Човек на почит

1.

1944, Бруклин, Ню Йорк

Семейство Менесиеро бе дошло в Бостън през 1929 година от малкото рибарско селце Шака в Сицилия. През 1944 отново се преселиха. Продължавайки да търсят американската мечта и по-добър живот за своите деца, те решиха да опитат късмета си в Ню Йорк. Установиха се в бруклинския квартал Бей Ридж и започнаха да упражняват своя традиционен занаят — амбулантна търговия с риба.

Мъжете от семейство Менесиеро обикаляха с дървените си талиги от улица на улица и подвикваха към обитателите на околните жилищни блокове: „О pesce! О pesce!“ — сицилианският им вариант на „Риба за продан!“ Късно след здрачаване „О pesce!“ отекваше из тесните улички.

В дългите и горещи летни дни ледът се стопяваше бързо и рибата започваше да мирише. Когато се случеше лош ден за емигрантите, развалящата се риба бе само част от бедите. Нюйоркските полицаи се надпреварваха да раздават квитанции за глоби от по два долара на горките продавачи на риба за това, че нарушават спокойствието или пък продават без разрешително. Семейство Менесиеро твърде бързо научи смисъла на английската дума „тормоз“. Някои полицаи буквално изпитваха удоволствие да тормозят новодошлите италианци, които се бореха за прехраната на децата си.

Густаво и Нина Менесиеро имаха трима синове и две дъщери. Най-големият им син, Паскуале, се ожени за едно момиче на име Финамета Получина, което бе от тяхното село. Този брак бе предварително уговорен от родителите им още в Сицилия. Паскуале и съпругата му се заеха усърдно с търговия на риба, а семейството им започна да расте. Родиха им се двама синове. По-големият се казваше Марио, а по-малкият — Бефино. Този разказ е за Бефино Менесиеро.

През 1944 година Съединените щати водеха война. Бефино бе петнадесетгодишен и скиташе из улиците на Бруклин. В една гореща лятна нощ през юли същата година започна битката му за финансово благополучие и уважението на околните, която продължи през целия му живот.

Часът беше девет и половина вечерта. Бефино се прибра вкъщи забързан. Докато приближаваше блока с шест апартамента, в единия от които живееше неговото семейство, мислите му бяха заети с нещо „горещо“. Чу, че откъм задния двор долита музика. Мелодията на мандолини се смесваше с прекрасния летен бриз. Запъти се към другия край на дългата тъмна алея, която завършваше в осветения вътрешен двор. Докато крачеше развълнуван към музиката, сърцето му заби по-бързо. Двадесетина съседи, заедно с майка му и баща му, пееха италиански песни. Няколко от по-възрастните мъже свиреха на мандолини и китари и всички се полюшваха напред-назад в ритъма на мелодията. Това бяха щастливи хора. Масите бяха отрупани с мезета и гореща домашна пица. Всички забелязаха Бефино, когато влезе в двора. Младото му лице грееше от радост, че вижда близките си толкова щастливи. Някои от мъжете бяха с доста приповдигнато настроение благодарение на бъчонката с бира. Бефино обърна поглед към баща си, който седеше до оживената маса и наливаше вино от стара петлитрова туба за белина.

Бепи беше красиво момче, типично италианче. Погледът му винаги беше много остър. Понякога носеше килнато на една страна таке. По-старите италианци неизменно оставаха впечатлени, когато видят малко момче като него да се държи и облича по италиански, подражавайки на възрастните.

Бефино се движеше между хората и се опитваше да привлече вниманието на баща си.

— Хей, тате, scusi5. Трябват ми двадесет и пет цента. Моля те, услужи ми, тате, дай ми назаем четвърт долар. Имам среща — прошепна той.

Баща му обаче само се изсмя на шегата на един от другите мъже и не отговори. След малко Бепи се наведе и зашепна право в ухото на баща си. Говореше на италиански, опитвайки се да го омилостиви.

— Papa, piacere lasciare mi avere un venticinque sorta.6

— Venticinque sorta? Ма duzza pazzo?7 — отвърна Паскуале. — Бепи, нямам толкова. От два дни не съм виждал четвърт долар.

— Хайде бе, татко. Много е важно за мен. Трябва ми. Моля те, не ми отказвай.

— Забрави за това — прошепна Паскуале. — И недей повече да ме молиш. Ah capeesh?

Финамета, забелязала какво става, знаеше, че щом веднъж Паскуале каже не, това е краят. Случаят е приключен. Усмихвайки се, така че съседите да не забележат разочарованото лице на Бефино, тя пристъпи към действие.

— Бефино, вземи си едно парче пица. Ще ти хареса. Правила я е Рози, неаполитанката. Bella mangiarre, filgio mio.8 — Тя го погали по лицето, надявайки се, че няма да отговори непочтително на баща си пред приятелите им.

— Да, хайде, хапни. Пийни чаша вино — каза Паскуале и се пресегна под масата да вземе домашното червено вино, което подаде на сина си. — Това ще отклони мислите ти от „важните“ неща.

— Татко, имам момиче. Истинско котенце. Una bella creatura, Papa. Una bella creatura9 — повтори той.

Баща му се обърна към мъжа до себе си и му предложи вино.

Разбирайки, че няма да получи двадесет и пет цента, Бепи взе пицата, която майка му размахваше пред него, целуна двамата си родители и тръгна бавно по алеята. Докато крачеше и дъвчеше, той се замисли колко бедно е тяхното семейство. Съзнаваше, че баща му трябва да е напълно разорен, за да му откаже пред толкова хора. Чувстваше се едновременно тъжен и разярен заради баща си. Не искам никога да бъда беден, каза си той. Никога. Никога. Никога. Яростно захвърли остатъка от пицата на улицата.

Когато вдигна поглед, той видя Чарли Коня — момче от друга махала — да се разхожда под ръка с причината, заради която му трябваха двадесет и петте цента. Името й беше Ирен. Тя фръцкаше прочутия си задник по булеварда. Бефино я беше уговорил за тази нощ, но сега я бе забърсал Чарли.

Ирен беше на шестнадесет години и се гордееше с едрия си бюст и приятно закръглените си задни части. Тя завладяваше фантазиите на младежите и сънищата на старците. Из махалата разправяха, че ако почерпиш Ирен с един голям лимонов сладолед и посолен геврек, тя ще ти позволи да броиш луничките по тялото й цяла нощ. Имаше сини очи, руса коса и цялата беше в лунички — от носа до пръстите на краката.

Ирен беше американка от Бруклин, истинска нюйоркчанка. Професионална проститутка, тя практикуваше занаята си из парковете на Бруклин. Разправяха, че с нея било като да чукаш леопард. Говореха също, че само да зърне някой по-надарен мъж, виела и скимтяла като коте в продължение на часове. Ирен несъмнено щеше да бъде изключително преживяване за младия Бефино. Той бръкна в джоба си, извади една монета с бизон и глава на индианец и после я върна обратно.

Никой в квартала не се съмняваше, че винаги е готова за секс. Жените с италиански произход шушукаха, че е наследила сексуалната си страст от своята майка. Наричаха майката Gaila Puttana10. Хлапетата, проучвайки произхода на майката и бащата, бяха открили, че Ирен е потомка на развратен род от бисексуални, ексхибиционисти и перверзници. За щастие по-възрастните мъже, които чукаха майка й, бяха дискретни по отношение на нейния полов живот, така че хлапетата никога не разбраха дали майката също реве като разгонена тигрица.

Бефино беше млад и напращял. Искаше да я има. Мислите му непрекъснато се въртяха около сексуалните й желания и му се искаше да бъде част от тях. Един от апапите в кварталната зала за билярд беше казал на Бепи, че за една нощ я чукал четири пъти и се наложило да натъпче устата й с хартия, за да спре крясъците й.

— Ръфаше ми чепа като бобър, без почивка. После, докато минавахме по входната алея на парка, започна да мяука, обаче трябваше да се прибираме, понеже хората бяха излезли с колите си за работа. Тая кучка има яки дробове и мускули на шията — разправяше онзи. — При нея няма отказване, Беп.

Бепи отчаяно искаше да я опита и всичко, което му беше необходимо, бе някакъв си въшлив четвърт долар.

Чарли Коня разполагаше с тези пари и вече се беше запътил към парка. Даже носеше одеяло под мишницата си. Сърцето на Бепи заби учестено, когато Ирен отмина надолу по булеварда. Ах, това дупе. Толкова е готино — помисли си той. Само да имах тези скапани двадесет и пет цента, щях да й купя лимонов сладолед. И щях да я получа.

Това бе моментът, в който реши, че повече никога няма да бъде беден боклук — без значение на каква цена.

— Нямаме нищо — измърмори той. — Нямаме никакъв авторитет.

Бепи прекоси улицата към закусвалнята и сладкарницата на Луи, откъдето го наблюдаваха приятелите му. Унило поздрави Маймуната, Червения, Але Хоп и Малкия Паули.

— Мислех, че тая нощ щеше да правиш любов, Беп — каза му Маймуната с многозначителна усмивка.

Бепи също се усмихна и отвърна:

— Това и направих. Току-що ми го начука Чарли Коня.

Всички избухнаха в смях.

На следващия ден Бепи измина редовните две пресечки до кварталната игрална зала. Когато влизаше, собственикът — възрастен мъж, когото момчетата наричаха Поп11 — го спря на входното гише.

— Хей, ти! На колко си години? — попита той.

— Какво значи „на колко съм години“? — изненада се Бепи.

— Точно това. Питам те за възрастта ти.

— Поп, сигурно се майтапиш. Вече шест месеца играя билярд тук. Снощи ти изметох пода, забрави ли? Защо се бъзикаш с мен? Да не би някой да ти е усукал топките днес?

— Я не ми говори за усукани топки. Ще ти счупя главата, ако ми държиш такъв език.

Старият стана от табуретката и започна да изтиква Бепи навън. Бепи се почувства злепоставен пред останалите момчета.

— Поп, какво ти става, дявол да го вземе? Аз съм тук всеки ден. Снощи ти почистих. Направо не ми се вярват тия глупости. — Поглеждайки към приятелите си за подкрепа, Бепи се провикна: — На тоя снощи му изметох шибания под, а сега иска да знае на колко съм години. — Обърна се и погледна Поп право в очите. — Как така снощи се държа толкова любезно с мен, а? Да не си изкукуригал?

— Хей, Джони — извика внезапно старият към сина си. — Довлякъл ни се е един тарикат.

Продължаваше да блъска Бепи към вратата. Сега всичките момчета се смееха.

— Махни си ръцете от мен — кресна той на стареца. — Смърдиш на чесън. Не понасям тая шибана миризма. Не ме пипай. Суровият чесън, дето го ядеш, ти е размътил мозъка.

Джон излезе отпред и погледна злобно Бепи, търкайки с парцал една билярдна топка.

— Какво става, Поп? Проблеми ли имаш с този малък боклук?

— Изхвърли го навън — каза старият.

— Абе вие да не сте откачили? — викна Бепи.

Джон сграбчи момчето за ризата и го изхвърли през вратата. Ризата му се сцепи и на врата му започна да пари от ожулването. Бепи беше чувал за Джон — колко е кибритлия и як. Знаеше и за връзките му с мафията. Не искаше да се отнася с неуважение към тези важни хора, но току-що го бяха изритали от игралната зала и уронили престижа му пред неговите приятели. Трябваше да стори нещо, за да поправи тази несправедливост. Той беше як и не позволяваше на никой да му се подиграва. Обаче Джон беше по-голям и беше нормално Бепи да изпитва страхопочитание към него. Ето защо Бефино Менесиеро трябваше да вземе много важно решение: уважение или неуважение? Кое от двете? Бепи се изправи и загащи ризата, размишлявайки над унижението си. Не мога да повярвам! Изхвърлиха ме на улицата за нищо! Трябва да отвърна по някакъв начин. Трябва да намеря един пищов и да гръмна тоя копелдак!

Момчетата в игралната зала не бяха изненадани, когато няколко минути по-късно вратата се отвори и Бефино се върна. Старецът обаче вдигна стреснато поглед. Допреди съвсем малко се беше смял на начина, по който Джон — на четиридесет и две години — изхвърли петнадесетгодишното хлапе.

— Хей, Джони — провикна се Бепи, — искам да си поприказвам с теб.

С ехидна усмивка на физиономията, Джон бавно излезе отпред.

— Я, разсилният се е върнал. Ела пак довечера. Тогава ще можеш да пометеш. Разбра ли, мърльо?

Бепи се приближи небрежно и когато стигна на точно необходимото разстояние, бързо изрита Джон в тестисите. Ритникът беше толкова силен, че всички чуха как сфинктерът на Джон изплющява. Той се срина на пода със стон. Болеше го ужасно. Лицето му посиня, не бе в състояние да се изправи.

— Копелдак такъв! — изруга старият по адрес на Бефино.

Бепи само се обърна и излезе.

Наложи се да закарат Джон в болница, където престоя една седмица. Беше получил дислокация на единия тестис и разкъсване на скротума. Джон се кълнеше пред дошлите да го посетят, че ще очисти „онова копеле“, когато излезе. Бепи чу за това и му стана забавно. Не след дълго той пусна свой слух: когато изпишат Джон от болницата, щял пак да го ритне по топките, така че не било зле да се подготви.

