Човек без куче

32

Кристина слезе от влака на площад „Гюлмаршплан“, а мотрисата продължи към квартал „Фарща щранд“. Вървеше с мъка напред, брулена от силните пориви на вятъра, пресече пустия площад, а после и вонящия на пикоч подлез към района на „Глобуса“ — мултифункционална зала и най-голямата сферична сграда в света. Дъждът се сипеше на мразовити каскади и тя се питаше защо не се вслуша в съвета на Якоб да напазарува в халите в квартал „Йостермалм“ и да се прибере с такси вкъщи.

Ала вероятно нещата функционираха така: точно с тези свои дребни своеволия Кристина изразяваше протеста си срещу Якоб. По-сериозен отпор не се осмеляваше да му даде. И защо да не прояви, макар и дребно неподчинение? Все отнякъде се нуждаеше да черпи храна за оцеляването си.

Очакваха гости: двама датски продуценти със съпругите си, шведски телевизионен бос и финландска режисьорка с хомосексуални наклонности. Кристина се чувстваше задължена да приготви пиршество, подобаващо за такава компания. Якоб ги бе поканил, защото работеше с тях по общоскандинавски проект. Менюто щеше да се състои от блини и червен хайвер, исландски кимов диджестив, дивеч, италианско вино „Бароло“, карамелизирани смокини, френско козе сирене, кафе, калвадос, въобще от пиле мляко.

Изтощена до припадък, тя все пак тръгна да напазарува от „Глобуса“. Ако ще се изживява като безупречна млада съпруга, разхубавена от бременността, смяташе, че поне има право да решава откъде да купи продуктите за тазвечерния гуляй. Продуктите, които предстоеше да сготви и облагороди, та вечерта озверелите от глад височайши гости и техните безвкусно нацапотени съпруги да се натъпчат до пръсване. В това число влизаха и телевизионният бос, и финландската лесбийка.

Да, Кристина само симулираше съпротива. Още нямаше единайсет. Не се налагаше да бърза. Разполагаше с пет-шест часа за кулинарни приготовления. Якоб дори бе обещал да вземе Келвин от бавачката. Как да го обвини човек, че не показва на бременната си съпруга достатъчно уважение и разбиране към състоянието й?!

Влезе в шопинг центъра през ресторант „Макдоналдс“. Вътре се наложи да си пробива път с лакти в навалицата, но не желаеше да прекара и секунда повече под дъжда. Нуждаеше се от малко отдих, преди да се заеме с избора на продукти. Влезе в някакво кафене, съблече си шлифера и си поръча капучино. Седна на една висока табуретка до масичка с миниатюрни размери, разположена насред препълненото заведение. Миналата седмица — в средата на седмия месец, точно както стана и докато беше бременна с Келвин, — желанието й да пие кафе се възвърна. „Миналия път? Какво беше тогава?“ — запита си тя, докато разсеяно разбъркваше пяната на капучиното с дървената бъркалка, и се опита да си спомни как се чувстваше в очакване на първородната си рожба: мълчаливия, затворен Келвин. Кристина напразно се мъчеше да възкреси онова усещане за неопределено очакване и наивен оптимизъм или поне да си го припомни най-общо. Всичко се бе променило, и то по ужасяващ начин. Условията, при които живееше, се преобърнаха и понякога се питаше дали си струва да вярва, че е същият човек. Нима нейният мозък произвеждаше тези мисли; същият мозък, който в момента заповяда на ръката й да повдигне чашата, а на устните й — да отпият от горещото, разпенено мляко? Резонен въпрос, както бе модерно да се казва. От близо година Кристина живееше в постоянен кошмар и не виждаше изгледи той да престане. Никакви изгледи.

— Не ми се виждаш щастлива — подхвърли Марика — акушерката от центъра за женска консултация.

Днес Кристина прекара там часовете преди обяд. Или по-точно половин час. Много по-удобно, разбира се, беше да посещава не Марика на улица „Артилерийска“, а медицинския център в квартал „Гамла Еншеде“. Якоб й предложи да се запише там за консултации, но Кристина предпочете Марика. Пак опит за съпротива.

— Не — отвърна тя на акушерката. — Никак не съм щастлива. Не искам да раждам това дете.

Сама не разбираше какво й става. Никога не бе признавала подобно нещо на чужд човек. Ала точно там се криеше силата на Марика: да изкопчва истината от хората.

Сложи загрубялата си длан върху ръката на Кристина и я погледна в очите от една педя разстояние.

— Всичко ще се оправи — увери я тя с лекия си фински акцент. — Повярвай ми, с времето нещата ще се оправят. Не се тревожи, миличка.

После я попита, да не би да има проблем с установяването на бащинството. Кристина поклати глава и си помисли, че проблемът не е кой е бащата, а в самия баща. Там се бе заселила лудостта. Кристина бе омъжена за убиец и носеше под сърцето си детето на убиеца. Ала тя не можеше да се изтръгне от хватката на съпруга си убиец. Така я наказаха боговете, задето се впусна в забранена игра. До края на живота си нямаше да се отскубне от властта на Якоб. Тя, разбира се, не сподели това с Марика. Едно от условията на мъжа й бе да си мълчи.

Отпи от кафето и тръсна глава. Преглътна горещата течност, а с нея и буцата, заседнала в гърлото й — бе се превърнало в навик. Загледа се в две млади жени, увлечени в оживен разговор на съседната маса. Замисли се: ако се бе родила десет години по-късно, би могла да е една от тях. Би се спряла на тъмнокосата, защото изглеждаше изключително симпатична и някак безгрижна, с обещаващо бъдеще и без потискащи спомени от миналото.

Само след секунда в главата й отново изникна онзи план.

ПЛАНЪТ. През последните дни той започна да се появява с главни букви и с наклонен шрифт, каквото и да означаваше това. Сякаш в главата й проблясваше светкавица и падаше върху шест кървавочервени букви в курсив.

В началото беше по-различно. При първата си поява планът се промъкна на пръсти като среднощен крадец, който се старае никой да не го усети. После обаче „крадецът“ се окопити и доби кураж да не си тръгва лесно; стоеше упорито пред портите на съзнанието й и искаше да го пусне. Заприлича на кавалер, който я кани на танц, и тя не може да реши да го отпрати ли, или да приеме.

„Нямаш друга алтернатива — повтаряше той. — Аз съм единствената ти възможност за изход. Знаеш го и от теб зависи дали ще го признаеш пред себе си сега или след десет години. Ала рано или късно ще ме вземеш в обятията си. Единствено и само малодушието ти определя времевия отрязък. Твое е решението колко дни още ще го оставиш да те потиска.“

„Убийство… — мислеше тя. — Кавалерът ми намеква да убия Якоб.“

Ала нито една от тези конкретни думи не се материализираха в представите й. Тъкмо обратното — още щом й хрумнеха, избледняваха и се изгубваха в собствената си абсурдност.

Или в мъглата на Кристининия страх…

И все пак ПЛАНЪТ съдържаше точно това. Това и нищо друго.

Сънят обаче не избледняваше. Спохождаше я три-четири нощи в месеца и всеки детайл неизменно стоеше на мястото си. Нищо, абсолютно нищо не се променяше… Якоб влиза в стаята, Хенрик си поема дъх, изплашен до смърт, следват няколко безкрайни секунди на абсолютна тишина и неподвижност… После ръцете на Якоб изтръгват момчето от леглото и го хвърлят безжалостно върху пода. Коляното му затиска гръдния кош на Хенрик. От гърдите на Кристина се изтръгват сподавени писъци. Якоб удря три-четири пъти момчето с юмрук и го хваща за гърлото. Очите на Хенрик ще изскочат от орбитите, въздухът не му стига. Кристина не може да спре мъжа си и само стиска зъби в пълното си безсилие. Накрая Якоб казва: „Готово, мъртъв е.“

После й удря звучна плесница и я заплюва в лицето.

Като на документална филмова лента. Всъщност това не е сън, а автентичен спомен за подробностите от случилото се през онази нощ.

Якоб увива тялото на Хенрик в чаршаф и го пуска в храстите от малкия авариен балкон. После слизат и довличат трупа до колата. Никой не ги вижда. Никой не ги чува. В четири и половин приключват. След това Якоб й удря шамар и я изнасилва. В седем закусват в хотела с Келвин, седнал в детско столче, лакирано в червено. Цяла нощ е спал като заклан. В осем часа напускат Шумлинге.

Якоб погреба тялото сам. Кристина и досега не знаеше къде се намира гробът на Хенрик. Якоб го нямаше цяла нощ. Явно се бе погрижил да не намерят трупа. Или го бе пуснал в морето, или го бе заровил в някоя гора из района на Нюнесхамн: там се ориентираше безпогрешно. Кристина не го попита, а и той не й каза.

Когато Якоб й съобщи правилата за бъдещото им съжителство, тя вече се бе досетила какви ще бъдат.

„Издадеш ли ме, ще те издам и аз.“

Няколко седмици по-късно той допълни:

„Ако ме убиеш, знай, че в завещанието си съм оставил информация за теб.“

„Ако ме убиеш, знай, че в завещанието си съм оставил информация за теб.“

Дълго време тя вярва на тези думи и дори сънува документа, убедена в автентичността му.

Представяше си, че Якоб наистина е отишъл при адвокат и му е подал запечатан плик с надпис „Да се отвори след смъртта ми“ или „Да се отвори, ако умра при неизяснени обстоятелства“.

Сега обаче я заглождиха съмнения. От известно време Кристина започна да подозира, че такъв документ не съществува. Защо Якоб би искал след смъртта му хората да научат, че е убиец? Каква полза би извлякъл той от подобна постмортална слава?

Страшно труден въпрос. Дни и седмици наред Кристина размишлява над него. Появиха се и нови въпросителни. Наистина ли Якоб я ненавиждаше толкова неистово, та да иска да я накаже дори след смъртта си?

Защо тогава предпочете да я окове към себе си? Да я притисне в желязната си прегръдка? Нима само за да продължи да живее с жена, която нищо не му отказва, след като си е присвоил моралното право да я изнасилва нощ след нощ, когато му се прииска?

Дали? Дали беше така? Навярно Якоб действително бе толкова извратен и болен, че можеше — и искаше — да живее така. Някои негови прояви говореха точно в полза на това предположение. А мъже с такива наклонности съвсем не липсват.

Това породи още един въпрос у Кристина. След като в продължение на няколко седмици го предъвква, почти събра смелост да го преобразува в твърдение.

Най-същественото от гледна точка на Якоб Вилниус беше не да състави въпросния документ, а да убеди съпругата си в съществуването на такъв документ. Така той й връзваше ръцете и си осигуряваше застраховка „живот“, без да се налага да представя завещанието си пред адвокат.

„Така е направил… Нали? — питаше се Кристина. — Нали? Нали?“

И именно чрез предпазливо, едва доловимо изречения положителен отговор на този полуреторичен, полуобречен въпрос Кристина даде начало на плана. На ПЛАНА.

