Човек без куче

22

Гунар Барбароти мразеше да лети със самолет.

Най-силна ненавист изпитваше към чартърните полети, а на второ място идваха вътрешните. Макар че вътрешните полети бяха много по-непредвидими. Купиш ли си билет за Фуертевентура, все някога ще кацнеш във Фуертевентура. Но качиш ли се на самолет към град от страната, може да се озовеш навсякъде, ако атмосферните условия се влошат.

Така стана и в случая с Гунар Барбароти. Излезе от къщи безбожно рано, излетя от Гьотеборг и кацна в Стокхолм с петдесетминутно закъснение в девет. Тогава обаче самолетът за Сундсвал, на който трябваше да се прекачи, бе излетял и се наложи да изчака следващия. В крайна сметка се приземи не на летището до Сундсвал, а на летището в Йостерсунд в един и петнайсет заради гъста мъгла. Барбароти я видя през илюминатора. В цяла Швеция беше слънчев зимен ден, само над пистата за приземяване до Сундсвал боговете на времето бяха спуснали дебела, непрогледна пелена, гъста като пшеничена каша.

Спазвайки обещанието си, Гунар не бе молил Господ за безаварийно кацане и следователно перипетиите в пътуването нямаше нито да донесат, нито да отнемат точки от актива на Всевишния.

В Йостерсунд се качи на автобус за Сундсвал. Пътуването продължи два часа и половина. Точно в четири следобед Барбароти слезе на автогарата в Сундсвал — метрополиса в област Меделпад. Местните жители смятаха, че градът се намира в сърцето на Швеция. Гунар закъсня общо с пет часа и петдесет и пет минути.

И все пак, ако не се случеше повече нищо непредвидено, разполагаше с цял час да поговори с Кристофер Грунт, преди да стане време да се връща с такси на летището, за да хване последния за вечерта полет за Стокхолм. Но още беше рано да се отказва и да съчинява читателски писма до вестниците. От другата страна на улицата, до магазин за закуски, точно както се бяха разбрали след поредния телефонен разговор, уточняващ поредното закъснение, го чакаше младият господин Грунт и пристъпваше нервно от крак на крак в размекнатия сняг. За пръв път от много време Гунар имаше предчувствие, че тази сизифовска история — както я нарече Ева Бакман — ще започне да се раздвижва. Би било, разбира се, прекалено дръзко Барбароти да се надява на внезапен пробив, още по-малко на скорошно и окончателно разплитане на случая. Без да възлага големи очаквания, той се молеше за някаква, макар и малка, крачка в посока, която с течение на времето да се окаже правилна.

Дано предстоящата среща открехне завесата пред тази пълна мистерия.

Барбароти нямаше представа колко часа са работили по случая, но знаеше, че цялото време, посветено на Роберт и Хенрик, е било безсмислено пропиляно до последната капка пот. Не се бе появило нищо, което да подскаже на разследващата група какво се е случило с двамата мъже, проявили лошия вкус и избор да изчезнат от улица „Алведер“ точно по време на коледната суматоха. От изчезването им бяха изминали три седмици. И Гунар Барбароти, и колегите му отдавна се бяха убедили в правотата на старата полицейска максима: престъпленията се разкриват в дните непосредствено след извършването им. Или остават неразкрити. А вече никой — нито Барбароти, нито Бакман, нито Боргсен — не се съмняваше, че зад събитията на „Алведер“ се крие престъпление. Сформираха тройка да води разследването, да взема решения, да издава нареждания… Досега всичките им начинания по случая се увенчаваха с неуспех. Комисар Асюнандер ги привикваше често-често да докладват — обикновено един по един.

След настъпването на новата година сълзящите очи на Асюнандер започнаха да ги гледат все по-сърдито и по-сърдито. Казано най-просто — ако човек тълкуваше изражението му в по-общ план, — в условията на друго, по-слабо цивилизовано общество с по-противоречиви закони, комисарят би предпочел да хвърли тримата си подчинени на вълците и на тяхно място да вземе полицаи с повече мозък и повече кураж.

— Ами тогава да чуем твоите предложения, като си толкова устат — отреагираше полицай Бакман. — Поне веднъж дай някоя смислена идея, проклет, импотентен бюрократ!

Тя, разбира се, не изричаше всичко това пред комисаря, а запазваше хрумванията си за мезе към бирата, която двамата от тройката любители на алкохола по рождение и впоследствие свикнали с него заради слаба воля от време на време, но не повече от веднъж седмично, консумираха с мярка в ресторант „Елген“ до Северния площад след дълъг и изтощителен работен ден.

— Не може да искаш от хиена да пикае коняк — отбелязваше Барбароти в отговор на разсъжденията й. — Или да снася златни яйца. Човекът има цяла тайга между ушите, а вътрешният му свят е стерилен като… като тайга.

Бакман много се смееше на тази шега.

