Четирите легендарни царства

Тайна история V Втората церемония

След това събитията се развиха бързо.

Зрителите напуснаха Обсерваторията и се качиха на групи с асансьора към върха на планината.

По пътя нагоре Джак стоеше до Лили, Йоланте и своя много горд покровител Орландо.

Аристократичните гости непрекъснато поздравяваха Орландо и го тупаха по гърба. Стискаха ръката му и го поздравяваха с победата в игрите.

„Чудесно шоу, Орландо!“

„Великолепно изпълнение, Ваше Величество!“

Като че ли Орландо лично бе оцелял след водната арена, вертикалния лабиринт, дивото състезание с коли и няколко двубоя лице в лице. Някой подхвърли:

— Гениален ход, Орландо! Да вземеш Петия воин за представител! В началото изглеждаше странно, признавам, обаче виж какво се оказа! Страхотен избор. Ти си умен, много умен.

Джак виждаше, че Йоланте се нервира заради похвалите, които би трябвало да са за нея, а не за брат ѝ. В края на краищата тя беше предложила да отвлекат Джак, за да се бие от името на тяхното царство.

Джак погледна крадешком часовника си. Бяха минали четиридесет и пет минути. Все още имаше шанс.

Асансьорът стигна до чудната конструкция на две нива на върха на планината.

Вече се бе стъмнило съвсем.

Небето беше ясно и обсипано със звезди. Съвършено плоската равнина на индийската пустиня се простираше една и съща във всички посоки, осветена от небесното сияние. На запад, в далечината, сияеха водите на Арабско море.

Камуфлажната мрежа над царството на Хадес приличаше на огромна палатка.

Само двата храма се издигаха над нея.

Когато Джак излезе от асансьора с Орландо, наследникът на Хадес, Дион, се спусна към тях.

Стисна ръката на Орландо и я раздруса енергично.

— Орландо, приятелю, толкова се радвам за теб, толкова се радвам! Поздравления!

— Благодаря, Дион — отвърна Орландо.

След това Дион се обърна към Джак и стисна и неговата ръка.

— Искрени поздравления и на теб, шампионе.

Но когато Орландо и останалите продължиха, Дион не пусна ръката на Джак, а го дръпна към себе си.

— Ти уби брат ми, задник. След като тази церемония свърши и гостите си тръгнат, ще те отведа в любимата си тъмница и там ще те изкормя и ще те удуша с червата ти пред хубавата ти дъщеря. След това ще се оженя за нея, обещавам ти, и ще превърна живота ѝ в кошмар.

Пусна ръката на Джак, както рокзвезда пуска микрофон, и се отдалечи.

Джак остана на място, загледан след принца. След всичко, което беше преживял, всичко, което бе преодолял, за да оцелее, изглежда, проблемите не бяха свършили.

Хадес отведе гостите си в по-високия от двата храма, Големия храм.

Четирима минотаври слуги влязоха след тях и внесоха последните четири златни сфери. Те светеха злокобно.

Огромният кръгъл обелиск се издигаше към небето от центъра на горния храм.

В основата му беше издялана ниша, голяма колкото човек, във формата на древния египетски символ анкх.

Поради Т-образната си форма и кръглата „глава“ анкх понякога се нарича и Коптски кръст. Сега, когато видя нишата с форма на този символ, Джак си даде сметка колко прилича на християнското разпятие. Ако човек застане вътре и разпери ръце, би приличал на Исус Христос на кръста.

Изведнъж му хрумна нещо и той се обърна към Йоланте:

— След първата церемония тази антена се появи от планината. Какво ще стане сега? Брат ти спомена нещо за някакви мистерии, в които ще бъде посветен победилият цар?

— Победилият цар, Орландо, брат ми, ще застане във вдлъбнатината в обелиска, а Хадес ще сложи златните сфери на постаментите около него — отговори Йоланте. — След като всичко е готово, антената ще изпрати сигнала към галактиката Хидра и тя ще промени траекторията си. Земята ще бъде спасена.

— А Орландо? Какво ще стане с него в нишата?

— Тази ниша е най-святото място в цялото царство. Може да се твърди, че в момента е най-важното място и в целия свят. Тази церемония е третата от поредица от пет премеждия, които Земята трябва да преодолее, за да спаси вселената.

— Повторното издигане на Пирамидиона на Великата пирамида е първото, възстановяването на Машината е второто — продължи тя. — Тази церемония е по-важна от онези, защото тук има придобиване на познание, което е нужно за оцеляването в другите две премеждия. Защото мъжът, който се намира в нишата, когато антената изпрати сигнала, ще бъде посветен в Мистериите — жизненоважно познание, което е необходимо, за да се преведе планетата през последните две древни премеждия.

Джак я гледаше и мълчеше.

— Тъй като боецът — ти — който спечели игрите, представляваше моя брат, този мъж ще е той. Това ще го направи най-силния, цар на царете, владетел на света, докато траят премеждията.

— Последният цар на царете е бил този, който е покровителствал Херакъл някъде около 1250 г. преди Христа. Това, разбира се, е Зевс, който в историята е известен като повелител на боговете — продължи Йоланте. — Зевс обаче успява само да отклони галактиката Хидра при едно от предишните ѝ преминавания. Не се е стигнало до събитие Омега. След смъртта му познанието за Мистериите умира с него, ненужно и неизползвано. Сегашният цар на царете обаче ще управлява в уникално историческо време. Това е причината всички царе толкова отчаяно да искат техните бойци да спечелят Игрите.