По-възрастните мафиози от квартала усилено шушукаха: „Това хлапе Бепи е истински шакитанец… Куражлия… Контузил е онзи Джон, от игралната зала.“ За тях „шакитанците“ бяха мъже от жилава порода, известни с това, че са корави бойци до самия край — непоколебимо лоялни и достойни люде. Мъже, които внушаваха респект в старите времена под звездното небе на Сицилия.

Две седмици по-късно, когато Джон още тътреше крака из залата, Бефино реши, че му се играе билярд. Той отвори вратата и влезе вътре. Поп го зяпна изумен. Не можеше да повярва на очите си. Бепи се приближи и сложи една едра глава чесън на тезгяха.

— Взимай — каза той на стареца, — pazzaella, mangiare aglio12. Струва ми се, че имаш доста глисти за очистване.

Старият отпи малко вино и зяпна вцепенено Бепи.

— Ще играя билярд. Дай ми някоя маса — каза самоуверено Бепи. После се ухили и огледа залата. — Къде е Джони Еднотопков?

Всички в заведението паднаха от смях. Джон го бе наблюдавал и не можеше да повярва на очите си.

— Това хлапе е побъркано — промълви той, обаче започна да се смее с останалите. Дори старият се засмя.

— Тоя е истински сицилианец — каза Поп на сина си.

Бепи се усмихна. Поп също, показвайки, че мирът е сключен. С бруталност Бефино си бе извоювал уважението им.

Всеки ден, когато Бефино излизаше от къщи, той минаваше покрай кварталния бар-грил, в който обикновено се навърташе босът от мафията дон Емилио Морано — Capo di Tutti Capi13, босът на босовете. Той беше фактически най-главният от петимата шефове в Ню Йорк. Дон Морано беше истински баровец. Обличаше се в шити по поръчка костюми за по триста долара, носеше скъпа шапка, пушеше пури от по един долар и си купуваше нов кадилак всяка година. Стоеше пред бара и се държеше, сякаш Бруклин е негов. И беше. Той бе босът. Никой не смееше да се противопостави на Морано и хората му. Жените го смятаха за хубавец, а мъжете — за опасен. Мургавото му лице беше гладко и излъчваше здраве. Очите му бяха черни, пронизващи и категорично изразяваха високия му авторитет. В света на мафията неговата дума бе закон.

Когато те погледне, ти се струва, че мислите му са съсредоточени единствено върху твоето бъдеще. Това караше хората да се чувстват притеснени в негово присъствие. Любовта към красивите жени беше негова слабост, а любовта към собствената му съпруга — най-скъпото му нещо. И накрая — дон Емилио Морано бе родом от Шака, Сицилия.

Бепи го поздравяваше всеки ден, минавайки покрай бара.

— Добро утро, господин Морано — казваше почтително той.

Дон Емилио никога не отвръщаше. Стиснал пурата между зъбите си, той само кимваше на Бепи. Познаваше фамилията Менесиеро от старата родина. Като момче, дон Емилио Морано често се бе навъртал около кафенето на Густаво Менесиеро край пристана в Шака. Знаеше, че във вените на Бепи тече качествена сицилианска кръв. Държеше го под око, но никога не му говореше.

Едно лятно утро, след превалелия рано дъжд, когато от тротоарите все още се издигаше пара и във въздуха се усещаше типичната гореща и влажна миризма на Бруклин, Бепи отиде в двора на училището. Обикновено там се навъртаха момчетата, след като ги разпуснеха за лятната ваканция. Утрото вече бе напреднало и всичките бяха заминали към плажа на Кони Айлънд. Така или иначе Бепи щеше да остане самотен на стъпалата пред училищния вход, понеже нямаше пари да отиде да поплува. Докато седеше там, изпълнен със самосъжаление, той забеляза бюика на Боб Макатиър, паркиран на отсрещната страна на улицата, пред големия блок, в който живееха Боб и съпругата му. Колата беше разкошна, една от най-хубавите в квартала. На цвят бе тъмнозелена, но толкова мръсна, че изглеждаше сива. На Бепи изведнъж му хрумна, че сигурно би могъл да я измие и да заработи един долар, след което да отиде при момчетата на Кони Айлънд.

В квартала познаваха Боб като Бунтовника, защото бе родом някъде от южните щати и говореше с южняшки акцент. Беше се оженил за Марджи — местно момиче от квартала, полуиталианка, полугерманка. Марджи имаше фигура на героиня от еротичен комикс. Никой италианец не би се оженил и живял с нея, понеже прекалено много се набиваше в очи. Майките на тези италианци биха се срамували, ако в кухнята им шета снаха с порочен вид като нейния. В резултат Марджи бе принудена да се омъжи за някой селяндур от провинцията, на когото не му стига акъл за нещо повече. Дори Бепи разбираше, че е прекалено красива и секси и е безобразие да бъде похабена покрай човек, който явно не може да оцени какво притежава. Обаче разбираше също, че е само на петнадесет години и това не е негова работа.

С надежда да измие колата, Бепи отиде до блока и натисна звънеца на Боб. Вратата избръмча. Бепи тръгна нагоре по стълбите към петия етаж. Денят бе толкова горещ, че скоро започна да се поти обилно. Когато стигна до най-горния етаж, Марджи вече го очакваше, подала глава през открехнатата врата на апартамента.

— Какво има, Бепи?

— Здрасти, Марджи. Може ли да поговоря с Боб?

— Боб замина на гости при семейството си на юг и няма да се върне цяла седмица.

— Ясно. Извинявай за безпокойството, Марджи. Ще намина друг път.

Забелязвайки потта по лицето му, Марджи го попита:

— Искаш ли да пийнеш нещо студено, Бепи? Изглеждаш ми прегрял.

— Благодаря ти, Марджи. Мисля, че наистина имам нужда от нещо студено. Днес е адска жега и задух. — Той тръгна към нея. — Приятелите ми вече са отишли на плаж и аз нямах какво да правя. Хрумна ми, че може да измия колата на Боб.

Бепи я последва в апартамента и остави вратата да се затвори шумно зад него. Марджи беше увита в голяма хавлия за баня и той започна да следи грациозните й движения под леко влажната материя.

— Извинявай — каза тя, щом усети, че я наблюдава. — Тъкмо излизах от банята, когато иззвъня звънецът.

— Не се притеснявай за мен — отвърна й Бепи. — Аз харесвам жени по мокри хавлии.

Марджи се усмихна. Каза на Бепи да си вземе нещо газирано от хладилника и влезе в една от стаите. Докато пиеше подправената с джинджифил газирана вода и шареше безцелно из всекидневната, той долови сластната мелодия на френска песен, която долиташе през оставената открехната на двадесетина сантиметра врата. Бепи се загледа в един сватбен портрет на Боб и Марджи. Ама че селяндур е тоя — помисли си той. Обаче я каква мадама е докопал. Гледай я само какво тяло има! Сигурно я побърква от секс.

Ако не се смята музиката, в стаята бе тихо. След няколко минути чу гласа на Марджи откъм спалнята. Стори му се, че каза: „Успя ли да намериш газираната вода?“ или нещо в този смисъл. Интересно защо говори, без да излиза от стаята? — замисли се той. Може би се опитва да ме прикотка? Може би иска да вляза при нея и да я изклатя? Но Марджи е някъде на около трийсет и четири години!

Отново чу гласа й. Този път наистина не можа да я разбере. И понеже беше от онези момчета, които винаги тичат към белята, вместо да бягат от нея, той отвори вратата и влезе.

— Викаш ли ме, Марджи?

Тя стоеше права, гола, обута в чехли с високи токове, и решеше косата си пред трикрило огледало за цял ръст. Завъртя се с лице към Бепи, пъхнала длани между бедрата си, за да се прикрие. Това обаче беше безсмислено. Бюстът й остана съвсем оголен, а след като се обърна, отражението на задника й в огледалото бе изцяло открито за погледа на Бепи. Едрите червени зърна на гърдите й бяха напълно в тон с дългата червена коса. Забеляза, че дори герданът и гривните й също са в този тон.

Тя е сто процента рижава, необработен рубин — помисли си той.

— Какво правиш тук, Бепи? Излез! — кресна сърдито тя.

— Стори ми се, че ме извика. Помислих си, че може би ти трябвам за нещо.

— Подиграваш ли се? — отвърна тя. — Попитах само дали харесваш френската музика. Излез от стаята ми. Не мислиш ли, че е нахалство да влезеш, без да почукаш?

— Не знаех, че си гола, Марджи. Извинявай. Стори ми се, че ме извика. Музиката свиреше и не те чух добре.

Марджи престана да протестира и се изсмя саркастично:

— Да съм те викала ли? А защо да те викам? Ти си само едно…

Бефино не можеше да отлепи поглед от нея. Беше залепнал за мястото, където стоеше. Очите му щяха да изпаднат. Тя усещаше как юношеската му възбуда я разпалва, но той се чувстваше малко засегнат от това, че беше му се присмяла.

— Божичко, Марджи, не знам какво да кажа. Извинявай. Не дойдох нарочно, за да те видя гола. Ама, майчице, страшно си хубава! — Той се усмихна боязливо. Гласът му стана хриплив. — Никога през живота си не съм виждал толкова красива жена като теб.

Дългата й рижава коса се спускаше чак до хълбоците. Гърдите й бяха големи и твърди. Бепи си помисли, че зърната им страшно приличат на две череши — узрели и напращели за неговите устни. Взираше се в похотливото тяло на Марджи с жаден поглед. Чехлите с високи токове придаваха идеален баланс на фигурата й. Слабините й сякаш го подканваха да влезе в нея. Тази мисъл го накара да пощръклее. Никога не бе виждал такива яркочервени косми.

Марджи разбра, че той е пленен от вида на една два пъти по-възрастна от него жена. Тя му се усмихна закачливо.

— Значи смяташ, че съм хубавица, а, малкия? — каза тя, наблягайки на „малкия“.

— Да, Марджи, ти си красавица. Повярвай ми, изглеждаш страхотно. Имаш повече извивки от писта за конни надбягвания, известно ли ти е?

Марджи като че ли вече не се притесняваше от голотата си. Замисли се за момент и след това започна да вдига ръцете си, откривайки се напълно и безцеремонно пред погледа му. Забелязвайки, че Бепи следи внимателно всяко нейно движение, тя застана в предизвикателната поза на фотомодел, плъзна длани нагоре-надолу по бедрата си и го погледна в очите.

Ох, Господи, толкова е съблазнителна — мислеше си той, докато Марджи го предизвикваше. Като се молеше трескаво от това да излезе нещо истинско, той преглътна тежко и най-после се престраши да отиде по-близко. Долови чистия и свеж аромат на сапуна от изкъпаното й тяло. Усещайки, че няма да му се възпротиви, Бепи започна да я опипва, без да пропуска нищо.

На Марджи й стана приятно забавно заради страстното нетърпение и дързостта на това хлапе, а плавното и нежно докосване я накара да овлажнее от възбуда. Протегна ръка и докосна гладкото му, голобрадо лице, прокара пръсти по очертанията му и ги спря върху устните.

— На колко си години? — попита тя с хриплив шепот.

— Петнайсет.

— Та ти си направо дете — усмихна се Марджи нервно, но изгаряща от желание.

Стояха заградени от трите крила на огледалото. Бепи пъхна ръка ниско между бедрата й. Тя се усмихна, а коленете й омекнаха.

— Толкова си малък, а ме желаеш, така ли?

— Желая те, Марджи — прошепна той. — Изглеждаш страшно секси. Бих сторил всичко, за да те любя.

— Всичко ли? — попита тя и го погледна развеселена.

Бепи стоеше до нея и я милваше, а панталонът му се издуваше. Възбудата му беше повече от очевидна и тя я забеляза. Това й подейства като стимул. Започна да търка тялото си в търсещите пръсти. Дланите му се защураха трескаво между бедрата й и нагоре към мястото, което и на нея й се искаше да достигнат.

— Ти си хубаво момче — прошепна тя и прокара пръсти през къдравата му коса. Целуна го бавно по устата и близна устните му похотливо.

Сърцето на Бефино биеше лудо. Той постави длани на хълбоците й, а след това бавно и несръчно ги премести върху задника й, сплитайки пръсти. Почувства разкошната й мекота.

Марджи затвори очи и после отново ги отвори, изненадана приятно от нежните му движения. Струваше му се невероятно красива, докато мачкаше с блаженство в шепите си задните й части. Долови, че това й харесва, и продължи да го прави, за да й достави удоволствие.

— Докосвай ме, докосвай ме навсякъде. Моля те, докосвай ме — насърчаваше го тя, взирайки се напрегнато в лицето му. — Толкова съм мокра, Бепи, че направо капе от мен.

Говореше с глас на обезумяла нимфа и дъхът й секна, когато отново я погали между чувствените бедра. Изведнъж започна да сваля енергично дрехите на Бепи. Нетърпеливо смъкна ципа на панталона и очите й се отвориха широко от удоволствие и изненада от размера на члена му. Слабото, момчешко тяло на Бепи подчертаваше неговата надареност. Тя застана на колене и дръпна надолу гащетата му. Започна да го овлажнява с езика си, после с устните, а страстта й се разгаряше все повече с всяко близване. С едно по-силно движение на главата, тя опита да го нагълта целия. Той се усмихна, сещайки се за нейната подигравателна и саркастичната забележка: „А защо да те викам?“ Само допреди няколко минути тя го наричаше дете. Сега се задавяше с големия му член.

