Човек на почит

4.

Бефино се бе утвърдил като млад наемник за силови акции. Изпълняваше морално задължение, което се коренеше в миналото на рода му. Мафията го приемаше и гледаше на него като на човек, който вдъхва респект — изпитан убиец на такава ранна възраст. Предопределен да поеме по постлания с жестокост път на съдбата, той започна двойствения си живот.

Дните в училище не бяха приятни за Бепи, Маймуната и Червения. Училището, в което ходеха, се подготвяше за годишните изпити и всички ученици в квартала се вълнуваха. Родителите купуваха нови костюми и рокли за децата си, с които да се явят на тържествата по случай преминаването в по-горен клас или дипломирането им. Една вечер, докато се хранеха, синьора Финамета Менесиеро се обърна с въпрос към сина си:

— Кога ще отидеш да си купиш костюм за дипломирането, Бепи?

Той продължи да яде с надеждата да избегне отговора. След малко, опитвайки се да я залъже, подхвърли:

— Ей, мамо, много ми се услажда твоята pasta lendica17. Ти си най-добрата готвачка на света. Лещата е много полезна, нали, мамо?

Прекъсвайки за момент вечерята си, Паскуале се намеси:

— Аз научих майка ти да готви. Когато се запознах с нея, не можеше да изпържи едно яйце.

— Бях съвсем младо момиче, когато се омъжих за баща ти, но се научих бързо — защити се Финамета.

Бепи вярваше, че с въпроса за дипломирането е приключено. Обаче грешеше. Финамета отново подхвана темата:

— Бепи, попитах те за костюма. Събрала съм ти пари, за да можеш да си избереш нещо хубаво. Винаги си искал да се „изтупаш“. Може би с един приятен костюм от кафяв пепит като този на братовчед ти Джери.

— Мамо, не ми е нужен костюм.

— Защо не?

— Защото не съм поканен на годишните изпити. Така че не ми трябва костюм. Още по-добре за нас. Ще икономисаме пари.

— Как така не си поканен? Това не го разбирам. Всички родители присъстват на дипломирането на децата си. Бяхме на тържеството на Марио. Изглеждаше много красив на подиума. С баща ти се чувствахме много горди заради него.

— Знам, мамо. Обаче аз съм различен от Марио.

— Слава богу, че не съм като теб, Бепи — бързо го прекъсна Марио.

— Слава богу, че аз не съм като теб, шишко — отвърна му заядливо Бепи.

— Абе, Бепи, знаеш ли защо не ти върви училището? — продължи да го дразни Марио.

— Защо бе, дебелак?

— Защото си прекалено зает да чукаш оная Марджи, ето затова.

Паскуале удари по масата и извиси глас:

— Когато си изпия еспресото, ще си поприказвам с Бепи за училището. Ясно ли е, Финамета? А сега млъквайте всички. Трябва да се наядем. Не искам да получа киселини в стомаха.

Финамета се подчини, но се разплака и изхлипа, че Бепи ще я довърши, и продължи да нарежда:

— Това момче постоянно ми сервира нещо неочаквано. — Каза, че вече не издържала, че ще се поболее. — Всичките ми племенници завършват училище! Обаче не и малкият ми син! Той щял да забогатява бързо!

След вечерята, захапал клечка за зъби, Паскуале запита Бепи:

— Какво искаше да кажеш? Минаваш ли или не? Почти на шестнайсет години си!

— Татко, постигнах едно хубаво споразумение с директора. Той каза, че може да ме остави в същия клас, защото съм на границите на пределната възраст. Обаче ако се съглася да не се явявам на годишните изпити и на тържеството за дипломирането, щял да ми помогне да постъпя в някоя гимназия по мой избор, ако са съгласни да ме приемат. Попитах го защо не може поне да присъствам на церемонията по дипломирането, а той ми отговори, че сигурно ще предизвикам сбиване или безредици. Тоя е побъркан. Аз никога не се бия. Прекалено съм зает с уроците в училище, за да се бия. Той е евреин и не обича италианците. Мисли си, че италианците винаги налитат на бой.

Паскуале бавно извади клечката за зъби от устата си и попита с присвити очи:

— Ти ли си единственият, който е направил такава сделка с директора?

— Да. Нали съм направил добра сделка, татко?

Изведнъж Паскуале се нахвърли върху Бепи, готов да го пребие. Финамета закрещя:

— Не, не, ще му съсипеш хубавия нос! Моля те, не го наранявай. Страшно си жесток! Много силно го удряш. Остави го, Паскуале.

Въпреки молбите й Бепи получи два доста силни удара в главата и му се зави свят. При обикновени обстоятелства той би оказал съпротива, но този път ударите нанасяше баща му и Бепи беше готов да понесе боя с достойнство. Никога не би вдигнал ръка срещу баща си или майка си. Италианците държат на това. Ah respecto.

Финамета с тревога изми кръвта от устните на Бепи и го огледа, възхищавайки се тайничко от лицето на сина си.

— Та коя е тая Марджи, с която чукате заедно, figlio mio? — попита тя. — И какво означава това „чукане“?

Бепи погледна майка си в очите и отвърна:

— Недей да слушаш Марио, мамо. Нещо му хлопа. И не е зле да мине на диета. Вчера си сцепи новия панталон.

Две седмици по-късно, Бепи, Маймуната, Але Хоп и Червения си приказваха за средните училища. Маймуната попита:

— В кое училище ще ходиш, Бепи?

— Баща ми е готов да води война. Не ме пуска да уча в „Ню Маунтин“. Казва, че трябва да стана шивач като Марио. Брат ми ходи в Източното средно шивашко училище в Манхатън, където трябвало да ида и аз — отговори Бепи.

— Майтапиш ли се бе? Ти — шивач! Не ти вярвам. Ти ще станеш професионален убиец, а не шивач.

— Я не дрънкай! — повиши глас Бепи. — Аз съм още само на шестнайсет години. Някой ден може да стана прочут шивач. Как ви се струва? Ще взимам поръчки за убийства само от време на време заради многото мангизи. Трябва да се замогнем, да се измъкнем от тая мизерия. Тя ме задушава. Явно ще се наложи да минем през някой друг труп по пътя нагоре, но нямаме избор. — Той отново сниши гласа си. — Трябва да се работи нещо. А по въпроса за училището нищо не мога да направя. Все още командва баща ми, а аз го обичам. Длъжен съм да поддържам мира, въпреки че не съм сигурен дали ще се получи нещо. Най-малкото, трябва да опитам заради стария.

— Разбирам те — каза Маймуната. После се обърна към Червения и попита: — Искаш ли да се хванеш на бас, че тоя ще стане шивач? Кажи на какво, приемам всякакви условия. Ти също, Але Хоп. Хайде да се обзаложим. Аз казвам, че той ще издържи най-много две седмици в шивашкия клас. Казвайте на какво се хващаме.

Червения се усмихна на Бепи:

— Маймуната е прав. Няма начин да не спечели.

— Слушайте, нашият бизнес си продължава както обикновено. Щом ми се обадят, започваме да действаме. Нищо не се е променило. Ще дойдат нови поръчки, а в тях има пари. Вижте, приятели, поели сме ангажимент да работим за най-главния. Ще трепем типове, които и без това са долни мръсници, боклуци. Ние правим услуга на страната си. Дон Морано прочиства Бруклин. Така ли е? — попита насърчително приятелите си Бефино. — Прав ли съм, Червен?

Червения не отговори. Обърна поглед към Маймуната.

— Аз съм с тебе, Беп — каза Але Хоп. Той посочи с пръст Червения и добави: — Тия смотани миланци ги е шубе да се обвързват.

През следващите седмици Бепи ходеше в манхатънското средно шивашко училище. Пътуваше с метрото сам, а Марио отиваше до същото училище с приятелката си Глория. Марио не желаеше брат си наблизо, защото обичаше да послъгва пред гаджето си, а Бепи би могъл да изтърве нещо неподходящо. Все пак Бепи проявяваше разбиране.

Ако пътуваш сам с метрото в Ню Йорк, можеш да видиш какво ли не. Линията от Бруклин до Манхатън сама по себе си беше един обособен свят. Част от хората, които я ползваха, бяха такива уникални екземпляри, че някой зоолог би могъл да наблюдава с часове как се движат напред-назад из претъпканите влакове като мравки, хвърлят си бегли погледи или пък се взират опулени един в друг. Имаше дребнички възрастни женици, едри старци и, разбира се, майки, които тъпчат дъвки в устите на децата си, за да не повърнат.

Имаше яки бабаити и религиозни групички от всякакви вероизповедания и националности, седнали или застанали прави до удивително екзотични хора от всички краища на света, включително обратни негри, обратни азиатци, обратни евреи, дори и няколко много вежливи, облечени в костюми от три части, обратни италианци от Милано с чадъри под мишницата. И всичко това пътуваше в метрото на Ню Йорк.

Подобно на музиката, метрото притежаваше някаква особена магия, която размътваше скудоумните мозъци на някои и ги караше да следват порива на слабините си. Опипвачът — една особена порода — си избираше някое стоящо самичко, хубаво момиче и то се превръщаше в сутрешния му триумф или в преследвана жертва. Той обикновено маневрираше сред навалицата, винаги с усмивка и извинение, но упорито напредваше към нея. Не липсваше и жената опипвач. Тя седи и чака жертвата й сама да дойде при нея. Понякога, ако извадиш лош късмет, вместо зажадняла дама ти се лепва мъж, който се опитва да те погали по члена. И така, пътуването с метрото беше неразделна част от живота на подрастващите в прекрасния град Ню Йорк.

Един ден, когато Бепи бе отишъл в мъжката тоалетна на училището, там влезе високо русо момче. Беше поне метър и деветдесет и държеше баскетболна топка до гърдите си. В облицованото с плочки помещение прокънтя зареден с женственост глас.

— Здрасти, мъжки.

Бепи вдигна поглед към лицето на русия гигант и го зяпна, без да знае какво да му каже.

— Какво става, синеокия? — попита накрая той.

Онзи, притиснал топката до гърдите си, отвърна с широка усмивка:

— Надявам се, че ти ставаш.

Бепи се озърна.

— Ама и днес е един ден, а?

— Да бе, нали?

Бепи се усмихна и после каза спокойно:

— Съжалявам, синеокия, ще закъснея за час по шивашка практика.

Свикнал с училищата в Бруклин, Бепи не можеше да понася това ново училище. Осемдесет процента от учениците бяха черни. Изведнъж той попадна в малцинството и това не му харесваше. Липсваха му шантавите момчета от Бруклин. Те си се събираха при сладкарницата и похапваха сандвичи с кюфтета и италиански хлебчета с наденица, а в същото време той бе сред съвсем непознати, надянал престилка като обущар. За него това бе друг свят. Всичките му приятели имаха кратки прякори, докато тези типове носеха внушителни имена като на надути политици. Сред новите му съученици имаше Джон Ърл Б. Валънтайн, Чарлтън Тиъдър Дж. Уошингтън, Оби Лий Уилиамстън и Робърт Ливингстън Паркинсън. В това училище Бефино нямаше на кого да се опре, нямаше приятели. Чувстваше се като захвърлен сред бетонна джунгла.

Един ден някакво момче каза на Бепи:

— Хей, ти, мръсен жабар, лапни ми чепа. Хайде. Лапни ми чепа, казах.

— Добре — отговори му Бепи. — Извади го! Извади го!

Момчето се обърна и побягна по-бързо от вятъра, преследвано по петите от Бепи с нож в ръка.

На другия ден чернокожите обявиха война. Малцината евреи бяха угрижени. Трима от тях разговаряха възбудено, след като бяха нападнати в мъжката тоалетна:

— Кой започна тази война и защо? Заплашват да избият всички бели в училището. Процентното съотношение не е в наша полза — твърдеше едното момче.

Опитвайки се да мобилизира еврейчетата да отвърнат на удара, Бепи им отговори:

— Можем да ги победим! Майната им на процентите и на тия черньовци. Кой мислите, че започна, майка му стара? Давайте да съберем нашите хора и да свършваме. Можем да се бием с тях даже и на техен терен — крещеше той.

— Белите сме само двайсет процента. Не можем да спечелим в открита война. Нямаме достатъчно хора. Как да победим? Процентите са срещу нас.

— Нали ни се полага закрила? — попита едно момче.

— Полагат ти се фъшкии — кресна му с отвращение Бепи. — Щом искаш закрила, трябва да се бориш за нея.

Те обаче не пожелаха да се обединят зад него и настояваха, че училищната управа трябва да се нагърби с решаването на въпроса. Бепи знаеше, че са прави за процентите. Липсваше нагласа за победа. Разбираше, че му е нужно подкрепление от бруклински момчета. Не можеше да се справи с тази битка сам и съзнаваше, че в скоро време ще претърпи първото си крушение в това училище.

Оттогава той носеше пистолет дори в часовете. Принуден бе да пикае по разни ъгълчета извън сградата. Веднъж две чернокожи момчета го нападнаха в тоалетната. Би се с тях в продължение на петнадесет минути. Беше добър уличен побойник и въпреки че понесе доста удари отвсякъде и го отупаха здраво, успя да нарани лошо единия от тях. Накрая боят бе прекратен от други момчета и учебните занимания продължиха, но местните хъшлаци не се отказаха от войнственото си настроение. Разправяха из цялото училище, че след часовете ще го хванат и ще го убият. Заплашваха го цял ден. Чернокожите крачеха из коридорите в междучасията и викаха: „Ще те чакаме, жабар!“

След часовете Бепи се скри в сградата и се опита да остане спокоен. Погледна през прозореца и видя, че го чака цяла армия. Промъкна се в кабинета на заместник-директора и се обади на Червения по телефона. Никой не му отговори. Обади се на приятелката на Червения, за да провери дали не е там. След училище Червения обикновено я чукаше или вкъщи, или у тях, преди майка й да се прибере от работа. Норма вдигна телефона и каза, че е отишъл в игралната зала преди около петнадесет минути.

— Как така днес не е при теб, Норма? Много ми е необходим.