Джак премести поглед от нишата с форма на анкх към Орландо, който стоеше до Хадес.

И зададе най-важния въпрос:

— Хадес беше готов да остави земята и вселената да бъдат унищожени, ако сферите не бъдат взети и поставени където трябва. Какво обаче ще стане, ако те са на място, но никой не застане в нишата по време на церемонията? Какво ще стане тогава?

Йоланте го изгледа.

— Никой? Не мисля, че на някой му е минавало през ум подобно нещо.

— Какво би станало?

Йоланте се замисли за момент.

— Предполагам, в такъв скучай галактиката Хидра ще бъде отклонена, но никой няма да получи мистериите и оцеляването при последните две премеждия ще бъде безкрайно по-трудно. Тогава жизненоважното древно познание ще трябва да се преоткрива, до голяма степен както ти преоткри Седемте древни чудеса и Шестте свещени камъка.

Джак се вгледа в нишата с форма на анкх в основата на огромната антена и се замисли какво означава тя, каква власт би могла да осигури.

Йоланте прекъсна мислите му:

— Джак, въпросът ти е чисто академичен. Сега вече нищо не може да спре противния ми брат. Ти спечели Игрите от негово име и сега той ще управлява света.

Церемонията — невероятно древна церемония — започна.

Като жрец от старо време, Хадес пристъпи бавно и почтително напред и една по една постави златните сфери в гнездата за тях в стената на антената, около нишата с форма на анкх.

Сложи една от сферите над „главата“ на символа.

Следващите две отидоха до разперените „ръце“. И четвъртата под „краката“.

Когато и четирите сфери бяха на местата си, сиянието им се усили и всичко наоколо се освети от неземна светлина.

И тогава големият черен обелиск оживя.

Започна да жужи заплашително, изпълнен с някаква вътрешна енергия.

Ж-ж-ж-ж-ж-ж-ж…

Шумът идваше дълбоко от недрата на планината и като че ли се издигаше през тялото на мощната антена, като при това набираше сила.

Хадес извика:

— Навлизаме в епохата на премеждията и с разкриването на Мистериите пред избрания от нас владетел ще преодолеем тези премеждия. Нека успелият цар дойде и заеме мястото си в свещената ниша!

Орландо, преизпълнен с гордост, пристъпи напред. Застана пред нишата, усмихна се на аристократичната публика, махна с ръка и…

… се разнесе експлозия, от която планината потрепери, а Орландо залитна. Гостите в Големия храм също едва не изпопадаха.

Някой в края на площадката посочи надолу, през камуфлажната мрежа, която покриваше кратера:

— Гледайте! Минотаврите!

Джак погледна надолу и видя нещо, което го накара да изтръпне.

Видя цялата популация на минотаврите — гъмжило от фигури, около четири хиляди — да излиза от портите на минотавърския град и да се спуска към голямата стълба в основата на планината-дворец.

Отгоре приличаха на армия мравки, които изпълзяват от подземния си мравуняк.

Джак присви очи.

Пред колоната от минотаври се движеше нещо.

Камион.

Черен камион, тайфун.

А след това ниско над храма на върха прелетя хеликоптер — освен чаткането на роторите се чуваше и стрелбата на бордовата картечница, която дупчеше склоновете на планината.

Куршумите разкъсаха кабелите, които държаха камуфлажната мрежа, тя пропадна надолу, раздута като парашут, и откри фантастичния кратер около планината.

Хеликоптерът се оказа бойна машина „Алигатор“ като онази, която Джак бе унищожил по-рано през деня, а когато наближи върха, Джак успя да види в нея трима души.

Управляваше Скай Монстър.

На мястото на мерача до него на една седалка се бяха сместили двама души, които Джак най-малко очакваше да види тук.

Стреч и Мечо Пух.

Сърцето му подскочи.

Разбира се, той нямаше представа какво се е случило на брега.

Когато настигна камиона, с който бягаха Алби и останалите, вторият алигатор увисна над тях и ги принуди да спрат.

По високоговорител дойде команда всички да слязат с вдигнати ръце.

Понеже нямаха избор, Алби, Майка, Скай Монстър, Е-147 и Томахавката се подчиниха и слязоха от камиона.

Тежковъоръженият хеликоптер тъкмо щеше да открие огън по тях, когато — без предупреждение — го улучи реактивна граната…

… изстреляна от един от тримата, които приближаваха от север в открит джип — Стреч, Мечо Пух и Мей Мериуедър.

Бяха пристигнали с хидроплан край огромния пясъчен бряг в Северозападна Индия само преди час. Снабдиха се с джип в близкия град и тръгнаха по брега от север, с надеждата да открият входа на подземния свят.

Вместо това попаднаха на хеликоптер, който се канеше да разстреля приятелите им.

Разтресен от удара на гранатата, хеликоптерът се приземи тежко на пясъка, а пилотът и стрелецът бързо бяха изведени и завързани.

— Радваме се да ви видим — каза Скай Монстър, докато стискаше ръцете на Стреч и Мечо Пух.

Представи морските пехотинци на приятелите си, обясни набързо кой и какво е Е-147, а кучетата се зарадваха, че виждат познати хора. Алби разказа на Пух, Стреч и Мей какво се е случило през изминалите два дни. Каза им и как Джак се е жертвал, за да ги измъкне, и как Лили и американецът с прякор Плашилото все още са в Долния свят. Дали те… и Джак… са все още живи, никой не знаеше.

Мечо Пух огледа брега с присвити очи.

