Чиста кръв

III. Изворът „Ел Асеро“ в Мадрид

На следващия ден се озовах на църковна служба с Диего Алатристе и сеньор де Кеведо. Нещо, разбира се, само по себе си прекрасно; защото ако дон Франсиско, както поради потеклото си на сантандерски благородник, така и поради принадлежността си към ордена на Сантяго, беше много усърден в изпълнението на духовните си задължения, то капитанът съвсем не беше поклонник на „Отче наш“ и „Аве, Мария“. Ала ще ви доверя нещо — макар да ругаеше както той си знаеше, и не пропускаше да спомене ни Бога, ни майката, нещо присъщо на стария му занаят, никога през годините, прекарани с него, не го чух да каже и дума срещу вярата; дори когато в кръчмата „Дел Турко“ пререканията на приятелите му с преподобния Перес засягаха щекотливи теми, намесваха духовенството, и не оставаше забравена нито една ругатня. Алатристе не съблюдаваше прилежно изискванията на Църквата, но уважаваше тонзурите, епитрахилите и монашеските раса, също както почиташе властта и личността на нашия господар краля: поради войнишката дисциплина или навярно поради равнодушния стоицизъм, основна отлика на характера му, който сякаш направляваше неговите настроения. Ще спомена мимоходом, че макар да не се черкуваше начесто, мен винаги задължаваше да изпълнявам Божиите обязаности, докато бях момче; или придружавайки Каридад ла Лебрихана в неделя и на големите празници — подобно на всички жени, които са били от занаята, ла Лебрихана беше крайно благочестива, — или чрез богоугодните занимания с преподобния Перес, който два дни в седмицата, по настояване на Алатристе, ми преподаваше граматика, малко латински и потребните познания по катехизис и Свещена история — та, както казваше капитанът, никой да не може да ме сбърка с турчин или с проклет еретик.

Такава противоречива личност беше той. Малко след това, във Фландрия, имах възможността да го видя със сведена глава и коленичил, когато легионите се канеха да влязат в бой и капеланите минаваха покрай редиците, благославяйки всички; той никога не правеше това, за да се преструва на набожен, а от уважение към другарите, които отиваха да умрат с вяра в действената сила на молитвата. Защото Богът на Алатристе нито можеше да се трогне от надгробна плоча, нито пък да се наскърби от хули. Той беше могъщ и невъзмутим, но не дърпаше конците на куклите в своя театър, каквото представляваше светът, а се задоволяваше единствено да наблюдава. Най-много с неразбираема умисъл за актьорите в човешката комедия — да не кажем като зла и жестока шега, — да премести декорите и да направи така, че сцената да се отваря вероломно под нозете им или докато се разменят сценични плесници, да те постави в истински страховито положение, а друг път да те измъкне от най-заплетена ситуация. Съвсем спокойно би могъл да бъде първоначалната движеща сила или изконна причина на всички причини, както чухме да казва преподобният Перес една вечер, когато му се отвори глътка със сладко вино и той се опита да обясни на сътрапезниците си петте доказателства на Свети Тома Аквински за съществуването на Бога. Но що се отнася до капитана, тълкуванието на въпроса за него по всяка вероятност беше по-близо до това, което римляните, ако не ме лъже латинският, научен при самия Перес, наричаха fatum20 Спомням си неустрашимото и хладно изражение на Алатристе, когато вражеската артилерия отваряше пробойни в нашите редици и наоколо другарите се кръстеха и се молеха за себе си на Иисус и Светата Дева, а сетне отведнъж човек ги чуваше да си припомнят молитви, научени в детските години; тогава той прошепваше „амин“ в един глас с тях, за да не се чувстват те толкова сами, когато падаха на земята и умираха. Но светлите му и студени очи дебнеха неравните редици на неприятелската кавалерия, изстрела от мускет, идващ от някой насип, димящите бомби, движещи се на зиг-заг по земята, преди да избухнат в светкавица, която сервираше богата трапеза на дявола. И това „амин“ с нищо не го ангажираше, както можеше да се прочете в унесения му поглед, в орловия му профил на стар войник, следящ единствено монотонния ритъм на барабана в средата на Легиона, бавни и безучастни като равния ход на испанската пехота и отмерените удари на сърцето му. Защото на своя Бог капитан Алатристе можеше да служи както на краля си: нямаше защо да го обича, ни дори да му се възхищава. Ала тъй като беше такъв, какъвто беше, той го зачиташе и му се подчиняваше. Веднъж го видях да се сражава за едно знаме и за трупа на военачалника ни дон Педро де ла Дага; беше денят, в който се преситихме от шпаги и картечни откоси край река Мерк, близо до Бреда. Зная че, макар заради това мъртво и направено на решето от мускетни изстрели тяло да бе готов да прежали собствената си кожа, а на това отгоре и моята, всъщност не даваше пет пари ни за дон Педро де ла Дага, ни за знамето. Това беше смущаващото у капитана: можеше да се преклони пред един Бог, който му беше безразличен, да се сражава за кауза, в която не вярваше, да се напие с неприятел или да умре за военачалник и крал, които презираше.