— Защото не съм разположена. Всеки месец се случва — отговори му тя.

— Норма, направи ми една услуга. Изтичай до игралната зала и извикай Червения да ми се обади на този номер веднага! Здравата загазих. Моля те, направи го още сега. Важно е. Ще чакам до телефона. Побързай. Имам сериозен проблем.

— Ама аз съм с превръзка. Имам болезнени спазми. Не мога…

— Ей, Норма — прекъсна я Бепи, — майната им на превръзката и спазмите ти. Повикай ми Червения веднага. Не говори като глупачка. Побързай! Въпросът е на живот и смърт. Едни чернилки искат да ме очистят.

— Добре, Бепи, отивам. Стой до телефона, а аз ще изтичам да го доведа.

— Благодаря ти, Норма.

Часът беше четири следобед. Бепи се чувстваше съвсем безпомощен в празното училище. Макар че носеше единия от откраднатите в кафенето на Дебелака пистолети, разполагаше само с шест патрона. Хората навън бяха четиридесет или петдесет. Обаче той не искаше да застреля някой от тях пред очите на цялата тълпа. Беше достатъчно умен да не го прави.

Изминаха петнадесет минути, но му се сториха като часове. Телефонът иззвъня. Бепи бързо вдигна слушалката и чу гласа на Червения.

— Каква е тая паника, Бепи? Какви са тия негри, дето искат да те убият?

— Червен! Здравата са ме сгащили тук, петдесет чернилки ме чакат пред училището. Намирам се в тази част на сградата, която гледа към жилищния комплекс. Наблюдавам ги през прозореца. Вече танцуват бойния си танц. Единственият все още отворен вход е от тази страна. Всички останали врати са заключени. Събери колкото можеш повече хора. По най-бързия начин! Вземете си пищовите, тръбите, щеките за билярд и елате да ме измъкнете от това шибано място, преди да е спрял барабанът. Когато ви видя, че спирате с колата навън, ще изляза и ще стрелям. Разбрахме ли се, Червен? Направи го бързо, преди тия маймуни да са ме изяли жив.

— Идваме веднага, Бепи. Не се притеснявай. Преди да са свършили бойния танц, ти ще си в безопасност — отговори Червения.

След четиридесет минути три коли спряха пред училището. В тях Бепи видя приятелите си от Бруклин, натъпкани един върху друг. През прозорците стърчаха билярдни щеки. Там бяха даже и по-големите момчета от квартала — младежи на по двадесет, двадесет и една години от игралната зала „Форт Хамилтън“. Представляваха страхотна гледка.

„Гледай ги тия нехранимайковци — помисли си Бепи. — Чудесни са.“ Стана му приятно, че приятелите му са дошли да го защитят. Задължен беше на Червения за помощта. Както се бяха уговорили, той изтича навън и пистолетът му забълва огън. Приличаше на Били Хлапака. Не се опитваше да улучи някого, а просто искаше да им покаже, че е въоръжен. Беше направо невероятно колко бързо можеха да бягат всичките.

На другия ден, след като чу за конфликта, Паскуале склони, че от Бепи няма да излезе шивач или обущар, нито пък цигулар. Беше си мечтал синовете му да станат шивачи или обущари, а по едно време искаше от Бепи да се научи да свири на цигулка.

Обаче Бепи имаше други мечти. Той искаше да влезе в големия бизнес и големите пари и не го беше страх да направи всичко, което потрябва, за да го постигне. Помнеше как подритваха италианците в Ню Йорк преди години и никога нямаше да забрави болката и унижението в погледите на родителите си. Неговият баща се съсипваше от работа, тикаше талигата и продаваше риба в квартала. И след като цял ден е бутал тази талига под палещото слънце, при температура над тридесет и пет градуса, често се случваше да припечели само два долара.

— Какво мислиш, че ставаше? — каза Бепи на Але Хоп един следобед, в който се бяха отдали на спомени. — Един полицай, ирландец, връчваше на баща ми квитанция за два долара глоба, защото бутал талигата по улицата в неправилна посока. Това не е ли гавра? Но с нас няма да е така! Помни ми думата, Але, няма да бъде така! Има някои хора, като господин Морано, на които никой не смее да се подиграва! Знаеш ли с какво се потят те, Але? Жени с големи цици и изискани вина. Ето така искам да се мъча и аз.

— Според мен… точно това искам и аз, Бепи. Също като теб. Ние няма да бутаме талиги.

Двамата си стиснаха ръцете.

През 1946 година, когато Бепи наближаваше седемнадесет, той си намери работа като разсилен в една посредническа фирма на „Уолстрийт“. Взимаше по тридесет и девет долара заплата седмично. Управителят се казваше Джузепе Густини — много богат италианец от Рим. Той ръководеше международния отдел на „Жюл Харт и Съдружници“ и изпитваше симпатия към Бепи, който от своя страна много го уважаваше. Бепи бързо бе разбрал, че брокерите работят в трескав ритъм и малко допълнителна скорост ще бъде оценена положително от тях. За да им направи по-добро впечатление, той всеки ден отиваше в кантората двадесет минути по-рано и подостряше всичките моливи. Дори подреждаше бюрата на брокерите и напълваше поставките им за моливи още преди отварянето на борсата.

Веднъж господин Робъртс — един от съдружниците — попита грубовато:

— Кой, по дяволите, ги остри тия проклети моливи?

— Аз, сър — отговори Бепи.

— Радвам се, че някой на „Уолстрийт“ използва главата си. Повишете заплатата на момчето с пет долара — нареди той на Бърни Мелвин, управител на канцеларията и пряк началник на Бепи.

Мелвин изсумтя към Бепи:

— Ха, вече се издигаш. Значи сега си в бизнеса с моливи.

Бепи погледна право в малките очички зад очилата с рогови рамки, окачени на глава, която му приличаше на дребно яйце, и попита:

— Господин Мелвин, защо не обичате италианците? Бихте ли ми казали?

Мелвин едва не изпълзя от провисналия си вълнен костюм и не се скри под близкото бюро, защото мигновено си спомни, че управителят на фирмата е от Рим. Потупа Бепи по главата с малката си ръчичка.

— Само се майтапя с теб, момче. Не бързай да вдигаш патърдия.

Бепи му се усмихна многозначително.

Две седмици по-късно Мелвин получи от „Кадри“ едно сведение на застрахователната компания за осигуровките на фирмата им. В сведението се казваше: „Бефино Менесиеро е вероятен риск за фирмата. Бил е изключен от училище заради сбиване…“ Мелвин със задоволство връчи предупреждението на младшия съдружник Зиги Фаулгатен.

Фаулгатен, германец по произход, прочете сведението и незабавно реши, че Бепи трябва да напусне фирмата. Сведението поставяше под въпрос осигуровката му.

— Боже господи, момче, какви си ги вършил в училище — каза Зиги.

— Аз живея в Бенсънхърст, Бруклин. Нямах друг избор. Момчетата в училище се бият всеки ден. Или ще се биеш, или ще те стъпчат. Аз предпочитам да се бия, но да оцелея.

Двамата „големи началници“ се приближиха плътно един до друг за кратко съвещание, след което се обърнаха към Бепи.

— Уволнен си — заяви Фаулгатен.

Бепи стана и излезе. Реши да прескочи прекия началник на Фаулгатен, и отиде направо в кабинета на изпълнителния директор. Почука на вратата на господин Густини, която беше полуотворена.

— О, Бефино, влизай. Как си? — посрещна го сърдечно Густини.

— Господин Густини, исках само да се сбогуваме. Напускам фирмата.

— Защо?

Бепи обясни положението, а господин Густини го изслуша с интерес. Подпря брадичката си с вид на загрижен и присви очи, когато Бепи спомена за боя в училище. Опитваше се да покаже възможно повече разбиране за един живот, който самият той очевидно никога не бе живял.

— Я ела! Ела с мен, Бепи.

Той го поведе забързано обратно при Фаулгатен и Мелвин, които още се поздравяваха радостно, че са се отървали от своя общ работник. Господин Густини яростно се нахвърли върху тях на лош английски:

— Вие знае ли, че момчета като Бефино много трудно намери? Не разбира ли, че той струва в злато колкото тежи? Вие ме изненадва! Как може да го пуска в ръце на конкуренция? Аз има още брат в Италия. Той президенте на банка и също се казва Бефино! — заяви той с горда усмивка. — Нареждам ви да върне господин Менесиеро на работа, с по-добра служба и увеличение в заплата. Това беше обида за Италия и аз няма да търпи! Finito!

Без да чака какъвто и да било отговор, той излезе. Бепи стоеше като закован на мястото си. Не можеше да повярва, че господин Густини бе говорил именно за него. Господин Густини му се видя като разярен лъв, но същевременно и като грациозен балетист, изпълняващ бавен танц.

Бепи подхвърли към Мелвин и Фаулгатен:

— Той има брат Бефино. Какво ще кажете за това? Шанс едно на един милион, обаче аз печеля. Мислех, че съм единственият Бефино на света!

— Аз също — каза Мелвин и излезе.

Бепи беше преместен в помощния отдел по търговските операции и му увеличиха заплатата.

Няколко месеца по-късно Густини подшушна на Бепи:

— Бефино, кажи на родителите си да купят акции на „О Джей Ей Ойл Къмпъни“. След два месеца цената им ще се повиши.

Същия ден, когато се прибра вкъщи, Бепи каза на баща си:

— Татко, дадоха ми информация за едни акции. Господин Густини каза да купим от тях.

— Нямам пари за прахосване — отвърна Паскуале. — Не мога да си позволя такъв риск, Бепи. Знаеш, че имаме проблеми.

Бепи добре разбираше финансовото положение на баща си и не настоя.

Към девет часа същата вечер той видя Дон Емилио, Големия Бобър и три красиви жени да слизат от чисто нов кадилак. Жените бяха страшно сексапилни, висша категория.

— Добър вечер, господин Морано — каза Бепи.

— Как си, момче — усмихна му се дон Емилио.

— Всичко е наред — отговори Бепи. — Сега работя на „Уолстрийт“.

— Влез да пийнеш нещо с нас — предложи дон Емилио.

— Добре, господин Морано. Благодаря ви.

Бепи ги последва в бара.

— Как са майка ти и баща ти? — попита босът.

— Много са добре, благодаря.

Бепи добави, че макар сега да работи в брокерска фирма на „Уолстрийт“, той пак е на разположение, ако трябва да се свърши нещо.

— В интерес на истината, скоро ще ми потрябваш, момче — прошепна Морано, приведен към него.

— Готов съм по всяко време. Трябва само да кажете — отвърна Бепи също шепнешком.

— Ела да се видим другия четвъртък вечерта. По същото време.

После започнаха да коментират жените.

— Винаги взимай най-доброто, Бепи, никога второкачественото — каза Морано.

Бепи погледна жените и се съгласи енергично, кимайки с глава. После разказа на дон Емилио за дадения му съвет относно акциите. Босът го изслуша с интерес.

— Колко струва една акция? — попита той.

— Около девет и четвърт.

Морано се обърна към Големия Бобър:

— Отбележи си утре да закупиш хиляда акции на „О Джей Ей Ойл“ на името на някоя от фирмите ми.

След като Бепи си тръгна, Големия Бобър попита Морано:

— Наистина ли искаш да купиш тези акции? Какво ти разбира едно такова хлапе от капитали?

— Разбира се, че искам. Имам доверие на Бефино, недей да забравяш. Няма да ме подведе. Той не би излъгал, че са го посъветвали. Купи ми тези акции, Бобър, още сутринта.

В своята кутия от обувки Бепи имаше около седем хиляди и двеста долара, останали от дела му за наказателната акция срещу Дебелака, покушението над Пит Лунго и други малки поръчки, които бе изпълнил. Това бе шансът му да инвестира в нещо, в което вярва. Взе всичките си спестявания и купи акции на „О Джей Ей Ойл“.

Седмица по-късно той спази уговорката си с господин Морано. От бара те отидоха на предварително насрочена среща с един бос от Куинс. Срещата се състоя в популярен италиански ресторант в Бей Ридж. Всички посетители видяха Бепи да се храни на една маса с дон Емилио.

По време на срещата-вечеря, след продължителен разговор на незначителни теми и постоянна размяна на усмивки, нещата станаха доста сериозни. На Бепи бяха предложени пет хиляди долара, за да премахне един тип от Бронкс. Името му беше Джо Тортело й беше свързан с фамилията на Ник — другият мъж на масата. Дон Емилио обясни на тих глас, че Тортело организирал заговор срещу Ник, който бил бос на Куинс от осем години. Никога не споменаха пред Бепи цялото име на Ник, но Морано даде ясно да се разбере, че той и Ник са много добри приятели. Бепи слушаше внимателно, без да задава въпроси и да показва любопитство. Мълчанието му като че ли се хареса на двамата мъже. То бе признак на силно чувство за отговорност и вдъхваше увереност в способността му да осъществи такова важно покушение.

Дон Емилио продължи да обяснява:

— Ник не може да повери на хората си изпълнението на този удар. Не знае дали между тях няма привърженици на Тортело, затова аз му помагам да уреди въпроса. Моите хора и тези на Ник се събират да хапнат и пийнат заедно. Така че можем да използваме само някой като теб, човек, който няма близки връзки с никой от нашите фамилии. Ah capeesh? В теб няма да се усъмнят, Бефино.

— Si, io capeesh — отвърна Бепи, поглеждайки двамата мъже.

След това дон Емилио му каза:

— Затова ти ще извършиш покушението. Имаш два дни да го направиш. Ето ти снимката му. Собственик е на гараж за продажба на употребявани коли в Бронкс — „Хепи Джоуз Мотърс“. Ходи там веднъж дневно. Никога не кара една и съща кола, а телохранителят му е професионалист. Така че внимавай. Разбра ли? Не бъди излишно самоуверен. На много хора не им остава време да съжаляват, че са били прекалено сигурни в себе си.

— Знаете ли го къде живее или в кое заведение предпочита да се храни?

