Четири слепи мишки

57.

В неделя късно вечерта, в единайсет, се върнах във Вашингтон. Вървях с доста по-бодра стъпка и усмивката не слизаше от лицето ми. За два дни бях забравил какви главоболия ме очакват във връзка със следствието и причината за това беше Джамила.

Нана ме чакаше в кухнята. Какво беше това? Тя седеше на масата без обичайната си чаша чай и без книжка за четене. Когато ме видя да влизам, тя ми махна да отида при нея и ме прегърна.

— Здравей, Алекс. Добре ли пътува? Каза ли на Джамила много здраве от мен? Дано да си.

Вгледах се в кафявите й очи. Сториха ми се малко печални. Не можеше да скрие от мен тя такива неща.

— Какво има?

Страхът вече бе стиснал сърцето ми. Болна ли беше? Сериозно ли?

Нана поклати глава.

— Не, нищо няма, момчето ми. Просто не можех да заспя. Как е Джамила? — попита тя и очите й се разведриха.

Нана определено я харесваше. И това не можеше да скрие.

— О, тя е добре и също ви изпраща много поздрави. Липсвате й. Надявам се да я склоня пак да дойде, но, разбираш ли, тя си е калифорнийка до мозъка на костите.

Нана кимна.

— Надявам се пак да ни посети. Джамила е наистина силна жена. Този път си намери еша с нея. Нямам нищо против, че се е родила на запад. Тъй или иначе, според мен Оукланд прилича повече на Вашингтон, отколкото Сан Франциско. Не мислиш ли?

— О, да, абсолютно.

Продължих да се взирам в очите на Нана. Не разбирах. Тя не се заяждаше с мен по начина, по който обикновено го правеше. Какво ставаше тук? Няколко минути мълчахме. Също необичайно и за двама ни. Обикновено се заяждахме един друг, докато единият от нас накрая не се предадеше.

— Аз съм на осемдесет и две години, знаеш. Никога не съм се чувствала на седемдесет, на седемдесет и пет, че дори и на осемдесет. Обаче, Алекс, сега изведнъж усетих възрастта си. Аз съм на осемдесет и две. Месец или два повече или по-малко няма значение.

Тя пое ръката ми в своята и леко я стисна. Тъгата в очите й се бе върнала, а с нея ми се стори, че долових и малко страх. В гърлото ми се надигна буца. Нещо ставаше с нея. Какво? Защо не иска да ми каже?

— Напоследък в гърдите ми се появи лека болка. Не ми стига дъх. Ангина ли е, какво е, не го знам. Не е добре, изобщо не е добре.

— Ходи ли при доктор Ролман? — попитах я аз напрегнато. — Или при Бил Монтгомъри?

— Ходих при Кайла Коулс. Бе дошла в квартала да лекува някакъв мъж през няколко къщи.

Нищо не разбирах.

— Коя е тази Кайла Коулс?

— Доктор Кайла прави домашни визити в Саутийст. Събрала е десетина-петнайсет лекари и сестри, които идват в квартала и помагат на хората. Тя е страхотен лекар и добър човек, Алекс. Много добри неща прави. Много я харесвам.

Леко настръхнах.

— Нана, няма нужда да прибягваш към благотворителност. Имаме достатъчно пари, за да ходиш при доктор по твой избор.

Нана затвори очи, стискайки ги здраво.

— Моля те. Чуй ме. И обърни внимание на това, което ще ти кажа. Аз съм на осемдесет и две години и няма да живея вечно. Колкото и да ми се иска. Но досега съм успявала да се погрижа за себе си и възнамерявам да продължа да го правя. Харесвам и вярвам на Кайла Коулс. Тя е моят избор.

Нана се надигна бавно от масата, целуна ме по бузата и отиде да си легне. Поне се бяхме сдърпали отново.

58.

По-късно тази нощ се качих в кабинета ми на тавана. Всички бяха заспали и къщата бе утихнала.

Обичах да работя, когато всичко бе мирно и тихо както сега. Отново се захванах със случая с военните — просто не можех да го извадя от главата си. Пък и не исках. Тела, боядисани в ярки цветове. Смразяващите кръвта сламени кукли. И още по-страшното всевиждащо око. Невинни военни, получили погрешно смъртна присъда и екзекутирани.

И един бог знаеше още колко военни са предвидени за екзекуция?

Трябваше да се прегледа много материал. Дори само няколко от тези екзекуции да бяха свързани, това щеше да е страхотен удар за армията. Продължих да правя проучванията си, разрових фактите и ситуацията със сламените кукли и злокобното око. Пуснах търсене в Лексис-Нексис, където имаше информация от повечето местни и национални вестници, както и от по-известните международни издания. Много детективи подценяват полезността на вестникарското проучване, но аз не съм от тях. Разрешавал съм престъпления, използвайки информация, подадена на пресата от полицейски служители.

Прочетох репортажа за един бивш военен от Хаваи. Бе обвинен в убийството на петима мъже за периода от 1998 до 2000 година. С изтезания. Бе осъден на смърт и си чакаше изпълнението на присъдата.

Продължих нататък. Чувствах, че нямам никакъв друг избор, освен да продължавам напред.

Преди по-малко от три месеца един капитан бе убил двама младши офицери в Сан Диего. Бе осъден и очакваше изпълнение. Жена му обжалваше. Той бе осъден на базата на ДНК улики.

Отбелязах си наум, че може би няма да е зле да поговоря с този човек.

Работата ми изведнъж бе прекъсната от шума на стъпки по стълбите.

Някой се качваше насам.

И бързаше.

Адреналинът заля целия ми организъм като гореща вълна. Бръкнах в едно от чекмеджетата на бюрото и сложих ръка на пистолета там.

В стаята изведнъж се втурна Деймън. Бе плувнал в пот и изглеждате адски разстроен. Нана ми бе казала, че той спи в стаята си. Явно случаят не бе точно такъв. Та той даже не си е бил у дома!

— Деймън? — надигнах се смаян аз. — Къде си бил?

— Тате, ела с мен, моля те! Приятелят ми. Рамон е зле! Тате, мисля, че той умира!

59.

Изтичахме долу до колата ми и по пътя Деймън ми разказа какво се е случило с приятеля му Рамон. Ръцете му трепереха неудържимо.

— Той взе Е, тате. От два дни го взема.

Знаех какво е това Е, което всъщност беше последният популярен наркотик в района на Вашингтон, особено сред учениците.

— Рамон не беше ли на училище? — попитах го аз.

— Не. И вкъщи не се е прибирал. Криеше се в една запусната къщичка край реката.

Познавах района около реката и подкарах натам с червена лампа на покрива и виеща сирена. Познавах Рамон Рамирес, както и родителите му — бяха музиканти и наркомани. Рамон играеше баскетбол с Деймън. Беше на дванайсет години. Питах се дали и Деймън е нагазил и колко, но сега не беше време за такива въпроси.

Спрях колата и двамата с Деймън влязохме в порутената къща, съвсем близо до Анакостия. Къщата беше триетажна и повечето от прозорците й бяха заковани с дъски.

— Идвал си тук и преди? — попитах аз Деймън.

— Да, идвал съм. Дойдох да помогна на Рамон. Не можех да го оставя просто така, нали?

— Беше ли Рамон в съзнание, когато го остави?

— Да. Но зъбите му бяха здраво стиснати и след това започна да повръща. От носа му потече кръв.

— Добре, дай да видим как е. Не изоставай.

Притичахме по някакъв тъмен коридор и свърнахме зад ъгъла. Миришеше на изгнил боклук и неотдавна пален огън.

И тогава дойде изненадата. В малката стаичка пред нас имаше двама санитари и една лекарка — и тримата се бяха надвесили над момчето. Виждах черните маратонки на Рамон и навитите крачоли на панталоните му. Не помръдваше.

Лекарката се надигна. Бе висока и едра жена, с приятно лице. Не я познавах. Приближих се към нея и й показах картата, която не я впечатли особено.

— Аз съм детектив Крос — представих се. — Как е момчето?

Жената впери тежък поглед в мен.

— Аз съм Кайла Коулс. Работим по случая. Все още не знам. Някой се обадил на 911. Ти ли се обади?

Последният въпрос бе отправен към Деймън. През това време разбрах, че това е лекарката, за която ми говори Нана.

Деймън веднага отговори:

— Да, госпожо.

— А ти да си вземал някакъв наркотик? — попита го тя.

Деймън ме погледна, после отново върна погледа си към доктор Коулс.

— Не вземам наркотици. Тъпо е.

— Обаче твоят приятел взема, нали? Ти с тъпаци ли дружиш?

— Аз се опитвах да му помогна. Това е всичко.

Погледът на доктор Коулс бе суров, но тя само кимна.

— Вероятно си му спасил живота.

Двамата с Деймън чакахме в мрачната и воняща стая, докато накрая разбрахме, че Рамон ще прескочи трапа. Този път. Кайла Коулс стоя там през цялото време. Въртеше го, опипваше го и се надвесваше над него като ангел пазител. Преди да го отнесат към линейката, Деймън каза няколко думи на Рамон. Видях го как му стисна ръцете. Беше почти два часът, когато най-сетне излязохме от съборетината.

— Добре ли си? — попитах аз.

Той кимна, но изведнъж целият започна да трепери, заби глава в ръката ми и заплака.

— Няма, няма. Всичко е наред — успокоявах го аз. — Всичко е наред.

Обгърнах раменете на Деймън и двамата се отправихме към къщи.

60.

Томас Старки, Браунли Харис и Уорън Грифин се качиха на различни самолети за Ню Йорк, като всички тръгнаха от летище „Рали-Дърам“. Така бе по-безопасно и далеч по-умно, а те винаги работеха с убеждението, че в края на краищата те са най-добрите. Не биваше да правят грешки. Особено пък сега.

Старки се качи на самолета, излитащ от Северна Каролина в пет часа. Бе запланувал да се срещне с останалите в мотел „Палисейд“ в Хайланд Фолс, Ню Йорк. Съвсем близо до Военната академия „Уест Пойнт“. Там трябваше да извършат убийство. Всъщност две убийства.

След което тази дълга задача можеше да се смята за приключена.

Какво беше казал командирът на Мартин Шийн в Апокалипсис сега? „Запомни следното, капитане. Никой не ти е възлагал никаква задача. Никаква задача няма“. Старки си помисли, че тази работа е била същата като тяхната — дълга мисия. Всяко убийство бе особено. През последните два месеца това бе четвъртото пътуване на Старки до Ню Йорк. Той все още не знаеше за кого работи, никога не се бе срещал с копелето.

