Ева Хермансон Грунт сънува, че е бременна със сина си Хенрик. Цяло лято този сън я преследваше и й причиняваше болка.
Синът й тежи. Виси, закачен за ключицата й, и се мята свободно в тялото й между сърцето и стомаха, в празнината, за чието съществуване Ева не бе подозирала.
Хенрик, нарязан на парчета, виси в две зелено-бели найлонови торби.
Трудно е да носиш пораснало дете в разгара на лятото. Ева се събуди, плувнала в пот. Навън тъкмо се зазоряваше. Сплете ръце и се помоли на Господ. През целия си живот не бе вярвала в Бог, но въпреки това се обърна към Него за помощ след поредния мъчителен сън. Не й остана никаква друга опора.
Ева не ходеше на работа. През първите няколко месеца след изчезването на Хенрик се придържаше към нормалното си ежедневие. И така през януари, февруари и началото на март. Колегите й в болницата недоумяваха откъде намира сили тази жена, преживяла загубата на сина си — или най-малкото преживяла изчезването му, — да продължава да работи както преди, да прави операция след операция, визитация след визитация, и да работи по десет-петнайсет часа допълнително на седмица. Все едно нищо не се е случило. Как е възможно? От какво е направена тази жена?
После обаче Ева случайно срещна бившата си състудентка Бенита Ормсон. Докато учеха в Упсала, те се открояваха като двете най-умни и обещаващи в курса. Всъщност Бенита беше единствената й конкурентка. Състезаваха се коя ще изкара по-висока оценка на изпитите по анатомия, клетъчна биология, вътрешни болести, хирургия, инфекциозни болести, гинекология. За всеобща изненада след стажа Бенита избра да специализира психиатрия. Повечето студенти, включително Ева, не разбраха защо се спря на толкова лека и непрестижна специалност — според техните разбирания. Вероятно никой не бе забелязал колко многопластова и задълбочена личност е смуглата, мълчалива млада жена от Торнедален. Но ето че двете се срещнаха на конференция в Даларна около средата на март. Не се бяха виждали от шест… не, от седем години.
Ева Хермансон Грунт се срина в ръцете на Бенита. На осемдесет и третия ден след изчезването на сина й нервите й не издържаха и тя сякаш скочи без парашут.
Оттогава изминаха пет месеца. От 12 май Ева не бе стъпвала на работа. Всяка сутрин Лейф отиваше в магазина за хранителни стоки, а Кристофер — на училище. Ева оставаше в душевното си изгнание. Два пъти седмично се срещаше с терапевт, два пъти месечно — с психиатър. За жалост психиатърът не беше Бенита Ормсон. Ако Бенита се бе заела с лечението й, Ева щеше да оздравее и да продължи с… с каквото очакваха от нея. Ала сънливите сеанси с Ерик Сегербьорк нямаше да я доведат доникъде.
— Ти си лемур, Ерик — каза му веднъж тя, а той изобщо не се впечатли от обидата, усмихна се дружелюбно под брадата си и премига няколко пъти.
В действителност Ева изобщо не искаше да продължава напред. Или поне не в посоката, указана от психиатричната наука.
Чувстваше се по-добре в компанията на своя терапевт — интелигентна жена с издялани черти на възраст около шейсет години. Тя изслушваше пациента с търпение и проявяваше чувство за хумор. Освен това нямаше деца, а това, както Ева забеляза още в началото, определено беше предимство. Помагаше й да се справи по-успешно с емоционалните пропасти, които зейваха често под краката й. Ева не желаеше при никакви обстоятелства да обсъжда проблемите си с жена, която има син или дъщеря, заплашени от потенциалната опасност да потънат в неизвестност. Струваше й се нередно.
И Бенита Ормсон нямаше деца. Веднъж седмично се чуваха по телефона. Ева Хермансон Грунт не можеше да се оплаче от липса на внимание. И околните, и лекарите я подкрепяха. Разполагаше с широк социален кръг — колко мразеше тази дума!
Ала състоянието на Ева не се подобряваше. Тя просто не искаше да оздравее.
Искаше синът й да се прибере. Ако е мъртъв — да й дадат тялото му да го погребе. Ако е убит, да открият убиеца.
И толкова. Нищо друго не я интересуваше.
Нито Лейф, нито Кристофер.
„Не ме занимавайте със себе си — мислеше си тя. Не го казваше на глас, но си го мислеше. — Гледайте си вашите неща, а ние двамата с Хенрик ще се оправим с нашите. Такива са правилата на играта. Моля да ги спазвате.“ Не Ева бе измислила тези правила. Те си съществуваха открай време и тя не можеше да се отклони от тях с помощта на собствените си сили и воля. Тя и Хенрик са едно цяло, винаги са били. Не става дума за родителско предпочитание към едното от децата, нищо подобно. Лейф и Кристофер също образуват едно цяло. Винаги е било така. Когато играят вист или „Монопол“ по двойки, когато готвят или мият чинии, когато карат ски… Ева плюс Хенрик, Лейф плюс Кристофер. Затова… затова изчезналият син остави неизмеримо по-голяма празнина в душата на майка си, отколкото в душата на баща си и брат си. Това бе повече от ясно. И Лейф, и Кристофер го знаеха не по-зле от нея. Не го казваха, но го знаеха.
Ева преживяваше неописуема болка, докато найлоновите торби висяха на ключицата й в съня й и се мятаха наляво-надясно в кухата й вътрешност, която ставаше все по-голяма и по-празна с всеки изминал час. Изминаха 244 дни от четирийсетия й рожден ден, а дните се нижеха все така непоносими.
„Знам, че съм луда“ — мислеше си понякога тя, но този етикет изобщо не я интересуваше.
Лейф и Кристофер я гледаха по-различно отпреди. Ева го виждаше, забелязваше го, но й беше все едно. Вълнуваше я само едно: да й върнат сина й. Трябваше да разбере какво се е случило с него. Неизвестността я измъчваше най-жестоко.
Неизвестността и бездействието.
„Дали да не взема нещата в свои ръце?“ — запита се тя. Тази мисъл поне бе нова, различна от всичко, минало през помраченото й съзнание през изминалите месеци.
Реши да действа. Само така би спряла разрастващата се в тялото й празнина.
Защото Бог помага само на онези, които си помогнат сами. От няколко дни тази истина туптеше във всяка вена по тялото на Ева и сутринта, когато се събуди и видя бледия, леко облачен августовски ден навън, реши, че е време да действа. Майка търси изгубения си син. Майка и син — най-важното в момента. Всичко друго губеше значение.
Преди обяд разговаря с онзи полицай. Спомняше си го много добре от Шумлинге: мъж в зората на средната възраст с леко тъжно излъчване; висок, доста слаб. Тогава й направи добро впечатление. Навярно дори беше интелигентен, но при мълчаливите хора такива неща се разбират по-трудно.
Инспекторът не й каза кой знае колко. Разследването продължавало, но той не скри, че вече не се работи с предишната енергия. И все пак гласът му й внушаваше доверие. Проверили всичко, но не стигнали доникъде. Той лично разговарял с повече от сто души, свързани по някакъв начин с Хенрик или с Роберт, ала въпросът какво се е случило през онези декемврийски дни продължавал да остава пълна загадка както в началото — тъжен, много тъжен факт, така обаче изглеждало положението в момента. Понякога човек изпадал в такива ситуации, но не бивало да губи надежда.
— Нещата наистина вървят бавно — призна инспекторът. — Неведнъж съм ставал свидетел на случаи, разкрити две, пет или дори десет години по-късно, когато разследването вече е прекратено, но най-неочаквано се появява важна улика.
— Да разбирам ли, че вече не работите по случая на Хенрик? — попита Ева. — А просто чакате?
— Категорично не — увери я инспектор Барбароти. — Разследването продължава.
Ева му благодари и затвори. Постоя малко, загледана през прозореца. Ливадата пред къщата се нуждаеше от косене. Кристофер бе обещал да се заеме, но нещо възникна и му попречи. При Кристофер винаги възниква нещо. Все едно. Къщата им гледаше към горичка. Ева си спомняше, че като съвсем малък — две-тригодишен — Хенрик се страхуваше от дърветата и от тъмнината в гората. Този спомен изплува изневиделица в съзнанието й. Изобщо не беше показателен: смелчагата Хенрик не се боеше от нищо. Страхливкото беше Кристофер. Найлоновите торби й тежаха и й причиняваха ужасна болка, ала тя не можеше да стои повече. Добрата майка не стои безучастно в очакване на изгубения си син, а грабва свещ или фенер и тръгва да го търси.
Да го търси, но къде? Накъде да поеме Ева Хермансон Грунт?
Към Шумлинге? Да, това би било най-естествено, ако все още родителите й живееха там. Те обаче напуснаха града. От 1 март Карл-Ерик и Розмари се преместиха в Испания. В есента на своя живот двамата решиха да загърбят миналото и да започнат отначало. Розмари изпращаше картички, а Карл-Ерик се обаждаше на дъщеря си веднъж седмично. Слънцето греело непрекъснато, а те седели на терасата, гледали скалите и ивицата море, пиели сладко вино от Малага с лед… Да, двамата се бяха впуснали в съвсем различно съществуване.
— Ако не се беше случило това с Хенрик и Роберт, щяхме да сме в рая — каза Карл-Ерик.
Ева не успя да разбере дали и майка й споделя същото мнение, ала всъщност не я вълнуваше особено. Майка й и баща й седяха на слънце, наливаха се с вино и се опитваха да забравят децата си, Шумлинге и някогашния си живот. Ето това се бе случило. Нещата бяха взели доста неочакван обрат. Кой би предположил допреди година, че семейство Хермансон ще изглежда така? През миналия август всичко си беше нормално, а сега… сега? „Животът е толкова непостоянен. Не знаем какво ще ни сполети през утрешния ден. Или през следващата година. Децата ни са крехки като яйца. Паднат ли от хладилника, строшават се.“ Не, Ева не можеше да се върне в Шумлинге, за да продължи да рови из тази история. Нямаше никакъв смисъл. И все пак искаше да пресъздаде атмосферата в навечерието на юбилея, когато семейството още бе едно цяло. „Защото ако е вярно, че всичко е свързано, ако в живота наистина съществува причинно-следствена връзка, значи, ключът към случилото се по-късно — каквото и да е то — е бил видим още през първата вечер в Шумлинге. И през втората, разбира се. Роберт го нямаше, но Хенрик още се намираше в къщата. Навярно из въздуха се е носело нещо особено, нещо ясно доловимо за онзи, който е имал представа какви вълнения, мисли и мотиви витаят из къщата през онези черни декемврийски дни. Всеки по-наблюдателен човек би се досетил какво става… Или пък не? Как са стояли нещата тогава? Дали Хенрик не е знаел още на път за Шумлинге, че ще излиза през нощта? А Роберт? Нима са кроили планове предварително? Дали има връзка? Коя е всъщност Йени? Полицаите така и не откриха такова момиче. Дали е само измислица? Защо Хенрик ще си я измисля? Какво е криел Хенрик от мен?“ Ева усещаше, че синът й е запазил в тайна някои аспекти от живота си. Питаше какво ли е преживял Хенрик през първия семестър в Упсала. За всичко това непременно…
Все същите въпроси, все същото безплодно лутане. Ева направо се удивяваше колко бързо и лесно нервните окончания в мозъка й се разкъсват от този вирус. Сигурно така се чувства човек, когато краят наближава. Напразни, объркани въпроси и никакви отговори. Когато мозъкът ни заври, ставаме ужасно чувствителни. Когато черупката ни се строши… Но защо мисли пак за себе си? Стига с тези мрачни разсъждения, нали най-важният в момента е Хенрик! Нали той крещи от вътрешността на тялото й, нарязан на парчета или не, увиснал на… Не, мислите й пак се объркаха. Откъде бе започнала? Какво планираше? Отново плъзна поглед над градината, над счупения слънчев часовник — гордостта на предишния собственик на къщата, стария господин Стефансон, — над дърветата, потънали в мрак, над целия пейзаж, напомнящ за идването на есента… и се опита да подхване отново онази оптимистична нишка, която бе подела преди малко. Как да си я припомни?
Трябваше непременно да вземе нещата в свои ръце. Да реконструира събитията от онази вечер. Да действа — и то веднага! Точно така. Ева стана и отиде в кухнята. Телефонът звънна, но тя не вдигна. „Сигурно е Кристина. Трябва да говоря с нея. През онази вечер Кристина, Роберт и Хенрик останаха заедно до късно. Сестра ми може да е забелязала нещо… не, ако беше забелязала нещо, сигурно вече щеше да го е разказала на полицията. Или на нас. Ами ако е имало нещо… не нещо, а признаци… признаци, които са й убягнали; признаци, убягнали и на онзи умен или просто прикриващ посредствеността си с мълчание инспектор? Признаци, различими и разбираеми единствено за майката. Дума, израз, жест… Или някаква уговорка между Хенрик и Роберт, която би излязла наяве в откровен разговор между две сестри, сплотени от общо нещастие? Защо не?“
Ева реши да говори с Кристина. Все отнякъде трябваше да започне, а най-добре — от най-непосредственото и най-естественото.
Отношенията между нея и сестра й от години не бяха нито непосредствени, нито естествени, но Ева пренебрегна този факт в името на каузата си.
За двайсет минути резервира билет за влака и хотелска стая за три нощувки в Стокхолм. Влакът потегляше още същия следобед. Ако бе помолила Кристина и Якоб да отседне у тях, нямаше да й откажат, разбира се, но тя не искаше да притиска сестра си, а да намери път към нея съвсем внимателно. Още от малки двете сестри се чувстваха разделени от сериозни несъответствия в характерите. Ева реши да използва сегашната възможност за помирение, но да не прекалява с демонстрирането на близост. Предпазливостта е много важна. Не се обади да предупреди сестра си за идването си в Стокхолм. Ще й звънне утре от хотела. Ева не искаше да дава време на Кристина да обмисли внимателно думите си и да ги формулира наум. Когато над паметта се окаже прекалено силен натиск, беглите спомени се капсулират и стават недостъпни.
