Човек на почит

17.

— Господин Менесиеро? Обажда се Левчо. Донът иска да ви види веднага… На обичайното място.

— Добре — отговори Бепи и веднага затвори телефона.

Целуна Дана и се запъти към гаража, за да отиде в Бруклин. Когато се наведе да влезе в колата, един мъж опря пистолет в гърба му. Понеже бързаше, Бепи не се беше огледал за чуждо присъствие, както правеше обикновено.

Мъжът го поведе през храстите в двора му към една кола, паркирана на затулено място в края на входната алея.

— Хайде, качвай се, Шакитанецо — нареди му онзи с пистолета.

Бепи се поколеба. Много отдавна никой не го бе наричал така.

— Припкаш бързо, когато те повика Морано, а? — каза друг мъжки глас. — Търчиш като заек.

Гласът дойде от задната седалка и през отворения прозорец се разсея в тъмната нощ.

Бепи вече беше сигурен, че работата отива на кръв, но явно искаха да разговарят с него. Иначе вече щеше да е мъртъв. Докато сядаше на задната седалка, го поздрави Ник — старият приятел на Морано, донът от Куинс. Бепи беше смаян. Значи Ник желаеше смъртта на Морано. Точно за това бе дошъл. Бепи се ръкува почтително с Ник и поздрави небрежно другите двама. Помнеше какво му бе казал дон Емилио: „Ще те гледат в очите за отговора. Ако очите те издадат, ще те убият на място.“

Затова той започна да се държи много сърдечно с Ник и се усмихна на другите двама.

— Защо са тия пистолети, Ник? Щях и без тях да дойда. Мога ли да ти помогна с нещо, Ник? — Опитваше се да спечели доверието му, а в същото време си мислеше: „Този е мръсникът, който иска дон Емилио да умре. Затова е дошъл тук тази нощ. Ще подложи на изпит лоялността ми към Морано.“

Той погледна смело Ник в очите, но вече му беше ясно защо Франки Аргилиа бе ликвидиран. Не е пожелал да им съдейства и те са насочили пистолетите си в него. „Очите, Беп — мислеше си той. — Гледай ведро и твърдо. Точно това ще следят.“ Продължи да гледа Ник право в очите. Съзнаваше, че е необходимо да излезе от колата. Трябваше му пространство за действие. Вътре беше прекалено тясно.

— Защо не влезем? Заповядай. Ела в дома ми, Ник. Хайде да ти покажа къщата. Тя е съвсем до плажа. Чудна е. После ще поговорим за твоята работа. Сигурен съм, че си дошъл да обсъдим някаква работа, така ли е? Затова ми навряхте пищов в ухото, нали? Хайде, да пийнем по чаша хубаво вино. Вземи и момчетата с теб. Да седнем удобно вътре, ще си поговорим приятничко и ще се разберем.

— Голяма работа си, момче — засмя се Ник. — От висока класа. Това ми харесва. И си умен, което също ми харесва.

Заобиколиха с колата по дъгообразната алея и спряха точно пред главния вход. „Трябва да се измъкна от тази кола и да ги изкарам на открито — разсъждаваше Бепи. — Трябва ми пистолет. Не спирай да се усмихваш, Беп. Не се закопавай. И не забравяй очите.“

Дана им отвори вратата и ги поздрави приятелски. Усмихваше се, но долови, че нещо не е наред, и се изплаши. Знаеше, че Бепи трябваше да отиде на среща с Морано в Бруклин, а се върна в къщата с тези мъже, които й приличаха на бандити. „Бепи се държи прекалено любезно с тези хора — помисли си тя. — Той никога не угодничи пред никого, а сега изглежда доста сервилен, сякаш вече не е господар на положението.“

Бепи извади вино, най-доброто си шотландско уиски и друг алкохол — най-хубавото, с което разполагаше — така че да не устоят на изкушението пред изисканите и скъпи напитки. Подаде им и пури от по пет долара.

— Тези са от Холандия и са силни. Опитайте ги.

Мъжете, изглежда, се отпуснаха. Дана усети, че Бепи се старае да ги успокои. Кръжеше около тях като френски сервитьор, наливаше напитки. Черпеше ги с най-хубавите си пури, от които пушеха само той, Морано и Алън. Направи й впечатление, че доста често си бърше ръцете с хавлията на бара. От време на време изражението му се променяше, но само за миг. В очите му се появяваше омраза, която после веднага се сменяше със смях.

Дана реши да влезе в тон.

— Ей сега ще ви донеса малко студени мезета и сирене. Днес купих вносна шунка и кашкавал.

Мъжете седяха и се наслаждаваха на гостоприемството. Дори започнаха глупашки да оглеждат Дана, докато шеташе из салона и им сервираше. Усмихваха се и си намигаха. Дана беше красива, много стегната и привлекателна. Те го доказваха, като я оглеждаха прекалено често. Бепи ги наблюдаваше как я събличат с погледи. Това обаче не го притесняваше; то бе признак, че вече не са съсредоточени върху работата, за която дойдоха. Той следеше мислено ефекта на всяка хапка, всяка глътка и всеки поглед. Вече беше наясно със слабостите на тримата. Идваше му да ги изкорми още там, на дебелия килим.

Надяваше се също Дана да се досети, че е изпаднал в беда. Не искаше Ник да изтърве нервите си и да започне стрелба вътре в къщата. Трябваше да спечели пълното им доверие, за да станат по-непредпазливи.

Преди да се върне в кухнята за хляб, Дана, която бе забелязала, че Бепи изобщо не излиза от стаята, отиде до кабинета му, където той държеше любимия си пистолет — късоцевен магнум специална изработка, тридесет и осми калибър, с вграден миниатюрен, ръчно изработен заглушител. Получил го бе като подарък от дон Санторо в Ню Орлиънс. Дана надникна в пълнителя да види има ли патрони. Оказа се зареден. Страхуваше се, но си спомни нещо, което Бепи често й повтаряше: „Изплашените хора винаги се вцепеняват и умират. Оцеляват храбрите. Никога не се вцепенявай. От това може да зависи животът ти.“ Мислеше си, че никога няма да й се наложи да използва този урок. Обаче сега виждаше, че съпругът й има нужда от нейната сила. Тя беше единственият човек в къщата, който знаеше, че Бепи не се държи нормално. Върна се в салона и попита стеснително:

— Не искаш ли да предложиш от тези пури?

— Кои пури? — попита рязко той, понеже знаеше, че вече пушат от най-хубавите му пури. Тръгна към нея, обърнал гръб на останалите. — Не, от тях не става нищо. Кубински са и не са пресни. — Потърси в очите й някакво съобщение, но тя извърна поглед прекалено бързо. Страхуваше се и затова продължи, накъдето се беше запътила. „Но това, че се извърна толкова бързо, също е знак“ — помисли си той.

Дана остави кутията на масата до изхода на салона. Бепи отиде дотам, отвори кутията и видя в нея пистолета си. Затвори я небрежно.

— Да, тези пури са стари. Вече предложих по-хубавите.

Сега Дана се почувства по-добре. Той знаеше, че пистолетът му е там. Бепи си свали сакото и го хвърли на масата, върху кутията от пури, давайки отговор на съобщението й.

— Много си немарлив, Бефино — каза тя и се засмя. — Хвърля си дрехите из цялата къща. Тази сутрин намерих чорапите му до телевизора.

Всички се засмяха, а Бепи седна на дивана до Ник.

— Добре ли се чувстваш, приятелю? Не е ли по-добре, отколкото да говорим в колата?

Дана изнесе сакото и кутията от пури в кухнята. Пъхна пистолета в джоба и после окачи сакото в гардероба на антрето към задния изход.

— Имаме голям проблем, Бефино — каза Ник, подбирайки внимателно думите си. — Дон Емилио остарява. Сигурен съм, че си забелязал това.

— Ха, мислех си, че съм единственият, който го забелязва — отвърна Бепи, хващайки се за възможността да удари по Морано. — Вече не си струва и да го заплюеш. Миналата седмица голяма група от нас възроптахме в клуба, понеже той беше последният, който си плати членския внос от двеста долара.

— Вече не ме подкрепя в гласуванията като преди — продължи Ник. — Обявява вето върху неща, за които не би трябвало да го прави. Разбираш ме, нали? С него бяхме сътрудници в продължение на много години. Познаваме се още от Сицилия. Когато бяхме деца, аз го следвах навсякъде из нашия град. Той беше по-голям от мен. Уважавах го. Понякога даже ми купуваше сладък картоф — усмихна се Ник.

„А сега искаш да го убиеш, мръсник такъв“ — помисли си Бепи.

— Да, знам, Ник. Смятам, че този човек вече старее много бързо. Миналата седмица разговарях с него. Фъфлеше и му течаха лиги. Направо си опропастява пурите. Говорехме за пари, а той смени темата. Знам какво имаш предвид, Ник. Повярвай ми — каза той с отвращение, — според мен той трябва да се оттегли. Дори му го казах.

— Казал си му, че трябва да се оттегли?

— Да. И той ми се разсърди. Обаче чувствам, че ще е най-добре за всички ни, ако слезе от трона.

— Прав си, мойто момче. Обаче той никога няма да се оттегли — каза Ник на висок глас. — Моят принцип е, че щом не можеш да вземеш едно правилно решение, значи е време да седнеш в люлеещия се стол — доброволно или не.

— Ей, някои хора нямат тоя късмет да седнат в люлеещ се стол, така ли е, Ник? Емилио заслужава щастието да се оттегли, преди да са го изнесли с краката напред — каза Бепи, пускайки стръвта на Ник. — Той преживя много успешни години. Сега е редно да си почине и да остави нас, по-младите, да решаваме.

— Прав си. Като Джон Тортело. Ти беше още хлапе, когато ти дадох тази поръчка. Обаче аз все още те наричам хлапе — каза с усмивка Ник. — Беше толкова млад, когато направи оня удар.

— Да — усмихна се Бепи. — Още бях юноша.

— Знаеш ли, Бефино, Франки Аргилиа трябваше да си замине, понеже мислеше много на дребно. Тоя глупак все още караше студебейкър с две врати. Може ли един човек в студебейкър купе да мисли наедро? А? — попита Ник и насочи погледа си в очите на Бепи.

