Ева Хермансон Грунт сънува. Ранна сутрин е, още не се е развиделило, първи декември. Снегът пада на парцали пред прозореца й, но тя не подозира, защото щората е грижливо спусната, а и не я е грижа кое време е. Легнала в бялата си стая в санаториума, Ева сънува сина си.
Той се люлее в тялото й, нарязан на парчета и пакетиран в две зелено-бели торби от „Консум“; увиснали на ключицата й, торбите се лашкат наляво-надясно като тежки ръждясали езици на забравена църковна камбана. Човек не може да направлява сънищата и никой не би упрекнал Ева, но тази сутрин нещо не е както трябва. През тялото й преминава полъх на безпокойство, полазват я ледени тръпки, тя започва трескаво да шари с ръце по гърдите и корема си. Свикнала е нощем да носи сина си под сърцето си. Носи го от месеци. Ала тази сутрин у Хенрик има нещо различно.
Защото това не е Хенрик, а Кристофер. Тази сутрин празното място под гърдите й бе заел по-малкият й син. Какво ли означава това?
Ева се разбуди за секунди. Преметна крака през ръба на леглото и седна, опряла стъпала о студения под. Какво става? Защо Кристофер зае мястото на Хенрик?
Това непременно означаваше нещо, защото сънищата са ключове. Трябва само да разбереш коя ключалка отварят и дали да ги използваш за отключване или за заключване.
Ева Хермансон Грунт предпочиташе да заключи. Цяло лято и цяла есен бе прекарала в опити да се изолира от всичко и да остави отворено само малкото местенце, където времето не съществуваше, но се побираше най-важното: стари лета, платноходка, син велосипед с три колелета, лепенка върху рана на детско коляно, малки лепкави ръчички, които решат косата й, красиви очи на момченце.
Терапевтите правеха непосилни опити да затворят това местенце, но Ева всяка вечер открехваше вратата към него с внимателна и сигурна ръка.
Как обаче се промъкна там Кристофер? Кой го пусна да прекрачи прага? Защо сега той увисна в торбите на ключицата й? Бяха две, нали? Какво иска да й каже синът й в този ранен час преди зазоряване?
Стана, вдигна щората и погледна през прозореца. Беше тъмно като в рог, а снегът падаше ли, падаше, тежък и обилен.
„Кристофер? Не, само не и ти…“
Кристина Хермансон чете. Откъсва се от тегобите на своята реалност и се потапя в чужди. Първи декември е. Вали сняг. Явно бе валял цяла нощ. Продължаваше и сега, в късния предобед. Ябълковите дръвчета пред прозореца й бяха придобили нова форма, а храстите френско грозде приличаха на огромни рошави овцебикове.
Якоб излезе по работа, а Келвин оставиха при бавачката. Кристина чакаше Кристофер да се обади; чакаше и животът й да пропадне напълно. През това време се зачете в книгата на Роберт:
„В сенките под ръцете ми живееше копнеж — пишеше той. — В петнайсетгодишното ми малодушие се бе подслонила надежда. Накъде тръгна?“
Кристина не разбираше какво точно е имал предвид брат й, но й харесваше да чете мислите му. Така Роберт й говореше от гроба си, зад написаното слово чуваше гласа му. Стигна едва до четирийсетата страница от общо шестстотин петдесет и една. И въпреки това усещаше присъствието му в стаята и сякаш можеше да му задава въпросите, които възникваха у нея в хода на четенето.
„Какво си искал да кажеш, братко Роберт? Копнеж по какво? Надежда за какво си изгубил пътьом?“
Не й отговори, но навярно бе скрил отговора по-нататък в книгата.
„Родих се нищожество и цял живот полагам неистово старание да забравя този факт — пишеше Роберт на четирийсет и втора страница. — Ала щом съзнанието за същността ми и истината надигнат глава, веднага ги разпознавам. Човек е такъв, какъвто е.“
Кристина все още се колебаеше дали Роберт пишеше за себе си, или не. Повествованието се водеше от първо лице, поне в началото. Главният герой, Михаил Барин, изглеждаше странен, бродещ персонаж не само из пространството, ала и във времето. По всичко личеше, че е руснак. Появяваше се ту в настоящето, ту през деветнайсети век. Навярно изобщо не беше човек, а идея.
Докато четеше в захлас, с всяка отгърната страница гласът на Роберт зазвучаваше все по-силно в нея.
„Ако ме тикнат в затвора, ще си взема романа на Роберт, за да ме поддържа жива и заета.“
А може би животът й нямаше да се разпадне. Може би не бе неизбежно. В неделя заминаваха за Банкок и Тайланд. Оставаха едва четири дни. Ако тези нищожни четири дни преминат без перипетии, тя ще вземе нещата в свои ръце. Качи ли се на самолета с мъжа си, ще знае как да продължи. Тогава всички пречки ще отпаднат и нещата ще се развият според плана й. Ала тези четири дни й се струваха прекалено дълго време: Кристофер ще се обади, ще се случи нещо непредвидено… Щом вдигна поглед от книгата, я обзеха мрачни предчувствия. Ала в момента валеше сняг и всичко изглеждаше спокойно.
Кристофер Грунт държеше решението в ръка.
Сряда вечер, първи декември. От сутринта до вечерта снегът не спря да вали. Автобусът за „Бергсбруна“ пътува половин час повече заради тежките пътни условия, а неведнъж и дваж едва не се преобърна в канавката. По време на следобедната почивка управителят на магазина, Лутман, информира служителите, че в цялата страна цари истински хаос; най-тежко било положението в Сконе, където нямало проходим път. В Далсланд пък повече от пет хиляди домакинства останали изолирани от света. Лутман не смеел да си представи какво е положението в Руслаген. От години не бил виждал толкова много сняг, и то в продължение само на шестнайсет часа.
Ала пътната обстановка изобщо не вълнуваше Кристофер Грунт. Той се намираше в мазето на братовчедката в „Бергсбруна“ и държеше решението в ръка: плоско, студено и тежко около половин килограм. Върху приклада стоеше гравирано името на производителя: Пинчман. Оттам се зареждаше с пълнители. Всеки пълнител побираше дванайсет патрона. Кристофер вече бе проверил. Мислено благодари на Ингейерд, защото преди четири години именно тя му показа и оръжието, и тайника, където е скрито. Тогава Хенрик и Кристофер дойдоха на гости и братовчедката ги заведе в мазето, за да ги впечатли. Разрешителното за оръжието навярно бе на името на Кнют, бившия съпруг на Берит. Развели се още когато Ингейерд била едва на три годинки. Той обичал да ходи на лов, но им оставил оръжието, защото двете жени живееха сами извън града и се нуждаеха от средство за защита. В случай на нападение, разбира се. След като приключи, Кристофер смяташе да хвърли оръжието в някое езеро или да го зарови. Нито ще го намерят, нито ще заподозрат Кристофер. Не му се вярваше Берит и Ингейерд често да вадят оръжието — когато го взе от чекмеджето в килера, беше покрито с дебел слой прах. Цял ден обмисля плана, още щом идеята му хрумна в автобуса на връщане от Стокхолм. Не съзираше никакви пречки. Следобед чу смеха на Хенрик: съвсем слабо наистина, но звучеше приятно, топло и му вдъхна сили. Кристофер знаеше, че е взел правилното решение и има пълната подкрепа на брат си. След разговора с Кристина светът продължаваше да му изглежда нереален. Той поглади с пръст студената стомана. Всичко му се струваше като филм. Той е актьор и играе написаното в сценария. Точно така стоят нещата. Кристофер участва в режисирана постановка. Или в хореография. Погледне ли ситуацията от такава гледна точка, всичко става много по-ясно и понятно. Понякога е добре да се възползваш от възможностите, които ти предлага животът. Не изпитваше грам безпокойство. Уви пистолета и пачката с патрони в кърпа и ги прибра в найлонов илик от „Консум“. Качи се в стаята си и скри „решението“ в гардероба. Берит и Ингейерд бяха отишли на родителска среща и Кристофер не ги очакваше преди девет — а вероятно и по-късно предвид виелицата. Не, младежът не се тревожеше. Ще застреля убиеца на брат си, няма от какво да се бои. За онзи, който изпълнява дълг, всичко е лесно и просто, макар и нереално. Докато си правеше сандвичи и чай в кухнята, снегът продължаваше да вали. Мина девет, а от Берит и Ингейерд нямаше и следа.
Заседнал в снежна преспа, докато чакаше пътна помощ с усещането, че никога няма да дойде, Гунар Барбароти взе решение. До него в колата седеше дъщеря му Сара и именно новината, че се готви да отпътува нанякъде с приятели през уикенда, му осигури нужната свобода за действие. “По дяволите, какво ще каже Бакман. A man's gotta do what a man's gotta do[39]. Не съм длъжен да уведомявам някого за пътуването си. По дяволите всички благоразумни доводи, искам да говоря с нея още веднъж.“
Ала на него нито дума. Възникна съвсем слабо подозрение. Окаже ли се погрешна следа, ще настъпи катастрофа. А ако се потвърди, катастрофата ще е двойно по-фатална.
— За какво мислиш, татко? — попита Сара. — Пак ли за работа?
— Не, не, моето момиче — засмя се Барбароти. — Мисля си дали не е по-добре да се прибереш пеша. За десет минути ще си бъдеш вкъщи. Тук ще си навлечеш цистит.
— И да оставя баща си сам в преспата? — засмя се и тя. — Каква дъщеря бих била?
Барбароти пак запали двигателя и пусна чистачките. Беше девет без петнайсет вечерта. Навън виеше снежна виелица.
— Разкажи ми каква искаш да станеш, като пораснеш — подкани я той.
Лейф Грунт дремеше. Стресна го звънене. Грабна дистанционното за телевизора, обърквайки го с безжичния телефон. Все пак успя да стигне навреме в коридора и да вдигне слушалката. Оказа се Ева, съпругата му. Не се бяха чували повече от седмица.
— Дай ми Кристофер — поиска тя.
— Не е вкъщи.
— Къде е?
— В Упсала при Берит. Нали ти казах? В училището му тече седмица, посветена на професионалното ориентиране, и го изпратих в магазин…
— Тревожа се за него.
— Недей.
— Цял ден не ми излиза от ума. Грижи се за Кристофер, Лейф. Не го пренебрегвай.
„Аз ли го пренебрегвам? — помисли си Лейф Грунт с внезапно припламнал гняв. — Аз ли? Това ми идва в повече. Разговорът няма да свърши добре…“
— Не ми харесва, че си го изпратил в Упсала.
— Миличка Ева…
— Знаеш какво става с децата ни, като ги пратим там.
— Ева, Кристофер отседна у Берит. Ще работи една седмица в магазин. Нищо няма да му се случи.
В слушалката настъпи дълго мълчание. После се чу леко щракване. Ева бе затворила. Лейф Грунт окачи слушалката. В продължение на половин минута в него вземаше превес ту раздразнението, ту тъгата от случилото се.
После излезе навън и огледа рампата пред гаража. Минаваше десет. Снеговалежът продължаваше от близо цяло денонощие.
— Как му беше името на онзи полицай?
— На кой полицай?
Якоб Вилниус току-що бе излязъл от банята, увил жълта кърпа колко кръста. Кристина вече си беше легнала. Наближаваше единайсет и половина. Тази вечер Якоб бе ходил на ресторант с датски продуцент. Или немски. А вероятно просто шведски. От него лъхаше леко на алкохол, но не беше пиян. Изглежда бе загорял, защото кърпата стърчеше. Кристина си пое дълбоко дъх, погали изопнатата кожа на корема си и се подготви за предстоящото: ще я подхване отзад. Така правеше през последния месец по обясними причини.
— От Шумлинге — уточни Якоб.
— За какво… говориш?
— Бароти? Май така се казваше. Някакво италианско име. Даже идва у нас.
Тя поклати неразбиращо глава.
— Забравила съм. Името беше подобно. Защо се сети за него?
Той разви кърпата и разголи великолепната си ерекция.
— Да ти се е обаждал?
— Не, защо да ми…
Той се мушна под завивката и сложи ръка върху бедрото й.
— Вчера някакъв мъж те търси по телефона. Стори ми се, че беше той. Знаеш колко точно помня гласове.
— И защо да ни търси? Измина цяла година…
— Нямам представа. Не знам по какъв повод се обажда. Но искаше да говори с теб, не с мен.
— С мен ли?
— Да.
— И не се представи?
— Не.
— Не разбирам. Да не се е случило нещо….
— Какво например?
Започна да мачка бедрата й. Разтвори ги.
— … нещо, което да е променило хода на разследването. Искаш ли да изгася?
— Не, искам да те гледам, много добре знаеш. Значи, този инспектор Барбароти или както там се казва не ти е звънил?
— Не.
— Ако го направи, държа да ме уведомиш веднага.
— Разбира се.
— И гледай да не забравиш.
— Няма да забравя, обещавам.
— Добре. Промених си мнението. Изгаси.
Докато проникваше в нея отзад, тя видя през прозореца, че снегът е спрял.
В четвъртък сутринта Кристофер тъкмо се качи в автобуса от „Бергсбруна“ и мобилният му телефон звънна.
Обаждаше се татко Лейф.
— При вас вали ли сняг?
— И то много — отвърна Кристофер.
После поговориха за работата в магазина. Според татко Лейф, ако Кристофер възнамерявал да тръгне по неговите стъпки, било добре да започне от нулата. Така щял да знае в какво се впуска. Но можело синът му да няма такива планове? Кристофер призна, че още не е решил с какво ще се занимава един ден, а баща му го попита кога смята да се прибере в Шумлинге.
— В събота. Ще взема влака преди обяд. Ще ти се обадя допълнително да ти кажа кога пристигам.
— Останаха ли ти пари за билет?
— Да.
— А в картата на телефона?
— Малко.
— Добре. Обади ми се и ще те посрещна на гарата. Значи, ще пристигнеш в събота следобед?
— Да — потвърди Кристофер.