— Не. Напоследък промени навиците си. Точно заради това Ник смята, че той е готов да го атакува. Съвсем изведнъж Тортело стана друг човек — обясни Морано. — Бепи, за тази поръчка взимаме от Ник само пет хиляди. Той е добър приятел, земляк. Този път ще вземеш всичко, Бефино. За тази работа ти се полага. Следващия път ще ти платим даже повече, съгласен ли си? Както ти казах, не можем да използваме моите хора, защото Тортело и пазачите му ги познават — повтори Морано.

— Разбирам — отговори Бепи. — Всичко е наред. Имам нужда от тези пари.

Той се ръкува с двамата.

Ник сложи един плик на масата и каза:

— Вътре е цялата сума, момче. Снимката му също. Желая ти успех. Разбираш, че искам това да бъде свършено веднага. Надушвам, че се задава нещо неприятно, и не искам той да ме изпревари.

— Не се тревожете. Ще се заема с това незабавно. Лека нощ, господа — каза той, оттегляйки се учтиво. Накрая добави: — Можете още сега да поръчате букетчето за „Хепи Джоуз“.

Знаеше, че двамата донове искат да разговарят насаме. Морано се усмихна на Ник:

— Това момче няма грешка. Удря като мълния. Изпипва тези неща със собствен стил. Кой би очаквал да го пречука такова хлапе? Казвам ти, Ник, малък е, но съм сигурен в него. Чака го голямо бъдеще.

Ник го погледна учудено и възрази:

— Но той е само нищо и никакво хлапе.

Морано изпусна кълбо дим от пурата си:

— Всички така казват, преди да умрат. Той е момчето, което първо изяло хората, а после хапнало злия лъв за десерт. На седемнадесет години е, но все едно че е на тридесет и седем. И обича парите!

В осем часа сутринта в петък Бепи се обади в „Жюл Харт и съдружници“ и каза на секретарката:

— Имам висока температура. Днес няма да дойда на работа.

— Ще се видим в понеделник, сладурче — отвърна тя. — Надявам се, че имаш някоя хубавица и тя ще ти смъкне температурата!

В осем и петнадесет Бепи се обади на Маймуната:

— Измъкни се от кревата и веднага намери кола. Ще те чакам в гръцката закусвалня на Четвърто авеню. Трябва да обсъдим нещо.

След четиридесет и пет минути Маймуната пристигна в закусвалнята.

— Взех колата, резервоарът й е пълен. Какво си намислил толкова рано сутринта, по дяволите? Защо не си на „Уолстрийт“?

— Заредил си колата с бензин. Браво. Работиш все по-добре.

— По-добре, как не. Ако не си намеря постоянна работа, баща ми ще даде поръчка да ме очистят. Така че ако чуеш за нещо такова, моля те, не го приемай.

— Стига, Маймун, хайде да ядем. Поръчвай си бързо. Трябва да се размърдаме до Бронкс.

— За какво? Опаа — каза Маймуната, улавяйки грешката си. — Знам, знам. Не задавай въпроси, нали така?

— Точно така.

— Може ли да попитам нещо?

— Да.

— Але Хоп или Червения ще дойдат ли?

— Не. Ще свърша тази работа сам. Колкото по-малко хора бъдат забелязани, толкова по-добре.

След закуската те тръгнаха за Бронкс и пристигнаха при „Хепи Джоуз Мотърс“. Маймуната спря срещу открития гараж, а Бепи огледа района и забеляза, че вътре има само един продавач. Каза на Маймуната да стои в колата.

— Ако чуеш стрелба, запали мотора и ме чакай. Не си тръгвай. Ще изляза съвсем скоро.

— Разбира се, че ще чакам. Да не си мислиш, че ще те оставя?

— Само ти напомням. Така се чувствам по-добре, това е всичко. Ще очистя този тип набързо, ако се покаже, но ако не дойде скоро, може да чакаме с часове. Нямам представа. Затова се отпусни, но не заспивай. Разбра ли ме, Маймун? Дръж си очите отворени и този пистолет да ти е подръка за в случай, че оплетем конците и някой се опита да ни издебне. Искам да наблюдаваш улицата и да не ме зарежеш, понеже си заспал. Гледай хубаво навсякъде. Движи очите си, но не и главата. Движенията будят подозрение. Когато си тръгнем, ще бързаме много, затова бъди готов, Маймун. Отивам да работя.

Той се приближи бавно до офиса на „Хепи Джоуз Мотърс“, за да попита дали господин Тортело вече е дошъл. Продавачът отговори:

— Не. Кой се интересува?

— Аз. Господин Тортело ми каза, ако някога поискам да чистя коли, да го потърся.

— Да чистиш коли? Не знам, малкия. Ние вече си имаме един мексиканец за тая работа. Ще трябва да се видиш с шефа.

— Знам. Дано само да има работа за мен. Наистина много ме бива да чистя коли. По кое време ще дойде днес?

— Никой не знае. Всеки момент може да пристигне. Я почакай малко. Мисля, че току-що го видях. — Той надникна през прозореца и се усмихна. — Ама че си късметлия. Виждам го да слиза от колата си оттатък улицата. Стори ми се, че видях неговата кола да минава, но напоследък той използва различни коли и затова не бях сигурен. Рядко идва толкова рано. Късметлия си.

— Защо паркира на отсрещната страна на улицата, а не в гаража? Имате предостатъчно място.

— Ти какво, на журналист ли се правиш? Има си причини. Май ще поискаш и разпределението на стаите в офиса, а?

Вратата се отвори и Тортело влезе вътре. Беше масивен и набит човек на почти шестдесет години. Суровото му и грубо лице беше покрито с белези от шарка. Носеше тъмносиньо палто, сива шапка и лъскави островърхи обувки.

— Джо, това момче иска да се види с теб. Казва, че е мияч на коли.

Бепи провери дали лицето на Тортело е същото с това на дадената му предната нощ снимка и бързо извади пистолета.

— Господин Тортело, не съм дошъл да ви убивам, затова не ме принуждавайте да стрелям. Легнете на пода с ръце на гърба. Ще ви ограбя. Нуждая се от много пари. Искам единствено вашите пари. Изпразнете джобовете си спокойно и бавно. Не ме карайте да стрелям.

Бепи се преструваше на припрян, размахваше пистолета, но наглеждаше телохранителя, който продължаваше да седи в колата до отсрещния тротоар.

Тортело погледна своя продавач и попита с груб и пресипнал глас:

— Кое е това хлапе, дявол да го вземе?

— Не знам, Джо. Каза, че те познава и иска да мие коли.

— Да мие коли? — изкрещя Тортело и погледна Бепи в очите. — Кой си ти бе? Знаеш ли аз кой съм? Аз съм Джо Тортело.

Бепи бавно издърпа ударника на пистолета си, прицели се в лицето му и каза:

— Джо, ако кажеш още една дума, ще те гръмна. Само още една дума, и си мъртъв, Тортело. Казах ти да легнеш на пода, тиквеник такъв! Просвай се по корем. Искам само парите ти, капут смачкан, затова не си търси смъртта заради няколко въшливи долара. Изпразни си джобовете. Побързай или ще те убия с един изстрел в противната физиономия!

Ужасеният продавач трепереше и се опитваше да не повърне. Тортело неохотно се смъкна на пода. Просто легна и започна да печели време, с надеждата нещо да прекъсне този развой на събитията. Бепи, наблюдавайки телохранителя и двете си вероятни жертви, заповяда на продавача:

— Бързо изпразни джобовете и портфейла му. Твоите също. И двамата ще ви ограбя, мръсници. Не ме карай да застрелям тоя капут.

Тортело се обърна и погледна Бепи. Последната дума го накара да зарее поглед далече в пространството. Не му харесваше, че това хлапе го нарича капут. Знаеше, че тази дума е типична за Бенсънхърст и понеже капутите обикновено се изхвърлят в канализацията, идеята, че хората от Бруклин са поръчали да бъде убит, започна да съзрява в главата му.

Продавачът вече познаваше добре лицето на Бепи, затова той знаеше, че трябва да се освободи и от него. Джобовете им бяха опразнени. От тези на Тортело излезе дебела пачка стодоларови банкноти, която Бепи прибра в якето си.

— Нищо чудно, че толкова се мота, докато опразниш джобовете си. Я колко зелено си имал — каза Бепи. — Дай ми тоя пръстен. Свали му пръстена, искам диаманта. Големичък е, а, Джо?

Продължавайки да наблюдава телохранителя, той заповяда на продавача:

— Лягай до шефа си и не се мотай! Не ме принуждавай да ръся олово. Не искам да ви наранявам, момчета. Обърнете се с лице надолу и сложете ръцете си на гърба. — Той се наведе над тях и каза: — Вижте, приятели, само ще ви приведа в безсъзнание, затова не мърдайте. Когато се събудите, ще бъдете доволни, че сте живи. А сега приятно пътуване.

Той бързо цапардоса с пистолета продавача по главата. Продавачът не изгуби съзнание, но за да избегне повторен удар, се преструваше. Бепи се усмихна и си помисли: „Ама че фалшиво копеле.“ След това насочи пистолета си в главата на Тортело и изстреля един куршум точно в слепоочието му. Мозъкът на Тортело оплиска лицето на продавача. С панически писък той направи опит да се изтъркаля встрани от кръвта и парчетата от черепа на шефа си. Бепи бързо стреля веднъж в гърдите му и още веднъж в челото. Знаеше, че и двамата са мъртви. Куршумите бяха тридесет и осми калибър, с кухи върхове, и правеха дупки колкото човешки юмрук.

Сега оставаше да се измъкне и да се върне в Бруклин. Той надзърна през прозореца. Телохранителят гледаше към офиса. Изглежда, му се бе сторило, че е чул нещо. Обаче при шума от бучащите по градския паваж камиони Бепи беше сигурен, че не може да определи със сигурност какво е чул.

Телохранителят погледна Бепи, когато той излезе от офиса, и продължи да наблюдава всяка негова крачка, докато пресичаше улицата.

Бепи трескаво търсеше разрешение на този нов проблем. Чул ли е изстрели или не? Добре ли ме е огледал? Как трябва да постъпя сега? Той е професионалист. Ако се замотая покрай него, може да ме усети. Ако побягна, ще знае кой е извършил удара. Взимайки рисковано решение, Бепи се приближи до телохранителя, който седеше зад волана.

— Хей, господине, Джо Тортело ми каза да му занеса пурите от жабката на колата.

Глупакът протегна ръка към жабката и тогава каза:

— Джо пуши пури само след като се наобядва…

Като усети, че са го хванали неподготвен, той бавно извърна главата си и погледът му попадна в цевта на пистолета. Устата му зейна в сподавен вик, когато Бепи пусна два бързи изстрела. Цялото табло се обля в кръв.

Бепи пробяга през няколко клетки за паркиране до колата на Маймуната.

— Да тръгваме.

Седмица по-късно Ник поиска отново да се срещне на вечеря с момчето. Бепи попита дон Емилио:

— Какво иска пък сега?

— Иска да разговаря с теб. Още не знам за какво. Не сме си приказвали много от покушението насам.

Вечерята се състоя в същото заведение, както и предния път. Докато се хранеха, Ник попита Бепи:

— Налагаше ли се да очистиш и продавача?

— Разбира се, че се налагаше. Беше там, едър като планина, и ме зяпаше внимателно. Трябваше да го ликвидирам. А телохранителят е подарък. Премахнах го безплатно. Той също вече няма да ви пречи. Получавате трима на цената за един.

Бепи показваше, че е убеден в действията си — не като при първата им среща. Знаеше, че е направил успешен удар, и нямаше намерение да се държи, като че ли се съмнява в това. Погледът на Морано щъкаше между Ник и Бефино.

— Да, знам, че си свършил добра работа, Бепи. Обаче продавачът беше зет на брат ми — каза Ник.

— Зет на брат ти ли? Ник, как можех да знам тези неща? Когато работя — работя, и всеки, който влезе в кадъра, трябва да си отиде, така ли е? Онзи разговаря с мен цели десет минути. Видя лицето ми. Щеше да ме разпознае дори на пълен стадион. Как можех да оставя човека да си отиде по живо, по здраво?

Дон Емилио се намеси в негова подкрепа:

— Прав си, Бефино. Трябваше да свършиш работа и ти я свърши много добре и много евтино. Той прочисти къщата ти, Ник. Трима на цената за един. Момчето свърши хубава работа.

— Разбира се, разбира се — отстъпи Ник.

— Виж, Ник, съжалявам, но този удар стана пред доста хора. Единственото място, на което можех да осъществя контакт, беше гаражът и разполагах само с два дни да го направя. Имах късмет, че той дойде там. Тоя Тортело се държа доста самоуверено с тридесет и осемкалибров пистолет на челото. — Бепи продължи с напрегнат глас: — Преди да умре, попита кой съм. Знаех, че за теб е особено важно това да не се разбере, така че почистих терена.

Двамата донове се усмихнаха.

— Слушай, Бепи, аз не се оплаквам. Трябваше да ти кажа да не убиваш продавача. Ти ми спести доста неприятности, наясно съм. Случаят е приключен. Съгласен? Грешката е моя. Ти свърши чудесна работа. Ще ти дам премия. Още две хиляди. Какво ще кажеш?

— Благодаря. — Бепи протегна ръка да получи парите.

Дон Емилио се усмихна на Ник, когато Бефино прие парите така бързо. Ник предложи на Бепи да му свърши друга работа в „близко бъдеще“.

— Кога? — отвърна Бепи.

— Ще се обадя на Емилио, щом съм готов. Имам няколко войника, които бяха верни на Тортело. Когато сметнат, че всичко е свършило, точно тогава ще ги премахна от този хубав свят.

5.

Един ден в любимото си кафене Бефино срещна красиво момиче от италиански произход, което се казваше Дана Вичоне. Тя имаше дълга черна коса, а фигурата й беше точно това, което Бепи харесваше в едно момиче. Очите й бяха зелени и допълваха красотата на овалното й лице. Работеше на същата улица, на няколко пресечки разстояние, във фирма, занимаваща се с банкови инвестиции. Обядваха заедно няколко пъти и започнаха да си определят срещи.

