Човек на почит

7.

Когато една вечер Паскуале се прибра вкъщи, Финамета беше бледа като призрак.

— Какво има, Финамета? Изглеждаш tutta bianca24.

— Ела. Трябва да ти покажа нещо. — Тя го заведе до гардероба на Бепи, отвори кутията от обувки и му показа парите.

— E’una forrana!25 — възкликна Паскуале, ровейки в стегнатите с ластици пачки зелени пари. — Прекалено много са, за да ги броя.

Той затвори кутията и каза:

— Aspetta26, Финамета. Ще си поговоря с Бефино, когато се прибере. Може би някой му ги е дал на съхранение.

— Тревожа се, Паскуале. Сигурно затова ни купува толкова неща напоследък, а?

— Какви неща? Купил тостер, изстисквачка за портокали… това е нищо — отговори й Паскуале, опитвайки се да я успокои. — Не ставай глупава. Той е бизнесмен. Изкарва пари на „Уолстрийт“, а и от други неща.

— Какви други неща?

Понеже не знаеше как да й обясни, Паскуале й отвърна само с поглед.

Когато по-късно вечерта Бепи се върна вкъщи, родителите му седяха край масата и чакаха. Паскуале стана и взе кутията от обувки.

— Бепи, искаме да поговорим с теб.

— Добре, да говорим — отвърна Бепи и започна да сваля ризата си.

Паскуале му показа кутията.

— Откъде се взе това, Бепи?

— А, кутията ли? От „Флорсхаймс“ — отговори с усмивка Бепи.

— Става въпрос за парите вътре. — Паскуале отвори капака и попита с тревожен глас: — Колко има тук? Защо стои в гардероба? С какви далавери се занимаваш? Отговори ми, Бефино. Искам да знам истината.

— Винаги съм ти казвал истината. Около осемдесет и пет хиляди. Спечелих пари от няколко операции.

Финамета слушаше напрегнато.

— Какви операции? — попита тя.

— Различни операции. Организирахме залагания и тото на „Уолстрийт“.

— И си изкарал толкова пари от това? — попита Паскуале.

— Понякога сме на загуба и трябва да се разплащаме, така че не всичко е печалба. Това е нещо като банка, татко. Ако изгубим, трябва да платим на залагащите. Както и да е, забрави го. Изкарвам добри пари от магазините за сандвичи. Днес ти купих една разкошна нова кола — чисто нова, не на старо. Страшно ще ти хареса.

— Купил си ми кола? — попита с недоумение Паскуале.

— Да, татко. Чисто нов понтиак. Поръчан е. След два месеца ще го доставят. Има четири врати и много хром, точно по твой вкус, а, татко? Нека бъдем доволни. Може би животът ни започва да се променя.

Паскуале беше смаян. Открай време си мечтаеше да има кола.

— Какъв цвят е? — попита той с примирение.

— Цветът е без значение — намеси се бурно Финамета. — И ти си побъркан като сина си. Той вече си мисли, че е банка — започна да ридае тя. — Какво да правя с тази кутия? Прекалено съм изнервена, за да се зарадвам на нещо.

— Сложи я пак в гардероба, мамо. Обаче, ако стане пожар, я грабваш и бягаш.

— Как ще спя отсега нататък? Ще се чувствам като на пост да пазя това нещо. Винаги ме караш да се притеснявам, Бефино. Сега трябва да се притеснявам за още неща.

— Другия месец чакам да пристигне един голям кашон от сапун, пълен с пари. Тъкмо ще ги пазиш едновременно. Съгласна ли си? — Бепи се засмя тихо, когато майка му се отдалечи към печката, приказвайки си сама. — Мамо, ще ми направиш ли малко горещ шоколад? Имаш ли плодов кейк? Май съм гладен.

— Защо не внесеш парите си в банка, та да получаваш лихва за тях? — попита Паскуале. — Тогава и майка ти няма да се притеснява толкова. В банката е по-сигурно, Бефино.

— Друг път ще си говорим за лихвите. Спи ми се и съм гладен. Става късно. Може ли, татко?

Паскуале също седна до масата и каза:

— Финамета, направи два горещи шоколада, ако обичаш. — После се обърна към Бефино и прошепна: — Кажи, какъв цвят е колата?

— Червено-кафяв. А в тия нови коли миришеше толкова приятно, татко.

И двамата се усмихнаха. На Паскуале това му беше любимият цвят за кола.

След тридесет дни Бефино получи повиквателна. От посредническата фирма обещаха, че ще му запазят работното място, докато се уволни от армията. Червения и Джоуи Ди бяха освободени като негодни за военна служба, а Але Хоп бе причислен към семейно обременените или умствено изостаналите. Маймуната бе призован във флота, а Бепи изпратиха в сухопътните войски.

Бепи бе принуден да вземе решение за парите, които бе спестил, и така той откри влогове в различни банки на обща стойност деветдесет и две хиляди долара. Даде книжките на майка си.

— Мамо, вече си освободена от поста и името ти е записано в тези книжки. Ако нещо се случи с мен, всичко е твое. Добре ли е така?

— Не говори такива неща, Бепи. Не искам пари. Аз си искам децата. Добре ми е и така, както сме.

— Ако загина в армията, купи на Марио един нов бюик от мен. На него му харесва тази марка. Това ще е подарък за брат ми от мен.

Тя се усмихна и го прегърна.

— Обаче само ако загина, нали? Ако ви трябват пари, не си мълчи пред татко. Просто теглете колкото ти е необходимо. Няма проблеми. Аз имам още много пари, много повече. Аз съм богат, мамо. Обаче още не мога да кажа на никого — завърши той шепнешком.

Тя го гледаше стреснато, сякаш се е побъркал.

Бепи продължи да говори тихо и съвсем по италиански да размахва ръце:

— Купих акции на Ай Би Ем и телефонната компания. Татко знае. Това са много пари. Той знае къде са удостоверенията, така че не се страхувай, ако ти потрябват пари. Разбра ли, мамо?

— Как така изведнъж стана толкова богат, Бепи?

— Мамо, животът ни вече е друг. Повярвай ми. Ще трябва да минат няколко години, преди да мога да се държа открито като човек с много пари и ah respecto. В момента, за пред хората, трябва да бъда бедняк и да се боря. Tu capeesh?

— Цялата работа ми е много тъмна. Моля те, внимавай, figlio mio — отвърна тя и се хвана за главата.

— Добре, стой си в тъмното, докато се върна, и тогава ще отидем в Маями Бийч — каза през смях Бепи.

Майка му започна да се отпуска и да се смее на шегата.

През следващите шест месеца Бепи бе на обучение в Южна Каролина. След това го прехвърлиха във Франция. Междувременно брат му вече се беше уволнил и завърнал в Бруклин.

Бепи и Дана се сгодиха, преди той да замине за Франция. Отпразнуваха случая и си размениха пръстени с диаманти. Сега семейството й беше доволно. Най-после мир. Обещанието бе дадено и щеше да бъде спазено. За италианците това бе закон. Добро или лошо, обещанието си е обещание.

Във Франция Бепи разви трескава дейност. Той намери начини да печели още повече. Залагания не се правеха, а хазартните игри вървяха съвсем слабо, но войниците постоянно имаха нужда от пари, за да си плащат на проститутките. Четири-пет дни преди заплатите те винаги оставаха без средства. Бепи използва това и бързо устрои бизнеса си: десет долара срещу двадесет, като всички полици бяха платими в деня на заплатите. Цената беше една и съща, дори ако заемът е даден три дни преди заплатата. Той вербува няколко момчета от Ню Йорк да му помагат при събирането на задълженията. Те бяха здравеняци, на които можеше да се разчита, слушаха го и правеха това, което се искаше от тях.

Френските проститутки бяха очаровани от начина му на действие. Те предизвикваха американските войници, а когато се окажеше, че последните нямат пари, им казваха: „Отиди при Менесиеро, Италианската банка. Той ще ти даде назаем.“

Войниците, възбудени и жадни за секс, бяха щастливи, че могат веднага да получат пари. Бепи дори си имаше в един бар запазена маса за осъществяване на сделките. Той записваше служебния номер на всеки войник, ротата и поделението. След това, в деня на заплатата, той и хората му обикаляха с военен джип и събираха дължимото. Организацията беше безупречна и Бепи печелеше много пари. За него и приятелите му това беше огромна яма и дребни заеми за останалите.

Дори командващият лейтенант улесняваше живота на редник Менесиеро. Той беше от Лонг Айлънд и Бепи му обеща, че ако му създава неприятности, докато е в армията, след уволнението ще го чака да се върне в Ню Йорк. Първоначално лейтенантът не му повярва. Той го нарече „мазен кирливец“ и го наказа с три дни непоряд в кухнята. Бепи написа писмо на Але Хоп и Шантавия Майки, в което им казваше да занесат на съпругата на лейтенанта в Лонг Айлънд букет с послание: „С любов, от Бефино.“ Това накара лейтенанта да пощръклее. Понеже беше досетлив човек, той бързо повярва в силата на сицилианските обещания. Ето защо реши да направи лек живота на съгражданина си от Ню Йорк — толкова лек, че почти се превърна в шега. Той благодари на Бепи за цветята и каза:

— Ако имаш нужда от нещо, обаждай се.

Бепи трябваше да се освобождава от френските франкове, които печелеше, и затова всеки месец изпращаше на Дана парични преводи, като й бе казал да ги спестява за сватбата. Нейното семейство не можеше да разбере как един срочно служещ успява да спести толкова пари с войнишка заплата. „Той е само редник!“ — казваше сестра й. Брат й пък подхвърли: „Сигурно закриля генерала от мафията в Италия. Този тип е невероятен.“

Баща й обаче продължаваше да харесва Бепи. „На това му казвам мъж — заявяваше той. — Знае какво прави. Това момче работи здраво.“

Една вечер в някакъв бар стана сбиване между американски и френски войници. Французите използваха тояги и ножове. Доста глави бяха строшени и в едната, и в другата група. Стана истинска ръкопашна битка. Бепи бе арестуван, защото един цивилен французин го посочи като побойника, счупил бутилка в главата на френски войник.

Преди армията да успее да го вземе под своя юрисдикция, Бепи беше прибран в сектора за строг режим на стар френски затвор, построен от камък през седемнадесети век. Беше дълбок, тъмен и влажен — истински зандан.

Когато Бепи влезе, съкилийникът му го поздрави. Беше висок, много мускулест негър с масивно телосложение, гъста коса и лице, което приличаше на ръфано от цяло стадо пирани. Пазачите заключиха тежката врата и го оставиха, без да кажат нито дума.

Негърът се усмихна с ентусиазъм на Бепи. После застана пред него с ръце на кръста и го огледа от горе до долу. Не казваше нито дума, само се усмихваше. Белите зъби блестяха върху отвратителното му лице в мрачната килия. Накрая той попита с енергичен глас:

— За к’во си тук, сладурче?

Бепи отиде до свободното легло, разстла дюшека и не си направи труд да отговори. Беше потресен от това същество, с което трябваше да дели килията.

— На тебе приказвам, миличък — изграчи онзи. — И най-добре отговаряй на Големия Йом, ясно ли ти е, сладур? ’Щото Големия Йом скоро ще ти стане мъж.

Той отиде в средата на килията, хвана една щанга, вдигна я и започна да отпуска и набира нагоре около сто и осемдесетте й килограма, пъшкаше и пухтеше, вдигайки тежестта десет пъти над главата си. Когато остави щангата на каменния под, от лицето и голите му гърди капеше пот. Той наду огромните си мускули, демонстрирайки мъжественост.

— Ето така тласкам. Много здраво тласкам, когато се изнервям.

Бепи го гледаше и не вярваше на очите си. После бързо огледа килията, търсейки нещо, с което да се защити. Нямаше нищо.

— Откъде си, момче? — попита Големия Йом.

— Бруклин. А ти откъде си? — отвърна нервно Бепи.

— Родом съм от Северна Каролина — отговори ухилен Големия Йом. — Бас хващам, че си съвсем гладък, а, момче? Обзалагам се, че нямаш нито една трапчинка по задника. Така ли е, момче бяло? Да, сигурно си гладък като коприна. Още от сега предчувствам това малко дупенце. Страшно те искам, миличък. Жестока самота е тук. Винаги се кефя на гладките неща в тъмното. — Той започна да прави кръгови движения с ръка. — Обичам да галя гладки неща в мрака. Ще ти бъда мъж. Как ти се струва?

— Откъде-накъде ми говориш така, като и двамата сме мъже?

— Аз съм мъжът. Ти си жената. К’во ше кажеш за това? — На лицето му се разля широка усмивка.

— Някога избождали ли са ти очите в тъмното? Ти к’во ще кажеш за това?

— Сигурна ли си? — каза в отговор Йом. — Мислиш си, че ше можеш да ми извадиш очите ли, женичке? Така ше те цапардосам, че ше спиш до утре. С един удар ше те приспя завинаги — продължи гневно той. — Виждаш ли тия ръце? Ако поискам, мога да ти откъсна мършавите крака. Мога да те разкъсам като сварено пиле.

Бепи разбра, че е загазил здраво, но успя да се усмихне плахо.

— Кой те е нарекъл мистър Йом? Това е интересно име.

— Една от предишните ми бели жени. Беше се повредил в главата.

— Жена ти е бил мъж? — попита Бепи с недоумение.

— Разбира се. Абсолютно се разбира. Всички съпруги са мъже в тия френски зандани.

— Какво стана с него?

— Взеха ми го. Беше кльощаво дребно човече, стар гарван, ама не разполагах с нищо друго. Имах страшна нужда — много бях загорял — и затова го взех за жена. — Той се изсмя и започна да си спомня. — Дребният му стар гарван, съпротивляваше ми се, докато не ми остана друг избор, освен да му причиня болка. Бореше се и ме хапеше по рамената, докато му изпаднаха изкуствените зъби, ама накрая ми стана жена. Той ме кръсти мистър Йом, дъртият му гарван. Беше смешен, обаче жилав като стара пуйка. Казвам ти, тая пуйка беше жилава.

— Той откъде беше? От Бруклин ли? Сигурен ли си, че не ти е викал „молиньом“27?

— Да, май беше от Бруклин. Много говореше за Ню Йорк. Виж сега, един ден малката катеричка ме хапеше. Скиваш ли ми рамото? — Той се завъртя, за да го покаже на Бепи. — Виждаш ли белега? Ей тука ме ухапа. Тогава му настъпих фалшивите зъби и ги натроших на парчета. После говореше много лигаво и неразбираемо. Затова ми се струва, че ми викаше мистър Йом. Беше стар, ама аз го работех яко, много яко, та накрая почна да си говори сам. Проклетият му гарван съвсем откачи и почти ме накара и мене да откача от непрекъснатото му фъфлене без зъби денем и нощем. Една нощ го облъсках, съвсем малко, и пазачите го преместиха в съседната килия. Ама аз го скивам през оная решетка горе. Тя гледа към неговата килия. Качвам се горе и му приказвам.

Стените на затвора бяха от дебел каменен зид. Единственото проветрение беше отвор в горната част, преграден с желязна решетка. Зелен мъх бе застлал като килим пода и стените.

— Качвам се понякога, когато съм на кеф, там горе и приказвам на мойта булка. Обяснявам му колко ми е било хубаво с него и го питам ’що толкова се дърпаше. Ама той си фъфли, все фъфли.

Огромният негър се усмихна. Белите му зъби и розовият език проблеснаха в сумрака като в ужасен сън.

— Може ли да видя този човек? Къде е той сега? — попита Бепи.

— Не съм сигурен, че искам да видиш жена ми. Двете може да се скарате, а аз не обичам моите момичета да се карат. — Мистър Йом го погледна подозрително.

Бепи преглътна трудно при тази забележка, но поставяйки под съмнение сериозността й, отвърна:

— Не се притеснявай, мистър Йом. Няма да се скараме. Как се казва?

— Името му е Хенк. Хенк Морелио.

— Да не би да искаш да кажеш Хенк Морели?

— Нещо такова. Тоя малък жабар денонощно налиташе на бой — добави Йом, поклащайки глава в израз на нещо като възхищение от Хенк.

— Познавах един главен сержант в нашата дивизия, който беше от моя квартал в Бруклин. Брат му, Ралфи, имаше сергия за лимонов сладолед. Фамилията им беше Морели. Не си спомням дали първото му име беше Хенк. Как е попаднал в затвора? Какво е направил?

— Опитал се да задигне златните кюлчета от щаба. — Йом протегна ръка и докосна задника на Бепи. — С теб ще ми е приятно. Знаеш ли това, мила? Изглеждаш чудесно. Харесват ми формите ти. Готина си. Свали си ризата да те огледам по-добре.

— Стига, престани! — запротестира Бепи. — Ти к’во бе, съвсем ли си откачил? Аз съм мъж, нямам путка. Затова спри с тия гадости, ясно ли е, скапан идиот. Махай си лапите от мен, докато не съм ти избол зъркелите, черна гад. Никакво уважение ли нямаш към интимното достойнство на мъжа?

Той закрачи нервно в кръг из килията и стисна юмрук. Обаче огромният мъж изведнъж го сграбчи, притисна някакъв нерв във врата му и го гушна като котенце. Парализиращата хватка се стори на Бепи фатална. Йом изкрещя страстно, след като зашлеви два пъти Бепи по лицето. Отново изкрещя, този път злокобно, продължавайки да удря лицето на Бепи:

— Никога не ме наричай черна гад. Ше те очистя, момченце бяло! Ше те очистя. Не ти ли стана ясно? — заплаши той.

Бепи не можеше да повярва. Беше чувал, че в затворите стават такива неща, но никога не бе допускал, че ще му се случи. Разбра, че тази планина от мускули разполага физически с него и неминуемо съвсем скоро ще го обладае отзад.

Йом го държеше достатъчно здраво само с една ръка, пот се стичаше по тъмното му, лъщящо тяло, а осеяното с белези от едра шарка лице беше мокро и мазно. Той придърпа Бепи близо до гърдите си и обърна лицето му нагоре. Очите на Бепи — единствената част от тялото му, която все още бе в състояние да мърда, се разтвориха широко от негодувание, когато Йом бавно и страстно го целуна по устните. В гърлото на Бепи се надигна жлъчен сок и очите му се изцъклиха от погнуса, когато езикът на негъра заигра в устата му.

Използвайки само лявата си ръка, Йом с едно движение свали панталоните на Бепи, като почти ги разпра. Изведнъж Бепи усети как отзад го подпира топла плът. Натискът върху нерва постепенно отслабна, а Йом започна да целува гърба и рамената на Бепи.

Все още вцепенен от хватката и тежките удари, Бепи опита да си възвърне самообладанието. С изненада чу колко тъничко звучи гласът му, когато с кървящи устни започна да обяснява, че е девствен.

— Дай да го направим както трябва, съгласен ли си? Щом като така и така ще го правим, да го направим по-възбуждащо, мистър Йом — предложи той. — Трябва да ми създадеш настроение. Не ме насилвай по този начин. Накарай ме да те искам, съгласен ли си? Като ще ме чукаш, чукай ме както трябва.

Очите на Йом светнаха, когато клекна и целуна голите хълбоци на Бепи. После, изправяйки се, го целуна по рамото като мъж, точещ лиги над съблазнителна хубавица.

— Искаш мераклийската, а, момче? — попита той и страстно сграбчи стегнатия младежки задник на Бепи. — Добре, нека бъде по мераклийски. Обаче те предупреждавам да се държиш добре.

Бепи бързо си вдигна панталона, опитвайки да се успокои. „Ама че гадост! Той се държи с мен като с наложница. Майка му стара, какво да правя сега? — мислеше си той. — Направо ми се повръща. Това копеле е много опасно. Като желязо е. Като супермен с черна кожа. Трябва ми пистолет, нож, поне бутилка, че да го спра.“ Очите му се стрелкаха във всички посоки, за да намерят нещо, което би могло да се използва като оръжие.

Йом отново започна да го разтрива, а членът му, все още изваден на показ и твърд, се притискаше в бедрото на Бепи.

— Не бързай! Няма ли да почакаш мъничко? — викна Бепи. — Остави ме на мира за малко. За тая дивотия трябва време. Бавно се настройвам. Дай да си поприказваме около един час. Няма ли да си вдигнеш панталоните? Докато не намисля как ще го направим. — Той се обърна и замърмори под носа си: — Disgraziato molingiana гнусен, disgraziato molingiana ganudo.28

— Какво казваш? Какво говориш, малкия?

— Говоря еротични неща бе, голям pungolo29, еротични неща.

— Добре де, готино звучи, момче — захили се Йом. — Понякога и старият гарван ми говореше така. Готино звучи.

— Първо ми кажи за Хенк. Хайде да се опознаем. К’во ше кажеш? — попита той, опитвайки се да печели време. — Ще ми се да видя тоя Хенк. Казваш, че и той ти е говорил така?

— Искаш да видиш старата гарга? Качвай се на рамената ми, маце, и ше те вдигна. Мож’ да го видиш в килията му. Сигурно ше ми е добре да усещам как седиш на мене и стискаш краката около врата ми. — Той се ухили на Бепи с приятно предчувствие.

Бепи поклати глава с отвращение и се покатери върху широките рамене на Йом. За първи път в живота си се почувства нищожен физически, когато той го вдигна до тавана. Надзърна в съседната килия. Един мършав възрастен мъж седеше на леглото с наметнато върху рамената армейско одеяло. Мънкаше нещо и изглеждаше много зле. „Горкият Хенк“ — помисли си Бепи. Говореше си със стените.

— Ей, Хенк — викна му Бепи. — Имаш ли брат Ралфи?

Човекът го погледна с изненада, но не отговори.

— Брат ти Ралфи не продава ли лимонов сладолед в Бей Ридж, Бруклин?

— Дза — изфъфли Хенк с мънкащ, но много учтив тон, затруднен от липсващите зъби. — Дза, тобва е бврат ми Ралпф. Той пфознаваше пфсичките сфестни хора в Бфруклин. Моят бврат пфознава, който трябва. Той пфознава пфсичките… — Хенк продължаваше да фъфли и да повтаря едно и също, сякаш не можеше да се изключи.

— Ей, Хенк, помниш ли ме? Аз съм Бефино Менесиеро от Тринайсето авеню. Живея близо до сергията на Ралфи. Баща ми продаваше риба с талигата.

Хенк пак погледна нагоре.

— Да, май те помня. Добре ли си?

— Дали съм добре? — попита Бепи скептично. — Аз съм в затвора заедно с тоя гаден molingiana от съседната килия. Тоя мръсник е напълно побъркан.

— Внимавай, той ще те пребие. Si botza, si botza, si botza е molingiana30 — повтаряше с фъфлене Хенк. — Добре ли си? Ти…

Бепи бе забравил, че е върху раменете на Йом. Силно потресен, че вижда свой съкварталец в такова жалко състояние, той бе казал твърде много. Когато негърът го чу да казва „гаден…“, той го пусна долу.

Бепи се строполи тежко на пода. При падането ожули лицето си в стената, а коленете му изпукаха. Остана да лежи скован от болка, мислите му забушуваха. „Ще умра. Ще умра. И не само ще умра, ами тоя гаден тип ще се сношава с трупа ми. Ама че кошмар. Трябва да предприема нещо веднага или докато съм жив, ще си говоря със стените като Хенк.“

Йом спусна надолу панталоните си и този път ги изхлузи. Застана над Бепи чисто гол и ухилен. Бепи не можеше да повярва, че това действително се случва. „Отвратителен кошмар — мислеше си той. — Събуди ме, мамо, ще закъснея за училище. Сигурно сънувам тая гадост.“ Обаче беше реалност. Единственото нещо подръка бе щангата, но той знаеше, че не би могъл да я търкулне, камо ли да я вдигне.

Мислейки усилено, Бепи с мъка стана на крака и направи единственото възможно нещо да спаси живота си: той се усмихна на Йом и започна да го гали с длани по гърдите и корема.

— Знаеш ли, че започваш да ми харесваш? — каза той със задавен глас. — Да, изглеждаш много силен и съблазнителен.

План за оцеляване, план, който или щеше да успее, или щеше да доведе до смъртта му, започна бавно да се оформя в главата на Бепи. С беззащитно покорство, той погледна Йом в очите.

— Нали ще бъдеш добър с мен, a, ratzone31?

— Съвсем със сигурност, жено. Ше накарам задника ти да ми намига, като те почна. Отсега нататък ше ми викаш Татенце, и аз на тебе ше ти викам Гладко дупе. А сега, Гладко дупе, идвай при Татенцето. Идвай, като те викам!

Бепи вече беше сигурен, че задникът му е обречен и този тип няма да чака още дълго. Запазвайки самообладание, той попита боязливо:

— Няма ли да ни видят пазачите, ако се заиграем?

— Момче, това е френски зандан. Пазачите само ни носят храна, а вечерята беше преди два часа. Цялата нощ е само наша. Ше си направиме истински меден месец. За мене е медът, а за тебе месечината.

Бепи погледна Йом с пълно отвращение, но внимателно контролираше лицето си, за да не проличат истинските му чувства.

— Добре, великане. Щом като няма да ни безпокоят, всичко е наред. Дай да си направим малко екзотичен секс. Да се позабавляваме с еротични игри, които ме възбуждат. Само да се възбудя и работата ще стане, великане. Ще вдигаш щангата, докато ти кажа да спреш. Аз ще те обработя така, както никога през живота си не си обработван. Ще направя dota della на голямата ти пишка.

Йом беше доволен.

— Звучи добре. Онова там, della, какво значи?

— Ще видиш. Нещо като възбуждащ танц по кожата, който италианците много обичат. По целите ти топки — прошепна той. — Досега такъв оргазъм не си имал. Докато вдигаш щангата, аз ще си поиграя с теб. Съгласен ли си?

— Добре, миличък, добре. От теб ще стане чудесна съпруга. — Той обгърна с ръка врата на Бепи. — Не си като оня стар гарван оттатък. Две седмици той денонощно се съпротивляваше. Тоя стар пуяк не се даваше без бой.

Бепи се усмихна при мисълта, че Хенк е издържал цели две седмици. Сигурно е бил много жилав човек.

— И така, взимай щангата и започвай да помпаш. Недей да спираш, докато не се възбудя — инструктира го Бепи. — Имаш ли още тежести за щангата?

— Не, само толкова имам.

Чисто голият Йом грабна щангата и започна да я тласка. Издишваше с пухтене през устата. След осемнадесетото вдигане той все още не даваше признаци на умора. Всеки мускул изпъкваше под лъскавата му кожа, а тялото му бе толкова добре оформено, че приличаше на статуя от черен мрамор.

С надеждата негърът да продължи да вдига щангата, без да се усъмни, Бепи започна да разтрива гърдите и раменете на Йом и непрекъснато му се усмихваше. Погали бедрата и корема му и стигна до слабините.

— Не спирай да вдигаш тази щанга, Татенце. Започвам да се възбуждам. Много ми е хубаво. Продължавай да набираш — прошепна Бепи и си помисли с отвращение: „Господи, какви неща съм принуден да върша, за да се предпазя от посегателствата на тоя тип. Трябва някак си да го убия. Трябва да го убия. Но как? Откъде ще събера сила да унищожа този гигант?“

Йом се напрягаше максимално, за да впечатли Бепи. Беше нещо като шоу в ада. Всички мускули на негъра бяха издути и по тялото му се лееше пот.

Очите на Бепи се изцъклиха, когато видя огромните размери на гениталите му и си помисли какво би се случило, ако планът му не успее. Тестисите на негъра приличаха на два космати кокосови ореха. Бяха големи и тежки и представляваха отлична мишена за нападение — единственото място, където един седемдесеткилограмов човек би могъл да удари и да се надява, че ще възпре такъв силен и твърдо решил да удовлетвори нагона си мъж. За пореден път Бепи видя надежда, макар и нищожна.

— Давай, Татенце, само още веднъж — подкани той Йом и започна да го възбужда, спускайки длани плътно върху слабините му.

Йом приличаше на Голиат, на колос, и всеки мускул в безупречното му тяло изпъкваше максимално под лъскавата пот. Членът му вече беше в пълна ерекция и се издигаше високо над тестисите. На Бепи му беше трудно да повярва, че този напълно изтощен мъж поддържа ерекция. „А представи си, ако не беше уморен — помисли си той. — Този тип е смъртна заплаха.“

— Моля те, още веднъж! — каза му нежно Бепи, играейки ролята на жена. — Още веднъж. Толкова ми е хубаво — прошепна той. — Почти съм готова.

— Продължавай да ме галиш. Разтривай тялото ми, жено — зашепна Йом с изтощен глас. — Подготви ме. Не свършвай без мен. Да не си посмяла. Ще свършиш с мъжа си. Хайде, докосни Татенцето.

— Добре. Отпусни. Вдигни. Само още един път за твоята женичка — каза Бепи и обви члена му в двете си шепи.

Йом се люлееше и трепереше от усилието. Мускулите му изглеждаха като пред пръсване. Бепи спря, за да се прицели, и изрита негъра точно в тестисите. След това още веднъж. Последваха два много тежки ритника с войнишките обувки.

Йом само се опули. Лицето му изразяваше пълна изненада, но той продължаваше да стои високо изправен и да държи щангата над главата си. Паника обзе Бепи.

— Велики Боже! — изкрещя той и започна да рита бързо като картечница. — Dota della! Dota della! Мръсно копеле! Искаш да ме чукаш. Добре, чукай ме, ако още ти се иска да го правиш! Хайде почвай! Сега ми дойде настроението.

Ритниците попадаха точно в целта. Силни, тежки шутове по слабините, от които обувките на Бепи се разпраха отпред. Той бързо смъкна панталона си и се надупи срещу Йом, който в същото време се опитваше да спре падането си назад. Накрая простена и се свлече заедно с щангата. Строполи се тежко на каменния под, а щангата падна на лицето му.

Бепи закрачи нервно около тялото на Йом, докато закопчаваше панталона си. Беше готов да предприеме нова атака, ако огромният мъж направи опит да стане. Негърът започна да стене. Беше наранен сериозно. От лицето му шуртеше кръв. Част от главата му беше размазана при жестокия удар в пода, а тестисите — буквално откъснати вследствие на коварното нападение на Бефино. Бепи не можеше да прецени размера на пораженията, които бе нанесъл. Седна и започна да гледа как животът постепенно напуска тялото на Йом поради загубата на кръв. От това зависеше собственото му оцеляване.

На сутринта пазачите изнесоха негъра. Решиха, че е умрял през нощта, убит от падналата отгоре му щанга.

— Ей, Хенк — извика Бепи към отвора в горния край на стената, — оня molingiana е при свети Петър. Снощи чукането му приседна.

— Добре ли си? Ти добре ли си, момче? — изфъфли Хенк.

След два месеца Бепи бе изправен пред военния съд. Обвинен бе в опит да убие френски войник, като освен това е напуснал базата си без разрешение. Петимата съдии бяха полковници от НАТО. Бепи бе застрашен от тежка присъда.

Процесът продължи три дни. Основен свидетел на обвинението беше един френски гражданин на име Жан Шавал. Той даде силно тенденциозни показания срещу Бепи и явно имаше голямо желание да го види осъден. Обясняваше с големи подробности какво е видял да прави Бепи на френския войник, като се усмихваше в нужните моменти и свиваше вежди, когато описваше болката. Държеше се, все едно че самият той е адвокат, и съдът изглеждаше впечатлен.

Гласът на Шавал кънтеше зловещо в ушите на Бепи.

Накрая дойде ред на ефрейтор Менесиеро да застане в свидетелската ложа и да даде показания в своя защита. Той започна да обяснява какво се е случило. Кипеше вътрешно заради версията на Шавал, но успяваше да изглежда спокоен. Най-неочаквано нарече Шавал „господин Кавал“. Вметна го толкова невъзмутимо по средата на показанията си, че присъстващите в съдебната зала реагираха мигновено. Английските и американските войници направо обезумяха от възторг и започнаха да аплодират шумно. Дори съдиите не можаха да сдържат смеха си.

После защитата представи една хубавичка френска проститутка, която се закле, че самият Шавал е бил много пиян и не е успял да осъществи полов акт с нея. Следователно как би могъл да види кой е държал бутилката и е нанесъл злополучния удар? Това нейно твърдение впечатли съда. Тя описа сцената много образно и убедително. Докато напускаше свидетелската ложа с предизвикателни движения на тялото и устните, тя погледна Шавал, сякаш искаше да каже: „Този човек нещо не е в ред.“

Шавал, чиято съпруга присъстваше в залата, очевидно бе смутен и засрамен. Адвокатът на защитата забеляза това, възползва се от неговата слабост и му зададе пагубния въпрос: какво е правел той в такъв бар и в компанията на проститутки? Шавал се усмихна плахо и се напрегна да измисли отговор, но язвителният му език бе блокирал. Бепи прошепна на адвоката си:

— Гледай как една мъничка курва му завря френската гордост в задника. Казах ти, че това ще свърши работа.

В този момент Шавал забеляза, че още няколко проститутки чакат да дадат показания. Бепи му беше хванал конците. Шавал помоли да го освободят. Каза, че не му е добре.

Очевидно бе, че Шавал няма да се върне като свидетел, и понеже съдът предпочиташе обвинението в опит за убийство да бъде снето, осъдиха ефрейтор Менесиеро за нарушаване на обществения ред: четиринадесет дни тежък физически труд, без понижение в чин и в заплащането. Присъдата беше условна.

По-късно същата година Бепи взе тридесет дни отпуск и заедно с един свой приятел замина за родния град на дядо си — Шака, Сицилия. Там той нае залата на общината и даде банкет за сто и петдесет души в чест на своя дядо. За Бепи това бе незабравимо преживяване. Историите, които се разказваха за баща му и дядо му, бяха приятни и го караха да се чувства горд.

Един ден чичо му Бруно го заведе в Палермо. Той беше известен в Сицилия мафиоз. Отидоха да се срещнат с един много влиятелен човек — Чарли Лугано, бивш бос от мафията в Ню Йорк. Депортиран бил в Сицилия от сенатската комисия по организираната престъпност и живееше в разкошна вила с изглед към морето. Той посрещна Бепи и чичо му радушно и ги целуна по двете бузи.

Бепи го поздрави и заговори на италиански, но Лугано го прекъсна.

— Съгласен ли си да говорим на английски? Вече изминаха дванайсет години, откакто ме депортираха, а тук не ми харесва. Липсва ми Ню Йорк — обясни той.

— Защо? Такъв хубав дом имате. Сицилия е красива. Според мен е чудесно.

— Бефино, знаеш кой съм, нали?

— Да, сър, знам. Чичо Бруно ми разказа за вашето влияние, господин Лугано, а и често съм чувал името ви в Ню Йорк.

Лугано се усмихна.

— Майка ми и баща ми са се преселили там от Сицилия, когато съм бил само на три години. Целият ми живот е минал в Америка и никога не се научих да говоря добре италиански. Родителите ми общуваха на английски двайсет и четири часа в денонощието, така че аз наистина не научих италиански. Това място не е за мен. Предпочитам да се върна в Бруклин. Там съм израсъл, в Ред Хук.

Докато ядяха и пиеха на терасата, Бепи го попита дали познава дон Емилио Морано.

— Да, разбира се — отвърна Лугано. — На младини Емилио беше един от воините ми. Сега, естествено, той си има своя фамилия в Бруклин — много силна и дълбоко уважавана фамилия. Дон Емилио е един много достоен и почитан човек.

Бепи не спомена нищо за връзката си с Морано. Лугано също познаваше дядото на Бепи и каза, че той е бил много почитан човек.

— Никой в района на пристанището не смееше да му излезе насреща — заяви той и достави голямо удоволствие на Бепи.

Докато пътуваха обратно към Шака, чичо му Бруно каза:

— Лугано все още е голям бос, даже и там, в Америка. Тук е, но още го слушат като бос на босовете.

След осемнадесет месеца във Франция Бепи бе върнат в Съединените щати, за да бъде демобилизиран. Вече бе навършил двадесет и една и беше пълнолетен. Преживяното от него през последните шест години се равняваше на трупан цял живот опит. Когато корабът му пристигна в Бруклин, Дана го очакваше. Ефрейтор Менесиеро свали военните си дрехи още в деня на завръщането, за да не го видят момчетата от квартала в униформа. Никой, освен Дана и родителите му не го видя така.

8.

Първата му вечеря вкъщи се състоеше от ригатони със сос, поръсени със сирене, свинско, пилешко месо, плодове и копър. „Колко е хубаво да си у дома“ — мислеше си той.

Начело в приоритетите на Бепи бе да предложи на Дана да избере дата за сватбата им. Обичаха се и силно желаеха да се оженят. Тя избра 7 май 1952, което им даваше почти цяла година за подготовка на тържеството и избор на жилище.

Дана искаше да живее близо до квартала на родителите си, за да се вижда със семейството си поне няколко пъти седмично. Бепи също хареса идеята. Италианците обичат да се събират през седмицата за вечеря, а в неделя идват на гости лелите и чичовците. Той помоли леля си Анна да им намери апартамент. Тя разполагаше с повече връзки в тази област от кмета и можеше да им помогне.

След домашното празненство по случай завръщането му и след като прекара няколко дни със семейството си, Бепи се зае с обичайния си бизнес. Най-напред — среща с Червения. Не се бяха виждали повече от осемнадесет месеца. Вече бяха съдружници с дялове шестдесет на четиридесет в пет снекбара, плюс нелегалните залагания и лотарии.

Когато се обади на Червения, че се е завърнал, последният не изглеждаше особено радостен от новината. Бепи усети, че нещо не е в ред. Той каза на Червения, че иска да получи своя дял от печалбата и да прегледа всички счетоводни документи на съдружието, да сравни данните за продажбите на всичките пет бара за времето, през което е бил в армията. Искаше да се умери, че всичко е управлявано по същия начин, както преди. Червения не каза почти нищо.

Срещнаха се на следващия ден. След като си поприказваха известно време, лицето на Червения започна да става по-червено от домат.