И все пак опитите на разследващата тройка не можеха да се нарекат съвсем безплодни. Не и колкото органите на комисаря. Някои задънени улици се оказаха по-дълги от други. Да вземем например джунглата, наречена мобилни комуникации. Вече бяха стигнали до някой си Йенс Линдевал, с когото още не бяха установили връзка, защото въпросният мъж бе заминал да празнува Коледа и Нова година в друга джунгла — в провинция Сабах на остров Борнео. Но утре сутринта Йенс щеше да кацне на летището в Стокхолм и Барбароти възнамеряваше да го посрещне. Не с цветя и рози, а с добре подготвени въпроси.

Ако, разбира се, тазвечерният полет не се отклонеше в друга посока. Гунар се бе научил да не се радва предварително.

И при другия издирван тримата полицаи бяха попаднали в доста дълга, задънена улица. Почти веднага разбраха, че Роберт Хермансон е използвал мобилния си телефон в 01:48 през нощта на изчезването. За жалост се бе свързал с абонат, използвал анонимна SIM карта. Тоест, опасенията на Барбароти да не би Роберт да се е обадил на своя бивша приятелка извън града, се оказаха напразни. Полицаите разполагаха с номер в Шумлинге, с който Роберт се е свързал в деня на изчезването си, и веднага се заеха да проучват подробно на кого принадлежи. Не откриха обаче почти нищо съществено. В периода от 5 и 15 декември от този номер бяха проведени едва четири разговора, всички изходящи: един до апартамента на Роберт Хермансон в Стокхолм, два до пицария в Шумлинге и един до дамски фризьорски салон, пак в града. Тройката разговаря и с пицарията, и със салона. В пицарията предположиха, че някой се е обадил, за да си поръча пица; в салона — че някой се е обадил да си запази час за фризьор. Клиентелата на заведението за хранене и на салона възлизаше приблизително на 1200–1800 души. Колкото до предполагаемия брой на общите им клиенти, Ева Бакман се зае да го изчислява. Докато един четвъртък пиеха бира след работа, много изненадващо — поне за Гунар Барбароти, който навремето имаше четворка по математика — тя му представи резултата от изчисленията си:

— И как стигна до това число? — попита скептично Барбароти.

— Все едно — отвърна Ева „Айнщайн“. — Роберт Хермансон се е обадил на една от 433 жени в Шумлинге. Може да фигурира в списъка с клиентки, посетили фризьорския салон.

Айнщайн-Бакман прекара следващите два дни в опити да състави списък на всички клиентки, посетили салона между 5 и 23 декември. Така броят на потенциалните събеседнички на Роберт Хермансон в нощта на изчезването му се стопи до приличните 362. Точно когато Ева приключваше тази интересна задача, от салона се обадиха да уточнят, че са отказали на също толкова жени да ги приемат поради липса на свободни часове. Бакман, която от Айнщайн се превърна в Кухата глава, изруга наум, закръгли много внимателно резултата от новите си изчисления и пак получи 433.

— Виждаш ли?

— Виждам, виждам, о, учителко — отвърна Барбароти и усети как умственото изтощение се опитва да го повали подобно на влажна мъгла, стържеща в дробовете.

Въпреки всичко тази необичайно дълга задънена улица се оказа и обнадеждаваща — нямаше как да не го признае. Ала най-интересното събитие в историята на разследването се случи, когато Кристофер Грунт се свърза с Барбароти и пожела да му съобщи нещо важно, което — по собствените му думи — бил премълчал.

Съгласна ли е Ева?

Да, съгласна е. Никога не знаеш откъде ще изскочи заекът.

— Имам само час. Хайде да влезем в кафенето и да поговорим. Ще запиша показанията ти на диктофон.

Кристофер Грунт кимна.

Поръча си кока-кола, а Барбароти — двойно еспресо. Предпочиташе да бъде бодър и съсредоточен, за да не пропусне нещо, което лентата няма да улови. Перипетиите с полетите го настроиха фаталистично. С Кристофер се настаниха в ъгъла зад неработещ джубокс и изкуствен фикус.

— Е? — подхвана Барбароти и включи диктофона. — Какво искаше да ми кажеш?

— Ще ви помоля да не го споделяте с мама и татко.

— Не мога да ти обещая. Но ще се постарая да си остане между нас, ако е възможно.

— А знаете ли… случило ли се е нещо?

— В смисъл?

— Открихте ли нещо ново за Хенрик?

Кристофер Грунт изглеждаше много измъчен. „Явно от доста време се чувства така“, прецени Барбароти. Погледът му шареше неспокойно из помещението, а ръцете му нервно посягаха ту към чашата с кока-кола, ту към бутилката, ту към ръба на масата. Някаква тайна обременяваше душата му и той явно я бе носил дълго в себе си. Под очите му тъмнееха сенки, макар да бе едва на четиринайсет, а кожата на лицето му напомняше цвета на мръсен чаршаф.

„Не изглеждат ли обаче така всички хора през този забравен от бога сезон?“ — запита се Барбароти.

— Не, все още не знаем какво се е случило с брат ти. Кажи ми какво премълча.

Момчето го погледна плахо.

