Четири слепи мишки

100.

След престрелката в Джорджия Джамила се оказа сякаш изпратена от господ.

Тя се обаждаше всеки ден, понякога и по два-три пъти на ден, и двамата приказвахме дотогава, докато тя не усетеше, че поне малко ме е излекувала. Сампсън бе този с физическата рана и той също се лекуваше, но именно аз бях този, който сякаш бе ранен най-зле. В живота ми се бяха насъбрали твърде много убийства, твърде много време.

Рано една сутрин доктор Кайла Коулс дойде у дома на Пета улица. Дойде и влезе право в кухнята, където двамата с Нана бяхме седнали и закусвахме.

— Какво е това? — попита тя, вдигнала вежди и насочила обвинително показалец.

— Безкофеиново е — с каменно като на покерджия лице отвърна Нана. — Ужасно е! Само напомня за истинско кафе, и при това го прави зле.

— Не, питам за чинията на Алекс. Какво ядеш?

Описах й съставките.

— Това са две яйца, рохки. Остатъци от две горещи наденички. Картофки, леко прегорели. И остатъци от домашно направена кифличка. Ммм, супер.

— Ти ли му го сготви? — впери ужасен поглед лекарката в Нана.

— Не, Алекс сам си го сготви. Откакто припаднах, през повечето време той готви. И тази сутрин реши да се поотпусне малко, защото случаят му приключи. И защото се чувства по-добре.

— Значи да разбирам, че невинаги се храниш по този начин, така ли?

Усмихнах й се.

— Да, докторе. Обикновено не ям яйца, наденички, кифлички и мазни картофи. Там, в Джорджия, едва не ме убиха и аз реших да отпразнувам именно този факт. Мисля, че предпочитам смърт чрез закуска. Ще седнеш ли с нас?

Тя се разсмя високо.

— Помислих си, че няма да ме поканиш. Такава райска миризма се разнесе, като отворих вратата. И тръгнах естествено подир нея, докато не стигнах до кухнята.

Докато хапваше, Кайла Коул ми зададе няколко въпроса за случая. Бях й приготвил набързо едно яйце, портокалов сок и последната останала кифличка. Прескочих по-голямата част от събитията, но й дадох възможност да си изгради хубава представа за тримата убийци и за онова, което те бяха извършили и защо. Отговорът ми за последното далеч не беше изчерпателен, но понякога така става.

— А къде е Джон Сампсън сега? — поиска да узнае тя.

— Мантолокинг, Ню Джърси — отвърнах аз. — Там се възстановява от раната си, освен всичко друго. Има си и сестра. Живее при нея, както чувам.

— Тя му е приятелка — обясни Нана. — И точно това му трябваше.

След закуска доктор Коулс прегледа Нана. Измери й температурата, кръвното, преслуша й гърдите със стетоскопа и направи кратка оценка. След това провери за течности в глезените на Нана, в стъпалата и ръцете, под очите. Надникна в очите и ушите й, пробва рефлексите й, огледа цвета на устните и корените на ноктите. Знаех всички елементи на тези тестове и вероятно можех да ги направя и сам, но Нана обичаше визитите на Кайла Коулс.

Не отделях очи от Нана по време на прегледа. Тя просто стоеше там, без да се противи, и ми заприлича на малко момиченце. Нито веднъж не проговори, не се оплака.

Когато Кайла свърши, Нана най-сетне проговори:

— Жива ли съм още? Не съм умряла, нали? Като в онзи страшен филм с нам-си-кой Уилис.

— Брус Уилис… Не, още си с нас, Нана. Справяш се прекрасно.

Нана пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Тогава май утре трябва да е големият ден. Да почваме с тая катетърна аблация ли се казваше, радио аблация ли беше или изобщо както й викате там.

Доктор Коулс кимна.

— Ще мине бързо. Влизаш и почти веднага излизаш. Обещавам ти.

Нана присви очи.

— Спазваш ли си обещанията?

— Винаги — отвърна Кайла Коулс.

101.

В ранната вечер двамата с Нана се качихме в старото ми порше и отидохме до Вирджиния. Тя ме бе помолила да отидем дотам само двамата. Леля Тиа бе останала у дома с децата.

— Помниш ли, когато взе тази кола? — попита тя, излязохме от Вашингтон и поехме по магистралата. — Всяка неделя излизахме и се возехме двамата. И чаках тази събота кажи-речи през цялата седмица.

— Колата вече е на почти петнайсет години — забелязах аз.

— И пак си върви прекрасно — каза Нана и потупа таблото пред нея. — Харесват ми старите неща, които работят добре. Преди много, много време пак така излизах всяка неделя да се повозя малко с Чарлз. Това беше, преди да дойдеш да живееш при мен, Алекс. Помниш ли дядо си?

Поклатих глава.

— Не толкова, колкото бих желал. Помня го по-скоро от снимките из къщата. Знам, че вие двамата ни идвахте на гости в Северна Каролина, когато бях малък. Той беше плешив и носеше червени тиранти.

— О, тия негови ужасни, ужасни тиранти! Имаше две дузини от тях. И всичките червени.

Тя кимна, след което като че ли потъна за малко в спомените си. Не говореше често за дядо ми. Той починал, когато бил само на четиридесет и четири години. Бил е учител, също като Нана, макар че е преподавал математика, а Нана — английски. Запознали са се, докато са работели в едно и също училище в Саутийст.

Тя обърна поглед към мен.

— Обаче аз направих грешка, Алекс.

Стреснато се обърнах към нея.

— Ти си направила грешка? Но това е ужасно! Дали по-добре да не отбия и да спра?

Тя се закиска.

— Само една, доколкото си спомням. Разбираш ли, знаех колко е хубаво човек да се влюби. И аз наистина обичах Чарлз. Обаче, след като той почина, никога не се опитах да намеря пак любовта. Страхувах се да не се проваля. Не е ли това жалко, Алекс? Страхувах се да тръгна след най-хубавото нещо, което ми се бе случило в този живот.

Протегнах ръка и я потупах по рамото.

— Хайде сега, не приказвай така, сякаш си тръгваш от нас.

— О, не, съвсем не си тръгвам. Вярвам напълно на доктор Кайла. Тя ще ми каже кога е време да започна да си събирам всички стари дългове. Което и смятам да направя, между другото.

— Значи това е нещо като притча? Човек да си извлече поука?

Нана поклати глава.

— Не съвсем. Просто един случай, с който да си чешем езиците, докато се возим така хубаво. Карай, млади човече, карай. Невероятно приятно ми е. Трябва да го правим по-често. Какво ще кажеш за всяка неделя?

По целия път до Вирджиния и обратно двамата с Нана не продумахме нито дума за процедурата в болницата на другата сутрин. Тя явно не искаше да се говори за това и аз уважих негласната й молба. Обаче тази операция, на нейната възраст, ме плашеше повече, отколкото би ме уплашил някой мой случай. Не, не, всъщност ме плашеше много повече.

Когато се върнахме у дома, се качих горе и се обадих на Джамила. Тя беше на работа, но въпреки това говорихме почти цял час.

После седнах пред компютъра. И за първи път, откакто се бях върнал от Джорджия, си извадих файловете за Трите слепи мишки. Имаше още един изключително важен въпрос, на който трябваше да отговоря, ако мога. Огромно ако.

Кой стоеше зад тримата?

Кой беше истинският убиец?

102.

Заспах, както си стоях на бюрото пред компютъра, и се събудих към три през нощта. Слязох долу в спалнята за още два часа сън. Будилникът се включи точно в пет.