Та отидохме на църква, както вече казах, макар далеч да не бяхме тласкани от богобоязливост. Църквата, както без съмнение ваши милости вече се досещат, беше тази на манастира на Блажените Девици, намиращ се в близост до Двореца и в съседство до манастира „Енкарнасион“ и площадчето със същото име. Службата в осем часа в „Блажените“ беше на мода, понеже там ходеше да се черкува доня Тереса де Гусман, благоверната съпруга на граф де Оливарес; освен това капеланът, дон Хуан Короадо, се славеше като свещенослужител, чиято стройна снага изпъкваше пред олтара, а медните му слова се лееха благозвучно от амвона. Тъй че църквата се посещаваше не само от монахини, но и от благородни дами, примамени от присъствието на графиня де Оливарес или от капелана, а също и от други, не от високо потекло, но претендиращи за такова. Дори уличници и наконтени комедиантки — изпълняващи Божиите обязаности по-добросъвестно от всички, — се явяваха там с подобаващо богобоязлив вид, нагиздени под диплите на ефирната пелерина или мантилята21, целите в бродерии, дантели и везма — само от Лотарингия и Прованс, защото фламандски дантели можеха да си позволят единствено благородните сеньори. И тъй като там, където се събираха дами — благородни или не, прииждаха и мъже, по-многобройни от гнидите в салтамарката на някой мулетар, на прословутата служба в осем малката църквица се изпълваше с народ: дами, редящи молитви, или мятащи стрелите на Купидон иззад ветрилата си, кавалери, дебнещи зад колоните или стоящи до купела, за да им дадат светена вода, просяци, насядали по стъпалата пред портата, излагащи на показ рани, гнойници и сакати крайници, уж пострадали в походите във Фландрия и дори при Лепанто. Просяците се боричкаха за най-добрите места при излизането след службата и бяха готови да наругаят доста пиперливо господата, които си придаваха голяма важност, ала не се бръкваха в кесиите за келява пара.

Ние тримата се разположихме близо до вратата, на място, от което можеше да се следи както нефа22 на църквата, в този момент претъпкан с народ, — и толкова тесен, че още малко на централния олтар щеше да се наложи да представят Христос обесен вместо разпнат — така и трансепта23, в чието дъно се виждаше желязната решетка, свързваща помещението с манастира. Видях, че капитанът, със свалена шапка и преметнат през ръката плащ, не спираше да се озърта; също както при пристигането ни в църквата зорките му очи бяха отчели всички подробности по фасадата на манастира и оградата на градината. Службата си вървеше по реда, а когато свещеникът, водещ литургията, се обърна към енориашите можах да видя лицето на прочутия капелан Короадо, който редеше благо, изящно и вдъхновено латинските слова. Беше облагодетелстван от природата мъж, строен и напет под епитрахила, а косите му, подстригани на свещеническа тонзура, бяха черни и гъсти. Очите му бяха тъмни и пронизващи. Не беше трудно човек да си представи въздействието им върху евините дъщери, и по-специално върху монахините, на които манастирският устав забраняваше всякакъв мирски контакт, сиреч със света и с противоположния пол. Не можех да възприемам личността му, без да вземам под внимание това, което знаех за него и за разпътствата му в манастира, и това обясняваше отвращението и възмущението, които предизвикваха у мен отмерените му движения и самодоволното поведение, когато полагаше на олтара Светите дарове. Чудех се как никой не извика, че е богохулник и лицемер. Различавах около себе си само набожен унес и дори възхита в очите на много дами. Но такива са нещата от живота и това бе само един от многото случаи, когато получих полезен урок за това доколко външността надделява над истинността и как най-долни люде крият пороците си зад маската на добродетел, чест и благопристойност. И че да тръгнеш да разобличаваш злодеите без доказателства, да ги нападаш без сигурно оръжие, със сляпо доверие в човешкия разум и справедливостта, често се оказваше най-краткият път да съсипеш себе си, докато нехранимайковците, притаени зад щита на връзки или пари, си оставаха неуязвими. Друг научен отрано урок беше, че е голяма грешка да мерим силите си с тези на големците, от това по-скоро може да ни стигне загуба, нежели печалба. По-добре беше да се изчака без припряност и без перчене, докато времето или съдбата ни изправят на един кинжал разстояние срещу противника: в Испания обикновено не се налагаше да чакаш дълго такова нещо, то дори обикновено се оказваше съвсем сигурно и задължително — тук всички рано или късно се изправяме един срещу друг. Ако ли пък не, пак се налага търпение; в крайна сметка Господ има последната дума и Той бърка картите, своите и на всички други.

— Вторият параклис вляво — прошепна дон Франсиско. — Зад решетката.

Капитан Алатристе, който следеше олтара, остана за малко неподвижен, после се извърна леко, за да отправи очи в посоката, указана от поета. Аз също проследих погледа му до параклиса, свързващ църквата с обителта, където черно-белите була на монахини и послушници се различаваха зад гъстата желязна мрежа, към която строгостта на манастирския устав добавяше и островърхи пръти, та никой мъж отвън да не доближава повече от допустимото. Такава беше нашата Испания: много строгост и церемониалност, много предпазни огради, много железни решетки и много фасади — по време на най-тежките ни разгроми в Европа, в кастилските кортеси24 течаха спорове за догмата на Непорочното Зачатие, докато мошениците в клира, монахините без призвание, чиновниците, съдиите, благородниците и кой ли още не скубеха нещастното ни отечество, а нацията — господарка на два свята представляваше всъщност двор на Мониподио25, рай за кариеристи и завистници, за сводници и фарисеи, вертеп, в който чест и съвест се продаваха за пари. Към това се добавяха много глад и много измама, та животът да бъде поносим.