— Ами… — подхвана несигурно то, — извинете, задето не ви го казах по-рано, но му обещах…

— На Хенрик ли?

— Да.

— Какво му обеща?

— Да си мълча. Но сега… сега разбирам…

Кристофер Грунт млъкна. Инспекторът реши да му помогне:

— Не си длъжен повече да спазваш обещанието си, Кристофер — увери го дружелюбно той. — Ако можеше, Хенрик би те освободил от дадената дума. Трябва да направим всичко по силите си, за да го открием, нали?

— Дали… дали е жив?

В гласа на момчето се прокрадна съвсем слаба нотка на надежда. „И той разсъждава като мен — помисли си Барбароти. — Не е глупав.“

— Не знам. Никой не знае. Не бива да губим надежда. Няма да жалим сили, докато не разберем какво се е случило, нали?

— Да. Хенрик… той… излезе през онази нощ. По-точно: беше решил да излиза.

— Така. Продължавай.

— Само това е. Каза ми, че има среща, и ме помоли да не го издавам.

— И излезе ли?

— Явно да. Не съм го чул, защото съм заспал.

— Заспал си, преди той да излезе от къщата?

— Да.

— С кого имаше среща?

— Не знам.

— Някакво предположение?

— Не. Със стар приятел — така каза. Попитах го дали е момиче.

— И?

— Потвърди.

— С момиче, значи?

— Да.

— Хм — промърмори Гунар Барбароти и превърна двойното си еспресо в единично.

Кристофер Грунт отпи от кока-колата. После в продължение на няколко секунди момчето стоя с поглед, забит в масата. Барбароти се почувства като католически свещеник, приемащ изповед.

— Има и друго, нали? Не ми казваш всичко.

— Да, има и още — кимна момчето.

— Смяташ, че брат ти те е излъгал, нали?

— Откъде… откъде знаете? — сепна се Кристофер.

Гунар Барбароти се облегна.

— Живял съм малко повече от теб, момче. Опитът те учи на някои неща. Слушам те.

— Не вярвам да е имал среща с момиче.

— Защо?

— Защото… Хенрик е гей.

— Гей ли? И защо смяташ така?

— Взех мобилния му телефон и случайно разбрах.

— И как се разбира от мобилен телефон дали собственикът му е гей? Сериозно ли говориш?

— Не, не — Кристофер се изсмя, колкото и да не му беше до шеги. — Хенрик ми даде телефона си, за да изпратя есемес на моя позната, и в това време получи ново съобщение. Съдържанието му беше доста…

— Красноречиво?

— Да. Изпращаше му го момче. Някой си Йенс. Проверих номера в указателя на телефона. Затова не вярвам Хенрик да е имал среща с момиче.

— А с кого?

— Нямам представа.

Макар да не очакваше друг отговор, Гунар Барбароти се почувства малко разочарован, задето Кристофер не му поднесе изненада с някое предположение.

— Ами ако те помоля да направиш все пак някакво предположение?

Момчето се замисли.

— Наистина нищо не ми хрумва. Може този Йенс да се е намирал близо до Шумлинге… но ми се стори… не, не знам какво да мисля. Сякаш…

— Да?

— Сякаш всичко ми се стовари изведнъж. Тъкмо бях разбрал, че Хенрик е гей, и той се канеше да излиза посред нощ. Винаги е бил толкова примерен. Не можех да повярвам.

— Представям си. Никой ли не знае за сексуалната ориентация на Хенрик?

— Не.

— А ти каза ли му, че знаеш?

— Не успях. А и бях взел телефона му без негово позволение, щеше да се ядоса.

— Ясно. Значи, Хенрик е имал план. Кога ти го разкри?

— Вечерта. Около час преди да си легнем.

— Можеш ли да ми цитираш точно какво ти каза?

— Забравил съм. Общо взето, помоли ме да си мълча, защото през нощта щял да излезе за няколко часа. Попитах го къде ще ходи и той ми отговори, че има среща. После… после се поинтересувах дали ще се среща с момиче. И толкова.

— Защо си споменал момиче, щом вече си разбрал, че Хенрик не се интересува от жени?

— Нямам представа. Сигурно по навик. Беше си измислил онази Йени в Упсала, защото не е искал да се досетим какъв е… Според мен тя изобщо не съществува.

— Добре. Казвал ли си това на някого? Например на родителите ти?

— Не. Не искам да разбират…

— Че брат ти е хомосексуалист?

— Да. В това няма нищо страшно, лично на мен ми е безразлично, но те ще се побъркат… или ще се потиснат… а и нали Хенрик изчезна. Определено не искам да разбират. Затова си мълчах толкова време. Не само заради обещанието.

— Ясно. Знаеш ли нещо повече за този Йенс?

— Не.

— Добре. Слушай сега, Кристофер. Правилно предполагаш, че брат ти не е отивал на среща с Йенс.

— Но откъде… откъде знаете?

— Проверихме го. Има алиби. През нощта между двайсети и двайсет и четвърти декември се е намирал на почти хиляда километра от Шумлинге.

