Чиста кръв

VIII. Нощен гост

Тъкмо в мига, когато Диего Алатристе превърташе много внимателно ключа в ключалката, забиха камбаните на „Сан Херонимо“. Първоначалната му тревога премина в облекчение, когато механизмът, смазан отвътре същата вечер, се превъртя с леко изщракване. Той побутна вратата и тя се отвори в тъмнината без никакво скърцане. Auro clausa patent — вратите се отварят със злато, беше казал Преподобният Перес. И дон Франсиско де Кеведо бе описал „дон Дублон“ като могъщ господар. Всъщност това, че златото идваше от кесията на граф де Гуадалмедина, а не от изтънелия джоб на капитан Алатристе, беше най-маловажното в случая. Никого не интересуваше неговото име, произход или мирис. Този метал беше достатъчен, за да се купят ключовете и плана на онази къща и пак благодарение на него някой щеше да изживее неприятна изненада.

Беше се разделил с дон Франсиско преди няколко часа. Бе придружил поета до улица „Постас“, и после го бе видял да излиза и да поема в галоп, яхнал добър кон, в пътни дрехи, с шпага, дисаги и пистолет, опрян в извивката на седлото. В шапката си от щавена кожа той носеше онези четири думи, които граф де Оливарес им бе доверил. Гуадалмедина одобряваше заминаването на поета, но не се беше показал тъй въодушевен относно авантюрата, която Алатристе се гласеше да предприеме същата нощ. По-добре да изчакаме, беше казал графът. Но капитанът не можеше да чака. Пътуването на Кеведо беше изстрел на тъмно. Междувременно той трябваше да направи нещо. Така и постъпваше.

Изтегли камата и с нея в лявата ръка прекоси двора, като внимаваше да не се блъсне в тъмнината в нещо, което да разбуди прислугата. Поне един от тях — същият, който бе снабдил с ключове и план агентите на де ла Марка, щеше да спи тази нощ, глух, ням и сляп; но останалите бяха половин дузина и можеха да вземат присърце факта, че смущават съня им в подобен час. Предвиждайки тежко премеждие, капитанът беше взел предпазните мерки, присъщи на занаята му. Беше с тъмни дрехи, без плащ и шапка, които да възпрепятстват движенията му, в колана беше затъкнал един от пистолетите — добре смазан и готов за стрелба. Бе взел шпагата и камата, а в добавка бе навлякъл и стария къс елек от биволска кожа, който му вършеше толкова добра работа в онзи Мадрид, който донякъде и благодарение на самия Алатристе бе град с нездравословен климат. Що се отнася до ботушите, беше ги оставил в комарджийницата на Хуан Викуня; вместо тях беше обул кожени цървули с подметки от халфа51, много подходящи за придвижване с бързината и безшумността на сянка: спасително средство от едни времена, по-сурови и от сегашните, когато се налагаше да се плъзга в нощта сред свързаните пръти, укрепващи насипи и окопи, за да обезглавява еретици във фламандските укрепления, в разгара на нощни атаки, в които нямаше пощада за никого, а и никой не се надяваше на нея.

Къщата беше смълчана и тъмна. Алатристе се натъкна на капака на един кладенец, заобиколи опипом и най-сетне откри търсената врата. Вторият ключ изпълни задоволително мисията си и капитанът се озова на едно доста широко стълбище. Заизкачва се, сдържайки дъха си, като благодареше Богу, че стъпалата са каменни, а не дървени, та нямаше опасност да проскърцат. Щом се озова горе, той спря, прикрит зад един тежък шкаф, за да се ориентира. После направи няколко крачки, подвоуми се в мрака на коридора, преброи две врати надясно и влезе с кама в ръка, придържайки шпагата, за да не я удари в някоя мебел. До прозореца, очертаващ се в полумрака, осветен от слабия пламък на една маслена лампа, Луис де Алкесар хъркаше като заклан. Диего Алатристе сподави неволната си усмивка. Могъщият му противник, кралският секретар, се страхуваше да спи на тъмно.

Алкесар, още в просъница, не можа веднага да осъзнае, че това не е кошмар. Но когато понечи да се обърне на другата страна и да заспи отново, камата, опряна под брадичката, го възпря с болезнено убождане. Едва тогава той проумя, че това не беше лош сън, а груба действителност. Тогава, уплашен, се надигна стреснато, отваряйки широко очи и уста, за да нададе вик. Но ръката на Диего Алатристе го възпря безцеремонно.