Нана трябваше да бъде приета в болницата „Сейнт Антъни“ в шест и половина.

Доктор Коулс искаше тя да бъде една от първите оперирани за деня, когато всички бяха бодри и отпочинали. Леля Тиа остана вкъщи с малкия Алекс, обаче Деймън и Джени дойдоха с мен в болницата.

Седнахме в обичайно стерилната на вид чакалня, която започна да се пълни с хора чак към седем и половина. Всички изглеждаха изнервени, занижени, не ги свърташе на едно място, но ми се струваше, че ние бяхме най-зле от всички.

— Колко време ще трае операцията? — поиска да узнае Деймън.

— Не много. Нана може и да не е първа. Зависи. Това е проста процедура, Деймън. В клапите постъпва ток. Токът малко наподобява топлината в микровълнова фурна. Той прекъсва веригата между предсърдията и камерите и ще спре излишните импулси, които причиняват неравномерното биене на сърцето на Нана. Разбра ли сега? Не ме питай повече, защото и аз не знам точно как става, но горе-долу това е.

— Нана будна ли ще е, докато става това? — поиска да узнае този път Джени.

— Сигурно. Знаете си я Нана. Ще й дадат леко успокоително, а след това ще има и местна упойка.

— Няма да усети — каза Джени.

И така, тримата си говорехме и чакахме, притеснявахме се и се въртяхме и най-накрая стана ясно, че това трае вече повече, отколкото смятах, че е необходимо. Опитвах се да не позволя на мислите ми да вземат негативна посока и да разтревожа и децата.

Извиках добрите спомени с Нана и те ми послужиха вместо молитви. Мислех си за това, колко много означава тя не само за мен, но и за децата. Никой от нас нямаше да е такъв, какъвто бе, без безусловната любов на Нана, без нейното доверие в нас, без острите й — а понякога и дразнещи — думи.

— Кога ще излезе най-сетне?

Джени ме гледаше очаквателно. Красивите й кафяви очи бяха пълни с несигурност и страх. Изведнъж си дадох сметка, че Нана всъщност е била майка на всички нас. Нана Мама беше повече мама, отколкото нана9.

— Дали е добре? — попита Деймън. — Нещо е станало, нали? Не мислиш ли, че вече твърде много време се бавят?

За съжаление, мислех го.

— Добре е, добре е — опитах се да успокоя децата аз.

Мина още известно време. Бавно. Най-накрая, при поредното вдигане на главата към вратата на чакалнята, видях доктор Коулс да влиза. Поех си бързо въздух и се опитах да не давам възможност на децата да видят колко притеснен бях.

Кайла Коулс се приближи към нас с усмивка. Каква прекрасна, лъчезарна усмивка има тази жена — може би най-хубавата усмивка на този свят.

— Добре ли е? — попитах аз и затаих дъх.

— Супер е — отвърна тя. — Вашата нана е печена дама. Вече пита за вас.

103.

Поседяхме с Нана в реанимационното отделение около час, след което ни помолиха да си тръгнем. Тя трябвало да си почине.

Оставих децата в училище около единадесет. После се върнах у дома да поработя още малко.

Бях се заел с нещо за Рон Бърнс — странен, но интригуващ случай, в който бяха замесени осъдени за сексуални нападения. В замяна на това той ми бе предоставил някои военни доклади, които аз бях поискал да прегледам. Някои от тях идваха право от Автоматизирана система за криминални следствия и База данни за регионална информация, обаче повечето идваха от Пентагона. Ставаше дума за Трите слепи мишки.

Кой беше истинският убиец? Кой е давал заповеди на Томас Старки? Кой е поръчал убийствата? Защо именно тези хора са били убивани?

И най-важното — защо е било необходимо да им приписват убийства и да ги натапят, след като Трите слепи мишки са можели просто да ги убият и толкоз? Дали целта не е била да предизвикат страх — страх, че са подложени на преследване, страх, че вече някой друг разполага с живота им.

Продължавах да си мисля за Нана, за това колко силна е, за това колко много би ми липсвала, ако нещо се бе объркало тази сутрин. Ужасната, пропита с чувство за вина, представа как Кайла ми се обажда и казва: „Съжалявам, Нана се помина“, не преставаше да ме тормози.

Никой обаче не се обаждаше и аз постепенно потънах в работата. Нана щеше да си дойде утре. Трябваше да спра да мисля за нея и да се захвана с нещо по-полезно.

Военните доклади бяха интересни, но също толкова потискащи, колкото и ведомост на данъчните. Явно във Виетнам, Лаос и Камбоджа е имало случаи на измяна. Не точно измяна в политическия смисъл на думата, а просто отделни групи са се отделяли и са преставали да изпълняват заповедите на командването, следвайки някакви свои собствени цели. Военните, поне официално, са си затваряли очите и не се задълбочавали в тези случаи. Пресата също нямала начин да прецени какво всъщност е ставало. Рядко интервюирали роднините на жертвите в малките селца. А и само единици от журналистите са говорели малко виетнамски. Доброто или лошото от всичко това било, че военните често потушавали огъня с огън. Може би това е единственият начин да се бориш в партизанска война. Но аз все още нямах представа какво е станало там, за да предизвика убийствата тук, в Съединените щати, през последните няколко години.

Прекарах още няколко неприятни часа, преглеждайки досиетата на полковник Томас Старки, капитан Браунли Харис и сержант Уорън Грифин. Виждах, че военните им кариери могат да послужат за пример, поне както изглеждаха в писмена форма. Върнах се назад чак до Виетнам и търсенето продължи. Старки беше многократно награждаван с най-високи ордени офицер, Харис и Грифин бяха добри войници. В досиетата им не се споменаваше нищо за убийствата, които това трио бе извършило във Виетнам. Нито думичка.

Исках да разбера кога са се запознали и къде са служили заедно. Прелиствах досиета и доклади, надявайки се да зърна нещо, но напразно. Не можех да намеря свързващата брънка. Знаех, че са се били заедно във Виетнам и Камбоджа. Започнах да преглеждам досиетата лист по лист втори път.

Но отново не намерих нищо, което да сочи, че те са работили заедно в Югоизточна Азия. Нито една дума.

Облегнах гръб назад и зареях поглед към Пета улица. От всичко това можеше да се направи само едно заключение и на мен то никак не ми харесваше.

Военните доклади са били фалшифицирани.

Но защо? И от кого?

104.

Още не е свършило.

Усещах го в корема си и това неприятно и несигурно усещане за непълнота, за нещо незавършено, ме дразнеше. Или аз просто не исках да го забравя. Всички тези неразрешени случаи на убийства. Кой беше истинският убиец? Кой стоеше зад тези странни убийства?

Седмица след престрелката в Джорджия аз седях в офиса на Роналд Бърнс на петия стаж в щаба на ФБР във Вашингтон. Помощникът на Бърнс, младо момче на около двадесет и пет години с ниско подстригана коса, тъкмо бе донесъл кафе в красиви порцеланови чашки. На сребърното подносче на масичката се мъдреха и няколко дребни сладки.

— Давате си на душата, а? — попитах аз директора. — Горещо кафе, датски сладки.

— Правилно — кимна той. — Абсолютни безсрамници. Но ще свикнеш.

Познавах го от години, но само през последните няколко месеца бях започнал да работя по-отблизо с него. Това, което бях видял досега, ми харесваше, а преди явно се бях заблуждавал.

— Как е Кайл Крейг? — попитах го аз.