Бепи направи опит да я придвижи до леглото, но тя нямаше намерение да спира. Езикът й беше като перце, поръсено съвсем леко с пясък. Той направи опит да се измъкне от устата й, но не бе в състояние да се откъсне от завладялото го особено чувство. Станал бе пленник на страстта и започна да достига кулминацията. Големите очи на Марджи се разшириха. Коленете и краката му се разтрепериха, а тялото му се отдаде на възторжена наслада. Клатеше се и потръпваше, опитвайки се да овладее тялото си в разгара на оргазма. Държеше главата й и наблюдаваше устните й. Чакаше я да свърши и се надяваше да се овладее. Тя обаче продължи докрай.

Бепи най-после се отдръпна, напълно изтощен, и я изправи на крака. Заведе я до леглото, съблече се изцяло и легна отпуснат по гръб. Марджи стоеше права до него и се усмихваше. Рижавите косми между краката й бяха мокри и още гореше от възбуда.

— Хареса ли ти това, малко дяволче? — попита тя.

Бепи се усмихна.

— Фантастично! Тялото ми се тресеше неудържимо. Страшно приятно беше.

— Сега трябва да върнеш услугата.

— Каква услуга?

— Искам хубавата ти муцунка ето тук — каза тя с усмивка и го обкрачи. — Трябва да ми отвърнеш със същата услуга.

По-късно същия ден Бепи започна да се облича. Марджи още лежеше по гръб в леглото. Обърна се към него и каза:

— Беше направо фантастично, нали? Наистина си страхотен, Бепи. Винаги си добре дошъл в леглото ми, стига мъжът ми да е на работа или да го няма. Съгласен ли си, миличък? Нали ти е ясно за какво става дума?

— Разбира се, че ми е ясно.

— Защо не останеш да спиш при мен тази нощ. Съвсем сама съм. Ще приготвя вечеря.

— Чувствам се в страхотна форма, Марджи, но не чак толкова. Трябва да посъбера сили. Ще дойда пак утре, искаш ли?

— В колко часа?

— Около десет сутринта.

— Ще те чакам.

Бепи се наведе над леглото и я целуна. Марджи започна да го опипва с надежда за още, но той я възпря:

— Хей, стига, ще дойда утре пак. Почини си, поспи.

След това си тръгна.

Чувстваше се изключително доволен, че има на разположение такава жена, стига да я поиска. Нямаше търпение да разкаже за нея на момчетата от игралната зала. После обаче се замисли. Май ще е по-добре да не казвам нито дума на никого. Отворя ли си устата, в този апартамент ще стане като в италианската армия по време на маневри.

— Silenzio14 — изрече той на глас.

2.

Няколко седмици по-късно Бепи бе в сладкарницата на Луи, в съседство с притежавания от дон Емилио бар. Бефино и приятелите му харесваха това заведение за срещите си. Вечерно време се опитваха да прилъжат момичетата да похарчат парите си за бира или за джубокса. След това, ако момичетата се окажеха достатъчно отзивчиви, момчетата ги отвеждаха в парка. Тази вечер Бепи седеше в едно сепаре с няколко момичета от квартала, Маймуната и Червения. В залата влезе група момчета от друга махала.

Момичето, до което седеше Маймуната, каза с въздишка:

— О, я гледайте. Това е Бъчи Мацола. Той е последна година в гимназията „Ню Маунтин“.

Тя продължи да бръщолеви възхитено за Бъчи, който обикаляше из заведението като тежкар и оглеждаше момичетата, надувайки мускули. Маймуната започна да кипва. Червения забеляза това и каза на момичето:

— Слушай, малка катеричке, сега си седнала при нас, нали така? Затова имай малко уважение. След като те изчукаме, Бъч може да разполага с теб. Разбрахме ли се?

След тази груба забележка на Червения на момичето му се прииска да потъне в земята.

— Повикай Луи да дойде тук — каза Бепи на Червения. — Искам да си поприказвам с него.

— Хей, Луи — провикна се Червения, — Бефино иска да ти каже нещо.

Собственикът на заведението, около четиридесет и шест годишен, отиде до сепарето им.

— Какво искате, момчета? — попита той.

— Хей, Луи, не е зле да постегнеш ей оня там, Бъч, преди да сме му сцепили тиквата. Я какви очи е облещил. Оглежда наш’те гаджета и Маймуната почва да го стяга шапката.

Луи се наведе над масата и се озъби на Бепи:

— А, така ли? Маймуната го стягала шапката, а? Не си мисли, че ще правиш бели като в игралната зала, недорасъл мърльо такъв. Ще те изкарам оттук с ритници по малкия задник. И тримата ще ви изритам.

— Изненадваш ме, Луи… Викаш ми недорасъл мърльо, защитаваш Дуковете. Тия типове са от бандата на Дуковете от Осемдесет и шеста улица. Защо ми държиш такъв тон? Аз съм добър клиент. Живея в квартала, нали? Тази вечер поръчахме три бири. Гаджетата пуснаха джубокса десет пъти. Харчим пари, Луи. Ah capeesh? Винаги се отнасям с уважение към теб, нали?

— Затваряй си гагата, Бефино, или ще те изхвърля. Capeesh? — отговори му Луи и си тръгна.

Момичетата се усмихнаха след сопнатата забележка на мъжа.

— Защо се хилиш ма, джофро? — попита Червения.

— Подгответе се — каза Бепи на Маймуната и Червения. — Ще танцуваме. Тоя смотаняк не знае какво е уважение. Ще трябва да го научим. Ама че простотия! Купихме три бири, а той се отнася с нас като с животни.

— Ей, Бепи, сигурен ли си, че искаш да потрошим това заведение? — попита Маймуната. — Само на една пресечка е от къщата на майка ти. Знаеш, че Луи е див. Ще побеснее.

— Бепи е прав — намеси се Червения. — Трябва да дадем на тоя мръсник един урок. Премина всякакви граници, тия кучки — също. Дуковете са нахални. Ето защо трябва да потанцуваме тая нощ. Първо гътваме онова влечуго Бъчи и хората му, а след това пребиваме Луи. Целете се в капачките на колената.

Момичетата се стъписаха. Едното от тях каза:

— Бъчи е на осемнайсет години. Той е най-якият пич на Осемдесет и шеста улица. Ще имате неприятности с него.

— Неприятности ли? — отвърна й подигравателно Бепи. — Айде стига бе! Цял живот съм си имал неприятности, но тоя път той ще я закърши с мен! Гледай само как осемнайсетте години на Бъчи се изпаряват, малка злобна кучко!

Той стана на крака и се обърна към момичетата:

— Стойте си на местата, щото, като свърши това, добре ще ви опипаме задничетата тая нощ. — После продължи с инструкции към Маймуната и Червения: — Правите се, че си тръгваме. Грабвате ей ония, големите бутилки със сода от тезгяха и започвате да трошите глави. Като свършим с Бъч и тайфата му, и тримата скачаме на Луи, разбрано?

Кимнаха. Маймуната прошепна:

— Иска ми се Але Хоп да беше тук.

Съзнанието на Бефино беше прекалено ангажирано, за да се сети за помощ. Продължаваше да дава нареждания и да мисли как да се справи с тази непредвидена битка.

— Използвайте пълните бутилки — каза той. — По-тежки са.

Изцяло се беше съсредоточил върху плановете за боя и изобщо не мислеше за евентуално поражение. Хвърли се напред с пълна скорост.

Тримата се заловиха за работа. Пръв падна Бъчи, понеже беше на осемнадесет години и се отнесоха към него със специално уважение. Получи удари от всички страни. Луи изтича иззад тезгяха и моментално нападна Бепи като див звяр. Удари го отзад с бухалка. Като по чудо не го улучи в главата, а попадна в лявото му рамо. Бепи усети многобройните удари по гърба си и знаеше, че е наранен, но продължаваше да се движи, опитвайки се да ги избегне. Навсякъде беше опръскано с кръв. Бъчи и тайфата му бяха повалени, а Червения и Маймуната бъхтеха по всичко, което мърда.

Нещата се развиха изключително бързо. По едно време Червения удари ненадейно Луи откъм гърба. В бъркотията Бепи отиде до легналия превит на пода Луи. С пулсираща болка в рамото, той извика на Червения и Маймуната:

— Чудесна работа. Гордея се с вас, момчета. Страхотно танцувахте. Сега ще накълцаме скапаната глава на Луи. Той е адски коварно копеле!

— Да, хайде да утрепем тоя скапан мръсник — съгласи се Червения и тримата се нахвърлиха като зверове върху Луи.

Боят приключи с това, че откараха с линейка Луи и Бъчи в болницата на Кони Айлънд. Червения, Маймуната и Бепи, които наблюдаваха от отсрещната страна на улицата, бяха на мнение, че е прекрасно, ама наистина прекрасно, да видиш двамата съюзници един до друг на носилки.

— Хайде да взимаме момичетата — каза Маймуната. — Чакат ни отсреща.

На другия ден целият квартал говореше за сбиването. Бяха докладвали на дон Емилио, че бандата на Бепи е пратила Луи в болницата. Всички смятаха, че на момчето му се пише лошо.

Внимателно наблюдаваха застаналия пред бара си кръстник, когато Бепи мина оттам.

Бепи се бе събудил късно този ден, но поздрави дон Емилио както обикновено:

— Добро утро, господин Морано.

— Вече е следобед, а не утро. Качвай се в колата — отвърна му босът с вездесъщата дебела пура в устата. — Искам да си поприказвам с теб.

Бепи, забелязвайки, че всичките момчета го наблюдават от ъгъла, опита да се държи хладнокръвно, все едно че не се бои или притеснява. Качи се в колата на боса и потеглиха.

— Май ти харесва да се биеш? — проговори дон Емилио. — Доста поразии си направил снощи тук. Чувам, че обичаш да чупиш глави, а?

— Това бяха момчета от друг квартал, които търсеха начин да предизвикат въргал — отговори Бепи. — Наложи се да въдворим ред.

— Така значи? Ами какво ще кажеш за Луи? Той защо е в болница? И той ли е нарушавал реда?

— Луи е предател. Сам си търсеше пердаха. Той подкрепяше тия типове от Осемдесет и шеста улица. Те са натрапници. Това е нашият квартал, нали така? Трябва да си защитаваме махалата.

Дон Емилио се усмихна, поклащайки глава.

— Мисля, че приличаш на дядо си. Винаги се биеше с удоволствие. Навремето никой не можеше да го удържи. Познавам семейството ти от Сицилия. И аз съм шакитанец.

— Дядо ми никога не е избягвал да се сбие? — усмихна се Бепи. Беше чул съвсем друга версия по въпроса от дядо си.

— Той беше гордост за нашите хора. Жалко, че почина. Много справедлив човек, който обаче никога не би отстъпил пред когото и да било. Помня го от времето, когато бях на твоята възраст. — Очите му се спряха върху тези на Бепи. — Обичаш да се биеш. Добре. Ела да се видим следващата сряда в два следобед. Ще ти дам да свършиш нещо и може да изкараш няколко долара. Разбра ли, малкия? И не се успивай. Очите ти са много подути.

Погледът на Бефино грейна.

— Да, сър. Ще дойда другата седмица. Определено имам нужда от парите.

— Казах следващата сряда в два следобед, а не другата седмица.

— Да, господин Морано. Сряда в два следобед. Ще дойда навреме.

Бепи слезе от новия кадилак. Изпитваше задоволство от първия си контакт с боса и разходката в разкошна кола с такъв важен човек. От първия си делови контакт с господин Морано. Той искаше непременно да получи най-добрите неща от живота и бе готов да направи всичко необходимо, за да ги постигне. Кадилакът е толкова разкошен и така гладко вози — мислеше си Бефино. Трябва един ден да стана важна личност. Искам да бъда уважаван.

В това време момчетата, които го чакаха на ъгъла, му викнаха:

— Хей, Бепи, какво каза той? Много ли си го ядосал?

— Защо да съм го ядосал? Нали защитавам квартала? Доволен е, а не ядосан. Следващия път ще ми даде златен медал. Днес ми даде само десет долара.

— Хайде, Бепи, раздуй какво ти каза.

— Каза да държа нещата наоколо под контрол. Затова кротувайте. Не създавайте излишни неразбории из махалата. Ясно ли е? Вече аз отговарям за района.

Започваха да му вярват.

— Дадено, Бепи. Знаеш, че сме с теб. Ще бъде както кажеш. Ти си главатарят.

На другия ден Луи излезе от болницата и беше в сладкарницата. Надзърташе през счупеното стъкло на прозореца и наблюдаваше Бепи и другите момчета на ъгъла.

— Не мога да проумея защо това копеленце Бефино се пъчи като герой. Я го виж, хили се на всеки — каза Луи на жена си. — Морано би трябвало да му посини задника. Какво е станало? Виж го тоя мърльо. Погледни го, Една. Стои там с поза на млад дон, копелето му! Не мога да повярвам! Тия проклети сицилианци винаги държат един на друг. Морано ми даде назаем парите за сладкарницата, а сега цялата е потрошена.

— Пак ти тече кръв, Луи — каза Една.

— Мразя тия проклети сицилианци. Те са като риби, ето какво са! — Луи удари с юмрук по дланта си.

— От коя част на Италия е твоят род? — попита Една.

Все още бесен, Луи се обърна към нея:

— Отивай да си правиш белтъчените кремове и не ме ядосвай. Не знам от коя част са. Само знам със сигурност, че не са от Сицилия. Не съм като тия измамници.