Брадичката на Кристофер Грунт увисна, все едно се откачи от горната му челюст. Зяпна криминалния инспектор с отворена уста и разширени очи.

— Значи, вие сте знаели за…? Знаете за…?

Гунар Барбароти извади от джоба на сакото си мобилен телефон.

— Нека ти дам един съвет, млади момко. Ако някога през живота си решиш да извършиш престъпление и искаш непременно да те хванат, гледай да използваш ето такъв телефон.

— Какво?

— Е, полицията не подслушва мирни граждани — уточни Барбароти. — Но винаги има начин да разберем кой на кого се обажда, кога, колко често и къде се намират абонатите по време на разговор. Ако например за период от две седмици в Упсала двама младежи говорят по телефона и си изпращат съобщения повече от деветдесет пъти… е, тогава си правим някои изводи.

— Разбирам — промълви Кристофер Грунт.

— Браво на теб.

„Не сме мръднали и на йота — обобщи наум Барбароти, когато след час се отпусна до илюминатора в — за щастие — полупразния самолет за летище „Арланда“. По всичко личеше, че този път щяха да излетят по разписание. — Тъпчем на едно място. По-зле сме и от… вътрешните полети.“

Просветителската лекция на Барбароти за издайническите качества на мобилния телефон, която инспекторът изнесе пред младия господин Грунт в края на разговора в кафенето, прозвуча доста парадоксално, защото всъщност Хенрик Грунт не беше използвал телефона си в истинския смисъл на думата. Той не се бе обадил на човека, с когото е възнамерявал да се срещне, не бе изпратил есемес, за да извести кога пристига. Докато гледаше през малкото стъкло на илюминатора и слушаше системите за противообледеняване, Барбароти стигна до извода, че именно тази подробност — или по-скоро отсъствието на тази подробност — е най-необяснимото в цялата странна история.

Защото какво означава това? Ако Хенрик наистина си е уговорил среднощна среща, трябва все някак да се е свързал с въпросния мъж/жена. Как се е свързал с него/нея? Сътрудници на полицията влязоха в компютъра му в Упсала и изчетоха най-внимателно цялото съдържание на пощенската му кутия. Стана ясно, че в края на ноември и началото на декември Хенрик е имал хомосексуални отношения, но не откриха нищо за среща в Шумлинге. И така, младежът не се бе обаждал по телефона — нито от своя, нито от телефона на баба си и дядо си. Според Барбароти оставаше едно-единствено възможно обяснение: Хенрик се е срещнал лице в лице с въпросния човек и се е уговорил с него „на живо“. Но кога? Кога са се разбрали за часа и мястото на срещата? А оставаше, разбира се, и въпросът: с кого се е срещнал Хенрик? Кристофер бе отбелязал категорично, че брат му не познава никого в града. Да не би Хенрик да се е срещнал със свой познат от Упсала, дошъл в Шумлинге да отпразнува Коледа?

Друг хомосексуален партньор, освен Йенс Линдевал?

Ама че заплетена история! А дали изчезването на Хенрик има нещо общо с изчезването на Роберт? Ако двама души потънат в неизвестност, след като напускат една и съща сграда в град с по-малко от 70 000 жители, и то в рамките на двайсет и четири часа, и най-големият глупак ще се сети, че двата случая са свързани.

„Писна ми — установи Гунар Барбароти и пое от стюардесата картонена кутия със сок и сандвич, увит в найлон. — Тази история предполага хиляди хипотези, но нито една не звучи правдоподобно и не се базира на факти. Хипотезите по случая напомнят… карти на непознат континент, изработени по въображение. Какво? — Изведнъж се сепна от собственото си хрумване. — Всъщност това е доста сполучлива метафора, която може да се използва в много ситуации.“ Реши при подходящ случай да смае Ева Бакман с реплика от рода „В момента чертаеш карти на непознати континенти по въображение, момиче!“

Не звучеше никак лошо.

И все пак онзи неоткриваем Линдевал сигурно щеше да помогне с някаква информация по случая, като се върне утре от джунглите на Борнео.

Инспекторът се чувстваше в пълното си право да иска обяснение от Линдевал.

Доволен от интелигентните си изводи, инспектор Барбароти отвори картонената кутийка и разля сок върху панталона си.

23

„Винаги става така — помисли си Гунар Барбароти, когато се настани в хотел „Радисън“ на летище „Арланда“. — Ако ти се удаде случай да отседнеш в свестен хотел, пристигаш в десет вечерта и на следващата сутрин напускаш стаята преди шест. За какво ми е лукс? Стига ми и един диван!“

Мушна се под хладните, току-що изгладени чаршафи, изгаси осветлението и отправи молитва към Господ:

— Велики Боже, ако наистина съществуваш, както впрочем смятам в този момент — но без да съм категоричен, не забравяй, — направи така, че самолетът от Банкок утре сутринта да кацне с четири-пет часа закъснение, та едно клето, изтощено от работа ченге да закуси като нормален човек поне веднъж в духовно бедния си живот! Аз, естествено, не Ти предлагам повече от една точка за тази дреболия, но ще бъда благодарен повече, отколкото можеш да Си представиш, всемогъщи Боже. Лека нощ, лека нощ, поръчах да ме събудят в шест без петнайсет и още щом отворя очи, ще се обадя да проверя информацията за пристигащите полети.