Отпи глътка кафе и си погледна часовника. Дванайсет без двайсет. На мястото на бъбривите приятелки седна мъж с изморен вид и цяла планина от пазарски торби до краката. Наоколо гъмжеше от народ: млади, стари; сухи, мокри; мъже, жени. „На драго сърце бих се разменила с всеки от тях, без да се поколебая за секунда“ — помисли си Кристина Хермансон и погали разсеяно издутия си корем.

После стана, остави недопитата си картонена чаша на масата и тръгна към „ИКА“, за да се заеме със съпружеските си задължения.

„Но как? — питаше се тя. — Как?“

Лейф Грунт вкара волвото на рампата пред гаража и изгаси двигателя. Продължи да държи ръцете си върху волана. Нямаше сили да слезе. Беше осем и половина вечерта, четвъртък, ноември. Валеше дъжд.

Цялата къща тънеше в мрак. Само синкавата светлина от стаята на Кристофер показваше, че телевизорът работи. Лейф Грунт се чувстваше пребит от умора. Сутринта бе излязъл от къщи преди седем, а след единайсетчасов работен ден прекара още два при Ева във Васрога. Тя се прибираше вкъщи само през уикенда. Иначе живееше в частен санаториум, където се подлагаше на някаква интензивна терапия или нещо подобно. Лейф не знаеше точно как я лекуват. Санаториумът се намираше на дванайсетина километра по поречието на Индалселвен. Ева прекара там три седмици. Предстояха още толкова. Всеки четвъртък провеждаха семейна беседа. Лейф отиваше и се стараеше да се държи мило и съпричастно. Понеже си беше мил по природа, първото не го затрудняваше толкова, но второто — съпричастието — не му се удаваше с лекота. Той не забелязваше никакво подобрение у съпругата си и го сподели с терапевта — изключително внимателен шейсетинагодишен мъж с дълга брада, — а той му обясни, че госпожа Грунт е изгубила сина си и преодоляването на шока ще отнеме време.

„Изгубеният син е и мой“ — помисли си Лейф, ала си даде сметка колко неуместно би било да го припомня на терапевта.

Утре вечер Ева щеше да се прибере вкъщи и Лейф я очакваше с противоречиви чувства. Нейното присъствие сякаш задължаваше и него, и Кристофер да се грижат тя да е в добро настроение, да я поддържат да не падне и изобщо всячески. От известно време в главата му звънтеше репликата „Понякога ми писва да се занимавам с теб, Ева, нима не разбираш?“, но Лейф знаеше, че ако тези думи случайно се изплъзнат от устата му, всичко ще пропадне окончателно. Това би бил последният пирон в ковчега на брака им. Последният пирон, заковаващ трупа на семейство Грунт.

„Навярно — мислеше си той, обгърнал с пръсти волана — навярно всичко вече и без това е безвъзвратно изгубено.“

„Едни семейства могат да понесат семейна трагедия — прочете някъде Лейф Грунт, — други — не.“

По всичко личеше, че семейство Хермансон се числи към втората група. Изминаха единайсет месеца и нещата само се влошаваха. Едва допреди година те сияеха от добруване и хармония, поне според нормалното мерило и според скромните разбирания на Лейф Грунт. Жената — главен лекар, мъжът — управител на магазин, децата — студент в Упсала и възпитан гимназист. Към настоящата дата студентът се намираше в неизвестност, най-вероятно мъртъв, главният лекар — на път към умствено помрачение, а самият Лейф Грунт нямаше сили дори да излезе от колата.

Ето така се бяха променили нещата.

А Кристофер?

Лейф дори не смееше да мисли за по-малкия си син. Кристофер бе започнал да пуши, да се движи в съмнителни компании, а успехът му се влоши. Лейф не се съмняваше: момчето употребява и алкохол. Кристофер си даваше ясна сметка какво впечатление оставя у баща си, но и двамата се преструваха, че всичко е наред. Не коментираха нищо. Положението и без това беше достатъчно лошо. Нямаха нужда от нови проблеми. Лейф все още намираше сили да прегърне сина си и да му каже няколко окуражителни думи. Надяваше се това да е достатъчно. Баща и син имаха един вид джентълменска уговорка: да не обсъждат неприятностите и да се правят на ударени.

Навън валеше. Лейф Грунт гледаше как капките се сипят върху капака на двигателя и се кондензират в тънка мъгла, която на свой ред се разтваря в нищото. Двигателят още не бе изстинал. „Защо продължавам да седя тук? — питаше се той. — На четирийсет и три години седя в колата си на рампата пред гаража и се взирам в дъжда, отчаян като хванат в мрежа омар. Защо? И какво… какво общо има омарът? А, да, онези дълбоко замразени аржентински омари, дето се принудихме да ги изхвърлим заради оплакването на лелките от…“ После пак изгуби нишката. За какво мислеше допреди малко?

А, да, за Кристофер. Момчето пак гледаше телевизия. От прозореца на стаята му се процеждаше издайническа синкава светлина. Вкъщи Кристофер не се занимаваше с друго. От време на време хапваше нещо дребно или излизаше да пуши тайно на улицата. Останалото време прекарваше пред телевизора.

А колкото до заниманията на момчето извън къщи, през уикенда например, Лейф Грунт нямаше никакво желание да си ги представя.

Избягваха да се гледат. Не както преди. Вероятно настоящото положение налагаше да се въздържат от зрителен контакт.

„Съвсем скоро ще се срина“ — опасяваше се Лейф Грунт. Отвори вратата на колата и излезе на дъжда. Проклятие.

Бързо измина няколкото крачки до входната врата и се вмъкна в тъмния коридор. Съблече си якето, без да включва осветлението, и се запъти към кухнята. Пусна лампичките над мивката и установи, че Кристофер е оставил навън масло, сирене и хайвер. Явно миялната беше пълна, защото в мивката имаше лепкава тенджера и гевгир.

За петнайсетина минути успя да почисти. Влезе в стаята на сина си. Както обикновено, Кристофер гледаше филм. Този път шведски.

— Върви по дяволите, шибана курво — просъска един от героите точно когато Лейф отвори вратата.

„Всеки път ново двайсет“ — помисли си бащата и се запита доколко успокоителен е фактът, че филмът е шведски.

— Много поздрави от мама — съобщи той.

— Благодаря.

— Ще се прибере утре вечер.

— Не знам дали тогава ще си бъда вкъщи.

— Ясно. Ще си лягам. Утре кога трябва да си в училище?

— Първите часове са свободни и ще спя до десет.

— Да те събудя ли, като тръгвам?

— Няма нужда, сам ще стана.

— Добре. Значи, ще се видим утре вечер, нали?

— Сигурно.

„Лека и спокойна нощ, обични мой сине — пожела му наум Лейф Грунт. — Нека Бог те пази от лоши неща.“

Не го каза на глас. Прозина се и излезе.

Кристофер явно бе заспал по време на последната третина от филма, защото се събуди внезапно от музиката, съпътстваща последния кадър — къща в пламъци, върху която се наслагваха финалните надписи. На момчето му се стори идиотска идеята да пускат имената на такъв фон, защото не личаха ясно. Така или иначе, целият филм се оказа идиотски. Типичен шведски долнопробен екшън.

А вероятно именно невъзможност да прочете имената на всичките тези актьори, оператори, инспициенти, асистент — и звукорежисьори го провокира да съсредоточи вниманието си върху тях. Обикновено Кристофер изобщо не си пилееше силите в такива безсмислени начинания. Име след име, след име… Нима за направата на такава боза са нужни толкова много хора? Изобщо не му бе хрумвало, че са впрегнали такъв брой тоноператори, помощник-режисьори, скриптери и художници на костюмите. И докато се взираше глупаво в дългия списък с имена на знайни и незнайни спомагателни творчески кадри, изведнъж погледът му улови нещо познато: Уле Римборг.

„Кой беше този, по дяволите? Къде съм виждал това име преди? Къде съм го чувал?“

Преди да разбере каква роля играе Уле Римборг в странния свят на току-що приключилия филм, името изчезна от екрана. Римборг?

Кристофер извади дистанционното изпод възглавницата си и изключи телевизора. Много му се щеше да изгледа нещо по-новичко, но нямаше други филми подръка. Само стари бози, които бе гледал до втръсване. Още нямаше единайсет часа. Разполагаше с достатъчно време да изгледа някой хубав филм и после да заспи.

Римборг?

Стана от леглото. Реши да изпуши още една цигара. Отвори прозореца. Според програмата утрешният учебен ден започваше с два часа физкултура. Кристофер смяташе да ги пропусне. След учителския съвет в средата на срока получи предупреждение, че ако продължава да бяга от часовете по физкултура, ще има слаба оценка, но перспективата за два часа в плувния басейн не му се струваше особена примамлива за начало на петъчния ден. Не и според светогледа на Кристофер Грунт. Или по-скоро според настоящия му светоглед. Кристофер осъзнаваше, че в момента не живее, както би искал, защото преминава през особена фаза — така се опита да обясни положението педагогическият съветник на класния му ръководител, господин Стаке. Що за човек би нарекъл детето си Стаке?

Кристофер се наведе през прозореца и си запали цигара. Пръскаше ситен дъждец, но за късмет балконът над него го пазеше от капките.

Уле Римборг?

Това име беше свързано с… след две дръпвания се появи някакво раздвижване в паметта му… Никотинът наистина активизира мисловната дейност. Да, с баба му. Тя спомена нещо… кога? По време на погребението? Да, точно така. Докато стояха пред църквата. Всъщност Кристофер не я беше виждал от близо година и бързо се сети за конкретния случай. Баба му бръщолевеше нещо за някакъв си Римборг.

После каза, че той се върнал.

Той се върнал. Кой? Баба му наистина се държеше неадекватно по време на траурната церемония, но съвсем ясно повтори няколко пъти името на въпросния Уле Римборг и израза „той се върнал през нощта“. Някой друг, не Уле Римборг — това Кристофер го разбра. Баба Розмари упорито настояваше да му каже този факт и Кристофер подозираше, че там се крие нещо важно. Независимо от състоянието на баба му.

Кристофер Грунт си дръпна жадно от цигарата. Какво още каза тя? Не че имаше някакво значение, но Кристофер така и така не разполагаше нито с подходящ филм… нито с интересно занимание, освен да кисне на прозореца и да пуши в тази дъждовна и ужасно потискаща ноемврийска вечер. Защо поне да не си поблъска главата над някоя загадка? Ами да! Точно така! Уле Римборг се казваше рецепционистът в хотела в Шумлинге. Ако се вярва на баба Розмари, въпросният Уле Римборг й казал, че някой се върнал… и в този факт явно се криеше нещо важно, защото баба му се опита да му го обясни, но Кристофер изобщо не я слушаше. Ситуацията му се стори много конфузна. Бедната му баба се държеше доста неадекватно.

А ето че сега… два-три месеца по-късно името се появи на телевизионния екран. Не е ли странно? Сякаш бе дебнало удобен момент. Уле Римборг явно работеше не само на хотелска рецепция, а и във филмовия бранш…

Дръпна си жадно от цигарата и никотинът го замая. Хоп! — и Хенрик се появи отново.

— Здрасти, братко — поздрави той.

— Здравей.

— Пушенето вреди.

— Знам.

— Как си?

— Добре.