— Предай много поздрави на Берит и Ингейерд.
Кристофер обеща да го направи и разговорът приключи.
„Реалност? Какво е реалността?“ — беше, по една или друга причина, първият въпрос, изникнал в главата му.
Загледа се през запотения прозорец на автобуса. През нощта снегът бе спрял. Снегорините бяха насипали еднометрови преспи покрай пътя. Всичкият този сняг беше свързан по някакъв начин със случилото се. С плана и с решението. Побелелият свят наподобяваше различна действителност и именно в условията на тази действителност Кристофер се канеше да извърши деянието си. А после, когато всички приключи, нещата пак ще се нормализират и ще възвърнат обичайната си форма. Най-сетне. Отмъсти ли за кончината на брат си, ще дойде време да погледне напред. От близо година Кристофер живееше в странно състояние: всичко му се струваше изтъкано от неясноти и въпросителни. Плуваше в лепкав сън наяве, неспособен да се измъкне. Раздели се с предишния си живот — твърдение, напълно лишено от преувеличение. Училището не го интересуваше, нищо не му се струваше важно, приятелите от седми и осми клас останаха в миналото, семейството му се разпадаше. Пушеше като комин и се напиваше поне веднъж седмично. Но всичко това, цялата тази безнадеждност си имаше край: граница, където приключва. Сега го осъзнаваше. Застреля ли убиеца на брат си, ще стигне до тази граница. Сякаш нечия ръка напътстваше събитията. Все едно режисьор се грижеше всичко, което трябва да се случи, да се осъществи. Този своеобразен „коректор“ на събитията се бе постарал бабата на Кристофер да му спомене за Уле Римборг на погребението на вуйчо му. Точно на него — на Кристофер. А после невидимата сила го накара да изгледа точно онзи безинтересен филм до края, за да види името Уле Римборг, да събере смелост и да се обади на леля си. А татко Лейф реши да го изпрати в Упсала именно сега.
Докато разсъждаваше и мислите му поемаха по отъпкани пътеки, неочаквано му се зави свят. Возеше се в автобус, пълен с непознати, сънливи, сърдити пътници, чийто бръмчащ двигател го движеше през побелялата местност, но същевременно Кристофер се намираше другаде, в друга история, много по-мащабна и съществена: в дълга верига от събития, където едното неизбежно води до другото и не можеш да спреш и да се върнеш назад, след като веднъж си решил накъде да поемеш. Няма как да поправиш вече сторени грешки. И изведнъж, докато в това зимно декемврийски утро автобусът бавно напредваше по натоварената улица в Упсала, Кристофер осъзна, че всъщност това са законите на живота. Той следваше именно този модел. Станалото — станало. Важно е да прецениш какво да направиш оттам насетне.
И да го приемеш.
Слезе на автогарата с четирийсетминутно закъснение и нагази в снега. За пръв път от много време чу гласа на брат си.
„Браво на теб, момче — окуражи го Хенрик. Звучеше глухо и много сериозно. — Започваш да съзряваш, Кристофер.“
— Дойдох в Стокхолм по друга работа и реших да се възползвам от случая.
Барбароти обмисли предварително как да започне разговора. Налагаше се да намери баланса между тежест и лекота: не бива да звучи прекалено сериозно, но все пак да придаде известна важност на думите си. Барбароти сякаш чу как тя преглъща или по-скоро си го въобрази. Дали не долови в гласа й колебание?
— Не разбирам. Продължавате ли да работите по случая?
— Разбира се. Докато не го изясним, няма да го затваряме.
— Но…
— Да?
— Да не се е появило нещо ново?
— Трудно е да се каже. При всички положения ще ви бъда благодарен, ако ми отделите около час в петък или събота.
— Но какво… не може ли да го обсъдим по телефона?
— Предпочитам на четири очи.
„Има нещо — прецени Барбароти и усети как вълнението затуптя в главата му. — Дяволите да ме вземат, ако тя не се страхува.“
Тя помълча няколко секунди.
— Утре следобед ще мога да поговоря с вас. Къде ще…
От началото на въпроса инспекторът разбра, че Кристина не желае той да я посещава втори път, и й благодари наум, задето не му предложи да отиде в дома й.
— В лоби бара на хотел „Роял Викинг“. До Централната гара. Там ще имаме възможност да поговорим на спокойствие. Как ви се струва два часа следобед?
— Два следобед — повтори тя. — Удобно ми е, но не разбирам какъв е смисълът. Да не би да сте… попаднали на нова следа?
— Следа е прекалено силна дума. Нека го наречем идея.
— Идея ли?
— Да. Утре ще ви обясня. В два часа в „Роял Викинг“, нали?
— Да, ще дойда — гласът й му се стори по-чуплив и от стар порцелан.
Като на ученичка, спипана да пуши или да бяга от час по физическо и привикана за мъмрене в кабинета на директора.
„Въобразявам си — помисли си Барбароти, след като затвори, и се вторачи над разхвърляното си бюро. — Иска ми се да осъществим пробив в разследването и затова тълкувам всеки знак в духа на хипотезата ми. Ужасно непрофесионално от моя страна!“ Вдигна слушалката и се обади да си запази билет за влака и хотелска стая.
В четвъртък вечерта — след кулинарния шедьовър на Берит — картофен огретен с тънко нарязано говеждо филе и сос „Беарнес“ — Кристофер си легна в стаята да обмисли плана си до последна подробност.
Беше насрочил събитието за идната нощ — в петък срещу събота. Тогава се откриваше подходяща възможност. На Берит каза, че ще нощува в центъра на Упсала в дома на свой приятел, а в събота сутринта ще вземе влака за Сундсвал.
— Какъв приятел? — поинтересува се Берит.
— Много приятно момче, работи на касата в магазина. На деветнайсет години е — обясни Кристофер. — Ще отидем на кино, а после — у тях. Живеят близо до площад „Ваксала“. Казва се Оскар и играе в хокейния отбор на Алмтюна.
Кристофер знаеше, че Берит няма да се заеме да проверява дали думите му са истина. Най-вероятно дори изобщо нямаше да спомене пред баща му. А дори и да споменеше, младежът възнамеряваше да изнесе същия театър и пред татко Лейф.
— Заедно ще си тръгнем от работа, затова ще си взема багажа още сутринта. Приготвих го.
Но Оскар, разбира се, не съществуваше. Или поне момче с такова име не работеше на касата в „Консум“. Всъщност Кристофер бе решил да се качи на вечерния влак за Стокхолм, да остави сака си на багаж на гарата (знаеше къде се намират сейфовете), да се помотае няколко часа из центъра или да отиде на кино, ако има настроение. Разполагаше с пари за билет и за два хамбургера.
После, към десет-единайсет вечерта, ще се качи на метрото (зелената линия, спомни си той) и ще слезе на „Сандсборг“ или на „Скугсширкогорден“. Преди това обаче от гарата ще си купи карта на града. Провери точния адрес: „Мусерунвеген“ 5.
Ще пристигне по тъмно. След полунощ ще се прокрадне до къщата, но предварително ще обиколи и ще разучи квартала. Ще провери дали наоколо не се мотаят потенциални свидетели и дали Кристина и семейството й са си вкъщи. Ако събере смелост, ще се обади на домашния им телефон. Вдигне ли Якоб Вилниус, ще затвори, вдигне ли Кристина, ще си преправи гласа и ще поиска да говори с мъжа й. Ала към телефона щеше да прибегне само ако събере смелост. Иначе съществуваха много други начини да се увери, че жертвата е в къщата. Например, да надникне през прозореца. Никакъв проблем. Всъщност, докато лежеше в просторната тиха стая с пълен стомах и си представяше как ще действа, нищо не му се струваше особено трудно. Усещането, че изпълнява задача, следвайки определена схема, не го напусна през целия ден и в душата му не остана място за колебание и нерешителност. Кристофер наистина ще отиде в Стокхолм, ще стигне до богаташките дървени къщи в „Гамла Еншеде“ и там, на улица „Мусерунвеген“ 5, ще застреля Якоб Вилниус. Ще убие убиеца на брат си и така ще изпълни дълга си. Един вид ще защити честта си.
И понеже възприемаше това като задължение, Кристофер щеше да се справи. Естествено, няма как да предвиди всички подробности. Принуден е да се осланя на преценката и на… как беше думата?… на интуицията си. Ще инсценира нападение с цел грабеж, като, да речем, счупи някой прозорец. Ще изчака поне половин час, след като изгасят осветлението в къщата, за да е сигурен, че са заспали, но едва ли ще съумее да избегне шума при влизането. Вероятно ще се сблъска с Якоб Вилниус на долния етаж. Затова ще държи пистолета в готовност за стрелба. Кристофер си спомняше, че спалнята им се намира на втория етаж, но не изключваше Якоб да се втурне или да се промъкне по стълбите, стреснат от необичайния звук. Кристофер няма да му остави и секунда. Ще го застреля веднага. Два куршума право в гърдите, за да го повали. После още два в главата, за да е сигурно, че го е убил.
След това ще бяга. Ако има време, ще грабне някой предмет, за да заприлича на грабеж. Стопанинът изненадва крадеца и онзи го застрелва.
Ако Якоб не слезе, Кристофер ще се промъкне до спалнята и ще го застреля там, в леглото. Тази мисъл му се стори още по-примамлива, защото Якоб е убил Хенрик в леглото. Ако Кристофер бе разбрал правилно Кристина.
Налагаше се да отстрани Кристина от пътя си. В никакъв случай не би й позволил да го спре. Все пак Кристофер не вярваше тя да му попречи. Несъмнено и тя искаше мъжът й да умре. Вероятно ще се шокира от появата на племенника си, но какво от това? Младежът за пореден път си повтори да не се впуска в разговор нито с нея, нито с Якоб, а направо да стреля. Никакви обяснения. Нито дори за секунда.
А накрая, след като всичко свърши, ще се измъкне бързо и от къщата, и от квартал „Гамла Еншеде“. Няма да се качва на метрото, а бавно, по заобиколни улици, ще стигне пеш до центъра. Ще се отърве от пистолета. Например, ще го хвърли в някое езеро. Стокхолм изобилства от водни басейни. Какво по-лесно от това, да хвърлиш оръжие от някой мост или пристан? Ще се наложи да внимава с нощните патрули. Самотно петнайсетгодишно момче, което скита из града, навярно би събудило подозрения. Но Кристофер не знаеше със сигурност дали това не се смята за нормално в Стокхолм. Може пък дори нощем в града да гъмжи от тийнейджъри по улиците. При всички случаи той ще внимава много, докато се придвижва до Централата гара. Отварят я в пет-шест сутринта — беше проверил. Там ще закуси, а после ще се качи на първия влак за Сундсвал.
Като стигне до Йевле, ще си включи телефона и ще се обади на татко Лейф да го уведоми кога ще пристигне.
Ако баща му — по някаква причина — е научил за убийството в „Еншеде“ и го спомене, Кристофер ще се направи на изненадан. А съобщи ли му, че убитият е съпругът на леля му Кристина, Кристофер ще се престори на шокиран.
„Не след дълго ще почиваш в мир, братко. Ще мине като по вода.“
Полежа още малко и се опита да изпита безпокойство и колебание, но уви, не чувстваше нищо подобно.
Стори му се странно; изпълнен беше от въодушевление, граничещо с радост. Усещането дори започна да се сбутва с говеждото филе, соса и огретена.
Погледна часовника. Десет без четвърт. А защо да не слезе да хапне малко сладки е чай? Ще му е нужна енергия.
Защото оставаше още една малка подробност: тази нощ се канеше да потренира стрелба. Искаше непременно да се увери, че оръжието работи. Не очакваше затруднения. Нагласи будилника да звънне в три часа. Ще стане, ще се облече, ще излезе в гората и ще натисне веднъж спусъка. А може и два пъти. Понеже ще стреля на няколкостотин метра от къщата, никой няма да се притесни от няколко далечни гърмежа. Лесно като детска игра.
Но трябва да го направи. Беше си забранил да претупва детайлите.
Петък, 3 декември, започна с нови снежни бури. Макар да не предизвикаха хаос като последната виелица, не пощадиха съвсем пътищата. Общественият транспорт в Южна и Западна Швеция се движеше със сериозни закъснения и Гунар Барбароти благодари на далновидността си да си запази билет за ранния влак в шест сутринта. При нормални атмосферни условия щеше да стигне в Стокхолм в десет, но сега пътуването отне шест часа. Понеже горчивият опит от премеждията с вътрешните полети още не бе избледнял в паметта му, той се запита дали в бъдеще да не се превърне в заклет привърженик на личния автомобил.
От друга страна обаче, пътищата едва ли бяха по-лесно проходими при зимни условия, а и оставаха два часа до срещата му с Кристина Хермансон. Пресече площад „Сентралплан“ и улица „Васа“ и се регистрира в хотел „Терминус“. Стаята му още не бе почистена и той се задоволи да остави багажа си на рецепцията. Излезе навън, повървя стотина метра из снежните парцали и обядва в „Йенсенс Бьофхюс“: кюфтета с лук по датски.
Докато се хранеше, го обзе нарастващо напрежение заради предстоящата среща. Дори започна да го сърби кожата на главата. Такива оплаквания получаваше обикновено при предстоящо стресиращо събитие. А дали не е пърхот? Проблемът се появяваше периодично, докато течеше разводът. След като всичко приключи и двамата с Хелена заживяха отделно, след като подписаха всички документи и отворените рани започнаха да заздравяват, пърхотът изчезна. Фризьорката му, млада дама с четирийсет и осем безупречни зъба и очи, дълбоки като кладенци, твърдеше, че пърхотът е психосоматично оплакване. Тя не можеше да произнесе тази сложна дума, но за две години и половина професионален опит бе установила, че щастливите хора не страдат от пърхот.