Въпреки всичко изпита увереност, докато полетът на „Делта“ го отнасяше нататък във вечерния въздух. Той поговори малко със стюардесата, но без оттенък на невинен флирт в гласа, както би постъпил в друг случай. Не искаше да го запомнят, затова заби нос в трилъра на Том Кланси, който си бе купил на летището. Старки обичаше да се оприличава на героите на Кланси, като Джек Кларк и Джон Патрик Райън.

Когато самолетът се изравни и започнаха да сервират питиета, Старки започна да прехвърля плана за убийствата в главата си. Този план не съществуваше черно на бяло — беше само в главата му. А също и в главите на Харис и Грифин. Надяваше се те да нямат произшествия, преди той да е стигнал тази вечер до Уест Пойнт. В близкото градче Ню Уиндзър имаше нощен клуб със стриптийз, наречен „Спалнята“, но те бяха обещали, не няма да мърдат от хотела.

Най-сетне Старки се облегна назад, затвори очи и започна отново да смята. Бе внушаваща спокойствие и комфорт процедура, особено пък сега, когато бяха близо до края.

100000 долара на човек за първите три удара.

150000 за четвъртия.

200000 за петия.

250000 за Уест Пойнт.

500000 премия, когато цялата работа бъде свършена.

А тя вече почти бе свършена.

И Старки все още не знаеше кой дава парите за убийствата и защо.

61.

Над Хъдсън, близо до Уест Пойнт, бяха надвиснали остри и стръмни скали. Старки познаваше района добре. По-късно тази нощ той мина по главната улица на Хайланд Фолс, минавайки покрай не особено внушително изглеждащи мотели, пицарии и сергии. Мина през Тайър Гейт с наблюдателната й кула отгоре и войника с каменно лице на пост пред нея. Убийство в Уест Пойнт, мина му през ума. Боже господи!

Старки спря да мисли за работата, отлагайки я за малко по-късно, и се опита да се потопи в атмосферата на Уест Пойнт. Да долови впечатления и спомени. Старки бе кадет едно време тук, плебей, също като двете кадетчета, които в момента тичаха към казармата. Колко пъти бе ревал кадетския девиз: „Винаги по трудния път, сър!“.

Господи, обичаше това място — възгледите, дисциплината, цялата физическа подготовка.

Кадетската църква се издигаше високо на хълма, гледаш към долината. Кръстоска между средновековна катедрала и крепост, тя все още доминираше над целия околен пейзаж. Кадетското градче бе пълно с огромни сиви сгради, създаващи впечатление за крепост. Всепоглъщащо чувство за солидарност и постоянство. Което скоро щеше яко да пострада.

Харис и Грифин го чакаха наблизо. Цял час щяха да наблюдават поред къщата на Бенет на Бартлет Луп — района в Уест Пойнт, определен за офицерите и техните семейства. Къщата бе зидана, с бяла лента по средата и потънала в огромни ластуни бръшлян, плъзнал по всички стени. От комина лениво се издигаше струйка дим. Това бе жилище с четири спални и две бани. На картата бе отбелязано като Жилище 130.

Някъде около девет и половина тримата убийци разузнаха и около голф игрището. Не можаха да видят никого из хълмистото игрище, което всъщност бе една от границите на военната академия. От другата страна на запад минаваше Шосе 9W.

— Май ще се окаже по-лесно, отколкото мислехме — забеляза Уорън Грифин. — И двамата са си вкъщи. Отпуснати. Свалили гарда.

Старки му хвърли неодобрителен поглед.

— Аз пък не мисля така. Тук има една приказка. „Винаги по трудния път, сър!“ Не я забравяй. Не забравяй също така, че Робърт Бенет е бил в специалните войски. Това не ти е някакъв си градски свещеник, спрял малко да подремне на Апалачкия маршрут.

Грифин застана мирно.

— Виноват, сър. Няма да се повтори.

Малко преди десет часа тримата се промъкнаха през храсталака и малката горичка, завършваща до задния двор на жилище 130. Старки отмести един боров клон и пред погледа му се разкри къщата.

После в кухнята видя и самия полковник Робърт Бенет.

Герой от войната, баща на пет деца, съпруг от двайсет и шест години насам, бивш член на специалните войски във Виетнам.

Бенет държеше в ръка чаша червено вино и като че ли наглеждаше приготвянето на вечерята. Появи се и Барбара Бенет. Всъщност тя вършеше цялата работа. Тя протегна ръка, взе чашата му и отпи малко. Бенет се наведе и я целуна. Много влюбени са за мъж и жена, женени от двайсет и шест години. Много жалко, помисли си Старки, но не каза нищо.

— Хайде да действаме — каза той. — Последното парченце от пъзела.

И това наистина бе пъзел. Дори и за убийците.

62.

Робърт и Барбара Бенет тъкмо бяха седнали да вечерят, когато тримата въоръжени до зъби мъже нахлуха през задната врата в кухнята. Полковник Бенет видя оръжията и камуфлажите им, отбелязвайки си механично, че никой от тях не бе с маска. Видя лицата на всички и си каза, че положението едва ли би могло да бъде по-зле.

— Кои сте вие? — едва успя да проговори Барбара. — Робърт, кои са тия? Какво означава това?

За съжаление полковник Бенет се опасяваше, че знае точно кои са те и може би дори кой точно ги е изпратил. Не беше сигурен, но му се стори, че познава единия от тях от много отдавна. След малко му дойде и името — Старки. Да, Томас Старки. Боже господи, защо сега? След толкова време?

Единият от тях дръпна живописните пердета на двата кухненски прозореца. После с едно движение на ръката смете чиниите и чашите на пода. Бенет разбра, че го прави за драматичен ефект.

Другият мъж притискаше автомата си в челото на Барбара Бенет.

В кухнята се възцари пълна тишина.

Полковник Бенет погледна жена си и сърцето му се сви. Сините й очи бяха широко отворени и трепереше.

— Всичко ще е наред — каза й той с най-спокойния глас, който успя да постигне.

— О, така ли, полковник? — обади се Старки за първи път.

Той направи знак на третия от хората си. Мъжът сграбчи бялата блуза на Барбара отпред и с рязко движение я разкъса. Барбара ахна и се опита да се прикрие с ръце. След това копелето дръпна и сутиена й. Това, разбира се, бе също за ефект, но не попречи на мъжа да втренчи поглед в гърдите й.

— Оставете я на мира! — ревна Бенет така, сякаш издаваше заповед. — Няма да я пипате!

Човекът, когото той разпозна като Старки, го удари с ръкохватката на пистолета си. Бенет се срина на пода и си помисли, че челюстта му е счупена. Замалко не припадна, но успя все пак да остане в съзнание. Едната му буза бе прилепена към студените плочки на кухненския под. Трябваше бързо да състави план — дори и един отчаян план щеше да му свърши работа.

Старки бе застанал точно над него. И нещо бе превъртял сякаш. Говореше на виетнамски.

Някои от думите бяха познати на полковник Бенет. Бе провеждал достатъчно разпити по време на войната, когато бе командир на разузнавачите и ги бе водил във Виетнам и Лаос.

После Старки превключи на английски.

— Нека ви е страх, полковник. Тази нощ ще страдате много. Вашата жена също. Имате да изплащате грехове. Знаете какви са. Тази нощ жена ви също ще научи вашето минало.

Полковник Бенет се престори, че припада. И когато един от нападателите се наведе над него, той се оттласна от пода и посегна към пистолета му. Да стигне до пистолета му, бе единствената мисъл, изпълнила мозъка на Бенет. Взе го.

Но в този момент някой го удари жестоко по главата. И докато ударите продължаваха да се сипят, Старки отново закрещя на виетнамски. Полковник Бенет видя как един от тях удря жена му в лицето без никаква причина.

— Не! Не я пипайте, за бога!

— Mày sẽ nhìn co ấy chềt — ревна Старки на виетнамски.

Сега ще гледаш как тя умира.

— Trong lúc tao hỏi mày.

Докато аз те разпитвам, свиньо.

— Mày thấy cảnh này có quen không, Робърт?

Звучи ли ти познато, Робърт?

После Старки пъхна цевта на пистолета в устата на полковник Бенет.

— Спомняте ли си това, полковник? Спомняте ли си какво стана после?

63.

Двамата със Сампсън пристигнахме в Уест Пойнт малко след пет часа във вторник вечерта. Тук всичко се бе превърнало в пълна лудница.

От ФБР спешно ми се бе обадил Рои Бърнс. В Уест Пойнт станало убийство и самоубийство, новината за което — още щом стигнала до Вашингтон — породила известни подозрения. Многократно награждаван военен, полковник, убил жена си, а след това и себе си.

Двамата със Сампсън отлетяхме за летище Стюърт в Нюбъри, след това минах с кола двайсет и петте километра до Уест Пойнт. Паркирахме колата отпред и последните няколко пресечки до офицерския район ги изминахме пеша.

Улиците бяха преградени с жълта лента и затворени за движение. Журналистите също бяха тук, но военната полиция ги държеше далеч. Дори кадетите изглеждаха разтревожени и загрижени.

— Много гъсти сте станали с Бърнс от ФБР — забеляза Сампсън, докато вървяхме към местопрестъплението на Бартлет Луп. — Доста помага човекът.

— Втълпил си е, че може да отида на работа при тях — казах аз.

— И? Може ли да отидеш?

Усмихнах му се, но нито потвърдих, нито отрекох.

— Мислех, че ще я зарежеш тая полицейска работа, готин. Нали такъв ти беше големият план?

— Още не знам нищо със сигурност. Ето ме тук, поел заедно с теб към поредното местопрестъпление на някакво заплетено убийство. Същите лайна, само дето денят е друг.

— Значи още си налапал въдицата, Алекс. Зле, както винаги, нали?

Поклатих глава.

— Не, аз не съм лапнал по случая, Джон. Аз само ти помагам. Забрави ли как започна тази работа? Разплата за Елис Купър.

— Да, ама и ти си лапнал. Не можеш да решиш тоя пъзел. Това те ядосва. А си и адски любопитен. Ето това си ти, Алекс. Ловец.

— Аз съм това, което съм… — Поклатих глава, усмихнах се и довърших: — … казал Попай моряка.

64.

Къщата на семейство Бенет бе също оградена с лента и отцепена. Двамата със Сампсън се легитимирахме на нервния военен полицай, поставен пред района на местопрестъплението. Бях готов да се закълна, че не е виждал нищо такова през живота си. За съжаление обаче аз бях виждал.

След като си сложихме найлонови терлици, ни бе разрешено да изкачим трите каменни стъпала, водещи в къщата. Там ни посрещна офицер от КСО на име Пат Конт. Военните оказваха „сътрудничество“ заради другите случаи. И за да демонстрират добрата си воля, бяха извикали и екип от оперативния технически отдел на ФБР.

Убийствата явно бяха станали в кухнята. Оперативните ръсеха с прах за отпечатъци и снимаха сцената от всички ъгли.