— Никога не съм го познавал този Франки — отвърна му Бепи, усещайки пронизващия поглед. — Какво представляваше той?

— А, беше от Източен Ню Йорк. Прекалено верен на Морано. Разговаряхме с него, но той не изказа никакво мнение и разбрахме, че не е човекът, който ни трябва.

Бепи беше наясно накъде бие Ник и затова побърза да отговори на помислите им.

— Колко се плаща за поръчката?

— Ха, той си е той. Същият си е като едно време. За теб парите са силен аргумент, а? — Ник се усмихна. — Винаги си бил човек, с когото срещу някой долар можеш да се споразумееш. — Обърна се към своите хора и добави: — Нали ви казах, че ако е навит, ще попита колко се плаща.

— Да. Колко се плаща? Редно е да е много. Аз убивам само по принципни съображения и за пари. Никога от лични подбуди. За мен това е занаят. И работя качествено. Известно ви е, нали? Каква е цената му, Ник? — настоя Бепи.

— Ааа. — Ник се усмихна. — Точно заради това се обърнах към теб. Обаче защо с такава готовност искаш да ликвидираш Морано? Мислех, че сте много близки с него.

И тримата едновременно насочиха погледи в очите на Бепи, наблюдавайки внимателно реакцията му. Бепи беше подготвен за това.

— Първо, заради парите… ако са достатъчно, разбира се. И защото виждам, че разсъждаваш като млад човек. Неговото мислене е съвсем старческо. Ще ми бъде много по-добре с нов дон — с някой, при когото ще имам повече авторитет. С Морано не постигнах нищо. Все още съм никой. А когато пукне, с кого ще бъда? С Роко и другите не се обичаме много. Отнасят се с мен като с аутсайдер. Но основното са парите. Цената му би трябвало да е добра, а в момента имам нужда от повечко пари.

Ник гледаше Бепи много напрегнато. Свали пурата от стиснатите си устни и бавно се усмихна.

— Звучиш ми убедително. Даде ми правилния отговор. Поръчката струва петдесет хиляди. Как ти се струва?

— Много е евтино, Ник. — Бепи си даде вид на разколебан. — Той струва сто и петдесет бона. Морано има армия зад себе си. Петдесет хиляди за него са малко. Миналата година ми платиха петдесет да пречукам някаква си мижитурка.

Всички се засмяха на дебелоочието му. Бепи бе направил много хитър ход. Показа им, че има желание, но само срещу добра цена.

— Парите са от моя джоб — отвърна му Ник. — Аз плащам, затова очаквам от теб по-поносима цена. Ще си го наваксам с други поръчки.

Бепи не каза нищо. Само вдигна чашата с виното и отпи.

— Направи това за мен и ще бъдеш на почит във фамилията ми — продължи Ник. — Искаш ли да станеш капо при мен? Ще те направя капо. Какво ще кажеш?

Бепи все още показваше колебание, но реши да приключи пазарлъка. Вдигна високо чашата си.

— Saluto! За по-доброто приятелство и новия капо. Прекалено дълго бях никой — изрече дрезгаво той.

Очите им светнаха. Изглежда, му повярваха. Колебанието му за цената ги бе убедило. А голямото му желание да стане капо беше каймакът. Двамата гавази вдигнаха чаши.

Ник си спомни, че преди години, когато Бефино беше юноша, дон Емилио Морано бе споделил: „Това хлапе, Бефино, е побъркано на тема пари. Обича да му се плаща предварително. За пари е готов да направи всичко.“ Ник беше доволен, че покушението ще бъде извършено срещу заплащане. Цената на лоялността към Морано бе станала прекалено висока за Бепи.

Всички се изправиха на крака. Ник отиде до Бепи и го прегърна, целуна го по двете бузи и каза самоуверено, полушепнешком:

— Ти вече си един от нас. Нашата фамилия ще те закриля.

„Ама че отвратителни капути! Да ме закрилят ли? — помисли си Бепи. — А кой ще пази тях?“

Дана, която ги наблюдаваше в огледалото, видя, че Ник прегръща Бепи. Беше чула целия разговор от хола. Понеже беше сигурна, че Бепи никога не би се обърнал срещу дон Морано, тя отиде да потърси ловджийската пушка, за която знаеше, че винаги стои заредена. Але Хоп я бе заредил и закачил на стената в най-горния край на стълбището откъм мазето — за да има Патси оръжие подръка, в случай че ги нападнат крадци. Тя се спря пред пушката и я огледа напрегнато, но не я докосна. Ясно й беше, че веселбата е свършила и Бепи е приключил с танците. За всеки случай се подготви за война. Мъжете допиха чашите си и Ник каза:

— Предпочитам да свършиш работата още утре, Бепи. За мен е много важно. Утре, става ли?

— Има ли някаква пречка за тази нощ? — отвърна му Бепи. — Мога да отида при него тази нощ. Ще свърша още сега. Ще го пречукам, както е по пижама. Жена му е в болница, така че е сам.

— Голяма работа си, Бефино — каза ухилен Ник. — Ще ти платя след покушението. Нямам петдесет хиляди в себе си.

— Не е проблем. Имаш кредит на доверие.

Двамата се засмяха. Когато тръгнаха към входната врата, Дана влезе да им каже довиждане, надявайки се, че ще напуснат дома й и повече никога няма да се върнат. Тримата й благодариха за чудесната вечер и не забелязаха, че Бепи вече не се преструва и пресмяташе как да ги ликвидира.

— Навън е хладничко, Дана, къде ми е сакото?

Тя взе сакото му и се върна. Мъжете излязоха през предния вход и се запътиха към колата си, а Бепи тръгна редом с тях. Поемайки сакото, той усети тежестта на пистолета. „Браво, мойто момиче“ — похвали я мислено той.

— Дана, прибери се вътре. Ще настинеш — каза бързо Бепи.

Тя го разбра.

Единият от мъжете седна зад волана, за пореден път се ръкува с Бепи и каза:

— Беше ми приятно да се запознаем.

Другият, който бе нарекъл Бепи „Шакитанецо“, беше опасният. Бепи му се усмихна угоднически, прегърна го и потупа ръката му, сякаш вече бяха приятели.

Двамата редови бойци смятаха Бепи за неблагонадежден, защото веднага лапна стръвта да стане капо — мечтата на всеки платен убиец. Той още не беше дори, „лейтенант“, така че готовността, с която прие, го правеше да изглежда евтин и слабохарактерен. Бяха убедени, че ще изпълни поръчката, за да спаси собствения си живот. Ясно им беше, че е принуден да защитава семейството си.

Мъжът тръгна да заобикаля колата, обърнат с гръб към Бепи. Ник, застанал до задната врата, стиснал фас от пура между устните, чакаше Бепи да му я отвори. Бепи се усмихна и лекичко открехна вратата пред дона. След това посегна да го прегърне, но го целуна само по едната буза и бавно се отдръпна, притискайки дулото на пистолета в гърдите на Ник.

Ник мигновено разбра, че договорът е анулиран. Беше получил от Бепи boca la morte — целувката на смъртта. Стиснал здраво пурата между зъбите си, той запротестира с пресипнал глас:

— Не. Нали имаме договор. Duta lu rispetto57.

Сграбчвайки с лявата си ръка Ник за ревера, Бепи се изплю в лицето му и прошепна:

— Lu rispetto? Как не! Ти не заслужаваш уважение. Вече си умрял. Ясно ли ти е?

В този момент той пусна два бързи изстрела в гърдите на Ник. Задържайки безжизненото му тяло, за да се прикрие от евентуални куршуми откъм бойците на Ник, Бепи се наведе, прицели се и стреля два пъти, като и двата куршума улучиха мъжа от дясната страна. Главата му се удари в арматурното табло, а голямата му шапка отхвръкна, продупчена от горещото олово.

Шофьорът се извърна към Бепи. Дори не посегна към пистолета си, само погледна Бепи с изненадано, разкаяно изражение. Бепи го беше изплашил до смърт. Очаквал бе, че този ще се вцепени, и затова го бе оставил последен.

Лицето на Ник бе замръзнало в ужасена гримаса. Пурата продължаваше да стърчи от устата му. Сигурно я бе стиснал при попаденията на куршумите. Бепи го пусна равнодушно на земята и нареди на шофьора да слезе от колата.

— Вземи тая фъшкия и си я откарай.

— Добре, добре — каза онзи и слезе от колата, разтреперан като лист. Вдигна Ник и го натика на задната седалка, смятайки, че ще се измъкне с двамата си мъртви приятели. — Ще ги и-и-зхвърля някъде — измънка той.

Бепи му нареди да се качи на задната седалка и да опразни джобовете на Ник. Онзи влезе в колата и се надвеси над трупа на Ник. Бепи го гръмна два пъти в главата.

Тримата в колата бяха мъртви — два трупа на задната и един на предната седалка. Шофьорското място бе запазено чисто. Бепи затвори вратата с лакът и избърса дръжката. Винаги се грижеше за отпечатъците.

По средата на целия кошмар той извърна глава и през рамото си забеляза Дана, застанала като караул пред входа, насочила ловджийска пушка към колата. Беше бледа като призрак, но готова да води война. Изглеждаше особено красива. Бепи се взря в нея удивен.

— Остави тази пушка — каза й той. — Знаеш ли как стреля?

— Не.

— Пръска сачми в диаметър шест метра. Това е дванайсетмилиметрова ловджийска пушка. Известно ли ти е?

— Не. Обаче, ако се бяха опитали да ти направят нещо, щях да стрелям по тях.

Той тръгна към нея, усмихвайки се на закрилническото чувство и наивността й. Каква жена! Готова бе да убива заради него. Беше изплашена, но и успокоена, че на Бепи му няма нищо.

— Всичко е наред, Дана. Можеш да свалиш пушката. Моля те да почистиш всичко от салона. Хубаво почисти. Не искам да помириша вонята, която тия боклуци сигурно са оставили в къщата ни.

Той взе пушката от нея и я прегърна с ръка през рамото, докато влизаха в къщата. Тя вървеше заедно с него, но беше като вцепенена.