„Най-после — въздъхна Ева Хермансон Грунт и се пъхна под душа. — Най-после някакво раздвижване.“
Вътрешният й глас й подсказваше, че от това пътуване няма да излезе нищо хубаво. С Кристина от деца не можеха да общуват. Избягваха се като олио и вода. Ева го осъзнаваше, но не искаше да мисли за това. Остана глуха за предупрежденията на вътрешния си глас. Намеренията, с които тръгваше на път, си струваха усилията. Две сестри, каквито и разногласия да ги делят, все ще намерят път една към друга в миг на житейско изпитание. Тежките найлонови торби спряха да се люлеят в мрачната вътрешност на тялото й. Ева напъха най-необходимото в една пътна чанта и написа бележка на Лейф и на Кристофер.
Изобщо не им обясни с каква цел тръгва. Те и без друго нямаше да я разберат. Само им съобщи, че заминава за Стокхолм при сестра си.
Когато стана време да тръгне към гарата, навън заваля благословен есенен дъжд. Извика си такси и излезе с усещането, че повече няма да се върне.
Около час след разговора с Ева Хермансон Грунт инспектор Барбароти влезе в кафенето на участъка да изпие две чаши кафе и да се отдаде на размисли за живота. След четириседмична почивка за трети ден ходеше на работа. Не си спомняше някога да му е било толкова трудно да се върне към служебните си задължения след отпуск, а вече му възложиха няколко нови случая, сред които и следния: собственик на пицария от турски произход, комуто дошло до гуша от тормоза на банда млади шовинисти, пребил един от тях, деветнайсетгодишен хлапак, с железен стик за голф. Нанесъл му два смъртоносни удара във всяко слепоочие. Доколкото Гунар разбра, турчинът смятал да пледира за убийство при неизбежна самоотбрана.
— Защо му е трябвало да удря момчето два пъти? И един удар би бил достатъчен — отбеляза Ева Бакман. — Вторият ще му донесе още шест години. И все пак е хубаво, че имигрантите започнаха да играят голф. Това е най-прекият път към шведското капиталистическо общество.
Гунар Барбароти никога не бе държал стик за голф, но разгледа петнайсет снимки на строшения череп на младежа и вече не знаеше какво да мисли.
Жегата го мореше все повече. Мина средата на август, а слънцето нажежаваше въздуха като включена на максимална мощност ютия. Някак си му се струваше неестествено да работи. През първите две седмици от отпуска си Барбароти заведе трите си деца в специално наета вила в селцето Фискебекскил, а вторите две прекара в Гърция, в Кавала и на остров Тасос. Там цареше още по-силна жега, но искрящосиньото море и жена на име Мариан изцяло засенчиха дискомфорта от високите температури. Барбароти се запозна с въпросната Мариан в една таверна още на втората вечер след пристигането си. Тя бягаше от разбита връзка с учител по физика-циклофреник — или поне така твърдеше. Гунар Барбароти се остави поне веднъж да действа импулсивно. Шест дни по-късно се сбогуваха на летището в Солун с уговорката да не се чуват по телефона един месец, за да разберат какво изпитват.
В Шумлинге нямаше море. Нямаше я и Мариан. Затова пък имаше комисар Асюнандер, и то в отвратително настроение — най-вероятно, защото изкуствените му зъби се отлепяха в жегата. Да, през тези безсрамно горещи августовски дни Асюнандер изглеждаше още по-ядосан и разгневен от обикновено. Говореше се, че докато бил в отпуск, кучката му родила четири мъртви палета, но никой не смееше да го попита дали е така.
— Хермансон ли! — просъска той и забели очи, когато Гунар Барбароти отвори дума за случая. — Нито минута повече! Само ако намериш тяло! Или две! Пренареди си приоритетите или си сменяй работата! Бюро „Изгубени вещи“ се нуждае от попълнения.
— Исках само да попитам дали в мое отсъствие има някакво развитие по случая — уточни Барбароти.
— Станаха достатъчно престъпления, та да се забиеш в почти затв… затворен случай! Пожари в две училища, четири неразкрити изнасилвания, осем поб… побоя, обир на градински център и убийство на младеж със стик за голф!
— Благодаря за информацията. Разбрах.
„Защо му е на някого да ограбва градински център? — запита се наум Барбароти, докато слизаше с асансьора. — Нима парите в банките са свършили? Осем месеца не са ли твърде кратък период за прекратяване на разследване по случай с изчезването на двама души?“
Но случаят „Хермансон-Грунт“ се беше закучил здраво. Барбароти предпочете да си купи канелена кифличка вместо сладкиш от ронливо тесто с марципанов пълнеж и почти веднага съжали за избора си. След дълго мислене — за случая, не за кифличката, която незнайно как се вклини в потока на съзнанието му, — Барбароти стигна до извода (вентилацията в столовата май не работеше, защото въздухът беше нажежен като в сауна), че изчезването на двамата мъже напомня неразгадаема главоблъсканица. В прогимназията Барбароти имаше учител, който обожаваше да задава на учениците гатанки — обикновено в петък следобед, за да имат на разположение събота и неделя за размисъл. Доколкото си спомняше Гунар, никой никога не успя да намери решение на тези остроумни задачи и всеки понеделник учителят — май се казваше Клевефел — поднасяше на учениците изключително елегантно обяснение за отговора на поставения ребус. Учениците, естествено, невинаги успяваха да схванат идеята.
Сега Барбароти се бе изправил пред подобна главоблъсканица: двама души — вуйчо и племенник — се събират заедно с роднини няколко дни преди Коледа, за да отпразнуват рожден ден. През първата нощ от престоя им изчезва вуйчото. А през втората — племенникът. Обяснете!
„Дявол да го вземе — изруга наум Барбароти, избърса потта от челото си и отхапа от канелената кифличка. — Асюнандер е прав. Няма никакъв смисъл да губим още време в опити да разнищим този случай. Досега не съм участвал в разследване, в което да са вложени толкова много усилия, без да дадат резултат. Какво… Какво скърца така между зъбите ми? Нищо чудно в тестото да има пластмаса.“
Кой знае защо — това подозрение хвърли мост към бившата му съпруга Хелена. При нея се случиха доста неща. Когато Барбароти отиде да вземе децата преди пътуването за вилата във Фискебекскил, тя му съобщи две важни новини. Първо, намерила си нов приятел. Второ, канела се да се премести при него в Копенхаген. Той работел там като инструктор по йога. Хелена все още не била намерила удобен случай да каже на момчетата — Ларш и Мартин — за предстоящата промяна и накара Гунар да й обещае, че засега няма да засяга темата пред тях.
Гунар удържа на думата си, а и самият той не знаеше почти нищо за преместването. Навярно багажът вече пътуваше към Копенхаген. „Момчета, момчета — мислеше си той, — какво ще стане с вас? Дали след пет години ще ми говорите на датски?“
Барбароти отхапа още една хапка от „пластмасовата“ кифличка. Накъде отива светът, ако синовете и бащите започнат да разговарят на различни езици?
Затрудни се да прецени защо го връхлетя подобна мисъл. Вероятно беше само предразсъдък? В много семейства подобна промяна навярно се смяташе за напълно нормална. Стори му се лоша идея да размишлява по такива въпроси в трийсетградусовата жега в столовата. Стана да си вземе втора чаша кафе и вода. През вратата влетя Бакман.
— Ето къде си бил! — възкликна тя и сложи ръце на кръста си. — Току-що ни съобщиха за две тела, намерени във фризер. Идваш ли?
След половинсекунден размисъл Барбароти кимна. Реши да остави житейските проблеми за друг път. В такъв горещ ден предложението за фризера му прозвуча доста примамливо.
Ева едва устоя на желанието да слезе от влака в Упсала. В крайна сметка продължи към Стокхолм. Срещу нея в купето седна млада двойка: и двамата късо подстригани, тъмнокоси, с очила, явно студенти. Веднага след като се настаниха, младежите извадиха изпитни конспекти и започнаха да четат, да си мърморят под нос и да подчертават. Докато ги наблюдаваше крадешком, Ева си представи, че са състуденти на Хенрик. Е, неговият семестър реално още не бе започнал, но все пак… Отпусна клепачи и се опита да извика образа на сина си, за да го види през очите си на майка. Ала не стана, както й се искаше. Хенрик се мерна за малко, но после веднага изчезна. Ева отново се помъчи да го повика и той се върна, ала само за една-единствена, мимолетна секунда. Напоследък синът й не се задържаше дълго пред очите й. Непрекъснато й се изплъзваше, бе станал неуловим. „Нима започвам да забравям собственото си дете? — ужаси се Ева. — Защо не останеш още малко при мен, Хенрик? Защо ми изглеждаш реален само разчленен в найлонови торби?“ По тялото й преминаха ледени тръпки и тя осъзна колко по-рано трябваше да предприеме това пътуване. Без съмнение.
Обади се на Лейф по мобилния, но говориха едва половин минута. После обхватът се изгуби. Лейф не звучеше изненадан от решението й; впрочем той много рядко се изненадваше. Увери я, че двамата с Кристофер са добре, и я попита колко ще остане в Стокхолм.
— Няколко дни — отговори тя. Линията прекъсна и Ева не беше сигурна дали съпругът й чу последните й думи.
„Ако иска да разбере, ще ми се обади пак“ — заключи тя.
Влакът имаше престой в Книвста. Неочаквано си спомни, че преди години замества учителка в едно тамошно училище; беше по време на втория — или четвъртия? — й семестър в Медицинската академия. Взе си предварително един изпит и използва свободното време да изкара малко пари. Наеха я да замества учителката по математика и биология. Най-яркият й спомен оттогава, загнездил се в съзнанието й, беше застрашителното множество от враждебни тийнейджъри и усещането, че е оставена на произвола на сили извън нейния контрол. Учебните часове й причиняваха огромно напрежение и след като приключи ангажимента си към училището — ставаше дума за не повече от осем-десет дни, — се почувства залята от вълна на благодарност, задето не бе тръгнала по стъпките на баща си и не беше избрала преподавателската професия.
Тогава все пак беше само двайсет или двайсет и една годишна — едва пет години по-възрастна от най-големите си ученици.
Сама не знаеше защо изведнъж й хрумна, че училището се намира някъде там, в селцето. Класните стаи, където бе преподавала, учителската стая с дървени мебели, протрити кожени канапета и полумъртви, прашасали растения в саксии, учителите или поне по-младите от тях — всичко това продължаваше да съществува и е продължавало да съществува през цялото изминало време, през всичките тези дни и часове, докато тя изцяло бе обсебена от мисълта за семейството и кариерата си… По някаква причина тази мисъл ужаси Ева до краен предел и я накара да изпита срам. Ала тя си представи как слиза от влака, намира училището и влиза вътре; ако успее да намери пътя до класната стая с големия теч на тавана и с неописуемо грозните, плътни зелени завеси, животът й ще тръгне по друг коловоз и тя ще се сдобие с възможността да се върне в средата на осемдесетте, преди двайсет години, в далечната 1985-а, когато месец след като замества, се запозна с Лейф Грунт. Тогава още не бе родила децата си, не бе поела по пътя, който неизбежно щеше да я доведе до кошмарните събития на четирийсетата й годишнина… Ала ако сега скочи от влака и хукне към селцето Книвста, времето ще се завърти около оста си като лентата на Мьобиус и Ева ще се сдобие с шанс да започне живота си отначало и да го насочи в правилната посока, в посока, която няма да доведе до загубата на обичания й син, и той няма да увисне в мрачните й вътрешности, натъпкан в две зелено-бели…
„Мислите ми съвсем полудяват — сепна се тя, щом влакът потегли рязко. — Има нещо много сбъркано в главата ми. Сякаш всякакви идеи и представи спокойно получават достъп до съзнанието ми. Трябва да поставя бариера, да спра цялата тази лудост. Трябва… вече не познавам собственото си съзнание, а какво… какво остава тогава от моето „аз“? Кой е човекът, който не познава кое?“
За да се измъкне от мъчителното състояние, Ева взе списанието, забравено на съседната седалка, и започна да го прелиства. Не прочете обаче и ред. Остана вглъбена във вътрешния си свят, изпълнен с ужас, и се обърна към Бога, в когото не вярваше.
„Помогни ми, Боже. Не ме оставяй да полудея. Нека поне разговорът със сестра ми да се превърне в крачка в правилната посока. Не ме наказвай повече за високомерието ми.“ През последните дни тази мисъл упорито се промъкваше в съзнанието й. Високомерието й. Непрекъснато се питаше дали загубата на Хенрик — или отсъствието му — не представлява доказателство за погрешната наредба на житейските й приоритети. Била е егоистка, предпочела е да се отдаде на кариерата, вместо на семейството си; дори не е преосмислила кое е по-важното. Медицинското й образование и интелектът безпогрешно й диктуваха да игнорира тези натрапчиви мисли, нормални за положението, в което се намира, но в глъбините на сърцето си Ева усещаше случващото се като уравнение, което доказва безпогрешността си с всеки изминал ден. Ето така изглеждаше равносметката на нейния живот. Получила си бе наказанието, задето години наред занемаряваше родителските си задължения.
Малко след седем и половина се настани в хотел „Терминус“ срещу Централната гара. Стаята й се намираше на петия етаж. Оттам се откриваше изглед над всички коловози, над кметството и остров Кунгсхолмен, над езера, мостове и сгради, чиито имена не знаеше. „Защо не се преместя в Стокхолм? — хрумна й изведнъж. — Ако не открия сина си, какво ми пречи да зарежа всичко, да си намеря работа в някоя столична болница и да потъна в пълна анонимност?“
Ева дръпна завесите пред прозорците, обърна се с лице към вътрешността на стаята и стисна зъби, за да не се разплаче. „Какъв смисъл има да си правя такива илюзии? Защо се заблуждавам, че животът ще продължи? Как допускам, че Кристина ще ми каже нещо ново за сина ми? Защо изобщо се надявам?“
В минибара намери две малки бутилки уиски. „По-добре от нищо“ — заключи Ева и отвъртя капачката на едната.
Окуражена от изпития алкохол, двайсет минути по-късно се обади на сестра си. Разказа й, че от известно време е в болнични, но не усеща подобрение. Кристина явно не знаеше нищо по въпроса, но коментарът й прозвуча повече от лаконично: състоянието на Ева било нормално с оглед на обстоятелствата или нещо подобно в този тривиален дух. Ева й съобщи, че се намира в Стокхолм за няколко дни и я помоли да се видят и да поговорят.
— За какво? — попита Кристина.
— За Роберт и Хенрик.
— И какъв е смисълът?
Усети, че се задушава. Сякаш кислородът в тясната стая свърши само за секунда.