— Значи още са пленници, така ли? Има ли начин да ги измъкнем?

— Не и с шепа хора — отговори Майка. — За да превземем планината на Хадес ни е нужна цяла армия.

— Точно така — каза Алби и пристъпи напред. — И мисля, че знам откъде можем да я вземем.

След това се задействаха.

Скай Монстър успя да вдигне хеликоптера във въздуха със Стреч и Мечо Пух — най-свежите войници в групата — на борда.

Майка седна зад кормилото на тайфуна — Алби, Мей, Астро и Томахавката също се качиха — и подкара бързо назад по пясъчната ивица към входа за снабдяване, през който се бяха измъкнали.

Целта им бе градът на минотаврите и царят на минотаврите.

Когато пристигнаха в града, получовеците веднага ги наобиколиха.

Алби разказа на царя какво е чул от Дион в тъмницата — за намерението му със Зайтан да убият Хадес веднага след игрите и да лишат минотаврите от свободата, обещана им от Хадес.

Царят на минотаврите се ядоса и събра армия, която се спусна след камиона към планината на Хадес.

На върха настана суматоха.

Благородниците се разпищяха и хукнаха да търсят прикритие.

Гигантската каменна антена не преставаше да жужи. Жужеше все по-силно и звукът сякаш набираше енергия.

Хадес се обърна. Дори не трепна от стрелбата и боботенето на хеликоптера. Просто опитваше да разбере какво става.

До него Орландо гледаше ту хеликоптера, ту нишата в подножието на обелиска. Нишата, осветена от златните сфери и готова да предаде Мистериите на царя, който застане в нея, беше неговата съдба.

Без да обръща внимание на суматохата, той се спусна към символа анкх…

… и в този момент някой го блъсна и го събори на земята.

— Не! — изрева Орландо, когато с Джак паднаха на каменния под.

Започна да дере Джак с нокти.

— Глупак! — крещеше Орландо. — Трябва да съм в нишата, когато антената изпрати сигнала!

Джак го удари, счупи му носа и му разкървави устата.

— Не мисля, че точно ти трябва да управляваш света, задник!

— Всички ще умрат!

— По-добре да умрат като свободни хора, вместо да живеят като роби.

— Защо мислиш, че ти, обикновен човек, можеш да говориш от името на целия свят?

Орландо изплю кръвта от устата си и извади от вътрешния си джоб пистолет „Глок“.

Джак обаче скочи върху него и измъкна оръжието от ръката му. Погледна царя на Земята в очите и видя невъобразимата му надменност.

— По-добре аз, а не ти — каза просто и удари Орландо по главата с пистолета, при което го просна в безсъзнание, и го изрита настрана от нишата.

Жуженето стана пронизително, черната каменна антена се освети като гръмоотвод и със страхотен гърмеж изпрати нажежена до бяло мълния от енергия към обсипаното със звезди небе.

Гърмежът беше оглушителен.

Ударната вълна от трясъка запрати всички в храма на пода. Двама аристократи, които искаха да се спуснат в долния храм и бяха близо до асансьора, излетяха от ръба на площадката и намериха смъртта си на дъното на кратера.

Не беше трудно Джак да се досети, че това е сигналът, изпратен към приближаващата галактика Хидра, за да я отклони. Последва миг призрачна тишина, после всички започнаха да се изправят.

Единственият звук сега идваше от хеликоптера, който кръжеше около храма. Оръдията му затрещяха — стреляха по нещо долу, по склона на планината.

Гостите на Хадес бяха объркани и ужасени.

Джак ги огледа — и изведнъж видя Вахерон.

Церемониалмайсторът го гледаше с омраза. Усмихна се гадно, вдигна ръка и му показа…

… дистанционното управление.

Натисна бутона и кръвта на Джак замръзна.

Не се случи нищо.

Главата на Джак не експлодира.

Вахерон се намръщи и започна да натиска бутона трескаво. Нищо.

И тогава Джак видя как хеликоптерът се издига нагоре и си даде сметка по какво е стрелял преди малко — по антените на покрива на другия замък на склона на планината.

— Скай Монстър, говорил си с Алби — каза Джак на самия себе си.

Антените бяха счупени — което означаваше, че дистанционното в ръката на Вахерон няма връзка с експлозива в главата на Джак.

Вахерон видя, че е безполезно, захвърли го и се спусна към асансьора заедно с другите аристократи.

Джак забърза към Лили и я улови за ръка.

— Хайде, да се махаме оттук…

Видя Хадес и спря. Владетелят на Долния свят гледаше празната кухина в стената с пуст поглед и увиснала челюст.

— Мистериите не бяха разкрити — каза царят с недоумение. — Тайното познание не беше получено…

Впи поглед в Джак.

— Знаеш ли какво направи? Сега познанието трябва да бъде открито отново. Преди събитието Омега. Преди края на вселената. За да бъдат преодолени двете предстоящи премеждия, някой трябваше да открие трите тайни града и някак да отвори хранилищата им. Сега остава само тази възможност да се сдобием с нужното тайно познание, чрез което да отклоним събитието Омега. Разбираш ли?

Джак кимна мрачно, после каза сухо:

— Светът все още може да оцелее. Просто няма да го управлява някакъв си всевластен монарх. Ние с теб ще открием това тайно познание. Ние двамата.

Хадес се намръщи и го погледна объркано.

— Ние двамата? Искаш да ти помогна?

— Да — отговори Джак.

Хадес го изгледа с недоумение.

— И ще ме приемеш след всичко, на което те подложих?