Дана също живееше в Бруклин. Работеше на непълен работен ден и беше само на петнадесет години. Тя се срещаше и с други момчета, а Бепи с други момичета, но той усещаше, че Дана е нещо наистина различно.

Една вечер Бепи я покани да отидат на празничен италиански панаир в Бей Ридж. Родителите на Дана, които бяха от Неапол, не се радваха особено, че дъщеря им излиза със сицилианец. Страхуваха се, че по традиция може да е свързан с мафията.

Бепи пристигна пред блока на Дана, за да я вземе. Посрещнаха го майка й, баща й, по-голямата й сестра и брат й. Братът го познаваше от игралната зала и знаеше, че се слави като побойник, но все пак се държа любезно. Пет години по-голям от Бепи, той нямаше много допирни точки за разговор с него. Сестрата на Дана постоянно се взираше в Бепи. Ноздрите й бяха толкова широки, че човек би могъл да напъха по един сребърен долар във всяка. Дана се усмихваше и мъркаше като котенце. Върху лицето на майка й бе кацнало едно особено изражение, което казваше: „Не съм сигурна дали искам това момче да излезе с дъщеря ми.“

Баща й говореше със силен акцент. Той попита Бепи:

— Как ти името? Ако обишаш.

— Бефино Менесиеро.

— А, сичилиано — каза бащата.

— Si, io Siciliano18 — отвърна Бепи.

— Bene19 — изрече баща й с усмивка.

— Чист сицилианец ли си? — попита майката. — Баща ти и майка ти, и двамата ли са от Сицилия?

— Да. И двамата ми родители са от Сицилия. От Шака.

Очите й запримигваха като изгарящи електрически крушки. Бепи разбра още тогава и там какви ще бъдат отношенията му с майка й. Искаше да се махне.

— Хайде, да тръгваме — прошепна той на Дана. — От носа на сестра ти излиза пушек, който ми пари по врата. Прилича на дракон с цици.

Той се усмихна на всички, опитвайки се да остави добро впечатление.

Извиниха се и станаха. Майката, продължавайки да примигва, ги последва във входното антре.

— По кое време смятате да се приберете? — попита тя.

Таткото прекъсна своята съпруга:

— От какво се притесняваш? Това момче ще се грижи добре за нея.

По-късно Бепи попита Дана:

— Идвало ли ти е някога наум да намериш на майка си конски капаци?

— Какви конски капаци? Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Забрави.

На панаира те се забавляваха с различни игри, хапнаха сандвичи от наденица, чушка и италиански хляб, а също и мекици с пудра захар. Както се разхождаха и си разменяха поздрави с познати, минаха покрай група момчета, които стояха на един ъгъл. Сред тях имаше младеж с тъмносиня мека шапка. Той беше едно от другите момчета, с които излизаше Дана. Казваше се Джони Амадо — побойник от бандата на Осемдесет и шеста улица. Бепи държеше ръката на Дана, докато минаваха покрай тях. Джони намигна на Дана и после каза нещо, което накара останалите да се разсмеят.

Като ги чу, Бепи се замисли: „Ама че гадост. Те се смеят на нас. Сега ще трябва да строша главата на оня мръсник. А тази нощ наистина си прекарвах приятно.“

Дана почувства, че Бепи ще направи нещо, и я обзе тревога. Не обичаше скандалите. Израсла бе в кротко семейство.

— Моля те, Бепи, хайде да вървим. Не спирай — прикани го тя. — Не прави скандал, моля те. Виждам го по лицето ти. Ти ще предизвикаш конфликт.

— Аз ли? Те предизвикаха конфликта. Виждаш ли оня капут с шапката? Внимателно му наблюдавай главата. Ще се забавя само секунда. Разбра ли?

Страх скова Дана, когато Бепи тръгна бавно и небрежно към Джони.

— Ей, мазна физиономийо, на мен ли приказваше? — попита той.

Джони започна да се смее и говори едновременно, но Бепи не го изчака да завърши изречението си. Цапардоса го с нокаутиращ удар, който беше толкова силен, че докато Джони падаше, шапката му изхвърча във въздуха и кацна върху статуята на свети Джуд зад него. Джони остана да лежи, а десният му крак трепереше в мускулни спазми.

— Дана, харесва ли ти свети Джуд? — попита Бепи.

— Обичам го. Той ми е любимият светец.

— Добре. Той току-що се сдоби с хубава синя шапка.

— Бепи, прекалено силно го удари — намръщи се тя. — Виж му крака, трепери. Нещо му има. Призлява ми. Гледай, Бепи, гледай.

— Нищо му няма. Просто не може да носи на бой. Обикновено ги карам да танцуват на пръсти.

Дана се изкикоти нервно.

— Бепи, ти си луд — каза тя с половин уста.

Докато се отдалечаваха бавно от събралата се тълпа, чуха един от приятелите на Джони да казва:

— Това е Бефино от Бенсънхърст. Ама че удар има!

Когато се върнаха пред блока на Дана, беше малко преди полунощ. Бепи искаше да я понатисне малко на външните стълби, но изведнъж през предния прозорец на четвъртия етаж се показа майка й.

— Дана, идваш ли горе? Горе, горе, горе — продължи да повтаря тя.

— Ей сега, мамо, мамо, мамо — отвърна троснато Дана, опитвайки се да бъде остроумна.

— Качвай се горе веднага, Дана!

Бепи погледна нагоре към майката, после към Дана и каза:

— Май е по-добре да тръгвам, тръгвам, тръгвам. Гаргантюа реве отгоре гръмогласно и може да събуди дракона с големите цици, който спи зад кулисите. И без това е късно…

Две седмици по-късно в квартала се разчу, че Джони Амадо е убит. Намерен бил в една малка уличка, прострелян два пъти в главата.

Дана се почувства ужасно. Джони бе толкова млад и хубав. В квартала започнаха да мълвят, че това е дело на Бепи. Но той никога не говореше на тази тема, а полицията изобщо не го разпитва.

Един ден Дана го попита:

— Бепи, ти ли уби Джони?

— На какво ти приличам? На умопобъркан ли, на какво ли? Защо да го убивам? Питаш ме така, сякаш е съвсем нормално да го направя. Какво ти става, по дяволите?

В дома на Дана същата вечер сестра й Джина подхвана кампания срещу Бепи.

— Много е необуздан — каза тя на майка си. — Той е гангстер. Чувала съм слухове за него. Не е подходящ за нея. Страшно ми е съмнителен.

Майка й поглъщаше всичко това настървено като хрътка.

— На мен също. От самото начало имам това чувство — каза тя.

Бащата на Дана обаче не отстъпваше:

— Не искам дъщеря ми да ходи с някой слабохарактерен глупак. Това момче е добро. Харесвам го.

— Не е мой тип, Дана. Аз харесвам по-мъжествените — продължаваше да натяква сестра й. — Той изглежда като малко момче, поне в моите очи. Моят приятел повече прилича на мъж.

Дана погледна подигравателно сестра си, която беше с десет години по-голяма от нея и още неомъжена, и попита:

— Мислиш, че Бепи не е достатъчно мъжествен? Смяташ го за страхливец? Много се съмнявам в това, Джина. Грешиш, мила сестричке. Бих казала, че той е повече от мъж.

— Трябва да продължим да печелим пари. За нас това е много важно — говореше Бепи на Маймуната по-късно същата седмица. — Аз ги спестявам. Купих акции на нефтена компания, обаче си трая за това. Майка ми и баща ми не знаят за финансовото ми положение.

— Нито пък аз. Даже не знам собственото си положение — изсмя се Маймуната. — Радвам се, че има и такива, дето ги спестяват. Аз не го правя. Още не съм си намерил работа.

— Какви ги дрънкаш? Ти заработи няколко хилядарки с нас, Маймун. Какво правиш с тях?

— Един ден размахах цяла пачка пред чичо си, за да се изфукам. Докато се осъзная, и той се озова на прага ми да иска заем. Дадох му три хиляди. Каза, че му трябвали за операция. Та така ме изцеди.

— Сигурно те е метнал дъртият му тарикат. Оперира ли се?

— Не още.

— Боже мой, Маймун. Не бива да раздаваш парите, особено на чичовци! Те обикновено те прекарват най-здраво, а и най-бързо. С тия изкарани с пот пари отиват на конни надбягвания. Нали знаеш какво се налага да правим, за да спечелим тия пари, Маймун? Разбираш ли, че това са кървави пари?

— Ясно ми е, но вече му ги дадох.

— Знаеш, че никога досега не сме имали пари — продължи Бепи. — Винаги сме били в окаяно положение. Някакви си двайсет и пет цента бяха много за нас. Така и не можах да чукам оная ненаситна кучка Ирен. Не успях, защото бях разорен, спомняш ли си? Нямам намерение да живея в мизерия и на стари години. Човек трябва да пести и да инвестира.

— Никога няма да забравиш луничавата, а, Бепи?

— Исках я тая кучка с луничавия задник. Виждаш ли, за да живееш добре в Америка, са нужни пари. Длъжни сме да правим всичко, което потрябва, за да ги спечелим.

На „Уолстрийт“ имаше раздвижване. Акциите, които господин Густини каза на Бепи да купува, скочиха от девет и четвърт на петнадесет и четвърт само за един ден. Наистина ставаше нещо. Посредниците прекратиха търговията. Борсата обяви, че са постъпили твърде много заявки за купуване на акции на „О Джей Ей Ойл“ и не могат да ги обработят. Накрая, пет часа по-късно, борсата отново отвори с котировки на двадесет и пет долара и една осма. Продължиха да се покачват до тридесет долара и четвърт. Бепи беше обезумял. Притежаваше тези хартийки само от три дни. Попита господин Густини дали да ги продава.

— Да. Ще продаваш на деветдесет долара — отговори му господин Густини.

Бепи захапа юмрука си. „Деветдесет долара! Аз съм богат! Успях!“ Опита се да сметне печалбата си наум, но беше прекалено развълнуван.

Докато пресмяташе, една секретарка мина покрай него и го видя, че стои с юмрук в устата.

— Какво, Бепи, време за обяд ли е? — пошегува се тя.

— Нанси, акциите ми се покачват! Ще ги продам по деветдесет долара, а съм платил само по девет и четвърт. Струва ми се, че ще стана богат, Нанси! — Чувстваше се радостен и без задръжки. — Може ли да спя с теб тази нощ? Много се вълнувам от успеха си. Имам потребност да говоря с някого. Нужна ми е възглавница — погледна към едрите й гърди, — на която да облегна глава.

Тя се усмихна.

— Изчакай ме два дни, Беп. Мъжът ми заминава за Форт Дикс. Тогава можем да си поговорим за богатството ти и възглавничките, които искаш. Става ли?

— Става, Нанси — отговори той и отново заби поглед в пространството като малоумен.

Вечерта се отби да се види с дон Емилио. Той имаше съвещание с няколко от помощниците си. Дон Емилио посрещна Бепи топло, а другите мъже станаха да се ръкуват с него. По всичко личеше, че бяха чували за Бефино Менесиеро. Единият от тях — човек, наближаващ седемдесетте — поговори известно време с Бепи на италиански. После се обърна към другите и каза:

— Mi piace questo compagno Sciacchitano.20 Този земляк от Сицилия ми допада. Един ден той ще стане влиятелен човек.

Бепи знаеше, че да получиш комплимент от възрастен е висока чест.

След като изпиха по няколко чашки, всички си тръгнаха, но Бепи остана да поговори насаме с господин Морано. Попита го за неговите акции на „О Джей Ей Ойл“.

— Да, купих хиляда — каза дон Емилио. — Обаче изобщо не съм проверявал как вървят.

Бепи му каза, че акциите са скочили до тридесет долара и една осма. Морано не вярваше на ушите си.

— Трябва ли да продаваме, Бепи? — попита той.

— Да. Ще продаваме на деветдесет долара — отговори му Бепи.

— Какво…? Деветдесет долара?

— Аха. Деветдесет долара. Аз ще ви кажа кога да продавате, става ли?

— Ти май се майтапиш с мен!

— Аз да се майтапя с вас? — усмихна се Бепи.

— Невероятен си! Известно ли ти е, момче?

Настроението на Бепи бе приповдигнато от успеха му на фондовата борса. Започна да се чувства в свои води на „Уолстрийт“. Нощем ходеше да пие вино и да вечеря сред други хора с бели якички. Опита да се приспособи, но усещаше, че мястото му не е между тях. А и с Але Хоп на масата си е като трън в очите им.

Нощем баровете бяха претъпкани, а вътре всички се наливаха с алкохол и си приказваха за работа. От време на време разговорите се насочваха към парите и къде може да се намерят. Прилагайки малко сила там, където трябва, Бепи доби славата на поредното уолстрийтско кредитно учреждение. Даваше на заем пари, приемаше залози за резултати от бейзболни мачове, борби и конни надбягвания. Беше лихвар. Червения стана съдружник с дял от четиридесет процента и се занимаваше с всички сделки от този род, но на „Уолстрийт“ се знаеше, че шефът е Бепи. И на хората не бе нужно много време да разберат, че Бефино Менесиеро стои начело на новоорганизирана престъпна фамилия в района. Доста от тях силно желаеха да ги смята за свои приятели.

Дон Емилио даде картбланш на Бефино да прави на „Уолстрийт“ каквото пожелае. Дори му даде на заем пет хиляди без лихва, докато продаде акциите си, за да започне. Подобни агресивни инициативи в публичната сфера се нуждаеха от благословията на някой големец в мафията, за да получат право на територия в Ню Йорк. Те трябваше да бъдат съгласувани и одобрени от Организацията. Дон Емилио даде на Бефино одобрението и заема, без да го разпитва.

В началото бизнесът беше дребен, но постепенно започна да се разраства. Например един клиент — Том О’Малей — взе заем от двеста долара и трябваше да върне триста в края на месеца. Бизнес от такъв мащаб изглеждаше порядъчно добър, а бъдещето — светло за Бепи и Червения. Бепи никога не отказваше сделка. Винаги изслушваше хората. След няколко месеца нещата тръгнаха гладко във всички направления и те започнаха да трупат доста пари.