Бепи облегна пушката на стената и вдигна телефона, за да се обади на Бен. Усмихна се на жена си, която започна да разтребва. Проявила бе изключително силен характер — да сложи пистолета в сакото му и да излезе с пушката да му помага!

— Прекрасна си, Дана — каза той. — Обичам те.

Вече вдигнал слушалката от другата страна, Бен попита:

— Обичаш ли ме? Кой се обажда?

— Как си, Бени. Бефино е.

— Още съм жив за нещастие.

— Ела веднага у нас. Веднага, разбра ли?

— Разбира се, Беп. Ей сега идвам.

Три минути по-късно Бен спря на алеята, мина покрай паркираната отпред кола. Надникна вътре и видя разстреляните трупове.

— Какво е станало? Да не си правил бал на открито? Откъде ги взе тия типове?

Бепи му разказа част от историята между дон Морано и Ник. След това добави с усмивка:

— Разбрах, че не ти върви в занаята. Затова малко по малко ще ти осигуря една добра година. Ето ти трима клиенти.

Двамата се засмяха както едно време.

— Бен, имам нужда от помощта ти да разкараме някъде тия типове. Вкарай колата в гаража ми. Нека да я скрием за малко. Използвай онези работни ръкавици на пейката. Не стискай много волана, за да останат отпечатъците им по него. Запазил съм ти шофьорското място чисто. От тази страна на колата не е опръскано с мозък.

— Много ти благодаря, приятелю.

— Аз ще те чакам вътре. Трябва да измислим къде ще ги изхвърлим.

— Ей сега идвам — отвърна му Бен.

— Искаш ли сандвич и чаша кафе, Бен — попита нервно Дана, когато той влезе в кухнята.

— Имаш ли кашкавал?

— Разбира се. Винаги имаме — отговори тя и започна да прави сандвич. — Бепи, ти искаш ли да хапнеш?

— Ще изпия една студена бира. Езикът ми е като от памук.

— Не е зле да махнете онези трупове от алеята, преди да са си дошли децата — каза тихо Дана.

— Ей, колко бърз ум има — каза Бепи на Бен. — Вече се тревожи, а аз още не съм измислил къде да ги изхвърля. Струва ми се, че ако хапнем, ще мислим по-добре. Така ли е?

— Да. Хич не обичам да изхвърлям трупове на гладен стомах — подсмихна се Бен. — Но не се притеснявай, Дана. Ще ги разкарам веднага щом свършим с яденето.

Бепи отпи от студената бира.

— Ами ти, Бен? Не искаш ли бира или чаша вино?

— Не, само кафе. Мирише хубаво.

— Искате ли пай? — попита Дана.

Бепи я погледна в очите.

— Ама че работа! На кой му е до пай? На погребение ли сме, или на вечеринка? Трябва да изхвърля тия трупове. Задръж си пая, докато се върнем, Дана.

— Още е чепат, а, Дана? — засмя се Бен.

— Прав си, Бен, ненадминат е.

Докато ядяха, Бен каза:

— Знаеш ли, че в Сицилия винаги са сядали да ядат, след като убият враговете си?

— Да, казвал ми го е дядо ми. Това означавало, че са силни мъже със здрави стомаси. Обаче никога не са предлагали пай и десерти като някои съпруги от неаполитански произход.

Внезапно и сериозно, с типичния си поглед на кобра, Бен попита:

— Къде да ги оставя?

— Мини по моста „Байон“ и тръгни на север по магистралата за Ню Джърси. Ще ги оставим някъде близо до Нюарк. Нека обвинят за убийството фамилията от Джърси. Никой няма да допусне, че сме ги транспортирали от Ню Йорк до Джърси през бариерите за събиране на такса.

— Точно така, Беп. Ще обвинят Джърси. Добре, щом кажеш, че си готов, тръгваме.

— След като оставим колата им някъде, ще се качиш при мен. Ще карам зад теб по целия път. Не превишавай скоростта, ясно ли е? Ако минеш през втория изход от града за Джърси, трябва да пуснеш монета от двадесет и пет цента в касичката на бариерата. Имаш ли достатъчно дребни?

— Да, а ти? Дай да си прегледаме монетите и да приготвим точната сума.

— На моста се плаща само на връщане към Ню Йорк.

— Добре, да тръгваме. — Бен прегърна Бепи. — Както едно време, а, Беп?

— Да, както едно време, Бен.

— Искаш ли още малко, Алън? — попита Дана две седмици по-късно.

— Тези fettucini бяха прекрасни, Дана, но повече и хапка не мога да хапна, освен от прочутия ти пай със сирене. — Алън се усмихна срамежливо.

След вечерята Алън и Бепи се преместиха в салона. Бен се отби да ги види и Алън го поздрави с ледена усмивка. Когато предложи на Бепи от новите си арабски пури, Алън от неудобство подаде една и на Бен, но той отказа.

Бепи запита Алън:

— Как е Шаги Голдберг?

— Все така. Жена му продължава да дава на онзи негър пари, а май вече и дъщерята се наслаждава на черния му орган.

— Така ли? Значи негативът е гепил и дъщерята? — попита Бепи.

Алън кимна, палейки пурата си, и измънка.

— Струва ми се, че да.

— Във вторник следобед пристигам във Вегас. Кажи на Шаги, че тази седмица ще реша въпроса. Съжалявам, че се наложи да се отдръпнем за известно време. Трябваше да оставим нещата да затихнат.

— Сигурен съм, че той разбира това — увери го Алън.

Като чу разговора, Бен помоли:

— Бепи, трябва да ми направиш една услуга.

— Разбира се, за какво става въпрос, Бен?

— Позволи ми да дойда с теб. Нека да пречукам чернилката заедно с теб, както едно време. Става ли, Беп?

— Не. И дума не може да става. Ще го направя сам. Този път ще бъде съвсем обикновено пречукване, Бен. Ще го гръмна и ще избягам. Няма да му режа топките. По дяволите тези глупости. Просто ще се уверя, че е мъртъв, и ще изчезна от града. Няма да поемам никакви рискове с този тип.

— Виж, Бен, смятам, че даже не бива да си помисляш, че ще отидеш. Ти си уволнен, остани си уволнен — каза твърдо Алън.

— Кой говори с теб, Алън? Попитах Бепи, а не теб. Не си давай безценното мнение — просъска Бен.

— Така или иначе аз си давам мнението. Ти стана причина Але Хоп да бъде убит, а сега искаш да убият Бепи или теб. Стой си вкъщи и стани художник или играй тенис. С теб е свършено като платен убиец — осведоми го Алън.

— Свършено е, ама друг път. Кой си ти бе? И какво е това „стани художник“? Кой те е излъгал, че рисувам? — разкрещя се гневно Бен. — С Бепи сме заедно от години. Винаги съм му бил верен и той го знае, еврейско копеле. Би трябвало да те препарирам за тези приказки. Я, колко си нахален! Искам да го направя заради Але, не заради мен. Трябва да убия оня мръсник заради паметта на Але.

Бепи го изслуша и се усмихна.

— Добре, спрете. Престанете! Като ви слушам и двамата, разбирам, че имам верни приятели. Затова, успокойте се. Аз решавам.

— Разреши ми да дойда заради Але, не заради себе си — започна отново Бен. — Вече не мога да спя. Але Хоп ме преследва. Сънувам го всяка нощ. Снощи ме нарече капут. Трябва да го направя заради Але. Чувствам се отвратително.

Бепи прекъсна тирадата му:

— Дай ми думата. Преди малко взех едно решение. Премислих го. Добре, заради Але ще се разберем. Никога не съм отказвал на Але, не мога да му откажа и сега. Бен, заминаваме във вторник. Подготви се.

— А сега ми дай оная пура, еврейско копеле — каза ухилен Бен.

Алън му подаде пурата.

— Значи даже и Але те е нарекъл капут, а? — попита с подигравателна усмивка Алън. — Знаеш ли, Бен, ти наистина си кретен, но въпреки това те обичам.

Той се пресегна да запали пурата му.

— Лека нощ, приятели — каза Бен и тръгвайки си, пусна кълбо дим от пурата.

— Правилно ли постъпваш с този човек? — попита Алън, наблюдавайки през прозореца изчезващите по алеята задни светлини на Бен.

— Да, Бени е свестен. Провали се веднъж, но за някои хора практиката е най-доброто лечение. Той познава терена и ще може да ме води в града и на излизане от него, освен това вече знае човека. Ще ми бъде много по-лесно. Бен е изключително предан, Алън. Искам напълно да го разбереш. Той е добър професионалист, който направи лоша грешка. Взе неправилно решение. Всички можем да сгрешим.

Той се наведе, изгаси пурата си и пое дълбоко дъх.

— Да си лягаме. Дана ти е приготвила леглото, с три възглавници, както обикновено, и има едно шише с минерална вода на нощното шкафче, ако се събудиш жаден. И „Маалокс“, ако язвата ти се раздразни. — Бепи се засмя, позволявайки си малка шега с Алън. — Дана те гледа като бебе. Струва ми се, че се мъчи да получи покана за Вегас. Обаче аз винаги й казвам, че няма как да дойде.

— Тя е чудесно момиче — отвърна Алън.

Докато се качваха по стълбите, Бепи каза:

— А, да, исках да те питам нещо. Как се погаждаш с Джоуи Ди по вземанията?

— Джоуи Ди? Смята като компютър. Не мога да го излъжа с цент. Але Хоп можех, но този — забрави! Не ми излизаха деветдесет цента и той усети. И можеш ли да познаеш какво стана? Предупреди ме, че ако се случи още веднъж, ще ти каже.

Двамата се засмяха.

— Джоуи Ди е свестен — каза Бепи.

— Малко му мърда чивията. Такъв си е. Обаче следва указанията ти буква по буква. Свестен човек си сложил там, Бефино, обаче момчето има въображение колкото един санбернар.

— Всичко е заради онази еврейка, Шейла. Тя го унищожи като личност. Ти видя каква работа свърши за нас в Мексико, умен е. И разбра какво означава ah respecto много отдавна, още докато работеше на „Уолстрийт“. Джоуи Ди е свестен. Винаги ще се грижим за него.