— Какво има, Червен? Приличаш на болен.

— Болен ли? Не съм болен, Бепи. Какво те кара да мислиш така? — отвърна Червения и опита да се усмихне.

Бефино също се усмихна.

— Няма нищо, щом се чувстваш добре. Червен, донеси ми довечера всичките пари, които си заделил за мен, докато ме нямаше. Бих искал довечера да ги имам. Моят дял ми е нужен.

— Какви пари? — попита Червения, правейки се, че не разбира.

— Какво значи това „какви пари“? Парите, които винаги сме събирали от заведенията и печалбите от залаганията. Моят дял. Нали разбираш, моят дял — повтори той натъртено. — Както винаги сме делили. Аз взимам шейсет, ти — четиридесет, забрави ли?

— Инвестирах в още две заведения — отвърна нервно Червения. — Със залаганията нещата тръгнаха зле. Много губехме. Нямам никакви пари, Бепи. Тези две години бяха трудни за мен.

— Двете години са били трудни за теб? Така ли? Познаваме се отдавна, Червен. Надявам се никога да не го забравиш. Ще стане много страшно, повярвай ми — много страшно! — На Бепи му миришеше на голям червен плъх. Помисли малко и каза: — Добре, Червен, казваш, че нямаш пари. Какво е станало с печалбите, а?

— В тази страна нещата вървят зле. Да не си мислиш, че си още във Франция? Тук е Бруклин! — сопна му се Червения.

— Ясно, Червен. Разбирам те добре. Оставих те да ръководиш бизнеса, а ти си счел, че си го наследил от мен. Сметнал си, че отсъствието ми е слабост, а? Е, може да си прав, но може и да не си. Ако грешиш, бабичките в черквата ще ти изпеят песента.

Бепи си тръгна, спря се и се обърна към Червения.

— „Аве Мария“ — каза той. — Това е твоята песен. Глупав негодник! Да не си мислеше, че ще приема тази измишльотина? Не мога да повярвам даже, че се опитваш да ми я пробуташ. Имаш много здраве от мен, Червен. Купи си черен костюм.

Червения се държеше, сякаш всичко това му е досадно, но беше разтревожен. „Аве Мария“ се пее на погребения. До края на деня не спря да размишлява върху всяка казана от Бепи дума.

Вечерта се обади на Бепи.

— Хей, Бепи, защо не прегледаш счетоводните баланси? Увери се сам и ще се успокоиш.

— Разбира се, че ще го направя. Утре сутринта ще дойда най-напред в офиса. Приготви всичко. Любопитен съм да видя какви си ги вършил и как си скрил печалбите на фирмата. Не съм предполагал, че ще се опиташ да ми пробуташ такива опашати лъжи. От дълго време сме приятели и аз разчитах на теб, капут такъв. Не ти ли е ясно това? Разчитах на теб.

— За какви опашати лъжи говориш? — попита Червения.

— Хайде стига! — Бепи му тресна телефона.

„Не мога да повярвам, че Червения е имал нахалството да удари теслата на моя дял — замисли се той. — Сигурно ме е клъцнал със сто бона за две години. На този свят никога не можеш да предположиш кой ще се обърне срещу теб. Невероятно! Дядо ми сигурно се обръща в гроба!“

Същата вечер Бепи намина в бара да се види с дон Морано. Босът стана да го поздрави. Той го прегърна с неподправена топлота и го целуна по двете бузи.

Двамата мъже, които седяха с дон Емилио, се изправиха усмихнати от столовете си и се ръкуваха с него.

— Хей, Бепи, ти си се върнал!

— Чух, че си ходил в Палермо, а? — каза дон Емилио.

— Да, в Сицилия е чудесно. Как разбрахте, че съм бил в Палермо?

— Ние непрекъснато държим връзка с нашите хора в старата родина. Чухме, че Лугано много те е харесал и компанията ти му е била приятна. Изненада се, когато разбра, че си с мен. Какво става, да не би да се срамуваш, че си от моите хора, Бепи? Не си му казал, че работиш за мен. Защо?

— Господин Морано, не исках господин Лугано да си помисли, че се хваля, затова не споменах за работата си с вас. Само казах, че ви познавам от квартала.

Дон Емилио се усмихна.

— Знам, момче. Точно затова всички те харесваме. Не вдигаш шум около себе си. Лугано остана изненадан, когато чу, че си предпочитан човек. Казахме му, че малкото войниче е по-голям мъж от Марк Антоний.

Всички присъстващи на масата се засмяха. Тогава Бепи им каза, че на седми май следващата година ще се жени.

— Искам две маси с по десет места — каза бързо дон Емилио. — Ще доведа главите на пет фамилии и съпругите им, както и капитаните на всички фамилии на твоята сватба. Те ще бъдат мои гости. След този ден ти ще бъдеш уважаван от всички. Не забравяй, две маси. Разбрахме ли се, момче?

Бепи беше изненадан и зарадван от отношението на боса. Щеше да бъде голяма чест да посрещне такива хора.

— Високо ценя начина, по който ме приветствахте със завръщането — каза той. — Благодаря ви, господин Морано.

— Ще имаш всичко, което ти потрябва. Само ми се обади, разбра ли, момче? Дръж връзка с мен. Добре дошъл у дома. Вземи това и си купи шапка — каза той и подаде на Бепи петстотин долара.

На следващата сутрин, когато Бепи отиде в офиса на Червения, там беше само секретарката. Подир кратка кавга с нея той седна да прегледа счетоводните книги. След около два часа стигна до заключението, че Червения здравата го е прекарал. Беше използвал доброто име на фирмата, за да получи заеми за финансирането на новите заведения. Не беше инвестирал никакви пари от печалбите. Използвал бе фирмени кредити със срок десет години, като е изплащал дребни суми и е прибирал печалбата на съдружието. Бизнесът обаче изглеждаше по-добре от всякога, като се съди по поръчаните от фирмата суровини.

При него влезе Червения.

— Здрасти, Бефино, come sta32?

— Майната ти, come sta. Здравата си ме прецакал, Червен, и искам да знаеш, че това ми е напълно ясно. Може би си мислиш, че не разбирам от цифри, понеже напуснах училище на шестнайсет години, но се заблуждаваш. Преждевременно си купуваш билет за оня свят. Тази сутрин започнах да обмислям бъдещето ти.

— Стига, Бепи. Не говори така. Какво ти става, по дяволите? На никого не се доверяваш. Продължаваш да си същия Бефино, както преди.

— А ти какъв искаш да бъда бе, същия тъпунгер като теб ли? Ти си болен, Червен. Нещо ти има. Винаги съм те мислел за умен. За доверие ли говориш, гнусен милански плужек? Ще ти се доверя само след като те пратя в гроба — заплаши го Бепи. — Искаш ли да знаеш какво не е наред? Вчера разговарях с Маймуната, Але Хоп, Джоуи Ди и Малкия Паули. Те следяха нещата по моя поръчка. Джоуи Ди е като сметачна машина — започва да бълва цифри само щом му натисна острия нос. Ти си финансирал изцяло сделките за новите заведения, номер четири и номер пет, до последния цент. Не е инвестирано нищо от наличните пари на нашето съдружие. Всичко е само на книга. Освен това счетоводната документация показва, че когато заминах, сме купували хартиени материали на стойност хиляда долара месечно за всяко от заведенията. През последната година ти си купувал хартиени материали за по две хиляди долара месечно. Това означава, че бизнесът трябва да се е удвоил. Или крадеш много яко, или търгуваш с хартия. Кое от двете е вярното, Червен? Ти си мошеник, при това тъп. Винаги съм те смятал за умен, но съм бъркал. А ако данъчните направят проверка на документацията ни, също ще установят кражбата. Всеки идиот би я забелязал. Тъп мошеник! Парите са ти размътили мозъка.

Гневът му го караше да изстрелва думите все по-бързо и по-гръмогласно.

— Разпитах и Малкия Паули — нашият куриер. Той казва, че здраво си се нагушил от залаганията и лотариите през последната година. Знаеш ли, капут такъв, направо съм поразен. Какво си мислеше, че там аз участвам в битки и ще ме пречукат? Не мога да повярвам, че не ми предаде цяла торба с пари… или нещо, каквото и да е. Никога не съм допускал, че моят приятел Червения, букмейкърът, ще се заеме с перспективно начинание и ще изгуби. Ти открадна от мен — човека, който осигури парите за всичко, постигнато от нас. — Бепи прекъсна, за да овладее дишането и гнева си. — След два дни ще ти кажа какво съм решил. Трябва да помисля.

Той посочи към секретарката — русоляво момиче с много големи гърди, стегнати под плътно прилепнало поло.

— А, да. Още нещо. Каква е тая мадама?

— Тя е секретарка и счетоводителка — отговори Червения.

— О, тя е секретарката, а? Не ми прилича много на такава. Тя е само една хлапачка, при това, освен огромни цици няма друго. За твое сведение тая малка шунда ми каза да стоя отвън и да чакам, докато дойде господин Франко. Кой е господин Франко, майка му стара?

— Аз — ухили се Червения. — Това е новото ми име в бизнеса. Харесва ли ти?

— За теб ли? Истинска фъшкия. Звучи долнопробно. Освен това не искаше да ми даде ключа за шкафа с документацията и нямаше ключ за кабинета ти.

— Никога не е имала ключ за кабинета ми — каза Червения. — Но си получил документите, така че какво значение има?

— Да, получих ги, след като я шамаросах по големите цици. Кажи й в петък да си обира крушите. Уволнена е. Не обичам да се държат непочтително с мен в собствения ми офис.

— Стига, Бефино — викна Червения. — Тя ми е гадже. Ще остане.

— О, сега пък ти била гадже? Щяла да остане? Мислех, че е счетоводителка. Колко плащаме на гаджето ти?

— Двеста долара седмично.

— Е, в такъв случай, искам да се измита още сега. — Бепи отиде при нея. — Слушай, цицо, уволнена си. Прибери се вкъщи и си напудри задника. Изчезвай. Изхвърлена си. Finito.

— Бепи, престани — кресна Червения и удари с юмрук по бюрото. — Казах ти, че тя е с мен.

Големите цици останаха зад бюрото си. Бефино се обърна към Червения и също му кресна от отсрещната страна на стаята:

— Съзнаваш ли, Червен, че й плащаш седмично сто и двадесет долара от моите пари и само осемдесет от своите? С други думи, си живуркаш с мои пари. Аз плащам за курвата ти. — Обърна се пак към нея и я погледна в очите. — Гледай я как се хили. Недей да харчиш пари, Червен. Ще ти трябват. Предстоят ти големи разходи така или иначе. За пореден път в живота ми ме обзема онова полубезумно чувство, Червен, а ти знаеш какво значи то.

Два дни по-късно Червения се обади на Бепи. Искаше да се срещнат в италианския клуб в Южен Бруклин.

— Защо в Южен Бруклин? Това не е в нашия квартал — каза му Бепи.

— Какво значение има? — отвърна Червения. — Трябва да поговорим. Южен Бруклин е подходящ колкото всяко друго място.

Бепи се поколеба и отговори:

— Съгласен съм, Червен. Какво значение има наистина, майка му стара? В такъв случай, да се срещнем в погребалната къща на господин Терацано. Така ще ме улесниш да не влача тялото ти дотам, кучи сине. Ще те накарам да съжаляваш, че си ми излязъл с номера да се срещнем в Южен Бруклин. Какво, да нямаш братовчед там?

— Не ми харесват приказките ти, Бепи. Вече прекаляваш — отвърна Червения.

— Аз ли прекалявам? — попита Бепи. — Знаеш ли, Червен, сигурно сънувам гаден кошмар. Когато бяхме малки, аз знаех, че искаш да работим в съдружие. Наруших правилото на дядо си — uno capo. Да не говорим, че си миланско копеле. Дядо ми сигурно се е обърнал в гроба. Добре, повече няма да говоря по тоя въпрос. Крайно време е да взема решението.

Споразумяха се да се срещнат в едно ресторантче в друг квартал. Червения продължаваше да се държи със самочувствието на силен и непреклонен. Явно смяташе, че Бепи ще отстъпи и ще предложи споразумение.

Бепи усети това и заговори пръв — сдържано и категорично:

— Премислих всичко много внимателно, Червен. Реших как да постъпя с теб. Ще ми дадеш петдесет хиляди, за да платиш за това неприятно положение и наглостта си — което включва неуважението ти към мен през последните две години — и ще те оставя да живееш. Ако кажеш каквото и да било, освен „да“, ще те убия, преди да се насереш, което ще стане всеки момент.

Червения го погледна втрещено. Разбра, че решението е взето и Бепи не блъфира. Дълго време мисли над казаното и реши, че е най-добре да запази мира. Издадена бе смъртна присъда и чувстваше, че Бепи още е достатъчно вбесен, за да я изпълни.

— Добре, Бефино, но при едно условие. Не, две условия, исках да кажа.

— Аха! Какво се опитваш да ми пробуташ? Не приемам условия, Червен. Аз съм взел uno решение, забрави ли? Нищо не се променя. Или ще направиш каквото трябва, или тръгваш пред процесията.

— Ннне, Беп. Чуй, изслушай ме — започна да заеква Червения. — Утре ще ти дам петдесетте хиляди, но между нас всичко трябва да си остане както преди. Обещай ми, че няма да има вендета. Няма да се мразим, съгласен ли си? Ще продължаваме с бизнеса като досега — съдружници при същите условия. А и гаджето ми остава на работа. Съгласен ли си да остане?

— Знаеш ли, господин Франко, допреди няколко минути ти се държеше като шеф. Сега поведението ти е много по-прилично. Надявам се, че си даваш сметка за способностите ми. — Бепи удари по масата. — Добре, господин Франко, донеси ми парите. Разбрахме се — каза Бефино и стана. — Утре в десет часа сутринта, у нас — провикна се той, вече от вратата. — Бъди точен. Не обичам закъсненията.

На другия ден Бепи си получи петдесетте хиляди. Цялата сума беше в дребни банкноти, които миришеха на сандвичи. Миризмата беше на доматен сос и чесън. Никакво съмнение нямаше — Червения бе обрал парите от снекбаровете. Всичко в Бепи кипеше. Седмици трябваше да изминат, докато се успокои кръвта му. Беше измамен. Вече бе сигурен, че Червения е задигнал още повече от хазарта. „Никога няма да узная истината. Здраво ме прекара. Ако Червения не беше клекнал, щях да бъда принуден да го убия още там. И като едното нищо щяха да ме осъдят за убийството му. Голяма каша щеше да стане, ако не се беше съгласил да отчете някаква сума.“

Следващите няколко дни прекара с Червения в снекбаровете. Отново поемаше контрола върху целия бизнес. Момичето на Червения го гледаше с широко отворени очи. Долавяше смяната в командването. Каква калпава сделка бе направил Бепи, като се съгласи да я остави на работа! Червения продължаваше да й плаща по двеста долара седмично, а преди да влезе в казармата, Бепи взимаше само деветдесет и пет. Тя изобщо не разбираше от канцеларска работа. Беше тъпа, но получаваше двеста долара, понеже Червения си падаше по циците.

Когато Бепи се убеди, че снекбаровете му вървят добре, отиде на „Уолстрийт“ да се види с господин Густини. Заплатата на Бепи — а тя изобщо не можеше да се сравнява с онова, което печелеше от организирането на залагания и снекбаровете — почти се беше удвоила за няколкото години, през които той работи във фирмата, но въпреки това беше нищожна спрямо доходите му от другите професии и спрямо това, което Червения плащаше на секретарката си. Искаше му се да напусне „Жюл Харт и съдружници“, но това беше единственото му прикритие. Нужен му бе добър параван за нещата, които правеше за Морано. Важно бе да демонстрира, че работи усилено и не е свързан с мафията.

Господин Густини се зарадва, че го вижда, и попита дали е готов да се върне на работа.

— Да, работата ми е необходима — отговори му Бепи. — На седми май ще се женя.

— Прекрасно! — поздрави го господин Густини. — Щом така ти получава двайсет долара увеличение — по десет за всяка година в армия.

— Благодаря ви, сър. Много съм задължен. Имам нужда от тези пари.

Господин Густини се усмихна.

— Ти много добре се възползвал от информация за акции, Бефино — каза той, напомняйки на Бепи, че все пак не е чак толкова беден. Разведе го из кантората, като казваше на служителите: — Нали помните Бефино Менесиеро? Е, той се завърнал и започва работа в понеделник сутрин.

Господин Мелвин се приближи до Бепи и се ръкува с него.

— Добре дошъл отново, момче — каза той с усмивка. — Благодарим, че си защитавал страната ни.

Изнизаха се няколко месеца и скоро нещата се върнаха в нормалното си русло. Докато Бепи беше във Франция, Марио се бе оженил. Бепи и Дана подготвяха нещата за тяхната сватба, поръчаха смокинги за шаферите и рокли за шаферките.

Бепи отдели един цял ден за разговори с Маймуната, Джоуи Ди и останалите момчета, които му бяха верни през всичките години.

— Имате ли проблеми, приятели? — попита Бепи. — Червения добре ли се отнасяше с вас? Достатъчно пари ли получавате? Мога ли да направя нещо за вас сега, след като се върнах?

Всичките работеха в снекбаровете или в хазартния бизнес. Те бяха фамилията на Бепи и това им беше добре известно. Работеха съвестно и не даваха признаци за съмнение в лоялността им. Можеха да получат от Бепи всичко, което им е нужно, и това също им беше известно.

Единственият, който искаше повече пари, беше Джоуи Ди. Никога не беше удовлетворен. Подобно на ненаситен чревоугодник непрекъснато искаше още. Обаче Бепи виждаше в Джоуи Ди нещо, което много му харесваше — беше лоялен и честен. Никога не би откраднал.

Джоуи Ди имаше един проблем — неговите родители. Майка му и баща му бяха добри хора, които обаче много обичаха да страдат. Бяха щастливи единствено когато страдат. Непрекъснато оказваха натиск върху Джоуи да не работи до късно, да иска почивни дни и да получава повече пари — все повече пари. Всеки път Джоуи Ди получаваше повече пари и беше доволен, но не и родителите му. Неизвестно по каква причина те живееха с впечатлението, че Джоуи е шеф и съдружник в компанията и не получава своя дял от печалбите. Това страдание им даваше импулс за живот.

По-голямата сестра на Джоуи обясни на родителите си, че той е само касиер и помощник-управител, но те не искаха да повярват. Казаха й да си гледа нейната работа. Веднъж даже извикаха полиция, доведоха адвокати и когато и това не осигури на Джоуи статут на съдружник, заплашиха, че имат братовчед в мафията, който ще сложи нещата на мястото им. Джоуи многократно им обясни, че той само работи в снекбаровете и е лоялен към Бепи като негов приятел. Майка му попита:

— Лоялен към кого? За какво? Кому дължим лоялност?

Всички харесваха Джоуи Ди, затова Бепи не искаше да го изхвърли. Но когато майка му се обади на районния прокурор и каза, че синът й е отвлечен, чашата преля. В посредническата фирма пристигнаха следователи, поставяйки Бепи в неловко положение. Не бяха предявени обвинения, но в сърцето на Бепи остана белег. Джоуи обясни на прокурора, че майка му е болна. Прокурорът помисли, че се шегува.

Накрая Бепи покани Слим — бащата на Джоуи — на разговор. Слим беше човек, който непрекъснато те гледа в гърлото, докато ти говори. Бепи му каза да престане със споровете и да запуши злата уста на жена си, но той отвърна с много оскърбителен език и го прати по дяволите.

Бепи не понасяше хора, които не знаят да уважават и на всичко отгоре бълват долнопробни обиди. Затова много старателно обясни на Слим, че по отношение на него е взето решение.

Същата нощ той каза на Маймуната, че не е сигурен дали постъпва правилно, но въпреки това се надява да налее ум в главите на семейство Деспорто. Наредено бе на Але Хоп и Шантавия Майки да понасинят тялото на Слим.

— Не го приспивайте. Само направете така, че да го боли седмица-две — каза им Бепи.

Външността на Алфредо Ополито — Але Хоп — беше красноречива. Главата му беше с размерите и формата на едър кокосов орех и стоеше като чужда между широките му рамене. Дебелият му врат и тялото бяха здрави и могъщи. Ходеше с разкрачена гигантска походка, за да не се трият огромните му тестиси в бедрата. Имаше големи зъби, а кожата на лицето му беше осеяна с ямички, вероятно вследствие на проблеми през пубертета. Носеше косата си на перчем и постоянно я решеше. Дланите и мишците му бяха смъртоносни оръжия.

Майкъл Ластрано — Шантавия Майки — беше висок около метър и седемдесет, с черна, къдрава коса и хубаво лице, трошач на глави и сопрано, ако Бепи поискаше това от него. Когато бил малък, счупил главата на собствения си баща с бухалка за крикет. Така бе станал известен като Шантавия Майкъл. Родителите му бяха от Месина, Сицилия.

Бепи искаше да накара Слим само да поплаче.

— Искам да го заболи като малко птиченце. Счупете му крилцето — каза той на Але Хоп и Шантавия Майки. Беше му неприятно, че това се отнася за бащата на Джоуи Ди. Не му беше леко да причини нещастие в семейството на приятел, но този случай бе необикновен. С нищо не бе предизвикал непочтителното им отношение и не можеше да го търпи.

Слим пострада и крещеше от болка, но в същото време им се хилеше. Сякаш му доставяше удоволствие да го ритат зверски. Както наблюдаваше от колата и виждаше как Слим се усмихва след всеки удар, Бепи усети, че му се повдига. Той промени заповедта си и извика от колата:

— Избийте му гадните зъби. Оставете му само кътниците, за да може довечера да си сдъвчи зелето.

Две седмици по-късно Джоуи Ди съобщи на Бепи, че майка му се е обадила на неговия братовчед — човек за дребни поръчки на мафията. За пореден път Слим бе позволил на жена си да предизвика неприятности.

Братовчедът се свърза с Бепи в кабинета му и каза, че иска да се срещнат. Бепи не можеше да позволи такива типове да се обаждат в кантората. Не биваше да допуска хора от мафията да идват и да си изясняват отношенията с него там. Прикритието му бе изложено на риск.

— Виждаш ли какво ми докарахте? — кресна той на Джоуи по телефона. — Истински кошмар сте. Сега съм принуден да избода очите на братовчед ти и да ги дам на кучето си. Не можеш ли да се справиш с майка си, тъпо копеле?

— Майка ми е побъркана — отвърна Джоуи Ди.

— Само майка ти ли? — попита ехидно Бепи. — Всичките сте побъркани!

Срещата с братовчеда беше в двора на училището в Шийпшед Бей, в осем часа. Бепи взе със себе си Але Хоп, а братовчедът се появи със свой човек. Двамата бяха някъде в началото на четиридесетте и носеха шапки и костюми в стил Ал Капоне.

Докато вървяха към двамата мъже, Бепи каза на Але Хоп:

— Ако започна да се бия, бързо се справи с твоя човек и след това ми хвани братовчеда. Много искам да обработя хубаво тоя тип. Държа се направо отвратително по телефона. Ще му избода едното око с това шило за разбиване на лед. Сега трябва да сложим край на семейство Деспорто и техните глупости. Писна ми вече от оная крава и сина й Джоуи.

— Както кажеш, Беп. Само започни. Имам нужда от малко раздвижване.

Когато четиримата се срещнаха, братовчедът се опита да сплаши Бепи, който го слушаше мълчаливо.

— Налага се да направиш каквото се иска от теб, момче, иначе ще ви строшим кокалите — каза братовчедът. — Ясно ли е какво казвам? Отсега нататък Джо Деспорто става собственик на половината от дейността ти.

Бепи се усмихна.

— Половината от дейността ми!

— На какво се смееш бе, хлапе? — попита другият.

— На тебе бе, капут — отговори Бепи.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита братовчедът.

— Какво ви става бе, пичове? Знаеш ли кой съм, знаеш ли това, знаеш ли онова? — изсмя се Бепи. — Да, знам кои сте. Вие сте две душчета за влагалищни промивки. Проверих в енциклопедията. Вие сте душчета за влагалищни промивки за еднократна употреба или накратко — два гнусни боклука.

Братовчедът беше смаян. Приятелят му се нахвърли върху Бепи и поряза врата му с бръснач. Бепи направи опит да отскочи бързо, но видя шуртящата от врата му надолу по ризата кръв и за миг замръзна на място от изненада. Братовчедът забеляза открилата се възможност и незабавно налетя, готов да убива. Удари два пъти Бепи с юмрук — по окото и устата. Беше бърз за възрастен човек. Кръв шуртеше вече както от врата, така и от устата на Бепи.

Але Хоп, парализиран за момент от неочакваната бързина на братовчеда, започна да мачка като валяк — удряше и риташе двамата мъже като парен чук. Скоро единият падна на земята.

Бепи, стиснал врата си, за да спре кървенето, притича и започна да рита главата на мъжа. От ушите и носа на последния потече кръв. Беше абсолютно безчувствен. Бепи извика хрипливо на Але Хоп:

— Хвани ми другото копеле и ми го приготви. Искам да му избода окото. Той е братовчедът на Джоуи Ди. — После изтича при Але, който държеше братовчеда. — Дръж здраво тоя мръсник. Точно той ми трябва — каза Бепи и заби шилото в окото му.

Братовчедът изпищя като жена, когато я изнасилват.

— Окото ми! Окото ми! Недей! Не очите ми! — изкрещя той. След това тялото му се скова от болка. Бепи прошепна в ухото му:

— Единствената причина да не ти избода и другото око още сега е, че искам още веднъж да си направя подобно забавление. Чуя ли пак за майката на Джоуи Ди, ще дойда за другото ти око. — Той бясно захапа лявата му буза и бързо изплю парче от нея на земята. — Онова копеле, приятелчето ти, здраво ме поряза по врата! Би трябвало да те убия за това!

Але отново започна да рита двете тела с необуздан гняв.

— Стига си танцувал! Закарай ме на доктор, преди да ми е изтекла кръвта — каза му Бепи. — Нямам представа колко лоша е раната. Добре ме подреди. Чувствам се странно. Оня беше бърз. Не очаквах да използва бръснач. Наистина имаха сериозни намерения тия копелета! Обаче ги оправихме. Благодарение на теб, Але. Ти ме спаси… Тоя боклук здравата ме е наранил, а? — Бепи вдигна кърпичката от раната си, за да я покаже на Але.

— Еха! Дълга е към петнайсет сантиметра и е дълбока.

— Ега ти, тоя наистина ме е подредил добре. Трябваше и двамата да ги пречукаме.

— Ще те закарам в болницата в Кони Айлънд — прошепна Але. — Губиш много кръв. Започвам да се притеснявам. Не говори повече, Бепи. Всеки път, когато проговориш, кръвта шурва като фонтан.

След този инцидент в семейството на Джоуи Ди се възцари пълен мир. Братовчедът се страхуваше да не изгуби и другото си око заради устатата си леля. Джоуи каза, че братовчед му се е оттеглил от мафията и по цял ден чете библията в новия си магазин за галантерийни стоки. Мозъкът на телохранителя му се беше размътил от ритниците и той се разхождаше с транзистор на рамото, слушаше силно пусната църковна музика и се хилеше на собственото си отражение във витрините по улиците.

Вратът на Бепи бе зашит с осемнадесет шева. Раната зарасна сполучливо, но остана белег. Дана току го подпитваше какво е станало, та му е срязан вратът.

Все пак с наближаването на сватбата тя започна да мисли по-малко за белега му и се съсредоточи върху подготовката за светлото събитие. Всеки ден се уреждаше по нещо, свързано със сватбата. Докато Бепи се лекуваше и се стараеше да се подготви, му съобщиха да се обади на дон Емилио.

— Бепи, искам тази работа да бъде свършена незабавно — каза му донът. — Става въпрос за човек, който открадна много пари от клуба на синдиката. Поръчката се заплаща с десет хиляди. Приемаш ли я?

Бепи се поколеба.

— Ако не я искаш, кажи ми направо. Не ми губи времето с увъртане — продължи босът. — Предлагам първо на теб, но има и други хора, които веднага ще се съгласят. Ударът е лесен. Човекът е дребна фигура и никой няма даже да потърси този боклук. Живее на няколко пресечки оттук. Поръчката е изгодна. Предполагам, като се има предвид предстоящата ти сватба, че имаш нужда от тези пари — завърши той с усмивка.

Бепи започна да мисли трескаво. Наистина нямаше желание да приеме. Не искаше да убива някой си невзрачник от квартала. Прекалено близко беше до дома му. „Ами ако познавам тоя човек и трябва да го убия? Ако познавам децата му? Искам да ликвидирам само големи, лоши типове, които не познавам и които е по-добре да ги няма на този свят.“ Между другото времето беше съвсем неподходящо за него. Мислите му бяха объркани, но не искаше босът да остане с впечатление, че се е размекнал. Истината бе, че сватбата бе размътила мозъка му с посещенията в черквата, за да репетира минаването по пътеката между пейките и останалите глупости. Освен това начинът на живот в деловите среди му беше харесал. Наказателните удари вече не бяха от първостепенно значение за него.

Дон Емилио наруши мълчанието:

— Какво си се размислил? Да или не?

— Да, приемам — каза той рязко. — Тези пари ми трябват. Освен това напоследък стана доста скучно. Благодаря ви, господин Морано. Много се радвам, че се обадихте първо на мен.

Донът огледа Бепи замислено от горе до долу.

— Ела с мен — каза той. Отидоха в кабинета му и там показа на Бепи снимката на човека, който трябваше да бъде премахнат. — След убийството я унищожи. Това е домашният му адрес. Това пък е местоработата и описанието на колата му. Ето ти и парите. Докладвай ми както обикновено, щом свършиш работата. Искам това да стане утре. Разбрахме ли се?

Бепи забеляза, че тонът в гласа на Морано е различен.

— Напълно, господин Морано. Спокойно можете да поръчате цветя за погребението му — каза той, опитвайки отново да си възвърне доверието на боса.

— Този боклук не заслужава дори едно лале. Просто действай бързо и чисто.

Бепи си тръгна с десетте хиляди в джоба. „Това е първата ми поръчка от дона, откакто се уволних. Може би смята, че се размеквам. Не, сигурно разбира, че съм зает със сватбата.“

Когато се прибра вкъщи, Дана му се обади по телефона:

— Довечера в девет часа трябва да бъдем в канцеларията на църквата, за да подпишем документите. А утре трябва да отидем… Вдругиден трябва…

Мозъкът на Бепи работеше на бързи обороти. Слушаше я и същевременно планираше покушението.

— Добре, Дана, ще се видим у вас в осем и половина.

Затвори телефона и след това се обади на Але Хоп и Маймуната. Определи им среща в седем и половина в игралната зала.

Когато се събраха, излязоха да се разходят. Бепи каза на Але:

— Искам да направиш едно покушение, а Маймуната ще ти бъде шофьор. — Те се спогледаха и си кимнаха в знак на съгласие. — Ето ви снимката му. Искам да ми я върнете, затова гледайте да не я изгубите. Използвайте ръкавици. Ще ви дам най-добрия си пистолет, със заглушител. Приближете се до него и се убедете, че именно той е вашият човек. Не знам какво ще правиш, Але, но не убивай друг човек по погрешка. Грешките са недопустими, разбрахме ли се?

— Да. Никакви гафове. Знам.

— Когато се приближиш, изпразни пистолета в него — всичките шест патрона в пълнителя. Не мога да допусна утре тоя тип да се разхожда из квартала. Не трябва да остава жив. По някои причини това стана много важно за мен. Але, ще ви дам да си поделите с Маймуната пет хиляди долара.

— Ей, това си го бива, Бепи. Пет хилядарки са чудо, а, Маймун?

— Тръгвайте още сега. Очистете го тази нощ и ми се обадете, когато свършите, независимо кое време е. Ще чакам. Проклетият ми мозък съвсем се разкъса между „Уолстрийт“, снекбаровете, залаганията, Дана и сватбата… Сега и тая неприятност. Трябва да свършите добре работата! Обадете ми се, когато приключите.

Бепи отиде на срещата с Дана, за да подпишат документите в църквата. Продължаваше да бъде много неспокоен и това не й убягна.

— Какво има, Беп? Да не си започнал да се разколебаваш? — попита тя.

— Не, имам проблеми в бизнеса.

— Сигурен ли си? — подсмихна се тя.

— Стига, Дана. Съзнанието ти не е претоварено като моето. Затова дай да спрем с глупостите. Ние се женим, така че нека си говорим за секс или нещо такова. Казах ти, че имам проблеми с бизнеса.

Докато отиваха към черквата, Дана стана много мълчалива. По-късно той я заведе в една сладкарница да се почерпят със сладолед. После, при първата възможност, я изпрати до дома й. Обаче не искаше тя да се досети, че гледа как по-бързо да се откачи от нея, защото Дана много лесно се вкисваше. Но покушението не му излизаше от главата.

— Качи се горе, а аз ще ти се обадя, когато се прибера. Съгласна ли си?

— Къде отиваш сега?

— Ще се прибера вкъщи. Къде мога да отида според теб? Ще бъда там след петнайсет минути и ще ти звънна, успокой се.

— Добре, ще чакам.

Той я целуна и забърза към къщи да види дали Маймуната и Але не са го търсили. Когато се прибра, майка му и баща му гледаха телевизия и той реши да вземе един душ.

Докато се подсушаваше, чу майка си да вика:

— Бепи, Дана е на телефона. Казва, че е трябвало да й се обадиш след петнайсет минути, а вече минал половин час.

— Не й ли обясни, че съм под душа? — викна в отговор той.

— Да, но въпреки това иска да говори с теб.

— Кажи й, че сега ще дойда.

Той препаса една синя хавлия около кръста си и отиде до телефона.

— Ало?

— Струва ми се, че щеше да се обадиш след петнайсет минути — нацупи се Дана.

— Да, обаче реших първо да се изкъпя и след това да си говоря с теб чист и спокоен.

— Господи! Голям си чешит! Много обичаш да пробутваш сладки лъжи.

— Казвал ли съм ти колко красива глава имаш? Формата й е екзотична. Много ми харесва. Прилича на яйце.

След цял час разговор по телефона с Дана на вратата се звънна. Той отвори и погледна надолу по стълбището. Бяха Маймуната и Але Хоп.

— Да се качим ли?

— Не, ей сега слизам.

Бепи се облече и хукна надолу. Завиха зад ъгъла и отидоха до едно усамотено и подходящо за разговор място.

— Какво направихте, момчета?

— Приключихме успешно — отговори Але. — Колата му беше паркирана пред неговата къща. След половин час той излезе и се качи в нея. Изтичах при него и го погледнах съвсем отблизо, за да се убедя, че е той. Оня ме зяпна, като че ли съм луд. Попита ме какво го гледам. Знаех, че той е човекът, обаче исках да бъда напълно сигурен и затова го попитах как му е името и тоя идиот ми каза. Бях съвсем близко до него, Беп. Гръмнах три пъти в главата му. Той се разхвърча из цялата кола. Вече е при свети Петър. Какви куршуми имаше пистолета?

— С кухи върхове.

— Майчице, те правят истинско мазало — каза Але. — Следващия път ми дай пистолет, който прави по-малки дупки. Изповръщах си стомаха. Ти каза да го надупча с всичките шест, но след третия остана само вратът му.

— Хубава работа свършихте за мен, момчета — въздъхна Бефино. — Няма да забравя това. Маймун, верни приятелю, какво направи с колата?

— Върнах я на същия паркинг, от който я взехме. Наоколо нямаше никой и според мен няма да усетят, че е липсвала. — Маймуната се усмихна на Бепи и преметна ръка през врата му. — Не се притеснявай, шефе, всичко мина отлично!

— Изглежда, наистина сте свършили добра работа. С ръкавици ли бяхте?

— Разбира се — каза Але и върна на Бепи пистолета и снимката с адреса и останалата информация.

Бепи отброи пет хиляди долара и им ги подаде.

— Добре, приберете се вкъщи, хапнете и легнете да спите. Не разговаряйте с никого. Лека нощ. И не се мотайте по улиците. Погледайте телевизия. Тая вечер има интересен филм.

Бепи сви в пресечката, за да се види с дон Емилио. Влезе в бара. Донът седеше на една маса със своя приятелка — много елегантна мацка с цици като зрели тикви.

Бепи хвърляше погледи към Морано и се опитваше да привлече вниманието му. Босът бързо го разбра и помоли дамата да го извини. Бепи го последва в канцеларията на бара. Още щом вратата се затвори, донът го поздрави и Бепи, гледайки Морано в очите, му каза, че човекът вече е при свети Петър.

— Много, бързо — каза донът и потупа Бепи по рамото.

— Премахнах го бързо. Прекалено съм ангажиран покрай тая сватба. Затова и съм малко объркан. Годеницата ми ме води всеки ден в черквата да репетираме! Напред-назад по пътеката като пинг-понг.

— Добра работа, момче. Вършиш ми наистина добра работа. Това ми харесва. Вече си се доказал. Може би ни предстои нещо голямо. Ако се стигне до него, искам ти да го свършиш. Ти си човекът за тази работа. Убеден съм. Става въпрос за нещо голямо, което се заплаща с много солидна сума.

— Имам нужда от нещо такова — отговори Бепи, като се стремеше да се държи скромно и с признателност. — Уведомете ме, когато трябва. Почти винаги съм в квартала. Между другото, запазил съм ви двете маси на моята сватба.

— Чудесно. Всички искат да се запознаят с теб, така че ще дойдат. Ще направим една разкошна италианска сватба. Лека нощ, момче. Утре пак ще поговорим. Онова гадже оттатък ме чака. Утре ще прочетем вестниците. Сигурно ще са интересни, а?

На Бепи отново му стана приятно, защото знаеше, че господин Морано му има пълно доверие. Вече беше на двадесет и една години, а дон Емилио на петдесет и една. Приятелството им изглеждаше предопределено за по-едромащабни „неща“, а също и да продължи дълго.

