Чиста кръв

VI. Пасажът край църквата „Сан Хинес“

Комарджийницата вреше и кипеше от народ. Хората залагаха и последния си грош, а понякога и душата си. Сред врявата от разговорите, шетнята на редовните посетители, зяпачите и онези, които се надяваха да получат безплатно забавление, Хуан Викуня, бивш сержант от кавалерията, останал инвалид след битката при Нюпорт, прекоси залата, внимавайки някой да не разлее чашата му, пълна с вино „Де Торо“ и се огледа доволен. На половин дузина от масите се търкаляха карти, зарове и пари, минаваха от едни ръце в други, предизвикваха въздишки, хули, ругателства и завистнически погледи. Златните и сребърните монети блестяха на светлината на маслените лампи, висящи от тухления свод, и цареше голямо оживление. Заведението на Викуня се намираше в едно от подземията на „Сан Мигел“, почти долепено до Пласа Майор. Там се играеха всички игри, позволени от нашия господар, краля, а малко по-прикрито и други, не чак дотам приети. Многообразието им се оказваше богато като въображението на играчите, което по онова време не беше никак бедно. Играеше се както на „тресийо“, „пойа“ и „сиентос“ — игри, с които жертвата се обираше по-бавно, — така и „сиете“, „репароло“ и други игри, наречени де естокада41 заради бързината с която оставяха човек без грош, без слово и без дъх. За това е писал и великият Лопе.

Всъщност само преди няколко месеца беше издаден кралски указ, забраняващ хазартните заведения, защото нашият Фелипе Четвърти беше млад, добронамерен, и вярваше, подкрепян от своя благочестив изповедник, в неща като догмата за непорочното зачатие, в тържеството на католическата кауза в цяла Европа и в моралното възраждане на поданиците си от двете страни на океана. Но това, както и опитите да затвори публичните домове — да не говорим за разпространяването на католическата кауза в Европа, — беше като да сбираш житото зелено. Защото ако нещо разпалваше страстта у испанците под владичеството на австрийската династия, освен театъра, гоненето на бикове по площадите и някои други неща, които ще спомена по-късно, то това беше хазартът. Села с по три хиляди жители изтъркваха по петстотин дузини колоди карти на година. Играеше се както на улицата, където явни мошеници и други, преструващи се на техни клиенти, организираха импровизирани комарджийници, за да обират наивниците, предизвиквайки истинска суматоха, така и в законните и незаконни хазартни заведения, затворите, публичните домове, кръчмите и гвардейските казарми. Големи градове като Мадрид и Севиля гъмжаха от мошеници и лентяи със звънтящи монети в джобовете, готови да се скупчат около тестето карти, или около заровете. Играеха всички — простолюдие и аристократи, почтени господа и шмекери; дори дамите, които нямаха достъп в заведения като онова на Хуан Викуня, бяха горещи поклоннички на комара и тъй начетени по отношение на оньорите и броенето на точките както и всички останали. Като си представим в допълнение и буйния ни, докачлив нрав и колко лесно вадехме оръжие — а и сега сме си такива — нерядко игрите на карти приключваха с ред псувни и ред удари с нож.

Викуня прекоси салона, като не пропусна преди това да огледа крадешком неколцина „професори от уличния факултет“ — така наричаше той долните измамници, експерти в цепенето на колодата и в наддаването, винаги с белязани карти в ръкава, следящи зорко обкръжението си. Спря да поздрави подчертано любезно дон Раул де ла Поса, благородник от Куенка, от много богато семейство, голям развейпрах и хаймана, един от най-добрите му клиенти. Като човек с установени навици, както всяка вечер, и сега дон Раул току-що беше пристигнал от публичния дом на улица „Франкос“, където беше постоянно присъствие, и нямаше да напусне комарджийницата до зори, когато щеше да се отправи за сутрешната служба в „Сан Хинес“. На неговата маса парите течаха като река, наоколо винаги гъмжеше от редовни играчи и зяпачи, които обрязваха фитилите на свещите, сервираха му чаши вино и дори му носеха нощно гърне, когато работата беше много напечена и не му се щеше да пропуска някое добро раздаване. Всичко това — срещу нищожна отплата: един или два реала, които падаха като бакшиш след всяка критична ситуация. Онази нощ го придружаваха маркиз де Абадес и други приятели. Това успокои Викуня, защото по традиция трима-четирима наперени юначаги причакваха дон Раул на излизане, за да го поразтоварят от печалбата му.