На другата сутрин, докато закусваха, Дана каза:

— Ех, сега да имахме малко еврейски гевречета със сусам. Много обичам гевречета със сусам. Имам прясно бито масло. Можехме да…

— Не започвай пак оная щуротия със сусама — каза Бепи, спускайки надолу вестника, и я изгледа заканително.

Алън им отправи озадачен поглед.

— Алън, ще пристигна във Вегас с полета на ТУА в два часа във вторник. Уреди някой да ме чака на летището, като пристигна. Става ли?

— Какво значи „някой“? Аз ще те взема лично. Заминавам тази вечер. Самолетът ми е на сервиз в Тетърборо. Ще бъде готов в пет и половина тази вечер. Така че ще бъда във Вегас и ще те чакам.

Бепи посочи една кутия на масата.

— Вземи това на самолета си и го прибери в твоя сейф, докато дойда във Вегас.

— Какво има вътре? — прошепна Алън.

— Два пистолета със заглушители. Ще ги използвам за черната маймуна. Никога не съм си помислял, че ще трябва да казвам на Бен и Але Хоп как да свършат тази работа. Спомням си, когато се срещнахме за първи път. Дон Емилио ми каза, че Бени има голям опит в изпълнението на поръчки в други градове, и затова смятах, че ще се справи лесно. А ето, че загубих добрия си приятел Але Хоп. Знаеш ли, Алън, не се замислих достатъчно, понеже бях зает по сделката с „Джей Пи Джей Корв“. И наистина смятах, че Бен ще се справи. Този път ме заблуди сериозно. Със смъртта на Але изгубих един свестен човек. Беше много хубаво, докато го имаше… Ох, няма полза да плачем за минали неща. Станалото — станало.

— Вярно е, че беше чудесно да го имаш край себе си. Але беше нещо различно. Наистина чувствах Але Хоп като много близък — съгласи се Алън. — Но си прав. Свършено е, така че забрави го вече.

— Трябваше да направя повече. Трябваше да им кажа да се свържат с нашите хора в Калифорния и да поискат пистолети със заглушители. Чувствам се виновен, защото не им разработих план. Трябваше да си поговоря с Бен и да видя какво е съчинил. Кой би допуснал, че ще използват нож? Ние много рядко употребяваме нож. Това е минало.

— Не се обвинявай. Има хора, на които трябва и задниците да им бършеш. Забрави за това, чу ли? Забрави!

Във вторник Бепи и Бен пристигнаха в Лас Вегас, както беше уговорено. Алън и Джоуи Ди ги посрещнаха.

— Знаеш ли, Менесиеро, въпреки че като малък си напуснал училище преждевременно, ти си решил правилно уравнението „Корв“ — пошегува се Алън в хотела. — Двеста долара наистина са равни на двайсет милиона.

Всички се засмяха.

— Да, от време на време успявах да направя по някоя добра сделка. Трябва да си призная някои заслуги — усмихна се Бепи.

— Имахме късмет, че онзи Вайсман беше влюбен в кучето си — подметна Бен.

— Аз бях женен за кучка — каза Джоуи Ди. — Имаше страхотни цици, ама каква кучка беше! Такъв помияр, че даже и един готвач китаец й викаше „свиня“! Невъобразима кучка беше тая свиня.

Алън попита сериозно:

— Хей, да бе, какво стана с Шейла Даймънд? Майки каза, че се била побъркала там, на юг. Някой чул ли е за последното й изпълнение?

Бепи се зае да смени темата:

— Слънчасала е… Чух, че слънцето там й е дошло много и е станала pazzo. — Обърна се към Бен и се ухили. — Сега, като забогатяхме толкова, няма ли да е срамота, Бени, ако оная гнусна маймуна, дето трябва да пречукаме, този път убие и мен, и теб?

— Боже, опази. Що за шега е това? — попита възмутен Алън. — Само това остава да се случи. Шаги и аз ще се самоубием, ако стане така. По-добре внимавайте. Черньото очаква да бъде нападнат пак. Запомни ли това, а, Бени?

— Нямам търпение да набарам копелето. Ще му пръсна гадната кратуна — закани се горещо Бен.

— Къде ще вечеряме тази нощ? — попита Бепи.

— Погрижил съм се — отвърна му Алън. — Всички сме канени да гостуваме на Сами Роджърс в „Ел Реал“. Все ми повтаря, че иска да те посрещне на вечеря, като дойдеш следващия път. Сами е почтен с нас. Трябва да отидем заради уважението. Имаш ли възражения, Беп? В настроение ли си да се срещнеш с него довечера?

— Да, няма проблеми. Довечера ще хапнем при Сами. Той е свестен човек. А в „Реал“ имат чудесна кухня.

Личният реактивен самолет на Алън кацна в Сан Матео, на малко летище за частни самолети. Очакваше го кола, изпратена от Голдберг. Веднага заминаха към дома на жертвата в Сан Франциско. Спряха и зачакаха на улицата пред него.

В седем часа още беше светло, а Бен и Бепи си говореха за незначителни неща. Зад волана седеше Бен.

— Да знаеш, добре, че тази улица не е оживена. Иначе нямаше да можем да си седим така и да чакаме — каза той.

— Така е. Прав си. Знаеш ли обратния път до летището?

— Да, лесен е. Не се притеснявай. Ти какво каза на пилота? — попита Бен.

— Казах му да стои при самолета даже и да се забавим три-четири дни. Обясних му, че трябва да навестим едни красиви дами в Сан Франциско. Пилотът е стабилен. Приятели са с Алън от години. Ако се наложи, ще се храни и ще спи в хотела на летището. Казах му също да не напуска хотела по никакъв повод. Защото, като се върнем, ще бързаме. Между другото, заредих и двата ни пистолета с патрони с разпръскващ се заряд. Като го надупчим от близко разстояние, ще прилича на поразен с ръчна граната.

— Ще му отрежем ли топките? — попита Бен след кратко мълчание.

— Какви топки? Изгубихме един човек заради тая тъпа история. Ще му гръмнем два бързи в главата; това би трябвало да му дръпне спирачката на тоя великан. После ще му натъпчем остатъка, всичките десет патрона, в топките.

— Виж, ето го — прошепна развълнувано Бен. — Погледни го тоя огромен катил. Истински великан!

— Господи, наистина е голям.

Бепи беше облечен в бял къс панталон, горнище на анцуг и бели гуменки. Бен се бе пременил по същия начин, само че в светлосиньо. Бепи си бе обръснал мустака, а косата му беше намазана с брилянтин. Бен бе прибавил и чифт розови слънчеви очила и завързан през рамената пуловер със същия цвят, което трябваше да допълва преднамерено търсения вид на хомосексуална двойка. И двамата държаха ракети за тенис, в чиито калъфи бяха напъхани пистолетите им.

— Да отиваме и да го ликвидираме — изръмжа Бепи. — Не забравяй, дръж се така, сякаш току-що се прибираме от тенис… и се прави малко на обратен, няма да те заболи. Помни, че тия чернилки тичат бързо. Затова, приближим ли се, започвай да стреляш. Недей да чакаш мен.

Тръгнаха веднага в лек бяг, за да настигнат жертвата си. Смееха се и чернокожият се обърна да ги огледа. След това бързо се качи в колата и веднага бръкна под седалката. Спусна бавно стъклото и ги заговори, опитвайки се да прецени що за хора са:

— Как беше, момчета?

— О, направо страхотно — отвърна Бен, сложи ръка на хълбока си и започна да се разкършва в кръста. — Великолепна тренировка направихме.

Бепи се усмихна и се надвеси.

— Здрасти, бабанка! Накъде си тръгнал?

Той нарочно блокира зрителното поле на негъра, за да може Бен да извади пистолета си.

— Към предградията.

Бепи продължи да се усмихва радушно и отстъпи встрани. Сигурен беше, че Бен е готов да го изпрати на оня свят, а искаше да му предостави възможност да си възвърне достойнството. Бен чакаше, насочил пистолет в главата на жертвата. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Той изпразни всичките шест патрона в главата на негъра толкова бързо, че тялото му дори не успя да се катурне. След това блъсна мъртвеца на седалката и изръмжа:

— Лягай долу бе, черно копеле!

Бепи бързо пъхна ръката си през прозореца и изстреля още шест патрона в тялото му, надявайки се да го пръсне на парчета — и топките, и всичко. Бързо прибраха пистолетите в чантите и все едно че нищо не се е случило, тръгнаха бавно по улицата към колата си. Беше почти тъмно и наоколо не се мяркаха хора. Никой не чу изстрели или кихането на заглушителите.

През целия обратен полет до Вегас и двамата не продумаха за убийството. То бе станало повод един много нещастен момент в живота им отново да излезе на повърхността и те го преживяваха мълчаливо. Але Хоп, верният им приятел, никога нямаше да напусне съзнанието на Бепи. Техният начин на живот можеше да им погоди мръсен номер по всяко време. Знаеха това и бяха приели рисковете му. „Но защо Але? — размишляваше Бепи. — Беше толкова свестен човек, този Але Хоп.“

18.

Дон Емилио изпрати на Бефино покана за вечеря в Южен Бруклин за осем часа вечерта в четвъртък. Когато Бепи пристигна, по цялата Шестнадесета улица имаше паркирани коли и затова Маймуната спря до един пожарен кран.

— Чакай при колата. Ще изляза след около час — каза му Бепи.

На вратата бе окачена табела „ДНЕС НЕ РАБОТИМ“. Един мъж с мека шапка надничаше през прозореца, сякаш чакаше някого. Когато видя Бепи, той бързо отвори вратата и го поздрави. Заподскача около него като гумена играчка, говореше на сицилиански диалект и приповдигаше шапката си така, както се прави само пред доновете от мафията.

Бепи си помисли, че човекът се престарава с посрещането. Въведоха го във вътрешния салон на ресторанта, предназначен за празненства в затворен кръг. Това беше богато украсена зала с дълга, подковообразна маса, около която бяха седнали тридесетина мъже. За момент Бепи се поколеба, но забеляза на централното място дон Емилио. От лявата му страна седеше Роко Борели, а Големия Пат Аниело от дясната. Там бяха седнали и главите на фамилиите от Ню Йорк, Ню Инглънд, Ню Джърси, Пенсилвания и други регионални фамилии — донове, водачи и съответните им consiglieri58. На мястото на Ник седеше нов дон от Куинс — Анджело Марандала. Когато погледите им се срещнаха, той се усмихна жизнерадостно на Бепи. Отвръщайки на усмивката му, Бепи си помисли, че може и да е знаел за намеренията на Ник да се обърне към него с предложението за Морано. Може да се е досещал и за изхода.