— Беше длъжен да го направиш. Проведе игрите си без страх и без привилегии — каза Джак. — От четиримата царе само ти не си тук заради самия себе си. Не си лош човек, не си зъл като Дион. Той наистина е зъл. И Зайтан беше същият. Смятаха да те убият след Игрите.

— Ти обаче си умен — продължи Джак. — Упорит и непреклонен си, така е, но си почтен. Ако опитам да спася вселената, ще ми е нужно познанието ти. Ела с мен. Тук вече няма нищо за теб, само син, който желае смъртта ти. Помогни ми.

Хадес изглеждаше още по-объркан. Беше видял как всичко, което бе защитавал — древни ритуали, железни традиции, божествено монархическо управление — рухва.

— Можехме да спасим света — изпъшка той отчаяно.

— Но това беше лош начин — възрази Джак. — По-добре да загубим всичко веднага, вместо да спечелим по непочтен начин.

Хадес се вгледа в очите на Джак…

… и му подаде ръката си.

Джак я стисна.

— Ще го направим по твоя начин — каза Хадес тържествено.

Джак кимна.

— Благодаря ти.

— Джак — обади се Йоланте. — Минотаврите пъплят нагоре по планината. Когато стигнат тук, не мисля, че ще правят разлика между добри и лоши. Трябва да се махаме. Да слезем долу, до замъка с площадката за хеликоптери. Там има хангари с няколко машини.

Джак се обърна рязко. Лили беше до Йоланте и лекаря на Йоланте доктор Барнард.

Джак пак си погледна часовника.

— Добре. Преди това обаче трябва да се отбием до едно място.

— Какво? Къде? — попита Йоланте.

— Трябва да направя нещо — отговори Джак и грабна медицинската чанта на доктора. — Елате с мен! — извика и хукна.

В целия дворец цареше суматоха.

Гъмжилото от минотаври напредваше нагоре. Бяха стигнали до нивото с бойниците, което обикаляше цялото възвишение, и влизаха в стаите за гости там.

Ордата напредваше нагоре по каменните стълби и с асансьорите. Стигнаха до Обсерваторията и още нагоре, по каменната стълба, която водеше към втория по височина замък на Хадес — този, до който бяха хангарите и площадката за хеликоптери.

Докато минотаврите напредваха, знатните гости бягаха надолу, към замъка с хеликоптерите.

Първата група излезе от асансьора при личния дворец на Хадес. Кабината се върна нагоре, за да свали още хора, а първата група се втурна надолу по стръмното стълбище към хеликоптерната площадка.

Предвождаха я трима от четиримата царе — зашеметеният Орландо, Гарет Колдуел, американският цар на Морето, и Кензо Депон, царят на Небето.

Стигнаха до замъка с хангарите — широката хеликоптерна площадка стърчеше от замъка, който пък стърчеше от склона на планината. В хангарите имаше няколко красиви дванадесетместни луксозни машини „Сикорски“ S-76.

Царят на Морето натисна един бутон на стената и механизъм под пода започна да тегли един от хеликоптерите навън, към площадката за излитане…

… и в този момент дойдоха минотаврите. Ревяха гневно.

В интерес на истината, минотаврите търсеха подлите синове на Хадес Дион и Зайтан, но в паниката си — класическата паника на заможния пред лицето на гневните маси — личната охрана на тримата царе направи нещо много глупаво.

Откри огън по минотаврите. Първата редица падна, покосена от куршуми.

Това само вбеси другите минотаври и те връхлетяха аристократите и ги разкъсаха на парчета.

Орландо успя да се скрие зад един от хеликоптерите и да избегне гневната тълпа, но царете на Морето и Небето, плюс свитите им от охранители и царедворци, загинаха.

След като избиха повечето аристократи, минотаврите се втурнаха нагоре по стълбите, гневни и решени да убият принцовете, пожелали смъртта на техния древен господар.

Асансьорът се върна на върха и втора група изплашени гости се наблъска вътре.

Вратата се затвори и кабината започна да се спуска.

На върха Джак попита Хадес:

— Има ли друг начин да се слезе?

— От другата страна има стари каменни стълби — отговори Хадес. — Правени са преди времето на асансьорите. Стръмни са, но стигат чак до подножието на планината.

— Покажи ни ги — каза Джак.

Хадес ги отведе до задната част на върха. Оттам наистина се спускаха стъпала.

„Стари“ беше слабо казано. Също и „стръмни“.

Изсечените в скалата стъпала се спускаха под страховит ъгъл и бяха изтъркани от безброй крака. Черният камък, в който бяха изсечени, беше лъснат до блясък след хиляди години стъпване по него.

Джак тръгна първи — почти се хлъзгаше надолу по стръмните стъпала.

Веднага щом тръгна, асансьорът от другата страна на върха проскърца силно.

И започна да се тресе.

Минотаврите бяха стигнали основата му и от изстрелите и суматохата долу можеше да се съди, че тълпата е почнала да кърти конструкцията на асансьора от скобите, които я фиксираха за скалата, докато кабината, пълна с аристократи, все още се спускаше надолу!

С болезнен металически стон конструкцията се откачи и като отсечено дърво падна настрани от склона заедно с кабината!

От кабината се разнесоха писъци и викове, докато конструкцията пропадаше в кратера на стотици метри по-долу.

Джак и групата му продължиха да слизат по опасното стълбище.

Минаха покрай личния замък на Хадес.

— Не спирайте! — извика Джак.