Диего Алатристе благодари за виното и изпразни чашата на един дъх. Беше по риза и небръснат, седнал на сламеника в една тайна стая, която Викуня държеше до комарджийницата, пригодена за уединение и отмора. Тя беше с решетка, позволяваща да се гледа в салона, без човек да бъде виждан. Ботушите, които не бе събул, шпагата на ниското столче, зареденият пистолет върху одеялото, бискайската кама на възглавницата и зоркият поглед, който капитанът отправяше от време на време през дървената решетка, издаваха, че той е нащрек. Стаичката имаше задна врата, която водеше през един коридор и излизаше под една арка на Пласа Майор. И Викуня забеляза, че капитанът беше разположил принадлежностите си тъй, че да ги сбере лесно при светкавично оттегляне към тази врата, ако се наложеше. През последните четиридесет и осем часа Диего Алатристе не се беше отпускал, освен колкото да дремне за кратко; и дори при това положение, вечерта, когато Викуня влезе предпазливо да види дали приятелят му не се нуждае от нещо, се натъкна на дулото на пистолета, насочен заплашително право към челото му.

Алатристе не прибърза да задава въпроси. Върна празната чаша на Викуня и зачака, гледайки го със светлите си, немигащи очи със силно разширени зеници на оскъдната светлина на маслената лампа, горяща на масата.

— Чака те след половин час — рече бившият сержант. — В пасажа до „Сан Хинес“.

— Той как е?

— Добре. Вчерашния и днешния ден прекара в дома на приятеля си херцог де Мединасели, без някой да го обезпокоява. Не са разтръбявали името му, властите не са по петите му, нито Инквизицията, нито който и да било друг. Премеждието, каквото и да е било, не е станало публично достояние.

Капитанът кимна бавно, умислено. Това затишие не изглеждаше необичайно, а дори логично. Инквизицията никога не биеше камбаната предварително, не и преди работата да й е в кърпа вързана. А нещата бяха свършени само наполовина. Липсата на новини също можеше да е част от клопката.

— Какво се говори на „Сан Фелипе“?

— Слухове — Викуня сви рамене. — Че имало размяна на удари при портата на „Енкарнасион“, че имало един мъртвец… Приписва се по-скоро на обожатели на някои от монахините, отколкото на друго.

— Били ли са у дома?

— Не. Но Мартин Салданя надушва нещо, защото дойде в кръчмата. Според думите на ла Лебрихана не казал нищо, но дал да се разбере много. Агентите на корехидора не са замесени в това, намекнал той, но разни хора се навъртали наоколо и дебнели. Не обяснил кои, но се подразбрало, че намеквал за хората на Инквизицията. Посланието е просто: той не участва в този танц, какъвто и да е той, а пък ти трябва да си опичаш акъла. Очевидно случаят е деликатен и го водят с голямо старание, без да позволят на когото и да било да им се намесва…

— Какво става с Иниго?

Алатристе го гледаше безучастно, безизразно. Ветеранът от Нюпорт замлъкна притеснен. Въртеше чашата в единствената си ръка.

— Нищо — отвърна накрая с нисък глас. — Като че ли е потънал в земята.

Алатристе остана известно време безмълвен. Сетне погледна широката дъска на пода между ботушите си и стана.

— Говори ли с преподобния Перес?

— Прави каквото може, но не е лесно — Викуня забеляза, че капитанът надяваше коравия къс елек от биволска кожа. — Знаеш, че йезуитите и Светата Инквизиция нямат навика да си изливат душата наляво и надясно, и ако момчето е попаднало при тях, дълго време може да не се разбере нищо. Щом узнае нещо, ще те извести. Предлага ти още да отидеш в църквата на техния орден, в случай, че искаш да потърсиш убежище на свято място… Казва, че доминиканците не могат да те изкарат оттам, дори да се закълнат, че си убил папския нунций — погледна през дървената решетка към игралния салон и после устреми очи към капитана — … И между впрочем, Диего, в каквото и да си се забъркал, надявам се наистина да не си убил нунция.

Алатристе подири шпагата и я пъхна в ножницата. Запаса я на кръста и после затъкна в колана пистолета, след като изтегли петлето, за да се увери, че е зареден.