Бепи се приближи до Морано, който стана и го прегърна два пъти. Всички погледи следяха този външен израз на топли чувства и уважение. Другите донове последваха примера и станаха да го прегърнат и да му стиснат ръката.

„Какво става тук, дявол да го вземе? Защо всички ме прегръщат и целуват? Какво е намислил Морано?“ Той погледна усмихнатото лице на дона. Беше поруменял и щастлив, сякаш синът му току-що е завършил колежа и той дава банкет в негова чест.

Бепи седна до дон Емилио, където Големия Пат вече бе приготвил стол за него. Морано потропа с чашата си, за да привлече вниманието им. Всички утихнаха, а той кимна на един много възрастен човек, който седеше точно срещу Бепи. Старецът започна да говори на италиански, произнасяйки всяка дума и сричка отчетливо, на силен сицилиански диалект. Бепи не бе чул някой да говори така този език, откакто почина дядо му. С изпъкнали жили по шията, старецът разказваше за Бефино Менесиеро, за неговата дългогодишна лоялност и rispetto. Гласът му стана забележимо напрегнат, когато декларира, че във вените на Бефино Менесиеро тече чиста сицилианска кръв. Той познавал семейство Менесиеро — родителите и техните родители — още от Шака, Сицилия, и бил готов да се закълне в това. „Кръвта е чиста“, повтори многократно той. Каза, че познава Бефино още от бебе, наблюдавал го е като дете, въпреки че самият Бефино не познавал него. Местейки поглед от дон на дон, старецът вдигна пръст към челото си.

— С дълбоко убеждение мога да заявя — продължи той, — че аз съм го отгледал. Аз го възпитах в традициите на нашия народ. Ео giuramento bestemia. Ei morte.59

Старецът направи кратка пауза, за да избърше челото си. След това гласът му стана мек, а по цялото му лице и в очите се изписа усмивка. Той посочи с пръст Бепи и каза:

— Този мъж, наречен Бефино, се е доказал не веднъж или два пъти. Той е достоен за тази чест. Неговата младост е нашата бъдеща сила. Неговата фамилия ще бъде наш съюзник. Неговата кръв ще се смеси с нашата. Той е роден да води нашите хора. — Накрая, с дълбок и звучен шепот, той завърши, оглеждайки цялата маса: — Кой ще е този човек, който ще дръзне да лиши организация като нашата от такъв дон?

Дон Морано, който през цялото време гледаше внимателно и право в очите всеки от седящите около масата, изчака заплашителния въпрос да отекне в тихите мисли на тези могъщи мъже. Старецът седна, сякаш за да покаже, че неговото похвално слово вече е решило нещата.

— Аз не предлагам Бефино Менесиеро да замени някой дон — каза Морано с властен глас. — Искам той да бъде вписан в нашите книги на Коза Ностра и Мафията като нов дон. Най-младият, който е получавал това звание!

Всички в препълнения салон слушаха изложението на Морано.

— Ще бъде наречен дон Данте на името на Синьоре Данте — доблестният воин, който се е бил с французите и ги е отблъснал от Сицилия през 1283 година — продължи Морано. — Вие, господа, няма защо да се смущавате по отношение на неговия статут. Той ще продължи да бъде териториално необвързан, но фамилията му ще служи като съюзник на всички фамилии!

Бепи го стрелна с бърз поглед и се убеди, че всъщност дон Емилио нарича него доблестен воин. Идваше му да се разсмее, когато Морано обеща съюзничество, за да получи одобрението на съвета.

Морано продължи:

— Всички в Коза Ностра ще бъдат осведомени за дон Данте, а той ще се закълне в омерта в този бележит ден от живота ни.

С това той завърши предложението си и седна, без да каже нищо повече, оглеждайки напрегнато висшата класа на мафията. Всички останали се бяха съсредоточили върху Бепи и обмисляха решението си.

Ненадейно се появи мъж с нож в ръце — един остър coltello. Той беше il maschio pavoneggiarsi lo mafia di morte — мъжът, който носи ножа на смъртта.

Такъв бе пътят на мафията, единственият път. Силата на меча я обединяваше от 1283 година и почти нищо не се бе променило през 1972-ра. Единствено доновете имаха право да целуват седефената дръжка. Мъжът с ножа обиколи масата, като се покланяше пред всеки в знак на уважение. Всички донове целунаха ножа.

Следваше ритуалът confidenza — одобрението или отхвърлянето. Възрастният оратор взе ножа, отиде с твърда стъпка при Бепи и поряза дланта му. След това тръгна бавно покрай масата, спираше се пред всеки дон и само с поглед поискваше разрешение да пореже неговата длан.

В края на този ритуал дон Морано лично подкани Бепи да обиколи масата и да прегърне седмината донове duo la bocca e faccia60.

Ако приемеше прегръдката му, след това донът би трябвало да допре порязаната си длан до неговата, за да смеси кръвта си с тази на Бефино Менесиеро. Известни бяха случаи, когато някои донове са приемали прегръдката, но са отказвали смесването на кръвта. Смесването би означавало необратимо съгласие Бефино да стане дон. Ако обаче някой откажеше да допре дланта си, тогава Бепи трябваше да бъде препоръчан отново на друго събрание. Всички присъстващи знаеха, че Емилио Морано ще приеме отказа като лична вендета.

По знак на Морано всички се изправиха и застанаха с лице към Бепи, който веднага съобрази, че също трябва да стане, да отиде при всеки от доновете поотделно и да поиска от тях да изпълнят двойния символ на побратимяването. Първо тръгна надясно и застана до дона от Филаделфия. Бепи се приведе да го прегърне и подаде порязаната си ръка. Прегръдката бе приета, а след нея и смесването на кръвта им стана реалност. Със следващите трима всичко мина гладко както с първия, но когато пристъпи към дон Алберто Сирило от Ню Джърси, донът се провикна:

— Не познавам този Бефино. Не мога да го приема.

Когато донът седна на мястото си, всички заговориха едновременно.

В задимения и мрачно осветен салон Бепи се обърна към Морано за напътствие. След секунда колебание донът му даде знак с ръка да довърши ритуала. Последният член на съвета с готовност прие прегръдката му и в крайна сметка пет от шестте фамилии смесиха кръвта си.

Когато двамата се раздалечиха, цялата зала зачака да види какво ще последва. Като се сметнеше и Морано, вотът ставаше шест на един. А трябваше да бъде единодушен.

Сирило седеше на стола си и слушаше, докато двама от членовете на съвета се редуваха да му шепнат на ухото. След това и Роко Борели му поприказва на ухо. Сирило слушаше и не отместваше поглед от Морано. Накрая, след цяла вечност, която всъщност бе по-малко от минута, той се надигна тежко от стола. Когато се изправи, на устните му се появи лека усмивка, но я нямаше в очите му.

— Чувствам се като овца — каза гръмогласно той. Отиде при застаналия до Морано Бепи. — Обаче няма да разочаровам добрия си приятел Емилио — добави Сирило, стискайки дланта на Бепи.

Другите мъже в залата въздъхнаха с облекчение и се запътиха към групичката да поздравят дон Данте.

Дон Емилио каза на Бепи насаме:

— Ти стигна до много високо положение в живота. Никога вече няма да изкачиш такъв връх в нашата мафия. Бъди внимателен, приятелю, предупреждавам те, пази се от тези мъже, които те прегръщаха и попиха кръвта ти в своята. Същите тези мъже може да се окажат твоята гибел. Никога не излагай на риск себе си, заради някой съюзник. Не позволявай да смятат доброто ти отношение за слабост. Ако възникне проблем или съмнение, удряй пръв, а после се помирявай с наследниците им. — Морано намигна и се усмихна на Бепи. — Това е един от начините да оцелееш. Също така не бива никога да използваш властта си, за да преспиш с жената или дъщерята на приятел, или пък да сториш зло на честен човек. Мафията е жестока само към онези, които са заслужили да бъдат унищожени. Честните хора имат нужда от закрила срещу лошите. Не бива да се възползваме от слабостите им и като лешояди да се храним от техните кошмари.

Бепи мълчаливо попиваше съветите. Донът преметна ръка през рамото му и се усмихна.

— Molto, molto bene. Don Dante.61

— Grazie62, господин Морано, grazie. Ей, господин Морано, какво каза Роко на Сирило?

Спомняйки си, Морано се усмихна широко.

— Роко му каза, че съм помолил да бъда кръстник на последния му внук. На това желание от моя страна не би могъл да откаже. Ето защо бях сигурен, че ако поискам нещо такова, той никога не би оспорил правото ти да станеш дон и мой любим син. Имам само една дъщеря и той знае това. И така, Роко му предаде съобщението, че съм загрижен за внука му, който живее в Кемдън, Ню Джърси. Сирило щеше да пукне хиляда пъти от догадки за моята загриженост.

Още същата вечер новината плъзна по улиците на Бруклин, а на другия ден всичките пет зони на влияние, на които бе разделен градът, плюс Ню Джърси и Лонг Айлънд шушукаха за новия дон. Слухът стигна до Ню Инглънд, Флорида, Лас Вегас, Калифорния, Тексас и в Ню Орлиънс.

Сега дон Данте имаше достъп до резервите на мафията. Въпреки че разполагаше със своя собствена малка армия, към него бяха прехвърлени още десет воини, привлечени от Сицилия. Воините оставаха на негово подчинение завинаги. Те щяха да бъдат придатък към фамилията му. За тях думата му щеше да бъде закон. Всеки от доновете на Ню Йорк предложи по две имена на воини като подарък за новия дон. Ако някой от тях покажеше нелоялност към дон Данте, всички фамилии щяха да подпишат смъртната му присъда.

Бепи не можеше да си обясни как слухът плъзна толкова бързо по улиците. Дори малките деца вече знаеха. Предпочиташе да го наричат със старото му име, Бефино, но можеше ли да откаже един такъв подарък? Да стане дон бе мечтата на всеки в Бруклин. Обаче не можеше да свикне с новите си титла и име.