Един следобед Дана се обади на Бепи и го помоли да се видят. Каза му, че е много важно. Докато обядваха, тя му обясни, че си има проблеми вкъщи. Майка й я карала да излиза с други момчета, а не само с него.

— Искат да излизам и да натрупам повече опит в живота, да разбера дали наистина те обичам или не.

Бепи много се ядоса. Вечерта отиде в дома на Дана и вдигна невиждан скандал на майка й и сестра й. Като видя, че няма да стигне абсолютно доникъде с тях, той си тръгна, затръшвайки вратата. Това изобщо не подобри нещата. Нямаше съмнение — Бефино Менесиеро имаше лош характер. Много лош характер. Дори Дана бе започнала да се колебае за връзката си с него.

През следващите седмици тя започна да се среща с други момчета от квартала. Бепи се замисли дали да не се саморазправи с тях, но изостави тази идея, защото беше сигурен, че ще стане още по-лошо.

Веднъж в службата, докато обсъждаше по телефона с Червения залозите през деня, някакъв висок, мургав младеж от другия отдел влезе и започна да крещи на едно от момчетата в канцеларията. Бепи, който вече беше ръководител на малка група, чу врявата.

— Налага се да прекъсна — каза той на Червения по телефона. — Някакъв тип, който прилича на Сабу, се е развилнял в канцеларията. Обади ми се пак.

Бепи се приближи към младежа.

— Хей, какво става тук? Защо си се разкряскал така? Намираш се в канцелария, а не в бар. Какъв ти е проблемът, Сабу?

„Сабу“ размаха някакви бланки за стокови заявки и закрещя нещо в смисъл, че брокерите оставяли графите „купува“ и „продава“ на заявките празни и когато борсата отворела, той не бил в състояние да определи началната цена, понеже не знаел дали да купува, или да продава. Затова искал да знае кой трябва да понесе отговорността за грешката.

— Успокой се, приятел — каза му Бепи, — и престани да размахваш ръце пред лицето ми.

Обаче Сабу се озлоби още повече. Бепи се приближи плътно до него и го погледна в очите. След това неочаквано го плесна по устата леко с отворена длан, обърна го с лице към вратата и го изрита по плоския задник. Младежът не изпита болка, но беше потресен от грубата разправа. Тръгна бавно по коридора към отдела по заявките, бършейки кръв от големите си месести устни. Цялата канцелария избухна в смях.

Около час по-късно, след едно заседание, господин Мелвин дойде при Бепи.

— Чувам, че ставаш сприхав и вече раздаваш юмруци, Бепи. Какъв ще е следващият ти номер? — Той се усмихна самодоволно в типичния си студен и заядлив стил.

Бепи, който беше на мнение, че е постъпил чудесно със Сабу, реши да се защити и отвърна:

— Сър, знаете ли с какво се занимавам извън служебните си задължения?

— Нямам представа — отговори Мелвин, свали си очилата и започна да ги бърше със салфетка, която извади от джоба си.

— Изпълнявам поръчки — прошепна спокойно Бепи.

— Поръчки ли? Какви поръчки имаш предвид?

Мелвин отново сложи очилата на лицето си. Бепи отстъпи крачка назад.

— Ами какви — соя, памук, царевица, кратуни… Ей такива неща. Поръчки от този тип.

Мелвин се отдалечи, поклащайки глава. После изведнъж загря за какво става дума. Обърна се назад, несъзнателно свали очилата си за втори път и погледна втрещено Бепи, а в подпухналите му очи се четеше страх. Опита да създаде впечатление, че се смее на шегата, но нервно изкривената усмивка му придаде грозен и изплашен вид.

Телефонът иззвъня. Беше Червения.

— Всичко наред ли е?

— Струва ми се, че да.

— Какво става там, при теб?

— Ох, всеки път, когато господин Густини замине за Европа, тук става истински ад. Ще се оправи. Погрижих се за това. Хайде да поговорим за бизнеса. Нашия бизнес. Как върви?

— Добре — отвърна Червения. — Имам идея за нова дейност. Дай да се срещнем за обяд.

— Каква дейност? Колко ще ми струва?

— Става въпрос за хранителни специалитети.

— Хранителни специалитети ли? Какво разбираме от това, по дяволите?

— Не се притеснявай. Първо изслушай идеята ми. Съгласен ли си? Нека да се срещнем — отговори Червения.

На обед, докато чакаха да направят поръчката си в кафенето на О’Брайън, влезе Сабу.

— Ето ти го оня, дето ми скапа хубавия ден — каза Бепи на Червения. — Хей, Сабу, ела насам.

— Айде стига бе — каза през смях Червения, — тоя наистина прилича на индиец.

— Сабу, къде си паркирал слона? — попита Бепи.

— Името ми не е Сабу. Казвам се Джоуи Ди и нямам слон.

— Джоуи Ди, а? — каза с насмешка Бепи. — Ей, той се казвал Джоуи Ди. Готин пич е тоя Джоуи Ди. Добре, Сабу, а как ти е цялото име? Гунга Дин?

— Не. Джоуи Деспорто.

— Деспорто? — попита Бепи. — Ти да не си италианец?

— Разбира се. Ти какво си мислеше?

— Мислех, че си мексиканец или индиец… Или може би арабин. Никога не съм допускал, че си италианец. И ме предизвика да те цапардосам и да те изритам, без да отвърнеш? Що за италианец си?

Джоуи Ди отвърна простичко:

— Аз съм кротък италианец.

— Кротък ли? Ха! Какво ще кажеш за крясъците в канцеларията? — засмя се Бепи. — Добре, Джоуи Ди, кротък италианецо, седни да хапнеш с нас. Поканен си да обядваш с нас и отсега нататък ще ме слушаш, иначе ще ти строша капачките на колената. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. — Джоуи Ди се усмихна тарикатски.

— Ей, Бепи. Да не искаш да разговаряме за идеята ми пред този? — попита раздразнено Червения.

— Да. Нали каза, че става въпрос за хранителни специалитети? Освен това става късно, така че давай да говорим. Днес не мога да закъснявам за работа. Оня шибан Мелвин ме наблюдава зорко като ястреб.

— Добре. Смятам, че трябва да разширим съвместната си дейност в нови предприятия. Не можем да организираме залагания в районите на други хора, защото ще си имаме неприятности с батковците. Това ти е известно — обясни Червения. — Следователно нашият бизнес е ограничен в територията на „Уолстрийт“, нали така?

Бепи се намръщи срещу Червения и каза:

— Щяхме да говорим за хранителни специалитети, а не за ограничени територии. — Извърна бързо глава, погледна Сабу и побутна чинията с мариновани краставички към него. — Вземи си краставичка, Сабу — измърмори той. — Продължавай, Червен, слушам те.

— Искам да отворим заведения за сандвичи в района на „Уолстрийт“. Даже можем да пренесем цялата дейност в тях, а ония нехранимайковци ще откачат по италианските сандвичи — кюфтета, наденица с чушка, телешко с чушка, с италиански хляб. Дебелия Ники ще доставя хляба от неговата пекарна на Мълбери стрийт. Вече го питах. Каза, че ще ни го дава по цени на едро. Дебелия Ники прави страхотен хляб, а? Хората ще могат да се хранят и да правят залагания. Идеална обстановка.

— Да. Добре звучи.

— Това е хубава идея. Харесва ми — обади се Джоуи Ди, дъвчейки една краставичка. — Снекбарове. Ето за какво говори той. Снекбарове. Правят добър оборот. Всичките са печеливши.

— Слушай, Сабу — каза остро Бепи, — не говори, когато се храниш. Не се дръж като селяндур около мен. Бъди по-изискан на масата. Дъвчи със затворена уста.

Джоуи Ди кротко наведе глава почти до чинията и продължи да яде. Бепи премести поглед към Червения.

— Добре, Червен. Въодушевен съм от идеята. Намери помещение и го преустрой, като използваш парите, които имаме в общия фонд. Ако ти трябват още, обади ми се. Води сметка за всеки похарчен цент, за да мога да контролирам какво става. Не искам да сънувам кошмари. Делим както досега — шейсет на четиридесет. Разбрахме ли се?

— Естествено. Същите дялове. Шейсет на четиридесет.

Червения се зае със снекбара и след шест месеца търговията вървеше отлично. Печалбата беше висока. Ето защо той предложи да открият още един.

— Действай — съгласи се Бепи. — Обаче Маймуната трябва да стане управител на снекбар номер две. Свали го от производствената линия на бар номер едно. Той ще върви към върха заедно с нас. Разбрахме ли се? — Червения не отговори. — Братовчед ти може да запази работата си като управител на първия ни бар. Искам отсега нататък Маймуната винаги да бъде шеф. Съгласен ли си? Чакам отговора ти, Червен.

— Разбира се, че съм съгласен. Напълно съм съгласен. Знаеш ли, Бепи, ти си от голяма класа.

— Брей, и защо?

— Ти си велик. Харесва ми как казваш само „бар номер едно“, „бар номер две“. Виждам как някой ден ще кажеш „бар номер двайсет и девет“ или „трийсет“.

— Някой ден ще го кажа и ти ще бъдеш с мен, ако правиш това, което трябва, Червен. Не като историята с Дебелака. Тогава ми изигра номер. Мисля си лоши неща за паричните приходи от онова нападение.

Червения погледна Бепи със силно поруменяло лице.

— Това няма да се случи никога повече, Бепи. Говориш за портфейла на готвача, нали? Е, с тези неща е приключено. Вече винаги постъпвам както трябва. — Червения се стараеше да звучи убедително. — Срещал ли си се скоро с Дана?

— Не сменяй темата! По-добре е наистина да правиш каквото трябва, защото още ме е яд за онова, което взе тогава. Навестяват ме кошмарни мисли, а знаеш, че това не е добре — каза Бепи и извърна глава.

Червения кимна в знак на съгласие, но пак опита да смени темата.

— Все пак кажи ми за Дана. Чувам, че излизала с други момчета.

Бепи неохотно отстъпи и отговори:

— Семейството й още не може да ме понася. Обаче оня ден срещнах баща й на улицата и той ме покани да хапнем в апартамента им. Естествено, не отидох. „Не се притеснявай — каза ми той, — пак ще се съберете с Дана.“ Старият ме харесва, а и аз го харесвам. Тя ходи с едно момче, което се казва Маузи. Смятат, че си е намерил добра работа. Бил печатар или нещо такова.

— Маузи? Ама че име!

— Познаваш го, Червен. Един леко гърбав тип от „Бей Паркуей“. Ако го видиш, веднага ще се сетиш кой е. На около двайсет години е и има хубава кола. Едно дребно копеле. Тая седмица два пъти ми се явява в сънищата и това започва да ме вбесява. Твърде много търпях. Наистина харесвам Дана, та май ще трябва пак да пощурея и да му изкарам дробовете навън.

Няколко месеца по-късно в бруклинския „Клуб 602“, където младежите ходеха да пийнат и потанцуват, едно хубаво момиче се приближи до Бефино.

— Здрасти, Бепи — каза тя и се наведе над масата да го целуне. Беше излизал с нея около дузина пъти.

— Здрасти, Сандра, какво става? — отвърна Бепи с усмивка.

— Хайде да танцуваме, Беп. Искам да си поприказваме.

— Седни да ти починат краката и пийни нещо — каза й Бепи весело.

— Не, Бепи, ела да танцуваме. Искам да си поприказваме. Свирят нашата песен. Хайде, Бепи. Танцувай с мен. Моля те.

— Танцувай с Але Хоп. Той също обича тая песен. Давай, Але, потанцувай с нея — засмя се Бепи.

— Забрави за танца, умнико — озъби му се тя и гласът й стана жлъчен. — Ще говорим тук. През последните пет месеца с теб ту бяхме гаджета, ту не бяхме, Бепи. Само дето през повечето време не бяхме. Излизаше с мен, когато ти се прииска жена. Права ли съм?

— Абсолютно права си. И какво, Сандра?

Тя се надвеси съвсем близко до него. Снишавайки гласа си, продължи:

— Знаеш, че съм луда по теб. Правя всичко, което поискаш от мен. Така ли е?

— И за това си права, Сандра. Продължавай да опитваш, ще ти кажа, когато сбъркаш. Пробвай още веднъж.

— Сега съм бременна… От два месеца и половина.

— Браво! — викна той. — Браво! Тук сгреши, скъпа, сгреши! Не може да е от мен. Когато съм бил бебе, са ми завързали топките. Не си попаднала на когото трябва, мила.

— Аз съм бременна, Бефино — повтори тя натъртено.

— Добре, добре. Значи си забременяла. Успокой се и ми кажи кой е щастливецът.

— Ти, негодник такъв. Знаеш, че си ти — отвърна гневно тя. — Никога не използваше гумичка, въпреки че те молех…

— Слушай, Сандра, ти си симпатично момиче, но не се опитвай да ме хванеш на тясно с такива глупости. Казах ти, че са ми завързали топките. Освен това как можеш да знаеш, че аз съм бащата? Сама каза, че ту съм бил с теб, ту не съм бил. Че през повечето време не съм бил, нали? — Той погледна приятелите си около масата, търсейки подкрепа.

— Сигурна съм, че ти си бащата, защото лягам само с теб — каза тя, впила гневен поглед в него. — Ти си бащата. Идваше при мен само от дъжд на вятър, Бефино, а аз не обичам да ме пренебрегват. Нали знаеш това, скъпи? — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

— Слушай само каква помия. Ти я пренебрегваш, Бефино, вместо да си стоиш вкъщи и да й вириш краката — каза през смях Червения.

— Я си гледай работата, Червен — озъби му се Сандра. — Слушай, Бепи, аз те обичам, а знам, че и ти ме обичаш. Винаги си ми го казвал. Сега обаче съм бременна. — Сандра въздъхна. — Ти си бащата и това ти е ясно. Та какво ще правим?

— Ти си бащата — каза ухилен Червения. — Тя е сигурна, обаче ти дали си сигурен? Ето това е въпросът.

Бепи се замисли за момент.