— Някой път ще ти разкажа — каза той.

Канеше се да тръгва, както бе дошъл, без обяснения и без благодарности. В света, споделян от него и от бившия кавалерийски сержант, тези подробности се подразбираха и произтичаха от естеството на занаята. Викуня се изсмя грубо, по войнишки:

— Мамка му, Диего. Приятел съм ти, но никак не съм любопитен. Освен това, не бих искал да се спомина от въжената болест… Тъй че по-добре никога не ми разказвай това, което се е случило.

Нощта отдавна бе настъпила, когато той се появи, прикрит с плащ и шапка, под високата тъмна колонада на Пласа Майор и повървя малко до улица „Нуева“. Никой от малцината минувачи не го загледа, освен една уличница, която, разминавайки се с него под арките, му предложи, без особен ентусиазъм, да го разтовари от тежестта на дванайсет мараведи. Той премина площада при Пуерта де Гуадалахара, където няколко пазачи дремеха пред затворените врати на магазинчетата за сребро, а после, за да избегне стражите, които имаха навика да се разполагат наоколо, се спусна по улица „Илерас“ до „Аренал“ и отново се заизкачва към пасажа до „Сан Хинес“, където по това време хората, потърсили убежище под покрива на църквата, излизаха за глътка свеж въздух.

Както е известно на ваши милости, през онази епоха църквите бяха места за убежище, до които обикновеното правосъдие нямаше достъп. Затова всеки, който крадеше, раняваше или убиваше, можеше да се приюти на свято място, в църква или манастир, и там духовниците, ревностно пазещи привилегиите си, го защитаваха със зъби и нокти от кралската власт. Такова търсене имаше на неприкосновено или свято убежище, че някои по-известни църкви бяха претъпкани от клиентела, радваща се на сигурността на намерения пристан. В това гъмжило имаше какви ли не хора, бесилките не биха стигнали, за да ги обслужат. По професионални причини на самия Диего Алатристе понякога му се бе налагало да се подслонява в църква. Разправяше се, че и дон Франсиско де Кеведо на млади години също е изпадал в подобни затруднения, ако не и в по-лоши, както например в случая, когато посегнал на херцог де Осуна във Венеция, откъдето се наложило да бяга, преоблечен като просяк. Всъщност такива места като Двора на портокаловите дръвчета в катедралата на Севиля например, или повече от дузината места в Мадрид, сред които и „Сан Хинес“, притежаваха съмнителната привилегия да подслоняват цвета на побойниците, отрепките, наемните убийци, обирджиите и останалата мошеническа сган. Цялото това почтено братство, което в крайна сметка трябваше да яде, да пие, да задоволява нуждите си и да се разплаща по личните си сделки, използваше нощта, за да излезе и да се поразходи, да извърши нови безчинства, да уреди сметки или каквото друго имаше да прави. Там те посрещаха и приятелите си, дори държанките и съучастниците си, благодарение на което околностите на споменатите църкви, включително и вътрешните им помещения, се превръщаха нощем в кръчма за най-долна пасмина и дори на публичен дом. Там се разказваха подвизи, истински или измислени, раздаваха се смъртни присъди, и се изпълняваха в схватки с ножове. Накратко, там туптеше, колоритен и неукротим, пулсът на онази мерзка, опасна и дръзка Испания; Испания на шмекерите, мошениците и всякакви подобни личности, оцеляващи по чудо, която никога не бе увековечена в живописни платна по стените на дворците, но остана запечатана в безсмъртни страници. Някои от тях — далеч не най-лошите, впрочем, — написа самият дон Франсиско:

Или една друга, толкова прочута:

Покритият пасаж до „Сан Хинес“ беше едно от любимите места на укриващите се. Там те излизаха нощем да се разхладят и превръщаха пасажа в пренаселено място за срещи, където не липсваха набързо стъкмени кръчми, където можеха да похапнат достопочтените гости, които се стопяваха магически, колчем се покажеха полицаите. Когато Диего Алатристе пристигна, на тясната уличка имаше около трийсетина души: побойници, тарикати, няколко уличници, които си оправяха сметките със сутеньорите си, групички от надути смелчаци и друга измет, които разговаряха скупчени тук-там или надигаха мехове и дамаджани с лошо вино. Светлината беше оскъдна — само един малък уличен фенер висеше на ъгъла на пасажа, под арката, — почти всичко тънеше в мрак и повече от половината присъстващи бяха със закрити лица. Тъй че атмосферата, макар оживена от разговорите, си оставаше крайно тягостна, но твърде подходяща за такава среща, на която отиваше капитана. Там на всеки многознайник, зяпач или съгледвач, ако не беше със свои хора и въоръжен до зъби, можеха завчас да му прережат гърлото.