Когато минаха покрай замъка, в който бяха хеликоптерните хангари, Йоланте извика:

— Къде отиваме?

— В Обсерваторията — отвърна Джак.

Стигнаха до килиите под площадките. Минотаврите бяха напуснали постовете си.

Джак отиде до килията, която търсеше, и отвори рязко вратата.

Надяваше се тялото да не е било изнесено, колкото и малки да бяха шансовете…

Не беше.

Той си погледна часовника. Петдесет и пет минути. Може би прекалено дълго.

— Боже! — изпъшка. — Дано не съм закъснял!

— За какво? — попита Лили, която също влезе в килията и видя трупа на пода.

Беше на Шейн Скофийлд, Плашилото.

Джак коленичи до тялото и бързо извади дефибрилатора от чантата на доктор Барнард.

Докторът каза нещо, което всички всъщност знаеха — че този човек е мъртъв.

— Мъртъв е, капитане. Сърцето му престана да бие преди час. Няма начин да го върнеш към живот.

Джак не го слушаше.

Мислеше само за едно.

Онова, което Плашилото му бе показал малко преди да започне двубоят им — онова нещо в ръката му.

Спринцовката с надпис: HYPOX-G4-62.

Плашилото бе показал на Джак, че е взел препарат за свръхнасищане на кръвта с кислород. Този препарат осигуряваше на войниците допълнителна издръжливост в тежки условия и поддържаше високи нива на кислорода в кръвта дори и след като сърцето престане да бие, така че теоретично човек би могъл да бъде съживен по-късно.

Плашилото бе дал възможност на Джак до го удуши с надеждата след това да успее да го върне към живота. „Ще се видим от другата страна, капитане“ — така бе казал.

Джак захрани дефибрилаторните плочи.

Бам.

Тялото на Плашилото подскочи. Джак го изпържи пак. Тялото отново подскочи.

Бам!

Изведнъж Плашилото се надигна… закашля се… и… пое шумно въздух, при което пак се разкашля.

— Плашило! — Джак го шляпна по лицето. — Чуваш ли ме?

Още кашляне.

— Чувам те.

Плашилото вдигна очи и бавно фокусира Джак.

Джак се усмихна.

— Колко време бях умрял? — попита Плашилото.

— Петдесет и шест минути — отговори Джак.

— Радвам се, че не се забави още. След още няколко минути щях да стана зеленчук. Благодаря, че дойде.

— Това е най-малкото, което можех да направя — каза Джак. — Как така беше сигурен, че ще се получи?

— Някога се бих с ренегат от военновъздушните сили, генерал Сизър Ръсел, на място, наречено Обект 7. Той използва Хипокс, за да остане жив известно време след като го екзекутираха за предателство. Реших, че си струва да опитам…

Джак го изправи на крака и Плашилото видя странната група хора, събрали се в килията: Лили, Йоланте, доктор Барнард и… Хадес.

— Пази се! — извика Плашилото, бутна Джак настрана, измъкна пистолета от колана му и стреля над рамото му.

Джак чу изсвистяването на куршума покрай ухото си и се обърна, ужасен от мисълта, че Плашилото е застрелял Хадес…

… обаче видя, че на прага, зад Хадес, стои друг човек, който държеше пистолет.

Вахерон.

На гърдите на церемониалмайстора на Игрите цъфна алено петно. Вахерон напрягаше сили, за да натисне спусъка на пистолета си. Бам-бам-бам! Плашилото изстреля още три куршума в него и Вахерон се свлече.

— Никога не съм харесвал този задник — отбеляза Плашилото и върна пистолета на Джак. — Какво пропуснах?

— Спечелих Игрите и спасих света… поне засега — каза Джак. — Хората ми дойдоха с хеликоптер точно навреме, но сега минотаврите са плъзнали по планината и опустошават всичко наред.

— Това ли е всичко? — Плашилото кимна към Хадес. — Ами той? Какво прави тук?

— Сега е с мен — отговори Джак. — Хайде, да се махаме! Лайното удари вентилатора и докато пръска навсякъде, трябва да се чупим оттук.

Преметна ръката на Плашилото през рамото си и излязоха заедно от килията.

В този момент вече цялата армия минотаври се катереше по планината по всички възможни начини — с асансьори, по вътрешните стълбища, по стълбите, по които се спускаха Джак и групата му.

След няколко минути бързане надолу Джак и приятелите му стигнаха до разклонение — на мястото имаше развалини от старо караулно.

Там се срещаха три пътя — стълбите нагоре, по които слизаше групата на Джак, стръмните стълби, по които Джак бе слязъл преди, и хоризонтална пътека към крепостта с хеликоптерната площадка.

Старинното караулно беше построено стратегически на стърчаща скала на южния склон на планината. Скалата беше издадена напред, над пропастта, така че караулът можеше да вижда във всички посоки — изток, запад, нагоре, надолу.

И беше наистина старо.

Покрива отдавна го нямаше, бяха останали само каменен под и ниска ограда. Колоните на липсващия покрив и мраморните стълбове на оградата бяха или изпочупени, или силно повредени от годините.

В средата на руините имаше статуя — три коня, изправени на задните си крака над трима паднали мъже.

Равна пътека водеше на запад, към крепостта с хеликоптерната площадка.

— Насам! Още малко! — извика Джак и в този момент от тъмно складово помещение, вкопано в скалата, се появи човек с пистолет, насочен към главата му.

Дион.

Беше бесен.