— Сигурен ли си?

— Мм…

Хенрик се настани в съзнанието му и помълча.

— И така, братко… Все ми е едно колко нездравословно живееш. Вероятно педагогът е прав: преминаваш през особен етап. Искам от теб да се поинтересуваш от този Уле Римборг.

— Какво?

— Провери го. Няма да навреди.

— Защо да го проверявам?

— Знаеш, че някои неща не мога да ти ги кажа. Нали говорихме и преди.

— Да, знам, но все пак…

— Никакви възражения. Ако искаш да се посветиш на нещо смислено, вместо да пушиш, да пиеш и да трупаш слаби оценки в училище, провери този Уле Римборг. Нали вече разбра кой е?

— Да, но…

— Добре тогава — прекъсна го Хенрик. — Изгаси най-после проклетата цигара. Стегни се малко, брат ми.

Кристофер Грунт въздъхна, дръпна още веднъж от цигарата и хвърли угарката в дъжда. Понеже вече не косяха тревата, татко Лейф нямаше да я намери. Момчето затвори прозореца и си легна.

— Отиди да си измиеш зъбите — добави Хенрик. — Само защото Линда Гранберг се премести в Норвегия, не значи, че трябва да се разхождаш с дъх на умрели катерички.

Кристофер въздъхна отново, изрита настрани завивката и стана. „Какво да се прави… Братя.“

33

Гунар Барбароти се събуди и не успя да се ориентира.

Усети топла ръка върху корема си. За частица от секундата в измореното му утринно съзнание проблеснаха всички жени, до които се бе събуждал през четирийсет и шест годишния си живот. И накрая се спря на правилния отговор: Мариан.

Пътят към нея впрочем не беше никак дълъг. Освен с бившата си съпруга Барбароти бе спал с дузина жени, и то преди повече от двайсет години, докато следваше в Лунд.

А сега лежеше до Мариан. Тя все още спеше и подсмъркваше, поемайки си дъх през носа. Гунар се вгледа в лицето й от двайсетина сантиметра и се запита защо такава красива жена е харесала такъв дръвник като него.

Явно и това е част от мистерията на женската природа. И слава богу.

Малмьо. Огледа се предпазливо и установи, че се намират в хотел „Балтсар“ в Малмьо. Голяма вътрешна стая на четвъртия етаж. Всъщност студентските му години не се губеха толкова далеч в миналото и парчетата от пъзела бързо се подредиха.

Беше сутрин. Събота. Средата на ноември. Пристигнаха снощи и щяха да останат до неделя. Дойдоха на сватба.

Не тяхната. Двамата с Мариан се намираха в съвсем ранен етап от връзката си. От запознанството им по време на магическите седмици на остров Тасос не бяха изминали и четири месеца. В момента изобщо не биваше да бързат, а, напротив, „бавно да се наслаждават един на друг, както се смуче карамелен бонбон“ — така се изрази Мариан. Гунар Барбароти не възразяваше. Е, малко трудно се възприемаше като карамелен бонбон, но все едно. А и през есента желанието за лакомства безспорно се засилва. Досега се бяха виждали десетина пъти. Гунар представи Мариан на Сара, а самият той се срещна два пъти с децата й — четиринайсетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче. Не се появиха никакви търкания. „О, велики Боже! — разсъждаваше Барбароти. — Не съм те молил да ми пращаш такава жена, но съм почти склонен да ти дам десет точки бонус, задето го направи.“

Господ му отвърна, че ако хората били достатъчно разумни да искат само наистина необходимото им, щял много по-лесно да им го осигури. Барбароти, от своя страна, контрира, че по негово мнение не друг, а именно Господ е длъжен да даде на простосмъртните разум.

Бог обеща да му отговори при удобен случай.

И така, Барбароти и Мариан отиваха на сватба. Сестра й, двайсет и осем годишната Клара, по професия художествен директор — Гунар не знаеше какво точно представлява това, — най-сетне бе открила принца от мечтите си; датски архитект на име Пале. Мариан, дванайсет години по-възрастна от Клара, работеше като акушерка — професия с доста по-обозрими задължения. Впрочем Мариан бе израснала с четири сестри и трима братя, повечето несъщински. Отначало Гунар Барбароти се ужаси при мисълта, че отива на младежка сватба със сто трийсет и осем гости, от които познава само един. Но не можеше и да откаже, а когато разбра, че събитието ще се състои в Малмьо, където ще им осигурят самостоятелна хотелска стая, всичко изведнъж му се стори много по-примамливо.

— Ще отидеш, разбира се, старче — окуражи го Сара. — И на теб ти се полага да вкусиш от благинките на живота.

„Миличкото ми момиче — с умиление помисли Барбароти и се прозина доволно. — Ако знаеше само…“

Венчавката се състоя в църквата „Свети Петър“. И младоженката, и младоженецът казаха заветното „да“, а после се отправиха към зала за тържества на една минута път от църквата. (И на три-четири от хотела — Мариан пропусна да уточни този факт.)

Почерпката се проточи много. Седнаха на масите в шест и пет часа по-късно още не бяха станали. Гунар Барбароти преброи двайсет и четири речи и тостове, а според водещия програмата — пълен младеж в светлосин смокинг, очевидно бъбрив — оставали още поне половин дузина изказвания преди танците и твърдия алкохол.

Но инспектор Барбароти не можеше да не признае, че никак не му е зле. Настаниха го в оживен ъгъл в голямото помещение, а всички около него пиеха и разговаряха съвсем непринудено. Освен това Мариан попадаше и в зрителното, и в слуховото му поле, защото седеше диагонално на него над красива декорация от жълти листа, стръкове калуна и офика. Сътрапезницата му отдясно — братовчедка на младоженеца — живееше в малко село на полуостров Ютландия и говореше неразбираем датски, който след седем чаши вино не стана по-понятен. От лявата му страна седеше зъболекарка от Удевала — надарена с певчески талант приятелка на младоженката. Поздрави новото семейство с композирана от самата нея любовна песен. Барбароти настръхна, докато слушаше еротичния й глас. Пееше акапела. Навярно възможността да гледа Мариан по време на изпълнението подсили ефекта.

Както се очакваше, сътрапезниците заговориха за професията му. Криминален инспектор, поднесен на тепсия, е неустоимо примамлив за хорските уши във всяка компания, а какво остава за сватба. Преди да поднесат сладоледа, сътрапезниците успяха да обсъдят най-скандалните престъпления в Швеция, и то съвсем хаотично: Катрин да Коста, Фадиме Синдхари, Омселе и Кнютбю, Тумас Куик. Секретар в ЕС, седнал до Мариан, твърдеше с нарастващ с напредването на вечерта плам, че докато карал колело в местност Йостерлен в средата на деветдесетте, се натъкнал на убиеца от Хьорбю, но не осъдения Улсон, а друг. Жена в съседство, явно добра негова позната, вече отегчена от досадното му дърдорене, го посъветва да излезе и да се топне в близкия водоем, за да се поотрезви. За да подчертае, че не се шегува — произнасяха двайсет и петата или двайсет и седмата реч — тя изпи десертното му вино и така развесели цялата компания наоколо.

Гунар Барбароти не разбра как се казва тази своенравна жена — с дълга шия, рижа коса, малко по-млада от него, — ала забеляза картичката с името й върху масата: Аника Вилниус.

Вилниус? В леко замаяната му глава звънна аларма.

След още две речи и чаша вино се сети кое предизвика вниманието му: Якоб Вилниус, съпругът на Кристина Хермансон. Явно нервните окончания на Барбароти още функционираха.

Обаче изминаха… Гунар започна да пресмята… малко повече от десет месеца от разговора му с Якоб Вилниус в красивата къща в стокхолмския квартал „Гамла Еншеде“. Това фамилно име се среща изключително рядко. Жената навярно му се пада роднина.

За секунди, докато се облягаше и отпиваше от сладкото вино, игнорирайки поредната реч, целият случай акостира в пристанището на съзнанието му. Или по-точно — половината от случая, защото трагичната история на Роберт Хермансон вече бе изяснена.

Оставаше да разкрият какво се е случило с Хенрик Грунт. Гунар Барбароти въздъхна и пак отпи от виното. Официалното разследване продължаваше, но Господ знаеше, че то тече на половин оборот. Или на четвърт. Да не кажем на осмина. От август нямаше никакво развитие. В общи линии полицейската работа по случая се изчерпваше с разговори между Барбароти и Бакман веднъж-дваж седмично. Двамата споделяха разочарованието си от пълната липса на напредък.

— Но как да напредне разследването, щом никой не си мръдва пръста? — питаше реторично Ева. — Какво чакаме? Още една катастрофа в Осло, за да се раздвижат нещата?

Барбароти усети как размислите за случая го потиснаха. Както винаги. През ученическите му години логическите задачи го предизвикваха да разсъждава, но в зряла възраст усиленото мислене само затормозяваше полицейския инспектор. Барбароти пресуши чашата си. Сети се за златното правило, което гласи, че алкохолът влияе положително на настроението, докато количеството му в кръвта се повишава, и действа негативно, когато започне да спада. Речта продължаваше. Жизнерадостен приятел на младоженеца произнасяше пожеланията си към младото семейство на непонятен датски — както говореше сътрапезницата на Гунар, — но накрая все пак вдигна наздравица и приключи. Барбароти вдигна празната си чаша, погледна първо надясно, после наляво, както го бяха учили… и тъкмо когато се престори, че отпива, погледът му се засече с погледа на червенокосата срещу него. Тя му смигна с усмивка.

„Непременно ще я попитам — реши той. — Нищо не ми струва. Обаче трябва да останем насаме.“

— Колко е приятно да подишаш чист въздух — отбеляза тя.

Прозвуча някак парадоксално, защото в същия миг тя дръпна жадно от цигарата си. Бяха излезли на големия балкон. Минаваше полунощ. Вечерята бе приключила и в залата започнаха да раздигат масите, за да се освободи място за предстоящите танци. Дъждът бе спрял. Барбароти се подпря на лакът върху каменния парапет, загледа се в мокрите улици, потънали в лека мъгла и в светлината от лампите, и се замисли колко красиви са понякога ноемврийските вечери. Красиви и някак изпълнени с нежност. Мариан отиде да чака на опашка пред огледалата в тоалетната, а Гунар си взе бутилка бира от току-що отворилия бар.

— Без съмнение — съгласи се той. — Но и вътре беше много приятно.

Тя кимна.

— Искам да ви попита нещо за името ви.

— За името ми ли?

— Да. Казвате се Аника Вилниус, нали?

— Пак ли влизате в ролята на криминален инспектор?

— Не, не. Просто преди няколко месеца се натъкнах на мъж със същата фамилия. Якоб Вилниус. Сигурно сте роднини?

Тя пак дръпна от цигарата. Явно обмисляше отговора си.

— С него бяхме женени.

— Така ли?

— Какво е направил?

— Нищо — засмя се Гунар Барбароти. — Просто се наложи да разговарям с него по един случай. В моята професия всеки ден се срещам със страшно много хора.