Всеки път, когато влезеше в кварталния клуб, някое хлапе изтичваше при него и казваше: „Добър вечер, господин Данте.“ Веднъж Бепи се спря и се вгледа в лицето на едно от момчетата, усмихнато като цвете над яката на полото му. Спомни си как като момче правеше същото пред местния бос.

Той се усмихна и попита:

— Как си с училището, малкия?

— Не обичам училището — отговори момчето. — Противно ми е.

— И какво, цял живот обувки ли искаш да лъскаш?

— Не. Някой ден ще стана наемен убиец.

Този отговор стресна Бепи. Очите му трепнаха и в съзнанието му изплува образът на друго момче, което влиза в личния кабинет на един човек и преди да натисне спусъка, му иска парите.

Дойде зимата и обилни снеговалежи задръстиха улиците на Ню Йорк.

— Как можеш да понасяш този сняг? — попита Алън, докато обядваха в един деликатесен ресторант в Манхатън. — От двадесет години не съм обувал ботуши. Я ме погледни. Толкова съм навлечен, че приличам на Дядо Коледа.

— Прав си. И аз не мога да понасям тая мръсотия.

Поглеждайки над рамките на очилата си, Алън попита:

— Дон Данте ли искаш да те наричаме, или Бефино?

— Хайде, Алън, стига глупости. Вече започваш да дрънкаш като Бен. Изобщо не се вживявам. Името ми е Бефино, нали? Това е положението. — Той вдигна поглед към тавана и завъртя очи. — Дон Данте… Точно толкова ми трябваше това, колкото и дупка в челото.

Алън пъхна една едра и сочна кисела краставичка в устата си и отхапа от нея.

— Шаги Голдберг има представителство в Палм Спрингс и иска да те види. Каза, че не е за нещо важно. Опитай краставичките, страхотни са! — Отхапвайки още веднъж, той попита: — Кога можеш да отидеш в Палм Спрингс?

— Защо? Да не би нов негър да се е намърдал в кревата му?

— Не, няма такова нещо — отвърна през смях Алън. — Просто споменах, че обичаш да прекарваш зимата там. Иска да му се обадиш.

— Добре, кажи му, че възнамерявам да бъда там по някое време през следващата седмица. Ще му се обадя, когато пристигна.

— Чудесно. Искаш ли следобед да отидем до „Рейдио Сити“63? Подготвили са превъзходно коледно шоу.

— Това е великолепна идея. Много обичам естрадните представления.

Седмицата се изниза и Бепи пристигна в Палм Спрингс. Обади се на Шаги и се уговориха да се срещнат на другата сутрин.

На следващия ден секретарката във фоайето на представителството си записа името на Бепи.

— Моля ви, седнете. Господин Голдберг е на заседание. Когато приключи, ще го уведомя, че сте тук.

Бепи чака цели двадесет и пет минути.

— Къде е? — попита накрая той. — Предадохте ли му, че съм тук? Имаме уговорка с него.

— Все още е на заседание, господине. Не ми е позволено да го безпокоя. Просто ще трябва да почакате.

Той се изправи нетърпеливо от мястото си и погледна секретарката в очите. Лицето й беше детинско и пъпчиво. Прииска му се да я осведоми, че й е нужно някой здраво да й го начука, за да стане по-добра артистка, но не би си позволил да говори такива неща на толкова младо момиче. Раздразнен, той я попита:

— Как се казвате?

— Мира Силверман.

— О, страхотно: Силверман и Голдберг64. Много сполучливо. Направо сте бижу.

Той се запъти директно към обозначената с „Вход забранен“ врата. Силверман го последва.

— Господине — провикна се тя зад него. — Господине, нямате право да постъпвате така. Тук не се влиза без позволение.

Той нахълта в кабинета на Голдберг. Беше празен. Забеляза друга врата, на която пишеше: „Не влизай“. Тръгна към нея. Госпожица Силвърман го настигна с бележник и молив в ръка. Когато Бепи отвори вратата, той видя Шаги, полугол, легнал по гръб на тапициран с кожа диван, а хубава млада жена в раирана рокля напористо го облизваше. Панталонът му бе смъкнат до глезените, коремът му приличаше на планина, а вратовръзката щеше едва ли не да го обеси. Големите рогови очила бяха запотени от горещия му дъх, а ризата му бе напоена обилно с пот. Беше в кулминацията на възбудата си и казваше:

— Гълтай, малка уличнице. Знам, че обичаш така. Ох, ох, давай, похотлива развратнице.

Едрото му, тлъсто тяло започна да трепери конвулсивно. Момичето движеше главата си във всички посоки, отваряше от време на време очи и опитваше да му се усмихне, преглъщайки.

— Трябвало е да станеш чешмеджия — измуча той и продължи да лежи като изтощен бик, без да забелязва, че има публика.

Бепи погледа мълчаливо, но след малко забеляза, че госпожица Силверман е изпаднала в шок. Той се приближи до Шаги и каза:

— И заради това ме караш да чакам, Шаги?

Момичето бързо се изправи и избърса устните си. Гърдите й бяха като грейпфрути. Отдалечи се, въртейки големия си задник така, сякаш искаше да съблазни цялата Седма армия.

— Боже мой, не можете ли да зачитате правото на хората да се усамотят? — попита тя, закопчавайки роклята си.

— Не и когато имам уговорен час за среща, малката — отвърна й Бепи. — И си прибери циците, защото притесняваш госпожица Силверман.

Шаги стана, олюлявайки се, и се извини на Бепи, докато запасваше панталона около огромното си шкембе.

— Няма нищо, миличка, върви да обядваш — каза той на момичето.

— Току-що обядвах — усмихна се тя на Шаги и излезе.

Госпожица Силверман стоеше като вцепенена и продължаваше да зяпа Шаги с отворена уста.

— Какво искаш, Мира? — попита я Голдберг. — Отивай си на бюрото. Гледаш ме като еврейка, която за първи път е видяла хуй. Мира, ще престанеш ли да ме зяпаш? Отивай да обядваш, хайде! — заповяда й той, опитвайки се да си загащи ризата.

Бепи реши да се помайтапи с двамата, за да закърпи неудобното положение.

— Видя ли от какво се лишаваш? — каза той, усмихвайки се на Мира. — Утре трябва да обядваш с Шаги.

— Вие сте ненормални! Ненормални! — разкрещя се тя и избяга през вратата.

— Извинявай много, че те накарах да чакаш — каза Шаги, оправяйки вратовръзката си. — Тази кучка ме подлудява. Нямаш представа как духа! Видя ли какви цици има? Още щом засмуче и губя контрол над себе си. Страшно ми е гот да ми целуват задника с безкрайна любов и нежност. Погледни, краката още ми треперят. Можеш ли да повярваш, че на моята възраст краката ми още се разтреперват? Разтрепериха се, когато на четиринайсет години чуках за първи път. Гледай ги, не спират. Тя е невероятна. Изцежда всичко от мен.

— Не се притеснявай, Шаги. Току-що станах свидетел на поредното чудо на света. Радвам се, че ти беше хубаво. Сексът все още си е най-хубавото нещо в живота. Следващото е храната. Хайде да обядваме. Ще си поговорим, докато хапваме. Гладен съм.

Шаги започна плахо да се усмихва. Разбра, че Бепи е по-скоро развеселен, отколкото ядосан.

— Нали знаеш, че вече дадох на Алън твоите двеста хиляди — каза Шаги. — Достатъчно ли са? Ти загуби един човек заради тази поръчка, затова съм готов да платя повече. Досега не ми се е откривала възможност да ти благодаря лично и настоявам да платя повече заради тежката загуба. Много съжалявам за случилото се. Затова поисках да се видим.

— Ти си плати договорената цена. Сделката си е сделка, независимо колко хора сме изгубили. Не ни дължиш нищо, Шаги. Сметките ни са чисти. — Бепи взе менюто, разтвори го и попита: — Как се държат жена ти и дъщеря ти?

— Много са примерни. Страх ги е да мръднат от къщата. Пристрастиха се към плетенето и бродирането. Къщата вече е пълна с пуловери и шалове. Жена ми изпраща прислужницата да им купува прежди. Господи, това нещо наистина върши работа, а? И двете се стреснаха здраво. На кого са му притрябвали толкова пуловери и шалове в Калифорния?

— Да — засмя се Бепи. — Едно убийство наистина е в състояние да промени личността на някого.

— Бефино, искаш ли да дойдеш с мен на откриването на един нов нощен бар довечера? Очаква се да бъде нещо фантастично. Нарекли са го „Планината на илюзиите“. Устроили са бара в една пещера на връх Сидни.

— На връх Сидни?

— Да, измислил го е един кинаджия от Бевърли Хилс. Много обича да прави шантави неща.

— Добре. Довечера съм свободен. Жена ми ще пристигне чак утре. Да видим как изглежда.

Дана пристигна на другия ден, следобед, заедно с техни приятели от Бриджпорт. Този период от годината тя и Бепи очакваха с нетърпение. Той с истинско удоволствие се откъсна от атмосферата на мафията в Ню Йорк и се уедини в Палм Спрингс, за да забрави мръсотията на огромния град.

Излежаваха се под слънцето и когато Бепи беше сигурен, че жените не ги чуват, разказваше на мъжете за „Планината на илюзиите“. Те пък не искаха да повярват.

— Направо си беше един фантастичен свят — увери ги той, смеейки се.

Един от по-възрастните мъже в групата, Тони Боно, се опитваше да повика сервитьорката, която обслужваше района на басейна, за да си поръча нещо. Тя най-после се приближи бавно, полюшвайки предизвикателно тялото си, и се извини за закъснението. Пищните й форми изпълваха бикините до пръсване.

Тони изглеждаше малко притеснен. Когато сервитьорката се наведе, за да го попита какво ще обича, дъхът му секна. После лек тик накара лявото му око да трепне и докато я оглеждаше на фона на слънцето зад гърба й, на физиономията му се изписа унес.