„Но аз се чувствам добре — помисли си Барбароти и си поръча двойно еспресо и парче торта. — По-щастлив не съм се чувствал, откакто се събрах с Вероника в гимназията.“
Следователно го мъчеше не пърхот, а гъделичкащо нетърпение преди срещата. Погледна си часовника. Оставаха още четирийсет и пет минути. „Роял Викинг“ се намираше диагонално на мястото му в кафенето. Прекрасна позиция да наблюдава кога ще се появи Кристина или, по-точно, дали се задава, откъдето трябва. И все пак му се струваше по-умно да я изчака в хотела и така да си осигури преднина.
Крайно време беше да обмисли тактиката си. Какво ще й каже? „Чух, че съпругът ви бил психопат. Вярно ли е?“
Барбароти прецени, че ситуацията изисква по-внимателен подход. И най-дребната проява на невъздържаност често води до провал — на това го бе научил професионалният му опит, който далеч надхвърляше две години и половина.
От друга страна, мнозина го смятаха за най-способния детектив в страната (или най-малкото в Западна Швеция). Знаеше го от отлично осведомени източници, ала понякога се питаше дали не го бъркат с другиго.
„О, Боже — подхвана наум Гунар, — нека Ти предложа сделка.“
И Господ го изслуша, макар и малко разсеяно.
— Как така нямаш време? — учуди се Якоб Вилниус.
— Имам среща.
— Нали те предупредих, че Цимерман ще е в града и ще иска да обядва с нас.
— Съжалявам, забравих.
— С кого имаш среща?
— С една приятелка.
— С коя?
— Казва се Хенриет, не я познаваш. С нея сме близки още отпреди да се омъжа за теб.
— Нали осъзнаваш колко ценен за мен е Цимерман? Кога си се уговорила с тази Хенриет?
— В два.
— Къде?
— В… „Роял Викинг“.
— Аха. С Цимерман ще обядваме в „Рюдберг“ в дванайсет и половина. Ела с нас. После ще стигнеш навреме за срещата, имаш само пет минути път. Хенриет ще почака половин час, ако се наложи да закъснееш, нали?
— Не знам…
— Тръгвам. Гледай да си там най-късно в дванайсет и половина. И си сложи нещо по-отворено, нали го знаеш какъв е.
— За бога, Якоб, бременна съм в седмия месец.
— Но гърдите ти не са се смалили, нали? Дванайсет и половина, „Рюдберг“. Стига си се опъвала, Кристина.
Докато гледаше как той се качва в таксито, храната в стомаха й мигом се издигна нагоре като кол, забит в плът.
Явно бе направил добро впечатление, защото в два следобед ръководителят му, Грегер Флудберг, с когото не се бяха виждали от понеделник, му позволи да си тръгне по-рано, подаде му традиционния найлонов плик от „Консум“ и му обясни, че след като е работил цяла седмица без възнаграждение, може спокойно да си напълни плика с лакомства. Братът на Грегер Флудберг работеше като зъболекар в Сундсвал и напоследък клиентелата му бе намаляла.
Шефът тупна Кристофер по гърба, разсмя се гръмогласно и смехът му отекна в помещението. Момчето се насили да се засмее възможно най-искрено. После най-чинно напълни плика с пет килограма лакомства според указанията, сбогува се с Урбан, Лена и Маргарита — негови помощници и ментори по време на практиката — и остави униформеното си зелено яке. Взе си сака и плика и си тръгна.
Успя да хване влака в три от Упсала (по разписание тръгваше двайсет минути по-рано, но упоритите снеговалежи преди обяд предизвикаха закъснения) и само след час заключи багажа си в сейф на централната гара в Стокхолм. Задържа само оръжието, амунициите и половин килограм лакомства, натъпкани в джобовете на якето му. Малко се притесняваше как ще се справи с пистолета, но не прекалено. Пробната стрелба не мина по план. Явно не бе нагласил правилно алармата на телефона си, защото така и не звънна през нощта или пък Кристофер просто я бе изключил в просъница. И преди се бе случвало. Така или иначе, не успя да изпробва пистолета. Само няколко пъти дръпна спусъка с празен пълнител. „Ама разбира се, че ще проработи с патрон в цевта“ — успокояваше се младежът. Изобщо не възнамеряваше да изпробва оръжието насред Стокхолм: имаше прекалено голям риск да го чуят и да го погне полицията. Все пак населението на града наброява близо милион и половина души.
Купи си кутия цигари от една лавка на гарата и излезе в сумрачната, мразовита декемврийска вечер. Снегът бе намалял, но продължаваше да вали.
„Добре — каза си той наум. — Време е да убия малко време, преди да започна да убивам на сериозно.“
Кристина Хермансон излезе от „Роял Викинг“ няколко минути след три. Не знаеше какво да мисли.
Едно нещо обаче усещаше със сигурност: неизбежното приближаване на психическия й колапс. Как се казваше онзи филм на Алмодовар, който вървеше по кината преди няколко години? „Жени на ръба на нервен срив“? Не го беше гледала, но в момента се чувстваше точно така: на ръба. Хвана си такси, даде адреса в „Гамла Еншеде“ и от очите й закапаха сълзи. Шофьорът — петдесетинагодишен ирански имигрант — я изгледа състрадателно в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Само кимна дружелюбно и се съсредоточи върху шофирането.
Атаката продължи половин минута. Тя извади от чантата си две носни кърпички, изсекна се в едната, а с другата си избърса сълзите. После отпусна глава върху приятно хладната облегалка и се опита да си припомни разговора и да разбере какво всъщност си бяха казали.
По и между редовете.
Инспекторът започна съвсем хрисимо и почти й се извини:
— Не исках да звуча грубо по телефона.
"Увери го, че не се е почувствала засегната. И без това имала друга работа в центъра. За секунда си представи как срещу нея седи не полицай, а тайният й любовник. Ще изпият по едно питие, ще се качат в стаята си на осмия етаж, ще се заключат и ще се любят две денонощия. Или поне два часа." После обаче погледът й падна върху корема и напуканите й ръце и тази гледка я върна мигом към действителността.
— Трудно ми е да се откажа от този случай — призна Барбароти. — Понякога в моята професия човек се вманиачава.
Тя кимна в знак на разбиране. Сервитьорът се приближи и двамата си поръчаха минерална вода.
— Още от самото начало обстоятелствата около този случай ме озадачиха. Дълго време работихме по хипотезата, че между изчезването на Роберт Хермансон и изчезването на Хенрик Грунт съществува връзка.
— Звучи ми логично. Искам да кажа: логично е да сте предполагали наличието на връзка.
— Да, но след като установихме, че сме грешали, нещата се промениха.
Тя се прокашля предпазливо.
— Сигурен ли сте?
— В какво?
— Че смъртта на Роберт и изчезването на Хенрик не са свързани?
Сервитьорът донесе поръчката и инспекторът го изчака да се отдалечи. После, без да бърза, си наля вода в чашата и отпи. Остави я. Преплете пръсти в скута си и я изгледа с неразгадаема физиономия. Кристина обаче се увери в едно: инспекторът не я гледаше любовно. Прониза я лошо предчувствие.
— Да — отвърна най-сетне той. — Сигурен съм. Да не би вие да сте на друго мнение?
— Аз ли? — Усети как гласът й се вдигна с няколко тона. — Изобщо нямам мнение по въпроса.
Барбароти помълча няколко секунди. Явно преценяваше отговора й.
— Един от често обсъжданите аспекти в разследването е така нареченият семеен аспект.
— Семеен…
— Названието не е важно. По време на различните фази на разследването го обсъждахме сериозно, но ми се струва, че този аспект придоби… нова актуалност, след като се разкри убийството на брат ви през август.
— Така ли?
Само това успя да се изтръгне от гърлото й. Той пак отпи от водата и извади химикалка от предния джоб на сакото си. Повъртя я в ръце със замислен вид и поглед, вторачен във въздуха.
— Ако изчезването на Хенрик подлежи на… вътрешно обяснение, то неминуемо ще има сериозни последствия върху разследването.
— Вътрешно обяснение ли?
— Да.
— Нищо не разбирам.
— Извинете, изразих се неясно. Ако Хенрик, да кажем, е бил убит, и убийството му е свързано със ситуация в семейството ви, то вероятно някой… един или двама, освен убиеца… разполагат с ценна информация по случая.
Инспекторът се стараеше да говори изключително бавно, изговаряше отчетливо всяка дума и наблягаше допълнително върху нея, внимателно почуквайки с химикалката по ръба на масата. Кристина се запита дали е усвоил този трик, за да тласка свидетелите към срив. Дали цели да я доведе до криза и признания? „Най-вероятно да — прецени тя. — Мисли, че крия нещо, и прави разни намеци, за да ме извади от равновесие.“
Подразни се, задето инспекторът я подценява, и гневът й вдъхна сили. Поизправи се на стола и се наведе напред.
— Инспектор Барбароти, ще ви призная нещо.
— Какво?
— Не разбирам за какво говорите и недоумявам защо поискахте да се срещнем. Останах с впечатлението, че по случая на Хенрик има раздвижване, и затова се съгласих да поговоря с вас. Но досега…
Той я прекъсна с жест:
— Извинете, но се налага да разберете правилата на играта.
— Каква игра?
— Не забравяйте, че като полицай съм длъжен да изясня обстоятелствата около изчезването на вашия племенник. Затова не желая… и не мога… да ви разкривам всички аспекти от разследването на случая. Задачата ми е да открия истината, а истината невинаги излиза наяве, ако сложиш всички карти върху масата.
Кристина усети, че се е втренчила в него. Какви ги говори този човек, за бога? Наизуст ли бръщолеви, или наистина е узнал нещо? Дали блъфира? Затова ли използва метафората за картите?
— Какво искате да кажете? — попита тя. — И с какво искате да ви помогна?
— Съпругът ви — подхвана той и сякаш натисна главата й под вода. Изведнъж силата и волята й да се съпротивлява се изпариха.
— Какво за него? — попита тя. Задушаваше се.
— Що за човек е той в действителност?
Ако я бяха свързали с детектор на лъжата, щяха да я разобличат на мига. Сърцето й запрепуска, слепоочията й пламнаха. „Защо не се подготвих? Та нали тази атака е единственото, от което трябва да се боя? Защо изведнъж се почувствах напълно безпомощна?“
— Обичам Якоб — едва просъска тя. — Защо, по дяволите, ме разпитвате за него?
Кристина не знаеше дали гневът замаскира паниката достатъчно убедително, или не. Инспекторът я изгледа изпитателно.
— Защото получих сведения. За съжаление не мога да ги споделя с вас.
— За Якоб ли?
— Да.
— Само това?
— Не съвсем. Длъжен съм да ви попитам дали смятате съпруга си за способен на убийство.
— Какво, по дяв…?
— На теория. В критична ситуация. Е?
Не му отговори. Само поклати глава и изпи водата в чашата си. После го попита възнамерява ли да й поднесе още някоя инсинуация, или е свободна да си върви.
Барбароти кимна. Изрази съжаление, задето е схванала някои неща погрешно. Кристина му благодари, стана и си тръгна.
„Схванала съм някои неща погрешно, а? — мислеше си тя, докато таксито минаваше покрай ледената пързалка в квартал „Юханесхов“. — И как трябваше да ги схвана, ако мога да попитам?“
И най-важното: как би реагирала, ако наистина не знаеше за какво говори полицаят? Както преди малко или по съвсем различен начин?
Кристина нямаше как да го знае, но не се съмняваше, че инспекторът ще търси отговор именно между редовете на казаното от нея. Е, тя поне успя да избегне нервен срив. Не реши проблема кардинално, а само отложи опасността, но повече не би могла и да иска. Погледна си часовника. След по-малко от две денонощия ще се вози в самолета за Банкок. Направо… не й се вярваше.
Чак след като плати на вежливия тъмноок шофьор и влезе в къщата на „Мусерунвеген“, в главата й се появи въпросът от кого инспекторът е получил тревожни сведения за Якоб. Едва ли си ги беше съчинил…
В шест и половина вечерта Кристофер Грунт се шляеше безцелно из центъра на Стокхолм. До началото на филма в кино „Риголето“ оставаха четирийсет и пет минути. Избра да гледа „Обичайните заподозрени“ — някой му го беше препоръчал. Времето се нижеше мудно. Кристофер изяде един хамбургер в „Макдоналдс“ и се поразходи из магазините: „Оленс“, „ПУБ“. Натъпка се до прилошаване със сладкиши и изхвърли последните в една кофа за смет. Ако пак му се прияде, в сейфа на гарата го очакваха още четири килограма. Снегът бе спрял. Улиците и тротоарите тънеха в киша. Навсякъде гъмжеше от хора и автомобили. Неочаквано Кристофер се озова на познато място. „Креатима“? Така ли се казваше и по онова време? Беше почти сигурен, че магазинът за бои и художнически материали някога носеше друго име. Тук бяха застреляли Улоф Палме. Спря. Беше се случило, преди той да се роди, но по време на посещенията му в Стокхолм поне три пъти му бяха показвали лобното място на политика.
А после убиецът избягал по улица „Тунел“. Или нещо такова? Кристофер се вторачи в тесния пасаж. Явно е хукнал нагоре по стълбите. А сега той се канеше да се превърне в убиец. Запали цигара и се огледа. Наоколо бързаха минувачи. Всички явно се бяха запътили към важна цел. Изпод гумите на автомобилите хвърчаха кални пръски. Никой не се сещаше, че на това място е загинал министър-председател на Швеция. Нормално, все пак оттогава са изминали повече от двайсет години. Кристофер стисна оръжието в джоба си. „Ето ме и мен — тук, с пистолет в ръка. Ако край мен мине Йоран Першон[40], ще мога да го застрелям. Какво ли ще ми се пише тогава!“
Не се бе замислял колко лесно всъщност е да отнемеш човешки живот. Вдигаш оръжието и натискаш спусъка. Дръпна от цигарата и се засмя под нос. Не е необходимо да си откачен, терорист или дрогиран, за да убиеш някого. Просто вадиш пистолета и стреляш. Една секунда е достатъчна да отнемеш човешки живот — такава е горчивата истина. Една нищо и никаква секундичка — и слагаш край на върволица от дни, вечери, нощи. Няма значение кой застава на пътя на куршума: крал или просяк. Натискаш спусъка с показалец и край. Жертвата умира, независимо дали притежава милиони, дали е най-прочутата филмова звезда, или най-обикновен несретник.