— Представям си. С Якоб се разведохме преди пет години. Вече не поддържаме никаква връзка. Сигурно живее в Стокхолм с новата си приятелка… а аз в момента живея в Лондон с моя нов приятел. Такъв е животът, нали?

— Да, особено през двайсет и първия век — уточни Барбароти. — Аз също съм горе-долу във вашето положение.

Сам се изненада от дързостта си да сподели с нея подробности от личния си живот: явно алкохолът му вдъхваше кураж. Тя кимна със замислен вид.

— Запазих фамилията му. Моминското ми име беше Петершон. Сегашният ми мъж се казва Счерниевски. Как ви се струва комбинацията Аника Счерниевски?

— Аз пък се казвам Гунар Барбароти.

Тя се засмя. Той — също. „Колко е приятно човек да си пийне — помисли си Барбароти. — Защо непрекъснато страдаме от ужасни задръжки?“

Аника отпи от чашата с вино.

— Наздраве. Виждаш ми се свястно ченге.

— И ти… Само дето едва ли си ченге.

Той си пийна от бирата.

— Работя в театъра, зад кулисите.

— Ясно.

— Но ще ти призная нещо.

— Какво?

— Никак няма да се изненадам, ако Якоб е престъпил границата. Ни най-малко.

— В смисъл?

Дръпна от цигарата и се поколеба. Издуха дима на тънка струя, сякаш изтъкана от размисъл. На Гунар жената му заприлича на грандама от френски филм. Нормално: все пак Аника Вилниус работеше в сферата на сценичното изкуство и вероятно професията й се отразяваше и на поведението й.

— Според мен Якоб е свиня. Гнусна, проклета свиня. На пръв поглед не личи, но ако поживееш с него осем години, не остава съмнение.

— Забавляваш ли се?

Мариан го хвана подръка и го целуна дискретно по бузата.

— Май ми остави червило…

Тя го избърса с наплюнчен показалец.

— Благодаря. А ти?

— Чувствам се супер. Коя беше жената в червено?

— Не знам, фамилията й ми се стори позната. Седи срещу мен.

— Добре. Дойде време за сватбения валс. Първо се полага да танцуваш с дамата до теб на масата, а после — само с мен.

— Не би ми хрумнало да танцувам с друга — увери я Барбароти. — Хм…

— Какво означава това?

— Кое?

— Промърмори си нещо. Все едно размишляваш по важен въпрос.

— О, нямам представа — отвърна Гунар, обгърна талията й и внимателно я поведе към балната зала.

— Добър ден — подхвана Кристофер Грунт. — С Уле Римборг ли разговарям?

— От плът и кръв.

— Моля?

— Да, аз съм Уле Римборг.

— Ъъъ… добре. Казвам се Кристофер Грунт. Обаждам се от Сундсвал. Работите в хотела в Шумлинге, нали?

— Да, от време на време стоя зад рецепцията… По какъв повод се свързвате с мен?

— Има една история… Не знам как…

— Кажете, кажете.

— И така, аз съм Кристофер Грунт, а семейството ми гостува в Шумлинге на баба и дядо през декември миналата година и тогава… тогава брат ми Хенрик изчезна. Вуйчо ми — също, но го намериха…

— Знам кой си — прекъсна го Уле Римборг с внезапен ентусиазъм. — Ама разбира се. Запознат съм с цялата история. Чекидж… исках да кажа вуйчо ти го намериха през август, нарязан на парчета, нали? Значи, ти си брат на…?

— На Хенрик Грунт, да. На другия изчезнал.

— Не се ли е прибрал?

— Не… не, все още е в неизвестност.

— Ти не беше ли отседнал в хотела през август, когато се състоя погребението на Роберт? С майка ти и с…

— Да.

— Така си и мислех. Тогава аз бях на смяна. Вероятно сме се засекли.

— Сигурно.

Настъпи кратко мълчание.

— Ъъъ… какво всъщност искаш от мен?

Кристофер се прокашля.

— Баба ми спомена нещо… и реших да се посъветвам с теб. Навярно е някаква дреболия, но в момента аз и родителите ми преживяваме тежък период и…

— Представям си — побърза да вметне Уле Римборг.

— … и държим да узнаем истината, дори…

— Да?

— … дори брат ми да е мъртъв.

— Разбирам. Какво е споменала баба ти?

— Била говорила с теб и ти си й казал, че някой се бил върнал.

В слушалката настъпи мълчание, но Кристофер чу как Уле Римборг си пое дълбоко дъх.

— Така е — потвърди той, след като изпусна въздуха от дробовете си. — Сега се сетих. Госпожа Хермансон отседна в хотела със съпруга си и с нея разменихме две-три думи. Тогава й споменах за… един странен факт.

— Да?

— Просто, когато се случи подобно нещо, човек започва да се замисля по-сериозно. Не всеки ден в Шумлинге изчезват не един, а двама души. Или поне не и при такива обстоятелства.

— Разбирам. Но кой се е върнал? Честно казано, не разбрах почти нищо от думите на баба. Сигурно не е нищо важно, но по една или друга причина си втълпих, че трябва да те попитам.

— Мъжът й — обясни Ула Римборг. — Мъжът на Кристина Хермансон. Нали през декември отседнаха в хотела. С нея бяхме съученици в гимназията. Стари познати, така да се каже… Тя ти се пада леля, нали?

— Точно така.

— Бях се замислил за това и го споделих с баба ти. Мъжът на Кристина се върна през нощта. Предупредиха ме, че ще тръгне за Стокхолм късно вечерта и той наистина тръгна. Някъде около полунощ. Тя остана с детето в стаята. Но той се върна малко преди три…

— Чакай малко — помоли Кристофер. — За коя точно нощ говорим?

— За нощта, в която изчезна брат ти — поясни Уле Римборг. — Следя много внимателно какво пишат по вестниците. Вуйчо ти изчезна в нощта срещу вторник, а брат ти — на следващата нощ, тоест срещу сряда. Прав ли съм? В седмицата преди Коледа.

— Да, така е — потвърди Кристофер и усети как сърцето му заблъска бясно в гърдите. — Значи, твърдиш… — той се замисли как точно да се изрази, — … твърдиш, че Якоб… как му беше фамилията… Якоб Вилниус е излязъл от хотела в дванайсет през нощта… тоест след празненството у баба и дядо… и се е върнал в три, така ли?

— Точно така.

— А какво стана после?

— После ли? Ами нищо, на сутринта станаха рано и веднага си заминаха, цялото семейство. Кристина и… как му беше името?

— Якоб Вилниус.

— Да, Якоб Вилниус, Кристина и детето им. Закусиха в седем и в осем без петнайсет освободиха стаята и си тръгнаха.

— И?

— Това е. На пръв поглед нищо особено, но случката ме накара да се замисля. Възнамерявах да поразпитам Кристина на погребението през август, но ми се видя напълно сломена и не исках да се натрапвам. Наистина, бяхме съученици, но не сме общували много-много. Нали знаеш как е: всеки ден се виждаш с младежите в класа ти, но не се познавате добре.

— Да.

— Затова ли се обади?

— Май да — отвърна Кристофер.

— Едва ли е нещо важно, но тук, в Шумлинге, не се случва почти нищо… ако ме разбираш.

— Разбирам те. Благодаря ти.

Когато затвори обаче, се разколеба дали наистина разбира и дали изобщо има нещо за разбиране. Едва ли. Якоб Вилниус се бе прибрал в хотела през онази нощ. Тръгнал, но се върнал. Е, и? Кристофер погледна часовника. Десет без двайсет преди обяд: време е да поеме към училище, ако не иска да пропусне още един час. „Е, поне угодих на брат ми“ — помисли си той в очакване Хенрик да се появи в главата му и да му благодари. Кристофер смяташе, че има право да иска поне това от брат си.

Но Хенрик не се появи.

В главата на Кристофер цареше гробна тишина.

34

— Коя е тя? — поинтересува се Ева Бакман. — Хайде, изплюй камъчето.

Гунар Барбароти захапа морков, като се опитваше да си придаде загадъчен вид. Намираха се в „Кунгсгрилен“ — заведение на хвърлей от участъка, — където предлагаха домашна храна: забравени ястия от рода на свински джолан с пюре от картофи, алабаш и моркови, кюфтета от херинга в сос с коринтски стафиди, сарми, щука с хрян и разтопено масло. Днес — падаше се сряда — и Бакман, и Барбароти си поръчаха наденица с пълнени картофи, червено цвекло и доматена салата. Идваха в това заведение веднъж-два пъти седмично и Барбароти си даде сметка, че колежката му е успяла да сдържи любопитството си доста по-дълго от очакваното, защото седнеха ли в „Кунгсгрилен“, двамата бързо стигаха до темата за личния си живот.

— Мариан — отвърна той с пълна уста. — Казва се Мариан.

Ева Бакман го изгледа критично.

— Знам, че се казва Мариан — напомни тя. — Вчера ми спомена. Само това ли ще кажеш за нея? Така ли правиш разлика между жените — по името?

— Какво ти става? Мислех, че сме седнали да обсъждаме проблемите в службата, а не така наречения ми интимен живот. Но щом толкова настояваш да научиш всички подробности… Мариан е на четирийсет години, разведена, с две деца в юношеска възраст. Живее в Хелсингборг и работи като акушерка.

Ева Бакман въздъхна.

— Отлично. Благодаря ви за информацията, скъпи ми господин криминални осеменителю. Вие наистина сте романтик до мозъка на костите. Хубава ли е?

— Не съм виждал по-голяма красавица.

— Бели зъби?

— Да.

— Теменуженосини очи?

— Да.

— Готини цици?

— О, да. И то цели две.

Ева Бакман се изсмя.

— И при това има душа?

— Голяма и силна — потвърди Барбароти. — Стига ти толкова информация. Все пак още не ми е предложила брак, а и какво странно има, че съм започнал да се срещам с жена?

— Много по-странно е, отколкото си мислиш — усмихна се загадъчно Ева Бакман.

— Така ли? Е, при всички случаи ще се запознаеш с нея… ако продължим да се виждаме с нея, разбира се.

— Обещание ли чух?

— Не, просто неизбежно събитие. Остави тази тема сега. Исках да поговорим по работа. Днес наденичките са от мен.

— Ясно. Трябва ти помощ, както обикновено. Няма безплатен обяд. За какво става дума?

— За Хенрик Грунт.

— Аха?

— Какво искаш да кажеш с това „аха“?

— Не знам. Малко ме изненадваш, не си повдигал въпроса повече от две седмици.

— Това не означава, че съм спрял да мисля върху него.

— Аз също. Е?

— На сватбата се запознах с една жена.

— С младоженката ли?

— Не, не с младоженката. Присъстваха поне седемдесет други.

— Ясно.

— Паднах се срещу нея на масата.

— И?

— Заговорихме се. Казва се Вилниус.

— Вилниус ли?

— Да. Аника Вилниус.

Ева Бакман повдигна въпросително вежда.

— Първата съпруга на Якоб Вилниус. В момента той е женен за Кристина Хермансон, а тя е…

— Знам коя е Кристина Хермансон. Значи, запознал си се с бившата съпруга на… как се пада?… на свакото на Хенрик, така ли?

— Да.