— Ами нали… нали ти поговори с Хенрик през онези дни — едва се изтръгна от гърлото й. — Винаги сте били близки. Не ми излиза от ума, че може да е споделил нещо с теб.
Кристина не отговори веднага.
— Не — отрече тя след няколко секунди. — Нищо не е споделял. Ако беше, да не мислиш, че щях да мълча толкова време? Какви са тези фантасмагории? Ела утре следобед да пийнем по чаша чай и да поговорим. Между един и три е най-удобно, тогава Якоб и Келвин ги няма. Но не очаквай да ти кажа нещо ново.
Ева й благодари — все едно Кристина й бе оказала невиждано благоволение — и затвори. За няколко минути я обзе колебание. Включи телевизора да изгледа новините. Усещаше как се смалява. Изключи телевизора, взе си душ и си легна. Часът беше едва девет и половина. Изгаси осветлението и си пое дълбоко въздух — пет последователни вдишвания. Това упражнение й помагаше да се отърси от тревогите и неприятностите, сполетели я в ежедневието.
Ала сънят отказваше да я споходи. Вместо него се появи спомен. Изкристализира от мрака — в душата и в стаята й — и сякаш някой й го изпрати, за да излекува мъката й.
Лято преди няколко години; момчетата трябва да са били на дванайсет и на седем. С Лейф наеха къща на полуостров Ютландия за цялото лято. Всъщност Ева уреди въпроса: неин колега от болницата — собственикът — замина да провежда научни изследвания в САЩ и им предостави вилата си. Лейф и момчетата заминаха още след края на учебната година, а тя щеше да отиде чак през втората седмица на юли. Реши обаче да прескочи за четири-пет дни и в средата на юни.
Кристина замина заедно с Лейф и децата, за да помага. Съпругът на Ева и синовете й не се нуждаеха от помощта й, по-скоро Кристина имаше нужда от малко по-улегнал живот. След поредния си неуспешен опит на любовния фронт — тогава Якоб Вилниус още не се бе появил — беше останала и без жилище.
И така, за да бъде със семейството си през тези четири-пет дни, Ева шофира сама по целия път от Сундсвал, качи се на нощния ферибот през протока Скагерак и пристигна рано сутринта. Къщата, сгушена между дюните, се намираше в долната част на крайбрежието, на север от Сьондерборг. Понеже Ева знаеше къщата само от описанието на колегата си и от разказа на Лейф по телефона, отне й време, докато се ориентира. Обиколи почти всички стаи в голямата вила, качва се и слиза по стълбища и накрая откри цялото семейство, заспало в гигантско двойно легло под широк тавански прозорец на най-горния етаж. Момчетата лежаха между Лейф и Кристина. Нещо в цялата картина прониза Ева. Четиримата спяха, обърнати в една посока, все едно са лъжички в кухненско чекмедже. Одеялото беше скупчено в краката им. Ева се втренчи в спящите тела. Двете момчета — по шорти, мъжът й — в пижама, а Кристина — по бикини и тениска. От начина, по който всеки докосваше предния съвсем леко, насън, лъхаше дълбока хармония и спокойствие. В гърлото на Ева заседна буца. Така заспали, четиримата представляваха класически образец на семейна идилия.
Ева усещаше как преглъща все по-трудно и въпросите, колкото и да се мъчеше да ги задуши, неумолимо изплуваха: защо и аз не съм там? Как така двамата с Лейф никога не сме спали така с момчетата? Защо стоя тук?
Или по-точно: защо аз стоя тук?
Не ги събуди. Промъкна се по стълбите, намери си легло в друга стая и се сви под някакво одеяло. След четири часа Лейф я събуди с чаша кафе и закуска. Огледа учудено зачервените й очи и я попита да не е получила алергична реакция.
— Да, май съм алергична към полени. Докато пътувах насам, изхабих цял пакет носни кърпички.
Не, този спомен определено не й подейства лековито.
Жената беше дребна и червендалеста.
Гунар Барбароти веднага направи асоциация със състезателка по маратон: слаба като вейка, без грам излишни мазнини по тялото, тя седеше изправена на стола с преплетени пръсти. Зелените й очи гледаха внимателно и зорко.
„Около трийсет и пет годишна — прецени той. — Волева жена, явно преживяла не едно изпитание.“
Кимна й, тя стана и се ръкуваха. Първо с него, после с Ева Бакман. Аспирант Тилгрен затвори вратата след тях.
— Нека като начало да се представите съвсем накратко — предложи криминалният инспектор. — Аз съм Гунар Барбароти, а това е колежката ми Ева Бакман.
Седнаха. Инспектор Бакман включи диктофона и обясни правилата на разпита. Направи знак на жената да говори.
— Казвам се Линда Ериксон. Живея в Гьотеборг.
Ева Бакман даде знак с вдигнат палец, че диктофонът записва успешно.
— Работя като рехабилитаторка в Салгренската болница. На трийсет и четири години съм, омъжена, с две деца… достатъчно ли е?
— Да — потвърди Гунар Барбароти. — Ще кажете ли защо сте тук?
Тя се прокашля и подхвана:
— Дойдох, защото имам сестра… или по-точно имах сестра на име Йейн… по баща Андершон, но си смени фамилията на Алмгрен, когато се омъжи. Не знам как да… хррм — пак се прокашля тя. — Извинете.
— Пийнете си малко вода.
— Благодаря.
Наля си в чашата и отпи. Въздъхна и пак сплете пръсти.
— Сестра ми Йейн почина преди няколко седмици. Блъсна я автобус в Осло… Нямам представа… нямам представа какво е правила там. От няколко години живееше в Шумлинге. Имаше… известни здравословни проблеми.
— Какви проблеми? — попита Барбароти.
— Личностно разстройство, както го наричат лекарите. Така е от години.
— На колко години беше сестра ви? — включи се Ева Бакман.
— На трийсет и шест. Две години по-голяма от мен. Не знам откъде да започна. Историята е дълга.
— Заникъде не бързаме — увери я Гунар Барбароти. — Защо не започнете от самото начало?
Линда Ериксон кимна и отпи от водата.
— Добре. Може да се каже, че съм израснала в проблемно семейство.
Опита се да се усмихне, все едно искаше извинение, задето изобщо се е появила на този свят. Тази наглед крехка, ала явно силна по характер жена събуди симпатия в душата на Барбароти и той, без да си дава сметка, реши да приема думите й с доверие.
— Дойдох да ви съобщя за случай, който надминава всякакви представи… И така, в семейството бяхме три деца, аз съм най-малка. От няколко години майка ни е в психиатрична клиника, а брат ми Хенри — най-големият от нас — излежава присъда в затвора. Остават му още поне две години зад решетките. А сега и Йейн… Никога не съм виждала баща си, а бащата на Хенри и Йейн — те са от друг мъж — почина. Така че не са ми същински брат и сестра. Баща ми бил англичанин… не знам дали е истина, но така твърди майка.
— Но сте израснали заедно? — вметна Ева Бакман. — С Хенри и Йейн?
— Да, горе-долу.
— Къде?
— Къде ли не. През първите петнайсет години от живота си живях на десет различни места — призна Линда Ериксон със смутена усмивка. — Впрочем две години прекарахме в Шумлинге. Хенри — той е по-голям от мен с осем години — избяга от къщи още съвсем малък. Но ние двете с Йейн… израснахме като сестри. Нямахме на кого да разчитаме, освен една на друга.
— Нека се съсредоточим върху Йейн — предложи Барбароти. — Когато пораснахте, продължихте ли да поддържате приятелски отношения с нея?
— Не, за съжаление — поклати глава Линда. — Не се получи. Да поддържаш отношения с Йейн, означава да се държиш за удавник, който те тегли към дъното.
— Защо?
— Защото Йейн си беше такава. Още в прогимназията започна да взема наркотици… всякакви наркотици. Непрекъснато беше обсебена от себе си и от собствените си проблеми — това е част от клиничната картина. От осемнайсетгодишна я прехвърлят от една институция в друга. Оттогава започнахме да се чуваме все по-рядко. В крайна сметка единият лечебен курс май даде резултат и тя успя да се измъкне от дрогата, намери си мъж… Тук му е мястото да отбележа, че майка също имаше залитания в тази посока. На седемнайсет години се махнах от къщи. Социалните и училищният психолог се погрижиха да ми намерят отделно жилище.
— А Йейн?
— Тя се събра да живее с Йермунд. Ожениха се, родиха им се две деца. Преместиха се в Калмар. Мислех, че са добре, но няколко години след сватбата им отидох на гости и разбрах колко съм се лъгала. Нито Йейн, нито Йермунд си бяха намерили свястна работа. Зет ми също е излекувал се наркоман; двамата членуваха в някаква секта със странни ритуали. Половин година след посещението ми в Калмар разбрах, че бракът им се е разпаднал. След сцена на ревност Йейн се опитала да убие и мъжа си, и децата и в крайна сметка я хоспитализирали принудително в психиатрична клиника и й отнели правото да вижда децата си.
— А мъжът й е получил попечителството над тях, така ли?
— Да. Явно са го сметнали за способен да се грижи за децата. Не знам… после станаха такива разправии… вероятно главно по вина на Йейн.
— А по времето, за което разказвате, вие чувахте ли се с нея или с племенниците си?
— Много рядко. Получавах информация от майка. Нямам представа доколко нейните думи са отговаряли на истината. Така или иначе, Йермунд отиде да живее в чужбина с децата преди… вече трябва да има две години. Йейн така и не успя да разбере къде живеят. Непрекъснато влизаше и излизаше от разни лечебни заведения, но преди година я пуснаха, беше си стъпила на краката. Водеше се в болничен, разбира се. Доколкото знам… доколкото знаех, се справяла някак си. Изобщо не подозирах за… това тук.
Разпери ръце с искрено съжаление, все едно случилото се е станало по нейна вина, все едно нейната безотговорност е довела до нещастието.
— Кога за последно чухте сестра си? — попита Барбароти.
— Не съм я виждала от година, а последно говорихме… през март.
— За какво говорихте?
— Поиска ми пари назаем. Отказах и тя затръшна слушалката.
— Кога научихте за смъртта й?
— Още същия ден. Обадиха ми се от болницата в Осло. Явно са намерили номера ми в портмонето й.
— На 25 юли, така ли?
— Да. С мъжа ми тъкмо се бяхме върнали от двуседмична почивка в Германия. Съпругът ми е родом оттам.
— Продължете, моля.
— Заех се с подробностите около погребението. Заминах за Осло да разпозная тялото. Обадих се в една траурна агенция, заех се с изготвянето на данъчна декларация за имуществото на сестра ми… Изобщо не поисках помощ от брат ми и майка ми… но те все пак дойдоха на погребението. Трима опечалени, двамата надзиратели от затвора и една болногледачка. Само си представете.
— Кога се състоя траурната церемония?
— На 4 август.
— Тук, в Шумлинге ли?
— Да. Йейн през последните години живя тук.
— А после?
— После дойде ред да се погрижа за апартамента й. Успях да издействам от хазяина да ми вземе пари само за половин месец, ако изнеса багажа на сестра ми до 15-и. В понеделник дойдох и започнах да разчиствам…
— Жилището се намира на улица „Фабрична“ 26, нали? — попита Ева Бакман, след като хвърли поглед в бележника си.
— Да. За почистването предвидих три дни. Йейн нямаше много вещи, но исках да разполагам с достатъчно време. Свързах се с една транспортна фирма. Дойдоха, натовариха вещите й и ги пренесоха до разни институции или направо на сметището… Йейн е моя сестра, но просто не намерих сили да се ровя в разнебитения й живот. А и тя не бе запазила никакви предмети със сантиментална стойност. Не намерих нито един албум със снимки.
— А бившият й мъж и децата?
— Разговарях с полицията и с неколцина социални работници и стигнахме единодушно до извода да не ги безпокоим. Какъв смисъл има отново да им напомняме за Йейн? С риск да ви прозвучи цинично, но така преценихме.
— На колко години са децата?
— На десет и осем.
— Според мен сте взели правилно решение — отбеляза Барбароти. — Значи, заели сте се да разчиствате апартамента й и тогава…?
За миг Линда Ериксон стисна очи и си пое дълбоко въздух, за да събере сили. Слабичките й рамене под зелената памучна рокля се повдигаха бурно. Гунар Барбароти отново усети прилив на възхищение към тази жена. Животът й бе започнал от дъното, но тя се бе справила. Гунар и Ева се спогледаха и той разбра, че колежката му споделя неговото мнение.
— Първо се заех със стаите, оставих кухнята за най-накрая. Това се случи вчера сутринта и… чак когато започнах да вадя пакетите от фризера, видях… пръсти. Извинете ме…
По слабичкото й тяло премина тръпка и Барбароти нямаше да се учуди, ако тя повърнеше върху масата. Ала Линда се овладя. Тръсна глава и пи малко вода. Ева Бакман хвана ръката й.
— Благодаря. Извинете ме, просто още съм малко шокирана. Почувствах се ужасно, когато видях какво има в онзи найлонов плик…
Гунар Барбароти изчака търпеливо Линда да продължи и направи знак на колежката си също да не се обажда.
— Вътре имаше ръка, отрязана до лакътя. Намерих я в найлонов плик за хранителни стоки. Гледах я като парализирана в продължение на десетина минути. Бях започнала да изпразвам пликовете от фризера в найлонов чувал, който възнамерявах да изхвърля, и ако тези пръсти не се бяха появили, вероятно изобщо нямаше да забележа какво изхвърлям… После отворих още един плик. Първо не разбрах какво има вътре, но после разпознах част от тазова кост.
Млъкна. Изминаха няколко секунди.
— На мъж? — попита Ева Бакман.
— Да, на мъж.
Някакво движение навън привлече вниманието на Барбароти. И той леко обърна глава. Оказа се сврака, кацнала върху перваза. „Защо си кацнала там? — запита се инспекторът. — Какво си: вестоносец на Дявола?"
Защото Гунар Барбароти не таеше никакви съмнения в съществуването на Дявола. Под въпрос поставяше само съществуването на Господ.
— Хрм — прокашля се Ева Бакман. — Какво направихте после? Вероятно сте изпаднали в шок.
— И то в ужасен шок — призна Линда Ериксон. — Първо се втурнах в тоалетната да повърна, после се окопитих и се обадих в полицията. А след това, докато чаках да дойдат, отворих още един плик от фризера… сама не знам защо го направих… сигурно защото съм подозирала какво се крие вътре и несъзнателно съм искала да проверя дали съмненията ми ще се потвърдят. Така де… оказа се глава. Пак хукнах към тоалетната да повръщам. Останах там до идването на полицията.