От това прозрение му се зави свят, но то му се стори донякъде справедливо.
„Ако застрелям онази жена в червеното яке и избягам като убиеца на Улоф Палме, никой няма да ме хване. Ще тичам с всички сили двайсет-трийсет метра, после ще се втурна по стълбите, ще свия зад ъгъла и ще тръгна съвсем спокойно по улицата.“ Кристофер се загледа във вратата на магазина. Изглеждаше лесно като детска игра.
Жената в червеното яке бавно се приближаваше към него. Движеше се най-спокойно както повечето минувачи, говореше по мобилен телефон и се смееше. Не беше красавица. Изглеждаше четирийсетинагодишна, но явно се опитваше да си придаде по-младежки вид: ботуши с висок ток, черни, впити дънки, изрусена коса. Вероятно е проститутка. Защо не? В Стокхолм гъмжи от жрици на любовта. Кристофер неусетно стисна пистолета в джоба си.
„Сега. Его сега ще го направя. Пробна стрелба на площада, където са убили Улоф Палме, дявол да го вземе!“
— Здрасти, Итан!
По пешеходната пътека притича мъж. Шофьорът на близкия автомобил наби спирачки и наду клаксона. Жената в червеното яке спря.
— Йорген? Откъде…
Прегърнаха се. Засмяха се, пак се прегърнаха. Кристофер преглътна и продължи. „Боже мой, какво ми става? Замалко да…“ А може би се заблуждаваше, че се размина на косъм: мисълта е едно, действието — съвсем друго. Навярно задръжките му още работеха. Навярно вътрешните му бариери не позволяваха да извърши подобно безумие. Пръстът му не би се подчинил на заповедта от мозъка и не би натиснал спусъка в решителния момент.
Изведнъж изстина. Ами ако стане точно така? Дръпна си от цигарата и я хвърли. Пак тръгна. Ами ако не успее да натисне спусъка, когато се изправи пред Якоб Вилниус? Ами ако… смелостта му изневери? За няколко секунди страхът от подобен развой на събитията го стисна здраво за гърлото. Въздухът не му стигаше, причерня му, а сладкишите и никотинът в стомаха му се прегърнаха. Ала точно в този критичен миг чу гласа на Хенрик: „Успокой топката, Кристофер. Ще се справиш. С теб съм, не го забравяй.“
Уверението се оказа достатъчно да прогони безпокойството от душата на Кристофер. Правеше всичко заради Хенрик: ако непрекъснато си припомня този факт, няма какво да се обърка.
Хенрик — по-големият му брат, неговата пътеводна звезда. Изведнъж Кристофер се сети за братята с лъвски сърца: Йонатан и Шушулко. Да, точно така се казваха!
Пристигна пред кино „Риголето“. Погледна часовника: точно седем. „Обичайните заподозрени“ започваше след четвърт час. Кристофер отвори стъклената врата и се вмъкна на топло.
Инспектор Барбароти се чувстваше ядосан. Вече повече от час лежеше и се взираше в тавана на хотелската стая. „Точно така. Точно това е усещането, сега се сетих.“
Разсъждаваше върху проблем, наречен „дилемата на детектива“. Водеше началото си отвъд Атлантика. Най-вероятно от произведенията на бруталните писатели от четирийсетте. Гунар Барбароти не познаваше в подробности тази литературна вълна, но все пак бе чел Хамет и Чандлър. А също и някой си Кръмли.
Предпоставките за наличието на такава дилема са две: първо, детективът разполага с информация — ключ към разрешаването на текущото разследване, и второ, не може да използва тази информация.
Несъвместимост — както е модерно да се нарича в наши дни.
Определението „информация“ обаче изглежда прекалено пресилено за случая. Барбароти се колебаеше дали положението отговаря на характеристиките за „дилема“. Защото ако действително се осмели да заподозре Кристина Хермансон в неискреност, навярно би намерил начин да я подгони, нали?
Ако интуицията имаше по-сериозна тежест…
Кристина Хермансон безспорно крие нещо. Разумен човек с чиста съвест не би се държал по начина, по който се държа тя в „Роял Викинг“. Гледаше го като… противник. Разговорът се превърна в премерване на силите и точно това го наведе на мисълта, че има нещо гнило. Защо е толкова нервна, запита се инспекторът. Защо отказва да сътрудничи, при условие че се е появила нова следа, водеща към отговора на въпроса какво се е случило с племенника й? Не е ли естествено и тя да иска да заловят убиеца — ако момчето е било убито? Защо Кристина Хермансон саботира разследването? Защо?
Реши да престане с упреците срещу нея и да погледне под лупа собственото си поведение. Вероятно и той носи определена вина за проваления разговор. Веднага подхвана темата за семейния аспект, а съвсем логично е Кристина да възприеме една атака срещу роднините й като атака и срещу самата нея. И срещу съпруга й. Какво по-естествено от това да заеме отбранителна позиция?
Барбароти се опита да си припомни твърденията си. Що за факти трябваше да открие тя зад димната завеса на намеците му?
Че съпругът й Якоб Вилниус е свързан с изчезването на Хенрик? Това ли загатна? Изобщо остана ли място за по-различни тълкувания?
Дълбоко в себе си Барбароти вярваше във вината на Вилниус и впрягаше всички сили, за да не се издаде.
„По дяволите! — изруга наум той и стана от леглото. — Щом не мога да преценя какви мотиви и подбуди стоят зад моите действия, как ще разбера чуждите? И защо му е на Якоб Вилниус да очисти момчето? Дори не го е познавал.“ Ето тук безспорно се криеше разковничето. Барбароти си облече палтото и излезе от стаята. Минаваше седем. Разходка по топящия се сняг и вечеря в някой приятно празен ресторант би му помогнала да си избистри съзнанието. Реши непременно да си избие от главата образа на прокурор Аф Клампенберг, който приема с насмешка приведените от Барбароти факти по разследването.
„И с какви улики разполагате срещу обвиняемия господин Вилниус?“
„Бившата му съпруга го описва като крайно несимпатичен, уважаеми господин прокурор.“
„Проклятие — изруга наум Барбароти и пъхна ръце в джобовете си. — Това няма да доведе доникъде.“
Не усещаше никакъв глад и тръгна първо да се поразходи поне половин час. Мина покрай универсалния магазин „Оленс“ и площад „Сергел“, продължи на север, пресече улица „Свеавеген“ до концертната зала и забеляза филмов афиш: „Обичайните заподозрени“. Киното се казваше „Риголето“. Барбароти погледна часовника: седем и половина. „Жалко — помисли си той. — Започнат е преди половин час. А как ми се щеше да го гледам пак!“ Сви примирително рамене и продължи по „Кунгсгатан“ към площад „Стюреплан“. Стана му студено. Забравил си бе ръкавиците и шала в хотела. Раздразнението отново го загложди.
— Закъсня — отбеляза тя. — Очаквах те към…
— Нормално е да закъснея — прекъсна я Якоб Вилниус и си съблече палтото. — Цимерман отхвърли целия превод. Не схващам за какво плащаме на тези смешници — преводачите. А трябваше да финализираме сделката днес.
— Защо?
— Забрави ли, че в неделя летим за Тайланд? Да не мислиш, че ще искам да оставя този договор на Тьорнлунд или на Васинг?
— Не, не. Сега ли да ти сложа да ядеш?
— Не, първо ми налей голяма чаша „Лафройг“. Предлагам и ти да изпиеш една.
— Якоб, бременна съм в седмия месец.
— Знам, но виното ще успокои нервите ти.
— Какво искаш да кажеш?
Той отиде до барчето и извади бутилка.
— Правилно ме чу: ще успокои нервите ти, за да…
— Какво?
— … за да си държиш езика зад зъбите.
— Не те разбирам.
— Нима? Според мен ме разбираш доста добре. Днес следобед Цимерман се сети, че е забравил нещо важно в хотелската си стая — отседнал е в „Роял Викинг“ — и към три и петнайсет го закарах дотам. Тогава сигурно си пиела кафе с твоята приятелка… как й беше името?
— Хенриет.
Изведнъж тя забрави дали не беше казала Юсефин. И двете имена бяха на реално съществуващи жени. Кристина никак не умееше да лъже и затова дори в тази ситуация бе прибегнела до полуистина.
— А, да, Хенриет. Но най-интересното е, че… Ще отгатнеш ли кое е най-интересното?
— Не. Нищо не разбирам… Какви ги говориш, Якоб?
Той си наля четири сантиметра вино, запуши грижливо бутилката и отпи. Чак тогава сметна за необходимо да й отговори:
— Най-интересното е, че докато чаках в колата Цимерман да се върне, забелязах един познат да излиза от хотела. Още ли не ти просветва?
Тя поклати глава. Заби нокти в дланите си. Прииска й се този акт на автоагресия да е смъртоносен. Или поне да я превърна в невидима.
— Онова шибано ченге, дето се обади преди няколко дни. Сигурна ли си, че не ти се пие малко уиски? Тази вечер ни предстои дълъг разговор.
Времето течеше мудно. Кристофер се качи в мотрисата по зелената линия на метрото и се сети за онова странно желание, което изпитваше преди близо година, когато цялото семейство пътуваше към Шумлинге и нещастието още не се бе случило: да прескочи отрязък от живота си.
Ако паметта не го лъжеше, тогава си мечтаеше да се прехвърли три-четири дни напред в бъдещето, за да се прибере в Сундсвал и да се намира близо до Линда Гранберг. Същата, която после му изневери с единия от братята Нисканен от Лиден, а после се премести в Драмен. Тогава Кристофер разсъждаваше незряло. А се бе случило едва преди година. Но през това време се случиха много неща. Безспорно.
Ала в момента, в тази мрачна, съдбоносна декемврийска вечер, точно в секундата, когато влакът потегли рязко, в главата му се появи същото желание: да се пренесе в бъдещето. Само дето този път Кристофер не искаше да пропусне четири дни, а само… два часа.
За да му се размине обикалянето в тъмното и в студа.
И за да не се наложи да чака дълго. Очакваше да пристигне на станция „Скугсширкогорден“ — „Горското гробище“ — някъде между девет и половина и десет: ужасно рано. Да можеше да изманипулира времето и да пристигне в дванайсет без петнайсет! „Това би бил идеалният час“ — помисли си Кристофер. Ала при сегашните обстоятелства нямаше как да се отправи директно към улица „Мусерунвеген“. Не и преди полунощ. Твърде рисковано е дори за разузнаване из квартала, защото имаше опасност някой да го види и да го запомни. Кристофер бе решил твърдо да не влиза в къщата преди един часа след полунощ. А най-добре му се струваше да проникне в дома на Якоб и Кристина още по-късно, поне час след като изгасят осветлението. Не възнамеряваше изобщо да се отклонява от предначертания план. Придържа ли се стриктно към него, ще се предпази от вземането на погрешни решения в хода на действията.
Налагаше се да убие поне два часа, преди да настъпи удобният момент. Струваха му се цяла вечност. Нищо не му пречеше, разбира се, да се повози в метрото напред-назад, да слезе и да се качи няколко пъти, колкото да си намери занимание, но Кристофер не се чувстваше комфортно в подземните мотриси. Метрото го плашеше със своята враждебност.
Във въздуха се носеше някаква нагнетеност и сякаш щеше да избухне всеки момент. Малко по-нататък във вагона беснееха група младежи, а мъжът срещу Кристофер несъмнено беше дрогиран: кривоглед мъпет-великан, който непрекъснато си дъвчи долната устна и се чеше по дланите. Навярно тежеше около сто и петдесет килограма. Една грешна мисъл в подстриганата му нула номер глава и Кристофер можеше да го отнесе само защото му се е сторило, че го гледа нахално, или защото има вид на дълбок провинциалист.
„Тогава ще застрелям този идиот“ — зарече се наум Кристофер и от гърлото му без малко да се изтръгне отчаян смях. Успя да го задуши и реши да се престори на заспал. Спящ човек едва ли действа провокативно. Затвори очи и опря глава на прозореца. Мотрисата намали. Металически глас съобщи, че пристигат на станция „Сканстул“. Оставаха още пет станции. Кристофер ги бе научил наизуст: „Гюлмаршплан“, „Шермарбринк“, „Блосют“, „Сандсборг“ и след това „Скугсширкогорден“, където трябва да слезе. Дали да не се поразходи из гробището? Доколкото знаеше, било доста голямо. Може пък една обиколка на злокобното място да се окаже идеалното вдъхновение за бъдещ убиец. А дали да не изпробва пистолета там?
Не, би било прекалено да стреля из гробището. Но ако се пошляе и събере смелост, ще му помогне. Ще изпуши няколко цигари, ще си купи кренвирш и шоколадово мляко — има достатъчно пари — и ще се концентрира върху предстоящото. Така няма и да премръзне.
А после — по булевард „Нюнесвеген“, към квартал „Гамла Еншеде“ и по улица „Мусерунвеген“. „Как ти се струва планът ми, Хенрик?“ Мотрисата отново започна да намалява, при триенето с релсите се появи свистене и Хенрик му отговори, че планът е дяволски добър.
В санаториума, където лекуваха Ева, часовете за посещения не бяха строго определени. Всъщност от терапевтична гледна точка не се препоръчваха визити от външния свят, а по общо мнение неочакваните гости се отразяваха негативно върху здравето на пациентите. В петък вечерта обаче персоналът направи изключение за Бенита Ормсон. Тя беше не само стара приятелка на Ева Грунт Хермансон, но и работеше като психиатър. Залиташе малко повече към когнитивната психология[41] — в научните среди определено бе известна с тези свои предпочитания, — но лекуващите лекари на Ева не смятаха, че едночасов разговор с Бенита ще й се отрази зле. А и беше петък — денят преди уикенда, който госпожа Хермансон Грунт по график следваше да прекарва в компанията на семейството си.