Вече и хората на Бефино се бяха доказали. Той знаеше, че са способни да изпълняват заповеди и да вършат работа, когато това се иска от тях. Че имат силни характери и воля за оцеляване, а това го радваше.

Бепи и компанията му вече бяха първокласни граждани. Разполагаха с пари. Затова започнаха да се обличат в изискани костюми и палта от най-добрия галантериен магазин в Бруклин.

— Крайно време е да похарча малко пари и да поиздокарам хората си — беше им казал Бепи и това прозвуча като музика в ушите им.

Най-после Бефино си купи собствена нова кола — черен олдсмобил. Истински красавец! Толкова беше щастлив от това събитие, че през първата нощ не можа да спи. Постоянно надничаше през прозореца, за да се увери дали с колата всичко е в ред.

Още на следващата вечер той взе Дана и я закара в дома на лелите и чичовците й, за да им покаже новата кола. Всичките малки братовчеди поискаха да се повозят. Спазвайки традицията при такива поводи, Бепи ги откара в Кони Айлънд да ги почерпи по един хотдог. Когато свърши с поръчката, той мярна с крайчеца на окото си червенокос мъж, който клатеше бурно глава и се смееше. Докато минаваше през множеството посетители, натоварен със сандвичите, Бепи се вгледа по-внимателно и видя, че това е Червения, заедно със секретарката си и още един мъж с грубиянски вид. Пиеха бира и се хранеха. Стана му любопитно защо Червения изглежда толкова весел. Щеше да се пръсне от смях. Погледа ги няколко секунди и се отправи към колата да нахрани хлапетата.

През целия следващ ден Червения се връщаше в мислите му. Вече му бе враг, но моментът не беше подходящ за отмъщение. Червения все още притежаваше дял от снекбаровете, макар че със заемите и хазартния бизнес вече се занимаваше Малкия Паули. Бепи бе отстранил Червения от тези дейности като първа крачка, преди да му покаже окончателно вратата.

Паули Сигура — Малкия Паули — това бяха името и прякора му, но съвсем не отговаряха на външността му. Той беше здравеняк, красив, висок метър и осемдесет и пет — истински любимец на жените. Никога не бе давал какъвто и да е повод на някого да изпита неприязън към него. Изглеждаше толкова подкупващо искрен и невинен, че когато в няколко отделни случая мъже от квартала го хванаха да си закопчава панталона и да се измъква през прозорците на спалните им, повярваха, че е влязъл само да използва тоалетната. Паули беше хитър като лисица, добър работник и добър приятел. Любезните му обноски създаваха впечатление, че не е личност, с която трябва непременно да се съобразяваш. Страхопочитанието му към Бефино Менесиеро беше неговото най-ценно качество. Родът Сигура бе дошъл от Рамина, Сицилия.

Докато вървеше към канцеларията си, Бепи се сети за Червения и почувства, че от нерви му избива студена пот. „Кой беше оня тип с него? Утре сутринта ще извикам Червения на среща. Трябва да си поговоря с тоя задник. Струва ми се, че е дошло време да зарежа службата на «Уолстрийт» и да поема снекбаровете.“

Рано на другия ден Бепи и Червения пиеха кафе в офиса на „Даунтаун Хот Фудс“ — тяхната фирма за сандвичи. Секретарката отправи към Бепи полуусмивка, сякаш за да му каже: „Виждаш ли, още съм тук и ти ми плащаш.“

Бепи я погледна с изражение, което я накара да се разтрепери.

— Как се оправяш с нашия бизнес напоследък? — обърна се той към Червения.

— Справям се, Бепи. Защо?

— Ами снощи сънувах един малък кошмар с твоята особа. Даже ми изби студена пот, като се замислих за теб, а знаеш ли, Червен, аз дори не спях. Ходех по улицата. Как може буден човек да сънува кошмар? И защо ми изби студена пот, а, Червен?

— Откъде да знам, дявол да го вземе? — попита Червения, смеейки се.

— Сънувах, че те виждам с някакъв гнусен тип и двамата обсъждате много гнусни неща. Всичко ли ми казваш, Червен? Да не би да става нещо, за което не знам, а трябва да знам? Ако разбера, че вършиш тайни работи за моя сметка, ще трябва да преразгледам решението си и споразумението с теб.

Лицето на Червения заприлича на домат, както обикновено ставаше, когато се притесни.

— Знаеш ли, Червен — продължи Бепи, — по разбираеми причини ти винаги ставаш като варен рак, когато криеш нещо.

Бепи се обърна към секретарката и добави по-високо:

— И въпреки че обичам да чукам миланки, ми се струва, че до края на живота си ще мразя миланците. Затова, Червен, кажи ми, какво става? Не ми избива студена пот без причина. Кажи ми какво си намислил, по дяволите. Искам да знам с кого бъркаш в лайната. Днес смърди около теб. За какво става въпрос?

— Няма нищо нередно — каза Червения, мислейки си, че Бепи сигурно е дочул нещо. Започна да обяснява нервно. — Сигурно имаш предвид новия ми бизнес?

— Какъв нов бизнес?

— Отварям още няколко заведения заедно с Джони Мак.

— За оня Джони Мак от центъра на града ли говориш? Джони Макарони?

— Да.

— Значи това е гнусният мъж от сънищата ми. Стори ми се, че ми изглежда познат. Какви заведения?

— О, само още няколко снекбара.

— О, само още няколко снекбара — повтори саркастично Бепи.

— Джони Макарони иска да му стана съдружник.

— Да знаеш, Червен, ти наистина ме тласкаш към мисли за края ти. Точно така, Червен — за твоя край.

— Става въпрос само за няколко заведения. Какво те засяга това?

— Какво ме засяга ли? Ти имаш съдружник — моя милост. Така ли е? Първо си позволи да ме грабиш в продължение на две години и това ти се размина леко. Сега ми плюеш в лицето, като се хващаш с един отвратителен тип от центъра.

— Виж, Бепи, знаеш, че Мак има солидни връзки на Мот стрийт. Голяма риба е. Силен е, Бепи. Той е най-добрият специалист по наказателни убийства в Ню Йорк Сити. Как можех да му откажа? Този човек е от тежката артилерия. Той настоя да инвестирам с него.

— Ти какво, да не би нещо да си падаш по професионалните убийци? За какво, майка му стара, искаш да се сближаваш с такъв човек? По-късно той ще те нагълта — каза Бепи, поклащайки глава. — Значи Джони Мак е най-добрият специалист по наказателни убийства и ти си впечатлен от тая фукня! Щом е толкова голям, защо иска като нас да продава сандвичи, а? Майната му, изобщо не ме интересува какво иска той. И така, Червен, да си поговорим за нашия бизнес, не за неговия.

Червения погледна Бепи в очите и разбра, че е казал нещо нередно.

— Каква заплата получаваш от нашата фирма за сандвичи? Припомни ми.

— Триста и петдесет долара седмично. Знаеш го. Всички печалби от залаганията отиват в общата каса. Ти назначи Паули да се занимава с тях.

— Обичам да ми припомнят някои неща. Може да си си дал увеличение оттогава насам. Трябва да те контролирам, приятелю. Та значи взимаш триста и петдесет на седмица? Не е зле, а? Кажи ми, Червен, какво вечеря снощи? Хубавичка тлъста пържола? А може би и Голямата цица също е хапнала една голяма пържола?

— Вечеряхме спагети със сос и кайма у тях, а после отидохме до Кони Айлънд на миди и бира. Защо искаш да знаеш какво съм ял? Започваш да се бъркаш в личния ми живот ли?

— Защото чух, че си складирал цял куп пържоли в хладилника на снекбар номер три. Кой ги плати, Червен? Фирмата ли? Или това е прекалено личен въпрос, за да ми отговориш?

— Защо ме питаш какво съм ял снощи? Това е обидно.

Червения не отговори на въпроса за пържолите.

— Обидно! Брей! — озъби се Бепи. — Кой плати оная купчина телешко? Държа да знам, затова престани да избягваш отговора.

Червения наведе глава и след малко погледна приятелката си.

— Чудесен свят, а, Червен. Ти ядеш, а моята фирма плаща за това. Прав ли съм или не? — кресна Бепи.

— Да, плати ги нашата фирма — наблегна Червения. — Прав си. И какво? Какво са няколко пържоли, дявол да го вземе?

— И Джони Мак ли яде пържоли за моя сметка?

— Само веднъж. Какво толкова е станало? — попита Червения.

— Добре си я караш: триста и петдесет седмично и се храниш разкошно за моя сметка. Хората изкарват по сто и петдесет и си мислят, че са царе. Ти получаваш триста и петдесет и смяташ, че ти прилягат. Обувките ти са внос от Италия. Аз нося американски. Искаш ли и занапред да се храниш толкова добре? Отговори ми, Червен, искаш ли да продължаваш да ядеш пържоли?

— Естествено, Бефино. Хайде, престани с тия глупости. Защо ми четеш конско? Преди всичко този бизнес беше моя идея. Днес се държиш нагло с мен, но идеята за тези неща беше изцяло моя.

Секретарката вдигна поглед ухилена.

— Нагло ли се държа с теб, Червен? Ти чукаш ей тая шунда там. Виж я как ми се хили. Все едно се крие зад циците си. Тя харчи двеста долара седмично от моите пари. Ти я чукаш, а й плащаш с мои пари. Струва ми се, че биографията на Червения Миланец наближава историческия си край. Finito. Чуй какво ще ти кажа! Имаш два часа да си оправиш бакиите. Или прекрати бизнеса си с Джони Мак, или кажи на Голямата цица да ти сготви последната вечеря — макарони с наденица или каквото ти се прище. Аз плащам, понеже ще те натикам в кимоно от бетон и ще те накарам да гълташ тиня на дъното на Хъдзън.

— Слушай, Бепи, нищо не мога да прекратя с Джони Мак. Ще ме пречука на минутата, ако се опитам да разтуря сделката.

— Червен, аз още съм ти приятел, повярвай — прошепна Бепи. — Първо двамата с теб ще пречукаме Мак. Ще му вкараме два куршума в главата, преди да посегне на теб. Можеш наново да започнеш с мен. Не се притеснявай за Мак. Той е боклук. Помниш ли, че уби седемдесет и четири годишен старец заради шепа монети? Махни се от него. Нищо добро не можеш да очакваш от Джони. Тази седмица двамата с теб ще го очистим. Съгласен ли си? Ще му устроим хубаво изпращане. Не прави тази грешка, Червен. Много отдавна се познаваме.

Червения го погледна безизразно и не отговори.

— Той уби седемдесет и четири годишен продавач на вестници — продължи да го увещава Бепи. — Никой от нас не е правил подобно нещо. Може да сме лоши, но се отнасяме с уважение към всички стари хора в квартала.

— И какво толкова? Онзи и без това беше евреин — отговори с отвращение Червения.

Поглеждайки приятеля си в очите, Бепи разбра, че между тях всичко е свършено. Осъзна, че не съществува реална възможност бизнесът или приятелството им да продължат. Бяха мъртви. Finito.

— Избери сам — прошепна той с хриплив глас. — Или Мак ще те очисти или аз. Голямо бъдеще имаш, Червен. Пукната пара не струва.

След няколко секунди мълчание Бепи каза:

— Добре. Ти си решил за себе си. Виждам го. Предпочиташ Джони Мак. Давам ти го. Или теб на него. В четири следобед ще те чакам в бар номер едно. Искам да присъстват всички, включително и Малкия Паули. Постарай се да присъстваш на заседанието, Червен. То засяга бъдещето ти с нашата организация.

Това беше краят на едно десетилетно близко приятелство. На излизане Бепи се обърна:

— Срамота е, Червен — каза той със силно развълнуван глас. — Наистина не исках да стане така. Толкова време сме били заедно и въпреки всичко мога да кажа, че почти те обичах.

Всички повикани дойдоха в снекбар номер едно точно навреме. Чакаха мълчаливо Бепи да заговори.

— Паули, отсега нататък ще се отчиташ само на Але и мен. Никога на Червения, разбра ли? — каза Бепи на висок глас от единия край на дългата маса.

Хората бяха изненадани от неочакваната заповед. Поглеждаха се един друг и се чудеха какво става.

— Разбра ли ме, Паули? Червения е finito, свършено е с него. — Бепи огледа всеки поотделно, преценявайки реакциите им.

— Да, Беп — отговори Паули и хвърли бърз поглед към Червения. — Всичките ни пари от залозите и лихвите ще отиват у Але или мен — повтори Бепи. — Това е новият договор, Паули. Както Рузвелт, ние правим нов договор със себе си. — Той се обърна към Маймуната: — Маймун, вече си общ управител на всички снекбарове. Ще носиш костюм, не престилка. Да не съм те видял повече с тая престилка. Ти беше лоялен, затова сега си шеф. — Бепи се пресегна и докосна ръката му. — Отиди да си купиш шест костюма и хвърли тоя парцал. Той ще ти ги плати. Нали, Червен?

Червения продължи да седи с гневно изражение, без да отговори.

— Отсега нататък кабинетът на Червения е твой, Маймун. Към него върви и цицестата секретарка, ако я искаш. Ще правиш всички вноски по сметките на фирмата, ще управляваш паричния оборот, ще подписваш всички фирмени чекове и ще съхраняваш чековите книжки и вносните квитанции за мое сведение. Ако имаш някакъв проблем, обръщай се към мен. Само към мен. Разбра ли? — Маймуната кимна. — Този следобед смених всички банкови сметки на фирмата. Червения няма право да се подписва за нищо. Дори и за безплатен обед. Също така уведомих банката, че Червения е уволнен и си назначен ти, считано от днес. Разбра ли?

— Да, Бефино, разбрах — отговори Маймуната със светнало от вълнение лице.

— Ще отидеш при госпожа Стайнбърг. Тя те очаква. Трябва да сложиш подписа си в досиетата на сметките ни.

Червения продължаваше да мълчи, а Бепи не спираше словесното му бичуване.

— Червен, колко каза, че получаваш за заплата? Триста и петдесет долара седмично ли? Е, моята заплата в „Жюл Харт и съдружници“ е само сто и петнайсет. Отсега нататък ще ти плащам същите пари, като вече даже не си длъжен да идваш на работа. Можеш да си стоиш вкъщи или да откриеш нови заведения за оня тип Джони Мак. Най-добре е да се ожениш и да престанеш да онанираш. Отразява ти се зле на мозъка. През последните дни взе някои много лоши решения. — Бепи се приближи към Червения. — Сега си даже по-добре от мен. Аз трябва да ходя на работа всеки ден срещу сто и петнайсет долара, за да поддържам репутация на порядъчен човек. Не мога да си позволя да проваля прикритието си. Но днес ти разруши своето. Ти си мой враг. Това известно ли ти е? Стана ти навик да ме прецакваш, Червен — мен, стария ти приятел от детинство! — Разгневяваше се все повече и повече, обаче Червения само го гледаше предизвикателно. — Дебелогъзо копеле, по неизвестни причини не показваш никакви емоции. Правиш се на горд, но в теб виждам една жалка, мизерна душица, лишена от кураж. — Бепи се обърна настрани. — С други думи, в моите очи не струваш даже колкото едно лайно! Маймун, подпиши първия си чек и дай на Червения сто и петнайсет долара, като приспаднеш данъците, и още днес вземи ключовете от него и от Голямата цица. Когато на мен ми повишат заплатата, ще вдигнем и неговата. Червен, няма да получаваш дял от печалбите. Свърши се тая. Официално и пред всички те отстранявам. Ah finito. С мен повече нямаш работа. И гледай да не те хванат, че ядеш в някое от заведенията ми. Ah capeesh, миланецо?

Бепи огледа всички в стаята и след това го освободи с думите:

— Предай много поздрави от мен на твоя голям трепач. Сега ми се махай от погледа!

Червения стана и погледна Бепи отблизо в лицето. Очите му бяха пълни с омраза. Първоначално Бепи се обърна настрани, но после бързо върна погледа си върху Червения.

— Наистина ли трябваше да стане така? — попита той. — Дори за мен е трудно да го приема. Винаги сме били всички заедно. Започнахме всички заедно. Защо забрави толкова бързо за нас, за онова „наше нещо“?

Всички в стаята усещаха, че отстраняването на Червения е болезнено за Бепи. Никога не го бяха виждали толкова емоционален и разгневен. След излизането на Червения настана продължителна и тягостна тишина.

След време Бепи се обърна към хората си:

— Сега да се заемем с организацията. Появява се конкуренция и те са подли убийци, имащи намерение да ни очистят. Целта им е да завладеят нашия бизнес. Искам да ми се докладва всеки ден за всичко. Първият, който покаже признаци на мързел или се сприятели с конкурентите ни, ще изхвърчи! Затова не правете гафове. Всеки, който има неприятности или оплаквания, да се обръща към мен. Не бива никой да краде пържоли, както правеше Червения. Никой не трябва да се притеснява. Всеки ще бъде нахранен. На всички ви се плаща добре за това, което вършите. Естествено, ако работите както трябва, за Коледа всички ще получите премия. Ако ми потрябвате за друга работа, ще ви плащам допълнително. Има ли за мен, ще има и за вас. Ние сме едно семейство и не бива никога да се унищожаваме взаимно. Лоялността е най-ценното, което притежаваме. Тя е нашата сила. А сега отивам да си купя едно шишенце с аспирин, за да се отърва от това отвратително главоболие.

— Като стана въпрос за главоболие, аз съм гладен — провикна се Джоуи Ди. — Хайде да хапнем.

Всички се опитаха да му отвърнат с усмивка. Маймуната извиси глас:

— Ама че гладък мозък има тоя Сабу. Ние сме насред погребение, а той бил гладен.

— Откъде-накъде ще продължаваш да плащаш на Червения сто и петнайсет долара седмично? — осмели се да попита Але Хоп. — Защо просто не го изхвърли? Нищо не става от него. Той измени на фамилията ни. Крадеше от теб. Защо продължаваш да му плащаш?

— Защото още е собственик на четирийсет процента от фирмата по документи. Ако го изхвърля без нищо, някой ден плъх като него ще започне да дава показания срещу всеки, с когото си е имал работа. Това може да се превърне в проблем, който няма да се разреши, даже и да го убием. Надушвам го. Той е потенциален свидетел на полицията или ФБР. Мак ще го погълне. Ще му се наложи да потърси закрила отнякъде, най-вероятно от ФБР. Ако не продължа да му плащам, това може да се изтълкува като грабителство. Затова днес подмених ведомостите. Неговите отработени часове бяха съкратени, а съответно и заплатата му, така че грабителство няма. А в края на годината няма да има дивиденти. Ще се погрижа за това. Но аз имам нещо наум за него, Але. Няма да го забравя, не се притеснявай. Един ден ще изчезне, абсолютно сигурно е.

Хората на Бефино постоянно виждаха Червения с Джони Мак. Бепи знаеше, че най-вероятно някой ден ще се наложи да се разправи както с Червения, така и с Мак, но си го представяше след няколко месеца. Очакваше, че на Мак ще му е нужно известно време, преди да предприеме нещо срещу него от името на Червения, и затова временно остави проблема в забвение заради подготовката на сватбата. Чувстваше се сигурен и уверен в „семейното“ си положение.

Една късна вечер, в петък, Бепи отиде в новия кабинет на Маймуната да прегледа някои неща.

— Чакай ме в колата — каза той на Але Хоп. — Ще се върна след двайсетина минути. Трябва да се информирам за седмичните продажби.

— Добре, аз ще подремна — отговори му Але Хоп и изключи радиото.

Бепи се качи до втория етаж и тъкмо се канеше да вкара ключа в бравата, когато забеляза, че вратата е отворена. Влезе бавно и чу, че в съседната стая някой се движи. Надникна вътре предпазливо. С изненада видя как Голямата цица пълни чантичката си с документи и други неща. Изтича и я сграбчи. Тя се стресна.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той гневно.

— Дойдох да си прибера някои лични неща, които бях забравила.

— Мислех, че си предала ключовете си.

— Имах резервен комплект — усмихна се тя.

— Така ли? Резервен комплект, а? За какво ма, кучко? — процеди Бепи през зъби и стисна ръката й още по-здраво. — Какво крадеш? Изсипи си чантата — кресна и той.

— Нищо не крада. Това са мои лични документи. Ето, виж ги.

Той бързо ги грабна от ръката й и ги прегледа.

— Голяма кучка си, известно ли ти е? Истинско нахалство е да се вмъкнеш тук в петък през нощта, когато няма никой! Къде ти е Червения, твойто приятелче?

— Подир задника ми! — озъби му се тя. — Откъде да го знам къде е? Да не си мислиш, че съм денонощно с него?

— Подир задника ти? Що за отговор е това? „Подир задника ми“ — повтори Бепи и я стисна още по-здраво в гнева си.

— Тази нощ сигурно ще спи с Норма. Наистина не знам, а и хич не ми пука!

— А ти с кого ще спиш тази нощ? С Джони Мак ли? — попита я предизвикателно Бепи.

— Как можа да се сетиш? — ухили се тя.

Бепи погледна изненадано първо нея, а после бавно огледа стаята.

— Кой те доведе тук тази вечер?

— Никой. Сама съм. Дойдох съвсем сама.

Той я изгледа втренчено.

— Знаеш ли, Големи цици, би трябвало здравата да те ошамаря за това, че пак си дошла тук, след като ти казах да се омиташ. Нахална кучка си.

Тя отново му се усмихна.

— На какво се смееш?

— На теб, Бефино Менесиеро. Разсмиваш ме.

— Би трябвало да те разплаквам, дебела кучко.

— Да, разсмиваш ме. Винаги си толкова сериозен. Заради това ти се усмихвам. Защото винаги си прекалено сериозен. Вече няколко седмици те наблюдавам. Не ти ли направи впечатление? — Бепи продължаваше да я слуша. — Наблюдавах те и си мислех за теб, но ти беснееше и се пенеше срещу Червения заради бизнеса, без изобщо да ме оцениш.

Тя изпъна пуловера плътно около едрия си бюст.

— Вярно ли е това, Големи цици? Мислела си си за мен?

Бепи впи поглед в гърдите и набъбналите й зърна под опънатия надолу пуловер.

— Да, мислех си. — Тя се престори, че изтупва нещо от пуловера си и безцеремонно се потри по гърдите. — Дори когато съм сама, си мисля за теб.

— Без майтап? — Очите му я оглеждаха от главата до петите. — Опипваш ли се, докато си мислиш за мен?

— Не — отговори тя насмешливо. — Разбира се, че не. Аз не се опипвам. Не правя такива неща. Не ми е в стила. — Тя се изхили. — Обаче правя други неща. — Отново се захили.

— О, така ли? Какви други неща?

За момент тя се поколеба, а когато отговори, гласът и стана хриплив:

— Ще ти покажа, ако ме пуснеш. Заболя ме ръката.

Той я пусна и отдръпвайки се около половин метър назад, се облегна на един шкаф за папки. Тя загаси лампите и усмихната тръгна бавно към него. Пресегна дясната си ръка и го погали по слабините. После с два пръста разкопча ципа му и започна да го милва.

— Аах, ти май си голямо момче, а? — прошепна тя, облизвайки устни.

Смъкна панталона му, откривайки изцяло едрия му пенис и тестисите, застана на колене и започна да го ближе. Устните й бяха като две перца. Явно беше майсторка и той веднага хареса техниката й. Тя се поклащаше и извиваше нагоре-надолу, ближеше големия му орган отстрани, издавайки страстни звуци. Бепи беше изненадан от кадифеното й докосване и силното й желание да го доведе до оргазъм. Устата й работеше с вещина, която само един мъж може да оцени. Смучеше го все по-усърдно, докато го накара да сумти и стене в предчувствие на кулминацията. Когато спермата му започна да се излива в устата й, тя жадно я погълна. Очите й се отвориха широко и наблюдаваха изражението на Бепи, който тръпнеше при всяко нейно близване.

Изведнъж тялото му се загърчи в неронова наслада и премаля от вакуума на силните й дробове, които продължаваха да засмукват. Той започна нежно да я отблъсква. Не беше в състояние да издържа повече.

— Стига — каза й Бепи, но тя продължаваше страстно. — Спри, свърших вече — прошепна той и я потупа гальовно по главата. — Изцеден съм. Не мога повече.

„Ама че фантастично духа! — мислеше си Бефино. — Нищо чудно, че Червения се е побъркал. Тя му изсмуква и мозъка.“

— Двеста долара седмично са били малко за теб — каза той и се усмихна отпаднало. — Ти си невероятна, известно ли ти е? Страхотно го правиш.

— А ти се оплакваше, а Бефино? — попита с усмивка тя. — Така и не разбра от какво се лишаваш.

Неочаквано се чу шум от тежки стъпки и влезе Але Хоп, на когото беше омръзнало да чака долу. Той забеляза в сумрака, че Бепи напъхва ризата в панталона си, а момичето се изправя. Тя видя Але и започна да се хили.

— Кой е този? — попита тя.

Бепи я погледна и поклати глава.

— Можеш ли да си представиш, Але? Допреди малко й бях затапил устата с чеп, а кучката продължава да се хили. Трябва й по-голям чеп, Але. Заеми се да й запушиш човката отново. Като свършиш, вземи й ключовете. Ще чакам в колата. Аз ти дадох само ордьовъра — усмихна й се той. — Сега ще ти сервират основното ястие, сладурче. И не забравяй да кажеш на Джони Мак, че си ни лапала пишките, когато те целува тая нощ.

9.

Бепи и Дана се ожениха на седми май. На сватбата присъстваха повече от триста души. Цигулки и китари весело огласяха елегантно украсената бална зала в Бруклин.

Двете маси, които бе поръчал Емилио Морано, бяха изпълнени с донове от мафията в Ню Джърси, Филаделфия и северните части на щата Ню Йорк. Морано ги бе поканил така, сякаш Бефино беше негов син. Гостите му гордо подаряваха на булката пликове, съдържащи подарък от сто долара. Дон Емилио даде на младоженците хиляда долара. Поздравяваха Бепи като човек, който е важен за тях. За някои от доновете присъствието им на сватбата беше отчасти делово. Бяха чували слухове за Бефино Менесиеро и дойдоха да видят този човек лично.

Родителите на Бепи и Дана не можеха да разберат защо всичките тези видни фигури от мафията са дошли да демонстрират уважението си към толкова млад човек. Как се е запознал с тях?

Музиката свиреше и някои от гостите танцуваха, други се наслаждаваха на изобилието от храни и вино. Майката на Дана, развълнувана и с плаха надежда, че всичко в деня на сватбата на нейната дъщеря ще мине безупречно, се усмихваше и примигваше, когато чуваше шушуканията на гостите, които се правеха, че не забелязват представителите на висшата йерархия от подземния свят, насядали на специални маси. Паскуале не знаеше дали да се усмихва и да се гордее със сина си, или да се чувства неудобно. Гледаше Бефино и мислите му прескачаха от едната емоция в другата.

Бепи и Дана заминаха със самолет за две седмици във Флорида да изкарат медения си месец. Дана направо мъркаше като коте от удоволствие. Правеха това, което обикновено правят туристите, и другото, което обикновено се прави през меден месец. Струваше им се, че живеят в рая.

Когато Бепи се обади по телефона, за да провери бизнеса, Маймуната го попита:

— Как е меденият месец?

— Ходихме в Света на папагалите и в Света на маймуните. Нали знаеш, всевъзможни глупости от тоя род. Дана обича да разглежда туристически атракции. Така че по цял ден водя булката си на екскурзии. Това се прави по време на меден месец, Маймун. Ходиш в зоологически градини.

— А аз си мислех, че през медения месец трябва да се чукате.

— И това се прави. Между посещенията в зоологическите градини.

Младото семейство отседна в най-новия хотел в Маями Бийч. Дон Емилио имаше връзки в цялата страна и използва влиянието си да направи медения им месец изключително хубав. Хотелът бе уведомен, че Бефино е негов приятел, вследствие на което към тях се отнасяха като с особено важни личности. Дана и Бефино бяха изненадани, когато управителят ги посрещна при пристигането им с шампанско и кутия пури, подарък от хотела. Бепи знаеше, че единствено донът може да стои зад това специално отношение. Развлекателната програма там се водеше от Пат Дзупели, известен още като Паскуале Велики. Дана и Бепи много го харесаха, защото шегите му бяха италиански и еврейски.

— Разкошният живот много ти харесва, а, Дана? — попита я Бепи един спокоен следобед в стаята им. Беше я наблюдавал как се движи из апартамента им свободно, сякаш винаги е живяла в такава изискана обстановка. — Наистина обичаш луксозните хотели, хубавата храна и красивите коли под наем. — Той й се усмихна. — Здравата си лапнала по тия неща, а, Дана?

— Защо не? Ти не си ли? — попита тя, разтривайки бавно гърдите му. — Заради това се омъжих за теб, Бефино Менесиеро-Шакитанеца. Защо те наричат така?

Той я пусна и се обърна към балкона.

— А, това е останало от старата родина, от времето на дядо ми. Старите хора обичат да наричат по-младите италианци с такива имена, за да ги накарат да мислят и се държат като истински италиански мъже, а не като деца. Не означава нищо. Забрави го.

— Не ти вярвам, Беп. Видях как те поздравяваха на сватбата онези важни мъже. Поздравяваха те като истинска важна клечка. Обаче ти си много млад. Не мога да си обясня защо се отнасят с теб толкова добре.

Бепи премълча и продължи да гледа океана от балкона.

— Попитах брат ми Армандо — продължи Дана. — Той ми каза, че не знае колко е вярно, но си бил известен като изпълнител на поръчкови убийства за мафията. Говорело се, че си човек на най-главния и донът не криел, че те харесва. Казах на брат ми, че е откачил. Че ти никога няма…

— Що за глупости, Дана? Ти и брат ти да не сте журналисти? Изпълнител на поръчкови убийства? Брат ти не знае какво говори. Сигурно се е шегувал. Аз работя на „Уолстрийт“, знаеш го. Организираме залагания от името на мафията. Така се познавам с някои от тях. А имам и заведения за сандвичи, нали така? Тогава откъде ти идват наум тия глупости за убийствата? — Той отиде до нея и нежно обви кръста й с ръце. — Хайде да се любим или да измислим нещо друго. Би трябвало да правим меден месец, а не интервю за живота ми. Щеше ли да се ожениш за убиец, глупаче? — каза той, опитвайки се да я накара да се усмихне. — Убийци са тия, дето говорят. Хайде да се чукаме.

— Как можем да правим любов, ако ми говориш така? — нацупи се Дана. — Убиваш ми желанието. „Хайде да се чукаме.“ Звучи толкова гадно.

— Убивам ти желанието? Така ли? Е, а как мислиш, че се чувствах през великолепната си първа брачна нощ, когато си облякох новата пижама от терилен заради теб, отворих шампанското, а ти влезе като вихър с един чудесен пеньоар и навита на ролки коса? Обаче пак те любих и не направих сцена, нали? Обясних си го с това, че ти е за първи път. Не исках да ти развалям настроението и не споменах за ролките. Тия проклети неща непрекъснато ме блъскаха в очите. Ако не ми беше жена, щях да изскоча през прозореца и да избягам. Майка ти не ти ли е казвала какво да правиш през първата брачна нощ?

Очите на Дана заиграха и тя се усмихна.

— Значи така! — възкликна Бепи, осъзнавайки истината. — Казала ти е да си сложиш ролките, преди да легнеш с мен, а? За да не бързам много ли? Прав ли съм? Точно така! Върна ми го тъпкано, а аз я мислех за мухъл! Проклет да съм. През цялото време я имах за глупава! Тая жена, както си примигва, се промъкна чак в кревата ми през моята първа брачна нощ!

— Майка ми глупава? Твоята майка е глупава, а не моята — заяви Дана. — И не я наричай мухъл, ясно ли е?

Бепи се засмя на Дана, която се беше проснала по корем на дивана и изглеждаше готова за война.

— Хайде, малка неаполитанке, стани и ела в леглото да си направим едно дневно представление. Обаче първо си свали бронята. Ролките имам предвид.

— Не, Бепи. Искам да опазя косата си в добър вид за довечера. Ще трябва да ме приемеш както съм, ако ме искаш!

Тя разтвори халата си, откривайки голото си и младо тяло пред него. Приятни мисли накараха очите на Бепи да се отворят широко.

Дана се мушна в леглото и те започнаха да се целуват и боричкат. След няколко часа любене и дрямка Бепи се събуди и извика:

— Побързай! Закъсняваме за вечерята и програмата. Хайде да се изкъпем заедно, Дана. Ще спестим време.

— Тя го изгледа въпросително и каза:

— Закъсняваме, а ти искаш пак да започнеш с игрите. — Тя се поколеба. — Доколкото те познавам, така и няма да отидем на вечерното шоу.

— Сега да не ми кажеш, че майка ти те е предупредила и за войнишката приказка за душа и сапуна.

Той се вмъкна под душа и остави стъклената врата отворена за Дана.

— Подиграваш ли се? Майка ми не знае такива неща. Тя е светица. И престани да говориш за нея, ако обичаш! Отмести се!

Вечерята беше отлична, а програмата прекрасна. Дзупели беше в изключителна форма. След представлението той дойде на масата им и се ръкува с тях.

— Ей там е седнал управителят на хотела — каза той. — Помоли ме да дойда при вас и да ви поздравя, както и красивата ви булка. Защо ли? Защо трябва да идвам и да поздравявам едно толкова младо момче? — попита той шеговито. — После си казах: „Може би този младеж е дон или син на някой дон? Я по-добре да отида.“

Малко притеснено, но без да го канят, Пат седна на масата им. Бепи и Дана се смяха на опитите му да подхване някакъв салонен разговор и на шегите му.

Той ги покани на разходка с яхтата му следващата сутрин. Имал екипаж от трима души, които добре знаели как да се грижат за гости.

Бепи си помисли: „Това е далечен вик от Бруклин.“ Дана пък го попита тихо:

— Не е ли това истинският живот?

На другия ден Дана и Бепи отлетяха за Ню Йорк. Братът на Дана ги посрещна на летището и ги откара в току-що ремонтирания им апартамент. Беше уютен и вътре миришеше на нови мебели. Намерила го бе леля Анна.

— Взимайте този апартамент! На сметка е! — бе им казала тя с кресливия си глас. — Само четиридесет и два долара на месец.

Всички си замълчаха. Решиха, че е по-добре да го вземат, защото иначе… Лелята на Бепи имаше навика да раздава юмруци, когато хората не я слушат. Обаче апартаментът беше много хубав.

Същата вечер Бепи и Дана бяха легнали на дивана и гледаха телевизия, когато телефонът иззвъня. Бепи се обади от спалнята. Беше Але Хоп. Звънеше само за да се чуят.

— Кой се обади, Бепи? — попита го Дана, когато се върна.

— Але Хоп.

Тя се преви от смях.

— Защо му викате така?

— Истинското му име е Алфредо Ополито. Когато беше дете, заекваше малко. Казваше „Името ми е Али Оп-Оп-Оп“ и не успяваше да довърши. Обаче не е тъп, Дана. Мога само да ти кажа, че е верен приятел.

На двадесет и три годишна възраст на Бефино Менесиеро му предстоеше да стане баща. Лекарите потвърдиха, че Дана е бременна.

„Дана, не прави това. Не прави онова. Това е много тежко. Остави Бефино да го вдигне.“ Такива думи ехтяха постоянно в апартаментите на родителите им в Бруклин.

Беше прекрасно да наблюдаваш тези малки прояви на обич и нежност, които една бременна жена предизвиква у бъдещите баби и дядовци. И беше удивително колко мързелива могат да я направят те. Разбира се, това бе само временно, защото след раждането на бебето те щяха да идват да го виждат само през почивните дни. Гордите баби и дядовци зорко наблюдаваха снахата, за да са сигурни, че ще си свърши работата добре.

На 12 ноември 1952 щеше да се състои голям боксов мач в тежка категория между Морани и Боби Луис. Билетите за местата около ринга бяха по седемдесет и пет долара. Дон Емилио купи двадесет билета и даде четири от тях на Бефино, който покани като свои специални гости Але Хоп, Маймуната и Шантавия Майки. Чувстваха се важни личности, понеже бяха поканени от самия дон.

Когато пристигнаха в „Медисън Скуеър Гардън“, Але и Майки се ухилиха широко.

— Ей, тия места са до ринга! Голяма работа сме. Оттук ще виждаме всичко! — повтаряше Майки.

Дон Емилио с три красавици и група от „войниците“ си седнаха до тях. Донът беше в приповдигнато настроение, причинено от възбудата около боксовия ринг. Той прегърна Бепи и го удари с юмрук по рамото, а след това го покани заедно с приятелите му на сватба на двадесет и втори. Един капо от неговите хора, Големия Пат Аниело, щеше да се жени. Човекът беше петдесет и шест годишен и се бракосъчетаваше с жената, с която бе живял осем години. На сватбата щяха да присъстват важни хора от цялата страна. Големия Пат беше добре познат на всички фамилии и те щяха да уважат поканата за сватбата му. Бепи се почувства удостоен с висока чест, че и той е включен.

Боксовият мач беше великолепен! След него Морано покани групата на Мот стрийт да вечерят калмари.

В събота, десет дни по-късно, беше сватбата на Големия Пат. Бепи и групата му похапваха, пийваха и се веселяха. По някое време Бепи отиде да поздрави дон Емилио и си поговори с него на италиански. Смяха се и се шегуваха. Беше нещо необичайно да видиш дона да се шегува и смее толкова много, защото това изобщо не беше в неговия стил. Бепи никога не го беше виждал в такова настроение.

Морано каза на Роко Борели да разведе Бепи от маса на маса и да го представи. Спираха се да поздравят поотделно Ник, боса от Куинс, и останалите босове, главатари, войници и момчета за всичко, дошли в града за сватбата на Големия Пат.

Когато се върна на масата си след обиколката, Бепи забеляза мъж и жена, които разговаряха с хората на съседната маса.