Самолетът от Банкок кацна пет минути по-рано от очакваното. Криминален инспектор Барбароти успя само да си вземе душ и да изпие чаша кафе. Нищо повече. Седнал в полицейската стая за разпити на летище „Арланда“, изпи още една чаша, докато чакаше. Усещаше, че ако Йенс Линдевал не е достатъчно благоразумен да се държи подобаващо, ще му отреже ушите и ще го тикне в пандиза за неопределено време.

До Барбароти седеше руса полицайка и си пилеше ноктите. Ако Линдевал не се появеше до две минути, Барбароти едва ли щеше да се сдържи да не изтръгне пилата от ръцете й, да я запрати нанякъде и да обясни, че грижите за маникюра в полицейски стаи за разпити са забранени според основния закон на кралство Швеция, така наречения „бротсбалкен“, глава четвърта, параграф седми, член трети, алинея четвърта.

Барбароти си даваше сметка и за друго: тази сутрин бе изключително раздразнителен.

Йенс Линдевал изглеждаше почернял от слънцето и в отлично здраве. Но и малко притеснен. Висок, рус, атлетичен, беше облечен в дрехи с маскировъчна шарка, на краката си носеше кубинки, а на гърба — раница. Сякаш по-малкият брат на Брус Чатуин[32] се бе върнал след едномесечен престой на Екватора. По бузите му бе набола двудневна брада. Около врата си беше завързал прегънат надве син шал. Колкото и да му бе противно да го признае, Барбароти си даде сметка, че този млад мъж може да си намира интимни партньори и от двата пола, без дори да си мръдне пръста.

— Седнете — нареди инспекторът. — Казвам се Гунар Барбароти и работя в полицията. Добре дошли у дома.

Линдевал го гледаше с широко отворени очи, а по едната му буза трепна мускулче, но той продължаваше да мълчи. Остави раницата върху пода, дръпна стол и седна. Барбароти го наблюдаваше със спокойно изражение. Полицайката си прибра пилата.

— За какво става дума? — не се стърпя накрая Йенс Линдевал.

— Вярно ли е, че сте имали интимна връзка с млад мъж на име Хенрик Грунт?

— Хенрик…?

— Хенрик Грунт, точно така. През декември сте поддържали интимни отношения. От Коледа се опитваме да се свържем с вас. Хенрик Грунт е в неизвестност.

— В неизвестност ли?

— Да. Защо излязохте в нелегалност?

— Не съм… — мъжът разхлаби възела на шала и скръсти ръце пред гърдите си. Постепенно се окопити. — Не съм излизал в нелегалност. Наречете го впрочем, както искате. Всяка зима имам традиция да заминавам някъде за няколко седмици и да не си вдигам телефона. Не знаех, че е забранено. Това е част от житейския ми цикъл. Като се върна, отново започвам да оценявам дребните радости в ежедневието си, ако ме… разбирате, инспекторе.

— Как да не ви разбирам? Разбирам ви! — увери го подигравателно Гунар Барбароти. — А ако докато ви няма, камион с дървени трупи прегази родителите ви, те ще се погребат сами, нали? Съвсем правилно, момчето ми, скрупулите са за простосмъртните шведи.

Произнасяйки остроумната реплика, инспекторът почувства, че садистичната му нагласа от това мъртвородено утро най-после се отприщва подобаващо.

— Господин Линдевал, ще ви помоля да отговаряте на въпросите ми и повече да не се правите на интересен.

— Да… добре. Какво…

— И така, от края на ноември сте поддържали интимна връзка с Хенрик Грунт. Признавате ли?

— Да.

— В Упсала?

— Да, живея там.

— Знаем. А вечерта на 22 декември сте отлетели за Югоизточна Азия?

— Ъъъ… да, точно така. Казвате, че Хенрик е изчезнал? Това ли е причината да ме…

— Хенрик Грунт е в неизвестност вече повече от три седмици. Дните преди заминаването си сте прекарали в дома на родителите си в Хамердал, така ли е?

— Да, но откъде…

— От Стокхолм сте кацнали в Банкок, после сте посетили в тази последователност Куала Лумпур, Кота Кинабалу и Сандакан в североизточната част на остров Борнео. И сте се върнали по същия маршрут в Банкок, така ли е?

— Откъде знаете всичко това?

— Знаем. Не си губете времето да гадаете откъде. Е?

— Така е — въздъхна Йенс Линдевал. — Тръгнах от Сандакан преди… преди около 48 часа. Малко съм изморен, затова моля да ме извините.

— През последните няколко дни и аз прекарах много часове във въздуха — отбеляза невъзмутимо Барбароти. — Разкажете ми за връзката ви.

— С Хенрик ли?