— Впечатлена съм. И какво направи?

— Млъкни малко, инспектор Бакман. Ако похапнеш от наденицата, вместо да говориш, ще ти разкажа всичко.

— Дадено.

— Гледаш прекалено много глупави криминални сериали. Но това е твой проблем. В момента ме занимава друг въпрос. Тази Аника Вилниус подхвърли нещо за бившия си съпруг.

— Какво?

— Описа го като много опасен тип. Нямало да се учуди, ако той извърши убийство.

Ева Бакман преглътна парче картоф и отпи от минералната вода.

— Точно така ли се изрази?

— Нещо в този дух, да.

— И?

— Това е. Може да се окаже дреболия, но непрекъснато размишлявам.

— Върху какво по-точно размишляваш?

Гунар Барбароти не бързаше да отговори. Облегна се на стола.

— Не съм сигурен дали не изключихме семейството от кръга на заподозрените прекалено прибързано.

Ева Бакман остави приборите и избърса ъгълчетата на устата си със салфетка. Прикова в Гунар критичния си поглед и въздъхна.

— Правиш си изводи въз основа на твърдение на бивша съпруга, която си срещнал на сватбено тържество — обобщи тя бавно, с леко раздразнение и с насмешлива нотка в гласа, която не убягна на Барбароти. — Може досега да не си разбрал, но бившите съпруги не обичат бившите си мъже…

— Стига с тези глупости! — прекъсна я той с неочаквана, но съвсем неподправена ярост. — Казах ти: просто разсъждавам. От изчезването на Хенрик Грунт измина близо година, а знаем за случая толкова, колкото… колкото дакелът на Асюнандер знае за женската еманципация! Ако ти хрумват по-добри идеи, моля те да ги споделиш с мен.

— Интересно сравнение — отбеляза Ева Бакман. — Извинявай. Забравих, че там ти е болното място. Семейната следа наистина не е за подценяване.

— Благодаря ти.

— Честно казано, изобщо не сме я подценявали. Нали? Само дето аз си мислех, че вече сме я отписали като задънена улица. Какъв мотив би имал който и да е от роднините да убие Хенрик Грунт? Защо Якоб Вилниус да посегне на младежа? Двамата въобще срещали ли са се преди?

Барбароти махна обезсърчено с ръка.

— Нямам представа. Просто реших да споделя с теб размислите си. Вероятно ми се е приискало да открия нова следа в думите на Аника Вилниус.

— Благодаря за гласуваното доверие.

— Няма нищо. Глупаво е да оставиш хрумванията да се лутат в една-единствена глава, нали?

— Много глупаво — съгласи се Ева Бакман. — Особено в такава глава като твоята. Обещавам да помисля по въпроса. Офертата за обяд включва ли и десерт?

— Само кафе — уточни Барбароти. — Нищо повече.

През първите дни, а може да се каже и през първите седмици след като започна да флиртува с мисълта да убие мъжа си, Кристина Хермансон почувства как я обзема лека еуфория. Усещането представляваше съвсем слаб лъч надежда, но той разцепи мрака и внесе в роботизираното й съществуване полъх на… човечност. Съзнанието й пое в някаква посока и тя допусна възможността агонията, с която бе свикнала, тези безпощадно вилнеещи в стомаха и гърлото й юмруци, да не я преследват до края на дните й.

Очисти ли Якоб от пътя си, ще може да пристъпи към покаянието си и да се отдаде на скръбта си. Вероятно.

Облекчението обаче се оказа краткотрайно. Юмруците отново се стегнаха. Когато вземеше в скута си малкия Келвин и се вгледаше в студените му безизразни очи, душата на Кристина се изпълваше с цялата тъма и безнадеждност на света. Усещането я плашеше и отчайваше. Животът й се струваше гадна шега; цинична мелодрама, която озлобен от неуспехите си телевизионен драматург съчинява по време на безсънните си, удавени в алкохол часове преди зазоряване, за да търси реванш за собствените си провали. Да, представата за такъв Бог й се струваше съвсем реална: омерзен клоун, замислил цялото сътворение като фарс, за да му се надсмее ехидно.

Кристина не бе работила повече от година, вероятно заради Келвин. Той не приличаше на другите деца. Майката дълго отблъскваше тази мисъл, но вече не можеше да я държи на разстояние. Келвин проходи едва на втората година, а шест месеца по-късно още не бе проговорил. Само в единични случаи, съвсем неочаквано, изтърсваше по някое несвързано и неразбираемо сричкосъчетание. Не играеше с деца, нито дори с Ема, Юлиус и Касиер, с които се виждаше всеки ден при бавачката на три пресечки от къщата на семейство Вилниус. Келвин не си играеше и сам. Много рядко сядаше да строи с кубчета от лего или да рисува с пръсти. Затова пък обичаше да разрушава и да чупи. А най-често, общо взето през цялото време, се взираше напред в нищото, докато пръстчетата му шаваха механично и безцелно. Майката го наблюдаваше и се питаше какво ли таи в душата си. Все едно нещо му тежеше. Всъщност в това отношение приличаше на нея. „Какво да се прави. Такива сме си — аз и синът ми.“

Келвин спеше по четиринайсет-петнайсет часа на денонощие и това също не й се струваше нормално.

Навярно при други обстоятелства Кристина би намерила сили да го обича. Келвин не създаваше проблеми и ако всичко останало не се бе превърнало в прах и пепел, ако живееше сама с него, сигурно би приела особения затворен характер на детето си.

Вероятно.

Ала в мислите й синът й оставаше на заден план. През мрачните ноемврийски дни цялото й съзнание бе погълнато от фиксидеята пак да усети прилива на еуфория.

Да убие Якоб. Жадуваше поне да се осмели да допусне тази мисъл, да я възприеме като реална възможност. Засега й бе достатъчно, защото някъде по трънливия път на размислите си по време на угнетителните ноемврийски сутрини бе постигнала известна яснота. Идеята й се избистри и тя се убеди, че това наистина е възможно. Светлият лъч надежда се изгуби в тъмнината, но тя не го бе забравила. Предстоящата стъпка й се струваше неизбежна, ако иска да оцелее.

Ще го убие.

Защото документът, с който Якоб я заплашваше, просто не съществуваше. Той не бе оставил никакво завещание при адвоката си. Ако умре, нищо няма да излезе наяве и да разкрие причината за кончината на Хенрик. Кристина осъзнаваше съвсем ясно, че колкото и да жадува за мъст, след смъртта си Якоб не би се разобличил — сам себе си — като убиец.

Не знаеше дали теорията й не издиша, но реши да се вкопчи в нея и да не допуска съмнения. Иска ли да постигне напредък, налага се да отстрани всякакви колебания.

И да го убие.

Но как?

Кога?

Как да се отърве от подозренията? Веднага ще свържат смъртта на Якоб със събитията в Шумлинге. А разкрият ли кой го е убил, Кристина ще изгуби битката.

Смъртта на Якоб й се струваше единственият изход, но как да поеме по него, без да стъпи накриво?

Дни и нощи наред си блъскаше главата над този въпрос, но не напредваше и на йота. Изведнъж обаче се появи неочаквана възможност — или поне тя така си втълпи.

А вероятно разстоянието, което я делеше от територията, подходяща за изпълнението на нейния план, й вдъхна кураж. Човек често отлага задълженията за друго място, защото всичко му се струва по-лесно, когато се откъсне от средата си, ала забравя, че където и да се намира, неизменно влачи със себе си товара на нерешителността си.

Тайланд. Якоб й бе предложил да заминат за две седмици през декември. Само двамата, Келвин да остане при бавачката. И преди го бяха поверявали на грижите й за повече от няколко дни. Освен това момченцето не създаваше никакви проблеми, а на бавачката й трябваха пари.

Кристина не отговори еднозначно на предложението му. На следващия ден той резервира пътуването: две нощи в Банкок, дванайсет — на островите по крайбрежието на Краби. От последното цунами бяха изминали няколко години и Якоб искаше да види как са се справили с пораженията. От дванайсет години не бе стъпвал в Тайланд, а Кристина бе ходила в Пукет за две седмици през 1996-а или 1997-а. Заминаваха на 5 декември и се прибираха на 20-и. Още щом научи датите на екскурзията, тя тутакси съзря удобна възможност.

Във вестниците неведнъж бяха съобщавали за изчезнали шведски туристи в Тайланд. Не само във връзка с катастрофалното наводнение. Кристина веднага си представи как, седнала в кабинета на местен полицай със съвсем оскъдни познания по английски, през сълзи обяснява, че съпругът й had gone missing[37]. Не го била виждала от цяло денонощие и се опасявала да не го е сполетяла беда.

Във въображението й съвсем ясно изплува картина на безпомощните, но много добродушни тайландци, стигнали до задънена улица, а тя, обляна в сълзи, се качва на самолет за Швеция пет дни по-рано от очакваното. Във вечерните издания излизат една-две кратки бележки за случилото се, вкъщи приятели и познати се обаждат да й изкажат съболезнования.

От какво се нуждае, за да осъществи намерението си?

От нож и лопата. И двете сечива може да купи в Тайланд, а не се съмняваше, че почвата там е рохкава и лесна за разкопаване.

Представяше си и самото престъпление. Забива ножа в гърба му, докато се разхождат нощем. А защо направо не го дръпне под някоя палма със съблазнително предложение? Ще изохка, ще я изгледа изумено (и шокирано — надяваше се Кристина), а от раната ще бликне кръв. После още няколко удара с ножа, един час копаене и накрая очистваща баня в морето.

Толкова просто. И толкова освобождаващо.

Лейф Грунт уреди на сина си едноседмичен опознавателен престой в магазин от веригата „Консум“ в Упсала, защото смяташе, че през тази потискаща есен момчето се нуждае от смяна на обстановката. И класният ръководител, и консултантът по професионално ориентиране в училището подкрепиха идеята. Кристофер — също, макар и с обичайната си пасивност.

Но след като изпрати сина си на гарата в ранния следобед на 27 ноември — събота, — качи се в колата и пое обратно към улица „Стокрусвеген“, Лейф Грунт усети как в гърлото му заседна буца. Навън валеше ситен дъжд. Очакваше го празна къща: нямаше го нито Кристофер, нито Хенрик. Нямаше я дори Ева. По съвет на брадатия си психотерапевт тя предпочете да остане в санаториума и през последните два уикенда от лечебния курс. Явно според лекаря престоят вкъщи не й се отразяваше добре. Макар да не знаеше в подробности как точно протича терапията на съпругата му, Лейф Грунт смътно осъзнаваше, че преценката на лекарите относно уикендите е съвсем правилна. Досега Ева не бе показвала признаци на въодушевление в петък, когато си идваше у дома, а на тръгване — в неделя следобед — изобщо не се колебаеше дали да остави мъжа си и сина си пак сами. Тя наистина не изказваше чувствата си, но Лейф оставаше по-скоро с впечатлението, че се прибира в санаториума с желание, или поне подозираше нещо такова. Дали триседмичната раздяла няма да я вразуми? Навярно тези двайсет дни без разбитото й семейство бяха необходими, за да я отрезвят.