— Не се обръщайте, обаче виждам Сали Дематео с испанската муха подръка — каза Бепи на Але Хоп и Маймуната. — Според мен се е запътил към нашата маса. Това е оня тип, дето искаше да ме убие, понеже като малък оправих гаджето му.

— Какво значи Дематео на италиански? — попита Маймуната, отпивайки поредната солидна глътка от питието си. — Нали знаете, всичките ни имена означават нещо на италиански.

— Провери в речника. Сигурно значи „побъркан мръсник“ — отвърна рязко Бепи. Много време бе изминало от срещата му със Сали и Анита, но съвсем не се чувстваше спокоен.

Навестявайки всички важни хора, Сали счете за необходимо да се отбие и при масата на Бепи. Той подаде ръката си. Бепи, напълно невъзмутим, се замисли за миг пред протегнатата ръка и след това я стисна. Сали се смееше по-гръмко от оркестъра и се държеше, все едно че са добри стари приятели. От слуховете във фамилията беше разбрал, че Бефино бързо се издига и вече е човек с привилегии.

Сали бързо се обърна към съпругата си:

— Анита, спомняш ли си Бефино Менесиеро? Беше още момче, когато се запознахме с него.

„Ама че мухльо“ — помисли си Бепи.

Анита се усмихваше лъчезарно и с порочно изражение на лицето. Разбира се, че помнеше Бепи и как почти беше обезумяла, докато я любеше. Тя също протегна ръка и го поздрави. Когато дланите им се докоснаха, Бепи мигновено почувства, че тя отново пуска в ход тайната си магия. Дланта й беше влажна. Тя така я плъзна по неговата, че в съзнанието на Бепи изплува споменът как тази жена галеше едрите си, твърди гърди с чувствена наслада. Очите й отново му казваха какво иска и той ясно го разбра. Видът й беше ослепителен, докато Сали изглеждаше отвратително — започнал да оплешивява, сбръчкан, с подпухнало лице, нервен и неуверен в себе си. „Този човек не е същият — помисли си Бепи. — Интересно ми е какво се е случило с него?“

— Наскоро си купихме къща в Ред Хук. Ела да ни видиш — каза тихо Анита на Бепи. — Ела да ни видиш — повтори тя, опитвайки се да поддържа тона си равнодушен и не прекалено настойчив.

— Ей, вярно — съгласи се Сали, малко неохотно, — ела ни на гости.

Бепи видя как винаги готовата за секс съпруга на Сали несъзнателно приповдига гърдите си, тръпнеща от възбуда. Анита не беше приключила с Бефино Менесиеро.

С несекваща усмивка, Сали нежно докосна ръката й и каза:

— Хайде, мила. Трябва да се видим с останалите.

Обаче дори докато обикаляше от маса на маса, Анита непрекъснато обръщаше поглед към Бефино.

— Ха сега де, тая жена наистина много обича италиански салам — обърна се Бепи засмян към приятелите си. — Способна е да изгълта цяла палка.

Подтикнат от развеселената забележка на Бепи, Маймуната опита да пласира една от плоските си шегички.

— Гледайте само какъв човек е Бефино Менесиеро. Той няма врагове — абсолютно никакви. Защо? Защото всичките са мъртви! — каза той на висок глас. — Загрявате ли? Мъртви са!

Маймуната беше единственият, който се разсмя. Бепи го прониза със смразяващ поглед и после се обърна към Але Хоп:

— Прекалено много пие. Остави го на сухо. Още сега.

След тържеството Бепи се отправи към жилището на родителите си в стария квартал, защото тази нощ Дана щеше да бъде там, докато той е на сватбата на Големия Пат.

Докато прекосяваше, слабо осветената входна площадка на блока, той чу плач от едно тъмно ъгълче зад стълбите. Бавно се приближи към източника на звука и видя, че това е Джеси — старият негър, който миеше етажите и лъскаше металните пощенски кутии във входното фоайе. Бепи се наведе и го заговори:

— Защо плачеш, стари приятелю?

Джеси погледна Бепи и започна да бърше очите си с мръсен парцал за лъскане.

— Господин Бепи, не съм те виждал от много време. Как си? Чух, че вече си женен. Къде живееш сега, господин Бепи?

— Близо до булевард „Форт Хамилтън“. Вече доста време съм женен. Защо плачеш, Джеси? Какво се е случило?

— Господин Бепи, идва ми да пукна от мъка — започна да обяснява старецът. — Помниш ли, че винаги миех стълбите следобед и ти свирех с мойта хармоника? Хубави времена бяха. Да, ама вече всичките собственици в тоя квартал ме карат да мия стълбите само през нощта — от дванайсет до седем сутринта. И сега, понеже вече мене ме няма вкъщи през нощта, семейството ми непрекъснато си пати.

— Какво искаш да кажеш?

— Жена ми е на седемдесет години. Аз съм седемдесет и две. Внучката ми е само на тринайсет. Майка й умря и ние взехме момиченцето да си го гледаме като наше дете. Като изляза за работа, двама лоши мъже, които живеят на горния етаж в същия блок, идват в нашия апартамент, взимат малката ми внучка в техния апартамент и й причиняват болка. Карат я насила да прави секс, а тя е още дете. Даже й дават наркотици. Тя става наркоманка. Една нощ изритаха жена ми в корема три пъти. За малко да умре. Жена ми е болна. Много е болна. Казах им повече никога да не правят така, а те ми викат, че всичките ще ни избият, ако ги обадя на полицията. Не мога да кажа на полицията. Не мога да говоря. Мога само да плача. Вчера внучката ми имаше голям кръвоизлив. Те правят секс на такова малко дете… даже и отзад. И ръцете я болят от тия игли. „Деденце, тия момчета ме мъчат“, вика ми тя. — Старецът отново се разплака в омазания с паста за полиране парцал.

— Не мога да повярвам, че правят такива неща на малко дете! Направо ми се повдига! И много се ядосах! Кажи ми, Джес, тия типове малолетни ли са? Бели? Черни? Какво представляват? На каква възраст са?

— Не са малолетни и са черни като задника ми. На около двайсет и пет години са. Те са сутеньори, господин Бепи. Точно такива са — сутеньори. И ми викат Чичо Том, щото работя на белите. Ами нали няма цветнокожи, които да предлагат работа, така ли е?

Бепи погледна замислено Джеси.

— Дай ми номера на апартамента си, приятелю. Май че познавам един човек, който може да ти помогне — каза той бавно. — Кажи ми и кой номер е апартаментът на сутеньорите. Имаш ли молив?

— Естествено. Графитът е счупен, но ще ти свърши работа, нали?

— Разбира се. Ще го изпиля на цимента, докато се покаже достатъчно графит.

— Много се радвам, че пак се виждаме, господин Бепи. Мъчно ми беше за теб. Кой е този човек, господин Бепи? — попита обнадежден старецът. — Кой е този човек, дето ще ми помогне?

— Казва се Пит. Може би ще успее да се справи с тия двамата.

— И той ли е италиано като теб?

— Не. Ако някой те пита, кажи, че е евреин. Май че е от Темпъл Сити. Лека нощ, старче. Мисля, че няма да плачеш още дълго.

На следващата вечер Бепи, Але Хоп и Маймуната играеха заедно билярд.

— Около полунощ трябва да свършим нещо за един мой стар приятел — съобщи им Бепи. После каза на Маймуната да намери кола и към дванадесет часа да бъде готов за тръгване.

— Разбрано, Бепи. Може ли, като свършим тая работа, да отидем на Мълбери стрийт да хапнем нещо? — попита Маймуната.

— Да, защо не? Идеята е добра. С удоволствие бих си хапнал скунджили тая вечер.

— Скунджели ли чух? — провикна се Джоуи Ди, който играеше на съседната маса.

— Казва се скунджили бе, глупак — скара му се Маймуната.

— Да, искаш ли да дойдеш? — попита го Бепи.

— Разбира се, яде ми се linguini a fini33 и сос от миди, за гарнитура малко салата и много aglio34. Правилно ли го казах? — ухили се Джоуи.

— Ти обичаш чесън, а, Сабу?

— Да. Не знаеш ли, че чесънът е здравословен? Обаче лютия сос не мога да го понасям. Последния път, когато ядох от него, задникът ми се обърна наопаки и стоя така цяла седмица.

— Добре, тръгваме точно в дванайсет. Бъдете готови — каза Бепи.

По-късно същата нощ те отидоха при жилището на Джеси.

— Какво правим в тоя смрадлив квартал, майка му стара? — попита Джоуи Ди. — Навсякъде мирише на гнили броколи.

— Мълчи. Дошли сме да вършим работа — смъмри го Але.

— Губя си апетита от тая миризма — продължи да се оплаква Джоуи. — Разбрахме се, че ще ходим на вечеря. Защо се влачим из тоя негърски квартал?

— Джоуи, не искам да те чувам, докато не свършим работата — каза му Бепи. — Ясно ли е? Але, вземи Джоуи с нас. Искам да получи бойното си кръщение. Още е девствен. Не можем да си позволим във фамилията ни да има девственици.

— Какво сте намислили, момчета? Пак ли криминалните ви дивотии? — попита Джоуи.

— Млъквай, Сабу. Тая нощ ще изгубиш девствеността си — каза Бепи. — Ела с нас и си затваряй проклетата уста.

Влязоха в блока и зачакаха, скрити в едно тъмно ъгълче, близо до вратата на апартамента, в който живееше Джеси. Маймуната остана в колата. След около двадесет и пет минути двамата сутеньори слезнаха от горния етаж и отидоха направо в апартамента на Джеси. Отвориха си със собствен ключ. Бяха високи, слаби и несъмнено под въздействието на нещо, което едва ли беше топло мляко.

След няколко минути изведоха от апартамента едно дете, чиято кожа имаше цвят на махагон. Момиченцето беше облечено в розова нощница, разкъсана отзад. Имаше лице като на ангелче и изглеждаше още полузаспало, когато го поведоха нагоре към стълбите. Стомахът на Бепи едва не се преобърна. Прищя му се да ги гръмне още там, но не искаше да изплаши момичето.

Тримата се движеха механично, почти като в ритуал. Бепи поклати глава с отвращение, направи знак на Але да го последва и тръгна нагоре към сутеньорите. Размаха една квитанция за пране и пистолета си.

— Извинете, господа. Ние сме от министерството на финансите. Искаме да си поговорим с вас. Не става въпрос за нещо сериозно, така че не правете щуротии и не ме карайте да стрелям по вас за глупости. Да се държим кротко.

Сутеньорите бяха като в друг свят. Очите им блестяха и зениците им бяха разширени.

— Откъде се взехте, дявол да ви вземе? — попита единият.

— Моля ви, качвайте се нагоре кротко. Ще ви отнемем само минутка. Според нас предстои да получите социална помощ. Подавали ли сте молба наскоро? Ние сме от Министерството на финансите — повтори Бепи, за да ги успокои.

— От Министерството на финансите ли? — попита другият. — Никога не подаваме молби за помощ. Добре, какво, дявол да го вземе, искате да знаете за финансовото ни положение? Не сме глупаци, така че казвайте направо.

— Нека просто да се качим в апартамента ви и да си поговорим. Имаме няколко подписани от вас чека.

— Добре, да си поговорим. За колко пари става въпрос?

Бепи нареди на Джоуи Ди на италиански да заведе момичето обратно в апартамента й.

— Махни я оттук, защото може да се наложи да стрелям!

Джоуи бързо взе момичето от сутеньорите и го изпрати обратно до вратата.

— Сега се върни в леглото, разбра ли? Бъди послушно дете. Лека нощ.

Когато сутеньорите чуха Бепи да говори гладко на италиански, се спогледаха, но не казаха нищо. Тръгнаха механично нагоре по стълбите, наблюдавайки как Джоуи отвежда момичето.

Бепи и Але Хоп ги последваха в апартамента, опрели автоматични пистолети в гърбовете им. Всички лампи вътре бяха червени като в публичен дом.

— Брей, каква бърлога си имате. Разкошно е тук. Харесва ми. Наистина — каза Бепи, оглеждайки стаята със смразяваща усмивка.

Съвсем неочаквано той забеляза, че в дъното на апартамента, при спалните, се движи още една фигура. Беше млада жена, която приличаше на мъж — бяла, с къса, руса коса. Изглеждаше много нервна.

„По дяволите! — помисли си Бепи. — Надявах се, че никой друг няма да пострада от акцията.“ Тогава в съзнанието му започна да узрява идеята, че момичето с цвят на махагон е било водено за играчка на тази бяла клиентка лесбийка. Постепенно кръвта му кипна.

Сутеньорите си говореха на тих глас, но Бепи ги чу ясно.

— Тия копелета са жабари — каза единият. — Държат насочени в главите ни пистолети. Никаква социална помощ нямат за нас. Прекараха ни.

— Добре, мъжки. Какви са тия въпроси, дето искаш да ни задаваш? — попита нетърпеливо другият.

Бепи заповяда на лесбийката и мъжете да седнат на дивана.

— Тримата, един до друг. Има ли още някой тук?

— Не, само това сме.

Бепи бързо провери навсякъде. Принуден бе да измисли нов план за действие, защото сега трябваше да убиват трима души вместо двама. Решил бе да работи с нож, за да не вдига шум, но бъдещите му жертви се оказаха три. Дали да не използва пистолета? Трябваше да мисли бързо.

— Дръж вратата затворена и не пипай нищо — каза на италиански Бепи на Джоуи Ди. Той бе подпрял с гръб вратата и слушаше, но беше прекалено изплашен, за да отговори.

— Какво си приказвате бе, пичове? — попита единият от мъжете. — Не разбирам нищо от това бръщолевене. Защо ни тикате тия пищови във физиономиите? — добави той, разшири ноздри и се обърна към приятеля си и лесбийката. — Приказките на тия копелета ми смърдят на нещо гадно!

Бепи реши да действа с ножа. Посочи с пръст единия от сутеньорите и нареди на Але Хоп:

— Заведи тоя tutzone в другата стая, сложи го на леглото и използвай стилета. Намушкай го в корема — веднъж, но силно и дълбоко. След това го дръж, докато умре от загуба на кръв. Обаче не му позволявай да вдига шум. Але, действай само с един удар. Дръж го здраво, докато се убедиш, че е morte. Нека му изтече кръвта като при самоубийство. Не прави синини по тялото му и се пази да не те убие. Тия гадове са бързи, много бързи. Като умре, ела пак в хола. — Всичко това бе изречено бързо на сицилиански диалект.

— Не се тревожи. Ще напъхам пистолета в ухото му — отговори Але, също на италиански. — Няма да шавне.

Двамата чернокожи не разбираха какво става. Очите на лесбийката бяха широко ококорени от страх.

Заобикаляйки отзад, Але сграбчи своя човек за врата, вдигна го от дивана и го поведе към спалнята. С едната ръка държеше пистолета, а с другата извади стилета от джоба си. Когато доближиха леглото, Але много бързо и изненадващо заби дългото острие в корема на чернокожия. Нанесе само един силен удар със завъртане. Очите на сутеньора се обърнаха с бялото напред. През цялото време бе наблюдавал пистолета и затова не очакваше ножа. Але го положи на кревата преди кръвта да е покапала по килима и го държа здраво притиснат, докато издъхна.

Във всекидневната Бепи накара лесбийката да се просне по очи на пода и заповяда на втория сутеньор да легне на дивана, но той се заинати.

— Няма да ти играя по свирката, човече. Ако щеш, ме застреляй. Хайде, стреляй.

Бепи се прицели в главата му и той изцъкли очи от ужас.

— Добре де, лягам. Виж! Вече съм легнал на дивана! — каза той и се изпъна по гръб.

Бепи се приближи, насочи пистолета в лицето на сутеньора и бързо заби ножа си дълбоко в гърдите му. Целеше се в сърцето и завъртя ножа, както правят професионалните рибари, опитвайки да разкъса камерите. После го намушка няколко пъти в корема и около рамената, така че убийството да изглежда извършено в пристъп на ярост. Поряза ръцете му и го бодна леко в лицето. Трябваше да се създаде впечатление, че убийствата са резултат на кавга и сбиване между сутеньорите. Нужни му бяха часове, преди да бъдат открити труповете. В тази акция времето беше съществен елемент.

Лесбийката продължаваше да лежи по корем на пода до дивана. Бепи застана над нея с насочен в главата й пистолет. Опитала бе да не гледа клането, но беше невъзможно да не чуе бълбукащия звук от дробовете и другите органи, които пулсираха в мършавото тяло на негъра. Едва не припадна, когато чу последния задавен звук от гласните му струни. Червата й дадоха израз на огромния й страх. Между краката й започнаха неудържимо да се стичат изпражнения. Изхълца, сякаш ще повърне. Тя приповдигна тялото си и замоли за милост.

— Ох, Господи! Ох, Господи! — стенеше тя. — Защо трябваше да постъпите така с него?

— Редно ли беше да чука онова малко, черно момиче от долния етаж, докато му потече кръв от задника? Редно ли беше да го тъпче с наркотици? — попита я той строго и с тих глас. — Щеше да убие бабата и дядото. Това знаеш ли го? — От този момент започна да повишава глас. — А ти какво правеше на това малко дете, а? Защо си тук? Тя е само на тринайсет години. Вие нормални ли сте бе, майка му стара? Тя е още дете. Ето затова убих тия извратени мръсници. Те бяха гадна измет!

После понижи рязко глас и продължи:

— Понеже си бяло момиче, няма да ти направим нищо лошо. Затова престани да дрискаш. Не бой се — говореше той успокоително, за да не я плаши още повече. Тялото й беше вцепенено от страх. Неспособна беше да реагира. Але влезе енергично в стаята.

— Оня скапан чукундур е morte. — После попита на италиански: — Какво ще правим с тая лесбийка?

— Трябва и тя да мине по реда си, естествено — отговори Бепи на сицилиански диалект. — Няма начин да не се разприказва. Прекалено опасно е за нас. Извий й врата на тая сбъркана свиня. Счупи го бързо и рязко. Не я карай да страда.

— Ясно, ще го направя — отвърна Але без колебание.

Изведнъж лесбийката се надигна и започна с креслив глас да ги моли за живота си на чист италиански. Бепи и Але бяха като гръмнати от смайващото откритие, че тя е италианка и е разбирала всяка казана от тях дума.

Устата на Але Хоп зейна широко и той изръмжа:

— Е-ега ти!

Бепи се взираше в Але с изписано на лицето объркване и се чудеше как да постъпи. Понеже не можеше да говори, без момичето да го разбере, като глухоням, той направи на Але знак с очи, чието значение беше „bocca la morte“35. Але го разбра и без колебание мигновено я уби, счупвайки врата й с едно бързо, усукващо движение на яките си ръце. После я целуна веднъж отстрани по устата, което беше жест на симпатия.

— Защо трябваше и тя да бъде тук тази нощ? — попита Бепи. — Исках да очистя само чернилките. Кофти ми е за нея. Обаче имах ли избор?

— Нямахме абсолютно никакъв избор — съгласи се със съчувствие Але, все още наведен над нея, за да я прекръсти.

Бепи отиде в кухнята и намери един касапски нож. Хвана го много внимателно, като използва носна кърпа, и го потопи в кръвта на мъжа върху дивана, пробивайки повторно дупките в корема и гърдите му. След като се постара ножът да е обилно намазан с кръв, той отиде в спалнята и го мушна в раната, зееща в корема на човека върху леглото. Сви пръстите и дланите на негъра около дръжката. Смесвайки кръвта на двамата върху оръжието на убийството, той изграждаше версия за скандал, последван от две убийства и самоубийство. Щеше да се създаде впечатление, че лежащият в спалнята мъж е извил врата на лесбийката, после, в скарване заради нея, е убил приятеля си, като го е намушкал в сърцето, и се е самоубил със същото оръжие. На ножа имаше само негови отпечатъци, а смесването на двете кръвни групи щеше да е от голямо значение за следствието. Наркотиците, които явно бяха употребили двамата, също можеха да минат за фактор, допринесъл за фаталните събития.

Преди да излезе, Бепи мина от другата страна на леглото, където имаше свещник, и запали свещта.

— Да им вземем ли парите? — попита Але, докато наблюдаваше как Бепи духва кибритената клечка. Върху тоалетната масичка имаше купчинка двадесетдоларови банкноти.

— Вземи само половината. Не искам да се създава впечатление за грабеж. Тая работа трябва да изглежда като разправия помежду им.

Той отново се замисли, после се обърна към Але:

— Откъсни едно копче от ризата на оня в спалнята и ми го донеси.

Зает да бърше всичко, което му попадне пред очите, Бепи погледна към входната врата. Джоуи Ди беше като вкаменен, с цвят на нефритена статуетка. Движеха се единствено очите му. Съвсем бе забравил за него.

Але се върна с копчето, което Бепи избърса и пъхна в шепата на лесбийката, за да има доказателство, че я е убил мъжът от спалнята. Напълно очаквано е в средите на сутеньори, лесбийки и наркомани да бъде извършено подобно престъпление.

Джоуи Ди беше абсолютно изтощен от ужаса, в който бе участвал като пазач на вратата. Бепи се приближи до него и го плесна лекичко по лицето.

— Събуди се, момче. Време е да отиваме на вечеря.

— Струваше ми се, че това никога няма да свърши — отговори Джоуи. — Хич не си давате зор. Страшно сте хладнокръвни. Как можахте да направите всичко това преди ядене? Гади ми се, Беп. Чувствам се особено.

— Беп, защо ти трябваше да го взимаш с нас? — възнегодува Але. — Гледай го. Трепери като листо. — Той ощипа Джоуи по лицето. — Я стига бе, капут. Хваща ме морска болест от теб.

Тръгнаха надолу по стълбите, като бършеха парапета и всичко, до което имаше вероятност да са се докоснали. Бяха действали внимателно, но тази нощ нарушиха едно задължително правило в тяхната група: не носеха ръкавици. С носна кърпа в ръка Бепи отвори отключената врата към апартамента на Джеси и хвърли вътре банкнотите, които бяха взели от сутеньорите. След това излязоха от блока и се качиха в чакащата ги кола.

— Дявол да го вземе! Какво правихте горе толкова време, майка му стара? — каза Маймуната. — Цял живот ви чакам в тая кола. Започнах да се притеснявам. Четири пъти я местих. Ей богу, здравата се притесних! Какво стана? Много се забавихте.

— Моля те, не ни питай — отвърна му Джоуи. — Нямам желание пак да изживявам тая сцена. Червата ми се обръщат. Тия двамата са откачени. Не мога да повярвам, че са те. Споглеждат се, чупят вратове и като свършат, те прекръстват. Те са две чудовища!

— Откъде ти хрумна да хвърлиш парите в оня апартамент? — попита Але.

— Реших, че старецът има нужда от тях. Наближава Коледа. Стар приятел ми е.

— Сега пък се прави на Дядо Коледа — каза Маймуната. — Преди няколко години беше равин. Догодина ще бъде Робин Худ. Много ми е интересно кой ще плаща сметката тая нощ.

Бепи прибра стилетите от Але Хоп и каза:

— Напомни ми да ги изваря нощес. Искам да изчистя всичката кръв.

Джоуи Ди понечи да повърне.

— Ония горе имаха цял склад за наркотици — каза Бепи на Маймуната. — Видях една маса, отрупана с морфин и пакетчета бял прах, вероятно хероин. Дано малката да не се е пристрастила зле към тия фъшкии.

Але Хоп смушка Бепи, опитвайки се да привлече вниманието му, и прошепна:

— Големият майтап на деня беше, че оная лесбийка се оказа италианка. Никога не съм знаел, че има италианки лесбийки. Кофти ми е за нея.

— Какви ли боклуци няма по всички краища на света — отговори му Бепи. — И на мен ми е малко кофти. Обаче нямахме друг избор. Така й е било писано.

Але се изсмя:

— Може пък да е била французойка и просто да е знаела малко италиански. Няма италианки лесбийки. Никога не съм чувал, че в Италия има такива.

— Искаш ли да се хванеш на бас, Але? — засмя се и Маймуната.

На сутринта Джеси се върна вкъщи от работа и завари група полицаи и санитари да изнасят три трупа. От събралата се пред блока тълпа научи, че сутеньорите са мъртви. „Наркотиците са ги накарали да се изтрепят. Побъркали са се от наркотици“ — мълвяха развълнувано хората. Чули, че има и мъртво момиче. Труповете открила една от проститутките на сутеньорите.

С мисълта, че убитото момиче може да е неговата внучка, Джеси си проби път през тълпата. Нахлу като обезумял в апартамента и завари съпругата и внучката си да броят пари, седнали до кухненската маса. Имаше стотици долари.

— Откъде взели тези пари, детето ми? — попита старецът с приглушен глас.

— Намерихме ги ей там, на пода, деденце.

Джеси побърза да събере парите, преди полицията да е тръгнала от апартамент на апартамент да задава въпроси. Скри ги, подсвирквайки си.

Момичето му разказа, че сутеньорите снощи пак я повели, но някакви бели мъже я върнали обратно, като й казали да си легне и да спи.

Джеси рязко се извърна към нея и сложи ръка на рамото й. Тя го погледна в очите, а той й каза със строг, но нежен глас:

— Чуй ме, дете. Това не били бели мъже. Те били ангели. Разбираш ли, дете? Те били ангели. Да не казваш на никой за тях. Никому.

10.

— Вярно ли е? Кажи, вярно ли е? — попита Бепи Дана, без да отклонява поглед от пътя. Гледаше движещите се коли отпред и се усмихваше.

— За какво говориш? Кое да е вярно? — попита Дана, лениво отпусната на седалката.

— Майка ти наистина ли се е борила с госпожа Фонтано за последната моцарела36 в супермаркета на Орелио? Чух, че се търкаляли по пода и се борели, дърпали моцарелата напред-назад пред всички, насред магазина.

Дана сграбчи Бепи за рамото, което стана причина колата рязко да завие наляво.

— Ма tu si pazzo!37 Майка ми никога не би направила такова нещо. Откъде ги чуваш тези измислици, в игралната зала ли?

— По-полека! Колата се люлее. Внимавай къде удряш! — предупреди я закачливо Бепи. — Игралната зала? Ако го бях чул там, непременно щеше да е вярно.

— Стига глупости, Бепи. Нямам настроение тази вечер. Постоянно се заяждаш заради майка ми, а тя се отнася толкова добре с теб. Днес ти сготви шкембе. Винаги се старае да ти угоди.

Бепи рязко спря колата.

— Сега пък какво? — попита Дана. — Защо спираш?

— Искам да купя няколко горещи кифлички. Ще пием кафе с пресни кифлички, като се приберем вкъщи. Тази вечер са започнали да пекат рано. Надушвам ги. Ммм! Бог да благослови тия евреи. Разкошни кифли правят. Имаме ли масло вкъщи, Дана?

— Да, преди два дни купих половин кило подсладено.

— Чудесно. Ще пием по чаша кафе с топли кифлички. Доста е студено навън тая вечер.

— Добре звучи — съгласи се тя. — С удоволствие бих си похапнала, докато гледаме нощното шоу.

Докато вървеше към пекарната, Дана му викна през прозореца:

— Вземи няколко със сусам!

Бепи влезе в магазина.

— Една дузина кифлички, ако обичате. Половината със сусам, половината без — каза той на човека, който почистваше един сандък за хляб. Вдъхна дълбоко аромата на току-що опечени кифлички. — Ох, как хубаво миришат — добави той с усмивка.

— Още нямаме със сусам. Много е рано — отговори пекарят. Облегна се на тезгяха, провесил дългия си като банан нос, и зачака следващото решение на Бепи.

Желанието на Дана за сусам се очертаваше като голям проблем. Беше бременна и Бепи знаеше, че ако не й занесе сусам, бебето може да се роди с бенки по лицето. Старите италианци наричаха това силно желание на бременните, скомина. Казваха също, че ако сънуваш ягоди, на бебето може да му излезе брадавица на лицето.

„Защо ми трябваше да спирам тук за кифлички? — замисли се Бепи. — Животът ми никога не върви гладко. Предпочитам синът ми да няма бенки по лицето.“

— Е, искате ли нещо или не? — попита пекарят.

— Господине, жена ми е бременна и много й се ядат кифлички със сусам. Моля ви, направете ми няколко. Ще ви платя повече за тях. — Той отново се усмихна. — Много е важно да имат сусам. Вече е в седмия месец. Нали ще ми влезете в положението, а?

— Слушай, приятел. Това тук е пекарна, а не болница. Не правим кифлички със сусам преди пет часа сутринта. Съжалявам. Или ела след пет, или опитай пак догодина.

— Хайде, господине. Евреите и италианците имат едни и същи разбирания и суеверия относно успешното раждане на децата им.

— Не съвсем.

— Чуйте, господине. Не се правете на остроумен. Аз съм клиент, така че имайте малко уважение. Когато вкарвате кифличките в пещта, поръсете отгоре малко сусам… Само върху няколко, а? Моят чичо Антонио е пекар и винаги хвърля шепа сусам върху хляба в последния момент. Не му е проблем. Често съм го наблюдавал, когато пече италиански хляб. Направете ми тази услуга. Жена ми чака навън и е като балон. Трябва да й намеря малко сусам. Важно е. Ние сме италианци и й стана скомина.

— Така ли? Е, тогава иди при твоя чичо еди-кой си. Виж дали може да направи кифличка за скомина.

Фурнаджията тръгна към вътрешността на пекарната. Бепи извика подире му:

— Моля ви, господине, услужете ми. Направете няколко със сусам. Какво ще кажете?

— Не, благодаря.

— Добре, тогава направете само една със сусам, не повече — повиши тон Бефино.

— Казах ти, в пет сутринта. Навий си будилника и ела тогава.

„Ама че гадост! — помисли си Бепи. — Тоя скапан евреин иска да започне война заради една кифла. Прави се на много остроумен… Навий си будилника, а!“

Оглеждайки се, Бепи забеляза още един човек, който работеше при пещите в дъното.

— Колко пекари сте тук? — попита той първия евреин, който се връщаше в предната част на постройката с тава кифлички, намазани с жълтък.

— Двама братя сме. Нещо друго не те ли интересува?

— Да. Има ли телефон тук?

— Не, нямаме телефон. Ще поискаш ли още нещо, което нямаме? — Пекарят се ухили на собственото си остроумие.

Бепи също се ухили.

— Ей сега ще се върна. — Той изтича до колата. — Хей, Дана, много ли ти се яде от тоя проклет сусам?

— Какво ти става? Знаеш, че понякога обичам да ям сусам, а тази нощ направо умирам за него. Вземи по равно.

— И аз бях решил така. — Той бръкна под шофьорската седалка, взе пистолета и го мушна в джоба си. — Дана, остани в колата. Няма да се бавя. Хората ги пекат, така че стой си спокойно.

Дана не забеляза, че взима пистолета. Бепи се върна в пекарната, заключи вратата зад себе си и тръгна направо към вътрешното помещение. Намери ключа на стената и загаси осветлението отпред, така че работилницата да изглежда затворена. Вътре двамата братя месеха кифлички на масата.

— О, я кой се е върнал — подхвърли първият. — Племенникът на еди-кой си, фурнаджията италианец.

Двамата пекари се засмяха едновременно.

— Приличате ми на двете тъпи копелета — викна им Бепи. — Вие сте грешка на природата. — Той извади пистолета. — Тъпунгери такива! Бая народ съм изтрепал през живота си, но за първи път ми се случва да убивам двама зурлести евреи заради някаква си шибана кифличка със сусам. А сега ми направете хиляда кифлички и всичките със сусам. Веднага. Побързайте, за да не проверяваме дали вие, евреите, можете да ходите по вода. — Изчака малко и добави: — С пробити черепи. Бързо направете кифличките, остроумни дърдорковци. — Бепи издърпа ударника на пистолета.

Скоро из цялата работилница захвърча сусам. Излезе първата тава. Бепи нахвърля дузина кифлички в плик и пусна един долар на масата.

— Това е за първоначалната ми поръчка. Искам остатъка от хилядата кифлички, всичките със сусам — постарайте се да сложите на всичките — да бъде доставен в седем часа в черквата „Света Розалия“ за закуска на децата. Гледайте да бъдат там точно в седем. Децата обичат сутрин да хапват кифлички с яйца. Ще направите едно чудесно дарение за католическата църква. А ако не дойдете, ще се върна и ще убия и двама ви. Така че започвайте да печете. Доста кифлички трябва да направите, обаче не забравяйте за сусама.

Братята стояха вдървени, провесили носове тъжно и объркано. На вратата Бепи се обърна, намигна и каза:

— От мен да мине, анулирайте поръчката.

— Благодаря, благодаря! — заповтаряха те, кършейки пръсти.

Бепи се качи в колата и потегли.

— Ау, колко хубаво миришат! Нали, Бепи? — каза Дана и надникна в плика.

— Да, тия пекари наистина са майстори. Хубави хора. Разбраха какво значи за нас скомината.

— Много мило. Радвам се, че още има отзивчиви хора на този свят.

Бепи погледна небето и се намръщи.

В понеделник трескаво се сключваха сделки. Бепи беше станал личен посредник на господин Густини и купуваше хиляди акции на „Пасо дел Нова“ — компания за добив на газ. Господин Густини не разговаряше много с Бепи в оживената търговска зала. Беше прекалено зает да бълва нареждания, докато говореше по телефона.

— Да. Добре, Джулиъс. Ще регистрирам заявките ти още сега. — Погледна над рамките на очилата си и изрече нарежданията си на висок глас, без да затваря телефона на Джулиъс. — Купувай! Повтарям, купувай! Купи десет хиляди на борсата. Купи десет хиляди на пет долара. Купи двадесет хиляди на четири и седем осми. Направи отворена оферта на четири и седем осми. — Слушаше и продължаваше да дава нареждания на Бепи. — Побързай! Задействай и моите десет хиляди на борсата.

Бепи предаде нарежданията по телефона до етажа на борсата. Изчакаха няколко минути за отговор оттам. Бепи усети, че сега е моментът и попита:

— Господин Густини, какво става с „Пасо дел Нова“?

— Джулиъс чул, че в сряда ще бъде публикуван много добър баланс. Това ще вдигне акциите. В момента има много непродадени дялове. Моята група купува масирано. Все още има голям пакет, който се предлага по шест и половина. Ще се покачи на десет, Бефино. Можеш да закупиш за себе си колкото искаш. Обичам да правя бързи печалби от акции. Но само от краткосрочни. — Телефонът на господин Густини отново иззвъня и той направи знак с ръка на Бефино да се заема с работата си. — Дръж ме в течение. Ще бъда в постоянна връзка с Джулиъс. А, утре сутринта заминавам за Рим. Ще отсъствам около две седмици.

Въпреки крайно напрегнатия ден същия следобед, когато нарежданията на господин Густини спряха да валят, Бепи отдели време да закупи двадесет хиляди акции за собствена сметка. Плати ги по пет и една осма долара. Господин Густини бе купил общо двеста хиляди акции на средна цена пет долара. Други брокерски къщи също купуваха масирано и при затварянето на калифорнийската борса цената на акциите достигна шест и четвърт. Бепи беше спечелил почти двадесет хиляди долара от хартийки. Реши, че когато господин Густини започне да продава, ще продава и той.

Още след сватбата Бепи и сестрата на Дана — Джина, — както и съпругът й Фил, станаха близки. Бепи знаеше, че тя постоянно търси начин да направи сполучлива сделка и прахосва много време да ходи по врачки. Затова й се обади и й каза за акциите.

— Купи ми хиляда — поръча развълнувано Джина. — Съгласна съм. Имам добро предчувствие. Името на фирмата ми харесва.

— Какви ги дрънкаш? Добро предчувствие, името ти харесвало. Тук става въпрос за информация от вътрешен човек. Името няма никакво значение.

— Не ми ги разправяй на мен тия! — възнегодува тя. — Вчера ходих при една гледачка на авеню „Декалб“ и тя ми предрече, че ще направя добър удар. Пред мен се задавали полезни изкопаеми. Точно така ми каза, Бепи.

— Наистина ли вярваш на тия глупости? Помниш ли, когато гледачката счупи яйцето, с което беше спала цяла нощ, и от него потече мастило, а ти повярва, че ти е направена лоша магия? Искаше ти хиляда долара, за да развали магията, и ти щеше да се вържеш на тая измишльотина. Спомни си, Джина, че аз те спрях. А сега пак ми дрънкаш за врачки. Единствените полезни изкопаеми, с които ще си имаш работа, са газовете в корема ти. Разби ми ентусиазма. Вече ми се ще да продам моите акции.

Бепи затвори телефона.

— Не мога да ги понасям тия циганки. Непрекъснато лъжат. Ако акциите мръднат малко, ще ги продам. И нейните, и моите. Не вярвам на гледачки — завърши той разговора си с Джина без нейно участие.

След две седмици акциите скочиха на осем и четвърт и Бепи се обади на Джина.

— Ей, сестричке, продавам си акциите. Гледайте си работата и ти, и твоята врачка. Ще си взема печалбата.

— Нека изчакаме, Бепи. Казах ти, че имам добро предчувствие.

— Дрън-дрън! Излизам от играта още сега. Преди цената да е паднала на три долара. И повече да не си стъпила при оная проклета циганка.

Продаде целия свой пакет на осем долара и пет осми. После продаде хилядата акции на Джина по осем и седем осми. Цената се покачи до девет и една осма. Бепи й се обади по телефона.

— Сестричке, току-що ти продадох акциите по осем долара и седем осми. Изкара добра печалба. Доволна ли си?

— Не съм ти казвала да продаваш моите дялове. Защо ги продаде? По колко взе за своите?

— Осем и пет осми. Какво искаш, дявол да го вземе? За две седмици натрупахме състояние, без да правим нищо.

— Обаче аз предчувствам, че цената ще стане много по-висока. Гледачката каза, че моят кораб ще пристигне.

— Ей, Джина, престани с тия врели-некипели. Корабът ти щял да пристигне. Ако пристигне, аз ще съм му капитан, не забравяй това.