В сряда следващата седмица, в два следобед, Бефино чакаше господин Морано пред бара. Босът пристигна заедно с двама здравеняци — негови помощници или адютанти. И тримата бяха добре облечени. На Бепи му се сториха много важни.

— Добър ден, господа — поздрави ги той.

С пура в устата дон Емилио кимна. Другите двама не отвърнаха.

Бепи ги последва във вътрешността на бара и седна заедно с тях на масата.

Единият от мъжете попита:

— Кое е това хлапе?

— От квартала е — отвърна дон Емилио. — Ще го използвам за Дебелака.

— Дебелака ще го излапа за закуска — изсмя се единият.

Бепи се изчерви от смущение.

— Сигурен ли си, Емилио? — попита другият мъж, оглеждайки Бефино.

Морано погледна момчето и се усмихна:

— Той ще се справи. Негов дядо беше Менесиеро от Шака.

— А, шакитанец. Това е нещо друго. Познаваме дядо ти — отбеляза единият капо.

— Чух от господин Морано, че го познавате — отвърна му Бепи.

Сега, когато тези мъже като че ли го бяха възприели, той се чувстваше по-добре. Никога не бе предполагал, че дядо му се е ползвал с такова голямо уважение.

Дон Емилио се зае да инструктира Бепи:

— Слушай какво искам да направиш. Има един човек на ъгъла на Трето авеню и Двайсет и девета улица. Искам хубаво да му натрошиш краката. Викат му Дебелака. Собственик е на кафене „Блу Ноут“. Всеки ден в четири следобед, преди да отвори кафенето, той е там. Може би се храни или работи по документацията, или нещо друго, във вътрешната стая на кафенето. Направи така, че да прилича на обир. Искам да се създаде впечатление, че е бил тормозен от начинаещи обирджии.

— Ясно. Не се притеснявайте. Мога да се справя. Изнудването е моя специалност. Лесна работа — отвърна безгрижно Бепи.

— Няма нищо лесно. Не бъди прекалено самоуверен. Внимавай, ah capeesh?

— Колко се плаща за тази работа, господин Морано?

— Двеста долара.

Бепи беше смаян от сумата — и всичко това само за да натупа някого си. Опитвайки да прикрие реакцията си, той попита с делови тон:

— Може ли да ги получа сега? Обикновено ми се плаща предварително, а и имам нужда от пари.

— Да, ще ти платя сега — каза босът и подаде на Бепи две стотачки.

Бепи никога не бе виждал банкнота от сто долара, не бе виждал дори петдесетачка. Преди няколко месеца не успя да изврънка само четвърт долар, за да купи лимонов сладолед и посолен геврек, с които да си плати за малко секс. А сега държеше в ръката си стодоларови банкноти. Животът в Америка може да се промени за една нощ — помисли си той. — Аз съм едва ли не богат.

— Добре — каза той на Морано. — Искате да прилича на обир и онзи тип да бъде в кома. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така, кома. Кома звучи хубаво — каза босът. Стилът на Бепи му харесваше. — Бъди внимателен и недей много да се перчиш. Може да носи пистолет или пък барманът да е с него и да има скрит железен прът под бара. Затова, умната. Мисли. Използвай мозъка си и се пази да не пострадаш. Дебелака кара син кадилак, модел 1942 година. Провери наоколо. Виж дали е някъде отпред. А, и още нещо, момче… Ако те хванат, не споменавай името ми. Само кажи, че си обирал заведението. След това се оправяй сам. Разбра ли, малкия?

— Разбрах. Правя го по собствено хрумване. Не се притеснявайте, господин Морано. Никога няма да се разприказвам. Може ли да задържа каквото обера от тоя тип?

— Да. Всичко, което обереш, ти остава като премия. Сега можеш да тръгваш, но внимавай. Не искам да пострадаш. И ако те хванат, помни, че си действал сам. Не ни давай повод да ти мислим лошото. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. Не се притеснявайте, господин Морано. Приличам на дядо си. Мога да се оправям.

Бефино се извини на събеседниците си и напускайки, се обърна и каза:

— Всичко е наред, господа. Можете да поръчате китка цветя за Дебелака. Отивам да работя.

Усмихна се вътрешно. „Божичко, дано Дебелака има пари в себе си. Мога да стана фрашкан с мангизи, ако бачкам за тия хора. Ама че печалба!“ Стиснал здраво двете стодоларови банкноти в джоба си, той закрачи бързо по улицата.

След като Бепи излезе, тримата мъже продължиха разговора си.

— Това хлапе е голяма работа. За младеж на неговите години показва класа и знае какво значи уважение. Забелязахте ли, че беше достатъчно умен да попита може ли да задържи каквото обере от Дебелака?

— Да, но дали ще се справи? — каза единият от мъжете. — Той е само едно пикливо хлапе. Хванат ли го, ще се разприказва. Не съм сигурен дали постъпваме правилно, като използваме него. Дебелака може да го пребие. Мислил ли си за това, Емилио? Знаеш, че Дебелия побеснява, когато го притиснат.

Дон Емилио отвърна уверено:

— Това е момчето, което преди осем седмици изпрати със счупени яйца в болницата Джон Филипо, оня от игралната зала. Съседът Луи също престоя в болницата миналата седмица. Това момче е убиец по душа. Метнало се е на дядо си. Не се оставяйте детското лице да ви заблуждава, приятели. Помните ли как започнахме ние? Бяхме само дванадесетгодишни, когато направихме първия си удар в Шака. Оставете ме аз да се грижа за момчето. То има добра родова традиция зад гърба си.

Тази нощ Бепи се срещна с Червения и Маймуната. Каза на Маймуната да открадне една кола и да я докара пред игралната зала точно в три часа на другия ден. След това заръча на Червения да вземе двата пистолета на чичо си и да се срещнат в игралната зала по същото време.

— За какво са ни пистолети? — попита Червения.

— Утре ще ви кажа и на двамата какво ще правим. Трябва да свършим нещо важно за едни влиятелни хора. Затова действайте умно, ясно ли е?

По-късно същата нощ, легнал в кревата, Бепи си мислеше за Червения и Маймуната. Ами ако се наложи да убием Дебелака? Мога ли да разчитам на Червения? Може би трябваше да използвам Шантавия Майки вместо Червения. Той е чист сицилианец. Бепи доверяваше тайните си само на сицилианци, но за Червения правеше изключение. Той умееше да удря здраво, но дали можеше да убива? Дядо му винаги го предупреждаваше да внимава със северноиталианците, защото са слабохарактерни и са склонни към комунизъм. Наричаше ги мусолиновци.

Червения, чиито родители бяха от Милано, имаше силен характер. Викаха му така още от бебе, защото имаше яркочервена коса и бледа кожа. Кръщелното му име беше Луи Бианкоскуадро. Беше омайник и винаги използваше чара и кроткото си изражение в най-подходящия момент. Служеше му като средство да си пробива път. Косата му в комбинация с необикновените сиви очи и жълти зъби го правеше да изглежда като човек, който не заслужава доверие. Все пак силно руменото му лице понякога се изчервяваше и издаваше мислите му. Беше едър, як и с дебел задник. Удряше здраво и работеше добре с желязна тръба. Макар да не беше сицилианец, той се опитваше да прилича на такъв. Докато учеше в прогимназията, непрекъснато му идваха идеи. Идеи, които неизменно се нуждаеха от финансиране. Буден ученик, понякога даже по-буден, отколкото е полезно за собственото му добро, той беше авантюрист, често за сметка на приятелите си. Учителите казваха, че е способен да баламоса даже „Дамата с косата“ пред самия праг на смъртта.

Алдо Пастрона бе известен като Маймуната. Беше ниско, дрипаво облечено момче със заоблени рамена. Имаше широк нос, разположен високо над горната му устна. Очите му бяха изцъклени, косата — права и катраненочерна. Въпреки че семейството му беше чисто италианско, от Адрано, Сицилия, човек би се усъмнил в това, ако види как Алдо яде банани. Хобито му бе да краде коли. Лоялността му не подлежеше на съмнение. Умееше да се бие неочаквано жестоко за ръста си. Беше смелчага и, най-важното, знаеше какво е уважение. Единствено дете в семейството, той живееше заедно с овдовелия си баща.

В четвъртък, в два часа следобед, Маймуната отиде до ресторанта на Ейб — оживено място, където хората влизаха и излизаха, забързани да хапнат нещо през почивката в работното им време. Маймуната видя коя ще е неговата кола. Човекът дори остави мотора да работи. Направо щеше да я грабне, без да си играе с кабелите или каквото и да било. Качи се и подкара. Междувременно Червения бе взел двата пистолета, които чичо му криеше в избата.

В два и двадесет минути Бепи беше в игралната зала и чакаше хората си. Обмислил бе операцията и носеше ръкавици за себе си и Червения, както и найлонови чорапи за главите им. Червения дойде с четиридесет минути по-рано и носеше в книжна торба двата ръждиви пистолета. Свит в ъгъла, Бепи ги огледа и каза:

— Ей, Червен, тия пищови не стават за нищо. Имат вид като че ли чичо ти ги е взел от Синята брада. — Установи, че в единия пистолет няма патрони, а в другия има само два. — Донесъл си празни патлаци, Червен. Дано не се налага да влизаме в престрелка. Тия пищови са боклук. Я ги виж, ръждиви са.

— Ами чичо ми има само тях — обясни Червения. — Бяха в избата, а там е влажно.

— Добре де, ясно — каза Бепи, опитвайки се да запази гладкия и спокоен ход на нещата. — Ще свърша тая работа толкова бързо, че даже няма да разберат какво им се е случило.

В два и тридесет минути Маймуната пристигна с колата. Бепи и Червения скочиха вътре и потеглиха.

— И двамата дойдохте по-рано, момчета. Така ви харесвам — похвали ги Бепи. — Ей, Маймун, имаш ли бензин?

— Не съм проверявал. Изобщо не се сетих.

Бепи погледна към уредите на арматурното табло.

— Късметлия си, че имаш половин резервоар. Отсега нататък винаги проверявай бензина. Ясно ли е? Никога не кради кола с празен резервоар. Това може да ти докара сума неприятности. Много имаш да учиш, Маймун.

— Е, още съм само на петнайсет и крада коли едва от три години. Времето е пред мен.

— Вижте, имаме да вършим много работа и не искам никой да ни поставя в неприятно положение. Така че дайте да бъдем сериозни поне сега. Мисля, че сме получили пожизнен договор с много голяма фирма и трябва да впечатлим съвета на директорите.

Червения и Маймуната се спогледаха. Този път Бепи наистина дрънкаше наедро — пожизнен договор, съвет на директорите. Бяха го виждали как действа и знаеха, че е способен да направи всичко, което каже или обещае, добро или лошо. Обаче какъв съвет на директорите?

— Сега спри. Ей там, до бунището — каза Бепи на Маймуната. — Трябва да намеря една тръба. Връщам се веднага. Не гаси колата.

Върна се с къса тръба и каза на Червения:

— Носи това със себе си през цялото време. Ще ни потрябва.

— Какво ще правим този път? — попита Маймуната. — Вана ли ще поправяме?

— Слушай, Маймун, не задавай тъпи въпроси. Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш. Работата ти е да шофираш. Гледай си нея и нищо друго. Ясно ли е? Да спазваме правилото, че работата си е работа, и да забравим глупостите от рода на ваната. Ти си шофьорът. Аз и Червения ще свършим водопроводната работа. — Бепи се обърна към Червения. — Ще действаш както винаги. Стоиш до мен и чупиш глави или каквото се наложи. Използвай тръбата както обикновено. Няма изменения, разбрано?

— Да, без изменения — отговори му Червения, докато колата потегляше.

— Нали разбирате, приятели, ние сме полупросяци. Получаваме само половината от благата на живота. Нямаме избор, трябва да правим нападения по поръчка. Трябва да изпълзим от калта, да се изкачим до върха! Просто трепем едни мафиози по поръчка на други мафиози, така че в действителност прочистваме квартала в полза на честните хора. Затова не ми задавайте въпроси за тези договори, разбираме ли се? — Той се усмихна на приятелите си. — Добре, стига толкова. Червен, идваш с мен. Ще взема пистолета с двата ръждиви патрона, а ти взимаш празния.

— Какво? — прекъсна го Маймуната. — Твоят пистолет е с ръждиви патрони, а неговият е празен? Да не би наистина да сте откачили? По-сигурни ще сте, ако използвате тиган.

— Слушай ме добре — каза бързо Бепи. — Тия типове може да имат скрити ютии зад бара или в офиса. Първо ще ги шашнем с нашите и после ще свием техните. Червен, искам хубаво да претърсиш заведението. Но най-напред заключи вратата след нас, като влезем. Аз ще се погрижа за тях и ще проверя какво е положението. Нахлузи си бързо чорапа на лицето. Не искам онзи да види лицата ни. Разбра ли?

— Да.

— Когато ги доближим, насочи пищова си към главите им. Старай се да ги стреснеш и не им давай да се окопитят. Колкото по-изплашени са, толкова по-лесно ще ни бъде. Работи бързо. Взимай всичко. Пари, пистолети, пръстени. Тъпчи всичко, до което се докопаш, в тоя чувал от картофи. Ако намериш пистолетите им, пусни твоя в чувала, за да имаш зареден пищов. Аз ще държа пистолета си насочен в главите им. Ако мръднат, ще ги убия — завърши Бепи, наблюдавайки очите на Червения за реакция.