Стиснахме си ръцете с Конт и той ни разказа каквото знаеше, или по-точно — каквото си мислеше, че знае на този етап.

— Засега мога да ви кажа само онова, което е очевидно. Както изглежда, полковник Бенет и жена му са се скарали и караницата е прераснала във физическо насилие. Известно време силите, изглежда, са били равни. После Бенет извадил служебния си револвер. След което я гръмнал в слепоочието. А след това и себе си. Приятелите им разправят, че двамата с жена му били близки, но често се карали, понякога даже си посягали. Както виждате, стрелбата е станала в кухнята. По някое време снощи.

— Това ли мислите, че е станало? — попитах аз Конт.

— На този етап това мога да заявя.

Поклатих глава и усетих как гневът ми надига глава.

— На мен ми бе казано, че поради вероятна връзка на този случай с другите мога да очаквам пълно сътрудничество тук.

Капитан Конт кимна.

— И точно това получихте, пълното ми сътрудничество. Моля да ме извините, имам работа.

И той се отдалечи.

Аз се загледах смаян в отдалечаващия се гръб, а Сампсън само сви рамене.

— Не го виня. Аз също не бих искал някой да се меси в работата ни.

— Добре тогава, хайде да се намесваме.

Отидох при момчетата от ФБР да видя дали няма да узная нещо повече. Хората работеха съвестно и с присъщата им съсредоточеност преглеждаха основно кухнята. Като се има предвид обичайната доза неприязън към ФБР, забележително е уважението, което се отдава на оперативните им работници. Причината е, че те са много, ама много добри.

Двама души от екипа им правеха снимки на кухнята. Трети, облечен в бели, стерилни дрехи, наречени „заешко костюмче“, търсеше влакна и косми с помощта на някаква необичайна светлина. На ръцете си всички имаха найлонови ръкавици, а на краката — терлици от същата прозрачна материя. Шефът им се казваше Майкъл Фескоу — вече се познавах с него, откакто дойде да изследва местопрестъплението на Апалачкия маршрут.

— КСО и на вас ли оказва пълно съдействие? — попитах го аз.

Той се почеса по главата.

— Мога да ти кажа моята версия, но тя е малко по-различна от тази на капитан Конт.

— Моля — кимнах аз.

Фескоу започна:

— Убийците, които и да са били, са положили големи усилия както с хореографията, така и с почистването. Правили са го и преди. Те са абсолютни професионалисти. Също като убийците в Западна Вирджиния.

— Колко са? — попитах го аз.

Фескоу вдигна три пръста.

— Трима. Изненадали са семейство Бенет точно като са седнали да вечерят. И са ги убили. Тези мъже — те не са изпитали и най-малко колебание. Можеш да ме цитираш.

65.

Време бе за празнуване! Войната бе свършила. В ресторант „Спаркс“, на Източна Четиридесет и шеста улица в Манхатън, Старки, Харис и Грифин си поръчаха неприлично големи, полусурови пържоли, поръсени с големи скариди. Най-доброто място, където човек можеше набързо да се почувства щастлив, бе Ню Йорк.

— Три години, но най-сетне всичко свърши — каза Харис, вдигайки чаша коняк, четвъртия му след тази обилна вечеря.

— Освен ако тайнственият ни благодетел не си промени намеренията — предупреди ги Старки. — Стават и такива неща. Още един удар. Или някакво усложнение, което не е било предвидено. Което обаче не означава, че тази вечер няма да си направим купона.

Браунли Харис довърши вечерята си и попи устните си със салфетката.

— Утре се връщаме в Роки Маунт. Хубав живот. Не изглежда лош. Най-накрая излизаме от играта, непобедени и ненадминати. Никой не може да ни пипне вече.

Уорън Грифин само се хилеше. Беше се накиснал вече. Харис също. Но не и Старки, който в момента каза:

— Тази вечер обаче ще си направим купона. Заслужаваме си го, и още как! Също като едно време в Сайгон, Банкок, Хонконг. Нощта е млада, а ние сме пълни с пакости, пикня и оцет. — Той се наведе към приятелите си. — Искам тази вечер да изнасилвам и да грабя. Това е наше право.

След като излязоха от ресторанта, тримата приятели се отправиха пеша към Източна Петдесет и втора улица, между Първо авеню и Йорк. Къщата, пред която се спряха, бе зидана и бе виждала и по-добри времена. Четири етажа. Без портиер. Старки я знаеше под името „Азия“.

Той натисна звънеца отвън и долепи ухо до домофона. Бе идвал тук и преди.

Обади се страстен женски глас.

— Здравейте. Може ли да чуя паролата, господа.

Старки я каза на виетнамски. Сребро. Мерцедес 11.

— Сáс em đang chớ. Em đẹp hết xảy — отвърна гласът.

Дамите ви чакат, а те са невероятни.

Ключалката избръмча и тримата влязоха.

— Ние също — отвърна Старки по посока на заглъхналия домофон и тримата се изсмяха.

Старки, Харис и Грифин изкачиха стълбите, постлани с червен килим. Точно когато стигнаха до първата площадка, пред тях се отвори обикновена сива врата.

Една млада азиатка, стройна и мургава, на не повече от осемнайсет години и невероятно красива, застана пред тях, разкрачила крака. Носеше черен сутиен и тъмни гащички, дълги до бедрата чорапи и обувки с високи токове.

— Здравейте — каза тя на английски. — Аз съм Ким. Добре дошли. Много добре изглеждате. За нас явно също ще бъде забавно.

— Ти също си много красива. Ким — отвърна Старки на виетнамски. — И английският ти е безупречен.

След тези любезни слова той извади револвера си и го насочи между очите на момичето. — Не казвай нито дума повече, иначе ще умреш. В същата секунда, Ким. Кръвта и мозъкът ти ще боядисат пода и стените.

Той избута момичето в голям хол, където на диваните седяха още три момичета. И те бяха млади, азиатки и също много красиви.

Бяха облечени в копринени пеньоари в бледолилаво, червено и розово, обувки с високи токове в същия цвят и чорапи. Все от луксозни марки.

— Запазете мълчание, дами — заповяда Старки, насочвайки оръжието ту към едната, ту към другата. — Не искам да чувам нито дума.

— Шшт — прошепна Браунли Харис и допря показалец до устните си. — Никой няма да пострада. И ние не го искаме. Повярвайте ми, мои малки азиатски куклички.

В дъното на хола имаше врата и Старки я отвори. Там изненада една по-възрастна жена, вероятно онази, която им се бе обадила по домофона, както и един мъж в черна тениска и къси гащета. Двамата енергично ядяха китайска храна от картонени кутии.

— Никой няма да пострада — каза Старки на виетнамски, затваряйки вратата след себе си. — Горе ръцете!

Мъжът и жената бавно вдигнаха ръце и Старки ги застреля със заглушения си револвер. После влезе малко по-навътре, посегна към някаква техника и спокойно извади касета. Охранителната камера на входа бе заснела идването им, разбира се.

Старки остави отпуснатите окървавени трупове и се върна в хола. Купонът бе започнал без него. Браунли Харис целуваше и галеше красивото момиче, което им бе отворило вратата. Бе придърпал Ким и притискаше мъничката й устица в своята. А тя бе твърде изплашена, за да окаже съпротива.

— Mấy cái này mới đem lại nhiều kỷ niệm — каза на виетнамски Старки и се усмихна не само на приятелите си, но и на момичетата.

От такива неща остават спомени.

66.

Те бяха правили това много пъти преди това и не само в Ню Йорк. Бяха „празнували“ победи в Хонконг, Сайгон, Франкфурт, Лос Анджелис и дори в Лондон. Всичко бе започнало в Южен Виетнам, когато бяха още млади момчета на около двайсетина години, войната бушуваше и лудостта се вихреше навсякъде около тях. Старки наричаше това „жажда за кръв“.

Четирите азиатки бяха ужасени и именно това пришпорваше Старки. Направо пламваше като кибрит, като гледаше страха в очите им. Според него всички мъже пламваха по този начин, макар че малко от тях биха си признали.

— Искаме купон — ревна той отново на виетнамски. — Днес е празник.

Старки разбра имената на момичетата — Ким, Лан, Сузи и Хоа. Всички бяха хубави, но Ким бе истинска красавица. Стройно и гъвкаво тяло с малки гърди, деликатни черти — най-доброто от заплетеното генетично наследство, в което бе намесена китайска, френска и индийска кръв.

В малката кухня Харис намери бутилки с уиски и шампанско. Пусна ги в обръщение и накара и момичетата да пият.

Алкохолът ги поуспокои, но Ким продължаваше да пита за собственичката. От време на време звънецът отдолу звънеше. Английският на Ким беше най-добър, затова тя бе инструктирана да казва, че за тази нощ момичетата са наети за частен купон.

— Елате друг път, моля. Благодаря ви.

Грифин отведе две от момичетата на по-горния етаж. Старки и Харис се спогледаха и обърнаха очи към тавана. Още щом Грифин се качи горе, Старки наостри уши към ставащото там. Добре че поне им бе оставил по едно хубаво момиче за тях двамата с Браунли. Ким и Лан.

Старки покани Ким на танц. Очите й представляваха проблясващи в тъмновиолетово процепи. С изключение на осем сантиметровите си токове Ким вече бе съвсем гола. По радиото започна една стара песен на „Ярдбърдс“. Докато танцуваше, Старки си спомни, че виетнамките се притесняваха от ръста си, поне в компанията на американци. Или пък дали не беше обратното — американците да се притесняват от ръста си? Или дължината?

Харис говореше на Лан на английски, подавайки й бутилка шампанско.

— Пий. Ама не с устата, мойто момиче.

Момичето го разбра, седна на дивана и бутна гърлото на бутилката между краката си. Изля малко шампанско вътре, после комично избърса устни.

— Бях жадна — обясни тя на английски.

Шегата разсмя останалите и разчупи малко леда.

— Bạn cũng phải uớng nừa — каза момичето.

И ти пий.

Харис се засмя и подаде бутилката на Ким. Тя само повдигна единия си крак и бутна бутилката вътре — без изобщо да сяда. И продължи да танцува със Старки, без да сваля бутилката, разливайки шампанско по пода и обувките си. Всички се смееха.

— Мехурчетата ме гъделичкат — каза Ким и седна на дивана. — И сега ме сърби. Не искаш ли да ме почешеш малко? — попита тя Старки.

Автоматичният нож се появи в ръката й сякаш като по магия. Ким замахна към Старки, но без да се опитва да го мушне. И после писна:

— Махай се оттука! Махай се веднага! Или режа!

Старки си извади револвера. Беше съвсем спокоен и хладнокръвен. Посегна към радиото и изключи музиката. Тишина. И страх. Напрежението в стаята рязко се повиши. За всички, с изключение на Томас Старки.