— Само една дума — прошепна капитанът — и ще ви убия.

Между нощната шапчица и желязната ръка, притиснала устата му, кралският секретар въртеше очи, а мустаците му бяха щръкнали от ужас. Само на няколко инча от лицето му мъждукащата светлина на маслената лампа очертаваше орловия профил на Алатристе, гъстите мустаци, тънкото и дълго острие на камата.

— Имате ли въоръжена охрана?

Другият завъртя отрицателно глава. Дъхът му запотяваше дланта на капитана.

— Знаете ли кой съм?

Очите примигнаха уплашено и след миг мъжът потвърди с кимване. Когато Алатристе отдръпна ръката си от устата на Луис де Алкесар, последният остана ням, със зяпнала уста, замръзнал в гримаса на крайно изумление, гледащ приведената над себе си сянка, както човек гледа призрак. Капитанът притисна още малко камата в гърлото му.

— Какво ще правите с момчето?

Алкесар отправи очи, почти изхвръкнали от орбитите си, към камата. Нощната шапчица беше паднала на възглавницата и малката лампа осветяваше рядката му коса, разрошена и мазна, която му придаваше още по-отблъскващ вид, заедно с кръглото лице, месестия нос и проскубаната, тънко оформена брада.

— Не зная за кого говорите — произнесе той със слаб и хриплив глас.

Заплахата на стоманата не беше достатъчна, за да надделее над неприязънта му. Алатристе натисна камата, докато накрая от Алкесар се изтръгна вопъл.

— Тогава ще ви убия сега — това е сигурно, тъй както е сигурно, че има Бог.

Другият изстена отново, страдалчески. Не помръдваше, не смееше дори да мигне. Чаршафите и нощницата му миришеха на кисела пот, на страх и на омраза.

— Не зависи от мен — измънка той накрая. — Инквизицията…

— Не ме залъгвайте с Инквизицията. Вие и брат Емилио Боканегра стоите зад всичко това.

Алкесар вдигна много бавно ръка в помирителен жест, без да престава да гледа крадешком стоманеното острие, опряно в гърлото му.

— Може и да направим нещо… — смотолеви той. — Навярно бихме могли да опитаме…

Беше уплашен. Ала бе вярно и това, че с настъпването на деня и с отдалечаването на камата от шията му, имаше вероятност отношението на кралския секретар да се промени значително. Несъмнено щеше да стане точно така, но Алатристе нямаше голям избор.

— Ако се случи нещо с момчето — рече той, надвесен на по-малко от педя от лицето на Алкесар, — ще се върна тук, както дойдох тази нощ. Ще дойда и ще ви убия като куче, прерязвайки гърлото ви, докато спите.

— Повтарям ви, че Инквизицията…

Маслото в лампата запращя и за миг светлината се отрази в очите на капитана, подобно на пламъци проникнали дотук от преизподнята.

— Докато спите — повтори Алатристе и ръката му, опряна на гърдите на Алкесар, долови треперенето на другия. — Кълна се.

Никой не би се усъмнил и най-малко в истинността на думите му. Погледът на Алкесар отразяваше тази увереност. Но капитанът забеляза у неприятеля си и облекчение от съзнанието, че няма да го убият още същата нощ. В света на този негодник нощта си е нощ, а денят си е ден. Всичко можеше да започне отначало, като в нова партия шах. Внезапно Алатристе проумя, че цялата работа беше напусто, че кралският секретар щеше да се почувства отново могъщ, веднага щом отмахнеше от него камата си. Убеждението, че каквото и да направеше той, кладата нямаше да ми се размине, го изпълни с всеобхватен, неистов, отчаян гняв. Той се поколеба и проницателността на Алкесар долови веднага, с тревога, това колебание. Капитанът разбра всичко с един поглед, сякаш стоманата на камата предаваше чрез пулса на неприятеля зловещата промяна в мислите му.

— Ако ме убиете сега — каза Алкесар бавно, — няма спасение за момчето.

Беше съвсем вярно, разсъди капитанът. Но нямаше да има спасение и ако го оставеше жив. Тогава той се отдръпна леко, само колкото да си даде възможност за кратко размишление — чудеше се доколко удачно бе да пререже още сега гърлото на кралския секретар, та да смаже поне една змия от това гнездо на пепелянки. Но моята съдба продължаваше да владее ръката му. Размърда се, за да хвърли поглед наоколо, сякаш търсеше простор за мислите си. И тогава бутна с лакът една стомна с вода, която стоеше на нощното шкафче и която не беше видял в тъмнината. Стомната се разби на пода с трясъка на аркебузен изстрел. А когато Алатристе, още объркан, се готвеше да прикове отново врага си с кама на гърлото, на вратата се появи светлина. Той вдигна очи и видя пред себе си Анхелика де Алкесар. Тя беше по нощница, със свещник в ръка, изумена и още сънена — стоеше на прага и ги гледаше.