— Мъчим се да му вгорчаваме живота колкото можем — отвърна Бърнс и леко се усмихна.

Крейг беше бивш старши агент при тях, който бе отстранен с моя помощ. Все още не знаех колко убийства беше извършил, знаех само за единадесет, а те бяха вероятно много повече. Бърнс и аз вярвахме, че Кайл е наш приятел. Това беше най-лошото предателство в живота ми, но не и единственото.

— През по-голямата част от деня го държим в самостоятелна килия. За негова собствена безопасност, разбира се. Той никак не обича да остава сам. Става още по-луд. Няма пред кого да се пъчи.

— Още нито един психиатър ли не се е опитал да го разбере?

Бърнс поклати глава.

— Не, не. Идеята не е добра. Това би било много опасно за тях.

— Освен това на Кайл ще му хареса вниманието. Той жадува за него. Като наркоман е.

— Точно така.

Двамата се усмихнахме на представата как Кайл стои заключен някъде там, вероятно до края на живота си. За съжаление знаех, че е влязъл във връзка с останалите затворници от сектора с повишена сигурност — и особено с Тран Ван Лу.

— Не мислиш, че Кайл има нещо общо с тези убийства, нали? — попита ме накрая Бърнс.

— Проверих и тази възможност, доколкото можах. Няма никакви улики той да се е познавал с Лу, преди да преместят Лу във Флорънс.

— Аз знам, че е ходил на посещение там, Алекс. Още докато е бил в Бюрото. Определено е ходил в сектора с повишена сигурност и в килиите на смъртниците. Може там да се е запознал с Лу. Възможно е. Опасявам се, че с Кайл никога не можеш да бъдеш сигурен в каквото и да било.

Почти не ми се искаше да мисля, че Кайл по един или друг начин стои зад тази дяволска схема. Но бе възможно. И въпреки това ми се струваше толкова невероятно, че сам не си вярвах.

— Имаше ли време да помислиш върху предложението ми? — попита Бърнс.

— Още нямам точен отговор за теб. Съжалявам. Това е голяма и важна стъпка за мен и за близките ми. Ако това ще те утеши, стъпя ли веднъж на едно място, не се оглеждам за друго.

— Окей, нямам нищо против. Разбираш, надявам се, че не мога да оставя тази оферта да лежи на масата безкрайно?

Кимнах.

— Благодарен съм ти за начина, по който го правиш. Винаги ли си толкова търпелив?

— Когато се налага — отвърна Бърнс, но не продължи. Взе два кафяви плика от кафе масичката и ги плъзна към мен. — Имам тук нещо за теб, Алекс. Я му хвърли едно око.

105.

— Още неща от ресурсите на Бюрото, които искаш да видя — забелязах аз и му се усмихнах.

— Това ще ти хареса — каза убедено Бърнс. — Наистина е добро. И се надявам, полезно. Ще ми се да приключиш по някакъв начин с този случай. Ние също се интересуваме от него.

Бръкнах в единия от пликовете и извадих нещо, прилично на избеляла емблема от ръкав на яке. Приближих я към очите си да я огледам по-добре. Емблемата бе в защитен цвят и на фона й имаше нещо вшито, което приличаше на арбалет. Освен това на нея се виждаше и сламена кукла. Призрачна, страшна кукла. Като онази, която бях видял за пръв път в дома на Елис Купър.

— Тази емблема е от якето на едно шестнайсет годишно гангстерче, член на банда от Ню Йорк — обясни Бърнс. — Бандата, в която членува, се нарича „Призрачни сенки“. За щаб използват различни кафенета по Канал стрийт. Този прийом се нарича „Плаващ остров“. Оперативната група, в която имаше и хора от нюйоркското полицейско управление, го заловила. И той решил да им даде малко информация, която смятал, че ще бъде ценна за ченгетата. Но не била. Обаче може да се окаже ценна за теб.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Той разправя, че през последните няколко месеца ти е изпратил няколко имейла, Алекс. Използвал компютрите в едно училище за високи технологии в Ню Йорк.

— Той ли е Пехотинеца? — попитах аз, клатейки глава смаяно.

— Не. Но той може да се окаже пратеник на Пехотинеца. Той е виетнамец. Символът на арбалета е от една известна народна приказка. В приказката се разказва, че този арбалет може да убива наведнъж по десет хиляди души. „Призрачните сенки“ се смятат за много мощна организация. Много си падат по символи, легенди и митове… Та както ти казах, това хлапе и неговите съотборници прекарват повечето от времето си из кафенетата. Играят tiến lên, пият café su da. Бандата се преместила от Ню Йорк в Ориндж Каунти в Калифорния. От седемдесетте насам някъде над сто и петдесет хиляди виетнамски бежанци са се заселили там. В Ню Йорк си падала по престъпления във виетнамски стил. Незаконно вкарване на емигранти, измами с кредитни карти, кражба на компютри и части за тях, такива неща. Това помага ли ти?

Кимнах.

— Разбира се.

Бърнс ми подаде другия плик.

— Това тук също може би ще ти помогне. Това е информация за бившия предводител на виетнамската банда.

— Трап Ван Лу.

Бърнс кимна.

— Едно време бях морски пехотинец. Ние си имахме собствени разузнавачи. Пускаха ги във вражеска територия, точно както Старки и компания. Виетнамската война беше партизанска, Алекс. И някои от нашите действаха като партизани. Тяхната работа бе да сеят смърт и ужас в тила на врага. Бяха сурови и храбри момчета, но доста от тях се обезчувствиха. Понякога са прилагали така наречената ситуационна етика.

— Да сеят смърт и ужас в тила на врага? — казах замислено аз. — Искаш да кажеш, тероризъм.

— Аха — кимна Бърнс. — Точно това исках да кажа.

106.

Този път до Колорадо ме откара ФБР. Качиха ме на самолета и ме откараха дотам. Рон Бърнс беше превърнал този случай в негов. Искаше да залови човека или хората, стоящи зад дългата серия убийства.

Изолаторът изглеждаше също така потискащ, както бе изглеждал и при първото ми идване тук. Докато влизах в сектора с повишена сигурност, бях неотклонно наблюдаван от охрана, застанала зад бронирани стъкла. Вратите бяха или яркооранжеви, или светлозелени — странна работа. По голите, оцветени в пясъчножълто, стени имаше камери на всеки три метра.

В килията, в която се бяхме видели с Тран Ван Лу, имаше маса и два стола, завинтени към пода. Този път ми го доведоха трима души от охраната в бронирани жилетки и дебели ръкавици. Запитах се дали напоследък не е имало някакви неприятности. Някакво насилие?

За срещата си с мен китките и глезените на Лу бяха закопчани с белезници. Сивите косми, увиснали от брадичката, ми се сториха по-дълги от последната ни среща.

Извадих емблемата, която Бърнс ми бе дал, и му я показах.

— Какво означава това? Обаче без повече глупости.

— „Призрачни сенки“. Но това вие вече го знаете. Арбалетът е просто фолклор. Просто хрумване.

— А сламената кукла?

Той помълча малко. Забелязах, че хванатите му в белезници ръце се свиха в юмруци.

— Струва ми се, че ви казах, че съм бил разузнавач за американската армия. Понякога в селата си оставяхме визитки. Една от тях, спомням си, бе череп с кръстосани кости и с надпис: Когато желаете, обадете се за поздрав. Американците го намираха за забавно.

— Какво означава сламената кукла? Да не е вашата визитна картичка? На всичките местопрестъпления ли сте я подхвърляли? Или след това в домовете на войниците?