— Как ви се струва, капитане?

Поетът беше проговорил много тихо, едва чуто, възползвайки се от момента, в който започна четенето на „Отче наш“. В едната си ръка държеше шапката, другата бе поставил на дръжката на шпагата и гледаше право пред себе си, с престорено задълбочен вид, като да внимаваше в литургията.

— Няма да е лесно — отговори Алатристе.

Дълбоката въздишка на поета се сля с първите думи на Символа на вярата „… Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен…“, които подемаха в хор енориашите. Малко по-нататък, спотаен зад една колона, опитващ се да остане незабелязан сред множеството, подобно на джебчия сред почтени чиновници, видях големия син на дон Висенте де ла Крус, същия, който ме разкри заради издайничеството на котката, когато ги подслушвах. Беше загърнал наполовина лице с мантията си и гледаше към решетката, зад която стояха монахините. Запитах се дали Елвира де ла Крус се намираше там и дали брат й можеше да я види. Мечтателността, естествена за момче на моите години, се отприщи подир образа на тази девойка, която не познавах, но си я представях красива, пленница, измъчвана, надяваща се на спасение. Навярно часовете в килията й се струваха безкрайни в очакване на знак, писмо, бележка, известяващи я да бъде готова за бягство. Тласкан от въображението си, което на моменти се развихряше и ме караше да се чувствам като герой на рицарски роман — в края на краищата случайността ме бе превърнала в част от това предприятие, — се взрях напрегнато, опитвайки се да я различа зад железните плетеници, отделящи я от света; и почти ми се стори, че виждам една бяла ръка, пръсти, опрени за миг на решетките. Останах дълго време тъй, замаян, със зяпнала уста, с надежда да видя ръката отново, докато не усетих по врата си леко шляпване. Беше капитан Алатристе. Тогава, върнат към действителността, отново загледах напред колкото можех по-задълбочено. А когато капеланът се обърна към нас, за да произнесе Dominus vobiscum26, впих без трепване очи в неговото лъжовно лице и отвърнах Et cum spiritu tuo27, с толкова подчертана набожност и благочестие, че моята клета, добра майчица, щеше да бъде много щастлива, ако можеше да ме види и чуе.

След като чухме ite misa est28, излязохме. Навън грееше прекрасно слънце, и озаряваше цветовете на здравеца, който монахините от „Енкарнасион“ бяха наредили по прозорците си на отсрещната страна на улицата. Дон Франсиско се позабави, понеже познаваше всички в Двора — беше популярен сред приятели и сред неприятели, — и се залиса в приказки с група дами и техните придружители, като надничаше между тях, за да хвърля погледи към капитана и мен. Ние вървяхме покрай оградата на овощната градина на „Блажените“. Забелязах, че капитанът отделяше особено внимание на една видимо добре залостена портичка, както и на високия десет стъпки тухлен зид около нея; също и на една купчина камъни на ъгъла, благодарение на която човек с подобаваща гъвкавост би могъл да се изкатери догоре. Видях, че проницателните му очи изучаваха портичката така, както бяха привикнали да търсят пролуки във вражески крепостни стени. Изглежда тя крайно го заинтригува, защото предизвика онзи толкова свойствен за него жест — той прокара два пръста по мустаците си; това обикновено издаваше размисъл или намерение да посегне към оръжието, когато някой започваше да си играе с търпението му. Тъкмо тогава ни задмина големият син на дон Висенте де ла Крус, с ниско нахлупена шапка, без да даде и най-бегъл знак, че ни е познал; ала по походката и предпазливите погледи, които хвърляше назад разбрах, че той също оглеждаше размерите на зида на „Блажените“.

В този момент се случи малко произшествие, което предавам, защото дава добър пример за нрава на Диего Алатристе. Бяхме се поспрели, а капитанът се преструваше, че оправя нещо на колана си, за да огледа отблизо ключалката на портата; и точно тогава ни настигнаха някакви хора, излизащи и те от литургията, две контета, които придружаваха две малко простовати, но красиви дами. Единият от тях, с кадифена дреха, ръкави с прорези, през които се виждаше долната одежда, целият в шнурове и панделки, с шарф със сребърни нишки около шапката, се блъсна в мен, сетне ме избута грубо и ме нарече нехранимайко. Няколко години по-късно подобно безчинство щеше да струва на въпросния тип, колкото и да се перчеше, някой удар с кинжал в слабините. Но поради младата си възраст аз още не притежавах кинжал, макар че скоро, във Фландрия, щях да започна да го нося като най-обикновеното нещо на света. Ала по онова време все още бях твърде млад и се налагаше да посрещам оскърбленията без шпага и да ги преглъщам безропотно, освен ако капитан Алатристе не решеше да се застъпи за честта ми. Тъй стана тогава; и трябва да кажа, че случката ме накара да се замисля върху това как, въпреки грубоватите си обноски и мълчаливостта си, капитанът бе истински привързан към мен. И ако ваши милости са склонни да погледнат с пренебрежение на случката, ще кажа, че все някаква причина трябва да е имало, по дяволите, след няколкото пистолетни изстрела, които бях дал заради него неотдавна, при Портата на Духовете.