— Да. Нека засега оставим настрана останалите ви похождения.

— Какво ви интересува по-конкретно?

— Всичко.

Гунар Барбароти, разбира се, не искаше да знае абсолютно всичко — а за щастие не му се и наложи. Когато пусна младия мъж от стаята след четирийсет и пет минути, все пак смяташе, че е узнал достатъчно.

Двайсет и шест годишният Йенс Линдевал работел в рекламна агенция в Упсала и открил предпочитанията си към силния пол още в зората на своята сексуалност. Имал дълга, единайсетмесечна връзка, приключила катастрофално през миналогодишния септември, и точно след това любовно корабокрушение пред него се появил спасителен сал: Хенрик. Срещнали се в клуб „Каталин“ зад Централната гара в един петъчен ноемврийски ден. Седели на една маса и се заприказвали. Хенрик Грунт, дотогава неосъзнаващ сексуалната си ориентация, постигнал яснота по въпроса още същата нощ — казано съвсем накратко. После започнали да се срещат в двустайния апартамент на Йенс, никога в общежитието на Хенрик. Йенс хлътнал веднага по студента — призна самият той без никакъв срам, — а Хенрик му показвал, че любовта му е споделена. И въпреки това младият Грунт изпитвал трудности да приеме хомосексуалността си. Хенрик разказал на Йенс за горчивия си опит с противоположния пол. Йенс определи съотношение 65 към 35 в полза на мъжете в живота на Хенрик. Барбароти го разбра така: в един идеален свят всеки трети път Хенрик е спал с жени, а останалите — с мъже. Барбароти отдавна не се бе сблъсквал с подобна математическа задача, но старателно записа всичко в бележника си. „Всеки ден научавам нещо ново“ — помисли си инспекторът.

Хенрик и Йенс се видели за последно на 17 декември — в деня, преди двамата да отпътуват за родните си места. Йенс — за Хамердал, Хенрик — за Сундсвал. След това си говорили няколко пъти по телефона и си пращали съобщения. Йенс Линдевал изпратил последните четири есемеса до Хенрик на 21 и 22 декември, но не получил отговор. Гунар Барбароти не се стърпя и го попита дали се е „забавлявал“ по време на екскурзията. Получи откровен утвърдителен отговор.

— Значи, вие двамата с Хенрик не сте двойка, така ли?

— Просто всеки от нас има пълна свобода — отвърна Йенс Линдевал. — Няма по-голям дар от свободата.

Барбароти го попита не го ли тревожи изчезването на Хенрик, а Йенс отвърна, че се притеснява, но рано или късно Хенрик ще се върне. Според младия рекламен агент хората често се нуждаели от временно усамотение, особено младите. Знаел го от опит.

След разговора с изискания пътешественик инспекторът незабавно се върна в бюфета на хотела. Оставаше час и половина до тръгването му за летище „Ландветер“, а беше гладен като вълк.

Самолетът излетя само с половинчасово закъснение, но времето се оказа достатъчно Барбароти да обобщи всичко по случая. Или по случаите. Още се колебаеше дали става въпрос за един, или за два отделни случая, но понеже разследването, както и да го погледнеше, не бе мръднало и на йота, нямаше никакво значение съществува ли връзка между изчезването на двамата мъже.

Проведените разговори с Кристофер Грунт и с Йенс Линдевал не хвърлиха никаква светлина върху случилото се на „Алведер“ в Шумлинге. То си оставаше пълна загадка. Когато на 20 декември Хенрик се е измъкнал от къщата, явно е постъпил напълно осъзнато и с намерението да се срещне със свой познат. Неслучайно бе помолил брат си да не го издава. С каква цел и при кого е отивал — отговор на тези въпроси още нямаше.

Йенс Линдевал просто бе потвърдил вече известното. Нищо повече. С Хенрик са били гаджета няколко седмици — от началото на ноември. Хенрик изчезва, Йенс заминава за Югоизточна Азия. Между двете неща няма никаква връзка.

Колкото до Роберт, положението не изглеждаше по-обещаващо. Гунар Барбароти не знаеше с колко точно души е разговаряла разследващата група през изминалите седмици — вероятно с около двеста, — но беше напълно наясно с резултата.

Нулев. Напускайки родния си град преди петнайсет-шестнайсет години, Роберт явно бе прекратил отношенията си с приятели и съученици. Нито един от всички разпитани не поддържаше каквато и да било връзка с изчезналия бивш участник в риалити предаването. Или поне така твърдяха.

„Разследването буксува — заключи инспектор Барбароти. — Не можем да мръднем наникъде.“

И сякаш за да му покаже, че от лошото има и по-лошо, стюардесата се приближи и му напомни да си закопчае предпазния колан.

Розмари Вундерлих Хермансон креташе нагоре по улица „Хагендалсвеген“. Вятърът от северозапад духаше в лицето й, температурата падна до дванайсет градуса под нулата, а тя чувстваше, че ако не влезе на закрито, ще умре.