От този миг нататък всичко се бе развило светкавично. Момичето нададе вик, пронизващ и смразяващ, вик не на страх, а на омраза. Беше дълъг и продължителен крясък, който отекна в нощта. Така крещи женската на сокола, когато грабват малките й. Викът й накара косите на Алатристе да настръхнат. Смутен, той понечи да се дръпне от леглото, все още с камата в ръка и без да има представа какво, по дяволите, да прави с нея. Но Анхелика вече беше прекосила спалнята, бърза като куршум. Запрати на земята свещта и се нахвърли върху му като малка отмъстителна фурия. Къдриците й бяха разпилени по раменете, с онази бяла копринена нощница тя се движеше в полумрака като в призрачен саван — била е красива, предполагам, макар това да бе последното, което би хрумнало на капитана. Когато стигна до него, тя се вкопчи здраво в ръката с камата и го захапа като ловджийско пале, златисто и кръвожадно. Така си и остана, стискайки го със зъби, вкопчена в ужасения Алатристе, който я вдигна във въздуха, опитвайки се да я откъсне от себе си, размахвайки ръце. Но тя не се предаваше. Тогава капитанът забеляза как чичото на момичето, свободен от заплахата на камата, скочи от леглото с неподозирана пъргавина, по нощница и с боси нозе, и се спусна към един шкаф, за да извади късата шпага, като междувременно крещеше „Убийци!“, „Помощ!“, „При мен!“ и други подобни. Тъй че след малко в къщата се вдигна гюрултия, чу се шум от стъпки, блъскане, гласове на сънени хора, докато накрая врявата стана невъобразима.

Капитанът беше успял да се отърве най-сетне от момичето, запращайки го с един замах на пода. Точно навреме, за да избегне един удар с нож на Луис де Алкесар, който, ако не беше твърде разстроен от премеждието, щеше още там да сложи точка на опасната кариера на Алатристе. Алатристе посегна към шпагата си, избягвайки с тяло ударите, които другият сееше без ред; и като се извърна, стисна дръжката на шпагата с две ръце и успя да му се изплъзне с два удара. Търсеше вратата, за да офейка, ала попадна на момичето, което се връщаше в бойните редиците с крясък, който можеше да смрази кръвта на човек. Анхелика се хвърли отново в атака, без да се пази от шпагата, която Алатристе държеше безпомощно пред нея, и която в крайна сметка се наложи да вдигне, за да не я наниже като пиле на шиш. За миг момичето отново успя да се вкопчи със зъби и нокти в ръката му, докато той се мяташе от единия към другия край на стаята, без да може да се отърве от нея. Внимаваше единствено да отбягва ударите, които Алкесар, без ни най-малко да се главоболи за племенницата си, му нанасяше с цялата злоба, на която бе способен. Работата поемаше по пътя към вечността. Алатристе пак смогна да запрати момичето далеч от себе си, стовари една шпага на Алкесар, която принуди кралския секретар да отстъпи заднишком, сред грохот на легени, нощни гърнета и всякаква порцеланова посуда. Най-сетне капитанът успя да се добере до коридора — точно навреме, за да се сблъска гърди в гърди с трима-четирима въоръжени слуги, качващи се по стълбите. Работата вървеше зле — всъщност положението бе толкова тежко, че Алатристе извади пистолета и стреля веднъж. Нападателите, настъпващи нагоре, се затъркаляха назад по стълбите в объркан възел от крака, ръце, шпаги, малки щитове и тояги. Преди да успеят да се съвземат, той се върна назад, пусна резето на вратата и прекоси мълниеносно стаята в посока към прозореца, като избегна още два ожесточени удара на Алкесар. Тогава Анхелика се впи за трети път като пиявица в ръката му и го захапа със свирепост, невъобразима за дванайсетгодишно момиче. Накрая капитанът се добра до прозореца, отвори го с ритник, разсече с един удар нощната роба на Алкесар, който, покривайки се несръчно, залитна в посока на леглото, и докато прехвърляше единния си крак през железния парапет, раздруса ръка в пореден опит да накара Анхелика да пусне плячката си. Сините очи и ситните, ослепително бели зъби — които дон Луис де Гонгора, с извинение пред сеньор де Кеведо, щеше да опише като бисерен наниз, или дребни перли сред пурпурни рози — още святкаха с невиждана кръвожадност, преди Алатристе, на когото цялата история бе дошла до гуша, да я хване за къдриците, да я откъсне от себе си да я запрати като бясна и врещяща топка да се блъсне в чичо си, и двамата да се строполят на леглото, което се сгромоляса с трясък на земята.