— Dững, dững! — извика Ким. — Hãy dẹp súng òng sang một bên đi bồ.

Не, не! Махни пистолета.

Старки тръгна към малката Ким. Не го беше страх от ножа, сякаш бе уверен, че не му е писано да умре по такъв начин. Изби ножа от ръката й и притисна цевта на револвера към черепа й.

По гладките бузи на момичето се затъркаляха сълзи. Старки ги избърса. Тя му се усмихна и прошепна:

— Hãy yêu tôi đi, anh bạn.

Искам да правиш любов с мен, войнико.

Тялом Старки беше в апартамента, но духом бе във Виетнам. Ким трепереше и на него това му харесваше. Тоталният контрол, който изпитваше, злото, което бе способен да направи — всичко това наелектризираше целия му организъм.

Той погледна към Харис, който също си бе извадил оръжието, и приятелят му разбра. Той просто знаеше.

Двамата дръпнаха спусъците едновременно.

Момичетата отхвръкнаха към стената, блъснаха се в нея и се свлякоха бавно на пода. Ким се тресеше в предсмъртни гърчове, но успя да прошепне:

— Защо?

Застанал разкрачен срещу нея, Старки само сви рамене.

От горния етаж долетя звукът от още две падащи на пода тела — Сузи и Хоа. Уорън Грифин ги бе изчакал. Той също знаеше.

Бе също като в долината Ан Лао, Виетнам.

Където бе започнала цялата тази лудница.

67.

Като приключихме с къщата на полковник Бенет, двамата със Сампсън отседнахме в хотел „Тайър“, който се намираше точно в комплекса на „Уест Пойнт“. Продължавах да си мисля за тримата убийци и как правеха така, че все им се разминаваше. Този път нямаше никакви бои и нито една от жертвите не бе нагласена така, че да изглежда като самоубийство. Въпреки това усещах, че почеркът е един и същ. Не изпитали и най-малкото колебание. Така го бе нарекъл агент Фескоу.

На сутринта двамата със Сампсън се срещнахме на закуска в ресторанта на хотела, с изглед към величествената Хъдсън, чиито води се влачеха стоманеносиви в далечината. Заговорихме за ужасното убийство на двамата Бенет и се питахме дали имат нещо общо с другите, дали убийците не са се опитали да променят почерка си.

— А може и да има още убийства, за които ние просто не знаем — предположи Сампсън. — Кой знае колко души са убити до този момент? Или пък откога започват? — Сампсън си наля още една чаша димящо кафе. — Всичко се свежда до тримата убийци. Тук са били, Алекс. Трябва да са същите трима мъже.

Не можех да не се съглася с него.

— Трябва да се обадя тук-там по телефона, а след това се махаме. Искам да се уверя, че местната полиция проверява дали някой е видял трима души, които не са оттук.

Качих се обратно в стаята си и се обадих на директора Бърнс. Нямаше го, затова оставих съобщение. Исках да се обадя на Джамила, но в Калифорния беше още рано, затова си включих компютъра и й пуснах един дълъг имейл.

И чак след това видях, че имам ново съобщение.

Оказа се, че е от Джени и Деймън. Отново ми триеха сол на главата, че пак ме няма вкъщи, макар че бях отсъствал само една нощ. Кога съм щял да се върна? Ще им донеса ли някакъв сувенир от Уест Пойнт? Какво ще кажа за по един дълъг и блестящ меч, например? А също и един за малкия Алекс.

Имаше и още едно съобщение.

Не беше от децата.

Нито от Джамила.

68.

Тримата убийци са били тук. Не можех да се отърва от тази мисъл, усещах го с кръвта си, с цялото си тяло.

Двамата със Сампсън минахме по главната алея, водеща към Тайър Хол. На плаца встрани маршируваха няколко кадети, излезли на единично обучение. Когато се приближихме по-близо, видях, че в земята, на местата, където кадетите трябва рязко и безупречно да променят посоката, са набити малки колчета. Усмихнах се. През ума ми мина мисълта колко неща в живота ни са просто илюзия. Може би дори и „фактите“, които събирах по този случай.

— Какво мислиш за помощта, която получаваме? — попита Сампсън. — От оня Пехотинец. Не ми харесва, Алекс. Много е удобно, много лесно. Във всички тези случаи с убийства става дума за накисване на други хора.

— Прав си, нямаме никаква причина да вярваме на информацията, която получаваме. Така че не й вярвам. От друга страна обаче, наистина така и така сме тук, защо да не поговорим с Хандлър. Нищо няма да ни стане.

Сампсън поклати глава и промърмори със съмнение:

— Дано.

Веднага като прочетох имейла от Пехотинеца, се бях обадил в катедрата по история. Бяха ме уведомили, че професор Хандлър в момента е на лекция, която ще продължи от единайсет до обяд. Имахме да „убием“ двадесет минути, затова пообиколихме малко из академията. Огледахме Уошингтън Хол — огромна триетажна сграда, където могат да седнат да обядват всички кадети едновременно. Казармите „Айзенхауер“ и „Макартър“, кадетската църква, както и някои неповторими изгледи към реката.

Покрай нас непрекъснато течеше поток от забързани кадети. Бяха облечени в сиви ризи с дълги ръкави, с черни връзки, сиви панталони с черни галони и колани с месингови катарами, които светеха като слънца от непрекъснатото лъскане.

И всички бързаха. Беше заразително.

Тайър Хол беше огромна сива постройка, по която нямаше прозорци. Вътре класните стаи изглеждаха едни и същи — подредени във формата на подкова банки, така че всеки да е на първия ред.

Двамата със Сампсън изчакахме в коридора Хандлър да си свърши лекцията.

След малко кадетите започнаха да излизат, но не по начина, по който го правеха студентите. Излизаха организирано, без бързане, което всъщност не би трябвало да ме изненадва, обаче бе интересно да се гледа. Защо студентите от всички университети не постъпват така? Защото никой не ги кара? Е, по дяволите, кой го е грижа? Все пак гледката ми направи голямо впечатление. Толкова деца с ясно подчертана целенасоченост и решимост. Е, на повърхността поне.

Професор Хандлър излезе от стаята последен. Бе едър, стегнат мъж малко над метър и осемдесет, с късо подстригана, по военному, посребрена коса. Вече знаех, че е служил два пъти във Виетнам, имаше степен магистър по изкуствата от университета във Вирджиния и докторат от Пен Стейт. Поне това пишеше в сайта на Уест Пойнт.

— Ние сме детективи Крос и Сампсън — казах аз, като се приближих към него. — Може ли да поговорим?

Хандлър направи физиономия.

— Какво има, детективи? Да не би някой кадет да е сгазил лука?

— Не, не — поклатих глава. — Кадетите ви са направо за образец.

По устните на Хандлър заигра усмивка.

— О, ще останете изненадан. Те само изглеждат така, детектив. Така че щом не става въпрос за някой от питомците ни, за какво тогава искате да говорим? Робърт и Барбара Бенет? Вече говорих за тях с капитан Конт. Мислех, че със случая се занимава КСО.

— Точно така — побързах да го уверя аз. — Обаче убийствата понякога изглеждат малко по-сложни, отколкото ви се струва на пръв поглед. Също като кадетите в Уест Пойнт.

Сбито, доколкото успях, разказах на Хандлър за другите случаи, по които работехме двамата със Сампсън. Не му казах за имейла от Пехотинеца, който всъщност ни бе довел при него. Докато му обяснявах, забелязах един друг преподавател от съседната класна стая. Той бе понесъл кофа вода и гъба и бършеше дъската, подготвяйки я за следващия час. Всички класни стаи имаха едни и същи кофи, едни и същи гъби. Ега ти системата.

— Според нас има връзка с нещо ужасно, което е станало във Виетнам — продължих аз с обясненията си. — Може би убийствата са започнали още оттам.

— Служил съм в Югоизточна Азия. Две мисии — осведоми ни Хандлър. — Във Виетнам и Камбоджа.

— Аз също — обади се Сампсън. — Две мисии.

Изведнъж, без никаква особена причина, Хандлър се притесни. Очите му се свиха и започнаха нервно да оглеждат коридора. Кадетите вече ги нямаше, явно хукнали към Уошингтън Хол да обядват.

— Да поговорим — най-накрая каза той, — но не в комплекса на академията. Минете да ме вземете довечера от къщи. Жилище деветдесет и осем. Ще отидем някъде другаде. Елате точно в осем.

Той погледна Сампсън, после мен, след което се обърна и си тръгна.

Забързан.

69.

Имах чувството, че сме близо до нещо много важно в Уест Пойнт и може би свързано с полковник Хандлър. Когато темата се прехвърли на Виетнам, в очите му бе пробягало нещо неуловимо, не бих могъл да кажа точно какво. Може би убийствата са започнали оттам.

Полковникът бе направил резервации в един, както той се изрази, „изключително забутан“ италиански ресторант в Нюбърг, наречен „Ил Ченаколо“5. Тъкмо натам се бяхме запътили по магистралата „Сторм Кинг“ — крайбрежен, виещ се покрай Хъдсън, път с прекрасни гледки към реката, проблясваща с водите си на трийсетина метра под нас.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Защо не искахте да говорите с нас по-близо до дома си? — попитах аз полковника най-сетне.

— Двама от най-добрите ми приятели току-що бяха убити там — отвърна той.

Запали цигара и издуха дима. Бе станало съвсем тъмно и по планинския път не се виждаха никакви светлини за ориентир.

— Мислите, че семейство Бенет са били убити? — попитах го.

— Не мисля, а знам.

— А знаете ли защо?

— Може би. Чували сте за синята стена на мълчание у полицията? При военните е същото, само дето стената е сива. Обаче е по-висока, по-дебела и е изградена от време оно.

Трябваше да му задам един въпрос. Просто не можах да се сдържа.

— Вие ли сте Пехотинеца, полковник? Защото ако сте, трябва да ни помогнете.

Хандлър сякаш не разбра.

— Какъв Пехотинец? Не разбирам за какво говорите.

Разказах му, че един човек периодично ми подава информация, включително и името му.

— Може да сте сметнали, че е време вече да се видим очи в очи — завърших аз.

— Не, аз може сега да ви кажа едно друго. Но то е само заради Боб и Барбара Бенет. Не съм Пехотинеца. Никога не съм влизал във връзка с вас. Вие дойдохте при мен. Не помните ли?

Колкото и убедително да звучеше, не знаех дали да му вярвам или не, но все пак трябваше да установя самоличността на Пехотинеца. Питах Хандлър за имена на други хора, които евентуално биха помогнали на следствието. И той ми даде няколко американски, а също и южновиетнамски, които може би биха проявили готовност да помогнат.