В крайна сметка това не й се струваше толкова лош свършек: да се строполи върху тротоара между офиса на Държавната организация в подкрепа на наемателите и собствениците на жилища и цветарския магазин на Бели, а после от гърдите й да се изтръгне последната й въздишка в този мрачен, мразовит януарски следобед. Розмари недоумяваше кое я поддържа жива през последния месец. От онази кошмарна седмица преди Коледа тя се чувстваше умряла. Сякаш някой бе изсмукал душата от тялото й и оставил само обвивката — спаружена, съсухрена, мъртвешка обвивка от кожа и кости, която в момента едва напрягаше последните си сили да измине метрите до фризьорския салон на Маги на ъгъла на улица „Кралска“. Без да знае защо, не се обади да отмени часа си — беше го записала при последното си посещение, преди да се случи нещастието.

Какво да се прави, Розмари и без това вече не виждаше смисъл в нищо; не разбираше защо става сутрин, защо ходи на пазар, защо учи испански с Карл-Ерик всяка вечер между девет и десет. Чуждите думи се щураха из главата й като заблудени птици. Влизаха през едното й ухо и излизаха през другото. За глаголните форми — да не говорим. Преди лягане вземаше приспивателно, което й осигуряваше точно петчасов сън. Събуждаше се неизменно между четири и четири и половина през нощта и се мъчеше да удължи първите секунди в съзнание. Тогава, макар за кратко, не усещаше непосилния товар на случилото се върху паметта си. Всъщност дори не знаеше коя е. Ала секундите си оставаха мимолетни секунди, а понякога дори се скъсяваха.

После Розмари се свиваше в леглото настрана, с ръце, пъхнати между коленете, обърнала гръб на съпруга си и на целия си живот. Вторачена към прозореца, към бръмчащия радиатор и дебелите завеси, застиваше в очакване на утро, далечно като отговора на въпроса какво се е случило със сина й и с внука й през онези ужасни декемврийски дни, когато някой изсмука душата от тялото й и остави това жалко подобие на призрак… Мислите пърхаха из главата й като странни, изтощени от летене птици; идваха и си отиваха, отиваха си и идваха. А как да различи едно утро от следващото, едно събуждане от събуждането след три или след седем дни? Поредният въпрос, който изобщо не се опитваше да намери своя отговор.

Бутна вратата на фризьорския салон и влезе. И четирите стола бяха заети, но Маги Фален й направи знак да седне и да изчака — явно приключваше след няколко минути. Розмари си съблече палтото и си свали шапката, седна на стола с метални ръкохватки и взе старо женско списание. От корицата се усмихваше принцеса Виктория, оголила две редици ослепителнобели зъби. И все пак не изглеждаше никак интелигентна. „А вероятно и не е — заключи Розмари. — Горкичката.“

— Как си, мила? — подхвана Маги, когато Розмари седна на стола и се вторачи глупаво в голямото си изтерзано лице, отразено безмилостно в огледалото. — Преживяхте истински кошмар. Нещо ново?

Фризьорката избълва на един дъх два въпроса и един коментар. На Розмари й се прииска да се извини, задето семейство Хермансон непрекъснато се тресе от скандали — първо един, после друг, телевизия, вестници и какво ли не — и да избяга навън на студа, но Маги я изпревари. Фризьорката вече бе набрала скорост от сутринта. От неуморимите й уста бликаха неизчерпаеми коментари на всякакви теми, свързани с Шумлинге и с широкия свят; коментари за настоящето, миналото и бъдещето. А по желание на клиентките — и отвъд бъдещето.

— Боже! Кой те е подстригвал последния път? — възкликна Маги и забели театрално очи.

— Ами… май едно ново момиче — замисли се Розмари. — Може само да е замествала, не си спом…

— Алмгрен — пресече я Маги. — Йейн Алмгрен. Майко мила, колко народ окепази това момиче! Добре, че не остана дълго. Отървах се от нея още преди Катрине да се върне на работа.

— Така ли? Не си я спомням… сякаш беше тъмноруса.

— Тя е била — отсече категорично Маги и яростно клъцна няколко пъти с ножицата във въздуха. — Разправяше ми, че имала диплом за фризьорка… А може и наистина да е имала, в днешно време пускат кого ли не на изпитите. Две седмици преди Коледа Катрине я оперираха от апандисит. Какво да правя аз, едно бедно момиче от Хюдиксвал?

„Хюдиксвал ли? — учуди се Розмари. — Маги не е ли родом оттук? Нали е дъщеря на стария пазач Ундерстрьом?“

— Просто израз — поясни фризьорката, преди Розмари да попита. — Не знам откъде идва… Сигурно от Хюдик, откъде другаде, като се замисли човек. Така де, тази Йейн остана тук само три дни, после Катрине се върна. Представи си, в днешно време човек дори след операция не може да постои повечко вкъщи! Е, аз съм доволна, разбира се. Този път ще ти направя отстъпка от сто крони. Никой не може да каже, че Маги не се грижи за клиентите си. Как искаш да те подстрижа?