— Еха — изсмя се Маймуната, — ще пукнат от натравяне с ръжда!

— Слушайте, за нас тази работа е дреболия. Ние сме професионалисти — каза Бепи. — И преди сме правили такива неща, затова се дръжте спокойно. Разбрахме ли се, приятели?

— Да бе, правили сме ги. Веднъж на един зъболекар и на двама типове от порнографския бизнес. Обаче не и на мафиози — сопна се Червения. — В случая май става въпрос за мафиози.

Бепи го изгледа гневно.

— Ние сме мафиозите бе, смотаняк! Ето тук са големите нари. Приключваме с дребните центове. Нямах в джоба си пукнат долар, за да отида на плажа. Трябваше да тъпча цял ден оная шафрантия с големия задник, Марджи, за да стоя на хладно в климатизирания й апартамент. Тези дни отминаха. Finito.

— Чуйте какви глупости дрънка. За да останел на хладно в климатизирания й апартамент цял ден! — изсмя се Маймуната.

— Ама че начин да се похвали, че е чукал Марджи. Целият квартал я сънува в неприлични сънища, а той вика finito.

— Пристигнахме. Стига вече глупости. Спри ей там — нареди Бепи на Маймуната. — Точно така. Кафене „Блу Ноут“, това е заведението. Дебелак, дано да си там. Я огледайте за един син кадилак, четиридесет и втора.

Провериха района.

— Не е тук. Не виждам никакъв син кадилак. Може днес да е дошъл с друга кола — каза Маймуната.

— Не е зле да внимаваме — обърна се Бепи към Червения.

— Може още да го няма в заведението. Ще погледна през прозореца. Ако ти махна с ръка, ела с чувала и тръбата. Ще вървиш бързо, без да тичаш.

— Да бе, да не си забравиш тръбата — напомни Маймуната на Червения.

— Не си прави майтап, Маймун — каза Червения, малко нервно. — Тоя тип има работа с мафиози. — Обърна се към Бефино и го попита: — Знаеш ли го как изглежда?

— Да, нисък и дебел. Викат му Дебелака. Искам колата да стои паркирана ей там, пред химическото чистене, на три метра от пожарния кран. Остави мотора да работи. Не си тръгвай, ако чуеш стрелба. Дай ни възможност да изтичаме до колата. Разбрахме ли се, Маймун?

— Не се тревожи. Никога няма да ви изоставя — отвърна Маймуната.

— Знам, приятел. Сигурен съм. — Бефино обърна поглед към Маймуната. — Ще се върнем за нула време. Хайде, да действаме.

Бепи отиде бавно до прозореца на кафенето. Трудно се виждаше, но различи фигурата на дебел мъж, седнал до една маса в дъното. Махна с ръка на Червения да дойде. Влязоха вътре. Червения се опита да заключи вратата отвътре, но нямаше ключ.

— Не мога да заключа вратата — каза той на Бепи.

— Майната му. Да започваме. Ето ти найлоновия чорап. Действай бързо.

Червения се спря, виждайки на една маса табела с надпис „ЗАТВОРЕНО“. Взе я и я окачи на вратата, за да не влизат клиенти.

— Хайде — подкани го Бепи.

Докато вървяха към вътрешния салон, чевръсто нахлузиха на главите си найлоновите маски. Бепи насочи пистолета си в лицето на Дебелия и каза:

— Радвам се да те видя, Дебелак. Ако мръднеш, ще ти пръсна главата. Ясно ли е? Не спирай да ядеш и не си мърдай даже веждите. Не искам да те убивам.

Дебелия, който със завързана на врата салфетка ядеше италианска салата от целина, започна да се дави при думите му. Забелязвайки на масата само предястието, Бепи съобрази, че в заведението има още един човек, който приготвя основното ядене. Следователно трябваше да изчака и да види кой е в кухнята.

Червения изтича зад бара и с един замах загреба всичките разхвърляни дребни пари. Откри и торбичка, пълна с банкноти. След това намери нов, синкав револвер тридесет и осми калибър, с къса цев, и бързо го хвърли в чувала.

Докато наблюдаваше с едното око Дебелака и вратата на кухнята, а с другото Червения, Бепи кресна:

— Заради теб трябва да имам три очи. Казах ти да сложиш твоя в чувала и да държиш техните подръка. Не ме карай да изнасям лекции, ясно ли е?

Изведнъж от кухнята излезе един мъж, който носеше с усмивка чиния горещи пържени скариди.

— А, ето го и готвачът ти, Дебелак. Сигурен бях, че е тук.

Бепи заповяда на готвача да седне и да започне да яде скаридите, ако не иска това да се окаже последната му вечеря.

— Какво става? Какво…

Когато Бепи насочи пистолета към него, готвачът осъзна сериозността на положението. Седна кротко и започна да яде.

— Не ме принуждавайте да ви убия, момчета — каза Бепи. — Бъдете умни. Стойте кротко.

Червения отиде в кухнята. По пътя си към вътрешния офис той отваряше шкафове и чекмеджета. В едно от чекмеджетата на бюрото намери друга торбичка с пари и още два заредени пистолета. Откри и пачки банкноти по десет и двадесет долара в ламаринена кутия за захар. Натъпка джобовете на якето си със зелените банкноти. Знаеше, че Бепи не може да го види и използва възможността да ограби всички, включително и приятеля си. После се върна бързо в предния салон и каза:

— Добре. Събрахме всичко. Да тръгваме.

— Чакай — спря го Бепи. — Претърси тоя дебел мошеник. Вземи му всичките пари.

Червения отново се захвана за работа и намери друга пачка, достатъчно голяма да задави кон. Само от банкноти по сто долара. Очите на Червения се разшириха от алчност при вида на тлъстата пачка. Пъхна я с неохота в сака. Бепи забеляза мудността на Червения, но беше нервен и не се досети за вероломството му.

— Сега му вземи пръстена с диаманта и часовника — нареди той.

Червения отръска и човека, който ядеше скаридите. Бепи огледа непретенциозния вид на мъжа и каза на Червения да му върне портфейла.

— Той може да си задържи парите.

— Как така?

— Казах, върни му ги. Той е само беден нещастник. Не го закачай. Човекът е обикновен готвач!

— Не, ще ги взема — упорстваше Червения.

Готвачът се давеше с храната. Толкова се страхуваше, че не смееше да спре. Погледът му се стрелкаше между Бефино и Червения. Бепи му заповяда да отиде в тоалетната и да не излиза оттам, иначе ще го убие.

— Имам три деца — каза готвачът. — Моля ви, не ме затривайте. Вземете парите ми. Не съм видял нищо, нали? Аз само готвя и чистя тук. Нямам нищо общо. Имам деца, момче. Моля ви, не ме наранявайте.

Червения заведе човека в тоалетната и му прошепна:

— Лягай долу и не излизай. Дебелака сериозно е загазил. Стой тук един час или ще те убием.

Когато Червения се върна, Бепи му каза:

— Поработи малко с тръбата.

За да убеди Дебелака да кротува, той се обърна към него:

— Късметлия си. Имахме намерение да те убием днес, но само ще те цапардосам един-два пъти, за да можеш да си доядеш керевиза в болницата.

Дебелия не беше сигурен дали да се почувства по-спокоен или не. Погледна Бепи и започна да се моли:

— Хайде, момчета. Взехте парите. За какво трябва да чупите глави? От чупенето на глави няма полза. Да речем, че сме уреди…

Червения обиколи зад Дебелака и го удари по главата. Той се свлече на пода.

— Продължавай да го удряш — нареди Бепи. — Трябва здравата да го облъскаме. Хубаво го натроши. Не искам да падам в очите на моите хора.

Червения бъхтеше безмилостно Дебелака.

— Добре, стига толкова. Достатъчно. Престани, за бога! Май не си научен да изпълняваш заповеди, а? — попита го Бефино. — Какво ти става, дявол да те вземе? Не искам да умира. Днес пренебрегваш вече втора заповед.

— Тъкмо започвах да загрявам.

— О, така ли? Ей, капут, помни, че щом казвам стига, това означава стига. Хайде да изчезваме оттук!

Докато отиваха към входа, забелязаха, че двама мъже четат табелата на вратата. После натиснаха дръжката и влязоха вътре.

— По дяволите. Ами сега? — попита Червения.

— Спокойно, не се паникьосвай! Ще ги скапем тия тъпи копелета. Като не могат да четат, ще ги научим. — Бепи нареди на Червения да отиде зад бара. — Без паника, разбра ли?

Когато двамата мъже се появиха в салона, Бепи мигновено насочи пистолета към тях.

— Е, приятели, чакахме ви. Защо закъснявате?

Единият от тях попита:

— Какфо значи закъсняфаме? За какфо закъснели? Ние мисли вие затворени.

— Ами? Тогава защо влизате, а? Отидете ей там и си опразнете джобовете, тъпанари такива, ако не искате да ви пръсна черепите. И не се мотайте! — изкомандва Бепи.

Червения нахвърля портфейлите им, джобните пари и пръстените в чувала при другата плячка.

Бепи отведе мъжете във вътрешния салон. Нямаше как да не видят Дебелака на пода, плувнал в кръв. Накара ги да легнат до него.

— Стойте долу, кротувайте и ще се смиля над живота ви — изсъска Бепи. — Сега, тъпи шведи, натопете дланите си в тая локва кръв и започнете да играете на „пържоли“. Тъпунгери, друг път да четете табелите. Хайде, хубаво ги натопете, момчета. Ха така! Натрийте си и физиономиите.

Червения попита тихо:

— Защо да си топят ръцете в кръвта? К’во, майтап ли си правиш?

Бепи го изгледа, но не му отговори. Двамата мъже се страхуваха. Мислеха Дебелака за мъртъв и бяха сигурни, че следващите са те.

— Моли ви, момчета, ние само се отбили да се почерпи. Не убивайте нас — молеха се те.

— Добре — изсъска Бепи през найлоновата маска. — Няма да ви направим нищо, обаче не мърдайте. Стойте на пода половин час. Надигнете ли се, ще ви убием.

После се обърна и тръгна бързо към предния салон.

— Хайде да излизаме. И не забравяйте! — извика той назад. — Портфейлите ви са у нас и знаем къде живеете. Ако мръднете, преди да е изминал половин час, пак ще се срещнем.

Бепи и Червения изтичаха през вратата и едновременно си свалиха маските и ръкавиците.

— Хайде, размърдай тая кола.

— Защо се забавихте толкова бе, пичове? Изгорих почти всичкия бензин. Още малко и тая шибана кола щеше да прегрее. Как мина? — попита Маймуната.

— Отлично — отвърна Бепи. — Карай внимателно, не се разсейвай. Нека се приберем без проблеми.

Напълнил джобовете си с откраднати пари, Червения започна да омайва Бефино.

— Ега ти, тоя Бепи е страхотен. Винаги действа абсолютно точно. Обаче не мога да си обясня историята с натапянето на ръцете в кръвта. Защо го направи?

Бепи не благоволи да му отговори. Беше бесен от това, че се заинати и взе портфейла на бедния готвач въпреки нареждането му. След известно време каза:

— Добре, карай бавно. Ще ни оставиш с Червения пред дома му. Трябва да преброим печалбата. Нали майка ти и баща ти ще вечерят в сладкарския магазин на баба ти?

— Да, бабичката е болна. Налага се да й помагат. Отваря се доста работа, когато дойдат вечерните вестници — отговори Червения. Пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Не мога да си представя как така ще върна портфейла на оня готвач. Нали разбираш какво имам предвид?

— Не, не разбирам. Взел си го, твой е. Не го споменавай повече. Не искам да говоря за това. Няма да сме съдружници. Ще бъдеш наемен работник. Ще получаваш каквото ти дам. Няма да участваш в печалбата, ще взимаш само заплата. Майната ти, тарикат такъв! Задръж портфейла на този бедняк заедно със снимките на жена му и децата му. Много ти пука! Ти взе своето решение, сега аз ще взема моето. Отиваме у вас да броим. Маймуната трябва да избърше всичките отпечатъци от колата и да я изостави някъде. Маймун, винаги трябва да носиш ръкавици, като нас, особено в коли, с които вършим работа. Не можем да си позволяваме гафове. Отсега нататък това е закон. Разбрахме ли се, Маймун? Ченгетата най-напред се лепват на кормилото да търсят отпечатъци.

— Да, прав си. Ще избърша навсякъде, не се притеснявай.

Всичко мина гладко. Нападението окупира заглавията по първите страници на вестниците. Господин Морано със задоволство научи, че Бепи има качества да се справя с такива задачи. Заради алчността на Червения и неподчинението му Бепи взе парите под свой контрол и прибра пистолетите на съхранение за бъдещите им нужди. Общата събрана сума беше малко повече от две хиляди и сто долара. Бепи отдели хиляда и петстотин за влог в банката и плати на помощниците си по двеста долара за свършената работа. Остатъка взе за джобни пари. Прибра се вкъщи и ги скри в стара кутия за обувки в един шкаф. Никога през живота си не бе виждал такъв куп пари! Първият му голям удар. Тази нощ не можа да заспи. Обаче през следващите дни започна да свиква.

Червения също припечели добре за себе си. Той прибра хиляда и шестстотин долара, освен полагащото му се и никой не знаеше за това.