Ала най-вероятно това нямаше да се случи. Лейф Грунт не се самозалъгваше. През последните дни пред очите му все по-често изникваше надписът от ковьорчето над леглото на старата му баба, който той като дете всеки път се опитваше да прочете:

Всеки ден идва със своите грижи.

„Тези мъдри думи са добра опора в тежък миг — помисли си Лейф Грунт. — Макар да не звучат оптимистично.“

Така или иначе нещата бяха такива, каквито бяха. Предстоеше му да прекара цяла седмица сам в къщата. Докато шофираше под засилващия се сив дъжд по познатите му до болка улици, Лейф Грунт се напъваше да си спомни кога за последно му се бе случило такова нещо.

Явно много отдавна. Преди цяла вечност. Но никога не бе оставал сам за по-дълго от няколко часа, най-много един следобед.

Буцата в гърлото беше съвсем обяснима. Лейф Грунт винаги бе упреквал мислено хората, които се смятат за жертви, обвиняват обстоятелствата и си присвояват правото да бъдат огорчени. Но в момента се намираше на крачка от заплахата да изпадне в същото състояние. Затрудняваше се да открие оптимистичен ъгъл, от който да погледне под разрез положението си. Чувстваше се сполетян от беда. Без съмнение. Семейството му щеше да се разпадне всеки момент. Всичко започна с изчезването на Хенрик и нещата продължаваха да се влошават все повече. Изминала беше едва година. Лейф Грунт никога не си бе представял, че подобно нещо може да се случи; че изобщо се вмества в рамките на възможното. Понякога се оказваше безсилен да прогони въпроса как ще изглежда семейството им след още една година, ако всичко продължава да се срива със същите темпове. А след две?

Същевременно изпитваше угризения. Не разбираше защо. Та нали не беше виновен нито за изчезването на Хенрик, нито за психичното заболяване на Ева, нито за залитанията на Кристофер?

И въпреки това съвестта го глождеше. Навярно епископ Туту или който там го бе казал, имаше право: „Който има сили, е длъжен да продължава да бъде силен.“

Ами ако силите му се изчерпят?

Спря колата на рампата пред гаража, както винаги. Беше го правил хиляди пъти. Слезе и бързо се насочи към входната врата. „Да бях оставил лампите светнати, за да замаскирам пустотата.“ Да замаскира пустотата? Откъде му хрумваха подобни изрази? И неговите мисли звучаха объркано. В главата му се появяваха необичайни думи. Сякаш идваха от тайно хранилище вътре в него, в което никога не бе надничал. Защото не му се бе налагало.

Не бе включил осветлението, но го направи сега. Обиколи всички стаи и на долния, и на горния етаж и светна навсякъде. После се обади да съобщи на Берит, че влакът на Кристофер е потеглил навреме.

Момчето щеше да отседне у нея по време на престоя си в Упсала. Лейф Грунт беше единствено дете, но поддържаше много близки отношения с двамата си братовчеди — Берит в Упсала и нейния брат близнак Йорген в Кристианста. Хенрик също бе живял в дома на Берит, преди да си намери общежитие. Беше разведена и живееше в голяма къща заедно с десетгодишната си дъщеря. От само себе си се разбираше, че Берит ще приеме и другия син на Лейф.

— Как всъщност е Кристофер? — попита тя по телефона.

Лейф не знаеше какво да й отговори. След като затвори, се отпусна на стола до кухненската маса и се зачуди как да убие тази съботна вечер. И следващата. Питаше се как да се справи с непрекъснато глождещата го вина, че не се грижи достатъчно за съпругата и сина си.

„Не биваше да отпращам Кристофер. Направих го само за да си почина една седмица. Ако бях добър баща, нямаше да обърна гръб на проблема. Но се чувствам изморен до смърт.“

Погледна часовника. Пет без двайсет. Отпусна глава върху сключените си ръце и зарида.

35

Кристина слезе от метрото на площад „Фридхемсплан“ и извървя последните няколко пресечки до улица „Инедал“. Беше събота следобед. По-точно съботата на Страшния съд. След три дни, на първи декември, изтичаше крайният срок за освобождаването на жилището на Роберт. Така се бе споразумяла Кристина с хазяина, или по-точно с човека, наел пръв апартамента, а впоследствие преотстъпил го на брат й.

Тя отложи разчистването на два пъти. Най-напред обеща да изнесе вещите на Роберт в началото на първи октомври, после — в началото на ноември, но не спази сроковете. Якоб се отнесе с разбиране — или поне равнодушно, — към първото отлагане, но след второто побесня.

— Да не искаш да плащаме наема на Тарзан Чекиджията до края на живота си? — поинтересува се той.

Слава богу, Кристина вече бе уредила въпроса. Уговори се с фирма да дойдат утре и да пренесат всичките вещи на брат й в нает склад. А вдругиден очакваше да се намесят двама професионални чистачи. Днес й се удаваше последен шанс да си вземе някоя дреболия за спомен. При делбата на наследството се споразумяха за този сценарий. Дъщерята на Роберт Лена-Софи не бе предявила никакви по-специални претенции нито лично, нито чрез майка си, а родителите на Роберт, Розмари и Карл-Ерик, показаха същата липса на интерес. Тогава адвокат Брюндин просто си удържа от паричното наследство на починалия, възлизащо на около четири хиляди крони, своя хонорар — три хиляди и шестстотин — и връчи остатъка на наследниците.

Кристина се нагърби със задължението да се погрижи за освобождаването на апартамента. Веднъж бяха направили Роберт на парчета. Би било някак неуместно да разкъсат и вещите му в опит да си ги поделят.

В коридора я посрещна купчина рекламни брошури. Вътре миришеше на застояло. Досега Кристина не бе стъпвала тук, независимо че Роберт обитаваше този апартамент повече от година и половина, и то в същия град. Връхлетя я усещане за вина и тя се помъчи да го задуши още в зародиш. Обиколи жилището и светна всички лампи. Апартаментът се състоеше само от две малки стаи и възтясна кухня. От единайсет месеца никой не бе влизал там, освен полицейските екипи за оглед и Кристина предпочете да не отваря хладилника.

От жилището лъхаше окаяна атмосфера. Очакванията й се оправдаха. Мръсотия и неразбория. Евтини мебели, плакати, залепени по стените, нищо ценно. Кристина осъзна, че неслучайно не му е идвала на гости. Имала е основателни причини. Тя наистина обичаше брат си повече от останалите му роднини. „Но не желая да се забърквам в живота му — помисли си Кристина. — По-точно: не желаех.“ Отдавна не бе мислила за Роберт като за жив. Изведнъж й се стори непосилно трудно да осъзнае, че той е починал преди близо година. Този глупак, Роберт.

„Какво правя? — запита се тя и прехапа устни, за да не избухне в плач. — Безсмислен ритуал? Защо обикалям тази окаяна бърлога? От чувство за дълг? Едва ли. Роберт никога не е държал на тези неща. Точно обратното. Аз — също. „Изгори тези боклуци, Кристина! — би ме окуражил той, ако можех да го попитам. — Не рови из тази кочина. Само ще се изцапаш!“

Изненадващо във всекидневната се намираше що-годе подредена библиотека. Роберт четеше доста. Дали да не вземе няколко книги? Защо? Какъв смисъл има? Погледна към бюрото — голямо, отрупано с какво ли не. Най-вдясно, до компютъра, лежаха две купчини листове. Едната — захлупени с написаното надолу, другата — на лице. Да не би това да е…? Изведнъж Кристина се сети, че Роберт говореше за някакъв роман. Нима тези листове…? Отхлупи първата купчина, за да види написаното. Събра двете купчини и погледна първата страница.

„Човек без куче“

Роман от Роберт Хермансон.

„Ама разбира се — помисли си тя във внезапен прилив на радост. — Нали Роберт ми сподели, че работи над нещо подобно. Да, на Коледа ми каза точно това… Ето тук — прошепна тя, докато внимателно изравняваше листовете по ръбовете, — ето тук е скрита душата ти, Роберт. Разголил си я тук, за да я взема. Благодаря ти, сега знам защо дойдох.“

Кристина прибра ръкописа в чантата с ремък за през рамото, постоя права и се замисли дали да продължава да търси ценни вещи. Ами ако има и друго, освен романа — Духовното завещание на брат й? Почувства се длъжна да се погрижи за книгата и да я съхрани за идните поколения. Изпита, меко казано, странно усещане.

Докато стоеше в занемарената стая на покойния си брат с романа му в чантата, Кристина чу, че телефонът й звъни. Поколеба се за секунда и реши да вдигне.

Обади се Кристофер. Племенникът й Кристофер Грунт.

— Здравей — изненада се тя. — Радвам се, че си се сетил за мен. Какво те вълнува?

— Здрасти. Исках да те питам нещо.

— Така ли? Какво?

— За онази нощ.

— За коя нощ?

— Когато Хенрик изчезна.

В главата й се разнесе остър и упорит звук, все едно застърга циркуляр. Кристина се учуди. От двайсет години не бе чувала циркуляр.

— И?

— Един човек твърди, че мъжът ти се бил прибрал.

— Какво?

— Портиерът от хотела в Шумлинге казва, че мъжът ти се прибрал през нощта. Затова реших да те попитам.

За две-три секунди тя изгуби съзнание, но не се строполи. Усети как зрителното й поле се стеснява и я поглъща дълъг, тъмен тунел. После видя светлината в другия му край. Циркулярът замлъкна.

— Ало?

— Тук съм, тук съм…

„Дали наистина? — запита се тя. — Наистина ли съм тук?“

— Друго няма — продължи Кристофер и се прокашля нервно в слушалката. — Исках само това да те питам.

Кристина чу как кръвта нахлу и започна да пулсира в слепоочията й.

— Разбирам. Обаждаш се от Сундсвал нали?

— Не, от Упсала — уточни Кристофер. — Тази седмица ще ходя на практика в един магазин и отседнах у Берит, братовчедка на татко, която…

— В Упсала ли си?

— Да.

— Кристофер — пое си дълбоко въздух тя, — Кристофер, искаш ли… искаш ли да се срещнем? През седмицата. Някоя вечер ще вземеш влака за Стокхолм или аз ще…

— Ще дойда.

— Добре. Ще хапнем в ресторант и ще поговорим, какво ще кажеш?

— Става. Кога?

— Как ти се струва вторник? — попита Кристина след кратък размисъл.

— Нека бъде вторник — съгласи се Кристофер. — Ще ти звънна, като разбера в колко часа приключва работният ми ден.

— Добре. Ще те посрещна на Централната гара.

— Благодаря. Чао засега.

— Чао.

Кристина се отпусна върху килима във всекидневната на брат си. В продължение на цяла минута съзнанието й се изпразни от съдържание и картина като изгасен телевизионен екран. „Защо това се случва точно сега? — запита се после тя. — Седем дни преди заминаването ни за Тайланд? В неделята на Страшния съд.“

Сякаш отмъстителният и вездесъщ бог-клоун се бе събудил и решил да дръпне тук-там по някой конец.

Една стара поговорка гласеше — Гунар Барбароти не знаеше къде я е чувал, но по-важното беше друго: ако не можеш да престанеш да мислиш за нещо, заеми се с него.