Тогава капитанът скочи от прозореца, прекоси двора, излезе на улицата и не спря да бяга, докато не остави далеч зад гърба си този кошмар.

Той потъна в мрака, търсейки най-тъмните улички, по които да се върне в комарджийницата на Хуан Викуня. Вървя тъй от „Кава Алта“ до „Кава Баха“52 през „Посада де ла Виля“53, мина покрай спуснатите кепенци на аптекаря Фадрике, преди да пресече „Пуерта Серада“54, където в тия малки часове на нощта не се мяркаше жива душа.

Предпочиташе да не разсъждава, ала това беше неизбежно. Убеден бе, че е извършил глупост, която само влошаваше ситуацията. Дива ярост пулсираше във вените и слепоочията му, подобно на туптенето на кръвта. Той на драго сърце би ударил сам лицето си с юмрук, за да охлади гнева и отчаянието си. Все пак — каза си той, щом възвърна донякъде спокойствието си, — подтикът да стори нещо, да не стои със скръстени ръце, докато други решават вместо него, го бе тласнал да излезе от бърлогата като отчаян вълк на лов незнайно за какво. Това не бе присъщо за него. В живота, колкото и да продължеше той, бе много по-просто само да се пазиш от ударите в един сложен свят, в който човек залагаше главата си в играта и всеки разчиташе единствено на собствените си сили, не очакваше от никого нищо и не поемаше друга отговорност, освен тази да опази кожата си непокътната. Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от легионите във Фландрия и неаполските кралски галери, беше прекарал дълги години, избягвайки всякакви чувства, от които не би могъл да се избави с помощта на шпагата. Ала ето сега едно момче, чието име доскоро не знаеше, се бе появило и обърнало всичко с главата надолу, карайки го да осъзнае, че бронята на всеки мъжкар, колкото и суров да е, може да се пропука.

Като се замисли за пукнатини, Алатристе опипа лявата си ръка, която още го болеше от ухапванията на Анхелика, и не можа да сдържи една гримаса на възхита. Понякога трагедиите придобиват оттенък на грубовата комедия, рече си той. Тази малка руса котка, която смътно познаваше — аз самият никога преди не бях споменавал името й и капитанът бе в пълно неведение относно чувствата ми към нея, — беше обещаваща — едновременно дива и породиста. Да му се не види — във всеки случай, беше достойна племенница на чичо си.

Най-после, припомняйки си уплашените очи на Луис де Алкесар, дъха му в дланта си, докато запушваше устата му, киселия мирис на пот и страх, Алатристе сви рамене. В края на краищата надделяваше стоицизмът му на войник. В крайна сметка, заключи той, никога нищо не се знае. Невинаги е възможно да отгатнем последиците от нашите постъпки. Най-малкото, след току-що преживяното неочаквано нощно премеждие, Луис де Алкесар вече не се смяташе за неуязвим. Гърлото му беше тъй подвластно на камата, както и гърлото на всеки друг. Погледнато обективно, случилото се можеше да е както за добро, така и за лошо, зависи от картата, която щеше да дойде.

Потънал в тези толкова противоречиви размисли, Алатристе се озова най-сетне на малкия площад „Граф де Барахас“, на хвърлей от Пласа Майор. И докато се канеше да завие зад ъгъла, видя светлина и хора. Не беше време за разходки, тъй че Алатристе се притаи в един вход.

Навярно ставаше дума за клиенти на Хуан Викуня, които си тръгваха след дълго надлъгване с колодата, нощни птици, търсещи свади или пък защитници на закона. Ала които и да бяха, моментът не беше сгоден за нечакани срещи и безсмислени разговори.