Той позна дон Франсиско де Кеведо въпреки покритото лице. Поетът стоеше до фенера, и се упъти към него крадешком. Двамата се отделиха настрани, вдигнали плащове до очите си, нахлупили шапки до веждите. Изглеждаха досущ като половината от хората в пасажа.

— Приятелите ми са поразпитали тук-там — сподели поетът след първата размяна на впечатления. — Изглежда е вярно, че дон Висенте и синовете му са следени от Инквизицията. Намирисва ми, че някой се е възползвал от начинанието, за да удари с един куршум няколко заека; включително и вас, капитане.

Шепнешком, избягвайки внимателно хората, сновящи наоколо, дон Франсиско осведоми Алатристе за всичко, което беше успял да узнае. Светата Инквизиция, коварна и търпелива, напълно в течение, благодарение на шпионите си, за решението на семейство де ла Крус, ги оставила да действат, като ги дебнела, за да ги хване на местопрестъплението. Желанието им не било да защитят отец Короадо, а тъкмо обратното; тъй като последният се радвал на покровителството на граф де Оливарес, с когото Инквизицията водела глуха война, очаквали, че скандалът ще подбие авторитета както на манастира, така и на покровителя му. Мимоходом щели да турят ръка на едно семейство покръстени евреи, като ги обвинят в юдейски практики; а една клада винаги е добре дошла за престижа на Инквизицията. Проблемът бил, че не могли да хванат жив никого: дон Висенте де ла Крус и малкият му син, Луис, бяха продали скъпо кожата си, загивайки при засадата. А големият син, дон Херонимо, макар и зле ранен, успял да избяга и да се укрие някъде.

— А ние? — попита Алатристе.

Очилата на поета проблеснаха, когато поклати глава.

— Не се споменават никакви имена. Беше толкова тъмно, че никой не ни е разпознал. А които ни доближиха, вече не са в състояние да говорят.

— Все пак знаят, че сме замесени.

— Може би — дон Франсиско направи двусмислен жест. — Но нямат приемливи доказателства. Що се отнася до мен, сега, когато отново започвам да се радвам на благосклонността на фаворита и на краля, ако не ме сгащят на място, трудно ще ми припишат каквато и да било — той замълча, притеснен. — … Колкото до ваша милост, не зная какво да мисля. Навярно чакат да открият нещо, което да ви уличава. Или пък ви издирват тайно.

Край тях минаха двама юначаги и една уличница, които се караха грубиянски. Дон Франсиско и капитанът им направиха път, прилепяйки се за стената.

— Какво става с Елвира де ла Крус?

От устните на поета се отрони унила въздишка.

— Арестувана е. Горката девойка ще отнесе най-лошото. Намира се в тайните тъмници на Толедо и много се опасявам, че ще замирише на пърлено.

— А Иниго?

Настъпи дълго мълчание. Гласът на Алатристе бе прозвучал безизразно, равно; беше ме оставил за накрая. Дон Франсиско се озърна към хората, които си приказваха, крачейки из сенките на пасажа. После се обърна към приятеля си.

— И той е в Толедо — замлъкна пак, и след миг поклати глава в израз на безпомощност. — Хванали са го близо до манастира.

Алатристе не проговори. Остана така дълго, загледан в движението на сенките наоколо. Откъм ъгъла звъннаха струни на китара.

— Той е още дете — рече накрая. — Трябва да го измъкнем оттам.

— Невъзможно е. По-добре се пазете да не отидете да му правите компания… Предполагам, че разчитат на неговите показания, за да обвинят и вас.

— Не ще дръзнат да го убият.

Изпод плаща на дон Франсиско се разнесе сух, безрадостен смях.

— Инквизицията дръзва всичко, капитане.

— Значи трябва да направим нещо.