Бенита Ормсон донесе на приятелката си два подаръка. Изчака да останат насаме и ги извади: пликче с карамелени бонбони и Библията.
— Не съм религиозна — обясни Ева.
— Нито пък аз — увери я Бенита Ормсон. — Не би ми хрумнало и да ставам. Но Библията е нещо съвсем различно.
— Хм.
— Как си всъщност?
— Какво имаш предвид с „всъщност“?
— Виждам, че ти харесва да живееш тук, и според мен си достатъчно интелигентна да си намериш причина.
Ева помълча със замислен вид.
— Богатият интелект често се оказва надценяван спътник — напомни тя.
— Съгласна съм. Пътищата на сърцето понякога са неведоми за разума.
— Чувала съм тази мъдрост. Но според мен моят проблем се корени в друго: не виждам причина да продължавам да живея.
— Тогава защо продължаваш?
— Да живея ли?
— Да.
— И аз не знам. Вероятно съм възприела живота като един дълг: длъжни сме да живеем живота, щом ни е даден.
Бенита Ормсон кимна.
— И си прегърнала тези възгледи след изчезването на сина ти?
— Да. Осъзнавам, че тези възгледи навярно спохождат… в по-голяма или в по-малка степен… почти всички хора и повечето съумяват да се справят и да продължат напред. Аз обаче не мога. Случилото се… ме порази прекалено жестоко.
— Смяташ, че Хенрик е мъртъв, така ли?
— Да, предполагам.
— Защо точно Хенрик е означавал всичко за теб?
— Не аз решавам това. Може ли да си взема един карамелен бонбон?
— Разбира се, заповядай.
— Май не съм яла такива бонбони от студентските си години.
— И аз. Но защо точно Хенрик? Създавайки деца, човек е длъжен да приеме условието, че те могат да умрат преди него. Гаранции няма. Знаеш го не по-зле от всички родители.
— Да, но… бях го забравила.
Бенита Ормсон се засмя.
— Да, май наистина си го забравила, Ева. Навярно си забравила и доста други неща. Това впрочем важи за всички ни и обикновено върши работа до четирийсетата годишнина. Намираш се в добра компания.
— Не желая да бъда част от такива компании.
— Знам. Ти не си общителна, Ева, но понякога човек е безсилен да се справи сам. Затова ти донесох Библията.
— За бога, Бенита, знаеш, че не съм…
— Все с някого трябва да общуваш, Ева. Все с някого трябва да поговориш. Четирийсет години си нямала друг събеседник, освен себе си и си се изморила. Налага се да избираш: или с други хора, или с Господ.
— Не са ми нужни подобни…
Бенита Ормсон вдигна ръка и Ева млъкна, взе си втори бонбон и изгледа приятелката си с очи, преливащи от недоверие. Изминаха няколко секунди.
— Разбирам — кимна Бенита Ормсон. — Предпочиташ да държиш всички врати затворени. Отказваш да отвориш и на мен. Решението зависи само от теб, Ева, животът си е твой. Не съм ни най-малко религиозна, знаеш го. Навярно изобщо не мога да се нарека и вярваща. Но в тази книга е събран човешки опит от десет хиляди години. Тя не пропагандира нищо, а учи на мъдрост. А ти се нуждаеш от утеха. От отрада, любов и силна доза милост. Нищо друго не може да ти помогне. Всички останали въпроси са твърде маловажни. Сигурна съм, че си достатъчно прозорлива да го разбереш. Ала не си мъдра. Свила си се в черупката си, Ева, предпочела си да се затвориш с Хенрик в отделна стая, където цари пълен мрак. Погрижи се поне да я разшириш малко, пропусни малко светлина. Но, пак казвам, ти решаваш, а аз…
— Какво — ти?
— Аз съм само вестоносецът. Don’t shoot the messenger[42].
— Това ми е ясно.
— Още по-добре.
— Тези бонбони са много вкусни. Само като си помисля колко отдавна беше… а явно още ги има.
— Има ги, разбира се, Ева.
Тишина. Продължителна тишина. Санитар открехна вратата, надникна и като видя двете жени, седнали на леглата, се оттегли и затвори.
— За какво мислиш, Ева?
— За… за Кристофер. Извинявай, Бенита, но трябва да се обадя на мъжа ми.
— Ти знаеш най-добре какво трябва да направиш, Ева. И днес, и през всички останали дни.
— Благодаря ти, Бенита. Благодаря ти за посещението, но е време да се погрижа за нещо.
— Разбира се, Ева. Разбира се. Оставям ти Библията и бонбоните. Ще дойда пак някой ден.
И все пак тя успяваше някак да устои.
Сама се изненадваше как още намира сили да парира яростните атаки на Якоб. Навярно предимството й се криеше в трезвеното й състояние. Якоб пиеше чаша след чаша вино и гласът му придобиваше все повече звучност, но той не избухваше. Продължаваше да запазва спокойствие. Лежеше като кобра на слънце и дебнеше. „Ето в това се състои проблемът му — разсъждаваше тя. — Основният му проблем в живота: той трупа ли, трупа чувства у себе си, без да ги проявява, но в един момент нещата ескалират и той избухва.“ Ала и тези своеобразни експлозии бяха някак хладни, премерени. Якоб никога не губеше самообладание, не и напълно. Дори когато уби Хенрик, контролираше положението.
Дори тогава. Ето това й се струваше най-зловещо и отблъскващо.
Контролът. Нечовешкото спокойствие.
— Как ти се стори? — попита Якоб.
— Кой?
— Онова ченге. Говоря за посещението му през януари.
Часовникът показваше единайсет и четвърт. Двамата седяха във фотьойли пред камината. От два часа Келвин спеше горе. Якоб запали тънка черна пура „Баринк“. Пушеше само такива пури. По негова поръчка един малък магазин на улица „Хурн“ внасяше „Баринк“ — специално за Якоб.
— Почти не си го спомням — отвърна Кристина. — Може ли да говорим за нещо друго?
— За какво, например?
— За Тайланд. Хайде утре да купим няколко пътеводителя от центъра.
— Вече го направих. Отбих се в една книжарница и купих три. Тази подробност е уредена. Та как ти се стори, казваш?
— Не си спомням, Якоб. За бога, нали ти казах, че съм го забравила. Какво подозираш?
— Да подозирам?
— Да.
— Имам ли причини да подозирам нещо?
— Не, но по думите ти съдя, че си притеснен.
— Просто не вярвам в случайни съвпадения.
— Не те разбирам.
— Напротив.
— Не. Якоб, не те разбирам. Какво всъщност искаш да ти кажа? Нямам какво да крия.
Той отпи от виното и дръпна от пурата. Явно подбираше възможно най-язвителните аргументи.
— Слушай сега. Онова ченге звъни вкъщи в началото на седмицата и пита за теб. Живее в Шумлинге, на четирийсет мили оттук. Три дни по-късно го виждам да излиза от „Роял Викинг“ точно по времето, когато моята съпруга твърди, че пие кафе с приятелка, чието име никога не съм чувал…
— Колко от приятелките ми познаваш, Якоб?
— Две-три.
— Нищо подобно. Хайде, да си лягаме. Изморена съм…
— На мен ми се иска да си поговорим още, Кристина. Но щом темата ти е неприятна, ще я сменим. Изгаси осветлението, ако обичаш. Ела да се разположим на дивана. Да пусна ли малко джаз?
Кристина усещаше, че е възбуден. Гласът му звучеше по-оживено. Какво пък… Тя въздъхна безшумно и внимателно. Оставаха два дни. Все ще издържи.
В единайсет инспектор Барбароти се върна в хотелската си стая. След две чаши червено вино и четирийсет милилитра коняк продължаваше да зъзне. В Стокхолм цареше кучи студ, а северен вятър завихряше снега, който нагревателните кабели под уличното платно не бяха успели да стопят. „Добре че не живея тук — благодари си наум Гунар Барбароти. — Как оцеляват бездомните в този студ? Сигурно всяка нощ вкочанясват до смърт.“
От стаята се обади на Мариан. Тя го увери, че времето в Хелсингборг не е по-хубаво: едва три градуса над нулата, дъжд и силен западен вятър.
— Добре е в такъв студ да имаш до себе си мъж и чаша червено вино, та да се стоплиш — додаде тя.
Барбароти я попита дали от Сконе няма директен нощен влак за Стокхолм. Например, след половин час. Обеща на сутринта да я посрещне на гарата. Резервацията му в хотела включвала още една нощувка.
— Мислех, че си там по работа — изненада се Мариан.
— Не работя през цялото време.
— За жалост не мога да оставя децата сами през уикенда. Хайде следващия път да ме предупредиш по-отрано, а?
Гунар Барбароти обеща да го има предвид, побъбриха още малко за разни дреболии и затвориха.
„Работа ли?“ — помисли си той, застана до прозореца и плъзна поглед над Централната гара и коловозите. Наистина бе дошъл с намерението да работи, но нещата малко се объркаха.
Или не? Дали в случая редовната му вечерна депресираност не му играеше подла шега? Какво всъщност очакваше от разговора с Кристина Хермансон? Да се срине и да направи признание, един Господ знае какво?
Не, едва ли. Ала всъщност, разсъждаваше той с внезапно връхлетяла го вълна на оптимизъм, докато развиваше капачката на малката бутилка червено вино от минибара… съмненията му се потвърдиха. Наистина. Кристина Хермансон се държа като човек, който крие нещо.
А нали всъщност Барбароти се стремеше да провери подозренията си, че идилията в „Гамла Еншеде“ е само привидна? От доста време инспекторът усещаше нещо гнило в семейство Хермансон-Вилниус и просто не можеше да загърби тази мисъл, щом вече бе стигнал дотук.
Отпи от пластмасовата бутилка и изля остатъка в мивката. „Ама че гадост! И за тази боза на тръгване ще платя 65 крони.“
Ами Якоб Вилниус? Защо направо не хване бика за рогата?
Барбароти се съблече и се мушна под душа. Пусна топлата вода и се закани да не излезе от банята, преди да вземе решение.
Отне му двайсет минути и след като си легна, го заглождиха съмнения дали формулираното становище е правилно. Ала правилно или не — вече си бе наумил какво ще прави и мрачното му настроение от скитането в студа из столичните улици и площади се подобри значително.
Кристофер Грунт трепереше от студ. Стана дванайсет без двайсет. Най-после! Бавно мина покрай къщата на улица „Мусерунвеген“ 5 за втори път. Преди петнайсет минути я подмина по отсрещния тротоар. Прозорците тъмнееха. Единствената светлина идваше от малка жълто-червена лампа пред входната врата. От петнайсет минути положението не се бе променило. По всичко личеше, че Якоб и Кристина спят, както и всичките им съседи. В квартала явно не живееха купонджии. Всъщност и в неговия квартал в Сундсвал през нощта не се чуваше шум. Прибереш ли се след дванайсет, е тъмно като в рог. Не се вижда жива душа.
Докато обикаляше из „Горското гробище“, Кристофер се стъписа от мисълта, че няма да успее да намери къщата на „Мусерунвеген“. Но щом я видя, на мига я позна. Навярно тъмнината, студът и самотата му внушаваха такива опасения. Оставаше само да влезе не където трябва и да застреля човек по погрешка!
Но вече се изпари всякакво съмнение. Позна пътеката към малкото стълбище, където двамата с Хенрик ритаха топка преди две години и половина; малката беседка, в момента покрита с дебел слой сняг, разположена върху ливадата пред къщата; верандата, където пиеха сок и хапваха кифлички. Да, определено това бе домът на леля Кристина и нейния съпруг, когото Кристофер се канеше да убие. Минавайки покрай къщата, младежът усети как мисълта за предстоящото го стопли.
Мисълта, че ще извърши убийство. Странно, но навярно човешкият организъм е така устроен: кръвта започва да се движи по-бързо по кръвоносните съдове, когато мислиш за определени неща. И не само за момичета.
Допреди малко зъзнеше от студ. Преди около час си купи кренвирш и чаша кафе от едно заведение за бързо хранене. Движението, разбира се, му помагаше да поддържа температурата на тялото си висока, но с течение на времето му ставаше все по-трудно да противостои на студа.
А все още бе твърде рано да пристъпва към действие. Реши да направи поредната обиколка на квартала и ако всичко му се стори нормално, да се върне и да влезе в къщата.
„Как ти се струва, братко?“ — попита той.
„Чудесно“ — отвърна Хенрик.
Един без пет. Не срещна жива душа. От половин час цялата къща тънеше в мрак. По някаква причина Кристофер вече не зъзнеше. Вероятно заради напрежението.
„Време е — помисли си той. — Да започваме. It's now or never[43].“ Огледа се надясно, огледа се наляво, мина през плета и влезе в градината. Възнамеряваше да атакува вратите на верандата. Сметна за ненужен риск да се катери по первазите, щом има начин направо да влезе вътре. Вкъщи, на „Стокрусвеген“, един удар по вратите с рамо стигаше, за да се отворят.