Гласът му звучеше глухо откъм задната седалка на колата:

— Не знам кой влиза във връзка с вас, но ако бях на ваше място, не съм сигурен, че щях да му повярвам. А точно пък сега никак не съм сигурен дали изобщо бих повярвал на когото и да било.

— Дори и на вас ли да не вярваме, полковник?

— Особено пък на мен — отвърна той и се засмя.

— По дяволите, аз съм преподавател.

В огледалото за задно виждане се появиха чифт фарове. До този момент нямаше кой знае какво движение, а и повечето коли пътуваха в противоположната посока, на юг.

Изведнъж Сампсън се обърна към Хандлър с повишен тон:

— Защо не ни кажете какво всъщност става, полковник? Колко хора още искате да умрат? Какво знаете за тия убийства?

Точно в този момент чух изстрел и звук от счупено стъкло. Колата отзад ни беше настигнала. Напрегнах поглед и видях шофьора, а зад него, на задната седалка, мъж, наведен през прозореца с пистолет в ръка.

— Залегнете! — викнах аз на Хандлър и Сампсън.

— Прикрийте се!

Зад нас се разнесоха още изстрели. Рязко завъртях волана наляво. Колата поднесе жестоко и пресече двойната разделителна линия. Хандлър изрева отзад:

— Внимавай! Внимавай, по дяволите!

Слава богу, бяхме уцелили прав участък от пътя. Скочих на педала за газта, за да набера малко скорост, но не можах да се измъкна от преследващата ни кола.

Тя все още бе в дясната лента, обаче аз се бях прехвърлил в лентата за насрещното движение.

Сампсън вече бе извадил револвера си и отвръщаше на огъня. Още няколко куршума удариха колата ни. Другата кола караше плътно зад нас. Не можех да се отърва от нея. Карах с над сто и четиридесет километра в час по този виещ се път, предназначен най-много за сто. От лявата ми страна имаше банкет, а след това идваше склонът на планината, отдясно, оттатък съседната лента, започваше стръмен склон надолу, стигащ чак до Хъдсън, и там смъртта бе сигурна.

Карах твърде бързо, за да мога да различа лица в другата кола. Кои, по дяволите, бяха тия?

Внезапно стъпих здраво на спирачките и колата занесе жестоко, завъртайки се на сто и осемдесет градуса. Сега вече и ние бяхме насочени на юг, пак към Уест Пойнт. Настъпих педала на газта до пода и с ужасяваща бързина стигнах пак сто и четиридесет.

Разминах се с две коли, поели на север — и двете писнаха негодуващо с клаксоните си. Прави бяха хората да се сърдят. Карах по средата, и то с петдесет километра в час над разрешената скорост. Сигурно са си помислили, че съм луд или пиян, или най-вероятно и двете.

Когато разбрах, че вече никой не ни гони, намалих.

— Хандлър? Полковник? — подвикнах аз.

Никакъв отговор. Сампсън се надвеси над задната седалка да провери.

— Уцелили са го, Алекс.

Отбих на банкета, спрях и светнах плафона.

— Лошо ли? Жив ли е?

Видях, че са го уцелили два пъти. Един път в рамото и един път отстрани в главата.

— Мъртъв е — каза Сампсън. — Заминал си е.

— А ти добре ли си? — попитах го.

— Да — отвърна той. — Не аз съм бил мишената, а това хлапе в другата кола умееше да стреля. Целта му е била Хандлър. Току-що загубихме първата си истинска нишка.

Запитах се дали не сме загубили и Пехотинеца.

70.

Нищо друго не може така да те накара да се съсредоточиш, но и да кипне кръвта ти, както опит да ти бъде отнет животът.

Безполезно беше да бързаме така, но въпреки това двамата със Сампсън откарахме Оуен Хандлър в спешното отделение на болницата в Уест Пойнт. Бе обявен за мъртъв около девет часа. Сигурен бях, че го докарахме вече мъртъв. Стрелецът в другата кола бе ужасяващо точен, професионален убиец. Трима мъже ли бяха в преследващата ни кола?

Местната полиция и КСО на Уест Пойнт ни разпитаха. Капитан Конт дори дойде лично да ни види, изразявайки загриженост за безопасността ни, но също така ни зададе поне двадесет въпроса, сякаш ние бяхме заподозрените. Конт ме уведоми, че следствието вече било поето лично от коменданта на Уест Пойнт, генерал Марк Хътчинсън. Каквото и да означаваше това.

След това генерал Хътчинсън лично се появи в болницата. Видях го да говори с капитан Конт, след това в коридора на болницата се събраха още няколко офицери с мрачни лица. Но Хътчинсън не дойде да говори с нас. Нито дума съчувствие или най-обикновена проява на загриженост.

Какво странно и грубо поведение. Това направо можеше да влуди човек. Сивата стена на мълчанието, казах си аз, припомняйки си думите на Оуен Хандлър. Генерал Хътчинсън си тръгна, без дори да се опита да говори с нас. Това никога нямаше да го забравя.

През цялото време, докато се намирах в Уест Пойнт, не можах да се отърва от една мисъл: Нищо друго не може така да те накара да се съсредоточиш, но и да кипне кръвта ти, както опит да ти бъде отнет животът. Бях разтърсен от нападението над полковник Хандлър, но бях и адски бесен.

Част от мотива за това не беше ли касапницата при Ми Лай и на други подобни места? Гняв? Страх? Нуждата от отмъщение? По време на бой стават немислими неща. Трагедиите са неизбежни. Винаги е било така. Какво се опитваха да прикрият военните сега? Кой бе изпратил убийците след нас тази вечер? Кой бе убил полковник Хандлър и защо?

Двамата със Сампсън отново прекарахме нощта в хотел „Тайър“. Генерал Хътчинсън бе решил да постави двама военни полицаи на етажа, за да ни пазят. Не мисля, че това бе необходимо. Ако убийците искаха да ни очистят, нямаше да ни позволят да се измъкнем.

Продължавах да размишлявам — в колата имаше двама мъже.

А в убийствата във Форт Браг и Уест Пойнт бяха участвали трима.

Не можех да спра да мисля за този факт.

Трима, не двама.

Най-накрая се обадих на Джамила и споделих с нея всичко, което се бе случило. Детектив на детектива, приятел на приятеля. На нея също не й харесаха действията на военните, и по-специално на генерал Хътчинсън. Само един обикновен разговор с нея — и вече се чувствах божествено.

Помислих си дали да не й се обаждам по-често, например всяка вечер.

И постепенно заспах с тази мисъл в главата.

71.

На другата сутрин нюйоркските вестници тръбяха за убийството на четири момичета на повикване, тяхната мадам и охраната. Жените бяха виетнамки и тайландки и само поради този факт аз се свързах с детектива, заел се с разследването в Манхатън. До този момент нюйоркската полиция не бе стигнала доникъде със случая. Помислих си дали да не отида дотам, но други, по-належащи, неща не ми даваха мира.

Имаше една важна нишка, която дори не бях се захващал сериозно да проверя — Пехотинеца. Кой, по дяволите, беше той? Или тя. И защо се свързваше с мен по имейла? Какво се опитваше да ми каже тази тайнствена личност?

Оуен Хандлър ми беше дал няколко имена и аз помолих Рон Бърнс да провери няколко от тях. Най-интересният за мен беше Тран Ван Лу, бивш разузнавач от южновиетнамската армия, който понастоящем живееше в Съединените щати.

Обаче имаше една уловка, и то голяма. Тран Ван Лу чакаше изпълнение на смъртна присъда във Флорънс, Колорадо. Бе признат за виновен в убийството на девет души в Ню Арк и Ню Йорк. Знаех някои неща за федералния затвор във Флорънс и дори веднъж ходих дотам. Това бе втората уловка. Там лежеше Кайл Крейг, моят зъл дух. Той също чакаше изпълнение на смъртна присъда.

Затворът във Флорънс бе едно от онези, така наречени места за задържане със супермаксимална сигурност. Такива вече бяха въведени в трийсет и девет щата. Отделението на смъртниците се намираше в блок с усилена сигурност — нещо като затвор в затвора. Оказа се небиеща на очи пясъчножълта сграда с изключително засилена охрана както отвън, така и отвътре. Това бе утеха за мен, тъй като вътре се намираше Кайл Крейг, а той винаги се бе отнасял с презрение към сигурността на затворите.

Двама души тежковъоръжена охрана ме съпроводиха до отделението на смъртниците. Докато вървяхме по иначе празния и ярко осветен коридор, слухът ми не долови нищо от обичайния хаотичен шум, присъстващ във всеки затвор, но мислите ми и без това блуждаеха из други места.

Бях пристигнал в Колорадо около обед. На домашния фронт нямаше нищо ново и се надявах тази вечер да си бъда у дома във Вашингтон. Обаче Нана не пропускаше нито една възможност. Преди да тръгна за насам, тя ме накара да седна и ми разказа една от нейните истории. Наричаше я Историята на хилядата топчета.

— Чух я по радиото, Алекс. Това е истински случай и ти я казвам така, както съм я чула аз. Имало един човек, който живеел в Южна Калифорния, някъде около Сан Диего май беше. Имал си семейство. Хубаво семейство, и работел упорито, много упорито, даже и през почивните дни. Да ти звучи познато?

— Това важи за много хора — отвърнах аз. — И за мъже, и за жени. Карай нататък, Нана. Разкажи ми за този трудолюбив човек, с изключително семейство, който живеел близо до Сан Диего. Какво станало с него?

— Ами какво. Този човек имал дядо, който боготворял както него, така и семейството му. Той забелязал, че внукът му работи твърде много, и именно той му разказал за топчетата. Казал му, че човек живее средно по седемдесет и пет години. Това означавало три хиляди и деветстотин съботи — да си играе, когато е малък, и да ги прекарва със семейството си, като порасне и помъдрее.

— Разбирам — обадих се аз. — Или да си играе, като порасне. Или пък да изнася лекции на всеки, който е готов да го слуша.

— Шшт, Алекс. Слушай сега. И така дядото пресметнал, че на внука му, който бил на четиридесет и три години, му остават още хиляда шестстотин и шейсет съботи. Статистически, така да се каже. Той донесъл два големи буркана и ги напълнил с прекрасни стъклени топчета, тип котешко око. Дал ги на внука си. И му казал, че всяка събота трябва да изважда по едно топче от буркана. Само по едно и само като знак, че му остават още толкова много съботи, които са безценни. Помисли за това, Алекс. Ако имаш време.

И ето че сега бях в затвор с пределно усилена охрана. И то в събота. Но не мислех, че пропилявам деня, напротив, ни най-малко. Но тъй или иначе, си спомних за приказката на Нана.

Това бе моят последен случай. Трябваше да бъде. Това бе краят на пътя за детектив Алекс Крос.