Алатристе говореше хладнокръвно, неотстъпчиво, вперил поглед към края на пасажа, където китарата продължаваше да звучи. Дон Франсиско гледаше в същата посока.

— Несъмнено — съгласи се поетът. — Но не зная какво.

— Имате приятели в Двора.

— Свързал съм се с всички. Не съм забравил, че аз ви въвлякох в това.

Капитанът направи лек жест, махайки с ръка, за да отхвърли всякаква вина от дон Франсиско. Едно беше да очаква от него, като приятел, всичко що е по силите му, и друго — да го упреква в каквото и да било. На Алатристе му бе платено за положените усилия и аз бях най-вече негова отговорност. След това той остана известно време тъй, неподвижен и безмълвен. Накрая поетът го погледна с тревога.

— Да не ви хрумва да се предавате — прошепна той. — Това няма да помогне на никого, най-малко на ваша милост.

Алатристе продължи да мълчи. Трима-четирима вагабонти от укриващите се бяха спрели до тях и си бъбреха, като непрестанно повтаряха „ваша милост“, „уважаеми приятелю“ и си даваха „дума на благородник“, какъвто не беше нито един от тях. Имената с които се обръщаха един към друг не падаха по-долу: Еспантадиаблос42, Маниферро43. След известно време капитанът проговори пак:

— Преди малко — отбеляза той с тих глас — казахте, че Инквизицията е искала да убие с един куршум няколко заека… Какво още имахте предвид?

Дон Франсиско отговори със същия тон:

— Ваша милост. Вие сте били едва четвъртото зайче, но са успели само наполовина… Целият план е бил скроен, както изглежда, от двама ваши познайници: Луис де Алкесар и брат Емилио Боканегра.

— По дяволите!

Поетът замълча в напрегнато очакване, смятайки, че капитанът ще добави още нещо към ругатнята; но последният не отвори уста. Продължаваше да стои неподвижно, обърнат към уличката, а периферията на шапката криеше лицето му в мрак.

— Както се вижда — продължи дон Франсиско — не ви прощават онази история с Уелския принц и Бъкингам… А сега случаят им поднася всичко като на тепсия: отец Короадо, манастирът на фаворита, семейството на покръстените евреи и ваша милост — прелестен дар за едно религиозно представление с клада.

Прекъсна го единият от хубостниците, който, дръпвайки се назад, за да надигне меха с вино, се бутна в дон Франсиско. Негодникът се извърна, дрънчейки с железата по колана си и заяви доста грубо.

— Кълна се в името си, че ми пречите, друже!

Поетът го изгледа ехидно и мина малко назад, като рецитираше тихичко и подигравателно:

Юначагата го чу, наежи се и понечи да привлече вниманието, придавайки си важност.

— Мамка му, кълна се — рече той, — че не съм никакъв Бернар и никакъв Лечител. Антон Новильо де ла Гамеля45 е името ми и се гордея с него!… И честна дума на благородник, няма да ми мигне окото да резна издъно ушите на всеки, който се осмели да ми се перчи.

Той произнесе тази реч доста наперено, като че ли всеки момент щеше да извади оръжието, но не се осмели да посегне към шпагата, защото не знаеше с кого си имаше работа. Тогава дойдоха другарите му, всички обзети от желание за крамола, изстъпиха се с широко отворени нозе, дрънчейки с много желязо, и взеха да сучат мустаци. Бяха от онези, които в стремеж да се самоизтъкнат изповядват и грехове, що не са сторили. Накратко казано, не биха се поколебали нито миг да намушкат някой безрък, но дон Франсиско не беше такъв. Алатристе видя, че поетът освобождаваше отзад камата и шпагата и без да открива съвсем лице, защитаваше корема си със заметнатия плащ. Капитанът понечи да стори същото, защото мястото сякаш зовеше за танц със саби, когато единият от побратимите на самохвалкото — едър юначага, издокаран с барета, с препасан през гърдите презрамник, цяла педя широк и с огромна шпага, окачена на него, — рече:

— Двеста рани ще побием на тия господа в търбусите, братлета. Тук всеки, дето не си тежи на мястото, си отива без време.