Кристофер нагази из половинметровия сняг в градината. На улицата повечето се бе стопил или го бяха изринали. Качи се на верандата. Предположението му се потвърди: двукрила врата. Промъкна се до нея. Върху дървения под на верандата нямаше сняг, защото покривът правеше заслон. Дъските изскърцаха, но съвсем лекичко. „Няма страшно“ — окуражи се Кристофер. Огледа се внимателно и се вторачи през прозореца, но не видя почти нищо. Отвън нямаше дръжки, но всичко обаче личеше, че вратата се отваря навътре. Постоя за малко неподвижен, после леко натисна вратата с рамо. Нищо. Заслони очите си с ръце, наведе се напред и се помъчи да разбере как изглежда бравата отвътре. Доколкото успя да прецени, едното крило се отваряше със съвсем обикновена дръжка. Натисна вратата още веднъж, този път — по-силно. Стори му се, че поддаде леко. Но за да я отвори, се изискваше сериозен удар, а той щеше да предизвика силен шум. Помисли, помисли и заложи на друг вариант: ще пробие с приклада малка дупка в стъклото и после ще я разшири. Разбира се, нямаше как да е сигурен в ефективността на този метод, но преди няколко месеца бе гледал филм, където героят се справи без никакви затруднения. За целта не бива едри парчета стъкло да падат по земята, защото в противен случай ще се разнесе оглушително дрънчене. А от единичен краткотраен пукот на строшено стъкло обитателите едва ли ще се събудят. Особено ако спят на горния етаж. Както в случая. Ако случайно се събудят, ще се почудят откъде ли е дошло дрънченето, ще го припишат на някоя котка и пак ще заспят. Кристофер знаеше колко е важно да изчака известно време, преди да се заеме с разширяването на дупката, а и след първоначалния шум не бива да се чува повече и звук.
Извади пистолета от джоба си. Преброи до пет и удари по стъклото. Парчетата се посипаха по пода. Разнесе се звънтене. Той приклекна плътно до стената, за да не го видят, ако включат осветлението. Държеше оръжието в готовност за стрелба: ако Якоб Вилниус отвори вратата и излезе, Кристофер веднага ще го повали с куршум.
Отвътре не се чуваше никакъв звук. Никой не светна лампите. Почака около две минути, изправи се и надникна. Огледа дупката в стъклото: достатъчно голяма, за да си провре ръката през нея, но установи, че стъклото е двойно. С други думи се налагаше да пробие още един отвор.
„Как е възможно да съм толкова тъп? — ядоса се той на себе си. — Естествено, че ще сложат двойни стъкла. Действието в онзи филм явно се е развивало в по-топла страна.“
Ала вътре бе тихо като в гроб. Кристофер успя бързо да махне всички парчета от напуканото стъкло, без да изтърве дори едно. Засега се справяше отлично. Дойде време за следващия удар. Замахна с оръжието и удари по вътрешното стъкло.
В мига, в който парчетата се посипаха по пода на стаята, някой светна. На прага на всекидневната стоеше Якоб Вилниус, както го е майка родила, и се взираше в неканения гост. Кристофер се поколеба за половин секунда, после влетя вътре с лявото рамо напред. Чу се пращене на счупено дърво, а парчета стъкло се посипаха наоколо като вихрушка. Стъписа се. Якоб Вилниус не помръдваше. Държеше нещо в ръка. Дилаф. Кристофер усети бурен прилив на тържество. Кристина се появи зад мъжа си. Не беше гола, а с червена кърпа, увита около тялото й. И тя държеше нещо, но той не видя какво е.
Дилаф срещу огнестрелно оръжие! Ама че смехория! Кристофер насочи пистолета срещу жертвата си. Кристина нададе вик, а Якоб Вилниус най-сетне излезе от вцепенението си. Вдигна ръце, без да пуска дилафа, явно за да покаже, че се предава. Изглеждаше съвсем нелепо. Кристофер се изсмя. Прицели се в гърдите му и дръпна спусъка.
Пистолетът щракна.
Дръпна го пак.
Пак същото щракване.
Якоб Вилниус свали ръце и пристъпи напред.
Кристофер отново натисна спусъка. Този път не се чу дори щракване. Механизмът бе блокирал. Младежът се взираше в оръжието и в ръката, с която го държеше, и в леля си Кристина, увила кърпа около стърчащия си корем. Изглеждаше ужасена. Изведнъж Кристофер чу неистов вик.
Бе се изтръгнал от неговото гърло. Изрева като ранено животно. Якоб Вилниус се намираше само на метър от него.
Мобилният му телефон звънна, докато закусваше.
Обади се Ева Бакман.
— Къде си? — поинтересува се тя. — В Стокхолм ли?
Той се поколеба. После призна, че предположението й е правилно.
— Добре. Е, в крайна сметка май ще излезеш прав.
— Какво искаш да кажеш?
— Сутринта говорих с Боргсен. По-точно той ми се обади. Явно първо се е опитал да се свърже с теб, но ти не си вдигнал.
Барбароти се сети, че когато вдигна на Ева Бакман, на екрана на телефона прочете „ново съобщение“.
— Бил съм под душа и не съм го чул.
— Ясно. Все едно. Някой си Уле Римборг се обадил в участъка в Шумлинге преди… преди около час.
Барбароти си погледна часовника: десет без четвърт.
— Уле Римборг ли каза?
— Да. Да не би да го познаваш?
— Не.
— Той е… — Ева Бакман се изкашля, — той е рецепционист в хотела. Отдавна възнамерявал да се свърже с полицията. Веднъж дори го направил, но го изключили. Това, разбира се, е ужасно неприятно, но ще го обсъдим по-нататък.
— Какво е искал да съобщи? В момента яйцето ми изстива.
— Варено яйце ли?
— Да, варено. Давай направо, полицай Бакман.
— Не бива да ядеш варени яйца, докато са топли, но това е друга тема. Този Уле Римборг бил на смяна през нощта, когато Хенрик Грунт изчезнал. В нощта на 20 срещу 21 декември.
— Знаем кога изчезна Хенрик Грунт.
— Добре. Тогава Уле Римборг бил дежурен и твърди, че в три през нощта Якоб Вилниус се върнал в хотела.
— Какво?
— Повтарям: Уле Римборг, рецепционист нощна смяна в хотела, вчера е сигнализирал на инспектор Йералд Боргсен, че Якоб Вилниус, след като е потеглил за Стокхолм преди полунощ, се е върнал в хотела около три часа по-късно… през въпросната нощ.
— Какво, по дяволите, намекваш?
— Това е въпросът. Или по-точно: какво, по дяволите, намеква Уле Римборг?
Гунар Барбароти помълча пет секунди.
— Не е задължително да означава нещо — отбеляза после той.
— Ясно ми е — контрира Ева Бакман. — Но ако… ако означава, то какво всъщност означава? Това питам.
— Чух те — увери я Гунар Барбароти. — И после… после са тръгнали към Стокхолм двамата?
— Тримата. Забравяте малкия Келвин, господин инспектор. Напуснали са хотела в осем без петнайсет.
Барбароти огледа яйцето. Прииска му се вчера да беше изпил по-скромно количество алкохол. Накъде водеха всичките тези факти?
— И накъде водят всичките тези факти? — попита той. — Колко време ти отне да ги обмислиш?
— Петнайсетина минути, но още не съм приключила с анализа.
— Този Уле Римборг споменал ли е нещо друго?
— Не.
— А ти говори ли с него?
— Не. Само Боргсен.
— Защо изобщо се е обадил в полицията? Да не би Якоб Вилниус да му се е сторил някак подозрителен?
Ева Бакман се позабави, преди да отговори:
— Не мисля.
— Не мислиш?
— Не. Но е подозрителен сам по себе си фактът, че тръгва в дванайсет, връща се в три и после заедно с жена си и детето потеглят рано сутринта… и то в нощта, когато синът на балдъзата му изчезва… Да, и аз на мястото на Римборг бих съобщила в полицията. Но вероятно малко по-рано. И все пак ми се струва, че показанията му идват в подходящ момент, защото сега се намираш в Стокхолм. Да не би вече да си разговарял с господин телевизионния продуцент?
— Не, само със съпругата му.
— Нима? Нищо не ти пречи да си побъбриш и с него. Вероятно мнението на бившата му съпруга не е съвсем неоснователно.
— Ще го прихвана още следобед — обеща Барбароти. — Бъди сигурна. Случайно да имаш телефонния номер на Римборг?
Ева Бакман му го продиктува и разговорът приключи.
„Странна работа — озадачи се Барбароти и отряза капачето на полуизстиналото яйце. — Бях почти сигурен, че има нещо гнило, но какво означава всичко това? Какво?“
Лейф Грунт се разтревожи и ядоса.
— Как така не знаеш къде е? — извика той в слушалката.
— Сигурно се вози във влака — отвърна Берит Спак. — Успокой се. Или спи в дома на приятеля си. Още няма десет.
— Десет и петнайсет е — поправи я Лейф Грунт. — Поне в Сундсвал е толкова. Имаш ли номера на този негов приятел?
— За жалост не. Колеги са от магазина. Май се казва Оскар.
— Май се казва Оскар! Чуваш ли се какво говориш, Берит? Как така не знаеш у кого е прекарал нощта? Повече от час му звъня на мобилния…
— Може да му е паднала батерията. Ако толкова се тревожиш за него, по-добре не го пускай извън Сундсвал. Кристофер е на петнайсет години и ме помоли за разрешение да нощува у свой приятел в Упсала. Какво толкова страшно има?
— На мен не ми е казвал такова нещо.
— Така ли? Е, това си е твой проблем. Не мой.
— Благодаря ти. Не разбираш ли колко съм разтревожен? Искам… искам просто да разбера кога ще пристигне в Сундсвал, за да го посрещна на гарата.
— Навярно вече се е качил във влака. Там обикновено няма покритие. Как е Ева?
— Както преди — отвърна Лейф Грунт и затвори.
Стана от стола зад бюрото, но не направи нито крачка. „Истината ли й казах? Ева наистина ли е, каквато беше преди?“ Уместен въпрос. Поредният във върволицата.
Изобщо нещо остана ли си както преди?
Лейф се обади на братовчедка си главно по настояване на Ева. Ядоса се на самия себе си — Берит имаше право.
Защото всъщност… всъщност фактите не отговаряха на онова, което разправи на братовчедка си. В действителност Лейф не се безпокоеше за Кристофер. И в това беше проблемът. Бащата вече нямаше сили да се тревожи. Те бяха изтекли от него като вода от пуйка за пълнене. Бързо, светкавично. Всичко около него се сгромолясваше. Изведнъж усети, че изнемогва в опитите си да запази целостта си, да насочи мислите си в една посока, да се справя със задачите си… да продължи да живее в тази непоносима, рушаща го рутина. Как да го направи с изчезнал син и съпруга, изпаднала в пълно умопомрачение?
Ала снощи същата тази съпруга се обади и му сподели колко се тревожи за Кристофер. Поиска да говори със сина си. Лейф й обясни, че момчето кара стаж в Упсала, и Ева настоя Кристофер да се прибере веднага. Той се помъчи да я разубеди, но накрая почти й обеща да… всъщност забрави какво точно й обеща. Вероятно да се свърже с Кристофер и да поговори с него. Да провери как е.
И наистина през остатъка от вечерта Лейф многократно се опитва да се свърже със сина си. Звънеше му през половин час. Без резултат. Набра и Берит — и на домашния, и на мобилния, — но тя не вдигна. По това време братовчедката на Лейф Грунт била на гости с дъщеря си Ингейерд у съседи и се прибрали чак след полунощ. Това се изясни на сутринта. На въпроса защо не си е взела мобилния, Берит отвърна, че изобщо не й трябвал телефон: нали дъщеря й била с нея.
Лейф Грунт не спа добре. Постоя в кабинета си, наблюдавайки отражението си в огледалото. Установи, че е на четирийсет и две, а изглежда като петдесет и две годишен, ако не и повече. Да, този затлъстял чичко с пепеляво лице наистина приличаше да е прехвърлил половин век.
Сви рамене и набра номера на Кристофер.
Никакъв отговор.
На първо време Гунар Барбароти се отказа да използва телефон. Щеше да прибегне до услугите му само ако изчерпеше останалите възможности. Отказа се и да се свързва с колегите си от районното управление в Стокхолм. Навярно бяха затрупани с работа и една молба за съдействие от провинциален полицай по почти безнадежден случай по обясними причини би изглеждала доста нелепо.
Барбароти се обади на Бакман и й съобщи за плана си: ще отиде на „Мусерунвеген“ в „Гамла Еншеде“, ще позвъни на номер 5 и ще помоли обитателите да му отговорят на няколко въпроса. Нищо повече.
Надяваше се Якоб Вилниус да си е вкъщи. Все пак беше събота.
— Гениален план — похвали го Ева Бакман. — Сигурен ли си, че не му е казала за срещата ви?
— Абсолютно. Нали няма да си изключваш телефона? Ще ти звънна, ако стане напечено.
Бакман обеща да остане на линия. Нямала никакви планове за събота. Четиримата мъже в семейството й вече загрявали в залата за хокей, но тя не възнамерявала изобщо да излиза.
— Добре. Усещам, че сме близо до развръзката.
— Внимавай — предупреди го Ева Бакман.
Барбароти се качи на метрото и слезе на станция „Горското гробище“. Мина под магистралата и пристигна на „Мусерунвеген“ 5 минути преди дванайсет и половина. Постоя на тротоара, загледан в красивата, стара дървена къща с порутен покрив, опитвайки се да превъзмогне тиктакащото безпокойство в себе си. Времето беше омекнало, улиците се бяха покрили с киша, а в градината на къщата снегът още не се бе стопил: и по дърветата, и по земята. Вътре не се виждаха признаци на живот. На рампата пред гаража не бе паркиран автомобил. Да не би да са отишли да пазаруват, усъмни се инспекторът. Вероятно са поели към халите в „Йостермалм“, за да си накупят хранителни продукти и вино за вечерта. Барбароти си спомни колко нищожен се почувства миналия път, когато дойде в този скъпарски квартал. Ала тогава забеляза и друго: Кристина Хермансон също не се чувстваше комфортно в обстановката.
Отвори портата и влезе. Изкачи трите стъпала към входната врата и позвъни.
Изчака половин минута и пак натисна звънеца.
Никаква реакция. „Какъв идиот съм! Излезли са, разбира се. Всеки нормален човек знае, че в дванайсет и половина в събота нормалните хора пазаруват.“
Барбароти излезе на улицата и се впусна в изпълнение на план Б: обяд и после нов опит.
А ако и план Б не проработи, ще се възползва от план В: телефонът. Все пак бе записал домашния и служебния номер на Якоб Вилниус, както и личните номера на него и съпругата му.