Докато крачех към килията на Тран Ван Лу, съсредоточих мислите си върху случая. Той би могъл да направи така, че идването ми дотук да си струва едното топче.

Или поне така се надявах.

72.

Тран Ван Лу беше на петдесет и четири години и ми каза, че говори отлично виетнамски, френски и английски. Английският му наистина бе отличен и на мен ми се стори, че той прилича повече на преподавател в колеж, отколкото на осъден на смърт затворник, убил девет души. Лу носеше очила със златни рамки и имаше дълга посивяла брадичка. Беше философски настроен, и то явно към всичко. Но дали той беше Пехотинеца?

— По принцип аз съм будист — каза ми той, седнал в килията си два на два. По-голямата част от пространството бе запълнена от легло, табуретка и завинтена за стената масичка за писане. Мебелите бяха вбити в бетона така, че да не могат да бъдат разглобявани или местени от затворниците. — Ще ви разкажа малко история. По-точно казано, предистория.

— Това е добро начало — кимнах аз.

— Родното ми място е село Сон Трак, в провинция Куанг Бин, малко по на север от демилитаризираната зона. Това е една от най-бедните провинции в страната, но те всички са относително бедни. На пет години започнах да работя на нашето оризище. Всички винаги бяхме гладни, макар че отглеждахме храна. На ден ядяхме истински само веднъж, обикновено тропически плодове. Оризът се предаваше на нашия земевладелец. Под лоялност разбирахме вярност към семейството, включително и към предците, към парчето земя и към селото. Национализмът бе несъществуващо понятие, западно понятие, внесено от Хо Ши Мин… През 1963 година семейството ми се премести на юг и аз постъпих в армията. Другата алтернатива бе глад, а освен това бях възпитан в омраза към комунистите. Оказах се отличен разузнавач и бях препоръчан за училището на виетнамските спомагателни военни сили, управлявано от американските специални сили. Това бе моята първа среща с американците. Отначало ги харесах.

— И какво промени това ваше становище към тях? — попитах аз.

— Много неща. Най-напред забелязах, че повечето американци гледат на мен и на сънародниците ми отвисоко. Въпреки непрекъснатите обещания бях оставен в Сайгон. Станах лодкар… През седемдесет и девета най-сетне успях да стигна до Америка. И по-точно до Ориндж Каунти в Калифорния, където има голяма виетнамска общност. Единственият начин да оцелеем бе да съживим структурата семейство — село, както правехме у дома. Направих това с една банда — „Призрачните сенки“. Най-напред започнахме в Калифорния, и то доста успешно, но после се преместихме в района на Ню Йорк. Казват, че съм убил членове на конкурентна банда.

— Вярно ли е? — прекъснах го аз.

— О, разбира се. Но това беше оправдано. Намирахме се в състояние на война.

Той спря да говори и втренчи поглед в мен.

— И ето че попаднахте в затвора. Получихте ли дата за екзекуцията?

— Не. Което ми изглежда твърде комично. Вашата страна се страхува да екзекутира осъдени убийци.

— Комично? Поради нещата, които сте виждали във Виетнам?

— Разбира се. Аз нямам друга база за сравнение.

— Злодейства, извършени в името на имитация на военни действия.

— Намирахме се в състояние на война, детектив.

— Познавахте ли някои от следните хора във Виетнам: Елис Купър, Рийс Тейт, Джеймс Итра, Робърт Бенет, Лорънс Хюстън.

Лу сви рамене.

— Беше много отдавна. Повече от трийсет години. А толкова много американски презимена трябваше да запомня.

— Полковник Оуен Хандлър?

— Не го познавам. — Лу се усмихна за първи път. — Ако искате вярвайте, детектив Крос, но разузнавачите обикновено не се виждаха с командващия офицер.

— Но с полковник Хандлър сте се срещали. Той ви помнеше до деня, в който го убиха. Можете ли да ми помогнете да спра убийствата? Знаете какво е станало там, нали? Защо се съгласихте да ме видите?

Той отново вдигна рамене с безразличие.

— Съгласих се да ви видя, защото… мой добър приятел ме помоли да го направя. Приятелят ми се казва Кайл Крейг.

73.

На мястото в гърдите, където трябваше да се намира сърцето ми, усетих студен камък. Не можеше всичко това да води към Кайл Крейг. Бях го набутал тук, във Флорънс, за всички убийства, които бе извършил, и ето че по някакъв начин той се бе добрал до мен и ме бе принудил да му дойда на свиждане.

— Здрасти, Алекс — каза Кайл, като ме видя. — Мислех, че си ме забравил.

Намирахме се в малка стаичка за свиждане близо до килията му. Главата ми се пръскаше от мисли относно „съвпадението“. Той не можеше да е нагласил всичко това. Дори и той не може да го направи.

Кайл се бе променил физически дотолкова, че приличаше на един от по-големите си братя или може би пък на баща си. Когато го преследвах, бях се запознал с всички негови роднини. Винаги си беше слаб и изпит, но в затвора бе отслабнал поне с десет килограма. Главата му бе бръсната и от едната й страна бе татуиран полудракон, полузмия. Сега наистина приличаше на убиец.

— Сядай, Алекс. Липсваше ми повече, отколкото си мислех. Седни, моля те. Да поговорим малко. Да вляза в час с нещата.

— Ще постоя прав, благодаря. Не съм дошъл тук да разтягаме клюките, Кайл. Какво знаеш за тези убийства?

— Те всички са разкрити от полицията или от военните, Алекс. Виновните са осъдени и някои от тях вече са екзекутирани. Точно както и мен ще екзекутират след известно време. Защо си губиш времето с тях? Аз съм сто пъти по-интересен. Трябва мен да изучаваш.

Това изявление бе изречено без предвзет патос и с тих глас, но мина през мен като ток. Да не би Кайл да е липсващата връзка? Не можеше да бъде зад тези убийства. Те са започнали далеч, преди да го арестуват. Но това имаше ли значение?

— Значи нямаш нищо, с което да ми помогнеш, така ли? Тогава си тръгвам. Приятен живот ти желая.

Кайл вдигна ръка.

— Бих искал да помогна, Алекс. Честно. Като едно време. Липсва ми. Преследването. А какво, ако мога да помогна? — попита той.

— Ако можеш, тогава го направи, Кайл. Сега. По-нататък ние ще се оправяме.

Кайл се облегна на стола си и се усмихна. Или може би ми се надсмиваше.

— Е, понеже не попита… Тук в затвора е по-добре, отколкото съм се надявал. Ако щеш вярвай, но тук аз съм една малка знаменитост. И не само сред съкилийниците ми. Дори охраната изпълнява желанията ми. Идват ми много гости. Пиша книга, Алекс. И, разбира се, търся някакъв начин да се измъкна оттук. И вярвай ми, някой ден ще го направя. Въпрос само на време. Това замалко не стана преди месец. Представяш ли си? Щях да се отбия да ви видя, разбира се. Теб, Нана и онези сладки дечица.

— Лу знае ли нещо? — попитах го.

— О, разбира се. Той е доста образован. Говори отлично три езика. Много го харесвам. Близки приятели сме. Харесвам също така Тед Качински, Иу Кикимура — японския терорист, а също и Рамон Мата, работил в картела Меделин. Интересни затворници, водили интересен живот, макар и малко по-консервативни, отколкото може да се очаква. Тед не, но другите…

Писна ми. От Кайл Крейг. От Лу. От Флорънс.

— Тръгвам си — казах, обърнах се и закрачих.

— Пак ще се върнеш — прошепна Кайл. — Или може би следващия път аз ще дойда при теб. Но тъй или иначе, късмет с този очарователен случай.

Аз се извърнах.

— Ти ще бъдеш тук през остатъка от твоя живот. Значи няма да е задълго, надявам се.

Кайл Крейг се разсмя от сърце в килията си. От този смях ме побиха тръпки. По-силни от всякога.

74.

На влизане в Бей Хед, Ню Джърси, Джон Сампсън усети как духът му се вдига чак до облаците и приятното усещане вътре в него го накара да се усмихне. Напоследък доста често му се случваха такива неща. По дяволите, ако това продължеше още малко, той бе на път да съсипе имиджа си на печен и хладен тип.

Той караше по шосе 35 покрай вилите, после мина покрай централния пазар, покрай две живописни, белосани църкви. Тази част от брега на Джърси беше тиха, спокойна и неповторимо красива. Не можеше да не оцени тържествеността и добре запазената красота. През прозорците на колата му минаваше лек бриз, подухващ от океана. Отстрани по пътя цъфтяха лехи със здравец и рози, очевидно посадени от жителите на селцето.

Какво може да не ти хареса? Той се радваше, че се връща отново.

Доста далечко от Вашингтон, улови се той, че мисли. Да, но никак не е зле. Като начин за промяна на обстановката. Да се откачи за малко човек от тия кървища.

През цялото време по пътя от Вашингтон Сампсън се бе опитал да убеди себе си, че това пътуване до Джърси бе свързано само с Елис Купър и останалите убийства, но това беше само част от истината. Куп, разбира се, беше по-голямата част от причината, но тук имаше пръст и Били Хюстън.

Той непрекъснато мислеше за нея. Какво толкова му бе влязла под кожата тази дребна жена?

Всъщност отчасти той знаеше отговора. Още като я видя за първи път, той се почувства абсолютно комфортно в нейно присъствие. Тя беше жената приятел, която се бе надявал да срещне от много време. Трудно бе да се опише чувството, но знаеше, че до този момент никога не го бе изпитвал. Усещаше, че може да каже на Били такива неща за себе си, които не бе казвал от години на никого. Той вече й имаше доверие. Когато беше с нея, можеше да излезе от кожата си, да се измъкне от тази бронирана черупка, която бе направил, за да затвори в нея човека, който в действителност беше, да не би да го наранят.

От друга страна, Джон Сампсън никога не бе имал дълготрайна връзка с жена. Никога не се бе женил, нито веднъж дори не му се прииска да го направи. Затова нямаше да се заблуждава, нито пък да се влюбва до уши — никакви такива сантименталности с Били. Имаше добра причина да се намира в Джърси. Трябваше да зададе някой и друг въпрос за прекараното от мъжа й време във Виетнам. От Оуен Хандлър двамата с Алекс бяха научили някои неща, които имаха нужда от потвърждение. Той щеше да разнищи тоя случай. По един или друг начин.

О-о, тази цинична малка ретроспекция наистина бе свалила духа му на земята и бе плиснала студена вода върху зачатъка на малкия романс, потрепнал в душата му.

Точно тогава я видя далече пред себе си на Ийст авеню.

Да, това бе тя!

Били тъкмо се измъкваше от светлозелената си открита кола, понесла кесии с покупки. Той й се бе обадил и бе казал, че може би ще намине.