— Може би — сви рамене той. — Вие ми кажете, детектив. Аз не съм бил на местопрестъпленията.

— Какво означава точно тази визитка? Питам ви за сламената кукла.

— Много неща, детектив. Животът не е толкова прост. Животът не е само хапване и решаване на лесни проблеми. В моята родина религията е гъвкава. Будизъм и от Китай, и от Индия. Таоизъм. Конфуцианство. Боготвореното на предците е най-старата и най-оригинална вяра из цял Виетнам.

Почуках с пръст по емблемата. Той я погледна и продължи:

— Понякога хората изгарят или пускат сламената кукла да плава по реката и това е част от ритуал в чест на мъртвите. Злите духове са призраци на онези, които са били убити или които са умрели, без да са погребани както трябва. Сламената кукла представлява заплашително послание, напомнящо на провинилия се, че той е този, който трябва да се намира на мястото на куклата.

Кимнах.

— Разкажете ми всичко, което трябва да знам. Никак не ми се иска да идвам пак тук.

— И не трябва. Нямам никаква нужда от изповед. Това е западняшка концепция.

— Не чувствате ли някаква вина от онова, което се е случило? Умрели са невинни хора.

— И ще продължават да умират. Какво искате да знаете? Мислите ли, че ви дължа нещо заради вашата забележителна детективска работа?

— Признавате ли, че ме използвахте?

Лу сви рамене.

— Не признавам нищо. И защо да признавам? Аз водих партизанска война. Успях да оцелея в джунглите на долината Ан Лао цели шест години. След това успях да оцелея в джунглите на Калифорния и Ню Йорк. Използвам всичко, което ми попадне. Опитвам се да извлека максимум полза от ситуацията. Вие правите същото, сигурен съм.

— Като например в този затвор?

— О, особено пък в затвор. В противен случай дори и умен човек би полудял. Чували сте фразата „жестоко и необичайно“. Килия, която е два на три метра. Двайсет и три часа в денонощието в нея. Единственото средство за комуникация е цепката във вратата.

Наведох се през масата и доближих лице до неговото. Кръвта пулсираше в главата ми. Тран Ван Лу беше Пехотинеца. Нямаше начин да не е той. И той знаеше отговорите на моите въпроси. Дали и той не беше отговорен за всички тези убийства?

— Тогава защо си убил сержант Елис Купър? И другите. Защо е трябвало да умрат? Да не става въпрос за отмъщение? Кажи ми какво, по дяволите, е станало в долината Ан Лао. Кажи ми и ще се махна.

Той поклати глава.

— Вече ви казах достатъчно. Идете си у дома, детектив. Нямате нужда да чуете нищо повече. Да, аз съм Пехотинеца. Останалите отговори ще дойдат в повече на хората от вашата страна. Откажете се от този случай. Само от този, детектив. Оставете го.

107.

Не дадох никакъв признак, че искам да стана и да си тръгна.

Тран Ван Лу ме погледа малко с безразличие, после се усмихна. Очаквал ли беше това? Инат? Тъпотия? Затова ли поначало ме беше въвлякъл? Беше ли говорил с Кайл Крейг за мен? Колко знаеше? Всичко или само някои парченца от мозайката?

— Вашето непрестанно пътуване ми е интересно. Не разбирам хора като вас. Искате да знаете защо се случват ужасни неща. Искате да оправите нещата, макар и само от време на време… Вие и преди сте се занимавали с жестоки убийци. Гари Сонежи, Джефри Шейфър… Кайл Крейг, разбира се. Вашата страна е родила толкова много убийци, Бънди, Дамър и още много, много. Не знам защо става това в толкова цивилизована страна. Страна с толкова блага.

Поклатих глава. Аз също не знаех. Обаче Лу искаше да чуе какво мисля по въпроса. Дали е задавал и на Кайл същите въпроси?

— Винаги съм си мислел, че това има нещо общо с високите очаквания. Много американци очакват да бъдат щастливи, очакват да бъдат обичани. И когато това не става, изпадаме в ярост. Особено пък, ако това ни се случи в детството. Ако вместо с любов се сблъскаме с омраза и насилие. Това, което не разбирам, е защо толкова много американци малтретират децата си.

Лу бе втренчил очи в мен и усещах как погледът му ме пронизва. Дали това не беше убиец от някакъв странен и нов тип? Изглежда, имаше съвест. Разсъждаваше философски. Философ — воин? Колко ли знае? Дали случаят не приключва тук и сега?

— Защо се е налагало на някого да режисира убийството на Елис Купър? — попитах накрая аз. — Прост въпрос. Ще ми отговориш ли?

Той смръщи вежди.

— Добре. Това поне мога да направя за вас. Купър излъга и вас, и вашия приятел Сампсън. Нямаше никакъв друг избор, освен да излъже. Сержант Купър също беше в долината Ан Лао, макар че в досието му не пише нищо такова. Видях го как екзекутира момиченце на дванайсет години. Стройно, красиво, невинно. И я уби, след като я изнасили. Нямам причина да лъжа за това. Сержант Купър беше убиец и насилник… Всички те вършеха злодейства, всички те бяха убийци. Купър, Тейт, Хюстън, Итра. Харис, Грифин и Старки също. Слепите мишки. Те бяха от най-лошите, от най-кръвожадните. Ето затова аз избрах тях да намерят и очистят останалите. Да, това бях аз, детектив. Но вече съм осъден на смърт тук. Нищо повече не можете да ми направите… Никой не каза на полковник Старки защо убийствата стават в Съединените щати. Той не знаеше моята самоличност. Той беше просто ликвидатор и никога не задаваше въпроси. Той просто си искаше само парите… Вярвам в ритуалите и символизма, вярвам и в отмъщението. Виновните са наказани и наказанията отговарят на престъпленията им. Нашите непогребани мъртви са отмъстени и техните души най-накрая могат да намерят покой. Вашите войници си оставяха визитни картички — така постъпих и аз. Имах много време да помисля за всичко това тук, много време да го планирам. Жадувах за отмъщение и не исках то да бъде просто и лесно. Както вие, американците, казвате, исках разплата. И я получих, детектив. Сега душата ми е спокойна.

Нищо не беше така, както бе изглеждало, че е. Елис Купър бе лъгал още от самото начало. Пред мен и Сампсън бе заявил, че е невинен. Но аз повярвах на Тран Ван Лу. Начинът, по който ми разказа това, бе съвсем убедителен. Той бе свидетел на ужасяващи злодейства в своята страна и дори може би сам ги е извършвал. Какъв израз бе употребил Бърнс? Ужас и смърт в тила на врага.

— Има една аксиома сред военните от долината Ан Лао. Искате ли да я чуете? — попита ме той.

— Да. Искам да разбера колкото е възможно повече. Това е, което ме кара да действам.

— Аксиомата гласи: Щом се движи, значи е Виетконг.

— Но не всички войници са я прилагали.

— Не всички, но някои… Те влизат в селата. Избиват всички, които намерят. Щом се движи… Искаха да наплашат Виетконг и успяха. Оставяха визитки… като сламените кукли, детектив. В село подир село. Те разрушиха една цяла страна, една цяла култура.

Лу млъкна за момент, вероятно да ми даде възможност да смеля това, което до този момент съм чул. После продължи:

— Обичаха да боядисват лицата и телата на убитите. Любимите им цветове бяха червеният, белият и синият. Струваше им се изтънчена проява на хумор. Никога не погребваха труповете. Просто ги оставяха близките им да ги намерят… Така намерих и моето семейство. С лица, боядисани в синьо. Оттогава техните призрачни сенки ме преследват непрекъснато.