Дупките и белезите по лицето му бяха повече от бемолите и диезите по нотен лист, акцентът на негодника издаваше, че е от Кордова — злонравието на нехранимайковците от Кордова бе станало пословично, също като леконравието на валенсианките. Той се канеше да освободи шпагата, но не доведе движението докрай, изчакваше към него да се присъедини още някой от юначагите наоколо, очевидно четирима срещу двамина му се струваше все още неравностойно противопоставяне.

Тогава за всеобща изненада Диего Алатристе избухна в смях.

— Хайде, Кагафуего46 — рече той насмешливо. — Пощадете, ваша милост, животеца на този господин и на мен, и не ни затривайте мърцина, по-полека. Заради старите времена.

Сащисан, напереният самохвалко се взря в него като попарен, мъчейки се да го познае, въпреки тъмнината и плаща. Накрая се почеса под шапката, която носеше нахлупена над гъстите си вежди, така че те се сливаха с периферията.

— Света Богородице — смотолеви накрая. — Та това е капитан Алатристе.

— Същият — потвърди капитанът. — За последен път се срещнахме в дранголника.

Това за последния път беше съвсем вярно. Колкото до първия път, тогава бяха прибрали капитана заради дългове в кралския затвор, и той с едното си влизане опря бръснача в гръкляна на въпросния Кагафуего, по име Бартоло, който минаваше за най-големия побойник сред обитателите на затвора. Това затвърди славата на Диего Алатристе като куражлия и му спечели уважението и на кордованеца, а и на останалите затворници. Уважение, което прерасна във вярност, когато той започна да споделя със съкилийниците си гозбите и бутилките вино, изпращани от Каридад ла Лебрихана и приятелите му, за да облекчават престоя му в затвора. Дори когато излезе на свобода, той продължи да ги подпомага от време на време.

— Доколкото знам, щяхте да се трудите на греблата, сеньор Кагафуего. Ако си спомням добре, това бе най-доброто, за което можеше да мечтае ваша милост.

Побратимите на смелчагата бяха променили поведението си — включително така наречения Антон Новильо де ла Гамеля, — и сега наблюдаваха събитията с професионално любопитство и известен респект, като че ли почтителността, засвидетелствана от техния другар на този загърнат в мантия мъж, беше по-голяма препоръка от папско писмо. От своя страна, Кагафуего изглеждаше радостен, че Алатристе е в течение на славния му път.

— Ами точно така, господин капитан — отвърна той и тонът му беше доста по-различен от оня, с който обеща преди малко двеста рани. — Щях да съм гребец на първа пейка, да изпълнявам песента на веригите и да налягам греблата на кралските галери, ако не беше онази свята жена, Бласа Писора. Тя заживя с един писар и двамата с общи усилия умилостивиха съдията.

— А какво правите тук? Крием ли се или сме на гости?

— Крием се и още как, мамка му — оплака се смирено надутият мерзавец. — Преди три дни аз и тия другари взехме по каталонски47 душицата на един полицай и се приютихме в църквата, докато се поразмине. Или докато мойта хубавица не сбере някой и друг дукат — нали знаете, ваша милост, че няма друго правосъдие, освен туй, що се купува с пари.

— Радвам се да ви видя.

В полумрака Бартоло Кагафуего разтвори огромна, тъмна паст в нещо подобно на дружеска усмивка.

— Аз също, щом ви срещам в тъй добро здраве. Давам честната си дума, че можете да разчитате на мен тук, в „Сан Хинес“, на цялото ми мъжество и на туй острие — потупа шпагата, която издрънча шумно, удряйки се в кинжала и камите. — На ваше разположение сме, аз и моите другари, ако се наложи да спретнете номер на някого в малките часове — той погледна помирително към Кеведо и отново се обърна към капитана, докосвайки баретата с два пръста. — Извинявам се на ваша милост за недоразумението.

Две жени от занаята профучаха, прибирайки полите си, разлетели се при тичането. Китарата на ъгъла бе замлъкнала. Едно общо, тревожно движение разлюля насъбралата се в пасажа сган. Всички се обърнаха да погледнат.

— Стражи!… Стражи! — провикна се някой.

От ъгъла се дочу шумът, съпровождащ появата на тайни агенти и полицаи. Чуха се гласове „предайте се с добро“, „предайте се, ви казвам“ и сетне добре известните възгласи — „В името на закона и на Негово величество!“. Малкият фенер изгасна внезапно, докато енориашите се разпръсваха светкавично: укриващите се хлътнаха в църквата, останалите офейкаха през пасажа и нагоре по улица „Майор“. За по-малко време, отколкото е необходимо да видиш някому сметката, там не остана жива душа.