— Акциите ще се покачат. Предчувствам го, Бепи.

— Дявол да го вземе! Не мога да повярвам! Аз се опитвах да ти помогна. Исках да се погрижа за теб.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Достатъчно голяма съм — тросна се тя.

Четиридесет минути по-късно господин Густини се обади от Рим и попита за борсовата цена и количествата акции от „Пасо дел Нова“.

— От осем и пет осми до осем и седем осми. Деветдесет хиляди на четиристотин хиляди — осведоми го Бепи. — Максимумът беше девет и една осма. Дяловете малко паднаха. Този следобед са се раздавали някакви дивиденти. Брокер от Калифорния е предложил за продажба голям пакет на осем и седем осми — четиристотин хиляди акции.

— Ясно — измуча господин Густини в слушалката. — Бефино, продай двеста хиляди акции в полза на личната ми сметка, знаеш номера й. Прехвърли комисионите по сметката на кантората в Рим. Продавай постоянно, но не се издавай пред посредниците колко имаш за продан. Пипай внимателно. Не им позволявай да усетят, че се освобождаваме. — В гласа му се долавяше възбуда. — Старай се да стоиш с една осма от пункта по-ниско от онзи голям пакет. И продавай, продавай… Много внимателно.

— Разбрано, господин Густини, ще действам внимателно. Ще ви изпратя резултатите по телекса.

Бепи започна да изпраща ордери за продажба и да наблюдава внимателно количеството на продажбите и покупките. Продаде сто и шестдесет хиляди акции в рамките на осем и три четвърти до осем и една осма, а след това четиридесет хиляди акции по осем долара. Цената падаше бързо, понеже на борсата се появиха още продавачи. Скоро акциите на „Пасо дел Нова“ се продаваха по седем и четвърт при активна размяна.

На следващия ден господин Мелвин, проверявайки всички сделки от вчера, забеляза, че Бепи е продал за собствена сметка двадесет хиляди акции по осем долара и пет осми и че Фонтано е продала хиляда акции по осем и седем осми.

— Откъде взе пари да купиш акции за повече от сто хиляди долара? — попита той Бепи.

— От богато семейство съм. Притежаваме маслинови дървета в Сицилия.

— Така ли? А коя е тази Фонтано?

— Балдъза ми е. Тя е добър клиент на „Жюл Харт и съдружници“. Защо се интересувате от нея?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето — отговори му Мелвин, обърна се и излезе от кабинета.

Върна се след тридесет минути.

— Искам да си поговорим насаме, Бефино Менесиеро.

Отидоха в заседателната зала и Мелвин седна, загледан в тавана.

— Нарушил си правилника на фондовата борса и това е много сериозна простъпка. На практика можеш да станеш причина фирмата ни да загуби лиценза си. Нарушил си едно много важно правило на Комисията за борсите, господин Менесиеро.

— Не, не съм.

— И още как. Господин Густини ти се е обадил от Рим. Казал ти е да продадеш двеста хиляди акции, но ти си продал първо своите, за да получиш по-изгодна цена. Нарушил си правилника на фирмата и на борсовата комисия.

— Глупости. Продадох акциите си четиридесет минути преди да ми се обади. Проверете часа на ордерите ми. Подпечатах ги на контролния часовник при гишето за подаване на ордерите, което е нормалната процедура в кантората! Господин Густини се обади четиридесет минути по-късно и ми даде нареждане да продавам. Вече бях продал своите акции. Проверете при посредниците. Те също имат ордери с обозначен час. В действителност нямах представа, че господин Густини ще се обади и ще започне да продава акциите си. На какво си мислите, че разчитам? На циганка с кристална топка? — Бепи започваше да се ядосва.

— Тогава какво те накара да продадеш акциите си, когато цената им се покачваше? Ти ги продаде при тенденция нагоре, почти на максимума за деня.

— Максимумът беше девет и една осма. И какво? Може би съм преценил правилно. Може би съм добър брокер. Не сте ли видели оценката ми от изпита? Деветдесет и седем. Не е зле за хлапак от Бруклин. Така или иначе мое право беше да продавам. Не съм се възползвал от заявките на клиентите.

— Това тепърва ще се проверява, мойто момче. Ще направя справка в телефонната компания за действителния час, в който си разговарял с Рим.

— Защо непрекъснато се опитвате да ме закопаете, господин Мелвин? Не си ли върша работата? Постоянно ме дебнете още от постъпването ми тук. Всички началници ме харесват, с изключение на вас. Защо? Живота ми ли се опитвате да провалите?

— Не се опитвам нищо, а в случая изобщо не става въпрос за това. Длъжен съм да проверя тези неща. Ако се открие нередност, трябва да я докладвам — без значение за кого става въпрос. Това ми е работата.

— Още от първата ми среща с вас имам чувството, че ме мразите и в червата. Какво съм ви направил? А, господин Мелвин?

— Абсолютно нищо — отговори Мелвин и си тръгна.

Бепи остана на мястото си, загледан подире му.

— Ето това е. Тоя ме мрази.

Бепи бе спечелил шестдесет хиляди долара от тези сделки и бързо забогатяваше, обаче продължаваше да живее в стария си стил, за да не бие на очи. Двамата с Дана имаха чудесен апартамент, дрехи от най-добро качество и нова кола, но се въздържаха от големи разходи.

Снекбаровете носеха много пари. Обаче Червения и Джони Мак откриваха нови, елегантни ресторантчета с красиво обзавеждане и оформени с въображение сепарета в близост до снекбаровете на Бепи. Хората в района харесваха новите заведения и затова бизнесът започваше да запада, което притесняваше Бепи. Червения беше хитър. Използваше слабостите на Бепи, за да укрепи собствената си фирма.

— Струва ми се, че времето на Червения е дошло — каза един ден Бепи на Але Хоп. — За пореден път проявява неуважение към мен. Отправя предизвикателство към наследствените черти в характера ми. Отворил е още един ресторант точно срещу нашето заведение номер четири.

— Дай да очистим тоя мръсник! — каза възбудено Але.

— Трябва да си помисля, Але. Не е толкова просто. Доста хора знаят, че съм в лоши отношения с него. Много сериозно трябва да размисля. Ще бъде трудно. Прекалено дълго чаках. Направих грешка. Ако го премахна, непременно ще ме заподозрат. До този момент досието ми е чисто. Никой не допуска, че мога да направя подобно нещо. Ако Червения хапне дървото, ще започнат да ме разследват най-щателно, а аз не искам това, Але. Не мога да поема такъв риск.

— Ще го убия вместо теб — отвърна Але.

Няколко дни по-късно съобщиха на Бепи, че дон Емилио иска да го види.

— Възлагам ти онази голяма поръчка, за която говорихме. Спомняш ли си? Големите пари — каза донът, когато се срещнаха. — Искаме да заминеш за Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс?

— Да. С теб изпращаме и още един човек. Казва се Бени и има опит в изпълнението на поръчки в други градове. От Стейтън Айлънд е. Двамата ще си разделите възнаграждението. Ще ви се плати по сто хиляди на човек плюс разходите. Бени е един от най-добрите. Същинска змия. Напада и изчезва мигновено. Работи самостоятелно, като теб. Не принадлежи към никого. Двамата би трябвало да се разберете чудесно. Вие сте един екип. Не го забравяй. Освен това, Бепи, не се опитвай да чукаш неговата жена, както направи със Сали. Този тип за нищо хваща спусъка. Ще си изпатиш от него, разбра ли ме? Когато убива, убива бързо. Опасен е. Така че внимавай. Понякога не се погаждаш много добре с другите. Няма да забравя как Сали искаше да те очисти заради постъпката ти. Струва ми се, че тоя Бени по професия е погребален уредник, затова бъде нащрек.

Бепи разбра шегата. Обаче идеята да замине по изпълнение на поръчка извън Ню Йорк не му допадаше.

— Бени умее да прави всичко — продължи донът. — Той е и бомбаджия. Убеден съм, че в екзотичните убийства ти си най-добър, Бепи. Като че ли винаги успяваш да направиш едно убийство много объркващо за полицията. Харесвам стила ти. Използваш ума си. Ти не просто разстрелваш и бягаш, а разстрелваш с изградена версия. Това е чудесно. Имаш въображение. Пипаш чисто и оставяш подвеждащи следи. — Той потупа Бепи по рамото. — И така, ти и Бени ще работите заедно по тази поръчка и ще се разберете как да свършите работата. Убийството трябва да бъде от висша класа. То е много важно за моя добър приятел Анджело в Ню Орлиънс. Той има голям проблем. Много голям. Ето защо цената на поръчката е толкова висока. Ако се провалите, той сигурно ще отиде в затвора за много години. Убеден съм, че именно на теб мога да разчитам, Бефино Менесиеро. За този удар е нужен човек с мозък, а не като някои от нашите хора, които се препъват в собствените си крака. Стрелят с ловджийски пушки и пак не улучват целта. Сума ти безделници си търсят работа. Не мога да ги използвам, защото са тъпи. Спомням си, когато ние бяхме млади. За едно поръчково убийство се плащаха само по пет долара и бяхме щастливи, ако получим работата. И я вършехме както трябва, като теб, Бефино. Всеки професионален убиец си има свой стил.

— За този Бени ли ще работя?

— Не, Бефино. Той ще работи за теб. Момчетата от Бруклин никога не работят за хора от Стейтън Айлънд. Там са само фермери. Всичко е само обработваема земя. Почти никой не живее там, но това е наша територия и ние я използваме. От време на време изхвърляме трупове на Стейтън Айлънд. Тамошните хора са разклонение на нашата фамилия и ни се подчиняват. Ти обаче трябва да се отнасяш с уважение към Бени, защото той е много опитен. Сицилианец е и истински професионалист. От дванайсет години изпълнява наши поръчки. Наехме го случайно. Очисти по погрешка един от нашите хора. Малко е шантав. Имаше навик да убива хора без причина. Наш човек го видял при едно от нападенията му. Когато започнахме да го разпитваме, той само се смееше. Използваме го от време на време за специални поръчки. — Морано поклати глава, спомняйки си поведението на Бени. — Срещни се с Бени и се уговори с него.

Бепи слушаше мълчаливо и изчакваше да види дали Морано ще му каже нещо повече.

— Този път ще ти платим след изпълнението на задачата. Включително и разноските. Но да не ми донесеш квитанции, а, момче? Само ми кажи каква е сумата и аз ще я поискам от Ню Орлиънс. — Те плащат триста хиляди плюс разходите. На теб и Бени ще дадем по сто хиляди и разноските, а аз ще взема чисти сто хиляди за моите хора. Става въпрос за нещо много важно, момче. Това убийство е политическо. Тази е причината да получим такъв солиден хонорар. Момчетата от Ню Орлиънс не могат да измислят как да се справят с положението, а ни остават само няколко дни. Трябва да успеете. Направете нещо хитро. Нещо изискано, разбираш ли? Като произшествие, може би автомобилна катастрофа. Такива неща винаги са сполучливи. Използвам теб, млади приятелю, защото вярвам на преценката и въображението ти.

— Как ще се свържа с този Бени?

— Ето ти телефонния му номер. Обади се в кантората му и си уговорете среща. Заминете за Ню Орлиънс колкото може по-скоро. Бени вече знае това, което ти казах току-що. Срещнахме се с него тук по-рано днес и му дадохме всичката информация за важния човек, когото представляваме в Ню Орлиънс. Казахме му също, че си млад, но ти имаме пълно доверие. Да не ни изложиш, Бефино. — Донът се усмихна и го хвана здраво за двете рамена.

— Казахте ли на Бен, че през целия си живот съм бил млад? — попита иронично Бепи.

Донът се усмихна.

— Добре, господин Морано. Ще ви се обадя, когато се върна в Ню Йорк. Ще направя най-доброто, на което съм способен.

— Buona fortuna, Бефино. Желая ти успешно пътуване.

Бепи се прибра вкъщи и позвъни на Бени по телефона. Отговори му пресипнал глас и му каза да се обади на друг номер след петнадесет минути. Бепи изчака, позвъни на новия номер и този път му отговори друг човек.

— Ало, Бени ли е на телефона?

— Не. Какво желаете? — каза троснато потаен глас.

— Искам да си уговоря среща за обяд… С Бени.

— Обядът ви е уговорен за един часа утре, в „Рибарски кей“, Стейтън Айлънд, маса номер 14 — отговори мъжът и затвори телефона.

Бепи разбираше причината за краткия разговор — телефоните са опасни, могат да се подслушват — обаче защо бяха тези потайни гласове?

Взе един горещ душ. Дана готвеше нещо много ароматно и той се промъкна в кухнята да хвърли едно око. Видя картофено пюре и телешки котлети. Приближи се зад Дана, потупа я по дупето, целуна я и прошепна:

— Обичам те, миличка.

— И аз те обичам, скъпи — каза тя с престорено пресипнал и загадъчен глас.

— Какво става днес с всички гласове, дявол да го вземе? — попита той раздразнено.

— Не разбираш ли от майтап? Само се закачах.

Той я прегърна силно за момент, замислен за онова, което му предстоеше.

— Ммм, много хубаво мирише.

— Да бе — отвърна Дана. — Има си хас! Знаеш ли колко ми струва едно кило от тези котлети?

— Не и не ме интересува. Не ми казвай цените, Дана. Пазарувай за нас от най-доброто. Съгласна ли си? Давам ти достатъчно пари, така че продължавай все така добре. Не излагай майка си. Тя е много горда с готварските си умения, а ти си същата като нея. Постоянно мърмориш като бабичка.

Дана посегна войнствено към дървената лъжица — магическата пръчка на всяка италианска домакиня.

По средата на вечерята Бепи отново подразни Дана:

— Телешкото и виното са чудесни, обаче картофеното пюре е малко на бучки. Какво се е случило с вълшебната ти пръчица тази вечер?

— На бучки ли? Мозъкът ти е на бучки — засегна се мигновено Дана. — Никакви бучки няма. Бърках го двайсет минути. Ако наистина смяташ така, следващия път ще ти изпържа картофи — от ония, дето ги продават замразени в торбички. Така добре ли е?

— Не, не е добре. Ремонтирай си магьосническата пръчка.

След вечерята той попита:

— Стана ли кафето?

Дана наля по едно чисто еспресо и отново седна до масата.

— Ето, опитай това — каза тя, докато режеше парчета от сладкиш с извара. — Правил го е германецът от немската пекарна. Виж дали ще ти хареса как готви той.

— Миличка, хайде за минутка да поговорим сериозно. Налага се да замина по работа за няколко дни. Не казвай на никого, че ме няма, и не разговаряй с никого за мен по телефона. Дори с майка си и баща си. Важно е всички да мислят, че съм в Бруклин. Разбра ли ме, Дана? Така че, по-добре даже не говори с никого няколко дни. Стой далече от телефона.

— Къде отиваш, Бепи? — попита тя с подозрение. — Звучи като нещо наистина много важно. Какво ще правиш, банка ли ще обираш? Или пък заминаваш за Вегас с Марджи?

— Марджи?

— Да, Марджи. Майка ти ми каза, че с години си се въргалял с нея.

— За такива неща ли си говорите с майка ми? Не съм виждал Марджи от години. Бях още юноша. Май трябва да кажа на майка ми да престане да се хвали — каза той раздразнено. — Отивам на риболов. Не ми задавай повече въпроси, разбра ли?

— А как мога да знам, че не ме мамиш? — нацупи се Дана.

— Много си красива. Като кинозвезда си. Скоро ще ни се роди бебе. А и остава ли ми време да кръшкам?

— На какъв риболов ще ходиш?

— Ще опитам да хвана Моби Дик. Когато бях малък, се зарекох, че ще го хвана. Сега съм решил да го спипам.

— Моби Дик ли? — повиши глас тя. — Измисли някоя по-умна лъжа, за да не се притеснявам. Тази не ми харесва.

Дана обърна към него котешките си очи и тъжното си овално лице, след което поглади корема си, за да му напомни, че носи неговото бебе.

— По-умна лъжа ли искаш? Добре. Участвам в бойскаутското движение и заминавам на двудневен излет. Слушай, Дана, да ме нервираш ли искаш, а? Имам си работа. Не ми задавай въпроси и не ми говори повече за тези неща. Правя това, което трябва, и ти го знаеш. Затова недей повече да приказваш, а отиди да си купиш една съблазнителна нощница за завръщането ми. Искам да се повъргалям с теб — засмя се той.

— С този корем? Благодаря много. — Дана се засмя. — Точно това ще се получи — въргаляне. Я ме виж. Приличам на булдозер.

В един часа на другия ден Бепи и Маймуната пристигнаха в „Рибарски кей“ на Стейтън Айлънд. Запътиха се към маса номер 14 и я намериха цялата затрупана със сняг. Беше двадесети януари, а температурата — минус десет градуса.

— Ей, Бепи — пошегува се Маймуната, — да нямаш среща с ескимос? Тук всичко се пука от студ!

— Не знам. Странна работа, а, Маймун? Нищо не разбирам.

Огледаха внимателно наоколо. Една врата се отвори и излезе мъж с вид на побойник.

— Ти ли си Бефино от Бруклин? — попита той с приветлив, тънък глас. Лицето и гласът му не си подхождаха.

— Не, скъпи — отвърна Маймуната, — ние сме двама ескимоси от Аляска. Няма ли печка наоколо?

Човекът се засмя.

— Хайде, елате с мен.

— Тоя тип чурулика като канарче — пошепна Маймуната.

— Да бе! А един друг звучеше по телефона като жабок.

Последваха мъжа до винарната, където на една маса ги чакаше Бени. Ръкуваха се и Бени нареди на бодигарда си да се качи на горния етаж и да вземе „Майната-му“ със себе си.

— Хапнете горе, момчета. Ние имаме разговор — каза той. — Нали нямаш нищо против, Бефино?

Маймуната не беше доволен от начина, по който Бени преиначи прякора му, и погледна объркано Бепи. Откъде би могъл Бени да знае, че го наричат Маймуната?

— Всичко е наред — кимна му Бепи. — Иди да хапнеш с канарчето. Аз ще обядвам с Бени жабока.

— Опа, опа — каза Бени и скочи от мястото си. — Слушай, Бепи, или както ти е там името, никога недей да ме наричаш Бени. Ще ми викаш Бен. Ah capeesh?

Бепи беше изненадан от неочаквания ход на Бени. „Я го гледай тоя дребен капут! Още отсега започва да се ежи.“

— Дадено, Бени. Щом искаш, ще ти викам Бен. Ти пък ще ме наричаш Бефино, а не Бепи. Името на приятеля ми е Алдо, а не „Майната-му“. Недей да забравяш! А сега ми кажи, Бен, свършихме ли с това запознаване, или искаш да науча и второто ти име?

— Да, свършихме — отговори Бен, виждайки, че Бефино е негов тип човек. Точно в този момент дойде сервитьорът и те си поръчаха риба и вино.

Докато ядяха крехките calamari, разговаряха за пътуването си до Ню Орлиънс. Бепи разказа как, когато бил малък, дядо му много говорел за Ню Орлиънс. „New Orleansa duta Siciliano et New Orleansa — повтарял той, искайки да каже, че в Ню Орлиънс има много сицилианци. — Заселиха се там заради богатия улов на риба.“

— Точно така — съгласи се Бен. — Дядо ти е прав. Те са първо и второ поколение, като нас. Родили са се там. Обаче са особени. Приличат на италианци, като нас, но говорят като южняци. Когато им видиш физиономиите, ти се струва, че гласовете им не са техни. Да не се разсмееш, като се срещнеш с някой от тях. Не е необходимо да ядосваме, когото и да било.

— Като твоя бодигард ли имаш предвид?

— Именно! Бързо се ориентираш, Бепи.

— Не ме наричай Бепи. Казах ти да ми викаш Бефино.

И двамата едновременно избухнаха в смях.

— Направо виждам как ще имаме куп неприятности по време на това пътуване — каза Бени. — Ти си напълно откачен!

— Гледай да не го забравиш — отвърна му Бепи с лукава усмивка. — А сега ме информирай подробно за пътуването със самолета, хотела и всичко останало.

— Билетите ни за самолета са само еднопосочни, защото не знаем кога ще приключим с работата. След покушението ще решим как ще се върнем обратно. А, да, вземи си няколко хилядарки за в случай, че ни потрябват пари.

— Брей, това е страшно хитро — каза саркастично Бепи. — Когато настане голямата бъркотия, ние ще си търсим начин да се приберем вкъщи. Не ми звучи много добре, но давай, Бен, продължавай.

— Заминаваме тази нощ в единайсет и половина. Билетите ни са под други имена. И няма да пътуваме заедно. Ти ще бъдеш в предната част на самолета, а аз в задната.

Бефино се ухили.

— Да бе, знам, че на юг негрите пътуват отзад. Ние отиваме на юг, така че най-добре е да седиш отзад, Бени.

Бен се засмя, но вече малко по-слабо, понеже усещаше как Бефино изискано превзема водещата позиция. Все пак продължи:

— Хайде да говорим сериозно. Трябва да се разберем прецизно, понеже повече няма да разговаряме, докато не стигнем в Ню Орлиънс. Ще летим до Чикаго, откъдето имаме други резервации за Ню Орлиънс, под други имена. Ще си вземем билетите от касата в Чикаго. В Ню Орлиънс ще ни чака човек. Ще носи сиво бомбе с журналистическа карта под околожката.

— Сиво бомбе, журналистическа карта? — изсмя се Бепи. — Какво, филм ли ще снимаме?

— Тези неща се правят така. И помни, недей да говориш с мен, докато се качим в колата. Все едно че не сме заедно. Поотделно ще последваме сивото бомбе до колата му, а той ще ни отведе до мястото за преставане и на среща с онзи южняк дон Санторо.

— О, Санторо ли му е името? Не си спомням Морано да е споменавал фамилията му пред мен.

— Санторо е един от най-могъщите босове в страната и не си знае парите. Постъпи много хитро. Наследи от баща си в Луизиана корабчета за лов на скариди, а после прилапа и корабите на всички останали. Беше истински пират. Хората нямаха избор. Той сложи ръка върху тях. Обаче даде работа на всички и сега наистина го уважават. Грижи се за ловците на скариди. Държи Ню Орлиънс в ръцете си. Повярвай ми, този човек е голяма работа. Но също така има много големи проблеми с ФБР, конгресмените и сенатската комисия по организираната престъпност. По тази причина спешно има нужда от помощта на Морано. И затова ни беше дадена поръчката. Двамата с теб не сме познати на ФБР и можем да се движим, без да ни забележат.

Бени помълча малко и каза:

— Добре. Хайде да се разотиваме. Ще се видим нощес в самолета.

Стиснаха си ръцете и си тръгнаха.

В три часа през нощта самолетът кацна в Ню Орлиънс и двамата, носещи само по едно малко сакче, се отбиха до мястото за получаване на багаж, където забелязаха човека със сивото бомбе. Последваха го, разделени, през тъмния, мъглив паркинг на летището, качиха се в колата му и ги откараха в един стар автосервиз. Там имаше само два разстлани на пода дюшека и одеяла. Никой от тримата не пророни дума. Деловата част вече бе започнала. Обстановката беше уединена и неприветлива. Двамата нюйоркчани бяха изтощени от пътуването, а добрата почивка — особено важна за предстоящата им работа. Проснаха се на мръсните, осеяни с петна дюшеци.

Към девет и половина на следващата сутрин ги събуди чукане по вратата.

— Добро утро, господа — каза някакъв човек. — Време е да тръгваме.

Бен изпълзя бавно от завивките с вид на кобра, излизаща от дупката си.

— Къде можем да се измием? — попита той.

— Долу, в гаража, има маркуч.

— Майтапиш ли се? Маркуч? Искаме да си измием лицата, а не колата. Нямате ли топла вода? А къде да се изпикаем? През прозореца ли?

— Хайде, приятели — каза човекът, — големият ви чака в ранчото си на закуска. Трябва да побързаме. Имаме поне час и половина път, докато стигнем там. Следващия път, когато дойдете в Ню Орлиънс, ще ви настаним в най-добрия хотел на града. Приема ли се?

Бепи слезе в гаража с четка и паста за зъби. Успя да се справи, като държеше маркуча с едната ръка и четката с другата. Наблюдавайки го, Бен каза:

— Брей да му се не види, и аз трябваше да си взема четка и паста.

— Забравил си си четката и пастата за зъби? — попита го Бепи с пълна с пяна уста. — Това е признак на небрежност. — Той изплю пастата на пода и си изплакна устата. — Трябва да уча разни селяни от Стейтън Айлънд как да пътуват. Дано не се наложи да те уча как се върши работата, за която сме дошли.

Бен се засмя самоуверено:

— По-полека, момче. По-полека.

Събраха си нещата и потеглиха да се срещнат с дон Анджело Санторо в ранчото му. Имението представляваше типична южняшка къща, заобиколена от обширни, оградени с черни дъбови дъски ливади, в които пасяха породисти коне. Гъста и тучна трева покриваше полегатите хълмове. Подобно нещо бяха виждали само във филмите.

— Гледай само какво имение. Това ранчо е великолепно — каза с възхищение Бепи. — Струва ми се, че такъв живот сред природата много би ми допаднал. — После добави на тих глас: — Някой ден непременно трябва да се сдобия с нещо такова.

Донът с нетърпение изчака мъжете да слязат от колата. Поздрави най-напред Бен. Целуна го по двете бузи, което накара Бен да се почувства много горд. След това се обърна, прегърна Бепи със същата радушност и изведнъж си го спомни.

— Ха! Аз те помня. Запознахме се на сватбата на Големия Пат в Бруклин — каза той с усмивка.

— Да. Прекрасна сватба беше! — отговори Бепи.

— Чувал съм единствено хубави неща за теб, Бефино — продължи донът. — Ти си човек, на когото се възлагат много надежди, и аз съм щастлив, че си тук. Слушал съм за досегашната ти работа — изключително прецизна и свършена с вещина. Елате, сигурно сте гладни. Приготвили са ни яйца по бенедиктински, но както ги правят в Ню Орлиънс.

Сервираха им закуската в една пълна с цветя, остъклена отвсякъде зала с изглед към тренировъчна писта за състезателни коне, по която препускаха няколко животни. Бепи и Бен бяха силно впечатлени от имението на Санторо. Самото им присъствие там ги караше да се чувстват важни личности.

— Яйцата са превъзходни — отбеляза Бефино.

Когато приключиха със закуската и последната чаша кафе беше допита, Санторо премина към деловата част.

— Защо не се поразходим и да си поговорим навън? — прекъсна го с въпрос Бепи.

— Защо? — попита Санторо.

— Гледам доста филми в Бруклин — обясни Бепи. — В тях цветята винаги са с микрофони. Знае ли човек? В днешни времена не можеш да бъдеш съвсем сигурен даже и в собствения си дом. — Усмихна се и добави: — А в тази стая имате твърде много цветя. — Той направи знак с вежди по посока на вратата.

Навън Санторо запали дълга пура и им предложи по една. Бен прие.

Докато тримата се разхождаха по пистата, Бепи и Бен получаваха нареждания, но все още не знаеха самоличността на обекта, който явно беше много високопоставен човек. Дон Санторо на два пъти подчерта, че грешки, от каквото и да е естество са недопустими. Неприемливо е да започват слухове. Трябва да бъдат прецизни във всяко свое действие. Оправдания няма да се изслушват.

— Това е покушение, при което или успяваш, или умираш — каза им той с непоколебим поглед. — За тази работа плащам триста хиляди долара и очаквам да бъде свършена с класа, така че да обърка полицията. Очаквам също така следите да не се насочат към мен. Това е особено важно. Ясно ли е?

Погледите на Бен и Бепи се срещнаха за миг. Съзнаваха, че залогът е изключително висок.

Дон Санторо им обясни, че в сряда във Вашингтон ще бъде изслушан доклад. Трима конгресмени от Юга оглавили разследване срещу него, обвинявайки го в организирана престъпност.

— Ако ги очистя аз, това напълно ще разруши позициите ми и невинната ми фасада — каза той. — Реакцията ще бъде унищожителна за цялата ми фамилия. Обаче времето ни притиска. Налага се да действам. Комисията ме е разобличила напълно и това ми е известно. Трябва да предприема драстични мерки или да се примиря с двайсет и пет годишна присъда в някой федерален пандиз. До сряда един от конгресмените в тази комисия трябва да бъде мъртъв. — Той изчака, за да постигне пълно въздействие. — Ако някой от тях благоволи да умре, другите бързо ще омекнат. На практика единият от конгресмените е почти купен. Просто има нужда от още малко агитация и аз съм сигурен, че ще се откаже от кампанията си срещу мен. Ще им надяна траур за известно време — каза той, повишавайки глас — и след това ще разберат, че трябва да съжителстват мирно с мен. Този, който искам да умре, е конгресменът Макдоналд. — Погледна и двамата право в очите. — Той е водачът в тази кампания срещу мен. Ето ви домашния му адрес. Няма предпочитания към някой ресторант и не членува в нито един клуб в града. Обаче от време на време играе голф в местния кънтри-клуб. По рождение е аристократ от Луизиана. Това влечуго даже не е женено. Живее с брат си. Не ни е известно да има склонност към някой порок. Невъзможно е да пратя хората си в близост до него. Рискът е прекалено голям. Ако сгафят, последствията ще бъдат толкова сериозни, че няма да мога да се справя с тях.

Бен го погледна малко недоверчиво.

— Трябва да има някакъв порок. Всеки има. Не е женен, живее с брат си? Да не е с обратна резба?

— Действително не знам. Никога не съм чувал нещо от този род за него. Обаче има разрешение за носене на пистолет, издадено от щатските власти в Луизиана. В това съм сигурен. Така че може и да е въоръжен — най-вероятно с малокалибрен пищов. Не знам как да ви обясня колко е важно за мен този човек да изчезне от Конгреса. Той е опасен за страната ни.

Когато Санторо каза „опасен за страната ни“, очите на Бен и Бепи отново се срещнаха. Трябваше да се владеят. Моментът не беше подходящ за търсене на комичното.

— Той мрази италианците — продължи донът с по-тънък и по-южняшки глас. — Искам да си разчистя сметките с този човек веднъж завинаги.

Бен се усмихна на Бефино, сякаш искаше да му каже: „Разбра ли какво имах предвид? И те са италианци като нас, но говорят малко по-различно.“

— От какъв тип е отоплителната система в дома му? С природен газ ли работи? — попита Бепи.

— Изобщо нямам представа за тези неща. Не можем да се доближим до него. Всичко, което можем да ви дадем, е служебният и домашния му адрес. Нищо повече. Съжалявам, момчета — каза Санторо и на лицето му се изписа тежестта на проблема. Той огледа внимателно двамата мъже, които щяха да решат съдбата му: двама главорези от Бруклин, задаващи въпроси, чиито отговори не знаеше. — Поръчката е доста деликатна, разбирам го — добави той и потри брадичката си.

— Да оставим остатъка от деня за размисъл по въпроса — каза Бепи. — Днес е събота и довечера всички ще плъзнат из града. Моментът може да се окаже подходящ за покушение, стига да успеем да се доберем до вашия човек. Ако е в града, ще опитаме да приключим тази нощ.

— В събота не ходи ли в някое предпочитано от него заведение? — попита Бен.

— Казах ви, че никога не ходи в един и същ ресторант. Този боклук няма никакви навици, освен че непрекъснато прави мръсотии. Единственият му навик е да ходи на черква в неделя. Всяка неделя застава отпред заедно с пастора и се ръкува с всички. Обаче как да убиеш човек в черквата?

— Даже и светците биха се отказали от такава работа — възкликна Бен.

— Да, доколкото знам, организацията на светците не е като нашата — каза Бепи.

— Ето ви една негова снимка, изрязана от вестник. Публикувана беше миналата седмица и напълно отговаря на външността му.

Санторо подаде снимката на Бепи. Бен надникна над рамото му.

— Приличат ли си с брат му? — попита Бепи. — Не искам да сбъркаме човека.

— Не, но въпросът е уместен, Бефино — отбеляза Санторо. — Аз изобщо не се сетих да ти спомена за това. Обаче не се притеснявай. Брат му е много мургав, никак не прилича на него. Майка им сигурно е имала доста безразборни сексуални връзки по крайбрежието. Братът прилича на мулат.

— Е, щом като всяка неделя ходи на църква, той или е религиозен, или прикрива нещо, или пък просто си създава авторитет сред избирателите. Всеки върши по нещо, за което не иска да приказва. Може би трябва да се погрижим да направи нещо нередно. Много нередно — предложи Бепи.

— Може копелето да е педераст, но още никой да не знае — добави Бен. — Може да е извратен, но да не го споделя с никого. Може би трябва да го измъкнем от сянката.

— Вероятно замисляте нещо, но аз не съм много убеден, че неща от този род вършат добра работа — изкоментира Санторо.

— Господин Санторо, можем ли да получим два дългоцевни револвера, тридесет и осми калибър, с подмишечни кобури. Трябват ни такива, които са ви за изхвърляне, със заглушители, ако имате. Господин Морано каза, че ще ни осигурите всичко необходимо. Нужен ни е и шофьор — човек, който не ви трябва, понеже след покушението ще се наложи да премахнем и него — обяви решително Бепи.

Санторо завъртя очи.

— Виж, човече. Разбирам какво имаш предвид, но не искам и шофьорът ми да става жертва. Никой в града не познава човека, който ще бъде с вас. Той е чист и сигурен. Има четири деца и жена, така че няма да се разприказва. Освен това не знае кои сте и откъде сте. Добре познава района на Ню Орлиънс, което ви е необходимо, и ще ви закара, където поискате. И преди съм го използвал при покушения. Свестен човек е и му имам доверие. Съгласни ли сте? Отива си само Макдоналд.

— Както кажете, господин Санторо — отвърна Бепи. После се обърна към Бен: — Хайде да вървим в града. Предстои ни много работа.

Санторо им даде пистолетите и шофьора и те заминаха за града.

— Тая работа няма да е много лесна, а, Беп? — каза Бен полушепнешком, отпуснат на задната седалка. Когато колата наближи главния портал, пазачът им махна с ръка да минат. — Вече чувствам напрежението — продължи да мърмори Бен. — Да знаеш, тия удари на чужд терен са добре платени, но са много трудни. Налагало ми се е да правя доста гастроли по поръчка на Морано. Винаги ме товари с най-черната работа. Веднъж…

Бепи го прекъсна, говорейки на много тих глас:

— Дай да мислим заедно и да подготвим едно изискано погребение за тоя тип. Искам в понеделник сутринта да се върна на работа на „Уолстрийт“, за да не разбере никой, че съм отсъствал.

— На „Уолстрийт“ ли работиш?

— Да. Така си изкарвам хляба.

Бен го погледна с широко отворени очи, но не каза нищо.

— Спри на ъгъла — каза Бепи на шофьора, когато наближиха търговската част на Ню Орлиънс. — Няма да се бавя. Искам да се обадя по телефона.

Влезе в телефонната кабина до някаква дрогерия и се обади на една самолетна компания. Направи резервация на името на господин Алварес за полета до Чикаго в единадесет часа. После се обади на друга самолетна компания и направи резервация за господин Санчес от Чикаго до Ню Йорк. Резервира билети и за Бен, като използва други имена и размени компаниите, но се постара часът на излитане да бъде горе-долу един и същ. Ако късметът им проработеше и успееха да извършат покушението, можеха да напуснат Ню Орлиънс още тази нощ. Върна се в колата.

— Къде беше, Беп?

— Не ме наричай Беп! Викай ми както щеш, но не използвай името ми! — просъска Бепи в ухото на Бен и кимна към шофьора.

— Ти си истински педант — изсмя се Бен.

Бепи отново му направи знак, че за всеки случай не бива да използват имена пред шофьора. После шепнешком съобщи за самолетните резервации. Бен се усмихна, потупа го по коляното и го похвали:

— Голяма глава си.

Бепи помоли шофьора да ги закара в квартала с червените фенери.

— В първокласния ли искате да отидете, или в по-долнопробния? — попита шофьорът.

— Търся най-нечистоплътните курви в града. Трябва ми истинска разгонена свиня. Заведи ме в четвъртокласния квартал.

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше недоумение.

— Доколкото се досещам, имаш намерение ти да поръчваш музиката, а? — попита Бен.

— Да. Ако не възразяваш, ще си пробвам възможностите.

— Знам, че това ти е първи гастрол, но изглеждаш уверен, а аз не съм. Никога досега и по никаква причина не съм бил дори и малко разколебан. Не се чувствам напълно в свои води. Убийство от този тип не е в стила ми. Обичам да ги пречуквам набързо и да се измитам от града. В сегашния случай тинята е много гъста и не се чувствам в свои води — повтори Бен.

— И на мен ми се ще да го пречукаме набързо и да се изметем от града, но този път е нужна мисъл, а не желание. Обаче донякъде дълбоката тиня ми допада — успокои го Бепи. — Най-добър съм, когато има предизвикателство.

Бяха обикаляли цял час из квартала с публичните домове, когато Бепи попита шофьора:

— Къде са изчезнали тия проститутки?

— Излизат по-късно.

— В колко часа започват да се разхождат по улицата? — попита Бепи.

— Около седем изпълзяват като змии от чувал.

— Добре тогава. Да спрем пред някое заведение и да си поръчаме по нещо за обяд.

Отидоха в едно малко ресторантче, в което сервираха морски деликатеси, и шофьорът, мислейки, че ще седне при тях, започна да се представя. Бен го прекъсна:

— Имаш ли нещо против да си намериш отделна маса? После ни донеси сметката си. Ние ще я платим.

Шофьорът беше изненадан, но бързо схвана подтекста и се премести на една маса в ъгъла.

— Надявам се, че си измислил нещо свястно — подхвана Бен. — Защото, ако се провалим, Санторо ще поръча да ни ликвидират.