Та да се върнем на разказа. Когато забеляза обидното поведение на красавеца, капитанът се извърна бавно, много спокоен, с онова ледено самообладание, което хората, които го познаваха добре, основателно приемаха за предупреждение, че трябва да отстъпят три крачки назад и да извадят шпагата си.

— Да му се не види, Иниго — капитанът сякаш се обръщаше към мен, въпреки че се бе втренчил в благородника, — несъмнено този любезен господин те бърка с някой хаймана от неговите познати.

Аз не отроних дума, понеже случаят беше повече от ясен. От своя страна, почувствал се притиснат, самохвалкото се беше спрял заедно със спътниците си. Беше от онези, които се оглеждат и в собствената си сянка. Това „Да му се не види“ на капитана го бе накарало да облегне бялата си ръка, с голям златен пръстен с брилянти, на дръжката на шпагата; а очевидното натъртване на „любезен господин“ — да забарабани с пръсти по нея. Наглият му поглед измери Диего Алатристе от глава до пети и трябва да кажа, че когато огледът привърши, след като бе забелязал шпагата с набраздената от удари дръжка, белезите по лицето и очите, които го гледаха студено изпод широкополата шапка, твърдостта на този поглед не бе същата като в началото.

— И какво ще стане — отвърна той безочливо въпреки това — ако никого не бъркам и държа на думите си?

Отговорът бе прозвучал твърдо, което все пак говореше добре за благородника; макар че не ми убягна известната колебливост накрая, и беглият поглед от страна на хубавеца към спътника му и двете дами. По онова време нямаше нищо необичайно в това един мъж да се остави да бъде убит заради репутацията си, и всичко бе простимо, освен малодушието и позора. В крайна сметка честта се смяташе за изключителна привилегия на идалгото; а идалгото, за разлика от простия платец, понасящ бремето на всички данъци, ни работеше, ни плащаше налози на кралската хазна. Прочутата чест от комедиите на Лопе, Тирсо29 и Калдерон30 обикновено се отнасяше до рицарската традиция от отминали векове, а всъщност изобилстваха шмекерите и мошениците, замесени от всякакво тесто. Тъй че тези преувеличени възгледи за честта и позора всъщност подпомагаха нелекия впрочем занаят да живееш без да си даваш зор и без да плащаш данъци.

Много бавно, давайки си време, капитанът отново прокара два пръста по мустаците си. И после, със същата ръка, без показност и прекаленост на жеста, отмахна плаща си, освобождавайки дръжките на шпагата и на кинжала, които носеше на левия хълбок.

— Ами ще стане така — рече той спокойно, — че навярно ваши милости ще срещнат този, когото сигурно бъркат с другиго, ако приемат да се поразходим до Пуерта де ла Вега.

Пуерта де ла Вега се намираше недалеч и бе едно от местата отвъд градските стени, където обикновено кавгите се решаваха с оръжие. Освен това движението, с което откри невъзмутимо толедската шпага и бискайската кама, не остана незабелязано от никого. Както и множественото число „ваши милости“, включващо спътника му в поканата за танц. Жените извиха вежди нагоре, заинтригувани, понеже положението им ги поставяше в безопасност и ги превръщаше в привилегировани зрителки. От своя страна, вторият им спътник — друг хубавец с елегантна брадичка, широка пелерина с дантели и ръкавици с кехлибарен цвят, — който беше присъствал на пролога с презрителна усмивка, внезапно спря да се усмихва. Едно е да сте двама и да подхвърляте разни реплики, правейки се на юначаги пред дамите, и съвсем друго е да налетиш на някакъв тип с вид на военен, който изневиделица им предлагаше да си спестят условностите и да решат въпроса тозчас и по мъжки. Той очевидно бе разбрал, че си нямат работа с някой наперен самохвалко от долнопробните квартали. Дори взе мерки, отстъпвайки едва забележимо назад. Колкото до красавеца, по мъртвешката бледност, плъзнала по лицето му, си личеше, че същите мисли спохождаха и него, въпреки че положението му бе по-деликатно. Беше говорил малко повече, а проблемът при думите е, че веднъж изпуснати, не могат да се върнат сами при собственика си. Тъй че понякога ти ги връщат на острието на шпагата.

— Момчето не беше виновно — каза спътникът.

Говореше спокойно, с нисък и твърд глас; но смирението му бе видно. Това означаваше, че предпочита да не се меси и още, че предлага на приятеля си отстъпление, давайки му възможност да си спести разчистването на сметки с човека, който можеше да украси и дрехата му с толкова прорези, колкото имаше по ръкавите му. Видях, че красавецът разтваряше пръстите на дясната си ръка и после пак ги свиваше. Колебаеше се. В крайна сметка, погледнато чисто математически, бяха двама на един; и ако беше различил и най-дребния признак на безпокойство или вълнение у Диего Алатристе, вероятно щеше да се реши да потегли към Пуерта де ла Вега или дори там, на място. Но имаше нещо в студенината на капитана, в това пълно безразличие, в неподвижността и мълчанието му, което подсказваше на човек да си опича ума. Знаех какво се въртеше в главата на хубавеца: мъж, който предизвиква двамина добре въоръжени непознати, или е много сигурен в себе си и в шпагата си, или е луд. Нито една от двете възможности не беше за пренебрегване. При все това благородникът не изглеждаше малодушен. Не напираше да се бие, ала същевременно не искаше и да се посрами; тъй че издържа в продължение на още няколко мига взора на капитана. После ми хвърли един поглед, като че ли ме виждаше за пръв път.