Гунар Барбароти се поизправи на стола.
— И сте останали в апартамента, докато полицаите извадят всички пакети от фризера, така ли?
— Изчаках в една от стаите заедно с една полицайка.
— И сте разбрали, че става дума за две тела?
— Да.
— Които сестра ви — по някаква причина — е съхранявала във фризера си.
— Да.
— Имате ли представа защо?
— Не.
— А предположения чии са телата?
— Не.
— Видяхте ли ги?
— Да. Полицаите ме попитаха дали съм в състояние да огледам главите и аз се съгласих…
— И?
— Не ги познавам. Бяха сериозно обезобразени, но личеше, че са двама мъже.
— Разбирам.
Гунар Барбароти погледна към перваза. Свраката явно бе задоволила любопитството си, защото размаха криле и отлетя. И инспекторът се чувстваше като птицата: чул бе достатъчно. Прииска му се и той да има криле. Ева Бакман се наведе напред и отново хвана ръката на Линда Ериксон.
— Сестра ви проявявала ли е склонност към насилие през живота си?
Линда се двоумеше какво да отговори. Двамата инспектори се отказаха да я притискат.
— Не знам какво да ви отговоря — призна накрая тя. — Както вече споменах, Йейн се опита да убие семейството си и според мен…
— Да?
— … според мен тя без съмнение беше сериозно болна. Изобщо не биваше да я пускат… заради нея самата и заради околните. Но и вие вероятно сте забелязали как се грижи здравеопазването за психичноболните. Оставете лудите да скитат по улиците — това е основният им принцип. Може да причиняват неприятности, но поне няма да живеят дълго. Така лудите излизат по-евтино на държавата.
Макар да споделяше почти изцяло мнението на Линда и да знаеше, че Ева Бакман също не одобрява тази политика, инспектор Барбароти предпочете да не се впуска в излишни коментари.
— Положението е такова — каза неутрално той. — Много неща би следвало да се променят… говоря за здравеопазването в страната. Но сега е важно да се съсредоточим върху случилото се тук. Вероятно ще се наложи да говорим с вас още няколко пъти. Къде да ви търсим?
Линда Ериксон се разплака. Ева Бакман й подаде няколко пласта носни кърпички. Линда се изсекна и си избърса очите.
— Искам да се прибера при семейството си в Гьотеборг — прошепна тя. — Ако не възразявате.
Барбароти и Бакман се спогледаха. Ева му даде знак с вдигнат палец.
— Приберете се — кимна Гунар. — Имаме адреса и телефонния ви номер. Утре ще се свържем с вас. С какво ще пътувате за Гьотеборг?
— Ще се обадя на мъжа ми да дойде да ме вземе. Ще пристигне за един час… А за още един ще се приберем.
Барбароти и Бакман кимнаха.
— Ако желаете, полегнете в съседната стая — предложи Ева.
— Благодаря.
Линда Ериксон тръгна след полицайката.
„Бедничката — съжали я Барбароти. — Ако бе започнала с кухнята, нямаше изобщо да й се наложи да чисти останалите стаи.“
— Какво ще кажеш? — попита Ева Бакман половин час по-късно и се отпусна в креслото за посетители в кабинета на Барбароти.
— А ти?
— Истинска трагедия.
— Дали ги е нарязала в кухнята?
— Според Вилхелмсон — в банята. Открил ясни следи.
— Във ваната ли?
— По-скоро директно върху плочките. Сестрата на Йейн беше излъскала банята, а вероятно самата Йейн — също, но кръвта си е кръв.
— Колко време е минало?
— Трудно е да се каже. Определено обаче не е било вчера.
— Единият е идентифициран със сигурност, така ли?
— Нали го видя?
Барбароти кимна. Лицето наистина бе изгубило някогашния си вид вследствие от ударите, но почти не остана съмнение чия е главата: на Роберт Хермансон, изчезнал на 20 декември миналата година. Оттогава бяха изминали близо осем месеца.
— Но ти все още не искаш да питаме Линда Ериксон дали е чувала за евентуално познанство, така ли? — осведоми се Ева Бакман.
— Между сестра й и семейство Хермансон ли?
— Да.
— Не, не искам. Предпочитам да изчакаме окончателното потвърждение, че единият е Роберт. Ако това стане преди тръгването й, ще й задам няколко въпроса. А другият?
Ева Бакман сви рамене.
— След няколко часа ще разберем кой е. Нямам никаква представа. Може да е Хенрик Грунт, може да е някой друг. Според Вилхелмсон процесът на разложение е настъпил по-отдавна. Главата е силно засегната. Явно тялото е престояло няколко дни, преди Йейн да го опакова и да го пъхне във фризера.
Инспектор Барбароти се облегна назад и преплете пръсти на тила си. Изведнъж го налегна ужасна умора и безсилие. Пое си дълбоко въздух, за да подобри притока на кислород към мозъка.
— Ако второто тяло не е на Хенрик Грунт — подзе той тихо и с почти маниакална прецизност, — значи, някой друг нещастник е имал удоволствието да бъде умъртвен и разчленен от малката ни приятелка Йейн Алмгрен. Това ли ми казваш?
— Не аз, ти го казваш — уточни Ева Бакман с горе-долу същата интонация. — Но за едно нещо си прав: тялото или е на Хенрик Грунт, или не е негово. Във втория случай въпросителната около случая с изчезването му остава.
Гунар Барбароти погледна часовника със замислен вид. Бергман започна да съставя списък на хората, с които трябва да говорим: съседи, социални работници, терапевти и така нататък.
— А съпругът й?
— И той е в списъка. Само дето не знаем къде живее. И майка й, и брат й са в списъка. Преди час Бергман изреди цели петдесет и две имена. Колкото картите в едно тесте. Питам се…
— Да?
— Питам се дали да не изпием по бира, преди да продължим. Какво ще кажеш? Днес се очертава дълъг работен ден.
— Студена бира преди войната — въздъхна Ева Бакман. — Идеята си я бива. Ще се обадя вкъщи да предупредя, че ще закъснея.
— Добре. Аз също ще звънна на Сара.
Ева Бакман стана, но вместо да излезе, застана до прозореца и се загледа навън с блуждаещ поглед. После прикова сините си очи в колегата си.
— Знаеш ли какво мисля, Гунар?
Барбароти разпери ръце в неведение.
— Мисля, че всичко това е ужасно сбъркано. Представи си само какви заглавия ще избълват вестниците, като научат какво е станало. Участник в телевизионно риалити, намерен във фризер! Нарязан на парчета и пакетиран в найлонови торби! По дяволите, Гунар, трябваше да послушам съветите на близките си, да поема магазина за обувки на татко и да се омъжа за Ройне Валтин.
— Кой, за бога, е Ройне Валтин?
— Не съм ли ти разказвала за него?
— Не.
— Държи верига магазини за обувки в Бурос и Венершборг. Ако се бяхме чифтосали, щяхме да наложим монопол. В интерес на истината той дори ми предложи брак.
— Да не би с Виле да имате проблеми?
— Нищо подобно. Всичко е в границите на нормалното.
— Обади му се да му кажеш, че ще работиш до късно. Поне хокейният мач ще ти се размине.
Ева Бакман кимна и излезе. Гунар Барбароти постоя още малко с крака върху бюрото и се замисли дали да не отправи към Бог поредната си молитва. Ала не му хрумнаха нито точните думи, нито как да оцени шансовете за успех на молитвата си. Засега Господ си бе осигурил актив от няколко положителни точки най-вече заради Мариан и Гърция. По време на почивката Бог сериозно бе затвърдил позициите си. Горе-долу оттогава Барбароти започна да чува глас, който от време на време му повтаряше подкупващата истина колко по-лесно се живее в свят, където те закриля благосклонна към теб висша сила, и колко неприятно е за тази висша сила някой непрекъснато да оспорва съществуването й.
Доволен от направения, макар и елементарен анализ, Барбароти звънна вкъщи на дъщеря си. Сара не вдигна, но той й остави съобщение на секретаря, че ще работи до късно.
Умишлено пропусна да спомене пъзела с дълбоко замразените части от човешки тела, защото беше добър и грижовен баща.
Ева Хермансон Грунт слезе от метрото на станция „Скугсширкогорден“ — „Горското гробище“. Мина през подлеза под улица „Нюнесвеген“ според указанията, които получи, и се озова в квартал „Гамла Еншеде“. Досега не бе посещавала дома на сестра си и остана изненадана от изисканото място. Лейф и момчетата идваха тук преди няколко години, но тогава Ева имаше работа и не успя да дойде с тях. Сигурно пак някой неин колега се бе разболял — вече не си спомняше причината.
Старите дървени къщи й се сториха по-големи и очарователни, отколкото си ги бе представяла. При неволно сравнение с къщата й в Сундсвал Ева осъзна, че Кристина се намира на няколко нива над нея в социалната стълбица.
Но този извод й хрумна съвсем машинално. Нито се разтревожи, нито я загложди завист. След изчезването на Хенрик в душата на Ева не бе останало място за други скърби. Беше готова да прекара остатъка от земните си дни в двустаен апартамент в предградията, ако това бе достатъчно да върне сина й. Беше готова дори да съкрати живота си — защо не? — стига Хенрик да живееше.
Ала този тип уравнения просто не важаха в истинския живот.
Ева зави по улица „Мусерунвеген“. Дали да не купи цвете за сестра си? Май преди малко подмина цветарски магазин. На малкия площад. Спря, погледна си часовника — бе подранила — и се върна.
За няколко краткотрайни, страховити секунди забрави с каква цел идваше при Кристина.
— Благодаря — Кристина успя да придаде на гласа си искрено изненадана нотка. — Нямаше нужда. Никак не умея да гледам цветя в саксии.
— Това е орхидея. Нуждае се от поливане само веднъж месечно.
— Отлично. Значи, ще издържи поне месец.
— Съществували повече от три хиляди вида.
— Толкова много?
„Добре че купих цветето — окуражи се наум Ева. — Така поне в началото ще имаме тема за разговор.“
Кристина я поведе към остъклената веранда с изглед към градината. Вече бе сервирала кафе и сладкиш. Направи знак на Ева да седне в плетения стол. Не я разведе из къщата. Явно реши да си спести церемониите. Впрочем Ева и не очакваше друго. Чак когато Кристина наля кафе и двете отпиха, Ева забеляза, че сестра й е бременна. Коремът й още не бе нараснал видимо, но тя седеше с разкрачени крака и изправен гръб.
— Бебе ли чакаш?
Кристина кимна.
— Честито. В кой месец си?
— В третия.
„Не е само бременността — забеляза Ева. — Очите й изглеждат различно. Притеснена е. Стегнала е челюсти, все едно й е неприятно.“
Ева остана доста изненадана от способността си да наблюдава толкова задълбочено сестра си, защото мисълта за Хенрик не й даваше мира. „Ала явно сестрите разбират чувствата си само с поглед. Независимо дали искат, или не. Така ни е създала природата.“
От друга страна обаче, Кристина имаше не една причина да не се радва на посещението й. Ева си даваше сметка, че по-малката й сестра цял живот — и най-вече по време на юношеството си — е стояла в нейната сянка. Кристина поне успя да изгради добри отношения с децата й. Изчезването на Хенрик несъмнено я бе извадило от равновесие. Изчезването на Роберт — също. Двамата с Роберт се разбираха чудесно от малки, спомни си изведнъж Ева. А тя се бе отдалечила от тях. Сама издигна преграда и внимаваше да не я прекрачат. Докато се опитваше да поведе разговор със сестра си, тези неопровержими факти нахлуха в главата й и в гърлото й набъбна буца. „Стегни се — заповяда си тя с раздразнение и страх. — Намери начин да се вземеш в ръце. Само гледай да не ревнеш!“ Кристина, вероятно забелязала затруднението на сестра си по закона на споменатата сестринска интуиция, направи нещо необичайно. Ева не си спомняше да се е случвало преди. Кристина се наведе и я погали по ръката.
Съвсем обикновен жест, продължил едва секунда, но той свидетелстваше за… за нещо, което Ева не можеше да изрази с думи. Зави й се свят и тя стисна очи, за да се окопити. После се вгледа в Кристина и отново забеляза безпокойство в напрегнатите й черти; несигурност, несъвместима с опита да вдъхне кураж на сестра си. „Време е да започна да говоря — помисли си Ева. — Крайно време е да сложа край на това мълчание.“
— Всъщност сама не знам защо дойдох.
— Аз — още по-малко.
— Вероятно бездействието ме побърква.
— Никога не си можела да бездействаш.
Ева се прокашля. Буцата в гърлото й отказваше да се стопи.
— Не издържам, Кристина. Мислех, че с времето ще свикна, но не мога. Става все по-зле.
Кристина мълчеше и хапеше долната си устна, приковала поглед в една точка над главата на Ева.
— С всеки изминал ден положението се влошава. Трябва да науча какво се е случило с Хенрик.
— Не те разбирам — повдигна леко вежди Кристина.
— Кое не разбираш?
— Какъв е смисълът.
— Не знам какъв е смисълът, но чакането просто ме влудява.
— Влудява те?
— Да, точно така. Бездействието ме побърква. Трябва…
— Да?
— Трябва да е имало нещо през онези дни. Нещо, което… не съм забелязала.
— Какво имаш предвид?
— Той е решил да излезе през нощта.
— Явно да.
— Вероятно го е планирал предварително. А… понеже ти разговаря с него, кажи ми дали забеляза нещо необичайно.
— Не — отвърна Кристина, без да отмества поглед от въображаемата точка. — Нищо не съм забелязала. Повтарям го за стотен път.
— Знам, знам. Но сега помисли от дистанцията на времето. Наистина ли не ти хрумва нищо?
— Не.
— Не може да не…
— Мила Ева, да не мислиш, че не съм се питала същото? Откакто Хенрик и Роберт изчезнаха, не спирам да си задавам въпроси. Ден и нощ.
— Разбирам. За какво си говорихте?
— Какво?
— За какво си говорихте с Хенрик?
— За най-различни неща.
— За най-различни неща?
— Да.
— Например?
— Например за Упсала. Не обичам да ме разпитват, Ева.
Буцата в гърлото й напираше да се спука.
— А какво да направя, Кристина? Кажи ми. Не ми помагаш.
Кристина се поколеба за секунда и погледна сестра си в очите.