Бепи посъветва момчетата да не харчат парите безразборно и да не правят впечатление с промяната във финансовото им положение.

— Продължавайте да изглеждате така, все едно че имате само дребни монети — каза им той.

Три дни по-късно дон Морано повика с ръка Бепи в бара.

— Добро утро, господин Морано.

— Добро утро, момче — отвърна той. — Доволен съм от начина, по който си се справил с поисканата от мен услуга. Ефектно и чисто. Доколкото разбрах, доста добри пари сте прибрали, а?

— Да, доста добри, господин Морано.

— Виждаш ли, че понякога може добре да се припечелва от такива операции? — попита Морано с широко отворени очи.

Бепи се опита да не споменава количеството на въпросните пари.

— Да, знам. Наистина имам нужда от няколко подобни удара. Това е една добра възможност за мен, господин Морано. Работата ми харесва.

Босът се усмихна, стиснал пурата със зъби.

— Да. Страхотна премия — около четири хилядарки. Казах, че можеш да ги задържиш, така че са твои. Сега се дръж примерно. Ще ти се обадя пак, когато ми потрябваш. Ти свърши отлична работа, Бефино. По-добра не може да бъде. Ще ти се обадя.

— Да, сър. Само кажете кога. Винаги съм готов.

Бепи излезе бързо. Вече не желаеше да говори за премии и пари. „Дали Червения не е свил част от плячката? Преброихме само две хиляди и сто, а това е много различно от четири.“

3.

След силен натиск от страна на баща му Бефино започна работа на непълен ден в едни месарски магазин. Всеки ден след училище той почистваше помещенията и доставяше поръчки по домовете.

Брат му работеше в един вестник, който се наричаше „Бруклин Емпайър“. Разпределяше маршрутите на разносвачите и освен това разтоварваше камионетките. Марио беше много стеснителен и от време на време леко заекваше. Обаче, ако се разтревожеше силно или нервираше, той почти не можеше да говори и почервеняваше като домат. Беше кротко, закръглено, много луничаво момче на седемнадесет години — с две повече от Бепи. Другите момчета, които работеха във вестника, бяха седемнадесет-осемнадесетгодишни и повечето от тях бяха яки младежи, които завиждаха на Марио за леката му работа.

Един понеделник Бепи се прибра вкъщи рано вечерта. В този рядък за него момент на бездействие той слушаше по радиото „Супермен“ и чакаше майка му да сервира вечерята. Тя готвеше едно от любимите й ястия — carne polpetla с pasta15. Паскуале се миеше в банята. Тъкмо си беше дошъл от борсата, където бе дал заявка за количествата риба през седмицата.

Вратата рязко се отвори и в апартамента влезе Марио. Лицето му цялото беше в кръв. Кръв течеше и от устата му. Финамета започна да пищи:

— Марио! Какво се е случило?

Задавен от кръв и заекването си, Марио изглеждаше ужасно. Опитваше се да говори, но нищо не му се разбираше. Паскуале и Бефино изтичаха в кухнята. Видяха Марио и започнаха да крещят:

— Какво е станало? Какво е станало, дявол да го вземе?

Финамета почисти Марио и го сложи да седне. Устата му беше много лошо цепната, но тя успя да овладее кървенето с лед, увит в кърпа.

— Ед-д-на т-тайфа ирландски копелета от вестника м-ми ск-кочиха. Утре след училище ще г-ги н-наредя. Ще г-ги блъскам с б-бейзболната бухалка п-по г-главите един по един.

Паскуале обаче беше кипнал.

— Трябва да ги намерим още сега. Тази нощ, докато нещата са още пресни. Трябва да си платят за това! Иначе сън няма да ни хване.

— Гадни копелета! — изруга Бепи. — Ще ги избия! — Той потупа Марио по рамото. Не се разбираха много добре, но бяха братя. — Не се тревожи, Марио. Аз ще ги оправя вместо теб. Ще им дам да разберат. Утре ще заведа там моята банда.

Паскуале беше побеснял. Искаше отмъщение още тази нощ, но съзнаваше, че не е редно да отиде и да набие някакви хъшлаци на седемнадесет или осемнадесет години. Като зрял сицилианец, той предпочете единствения възможен за него в момента вариант на отмъщение.

— Искам да ги пипнеш тия копелета! Още сега!

Все едно че отвърза бясно куче. Бепи се втурна към килера и взе единственото оръжие в неговия роден дом — един чук от сандъка с инструменти на баща му. С чука в ръка той хукна през стъпало надолу към улицата.

Финамета крещеше на Паскуале:

— Какво правиш? Те ще пребият и Бепи. Не го пускай да ходи там. Моля те, Паскуале! Ще го наранят. Тия момчета са много по-големи от него.

Паскуале беше прекалено ядосан, за да спори с нея.

— Бефино ще се справи с тях. Ще им го върне.

— Та-та-татко — каза Марио, клатейки глава и мъчейки се да говори, — не пускай Бепи там. Ония момчета са големи.

Бепи измина шестте пресечки до сградата на вестника на бегом. Стигна там запъхтян и възбуден. Видя около осем момчета, които седяха на няколко маси, пушеха и плюеха по пода. Смееха се и си разменяха закачки.

С кръвясал поглед Бепи влетя в стаята и без да каже нито дума, започна да блъска с чука по главите им, нанасяйки точни, чупещи черепи удари. Намерението му бе да убива. Тичаше от човек на човек като див звяр и повтаряше задавено „Ти ли преби брат ми? Ти ли преби брат ми?“ с приглушен глас, почти разплакан. Скоро залата бе обляна в кръв. Всички крещяха и се опитваха да ударят Бепи. Момчетата се бореха за живота си. Бепи се стремеше да удари колкото може повече. Него също го улучиха няколко пъти, но не кървеше.

След кървавата баня той се прибра вкъщи с чука в ръка. Баща му го чакаше пред блока. Виждайки Бепи раздърпан от схватката и с кървавия чук, той попита задавено:

— Как мина?

— Кървави зрелища ли искат? — отвърна Бепи. — Направих им едно. Пребих ги всичките. Сега по стените и пода има много от тяхната кръв. Всичко е омазано. Как е брат ми?

— Добре е. Да отиваме да ядем, че макароните съвсем са изстинали.

— Сигурен съм, че утре Марио ще довърши започнатото от мен — каза Бепи. — Ще ги бие до посиране. Те са го хванали изневиделица, затова е пострадал… Здравата ще ги натрошим утре. Хайде да вечеряме. Умирам от глад.

Час по-късно входният звънец издрънча. Беше господин Джонсън — човекът, който ръководеше канцеларията на вестника. Искаше да разговаря с господин Менесиеро. Финамета го поздрави и го въведе в апартамента. Паскуале и синовете му още седяха на масата. Финамета предложи на господин Джонсън плодове, но той учтиво отказа.

— Защо е тази война? — попита господин Джонсън. — Какво се е случило, та е станало причина за такава кървава разпра? Канцеларията прилича на болница!

Марио започна да обяснява. Паскуале го прекъсна по средата и каза:

— Ето я причината Бефино да направи каквото направи. Заради това стана разправията. Утре Марио ще довърши войната, която брат му започна.

Господин Джонсън прочете имената на момчетата, пострадали лошо от Бепи.

— Всичките са в болницата и ги кърпят.

Марио отново започна да заеква, опитвайки се да каже нещо. Изчакаха го да изрече думите.

— Т-т-т-татко… Б-бепи е набил други момчета.

На масата се възцари мълчание. Финамета се хвана за главата, а след това сложи бутилка уиски на масата. Сигурна беше, че е време. Господин Джонсън изпи едно двойно на екс.

Един ден през октомври дон Емилио Морано изпрати човек да повика Бепи от игралната зала. Държеше се много сърдечно с Бепи и той му отвърна със същото.

— Бепи — каза кръстникът, — искам да свършиш нещо специално. За тази работа ми трябва младеж с кураж на великан и размери на жилав дребосък, някой, за когото да съм сигурен, че умее да си държи устата затворена. Вярвам, че ти си този, който ми трябва, Бефино Менесиеро.

— Куража го имам, но съм метър и седемдесет. Не съм дребосък.

— Добре. Ти ми трябваш, Бефино — усмихна се кръстникът.

— Както решите, господин Морано. Само ми кажете какво искате да направя.

Кръстникът пак се усмихна.

— Искам тази вечер в десет часа да се представиш на един от моите войници в центъра на Манхатън. Той е собственик на кафене. Натоварен е да свърши нещо важно за нашата фамилия. Ah capeesh, Бепи?

— Si, io capeesh.

— Ще се явиш при него и ще правиш каквото ти каже. Този Сали е грубиян, така че внимавай. Той ще те инструктира за задълженията ти. Взех това решение внезапно. Трябва да бъде изпълнено тази нощ. Много неща зависят от това.

— Разбрано, сър. Колко се плаща за работата? И кой ще ми плати?

Кръстникът, изненадан, че Бефино поставя въпроса за парите, все пак му отговори:

— Ще получиш петстотин долара за твоята работа. Съгласен ли си?

— Да, сър. Всичко е точно.

— Предполагам, че ги искаш сега, а?

Бепи се усмихна.

— Да, сър. Винаги предпочитам да ми плащат предварително.

— Защо предварително? — попита кръстникът.

— Само защото, ако ме очукат, майка ми да получи парите. Държа ги в едно скривалище в моята стая и тя ще ги намери. Ако не мога аз да ги имам, то поне тя да ги използва.

Дон Емилио пак се усмихна.

— Умен си, Бепи. Ти си момче, което мисли за бъдещето.

— Все пак не се притеснявайте, господин Морано. Ще си свърша работата. Бих искал да направя няколко удара за много пари. Интересуват ме големите пари.

Кръстникът погледна момчето и каза:

— Добре, Бепи. Ще получиш големите удари и големите пари. Само имай търпение. Не бързай прекалено много. Още си доста млад, имаш време. Затова по-полека, бъди търпелив.

— Да, сър. Ще почакам още малко.

Дон Емилио огледа Бефино и поклати глава, развеселен от амбициите на момчето.

— Човекът, на когото ще се представиш, е Сали Дематео. Както ти казах, той е груб, гръмогласен и буен. Обаче знае, че си мой човек, така че не се плаши. Казах му да бъде внимателен с теб. Сали е лош. Върши черната работа. Можеш да научиш нещо от него. Слушай и не му отговаряй дръзко. Само се учи.

— Обещавам ви да не се плаша прекалено много — каза Бепи шеговито. — Имам желание да науча всичко възможно.

— И не приказвай много пред тях. Ще започнеш да им досаждаш. Този път ти се възлага наистина голяма задача. Не карай Сал да се притеснява заради теб. Младоците лесно го нервират. Сали е много важен човек, който се издига в нашата организация, затова се отнасяй почтително с него. Разбра ли? Повтарям ти това заради особеностите на Сали. Не искам да пострадаш, Бепи. Характерът му е много лош. Като свършите работа, ела пак при мен. Ще си поговорим повече.

— Добре, господин Морано. Никога няма да ви изложа. Ще се държа прилично със Сали.

Същата вечер към десет часа Бепи отиде с метрото в Манхатън. Беше се изтупал като конте — тъмносин костюм, бяла риза с бели райета, бяла вратовръзка, черни обувки и бели тиранти.

Когато опита да влезе в кафенето, портиерът отказа да го пусне вътре, защото му се видя твърде млад. Бепи му обясни, че е дошъл да се срещне със Сали Дематео. Сали дойде на входа. След няколко саркастични въпроса той заведе Бепи до масата си. Бепи чу язвителни подмятания: „Ти ли си поканил това хлапе, Сали? Да не би да е новият ти телохранител?… Кое е това малко конте, Сал?… Я какъв костюм носи.“ На Бепи му идваше да се скрие под масата.

— Даже не го и познавам — отговори Сали на приятелите си. — Бил човек на шефа. Лично той го праща.

След това погледна към Бепи и каза:

— Сядай, момче. И не се притеснявай, че ще си смачкаш костюма.

Оркестърът започна да свири и мъжете се умълчаха. Музиката гърмеше. На сцената излезе едно момиче и затанцува под пламенния сладострастен такт на духовите инструменти — латиноамерикански ритъм, който напълно отговаряше на атмосферата.

— Момче, достатъчно ли си голям да пиеш? — подкачи го гръмогласно Сали. После нареди на сервитьорката: — Дай на тоя малък фукльо едно двойно.

— Не, госпожице, моля ви, само едно малко за мен. Благодаря — каза й Бепи.

— Ще го направя малко — прошепна тя.

„Божичко — мислеше си Бепи, — тия типове са фрашкани с гадни подигравки.“

Сервитьорката се върна с напитките и го огледа доста обстойно, но Бепи, понеже не знаеше чие гадже може да се окаже, не реагира. Не искаше да му забият нож в гърба заради непознато момиче, въпреки че според него тя беше хубавичка и съблазнителна. Много съблазнителна.

В музиката имаше нещо възбуждащо, което накара кръвта на Бепи да кипне. Непрекъснато се взираше в танцьорките. По едно време установи, че цялата маса го наблюдава, и отклони поглед, отпивайки от чашата си.

Сервитьорката го попита откъде е, но Бепи прикриваше всякакъв интерес или вълнения от разговора. Продължаваше да мълчи. Дон Емилио му беше казал да не приказва много. Отишъл бе там да върши работа, за която вече му беше платено, и нямаше намерение да го пребият заради някаква сервитьорка с влажни устни.