— Накъде биеш с това? Що за глупости? На какво ти приличам, на умствено изостанал ли? Забременяла си и сега си решила, че ме обичаш. Сигурно ти се струвам голям глупак. И двамата се обичахме, когато ни ставаше хубаво. Всички казват така по време на оргазма. Искаш да го заявя в писмена форма ли? Откажи се.

— Но аз го казвам само за теб, Бепи. Бях девствена, не помниш ли? Ти ми беше първият.

— Да, но дали съм ти бил последен? Това е големият въпрос. Нали така, Червен?

— Много си прав — съгласи се Червения. — Последният получава детето. Такъв е законът в Бруклин.

— Добре де, знам какво ще направим — каза Бепи с по-сериозен тон. — Ще ти уредим аборт. Сега доволна ли си? Ще те изчистим хубавичко, отново ще бъдеш щастлива и ще спреш да ме обичаш.

— Искам да родя това бебе. Ожени се за мен. Това ще ме направи доволна и щастлива. Ще отгледаме бебето ти заедно.

Бепи огледа приятелите си около масата и се спря на Але Хоп.

— Това момиче се е побъркало — каза той. — На шестнайсет години иска да роди, а самата тя е още бебе. — Погледна към Сандра. — Защо искаш да се грижиш за бебе, когато ти си още дете, Сандра? Не прави тази грешка — викна той насреща й. — Размисли!

— Когато ми разтваряше краката върху леглото, не ме смяташе за чак такова дете, нали, Бепи? Казваше ми, че съм страхотна. Слушай, Бепи, мога да се грижа за теб, за себе си и за едно бебе. Престани да клинчиш от положението — отвърна тя, без да сваля свирепия си поглед от него.

Бефино я гледаше втрещено и седеше като вкаменен. След малко кресна:

— Майка му стара, какво искаш от мен, а, Сандра? Много съм млад да ставам баща. Още съм непълнолетен. Малък съм… Откъде ти хрумна да говориш за женитба? Развали ми вечерта.

Другите две момчета едва не паднаха от смях. Але се наведе и попита:

— Той е непълнолетен? Какво значи това, Червен?

— Това значи, че той още се задоволява с онанизъм — прошепна Червения. — Не може да е бащата, понеже някои неща ги върши абсолютно насаме. Абсолютно насаме — повтори той.

Але зяпаше Червения мълчаливо, объркан от обяснението му. Червения забеляза това и илюстрира думите си с жест.

— Нали се сещаш, Але. Още кара на чекии — прошепна той, размахвайки ръката си нагоре-надолу.

Але се свлече на пода от смях. Бепи не издържа и се засмя на щуротиите им.

Сандра продължаваше старата песен:

— Искам да се омъжа. Аз съм католичка и родителите ми ще се споминат, ако разберат какво се е случило.

— Ооо, ясно — каза Бепи без преструвки. — Трябва ти съпруг и си дошла при мен да ти помогна да излезеш от затруднението. Добре, малката, ще ти намеря съпруг. Не се страхувай. Бефино е насреща.

— Какво имаш предвид… Себе си ли?

— Виж, Сандра, ти си ирландка, а аз съм сицилианец — обясни той хладно. — С теб можем само да се чукаме, но не и да се женим. Аз съм длъжен да се оженя за италианка, единствено за италианка. По-добре разбери това и не ме ядосвай повече.

Але Хоп подаде на Бепи едно хапче антиацид. Бепи му благодари, че мисли за него, и го потупа по врата. После пак се обърна към Сандра:

— Казах, че ще ти намеря съпруг, и говоря сериозно. До два дни ще го имаш. Отнасях се добре с теб, Сандра, и ти го знаеш. Винаги съм те третирал като дама.

— Да, Сандра — намеси се Але Хоп, — Бепи винаги те е третирал като дама, спомням си.

— О, да. Третираше ме като дама и ме чукаше като курва — отвърна Сандра и по хубавото й луничаво лице се стекоха сълзи. — Ти си мръсник, Бефино — прошепна тя. — Добре, намери ми съпруг. Обаче ти си негодник!

Тя избяга разплакала навън.

На следващия ден бе свикана среща в снекбар номер две. Присъстваха Червения, Маймуната, Джоуи Ди, готвачът Оги, Малкия Паули, Але Хоп и Шантавия Майки. Часът беше четири и обедният наплив бе преминал. Седяха на една маса, ядяха и пиеха като на празненство, но никой не знаеше причината за срещата. Джоуи Ди беше назначен за касиер в бар номер две. По настояване на Бефино бе напуснал работата си в посредническата фирма.

Неочаквано Бепи вдигна чашата си и започна да произнася тост.

— Внимавайте всички — извиси глас той. — Искам да произнеса тост за Джоуи Ди.

Всички се разсмяха.

— Тост за Джоуи Ди? Защо? — не можеха да разберат те.

— Silenzio — каза Бепи.

— Как така не си поканил братовчед ми Джулио? — прекъсна го Червения.

Бепи го погледна отвисоко и отговори:

— Един миланец е достатъчен във фамилията ми. Това е моята фамилия и аз я харесвам такава, каквато е. Нали не възразяваш, Червен? Искам да продължа овацията си пред тези достойни господа, удостоили масата ми, и с тоста си да ги мотивирам към особено видния ни приятел Джоуи Ди.

Червения направи гримаса, породена от несръчното слово.

— Мога ли да се върна към тоста си? — попита Бепи. — Ще има ли още обаждания? Искам да вдигна един истински тост за Джоуи Ди. Господа, Джоуи Ди ще се жени. Утре.

Джоуи Ди така се разсмя, че му излезе пяна на устата, понеже мислеше, че това е шега. Но Бепи обясни, че той наистина ще се жени и годежът му е утре. Джоуи Ди не можеше да повярва на ушите си. Обаче много скоро му стана ясно, че Бепи говори сериозно. Явно това бе поводът за срещата. Слушаше как мъжете цвилят от смях, когато Бепи им каза да си приготвят солидни парични подаръци за утрешния банкет на Джоуи. Докато оглеждаше един по един хората около масата, големите му устни пресъхнаха.

Когато Бепи завърши речта си, Джоуи го помоли да си поприказват насаме. Преместиха се на друга маса и Джоуи се опита да говори твърдо.

— Какво ще стане, ако откажа да се оженя за това момиче? Надявам се, че искаш да се оженя за момиче, нали?

— Разбира се — каза Бепи. — Тя е много готино гадже с големи цици. Обича да се чука. С нея ще ти е хубаво, Джоуи, повярвай ми.

— Какво си направил, Бепи, напомпал си я и сега искаш да ми я натресеш?

— Нее. Тя само си мисли, че е напомпана. Даже не е ходила на доктор. Просто иска да се омъжи за италианец и аз избрах теб. Ще бъдеш очарован от това момиче, Джоуи. Сладурче е.

— Да, обаче аз изобщо не я познавам. Откъде знаеш, че ще бъда щастлив с нея? За мен тя е абсолютно чужда. Впрочем коя е тя, по дяволите? Не мога да се оженя за нея. За побъркан ли ме мислиш? А, Бепи?

— Сабу, чуй какви са ти възможностите — каза Бепи с леден глас. — Или ще се ожениш утре, или в неделя ще участваш в шествие.

— Какво шествие?

— Да — промърмори Бепи. — Ще участваш в едно стройно шествие в неделя. Ще лежиш в каруца с шест бели коня, които ще те влачат по Ню Утрехт авеню към гробището. Избери сам. Или ще чукаш едно апетитно, красиво момиче, или ще участваш в шествието.

Джоуи Ди, знаейки с какъв човек си има работа, се замисли за момент.

— Надявам се поне, че става за чукане — каза той накрая. — Доколкото се досещам, вече съм женен. Пожелай ми щастие…

Същата вечер Бепи заведе Джоуи Ди да се запознае със Сандра, която чакаше нетърпеливо в клуба. Бепи поръча по едно питие на всички, за да се отпуснат. Той погледна Сандра и преметна ръка през раменете на Джоуи Ди:

— Запознай се с новия си съпруг.

Джоуи Ди се усмихваше и клатеше глава, удивен от начина, по който Бепи решава нещата.

Сандра огледа Сабу и продължи да отпива нервно малки глътки от питието си. След няколко минути тя се наведе към Бепи и каза сухо:

— Приемам проклетия аборт.

Бепи бе изиграл коза си и спечели.

— Добре, ще уредя нещата. Дай ми още два дни. Ще ти съобщя кога и къде. Всички разходи ще бъдат платени. Така че не се притеснявай за нищо.

Сандра се усмихна горчиво и прошепна:

— Ти си мръсник, Бефино Менесиеро. Искам просто да го знаеш.

Когато си тръгнаха, Джоуи Ди каза на Бепи:

— Ега ти, тя наистина е голяма работа! А, Бепи?

— Нали ти казах?

— Съвсем не изглежда зле. Според мен направо е готина. Доста заоблен задник има за такова тънко кръстче. А, Беп?

— Да. Обаче е ирландка. На кой му се яде овнешка яхния по ирландски цял живот? Трябва да си опичам акъла и да престана да чукам безразборно гаджетата от баровете. Започват да ме хващат натясно. Все пак Дана продължава да ми харесва.

— Ей, Бепи — попита шеговито Джоуи, — защо не ми пуснеш оная, рижавата мадама с големите цици? Марджи имам предвид. Дай да я ползвам няколко седмици. Чух, че била истинска красавица.

— Кой ти каза за Марджи? Никога не си се срещал с нея.

— Маймуната ми разправяше, че я чукаш от петнайсетгодишен. Вярно ли е, Бепи?

— Повярвай ми, Джоуи, тая ще те унищожи. Стопява те с оная си работа. Марджи ме кара да се чувствам като старец. Вече стават три години. Направо ми изцежда мозъка. За нула време ми излезнаха бръчки по инструмента. Не мога да й кажа „не“. Хората от квартала са издрънкали на майка ми. А според мен и мъжът й знае, че я шибам. Гледа ме някак си особено. Постоянно имам чувството, че ще ме нападне в гръб. Откажи се от нея, Джоуи. Тя ще те съсипе.

Две седмици по-късно в кантората на „Уолстрийт“ от Рим се завърна господин Густини. Акциите на „О Джей Ей Ойл“ вече се продаваха по петдесет долара и половина. Бепи сърдечно поздрави господин Густини и му благодари за съвета. На лошия си английски господин Густини каза:

— Нали си спомня мой клиент Рупърт, принц на Валенбург?

— Да, сър, помня го.

— Та, сега Рупърт и негова група искат прави генерална оферта за всички налични акции на „О Джей Ей“. Ще предложи на хора шейсет долара за акция. Недей продава! След два месеца ние продава по деветдесет долара. Кажи на твой баща да чака.

— Благодаря, господин Густини. Много сме ви задължени за помощта.

— Продължавай да работи добре. Ти се справя отлично, Бефино. — Господин Густини го потупа по гърба.

Бепи притежаваше седемстотин акции на „О Джей Ей“. Ако генералната оферта станеше факт, той щеше да бъде богат. Никой не знаеше, че е собственик на такъв капитал. На господин Густини бе казал, че покупката е направил баща му. Не искаше хората да знаят, че разполага с толкова средства. Заради това не напускаше службата си в кантората, въпреки че тя му носеше символична заплата в сравнение с печалбите от снекбаровете и хазартния бизнес. На „Уолстрийт“ се чувстваше сигурен. Възнамеряваше да остане в посредническата фирма, докато забогатее, и след това, вече заможен, да се оттегли в някой островен рай. Често си спомняше с мъка как баща му държеше банкнота от два долара, сякаш е двеста, как приглаждаше всеки долар с любов и нежност.

Помнеше талигата, оставена в алеята за през нощта, миризмата й на гнило дърво и развалена риба. Знаеше какво е да се чувстваш ужасно беден и сега се страхуваше, че бедността може пак да го погълне като подвижен пясък.

Един ранен съботен следобед в Бруклин Бепи видя Дана да излиза от колата на Маузи. В косата й имаше ролки и фиби — признак, че тя се подготвя за среща в събота вечер. Гледаше ги и започна да кипва. Приближи се до колата в момента, в който Маузи се наведе да целуне Дана за довиждане.

С разтуптяно сърце Бепи ги прекъсна:

— Дана, искам да говоря с теб.

Тя се изненада, че го вижда, но същевременно изглеждаше и малко зарадвана.

— Иди да ме чакаш до блока. Ще дойда след мъничко — добави Бепи.

Дана бавно се отдалечи, изплашена, че Бепи ще направи нещо неприятно. Без да излиза от колата, Маузи попита гневно:

— Какво искаш бе, боклук?

Бепи отвори вратата на колата — бял форд, модел 1946 година. Маузи седеше върху две възглавнички, поставени на шофьорската седалка. Бепи се пресегна и бързо ги измъкна изпод задника му. Изведнъж Маузи заприлича на джудже зад волана на своя седан. Почувства се много сконфузен.

— Какво правиш бе, майка му стара? — кресна той.

Дана наблюдаваше това от бакалията на Морис. Не вярваше на очите си. До един момент Маузи беше зад волана, а в следващия миг се виждаше само носът му. Тя се разсмя.

Бепи се качи в колата, измъкна сицилианския си стилет и бодна Маузи в ребрата само колкото да го изплаши порядъчно.

— Слушай, дребен капут, ако още веднъж те видя близко до Дана, ще те разпоря от халката на гъза ти до гръкляна — каза Бепи гръмогласно. — Разбра ли? И кажи на другите капути, с които се събираш, че същото важи и за тях. — Той направи съвсем малка резка между ребрата му. — Усещаш ли си душата, Маузи? Отговори ми, дребно копеле. Усещаш ли си душата?

— Да — отговори задъхано Маузи и подмокри панталона си, както седеше в колата. — Поряза ме — простена той. — Потече ми кръв. — Маузи изцъкли очи от страх.

— Не може да бъде — просъска Бепи. — Порязах ли те? Леле, ти си се опикал и си съсипал кадифената тапицерия. Не е зле да си намериш найлонови калъфи за седалките, понеже следващия път ще те накарам да се насереш.