На светлината на фенера, който непознатите бяха поставили на земята, капитанът видя, че разлепват съобщение до арката на „Кучилерос“55 и после се отдалечиха надолу по улицата. Бяха петима, въоръжени, носеха листове, навити на рула и ведро, пълно с лепило. Алатристе щеше да продължи пътя си, без да им обърне особено внимание, ако не бе различил на светлината на фенера, че единият от тях носеше черния бастун на сановник на Инквизицията. Тъй че щом се изгубиха от погледа му, той отиде до съобщението с намерение да го прочете, ала беше тъмно. И понеже лепилото не беше още засъхнало, той смъкна съобщението от стената, сви го на четири и заизкачва стълбите под арката. После тръгна под колонадата на площада, отвори тайната врата на Хуан Викуня, извади прахан и кремък и запали фитила на една свещ в коридора. Стори всичко това, налагайки си да бъде търпелив, като човек, бавещ се да счупи печатите на писмо, от което очакваше лоши новини. Действително новините бяха лоши. Съобщението съдържаше известие на Светата Инквизиция:

Въпреки нелекия начин, по който изкарваше прехраната си, капитан Алатристе не беше склонен да споменава името Господне напразно. Ала този път от устата му се изтръгна грубо войнишко проклятие, от което пламъкът на свещта потрепери. От деня четвърти ги делеше една седмица и нямаше ни едно проклето нещо, което би могъл да стори дотогава, освен да чака, преследван от всякакви демони. Без да изключваме и още една възможност — след нощното посещение при кралския секретар, на следващия ден да разлепят друго съобщение, този път от корехидора, разгласяващо, че самият Алатристе е обявен за издирване. Смачка листа и остана неподвижен, подпрян на стената, и дълго се взира в пустотата. Беше изстрелял всичките си куршуми, освен един. Сега единствената му надежда беше дон Франсиско де Кеведо.

Нека ваши милости ми простят, че отново ги занимавам с моята персона и с моята самотна килия в тайните тъмници на Толедо, където почти бях изгубил представа за времето, за деня и нощта. След още няколко разпита, съпроводени от съответните побоища, които ми нанасяше червенокосият — разправят, че и Юда бил риж и дано моят палач да свършеше дните си като него — без да съумеят да изтръгнат никакви ценни сведения от мен, те почти ме оставиха на мира. Обвинението на Елвира де ла Крус и амулетът на Анхелика изглежда бяха достатъчни за целите им. Последният наистина мъчителен разпит се сведе до упорити повторения на въпроси, които започваха с фрази от рода на „не е ли по-вярно“, „кажи истината“, „признай, че“. Мъчителите ми настояваха да получат сведения за предполагаеми съучастници, и шареха с волската жила гърбината ми при всяко мълчание — а именно в това се състояха и всичките ми отговори. Ще допълня единствено, че останах твърд и не произнесох ничие име. А слабостта и изтощението ми бяха такива, че онези припадъци, които бяха започнал да разигравам в началото и които дадоха тъй добър резултат, продължиха да се случват сега по естествен път и това ми спестяваше част от голготата. Предполагам, че ако моите палачи не стигнаха по-далеч, то беше от страх, че ще провалят блестящата роля, която ми бяха отредили за празненството на Пласа Майор. Аз не бях в състояние да осмисля всичко обстойно, понеже съзнанието ми бе помътено, мисленето ми бе така притъпено, че дори не се разпознавах в този Иниго, който понасяше боя с бич или се събуждаше със сепване в мрака на влажната килия, чувайки сноването на плъха по пода. Единствената ми истинска тревога беше да не ме оставят да гния там, докато навърша четиринадесет години и тогава да ме запознаят отблизо с дървеното съоръжение с въжета, което продължаваше да стои в залата за разпити, все едно ми нашепваше, че рано или късно ще му принадлежа.

Междувременно улових плъха. Дотегнало ми беше да спя в страх от ухапванията му и посветих дълги часове в проучване на положението. Накрая познавах навиците му по-добре от моите собствени: проявите му на недоверчивост — беше стар плъх, така да се каже, ветеран, — дързостта му и начина на придвижване покрай стените на килията. Стигнах дотам, че успявах да проследя мислено обиколките, които правеше, дори на тъмно. Тъй че веднъж се престорих на заспал, оставих го да върви по обичайния му път, докато не го усетих в един ъгъл, където предвидливо бях слагал по някоя и друга троха хляб, приучавайки го към това лакомство. После грабнах стомната с вода и я стоварих върху него, с такава сполука, че той се просна без да каже „ох“, или каквото там се предполага, че казват плъховете, когато си получат заслуженото.