Сали поръча по още едно питие.

— Дай на малкия двойно — провикна се той.

Беше забелязал, че келнерката си пада по Бефино, обаче момчето не й отвръща с взаимност. Развеселен от алкохола, той изгледа Бепи и със забързан, но вече пиянски говор изграчи:

— К’во става бе, момче? Не обичаш ли момичета? Непрекъснато гледаш настрани. Що така бе?

— Разбира се, че ги обичам. Обаче тази нощ не е подходяща за това. Имаме работа за вършене — отговори той, опитвайки се да надвика музиката.

— Охооо, имал си работа за вършене, а? — изкрещя Сали към приятелката си, която седеше до него. — Я чуй това, котенце. Тая нощ имал работа… О, тази нощ не е подходяща… — продължи да му се подиграва Сали. — К’во, да не си с тампон между краката? Или си едно малко педалче? Ама че готино — педалче с тампонче.

— Стига, Сали, за какви тампони дрънкаш? — отвърна му Бепи. — Морано ме изпрати тук да ти свърша някаква работа. Защо се заяждаш с мен?

— Щото си въздух под налягане, момче. С тоя спретнат син костюм имаш вид на девствен. Бас хващам, че още не си спал с жена — ревна разпалено над масата Сали. — Гарантирам ви, че тоя мухльо е девствен.

Бепи се усмихна притеснено, когато всички около масата започнаха да му се смеят.

Сали прошепна нещо на момичето до себе си. Тя беше гаджето му, Анита, и се очакваше скоро да се женят. Беше пуерториканка, красива, с хубаво тяло и прекрасни черти на лицето. Много сексапилна жена. Изглеждаше смутена от това, което й говореше Сал, разгорещено спореше с него. Сали започна да я побутва. Беше пиян, но не толкова, че да бъде извинен за действията си.

— Действай, казах — заповяда й Сали с груб глас. — Погали хлапето по пишката. Нека да се посмеем малко. Поиграй си с него, Анита. Накарай го да се изпразни в гащите.

— Та той е още дете. Да не си откачил? — възпротиви се тя.

Музиката беше толкова силна, че Бепи не можеше да чува съвсем добре какво говори Сал. Разумът му му подсказваше, че Дематео се опитва да го направи за смях. Имаше чувството, че са го съблекли гол. Започнаха да го връхлитат вълни от тревога.

Анита изпи едно двойно уиски на екс и се изправи. С изкривени от ефекта на питието устни, тя погледна Бепи. Дансингът бе предоставен на посетителите. Оркестърът свиреше великолепна подборка от шлагери. Възбуда изпълваше залата. Поглеждайки назад към Сали, Анита с неохота отиде при Бепи и започна да рови с длани в косата му.

— Хайде, мойто момче. Ела при кака. Да потанцуваме.

Бепи категорично отказа и приглади косата си.

— Не ми се танцува.

Масата избухна в смях, когато тя започна да се търка в него. После седна в скута му с думите:

— Сладурче, знаеш ли, че ме караш да си мисля срамни работи? Хайде, гушни кака, ела да потанцуваме.

Тя го правеше за посмешище. Бепи отново й отказа — този път раздразнено, но тя продължи да настоява. Сали, приятелите му и другите момичета се смееха толкова силно, че сълзи им потекоха от очите. Бепи се почувства изключително дребен и объркан. Предаде се. Музиката беше чудесна, а Анита определено беше красива. „Майната ти, Сали — помисли си той. — Ще мачкам задника на гаджето ти по дансинга, докато не й омръзне.“ Взе решение да играе по гайдата на шефа.

Бепи и Анита започнаха да танцуват. Дъхът й миришеше на скоч и очите й блестяха. Оркестърът се развихряше, а музиката ставаше все по-пламенна. Кънтеше в салона и предизвикваше такава възбуда, че всички станаха на крака да наблюдават дансинга. Бепи имаше отлична фигура и беше много добър танцьор. Ритъмът му увличаше Анита. Лицето на Сали пребледня, когато околните ги аплодираха. Бепи я водеше гладко и на нея й хареса да танцува с него. Постепенно всички започнаха да си разменят усмивки, потвърждавайки, че са забелязали порочността в движенията на Анита. Тя полюшваше таза си и се търкаше в Бепи, отдалечаваше се и после пак се приближаваше. Той усещаше как венериният й хълм го подбутва. Беше му много приятно и почти забрави, че Сали ги наблюдава.

— Знаеш ли, че си добър танцьор? — прошепна тя.

— Ти също — отговори Бепи и я целуна по ухото.

Всеки път, когато се окажеше пред очите на Сали, той се стремеше да се отдръпне от нея като предпазна мярка. Но когато се смесеха с тълпата, й даваше да разбере, че не танцува с Мики Маус. Притискаше се между бедрата й и на нея й харесваше. Сграбчи я за задника и това също й хареса. Притисна набъбналия си член в нея и го задържа между бедрата й, докато очите й не потвърдиха, че е почувствала неговата надареност. Тарапаната беше толкова гъста, че Сали нямаше как да ги види и Анита го съзнаваше. Реши, че може да се наслади на закачките на това безумно хлапе. Искрите в погледа й издаваха за какво си мисли. Посегна небрежно надолу и опипа лудо възбудения му член. Дебелината му накара очите й да се разширят от удоволствие. Тя се вгледа дълбоко в очите му и откри едно изгарящо от страст момче. Наблюдавайки как изражението на лицето й се променя, когато го докосна, той й се усмихна и прошепна:

— Ела при батко.

Оркестърът прекрати изпълненията и те се върнаха на масата. Бепи седна бързо, опитвайки се да прикрие възбудата си. Сали започна да се държи още по-лошо. Не му оставаше нищо друго, освен да покаже на приятелите си, че е готов да отиде докрай.

На масата имаше още петима мъже и пет жени. Приличаха на голямо, весело семейство. Човекът, който седеше до Бепи, изглеждаше дружелюбен и го похвали, че танцува добре. Затова, търсейки приятелски настроено ухо, Бепи го попита:

— Защо ми натрапва приятелката си?

— Спокойно, момче. Такъв си е, когато се напие. Обича да кара хората да изглеждат кофти или като мухльовци. Просто не се нервирай. Нищо няма да ти се случи. Прави каквото казва и няма да пострадаш. Само прави каквото казва и не му давай повод. Остави го да излезе с достойнство от положението.

Но Сали отново тикна Анита към мястото, където седеше Бепи. Този път обаче тя не се противи толкова много и Сали го долови. Анита бързо хвана ръката на Бепи и каза:

— Ела да танцуваме, разгонен развратнико.

Това, че го нарече „разгонен развратник“, обиди Бепи и той й отказа — доста прибързано. Сали вдигна очи и изрева:

— Заведи го горе. Да, заведи тоя мухльо горе в стаята. Провери дали е мъж! — Той се изсмя и огледа седящите около масата, търсейки подкрепа за безумието си.

Той изпитваше и Анита, искаше да види как ще реагира. А тя определено не издържа изпита. Беше прекалено припряна.

— Хайде, Бепи, ела горе — каза тя забързано и добави шепнешком, — имам едно пухкаво котенце за теб.

Отвратен от създалото се положение, Бепи се замисли: „Пухкаво котенце ли? Тая пеперудка наистина ли очаква да се кача горе и да я чукам? Какво им става на тия хора? Гледай в какво се забърках!“

Другите около масата извърнаха неловко погледи, но продължиха да се смеят, за да не разсърдят Сали. Беше отишъл прекалено далече и всички го съзнаваха.

В последен опит да прекрати играта, Бепи се сопна:

— Дошъл съм тук по работа. Кога започваме?

Човекът до него го докосна по ръката и прошепна:

— Слушай, момче, когато Сали нареди нещо, ние го изпълняваме. Не му се репчи, за да не пострадаш. Остави го да те прави на мухльо. Трай си. Ако продължаваш да му приказваш така, накрая ще литнеш от покрива, още тази нощ. Кротувай. Така ще живееш по-дълго.

— И какво трябва да направя? — попита го Бепи. — Да се кача горе и за да не го ядосам, да изчукам гаджето му, което май се е нагълтало с испанска муха?

— Луд ли си бе, малкия? Само се прави на ударен и не върши глупости. А си я чукал, а си мъртъв. Няма да доживееш до утре.

Бепи трескаво премисляше положението. Белите зъби на красивата пуерториканка блестяха пред него като сбъдващ се сън. Смехът, стигащ почти до писък, кънтеше в ушите му. Студена пот изби по кожата му. Беше въпрос на достойнство или унижение. Намираше се на много тънката граница между двете. Беше в трудно и сериозно положение. Затова реши: „Ще я чукам. После ще убия тоя мръсник с голямата уста. Няма друг начин да се разбереш с такава драка. Ще пръсна задника на готиното му гадже! След това ще очистя тоя шибан ненормалник. Ще разкажа на господин Морано как се е отнесъл с мен. Той ще ме разбере.“

Анита вече го водеше към откритото вътрешно стълбище. Без да има представа какво е решил Бепи, Сали продължаваше да му се смее. Бепи се остави да бъде замъкнат до горната площадка, като се движеше бавно и с привидно нежелание.

Анита непрекъснато се обръщаше назад към него и красивата й южняшка усмивка откриваше безупречните й бели зъби. Хванала ръката му като на малко момченце, тя прошепна на завален английски:

— Кака само ще поиграе с теб. Не се бой. Няма да ти прави лошо, сладурче.

Това допълнително разбунтува стомаха на Бепи и той я стрелна със свиреп поглед.

Горе в апартамента Бепи я огледа по-внимателно и мислено си отбеляза, че е облечена в тясна плетена рокля от две части. Без сутиен и без гащички — установил го беше, докато я опипваше на дансинга. Вътре беше горещо и само една малка крушка светеше в ъгъла на стаята. Бепи никога не бе предполагал, че ще се окаже в такава ситуация с жената на мафиотски бос, който, полуобезумял от алкохола, продължава да пие на долния етаж. Чувстваше се притеснен, уязвим и в много опасно положение. Обаче вече бе решил.

Той подложи един стол на вратата, за да не може някой да влезе. Щом се приближиха до леглото, Анита мигновено се хвърли в обятията му и започна да го целува като стръвница. Езикът й не спираше. Бепи отвърна на страстната й нежност с грубовати действия. Знаеше, че й е хубаво да я докосва. Целуна я чувствено и после с едно движение издърпа пуловера й нагоре през главата и го свали. Гърдите й бяха големи, твърди и потни. Тялото й беше влажно и хлъзгаво заради повишаващата се възбуда. Тя изстена и отново го целуна. Вече нямаше спиране. Анита започна да пъшка, горяща от желание, и да издава страстни звуци. Бепи бръкна под полата й и тя изхлипа, когато пръстите му проникнаха дълбоко в мокрото й влагалище.

Започна да му шепне на испански. Горещият й дъх, примесен с миризма на скоч, действаше възбуждащо. Той се спря, за да я погледа как стене и гали страстно гърдите си. За жалост Бепи трябваше да бърза, може би като никога през живота си. Иначе би я гледал цяла нощ как играе със себе си. Анита беше изключително съблазнителна и порочна. Обаче той трябваше да действа бързо. Това бе големият му шанс да си разчисти сметките с онзи гнусен боклук на долния етаж. Бепи съблече сакото и панталона си с по едно бързо движение, но не свали подмишечния кобур и ризата си. Вдигна тясната пола на Анита високо над закръгления й задник и венериния й хълм, покрит с буйни черни косми. Приближи се до нея и силно възбуденият му орган запулсира между бедрата й.

Неочаквано тя се сепна и очите й нервно се обърнаха към вратата, но това продължи само миг. Страхът от Сали явно бе господар на нейното съзнание до момента, в който наедрелият му и топъл член се плъзна високо нагоре между бедрата й и трескаво започна да се трие по набъбналите й срамни устни. Играта бе надминала всички очаквания. Със засилването на тласъците му, очите на Анита се обърнаха с бялото напред.

— Влудяваш ме — шепнеше тя. — Изригвам. Ох, Господи!

Полуоблегнат върху тялото й, надигайки се нагоре, Бепи я погледна и прошепна:

— Не е зле за девственик, а?

Той никога нямаше да забрави непредполаганата еротична смесица от страх и оргазъм, която изживя.

Когато спазмите утихнаха, Бепи бързо се облече.

— Бепи — прошепна тя, — моля те, още веднъж. Хайде да се любим пак.

— Да не си откачила? Оня бесен пес долу сигурно вече ражда кученца.

Бепи тръгна към вратата и изобщо не се обърна да погледне Анита. Хванал сакото си в ръце, той умишлено остави подмишечния кобур да се вижда и нарочно започна да си вдига тирантите чак когато тръгна надолу по стълбите, пред погледите на насядалите около масата на Сали. Това накара хората, които му се смееха толкова шумно, да прочетат между редовете и да си направят собствени изводи за него. Разговорът секна и на масата задълго се възцари пълна тишина. Мнението им за Бефино Менесиеро беше окончателно оформено: „Без съмнение това хлапе е напълно откачено.“ Бефино бе отправил предизвикателство към Сали Дематео — обладал бе Анита, преминавайки по този начин много тънката граница между уважението и незачитането, така важна за мафията. Без да издава и най-малкото вълнение, погледът на Бепи бързо обиколи масата.