— Чуй ме добре — отвърна Бепи. — Морано те смята за професионалист, така че е нормално да ми кажеш това. Но слушай какво ще ти кажа аз, Бен, защото си имам собствен стил и той ми харесва. Благодарение на него оцелявам и нямам намерение да позволя на когото и да било да ми провали живота. Ако по някаква причина нещо се обърка и ние само раним жертвата или пък направим гаф и работата се изплъзне от контрол, ще се върнем в ранчото на Санторо да убием както него, така и всеки, който е там. Ние сме единствените външни хора, които пазачите ще пуснат в ранчото, така че със сигурност ще можем да се доберем до него. Тогава, убиваме пазачите, шофьора и Санторо. Даже и иконома му, ако е там. Tu capeesh, Бен?

— Искаш да ликвидираш Санторо? — попита с ужас Бен. — Откачил ли си или какво? Говориш за предателство.

— Не, просто говоря разумно.

Бен се взря напрегнато в очите на Бепи.

— Ами Морано? Какво ще кажеш за него?

— Ако се наложи да очистим Санторо, ще изхвърлим Морано по пижама през прозореца, все едно че е ходел насън. Слушай, Морано е по-късен етап, така че ще можем да си помислим. За неговия случай имаме време, така ли е?

Потресен от хладнокръвния план на Бепи, Бен се наведе по-близо до него и изпъшка:

— Ти си побъркан, момче. Казвам ти, побъркан си.

— Да, побъркан съм… на тема самосъхранение.

Бен помисли известно време над идеята, а лицето му ясно показваше, че тя го кара да се чувства нервен. После обаче се усмихна в знак на съгласие.

— Да, Санторо каза „или успяваш, или умираш“. Е, ако не успеем, умира той. Дадено, Бепи, съгласен съм. Ще се създаде впечатление, че докато сме си вършили работата, друга банда е очистила Санторо и хората му. В такъв случай може би няма да е необходимо да се занимаваме с Морано. Нека си живее. Знаеш ли, Бепи, дълбоко съм възхитен от начина ти на мислене и действие. Ти си смел и решителен.

— И аз съм възхитен от теб, Бени — каза с усмивка Бепи, — защото се съгласи с такова драстично, налудничаво предложение. То обаче е само за в краен случай. Не смятам, че нещо ще се обърка. Планирам всичко да мине гладко.

— Да, това е само план за спасяване на кожата — каза Бен, поглеждайки в менюто и после пак към Бепи с възхищение и увереност. Разбираше, че си има работа със силен човек. Наистина вярваше, че Бефино е готов, ако се наложи, да премахне Санторо и Морано — босът на босовете.

След обяда отидоха до къщата на конгресмена, паркираха на отсрещната страна на улицата и в продължение на около час чакаха и наблюдаваха. Около три часа пристигнаха двама мъже в спортно облекло.

— Това е той. Сигурен съм — каза шофьорът. — Онзи със синята риза. Той е Макдоналд. Изглежда, са играли голф.

Двамата мъже влязоха в голямата и луксозна бяла къща. След петнадесетина минути вторият мъж си тръгна. Малко по-късно Бепи нареди на шофьора да ги върне в квартирата над гаража.

— Имам нужда малко да подремна. Прекалено съм изморен, за да продължавам наблюдението.

— Как можеш да спиш, като ни предстои такова нещо? — попита Бен.

— Само стой и ме гледай. Този сън ми е необходим. Трябва да съм прецизен при покушението, а сънят ще ми избистри мозъка. Това е особено важно за Санторо. Предполагам, че и конгресменът прави същото — легнал е да подремне. И щом като е ерген, вероятно по-късно вечерта ще излезе да яде някъде… може да има среща. Ще се върнем, като стане време за вечеря. Ако съм прав, всичко ще бъде точно. Засега имам един приблизителен план.

— Какъв план? — попита Бен.

— Обичам да си съставям мислен план, който да бъде в съзвучие с деня — и обектът на покушението, и денят, и всяко нещо си имат характерни особености. Опитвам се да ги съчетавам и това доста ми помага. Не се притеснявай, Бен, разчитай на мен. Ah capeesh?

— Никога не правя покушение, без да съм наясно — отвърна му Бен. — А ти ме държиш в пълен мрак. Не съм убеден, че това ми харесва.

— Имаш ли по-добра идея, Бени? Искаш ли ти да поемеш инициативата? Аз ще си стоя в мрака. Нямам нищо против. Само кажи, приятелю.

Бен го погледна смутено и не отговори.

— Добре тогава. Събуди ме след един час. Не по-късно. Да не забравиш, пет и половина. Ще имам нужда от малко проветрение на мозъка, за да мога да сглобя плана си.

— Няма да забравя — измърмори Бен. — Чак не мога да повярвам. Сега пък трябвало и детегледачка да му ставам.

Час по-късно Бен събуди Бепи, който отиде долу и отново си изми лицето с маркуча.

— Добре. Хайде бързо да отидем пак при къщата — нареди той на шофьора, докато бършеше лицето си с хартиена салфетка.

Шофьорът подкара прекалено бързо и Бепи го скастри остро:

— Като казах бързо, нямах предвид с превишена скорост. Само да ни спрат ни трябва.

— Доволен ли си от дрямката? — попита го Бен заядливо.

— Да — отвърна Бепи, без да го поглежда.

Пристигнаха пред голямата бяла къща малко преди шест часа. Тя приличаше на дом на едър земевладелец, каквито ги показват във филмите за Юга, но беше разположена в гъсто населен район. Подминаха къщата, паркираха на известно разстояние от нея и зачакаха да се появи Макдоналд.

Бепи се взираше в старата къща с дълбоко замислен вид. Накрая, след около двадесет минути, той наруши тишината.

— Събота вечер е — каза той на Бен. — Ако не ме лъже интуицията, през следващите няколко часа той ще излезе.

— Ами ако не излезе? Да допуснем, че си остане вкъщи тази нощ. Какво ще правим тогава?

— В такъв случай ще вляза вътре сам и ще го обработя. Имам резервен план, който също ще предпази Санторо от разследване. Ако Макдоналд не изпълзи до единайсет или дванайсет, аз ще отида вътре и ще свърша необходимото. Но ще чакаме до единайсет и тогава ще го решим. Той ще излезе. Сигурен съм.

— Дано да е така — отвърна му Бен.

Времето вървеше бавно за Бен и бързо за Бепи, който многократно проиграваше плана си мислено. Най-после предната врата се отвори и конгресменът Макдоналд тръгна по дългите стъпала към паркираната на входната алея кола. Облечен беше в лек светлокафяв костюм, яркосиня риза и вратовръзка в тон с жълто-кафявите му обувки. Качи се в колата и бързо потегли.

— Ей, гледайте, момчета! — Шофьорът посочи развълнувано с пръст. — Той отпраши!

— Спокойно. Не се вълнувай толкова. Настигни го постепенно. Не прекалено бързо — разпореди се Бепи. — Следвай го, без да го изпускаш. Дръж се на около три коли разстояние зад него. Изобщо няма да му мине през ума, че е следен.

Докато караха зад Макдоналд, Бепи даде допълнителни указания на шофьора.

— Щом спре на светофар или когато аз ти кажа, спри точно до него. Ние ще изскочим и ще се напъхаме в колата му.

Бепи надяна ръкавици и подкани Бен:

— Сложи си ръкавиците. Когато се прехвърлим, ще поемеш волана от конгресмена. Приготви се. Времето за действие наближава.

— А ако паркира, преди да сме го нападнали? — попита шофьорът.

— В мига, в който направи опит за паркиране, спри точно до него, а ние много бързо ще го накараме да потегли. Не забравяй, ние не познаваме Ню Орлиънс. Затова трябва да ни бъдеш като пилотираща кола. Старай се да не ни изгубиш. Ще те следваме с неговата кола до оня квартал с червените фенери. Щом стигнем там, ще ни намериш една проститутка, истинска свиня. Да си личи, че е смрадлива. Няма значение колко пари ще й предложиш. Само я качи бързо в колата. Разбрахме ли се? Ние ще спрем точно зад теб или наблизо. След като вземеш проститутката, откарай я на някое безлюдно място — може би край брега или пък на уединен паркинг, който е затворен през почивните дни. Нещо от този тип, разбрахме ли се? Гледай непременно мястото да е отдалечено и затворено. — Бепи говореше бързо, за да успее да даде на шофьора ясна представа какво иска. — Сигурно има много фабрики, които не работят след осем и половина в събота вечерта.

— Да, знам едно точно такова място — отвърна шофьорът. — Не се притеснявайте. Оставете това на мен.

— Обаче, каквото и да стане — нареди му Бепи, — няма да ни изоставяш. Разбираш ли ме, приятел? Ти си средството ни за бързо измъкване от Ню Орлиънс.

— Не се тревожи. Дон Санторо също ми е дал нареждания. Ще ви бъда такси, докато ви изведа оттук, и ще стоя залепен като с лепило за вас, докато ми кажете, че работата ми е finito.

— Намери проститутката по най-бързия начин. Бързината е много съществена за този план. Дотук се справяш отлично. От голямо значение е да бъде сама, а не с други проститутки. Говори с някоя, която стои сама — продължаваше да бълва указания Бепи, докато следваха колата на Макдоналд.

След още десетина минути конгресменът зави в северна посока и спря пред светофара на пресечката между два булеварда.

— Да го хванем сега! — каза Бепи и настойчиво бутна Бен. — Аз ще го карам да кротува. Ти управлявай колата.

Двамата изскочиха навън и бързо отидоха до автомобила на конгресмена — Бен откъм шофьорската врата, а Бепи от другата страна. Отвориха рязко вратите и Бен опря пистолета си в слепоочието на Макдоналд, принуждавайки го грубо да се отмести. Вмъкнаха се от двете страни и го приклещиха в средата.

— Това пък какво е? — попита Макдоналд.

Бепи го сръга с върха на заглушителя в ребрата.

— Затваряй си устата! — заповяда той. — Ако направиш някое глупаво движение, ще те убия, Мак. Стой кротко и ще живееш. Трябва само да си поприказваме с теб. Така че не се паникьосвай. Искаме само да поговорим. Всеки гаф от твоя страна може да ти струва живота. Не ме принуждавай да натискам спусъка.

Това беше стилът на Бепи. Обичаше да поддържа положението спокойно, да избягва съпротивата и възможните нежелани усложнения.

— Тази нощ ще празнуваме рождения ти ден и за подарък сме ти приготвили една красива дама — каза му Бен, стараейки се да бъде също толкова хладнокръвен.

— Вие майтап ли си правите или какво? Аз съм американски конгресмен. Казвам се Макдоналд.

— Така ли? — присмя му се Бен. — Благодаря за потвърждението. Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти напълним гъза с толкова олово, че във флота ще могат да те използват за котва. Така че млъквай. Един човек трябва да си поприказва с теб и няма да ти отнеме много време. Затваряй си устата. Не разговаряй с нас и нищо няма да ти се случи. — Бен говореше, за да покаже на Бепи, че е спокоен.

Последваха колата с шофьора им до квартала с червените фенери. Една проститутка се разхождаше по тротоара и махаше на колите. Беше черна като катран, с руса перука.

„Страхотно! — помисли си Бепи. — Идеална е — черна курва с руса перука! Това покушение може да мине толкова безупречно, че даже да влезе в историята.“ Тя беше точно такава, каквато си я представяше.

Шофьорът започна да се пазари с нея и след обичайните увещания, че не е ченге, тя се съгласи. Качи се в колата му и той ги заведе на едно пусто през почивните дни място. Беше тъмно и съвсем усамотено. Бен спря зад колата на шофьора. Дотук всичко вървеше гладко.

Конгресменът не разбираше какво става. Бепи обмисляше следващия ход. Трябваше да поддържа бързия ход на акцията. Слезе, отиде при другата кола и пъхна главата си през прозореца.

— Здрасти, сладурче — каза той на проститутката и се ръкува с нея. — По колко взимаш?

— Двайсет за пълна програма, десет за духане, петнайсет за по малко и от двете — отговори тя с усмивка.

— Слушай, искаме да се помайтапим. В колата ми има един мухльо. Ще ти платя двеста долара да му натриеш хубаво муцуната с катеричката си. Искам да му дам един добър урок, понеже е девствен и никога не е виждал рунтавелка. Обаче трябва да го направиш бързо, защото нямам време. Става ли, сладурче? И знаеш ли какво? Ако се изкендзаш отгоре му, ще ти дам премия от още двеста долара.

— Добре ли те чух? Искаш за двеста долара да му натъркам физиономията с оная си работа и после да се изкендзам отгоре му? Ти добре ли си бе, човек? Никога не са искали такива неща от мен — отвърна тя, клатейки глава. — Вие сте откачени бе, копелета! Я ме върнете обратно.

— Виж, сладурче. Говорим делово. Плащам с парите си и искам само да отъркаш котенцето си по цялата му физиономия. Искам да мирише. Това е всичко. Той е педал и искаме да му покажем какво е путка. Ще ти дам двеста и по още двеста за всяко допълнително изпълнение, което можеш да направиш. Искам тоя мухльо здравата да мирише, разбираш ли?

Проститутката го изгледа озадачено и след това попита спокойно:

— Какво те кара да мислиш, че котенцето ми мирише, скъпи? В целия град ми викат „Захарче“.

— Добре, тогава, натъркай го хубаво със захарчето си, направи го да мирише сладко. Все ми е едно, само му натрий мутрата здраво. — Той вдигна парите пред лицето й. — Хайде, Захарче. Вече нямаме време.

— Добре, кой е късметлията? — попита тя и очите й блеснаха.

— Не те интересува кой е. Просто един плужек. Не е важно какво ще ти говори. Ще правиш каквото аз ти казвам, разбра ли? Аз плащам сметката. Не забравяй това и ще се разберем.

Тя кимна в израз на съгласие.

— Щом плащаш, значи ти поръчваш… Ти командваш, Сам.

Бепи й подаде първите двеста долара и тя беше толкова доволна, че едва не напълни гащите преждевременно. Докато вървеше към колата на конгресмена, тя попита Бепи:

— Ей, приятел, ами ако напикая тоя мърльо? Колко ще получа?

— За това сто долара — отвърна й той. — Знаеш ли какво, Захарче… Ще дам даже двеста за подмокрянето. Съгласна ли си?

Поглеждайки вече сериозно на работата, проститутката опита да демонстрира делови размах.

— Чудесно. Чудесно — отговори тя. — За начало ще опикая цялото копеле. Ще действам без ограничения. Даже може да го обезчестя. За шестстотин долара си струва.

Тя скочи върху задната седалка и каза на конгресмена:

— Значи ти си сладурчето?

Бепи заповяда на Макдоналд да се премести на задната седалка.

— Прехвърли се през облегалката — нареди му той.

Бен първо го претърси и намери пистолета му — автоматичен, двадесет и пети калибър.

— Седни до госпожицата — заповяда Бепи. След това се обърна към Бен на италиански: — Дръж пистолета и портфейла му подръка. След малко ще ми трябват.

Бен беше удивен от класата и умението, с които Бепи вършеше всичката работа. Не каза нищо.

Наредиха на конгресмена, с опрени в главата му пистолети, да си свали панталоните по най-бързия начин. Той обаче се заинати.

— Я стига! Няма да чукам тая чернилка — изкрещя той.

— Защо не? Хубавица е — викна му в отговор Бепи. — Добре, Макдоналд, давам ти десет секунди да й оближеш катеричката. И най-добре я оближи хубаво или ще те убием. Толкова бързо ще те убием, че няма да я видиш как изглежда. Мозъкът ти ще се разлети из цялата кола.

Проститутката бързо застана в нужната поза и каза:

— Не е зле да имаш апетит, господине. Тук има доста за ядене.

— Май ще е по-добре да пукна, отколкото да докосна тая черна кучка — отвърна упорито Макдоналд. — Мисля, че предпочитам да умра.

Бепи издърпа ударника на пистолета и отново го насочи към главата на Макдоналд.

— Както кажеш, Мак.

Макдоналд бързо смъкна панталоните и бельото си и легна по гръб на седалката, излагайки на показ безжизнения си атрибут.

— Не страдай от предразсъдъци и започвай да действаш, мухльо. Оближи я — заповяда му Бепи.

Проститутката бе започнала да смуче члена му, опитвайки се да го предразположи. Бепи я спря грубо.

— Стига вече с тия глупости. Сложи си задника на мутрата му. Хубаво разтъркай миризливата си пунгия по физиономията му. И не се мотай. Направи така, че да мирише на путка. Искам това влечуго да смърди.

Грубите думи на Бепи прокънтяха в ушите на проститутката и тя опря глава върху седалката, повдигна високо таза си, насочвайки го към главата на своя клиент. Бен облещи очи, когато уличницата обкрачи нещастния конгресмен и започна да търка задника си нагоре-надолу, размазвайки влагалищен секрет по лицето му.

— Така добре ли е? — попита тя.

Бепи кимна одобрително и си помисли: „Задникът й смърди на кенеф.“ Беше много доволен от избора, но бе принуден да извърне глава, за да подиша малко чист въздух. Бен си беше запушил носа.

— Проклета чернилка! — изкрещя Макдоналд. — Вониш! Убийте ме! Предпочитам да умра!

— Ей, приятел, приготви двестате долара премия — подвикна проститутката. — Започвам.

Тя пусна силна струя урина върху лицето и дрехите на Макдоналд. По-невероятна сцена не бяха виждали. Очите на Бен се опулиха толкова широко, че заприлича на взираща се в тъмното миеща мечка.

Конгресменът започна да се дави и гърчи върху седалката, мъчейки се да си поеме дъх. Проститутката се държеше здраво за седалката и вратата. Беше навела главата си близо до пода, така че задникът й да стои нависоко, насочен към лицето на Макдоналд. С дулото на пистолета, Бепи го накара да легне, за да се накисне хубаво.

— Стой долу, Мак, глупако. Не ме принуждавай да те гръмна — нареди му Бепи почти шепнешком. — Не се изправяй.

Обаче Макдоналд отчаяно се бореше да избяга от струята урина. Бепи извади сгъваемия си нож и го подаде на проститутката.

— Това пък за какво е? — попита тя, взимайки го в шепата си. — Защо ми го даваш на мен?

Главата й продължаваше да стои опряна на пода, а задникът й стърчеше нагоре и от него още се отцеждаха капки.

— Помогни ми да го отворя, сладурче — нареди й Бепи, без да обръща внимание на въпроса й. — Искам да му нарежа кожената тапицерия. Това копеле и скъпата му кола са ми противни.

Тя отвори ножа, Бепи го хвана с ръкавицата и мигновено го заби в гърдите на конгресмена, като се целеше в сърцето. Явно бе успял да улучи жизненоважния орган, защото конгресменът умря моментално, изплезвайки език. Бепи остави ножа забит и бързо взе от Бен пистолета на Макдоналд. Проститутката изпадна в паника, когато чу звука от забиването на ножа в гърдите на конгресмена и хъркането при смяната на живота със смъртта. Направи опит да стане и да отвори отсрещната врата, но преди да успее да се измъкне, в гърба й попаднаха два куршума от половин метър разстояние. Бепи ги изстреля от почти същия ъгъл, от който би го направил легналият Макдоналд. После незабавно пъхна пистолета в ръката му, за да полепнат по нея част от барутните остатъци.

Измъкна портфейла на мъртвия и го пъхна в джоба на палтото на проститутката, но чак след като прибави още двеста долара в нови банкноти. Взе още три съвсем нови банкноти и ги пъхна отстрани в обувката на Макдоналд, където повечето мъже крият парите си, за да не ги откраднат проститутките. После опразни от джобовете на конгресмена дребните му пари и сложи част от тях в джоба на проститутката.

Решаващо за успеха на операцията беше полицията да бъде твърдо убедена, че Макдоналд е застрелял проститутката, след като му е забила ножа. Трябваше да мислят, че е бил в състояние да произведе два изстрела, преди да умре. Щяха да видят, че се е изпикала отгоре му — без значение дали идеята е била негова или не, — после е намушкала нещастника, взела е портфейла и парите му и се е опитала да излезе от колата. Според Бепи всичко изглеждаше безупречно.

— Огледай ги — каза той на Бен. — Провери дали и двамата са мъртви. Не бива после да научим, че някой от тях е останал жив. Убеди се, че и двамата са мъртви, Бен. Това е финалната сцена. Вече почти сме си вкъщи.

Бен провери пулса на двамата и погледна в очите им. Докато надничаше в очите на проститутката, Бен каза:

— Повярвай ми, видиш ли, че езиците им са изплезени по тоя начин, значи вече са на оня свят.

Неочаквано лицето на жената се извърна нагоре и от гърлото й излезе глух стон. Очите й се изцъклиха широко срещу Бен.

— Какво беше това? — попита възбудено Бепи. — Още е жива!

— Не, току-що ни напусна. Това беше последното й издихание. Мъртва е. И двамата са мъртви — отговори Бен.

— Добре, хайде да се измитаме оттук!

Отдалечиха се от колата, оставяйки зад себе си отвратителната миризма. Наредиха на шофьора да тръгва към летището.

— Не карай прекалено бързо — каза Бепи и се облегна назад.

Прибраха ръкавиците в саковете си и мушнаха револверите под седалката.

— Върни ги на шефа си — продължи Бепи. — Чисти са.

Шофьорът кимна. Почти не разговаряха.

На летището се сбогуваха лаконично с шофьора и го оставиха със зяпнала уста. След това Бен и Бепи се разделиха, взеха си билетите и се срещнаха отново в кафенето на летището в Ню Йорк, какъвто беше предварителният им план. Бепи не искаше лицето му да бъде запомнено от някой шофьор на такси, а Бен бе оставил една кола на паркинга. Вече се чувстваха в безопасност. Знаеха, че са успели.

— Не мога да повярвам, че успя да организираш такова покушение само за няколко часа — каза Бен на Бепи, докато го возеше към Бруклин.

— Точно заради това Морано изпрати нас — отговори му Бепи. — Ние бяхме най-сполучливият тандем за поръчката.

— Да, но аз не направих почти нищо. Изпитвам неудобство.

— Ти свърши чудесна работа, Бен. Не ми се натрапваше, а на мен точно това ми харесва. Имаше ми доверие.

11.

— Наистина ли те бива по бомбите? — попита Бепи и остави менюто на масата, вече решил да си поръча телешко с пармезан и гарнитура от fettucini38.

— Защо? — попита Бен.

— Имам нужда от една. Познавам един рижав мръсник, който трябва да изчезне. Отдавна му се каня и вече му дойде редът. Миналия месец, когато Морано ми разказваше за теб, той спомена, че си добър бомбаджия.

— Морано не лъже — ухили се Бен. — С какво мога да ти помогна?

— Направи ми една бомба… Подходяща за кола. Нали ще ми направиш една много мощна бомба, а, Бен? Виж дали не можеш да измислиш нещо специално за мен.

— Имам точно каквото ти трябва. Не се притеснявай, ще бъде достатъчно мощна — и колата, и всичко в нея, заминава на небето.

След като келнерът взе поръчката им, те продължиха разговора. Бепи попита Бен:

— Между другото с какъв бизнес се занимаваш? Никога не си ми казвал.

— Мислех, че знаеш. Притежавам погребално бюро в Стейтън Айлънд.

— Майтап ли си правиш? Я стига, не ме баламосвай. Погребален агент ли си?

— Наистина съм такъв — отговори сериозно Бен. — Собственик съм на погребална къща. Не те баламосвам. Наследих я от баща ми, който умря преди доста години. — За момент очите на Бен се навлажниха. — Той много си обичаше работата.

— Дон Морано ми спомена, но мислех, че се шегува. И как стана така, че започна да изпълняваш поръчки за фамилията?

— Ами преди около дванайсет години, когато бях на двайсет и една, услугите на баща ми почти не се търсеха. Често богохулстваше на италиански: „Вече никой не умира! Лекуват ги с пеницилин. По-добре да закрием фирмата!“ — и подобни глупости. Псуваше всичко наред. Всеки ден слушах оплакванията му. Веднъж прочетох във вестниците, че сред мафиозите в Стейтън Айлънд възникнали вражди. Обаче не пречукваха никого. Всичките бяха второкласни гангстери: много приказват, а нищо не правят. Приличаха на банда дебели старци, фермери от Италия. Та една нощ отидох и ликвидирах един от тях пред клуба му. Гръмнах го и понеже Стейтън Айлънд е съвсем малък, възложиха погребението на баща ми. Той притежаваше единствената италианска погребална агенция.

Бен продължи, след като келнерът сервира храната им:

— После едната фамилия обвини другата за убийството и очистиха един от техните хора. И така започнаха да си разменят удари. В крайна сметка годината беше успешна за баща ми. — Бен се засмя. — Тия типове събраха смелост да поведат война. Така бива, казваше баща ми. Впоследствие, винаги щом работата намалееше, аз издебвах някого и го пречуквах. От време на време поставях началото на нова война, просто за да осигурявам поръчки за фирмата. Трябваше да си хапя езика, за да не се разсмея, докато баща ми произнасяше прощалните слова над ковчега. Само ако знаеше, че аз му създавам всичката работа! След време баща ми почина, лека му пръст, и аз наследих фирмата. Веднъж, преди години, проявих небрежност, някой ме видял как ликвидирам един тип и съобщил на дон Морано, а пък той набързо ми възложи няколко мокри поръчки. Не можеше да повярва, когато му разказах тази история. Направо се бях подиграл с него. Дори Морано се смя на това, което правех. Оттогава често ме използва. Освен за себе си работя и за него. Падат добри пари, а пък аз така или иначе съм свикнал с работата. Обаче погребалните къщи в Стейтън Айлънд вече станаха три и ония негодници ми отнеха последните две поръчки. Затова преустанових покушенията, с които си осигурявах клиентела.

Тук вече Бепи се смееше толкова силно, че едва не се задави.

— Не мога да повярвам. Падали добри пари, а пък ти така или иначе си свикнал с работата. Сигурно се майтапиш. Ама че история! Би трябвало да напишеш комичен роман. Не мога да ям повече. Заболя ме коремът от смях. По всичко личи, че ти наистина си откачен. — Опитвайки да се успокои, той повтори: — Погребален агент, който сам си осигурява клиентите. Невероятно!

Деветте месеца най-после изтекоха и в единадесет часа преди обед Дана влезе в болницата. Когато Бепи отиде там, тя вече беше родила. Щеше да се пръсне от радост, виждайки две бебета в ръцете на прекрасната си съпруга. Бог ги бе дарил с момиченце и момченце.

— Вижте, господин Менесиеро — каза му сестрата, — синът ви има юмруци като Джек Демпси. А пък дъщеря ви трябва да я снимат в киното.

Бепи се чувстваше изключително горд, че е баща на такива чудесни близнаци, и започна да ги пази от всичко. Въведе правилото всеки, който ги взима в ръце, да носи хирургическа маска. Смешно беше да гледаш апартамента им пълен с облечени като хирурзи хора. Дори бабите и дядовците бяха задължени да носят маски, когато се приближаваха до бебетата. Майката на Дана мърмореше, но въпреки това правеше каквото каже Бепи.

След няколко седмици в този дух всички започнаха да роптаят срещу Бепи и той с неохота се съгласи, че хирургическите маски вече не са необходими. Обаче продължаваше да държи всичко под око. През час се обаждаше вкъщи по телефона, нощем люлееше кошчетата на бебетата и само да повърнат, веднага викаше лекар.

— Не съм предполагала, че ще бъде такъв грижовен баща — коментираше майка му. — Той ни заблуди, а, Паскуале? Винаги е бил буйно момче. Но сега е добър съпруг и баща.

Един ден, когато близнаците вече бяха на около месец, на вратата се позвъни и Дана стана от леглото да види кой е. Отпред стояха бащата и двамата чичовци на Бепи. Лицата им бяха зачервени от острия вятър навън, но върху тях, като залепени, грееха широки усмивки.

— О, татко, ей това е изненада. Какво ви води насам? Заповядайте — покани ги Дана и отвори широко вратата, отстъпвайки встрани.

Докато влизаха, на Дана й направи впечатление облеклото им. Бяха с противно сиви шаячни палта и ушанки. Тя съзнателно ги подбутна да влезнат по-бързо, за да не ги види някой от съседите. Усмихнати до уши, мъжете изобщо не се досетиха за мислите й.

— Хайде, татко, съблечете си палтата. Много се радвам, че сте дошли — каза Дана. — Бефино спи. Разполагайте се, докато го събудя.

Когато след малко се върна, тримата братя продължаваха да стоят по палта и с ушанки в ръцете.

— Бепи ще дойде ей сега. Съблечете си палтата. Никой няма да ги открадне — добави тя с усмивка и се запъти към кухнята. — Ще ви приготвя нещо за сгряване.

Бепи влезе в стаята, също усмихнат заради изненадващата визита.

— Хайде бе, хора, още ли стоите прави? — каза той и ги прегърна. — Седнете да пием по чаша вино. Разполагайте се удобно. — В този момент ги огледа от горе до долу. — Откъде намерихте тия елегантни палта? Можете да ги свалите. Няма кой да ги открадне тук.

Мъжете се спогледаха, усмихнаха се на приликата в репликите им и бавно започнаха да си свалят палтата. Бепи наля вино, а Дана се провикна от кухнята:

— Ще ви донеса сирене и бисквити за мезе на виното. После ще направя и кана кафе.

— Ще хапнем по-късно — прошепна Паскуале на Бепи. — Трябва да поговорим за една работа. Когато свършим, ще ядем.

Бепи погледна баща си, този път без усмивка. Огледа безпристрастно и чичовците си. Изведнъж всички му се сториха сериозни.

— Да говорим за работа ли? Каква работа имаме, татко?

Паскуале се наведе по-близо.

— Дошли сме да видим малкия Паскуале, моя внук — прошепна той. — Сина ти.

Дана дочу това и кухнята изведнъж се превърна в царство на тишината. Тя остави каната за кафе на масата и тихо се приближи на пръсти до вратата. Бепи усети, че Дана подслушва, и погледна натам. После се обърна пак към баща си:

— Каква работа имаш да вършиш с бебето? Дошъл си да видиш малкия Патси по работа, а, татко? Как така? — После се усмихна. — Струва ми се, че трябва да е някаква мъничка работа.

Паскуале погледна в учудените очи на Бепи.

— Чуй, figlio mio — каза той със сериозен тон. — Ние сме хора сицилианци. Трябва да тачим и спазваме традициите си. А когато бъдем ощастливени с мъжко отроче като твоя син и мой внук, ние сме длъжни да го посрещнем в семейството достойно. Дошъл е моментът да бъде проверен като истински сицилианец.

— Проверен ли? — грубо повиши тон Бепи. — В какъв смисъл? За каква проверка говориш, татко? Детето расте здраво като биче. Няма грешка. Вече е десет кила. Има пиш… Даже вече е обрязан като мен. Каква проверка ще правиш на едно бебе? Да не би нещо да ви е прихванало днес, а?

— То си е наша работа — отговори Паскуале с тих, но нетърпящ възражения глас. — Този изпит е народна традиция и днес ние трябва да проверим характера на твоя син. Така правят всички дядовци по нашите села от стотици години. Днес на мен се пада честта да направя това простичко нещо на твоето момче — каза той и зачака отговора на Бепи. — Имай ми доверие, Бефино, глупчо такъв! — повиши объркано глас Паскуале, а чичовците посрещнаха с поклащане на глави нежеланието на Бефино да се съгласи с настояването на баща си.

Понеже не искаше баща му да се чувства в неловко положение, Бепи се опита да обясни:

— Хайде стига. Имам ти доверие, татко. Само ми е интересно как досега не съм чул нищо за такъв изпит. Защо никога не си ми споменавал за него? Изтърсваш ми го съвсем изневиделица. Поне можеше да ме предупредиш, щях да подготвя бебето.

— Никаква подготовка — каза Паскуале с усмивка. — Тази работа се прави само веднъж и изненадващо, особено за бебето. Ти вече почти се провали в твоята част от изпита, сине. Това е нещо, за което никога не говорим, докато не дойде време за действие. Тази чест се пада на дядото, а не на бащата. Той решава кога. Той ще бере плодовете на радостта, ако детето е със силен дух, и ще плаче от мъка, ако то е мекушаво.

— А, така ли? А защо дядо Густаво никога не ми е споменавал за такова нещо? — попита нервно Бепи.

— Нашите хора не могат да говорят за това. Дядо ти винаги си е мълчал по този въпрос. И ние няма да го коментираме от днес нататък. Помни, от утре вече никога няма да го споменаваме — отговори Паскуале. — Моят баща също те подложи на такъв изпит, когато беше бебе, но никога не сме говорили за това. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. — Бефино започваше да осъзнава, че работата е сериозна.

— Един ден — продължи баща му — ти ще изживееш този горд момент с твоя внук и в мъжеството му ще видиш нещо, което другите никога няма да съзрат. Много е важно да се изпита силата на малките.

Братята му кимнаха в знак на съгласие.

— Звучи ми налудничаво — каза тихо Бепи. — Боли ли?

— Не боли. Може да разплаче бебето, ама не боли.

— Патси никога не плаче. Рене също. Ще видиш, татко. Ще се смеят. Добре, прави каквото си намислил.

— Ще видим дали не плачат — отговори му Паскуале.

Бепи ги заведе в стаята, където спяха близнаците.

Четиримата оглеждаха надвесени бебетата, когато вратата рязко се отвори.

— Какво правите бе, хора? — попита не особено учтиво Дана и размаха пръст на своя свекър. — Знам, че той е твой внук и негов син — язвително наподоби репликите им тя, — но аз съм против този изпит. Чух ви, като говорехте. Не искам да го проверявате, Бепи. Защо трябва да го правим? Той е само едно бебе, оставете го да спи. Защо му разваляте съня?

— Трябва да изпитаме малкия Паскуале — прошепна й Бепи. — Изчакай оттатък. Ще ни отнеме само минутка.

— Не — отвърна тя, — не искам да…

Още преди да довърши, Бепи я сграбчи за ръката и я поведе елегантно, но строго към кухнята.

— Виж, Дана, това е сицилиански обичай. Бебето трябва да мине през този изпит. Баща ми и чичовците ми държат на него. Такава е традицията при нас. Въпрос на уважение е. Ah capeesh?

В спалнята двамата чичовци си говореха за Дана.

— Тая, Бефиновата жена, има характер — каза Бруно. — Курназ е и не си поплюва. Брани децата си даже от баща им и дядо им.

— Да — съгласи се Паскуале и вдигна поглед към тавана. — Чудесно момиче. Много ни харесва заради нейната грижовност.

Бепи и Дана продължаваха да спорят в кухнята.

— Защо не направиш един изпит на потайните си чичовци? — повиши тон Дана. — Провери ги тях! Може да са мръднали. Видя ли ги как са облечени? Все едно че тримата глупаци са дошли в Бруклин. Виждал ли си някога такива оръфани палта?

Бепи се изсмя и отново я сграбчи.

— Спри се. Стига толкова — кресна й той. — Прекалено много говориш, а одеве размахваше пръст на баща ми. Или млъквай, или ще го счупя тоя пръст.

— Но Патси е само наполовина сицилианец — отговори и тя на висок глас. — Другата му половина е неаполитанска, забрави ли?

— Как мога да забравя? — отвърна й сърдито Бепи, започвайки да губи търпение. — А сега стой в кухнята и не мърдай, докато не свършим! — нареди той и тръгна да излиза. Тя хукна след него. — Не ме предизвиквай, Дана — каза й строго Бефино.

— И ти недей да ме предизвикваш, глупак такъв — кресна му тя.

Той се обърна, опитвайки се да задържи изражението си сериозно, но избухна в смях заради начина, по който Дана отстояваше позицията си.

— Хайде стига, не се страхувай. Бебето няма да го боли. Престани да се тревожиш.

— Правете му сметката, ако го заболи — провикна се тя.

Бефино се върна в стаята на децата и се извини за поведението на Дана.

— Брей, тия майки! Все ги е страх за децата им.

Мъжете се усмихнаха на Бепи и Паскуале започна ритуала си. С много обич и притеснение той се вторачи напрегнато в спящото бебе.

— Това дете е продължението на моя живот — каза той и огледа мъжете.

В стаята настана пълна тишина, когато той отново се обърна към бебето.

— Дали ще има силен дух? Ще отвръща ли бързо, когато го нападнат? Ще бъде ли гордост за нашия род?

Той започна да пипа телцето на бебето с различни дразнещи движения. Докосваше го все по-силно и по-силно, сякаш го напада. Бебето отвори широко очи и започна да се гърчи и пъшка. Протегна малките си ръчички напред като за бой, вдигаше ги нагоре и ги размахваше над лицето си. Паскуале продължи с досадната си тактика, като добави и страховито грачене срещу детето. Малкият размаха ръчички и запъшка още по-енергично, но не заплака като повечето бебета, когато ги разбудят. Паскуале не се отказваше, но детето не заплака.

Бепи поглеждаше ту малкия, ту баща си и чичовците си, сякаш наблюдаваше игра на тенис. Паскуале ставаше все по-груб, но бебето дори не изхленчи.

Чичовците започнаха да се усмихват, потвърждавайки успешното завършване на изпита. Паскуале се смееше през радостни сълзи.

— Донеси ми зехтин — разпореди се той. — Трябва да наградим юначето със съкровището на нашия народ.

Лицето на Бепи грейна и той хукна към кухнята.

— Къде е зехтинът? — попита той Дана.

— Какво има? Нещо лошо ли стана? — развика се тя.

— Всичко е наред, Дана. Само ми дай зехтина, ако обичаш.

Той се върна в спалнята с бутилката в ръка. Изцяло погълнат от заниманието си, Паскуале отново заговори:

— Трябва да намажем устните му с жизнения сок на старата ни родина. — Той потърка неколкократно устните на бебето. — Имаме си чудесно момче, Бефино.

— Нали ти казах, татко. Детето е голяма работа. Никога не плаче, истински боец е. И е силен. — В този момент на Бепи му хрумна нещо неочаквано. — Ей, я да изпитаме и Рене. Жилава е, нищо че е момиче. Казвам ти, тя е…

Вратата рязко се отвори.