— Мисля, че момчето не беше виновно — рече той накрая.

Жените се усмихнаха, леко разочаровани, че ги лишиха от забава, а спътникът явно сподави въздишка на облекчение. На мен ми бе все едно дали красавецът ще се извини или не. Гледах омаян профила на капитан Алатристе под периферията на шапката, гъстите му мустаци, зле обръснатата му онази сутрин брада, белезите му, светлите, безизразни очи, вперени в някаква пустота, която само той можеше да види. Сетне погледнах към протритата му дреха, към скромната къса пелерина, прана и препирана от Каридад ла Лебрихана, видях матовия отблясък на слънцето по канията на шпагата и дръжката на камата, показваща се изпод колана. Тогава осъзнах своята двойна и чудесна привилегия: този мъж е бил приятел на баща ми, а сега беше мой приятел, готов да се бие за мен заради една най-обикновена дума. А може би всъщност го правеше за себе си; и службата на краля, и това, че се съгласяваше да работи като наемен дуелист, и това, че допускаше приятелите му да го въвличат в опасни начинания, и спречкванията с надутите контета, и дори аз самият — всичко беше само претекст да се бие заради самата битка, както би казал дон Франсиско де Кеведо, който вече ускоряваше крачка, за да се присъедини към нас, надушил свада, макар и със закъснение, — въпреки Бога и срещу всичко. Тъй или иначе, аз бих последвал капитан Алатристе до дверите на ада, стига да го поискаше — само с една заповед, с един жест или една усмивка. Само че тогава и през ум не ми минаваше, че той ме водеше именно натам.

Мисля, че вече съм ви говорил за Анхелика де Алкесар. През годините, когато бях войник като Диего Алатристе, а и други неща, за които ще разкажем когато му дойде времето, животът ме срещна с много жени. Не съм привърженик на просташките кръчмарски хвалби, нито на носталгичната лиричност; тъй че, понеже повествованието го изисква, ще приключа с въпроса, споделяйки с вас, че съм обичал някои от тях и че за някои си спомням с нежност, за други с безразличие, за трети — и това са повечето — със закачлива и съучастническа усмивка: най-голямата награда, за която може да бленува всеки мъж, отървал се невредим, с леко олекнала кесия, прилично здраве и непокътнато самочувствие, от толкова мили прегръдки. Предвид всичко това, ще потвърдя пред ваши милости, че от всички жени, чийто път пресече моя, племенницата на кралския секретар Луис де Алкесар беше несъмнено най-красивата, най-умната, най-изкусителната и най-коварната. Ще възразите, че крехката ми възраст може да ме е правела прекалено чувствителен — спомнете си, че по времето на тази история, аз бях още съвсем зелен, пристигнал само преди година от баската провинция в Двора. Още нямах и четиринадесет лазарника; но не това е обяснението. Дори по-късно, когато станах истински мъж, а Анхелика — жена, от която дъхът ти секваше, чувствата ми останаха непроменени. Беше като да обичаш дявола, макар да си даваш сметка, че е той. Мисля, вече съм го споменавал — по онова време вече бях влюбен до уши в момичето. Това чувство не беше от страстите, които идват с годините, по времето, когато плътта и кръвта се смесят с бляновете и всичко добие напрегнат и опасен вид. Чувството, за което говоря, беше един необикновен порив; като да се надвесиш над пропаст, която едновременно те ужасява и влече. Едва по-нататък — премеждието с манастира и мъртвата жена беше само една спирка от тази голгота, — узнах какво се таеше зад русите къдри и сините очи на онова единайсет-дванайсетгодишно момиче, по чиято вина толкова пъти бях на косъм да изгубя честта и живота си. Но въпреки това продължих да я обичам, до края. Дори и сега, когато Анхелика де Алкесар и останалите отдавна ги няма, превърнали се в близки на паметта ми духове, кълна се в Бога и във всички демони от пъкъла — където тя със сигурност гори сега, — че продължавам да я обичам. Понякога, когато спомените стават толкова живи, че дори старите врагове започваха да ми липсват, се отправям към мястото, където се намира портретът й, нарисуван от Диего Веласкес31, и оставам там с часове — загледан, смълчан, съзнаващ, че така и не я познах докрай. Но старото ми сърце пази, освен белезите от раните, които тя му нанесе, и убедеността, че това момиче, тази жена, която ми стори всичкото зло, което можа, ме обичаше също, по някакъв свой начин, чак до смъртта си.