— Ти! — изкрещя Дион на Джак. — Развали всичко! Игрите! Церемонията! Мистериите! Това царство трябваше да е мое! Светът трябваше да е мой! Осъди всички ни на смърт!

Хадес пристъпи напред.

— Дионисий! Какви ги говориш? Защо правиш това?

Лицето на Дион се сгърчи от гняв и омраза.

— Ти стана слаб, татко! Владетелят на Долния свят трябва да буди страх! Дори мисълта за него трябва да кара всички да треперят! След като те убия, смятах да стане точно това.

Обърна се към Лили.

— Може и да не се оженя за теб, за да превърна живота ти в ад, но ще убия любимия ти баща, пред очите ти. После ще убия и моя.

И се прицели в Джак.

Джак не можеше да направи нищо. Дион беше на пет метра от него, а той придържаше Плашилото. Дори не можеше да скочи към принца.

Дион натисна спусъка и отекна изстрел.

Джак трепна в очакване на куршума — но куршум нямаше.

Вместо това от лицето на принца изригна фонтан кръв — от изстрел някъде отзад. Коленете му се огънаха, очите му се ококориха. Лявата му буза беше разкъсана. Пистолетът се изплъзна от ръката му и той падна на колене и после напред, по очи.

Щом падна, всички видяха идващите по пътеката към хеликоптерната площадка.

Бяха минотаври, десетина. Предвождаше ги царят на минотаврите, а до него, въоръжени с карабини, стояха Майка, Астро и Е-147. До тях пък стоеше млад мъж с димящ пистолет в ръка.

Алби.

Алби изтича до падналия Дион и изрита пистолета му настрана.

— Алби! — Лили скочи в прегръдките му и започна да го целува.

Алби я прегърна.

— Добре ли си? Не си ранена?

— Добре съм — каза Лили.

Алби погледна Джак.

— Дойдохме с асансьора с тези минотаври. Отидохме направо до хеликоптерната площадка, за да те открием. Стреч обаче те видя от въздуха преди минута и ни се обади по радиостанцията къде си. Съжалявам, че се забавихме толкова.

Джак се усмихна.

— Недей да ми се извиняваш, хлапе. Ти си абсолютен герой.

Хадес пристъпи към царя на минотаврите и стисна ръката му.

— Минотус, приятелю. Както знаеш, след игрите смятах да ти дам това царство, защото повече няма да ми е нужно. Давам ти го сега. Прави с него каквото пожелаеш. Остани тук, а аз ще се погрижа да не идват никакви хора — за света тази земя е моя. Или излез навън, ако предпочиташ. Винаги съм оценявал лоялността ти към мен, но сега си свободен от всякакви задължения. Можеш да останеш, можеш да си тръгнеш. Зависи от теб.

Минотус кимна към Алби.

— Този млад човек ми каза, че синовете ти, Дионисий и Зайтан, искат да те убият, да узурпират трона ти и да ни превърнат в жалки роби. Трябваше да предприемем нещо.

— Радвам се, че го направихте — каза Хадес. — Вземи това царство. Направи го свое и го пази, докато пак има нужда от него. Най-вече обаче, грижи се за народа си и живей праведно.

Двамата се прегърнаха.

Когато се разделиха, Минотус погледна Е-147 и каза:

— Минотавър.

— Да, царю. — Е-147 сведе почтително глава.

— По време на тези игри ти придоби нещо, което малцина придобиват за цял живот. — Кимна към Джак. — Истински благороден приятел. Ако желаеш, напусни царството и върви с приятеля си.

Е-147 погледна Минотус, после Джак.

Джак кимна.

— Ако искаш да дойдеш с нас, ще си повече от добре дошъл, приятелю.

— Ще ида с тях, Ваше Величество — каза Е-147 на царя си.

Минотус стисна ръката на Е-147 и я разтърси.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обади се Джак, — но трябва да се махаме оттук. Трябва да намерим хеликоптер и да се измъкнем.

Придружен от царя на минотаврите — Майка и Астро помагаха на Плашилото — Джак поведе групата от развалините на древното караулно помещение по пътеката към замъка с хеликоптерната площадка.

След последния завой видяха площадката и Джак изпъшка:

— Боже!

Видяха как два хеликоптера — скъпи модели „Сикорски“, с въртящи се ротори, секунди преди излитане — са нападнати от тълпа минотаври, стигнали там по друг път.

Минотаврите хвърлиха стоманено въже в задния ротор на едната машина и роторът изчатка и спря.

Тълпата се хвърли напред и избута хеликоптера през ръба на площадката заедно с аристократите, които се бяха качили вътре.

Вратите на втората машина бяха отворени, така че ордата минотаври измъкна царските особи и пилотите и ги посече. Потекоха вади кръв. Нещастниците пищяха. След това този хеликоптер също полетя — с въртящ се ротор — в пропастта.

— Ще ви намеря хеликоптер — каза Минотус.

Мина през площадката и нареди на минотаврите, които вече бутаха следващия хеликоптер, да спрат.

Те вече бяха успели да изтикат предното колело през ръба, но се подчиниха веднага и машината остана наклонена напред, с увиснал над пропастта нос.

Минотус махна на Джак.

— Качвай се!

Джак седна на пилотската седалка. Другите се настаниха отзад. Плашилото седна до Джак.

— Можеш ли да управляваш хеликоптер?

— Скай Монстър ми е дал няколко урока.

— Виж… Премести се от другата страна — каза Плашилото. — Преди да стана товарно животно, бях във въздушната част на морската пехота. Не съм преживял всичките тези идиотщини, за да умра в хеликоптер, разбит от новобранец.