Трябваше да го спра за миг.

— Но защо не казахте на никого? Защо не се обърнахте към армията, като сте видели какво става?

Той ме погледна право в очите.

— Направих го, детектив. Отидох при Оуен Хандлър, моя първи командир. Казах му какво става в Ан Лао. Но той вече знаеше. Неговият командир също. Всички знаеха. Няколко екипа се бяха изплъзнали от контрол. Затова той изпрати ликвидаторите да почистят лайната.

— А всичките тези невинни жертви? Какво ще кажете за онези три жени, които Старки и групата му изби, за да натопи Купър, пък и всички останали.

— О, вашата армия си има термин за това — „неизбежни щети“.

— Още един въпрос — казах аз на Лу, а в това време всичко чуто вреше и кипеше в главата ми.

— Питайте. А след това искам да ме оставите на мира. Не искам да се връщате.

— Не вие убихте полковник Хандлър, нали?

— Не. Защо трябва да го вадя от мизерния живот, в който бе затънал. Исках полковник Хандлър да живее със своя страх и срам. А сега си вървете. Свършихме.

— А кой уби Хандлър?

— Кой знае. Може би има и четвърта сляпа мишка.

Станах да си вървя и охраната влезе в килията. Виждах, че се страхуваха от Лу, и се запитах какво ли е правил, докато е бил тук. Беше наистина внушаваш страх мъж, от който те побиват тръпки — истинска Призрачна сянка. Бе планирал няколко убийства с цел отмъщение.

— Има и още нещо — каза той накрая и се усмихна. Усмивката му бе ужасна, по-скоро гримаса, в нея нямаше нито капка веселие или радост. — Много здраве от Кайл Крейг. Ние двамата с него си говорим. Понякога дори за вас. Кайл казва, че трябва да ни спрете, докато можете. Казва, че трябва и двама ни да повалите. — Лу се разсмя, докато го извеждаха от килията. — Вие трябва да ни спрете, детектив.

— Ти внимавай с Кайл — посъветвах го аз. — Приятелството е нещо непознато за него.

— И за мен също — отвърна Тран Ван Лу.

108.

Веднага щом отведоха Лу, въведоха Кайл Крейг. Аз вече го чаках. С включени на пълна мощност радари.

— Очаквах, че ще наминеш за още едно гости, Алекс — каза той влизайки, ескортиран от тримата души въоръжена охрана. — Никога не ме разочароваш. Никога.

— Винаги една крачка напред, нали така, Кайл? — попитах аз.

Той се разсмя, но в смеха му нямаше и следа от веселие, докато оглеждаше килията и въоръжената охрана.

— Явно не. Този път.

Кайл седна срещу мен. Беше невероятно слаб и, изглежда, беше отслабнал още повече, откакто бях го видял тук за последен път. Усетих, че съзнанието му, скрито зад този ръбест череп, работи на високи обороти.

— Теб те хванаха, защото искаше да бъдеш хванат — казах аз. — Това е очевидно.

— О, господи, спести ми психодрънканиците си. Ако си дошъл като доктор Крос психолога, можеш още сега да станеш и да си тръгнеш. Ще ме отегчиш до смърт.

— Говоря като детектив по убийства — отвърнах аз.

— Е, така е по-добре май. Мога да те смеля като лицемерно ченге. Като психар не те бива много, но пък и това не е кой знае каква професия. Поне на мен не ми е помогнала кой знае колко. Аз си имам собствена философия — ти избивай всички, а пък господ ще познае своите. Помисли върху това.

Мълчах. Кайл винаги бе обичал да слуша себе си. Ако ти задава въпроси, това означава, че иска да се подиграе с онова, което ще отговориш. Обичаше да замята стръв и да дразни. Съмнява ме дали изобщо се е променил.

Най-накрая той се усмихна:

— О, Алекс, ама какъв си умник, а? Понякога ми минава ужасяващата мисъл, че ти си този, дето е една крачка напред.

Не свалях погледа си от очите му.

— Не мисля така, Кайл.

— Обаче си упорит като магаре. Неуморим. Не е ли така?

— Не съм се замислял. Но щом ти казваш, сигурно е така.

Очите му се присвиха.

— Е, сега вече се държиш снизходително. А на мен това не ми харесва.

— На кого му пука какво харесваш?

— Мммм. Точка за теб. Трябва да го запомня.

— Като бях тук първия път, те питах дали можеш да ми помогнеш с Тран Ван Лу, за убийствата, в които той участва. Промени ли си решението? Подозирам, че има още един убиец на свобода.

Кайл поклати глава.

— Не съм Пехотинеца. Не аз съм този, който се опитва да ти помогне. Някои тайни просто си остават неразрешени. Това не го ли научи?

Поклатих глава на свой ред.

— Прав си, аз съм неуморим. Затова ще се опитам да разреша и тази.

Тогава Кайл плесна с ръце и звукът отекна кухо в килията.

— Е, браво на момчето. Ти си просто супер, Алекс. Какъв глупак си само. Отиди тогава и намери убиеца.

109.

Сампсън се възстановяваше на брега на Джърси с Били Хюстън, неговата лична медсестра. Обаждах му се почти всеки ден, но не му казах какво съм научил за сержант Елис Купър и останалите.

И на Джамила се обаждах всеки ден, понякога и по два пъти на ден, или пък тя ми звънеше, или ми пускаше имейл. Разстоянието помежду ни се превръщаше все повече в проблем. И никой от нас още нямаше добро разрешение. Бих ли могъл изобщо някога да преместя семейството си в Калифорния? А би ли могла Джамила да се премести във Вашингтон? Трябваше да обсъдим това очи в очи и колкото по-скоро, толкова по-добре.

След като се върнах от Колорадо, прекарах два дни в работа. Знаех, че трябва да направя още едно важно пътуване, но първо трябваше да се подготвя. Два пъти мери, един път режи. Това Нана ми го бе набивала в главата хиляди пъти.

Прекарах безброй часове над военната база данни, Системата за компютърна информация на изпълнителните органи, Автоматизираната система за криминални следствия и Базата данни за регионална информация. Отскочих до Пентагона и се срещнах с един полковник на име Пейсър, с когото разговарях за насилието срещу цивилни, извършено от американски войници в Югоизточна Азия. Когато отворих дума за долината Ан Лао, Пейсър рязко прекрати разговора и повече не пожела да ме види.

Колкото и странно да звучи, това бе добър знак. Бях близо до нещо.

Говорих с няколко души приятели, които бяха служили във Виетнам. Изразът „щом се движи, значи е Виетконг“ беше познат на повечето от тях. Тези, които го знаеха, потвърдиха правотата му, тъй като невероятни злодейства постоянно се извършвали и от северновиетнамците. Един от виетнамските ветерани ми разказа и една случка. Без да иска, чул други войници да говорят за някакъв виетнамец на около осемдесет и пет години, който бил застрелян. „Трябваше“, пошегувал се някакъв сержант, „Станал на сто години, а помага на Виетконг“.

И колкото и пъти да заговорех за долината Ан Лао, винаги се появяваше едно и също име.

В досиетата.

Където и да погледнех.

Едно име, което бе връзка към почти всичко, което се бе случило — и тук, и там.

Четвъртата сляпа мишка?

Трябваше да разбера.

Рано в четвъртък сутринта аз поех за Уест Пойнт. Пътят дотам беше около пет часа с кола. Не че бързах кой знае колко. Човекът, с когото се канех да се срещна там, нямаше да ходи никъде. Нямаше причина да бяга и да се крие.