Съпругите, насядали в отделна групичка, облечени в цели бански костюми, разтриваха плажно масло по телата си. Мажеха си лицата с разни лосиони и кремове и в същото време наблюдаваха как половинките им заглеждат сервитьорката. Повечето от мъжете се преструваха, че спят, но в действителност с едното око поглеждаха жените си, а с другото — сервитьорката. Хем гледаха, хем не гледаха.

В по-младите си години Тони си падаше малко коцкар и когато момичето му донесе напитката, той го заговори:

— Как се казваш, сладурче?

— Тери — отговори тя, седна на ръба на шезлонга му и запрелиства кочана с поръчките.

— Красавица си, Тери. Известно ли ти е?

— Казвали са ми го. Сметката ви е четири и седемдесет и пет. Моля ви, подпишете се тук.

— Тези неща истински ли са, Тери? — попита Тони, посочвайки с пръст гърдите й.

Тя се усмихна, защото според нея той беше симпатично старче, но не отговори.

— По колко взимат проститутките тази година? — прошепна той, хвърляйки крадешком едно око към наблюдаващите го жени.

— Не се бъркам в работата им, както и те в моята.

— А колко взимат сервитьорките?

— За теб, миличък, по двеста на сеанс.

Тони — човек, на когото може би му бяха останали сили само за един последен сеанс — пусна ключа си на таблата й и прошепна на ухото й, без да сваля пурата от устата си:

— Точно в три.

— Дадено, Тони. Ще се видим по-късно.

Тя стана и се отдалечи, кършейки снага.

Една от жените бе дочула, че Тони пита за цената на проститутките.

— Хей, Тони, защо искаш да знаеш колко струва една проститутка, а? На дърт развратник ли ще се правиш?

Тони поруменя от усилието да сдържи широката усмивка, която усети, че грейва на лицето му.

— Само проверявам какво е положението на пазара тази година. Не се безпокой, прекалено съм стар за такива неща — отвърна той в опит да се оправдае.

— Да бе, Тони, как не. На кой пазар проверяваш цените? Дошъл си тук да почиваш. Стига си ни баламосвал. Нали точно така ни каза в Париж, забрави ли?

Тони се наклони към приятеля си Джо и отново, без да вади пурата от устата си, му прошепна:

— Страхотна кукличка е това маце, а, Джо? Тялото й може да накара и часовник да спре.

— Ти внимавай да не накара твоята машинка да спре, Тони — отвърна Джо също шепнешком и с безизразно лице, стараейки се жена му да не забележи, че участва в конспирацията.

— Полудях, като я погледнах между краката, Джо. Забелязах да се подават косъмчета и това ме довърши. Само като видя, че на някое маце му се подават лекичко косъмчетата изпод гащичките, и откачам. Не издържам на такива гледки. Напомнят ми за детството. Взех решение: в три следобед е моя.

— Внимавай, Тони, внимавай. Малка като нея може да ти повреди часовника… Знаеш какво имам предвид, Тони — предупреди го Джо.

По-късно следобед Тони изчезна. Към четири и половина ленивото припичане и плацикане в бистросинята вода на басейна бяха прекъснати от пристигането на линейка и полицейска кола пред едно от бунгалата край басейна. Джо изтича дотам и видя, че това е бунгалото на Тони. Влезе вътре и излезе разплакан.

Отвън сервитьорката разговаряше с полицаите. Плачеше и обясняваше, че Тони е починал, докато правела любов с него. Братът на Тони се разкрещя.

— Putana65, ти уби брат ми! Какво му направи? Изглежда съвсем скапан. Какво направи на брат ми? — попита я той без заобикалки.

— Правехме любов. Казах му да намали темпото, но той не ме послуша. Продължаваше. Не искаше да спре — защити се Тери. — Беше истински мъж. Просто се опитах да го направя щастлив.

Неочаквано братът се усмихна на сервитьорката и полицаите.

— Типично за Тони. Той се раздаваше изцяло на жените.

— За какво му трябваше това на Тони? Виждате ли докъде я докарвате вие, мъжете? — Ужасените съпруги се бяха скупчили и стискаха в ръце плажните си хавлии. — Сами си търсите белята.

Мъжете поглеждаха ту Тери, ту жените си и очевидно си мислеха едно и също: „Може би Тони е щастливец, че е умрял по такъв прекрасен начин вместо от скучната смърт, на която сме се обрекли.“

Следващите месеци донесоха нови проблеми за дон Емилио Морано. Жена му умря. Той старееше и здравето му се влошаваше. Прекара лек удар, който го превърна в съвсем хрисим човек. Очевидно вехнеше бързо и дъщеря му не можеше да се погрижи за него. Бепи ходеше при него всеки ден, за да го види добре ли е.

Функциите на нов бос бе поел Роко Борели, който бе избран да замени Морано, когато донът умре или се оттегли. Роко имаше голям авторитет и беше близък с Бепи, който се радваше, че ръководството поема той, а не Големия Пат Аниело, защото с Роко се разбираше по-добре.

— Дон Емилио е изпаднал в дълбока криза — каза един ден Борели на Бепи. — Вече нищо не става от него. Той е finito.

Тези неприязнени думи изненадаха Бепи.

— Криза ли? Задникът ми е в криза, Роко. Морано е избил повече хора, от който и да е германски генерал. Не искам да слушам такива глупости. Разбрахме ли се, Роко?

Роко знаеше, че Бепи е лоялен към фамилията Морано, затова прие отговора му с разбиране и го уважаваше заради него. Лоялността не струва нищо, ако не бива подлагана на изпитания. Роко бе наясно с това. Знаеше, че Морано има изключително доверие в Бепи, затова се стараеше да запази приятелски отношения с него и да не го загуби като съюзник.

Фамилията Морано беше огромна и се разпростираше из цялата страна. Зад Бефино Менесиеро стоеше само една малка фамилия от гангстери, но титлата му се признаваше от всички в мафията. Рангът на дон беше позиция, осигуряваща огромно уважение, означаваше подчинение от страна на хиляди. Независимо от разделението и териториалната обособеност босът се ползваше с безпрекословното подчинение на всички редови воини в мафията. За момента Бепи заемаше по-висока позиция от временния бос Борели, но никога не се бъркаше в работата на Роко, освен ако той не го потърсеше за мнение или съвет.

Размишлявайки върху създалото се положение и знаейки, че може би нещата вече никога няма да бъдат същите, когато започне да работи с някой друг, Бепи каза на Дана и на децата си, че му се иска да се изсели в някое ранчо, по възможност на юг. Не можеше да забрави прекрасното ранчо на дон Санторо. Реши, че вече е време да се махне от Бруклин.

Близнаците харесаха идеята, защото имаха намерение да учат в университета в Маями. Беше изненадан, но много се зарадва, че те изобщо допускаха мисълта за едно такова преместване, защото обожаваха живота в големия град. Това обаче беше в полза на намеренията му.

Дана беше против преместването.

— Не. Забрави за това. Да не си откачил, Бепи? Аз няма да се преместя да живея в ранчо, та ако ще да е в Тексас или даже в Калифорния! Оставам в Ню Йорк. Разбра ли, Бефино? Аз съм нюйоркчанка. Никъде няма да се местим. Обичам този град. Семейството ми живее в Ню Йорк. Тук съм се родила — разкрещя се тя.

Погледът на Бепи разтревожи Дана. Усещаше, че у него назрява някакво решение, и почти се разпищя насреща му:

— Чуй ме, Бефино, в продължение на двайсет и пет години живот с теб носех на гърба си кръст и продължавам да го нося. Кръстът е толкова тежък, че вече се смалих на един метър. В Ню Йорк живеят майка ми и баща ми. Как мога да ги напусна? Целият ни живот е минал тук!

— Известно ми е, че семейството ти живее в Ню Йорк — отвърна той тихо, след което временно темата бе забравена.

През следващите дванадесет месеца заболяването на дона промени атмосферата в Ню Йорк. В Бей Ридж ставаше все по-неприятно. Але Хоп го нямаше и Бепи продължаваше да усеща празнота в себе си. Нещата се променяха бързо. Животът стана неспокоен и напрегнат. Вече като че ли нищо не доставяше удоволствие на Бепи. Това, че беше богат в Ню Йорк, не му донесе спокойствието и приятното съществуване, които очакваше.

Всяка година, когато с Дана се завръщаха от Палм Спрингс, Ню Йорк му се виждаше студен и мръсен. Потискащо беше да се прибереш на такова място след Палм Спрингс. Ето защо идеята да купи ранчо, евентуално в Калифорния, все повече привличаше Бепи. Обаче децата бяха на Източното крайбрежие. Не му харесваше да бъде толкова далече от тях, затова се отказа от това намерение. Реши само пробно да разпространи сред агенциите за недвижими имоти в южните щати информацията, че фирма от Ню Йорк търси първокласно ранчо във Флорида или Джорджия.

Бепи продължаваше да посещава често дон Емилио, който беше съвсем самотен, ако не се смяташе неговата болногледачка и икономка. В дома на Морано обстановката беше променена. Нямаше я вече прекрасната съпруга на дона, която с усмивката си го караше да се чувства и изглежда по-добре. Пред очите му донът се превръщаше в едно жалко, вегетиращо същество.

Той седеше, разговаряше с приятеля си и споделяше чувствата си с него.

— Дълъг път извървяхме, господин Морано, много дълъг. Богати сме, имаме авторитет. Изпълзях от калта и сега съм на върха. Как да се предпазя да не потъна пак? Стигнах върха и пред мен има само един път — надолу. Как да оцелея от лавината, от страшния съд, който ме очаква?

Опитваше се да извлече последните късчета мъдрост от крехкото болно тяло на своя приятел. Седеше и търпеливо чакаше отговора на дона.

Дон Морано се взря в Бефино. От устата му прокапа слюнка и зафъфли с тих и неясен глас:

— Не се притеснявай от моето отсъствие. Виждам го в очите ти. Ти ще познаеш пътя, Бефино. Извърви своя собствен път, открий съдбата си.

19.

Съвсем скоро и съвсем естествено различни хора започнаха да молят дон Данте за по-особени услуги. „Можете ли да измъкнете брат ми от затвора?“, „Можете ли да ме уредите на държавна работа?“ или пък „делото ми да не влезе в съда?“ Дори енорийският свещеник, отец Бавиля, помоли Бепи за услуга. Той поиска от него да се срещне с монсиньора.