Маузи потегли, държейки се отстрани. Ясно му беше, че Бепи говори съвсем сериозно.

Бепи отиде бавно до ъгъла, където Дана нервно го очакваше. Той влезе в магазина и поръча два сандвича с шунка, сирене и италиански хляб, и две пепсита. После с тих глас се обърна към Дана:

— Кажи на сестра си да свикне с мен.

Дана се усмихна.

— Хайде да си поговорим, Бепи. Много неща имаме да си кажем.

Когато излязоха от магазина, Дана направи няколко крачки и сграбчи ръката му, за да я прегърне.

— Бепи, обичам те. Толкова ми липсваше!

— Недей да го забравяш, Дана. Доста проблеми ми създавате — ти и семейството ти. Проблеми, от които нямам нужда. За какъв дявол излизаше с тоя гърбав Маузи? Като го гледам, висок е един и двайсет.

— Висок е колкото мен — отвърна тя. — Изглежда нисък, понеже вдига щанги. Целият е само мускули. А има и хубава работа. Със сестра ми са колеги.

— И си съгласна децата ти да бъдат дребосъци! Дана, не слушай сестра си. Лоши съвети ти дава. Повярвай ми.

Бепи продължи да излага аргументите си, а Дана стоеше умълчана и слушаше безкрайното му слово.

— И така — завърши той, — отсега нататък няма да излизаш с никой друг, освен с мен. Толкова. Не ме интересува какво казва сестра ти, нито пък какво работи Маузи. Аз командвам, ти си мое момиче и точка. Случаят е приключен.

— Добре, Бепи — усмихна се Дана.

Изминаха няколко месеца и акциите на „О Джей Ей Ойл“ се покачиха до деветдесет и два долара. Пазарът беше обезумял. Говореше се, че скоро ще станат по сто. Бепи продаде своите акции по деветдесет и един и половина.

Същата вечер той отиде да потърси господин Морано. Барманът му каза, че босът е болен от грип и си е вкъщи, затова Бепи отиде в дома му, като пътьом се отби да купи един галон домашно червено вино — от най-хубавото в квартала. Не искаше да ходи там без нищо. Майка му винаги казваше никога да не отива при болен с празни ръце.

Когато стигна в дома на господин Морано, вратата му отвори неговата съпруга.

— Ти не си ли момчето, което работеше в касапския магазин преди няколко години? — попита тя.

— Да, госпожо, аз съм. Бих искал да се видя с господин Морано.

— Влизай. Я, колко голям си станал. Емилио е в спалнята. Влизай направо.

Бепи прекоси вестибюла към спалнята. Господин Морано лежеше в леглото. Съвсем не очакваше да види Бепи, но го посрещна радушно.

— Донесъл съм ви домашно вино — каза гордо Бепи и постави дамаджаната върху кедровия скрин.

— Благодаря, момче. Ти си на първо място в списъка на приятелите ми.

— Дойдох да ви кажа да продадете акциите. При затварянето на борсата днес цената им беше деветдесет и два долара. Казват, че ще стигнат до сто, но моят съвет е да се освободите от тях сега. Продайте ги утре, преди да започне разпределението на дивидентите. То може да предизвика срив. Акциите вероятно ще паднат на около седемдесет. После може пак да се покачат на сто, но по-добре е да продавате сега, господин Морано.

— Момче, ти си невероятен. Благодаря ти за съвета. Ще реализирам добра печалба благодарение на теб. Солидна сума ще гушна, а?

— Вие също бяхте добър с мен, господин Морано. Ето ви петте хиляди долара, които ми дадохте назаем. Благодаря ви за територията. Много съм задължен. Използвах я да организирам залагания на „Уолстрийт“. Благодаря, че ми помогнахте да започна.

— Направих го на драго сърце, Бефино. Ти купи ли си акции?

— Да.

— Значи си спечелил добре, а?

— Да. Доста спечелих. Не ме мислете. Всичко е наред. По един или друг начин аз трябва да стана богат. Винаги сте ми казвал да взимам най-доброто и аз работя по въпроса.

— Бефино, очертава се нещо голямо. Искаш ли го?

— Колко голямо?

— Този тип е свързан с нас, но трябва да си отиде. Синдикатът, всички ние, даваме общо двадесет и пет хиляди, за да го изпратим. Сигурен ли си, че искаш да се заемеш с поръчката? Ще можеш ли да се справиш, като се имат предвид работата ти на „Уолстрийт“ и останалите ти занимания?

— Двайсет и пет хилядарки без удръжки? Разбира се, че ще мога. Това е добра сума.

— Добре, когато стане време, ще те повикам. Тогава ще ти дам пълната информация.

— Довиждане дотогава, господин Морано. Желая ви скорошно оздравяване и да ви е сладко виното.

След няколко дни, докато Бепи се бръснеше, баща му го заговори:

— Бефино, как вървят нещата с Дана?

— Много добре, татко. В неделя ще дойде у нас на вечеря. Харесваш ли я?

— Да. И двамата с майка ти я харесваме. Неаполитанките са добри готвачки.

— Да, като госпожа Русо, царицата на равиолите от Тринайсето авеню. Тя е неаполитанка.

— Обаче внимавай, Бефино. Тези хора имат една лоша черта на характера — обичат да харчат пари. Нали разбираш, а? Внимавай. Обичат да трупат вересии в магазините.

— Да, татко, разбирам.

— И още нещо. Знам, че работиш на „Уолстрийт“ и правиш сандвичи с Червения, но чух от чичо ти Пиетро, че участваш в някакви големи афери с мафията. Знаеш, че моят баща беше голям мафиоз в родината ни. Такъв живот обаче не е за теб. Ah capeesh?

— Si, io capito, татко. Не се тревожи. Ще продължавам да правя сандвичи. Така добре ли е? — отговори спокойно Бепи. — А тоя чичо Пиетро с голямата уста на какво вика големи афери?

— Не ми обясни. Само ми каза да си отварям очите.

6.

— Знае ли някой от хората ви, че сте ми предложили да се заема с това?

— Още не. Защо?

— Ще може ли да си остане само между нас? Не искам никой, освен нас двамата да знае, че аз ще го свърша.

— Защо така?

Бефино го погледна в очите.

— Ами споменахте, че участва синдикатът. Предполагам, че имате предвид петте фамилии в Ню Йорк. Този удар ще се обсъжда надълго и нашироко сред воините на фамилиите. Предпочитам да мина без слава и приказки.

— Умно момче си, Бефино — каза Морано, поклащайки глава. — Хубаво звучи: „Без слава и приказки.“ Добре, ще го запазим в тайна, но разбираш, че петимата босове знаят. Трябваше да се вземе съгласието на всички. Само те знаят, че съм възложил поръчката на теб — шакитанеца Менесиеро. Босовете не говорят с войниците си за поръчкови убийства, освен ако дадат поръчката на някой от тях. Разбираш ли? Не биха имали причина да го правят. Това може да им навреди след време и те го знаят. Уверявам те, че славата и известността ти ще бъдат сведени до минимум.

— Разбирам ви, сър. Това ме удовлетворява — отговори Бепи, но продължаваше да се съмнява. Знаеше как след такива убийства се шушука кой е свършил работата. В Бруклин това беше традиция, дори въпрос на уважение, може да се каже.

Разговаряха приведени в края на бара. Един чернокож мъж бършеше пода. Когато се приближи до тях, Бепи инстинктивно мина на италиански.

— Моля, предайте ми всичката информация, от която ще имам нужда. Да говорим на италиански, за да не ни разбере оня патладжан.

Дон Емилио му отговори също на италиански:

— Да, идеята е добра. Ето ти някои писмени сведения и снимката му.

Чистачът чу непознатата реч и му стана ясно, че обсъждат нещо нередно.

— Ще получиш двадесет и петте хиляди сега, днес — продължи босът. — Аз няма да взема нищо. Всичките са за теб. Това трябва да се направи в добър стил. Не искаме да изглежда като разчистване на сметки или война между фамилиите. Затова го възлагам на теб, а не на някой от щатните ни изпълнители. Ти имаш богато въображение. Чувствам, че ще се справиш по-добре. Как мислиш?

— Мисля, че сте абсолютно прав. Ще се справя. Не се тревожете, ще измисля нещо екзотично. Следете вестниците.

— Добре. Съчини нещо наистина хубаво, подготви го за няколко дни, даже седмица. Планирай го точно, а аз ще следя вестниците за добрата новина. Човекът се казва Винс Гаколидо-Ястреба. Някъде на петдесет и девет години е, около седемдесет килограма, нисък, с посивяла коса и винаги много добре облечен. Има бенка на дясното ухо. Неголяма, кафява бенка, обаче стърчи като бучка. Можеш да я видиш на снимката. Огледай я внимателно, за да не очистиш някой друг. Винаги опознавай жертвата си. Не желаем да загиват невинни хора. Случвало се е преди.

— Да, разбирам, господин Морано. Това би било лошо.

— Сега слушай. Всеки ден се отбива в бърлогата си — една сладкарница в Ийст Ню Йорк, на този адрес. Кварталът е опасен, така че внимавай. Винаги пие ягодово мляко с малц направо от консервата. Запомни: ламаринена кутия, а не чаша. Този тип е като малко зверче. Не искаме да убиваш никой друг. Само Ястреба. Ако войниците му са с него и те хванат натясно, ако се наложи да спасяваш кожата си, тогава ги избий всичките. Обаче се старай да избегнеш излишни неприятности. Свърши работата чисто и както се изрази, направи нещо екзотично, нещо объркващо.

Той подаде на Бепи една торбичка с парите.

— Бефино, много е важно. Не искаме да се създава впечатление, че водим война. Полицията трябва да бъде заблудена поне за няколко месеца, докато случаят се позабрави. — Когато Морано завърши, изглеждаше малко притеснен. — Тази поръчка е голяма. Надявам се да се справиш — добави замислено той.

— Още сега можете да му поръчате букета. Ястреба почти се е вкочанил.

Морано се усмихна, целуна Бепи и го изпрати с пожелание:

— Buon viaggio e buona fortuna, amico mio.21

През следващите няколко дни Бепи си тръгваше рано от „Уолстрийт“, за да проучи частта на Бруклин, наречена Ийст Ню Йорк. За него този квартал беше съвсем непознат и той го изследваше внимателно. Наблюдаваше сладкарницата. Всеки път сменяше шапката или дрехите, или се дегизираше, за да не бъде запомнен при честите си появявания. Съзнаваше колко е важен този удар за дон Емилио и разбираше, че не може да си позволи провал. Освен това му беше ясно, че петте фамилии вероятно ще го убият, ако нещо се обърка.

При третото му посещение в сладкарницата той прелистваше списания с комикси и тайничко наблюдаваше (в три часа следобед нямаше много посетители), когато вратата се отвори. Влезе добре облечен мъж — дребничък човек, който приличаше на Винс-Ястреба. Бепи пое дълбоко дъх и затърси бенката, използвайки за целта едно окачено нависоко стенно огледало. Човекът седна, поръча си мляко с малц и солени бисквити и започна да пие от кутийката. Най-после Бепи видя бенката. Приличаше на малка буболечка, кацнала на ухото му.

„Ама че възможност да го тръшна още сега“ — помисли си Бепи. Обаче знаеше, че не е готов с организацията. Все пак вече си познаваше човека и следващия път щеше да действа бързо и сигурно. Чувстваше се уверен, понеже бе установил по кое време идва Ястреба. Той пиеше млякото си точно в три следобед и поръчваше бисквити заедно с него.

Бепи напусна заведението още преди Ястреба да е свършил с питието си, и отиде направо в снекбар номер две. Беше петък и Маймуната почистваше.

— Зарежи всичко — каза му Бепи. — За днес си приключил. Имам една работа за теб.

Маймуната си свали престилката.

— Какво има, Беп?

— Искам на път за вкъщи да се отбиеш на пресечката между Осемнайсето авеню и Петдесет и четвърта улица. Ще влезеш в синагогата, но внимавай да не те видят. В петък към залез-слънце всички евреи започват да се молят. Изчакай, докато започнат да пеят и мънкат с наведени глави. Вътре те стоят с малки кепенца на главите. Открадни две от големите им шапки, онези с козината, и две черни палта от гардероба. Намери на паркинга някоя равинска кола. Запомни марката, цвета и модела. Не взимай колата, Маймун, само свали номерата и ги смени с други. Тях ще вземеш от друга кола, разбра ли? Евреите изобщо няма да забележат, че табелите са сменени. След като използваме номерата, ще ги върнем на същата кола. Можем да намерим домашния адрес на равина чрез онова момиче, Мерилин, в регистрационната служба и да ги върнем през нощта, ако е необходимо. Ще се видим довечера в игралната зала, става ли?

— Как мога да позная коя кола е на равин? Имат ли някакъв отличителен знак?

— В петък, в пет следобед, всяка кола на паркинга ще е на някой равин, бъди сигурен. Избери някоя без хромирани украшения. Тия типове не обичат хрома.

— Добре, ще се видим довечера. — Маймуната направи няколко крачки и се обърна. — Този път е нещо голямо, а, Беп?

— Да, Маймун. Моля те, не ми задавай въпроси. Казал съм ти, че не обичам да обяснявам какво се върти в главата ми. Объркват ми се мислите. Просто следвай точно нарежданията ми. В стомаха ми започват да хвъркат пеперуди, а това усещане ми е противно.

— Добре, ще ти взема рунтавите шапки и палтата и ще се видим довечера.

— Маймун, казах шапки, палта и регистрационни номера. Не забравяй за табелите. Бъди внимателен. Никой не трябва да те види. Утре е премиерата ми, така че нямам право на гафове. Това е нещо като доказване на родовата ми принадлежност. Разбра ли, момче?

Маймуната се ухили широко.

— Ама че речи праскаш, Беп. Трябвало е да станеш адвокат.

По-късно същата вечер Маймуната пристигна в игралната зала. Той повика с жест Бепи към едно тъмно ъгълче в дъното.