Барбароти напълно споделяше този принцип. Само уточняваше: стига това нещо да не изисква прекалено големи усилия. Заемайки се с въпрос, който отдавна го тормози, човек безспорно постига ако не друго, то поне душевна хармония.

И все пак някои задачи поглъщат прекалено големи инвестиции. Гунар Барбароти разсъждаваше върху много въпроси, ала решеше ли да им отдели по-специално внимание, биха му отнели огромна енергия и цялото свободно време.

Например, въпросът за същността на любовта.

Или кой уби Улоф Палме[38].

Или какво означава понятието демокрация: нима е нормално хора, които се поддават на всякакви рекламни трикове, които избират президентите си по цвета на очите, а депутатите — по таланта да разказват мръсни вицове — да решават съдбата на една страна?

Да, тези въпроси си струваха да поразсъждаваш върху тях, но не и да им се посвещаваш. Всеки що-годе умен човек би си дал сметка за това. Важно е да осъзнаваш какво те ограничава.

Но и да се възползваш от възможностите си. Да управляваш правилно капитала си, както гласеше онази стара молитва за постигане на душевна хармония, произнасяна в клуба на анонимните алкохолици. Гунар Барбароти не бе членувал там, ала двама негови приятели му бяха разказвали. Впрочем те и досега ходеха на срещите в клуба, но отдавна не живееха в Шумлинге и Гунар бе изгубил контакт с тях.

Тези думи му се сториха удар в десетката и понеже не бе безпокоил Господ с молитви близо три седмици, реши да го направи сега:

— О, Боже, дай ми мъдростта на изтрезнял алкохолик и влей в главата ми достатъчно разум да преценя струва ли си да продължавам да душа около този проклетник Якоб Вилниус.

Барбароти осъзна, че формулировката му звучи доста неясно, но се чувстваше изморен. Направо капнал от умора; вероятно защото следобед беше пробягал седем километра, а в последно време бе разредил тренировките. За да избегне недоразумения, добави:

— Помогни ми, Господи, ако наистина се заема да разнищя причините за твърдението на бившата му съпруга. Ако постигна резултат, ще получиш три точки. Ако не — ще изгубиш две. Ясно?

Господ не го удостои с отговор, макар че вече имаше единайсет положителни точки. Историята познава немалко случаи на световни лидери, вирнали нос и провалили се именно заради високомерието си. Нищо ново под слънцето. Зад подобни неуспехи се крият съвсем елементарни психологически закономерности.

Стигнал до тези важни изводи, Барбароти изгаси нощната лампа и обърна възглавницата.

36

В понеделник и вторник Кристофер Грунт имаше чувството, че е нереален, или по-скоро, че всичко около него е нереално. Чуждо. Сутрин се будеше в голяма светла стая с пиано, препарирана глава на лос и странни зелени растения. След тазсутрешната закуска с Берит и Ингейерд (що за човек би нарекъл детето си така?) Кристофер се качи на автобуса за центъра на Упсала, слезе на спирката, запали си цигара и пресече натоварената улица. Изгаси цигарата и мина през близкия безистен. Там се намираше магазинът от веригата „Консум“, където караше стажа си. Облече си зелено яке и започна да зарежда фризерите с продукти. До обяд продължи с хладилните витрини и с консервите. През почивката излезе да хапне тайландска храна. Поразходи се из града и изпуши няколко цигари. Разглеждаше минувачите. В един се върна в магазина, пак си облече зеленото яке и се захвана да подрежда стоки. И така — до пет часа. Автобусът за квартал „Бергсбруна“, където живееше бащината му братовчедка, минаваше в пет и петнайсет. Непрекъснато го глождеше мисълта, че може да бъде някой друг. Човек с друга самоличност. Никой не би забелязал разликата. Нито дори Берит и Ингейерд. Не го бяха виждали от няколко години и биха приели всеки, представил се за Кристофер Грунт.

Във вторник следобед не се качи на автобуса за „Бергсбруна“, а на влака за Стокхолм. Това му се струваше още по-нереално. Докато гледаше през мръсния прозорец менящия се тъмен пейзаж навън (удивително малко застроена площ, независимо че се приближаваха към Стокхолм; пустошта наоколо напомняше най-северната област в Швеция — Норланд), на Кристофер му се прииска Хенрик да се появи в главата му, да го заговори и да му даде някое напътствие. Не би било никак излишно; не че Хенрик беше свързан с действителността, но въпреки това би било от полза. Нещо в гласа на Хенрик — или по-точно в гласа на Хенрик, звучащ във въображението на Кристофер, — му действаше успокоително. В момента обаче по-малкият брат не успя да повика образа на Хенрик. Колкото и да стискаше очи с надеждата да се концентрира, той не се появи. И така вече две седмици. Нима бе изчезнал завинаги? Мисълта за това прониза Кристофер като нож и той се опита да се съсредоточи върху бъдещето; върху конкретното, непосредствено предстоящо бъдеще, а именно: вечеря с леля Кристина в Стокхолм! Защо? Защо му бе предложила да се видят точно на вечеря в ресторант? Малко странно, както би се изразил старият им съсед на „Стокрусвеген“. Преди Кристофер не се бе срещат с Кристина насаме. Ако тя наистина искаше да поговори с него за Хенрик, Роберт и всичко останало — още повече че й се удаваше удобна възможност, предвид идването на Кристофер в Упсала — защо не го бе поканила в дома си на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“? Преди няколко години Кристофер бе ходил там заедно с татко Лейф и Хенрик. Спомняше си как изглежда къщата. В последния момент нещо изникна и мама Ева не успя да дойде с тях. Сигурно я бяха повикали на спешна операция. По онова време това се случваше доста често.

Този път обаче Кристина обеща да го посрещне на Централната гара. Да отидат на ресторант и да поговорят.

За какво, за бога, ще си говорят?

Кристина едва ли би се радвала да вечеря в компанията на пъпчив, стеснителен тийнейджър. И всичко това… всичко това само защото й каза за думите на рецепциониста Уле Римборг. Да, точно така. Още щом Кристофер спомена какво е видял Римборг, Кристина веднага предложи да се видят на четири очи. Ако й се беше обадил по друг повод (впрочем какъв би било този друг повод?), тя нямаше да му предложи среща в ресторант. Младежът беше убеден.

„Какви са тези измишльотини, които ми се въртят из главата? — питаше се Кристофер Грунт. — Защо непрекъснато си въобразявам разни неща?“

Осъзнаваше, че усещането за нереалност, което го обгръщаше като тъмен облак, не е свързано с Упсала, с „Консум“, с Берит или с Ингейерд, а е възможните отговори точно на този въпрос.

Съвсем бе забравил, че тя очаква дете. Или просто не знаеше. На погребението през август бременността не й личеше, а и родителите на Кристофер не бяха споменавали нищо.

Най-вероятно обаче младежът бе забравил. Така или иначе, Кристина вече имаше издут корем. Едва я позна, но не заради корема. Тя дойде в червена вълнена жилетка и с червена баска. Косата й също изглеждаше променена.

— Кристофер.

И лицето й не беше същото. Стори му се… някак по-възрастна или по-скоро изморена.

— Здрасти — протегна й ръка, но тя се направи, че не забеляза, и предпочете да го прегърне.

— Радвам се да те видя, Кристофер.

Не прозвуча да го мисли наистина. Кристина премълчаваше каквото мислеше наистина.

— Мда… и аз — едва изговори той.

Думите засядаха в гърлото му и той се видя принуден да ги изкарва една по една. „Жалко, че не се научих да се превръщам в дим — помисли си мрачно той. — Защото сега е моментът да се възползвам от подобна способност.“

Ала при по-внимателно вглеждане откри, че леля му се чувства още по-неловко от него. На Кристофер ситуацията му изглеждаше конфузна, но Кристина явно изпитваше несравнимо по-мъчително неудобство. По лицето й непрекъснато преминаваха нервни тикове и тя не спираше да мига. Всъщност думата неудобство беше твърде слаба да опише състоянието й.

Тя мълчеше. След деликатната им прегръдка двамата замръзнаха на място и приковаха очи един в друг от метър разстояние. И двамата се чувстваха странно, но Кристина безспорно се чувстваше по-зле от племенника си.

— Как си? — изплъзна се инстинктивно от устата му.

Тя преглътна с видимо усилие и сложи длан върху ръката му.

— Ела, ще те заведа на едно място.

Всъщност тя не го каза — гласът й напълно се изгуби, — а го прошепна едва доловимо.

Ресторантът „Ил Форно“ отстоеше на няколко минути път пеша. По време на кратката разходка никой от двамата не отрони дума. Часът беше шест и без затруднения си намериха уединено сепаре в дъното на просторния салон. Кристофер забеляза, че заведението е италианско: навсякъде висяха знамена в червено, бяло и зелено, а зърна и флага на футболния отбор „Ювентус“. В менюто обаче не предлагаха само пица. Заведението в никакъв случай не беше евтино.

— Първо ще поръчаме. Сигурно си гладен?

Поръчаха два пъти лазаня, минерална вода за Кристина и кока-кола за Кристофер. Сервитьорът се отдалечи, а тя се извини и тръгна към тоалетната. Върна се чак след десет минути. Междувременно сервираха храната.

— Извинявай, Кристофер.

Той промърмори нещо, докато я оглеждаше крадешком. Лицето й му се стори почервеняло и подпухнало. „Какво й е? Да не е плакала в тоалетната?“ Кристина се прокашля, пое си дълбоко въздух и го погледна с влажните си очи.

— Кристофер, не издържам.

— Не издържаш ли? — колебливо повтори той.

— Когато ти ми се обади…

— Да?

— Когато ми се обади онзи ден, сякаш ме простреляха.

— Какво?

— Или все едно се събудих от кошмар.

— Не те разбирам…

— Нормално е да не ме разбираш. Единайсет месеца живях в истински ад, Кристофер. И продължавам да живея в него, но снощи осъзнах, че не издържам повече.

Той мълчеше. От една страна, не разбираше за какво говори тя, но, от друга, имаше чувството… сам не можеше да определи какво е това чувство, ала изведнъж всичко му се стори познато. Както когато… най-сетне ти издадат отговора на загадка и осъзнаеш, че си можел и сам да се сетиш. Кристофер се намираше не в момента на узнаване на отговора, а в непосредствено предхождащия го момент.

— За какво говориш?

Кристина поклати глава и помълча няколко секунди, като избягваше да го поглежда. Свила рамене, все едно замръзва, тя се взираше упорито в непобутната си лазаня. След като поседя така, съвсем неподвижна, се прокашля и сякаш почерпи нови сили или поне се поокопити.

— Какво искаше да ме питаш в неделя по телефона?

— Ами… нали вече ти казах.

— Повтори го.

— Добре. Всичко започна на погребението на Роберт… през август. На излизане от църквата баба спомена нещо за някакъв си Уле Римборг… какво й бил казал.

— Баба ти ли?

— Да. Уле Римборг работи в хотела в Шумлинге и казал на баба, че мъжът ти… Якоб… се върнал в хотела посред нощ… точно когато изчезна Хенрик.