— Не ти помагам, защото не мога да ти помогна — бавно изрече тя, все едно говореше на дете. — Нищо от онова, което Хенрик каза и направи в мое присъствие тогава, не обяснява изчезването му. Защо да крия от теб каквото и да било, Ева? Назови ми поне една причина.
— Не знам. Не, ти вече ми разказа всичко. А говорихте ли за… мен?
— За теб ли?
— Да. За мен или за отношенията в семейството ни. Навярно сте засегнали деликатна тема. Ако е така, моля те, Кристина, забрави за всякакви съображения. Няма никакво значение дали…
— Не сме говорили за теб, Ева. Нито за семейството ви.
По-голямата сестра повъртя мълчаливо чашата в ръка и я остави върху чинийката, без да отпие.
— А за Упсала? Говорихте ли за Упсала?
— Хенрик ми разказа малко за следването си; къде живее, такива неща.
— А за Йени?
— Спомена я.
— И?
— Не останах с впечатление връзката да е сериозна.
— Знаеш ли, че полицаите така и не я откриха?
— Да… не… Как така не са я открили?
— Ами така.
— Не знаех…
— Странно, нали?
— Защо да е странно?
— В записките му няма дори телефонния й номер.
— Какво намекваш, Ева?
— Нищо. Казвам само, че ми се струва странно.
— Да не подозираш, че Йени е замесена в изчезването на Хенрик?
— Нямам представа — сви рамене Ева. — Цялата история е ужасно странна. Питам се каква е ролята на Роберт във всичко това.
— Мила Ева, това няма да доведе до нищо добро. Права си: случилото се е необяснимо. Беше необяснимо преди осем месеца, остава си необяснимо и сега. Но нима не разбираш колко безсмислено е да се ровиш из тази история! Трябва да продължим напред, да се съсредоточим върху други неща… Ако някога разберем какво се е случило с Роберт и Хенрик, няма да е плод на нашите опити да разследваме случая. Трябва да вложиш енергията си в бъдещето, а не в миналото, Ева.
— Тоест, казваш ми, че не желаеш да ми помогнеш, така ли?
— Не мога да ти помогна, това ти казвам.
— А ти какво мислиш, Кристина? Имай смелостта поне да ми признаеш какво според теб се е случило с Роберт и Хенрик.
Кристина се облегна на плетения стол и изгледа сестра си със… „Съжаление? — запита се Ева. — С желание да се разграничи? С досада?“
— Нямам представа. Нямам никаква представа.
— Дали са живи? Кажи ми поне дали са живи според теб.
Гласът на Ева се разтрепери неудържимо и премина в сподавен шепот. В очите на Кристина отново се появи неразгадаемо отчуждение. Стисна ръкохватките на стола и за няколко секунди сякаш се поколеба дали да стане, или не. Накрая си пое дълбоко дъх и отпусна рамене.
— Според мен са мъртви, Ева. Глупаво е да се самозалъгваме.
Настана десетсекундно мълчание.
— Благодаря ти — кимна Ева. — Признателна съм ти за разговора.
Застанала на прозореца, изпроводи сестра си с поглед. След като Ева зави по „Мусерунвеген“ и се изгуби, Кристина се почувства парализирана. Цялото й тяло, от петите до главата, се вледени. След малко зрителното й поле се стесни. Понесе се назад по светкавично стесняващ се тунел. Секунда преди да изгуби съзнание, успя да се отпусне на колене и да се наведе напред, за да смекчи удара от падането.
Когато дойде на себе си, веднага се добра на четири крака до тоалетната и започна да повръща неудържимо, сякаш искаше да избълва не само съдържанието на стомаха си, но и всичко останало: черва, вътрешности, живота в утробата си. Нероденото си дете.
Ала обвивката около него не се пукна. Непозната сила го опази невредимо. Детето остана здраво закрепено за утробата й. Кристина наплиска лицето си със студена вода, среса косата си с четка, поизправи гръб и се огледа в огледалото.
„Справих се. Успях.“
Върна се на терасата. Прибра каната, чашите, сладкиша.
Изхвърли крехката орхидея в чувала със смет и го занесе до кофата. Всички следи — заличени.
Двата водещи вечерни вестника се отдадоха на словесно блудство. Заглавията варираха от
ЗВЕЗДА ОТ ЕКРАНА — НАМЕРЕН НАРЯЗАН НА ПАРЧЕТА
до
РОБЕРТ ЧЕКИДЖИЯТА ПАКЕТИРАН НА ЧАСТИ ВЪВ ФРИЗЕР.
На случая таблоидите посвещаваха общо шестнайсет страници и риалити предаването „Fucking Island“, позабравено от зрителската аудитория, отново зае челно място на жълтите страници и в съзнанието на читателите — за радост на едни, за назидание на други. Освен това и двата вестника бързаха да съобщят тъжната вест, че бременната Мис Хелсингланд ’96, която точно преди девет месеца бе прибрала суперджакпота от три милиона и сто хиляди крони заедно с хокейната звезда Гуркан Юхансон, е направила спонтанен аборт и е изгубила плода на любовта им, а после е зарязала Гуркан заради едва двайсетгодишен, но обилно татуиран фронтмен на шведска готик — и хардрокбанда от Шене.
Докато обядваше с франзела, шунка, сирене, банан и двеста милилитра портокалов сок през петнайсетминутната си закъсняла почивка, Гунар Барбароти прегледа набързо двата вестника и ядосан ги изхвърли в кошчето за смет.
— На първите страници сме — отбеляза Ева Бакман, която се появи на вратата. — За кога е насрочена пресконференцията?
— Започва след четвърт час. Прегледа ли разпитите?
— Набързо — сви рамене Ева. — Не открих нищо.
— Съвсем нищо ли?
— Поне на първо четене.
— Какво казаха лекарите?
Ева Бакман седна.
— Разговаряхме с трима, но има още двама, които вероятно са се занимавали със случая. Явно болниците често обновяват персонала си и има голямо текучество. Тези тримата смятат, че Йейн Алмгрен е подлежала на диспансеризация със завишена стенен на сигурност.
— Сериозно? И лаик като мен би стигнал до подобен извод.
— Според лекарите политиците носят вина за случилото се, защото са реформирали из основи закона за психиатричната помощ. От друга страна обаче, клиничната картина на Йейн Алмгрен не е показвала… че е толкова откачена, така да се каже.
— Твърденията на лекарите не са чак толкова неочаквани, нали?
— Прав си. Единият от тях дори каза, че опитът й да убие семейството си не може да се счита за показателен, защото Йейн е била подложена на адекватна медикаментозна терапия.
— Така ли? Ами ако не си е вземала лекарствата?
— В такъв случай не можем да упрекнем никого, казват психиатрите. Нищо няма да постигнем, ако започнем да търсим изкупителни жертви и да отправяме обвинения срещу здравната система. Всъщност…
— Да?
— Всъщност не знам върху какво да се съсредоточим. Нали убиецът е вече известен. Какво смятате вие, господин инспекторе? На мен случаят ми изглежда разкрит.
Гунар Барбароти събори на пода купчина книжа от бюрото си, за да освободи място за лактите си. Подпря се и отпусна глава върху ръцете си.
— Имаме още много работа — възрази той. — Не забравяй, че още не са идентифицирали втората жертва.
— Благодаря ти за напомнянето — отвърна Ева Бакман, лапна две дъвки и започна да движи челюсти, като разсъждаваше усилено: — Според теб кой е този мъж? По-точно: кой е бил?
— Уместен въпрос — Барбароти вдигна лист от бюрото си и го прегледа. — Вилхелмсон смята, че става дума за мъж на възраст трийсет и пет-четирийсет години, най-вероятно водил твърде нездравословен и непостоянен начин на живот. Развалени зъби, следи от спринцовки…
— Ясно. С две думи: наркоман. Колко време е престоял във фризера?
— Много. Вероятно дори повече от Роберт. След няколко дни ще получим отговор и на този въпрос.
— Дали има връзка?
— В смисъл?
— Връзка между мъжа и Роберт.
Гунар Барбароти се почеса по главата.
— Откъде да знам? По всичко личи, че и двамата са познавали Йейн Алмгрен. Ако това се смята за връзка, значи, има.
Ева Бакман присви устни.
— Господин полицай, излишно е да се заяждате. Нека се радваме, че поне открихме убийцата, макар да е вече мъртва. Не ти ли се струва малко парадоксално? Пъзелът е готов, независимо от липсата на едното парче.
— Готов ли? — изсумтя Барбароти. — Какви ги говориш? Можем… Слушай сега. Имаме всички основания да смятаме, че Йейн Алмгрен е убила Роберт Хермансон, нарязала го е на парчета и ги е натъпкала във фризера до тялото на друг нещастник. Доколкото разбирам, това са единствените сигурни факти. Възникват хиляди въпроси, а разполагаме само с един отговор: името на убийцата. Впрочем дори нейната вина не е безспорно доказана и ако си въобразяваш…
— Успокой се — прекъсна го Бакман. — Просто ми се струва странно да знаем кой е извършителят, преди да сме узнали името на втората жертва. Обикновено става тъкмо обратното. Освен това осъзнавам съвсем ясно, че Хенрик Грунт все още се намира в неизвестност.
— Добре. Значи, на едно мнение сме.
— Скоро ще разберем и кой е „съквартирантът“ на Роберт, убедена съм. Подадени са няколкостотин още непроверени сигнала за изчезнали лица. Съгласи се, че постигнахме известен напредък с помощта на Йейн Алмгрен.
— Добре, де — въздъхна Гунар Барбароти. — Напредваме по пътя към ада.
Ева Бакман изхвърли дъвката в кошчето и стана.
— Само се опитвам да ти повдигна духа. Но явно няма смисъл. Успех с пресконференцията, Гунар. Време е да тръгвам към залата. И не забравяй: никакво скърцане със зъби! Прави лошо впечатление.
Барбароти си облече сакото и двамата излязоха заедно от кабинета.
— Изпречи ли ми се онзи плешив идиот от „Гьотеборгс-Тиднинген“ пред очите, ще го удуша — процеди той през зъби.
— Браво, суперченге такова! Ако бързаш, предлагам ти услугите си: ще го нарежа и ще го замразя, нямай грижа.
„На жена не прилича да говори така“ — помисли си Барбароти, но се въздържа да го каже на глас.
В десет и половина вечерта се върна вкъщи и завари Сара в компанията на французин на име Жан. Връщал се от Нуркап към Париж. Пътувал в стар, ремонтиран и преустроен бус „Фолксваген“ заедно с трима свои приятели и се запознал със Сара — така обясни тя — в някакво открито кафене, където тя седнала да пие кафе с приятелки в последните слънчеви дни от лятото. Сара поканила Жан на чаша чай, защото го харесала.
Гунар Барбароти разполагаше със запас от двайсетина френски думи и с умора, натрупана през вече тринайсетчасовия работен ден, промърмори едно „Bon soir“ с добро произношение и се усмихна на младия адонис. Сара забеляза смущението на баща си, но изобщо не се опита да го извади от затруднението му.
— Обади се някаква жена — съобщи му тя.
— Каква жена?
— Казва се Мариан. Представи се като твоя позната от Хелсингборг. Стори ми се приятна. Май си забравил да ми разкажеш за нея, баща ми.
— Ами…
— Казах й, че си на работа. Обеща да звънне по-късно.
Французинът вметна нещо — неразбираемо за Гунар — и разсмя Сара. Барбароти излезе от кухнята с предпазливо „Salut!“.
„Ако до половин час не се е изнесъл, ще го изхвърля със собствените си ръце — закани се наум инспекторът и влезе в банята. — Дошъл тук да ми се прави на интересен!“
Мариан наистина се обади, както бе обещала. Гунар тъкмо си бе легнал и тя се извини за късния час.
— Няма нищо — увери я той. — Още не съм си легнал.
— Гледах те по телевизията. Изглеждаше толкова елегантен, интелигентен. Домъчня ми за теб. Как си?
Гунар Барбароти едва преглътна. Отново го връхлетя споменът за гореща средиземноморска нощ под ясно небе, обсипано със звезди. Пренесе се на терасата си в гръцкия хотел… Очаква го чаша узо с маслини, а върху него се движи гола жена с поклащащи се гърди… Господи!
— Добре — изтръгна се най-после от стегнатото му гърло. — А ти?
— И аз съм добре. Но непрекъснато мисля за теб…
Бяха се разбрали да не се чуват един месец, а от ваканцията в Гърция бяха изминали едва две седмици. Би било заядливо да й го припомня. Днес Ева Бакман неслучайно го нарече заядлив.
— И аз не бих възразил да се видим — чу той гласа си. — Но в момента съм ужасно зает в службата.
— Разбирам. Исках само да ти пожелая лека нощ. И да се уверя, че не си ме забравил.
— Как бих могъл да те забравя? — попита Гунар.
— Значи, ако ти се обадя в събота с покана за среща, няма да ми откажеш?
— Не би ми хрумнало. Лека нощ, Мариан.
След час и половина още не бе заспал, французинът явно си тръгна, но Гунар се безпокоеше да не би и Сара да е излязла с него. Не искаше да проверява. През последните двайсет минути в апартамента не се чуваше звук нито от кухнята, нито от стаята й. Гунар обаче не си спомняше външната врата да се е отваряла. Проклятие! Ами ако точно в този момента това френско конте прелъстява дъщеря му в съседната стая?
Мисълта щеше да го подлуди. Даваше си сметка, че Сара е навършила осемнайсет, а той бе осъществил сексуалния си дебют на шестнайсет, но какво от това? Не би пожелал подобно преживяване на любимата си дъщеря.
От друга страна, за нищо на света не би надникнал в стаята й, докато тя лежи гола в обятията на Франц… Проклятие! „Ще се побъркам! Примитивен съм като мъжка горила и страдам от ужасни предразсъдъци. Кой съм аз, та да се бъркам в живота й? Само допреди малко си представях как ме язди гола жена. Съвсем нормално е да…“
Конска опашка! Жан имаше конска опашка. Ако на света имаше нещо, което Гунар Барбароти не понасяше, това бяха мъже с опашки. Приличаха на…
„Пълни глупости! — запротестира неговият свръх-аз. — Просто ревнуваш, татенце! Престани да се намесваш в живота на пълнолетната си дъщеря!“
И така нататък. Мислите се щураха из главата му, наполовина оформени и граничещи с истерия. В разгара на тази безнадеждна вътрешна борба външната врата щракна. Гунар се изправи в леглото и се ослуша… да, точно така, Сара се прибра. Сама ли? Напрегна слух и притаи дъх, докато се опитваше да прецени звука от коридора.