— Набавих ти шапките и палтата и смених номерата на една равинска кола. Знам точно какъв автомобил ще ни трябва утре. Така че не се притеснявай. Всичко мина гладко. То било лесна работа!

— Знаеш ли, Маймун, ти си разкошен. Разкошен си. С всичко се справяш без никакви засечки.

— Да, обаче ония равинчета ще побеснеят, като почнат да си търсят шапките и палтата.

— Не ми пука за тях. Ще си получат нещата обратно. Интересува ме само ударът. Маймун, утре сутринта ще отидеш с влака до хиподрума и ще задигнеш кола, която трябва да е точно като тази на равина. Същия цвят и модел. Още там сложи на нея номерата от колата на евреина. Искам да бъдат поставени, преди да направим нападението. След това ще се срещнем на изхода за Кони Айлънд и Бат Бийч. Нали го помниш? Ще те чакам точно в два следобед. Ще отида с автобуса. Когато излезеш от магистралата, аз ще те чакам.

— Добре, ще бъда там — увери го Маймуната.

— Отиди на хиподрума рано, към единайсет, и наблюдавай пристигащите коли. Проследи тази, която ни трябва до мястото, където ще я паркират, и я задигни бързо. Ако има нужда от бензин, зареди я и се покрий някъде, докато дойде време да се срещнем. Ако закъснееш с намирането на кола, аз ще те изчакам. Не споменавай пред никого за тая работа. И не забравяй, постарай се колата да е същата като на равина или да прилича много на нея. Това е съществено. Всички тези неща са важни за акцията ни. Ясно ми е, че не разбираш, но и за мен всичко се напасва чак накрая като в ребус. Нали се сещаш какво искам да кажа?

— Да, ти си професионалист. Знам, Беп.

По-късно същата вечер Бепи прегледа арсенала, който бяха събрали момчетата, и намери точно каквото му трябваше — стар, прояден от ръжда пистолет, четиридесет и четвърти калибър. Като тип и калибър той определено не ставаше за ползване от никой професионален убиец. Все едно да стреляш с топ. Би разкъсал на парчета всеки, когото улучи. Пистолетът имаше вид на антика. Това щеше да увеличи заблуждаващите обстоятелства, които Бепи се стремеше да приготви за полицията. Зареди го и го изпробва, като стреля в купчината пръст зад строежа на Осмо авеню. Работеше.

На другия ден Маймуната взе Бепи точно навреме с един черен шевролет, модел 1947 година, по който нямаше нито грам хром. Според Бепи изглеждаше точно като кола на равин — съвсем обикновен модел.

— Леле колко трудно беше да намеря същата кола! — каза Маймуната. — Започнах да си мисля, че от толкова много автомобили няма да си намеря жертва, но накрая се появи. В него пътуваха свещеник и две монахини от Лонг Айлънд. Откога и монахините ходят на конни надбягвания?

— Светите хора правят много неща, за които не подозираме. Ей, Маймун, сети ли се да запомниш номера на клетката за паркиране, от която взе колата? А откъде знаеш, че ония са от Лонг Айлънд?

— Надникнах в жабката. Видях някакви църковни документи, в които пишеше Фармингдейл, Лонг Айлънд. Номерът на клетката е трийсет и осем, сектор „У“.

— Подмени ли номерата с табелите на равина?

— Да. Спрях встрани от магистралата и ги монтирах. Не се притеснявай. От теб съм се научил да изпипвам подробностите. Това нещо е заразно, Бепи.

Бепи погледна приятеля си и му заговори на италиански, може би за кадем:

— Ah ecco perche tu impari presto.22

— Bene cominciamo sono pronto, Alfredo23 — отвърна Маймуната. — „Да, готова съм, Фреди“ — изтананика той.

— Маймун, да спрем тук и да облечем палтата. На тая уличка е тихо и спокойно.

Пристигнаха при сладкарницата предрешени като равини. Бепи даже беше с черни панталони, обувки и ръкавици.

— А, отпред се мотаят група деца! Чудесно. Това е чудесно — каза Бепи.

— Защо пък се радваш на децата?

— Това ми харесва. Само едно дете може да обърне внимание с какви номера е една кола и да си отвори човчицата пред полицаите. Децата обичат да си играят на ченгета. Искат да бъдат герои. Надявам се, когато си тръгваме, номерата и външният вид на колата да бъдат забелязани и описани пред ченгетата. Тогава полицията ще обвини равините за убийството. Ако всичко мине както трябва, Маймун, две и две ще е равно на двайсет и пет бона за нас.

Бепи сръчно си залепи фалшива брада и къдрици, които увиснаха край ушите му, под рунтавата шапка и около кадифената яка на черното палто. Вече съвсем приличаше на добре облечен равин.

— Залепи си това, Маймун. Сложил съм му лейкопласт.

Маймуната погледна Бепи изумен.

— Леле, много добре изглеждаш. Тия бради приличат на истински.

— Маймун, намести си шапката. Килната е. Погледни се в огледалото и си залепи брадата. Направи го хубаво, Маймун. Снощи тренирах в банята. Майка ми помисли, че съм си подстригвал косата, понеже видя косми в мивката. Спри на булеварда пред сладкарницата.

Маймуната зави и без да търси свободно място, паркира паралелно до друга кола пред заведението. Децата извърнаха глави да ги огледат.

— Остави мотора да работи. Няма да се бавя. Натискай от време на време клаксона. Прави се на смахнат. Дръж се като ония раздразнителни евреи, които все бързат и нямат какво да крият. Разбираш ли какво имам предвид? Нека хлапетата добре да запомнят колата. Големият маскарад ще бъде тук, на улицата.

— Крайно време беше и аз да получа сериозна задача — изсмя се Маймуната, после се наведе и стисна Бепи за врата. — Успех, Бепи. Пази се.

Бепи излезе от колата точно в три часа — часът за мляко с малц, както се надяваше той. Стоящите наоколо деца бяха удивени, че виждат равини в италиански квартал. Зяпаха втрещено и него, и колата.

„Дано да си там, Вини-Ястреба“ — каза на себе си Бепи.

Когато влезе в сладкарницата, той погледна направо към машината за газирани напитки. Забеляза първо празната опаковка от бисквити върху бара и после видя Ястреба, който бе заврял дребната си физиономия в консерва от мляко и се опитваше да изсмуче последното парченце изстуден каймак от дъното.

„Каква точност! Аз съм страшен професионалист — помисли си Бепи. — Безпогрешен план. Точно в тази минута жертвата ми се дави в консервата.“

Той се приближи до бара.

— Какво ще пиеш, приятелче? — попита го продавачът на газираните напитки с недружелюбен тон.

— Колебая се, колебая се. Не бързай да ме баламосваш с „приятелче“ — пусна му въдицата Бепи.

Продавачът имаше вид на груб и буен тип. Беше с пълна и яка фигура, плешив и очевидно не бе научен на обноски.

— Добре де, докато се колебаеш, недей да стоиш прекалено близко до бара с тая гадна брада. — Той се наведе напред и се ухили презрително срещу Бепи. — Имаме си хора, които сервират — добави той и погледна към Ястреба за одобрение. — Не искам на бара ми да падат косми от тая рунтава шапка. Хайде, отдръпни се.

Бепи се направи на силно обиден, но беше доволен, че продавачът на напитките сам насочи събитията към приближаващата катастрофа.

— Редно ли е да говорите така на един божи служител?… Косми от шапката ми? От брадата ми? Вие… Вие сте позор за човечеството.

— Божи служител, дрън-дрън — изсъска в отговор барманът. — Я веднага се дръпни назад, еврейско копеле. Не обичаме да ядем косми.

— Простак! Ти си простак! — викна насреща му Бепи.

Ястреба, удивен, че равинът се сопва на бармана, престана да ближе консервата от мляко.

Маймуната натисна клаксона. Всички се обърнаха към прозореца на сладкарницата.

Бепи продължи да крещи на бармана:

— Ти… Боклук такъв! Не смей да ми говориш така! Аз съм божи човек, служител на Бога!

Вече всички в сладкарницата ги наблюдаваха.

— Разкарай се веднага от заведението ми, побъркано копеле! — кресна му барманът.

Бепи извади антикварния си пистолет и го размаха като обезумял, преструвайки се на съвсем неопитен и крайно възбуден. Създаваше впечатление, че е побеснял и ще застреля бармана. Гръмна един сватбарски изстрел по посока на огледалото, който не улучи никого, но счупи стъклото и накара Ястреба й всички останали да търсят прикритие. В създалата се суматоха Бепи погледна право във Винс-Ястреба, който бе клекнал до него, и пусна един куршум точно в главата му. Тя се пръсна като пъпеш и мозъкът на Ястреба оплиска бара. После Бепи стреля още веднъж, целейки се в ръката на бармана, за да убеди всички, че именно него се опитва да убие, а не Ястреба.

Бепи побягна навън, като крещеше:

— Аз съм божи служител! Няма да позволя да ме ругаеш така!

Продавачът изпълзя изпод бара. Улучен бе в рамото и кървеше силно. Видя Ястреба проснат на земята с петсантиметрова цепнатина в главата. Напуканото огледало беше опръскано с кръв и мозък. Всички клиенти крещяха.

Барманът отиде до прозореца и изгледа как колата се отдалечава.

— Можете ли да повярвате, че един равин е способен да направи това? — попита той учуден и изплашен. — Проклети евреи! Гледайте какво направиха. Вижте как ни подредиха. Унищожиха ни. Това мръсно копеле е побъркано, казвам ви! — крещеше той.

Децата навън запомниха номера на колата и модела й. Не можеха да се досетят защо равините потеглиха толкова бавно след такава стрелба. Обаче един старец, който също бе сред очевидците, каза, че религиозните хора винаги потеглят бавно. Никога не карат бързо, защото не искат да им връчат квитанция за глоба.

— Хайде, Маймун, карай към хиподрума.

Те свалиха маскировъчните си дрехи и ги натъпкаха в пазарски чанти. Когато стигнаха при хиподрума, пак изглеждаха както обикновено. Маймуната паркира колата на същото място, от което я беше взел, и бързо й постави оригиналните номера.

Взе табелите от колата на равина, шапките и палтата и събра всичко на едно място.

— Чакай тук. Ще намеря някоя кола — каза той на Бепи.

Задигна един нов кадилак от друг сектор и се върна при чакащия го Бепи. Бефино мълчеше и се опитваше да си възвърне самообладанието и отново да разсъждава нормално.

— Взех кадилак. На хиподрума винаги крадат кадилаци. Ще си помислят, че е някой от организираните крадци на коли.

Бепи се съгласи и започна да наблюдава енергичните, отривисти движения на Маймуната по време на бягството им от ада.

Върнаха се при светия храм на равините, вмъкнаха се вътре и поставиха шапките и палтата между другите дрехи, окачени в гардероба при входа. Навън отново им провървя. Колата на истинския равин беше на паркинга. Маймуната свали номерата и отново постави на автомобила оригиналните му табели — онези, които щеше да търси полицията.

Бепи извади пистолета и го сложи на предната седалка, така че, когато истинският служител на Бога се качи и седне, да усети буцата под себе си, да бръкне и да я извади. Така той щеше да докосне оръжието, с което е извършено убийството, и да постави единствените отпечатъци, имащи някакво значение.

Новината се появи във вестниците чак в понеделник сутринта. Вестникарчетата в Бенсънхърст крещяха: „Извънредно! Извънредно! Прочетете всичко за случая! ОБЛАДАН ОТ ДИВА ЯРОСТ РАВИН УБИВА ЯСТРЕБА!“

Вестникът обясняваше, че полицията е заловила убиеца — някакъв равин — и че куршумът не е бил предназначен за Ястреба. Той бил улучен по погрешка. Продавачът на газирани напитки разказал на полицията за възникналия скандал и идентифицирал убиеца в лицето на равина.

Дон Емилио не можеше да повярва по какъв начин младежът е изпълнил поръчката. Полицията никога нямаше да разгадае такова нестандартно престъпление. Босовете от мафията се покриха дълбоко в съвещателните си кабинети и започнаха да си шушукат.

С двадесет и петте хиляди долара за това покушение Бепи бе натрупал солидно състояние за младеж, който едва е навършил осемнадесет години. Тайно бе забогатял. И въпреки че не желаеше да се прочува с този удар, започнаха да се разпространяват слухове.

— Кое е това хлапе, за което се говори, че е наемният убиец от Бруклин? Нарекли са го Шакитанеца.

Подобни неща си шепнеха главатари и войници, докато похапваха в любимите си кафенета в Манхатън.

— Казват, че бил нещо изключително. Нищо и никакъв пишлигар, но вече станал специалист. Момчето било от класа. Заеме ли се с поръчка, никой не знае какво да очаква. Истински екзекутор.

— Доволен съм, че най-после някой показва класа тук — каза един мъж, докато дъвчеше кифличка от панера пред себе си. — Писна ми от леващини напоследък. Миналата година изпратихме двама войници да очистят трима от хората на Ал Поско, които се наливаха в някакъв бар. Тъпите копелета пречукаха по погрешка трима продавачи на прахосмукачки. Представяте ли си само? Веднъж привлякохме няколко нови войници от Сицилия и за първи път им дадохме задача. Изпратихме ги в Бронкс да одрусат един тип, а те се мотаха два дни в метрото и молеха полицаите да ги упътят. Когато накрая намериха човека, бяха толкова скапани и объркани, че оня ги насра от бой и ги прати в пансиона за благородни девици.

Всички се изсмяха и отпиха от кафето си.

Бепи се бе превърнал в тема на добронамерени разговори. Всички го хвалеха, макар и да нямаха представа, че говорят именно за Бепи. Те знаеха само, че дон Емилио Морано ползва услугите на един способен младеж. Фамилията на Морано беше известна в цялата страна. Ако на някоя от фамилиите в другите градове, от Бостън до Лос Анджелис, й потрябваше да устрои нещо специално, тя уреждаше договора чрез фамилията Морано в Ню Йорк. Приемеше ли се веднъж поръчката, клиентът можеше да смята своя враг за квартирант на свети Петър.