Ала по онова време всичко още предстоеше да се случи. През онази сутрин, когато проследих каляската им до извора „Ел Асеро“32, от другата страна на река Мансанарес и на моста към Сеговия, за мен Анхелика де Алкесар продължаваше да е пленителна загадка. Ваши милости вече знаят, че тя имаше навик да минава с карета по улица „Толедо“, когато се отправяше от дома си към двореца Алкасар, където помагаше на кралицата и на принцесите като придворна дама. Тя живееше в дома на чичо си, Луис де Алкесар, в стара сграда на ъгъла на улиците „Енкомиенда“ и „Ембахадорес“, принадлежала преди на стария маркиз де Ортиголас. Маркизът, разорен от една прочута комедиантка от театъра на улица „Крус“, която му оскуба повече парици, отколкото палачът е съсякъл престъпни главици, бе принуден да я продаде, за да се разплати с кредиторите си. Там живееше моята възлюбена с чичо си и прислугата. Луис де Алкесар беше ерген, чиято единствена знайна слабост, освен неутолимата му страст към властта, беше тази племенница, сираче, дъщеря на негова сестра, починала заедно с мъжа си при бурята, връхлетяла през 1721 г.‍ година флотата на Индиите.33

Бях я виждал да минава от моя обичаен пост при вратата на кръчмата „Дел Турко“. Понякога следвах известно време каретата, дърпана от две мулета, до Пласа Майор или до самия дворец. И всичко това, за да получа като мимолетна компенсация един от погледите на смущаващо сините й очи, с които сегиз-тогиз тя ме удостояваше за миг, преди да се взре в някоя дреболия наоколо, или да се обърне към придружаващата я дуеня; една престорено добродетелна възрастна жена, кисела, мърлява и спаружена като студентска кесия; от онези, за които с пълно право можеше да се каже:

Аз, както може би си спомняте, бях разменил с Анхелика няколко думи по времето на приключението с двамата англичани; и винаги съм подозирал, че тя, умишлено или не, беше съдействала за устройването на капана в театъра на улица „Принсипе“, където капитан Алатристе за малко не се прости с живота си. Но никой не е пълен господар на омразата и на любовта си; тъй че, дори при това положение, онова русо момиче продължаваше да ме омагьосва. А предчувствието, че всичко това е една дяволски опасна игра, само разпалваше въображението ми.

И тъй, аз я проследих през онази сутрин покрай Пуерта де Гуадалахара и площадчето „Виля“. Слънцето сияеше, а каретата й, вместо да продължи към Алкасар, се спусна по хълма Вега и навлезе по моста към Сеговия, за да прекоси реката, чиито оскъдни води винаги са вдъхновявали поетите за шеги и подигравки, и за която дори преобразованият и изящен дон Луис де Гонгора, когото цитирам, поднасяйки извиненията си към сеньор де Кеведо, — написа следната прелест:

Отпосле разбрах, че през онези дни Анхелика е горяла в треска и лекарят й препоръчвал разходки из тополовите горички близо до кралския парк „Каса дел Кампо“, както и да пие вода от прочутия извор „Ел Асеро“, която предписваха, наред с другите неща, и на дами, страдащи от затегнат стомах. Този извор е възпят и от Лопе в една от комедиите му:

Анхелика бе още твърде млада за подобни проблеми, ала прохладата на това място, слънцето и здравословният въздух под дървесата, бяха наистина полезни. Така че тя редовно се отправяше натам с карета, съпровождана от дуеня, докато аз я следвах от разстояние. От другата страна на моста и река Мансанарес дами и кавалери се разхождаха под тополите. По онова време в Мадрид всички места, където се срещаха дами, както в църквите, споменати по-рано от мен, се превръщаха в клокочещо гърне, пълно с ухажори. Там се уреждаха срещи, разменяха се бележчици, започваха приключения от любовно и друго естество — а изворът „Ел Асеро“, както казах, привличаше немалко дами, било то с придружителки или без. Понякога се стигаше дотам, че от ревност някой се хващаше на някакви врели-некипели, посягаше към оръжието и приключваше разходката с размяна на удари. Работата е там, че в онази лицемерна Испания, вечна робиня на привидностите и на въпроса „какво ще кажат хората“, в която бащи и съпрузи стигаха в стремежа да опазят честта на жените и дъщерите си дотам, че не ги пускаха да излизат на улицата, деяния по принцип невинни, като пиенето на лековита вода или отиването на църква, нерядко водеха до авантюри, интриги и любовчици:

Тъй че моля ваши милости да простят рицарските увлечения, авантюристичните мечти, присъщи на крехката ми възраст, с които поемах към тъй одумваното място подир каретата на моята любима; скърбях единствено, че още не съм достатъчно зрял, за да нося шпага и да промушвам с нея евентуалните противници. Не бих могъл да предположа, че с времето тези мои желания щяха да се изпълнят дословно. Ала когато наистина дойде времето да убивам заради Анхелика де Алкесар и го направих, нито тя, нито аз бяхме вече деца. И отношенията ни вече не бяха детска игра.