Заредих се със CD-та, предимно блус, но също и някои от новите изпълнения на Боб Дилън, които трябваше да чуя поне веднъж. Взех си термос с кафе, а също и сандвичи за из път. Казах на Нана, че ще се опитам да си бъда у дома за вечеря, на което тя отвърна:

— Опитвай се по-силно. И по-често.

Пътят ми даде възможност да мисля. Трябваше да съм напълно сигурен, че като отивам отново в Уест Пойнт, върша онова, което трябва. Зададох си много неприятни, но необходими въпроси. Когато отговорите им ме задоволиха, започнах да мисля дали да започна работа във ФБР. Директорът Рон Бърнс ми бе показал недвусмислено с какви ресурси ще разполагам в Бюрото. Посланието бе ясно, но също така и умно: ще станеш още по-добър в работата си, ако дойдеш да работиш при нас.

Да, ама не знаех с какво исках да се занимавам.

Знаех, че мога да мина на частна практика като психолог, ако именно това исках. Може би щях да се справя по-добре с децата, ако имах редовна работа вместо полицейска. Да използвам тези топчета мъдро, да изпитам удоволствието от всяка безценна събота. Да направя нещо с Джамила, която беше постоянно в мислите ми, където всъщност й беше мястото.

Потънал в мисли, по едно време открих, че вече съм на шосе 9W и карам инстинктивно по знаците към Хайланд Фолс и Уест Пойнт.

Наближавайки академията, си проверих глока и му пъхнах един пълнител. Не бях сигурен дали ще ми потрябва пистолет. Но и когато убиха Оуен Хандлър, недалеч оттук, пак не бях сигурен.

Влязох в Уест Пойнт през портала Тайър в северната страна на Хайланд Фолс.

Навсякъде се виждаха кадети, заети със строева подготовка, и пак изглеждаха извън всякаква критика. От два от комините на Уошингтън Хол лениво се издигаха струйки дим. Харесвах Уест Пойнт. Дори много. Възхищавах се и от мъжете и жените, с които се бях срещал в армията. Но не от всички, а всеки знаеше какво можеха да направят само няколко гнили ябълки.

Спрях пред една тухлена сграда. Бях дошъл тук за отговори.

Генерал Марк Хътчинсън.

Той ме беше избягвал през цялото време през нощта, когато бе убит Оуен Хандлър, но това този път нямаше да се случи.

110.

Качих се по стръмни каменни стълби и влязох в добре поддържаната сграда, помещаваща офисите на коменданта на Уест Пойнт. Зад едно бюро от тъмно дърво с лъсната до блясък месингова настолна лампа и стройно подредени купчинки папки седеше войник с късо подстригана коса. При влизането ми той вдигна глава и ме погледна, накланяйки глава на една страна като хванат в крачка ученик.

— Да, сър. С какво мога да ви помогна, сър?

— Казвам се детектив Алекс Крос. Надявам се, че генерал Хътчинсън ще ме приеме. Моля ви, кажете му, че съм тук.

Главата на войника не промени ъгъла си.

— Да, сър… ъъъ… детектив. Бихте ли ми казали по каква работа искате да се видите с генерала, сър?

— Опасявам се, че не. Но въпреки това генералът ще иска да ме види. Той вече знае кой съм. — Направих няколко крачки и седнах на един от тапицираните столове срещу него. — Аз съм тук и чакам.

На войника зад бюрото явно му стана неприятно — не беше свикнал с цивилно неподчинение, особено пък в офиса на генерал Хътчинсън. Той помисли малко, после колебливо вдигна черната слушалка на бюрото и се обади на по-горната инстанция. Според мен това беше добре — необходима поредна стъпка.

Минаха няколко минути, преди тежката дървена врата зад масивното дървено бюро да се отвори. В рамката й се появи униформен офицер и се отправи право към мен.

— Аз съм полковник Уокър, адютант на генерала — представи се той. — Вървете си, детектив Крос. Генерал Хътчинсън не желае да разговаря с вас. Вие нямате никаква юрисдикция тук.

Кимнах.

— Затова пък имам важна информация, която генерал Хътчинсън трябва да чуе. Става дума за събития, случили се по време на неговото командване в долината Ан Лао. От шейсет и седма до седемдесет и първа, но по-точно става дума за шейсет и девета.

— Мога да ви уверя, че генералът няма никакъв интерес да се среща с вас, още по-малко пък да слуша стари военни истории от вас.

— Специално за тази информация съм си уредил среща с Уогиингтън Поуст — подхвърлих небрежно аз. — Но сметнах, че генералът трябва първи да чуе изявлението, което имам намерение да направя.

Полковникът кимна веднъж, но думите ми като че ли нито го впечатлиха, нито притесниха.

— Ако сте си намерили някой във Вашингтон, който е готов да ви изслуша, отидете при него. А сега, ако обичате, напуснете сградата или ще извикам да ви съпроводят.

— Няма нужда да губите времето на персонала си — отвърнах и се надигнах от тапицирания стол. — Сам ще се съпроводя.

Излязох навън на самоход и се приближих до колата. Вмъкнах се вътре и подкарах бавно по главната алея, разделяща Уест Пойнт на две. Усилено мислех какво да правя по-нататък. И докато се чудех, свих в една странична уличка, обрамчена с високи дъбове и чинари с изглед към величествено влачещия водите си Хъдсън, и спрях.

Зачаках.

Генералът ще ме види.

111.

Отдавна се бе стъмнило, когато един черен форд бронко сви в алеята към огромна къща в колониален стил, обрамчена от брястове и заобиколена с ограда.

Генерал Хътчинсън слезе от возилото си. Плафонът освети лицето му само за миг. Изобщо не изглеждаше притеснен. И защо да се притеснява? Участвал е в няколко войни и пак е оцелявал.

Изчаках десетина минути да влезе, да светне лампите и да се настани. Знаех, че е разведен и че живее сам. Всъщност вече доста неща бях научил за него.

Качих се по стъпалата на предната площадка, точно както този следобед се бях изкачил по стълбите към офиса му. Със същата отмерена крачка. Неуморим, целенасочен и адски упорит. По един или друг начин, днес аз щях да говоря с Хътчинсън. Имах работа за довършване. В края на краищата, това беше моят последен случай.

Почуках няколко пъти с чукалото — някаква потъмняла крилата богиня, която ми се стори по-скоро внушителна, отколкото гостоприемна.

Хътчинсън най-сетне дойде да отвори, облечен в карирана синя риза и изгладени каки панталони. Приличаше на ръководител на фирма, хванат у дома от досаден търговски пътник, осмелил се да наруши спокойствието му по това време.

— Ще ви арестувам за влизане в частна собственост — каза той, като ме видя.

Както казах и на войника на рецепцията, генералът знаеше много добре кой съм.

— Тъй и тъй ще ме арестувате…

Влязох през вратата, без да се бавя. Хътчинсън беше широкоплещест мъж, но беше вече минал шейсетте. Не се опита да ме спре, дори не ме докосна.

— Не сте ли предизвикали вече достатъчно проблеми? — попита той. — Според мен сте.

— Не съвсем. Тъкмо сега започвам.

Влязох в обширния хол и седнах. Стаята беше осеяна е дълбоки и удобни дивани, месингови лампиони, завеси в топли цветове. Такъв е бил вкусът на бившата му жена, помислих си аз.