Е, за кого бе напазарувала тя? Да не би да очакваше, че той ще остане за вечеря? О, господи, трябваше му малко време да се успокои. Спокойно, намали темпото. Ти си тук по работа, това е всичко. Това си е най-обикновена полицейска работа.

Били обаче видя колата му и му махна със свободната си ръка и той изведнъж усети как се е навел през прозореца и вика през цялата улица:

— Здрасти, малката.

Здрасти, малката?

Какво, по дяволите, беше станало с хладния, сериозен и студен Джон Сампсън? Какво ставаше с него?

И защо му стана изведнъж толкова хубаво?

75.

Били разбираше, че двамата с Джон Сампсън трябва да говорят за съпруга й и убийството му. Той бе дошъл тук точно заради това и вероятно това беше единствената причина. Тя направи кана студен чай и двамата излязоха на верандата. Като ще се върши работа, поне да е удобно. Опитай се да не се правиш на тъпачка.

— Още един чудесен ден в рая — каза той и се усмихна лъчезарно.

Били не можа да се сдържи да не го гледа крадешком. Той бе силен, добре изглеждащ и усмивката му бе ослепителна, когато, разбира се, решеше да я пусне. Тя остана с впечатлението, че той не се усмихва много, и се запита защо ли е така. Какво е станало с него, докато е раснал във Вашингтон? А след това, докато е работел и живял там? Искаше да знае всичко за него и това естествено любопитство бе нещо, което й бе липсвало, откакто почина Лорънс.

Не превръщай това в нещо, което не е, напомни си тя. Той е полицай, работещ по случай на убийство. Това е всичко. Ти просто си си паднала малко по него.

— Средностатистически ден в рая — засмя се тя. После стана сериозна. — Ти искаше да поговорим още малко за Лорънс. Нещо друго е станало, нали? Затова си се върнал.

— Не, дойдох да видя теб.

Отново тази смайваща усмивка.

Били махна с ръка в пресилено пренебрежителен жест.

— Разбира се. Тъй или иначе… та какво за убийството?

Той й разказа за смъртта на Робърт и Барбара Бенет в Уест Пойнт и след това за стрелбата по Оуен Хандлър. Разказа й и за теорията — неговата и на Алекс — за това, че тези убийства, а също и някои други, са извършени от трима мъже.

— Всичко като че ли сочи обратно към Виетнам. Случило се е нещо невероятно, нещо толкова лошо, което вероятно е в основата на всички тези убийства. Твоят съпруг може би също е бил замесен в това по един или друг начин. Без може би дори да го знае, Били.

— Той не обичаше да говори за преживяното там — каза тя, повтаряйки онова, което му бе казала при първото му посещение. — И аз винаги съм уважавала това негово желание. Но веднъж се случи нещо странно. Преди около две години той донесе вкъщи книги за войната. Една от тях, спомням си, се казваше Слухове за война. После изведнъж взе под наем филма Взвод, който твърдо бе заявил, че никога няма да гледа. Обаче пак не искаше да говори за войната. Поне не с мен.

Били се облегна назад в люлеещия се стол, на който бе седнала. Извърна поглед към океана. Над дюните се носеха няколко чайки. Красива гледка. На хоризонта, далеч навътре в океана, се виждаха размазаните очертания на голям лайнер.

— Винаги бе обичал да си пийва, но през последните няколко години бе започнал да пие много повече. Твърд алкохол, вино. Изобщо не беше агресивен, но го усещах, че колкото повече пие, толкова по-далеч се отнася… Една вечер около мръкване той си взе въдицата и една кофа и тръгна към морето. Беше в началото на септември и леферът бе излязъл… Чаках го, чаках го да се върне, но той не идваше. Накрая излязох да го търся. Повечето от къщите наоколо по това време на годината се опразваха. Тук е така. Повървях километър, километър и нещо на юг и усетих как почват да ме побиват тръпки. Бях си взела фенерче и докато се връщах, го светнах и реших да огледам покрай дюните и празните къщи. И така го намерих… Лорънс се бе проснал на пясъка, а край него се търкаляха въдицата и кофата. Бе изпил половинка уиски. Приличаше на уличен пияница, който е забравил пътя за вкъщи и се е проснал да спи на плажа… Коленичих до него и го прегърнах. Започнах да го моля да ми каже защо е толкова тъжен. Но той не можеше. Сърцето ми се късаше заради него. Само повтаряше „не можеш да избягаш от миналото си“. И, изглежда, се оказа прав.

76.

Двамата говориха за Виетнам и за преживяванията на мъжа й след войната, докато накрая Сампсън получи главоболие. Били изобщо не се оплакваше. Някъде към четири часа обявиха почивка и се загледаха в прилива. Сампсън се чудеше как може плажовете да са толкова пусти в такъв хубав слънчев ден.

— Носиш ли си бански? — попита го тя и се усмихна.

— Всъщност хвърлих един чифт в колата — кимна Сампсън, отвръщайки на усмивката.

— Искаш ли да поплуваме малко?

— Да. Готово.

Двамата се преоблякоха и се срещнаха на предната площадка. Тя беше в цял черен бански. Сампсън си каза, че тази жена вероятно доста плува или пък тренира. Бе дребна, но не приличаше на младо момиче. Беше може би малко над четиридесет години.

— Знам, че изглеждам добре — каза Били и се завъртя около себе си. — Ти също. А сега да влизаме във водата, преди да си избягал с подвита опашка.

— С подвита опашка? Че аз съм супердетектив, не знаеше ли?

— Охо! Водата днес е деветнайсет градуса, супермен.

— Какво? Това студено ли е?

— Ще видиш.

Двамата стигнаха до върха на дюната пред къщата. И оттам се спуснаха бегом към водата. Сампсън се смееше, но най-вече на себе си, защото преди това никога не бе правил такива неща.

Двамата прецапаха плитчините, вдигайки високо крака като деца на море, без да обръщат внимание, че водата няма и двайсет градуса и бе направо ледена.

— Можеш ли да плуваш? — попита го Били, когато двамата зачакаха надигащата се срещу тях голяма вълна. Стори й се, че долавя леко кимване. — Джон? — подкани го тя.

— Мога. А ти можеш ли?

Двамата едновременно се гмурнаха под вълната, тя мина над главите им с грохот и не след дълго те подадоха глави на повърхността. Тя заплува към някаква точка отвъд прибоя. Сампсън я последва, а той беше добър и силен плувец. Стана й приятно, неизвестно защо.

— Понякога гражданчетата — каза тя, докато двамата плуваха напред, доближили глави — не се учат да плуват.

— Така е. Имам един такъв добър приятел. Когато бяхме малки, баба му ни научи. Водеше ни на градския плаж, заставаше до басейна и казваше: „Или плувате, или се давите“.

След това Сампсън не се усети как пое Били в ръцете си. Тя бръсна с пръста си водата от челото му. Докосването й бе нежно. Очите й също. Ставаше нещо и каквото и да беше то, той не бе сигурен дали е готов за него.

— Какво? — попита Били.

— Тъкмо се канех да кажа — отвърна той, — че ме изненадваш по много начини.

Тя затвори очи за секунда, кимна. После ги отвори.

— Още си тук. Това е добре. Радвам се, че дойде. Макар че го направи, за да ме разпиташ.

— Дойдох да те видя. Вече ти казах.

— Както кажеш, Джон.

Никой, освен Нана и Алекс, не му викаше Джон.

Двамата заплуваха обратно и си поиграха малко в кипналия в бяла пяна прибой. Макар да беше късен следобед, те тръгнаха да се поразходят, минавайки към още вили, затворени и приготвени за идващата зима. Следваха чудесен ритъм — пред всяка къща спираха и се целуваха.

— Ставаш като че ли малко сантиментален — каза най-сетне Били. — Отива ти. Имаш нежна струна в теб, Джон Сампсън.

— Да. Може би си права.

Вечеряха отново на верандата. Сампсън включи радиото. След това двамата се гушнаха на люлеещия стол и той отново се учуди колко дребничка беше тя. Въпреки това пасваше на неговия ръст.

По радиото Лутър Вандрос пееше „Една нощ с теб“. Сампсън я покани да танцуват. Не можеше да познае себе си — ама аз току-що я поканих да танцуваме на верандата.

Той я прегърна, притискайки я плътно до себе си. Дори права пак му пасваше точно. Двамата се поклащаха заедно в пълен синхрон. Той долавяше лекия й дъх и биенето на сърцето й.

По радиото пуснаха и една стара песен на Марвин Гей и те изтанцуваха и нея. Всичко му се струпаше като сън. Съвсем неочаквано.

Особено пък като поеха нагоре по стълбите около десет и половина. Никой не каза и дума. Били просто го хвана за ръката и го поведе към спалнята. Луната, в три четвърти фаза, заливаше със сребърна светлина морето. Малко отвъд прибоя лениво се промъкна платноходка.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Далеч по-добре от добре. А ти, Били?

— Да, добре съм. Мисля, че исках това да стане, още като се видяхме за пръв път. Правил ли си го и друг път?

Отново се усмихваше с леко лукавата си усмивка. Тя си играеше с него, но на Сампсън това му харесваше.

— За първи път ми е. Чаках да срещна подходящата жена.

— Е, дай тогава да видим дали съм си струвала чакането.

Понякога той бързаше и това се възприемаше за нормално в света на Вашингтон, но не и тази вечер. Той искаше да изследва всеки сантиметър от тялото на Били, да разбере какво й харесва и как. Галеше я навсякъде, целуваше я навсякъде. Всичко в нея му се струваше точно както трябва. Какво става тук? Дойдох да разпитам тази жена за едно-две убийства. Убийства! А не да правя с нея любов на лунна светлина.

Усещаше как малките й гърди се надигат и спадат, надигат и спадат. Бе върху нея, подпрял се на ръце.

— Няма да ме нараниш — прошепна тя.

— Няма.

Няма. Не бих могъл да те нараня. И на никого няма да позволя да те нарани.

Тя се усмихна, претърколи се и след това се настани върху него.

— Как е? Така по-добре ли ти е?

Той плъзна силните си ръце нагоре и надолу по гърба и дупето й. Тя започна тихо да си тананика „Една нощ с теб“. Двамата започнаха да се люлеят заедно, отначало бавно. А след това по-бързо. И още по-бързо. Били се надигаше и тръшваше върху него с всичка сила. Така й харесваше.

Когато най-сетне замряха изтощени в прегръдките си, тя го погледна в очите:

— Не е зле за първи път. Ама и по-добър ще станеш.

По-късно Сампсън лежеше в леглото, прегърнал сгушената в него Били. И отново се усмихваше в полумрака на мисълта си колко мъничка е. Мъничко лице, малки ръце, малки крачета, малки гърди. А след това му дойде друга мисъл, която го накара да затаи дъх смаяно — за първи път от години насам се чувстваше умиротворен. А може би и така щеше да си остане завинаги.