Да, беше сама.
Добре. Гунар си отдъхна. Явно дъщеря му бе решила само да изпрати французина. Разделили са се пред буса му, той я е целунал леко по бузата и са си обещали да поддържат връзка. Разменили са си имейл адресите, а още утре контето ще се носи по магистралата между Дания и Германия. Отлично.
Барбароти погледна часовника. Един без двайсет. „Ще си легна по гръб, ще сплета пръсти над корема си и ще разсъждавам върху случая на Йейн Алмгрен, докато заспя“ — реши инспекторът.
Бодърства още четирийсет и пет минути, а преди да заспи, не успя да намери отговор на всички въпроси. Поне си състави списък в главата.
Сведе броя им до четири. Оставаха, разбира се, още стотици по-маловажни питания, но основните бяха четири.
Първият засягаше връзката между Йейн Алмгрен и Роберт Хермансон. Линда Ериксон бе съобщила за злокобната находка във фризера на сестра си преди цели трийсет и шест часа, ала още не бяха установили откъде са се познавали Йейн и жертвата й.
Ако изобщо се познаваха. Гунар не изключваше вероятността двамата просто да са се заговорили на улицата, Йейн да е примамила Роберт в жилището си, а после да го е убила и нарязала на парчета. В подкрепа на подобно предположение говореха множество факти. Ева Бакман също споделяше тази хипотеза. Наистина, Йейн бе живяла в Шумлинге преди години, докато Роберт още не е бил напуснал дома на родителите си, но двамата бяха учили в различни училища, а и Роберт бе по-голям от нея с две години. От разпитаните никой не знаеше двамата да са поддържали някаква връзка. „А възможно ли е — запита се Гунар Барбароти, докато се взираше в мрака и слушаше как по перваза барабанят дъждовни капки, донесени от вятъра, — възможно ли е тя просто да го е познавала от телевизионния екран и представянето му в онова предаване да го е превърнало в нейна мишена? Ако, разбира се, го е избрала целенасочено, а не е станал случаен прицел на агресията й. Все пак да не забравяме, че Йейн Алмгрен не е била с всичкия си.“
Въпрос номер две: кой е другият убит? Има ли връзка между него и Роберт? А между него и Йейн? Кога е умрял? По обясними причини разследващите знаеха, че земните дни на Роберт са приключили около 20 декември, не по-рано, но колко време бе престоял във фризера неговият побратим? Отговорът на този въпрос предстоеше да се изясни до седмица.
А дали и Роберт Хермансон е бил наркоман? Нима депресията му е отредила място в същата дивизия? Барбароти се съмняваше в тази хипотеза. Не се бяха сдобили с никакви данни Роберт да е злоупотребявал редовно с наркотици, а все пак се ровеха в живота му от половин година. Надали бяха пропуснали нещо. Инспекторът се чудеше дали изобщо има смисъл да търси допирни точки между двамата „съквартиранти“ във фризера.
Номер три… Барбароти открай време обичаше да съставя списъци. Като по-млад изписваше цели тетрадки с такива списъци: на шведски футболисти, на италиански градове, на космонавти, на африкански животни, на най-високите сгради на света, на държавните глави, станали жертва на атентат… И така, въпрос номер три гласеше: защо?
Барбароти се съмняваше дали някога ще се сдобият със задоволителен отговор на този изключително важен въпрос: защо някой убива двама мъже, нарязва телата им на парчета и ги прибира във фризер? Вероятно в дълбините на помраченото си съзнание Йейн Алмгрен е таяла някакъв мотив, но един обикновен криминален инспектор няма как да разбере подбудите й. Освен това убийцата вече е мъртва и ще си остане неразпитана. „Навярно — помисли си Барбароти, — навярно е дори по-добре да не знаем защо го е направила.“
Съществуваше, разбира се, и малка вероятност извършителят да не се казва Йейн Алмгрен — това Гунар отбеляза и пред Ева Бакман. Ако Йейн просто е предоставила на убиеца фризера си… Засега Гунар не желаеше да си представя подобен сценарий, защото той би усложнил допълнително ситуацията. А тя и бездруго беше повече от сложна.
Четвъртият въпрос… Той се оказа най-важен. Безспорно не му даваше мира.
Хенрик Грунт. Когато сутринта получиха заключението, че тялото във фризера не принадлежи на племенника на Роберт Грунт, Гунар Барбароти изпита смесени чувства на разочарование и облекчение. Разочарова се, защото предстоеше още работа по случая, а си отдъхна, защото оставаше някаква надежда младежът да е още жив. Барбароти, естествено, осъзнаваше колко нищожна е тази вероятност. С Ева Бакман обсъдиха подробно въпроса и единодушно стигнаха до извода, че вероятността Хенрик да е жив възлиза на не повече от един процент. Случва се, разбира се, хора да изчезват по собствено желание, за да започнат нов живот. Такива хора често приемат нова идентичност в други държави, ала решението им е продиктувано от сериозни основания. Поне според Гунар и Ева един деветнайсетгодишен младеж, живял като Хенрик, не разполагаше с достатъчно убедителен довод да предприеме толкова сериозен ход. Наистина, младежът дълго бе крил сексуалната си ориентация — впрочем Барбароти и Бакман още не го бяха съобщили на родителите му, неизвестно защо, най-вероятно за да не утежняват допълнително положението им, — но то едва ли би го подтикнало към толкова крайна стъпка: да избяга от всичко и да изостави родителите и брат си в ада на пълното отчаяние. Инспекторите стигнаха до този извод преди осем месеца и сега, след като установиха каква ужасна кончина е сполетяла вуйчо му, продължаваха да се придържат към първоначалната си версия.
Към четвъртия въпрос Гунар прибави една подточка: действително ли между двата случая не съществува никаква връзка? Нима е възможно двама души от едно семейство да изчезнат един след друг от едно и също място в интервал само от двайсет и четири часа и всичко това да е случайно? Каква е вероятността?
От няколко месец Гунар и Ева обсъждаха надълго и нашироко тази вероятност — не през цялото време, но на два-три дни. Преди да заспи в този сякаш безкраен четвъртък, Барбароти прецени, че теорията на вероятностите едва ли важи за събитията на улица „Алведер“. Обеща си още на следващия ден да сподели хрумването си с Бакман.
Доволен от направените изводи и от това решение, обърна възглавницата си и се унесе в сънища за топла гръцка нощ на тераса в Хелсингборг.
Карл-Ерик беше запазил кола под наем на летището. Още щом излязоха на магистралата, Розмари Вундерлих Хермансон започна да се надява някой лос да се блъсне в предното стъкло.
От първи март не се бе прибирала. Изминаха шест месеца, а й се струваха като шест години. Или като шест секунди. Швеция й се виждаше едновременно чужда и до болка позната като… — докато Карл-Ерик се мъчеше да нагласи вентилационната система и проклинаше марката на колата, Розмари се мъчеше да намери подходящо сравнение, — … като цирей, който преди време уж си излекувал, но се появява пак. Или като тумор.
„Нима възприемам предишния си живот като раково образувание? — удиви се тя. — Така ли е наистина?“ Откъде се появиха тези странни мисли в главата й? Лосове и тумори? Все пак отиваше да погребе сина си. Вероятно бе нормално да я нападат всякакви натрапчиви представи. Над местността, през която пътуваха, бе надвиснала задушаваща жега — обетованото време на канадските гъски и на цъфналия планктон в езерата в глинестите равнини. Навярно повечето хора насочват мислите си към природата, когато не могат да погледнат истината в очите. Гледат да открият хубавото в ситуацията.
— Ковчег или урна? — попитаха ги от траурната агенция. — Кое предпочитате?
Как се слага разчленено тяло в ковчег? Сглобяват ли го? Дали са наместили частите на Роберт? Дали са го облекли и главата му е над врата, а… Всеки път, когато тези въпроси се появяваха в съзнанието й, Розмари имаше чувството, че вътрешностите й ще се пръснат.
— Нужни са ви развлечения — така се бе изразил загорелият от слънцето психотерапевт в град Нерха. — Госпожо Хермансон, трябва да си намерите занимание. Бездействието е сред най-разпространените болести у нас. Когато човек няма на какво да се посвети, по-лесно се поддава на черни мисли.
„Развлечения? — помисли си тя. — Не, благодаря.“ След второто посещение престана да ходи при терапевта. Сладкото малагско вино й помагаше по-бързо, а за цената на един сеанс можеше да си купи осем бутилки вино, и то не от най-евтиното.
Свикна с алкохола и винаги пускаше по две ледчета в чашата си. Пиеше една сутрин, а после втора на терасата преди обяд, докато Карл-Ерик провеждаше поредната си експедиция. На стената в спалнята висеше карта на цяла Андалусия и с разноцветни топлийки отбелязваше кои места е посетил: градчетата Фрихилиана, Медоза Пинто, Серваха и големите градове Ронда, Гранада, Кордоба. Вкъщи редовно пишеше. Розмари не знаеше какво. Двамата разговаряха само за най-необходимото и не търсеха физически контакт. Това положение напълно я устройваше.
Третата чаша вино изпиваше с десерта на обяд.
После идваше най-приятната част от денонощието: тричасовата сиеста. Вечерта изгълтваше още три чаши, последната от които — преди лягане. Ако преди година — по време на предишния й живот, изрязан от нея като злокачествен тумор — някой й бе казал, че ще изпива по бутилка вино на ден, Розмари би му се изсмяла.
Но ето че стана точно така. Понякога, в компанията на съседката Деирдре Хендерсън от Хъл, изпитото от Розмари количество надхвърляше бутилка. Особено ако мистър Хендерсън и Карл-Ерик отидеха да играят голф на игрище с двайсет и седем дупки. След няколко чаши езикът на Розмари се развързваше и тя разговаряше на английски с неподозирана лекота. А Деирдре под влияние на алкохола започваше да бръщолеви на немски.
„Превърнах се в пияна пенсионирана учителка — мислеше си често Розмари, докато се опитваше да заспи. — Но никой не го е грижа. За по-малко от шест месеца качих пет килограма.“
Сега се возеше в колата без капка алкохол във вените. Бе изпила само няколко успокоителни таблетки. Уж щяха да й помогнат да се отпусне, но уви. Затова Розмари си мечтаеше за лоса. Беше едва единайсет и петнайсет и тя не смееше дори да си помисли как ще издържи цял ден. Отложиха погребението за три часа. После щяха да се съберат в ритуалния дом да пийнат кафе със сладки. Вечерта ги чакаше вечеря в семеен кръг в хотела. Розмари не се съмняваше, че този безкраен низ от секунди, минути, хора, часове и непоносими мисли ще я доведе до срив още днес. Сривът й се струваше неизбежен като… като буря след горещ юлски ден до езерото Тисарен в Нерке, където бе прекарала няколко от най-щастливите лета в детството си. Откъде се появиха тези спомени?
Тисарен? „Колко интересно. Животът ми е достигнал връхната си точка още в детството ми. Тогава съм била на десет-единайсет години. Останалата част от съществуването ми е била падение. Дали всички хора се чувстват така? Дали, сбогувайки се с детството, ние не преживяваме същинската си смърт?“
Пак тези странни мисли. Същинската си смърт? Сякаш успокоителните таблетки предизвикваха не отпускане, а отваряха всевъзможни врати и прозорци в душата й, които по-добре да останат затворени.
Розмари се сети какво й бе заръчал лекарят: да изпие още две на обяд. Швед по произход, той живееше от четирийсет години в Торемолинос и й приличаше на Грегъри Пек… или по-скоро на Кари Грант — Розмари така и не се научи да различава тези две знаменитости. Така или иначе, засега таблетките не й помагаха и тя почти не се надяваше да подействат.
Докато Карл-Ерик, наведен напред към волана, мърмореше и се опитваше да намери някаква радиостанция, Розмари реши да удвои дозата, пък да става каквото ще. Карл-Ерик ще се ядоса, ако тя получи поредната нервна криза.
И все пак предпочиташе да блъснат някой лос. Прас! — в предното стъкло и пред очите й ще се спусне вечна завеса. Розмари се молеше да умре, преди да стигне до ковчега с разчлененото тяло на сина си — ето такива молитви отправя към Бог човек, който иначе не вярва в Него.
Вратовръзката и косата на младия мъж зад рецепцията бяха издържани в нюанса на блед морков. На Розмари младежът й се стори познат — навярно бивш ученик? Често се натъкваше на свои възпитаници. Запита се дали е купил вратовръзката според цвета на косата си, или, обратно, боядисал е косата си, за да подхожда на вратовръзката. В джоба на предната седалка в самолета намери списание и прочете, че седем от десет мъже си боядисват косата. Дали е вярно?
— Моля да приемете съболезнованията ми — каза той.
Прозвуча като реплика от стар филм. „Колко удобно би било това наистина да се окаже стар филм — помисли си Розмари. — филм, който спираш да гледаш, щом ти писне. Просто ставаш и излизаш от салона.“
Не отговори на младежа. Карл-Ерик се забави с багажа. Явно не искаше да общува с младия мъж. Навярно не Розмари, а съпругът й бе преподавал на рецепциониста и сега Карл-Ерик изпитваше неудобство от него. Розмари не намери друго обяснение за умишленото му забавяне, защото обикновено той се грижеше за… как се казва?… за регистрацията в хотела.
Не че двамата се настаняваха толкова често в хотел.
— Само една нощувка ли?
— Да.
— Падна ви се същата стая.
— Моля?
— Стаята, където настанихме Кристина и семейството й през декември — уточни младежът и се усмихна малко колебливо.
— Така ли? — попита разсеяно Розмари и се замисли дали рецепционистът не е бивш съученик на по-малката й дъщеря.
Все пак изглеждаше по-млад. Кристина бе навършила трийсет и две.
— Бях на смяна в седмицата преди Коледа. Случилото се е… е ужасно. Направо…
Явно търсеше точните думи, но не успя да ги намери, затова се прокашля и й подаде формуляр за попълване.
— Е, животът не е само цветя и рози — отвърна Розмари. — Значи, познавате Кристина и Якоб, така ли?
— Не, мъжа й не го познавам. Видях го за секунда, когато се върна през нощта.
— Как така?