Сали го изгледа злобно, но не каза нищо. Вече нямаше шеги. Никой не проронваше дума. Застанал до масата, Бепи поизпъна ризата и вратовръзката си, като се стараеше ръката му винаги да е близко до кобура с късоцевния пистолет. Наблюдаваше внимателно и разчиташе на нищожната надежда, че решението, което бе избрал, няма да се окаже фатално. Сали не отместваше очи от него. Погледът му вещаеше смърт. Човекът, който седеше до Бепи, стана и смени мястото си.

Сервитьорката предложи на Бепи още едно питие. Той го прие и малко се поотпусна. Тя му се усмихваше дружелюбно, но Бепи й отвърна с кратка, нервна усмивка. Чувстваше, че е съвсем сам.

След десетина минути Анита слезе надолу по стълбите, като се опитваше да си дава вид на момиче, което не е правило любов допреди малко. Само че беше невъзможно. Бепи я погледна, отпи от чашата си и реши да чака нарежданията на Сали. Замисли се за крайно опасната си постъпка. Беше изклатил годеницата на шефа, но все още никой не дръзваше да коментира случилото се. Сали гледаше втрещено в Анита и имаше вид, че ще се пръсне, но не предприемаше нищо.

След малко, като отпрати всички момичета, Сали заговори с тих глас:

— Тази вечер тук се случи нещо крайно нередно, но не мога да допусна то да попречи на важната работа, която ни предстои. Ще го уредим по-късно. Да не мислим за него. — Посочи с пръст към Бепи и в очите му имаше зловещ пламък. — Старият иска да се вмъкнеш във фабриката за сутиени на Четвърто авеню като малък гнусен червей, какъвто си в действителност. Иска да пропълзиш като червей и да влезеш през една вентилационна тръба на втория етаж, да слезеш по стълбите и да ни отвориш вратата. Ако някой те спипа, казваш, че търсиш едно момиче. Или нещо в този смисъл.

Когато Сали произнесе думата „момиче“, лицето му почервеня от потиснатия гняв, но се овладя и продължи с инструкциите:

— Ще те чакаме отвън. Пускаш ни в сградата и ние ще свършим останалото. Не прави гафове. Стига ти един за тази вечер. Друг път ще се разправям с теб за малкото ти приключение с Анита. Тя ще ми разкаже точно как си се държал с нея. Обещавам ти, боклук такъв, че тази вечер няма да мине за моя сметка. Шибаното ти целомъдрие сега принадлежи на мен.

В опит да смени темата, Бепи попита:

— А какво трябва да направите вие, момчета, вътре?

Сали прошепна с фалшива усмивка:

— Ще убием Пит Лунго. Разпоредено е да умре. Той се намира в стая 208. Там е кабинетът му. Винаги работи нощем, защото фабриката му не спира. Шефът го иска мъртъв тази нощ, за да не може утре да присъства на една среща в Лонг Айлънд. Ясно ли е, Бефино, имаш ли още въпроси? Сега знаеш цялата работа… С други думи, Бефино, знаеш прекалено много. Tu capeesh?

— Io capito tutto, molto bene, signore Salido16 — отговори му Бефино и го погледна предизвикателно.

Той ясно разбираше, че Сали съвсем преднамерено му бе казал твърде много — вероятно за да си осигури оправдание, че е очистил и него. Един истински шеф никога не би говорил толкова изчерпателно по подобни въпроси. Сигурно щеше да каже на Морано, че се е наложило да премахне момчето. Знаело е прекалено много и затова са били принудени да го убият. Необходимо беше Бепи да съчини алтернативен план, да обърка Сали, така че да промени намеренията си по отношение на неговия живот.

Часът бе два след полунощ. Барът затваряше.

— Добре, да тръгваме — каза Сали. — Хайде да си свършим работата, Бефумо… или как точно ти беше името…

Бепи се качи в колата им и отидоха до фабриката. Там го оставиха, като му посочиха сградата и вратата, която искат да им отвори. Той заобиколи по страничната алея и започна да търси вентилационната тръба. Не му се искаше да унищожи хубавия си син костюм в мръсната тръба, но работата трябваше да бъде свършена, и то още тази нощ.

Забеляза един светещ прозорец на втория етаж. През три прозореца от него имаше стая, която беше тъмна, но с отворен прозорец. За октомври времето беше горещо — същинско циганско лято.

Отвореният прозорец беше голям късмет за костюма. Пълзенето във въздуховода се отменяше. Бепи с лекота се изкачи по водосточната тръба до втория етаж и се прехвърли през прозореца. Влязъл вече вътре, той пооправи дрехите си. Не виждаше добре къде стъпва, но тръгна бавно към светлината, която се процеждаше откъм коридора зад вратата.

Вместо да отиде долу да отвори на Сали, той тръгна тихо по коридора, търсейки стая 208. Забеляза вратата и се вмъкна вътре. Зад едно бюро седеше мъж. Бепи му се усмихна и каза:

— Извинете, сър, търся господин Пит Лунго.

— Аз съм Пит — отговори мъжът. — Само че кой те пусна вътре?

Бепи извади пистолета и бързо тръгна към човека.

— Господин Лунго, не съм дошъл да ви убия, а само да ви ограбя. Не вдигайте шум, иначе ще бъда принуден да ви ликвидирам. Искам всичките ви пари. Веднага. Ако мръднете или издадете звук, ще ви натъпча с олово. Като едното нищо. Хайде, Пит, бързо изваждайте парите.

Пит изглеждаше потресен.

— Не стреляй. Не прави глупости. Знаеш ли кой съм аз? Аз съм капо. Пит Лунго. Не си търси белята, момче. Аз съм голям залък за твоята уста.

— Ти си голям залък, ама аз съм гладен циганин — отвърна му Бепи. — Просто ми дай парите и ще си останеш капо. Ако не ми дадеш достатъчно, ще те убия още сега. Повярвай ми, ще те убия. Затова не ми прави номера.

— Добре, добре. Ще ти дам много пари. Не прави щуротии.

— Е, Пит, чакам. Побързай. Без резки движения. Бързай, но без номера. Направиш ли се на тарикат, започвам да стрелям.

Движенията на Пит бяха бързи, но изглеждаха като на забавени обороти. Отвори едно ковчеже и извади няколко пачки банкноти.

— Ето — каза той, — от това ще останеш доволен. Тук са шест хилядарки.

Бепи напъха парите в джоба си.

— Сега си изпразни джобовете. Дай ми пръстените, часовника и портфейла.

Пит погледна Бепи втрещено, опитвайки се да му внуши, че прави голяма грешка, но му подаде всичко. Бепи натъпка бижутата в джоба с парите.

— Добре, Пит, легни по корем. Ще те завържа.

Донякъде успокоен, Пит легна. Бепи взе сакото му от облегалката на стола и покри с него пистолета, за да заглуши звука. Доближи оръжието до главата на мъжа и бързо изстреля два куршума в нея. Шумът не беше толкова силен, че да привлече нечие внимание. Бепи обърна джобовете на Пит, за да засили впечатлението за обир.

Той напусна сградата бързо, като изтри дръжките на вратите по пътя си и отмести резетата на входния портал с крак. После пресече улицата към мястото, където беше паркирал Сали. Пресметнал бе, че ако убие Пит сам, ще лиши Сали от възможността да си отмъсти. Сали не би могъл да обоснове пред Морано удара си срещу Бефино. Понеже самият Бепи бе извършил убийството, той не би могъл да се разприказва за него и Сал оставаше без убедителен мотив да го премахне. За Бепи това беше застраховка — нещо, което е длъжен да направи, за да остане жив.

Когато стигна до колата, Сали излезе от нея и му нареди:

— Качвай се бързо и ни чакай. Ще се върнем след малко.

— Всичко е приключено, Сали — каза му развълнувано Бепи. — Докато бях в сградата, пречуках Пит. Погрижих се за всичко. Да се пръждосваме оттук. Хайде, да тръгваме, преди да са ни видели.

— Ти майтап ли си правиш с мене бе? — попита Сали. Обърна се разгневен към своите хора. — Ако тоя мърльо се бъзика с нас, избрал е най-готиния момент.

— Слушай, Сали, не се бъзикам. Гръмнах го два пъти в главата. И без това бях там, реших да ти спестя усилието. Да кажем, че ми дължиш една услуга, а? Сега да изчезваме, докато не са дошли ченгетата.

Сали се взираше удивен в момчето.

— Надявам се, че разбираш колко важно бе това покушение да стане тази нощ, нахално копеленце. Нямаш срам от нищо — кресна му Сали. — Сигурен ли си, че си очистил Пит Лунго, а не някой друг?

— Да, сигурен съм.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Гадният му мозък е пръснат из цялата стая. Какво значи това според теб? Искаш да отидеш и да му провериш пулса ли?

— Надявам се само да не излезеш лъжлив самохвалко.

Бепи го погледна в очите и каза невъзмутимо:

— Нали знаеш, че не говоря празни приказки?

— Качвайте се в колата и да тръгваме — изкрещя гневно Сали.

Всички наскачаха в колата и потеглиха.

— Можете ли да си представите? Ще трябва да обяснявам на Морано тази каша… Как това шибано пишлеме е извършило цялото покушение. Представяте ли си? Тази нощ пикльото се оказа истинско проклятие за мен.

Бепи не се сдържа:

— Нали старият ме изпрати тук? Щом е така, сигурно знам какво правя. Ти искаше Пит да умре. Е, той вече е мъртъв. Работата е свършена. Защо се оплакваш още? Иди, кажи на Морано, че съм го направил вместо теб. Кажи му, че тази нощ ти свърших всичката работа.

Сали протегна ръка през цялата задна седалка и сграбчи Бепи за гърлото.

— Би трябвало да те убия още сега, копеленце такова. Би трябвало… — Сали го пусна и замълча като онемял. Хората му изглеждаха доволни, че работата е свършена, и не коментираха.

Оправяйки ризата си със спокойни движения, Бепи попита:

— Приключихме ли вече с всичко? Можем ли да си отиваме вкъщи?

— Да, можем да си отиваме. Обаче убеден ли си, че си убил Пит Лунго? Това е всичко, което ме интересува. Трябва да съм сигурен — почти изкрещя Сали.

— Ако се появи в Лонг Айлънд утре, ще ти върна парите — отговори Бепи, за да утвърди превъзходството си над Сали.

— Да знаеш, боклук такъв, трябва да те убия. Може би не сега, но трябва да те убия. Ти си едно малко тарикатче. Тази нощ ме постави в доста объркано положение, но утре ще размисля по-сериозно, Бефино — заплаши Сали. — Можеш да си сигурен, че ще бъдеш един малък умрял боклук!

— Остави ме при най-близката станция на метрото за Бруклин — отвърна Бепи. — Онзи е мъртъв като пирон, Сали. Има страхотна дупка в главата, голяма колкото на Анита пу… Две дупки има в главата, не една. И още се притесняваш за това? Остави ме някъде, връщам се в Бруклин.

Думите на Бепи накараха мъжете в колата да прихнат. Някой каза:

— Това хлапе е чалнато. Бързо го остави някъде. Ега ти откачалника.

Когато колата спря до тротоара, за да слезе Бепи, той направи още едно, последно изявление:

— Сали, не забравяй как се държа с мен тази нощ. Ти ме подтикна към цялото премеждие. Ти си голям мъж, но не си достоен за уважение. И можеш да си сигурен, че ще те убия, преди ти да си ме убил.

Изтича бързо надолу по стълбите към станцията на метрото. Сали остана да се взира в нощта, докато колата се отдалечаваше от тротоара.

Два дни по-късно Бепи се яви при дон Емилио. Босът го прегърна. Бепи бе горд, че му се оказва такава чест.

— Чух, че си се справил отлично съвсем сам — каза дон Емилио. — Разказаха ми цялата история. Ти вече си доказан мъж. Вестниците твърдят, че е било обир. Случаят не се свързва с нас. Всички мислят, че той е ограбен и убит от крадец.

— Господин Морано, той беше ограбен. Аз наистина го обрах, преди да го убия. Изтръсках го.

Босът огледа с усмивка Бепи.

— Познавам почерка ти. Хубав стил. Съчетаваш нещата така, че да работиш и за мен, и за себе си. Много добре, Бефино. О, Сали Дематео идва вчера в Бруклин. Каза, че в разрез с нареждането му си извършил сам нападението. Дръпна цяла реч. Много го беше яд на теб. Заплаши, че ще те убие, но аз го посъветвах да забрави за това, защото си под моя закрила. Чух, че си закачал приятелката му. Вярно ли е?

— Да, сър, вярно е. Но той настоя пред всички да го направя и аз се подчиних. Насила ми я натрапи. Опитваше се да ме изкара мухльо пред другите, а това няма да позволя на никого. Не исках да му скършвам хатъра и я опънах веднъж.

Морано се изсмя:

— Опънал си я? Какво искаш да кажеш? Изглежда, си изкарал доста бурна нощ, моето момче. Не е зле да не бързаш толкова, казах ти вече. Прекалено рано искаш да станеш много голям, Бефино. Тези хора ще те преследват. Ще дебнат около нас и ще пострадаш. Ние не искаме да си в такова положение. Ще опитам пак да поговоря със Сали по въпроса. Не знаех, че е толкова сериозно. Ще се помъча да ти уредя примирие.

— Да. И като ще се занимавате с това, опитайте и на него да му уредите примирие — каза с усмивка Бефино.