— Няма да отнеме много време, генерале. Нека ви кажа какво знам за Ан Лао.

Хътчинсън се опита да ме прекъсне.

— А аз ще ви кажа какво не знаете, господинчо. Не знаете как работят военните и, както изглежда, не знаете кой знае колко и за живота във висшите кръгове. Вие в момента сте извън гьола си. Идете си. Веднага. Разкажете си шибаните истории на Уошингтън Поуст.

— Старки, Грифин и Браунли Харис са били военни ликвидатори, назначени от вас във Виетнам — започнах аз.

Генералът се намръщи и поклати глава, но, изглежда, в крайна сметка реши да се примири и да ме изслуша, затова седна.

— Нямам представа за какво, по дяволите, става дума. Никога не съм чувал за тях.

— Вие сте изпращали отряди от по десет души в долината Ан Лао, специално, за да тормозите виетнамското население. Това е било партизанска война и вашите отряди са били инструктирани да действат като партизани. Извършвали са убийства, осакатявания. Клали са цивилни граждани. Имали са и визитка — боядисвали са жертвите си в червено, бяло или синьо. И всичко това е излязло извън контрол, нали, генерале?

Хътчинсън изведнъж се усмихна.

— Откъде ги изкопахте тия смехотворни лайна? Вие имате болно въображение. А сега се омитайте оттук.

Без да помръдвам, продължих:

— Вие сте унищожили досиетата и докладите, така че все едно тези хора изобщо не са стъпвали в долината Ан Лао. Същото важи и за тримата ви убийци — Старки, Грифин и Харис, — същите ония, които сте изпратили да изчистят бъркотията. Точно по този начин открих измамата. Лично те ми казаха, че са били там. Обаче в досиетата им пише други неща.

Генералът не проявяваше никакъв интерес към думите ми. Преструваше се, разбира се. Прииска ми се да стана и да го заблъскам, докато не ми каже истината.

— Само че досиетата не са били унищожени, генерале — продължих аз.

Най-накрая започна да ми обръща внимание.

— За какво, по дяволите, става дума?

— Точно за това, за което казах. Досиетата не са били унищожени. Един разузнавач от южновиетнамската армия, на име Тран Ван Лу, докладвал за злодействата на своя командир. И този командир бил не кой да е, а самият полковник Оуен Хандлър. Никой обаче не му обърнал внимание, разбира се, затова Лу задигнал досиетата и ги отнесъл на северновиетнамците… Тези досиета останали в Ханой до 1997 година. После ЦРУ обаче успяло да се сдобие с копия от тях. Моите копия са от ФБР, а също така и от виетнамското посолство. Така че може би и аз поназнайвам малко за живота във висшите кръгове във Вашингтон. Знам дори, че са обмисляли кандидатурата ви за началник-щаб. Да, но ако нещо от тия неща започне да се разчува…

— Ти си луд — изсумтя Хътчинсън. — Направо си откачил.

— Така ли? През шейсет и осма и шейсет и девета два отряда от по десет души са извършили над сто убийства на мирни граждани по селата. И вие сте били командир. Вие сте издавали заповедите. Когато отрядите излезли извън контрол, вие сте изпратили Старки и неговите хора да оправят нещата. За съжаление обаче и те убили няколко цивилни граждани. А съвсем наскоро вие сте издали заповедта да ликвидират и полковник Хандлър. Той е знаел много добре каква роля сте играли в долината Ан Лао. Кариерата ви щеше да отиде на кино, а можехте да попаднете дори в затвора… Вие сам сте участвали в акции заедно със Старки, Харис и Уорън Грифин. Вие сте били там, Хътчинсън. В долината Ан Лао. Вие сте отговорен за всичко, което се е объркало там. Вие сте били там и сте станали четири слепи мишки.

Хътчинсън изведнъж се извъртя в стола.

— Уокър, Таравела — викна той, — вече можете да влизате. Наслушахме се достатъчно на тъпите приказки на това копеле.

От страничната врата към коридора влязоха двама мъже. И двамата държаха пистолети, насочени към мен.

— Сега вече няма да ви пуснем, доктор Крос — каза полковник Уокър. — Няма да ви пуснем да си идете вкъщи.

112.

Ръцете ми бяха хванати с белезници зад гърба. После двамата въоръжени мъже ме избутаха навън и ме натикаха в багажника на някакъв тъмен седан.

Лежах свит като навит на руло килим. За човек с моите размери беше адски неприятно.

Усетих как колата излиза от алеята на Хътчинсън, друсва се в канавката и излиза на улицата.

Карайки с разумна скорост, седанът мина през Уест Пойнт. С не повече от трийсет километра в час. И когато накрая увеличи скоростта си, разбрах, че излизаме от комплекса.

Не знаех кой бе седнал отпред. Дали генерал Хътчинсън бе дошъл с хората си. Изглеждаше много вероятно скоро да бъда убит. И нямах представа как да се измъкна. Помислих си за Нана, за децата, за Джамила и се питах защо пак си рискувах така живота. Беше ли това признак за добър характер, или обратно — за сериозен недостатък в характера? Всъщност имаше ли значение вече?

Междувременно колата слезе от гладката пътна настилка и заподскача по дупките на някакъв път, който явно не бе павиран. Според мен се намирахме на някъде около четиридесет минути път от Уест Пойнт. Още колко ли ми оставаше да живея?

Колата изведнъж спря, чух как вратите се отварят и след това хлопват. Капакът на багажника се вдигна.

Първото лице, което видях, беше това на Хътчинсън. В очите му не се четеше никаква емоция. Ни най-малък нюанс на човещина.

Другите двама бяха зад него. В техните погледи също не се четеше нищо.

— Какво ще правите? — зададох аз въпрос, на който вече знаех отговора.

— Онова, което трябваше да направим още онази нощ, когато излязохте с Оуен Хандлър. Да те убием — отвърна полковник Уокър.

— С изключително удоволствие — добави генералът.

113.

Извадиха ме от багажника и безцеремонно ме хвърлиха на земята. Ударих си опашката и ме заболя страшно. И това бе само началото, знаех си. Тия копелета щяха да ме измъчват и чак след това да ме убият. Ръцете ми бяха вързани и не можех да ги спра по никакъв начин.

Полковник Уокър се наведе и ми разкъса ризата отпред. Другият в това време ми свали обувките, а после и панталоните.

Изведнъж се оказах гол и треперещ в гората, нейде из пустошта на щата Ню Йорк. Беше студено, някъде към пет градуса.

— Знаеш ли какво ми е действителното престъпление? — попита ме Хътчинсън. — Знаеш ли какво направих, когато нещата се объркаха тогава така? Издадох заповед да се отвръща на удара. Те избиваха и осакатяваха хората ми. Това си беше чист тероризъм и садизъм. Опитваха се да ни сплашат по всякакъв начин. Аз обаче не се плаша толкова лесно. Отвръщах на удара, Крос. Точно както сега.

— Ти си избивал и цивилно население, опетнил си честта на командването — изплюх аз думите презрително.

Генералът се наведе над мен.

— Ти не си бил там, затова недей ми казва какво съм и какво не съм направил. В долината Ан Лао ние победихме. Тогава обичахме да казваме, че на света има два типа хора — ебачи и ебани. Аз съм от ебачите, Крос. Познай пък ти в такъв случай към кои спадаш.

Полковник Уокър и другият мъж вече бяха извадили четките и боите и започнаха да ме плескат с леденостудена боя.

— Помислих си, че това ще ти допадне — каза Уокър. — Аз също бях в долината Ан Лао. И за мен ли ще разкажеш на Уошингтън Поуст?