Ала все пак този план неслучайно фигурираше под буквата В. Разговор с Якоб Вилниус очи в очи би донесъл на инспектора значителни предимства. Идеята на Барбароти беше да му зададе въпроси и да наблюдава реакцията му, без да му дава възможност да се подготви.
Да, безспорно телефонът имаше повече недостатъци, отколкото предимства. Не виждаш събеседника си или поне засега повечето хора разговаряха, без да се виждат. И слава богу. Същността на телефонния разговор не позволяваше на Барбароти да осъществи целта си и да получи потвърждение на онова, което очакваше и на което се надяваше. Кимна с решителен вид и тръгна обратно към малкия площад до магистралата, където според нормативните уредби и обществения градоустройствен план следваше да се намира малка квартална кръчма.
И такава кръчма наистина имаше. Казваше се „Червената лампа“. Барбароти прекара близо час в компанията на мешано от ситно нарязани картофи, салам, лук на тиган и прясно сварено червено цвекло и слабоалкохолна бира. За десерт — кафе и пастичка с марципанов пълнеж и шоколадова глазура. Ева Бакман му звънна да попита как вървят нещата.
— Въпрос на време е да се отприщят — отвърна той.
В два без пет Барбароти позвъни за втори път на вратата на „Мусерунвеген“ 5. Пак безрезултатно. В три и половина отново никой не отвори. Падна здрач и заваля силен дъжд. Капките биеха косо.
„Какво, по дяволите, правя? — ядоса се Барбароти и се отправи неохотно към метростанцията. — Защо поне не си взех чадър?“ Четирийсет и пет минути по-късно задейства от хотелската стая план В.
— Олеле! — възкликна Ева Бакман. — Толкова зле ли е положението?
В седем и половина вечерта Барбароти се бе свил в единственото кресло в стаята и оглеждаше недоволно панталоните си. Върху двата крачола се мъдреха две големи лекета от червено цвекло. „Единственият резултат от днешния работен ден“ — обобщи той наум.
— Да, много зле е — потвърди той.
— Звучиш изморен.
— Вероятно защото съм изморен.
— Понякога нещата просто не вървят. Сигурно са отишли на разходка с яхта, например.
— През декември? Ти наред ли си?
— Просто се опитвам да разведря един свой колега. Ще се заемем с този тип, когато се появи. Никой закон не задължава гражданите да си вдигат телефона… или да си стоят вкъщи.
— Благодаря ти за информацията. Много добре знам. Само казвам, че съм ядосан. Не съм свикнал да не ми вдигат телефона.
— Остави ли съобщение?
— Не, разбира се. Защо да му давам преднина?
— Сякаш си убеден, че той е замесен.
— Така ли?
— Да.
— Изобщо не съм сигурен във вината му, но съм убеден, че искам незабавно да говоря с него. От изчезването на Хенрик Грунт обаче измина близо година и навярно припряността ми е излишна.
— Точно това се опитвам да ти обясня. Успокой се, излез, изпий една бира или се обади на Мария.
— На Мариан.
— Какво?
— Казва се Мариан.
— Добре де. Обади й се да си погукате и забрави за този съмнителен продуцент. Не заслужава вниманието ни. Ще продължим работа в понеделник, като се прибереш.
— Ти си истински балсам за душата, Бакман — въздъхна Барбароти.
— И мъжът ми твърди същото. Когато се намира в добро настроение. Целувки и чао.
„Не ми се излиза — помисли си той, след като гласът на Ева Бакман изчезна в слушалката. — Не и в това отвратително време.“ Погледна през прозореца, но заради дъжда не различи почти нищо. Вятърът запращаше порой от дъждовни капки върху прозореца и Гунар имаше чувството, че се намира в аквариум, където върлува буря. Навярно централната гара и кметството си стояха по местата. Не че го беше грижа. Униние като стомашна киселина изгаряше Барбароти. „Какво си въобразявам? — запита се той. — Какво търся тук?“ Извади късмет, че не поиска съдействие от стокхолмската полиция. Щяха да се спукат от смях.
Вслуша се във вътрешния си глас и в посланията на боговете, определящи времето, и си остана в стаята. Разлисти информационния каталог върху миниатюрната маса зад бюрото, позвъни на рецепцията и поръча да му донесат салата „Цезар“ и чаша тъмна бира.
Изгледа новините и две трети от стар американски гангстерски филм. Телефонът звънна.
„Мариан“, помисли си той с надежда и изключи звука на телевизора.
Но се оказа Лейф Грунт от Сундсвал.
Тя изгаси осветлението и затвори очи.
„Двоен мрак — помисли си. — Точно от това имам нужда. Точно това заслужавам.“ И изведнъж чуждата стая й се стори като прегръдка; като защитен пашкул, като майчина утроба, където да си почива спокойно. Защитена от всякакви опасности. Скрита. Спасена. И тя се вслушваше в тишината. Чуваше се единствено лекото бръмчеше на вентилационната система и още по-слабото дишане на Келвин.
„Бедно мое дете — помисли си тя, погали издутия си корем и промени формулировката: — Клетите ми спящи дечица. Какво ще стане с вас?“ Собствената й съдба я вълнуваше по-малко. Тук, вътре, в анонимната капсула на хотела, тя чувстваше все по-ясно колко важно е бъдещето на децата й: на Келвин и на нероденото. Беше длъжна да се погрижи за тяхната безопасност. За безопасността на невинните душици.
„Безопасност? И как ще стане? Що за налудничави сценарии чертае разстроеното ми съзнание?“
Невинни душици? Да, децата й бяха точно такива. Трябваше да ги защити. Защо иначе да живее? Защо изобщо да се бори и миг повече? „Но как ще издържа? Как, за бога, ще понеса всичко това?“
И пак й се прииска да се скрие от всичко, да тегли чертата. Навярно този вариант — абсолютното нищо — би довел до най-щастливия изход, дори за невинните дечица. Полежа малко, заслушана във вентилацията и в дишането на Келвин. „Ако светът ще свършва, сега е моментът.“ Ала не се случи нищо. Кристина отвори очи и извъртя глава към телевизора. Малките червени цифри се смениха от 23:59 на 00:00. „Полунощ… Нима животът ми може да стане по-черен от сега?“
Най-вероятно не. Поне така се надяваше.
И все пак… все пак тя лежеше тук. Успя да стигне дотук. Не можеше съвсем да пренебрегне този факт. Намираха се тук. В момента. Като се сети за изминалото денонощие, случилото се й се струваше невероятно. Сгушила се с децата си в измамно безопасната утроба на нощта, Кристина осъзнаваше, че е твърде рано да се предава. Нали?
Разбира се. Още нищо не беше изгубено. Куфарите стояха готови до вратата. Тя изобщо не ги отвори. Носеше чисто бельо — за себе си и за Келвин — в ръчната си чанта. Вътре сложи билетите, паспорта и пари; козметичен несесер и романа на Роберт. Друго не й трябваше. Само доза смелост да потърпи още малко. „Господи, разтегли този миг. Позволи ни да останем тук по-дълго. Нека тези часове изтекат съвсем бавно. Нуждая се от време, за да събера сили за утрешния ден. Нуждая се от много сън.“
Не я напускаше усещането, че желанието й няма да се осъществи. Цялото й тяло представляваше тиктакаща бомба от нерви; би било пълна лудост да вярва, че ще заспи в това състояние.
Надигна се в леглото, зашари с пръсти по масата и запали лампата. Келвин не реагира. Всъщност той рядко реагираше на каквото и да било. В момента майката се почувства признателна за странностите му.
Извади ръкописа на Роберт от чантата си. „Братко, иска ми се… иска ми се пак да сме деца и да ходим навсякъде рамо до рамо. Можеше всичко да бъде различно. Да бяхме го променили! Не съм очаквала животът ни да се развие така. Ти изгуби своя, защото някога си зарязал момиче, без да си даваш сметка колко я нараняваш, а след години тя реши да те убие. Ако е истина онова, което ни казаха от полицията. Действие и резултат. Причина и следствие.“ Кристина още не бе изгубила живота си и беше рано да се предвиди какви последствия ще има нейното нехайство към чувствата на другите. Изгледите никак, ама никак не бяха добри.
„Не ме оставяй сама тази нощ, Роберт — помоли го тя. — Помогни ми да изтърпя оставащите часове и ме съветвай, братко.“
За своя изненада Кристина забеляза, че е сключила молитвено ръце и шепне.
Ала не получи отговор: нито от душата си, нито отвън. Наведе се напред към светлия кръг, отвори ръкописа на произволна страница и започна да чете.
Защото животът прилича на езика в устата ни. Като деца обичаме сладкото, но трябва да се научим да преглъщаме горчивото. Иначе никога няма да се превърнем в пълноценни личности, а вкусовите ни рецептори ще останат недоразвити.
Облегна се назад и се отдаде на размисъл. Роберт използваше много странни думи. Не го бе чувала да ги употребява в разговор. Заглавието също събуди любопитството й. Защо романът се казва „Човек без куче“? Изчете близо стотина страници, но не се натъкна на куче. А навярно точно това е целял авторът. Кучето така и да не се появи. Обърна на следващата страница.
Мария и Юн (главните герои в романа) решиха да не разговарят една година и така пропукаха обвивката на безнадеждното си положение. Човешкото слово е най-несъвършеният инструмент на човешката душа. То е уличница, мошеник, панаирджийски клоун. Юн наблюдаваше съпругата си зад гърба й, а тя само за няколко месеца се научи да усеща този поглед.
Странностите ставаха все по-необясними. „Роберт, братко, какво си преживял? Ако можехме пак да се върнем в детските си години, с теб щяхме да постъпим другояче, нали?“ Кристина тръсна глава. И собствените й думи й звучаха чуждо.
Уличница и панаирджийски клоун? Навярно Роберт има право. Мислите се гърчеха в главата й като заблудени змии. Детето в корема й изрита.
„Ще се принудя да ги изоставя — порази я ужасно съмнение. — Да, ще ми отнемат децата, освен ако не ги скрия в чужбина възможно най-далеч оттук.“
В душата й се всели паника. „Как ще преживея тази нощ? Нима ще будувам до разсъмване? Защо нямам поне една сънотворна таблетка в несесера?“
Разсъмване ли? Какво разсъмване? Самолетът излита в седем и половина. Докато се издигнат над облаците, около тях ще се спуска въгленовочерен нощен мрак. Трябва да се регистрира на гише „Летищен контрол“ най-късно в шест. Кристина продължи да чете:
Като дете Юн дълго време си мислеше, че някой по погрешка го е оставил в това семейство; че са го объркали с друго дете; че неговата майка не е истинската му майка, а баща му — истинският му баща. Навярно в болницата сестрите са объркали бебетата и един ден грешката им ще лъсне. Тогава ще позволят на Юн да се върне там, откъдето е произлязъл: тъмно, влажно място без хора, обитавано от чудновати същества с дълга козина и рога, но с човекоподобни лица. Говорят на човешки език. Юн често ги сънуваше и ги обикна. Веднъж попита майка си кога най-после ще дойдат да го вземат. Да, Юн зададе въпроса на майка си, ала баща му се оказа наблизо и му зашлеви плесница. Тя дълго горя върху бузата на Юн и дори години по-късно, в зряла възраст, се случваше да си припомня болката от шамара — особено през мрачни и влажни дни.
Кристина избута листовете. Идваше й в повече. Думите на Роберт не й вдъхваха кураж, а, напротив, предизвикаха задушаване. Обзе я клаустрофобично усещане, сякаш… сякаш в утробата, където досега се чувстваше защитена, се появи нова, по-тясна утроба и я обгърна непрогледен мрак.
Погледна към телевизора. Дигиталните цифри я осведомиха, че реалността е стигнала до 00:32. Очите й започнаха да се затварят. Провери дали е нагласила алармата на телефона си за 05:00, изгаси осветлението и се върна в леглото. Сложи ръка върху гърдите на Келвин. „Мили боже, прати ми малко сън — помоли се тя. — Нека посънувам брат ми. Искам просто да си лежа в пашкула с децата и да сънувам Роберт до безкрай. Роберт, но не и думите, написани от него. А може и Хенрик. Искам да сънувам Хенрик жив и щастлив.“ Кристина не таеше почти никакви надежди молбите й да бъдат чути, ала след десет минути все пак се унесе в сън.
Гунар Барбароти глътна още малко поизстинало кафе и прикова поглед в колегата си Хелгрен или Хелберг. Не си спомняше как точно се казва. Ала благодарение на очите му — едното синьо, другото кафяво, Барбароти би го познал дори сред петдесет хиляди полицаи. Ако това се наложеше някога.
В момента — три без пет през нощта — изобщо не се налагаше. Намираха се в полицейското управление на остров Кунгсхолмен и се опитваха да отделят житото от плявата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барбароти.
— Казвам, че има самолетен билет за Банкок за утре.
— За Банкок ли? Ама че работа. Значи…
— Ти как мислиш? — прозина се Хелгренберг.
— Тя и детето ли?
— Не. Тя и мъжът й.
— Дали? И кога?
— В единайсет вечерта.
— От летище „Арланда“ ли?
— Що за въпрос? Откъде падаш?
— Извинявай. Израснах в Манхатън и в Рио де Жанейро. Ти къде живееш? Май каза в Хьокаренген?
Хелгренберг не отговори. Само се почеса по тила и зяпна Барбароти с глуповато изражение.
— Все едно — махна с ръка Гунар. — Така или иначе, това трябва да се сметне за много гореща следа.
— Нали и аз това казвам. Най-добре да отидем и да я закопчаем.
— Детето — сети се Барбароти. — Тя ще вземе и детето със себе си.
— Вероятно то може да пътува с билета на баща си — предположи Хелгренберг. — Надявам се, не допускаш, че и той ще пътува с тях?
— Очевидно няма да пътува. Дали е позволено да се преотстъпва билет?
Колегата му разтри с юмрук кафявото си око.
— Нямам представа — призна той. — Но ако е малко дете, сигурно става по-лесно.