Джак се премести и остави Плашилото да поеме управлението.

Плашилото запали двигателя и голямата машина се издигна над площадката.

Увисна за момент пред високата тъмна планина, като насекомо.

— Да се махаме оттук — настоя Джак. — Дърпай лоста.

Плашилото форсира двигателя и машината се отдалечи от крепостта и планината. Спря за момент в подножието, за да вземе Мей, Томахавката и кучетата, после отново се издигна и отлетя в нощта.

Алигаторът на Скай Монстър веднага зае позиция зад тях и двата хеликоптера отлетяха далеч от превзетата от минотаврите планина-дворец.

След трийсет секунди летяха високо под звездното небе. Далече долу беше плоската пустинна равнина, в която зееше огромният кръгъл катер. От тази височина планината-дворец на Хадес, която се издигаше в средата на кратера, изглеждаше малка като играчка.

На различни места по планината се виждаха огньове. Големият обелиск от черен камък също изглеждаше малък и незначителен.

Огряна от звездите, пустинята се простираше безмилостно плоска и гола. Никъде не се виждаше и следа от живот. Далече на запад беше Арабско море.

— Лети на изток — каза Хадес на Плашилото. — Към сушата. Скоро ще стигнем до една от мините ми. Там има летище и самолети. Самолетът на капитан Уест също е там.

Летяха ниско над нощната пустиня.

Групата седеше мълчаливо в луксозната кабина отзад.

Лили се бе сгушила в Алби, Е-147 седеше до тях.

Йоланте гледаше през прозореца и мислеше за пълното с неизвестни бъдеще.

Хадес също бе потънал в мисли.

Плашилото се взираше в тъмнината напред и мълчеше. Джак също не говореше, защото всъщност нямаше какво да каже.

След около половин час се появи открит рудник — огромна дупка в пустинната равнина.

До дупката имаше самолетна писта.

На пистата чакаха три частни самолета — „Гълфстрийм“ и „Бомбардиър“. Най-доброто от доброто в частната авиация.

Малко по-далеч от тях беше самолетът на Джак — подобната на „Конкорд“ машина, наречена „Небесният воин“.

— Започвам спускане — каза Плашилото и насочи хеликоптера към пистата.

Джак влезе в кабината отзад и седна до Хадес.

— Така. Мистериите не ни бяха разкрити. Това означава, че трябва да ги открием. С колко време разполагаме?

— Имаме време — отговори Хадес. — Не е много, но все пак имаме. Мистериите — познанието, което е нужно, за да бъде предотвратено събитието Омега — се пазят в хранилищата на три тайни града: Туле, Атлас и Ра. Трябва да открием тези градове — и трисмагите, които ги охраняват — и да отключим хранилищата преди да настъпи краят на вселената.

Кацнаха на пистата.

Освен двамата дежурни охранители наоколо нямаше жива душа, цареше пълна тишина.

Двамата охранители определено се стъписаха, като видяха шефа си, мистър Антони Десакс, който слезе от хеликоптера и тръгна към тях с енергична крачка.

— Кой друг мина оттук през последния час? — попита Хадес.

По-възрастният пазач отговори:

— Мистър Комптън-Джоунс, сър, и трима от хората му, включително един кардинал.

Хадес се обърна към Джак.

— Орландо и кардинал Мендоса. Те също ще търсят трите града.

Джак поклати глава.

— Забрави за това засега. Ще участваме в това състезание друг ден. В момента просто искам да се прибера у дома.

Джак Уест застана пред Шейн Скофийлд на пустата писта.

Тримата морски пехотинци зад Плашилото — Майка, Астро и Томахавката — подготвяха един от самолетите за полет.

— Наистина съжалявам, че се наложи да те удуша — каза Джак.

— Нямаше как иначе — отговори Плашилото.

Стисна ръката на Джак.

— За мен беше чест да те срещна, Джак Уест. Струва ми се, вече знаеш какво трябва да направиш. Ако някога ти потрябва помощ, обади се.

— Да. Благодаря. Благодаря, че беше единственият честен участник в тези игри.

— Удоволствието е мое — каза Плашилото.

— Ей, Плашило! — извика Майка от самолета. — Стига дрънканици! Път ни чака. Чао, Ловецо.

Плашилото кимна на Джак.

— Успех.

— И на теб — отвърна Джак.

С тези думи двамата герои се разделиха и тръгнаха към самолетите си.

Когато стигна до „Небесният воин“, Джак завари дребничката си майка да го чака до стълбата на самолета. Стреч и Мечо Пух бяха до нея.

— Здравей, мамо — каза Джак. — Нямаше как да ти кажа „здравей“ както трябва. Здрасти, момчета.

— Как си, Джак? — попита Мей. — Забъркал си се в същинска каша през последните дни, нали?

— Може да се каже. Нямате представа колко се радвам, че ви виждам, момчета. Не знам как сте ни намерили, но е чудесно, че сте се справили. Благодаря.

Мечо Пух се засмя.

— Няма защо.

— И ти би направил същото за нас — каза Стреч. — И… веднъж вече го направи.

— Може би — каза Джак и си спомни нещо. — Боже! Хор! Беше в Пайн Гап…

— Няма проблем — каза Меч Пух. — При ветеринаря е. Беше малко умърлушен, заради стрелбата по него. Преди да тръгнем за Карачи го оставихме при ветеринар в Брум. Казахме, че е било ловен инцидент. Можем да го приберем на връщане.