По дяволите. Винаги се улисвам в размишления и скокове във времето, които ме отклоняват от нишката на моя разказ. Тъй че отново ще го подхвана, отбелязвайки нещо важно: възторгът, че виждам възлюбената си, ме бе накарал да допусна небрежност, за която сетне горчиво щях да съжалявам. Откакто дон Висенте де ла Крус ни посети, чинеше ми се, че забелязвах около къщата да се навъртат подозрителни хора. Нищо определено, наистина; само някои лица, които обикновено не се срещаха нито на улица „Аркабуз“, нито в кръчмата „Дел Турко“. Това не беше чак толкова странно, тъй като на „Кава Баха“34 и други близки улици имаше доста странноприемници. Но в онази сутрин забелязах нещо, което отклони за кратко мислите ми от появата на Анхелика и което осъзнах ясно едва по-късно, когато имах време да размишлявам върху събитията, отвели ме до зловещото място, където се озовах. Или където, казано по-точно, бях принуден да отида, и то съвсем не за свое удоволствие.

Въпросът е там, че на връщане от службата в „Блажените“, докато аз останах на вратата на кръчмата, Диего Алатристе продължи към Централната пощенска станция. И в този момент, когато капитанът вече се отдалечаваше нагоре по улица „Толедо“, двамина непознати, разхождащи се с разсеян вид сред сергиите с плодове, си бяха разменили тихо няколко думи, преди единият от тях да тръгне подире му, спазвайки известна дистанция. Аз ги наблюдавах отдалеч и се чудех дали това беше случайно и дали двамата крояха нещо лошо, когато преминаването на каретата на Анхелика изтри от съзнанието ми всичко, що не се отнасяше до нея. При все това после, когато имах възможността горчиво да се разкайвам, си казвах, че засуканите мустаци, широкополите шапки, нахлупени ниско, шпагите, камите и наперената походка на онези двамина смелчаци, трябваше да ме накарат да надуша нещо. Но на Господ, на Дявола или на който там си прави грозните шеги, съставляващи живота на хората, му се нрави да ни вижда как се разхождаме по ръба на острието поради немарливостта, високомерието или невежеството си.

Тя беше красива като Луцифер, преди да го прогонят от Рая. Каретата се беше спряла под тополите, опасващи пътя, и тя се разхождаше пеша из околността на извора. Русите й коси бяха все така навити на къдрици, а наметката, синя като очите й, падаше на дипли, та приличаше на отчупен къс от чистото небе, без нито едно облаче, на чийто фон се открояваха покривите и камбанариите на Мадрид, старата стена и яката грамада на Алкасар от другата страна на моста и реката. След като спъна добичетата, кочияшът отиде да разговаря с неколцина другари по занаят, а дуенята тръгна да напълни стомна с вода от прословутия извор. Така че Анхелика остана сама. Усещах как силно биеше сърцето ми, когато се приближих под дърветата и още отдалеч видях девойката да поздравява грациозно някакви млади дами, подкрепящи се със закуска, и да приема лакомствата, които й предлагаха, гледайки крадешком отдалечаващата се дуеня. Бих дал в този момент цялата си младост и всичките си илюзии, за да сменя мястото си на обикновено голобрадо момче с някой от снажните благородници — или поне на мъжете, даващи си вид на такива, — които се разхождаха тъдява, засукваха мустаци, щом видеха дами, разменяха си закачки с тях, свалили шапки и опрели галантно ръце на кръста или на дръжката на шпагата. Наистина, имаше и хора от простолюдието, при това немалко, а скоро опитът ме научи да се усъмнявам, че във време като онова не всичко, що блестеше, беше истинско злато; че премного леки жени и мошеници си придаваха вид на благородници от суета или стремеж към издигане, и че дори някой евреин или мавър, стига да се поограмотеше, да говореше бавно и важно, да имаше достатъчно дългове, да яздеше кон и да носеше шпага, можеше да мине за идалго. Но вече казах веднъж, че трябва доста да препатиш, за да научиш туй-онуй; така че на моята крехка възраст всеки, който носеше шпага и плащ, или наметка, фуста и кринолин, ми се струваше важна особа. Толкова малко бях преживял дотогава.

Неколцина наперени ездачи, направляващи конете без ръце, минаха край стълбичката на една карета с дами, или леки жени, или каквито там бяха, които задиряха; с цялата душа си пожелах да съм един от тях и да мога да се доближа по този начин до Анхелика, която беше навлязла под тополите, и повдигайки полите си с безкрайно изящество, вървеше между папратите край потока. Съзерцаваше умислено земята пред краката си и когато се озовах по-близо, видях, че наблюдаваше дълга върволица трудолюбиви мравки, които шетаха с дисциплината на немски войници. Рискувах повече от всякога, направих още няколко крачки, но настъпих някакви клони на земята и те изпукаха. Тогава тя вдигна очи и ме видя. Или може би по-право ще е да кажа, че слънцето и взорът й ме обгърнаха подобно на ласкав облак, и аз почувствах как главата ми се замайва, както в кръчмата „Дел Турко“, когато парите от разлятото по масата вино притъпяваха сетивата ми и всичко сякаш се случваше нейде далеч и много забавено.

— Аз те познавам — каза тя.

Не се усмихваше, не изглеждаше нито учудена, нито раздразнена от присъствието ми. Гледаше ме втренчено, с любопитство, по същия начин, по който гледат майките и големите сестри, преди да ти кажат, че си пораснал цяла педя и гласът ти е започнал да се променя. За щастие през онзи ден носех стара, но чиста дреха, без кръпки, както и прилични дълги чорапи, а по указание на капитана си бях измил лицето и ушите. Опитах се да издържа на невъзмутимия, изпитателен оглед; и след кратка борба с плахостта успях да отвърна спокойно на погледа й.