През онази нощ най-после успях да спя спокойно. Но на сутринта плъхът започна да ми липсва. Отсъствието му ми предоставяше време за размишления върху други неща, като предателството на Анхелика и кладата, на която имаше голяма вероятност да приключи краткият ми жизнен път. Колкото до това, че щяха да ме пекат жив, ще кажа, без да се хваля, че това не ме безпокоеше кой знае колко. Чувствах се тъй уморен от затворничеството и изтезанията, че всяка промяна ми се виждаше като освобождение. Понякога се занимавах да пресмятам колко време ще умирам сред пламъците, макар че ако човек се отречеше клетвено по съответната официална процедура, го удушаваха милостиво, преди да запалят кладата и работата придобиваше по-весел вид. При всички случаи, успокоявах се аз, никое страдание не трае вечно и, колкото и да се проточеше то, накрая идваше покоят. Освен това в онези времена да умреш беше доволно лесна и обикновена работа. А аз не бях натрупал прекалено много грехове, които да натежат на душата ми до такава степен, че да й попречат да отиде на подходящото място, при душата на добрия стар войник Лопе Балбоа. При това на моята възраст имах все още известен героичен поглед към живота — да си припомним, че се бях оказал на този хал, защото не бях издал нито капитана, нито приятелите му, и всичко изглеждаше поносимо, понеже го приемах като изпитание в което, да ме извинят ваши милости, се чувствах горд от начина, по който се бях държал. Не зная дали съм бил наистина смело момче по рождение или не, но Бог ми е свидетел, че ако първата стъпка към смелостта се състоеше в това да се държиш като смел човек, спомнете си, че вече бях извървял няколко такива стъпки.

Но въпреки всичко ме бе обзела безкрайна безнадеждност. Една дълбока, безмерна мъка, подобна на желанието да заплача вътре, в душата си, плач, който нямаше нищо общо със сълзите на болка или физическа слабост, които ронех понякога. Беше по-скоро печал, дива, тъжна, свързана със спомена за майка ми и сестричките ми, с погледа на капитана, когато одобряваше мълчаливо някои от постъпките ми, с меките зелени склонове край Оняте, със спомена за детските ми игри със съседските момчета. Чувствах, че се разделям завинаги с това и жалех за всички красиви неща, които ме бяха очаквали в живота и които никога нямаше да имам. Но най-вече жалех, че няма да погледна за последен път Анхелика де Алкесар в очите.

Кълна се пред ваши милости, че не успявах да я намразя. Дори напротив, убедеността, че тя имаше пръст в моето нещастие оставаше у мен един тръпчиво-сладък вкус, който усилваше омаята на спомена за нея. Беше зла — и стана още по-зла с времето, кълна се в Бога, — но беше много красива. И точно това съжителство на злина и красота, тъй вплетени една в друга, предизвикваше у мен дълбоко запленение и болезнена сладост, когато изтърпявах страданията и мъките, сполетели ме по нейна вина. Звучи малко невероятно, така е. Но по-късно, с годините, научих истории за мъже, чиито души били обладани от лукавия и във всяка една от тези истории разпознавах с лекота собствената си съдба. Анхелика де Алкесар беше откраднала душата ми и имаше власт над нея през целия ми живот. И аз, който хиляди пъти бих я убил и още хиляди пъти бих умрял, без да трепна, за нея, никога не ще забравя нейната несравнима усмивка, студените й сини очи, много бялата й кожа, мека и гладка, чийто сладостен допир още гали моята кожа, загрубяла от стари рани, някои от тях, по дяволите, нанесени от нея. Като тази на гърба — дълъг белег от кама, незаличим, подобно на онази нощ, случила се много по-късно от времето, за което говоря сега, когато вече не бяхме деца и аз я прегърнах, обзет едновременно от любов и омраза, без да ме интересува дали ще осъмна жив или мъртъв. А тя, като ме гледаше отблизо, с устни, червени от кръв, след като бе целунала раната, която ми нанесе, произнесе шепнешком думите, които няма да забравя нито в този, нито в другия живот: „Радвам се, че още не съм те убила“.

Уплашен, благоразумен или може би просто хитър, ако не и трите едновременно, Луис де Алкесар беше търпелив лешояд, а и разполагаше с предостатъчно карти, за да продължи играта посвоему. Тъй че той се въздържа да нанася удари с шпага на когото и да било. Името на Диего Алатристе не бе разгласено никъде и последният прекара деня, както предишните, добре скрит в комарджийницата на Хуан Викуня. Но тогава нощите на капитана бяха по-бурни от дните и когато отново се свечери, той реши да посети един стар познайник под прикритието на мрака.