Нищо не можех да направя, за да ги спра. И нямаше никой, който да ми помогне. Бях гол пред целия свят, съвсем сам, че на това отгоре и ме боядисваха. Слагаха си визитката, преди да ме очистят.

Треперех неудържимо. По очите им се познаваше, че това — да ме убият — не означава нищо за тях. Те бяха убивали и преди. Оуен Хандлър например.

Колко ли още ми оставаше? Няколко минути? А може би няколко часа мъчения? Не повече.

Откъм тъмнината прогърмя изстрел. Като че ли дойде оттатък двата фара на синия седан, с който ме бяха докарали дотук. Какво, по дяволите, беше това?

На лицето на полковник Уокър, точно под лявото му око, цъфна тъмна дупка. Бликна кръв. Той залитна назад и с тъп удар се просна на земята. Задната част на главата му я нямаше, просто беше изчезнала.

Вторият войник се опита да се наведе и куршумът го удари в долната част на гръбнака. Той извика и се строполи върху мен.

Видях как откъм гората започнаха да тичат някакви хора, поне половин дузина. Преброих девет, десет. Изобщо не можех да разбера кои са. Кой, по дяволите, бе тръгнал да ме спасява?

После, когато се приближиха и луната бегло освети чертите им… Боже господи! Не ги познавах, но разбрах откъде бяха дошли и кой ги бе изпратил с цел или да ме проследят, или да убият Хътчинсън.

„Призрачните сенки!“

Значи хората на Тран Ван Лу са ме следили. Или Хътчинсън.

Говореха си на виетнамски. Не разбирах нито дума. Двама от тях награбиха генерала и го блъснаха на земята. Започнаха да го ритат в главата, в гърдите, в корема и гениталиите. Той крещеше от болка, но побоят не спираше — те сякаш не го чуваха.

Мен ме оставиха на мира. Но изобщо не хранех илюзии — бях свидетел на всичко това. Лежах, притиснал лице в земята, и наблюдавах нападението от най-ниската възможна гледна точка. Побоят, нанесен на генерал Хътчинсън, сякаш бе нереален, кажи-речи нечовешки. Сега те бяха започнали да ритат полковник Уокър и другия войник. Биеха мъртвите! Един от тях се спря, извади назъбен нож и резна Хътчинсън. Писъкът му процепи нощта. Бе ясно, че искаха да измъчват генерала, а не да го убиват. Искаха да тероризират и убиват, да сеят смърт и ужас.

Един от хората на Лу извади сламена кукла и я хвърли върху Хътчинсън. След това мушна генерала в стомаха. Хътчинсън отново писна. Обаче раната в стомаха не бе фатална. Изтезанията щяха да продължат. И рано или късно всички щяхме да свършим с боядисани тела.

Вярвам в ритуалите и символизма, вярвам и в отмъщението.

Това бяха думите на Тран Ван Лу, когато бях при него в затвора.

Един от хората му най-сетне дойде и при мен. Свих се на топка. Този път никой не можеше да ме спаси. Знаех плана на „Призрачните сенки“ — да сеят смърт и ужас, да отмъстят за предните си, които са били избити, но останали непогребани.

— Искаш да гледаш? — попита ме мъжът. Гласът му бе изненадващо спокоен. — Или да си вървиш? Свободен си да си вървиш, детектив.

Вперих поглед в очите му, забравил да дишам.

— Да си вървя.

Призрачната сянка ми помогна да се изправя, свали ми белезниците и ме отведе настрана. После ми подхвърли някакви парцали да се избърша. Друг един ми донесе дрехите и обувките. И двамата се държаха почтително.

След това ме закараха до портала на Уест Пойнт, близо до 9W, където ме освободиха, без да ми сторят нищо лошо. Не изпитвах и капка съмнение, че такива са били изричните заповеди на Тран Ван Лу.

Хукнах да пратя помощ на генерал Хътчинсън и хората му, но знаех, че вече съм закъснял.

Пехотинеца ги беше убил.

114.

На другия ден следобед Рон Бърнс най-сетне успя да се свърже с мен у дома. Бях горе, в кабинета си, и гледах през прозореца към улицата и изобщо към квартала. Джени беше долу на двора с малкия Алекс и го учеше да играе на гоненица. Даже му позволяваше от време на време да печели, но това нямаше да е задълго.

Бърнс тъкмо казваше:

— Алекс, току-що разговарях по телефона с един специален агент на име Мел Гудис. Обади ми се от някакво малко градче на име Елънвил. Чувал ли си за Елънвил?

— Всъщност не — отвърнах. — Но ми се струва, че наскоро съм ходил там. Нали?

— Точно така — каза Бърнс. — Именно там са те закарали от Уест Пойнт.

— А какво е правил агент Гудис в Елънвил? — попитах аз.

— Тамошната полиция ни извика. Те били изненадани, по-точно ще е да кажа шокирани, от бъркотията, на която някакви ловци се натъкнали тази сутрин.

— Има си хас да не са. Три жертви. Ужасяваща картинка. Ритуалистика.

— Три неидентифицирани трупа на мъже. Наистина това е шашнало местните. Отцепили са половината планина. Целите трупове били в порезни рани и следи от токови удари. В първоначалния полицейски доклад пише, че били изтезавани, обгорени и накълцани. А лицата били боядисани.

— С червена, бяла и синя боя.

Вече го слушах с половин ухо. Навън Джени беше започнала да учи Алекс как да губи играта. Той ревна, а тя го взе и го гушна. Вдигна глава към прозореца и ми махна. Всичко е наред, с една дума. Такава си беше Джени. И докато гледах усмихнатото й личице, в същото време си мислех за тероризъм, изтезания и изобщо за такива неща, които се прикриват зад думата война. Джихад. Или каквото и да е там. Кога ще спре това? Вероятно никога или поне докато някой не гръмне хубавата ни планета като сапунен мехур. Какви сме откачалки това хората.

— Питах се дали не би могъл да ни осветлиш малко за тези убийства — каза Бърнс. — Можеш ли, Алекс?

Махнах в отговор на децата, после се върнах към бюрото и седнах. На него имаше снимка на Мария с Джени и Деймън, когато бяха малки. Запитах се какво ли би казала тя за всичко това. За децата? За мен? За Джамила? За избитите жертви, боядисани в цветовете на американското знаме?

— Две от жертвите са вероятно генерал Марк Хътчинсън и един полковник на име Уокър. Третият е някакъв редник първи клас от Уест Пойнт. Не можах да разбера името му. Хътчинсън бил отговорен за злодейства преди около трийсетина години, когато бил във Виетнам. Най-накрая и на него му се случило същото.

Казах на Бърнс почти всичко, което бе станало предната нощ. Както винаги, той се прояви като добър слушател. Тази негова черта започваше да ми харесва все повече и повече.

— А знаеш ли кой е убил тия тримата от Уест Пойнт? — попита ме той накрая.

Помислих малко, после казах, че не знам. Технически погледнато, това бе вярно. Бърнс ми зададе още един-два въпроса, но накрая прие всичко така, както му го бях казал. Това също ми хареса. Това означаваше, че той има доверие в преценката ми. И именно в този момент направих нова преоценка за самия директор на ФБР.

— Ще дойда да работя при теб — казах му. — Идвам на работа във ФБР. Както казваш, ще бъде забавно.

— А кой ти каза, че предложението ми е още в сила? — попита учудено Бърнс и аз се изсмях.

Това също ми хареса.