— Ти прецени — отвърна Розмари и затвори очи. — Не прекалено късо.

— Тя обаче явно живее в града — продължи Маги и започна да разресва побелелите къдрици на Розмари. — Преди да дойде в салона, никога не я бях виждала. Онзи ден я засякох в магазина на Гюндер: купуваше херинга. Сигурно има котка. Но, боже господи, изобщо не ме засяга дали има котка, или не, стига кракът й да не стъпи повече тук, а ножицата й да не попадне в косите на мои клиенти.

— Спомням си, че разменихме две-три думи… — Розмари поддържаше разговора от благоприличие. — Не ми направи толкова лошо впечатление. Ох, много съм изморена… Пречи ли ти, ако подремна, докато ме подстригваш?

— Дремни си, съкровище — окуражи я Маги. — Ако ти надувам главата с моето дуднене, не ме слушай. Моят Арне казва, че някой ден ще пукна от бъбрене. Искаш ли първо да ти измия косата?

— Да — въздъхна сънливо Розмари. — Би било чудесно.

24

Никога не бе предполагала, че две човешки тела ще се съберат във фризера. Да, но се събраха, а върху най-горния рафт дори остана място за няколко кутии сладолед и два-три плика с боровинки.

Очакваше да напъха едно тяло, но две? Струваше й се странно. Бе работила какво ли не, но сега си спомни, че в продължение на няколко седмици бе замествала учителка по математика в гимназията. За да й поверят учебните часове, излъга, че в университета е взела много изпити по математика. Никой не си направи труда да провери. Случи се преди осем-десет години. Училището се намираше в едно от западните предградия на Стокхолм, но вече бе забравила къде точно, а и тя не се представи в добра светлина като преподавател. Един следобед учителите по математика се събраха, за да съставят задачи за предстояща контролна работа. Тя се смути и се почувства пълна глупачка, защото не можа да се включи с адекватни идеи. Сега обаче знаеше каква задача би дала на учениците:

Имате две мъртви тела. Тежат съответно х и у килограма. Разполагате с фризер с вместимост двеста и петдесет литра. На колко части трябва да разчлените труповете, за да се съберат във фризера?

Седнала до кухненската маса, гледаше към улицата. В тази сивкава, мразовита и ветровита януарска вечер малобройните минувачи — повечето предвидливо си стояха по домовете — вървяха, свили се във връхните си дрехи, с пазарски чанти и с кучета.

Изчисти целия апартамент. Не остана и прашинка. Избърса дори первазите на пода с парцал, напоен с препарат. Взе си душ, изми си косата. Обади се на майка си и й разказа за положителните неща в живота, за които тя обичаше да слуша.

Всичко се намираше в безупречен баланс.

Пак прибраха майка й, а самата тя се разхождаше на свобода. Изписваха й болничен лист всеки месец, и така от миналото лято. Лекарите в болницата се сменяха постоянно. Всеки нов доктор й предписваше още месец вкъщи, старите лекарства, които вземаше от години, и сеанс с терапевт от някоя поликлиника. Терапевтите също се сменяха.

Това положение й харесваше. Никой не я контролираше пряко, живееше на ръба на закона и се справяше с парите от здравната каса. Бездействието й осигуряваше време да обмисля и да планира.

Да прецени дали има нужда от още един. Да посегне ли и на Йермунд?

Или Махмут смята, че вече е изкупила греховете си? Не беше никак лесно да се разбере, защото Махмут рядко се изразяваше еднозначно, колкото и да й се искаше.

Първият си го заслужаваше безспорно. Беше истинско прасе. Тя не се колеба и секунда. Равновесието на света й се струваше невъзможно, докато той е жив.

Вторият дойде при нея бързо и някак весело. Отначало нямаше представа каква зла сила представлява той, ала изведнъж той се заби като кол в плътта й. Махмут само прошепна в ухото й „убий го“ и тя разбра, че така — и само така — възелът ще се разплете.

„Искам да ми върнат децата“ — осмели се да поиска тя. „Имай търпение — прошепна Махмут. — Когато му дойде времето, ще си получиш всичко. Имам големи планове за теб, Йейн. Някога да съм те разочаровал?“

„Не, велики Махмут — промърмори тя, забеляза някакво петънце върху масата и започна да лъска дъбовия фурнир с меки, кръгови движения на дланите. — Но във фризера не остана място. Трябва да мисля и практично, а не само да се отдавам на страстта и на приятните неща. Време е да намеря Йермунд и депата си. Отнеха ми децата, Махмут. Крият се от мен, не знам къде са.“ „Няма нищо, момичето ми — успокои я шепнешком Махмут. — Сега не мисли за това. Затвори очи, а аз ще те целуна по челото и ще се пренеса в пръстите ти. Нали знаеш на какво съм способен, докато съм там?“

„Благодаря ти, велики Махмут — прошепна задъхано тя. — О, колко съм ти благодарна! Да можеше всички мъже на света да умрат и само Ти да живееш! Искаш ли да…?“ Той не отговори, но тя знаеше как трябва да продължи.