— Тогава да тръгваме — каза Джак и се изкачи по стъпалата към самолета.

— Знаеш ли — изпъшка Мей, която го последва. — Винаги казвам, че искам да ви виждам по-често с Лили и че трябва да ми се обаждате. Не мога да повярвам, че трябваше да се случи нещо такова, за да се видим.

— Не говори прибързано, мамо. Предвид знанията ти, мисля, че през следващите месеци и години ще се виждаме много често — отвърна Джак.

„Небесният воин“ се издигна над Индийския океан и се понесе в нощното небе.

Джак заспа в частното си отделение в задната част на кабината. С бърза операция с местна упойка Стреч бе извадил древния жълт скъпоценен камък и модерния заряд, имплантирани в тила му.

След като взе жълтия камък в ръце, Джак се вгледа в него. Беше шлифован и излъчваше странна сила. Щеше да го изследва допълнително. След това Стреч заши раната му и Джак, уморен до смърт, потъна в дълбок сън.

Мей, Лили, Алби, Е-147 и кучетата бяха в кабината, налягали където могат, и също спяха. Мечо Пух, Стреч, Хадес и Йоланте дремеха на седалките.

Само Скай Монстър не спеше — трябваше да пилотира любимия си самолет.

Джак сънува сън.

За Долния свят и неговите смъртни изпитания. За воините със странни шлемове — Хаос, Страх, Хидра, Цербер. За мъжете, които се бяха удавили или бяха умрели по друг начин, за двубоите и побеснялата армия минотаври.

И по странните механизми на сънищата в съня му се появи Мефистофел и Джак започна да се пита насън — къде се бе дянал Мефистофел в целия хаос?

Умът му започна да възстановява събитията — къде последно бе видял шута убиец? Не беше ли на втората сцена в двубоите? Не беше сигурен.

Мисълта за Мефистофел докара лицето на шута точно пред очите му. Видя как дребният демон се хили и показва подострените си зъби, как държи нож и казва с тънък глас:

— Няма да ме забравиш, нали? Казах ти, че аз няма да те забравя.

Джак отвори очи.

Мефистофел се бе навел над него, бе приближил злото си червено лице до неговото и държеше нож почти до носа му!

Не беше сънувал гласа и думите. Мефистофел ги бе казал наяве.

Умът на Джак запрепуска.

Мефистофел вероятно се бе измъкнал от кратера с първия хеликоптер и се бе скрил в „Небесният воин“, преди те да стигнат до самолета.

Мефистофел замахна с ножа, но Джак сграбчи ръката му и запрати джуджето настрани.

Грабна пистолета, който държеше до леглото си, вкара патрон в цевта…

… но Мефистофел скочи към него и със съскане бутна ръката му с пистолета настрани, към илюминатора зад него.

Джак напрегна сили, а Мефистофел го възседна. С дясното си коляно притисна ръката с пистолета към илюминатора и отново вдигна острия нож.

Джак беше в лоша ситуация.

След всички изпитания и битки този дребен плъх, това копеле, щеше да му пререже гърлото.

— Бай-бай! — изписука Мефистофел и вдигна ножа, за да нанесе фаталния удар.

— Точно така — каза Джак…

… и натисна спусъка на притиснатия към леглото пистолет.

Изтрещя изстрел, оглушителен в тясното пространство, и куршумът проби стъклото на илюминатора.

Резултатът беше мигновен.

Налягането в кабината спадна и вихрушката свистящ навън въздух отнесе илюминатора изцяло. Всичко, което не беше закрепено, излетя през отвора — книжа, одеяла, дрехи.

При този внезапен ураган Джак премести тежестта си, преметна Мефистофел над себе си и провря главата му през илюминатора!

Злото дребно човече изпищя, когато тялото му за момент запуши отвора, после… фшшшт, стихията го засмука и го изхвърли навън изцяло, при което стърчащите парчета стъкло срязаха тялото му ужасно.

Повече никой не го видя.

Задъхан, Джак излезе от помещението и влезе в голямата кабина при Лили, Алби, Мей, Йоланте и Хадес, които бяха скочили на крака, събудени от изстрела и писъка на сигнала за дехерметизация.

По интеркома се чу гласът на Скай Монстър:

— Джак! Какво става? Загубихме налягане в стаята ти.

Джак натисна един бутон.

— Затворена е, Монстър. Възстанови налягането в останалата част от самолета.

— Какво стана?

— Имахме неканен гост — отговори Джак. — Шутът. Няма да идва повече.

След девет часа „Небесният воин“ кацна на друга отдалечена писта в друга отдалечена пустиня — пистата във фермата на Джак в безкрайната австралийска пустош.

Елегантният черен самолет започна да рулира и стигна до малка постройка до пистата.

Пред постройката ги чакаше Зоуи, жената на Джак. Самата тя се бе върнала от Марианската падина само преди няколко часа.

Когато видя от самолета да слизат Джак, с Хор на ръце, следван от двете кучета, Лили и Алби, се усмихна широко и каза:

— Само почакайте да чуете какво видях…

А после видя ранената птица и обръснатата глава на Джак и усмивката ѝ изчезна.

Видя и Мей, Йоланте, Хадес и Е-147, които слязоха от самолета след Джак.

— Исусе! Майко мила! — възкликна Зоуи. — Заминавам само за седмица и виж на какво си заприличал! Какво е станало? Като че ли си ходил до ада и си се върнал.

— Почти позна, скъпа — каза Джак. — Да влезем и да седнем. Имам да ти разказвам много.