— Наистина беше малко изненадващо. Върна се в три. После си тръгнаха рано сутринта.
„Какви ги говори това момче?" — обърка се Розмари, докато се опитваше да разбере какво трябва да попълни върху бланката. Рецепционистът забеляза затруднението й и й посочи два правоъгълника: име и подпис.
— С Кристина бяхме съученици. Още не са пристигнали, но ги очакваме скоро.
Така, значи, стояха нещата. Кристина и Якоб също щяха да отседнат в хотела. Това се отнасяше и за Ева и нейното семейство — или каквото бе останало от него. За стотен път от вчера Розмари си спомни, че къщата на „Алведер“ вече не съществува, а с нея — и някогашният тумор. В момента се събираха в хотела да погребат останките на Роберт. Някогашното жилище бе също толкова преходно и подвластно на случайността като самия живот.
И като смъртта. „Ако остана още десет секунди тук, ще се разплача — осъзна тя и протегна ръка, за да подкани младежа да й даде ключа за стаята. — Или ще се разкрещя… или ще се строполя на пода, все едно са ме застреляли."
— Заповядайте. Номер сто и дванайсет, на първия етаж. Наистина съжалявам, че се виждаме при такива обстоятелства.
— Благодаря ви.
— Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да се обърнете към мен.
Плъзна към нея сгънат надве картон е две пластмасови карти. „Да… вече няма ключове, а магнитни карти.“ Кимна му и се обърна да види къде е Карл-Ерик. Вече стоеше пред асансьора. „Още четири таблетки — напомни си тя. — Непременно трябва да изпия още четири таблетки, и то веднага щом вляза в стаята. После ще кажа на Карл-Ерик, че ще поспя около час… Уле Римборг… Това момче на рецепцията не се ли казваше Уле Римборг?“
Спря на един празен паркинг до езерото Хурнборяршон и повърна. Вече й бе станало навик да повръща. Над равната, пуста местност се спускаше лека мъгла, а от време на време слънцето пробиваше пелената й. Беше горещо и влажно. „Лято е, нося дете в утробата си. Нормално е да ми прилошава — съобрази тя. — Ако някой спре и ме попита, ще се оправдая с бременността.“
До погребението оставаха три часа, а до Шумлинге — само час и половина. Кристина знаеше, че е най-добре да се появи в църквата пет-десет минути преди началото на опелото. Пристигне ли твърде рано, всичко може да се обърка. Беше наизустила няколко кратки реплики, но не беше в състояние да отговаря подробно на въпроси.
Съжалявам, но Яков го задържаха по работа. Някаква сделка с американска компания. Милиони крони.
Не, не исках да подлагам Келвин на такова дълго пътуване и затова не го взех.
Да, трябва да се прибирам веднага след погребението.
Мили Роберт, не съм мигнала от няколко нощи. Защо, Роберт?
Не, маменце, нямам сили да оставам. Всичко това е ужасно.
Изреченията напомняха оскъдни реплики от сценарий на сапунен сериал, каквито пишеше някога Кристина. Не бива в никакъв случай да застава очи в очи с Ева, а най-добре да избягва зрителен контакт и с останалите и да използва скръбта като оправдание, за да не се издаде — както я бе инструктирал Якоб.
— Ако наистина се налага да пътуваш — натърти той. — Само don't fuck it up[33]. Каквото и да правиш, don’t fuck it up.
Кристина знаеше отлично какво става, когато той започне да говори на английски.
— Той ми е брат — отвърна тя. — Роберт ми е брат.
В очите му се появи онова лицемерно снизхождение.
— Знам — каза той. — Знам и че Хенрик е твой племенник. Наясно съм колко силна е роднинската обич в семейство Хермансон. Има ли нужда да ти припомням в какво положение се намираш?
— Не.
Кристина отлично знаеше в какво положение се намира.
— Ако умра — попита го тя, след като шокът поутихна, някъде към средата на януари, — ако умра, ще им кажеш ли?
Трябваха му не повече от две-три секунди за размисъл.
— С теб ще живеем, докато ни застигне естествена смърт, Кристина — обясни Якоб с почти дружелюбен тон. — Ако стане друго, ще се погрижа да разберат.
Тя пак повърна — този път само стомашен сок. Изпитваше болка. Опря студеното си потно чело о ръждясалия капак на кофата за смет. Не се съмняваше, че й казва истината. Якоб Александър Вилниус беше напълно способен да осъществи заканата си и изобщо не би се смилил над нея.
Погледна си часовника. Един и десет. Качи се в колата, наведе седалката назад и затвори очи.
Досега в петнайсетгодишния си живот Кристофер Грунт бе присъствал на едно-единствено погребение. Миналата година момче от съседния клас се обеси преди началото на първия срок и половината ученици се събраха в църквата. Още от първи клас Бени Бюрлинг бе постоянен прицел на подигравки и гаври, но изведнъж се превърна в герой.
— Любимците на боговете умират млади — каза тогава директорът Хувелиус, а Кристофер си помисли, че ако има Господ, би следвало това да бъде неговата основна задача: да обичат отритнатите от всички.
Докато седеше на твърдата пейка пред ковчега на Бени, Кристофер се вкопчи в тази мисъл и намери в нея утеха. И сега, седнал на също толкова твърда пейка в църквата в Шумлинге, пред поставения върху лек постамент затворен ковчег, където явно се намираше разчлененото тяло на вуйчо му Роберт, Кристофер се опита да възкреси утехата от онази мисъл в съзнанието си.
Не се получи. По време на земния си път Роберт наистина не бе получил достатъчно любов от близките си, но на Кристофер не му се вярваше отвъд да го очаква нещо по-добро. Бени Бюрлинг беше жертва и това се смяташе за предимство, докато Роберт напомняше по-скоро на… на какво? На пълен нещастник? За мъртвите не бива да се злослови, а и Кристофер не бе видял нищо лошо от вуйчо си, ала ако човек се напие като свиня и лъска бастуна пред хиляди зрители, а после някой го убива и го нарязва на парчета, животът му май не е имал особена стойност.
Миналата Коледа, когато вуйчо му изчезна, Кристофер дори започна да го харесва повече, но това продължи кратко.
Свещеникът, слаб, висок около два метра, все пак успя да замаже положението:
— Не ни е дадено да съдим. Какво знаем ние за вълненията в човешката душа и за погледа Божи? Може Роберт Хермансон да е изгорил свещта си от двата края, ала много ще бъдат онези, дето ще осъзнаят каква празнина оставя той след себе си.
Кристофер се възхити с каква вещина говори свещеникът. Отдясно майка му изхлипа, а отляво от гърлото на баба му се изтръгна нещо средно между хълцане и оригване. Още като я видя да излиза от колата пред църквата, Розмари му се стори неадекватна и Кристофер се чудеше дали не си е изгубила разсъдъка. Вървеше с полуотворена уста и кръстосани очи. Дядо му се принуди хем да я поддържа, за да не падне, хем да я пришпорва да върви.
— Как си, маменце? — попита леля му Кристина, а баба Розмари смотолеви нещо от рода:
— Той винаги пишеше най-много великденски картички и имаше толкова хубави коленца.
Ако Кристофер я чу правилно.
Баба му явно бе прекалила с успокоителните. Хубави коленца?
Колкото и да се мъчеше да задържи мислите си върху баба си, свещеника, Бени Бюрлинг и вуйчо Роберт, Кристофер не успя. Хенрик се промъкна през дясното му ухо и след като се намести, запълни всички кътчета. Както обикновено.
— Здрасти — поздрави Хенрик. — Пак съм в главата ти.
— Благодаря, че ми каза — малко иронично отвърна Кристофер.
— Дано не възразяваш.
— Не, не. Защо да възразявам?
— Все пак съм ти брат.
— Да, мой брат си.
— Братята трябва да се подкрепят.
— Така е, Хенрик.
— В живота и в смъртта.
— Знам. Ще те питам нещо, Хенрик.
— Питай, братко.
— Жив ли си, или си мъртъв?
— Хубав въпрос.
— А какъв е отговорът?
— Труден. Не е никак лесно да разберем.
— Не може да не знаеш дали си жив, или мъртъв.
— Сигурно. Ти как си, Кристофер?
— Все ми е едно как съм. Ако ще влизаш в главата ми и ще стоиш там, искам да ми кажеш истината.
— Истината?
— Дали си жив.
— Разбирам, че искаш да знаеш, но за жалост не мога да ти отговоря.
— Защо? Мама ще полудее, татко също едва издържа. Ако поне разберат какво се е случило с теб…
— Разбирам те, Кристофер — прекъсна го Хенрик. — И ме боли, задето страдате. Но вече се опитах да ти обясня: безсилен съм пред условията в сегашната ситуация…
— Сегашната ситуация ли? — Лекото раздразнение на Кристофер премина в гняв. — Какви ги дрънкаш! Тази ситуация продължава от месеци! Ако искаш да знаеш, и аз се намирам на ръба. Става все по-зле. Успехът ми в училище пада непрекъснато, всяка седмица пия алкохол, а и ти ме изморяваш и натъжаваш с постоянните си набези. Вече едва изд…
— Прощавай, братко, но няма къде другаде да ида.
— Какво?
— Мога да стоя само в главата ти — обясни търпеливо Хенрик с тъга в гласа.
— Защо?
Хенрик въздъхна.
— Защото мислите на мама са изцяло заети с Роберт, баба не е на себе си, в главата й няма място дори за пощенска марка, а татко плува във водовъртеж. Дръж го под око, Кристофер. В главата на Кристина пък не мога да вляза — затворено е, както винаги. Дядо… за дядо няма смисъл да говорим. Той пак плещи нещо на испански…
— Защо казваш, че главата на леля е затворена?
— Откъде да знам?
— Нали уж знаеш всичко?
— Почакай, не си отивай… Прав си, татко наистина изглежда зле. Къде каза, че плувал?
Лейф Грунт забеляза, че плаче, чак когато сълзите започнаха да капят върху сключените му ръце. Горе-долу по същото време усети как го поглъща бездънно отчаяние. Всъщност Лейф действително потъваше в жадно поглъщащ го водовъртеж на отчаяние. За пръв път от осем месеца се предаде на унинието и осъзна, че синът му е мъртъв. Наистина — в ковчега с дъбов фурнир — на пазара едва ли се предлагаше по-евтин — лежеше черната овца Роберт, но там спокойно можеше да се намира и Хенрик. Синът на Лейф Грунт бе мъртъв. Техният — неговият и на Ева — първороден наследник и брат на Кристофер. Мъртъв, мъртъв, мъртъв. И на магазинния управител Лейф Грунт вече не се полагаше да бъде оптимистично настроен и силен. Не можеше повече да продължава този проклет, безутешен живот ден след ден, час по час, имитирайки някаква абсурдна нормалност, все едно още съществува сламка надежда или смисъл, в който да се вкопчи. Лейф не издържаше повече да ходи на работа всеки ден, да повдига настроението на служителите, да се шегува сутрин и вечер със служителите, да изслушва сина си как са минали учебните часове, да се преструва, че не знае за новопридобитите навици на Кристофер да пуши и да пие тайно… Лейф готвеше, пускаше пералнята, плащаше сметките; вършеше всички тези дребни и непоносимо досадни битовизми, неизбежни, ако човек се мъчи да поддържа над водата семейство, изгубило единия си син. Ала парчето лед, върху което плаваше крехкият им семеен баланс, се топеше с ужасяващи темпове и накрая щеше да изчезне, а пасажерите — да загинат. Лейф не се бе любил с жена си от девет месеца. Вече дори не му хрумваше мисълта за интимна близост. Всичко бе свършило. Защо направо не легнеха до Роберт?
Смъртта. Защо да я отлагаме? Какъв смисъл има?
Изведнъж обаче Лейф се окопити. Странно, но факт. Излетя от водовъртежа като коркова тапа, извади носната си кърпичка и се изсекна решително и звучно. Свещеникът отпред направи пауза, за да го изчака. „Защото онзи, който си присвои лудостта — започна да разсъждава магазинният управител Лейф Грунт (а това без съмнение беше Ева Грунт) — заграбва и едноличното право да я използва за вечни времена.“
Когато единият е слаб, другият е длъжен да е силен — неопровержима истина. Лейф Грунт смяташе този „закон“ за ужасно несправедлив. Изведнъж се сети какво каза веднъж епископ Туту[34] по телевизията. А дали не беше Мандела?
„Който има сили, е длъжен да продължава да бъде силен.“
Това си беше самата истина. „Да продължава да бъде силен.“
Лейф за пръв път си бе позволил да се остави на водовъртежа.
Изсекна се още веднъж, но малко по-дискретно. Този път свещеникът не се изненада.
— Този Уле Римборг… — подхвана Розмари Вундерлих Хермансон.
— Кой? — попита Кристофер.
— Уле Римборг — преподавала съм му по немски. Сега си спомних.
— Побързайте — обади се Карл-Ерик. — Трябва да тръгваме към ритуалния дом.
— Почакай малко. Говоря с Хенрик… тоест с Кристофер… Да, точно така се казваше това момче. Но като ученик беше с рижа коса. Много буден младеж.
— Така ли?
— Сега работи в хотела.
— И?
— В момента всичко с ужасно объркано, но той ми каза, че се е прибрал през нощта.
— Кой?
— По-живо, хайде — подвикна пак Карл-Ерик.
— Якоб се е върнал през нощта. Чуваш ли, Кристофер? През онази ужасна нощ, когато брат ти изчезна… Сега погребахме не него, а Роберт, но Хенрик още не се е появил. Уле Римборг ми го каза, докато… как се казва?… се регистрирахме в хотела. Мъжът на Кристина се е върнал в три през нощта. Двамата с нея бяха в един клас, но аз не й преподавах. Тя не учеше немски, а и не е позволено да си учител на децата си…
— Заваля — изнерви се Карл-Ерик. — Защо продължаваш да занимаваш момчето с тези глупости? Кристофер, извини баба си, тя е малко объркана.
— Няма нищо — увери го внукът му.
— Трябва непременно да разпитам Кристина — продължи Розмари. — Не знам защо Ула ми го каза. Не ме прекъсвай, Карл-Ерик. Пак си забравил да си махнеш космите в носа. Не се ли сети? Все пак отиваш на погребение. Свещеникът ми се стори прекалено висок. Около… Колко? Ти как смяташ, Кристофер?
— Метър и деветдесет и осем.
— Ето, и Ева идва да ни пришпорва. Закъде са се разбързали тези хора?