77.

Нямах търпение да се видя с Нана и децата, когато се прибрах онази вечер от Флорънс. Беше едва седем часът и си мислех дали няма да имаме време да излезем малко някъде навън, което щеше да бъде за децата цял празник.

Докато се качвах по стълбите отпред, забелязах потрепващата на вятъра бележка, защипана на вратата.

Ооох.

Оставяните по такъв начин бележки вкъщи винаги малко ме стряскаха. През изминалите няколко години бележки като тази носеха само лоши новини.

Разпознах почерка на Нана: Алекс, ние сме при леля ти Тиа. Ще се върнем към девет. Липсваш на всички. А ние липсваме ли ти? Разбира се, че ти липсваме, ти си знаеш как. Нана и хлапетата.

Бях вече забелязал, че Нана напоследък е станала нещо много сантиментална. Бе ме уверила, че се чувства по-добре и отново се връща в старата си кожа, но се питах дали това е така. Може би трябваше да говоря с лекаря й, но не исках да й се бъркам. До този момент се бе грижила прекрасно за себе си, а това все пак бяха осемдесет и две години.

Вмъкнах се в кухнята и веднага извадих една студена бира от хладилника. После видях странната рисунка на един бременен щъркел, която Джени бе залепила на вратата. И изведнъж се почувствах адски самотен. За някои хора децата — поне за мен, искам да кажа — са нещо, което изпълва живота им, придава му смисъл, въпреки че понякога същите тези деца могат да те изкарат от нерви. Трудностите обаче си струват. Поне в нашия дом.

Телефонът иззвъня и си помислих, че това е Нана.

— Урааа, ти си вкъщи! — гръмна до болка познат и много желан глас в ухото ми. Беше Джамила и чувството за самота изчезна като издухано. Представях си лицето й, усмивката и яркия блясък в очите й.

— Урааа, това си ти! — включих се веднага аз в радостния й възглас. — Току-що се прибрах, но къщата е празна. Нана и децата са ме изоставили.

— Може да бъде и по-лошо, Алекс. Защото аз съм на работа например. В петък ми се падна трудна работа. Един турист от Ирландия бил убит в района Тендърлойн. Така че искам да ми кажеш какво прави един петдесет и една годишен свещеник от Дъблин в един от най-опърпаните квартали на Сан Франциско в два часа през нощта? И как така е станало, че е бил удушен с чифт чорапогащник с най-големия номер? Моята работа е да разбера това.

— Ама звучиш така, сякаш ти е приятно да се занимаваш — казах аз с усмивка, но не заради убийството, а заради ясно доловимия ентусиазъм в гласа на Джамила.

Тя продължи да се смее.

— Да, на мен наистина ми е приятно да разгадавам заплетени мистерии. А твоят случай как върви? Ето, този наистина е пълен гадняр. Мислех за него по малко, като съм свободна. Някой да вземе да избива военни, като им приписва престъпления, които те не са извършили.

Въведох я набързо в ситуацията, като полицай полицая, след което прехвърлихме разговора на по-приятна тема, като например колко хубаво си прекарахме в Аризона. Накрая тя каза, че трябва да бяга и да продължава да работи по случая си. Затворих телефона, но продължих да си мисля за нея. Тя обичаше полицейската работа и си го казваше. Аз също, но вече почваха да ме хващат дяволите.

Измъкнах още една студена бира от хладилника и тръгнах към горния стаж. Продължавах да си мисля за Джамила. Все приятни мисли. Нищо друго, освен сини, безоблачни небеса…

Отворих вратата на стаята си и застанах като закован на прага. Постоях малко така, без да помръдна, после поклатих глава нагоре-надолу.

На леглото ми стърчаха два стъклени буркана. Много хубави. Дори може би антики.

И двата бяха пълни с нещо, което адски приличаше на около хиляда и двеста стъклени топчета от типа „Котешко око“.

Приближих се до леглото. После извадих едно.

Претърколих го между пръстите си и трябва да призная, усетих го като нещо безценно.

Съботите, които ми оставаха.

Как имах намерение да ги прекарам?

Ето това вероятно беше най-голямата мистерия.

78.

През следващите няколко дни имах чувството, че ме следяха из цял Вашингтон. Че ме наблюдават. Но не можах да посоча нищо конкретно. Или бяха много добри, или аз вече почвах да откачам.

В понеделник бях отново на работа. Цялата седмица работех в участъка. Освен това гледах да прекарвам повече време с децата през свободните часове, преди да се кача на тавана и да поработя и у дома. Един полковник от Пентагона на име Даниъл Бодроу също ми помогна малко. Той ми изпрати няколко военни доклада от войната във Виетнам. Цели купища бумаги, които май оттогава не бяха изобщо пипвани. Освен това ми предложи да се обадя и във виетнамското посолство. Те също имали доклади.

Седнах една вечер вкъщи и започнах да се ровя из старите документи, докато накрая започнах да заспивам над тях, а и главата започна да ме боли. Търсих нещо, което да свърже Елис Купър, Рийс Тейт, Лорънс Хюстън, Джеймс Итра, Робърт Бенет и дори Тран Ван Лу със серията убийства.

Не намерих никаква връзка, абсолютно нищо, което да ме обнадежди.

Те изобщо не бяха служили по едно и също време в Азия.

Късно същата нощ получих още един имейл от Пехотинеца. Господи боже! Явно той не беше Оуен Хандлър. Тогава кой изпраща тия имейли? Кайл Крейг? Да не е почнал пак да си играе с мен? Как би могъл да получи достъп до интернет в толкова строго охраняван затвор?

Но така или иначе някой ги изпращаше, а на мен това никак не ми харесваше. Освен това не вярвах и на информацията, която ми даваше. Този да не иска и мен да натопи?

Съобщението бе подписано Пехотинеца.

Но в долния край на съобщението имаше още нещо. Една много обезпокоителна иконка — сламена кукла. Точно като ония, които бяхме намерили.

В сряда след работа се отбих във виетнамското посолство на Двадесета улица в Нортуест. От ФБР се бяха обадили, че ще ги посетя. Пристигнах малко преди шест часа и се качих на четвъртия етаж. Там ме посрещна една преводачка на име Ти Нгуен. На бюрото й бяха струпани четири големи кашона със стари доклади, запазени от правителството на родината й.

Седнах в малкия й кабинет и Ти Нгуен започна да ми чете пасажи от документите. Никак не й се вършеше тази работа, личеше си. Предполагам, че й бяха заповядали да работи до късно. Зад нея над главата й се мъдреше надписът „Посолство на Социалистическа Република Виетнам“ и един портрет на Хо Ши Мин.

— Тук няма нищо, детектив. Нищо ново — мърмореше тя, докато се ровеше в прашните папки, които бяха на повече от трийсет години.

Учтиво я молех да продължи. Тя въздишаше тежко, наместваше очилата на носа си и неохотно се залавяше за следващата папка. Нацупената й физиономия не слезе от лицето й с часове. Намирах я за невероятно неприятна личност.

Някъде около девет часа тя вдигна изненадан поглед.

— Тук има нещо — каза тя. — Може би търсите точно това.

— Я ми прочетете. Но без редакция. Точно каквото е написано.

— Точно това правя през цялото време, детектив. Според този документ тук е имало несанкционирани нападения над малки села в долината Ан Лао. Изглежда, са били убити цивилни граждани. И това е ставало пет-шест пъти. Някой би трябвало да знае за това. Може би дори вашето командване е знаело.

— Прочетете ми всичко, което пише там — повторих аз. — Моля ви, не прескачайте нищо. Четете направо от текста.

Скуката и отегчената физиономия, с която бе започнала работата си с мен, изчезна яко дим. Преводачката изведнъж се превърна цялата във внимание, но и като че ли малко се поуплаши. Това, което четеше, явно я бе разтърсило.

— По време на война винаги стават нещастни инциденти — поучаваше ме тя. — Но това тук, в долината Ан Лао, е по съвсем различен модел. Убийствата сякаш са организирани и методични. Почти като вашите серийни убийци тук, в Америка.

— В Азия също има серийни убийци — забелязах аз.

Госпожица Нгуен като че ли настръхна след забележката ми.

— Да видим сега какво имаме. Официално оплакване, подадено от армията на Република Виетнам срещу вашето правителство и американската армия. Знаехте ли за него? Освен това е имало много оплаквания и от онзи град, който тогава се е наричал Сайгон6. Според армията на Република Виетнам това са убийства. Не война, а убийства. Убийства на невинни граждани, включително и на деца. — Тя смръщи вежди и поклати глава. — В самите убийства се наблюдава точен почерк. Убиват се мъже, жени и деца, все невинни селяни. Труповете често били боядисвани с боя.

— Червена, бяла и синя — казах аз. — Това е визитната картичка на убийците.

Госпожица Нгуен разтревожено вдига глава.

— Откъде знаете? Знаели сте за тези ужасни убийства? А каква е вашата роля във всичко това?

— Ще ви кажа, като свършим. Засега не спирайте. Моля ви. Това може би ще се окаже именно онова, което търся.

След около двадесетина минути госпожица Нгуен стигна до един пасаж, който я накарах да прочете втори път. Тя се подчини:

— В долината Ан Лао бил изпратен отряд рейнджъри. Не става много ясно за какво, но, изглежда, са били изпратени, за да обследват убийствата. Съжалявам, детектив. Не е ясно дали са успели да направят нещо или не.

— Пишат ли някакви имена? — попитах я аз. — Кои са били в този отряд.

Усетих как адреналинът започва да залива мозъка ми като с маркуч.

Госпожица Нгуен въздъхна, поклати глава и накрая се надигна.

— На петия етаж има още кашони. Елате с мен, детектив. Казвате, че убийствата продължават, така ли?

Кимнах и я последвах горе. Там имаше цяла стена от кашони и аз й помогнах да свали няколко от тях в кабинета си.

Двамата с нея работихме до късно в сряда, след това продължихме в четвъртък вечерта, като в петък отново отидох при нея дори през обедната й почивка. Тя също бе започнала да проявява интерес. Научихме, че някои от изпратените в Ан Лао рейнджъри са били военни, използвани за политически убийства. За съжаление нито един от документите не бе подреден хронологически. Просто бе хвърлен в кашона да събира прах и повече никой не го е погледнал.

Някъде около два и петнайсет в петък двамата с нея отворихме още няколко кашона, натъпкани с документи, отнасящи се до разследването в долината Ан Лао.

Ти Нгуен вдигна поглед към мен.

— Ето имената на убийците — каза тя. — И мисля, че намерих и кодовото название на операцията. Казвали са й „Три слепи мишки“.