Полковник Мартин Салданя го свари на вратата на дома си на улица „Леон“, когато вече в късни доби се връщаше от последната нощна обиколка. Или по-скоро, в интерес на точността, забеляза отблясъка от пистолета му, насочен към него откъм входа. Но Салданя беше кален мъж, бе виждал дулата на немалко пистолети, мускети и всякакъв вид оръжия, насочени към него през дългия си живот, така че това нито го смразяваше, нито го разпалваше повече от обичайното. Той просто сложи ръце на кръста, загледан в Диего Алатристе, който, загърнат в плащ и с нахлупена шапка, държеше пистолета в десницата си, а лявата си ръка бе отпуснал предвидливо на дръжката на камата, подаваща се отзад на хълбока му.

— Да му се не види, Диего, наистина обичаш да рискуваш.

Алатристе не отвърна нищо. Излезе малко от сянката, за да види лицето на полковника на оскъдната улична светлина — само един факел гореше на ъгъла с улица „Уертас“ — и сетне вдигна нагоре дулото на пистолета, сякаш възнамеряваше да обърне вниманието върху него.

— Необходим ли ми е?

Салданя го гледа мълчаливо няколко мига.

— Не — рече накрая. — Засега не.

Това разведри обстановката. Капитанът върна пистолета в кобура и махна ръка от камата.

— Хайде да се поразходим — каза той.

— Това, което не разбирам — рече Алатристе, — е защо не ме търсят открито.

Вървяха надолу по площадчето „Антон Мартин“ към улица „Аточа“, пуста в тия часове. Луната бе още в последна четвърт — току-що се беше показала иззад капитела на болницата „Амор де Диос“ и светликът й блещукаше по водата, преливаща над горния край на фонтана и стичаща се на вадички надолу по улицата. Носеше се миризма на загнили зеленчуци, примесена с парливия мирис на конска тор.

— Не зная нищо, нито пък искам да зная защо е така — каза Салданя. — Но е вярно. Никой не е дал името ти на полицията.

Дръпна се, за да избегне калта, но стъпи не където трябваше и сподави една ругатня в прошарената си брада. Късата пелерина подчертаваше масивната му, широкоплещеста фигура.

— При всички случаи — продължи той, — бъди много внимателен. Това, че моите хора не душат подире ти, не означава, че друг не се е загрижил за здравето ти… Според сведенията, които имам, служителите на Инквизицията имат заповед да сложат ръка върху ти, но при най-голяма дискретност.

— Казаха ли ти защо?

Салданя погледна косо капитана.

— Не ми казаха, нито искам да зная. Между впрочем: разбра се коя е мъртвата, която намериха оня ден в стола-носилка… Става дума за някоя си Мария Монтуенга, която била на служба при една от послушниците в манастира на „Блажените Девици“… Звучи ли ти познато?

— Не.

— Така си и мислех — полковникът се засмя тихо, сякаш на себе си. — Въпреки всичко така е по-добре, защото работата е много мътна. Казват, че старата се занимавала със сводничество и че сега се е намесила Инквизицията… Това също не ти звучи никак познато, предполагам.

— Не.

— Ясно. Говори се и за още няколко трупа, които никой не е виждал, за някакъв манастир, обърнат с краката нагоре при едно претърсване, за което никой от съседите наоколо не си спомня… — Салданя пак погледна крадешком към Алатристе. — Има хора, склонни да свързват всичко това с кладата, която готвят за неделя.

— А ти?

— Аз не правя никакви изводи. Получавам заповеди и ги изпълнявам. И когато никой нищо не ми обяснява, обстоятелство, което в този случай горещо приветствам, задоволявам се да гледам, да слушам и да си мълча. Което не е лоша позиция в моя занаят… Колкото до теб, Диего, ще ми се да те видя далеч от всичко това… Защо не се пръждоса далеч от двора?

— Не мога. Иниго…

Салданя го прекъсна, като изруга силно.

— Не продължавай. Казах вече, че не искам да зная нищо нито за твоя Иниго, нито за каквато и да било друга проклетия… Колкото до неделя, виж, за това мога да ти пошушна нещо: стой настрани. Имам заповед да предоставя всичките си агенти, въоръжени до зъби, на разположение на Светата Инквизиция. Каквото и да става, не само ти, ами и светата Божа Майка няма да можете и пръста си да мръднете.

Край тях премина бързо черната сянка на една котка. Бяха близо до болницата „Консепсион“ и един женски глас се провикна отгоре „Пази се, вода“. Дръпнаха се благоразумно и чуха плисъка на струята от нощното гърне, което изливаха на улицата.