На връщане към избата на „Сан Мигел“, правейки голям кръг около Пласа Майор, Диего Алатристе се спря пред кръчмата „Дел Турко“. Неподвижен, изправил се от другата страна на улицата, прикриван от тъмнината, той остана известно време загледан в спуснатите кепенци и осветения прозорец на горния етаж, където живееше Каридад ла Лебрихана. Тя не спеше или просто беше оставила светлината като сигнал за него. Тук съм и те чакам, така сякаш гласеше посланието. Ала капитанът не пресече улицата. Задоволи се да остане на мястото си, безмълвен, скрил лице с плаща и добре нахлупената шапка, опитвайки се да се слее със сенките на входовете. Зад него се виждаха улица „Толедо“ и ъгълът на улица „Аркабуз“, но нямаше как да се установи дали там не чакаше шпионин, притулен в някой ходник. Единственото, което можеше да види, беше пустата улица и онзи осветен прозорец, където сякаш се мярна нечий силует. Навярно ла Лебрихана беше будна и го очакваше. Представи си я как се движи из стаята, с разхлабени връзки на нощницата върху голите мургави рамене и бе обзет от копнеж по топлото ухание на онова тяло, което, въпреки многото битки, водени в миналото, битки за договаряне на сумата за нощта, въпреки целувките и чуждите ръце, продължаваше да е красиво, стегнато и горещо, уютно като съня или като забравата.

Опълчи се на обзелото го желание да прекоси улицата и да се подслони до онова гостоприемно тяло, което никога не му отказваше нищо; инстинктът за самосъхранение надделя. Докосна с ръка дръжката на бискайската кама, на левия хълбок до шпагата — така се уравновесяваше тежестта на пистолета, скрит под плаща — и пак започна да се озърта недоверчиво, дебнейки за вражеска сянка. В един дълъг миг си пожела да срещне врага. Откакто бе научил, че аз съм в ръцете на Инквизицията, и откакто знаеше кои точно бяха заложили капана, изгаряше от непоколебима и свирепа ярост, граничеща с отчаянието, та изпитваше нужда да я изкара на някого. Участта на дон Висенте де ла Крус и синовете му, включително и на затворената послушница, не го засягаха особено. По правилата на опасната игра, в която често рискуваше собствената си кожа, това беше част от сделката. Както във всяко сражение, и в това имаше загуби, житейските премеждия водеха до подобни последици. И той ги приемаше от самото начало с обичайната си невъзмутимост; нагласа, която макар понякога да напомняше на безразличие, бе всъщност стоическото примирение на стар войник.

Но с мен нещата стояха различно. Аз бях повод — ако ми позволят ваши милости да се изразя така, — за това, което при Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от легионите във Фландрия, в онази опасна и сурова Испания, можеше да се покрива с думата угризение. Не му беше тъй лесно да сложи и мен в списъка на загубите от едно недотам успешно начинание. Аз бях негова отговорност, независимо дали това му харесваше или не. Тъй като човек не може да избира нито приятелите, нито жените си, животът, покойният ми баща, случайностите на Съдбата ме бяха изправили на пътя му и нямаше смисъл да си затваря очите пред неприятния, но неоспорим факт, че аз го правех по-уязвим. В живота, който се падна да изживее Диего Алатристе, той си беше нехранимайко, не по-лош от който и да било друг, но беше един от онези нехранимайковци, които спазват някои правила. Затова сега стоеше безмълвен и неподвижен, което си беше начин да изразиш отчаянието си, не различен от всеки друг. Затова оглеждаше тъмните ъгли по улицата с надеждата да открие някой таен агент, шпионин, какъвто и да било враг, за да уталожи онова терзание, което свиваше стомаха му и го караше да стиска зъби, докато челюстите го заболят. Дощя му се да открие някого и да се плъзне към него в тъмнината, крадешком, за да го притисне до стената, да удави гласа му с плаща, и без да произнася нито думичка, да забие камата докрай в гърлото му, докато оня спре да мърда и се превърне в плячка за сатаната. Защото, ако трябваше да се съблюдават правила, то неговите бяха такива.