— Казвам се Иниго Балбоа — казах аз.

— Зная. Приятел си на онзи капитан Тристе35, или Батистре36.

Говореше ми на „ти“, което можеше да е признак както на уважение, така и на пренебрежение. Но беше казала „приятел“ на капитана, не паж или слуга. И освен това си спомняше прекрасно кой бях аз. Последното, при други обстоятелства можеше да не е никак успокоително, защото името ми и името на Алатристе в устата на племенницата на Луис де Алкесар представляваха по-скоро сигурна опасност, отколкото повод за удовлетворение, но на мен това ми се стори направо възхитително и се почувствах поласкан повече, отколкото ако бях удостоен с благородническа титла. Анхелика помнеше името ми и ведно с него един отрязък от живота ми, който бях решен да туря в нозете й, принасяйки го в жертва, без да ми мигне окото. Усещах се, не зная дали ще ме разберете, като човек, пронизан от кама; живее докато тя е в него, извадят ли я, ще умре.

— Пиете ли от лековитата вода? — попитах, за да наруша мълчанието, което впитият й поглед правеше непоносимо.

Тя сбърчи нос с прелестна гримаса.

— Но ям и прекалено много сладкиши — отвърна тя.

Сетне сви рамене по детски, все едно това бяха чужди виждания, глупави при това, и погледна към чешмата, където дуенята се бавеше, бъбрейки си с някаква приятелка.

— Нелепо е — добави тя презрително.

Заключих, че Анхелика де Алкесар не ценеше особено цербера, натоварен с нейната охрана, нито предписанията на лекарите, които с кръвопреливанията и лековете си виждаха сметката на повече християни отколкото палачът на Севиля.

— Предполагам, че да — отбелязах учтиво. — Всеки знае, че сладкишите са здравословни — припомних си смътно нещо, което бях чувал в кръчмата от аптекаря Фадрике. — Дават плътност на кръвта и добро настроение… Сигурен съм, че поничка с мед, курабийка или разбити със захар жълтъци ободряват повече една меланхолична натура, отколкото литър вода от този извор.

Замълчах, несигурен дали да продължавам, понеже дотам се простираха медицинските ми познания.

— Имаш прелестен акцент — каза тя.

— Баски — отвърнах. — Роден съм в Оняте.

— Мислех, че вие, баските, сечете думите като с брадва.

Засмя се. Ако не звучеше превзето, бих казал, че смехът й звънтеше като сребро. Звънтеше като полираните звънчета, които занаятчиите при Пуерта де Гуадалахара изнасяха пред портите на дюкяните си на празника Тяло Господне.

— Такива са си баските — додадох, леко докачен, макар несигурен дали си заслужава спорът. — Оняте се намира в Гипускоа.

Изпитвах остра нужда да я впечатля, въпреки че не знаех как. Не особено находчиво реших да подхвана пак нишката на размишленията си относно благотворните свойства на сладкишите. Заговорих с важен тон:

— Колкото до меланхоличните натури…

Спрях, защото покрай нас мина куче — голям кафяв пес, който се навърташе наоколо, и аз застанах инстинктивно, без да мисля, между него и момичето. Кучето се отдалечи, без да търси разпра, както сторил лъвът с дон Кихот; когато пак устремих очи към нея, Анхелика отново ме гледаше както в началото, с любопитство.

— Какво знаеш ти за моята натура?

В гласа й трептеше предизвикателна нотка, а безкрайно сините й очи бяха станали много сериозни и в тях нямаше нищо детско. Загледах се в устните, още полуотворени след въпроса, в закръглената й и нежна брадичка, в русите спирали на къдриците, спускащи се по раменете й, покрити с изящни фламандски дантели. После опитах да преглътна възможно най-незабележимо.

— Все още нищо — отговорих, с цялата простота, на която бях способен. — Но зная, че бих умрял за вас.

Не си спомням дали се изчервих при произнасянето на тези думи; ала има неща, които човек трябва да каже, когато трябва, и ако не го направи, рискува да съжалява цял живот. Макар че после понякога съжалява точно защото ги е казал.

— Бих умрял за вас — повторих.

Настъпи дълга и сладостна тишина. Дуенята вече се връщаше. С черната дреха и бяла пребрадка приличаше на врана, носителка на лоша поличба, и носеше каната с вода в ръка. Церберът беше на път да заеме позиция при моята любима, тъй че се канех да бия отбой и да си плюя на петите. Но Анхелика продължаваше да ме гледа, сякаш можеше да чете в душата ми. Сетне вдигна ръце към шията си и свали от нея една златна верижка с малък медальон на нея. Отвори закопчалката и я сложи в ръцете ми.

— Може би един ден желанието ти ще се сбъдне — прошепна тя.

И продължи да ме гледа все тъй загадъчно, докато го казваше. Същевременно на още детските й устни се появи усмивка, така красива, така съвършена, сякаш бе събрала цялата светлина на онова испанско небе, необятно като бездната в очите й, и аз наистина си пожелах да умра още в този миг, с оръжие в ръка, крещейки нейното име, както там, във Фландрия, баща ми бе загинал за краля, знамето и родината. В крайна сметка, помислих си, може би съдбата ни щеше да бъде еднаква.