— Едно последно нещо — каза Салданя. — Става дума за един човек. Някакъв наемен фехтувач, от когото трябва да се пазиш… Явно в този случай наред с официалния сюжет има и друг, неофициален.

— В кой случай?… — в мрака Алатристе засука насмешливо мустак. — Току-що те чух да казваш, че нищо не знаеш.

— Върви по дяволите, капитане.

— Между другото, на някои хора им се иска да осъмна тъкмо при дявола.

— Тогава не им се оставяй, проклети да са — Салданя нагласи по-добре късата пелерина на раменете си, а пистолетите и цялата железария, която носеше на кръста, издрънчаха злокобно. — Този, за когото ти говоря, души и разпитва къде живееш. Набрал е и половин дузина юначаги да те направят на решето, без да ти оставят време да кажеш „ох“. Този човек се казва…

— Малатеста. Гуалтерио Малатеста.

Отново прозвуча тихият смях на Мартин Салданя.

— Същият — потвърди той. — Мисля, че е италианец.

— От Сицилия. Веднъж свършихме една работа заедно. Или по-скоро я свършихме до половината… После сме се засичали още няколко пъти.

— Е, не си му оставил добър спомен, майка му стара. Смятам, че доста ти е насъбрал.

— Какво друго знаеш за него?

— Малко. Разчита на могъщи покровители и е добър в занаята си. Както изглежда, подвизавал се е в Генуа и Неапол, и е изпратил немалко хора на оня свят по чужда поръчка. Разправят, че това дори му доставя удоволствие. Живял е известно време в Севиля, а в Мадрид е от около година… Ако искаш, мога да направя някои проучвания.

Алатристе не отговори. Бяха стигнали до края на Прадо де Аточа и пред тях се простираше безлюдният мрак на градините, полето и началото на пътя за Вилекас. Спряха за известно време, заслушани в скрибуцането на щурците. Салданя беше този, който проговори пръв:

— Умната в неделя — рече той тихо, сякаш мястото беше пълно с подслушвачи. — Не бих искал да се наложи да ти надявам окови. Или да те очиствам.

Капитанът не продумваше. Стоеше неподвижен, загърнат в плаща си, лицето му още повече тъмнееше под широкополата шапка. Салданя въздъхна хрипливо, направи две стъпки, като че ли си тръгваше, въздъхна пак, спря и изруга мрачно.

— Слушай, Диего — той гледаше ту към Алатристе, ту към потъналото в мрак поле. — Двамата с теб не храним особени илюзии за света, в който ни се падна да живеем… Аз съм уморен. Имам хубава жена, работа, която ми харесва и ми позволява да отделя някоя пара за старини. Което означава, че докато нося полковническия жезъл, и баща си мога да запра… Може да съм мръсник, разбира се, но във всеки случай си оставам мръсник по моему. Ще ми се ти…

— Говориш прекалено много, Мартин.

Капитанът произнесе тези думи спокойно, с разсеян вид. Салданя свали шапка и прокара широката си длан по главата, там, където косата редееше.

— Прав си. Говоря прекалено много. Може би защото остарявам — той въздъхна за трети път, без да отклонява поглед от тъмнината, заслушан в щурците. — Остаряваме, капитане. И ти, и аз.

Чу се далечен камбанен звън, отмерващ часа. Алатристе все тъй не помръдваше.

— Ставаме все по-малко — рече той.

— Много малко, по дяволите — полковник Салданя нахлупи пак шапката си, подвоуми се няколко секунди, после отиде отново до капитана и спря. — Останаха малцина, с които можеш да споделиш спомени и мълчания. А освен това, само бегло напомняме на това, което бяхме.

Започна да си подсвирква тихо стара военна мелодийка. Беше войнишка песен, която разказваше за стари легиони, щурмове, плячкосване и победи. Бяха я пели заедно с баща ми и още другари, преди осемнадесет години, при разграбването на Остенде и похода по Рейн към Фризия с дон Амбросио Спинола, когато превземаха на Олдензел и Линген.

— Но може би този век — отбеляза накрая Салданя — не заслужава мъже като нас… Имам предвид такива мъже, каквито бяхме преди.

Погледна пак Алатристе. Последният кимаше бавно. Тесният лунен сърп хвърляше в нозете им мъглява, размазана сянка без контури.

— Може би — промълви капитанът — и ние вече не сме достойни за това, което бяхме.