— Отиваме в ритуалния дом да пием кафе, маменце — обясни Ева. — Макар да не виждам смисъл.
— Знам къде отиваме. Карл-Ерик цял ден ми надува главата — сопна се майка й. — Тези хапчета не са толкова лоши. Вече ми просветна. Аха, метър и деветдесет и осем, така казваш, Хенрик… Улучи право в десетката. Исках да кажа „Кристофер“. Да, точно така, онова момче се казваше Уле Римборг. Спомням си. Запомни го, Кристофер! Къде отиде Кристина?
— И така: какво откри? — попита Гунар Барбароти. — Говори по-бавно, за да не се налага да повтаряш. Връщам се от погребение и мисълта ми тече още по-бавно от обикновено.
Йералд Боргсен се усмихна малко накриво — знак, че е схванал самоиронията на Барбароти. Премига няколко пъти зад леко опушените стъкла на очилата си и започна:
— Имам много да ти разказвам. С най-важното ли да започна?
Барбароти кимна.
— В нощта на изчезването си Роберт Хермансон наистина се е обадил на Хейн Алмгрен. Говорил е с нея и няколко дни по-рано. Още през декември разполагахме с нейния номер, но…
— Да, спомням си, имала е анонимен абонамент — потвърди Гунар Барбароти.
— Точно така. Тогава обаче не успяхме да намерим нищо за този номер или по-скоро не сме вложили достатъчно усилия…
Тъжния постоянно се оплакваше от недостиг на хора в екипа си. Барбароти наклони глава като онзи финландски скиор, чието име още не можеше да си спомни, и си придаде съчувствен вид.
— В тази страна дневно се провеждат повече от триста милиона телефонни разговора — продължи Боргсен. — През декември, когато се даде ход на разследването по случая „Роберт Хермансон“, Роберт бе разговарял от телефона си с шейсет и четири номера и трябваше да проверим всичките. А всеки номер ни отвежда към сто — сто и петдесет души, с които неговият абонат е разговарял. И все пак, ако действително…
— Ясно ми е, Йералд — прекъсна го Барбароти. — Това не е работа за скромен екип. Как стои въпросът с телефона на Йейн Алмгрен? Ако не греша, не е водила много разговори.
— Само шест. Два към пицария, един към фризьорски салон, един към Роберт Хермансон и две повиквания от него.
— Спомням си. А през ноември?
— Разговаряла е с около двайсет и пет различни номера, повечето на анонимни абонати или скрити. Нашата приятелка Йейн е замествала фризьорка в салона, но след изчезването на Роберт не е провела нито един разговор… Това е причината разследването ни да зацикли.
— Въпреки че имаме достатъчно хора?
— Това последното не съм го чул. Има и разговори към нормални телефони.
— През ноември ли?
— Да.
— Колко?
— Четири. Проверих ги. Три от номерата са на частни лица, един — на фирма за автомобили под наем. Две от лицата — мъже — живеят в Стокхолм. Установих имената и адресите им, но и двамата отричат да познават жена на име Йейн Алмгрен. Третото лице също отрича, но според мен може да подпомогне разследването.
— Продължавай.
— Казва се Силвия Карлсон, на седемдесет години. Живее в град Кристинехамн. На 22 ноември миналата година синът й се обадил от този номер. Повече нито го е чувала, нито го е виждала.
„Виж ти" — помисли си Барбароти и усети как концентрацията му спада. Отмести очи от Боргсен и погледна през прозореца. Установи, че вали. За няколко секунди забрави за всичко, докато наблюдаваше как капките се стичат по стъклото.
— Малко изморен съм, не забравяй — напомни той. — С две думи, казваш, че…?
— Точно така — потвърди Тъжния. — Следиш ми мисълта. Още през декември или в началото на януари — държа да подчертая — се свързахме с тази жена, но тогава, естествено, тя не подозираше за изчезването на сина си, защото се чували рядко. През юни обаче имала седемдесетгодишен юбилей и очаквала поне на този ден да й се обади.
— Хм… Дребен мошеник?
— И така може да се каже. Все пак изразът ми се вижда малко старомоден.
— Старомодното не е задължително лошо. Как се казва? Вписан ли е в регистъра на криминално проявените?
— Сьорен Карлсон. Пуснах го в търсачката. Има досие.
— В какво се е провинил?
— Незаконно притежание на наркотици, побоища, съучастничество в банков обир. Лежал е общо двайсет и два месеца. За последно е влизал зад решетките преди три години.
— Каква връзка има с Йейн Алмгрен?
— Още не сме установили. Когато тя е живяла в Калмар, той се е регистрирал в тамошната адресна служба. Възможно е да са се познавали. Да не кажа, че е почти сигурно.
Гунар Барбароти преплете пръсти и се замисли.
— Добре. Щом фигурира в регистъра, значи, можем да сравним данните с резултатите от аутопсията.
— Непременно — увери го Йералд Боргсен с необичайно категорична интонация. — Ако е правел компания на Роберт Хермансон във фризера, ще разберем до четири часа. Исках…
— Чакай малко — прекъсна го Барбароти. — Трябва да си изясня нещата. Значи, Йейн Алмгрен най-вероятно е убила този Сьорен Карлсон преди Роберт, задържала е мобилния му телефон и го е използвала известно време, а после изведнъж го е захвърлила?
— Горе-долу така излиза — кимна Тъжния. — Сигурно батерията се е изтощила или парите в картата са свършили. Последният разговор е проведен в нощта, когато е изчезнал Роберт.
— И открихте всичко това…
— … благодарение на програми за проследяване на разговори по мобилни телефони — довърши Боргсен. — Правилно.
„А защо не се сетихте за това още през декември?“ — попита наум Гунар Барбароти.
— Благодаря ти, Йералд — каза на глас и се изправи. — Ще изчакаш ли резултатите от проверката?
Тъжния се прокашля и посочи натрупаните книжа върху бюрото си.
— Както виждаш, имам доста задачи. Да, ще изчакам. Като науча нещо, ще ти звънна.
— Непременно.
Барбароти излезе от кабинета и си погледна часовника: шест и десет. Из службата се говореше, че Йералд Боргсен прекарвал там средно по двайсет часа седмично извън работно време. Барбароти никога не бе проверявал. Изчисляваше часовете на далеч повече.
Гунар не възнамеряваше да удължава работния си ден. Планираше да преплува хиляда метра за час. Сара бе обещала макароните да са готови до осем и половина. Ако не се спънеше в някой труп на път към спортната зала, Гунар щеше да се прибере навреме, а защо не и да звънне до Хелсингборг?
Резултатите от аутопсията се получиха чак в събота преди обяд. Гунар Барбароти нямаше обяснение защо се забавиха толкова, а и не го интересуваше.
— Оставих ти бележка на бюрото — осведоми го Боргсен с изморен глас по телефона. — Ще прочетеш най-важното за нашия приятел Сьорен Карлсен. Не знаем дали е навършил трийсет и девет години през ноември, защото не можем да установим със сигурност кога е починал. Не съм съобщил на майка му. Моля те ти да го направиш, защото се изморих да говоря по телефона. Чао.
Независимо от последния коментар след две минути Тъжния се обади пак.
— Исках само да уточня — започна той с тежка въздишка, — вероятно Йейн Алмгрен е използвала телефона на жертвата си, защото операторът на джиесема й — „Телия“ — е закрил абонамента й на двайсет и пети ноември. Друго няма.
— Благодаря ти, Йералд — Барбароти затвори.
Час по-късно, вече в кабинета си, четеше факти от миналото на Сьорен Карлсон. Написани с дребния почерк на Боргсен — един от последните представители на човечеството, които предпочитат да пишат на ръка, — фактите заемаха малко повече от половин страница. Сьорен Карлсон, роден в Карлстад през 1965-а, напуснал дома си и се преместил в Стокхолм след двугодишно гимназиално обучение през 1984-та. Около десет пъти сменял местожителството си, пробвал се в двайсет различни професии. През лятото на 1988-а извършил първото си криминално деяние — нападение и грабеж над 76-годишна жена на улица „Вестерлонг“ в старата част на Стокхолм. Никога не се бил женил, не било известно да има деца. В продължение на осемнайсет месеца през деветдесетте живял в Калмар, където работел във фирма за почистване. Според показанията на свидетел Сьорен общувал интензивно с някоя си Йейн Алмгрен — тогава все още омъжена, с две деца и служителка в същата фирма.
„Аха — въздъхна дълбоко Барбароти. — Ясно.“
В долната част на листа Боргсен бе записал телефонен номер и име. Барбароти затвори очи и вдиша няколко пъти дълбоко през носа. Без съмнение трябваше да се обади на Силвия Карлсон от Кристинехамн и да й съобщи, че единственият й син е пропуснал да я поздрави за рождения й ден не по своя вина.
„Дано да не си е вкъщи“ — помоли се той и набра номера.
Този път не се споразумя с Господ и Силвия Карлсон вдигна след второто прозвъняване.
— Как мина погребението? — попита Ева Бакман в понеделник сутринта.
Валеше дъжд. Гунар Барбароти прекара по-голямата част от неделята в Хелсингборг и в датския пристанищен град Хелсингьор[35] (и в музея за модерно изкуство „Луисиана“ на десет километра оттам). Прибра се в Шумлинге чак в полунощ. Събраха му се десет часа шофиране, но какво ли не прави човек понякога?
— Много приятно — отвърна той. — Жалко, че не успя да дойдеш. Сьорен Карлсон ще бъде погребан в Карлстад. И неговото ли ще пропуснеш?
— Ще си помисля. Виждаш ми се много щастлив… Вали дъжд, понеделник е, до следващата почивка остават единайсет месеца… Какво вземаш? Валиум? Хелий?
Барбароти поклати глава.
— Хм… Е, не е моя работа — заключи Ева Бакман. — Случаят приключи, нали?
— Да, всичко е ясно като бял ден, ако изключим изчезването на Хенрик Грунт. Моля те да ми разкажеш какво всъщност разбра от новия свидетел по случая „Йейн Алмгрен“. Явно свидетелят е осветлил някои подробности.
— Да — Ева Бакман изпи последната глътка кафе в чашата си. — Вчера се появи жена, която ни разказа, че Йейн е имала „нещо“ с Роберт Хермансон в тийнейджърските си години, каквото и да означава това. Явно и тримата са се движели в една компания и Роберт се е прехвърлил на… въпросната свидетелка, и то посред нощ.
— Леле майко.
— Съгласна съм. Направо в спалния чувал.
— Какво?
— Свидетелката се изрази така. Лагерували на палатка. Тази жена, приятелка на Йейн, каза, че онази побесняла и дори заплашила Роберт със смърт. Опитала се да осъществи намеренията си.
— Още тогава?
— Да. Била на шестнайсет. Желязото се кове, докато е горещо. — Както и да е. Важното е, че с Роберт са се познавали. Вероятно е станало, както ти предположи — Йейн си е припомнила предателството му, когато го е видяла по телевизията след двайсет години. А Сьорен Карлсон е провалил брака й в Калмар, следователно Йейн е искала да отмъсти и на него.
— И все пак: стара история в някаква палатка?
— Затаеното озлобление срещу някого може да избухне и след двайсет или трийсет години, особено когато говорим за хора с увредена психика.
— Известно ми е. А съпругът на Йейн? Тоест бившият й съпруг?
— Вероятно е искала да посегне и на него, но той се е ползвал със защитата на полицията и тайно се е преместил с децата им в Драмен в Норвегия. Какво според теб е търсела Йейн Алмгрен в Осло? Ако не я бе прегазил автобус, щеше да види сметката и на бившия си.
Гунар Барбароти започна да дъвче замислено долната си устна.
— Проклятие!
— Прав си. Добре обобщаваш положението. Предлагам да приключваме с разследването на Йейн Алмгрен.
— Добре — кимна Барбароти. — Бергрен и Тойвонен ще попълнят липсващите данни. Трябва само да се опише психическото състояние на убийцата, а Тойвонен е специалист по тези работи.
— А ти? Ти по какво си специалист?
Гунар Барбароти поизправи гръб и се постара да не я гледа. Направи физиономия и се замисли.
— Радвам се, че подхвана темата. Самият аз винаги съм се питал същото.
— И до какъв извод си стигнал?
— Май… май ме бива най-много да упорствам.
— Наистина ли?
— Да. Веднъж — още бях ученик — цели две седмици търсих решение на задачата за Седемте моста в Кьонигсберг[36]. Един от учителите обожаваше да ни задава подобни ребуси. Нали се сещаш за мостовете?
— Мислех, че задачата е нерешима.
— Така е. Учителят ни каза същото, но аз изобщо не му обърнах внимание. Продължих да се мъча.
Ева Бакман кимна и захапа нокътя на показалеца си.
— Разбирам. Какво ще кажеш тогава за загадката „Хенрик Грунт“, защото усещам накъде биеш?
— Има си обяснение. Само ми дай малко време.
— Колко?
— Няма значение — сви рамене той. — Няколко месеца, няколко години… Чувствам се задължен да продължа разследването. Изглеждаха толкова съсипани.
— Кои?
— Близките му. Не мога да преценя кой ми се видя най-зле, но в едно съм сигурен: не оплакваха Роберт. Клетият, не успя да изиграе главната роля дори на погребението си. Ужасно е, признай.
— Цял живот е бил губещ билет от лотарията. Да не би да мислиш, че Хенрик Грунт е жив?
— Много ми е трудно да си го представя.
— Колкото ти е трудно да си представиш, че е починал от естествена смърт ли?
— Да — въздъхна Барбароти. — Ако успея да извоювам съгласието на Асюнандер, ще отделя три дни да прегледам наново целия случай. Всичко, с което разполагаме. Ще обърна нагоре с хастара всяка изречена дума на разпитите и ще проверя щателно всеки свидетел.
— Не е ли по-добре да направиш обратното?
— В смисъл?
— Да провериш щателно всяка дума и да обърнеш нагоре с хастара всеки свидетел?
— Госпожо Бакман, понякога сте доста язвителна, знаете ли?
— Казвали са ми го и други. И така: непременно поговори с шефа. Сутринта го видях.
— Асюнандер ли? И как ти се стори?
— Сърдит. Много сърдит.
— Тогава ще изчакам до утре — реши Барбароти. — Бързането не е божие творение.
— Не знаех, че се вълнуваш от Бог — изненада се Ева Бакман.
— От време на време — призна инспекторът. — Само от време на време.