— Да не си посмял, Паскуале — каза Дана и грабна бутилката със зехтина. — Недей да будиш внучката си. — Посочвайки с пръст към Бепи и дъщеря му, тя се усмихна на всички. — Никакъв изпит не й трябва. Много си е добра.

Мъжете избухнаха в смях.

Бизнесът вървеше в нормалното си русло. Един ден Бепи си уговори среща да огледа помещение за евентуално ново заведение на Канал стрийт, в периферията на китайския квартал. Мястото беше отлично, буквално врата до врата с голяма банка и нюйоркската телефонна компания. Универсалният магазин „Диамантена борса“, където всеки ден пазаруваха хиляди хора, беше точно насреща. Имаше и една гигантска китайска пералня, в която двадесет и четири часа в денонощието работеха на смени около две хиляди души. Намираше се в една пресечка, почти на ъгъла с Канал стрийт. След две посещения в овакантения магазин Бепи се договори със собственика — богат китаец — и реши следващия месец да отвори нов снекбар.

Собственикът на помещението се казваше Сид Чой — дребничък и наперен китаец от Хонконг. Беше от тази категория хора, които се кипрят в костюми за по триста долара, носят пръстени с диаманти на четирите си пръста и карат скъпи коли. Край него винаги седеше някоя красива китайка с разголен до бедрото крак. Около този човек всичко беше от най-високо качество, а Бепи дълбоко уважаваше това.

Бефино Менесиеро и Сид Чой се споразумяха за наем от осемстотин долара месечно. Бепи поиска да направят договор и предложи чек от фирмата си за едномесечна предплата на наема, за да скрепи сделката.

— Моето ръкостискане е равнозначно на договор — каза Чой с вдигната глава като човек, който държи на думата си. — Не се притеснявай. Помещението е твое, приятелю. Изпрати ми чека в края на месеца и тогава ще ти дам ключ.

— Дадено, сър — отвърна му Бепи. — Както кажеш. Да си стиснем ръцете. Разбрахме се.

Дланите им се срещнаха в здраво ръкостискане. Бепи каза, че ще започне преустройството след няколко седмици. Допадна му стила на дребничкия богаташ: казана дума — хвърлен камък. Винаги бе изповядвал точно този стил — дадената дума тежи повече от самия договор.

След три седмици Бепи се запъти към офиса на господин Чой, за да му даде чек за наема и гаранционна предплата. На следващия ден щяха да дойдат дърводелците и му трябваше ключ.

Минавайки покрай бъдещия снекбар номер шест, той надникна в него и му се стори, че във вътрешността вече работят дърводелци. Не можеше да бъде! Погледна по-внимателно и видя Червения и Джони Мак да стоят до бригадира на групата и да разглеждат чертежи. Студена пот обля Бепи. Не вярваше на очите си. „Какво правят, по дяволите, Червения и Мак в моето заведение?“ Отстъпи назад, за да провери дали не е сгрешил адреса. Помисли си, че може да е застанал пред друга сграда. Но не беше. Това бе неговото помещение. Как е могло да стане това? Беше се договорил с господин Чой! „Стиснахме си ръцете с тоя проклет китаец!“

Отиде до една телефонна кабина и се обади на Чой.

— Господин Чой замина за Лос Анджелис — отговори му секретарката.

Почувства отчаяние.

— Моля ви, госпожице, може ли да ми дадете телефонния му номер в Лос Анджелис? Става въпрос за нещо много, много важно.

Това помещение му беше крайно необходимо. Беше просто великолепно. Секретарката дълго се колеба.

— Отседнал е в хотел „Холивуд Хилс“, апартамент 1210 — каза най-после тя. — Обаче го потърсете след няколко часа. Там още е само осем часът.

Бепи беше силно разярен и веднага се обади в Калифорния. Толкова беше нервен, че не успяваше да вкара монетите в прореза и ги изпускаше на пода, а с другата ръка удряше несъзнателно слушалката. Телефонистката настояваше за още монети. Накрая я придума да таксува разговора на фирмения му номер.

Телефонът в апартамента иззвъня шест пъти и едва тогава един тих, екзотичен женски глас каза:

— Алооу?

Звучеше като изтощена от еротични упражнения млада жена, която е прекарала цялата нощ в топла вана, смучейки чучура под душа.

— Мога ли да разговарям с господин Сид Чой?

— Господин Чой заспал. Той спи — отговори жената. — Още е рано.

— Извинете, че ви безпокоя, но не се сетих за часовата разлика. Обаждам се от Ню Йорк.

Тя неохотно предаде слушалката на Чой.

— Ало. Кой се обажда? — изрече с полубуден глас китаецът.

— Аз съм Бефино Менесиеро от Ню Йорк!

— Кой ти даде номера ми? — попита с негодувание Чой. — И защо ми се обаждаш толкова рано?

— Господин Чой, заведението на Канал стрийт беше мое. Даже си стиснахме ръцете, спомняте ли си? Разчитах на това помещение.

— Ох, заведението. Да, да. Дадох го на Джони Мак — отвърна Чой. — Много съжалявам. Много съжалявам. Вече е късно.

— Но вие ми стиснахте ръката! Дадохте ми думата си!

— Доста ръце съм стискал. И какво от това? — отговори му без колебание Чой. — Нищо не съм чувал за теб, Бефино. Джони Мак е солиден човек. Този квартал е негов. Дадох помещението на Джони. Ако имаш претенции, разбери се с него. Много съжалявам. Довиждане, приятелю. — Той затвори телефона.

Бепи погледна замлъкналата слушалка с гняв и нежелание да повярва. Започна да проклина.

— Дребният му жълт плъх! — мърмореше той, докато се опитваше да излезне от телефонната кабина. — Джони Мак бил солиден човек? Кварталът бил негов? Гледай го китайското му копеле. Ще ги напъхам — и него, и Джони Мак — в един ковчег. Аз ще ги оправя. Ще ги погреба заедно. — Бепи ходеше като зашеметен. — Аз ще го науча как се стискат ръце! Добре ще го наредя тоя скапаняк с дръпнатите очи…

Изведнъж вдигна погледи видя, че Червения и Джони Мак се смеят и го наблюдават от витрината на заведението. Огледа ги бавно от горе до долу. Объркан за момент, той кривна бързо надясно и се оказа пред входа на китайската пералня в пресечната уличка. Влезе в сградата, за да се махне от улицата и да се успокои.

Подпря се на стената в преддверието, за да обмисли следващия си ход. Без да се усети, започна да си мърмори на глас:

— Стискал ръце — повтори той. — Ще види как се стискат ръце. Ония с дръпнатите очи, японците, и те си стиснаха ръцете с Рузвелт, а после бомбардираха Пърл Харбър. Сега китайците ми погаждат същия номер.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изплаши го писклив, недодялан глас, прекъсвайки мислите му.

Едър и дебел азиатец по тенис-фланелка го оглеждаше.

— Аз съм приятел на господин Сид Чой — каза Бепи, опитвайки се да измисли повод за присъствието си там. — Той ме изпрати да огледам сградата.

— А — усмихна се човекът, — да, той е собственикът на постройката.

Изведнъж усмивката на китаеца изчезна. Огромният мъж, който приличаше на борец тежка категория, стовари юмруци върху една маса и кресна:

— Аз презира Чой! Той дръпнат боклук! Дребна хлебарка. Къде е?

Като чу това избухване, Бепи си помисли: „Дявол да го вземе! На какво попаднах пък сега? Тоя дръпнат боклук нарича дръпнат боклук другия дръпнат боклук. Ама че шантав ден ми се случи! Не мога да повярвам, че толкова не ми върви.“

Мълчанието спомогна и двамата да се успокоят.

— Господин Шишко — попита го Бепи, — имате ли нещо против да ме разходите из тази пералня? Никога през живота си не съм виждал истинска пералня. Какво ще кажете? Имам малко излишно време.

— Искате да разгледате пералнята ми?

— Да, наистина искам.

— Защо ме нарекохте Господин Шишко? — попита ухилено огромният мъж.

— Господин Шишко на италиански означава добър човек с издути джобове. Покажете ми как перете издутите си джобове в това предприятие — отговори Бепи в опит да се пошегува. — Главата ми се подпали днес. Истината е, че имам нужда от помощ, Господин Шишко. Навън има двама типове, с които бих предпочел да не се срещам в момента.

На китаеца като че ли му хареса, че Бепи го нарича Господин Шишко. Бепи предположи, че на китайски това може да означава нещо важно. Надникна през прозореца и видя, че Джони Мак и Червения стоят на ъгъла и разговарят, ръфайки ябълки от един търговец с талига. Знаеха, че Бепи не е очаквал да изгуби помещението. Докато ги наблюдаваше, той имаше чувството, че езикът му се е превърнал в топка памук. В този момент разбра, че не му остава друг избор, освен да отговори с всичка сила на тази обида.

„Виж ги тия жалки плъхове! Смеят се за моя сметка. В продължение на години търпях Червения да ме подритва по кокалчетата, да ме ограбва, дори да ме унижава, но сега той и приятелите му ми се подиграват. Дядо ми беше прав. Трябваше да го послушам. Направих груба грешка, като се доверих на миланеца. Приех го с отворено сърце. Сега трябва да го пратя в гроба. Червения не изпитва страхопочитание към мен. Мисли си, че ще клекна пред Джони Мак заради репутацията му, но греши. Той избра едно лошо решение. Затова ще ги убия и двамата — по най-бързия начин. Мразя ги. Прекараха ме и сега им е смешно!“

Беше потънал в дълбок унес, когато пискливият глас отново го накара да подскочи.

— Добре. Господин Шишко, аз, покаже на вас пералнята.

Сградата на пералнята наистина беше нещо много голямо и навсякъде из нея работеха китайци, пренасяха панери с пране от помещение в помещение, много бързо и тихо.

След около половин час стигнаха в сутерена, където се съхраняваха всички химикали. От голяма правоъгълна вана в средата на пода се издигаха пари.

— Моля, не пушете — каза Господин Шишко. — Нали няма да пали кибрит?

— Какво е това? — попита Бепи.

— Киселина. Бяла киселина. Китайците я наричат синей. Веднъж месечно потапяме във вана части на машини от неръждаема стомана и те става много, много чисти, а после вади тапата и всичко изтича и чисти градски канал — прошепна Господин Шишко. — Обаче не казвайте на никой. На нас не позволено да държим такава отворена вана, но си плащаме на градския инспектор. Той обича пари и нищо не видял.

— Не се безпокой. И аз нищо не съм видял. В момента в стомаха ми има повече синей, отколкото тук. Ние, италианците, му казваме acido39.

Бепи си мислеше за ваната и оглеждаше сутерена. На лицето му бавно пропълзя усмивка.

— Ей, Господин Шишко, какво ще стане, ако някой падне вътре?

— Да падне в синей? Ха, ха! — изсмя се господин Шишко. После изражението му се промени и стана сериозен. Отговори на отличен английски: — Ще се стопи напълно. На дъното ще останат само катарамата на колана му и пръстените. Само металът остава. Киселината не действа на метал, но всичко останало става на течност — кожата, космите. — Господин Шишко вдигна ръка и щракна с пръсти. — Течност.

Един котарак бавно заобиколи ъгъла на резервоара.

— А, котарак… той лови мишки. — Господин Шишко вдигна сиво-белия котарак и го пусна във ваната. — Виждаш ли? Вече няма коте — каза той със смях.

Котаракът направи опит да плува, но след две секунди почти се беше стопил. Само главата му още стоеше на повърхността. Дори не успя да изврещи, а след още няколко секунди изчезна и главата.

Върху лицето на Бефино се изписа съчувствие към малкия котарак.

— Защо трябваше да го убиваш? — попита той. После бързо възвърна самообладанието си. — Тая вана наистина ми хареса. Имате нещо много интересно.

— А, вана. Бива си я, а?

Бепи и Господин Шишко се изкикотиха едновременно като двама добри приятели. „Ама какъв късмет, че попаднах на тоя необикновен китаец“ — помисли си Бепи.

— Кой е шефът на тая фирма? — попита той.

— Аз съм. Ти кой мислеше, че е? — отговори му Господин Шишко и вдигна ръка към тила си, попипвайки стеснително конската си опашка.

Очите на Бепи блеснаха развеселено, като видя как този дебел мъж прави женствени движения.

— Исках да кажа, кой е собственикът на това голямо предприятие? — попита той.

— О, собственик, собственик. Моят зет е много, много богат човек. Живее в Сан Франциско и притежава друга голяма фирма там.

Господин Шишко обясни, че в Ню Йорк той е главният и ръководи бизнеса от девет години. Повтори, че той и зет му мразят господин Чой. Оказа се, че навремето Сид Чой ги е елиминирал от покупката на сградата, когато преговаряли да я купят от последния й собственик. После им удвоил наема.

— Сид Чой лош човек. Ние го мрази — измънка Господин Шишко.

Бепи кимна съчувствено и попита:

— Защо понякога говориш добър английски, а понякога бръщолевиш с акцент?

— Такъв ми е номерът — отговори му той с усмивка. — Говоря и по двата начина. Според мен е хитро, ти как смяташ?

Бепи не отговори веднага на въпроса му. Вместо това се усмихна и попита:

— Ей, Господин Шишко, какво ще кажеш да ми отпуснеш терен за производство и продажба на сандвичи на партера на пералнята? Ще ти плащам наем. Правим много добра храна. — И двамата престанаха да се усмихват, а Бепи продължи въодушевено: — Това ми е занаятът. Собственик съм на заведения за сандвичи.

— Какви заведения за сандвичи?

— Италиански. Хубави, топли италиански сандвичи.

— Вие предлагате хубава храна? — попита Господин Шишко с блясък в очите. — Ще мога ли да се храня безплатно? Всеки ден? — Бепи кимна. — В такъв случай ще се разберем. И ще мога да ям безплатно!

— Разбира се. Ти си ВИП. Яж колкото искаш, няма да плащаш. Колко ще е наемът за търговската площ?

— Сто долара месечно. Съвсем евтино. Става ли?

Бепи кимна бързо и си стиснаха ръцете.

— Става, сделката е готова. Покажи ми нашето място. Утре започваме.

„Ама че удар. Сто долара месечно. Гледай каква изгодна сделка направих! — мислеше си Бепи. После обаче се сети: — Ох, по дяволите. Пак ръкостискане с китаец.“

Когато се върна в офиса на фирмата, той нареди на Маймуната:

— Повикай момчетата. Тази нощ ще работим до късно. И подгответе за транспорт машини за кафе, оборудване за сандвичи и маса за готвене на пара. Устройваме ново заведение, спешно… В една пералня.

— Каква пералня? Мислех, че ще бъде ресторант.

— Беше ресторант! Червения и неговият приятел главорез вече са го прилапали. Ние разполагаме само с входно антре в една пералня до тях.

Работиха цяла нощ, за да оборудват приятно изглеждаща сергия за закуски в стил кафене на първия етаж в пералнята. Дори използваха един чадър, за да се създаде тротоарна атмосфера.

През следващите няколко дни всички китайци в сградата минаваха през обедната почивка покрай щанда, оглеждаха и продължаваха по пътя си. Маймуната докладва, че Червения и Мак са се отбили да надзърнат и си тръгнали, смеейки се на неуспешното начинание на Бепи.

Изминаха две седмици, а бизнесът продължаваше да върви ужасно. Китайците не се отбиваха дори за секунда, с изключение на Господин Шишко, който стана още по-дебел. Бепи не разбираше нищо.

— Тия китайци не пият кафе. Даже дъвка не си купуват. Нищо, niente — оплака се Бепи пред Малкия Паули и Але Хоп. — Тия двама негодници — Червения и Джони Мак — отвориха новото си заведение, и то работи чудесно. Не мога да разбера какво не е в ред, дявол да го вземе. Отворени сме двадесет и четири часа в денонощието и никакъв оборот. Толкова много храна хвърляме на боклука, че можеш да се побъркаш.

Докато се тюхкаше, една мисъл мина през съзнанието му: „Питам се дали тези хора могат да четат на английски? Дявол да го вземе! Не е чудно, че не купуват нищо. Те не могат да прочетат менюто.“ Направо обезумя. Отиде да се види с Господин Шишко.

— Защо не ми каза, че не могат да четат на английски? — попита го той.

Господин Шишко само се усмихна на гнева му.

Бепи отиде в кантората на „Уолстрийт“ и помоли един служител, преселник от Хонконг, да преведе менюто на китайски. После той и Але Хоп отпечатаха петстотин листовки с китайския превод и ги раздадоха собственоръчно на всички работници в пералнята. Те четяха и възкликваха: „А, да, да! Аха, хубаво, хубаво.“

Проблемът се разреши. Търговията потръгна невероятно и обектът в китайския квартал стана рекордьор.

— Страшно се притеснявах за това място — призна си Маймуната пред Бепи. — Радвам се, че успя да откриеш проблема. Мислех си, че Червения и Мак са ни направили за смях. Видях Мак да ми показва рога един ден.

— Мак ти е показвал рога?

— Да. Насочи пръстите си право към мен ето така — каза Маймуната и направи обидния жест с показалеца и малкия си пръст.

— Сериозно? Тоя мръсник ни е показал рога?

— Да — потвърди още веднъж Маймуната.

— Добре де, не се тревожи за Червения и Мак — каза му Бепи. — Ако Бен не направи нищо с оная бомба, аз съм им приготвил една хубава гореща вана, Маймун. Налага се да те извадя от офиса за известно време. Искам да ръководиш това заведение, докато се утвърди. Нужен си ми тук, за да хвърляш по едно око на Червения и Мак, защото съвсем скоро здравата ще им изчистя кирта на тия копелдаци. Ще им направим кръщене с вода от канализацията. Ще се видим по-късно, Маймун.

— Разбрано, Беп. Обади ми се довечера да ти дам сумите от днешния оборот.

— Добре. Хайде, Але, да тръгваме.

— Какво иска тоя, дявол да го вземе? — попита Але и посочи Господин Шишко.

— Струва ми се, че те харесва, Але.

— Да, ама на мен ми се струва, че не го харесвам — отвърна Але и отправи свиреп поглед към Господин Шишко. — Постоянно ме зяпа с гадните си очи.

— Зяпни го и ти, Але. Очите ти приличат на неговите.

Але се обърна към Бепи и се ухили.

12.

След кръщенето на близнаците Бепи и Дана направиха подобаващо тържество в новата им вила на север, в планинската част на щата Ню Йорк. Откакто беше в Ню Орлиънс, Бепи искаше да има вила и сега, след като започна да печели много пари, бе решил да си купи.

Всички роднини от двете страни на семейството дойдоха да помагат за подготовката на това важно празненство. Готвеха се специалитети, а лелите и братовчедките работеха като часовников механизъм при изпълнението на традициите от старата родина.

Къщата беше старо летовище с около двадесет стаи за спане, така че настаняването не представляваше проблем. Чичовците и другите гости разглеждаха сградата и имението, докато жените сготвят. Трима от тях седнаха под един голям дъб и засвириха с музикалните си инструменти, създавайки романтична италианска атмосфера. Под съпровода на китарите и мандолините започна да се лее вино. Хората щъкаха усмихнати и се радваха един на друг — докато дойде времето на скарата в неделя следобед, когато лелята на Паскуале — Нина, — го повика.

— Патси, я виж, там имало кладенец. Налей ми една чаша с хубава acqua fresca40. Тези наденици са много солени.

Паскуале отиде при кладенеца и започна да изпомпва.

— Ей, я вижте каква вода — провикна се той към всички. — Много е студена и бистра. La bella acqua41.

Той подаде чашата на престарялата си леля.

— Заповядай, zia, stabuona questa acqua42.

Всички бяха толкова ангажирани с пиенето на вино, че едва сега установиха наличието на кладенец в имението. Наредиха се на опашка и започнаха да изпомпват, пиеха и се смееха.

— Няма по-хубава вода от тази в Катскилските планини. Това известно ли ви е? — каза Джим, единият от чичовците на Бепи. — Вижте само колко е бистра и студена! Обичаме да пием вино, но за да живееш, трябва и вода. Така ли е, Паскуале?

— Прав си — отговори му Паскуале. — Организмът си иска и хубава вода като тази.

На другия ден ги налегна gagazula или, както е по-разпространеното название, диария. Голяма гледка беше да наблюдаваш как всички подтичват.

— Какво стана бе? — питаха се те и се държаха за коремите.

— Не може да е от виното. Сигурно е от скапаната вода — коментираха не един или двама.

— Ей, Паскуале! Да ти се не види тая acqua fresca! — подвикна леля Мери на брат си, докато припкаше към най-близката свободна тоалетна.

Всички страдаха от болезнени спазми.

— Обади се в санитарната служба. Водата ти нещо не е в ред. Що за имение си купил? — попита хапливо сина си Паскуале.

— Само го чуй! — обърна се за подкрепа Бепи към майка си. — Вчера се правеше на велик и предлагаше на всички вода от помпата, а сега обвинява мен. Аз изобщо не знаех, че имаме кладенец. Сигурно не е използван от години. Може да е замърсен.

На другия ден дойде един инспектор от санитарната служба да изследва кладенеца и установи, че водата е заразена. На цялата компания й трябваше да чуе само това. Натовариха се в колите и отпратиха за Бруклин, където водата е чиста и прясна. Няколко от чичовците останаха, за да помогнат за разрешаването на проблема. Или може би да довършат виното. Много им допадна идеята да останат и да изпратят жените си вкъщи. Цяла нощ спориха на италиански. Поиграха малко на карти и после пак продължиха да обсъждат кладенеца. Най-хубавото от всичко беше, че не можеха да пият от водата. Затова цяла седмица караха на вино.

В крайна сметка решиха, че причината е в напуканите тръби на отходната система, от които се просмуква мръсна вода в кладенеца. Единият от чичовците заяви, че трябва да я разкопаят, за да намерят течовете. Съгласявайки се единодушно, те започнаха да копаят. Разчоплиха канализационните тръби около цялата къща и изровиха септичната яма. Дворът заприлича на бомбардирано поле. Поляната изгуби красивия си поддържан вид. След цял ден копаене те отново седнаха да играят на карти. Буретата с вино сякаш нямаха дъно.

След още една седмица съвещания и наблюдение на откритата канализация решиха да възстановят всичко в стария му вид, но в сметката на Бефино в местната водопроводна фирма бе записана изцяло нова отводнителна система, нови тръби, нови резервоари. Хлорираха кладенеца и той беше готов за нова проба. Инспекторът беше сигурен, че всичко ще бъде в ред, но каза, че скоро ще намине. Винаги е най-добре пак да се направи проба, просто за всеки случай. Този път водата показа по-висока степен на замърсяване. Всички вкупом се развикаха на инспектора: „Ba von quollo! Глупак такъв! Ти каза, че ще бъде по-добра.“

Продължиха да седят и да си приказват още няколко дни. Също като Колумб, италианците никога не се отказват, затова следващият им план бе да проверят цялата местност. Още на другия ден чичовците направиха разходка през гората и нагоре по планината. Един от тях носеше виното, а друг — ролка тоалетна хартия. Някъде в късния следобед попаднаха на един лошо миришещ поток и вървейки нагоре по него, стигнаха до съседна ферма, в която отглеждаха морски свинчета.

Там имаше стотици морски свинчета в кафези и изпражненията им се изхвърляха в потока, който течеше надолу по хълма към имота на Бефино. Започнаха да крещят на италиански и да ръкомахат, сочейки свинчетата.

— Ето защо се разболяхме всичките и ни хвана дрисък! Тоя простак е окепазил хубавата вила на Бефино.

Като чу врявата, собственикът излезе на бегом от къщата с ловджийска пушка в ръка. Не можеше да разбере какво му говорят и защо са там. Продължаваха да ръкомахат, като от време на време се хващаха за главите и коремите.

Фермерът изтича обратно в къщата и извика на брат си:

— Ей, Елмър, внимавай. Вземи си пушката. Май имаме малко мексиканци на посещение.

Бепи беше в Бруклин и не знаеше какво става в имението му. Много се смя, когато чу как двамата гледачи на морски свинчета излезли и започнали да стрелят, докато видели, че чичо му Джим вдига нагоре бутилка с вино. Тогава седнали да я изпият всички заедно и да обсъдят положението с водата. Когато виното свършило, двамата братя се съгласили да преместят кафезите от другата страна, далече от потока. Бепи каза на Дана, че това е било проблем, който единствено чичовците му могат да разрешат.

Една неделя Бен се обади на Бепи по телефона.

— Здрасти, Беп, нещо ново? Кога мога да те видя? Имам нещо за теб.

— Защо не наминеш днес? Ще вечеряме заедно. Дана прави лазаня и телешко печено. Обичаш ли лазаня?

— Негърът обича ли диня? Разбира се, че я обичам. В колко часа да дойдем?

— По което време искаш. Само елате.

Бен и съпругата му Пеги пристигнаха с голяма кутия за торта. Носеха за десерт дузина сладкиши от единствената италианска пекарна в Стейтън Айлънд.

Разговорите на масата засегнаха всички теми, освен онази, която бе причина за желанието на Бен да дойде. След десерта жените по навик се заеха с кухненските грижи, а мъжете слязоха до колата на Бен, за да видят какво е донесъл на Бепи. А то беше поръчаната бомба.

— Направих я специално. Мощна е почти като атомна бомба. Когато избухне, ония типове ще хвръкнат много надалече. Най-добре е да си помислиш дали си сигурен, че искаш да я използваш върху тях, защото избухне ли — край. Повече няма да ги видиш.

— Много време ти трябваше да я направиш. Войната можеше да е свършила вече. — Бепи огледа бомбата сериозно. — Добре. Искам да я монтираш на колата им в сряда сутринта. Винаги закусват заедно в сряда. Следил съм ги. Сложи я под капака на мотора. Става ли? Искам тия копелета да хвръкнат до луната.

— И още как! Това, което остане от тях, разбира се — увери го Бен. — Ще се облека в монтьорски дрехи. Ако някой ме забележи, ще си помисли, че им поправям колата. Ще нося и револвер в случай, че Червения и Мак ме хванат, на местопрестъплението. Ако не по единия, тогава по другия начин ще ги отвея и двамата.

— Добре. Време е да се разделя с тия гадни влечуги. Причиниха ми много киселини в стомаха. Да не са си мислели, че ще оставя това да им се размине? Ама че наглост от страна на Червения! Той поне ме познава. Направи го, Бен. Зареди проклетата бомба в сряда. Ако те спипат, докато работиш, застреляй ги… Унищожи ги!

В сряда сутринта Бен си свърши работата бързо. Зареди бомбата в колата и бързо отпътува обратно за Стейтън Айлънд. На ферибота се затвори в една от тоалетните, за да не забележи никой, че се връща толкова рано от Манхатън.

В 9,45, когато приключиха със закуската си, Червения и Мак се качиха в колата и я запалиха. БУМ! Експлозията се чу чак на седем пресечки оттам. Колелата на автомобила се затъркаляха по улицата, предният капак хвръкна тридесет метра нагоре, двигателят се разпадна, а двете врати литнаха настрани. Червения и Мак слязоха и тръгнаха пеша, с малко олюляваща се походка, но без драскотина. Точно като в циркова клоунада те си изтупаха дрехите и си отидоха.

Когато чу вестта, Бепи не можеше да повярва. Обади се на Бен в погребалната му къща.

— Ти си бил бомбаджия? Дребен негодник! Ония мръсни гадове продължават да се разхождат. Правел си атомни бомби, а? Правиш лайна! Ония типове сигурно вече са се покрили в тайни квартири, така че сега съм в крайно неприятно положение. Трябва да открия къде са и да нахълтам там със стрелба като каубой, иначе ще очистят и мен, и семейството ми. Отвратителна каша забърка този път. Няма как да не се сетят, че съм бил аз. Какво стана бе, дявол да го вземе? — почти пищеше Бепи, но сдържаше гласа си тих.

— Беп, за първи път ми се случва така. Не го разбирам. Натъпках достатъчно материал да смачка танк. Може би фишеците са сочели напред вместо назад. Трябва да бъдат насочени назад, за да взривят пътниците. Иначе експлозията отнася само мотора.

— Напред, назад, какво ме интересува? Знам само, че ми предстои да ме опаковаш в някой от фалшивите ти смокинги и чамов сандък. Ще ме гледаш по гол задник върху мраморна плоча. В каква посока ще ме обърнеш? На север или на юг, дребен капут такъв? Със сигурност знаят, че това е моя работа. Сега трябва да си играя на каубои и индианци. В кърпа ми бяха вързани, преди да провалиш всичко. Аз бях в атакуваща позиция. Сега ще започнат да стрелят по всичко живо. Изтървах влака и това е много зле за мен.

— Съжалявам, Беп. Ела да спиш в дома ми, докато ги спипаме. Доведи семейството си още сега. Ще скроим някакъв план да ги поканим на маса, а? После ще взривим масата.

— Ще ми взривиш задника! Не ми прави повече услуги със скапаните си бомби! — кресна Бепи в слушалката. — Не знам! Трябва да помисля върху положението. Мак е такъв безсърдечен негодник, че от злоба може да посегне на жена ми и децата. Повярвай ми, Бен, може да се ожесточи и да взриви къщата ми заедно с децата в нея. А тоя тип действа бързо. Опасен е. На колана си има трийсетина резки. Той е същият, който уби седемдесет и четири годишния вестникар. Седмици наред писаха за това убийство по първите страници.

След дълги часове на размисъл Бепи реши какво трябва да направи. Излезе от канцеларията и отиде при Норма, жената на Червения.

— Чух за бомбата — каза й той. — Отбих се да ти кажа, а така ще разбере и Червения, че това не е моя работа. Не бих постъпил така с него. Според мен трябва да е някой, който има зъб на Джони Мак. Затова, предай му, че не съм аз. Разбра ли ме, Норма? Много държа да знаят, че не съм аз. Подобни неща могат да причинят много бъркотии, и то много бързо. Понякога се започват войни за нищо. Затова им го предай час по-скоро.

— Добре, Бепи. Радвам се, че не си бил ти. Ще му кажа. Другия месец ми предстои да родя и ще ми е нужен съпруг, с когото да отгледам детето си. — Тя целуна Бепи по бузата. — Познаваме се отдавна, още от деца, и ти е известно, че не мога без мъж, затова не ми го убивай. Нужен ми е.

— Никога не бих убил Червения, Норма — увери я Бепи. — Заедно сме израсли.

— Виж, Бепи, знам цялата история и смятам, че си прав за Червения и бизнеса. Обаче ти си му задължен. Спомняш ли си, когато ти спаси живота от ония негри в училището? Аз го повиках. Така ли беше, Беп? Обадих му се по твоя молба.

— Да, той ми спаси живота. Права си, Норма. Той дойде и ме измъкна. Не съм забравил. — Целуна я по бузата и потупа нежно корема й. — Само му предай, че не бях аз. Би трябвало да знае, че бомбите не са в моя стил така или иначе, но за всеки случай му кажи. Между нас вече няма вражда. Кажи му да ми се обади. Може пък да се обединим.

— Добре, Бепи. Благодаря ти. Дай Боже.

Два дни по-късно Червения се обади на Бепи по телефона в канцеларията му.

— Как си? — попита го Бепи. — Добре ли си? Какво стана бе, дявол да го вземе? Искам да ти кажа, че аз не се занимавам с бомби. Ти го знаеш. Така ли е, Червен?

— Да. Казах на Джони Мак, че не ти е в стила. Ако ти искаше да ни ликвидираш, щеше да е с куршуми. Мак сериозно е тръгнал по пътеката на войната. Иска да избие всички, без значение кой какъв е. Даже искаше да нахлуе със стрелба в дома ти.

— В моя дом? За какво?

— Мислеше, че си ти — обясни Червения. — И честно казано, първоначално аз също мислех така.

— Слушай, Червен, до ушите ми стигна един слух, който трябва да чуете. Мисля, че знам кой иска Мак да умре. Целта им не си ти, Червен, а той. Не споменавай, че сме говорили за това. Ще ти кажа повече, когато се видим. Познаваме се от много отдавна, Червен, и искам да знаеш, че не съм се заел да ти причинявам зло. Разбра ли ме?

Червения се поколеба и после попита:

— Знаеш ли кой е бил?

— Ела да се видим утре в три часа в китайския квартал. Не бива да обсъждаме по телефона. Кажи на Мак, че вероятно ще мога да помогна за решаването на проблема. Може и да се обединим, а? Заедно ще бъдем по-силни. Поговори с него за това. Обаче стой на скрито до утре. Понякога се получава всяко зло за добро.

— Добре, Бепи. Ще си поговорим по въпроса.

— И кажи на Мак да не буйства. Най-добре е да не се приближава до дома ми… Ще ви чакам в пералнята. В три часа ще изпратя някой да ви доведе. Не казвай на никого, че ще се срещнем. Не искам да ми хвърлят бомба, докато съм с вас двамата. В момента около вас е много опасно.

Червения се изсмя.

— Не се шегувам, Червен. Чух един слух и ако се окаже верен, Мак е закъсал.

— Да не ме пързаляш? Толкова ли е сериозно?

— Ами за малко не ви гръмнаха топките. Струва ми се доста сериозно. Не казвай на никого за утрешната ни среща.

— Добре. Утре в три. Ще дойда заедно с Мак. Довиждане… И благодаря ти, Беп.

Бепи се обади на Бен.

— Каня те да видиш как се правят тия неща в Бруклин, дребен капут. Разбра ли?

— Какво си намислил да правиш, пак някоя сцена с изпражнения като в Ню Орлиънс ли? Кажи ми, за да знам дали да си нося противогаз.

— Не се дръж като идиот, скапано джудже такова! Говориш по телефона така, сякаш си на някое пасище. Защо споменаваш имена на градове? Какво стана с оня Бен, дето беше толкова предпазлив с телефоните, с четиринайсета маса и прочие глупости? Просто ела утре в два часа в заведението в китайския квартал.

— Оня щанд за сандвичи ли имаш предвид? Ти на това заведение ли му викаш?

— Стига, Бен. Престани да се заяждаш. Имам проблеми. Постарай се да бъдеш там. Предстои ни работа. Не забравяй, че ти ме набута в тая отвратителна каша.

— Ще дойда, не се притеснявай.

На другия ден в два часа Але Хоп и Бепи ядяха и разговаряха с Господин Шишко. Бепи се засмя и го попита:

— Ваната си я бива, а?

— Ваната, синей. Да, бива си я. Синей силна, няма грешка.

— Синей догоре? А? Резервоарът пълен ли е? — попита сериозно Бепи.

Господин Шишко се досети, че Бепи е замислил нещо.

— Какво ти се върти в главата, приятелю? Да не искаш да топнеш някого? — попита той на ясен английски.

Бепи се наведе по-близо.

— Да. По колко взимаш?

— Двеста долара на глава. Съвсем евтино, съвсем приемливо.

— Съгласен, двеста долара.

Бепи бързо протегна дланта си, за да скрепи сделката, и двамата си стиснаха ръцете.

— Кога?

— След около час — отговори Бепи.

— Ще отида да огледам долу. Да проверя дали резервоар пълен.

След това Бепи се обърна към Але Хоп.

— Тоя тип е невероятен! Не очаквах да се навие толкова бързо. Шишкото е малко шантав. Сигурно и той от време на време топва по някой вътре. Даже и не мигна, когато го попитах колко иска. Донякъде ми харесва. Държи на думата си.

— Наистина добре разбира английски, нали? — каза Але Хоп.

— Да, от пари също разбира. Все пак трябва да призная, че цените му са сносни. Обаче с манджата ни го изкарва през носа! Виждали ли сте го в каква чиния обядва? Кръгла и дълбока като паница на санбернар. Лично негова си е. Тъпче я догоре с наденици и чушки.

— Как е положението, Беп? — попита, влизайки Бен.

— Добре е, обаче ти закъсняваш. Казах в два, а сега е два и десет. Не е зле да хапнеш. Ще имаш нужда от сила за тая работа.

— Не можах да намеря място за паркиране. Затова закъснях.

— Ей, гробарю — каза смеейки се Але, — за малко не пропусна погребението.

По-рано същия ден Бепи се бе обадил на Сид Чой. Каза на секретарката му, че Джони Мак го вика в заведението точно в три и петнадесет. Било много важно да присъства.

В три часа Бепи нареди на Але Хоп да отиде отсреща и да извика Червения и Мак.

— Доведи ги тук за уговорената среща. Кажи им, че е безопасно и в пералнята никой не може да ни види. Обясни им, че в тяхното заведение е прекалено опасно за всички ни, а в нашата сграда няма да падат бомби. Че тук има много хора. Накарай ги да се почувстват сигурни, Але.

Але отиде и след пет минути се върна с Червения и Джони Мак. Отведоха ги в канцеларията на Господин Шишко. Това беше първата среща между Мак и Бепи. Никога досега не се бяха срещали лично, лице в лице, но знаеха много един за друг.

Мак беше едър, як човек, с грубиянски вид и татуировки по двете ръце и дланите. Добре известно беше, че човешкият живот не струва пет пари за него. Говореше се, че често убива мигновено и без особена причина. Сега той се ръкува с Бен и Бепи — други двама прочули се с основание убийци.

Бепи се усмихна и демонстрирайки гостоприемство, отведе Червения и Мак до мекия диван. Така щяха да бъдат на ниско и облегнати назад. Искаше по този начин да им отнеме възможността да правят бързи движения. Като седнаха, Червения и Мак се спогледаха, осъзнали твърде късно, че са допуснали да бъдат поставени в уязвима позиция.

— Тука смърди на пикня — забеляза Мак намръщено.

Всички се изсмяха шумно. „Най-после единомислие“ — помисли си Бепи.

— Иди да доведеш китаеца — прошепна той на Але Хоп. — Стана три и петнайсет. Ще чакаме тук. Вземи с теб и Господин Шишко. Той умее да ги разпознава.

Господин Шишко отиде с Але, за да са сигурни, че ще доведе когото трябва. Видяха Чой да пристига с бърза крачка по улицата.