— Ще разберем.
— Кои сме „ние“?
— Добре, аз ще се заема. Знаем ли номера на полета?
Хелгренберг му подаде лист.
— Ще пътува с „Тай Еър“. Самолетът излита в 23:10. Ще имам време да полегна малко.
— Върви — окуражи го Барбароти. — Но преди това се обади да ме закарат до хотела.
— Щом се налага.
Наближаваше четири и половина. След като говори с летище „Арланда“, остави слушалката. Чувстваше се изморен до прилошаване. Слепоочията му туптяха, а осем чаши гадно кафе горяха в стомаха и гърлото му. Ала тъкмо положи глава върху възглавницата, и в съзнанието му се втурна отлетяла мисъл; идея, която в началото тежеше не повече от връхчето на пеперудено крилце, но полетът й през свръхнапрегнатото му съзнание накара ветропоказателя да се обърне и да не му позволи да заспи.
Ако сравнението ви се струва подходящо.
— Проклятие — промърмори той и се надигна в леглото. — Не бива да се държа така. Никога.
Вдигна слушалката. Помнеше номера.
На излизане от залата за заминаващи, през ума й мина мисъл: ако хотелската стая е майчина утроба, тази зала е ферма за кокошки. Сигурно така се чувстват пилетата, като се излюпят.
С една ръка буташе количката с Келвин, с другата теглеше пътната си чанта. С труд си пробиваше път сред тълпата. Учуди се, защото беше едва шест сутринта. „Нима всички самолети излитат толкова рано?“
След десетина минути се ориентира към правилното гише. На опашката пред нея имаше поне дузина пътници, ала тя се успокои, че поне вече се е наредила. Келвин се събуди, но си седеше кротко в количката и не създаваше никакви проблеми — както винаги. Детето в корема й спеше. „Ще се справя — обнадежди се тя. — Ще се махна оттук.“ Ала тази смела, почти самонадеяна мисъл я стресна. „Не бързай да се радваш — скастри се наум. — За бога, не предизвиквай съдбата.“ И докато бавно напредваше към младите, спретнати жени в униформи, Кристина усети как я обзема спокойствие. „Какво би могло да се обърка? Всъщност почти нищо. Защо се страхувам, че някой е разбрал?“
Реално погледнато, тя нямаше основания за такива опасения. Едва ли близките и приятелите й биха се учудили, че не им се обажда през следващите две седмици. Всички знаеха за екскурзията до Тайланд. Няма как да разберат, че Кристина е тръгнала дванайсет часа по-рано не за Банкок, а за Малага. Дори бе измислила обяснение за пред бавачката: решихме да вземем Келвин с нас, съобщи й тя; наистина в последния момент, но в самолета се отвори свободно място.
Кристина разполагаше с четиринайсет дни, а после… е, издържи ли дотогава, ще се намери изход.
Щеше да мисли нещата едно по едно и да не се тревожи прекалено.
Ако, разбира се, се налагаше да продължи да живее. Най-важното беше да предпази децата си. Страховете й от снощи не се бяха уталожили, а след шест седмици очакваше появата на второто си дете. Тези четиринайсет дни преднина трябваше да се разтеглят още малко. Как не се сети по-рано за предстоящото раждане? Защо от време на време забравяше нероденото си дете? Възможно ли е една майка да пренебрегва този факт?
От друга страна, Кристина не бе имала време да планира почти нищо. Страхът, че самонадеяността й ще й изиграе лоша шега, се появи отново и размаха червеното си платнище като тореадор. Лесно е да си въобразиш, че целият тунел е осветен само защото си зърнал светло пламъче в края му. Лесно е да се зарадваш предварително.
„Никакви планове, преди да се издигнем във въздуха — каза тя. — Впрочем дори и тогава. Ще мисля само за няколко часа напред, най-много за ден. Това е напълно достатъчно.“ Пред нея стоеше възрастна двойка. Държаха се за ръце. И двамата имаха хубав загар. Навярно шведи, живеещи в чужбина. Бяха се върнали за седмица да видят роднините и се прибираха към слънчевия си рай. Мъжът носеше по-омачкан ленен панталон в мръснобяло, а жената — дълги панталони и туника в морскозелено. Докато ги гледаше, я прободе завист. Двамата старци навярно наближаваха осемдесетте, но изглеждаха толкова влюбени. „Никога няма да изживея такова щастие. А и съм неспособна да преодолея завистта си. Дори това не се научих.“
Отровните мисли отново я нападнаха и изведнъж тя си спомни какво бе сънувала. Не Роберт, а Хенрик. И не хубавия сън, който си бе пожелала, а кошмара от онази нощ, от онези часове — не, всъщност беше само един час, не повече, — когато двамата все пак успяха да изконсумират страстта си, преди всичко да се разпадне на парчета.
В съня й Хенрик беше същият онзи стеснителен, непохватен младеж с младо тяло, непознало много ласки.
Пак се намираха в хотелска стая, но тя не беше себе си, а някой, който стоеше пред прозореца и наблюдаваше как двамата се любят в леглото. Чак след известно време й се изясни, че тя всъщност е влязла в тялото на Якоб. Взираше се в Хенрик с очите на съпруга си и след като го осъзна, нададе бесен вик, хвърли се през прозореца да раздели любовниците, но преди да стигне до леглото, се събуди. Тогава не си спомняше нищо от съня. Чак сега — час и половина по-късно — се сети. Странна работа. Как така сънища, потънали в забравата на съзнанието, изведнъж се завръщат? Какво означава това? Кристина усети как капка пот се отдели от подмишницата й и се търкулна по тялото й. В главата й зазвуча тон: нисък, едва доловим, по-скоро вибрация. „Какво ми става? — ужаси се тя. — Полудявам ли?“ Дойде ред на възрастната двойка да регистрира багажа си. Кристина пристъпи крачка напред към жълтата линия. Пое си дълбоко дъх и сключи ръце.
Получи се. За пореден път й се бе разминало. Само десет минути по-късно детската количка и пътната й чанта вече бяха регистрирани. Оставаше да мине през летищната проверка на ръчния багаж и да почака час на изход 15. Хвана Келвин за ръка и тръгна към скенерите. Показа двете бордни карти на един късо подстриган младеж в бяла риза и тъмна вратовръзка. Той й кимна вежливо, но не й върна документа.
— Секунда — помоли и кимна на свой колега.
Колегата му се приближи, огледа бордните карти, усмихна се на Кристина и Келвин и ги помоли да го последват през близката врата.
— Защо е необходимо? — попита тя.
— Свързано е с бременността ви — обясни дружелюбно служителят и я подкани да влезе в малка стая с две маси с по два стола до всяка. — Както навярно знаете, поемате известен риск, като летите в това състояние, и затова ще се наложи да попълните някои документи, формалност, нищо повече. Заповядайте, седнете.
Тя седна и сложи Келвин върху коляното си.
— Защо не ни предупредиха още когато регистрирахме багажа? — поинтересува се Кристина. — Или преди да купя билетите?
Той не отговори. Отвори се друга врата. Първоначално тя не го позна. Не разбра защо този човек влиза при нея. Но после бързо се досети. За всичко.
Той се прокашля.
— Кристина Хермансон, съпругът ви е открит мъртъв в дома ви на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“. Задържана сте по подозрение в убийство.
За миг тя затвори очи. Пак ги отвори.
— Разбирам, инспекторе. Явно сте схванали всичко. Съжалявам, задето се принудих да ви лъжа.
— Няма значение.
Ева Хермансон Грунт се наведе над кухненската маса и изгледа последователно сина си и мъжа си.
— Едно нещо разбрах през последните дни — подхвана тя.
— Беше тежко — обади се Лейф Грунт. — За всички ни.
— Разбрах, че трябва да мислим за Хенрик като за покойник. Защото той е покойник. Няма да можем да продължим напред, ако си въобразяваме друго.
— И аз мислих по този въпрос. Според мен си напълно права.
— И според мен — обади се Кристофер.
Ева Грунт Хермансон преплете пръсти около чашата с чай и известно време гледа замислено мъжа си и сина си.
— Изминалата година беше кошмарна — обобщи тя. — Но отсега нататък ще се опитваме да си спомняме само хубавите моменти с Хенрик и да не скърбим.
— Чудесна идея — съгласи се Лейф. — Какво ще кажеш, Кристофер?
— Да — младежът отметна дългия си перчем, за да вижда и двамата си родители.
Няколко секунди изминаха в мълчание. Лейф Грунт въздъхна.
— Добре тогава — обади се Ева. — Кристофер, трябва да се подстрижеш. Приятно ли мина практиката ти в Упсала?
— Да — Кристофер погледна към баща си. — Но се радвам, че се прибрах.
— Аз също. Отсега нататък ще се опитваме да гледаме напред.
— Няма да ни навреди — кимна Лейф Грунт.
— Ще те помоля да ми обясниш положението малко по-подробно — каза Ева Бакман.
— Разбирам те, но от цяло денонощие не съм мигнал, ако нямаш нищо…
— С нож, казваш?
— Да, с нож. Девет прободни рани в гърба; последните шест, когато е паднал на пода.
— И призна веднага?
— Дори не се наложи да я питам.
— А той…
— Убил е Хенрик Грунт, да.
— Тя обясни ли защо?
— Трябва да помисля.
— Какво?
— Ще се наложи да помисля.
— Чух те, но не разбрах какво ще обмисляш.
— Ситуацията е малко деликатна. Сдобих се с достатъчно сведения за смъртта на Хенрик Грунт и за Якоб Вилниус. Но част от получената информация е излишна. Не си струва да я оповестяваме или да я вписваме в заключителния доклад. Ще трябва да помисля.
— Не те разбирам.
— Нормално е. Нека се изразя така: понякога истината се оказва малко надценявано бижу.
— Сигурно си го прочел в… „Патока Доналд“ или в някоя от онези книги, в които обичаш да си вреш носа.
— По дяволите, Бакман, защо се държиш така? Какво ти пречи просто да ме поздравиш заради приключването на случая?
— Ще имаш да вземаш — отвърна Ева Бакман и затвори.
Преди да заспи, той си припомни какво се бе случило през деня.
Стана толкова бързо — за минута „надценяваното бижу“ лъсна.
— Не разбирате ли… — попита той, — не разбирате ли, че не мога да приема показанията ви, без да ми кажете защо съпругът ви е убил Хенрик Грунт? Иначе как да съм сигурен, че не сте били съучастница в престъплението? Назовете ми причината.
Тя се поколеба само миг и му призна:
— Причината бях аз.
Той остана в пълно недоумение. После се досети. Разговорът им до този момент бе траял не повече от минута.
— Как се отървахте от тялото?
— Имаше авариен балкон и стълбище. Съвсем лесно.
Барбароти реши в момента да не задълбава във въпроси къде са заровили трупа. Стори му се маловажно. Повече го занимаваше проблемът как да постъпи с тази деликатна информация, обясняваща какво стои в дъното на цялата история, а именно отношенията между Кристина и Хенрик. Леля и племенник, прекрачили границата на позволеното, казано най-деликатно. Казано по-грубо: алкохолно опиянение и похотливост. Деянието им бе разбило толкова много, но налагаше ли се да се унищожава и малкото, останало непокътнато?
Уместен въпрос. До момента тайната знаеха само четирима души: Барбароти, Кристина, Кристофер и баща му. Защо да увеличава броя на информираните? В качеството си на полицейски служител и човек инспектор Барбароти беше ли длъжен да разголва безкомпромисно всеки факт от разследването пред широката общественост?
Предстоеше му тежко решение, но както се опита да обясни на Ева Бакман, сегашното му състояние не му позволяваше да се заеме с него. Спокоен заради свършената работа, Барбароти легна по гръб върху мекото хотелско легло, дръпна пердетата пред прозорците и сметна за подходящо да се свърже с евентуално съществуващия Господ, за да провери какъв ще бъде балансът Му. Ала Гунар не осъществи и това свое намерение, защото сънят се спусна над клепачите му като безгрижен, топъл летен ден.
Розмари Вундерлих Хермансон седеше в един бар на летището в Малага.
Самолетът, с който очакваше да пристигнат Кристина и Келвин, бе кацнал преди два часа. Тя изпи три чаши сладко вино и се обади шест пъти на дъщеря си, за да разбере защо не се е качила на самолета. Кристина не вдигна. Направо необяснимо. „Несериозница — ядоса се майка й. — Поне да беше звъннала да каже, че ще пътува със следващия полет. Какво толкова ще й струва!“ Първо Кристина се обади да съобщи, че се разделя с мъжа си и тръгва незабавно за Испания. А после изобщо не дойде. Явно се е разкаяла и се е сдобрила с него, но и през ум не й е минало да уведоми майка си да не я чака и да не се тревожи.
Розмари спокойно можеше да се обърне към персонала на летището и да поиска информация за списъка с пътниците в самолета, но тя, от една страна, знаеше колко зле говорят английски — винаги се стигаше до недоразумение, — а от друга, щеше да се почувства неловко да обяснява, че дъщеря й не се е появила, макар да е обещала. Навярно служителите щяха да сметнат случая за странен, а Розмари Вундерлих Хермансон нямаше сили да изпада в повече странни ситуации.
След час и половина се очакваше да пристигне втори самолет от Стокхолм. Този път с междинно кацане в Копенхаген, но Розмари се надяваше Кристина да се появи. Карл-Ерик бе отишъл да играе голф. От техния urbanizaciòn до летището се стигаше за четирийсет до шейсет минути с такси — в зависимост от трафика. Розмари предпочете да почака на летището. Ако Кристина наистина се намира на борда на самолета, това обяснява защо не й отговаря.
Розмари прие раздялата й с Якоб Вилниус. И без това не го харесваше особено. У него имаше нещо смущаващо. След като приключиха разговора снощи, тя се оживи само като си представи, че дъщеря й и внукът й ще живеят при нея известно време.
Въздъхна и си поръча още една чаша вино. Обичаше да упражнява скромните си познания по испански.