Той млъкна, но Кристина го подкани с жест да продължи.

— Тогава не обърнах внимание, а и не разбрах защо баба го сподели с мен. Тя ми се стори малко неадекватна. И така, думите й просто минаха покрай мен, но преди седмица гледах някакъв филм по телевизията…

— Филм ли?

— Да. И името Уле Римборг се появи в… как се казва?… във финалните надписи. Тогава се сетих за думите на баба и се обадих на въпросния Уле Римборг. Поддадох се на… внезапно хрумване.

— И? — попита Кристина и макар да произнесе един-единствен звук, гласът й отново се задави.

— И той потвърди, че е истина. Мъжът ти се върнал в хотела в три през нощта. Римборг също се изненадал…

— И? — прошепна Кристина.

— Това е. И аз започнах да се чудя.

— Защо Якоб се е върнал в хотела през нощта ли?

— Да.

Кристина избута чинията си настрани и преплете пръсти над масата. Изминаха пет секунди в мълчание.

— Защо? — промълви тя.

— Какво?

— Защо разсъждаваш по този въпрос, Кристофер?

— Не… не знам.

— Напротив, според мен знаеш.

Той усети как кръвта нахлува в главата му и започва да бумти в слепоочията.

— В момента не се занимавам с нищо, което да ме ангажира, и тази мисъл сякаш се загнезди в съзнанието ми. Освен това става дума именно за…

— Да?

— За нощта, когато Хенрик изчезна.

— Продължавай.

— Помислих си дали… няма някаква връзка.

Последните три думи той изрече шепнешком, почти ги просъска. Още щом излязоха от устата му, Кристофер знаеше, че е истина. Точно там се криеше отговорът на загадката; шокиращият отговор, който неочаквано заблъска по вратата, докато Кристина държеше бравата от другата страна и открехваше… не, това сравнение е малко странно. По-скоро самата Кристина знаеше истината. Кристофер го разбра по погледа й, преливащ от… той не знаеше точно от какво, но то бе толкова ужасяващо, голо и незащитено, че точно в тази безвъзвратно отлетяла секунда тя се наведе към племенника си над масата, очите й се озоваха на по-малко от петнайсет сантиметра от лицето му и в този момент… в този момент тя го каза. Онова, което той вече бе разбрал. Не. Тя не го каза, а го прошепна, защото в нея вече не бе останал глас:

— Кристофер, Якоб уби брат ти.

Измина време. Малко ли, много ли — Кристофер изгуби представа. Кристина седеше неподвижно, той — също. Приятелска компания — две жени и двама мъже — влязоха в заведението и седнаха на една съседна маса, но тази маса и тези хора сякаш принадлежаха на друг, съвсем чужд свят. Под стъклен похлупак се намираха само Кристофер и Кристина, неговата леля, която безжалостно бе строшила действителността с шепнещия си чук на истината… Ето такива странни думи и аналогии се опитваха да добият смисъл и се въртяха из главата на младежа, както заблудили се прелетни птици търсят пътя към южните страни. Стъклен похлупак? Чук на истината? Прелетни птици?

И въпроси. Както преди час думите в гърлото му заседнаха, сега въпросите се наслоиха като друг вид чужди, неподвижни птици. Изведнъж усети, че се задушава, а нещо в гърдите му започва да тиктака застрашително. Всеки момент щеше да избухне и да го разкъса на парчета, ако не излезеше от вцепенението, набъбващо под стъкления похлупак. Накрая на повърхността изплува най-естественият въпрос:

— Защо?

Кристина прикова поглед в него.

— Защото…

И млъкна. Търсеше в очите му потвърждение, че той е… достатъчно голям, за да я разбере. Да, точно така го гледаха зелените й очи. И Кристофер осъзна колко наложително е да оправдае очакванията й. Какво друго му оставаше? Искаше да отговори на неизречения й въпрос. „Готов съм — опита се да й каже той с поглед. — Разкажи ми какво се случи, Кристина.“

Тя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно на тънка струя и точно преди да издиша последния остатък от него, призна:

— Защото ни свари.

— Какво?

— Мен и Хенрик.

— Теб и…?

— Да. Якоб се прибра и ни завари в леглото — мен и брат ти.

След като чу истината, Кристофер не беше сигурен дали е подозирал, или не. Навярно бе носил отговора на загадката, скрит в мехур, който само е чакал да го спукат. Във всеки случай младежът изпита не изненада, а по-скоро осъзна, че съмненията му са се потвърдили или нещо подобно. Нима някъде дълбоко в себе си действително се бе досещал какво се е случило?

„Не — помисли си той. — И в най-откачените ми фантазии не бих допуснал…“

Ала и тези думи приличаха на птици от чужди земи. Кристина пресече безконтролния им полет, като се наведе още по-напред към Кристофер и хвана двете му ръце:

— Чувствам се толкова виновна, Кристофер. Не заслужавам да живея, но живях с тази вина почти цяла година. Нито мога да искам прошка, нито да моля за разбиране. Аз съм виновна за смъртта на Хенрик, а на съвестта ми до гроб ще тежи болката, която причиних на всички вас. Защото вината за вашата скръб е моя. Ако искаш да разбереш какво е да си на ръба на отчаянието, погледни мен, Кристофер.

Младежът се увери в думите й.

— Не можех да споделя с никого. Ева… майка ти… не би го понесла. Не знаех дали и ти ще го понесеш, но нали ми се обади и ме попита… Смятах, че най-доброто решение… единственото решение… е никой да не разбере за случилото се. Кристофер, не мисли, че ме е страх: не се страхувам. Просто си представи как ще се почувстват всички и ще ме разбереш. През цялото това време бях напълно… съсипана.

Пусна ръцете му и рухна върху масата, ала почти веднага се изправи.

— Извинявай, Кристофер, ставам жалка.

— Не — тихо поклати глава той. — Не си жалка.

Сам не знаеше дали не я излъга. Пред очите му се изпречи ужасяващо ярка картина: Кристина и Хенрик се чукат като обезумели в хотелското легло, вратата се отваря рязко и вътре нахълтва Якоб; точно като по филмите, в които полуделият от ревност съпруг се прибира неочаквано и заварва жена си с друг мъж в спалнята.

— Как? — попита Кристофер. — Как уби Хенрик?

Тя го погледна внимателно, за да разбере дали е готов да чуе подробностите.

— С голи ръце.

Докато се взираше в лицето й, Кристофер усети, че започва да му се гади.

— Мамка му — промърмори той.

— Бих дала живота си да съживя Хенрик. Дано ме разбереш, Кристофер. Ако можех да се сменя с Хенрик, щях да го направя без капка колебание. Но явно… явно съм осъдена да живея. Разбираш ли какво ти говоря?

— Защо продължаваш да живееш с него? С Якоб?

— Защото той ме принуждава.

— Принуждава ли те?

— Да.

— Не те разбирам.

— Той уби Хенрик, но вината нося аз. Ако мъж завари съпругата си с друг мъж в леглото, има право да… да убие накърнилия достойнството му, за да защити честта си. Обичаят води началото си още от древността, а и до ден днешен го практикуват в някои култури.

— Убийство на честта?

— Нещо такова — кимна тя. — А аз преспах с племенника ми… Не, ако зарежа Якоб, той ще ме разобличи. Той осъзнава колко по-страшна е моята вина в случая. Докато ме иска, не мога да се отскубна от менгемето му.

— Но въпреки това ще…?

Той неволно погледна корема й и бързо отвърна очи. Смути се и си забрави мисълта.

— Мразя го, Кристофер. Якоб е чудовище.

Младежът реши да изчака тя да продължи.

— И то изключително пресметливо чудовище. Още преди това да се случи, подозирах, че има нещо гнило. Миналата година бракът ни се разклащаше все повече и повече, а сега… сега…

Млъкна и го погледна със стряскащо разголените си очи. Изминаха няколко секунди.

— Защо го направихте? — попита Кристофер. — Двамата с Хенрик.

— Започна на игра — поклати глава тя. — Забранена игра… после прекрачихме границата.

— Ясно.

— Извинявай. Понякога в живота човек прекрачва границата на позволеното. Някои се измъкват, други понасят седемкратно по-голямо наказание. Не биваше да го правим, но няма смисъл да се извинявам. Просто Хенрик сподели нещо с мен и…

— И?

— Не мога да ти го кажа.

В главата на Кристофер веднага се появи предположение:

— Да не ти е признал, че е гей?

— Ти си знаел? — вдигна вежди тя.

— Не, но подозирах.

— Ясно. Да, Хенрик ми го каза, но не му повярвах. Спомняш ли си, че онази вечер пихме доста?

— Първата вечер ли?

— Да, преди тържеството. Алкохолът не извинява постъпката ми, но тогава попрекалих и… и реших да докажа на Хенрик, че греши, че може да се възбужда от жени… Не, извинявай, Кристофер, вече ти казах достатъчно. Стига толкова.

Той кимна. Не искаше да знае повече.

И изведнъж, докато отново се възцари мълчание, в ленивото пристанище на съзнанието му акостираха две мисли: „Разбирам те, братко Хенрик.“ Втората обаче беше черна, по-мрачна дори от скръбта: „И теб разбирам, Якоб Вилниус, но независимо от това ще умреш… Трябва да умреш“ — повтори си той наум. После двамата мълчаха и Кристофер закопня за цигара, но по обясними причини му се стори неуместно да пуши в присъствието на Кристина. А и в ресторанта най-вероятно пушенето беше забранено, както и във всички заведения, впрочем.

— Ще тръгваме ли? — попита той. — Не ми се яде.

— Кристофер…? — изгледа го тя.

— Благодаря ти, че беше откровена с мен — вече говореше зрял мъж, а не петнайсетгодишно момче. — Обещавам да го запазя в пълна тайна. Разчитай на мен.

Тя се опита да каже нещо, но той я изпревари. Явно реши да се възползва от промяната в гласа си:

— Трябва да се прибера в Упсала. Да ти се обадя ли, като поразмисля?

— Какво? О, да, непременно, Кристофер, можеш да ми звъниш по всяко време.

— Добре. Имам нужда да… поразмисля, както казах.

— Разбирам.

Излязоха от „Ил Форно“. Навън се стелеше ноемврийски мрак. Нито тя, нито той докоснаха храната в чинията. Докато стигнат до Централната гара, и двамата мълчаха.

— Не, няма я вкъщи — каза Якоб Вилниус. — Излезе с приятелки. Сигурно ще се върне след около час. За кого да предам?

— Неин колега. Не е нищо важно, ще се обадя пак.

Разговорът прекъсна. На дисплея се изписа „непознат номер“. „Виж ти“ — помисли си Якоб Вилниус.

Колега? Кристина не работеше вече повече от година. Едно от нещата, с които Якоб се гордееше, беше изключителната му способност да запомня и разпознава гласове. Изгаси лампата и се вторачи в тъмните възлести силуети на овошките в градината. Усети как нещо започна да се втвърдява във вътрешността му.

Загледан в мрака, Гунар Барбароти продължи да държи слушалката в ръка. „Изобщо не биваше да говоря с него. Постъпих глупаво.“