а Били се обърна и си тръгна към къщи. Той я гледаше замислено в гърба и си мислеше, че ето на, тази вечер свършва и той няма вече никога да я види. Освен това малко се притесняваше за нея. Как е попаднала сламената кукла в къщата й?

Тя се спря на стълбите, сложила ръка на перилото. После, сякаш забравила нещо, Били бързо се върна при колата.

— Аз… ъъъ… — започна тя и млъкна.

За първи път, откакто се бяха видели, тя изглеждаше нервна. Несигурна в себе си.

Сампсън пое ръцете й в своите.

— Питах се дали не би могла да ми предложиш още едно кафе — каза той бавно.

Тя се засмя тихичко и поклати глава.

— Винаги ли си толкова галантен?

Сампсън сви рамене.

— Не. Никога през живота си не съм се чувствал така.

— Е, хайде да влизаме.

56.

Беше почти полунощ и двамата с Джамила се бяхме потопили до шията в посребрената от луната потрепваща вода в басейна, откъдето се виждаха и градът, и пустинята. Небето над главите ни сякаш бе безкрайно. От летището на Финикс се издигна огромен самолет и аз се сетих за трагедията в Световния търговски център. Питах се дали някой от нас би могъл да погледне самолет, без да си помисли за същото.

— Не ми се иска да излизам от тази вода — промърмори тя. — Искам завинаги да си остана така. Прекрасно е тук. Небето сякаш няма край.

Притиснах Джам към себе си и усетих сърцето й, тупащо срещу гърдите ми. Нощният въздух в пустинята бе хладен и затова в басейна бе още по-приятно.

— И на мен не ми се излиза — прошепнах аз в бузата й.

— Тогава защо работим тая работа? Живеем в големи градове. Ловим убийци. Работим много, а ни плащат малко. Да не би да сме пристрастени към убийствата?

Погледнах в дълбоките й кафяви очи. Това бяха уместни въпроси, въпроси, които аз самият си бях задавал стотици пъти, и особено през последните няколко месеца.

— Едно време ми изглеждаше добра идея. Но не и точно сега.

— Мислиш ли, че може някога да напуснеш? Да минаваш без ежедневната доза адреналин? Нуждата да усещаш, че това, което правиш, е важно? Не съм сигурна, че бих могла да мина без това, Алекс. — Бях казал вече на Джамила, че вероятно скоро ще напусна полицията във Вашингтон. Тогава тя кимна и каза, че ме разбира, но аз се запитах дали наистина ме разбира. Колко пъти се е сблъсквала с убийци? Губила ли е някога партньор? — И така — продължи тя. — Все заобикаляме тази тема. Какво мислиш за нас двамата, Алекс? Има ли надежда за две ченгета, избягали от натиска на работата?

Усмихнах се.

— Мисля, че се справяме отлично. Разбира се, говоря само за себе си.

— Мисля, че ще се съглася. — Джамила също се усмихна. — Твърде рано е да се каже. Но ни е забавно, нали? Цял ден не съм се сещала, че съм детектив. Това все пак е начало.

Целунах я по устните.

— Нито пък аз. А и забавното не е за подценяване. Цял живот няма да ми омръзне. Много по-хубаво е от това да разследваш убийства.

— Така ли, Алекс? — Тя се усмихна широко и ме притисна още по-плътно към себе си. — Това за теб добре ли е? Е, и за мен е добре. И за момента е достатъчно. Много ми е хубаво тук. Тази нощ. И ти имам доверие, Алекс.

И аз се чувствах по същия начин.

Малко преди полунощ.

В планинския басейн, с изглед към Финикс и голямата шир на пустинята.

— И аз ти вярвам — прошепнах аз, а във въздуха големият самолет на Американ Еърлайнс разцепваше нощния въздух над главите ни.