— Господин Чой? — попита Але Хоп. — Джони Мак е отсреща.

Чой ги последва до канцеларията на пералнята с къси, бързи крачки и наведена глава. Червения и Мак се изненадаха, когато го видяха да влиза.

— Ей, какво правиш тук? — попита притеснено Мак.

Чой протегна ръка да се здрависа с всички, а Бепи го наблюдаваше и си мислеше: „Много обичат да се ръкуват тия двулични копелета.“

— Дявол да го вземе, защо се бутаме толкова народ в тая малка миризлива канцелария? — каза Бепи. — Хайде да слезнем долу и да си поговорим на по-широко.

Червения и Мак се поколебаха. Мак погледна приятеля си и го побутна с лакът. Але, Бепи и Бен забелязаха движението. Всички извадиха пистолети.

— Спокойно. Дръжте си нервите. Искаме да ви покажем някои неща — разпореди Бепи, поемайки както обикновено инициативата в свои ръце. — Ако се размърдате, загивате. Червен, можеш да разкажеш на Мак биографията ми, за да бъде наясно, че като кажа нещо, то става. Ако шавне или даже ако пръдне, моментално ще го убия.

— Мак, кротувай — каза Червения. — Наистина ще го направи.

— Имам ли друг избор? — отвърна Мак и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

Але бързо освободи Червения и Мак от пистолетите им.

— Вие какво очаквахте бе? — попита ги той. — Открита война ли?

Сид Чой, ядосан и притеснен, се запъти към вратата.

— Няма да присъствам на такова нещо — каза той. — Отивам си.

— Тоя пък къде е тръгнал? — попита Але.

Бен бързо сграбчи Чой за рамото и го перна по лицето толкова силно, че от устата му потече кръв. Чой се спря насред крачката си.

Поведоха тримата към сутерена. Опитвайки се да остроумничи, Бен подхвърли:

— Ей, Беп, какво ще правиш, грозде ли ще мачкаш? Това винарската ти изба ли е?

Не последва отговор от Бепи, който ги водеше надолу по стълбите към приличащия на гробница сутерен.

— Да не си откачил? Занасяш се в такъв момент? — прошепна Але на Бен. — Ще му вдигнеш кръвното.

— Свали всичко метално от тях — нареди Бепи на Але. — Катарами, пръстени, всичко.

Але бързо се зае да ги пребърка и в джобовете им намери пачки пари.

— Ей, Беп — каза той, размахвайки парите. — Тия са фрашкани. Тука май има хилядарки.

— Нищо не се е променило, Але. Вземи им всичките пари, даже и монетите… Преди всичко монетите. Отръскай ги хубаво тия мръсници. Там, където отиват, няма да им трябва нищо. Свали диамантените пръстени от Мак и дръпнатия. Ще дам да ги преработят за Дана. Тя много обича диаманти. — Бепи се усмихна, а после грубо се изхили в лицето на Чой. — Та значи твоят приятел Мак е важна личност в квартала ти, а? Тъпо копеле с дръпнати очи! Погледни го добре — с всичките му татуировки по ръцете и пръстите. Хубаво гледай. Ей с това ще спиш вечния си сън.

Господин Шишко се изкачи по стълбите да заключи вратата и се върна безшумно, бършейки чело. Знаеше, че връщане назад няма. Разбра, че тези хора са професионалисти. Лицето му стана мокро и лъскаво и ту се усмихваше, ту помръкваше като мигаща лампа.

— Понеже си най-главният в квартала — Бепи се ухили подигравателно на Мак и погледна свирепо Червения, — най-големият главорез и най-долният мръсник, ти ще се изкъпеш пръв.

— Стига! Да не сте се побъркали бе, хора? — започна да се моли Мак. — Тук сме все италианци. Няма ли да ме изслушате? Какво съм ти направил, Бефино? Направил ли съм ти нещо, дявол да го вземе? Даже не те познавам. Никога нищо не съм ти сторил. Защо искаш да ме ликвидираш?

— Не заради това, което вече ми стори, Макарони, а заради онова, което можеш да ми направиш, ако ти простя. Ти открай време си гадно животно. Слушал съм за теб още като малък. Освен това прекалено много се сближи със съдружника ми, за да съм спокоен. Знаеше, че това няма да ми хареса, но не ти пукаше. Настани се безцеремонно. Сега можеш да се настаниш и при свети Петър! — Бепи погледна смразяващо Мак и продължи: — Помниш ли вестникаря, Мак? Това е заради него.

— Не го прави, Бефино! — Паника обземаше Мак. — Той беше…

— Да, знам. Той беше евреин. И също така имаше семейство, което го обичаше, долно копеле такова! — каза бавно Бепи и вдигна пистолета.

Натисна спусъка и простреля Мак в лицето. Куршумът попадна в средата на челото му и го повали тежко на пода. Гърмежът прокънтя навсякъде из сутерена.

— Гледай, Червен. Той май беше най-силният и най-големият убиец в Ню Йорк, а? Виж сега колко малък ще го направя. Гледай как ще изчезне тоя негодник. Гледай го, Червен, и не се обръщай настрани. Искам да се образуват гънки по мозъка ти, преди да умреш. Ако се обърнеш, миланецо, ще бъдеш следващият, преди китаеца.

Червения трепереше от страх, втрещил невярващ поглед във ваната, докато Але и Господин Шишко вдигаха тежкото тяло на Мак.

— Бефино! Какво правите?! — изкрещя той и извърна глава.

Господин Шишко и Але Хоп пуснаха бавно Мак във ваната. Той мигновено започна да се топи. Плът и коса се отделиха от черепа му и изплуваха на повърхността. Киселината бълбукаше покрай потъващото тяло.

— Ти ми открадна пари и това ти се размина без последствия — каза Бепи. — Вие двамата ми крадяхте бизнеса, а после дори започнахте да ми се подигравате. Прекалено дълбоко в сърцето ми бръкна, Червен. Налага се заради това да ти направя едно кръщене. Много скъпо ще ти струва смехът. Надявам се поне да си е заслужавал цената. Нямам друг изход, освен да те стопя като свещ. — С дулото на пистолета той обърна главата на Червения към ваната с киселината. — Кажи сбогом на приятеля си.

— Ще ме убиеш, понеже няколко пъти съм ти се присмял? Какво ти става? — започна да се защитава Червения. — Моля те, Бепи, не ме убивай! Много ми е зле, Бепи. Мили Боже, помогни ми.

Трепереше, пълнеше панталона с изпражнения и се молеше. Представляваше жалка гледка.

— Ох, пак познатата история. Даже и тоя мръсник се надриска. Леле Боже, ужасно смърди — каза Бен. — Ти си един много смрадлив мръсник, Червен. Известно ли ти е?

Червения само погледна втрещено Бен и нервно загриза ноктите си, мънкайки молитва.

Бепи нямаше настроение за смешните забележки на Бен.

— Грабвай тоя с дръпнатите очи — каза той на Але. — Негов ред е.

Але сграбчи Чой, който почти беше припаднал.

— Къде ти е дългокраката приятелка днес? — попита го Бепи подигравателно. — Кисне си задника в гореща вана ли? Е, ето ти и твоята гореща вана, дребен охлюв такъв.

— Да. Да, моя приятелка в гореща вана на мой апартамент — отговори Чой. — Харесвате ли я? — Той направи жест с ръце, че им я предлага.

— Да, харесваме я и ще я вземем, след като изтечеш в канала, жълто нищожество. Утре Господин Шишко ще я оправи. Той много харесва кльощави китайки с дълги крака. Нали така, Господин Шишко?

Шишкото се усмихна насила и отново избърса челото и врата си.

— Разбира се, чудесно, чудесно — каза Чой. — Давам му я. — Той почувства облекчение. Надяваше се, че предложението може да бъде прието в замяна срещу живота му. — И много умно, много умно. Чудесно, чудесно. Нека да я чука. Да си стиснем ръцете — каза той и протегна усмихнат ръка, сякаш е сключил сделка. — Да стиснем ръце — повтори Чой, оглеждайки ги с нарастващо отчаяние, след като никой не прие предложението му.

Бепи погледна дребния човек, който толкова обичаше да стиска ръце.

— Пусни го с главата надолу, Але. Не мога да го понасям тоя боклук — каза той на италиански.

Але го хвана за краката и Чой започна да се бори. Удряше с юмруци, дърпаше се и се молеше с писъци за живота си. Але го пусна надолу с главата и после бързо отскочи назад, за да не оплиска с киселина лачените си обувки.

Сид Чой направи полузамах с ръцете, опитвайки се да изплува. Успя да се покаже на повърхността, обърнат към Господин Шишко. С отвратително деформираното си лице и напълно липсващи очни ябълки той приличаше на персонаж от филм на ужасите. Отново потъна бавно в киселината.

Всички се умълчаха, с изключение на Бен.

— Брей, тия китайци са отвратителни, когато умират, а?

Господин Шишко вече не беше в състояние да контролира емоциите си. Потеше се и се смееше, после започваше да хлипа и след това отново го избиваше на смях. Очевидно тази сцена му дойде прекалено много.

— Следващият си ти, Червен. Приготви се — каза Бепи. — И недей да бъдеш страхливец. Дръж се мъжки. Не ме карай първо да те застрелям. Покажи ми как умира истински миланец, а? Можеш да поплуваш малко, но недей да крещиш. Бъди мъж. Разбрахме ли се, paesano43? Покажи, че си мъж. — Гласът на Бепи беше хриплив и особен.

— Бефино, Бефино — разкрещя се веднага Червения. — Моля те в името на миналото ни! От деца сме заедно. Моля те, смили се над мен. — Докато говореше, той се приближаваше бавно към Бепи. — Винаги сме били приятели, Беп. Не прави това нещо с мен.

Бен пристъпи между тях, за да му препречи пътя, и опря пистолета си в главата му. Червения представляваше покъртителна гледка.

— Бепи! — продължи да се моли той. — Жена ми ще има бебе. Моля те, позволи ми да стана баща. Никога не съм бил баща, Бепи. Моля те, остави ме да живея. Смили се. Обичам те, Бефино Менесиеро. Винаги съм те обичал. Сгреших. Смили се над мен. — По устните му се стичаха сълзи, смесени със сополи.

Але Хоп прекрачи към него, сграбчи го в мечешка прегръдка и го повлече към ваната.

— Ти ни измени, Червен — прошепна той в ухото му. — Нямаме избор. Ще се опитам да те зашеметя, paesano, за да не усетиш.

Але го удари няколко пъти с юмрук по врата, за да отслаби съпротивата му, и той се отпусна.

Червения погледна Бепи в очите. Приповдигна се и се усмихна.

— Майка ми и баща ми винаги са те обичали, аз също винаги съм те обичал — прошепна той. — Заедно израснахме, Бепи.

Але погледна Бепи за окончателно потвърждение, но той изчака, защото Сид Чой не беше изчезнал напълно.

— Тоя още плува като мръсна пяна с катранена коса — каза Бен.

Всички погледнаха все още стоящите на повърхността останки на Чой. Изглежда, киселината беше отслабнала след разтварянето на толкова кръв и плът.

— Тия с дръпнатите очи имат здрава кожа — добави Бен. — Трябва им по-дълго време да се разтворят. Гледайте как плува тая черна перука. Хайде да хвърлим Червения още сега. Ще образува хубава смес със Сид.

Бепи погледна в очите на Червения и си спомни ученическите им години, веселия смях, когато крадяха дребни монети от другите деца; как си купиха заедно първите каскети и колко им беше хубаво да кръстосват с тях из квартала. Спомни си как се заклеха да бъдат приятели завинаги…

— Бефино, моля те, не ме убивай — простена жално Червения. — Не ме убивай — продължи да повтаря той като дете.

Але Хоп, в очакване всеки момент да му бъде даден знак с кимване, притискаше Червения и наблюдаваше лицето на Бепи. Бен и Господин Шишко стояха смълчани. Изведнъж Червения спря да се моли и настана дълбока тишина. Всички чакаха Бепи. Дори Червения го гледаше в очакване на кимването. Знаеше, че вече нищо не може да помогне; решението бе взето. Але започна да повдига Червения.

— Чакай малко — каза Бепи. — Пусни го долу. Остави го да живее. Не искам да го убивам.

— Какво! Да не си откачил? — изкрещя Бен. — Той трябва да умре. Прекалено много видя тук. Аз казвам да умре.

— А аз казвам да живее — заяви тихо Бепи. — Ще го оставим жив. Изпати си достатъчно. Жена му ще роди другия месец и бебето ще има нужда от баща. — Продължи да си търси оправдание, за да не останат с впечатление, че е взел неправилно решение. — И без това до края на живота си ще бъде безполезен човек. Умът му вече няма да е същият след тази случка. Никога повече няма да бъде мъж. Кажете на Джоуи Ди да чука жена му веднъж месечно, след като роди бебето. Защо трябва и тя да страда заради тоя задник? — Бепи потри лицето си уморено.

— Погледни го само! — извика Бен. — Аз казвам morte. Той вече е идиот. Пак казвам — morte.

— Пусни го, Але. Ще се усмърдиш. Опръскал е новите ти обувки с жълто — каза Бепи.

Але го пусна и погледна обувките си.

— Майка му стара! Гледайте го какво е направил! — Той изтупа краката си.

Бепи се обърна към Червения и го предупреди:

— Накара ме да се разчувствам пред прага на смъртта ти. Добре. За първи път, откакто се помня, отменям решението си. Ще станеш баща. Дано да постъпвам правилно, Червен. Ако ме забележиш някъде, най-добре е да изчезнеш бързо. А също така, да се разкараш от бизнеса. Това може да се окаже най-голямата грешка в живота ми, Червен, но ще те пусна да си отидеш. За пореден път ме разчувства. Пак спечели милостта ми.

Червения благодари покорно на всички и направи опит да целуне ръката на Бепи, но той не му позволи да го докосне.

— Обирай си крушите по живо по здраво и стой далече от мен.

— Точно така! И най-добре отиди в ъгъла да си избършеш гъза — каза му Бен. — Целият си осран.

Господин Шишко видя, че Чой вече го няма. Бързо отви крана, за да изпусне киселината в канала. Але прибра всички метални предмети.

Бепи каза на господин Шишко, че иска да вземе куршума от главата на Джони Мак, останал на дъното на ваната. Всички бяха забравили за него.

— Не трябва да оставяме никакви следи. Измийте всичко с маркуча. — След това се обърна към Червения, който още стоеше там. — Прибери се вкъщи и после отиди на черква. Помоли се. Благодари на Бога, че си жив. Това беше най-трудното решение в живота ми.

Когато излизаха от сградата, Бепи подаде на Господин Шишко четиристотин долара. Господин Шишко му благодари и след това върна двеста от тях, като каза:

— Чой е за сметка на фирмата. Толкова съм доволен, че не мога да ти го таксувам и него.

— Господин Шишко, ти си голям пич, знаеш ли? — каза му Але Хоп.

Господин Шишко се усмихна гордо.

— Исках да видя Сид Чой и Джони Мак в един ковчег — прошепна Бепи на Бен. — Обещах им го и удържах на думата си.

— А защо така се сбабичоса пред Червения? — попита Бен.

— Сбабичосал ли съм се? Бен? На десетгодишен ли ти приличам? Бил съм се сбабичосал! Чуйте само! Току-що разтопих двама мръсници, а той ми вика бабичка. Сигурно не съм съвсем в ред, щом те търпя около себе си. — Тук вече стана сериозен. — Направих го заради миналото ни, Бени. Познавам го още от дете. За мен това решение беше трудно. Веднъж ми помогна и му бях задължен. Получи урок за цял живот. Много отдавна се знаем двамата с него. — Замълча и се усмихна. — Заслужава да го похваля.

— Кого да похвалиш?

— Червения. До последния момент се държа умно. Помоли ме да го оставя жив, за да види неродения си син, понеже знае, че един сицилианец никога не може да му откаже това право. Желанието да видиш нероденото дете е неприкосновено. Не искам и в дълбините на душата си да се превръщам в отвратителен убиец. Радвам се, че го оставих жив. Доволен съм. Дълбоко в себе си вярвам, че той ме обича и аз го обичам.

— Според мен си откачен. Трябваше и него да разтвориш. Измамил те е и му се е разминало. Един миланец са възползва от неприкосновена повеля на сицилианския морал, за да отърве кожата. Направи голяма грешка, Беп. Някой ден ще те убие. Ще видиш. Един ден ще те прецака.

— Дано не си прав, Бен. И най-ограниченият умствено е способен да вземе решение в полза на убийството. Обаче е нужно истинско мъжество, за да пощадиш живота на един враг. Не си ли съгласен, Бен? Взех едно трудно решение. Оставих врага си жив, защото някога ми беше приятел. Самият аз не мога да го повярвам, но съм доволен.

— Не, не съм съгласен. Според мен си си изгубил ума. Той с жив и на свобода. Ако някой ден му се открие възможност да те ликвидира, ще го направи. Ти взе неправилно решение, Бефино, и това ти е известно. Дано не съм близо до теб, когато те нападне.

— Е, и без това оная проклета киселина стана съвсем слаба — измърмори Бепи.

В общи линии заведението в китайския квартал работеше добре. Бяха изминали няколко спокойни месеца, когато пристигнаха четирима азиатци на по около двадесет и пет години поискаха да се видят със собственика. Всеки от тях дъвчеш клечка за зъби и бяха облечени в бели пуловери с високи яки кожени каратистки ръкавици и бели кецове.

Смях напуши Маймуната, но той прояви благоразумие.

— Какво ще поръчате, момчета? — попита ги той, разбърквайки доматения сос.

Те се приближиха до щанда и съвсем спокойно застанаха в редица.

— Ти ли собственик на това заведение? — попита единият.

— Кой се интересува? — отвърна Маймуната.

— Аз, Джими Лий. Аз се интересувам.

— Името ви не ми говори нищо — отговори Маймуната. — Продавате ли нещо?

Джими Лий се ухили самодоволно и даде знак на приятелите си да заобиколят тезгяха. Маймуната видя, че заемат позиции, и бързо отговори:

— Не съм собственикът. Само работя на щанда. Той е собственост на едни хора от Елизабет стрийт. Вие какъв сте, търговски посредник ли? — попита той отново, нервно, опитвайки се да подхване разговор.

— Не. Аз не търговски посредник, но ти предлага застрахователна полица за закрила. Предлага ти закрила от неприятности в китайски квартал — каза му Джими Лий.

— Закрила ли? Ние нямаме нужда от никаква закрила — отвърна Маймуната. — Обаче ще предам на собственика. Става ли? Той се отбива тук всеки ден. Ще му кажа, че сте идвали.

— Да, кажи му, че ви трябва закрила от неприятности в китайски квартал. Вие ще плаща по стотачка на седмица, а ние ще се грижи никой да не прави неприятности на вас.

— Сто долара на седмица? Наемът тук е само сто долара месечно. Момче, жиците ти май наистина дават на късо. Да не си пийнал, а? — Маймуната се усмихна. — Аха. Ясно. Ти действително си търговски посредник. Продаваш неприятности, а аз трябва да си купя застрахователна полица, иначе… Нали така?

— Не. Аз ти предлага закрила. Не продава неприятности. Неприятности без пари. За тях няма плаща.

Четиримата китайци започнаха да се смеят.

Маймуната се подготви за битка, като придърпа една дълга двузъба вилица по-близо до себе си. Погледна Джими Лий в очите и зачака следващия му ход.

— Какво ще кажеш за това? — попита с усмивка Джими Лий.

— Ще кажа да се разкараш, жълтурче. Изчезвай! Отивай да си лапаш макарите, обаче вземи и останалата сган със себе си.

Лицето на Джими Лий помръкна и той започна да квичи гневно на китайски. Чул шумотевицата, Господин Шишко изхвърча на бегом от канцеларията си. Видя, че този, който крещи, е Джими Лий, и отстъпи обратно в кабинета с четири гигантски крачки назад. Маймуната не забеляза това.

Джими Лий беше известен в китайския квартал като шеф на бандата Сунга от Хонконг. Сключваше насилствени застраховки и цедеше всички бедни търговци от китайски произход. Беше си спечелил репутация на закоравял убиец без капка милост. Носеха се слухове, че в Китай е обезглавявал даже и деца. Реши ли, че трябва да умреш, загиваш на мига. Маймуната обаче не знаеше нищо за това.

Четиримата китайци се впуснаха в атака и го издърпаха през тезгяха. Започнаха да си го прехвърлят с ритници, а после със саблени удари на ръцете. Маймуната изгуби някъде дългата вилица, но продължи да се съпротивлява и стовари бърз нокаутиращ удар в главата на единия, после повали друг с мощен удар по слепоочието. Когато вторият падна на пода, другите трима нададоха вой и се заеха сериозно да обработват Маймуната. Удряха го, с каквото им попадне. Скоро от ушите и ноздрите му рукна кръв.

Беше наранен жестоко, но изненадващо, все още бе в съзнание и усещаше побоя, който му нанасяха. Пресегна се неочаквано и хвана единия от нападателите си за крака. Строполиха се заедно на пода, но не го изпусна. Получавайки жестоки удари и ритници от другите трима, той започна да събира сили. Държеше здраво, дращеше, хапеше и продължаваше да получава юмруци, каратистки удари и ритници в главата. Отваряха се кървящи рани.

С един отчаян последен скок той се опита да захапе бузата на човека под себе си, но вместо това успя да се докопа до ухото му. Стисна зъби с последните си капки сила и мъжът изкрещя от болка. Цялото ухо беше в устата на Маймуната. Почти изпаднал в безсъзнание, той усети, че си е спечелил малко почивка. Захапал бе ухото здраво. Другите трима се опитваха да вдигнат Маймуната от пода и да ги разделят. При окончателното рухване на Маймуната ухото на мъжа под него се откъсна и остана да виси от устата му.

Прекалено изтощен за каквато и да било съпротива, Маймуната остана да лежи с ухото в устата си като с боксьорска предпазна гума. Продължиха да го бъхтят, докато заприлича на кървава кайма. Изпаднал в безсъзнание, стиснал ухото между зъбите си, с отпуснато тяло, Маймуната приличаше на мъртъв. Четиримата напуснаха бързо, като Джими Лий грабна пътьом един пешкир от тезгяха, за да увие главата на приятеля си, от която шуртеше кръв като от чешма.

Господин Шишко надникна през открехнатата врата на канцеларията си и след като видя, че хората от Сунга си отиват, излезе и извади ухото от устата на пребития, за да може да диша. Когато пристигна в болницата, Маймуната още беше в безсъзнание.

Господин Шишко се обади на Бепи и се престори, че не е видял нищо от целия инцидент. Страхуваше се до смърт от бандата на Джими Лий.

Два дни по-късно Маймуната излезе от интензивното отделение в съзнание и способен да разговаря. По време на разпита от страна на полицейските следователи той твърдеше, че е паднал от един пикап с франзели. Те го наругаха и си тръгнаха възмутени. Лекарите казаха на Маймуната, че ще се оправи, счупените ребра ще зараснат и ще се възстанови от мозъчното сътресение.

Всички момчета от Бей Ридж дойдоха на посещение при Маймуната и много се ядосаха на китайските мутри.

— Нямат грам респект. Трябва да ги вкараме в пътя тия боклуци — каза елегантно облечения Паули, който крачеше напред-назад в болничната стая и тракаше с токовете си по твърдия под. — Тия скапани китайци прекаляват. Трябва да ги обработим — викна той.

Когато Бепи попита какво се е случило, Маймуната му разказа цялата история.

— Кого да закрилят от неприятности? — попита Бепи. — Нас ли?

— Да, теб, мен, нашите хора. Искат да ни застраховат. Ah capeesh?

— Ама че свинщина! Какво ги прихваща тия жълти маймуни? Каза ли им, че сме с хората от Елизабет стрийт?

— Да, обаче на тях това не им говореше нищо. Държаха се така, сякаш никога не са чували за Елизабет стрийт. Дори не мигнаха, когато споменах името на улицата, затова не си направих труда да им казвам, че сме сицилианци. Вероятно хич не им пука кои сме. Интересува ги само китайският квартал и смятат, че сме се натрапили незаконно. Ето това е.

— Чувал съм за този Джими Лий. Той е някакъв бос от Сингапур или Хонконг. Мръсен тип е, много мръсен. Обаче никога не съм си представял, че ще се заяжда с нас. Мислех, че държи само китайците под свой контрол — каза Бепи. — Е, добре. Желая ти да оздравееш бързо, Маймун. След няколко седмици ще си уредим сметките с тоя Джими Лий. Ще ги направим на таскебап тия негодници. Утре пак ще дойдем да те видим. Ще ти донеса една купа пържени картофи с наденица от Мот стрийт.

— Страхотно, Бепи! И още нещо — каза Маймуната. — Ония типове, всичките, бяха облечени еднакво — бели пуловери с високи яки, кецове, а от устата на всеки стърчеше клечка за зъби. Защо са тия клечки?

— Може малко преди това да са яли. Откъде да ги знам тия китайци? — каза Бепи и се запъти към вратата.

— Ей, Беп — извика го Маймуната. — Отхапах ухото на единия дръпнат. Спомням си как се отпра от главата му. Цялото гадно ухо остана в устата ми.

Бепи се обърна назад и лицето му стана умислено.

— Добре. Радвам се, че ми го каза, Маймун. Много добре.

Същия ден привечер Бепи отиде да се види с Господин Шишко, за да потърси адреса на Джими Лий. Господин Шишко се държа много студено.

— Слушай, приятелю, не мога да действам против сънародниците си. Нали ме разбираш? Няма да е здравословно за теб, ако намериш Джими Лий. В бъдеще те очакват жестоки последствия, ако го направиш. Джими Лий е много силна фигура в китайския квартал. — Господин Шишко го погледна напрегнато. — Присъствието ви в моята пералня ще стане много вредно.

— Разбирам и много те уважавам за това, Господин Шишко — каза му Бепи. — Ясно ми е, че става дума за респект и лоялност към твои сънародници. Обаче моят приятел пострада жестоко от Джими Лий и аз, също като теб, трябва да бъда лоялен към своите хора. Ако не ми кажеш това, което искам да знам, ще ти уредя едно пътуване до оня свят, Господин Шишко. Разбираш ли какво ти говоря? Или ще ми кажеш, или ще гълташ тиня от дъното на Хъдзън. С теб или без теб, аз ще си разчистя сметките с Джими Лий. Вече съм го решил. Трябва да бъдеш лоялен първо към мен. Иначе ще се наложи да те облека в бетонно кимоно, преди да отплава корабът ти.

Накрая Господин Шишко каза неохотно:

— Днес заложих на сто двайсет и девет „С“. Ако спечеля, ще мога да си купя онази къща на Мълбери стрийт.

Бепи веднага съобрази, че Господин Шишко е използвал нещо като китайска игра на думи. Барът, в който се навърта Джими Лий, се намираше на Мълбери стрийт 129 „С“. Вероятно там беше базата му. „С“ означаваше „сутерен“.

Господин Шишко се поклони начумерено два пъти на Бепи и се запъти към канцеларията, навел позорно глава.

Бепи го проследи с поглед, после отиде при щанда за сандвичи да провери заместниците на Маймуната — Оги и Франки.

— Как е работата?

— Засега всичко е наред. Как е Маймуната?

— Чувства се добре. До седмица ще го изпишат. — Бепи се огледа небрежно и се наведе над тезгяха. — И двамата ли имате ютии, момчета?

— Да, въоръжени сме.

— Добре. Пазете се да не пострадате. Тия жълтите играят грубо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се вкъщи. Ще бъда там цялата нощ.

Пет седмици по-късно, когато Маймуната беше много по-добре, Бепи свика съвещание с участието на Але Хоп, Шантавия Майки и Маймуната.

— Тази нощ ще се погрижим за китаеца — уведоми ги Бепи в началото на съвещанието.

— Господин Шишко ли ще ликвидираш?

— Не, не шишкото. Джими Лий.

— Радвам се. Господин Шишко ми харесва. Той е забавен тип.

— Стига си дрънкал глупости, Майк — скастри го строго Бепи. — Какво ми пука дали жълтите са забавни или не? Предостави ли им се възможност, на мига ще се издрискат отгоре ни. Помляха Маймуната, а Господин Шишко изобщо не се е мярнал там. Дори не е направил опит да ги спре, а постоянно шета из пералнята. Кара ме да си мисля лоши неща. Майк, тази вечер ти ще ни бъдеш шофьор. Казах на Дефилипо да открадне едно такси, което вече ни чака в гараж за камиони близо до Деланси стрийт и „Бауъри“44. Трябва само да си го вземем. Ще обикаляме китайския квартал като туристи в такси. Сложи си фуражка, за да приличаш на таксиметров шофьор. После, когато стигнем до бара на Лий, ние тримата — той посочи към Але Хоп и Маймуната, — ще нападнем с цялото си въоръжение. Маймун, ти ще използваш два автоматични армейски пистолета 45-и калибър. Във всеки има по десет патрона. Опитай се да вкараш няколко в главата на Джими Лий. Ти го познаваш, а ние не. Онзи с едното ухо би трябвало да се забележи лесно. Пречукай и него. Знаеш ги как изглеждат. Затова потърси хората си внимателно. Але и аз ще бъдем с рязани двуцевки, заредени с едри сачми, така че, ако се наложи, да издухаме целия бар. Китайчетата няма да ни очакват. След работно време винаги се събират в бърлогите си, така че ще ги изненадаме. Помнете — не се приближавайте много до тях. Тия жълтурчета могат да хвърчат. Майстори по карате са.

— Знам — каза Маймуната. — Вече си изпатих.

— Ей, чели ли сте за масовото убийство в Деня на свети Валентин? — обади се Шантавия Майки. — В Чикаго. За Ал Капоне и ония типове?

— Да, спомням си — отвърна Бепи. — И какво?

— Ами това ще се прочуе като масовото убийство в китайския квартал. Иска ми се Маймуната да бъде шофьор, защото ми се ще да отида вътре. Много е важно за мен. Аз съм историк по душа. А това нещо може да заеме важно място в историята, нали така?

— Да, прав си, може и това да стане. Но така или иначе ти ще бъдеш шофьор, Майк, за да останем живи и да четем учебниците по история, когато ги отпечатат. Остави на нас правенето на историята. — Бепи потупа гальовно Майки по главата. — В действителност ме интересуват само Джими Лий и Едноухия. Ако успеем да пречукаме само тези двамата, ще бъда удовлетворен. Сметката ще бъде уредена и можем да пожалим останалите.

Але Хоп погледна Бепи.

— Тия типове са китайци. Ще ни нападнат пак в пералнята и следващия път Маймуната ще бъде най-малкото убит. Дай да им хвърлим една бомба вътре и да изчезнем бързо. Майната им!

— Стига, Але, защо да ги избиваме всичките, заради самото убиване ли? В бара ще има много възрастни хора, които нямат нищо общо. Тук става въпрос за бизнес и човекът, за когото трябва да се погрижим, е Джими Лий. Той създава неприятностите. Нямам за цел да взривя цялото заведение. Ще го направим, ако се наложи. Да оставим решението за последния момент. Нека видим каква е обстановката вътре.

— Хайде, нека някой друг да бъде шофьор — възнегодува Майки. — Искам да участвам лично. Хората ми казват, че приличам на Капоне. Не сте ли чували?

— Забрави за това, Майк — викна му Бепи. — Престани с глупостите за Капоне. Имаме проблеми за решаване.

По-късно същата вечер те взеха краденото такси и отидоха с него до Мълбери стрийт 129. Беше към полунощ и по улиците нямаше много движение. По същата причина Бепи бе избрал четвъртък вечерта — няма прекалено много туристи и коли, които да пречат на бързото им бягство. Спряха таксито встрани от входа на бара, така че да го делят няколко места за паркиране от него.

— Майк, бъди готов да потеглиш веднага щом излезем. Не забравяйте, тия типове са като хвъркати, затова не се приближавайте много — напомни Бепи на останалите. — Ще ни избият зъбите с ритници. Да отиваме на работа.

Влязоха в бара с найлонови чорапи на главите. Помещението беше слабо осветено и силно задимено от цигари с марихуана, което правеше трудно различаването на лицата. В единствения салон се бяха скупчили нагъсто около двадесет и пет мъже, които разговаряха и се смееха.

— Всичките изглеждат еднакви — прошепна Але.

Изведнъж няколко души забелязаха тримата маскирани и въоръжени мъже. Изплашени, те започнаха да подскачат и да крещят, сочейки ги. Маймуната и Але застанаха неподвижно, за да видят какво ще направи Бепи, как няма да убива безразборно и ще подбира целите си. В това претъпкано и задимено помещение изглеждаше невъзможно да оставиш жива дори хлебарка. Бепи разбра, че разполага само със секунда да реши.

— Майната им — извика той. — Очистете всички!

Започнаха да стрелят безразборно по тълпата от близко разстояние. Четири изстрела от рязаните пушки повалиха голяма част от хората насреща, но някои продължаваха да щъкат с олюляване.

— Зареди пак — каза Бепи на Але. — Да ударим още веднъж тия гадове.

Бързо презаредиха и отново стреляха в залп. В малкото помещение гърмежът прозвуча като бомбена експлозия, а от тавана като сняг се посипа мазилка. Ранените китайци крещяха и се движеха като в забавени кадри от филм. Кръв струеше от раните в телата им, направени от сачмите. Маймуната стоеше спокойно и прицелвайки се точно, стреляше по ранените, които пълзяха в различни посоки и се опитваха да се скрият от залповете.

— Боже господи! — възкликна на висок глас Але. — Гърчат се като змии. Гледай ги.

Стомахът на Але влияеше върху разсъдъка му, а това никак не беше добре. Бепи го стрелна с бърз и остър поглед. Беше табу да се говори при нападения от такъв тип. Ако някой остане жив, би могъл да уведоми полицията, че е имало човек, говорещ английски с италиански акцент. Всичко беше възможно. За първи път Але Хоп показа някаква емоция. Маймуната продължаваше да стреля по глави с автоматичния пистолет и буквално раздробяваше мишените си.

— Стига, да тръгваме — проръмжа Бепи. — Хайде, размърдайте се.

С лудешки спринт отидоха до таксито и потеглиха.

— Ега ти! Ама че трясък! Чух го чак на улицата. Започнах да се озъртам дали някой не се обажда на полицията. Все едно че избухваха бомби — каза Шантавия Майки.

Другите останаха смълчани, опитвайки да възвърнат душевното си равновесие.

— Скрий таксито в двора на старото училище на Елизабет стрийт — нареди Бепи и се обърна назад да види дали не ги преследват.

Изоставиха таксито, свалиха си ръкавиците и напъхаха оръжието в чувал за картофи. След това отидоха пеша до тяхната кола, оставена на паркинга пред един италиански ресторант, и сложиха чувала в багажника й. Познаваха собственика на ресторанта и ако се наложеше, той щеше да свидетелства, че са яли и играли карти там цяла нощ. Това беше ресторант, в който готвеха само агнешки глави — специалитет, който по-старите италианци много обичаха.

— Ох, колко хубаво мирише на capuzzella45! — възкликна Але Хоп, когато наближиха стълбището пред ресторанта.

— Кой ти има стомах за ядене след такава гадост? — възрази му Маймуната.

— Аз и Майки имаме стомаси — отговори му Але. — Нали така, Майки?

— Хайде, дайте да се успокоим — каза Бепи. — Ще вечеряме тук и ще се забавляваме до края на нощта. Нека опитаме отново да се държим като нормални хора. Тази вечер вътре е спокойно и приятно, а е много рано да минаваме по моста към Бруклин. Часът е само един след полунощ. Трябва да убием малко време, така че хайде да хапнем.

— Да бе, нека този път за разнообразие да убием времето — разсмя се Шантавия Майки.

Бепи не удостои с внимание опита му да се пошегува, но без колебание тръгна право към една ъглова маса в дъното на салона.

— Ще махнеш ли очите от моята, а, приятел? — каза Маймуната на келнера, когато дойде да вземе поръчката им.

Келнерът го изгледа учудено със собствените си сини очи.

— Да, махни очите на всичките глави — каза Майки. — Не искаме да ни се кокорят насреща.

— Какви ги дрънкаш? Аз обичам очи — запротестира Але. — Полезни са. Засилват мозъка ти.

— Защо проговори, Але? — попита го Бепи и отпи червено вино от чашата си.

— Какво имаш предвид? Пред кого съм проговорил?

— Да бе, как така си отвори голямата уста по време на забавлението? — обади се Маймуната.

— Какво съм казал? — попита Але.

— Каза: „Боже господи, гърчат се като змии.“ Ясно като бял ден. Чух те. Знаеш, че е табу да се говори по време на нападение. Ако някой оцелее, може да даде информация на полицията.

— Стана ми гадно, като гледах как ония дръпнати пълзят един през друг — отвърна Але. — Не съм се усетил, че говоря.

Всички се умълчаха. След малко Але попита Бепи:

— А как стана така, че и ти проговори в тази акция?

Бепи го погледна изненадан.

— Не съм говорил.

— Брей? Само така си мислиш. Ти изкрещя: „Майната им. Очистете всички“, и започна да стреляш.

— Наистина ли казах това?

— Да, каза го — съгласи се неохотно Маймуната. — Каза, също: „Зареди пак. Да ударим още веднъж тия гадове.“

— Видя ли? Никой не е безгрешен — ухили се Але, показвайки едрите си зъби.

— Точно така виках на баща ми, когато бях малък — обади се Шантавия Майки. — Никой не е безгрешен, татко. Обаче пак ме пребиваше от бой.

Бепи избухна в смях.

— Хайде, донасяй ги тия глави — провикна се той. — Огладнявам, като слушам такива неконструктивни, зле пресметнати, повърхностни, неуместни забележки от тия тримата негодници с извратени физиономии.

— Видяхте ли! Когато не е прав и го знае, започва да бълва големи приказки, които и той не знае какво значат — намеси се гръмогласно Але.