По-късно същата седмица, когато трябваше да се състои срещата, Бефино каза на Алън, който по това време се намираше в Ню Йорк:

— Ела да се разходиш с мен. Трябва да проведа една среща в черквата. Има двама свещеници, които искат да си поговорим.

— Никога не съм влизал в черква — отвърна Алън. — Аз съм евреин, май вече забрави.

Бепи се усмихна.

— Как мога да го забравя! — Той ощипа Алън по бузата. — Вместо теб можеше да получа расов кон.

— Предпочитам да съм си евреин.

— Ела с мен, Алън. Сигурно ще е интересно.

— Заради теб съм готов на всичко, даже и в черква да вляза.

Пристигнаха в канцеларията на монсиньор Макгий. Запознаването и уводните реплики бяха изречени набързо и с хладен тон. Отец Бавиля се усмихваше както обикновено, а лицето на монсиньора беше каменно и студено — също както обикновено.

— Бефемо, както знаете, жилищните сгради в този район ще бъдат разрушени — каза монсиньорът. — Ние купихме всички постройки и вече притежаваме нотариалните актове. Госпожа Джозефин Манялари отказва да приеме чека ни и да подпише прехвърлянето на църквата. Миналата седмица ни заяви, че сте неин племенник и е по-добре да не я безпокоим. Какво би трябвало да означава за нас това, че сте неин племенник? Нас не ни интересува кой сте или с какво се занимавате. — Той прекъсна, за да запали пура. — Макар че отец Бавиля говори доста ласкаво за вас и фамилията ви… а… имам предвид майка ви и баща ви, естествено. — Бепи хвърли един поглед към Алън и по лицето му бързо премина ехидна усмивка. — Дали сме на госпожа Манялари срок от две седмици да се изнесе или ще заведем съдебно дело, в което не би могла да победи. Църквата разполага с достатъчно пари за съдебния процес и ще го спечелим. Мога да ви уверя в това. — Посочвайки Бепи с пурата си, той продължи: — Тя не разполага със средства, нали? Настояваме да напусне до две седмици. Нали ме разбирате, Бефемо?

— Разбирам, че отнемате къщите на хората срещу безумно ниски цени. Ето това разбирам — отвърна Бепи, гледайки го право в очите. — Тези къщи струват по двадесет и една хиляди долара, а вие им плащате само девет. Това са боязливи хора, които уважават църквата, затова продават, без да се замислят. Леля ми е стара жена, която няма съпруг. Той почина преди две години. Тя живее в тази къща от трийсет и осем години и е на шейсет и осем. Къде да отиде? Съвсем наскоро похарчи шест хиляди долара за къщата — нов покрив, кухненски шкафове, алуминиева дограма. И сега й предлагате някакви си въшливи девет хиляди долара, за да се изнесе? Къщата й в момента струва двайсет и седем хиляди. Как можете да очаквате, че ще я напусне и ще се примири с такава загуба? Чуйте, отче — Бепи се обърна към отец Бавиля, — ако й платите достойна пазарна цена за къщата, аз ще й дам жилище. Обаче тя трябва поне да получи задоволителна цена.

— Млади човече, отец Бавиля не се занимава с този въпрос — каза монсиньор Макгий. — Това е моя работа. Така че, моля ви да се обръщате към мен, ако обичате.

— Добре, но отец Бавиля извърши бракосъчетанието ми и кръсти близнаците ми. Познава моята леля от трийсет и шест години. Уважавам го и искам да знае, че имам желание да помогна на църквата за решаването на този проблем.

— Нима? — отвърна монсиньорът. — Искам леля ви да напусне до две седмици, Бефемо, и ще търся отговорност лично от вас. Тя спомена името ви и това ме накара да поразпитам. Научих доста разнообразни версии за начина ви на живот… които може да заинтригуват властите.

Бепи го погледна студено и презрително.

— Нима? — попита той ледено. — Е, ще ви кажа нещо: пребивали са ме от бой, стреляли са по мен, даже са ме припикавали, обаче никога досега не ме е заплашвал свещеник. Това е нещо… Чуйте ме, отец Макгий…

— Монсиньор Макгий, Бефемо. Аз съм монсиньор.

— Нима? — усмихна се Бепи. — Тогава можете да ме наричате Тантурко, понеже и без това не сте способен да произнесете правилно името ми. Казвам се Бефино Менесиеро и съм роден в този квартал. Всъщност вие управлявате църквата в квартала, в който съм израснал. Спомням си, когато бях малък, майка ми веднъж ми даде последния си четвърт долар, за да направя дарение по време на литургията. Каза ми: „Сине, не забравяй да развалиш монетата, преди да отидеш на службата. Сложи десет цента при първото събиране и петнайсет при второто.“ Обаче забравих да разваля монетата — бях само на осем години. Когато минаха да съберат даренията първия път, всички деца слагаха своята монета от десет цента. Аз имах само една от четвърт долар. И така, за да не се изложа, аз я сложих на зеления поднос. После лично вие минахте да съберете даренията втория път, монсиньор Макгий, а аз нямах пари, защото вече ги бях дал. Вие ме погледнахте отвисоко и казахте: „Какво има? Не желаеш да дариш пари за църквата?“ Бях малко момче и много се гордеех, че този ден имах двайсет и пет цента — цял четвърт долар. Освен това ви уважавах безкрайно. И в този момент вие показахте презрението си към мен. — Монсиньорът притеснено извърна поглед настрани. — Никога няма да забравя болката, която оставихте в душата ми. Когато се опитах да ви обясня, вие направихте същата физиономия като тази, която правите сега. Всички деца ми се присмиваха злобно. — Бепи се поколеба и погледна напрегнато монсиньора. — Имах желание да ходя на черква, но разбрах, че ме обичате само заради парите ми, а аз не можех да ви плащам. Затова потърсих обич на улицата. Може би съм това, което съм, заради вас. След този случай ме беше срам да ходя на черква заедно с добрите деца и така се сближих с лошите. Цял живот нося този кръст. Сега той е ваш; връщам ви го да го носите вие. Вие изхвърлихте в мръсотията едно дете, което се стремеше към олтара.

Алън изслуша цялата история с пресилено сериозен вид и непрекъснато въртеше възмутено глава.

— През следващата седмица се появихте в дома на майка ми заедно с онези две кикотещи се монахини, с които бяхте неразделни, и поискахте дарение от три хиляди долара. Майка ми и баща ми нямаха дори триста, какво остава за три хиляди, но вие ги придумахте да подпишат, че ще направят дарение. Когато си тръгвахте, вие дори прилъгахте майка ми да ви даде венчалния си пръстен, за да сте направели красиви бижута за някаква статуя, а същата нощ ви видях да карате чисто нова лъскава кола. Сега искате да изхвърлите леля ми от приятния й малък дом срещу жалка сума, за да можете да построите гараж за флотилията си от нови коли. Наранихте ме веднъж, когато бях на осем години, не правете опит да ме наранявате на четиридесет и пет. Много грешите, като ме заплашвате. И още нещо: вие сте истинска сензация, отец Макгий. Преди три седмици ви видях на хиподрума, отново с онези две кикотещи се монахини и с брат ви. Вие карахте ролс-ройс. И как няма да се смеят — брат ви се вози на кадилак, монахините имат олдсмобил, а леля ми пътува с автобус.

— Така ли? — отвърна монсиньорът. — Свършихте ли със спомените от детството си?

— Да, свърших.

— Няма правило, което ни забранява да ходим на конни надбягвания.

— Да, знам, че за вас няма правила, обаче вие бяхте в ложата, за която билетите са по петдесет долара. Това е малко скъпичко за един свещеник, нали? От вас се очаква да помагате на бедните. Някак си не се връзва с тези скъпи коли и жената от Филаделфия, която ви гостува от време на време.

— За каква жена говорите? Какво намеквате?

— Нищо. Не намеквам нищо. Обаче, ако искате да започнете битка с мен или леля ми, подгответе се. Защото мога да уредя някоя сутрин да се събудите със седем голи, едрогърди проститутки, които ще ви връхлетят като рояк раздразнени пчели. Италианските вестници ще разнесат славата ви до Рим.

— Така ли?

— Да, така, отче. И ако не слезете от ролс-ройса, с който се возите, ще установите, че целият квартал ви е напуснал. — Бепи посочи към Алън. — Виждате ли този човек? Той е равин и си търси енория. Не ме карайте да му давам вашата. Откажете се от къщата на леля ми. Можете да започнете да връщате нотариалните актове, защото няма да получите дома й. Това е решение, което взех току-що. Няма да разрушите тези къщи само за да построите гараж за себе си и вашия изцяло женски персонал. Вие сте свещеник. Трябва да помагате на бедните, а не да минавате през тях като на парад с новите си коли и луксозните курви. Намерете друго място да си паркирате колата — не в кухнята на леля ми Джози, ясно ли е?

Около минута-две никой не каза нищо. После отец Бавиля се усмихна и наля кафе.

— Имаме още един проблем, за който бихме искали да си поговорим с вас, господин Менесиеро — каза монсиньор Макгий. — Миналата седмица нашите бижута… имам предвид бижутата, собственост на църквата, естествено — бяха откраднати. Стойността им е половин милион долара. Вие имате връз… Искам да кажа, че навярно знаете кой би могъл да ни помогне да си ги върнем.

Бепи огледа строго монсиньора.

— Венчалният пръстен на майка ми претопен ли е в тези бижута?

— Боя се, че да. — Докато отговаряше, монсиньорът преглътна тежко.

— Добре, дайте ми няколко дни. Ще разглася, че трябва да бъдат върнати. Не се притеснявайте, ще се уреди. Дайте ми няколко дни.

Стиснаха си ръцете и отец Бавиля изпроводи Бепи и Алън до вратата, като през цялото време се усмихваше. Изглежда, бе доволен от вечерта.

— Хубаво го нахока, синко — прошепна той на Бепи. — Трябваше да чуе това.

— Виждаш ли? — намеси се Алън и се ухили срещу Бепи. — Винаги си бил майстор в четенето на конско.

— Ей, отче, как така нямаш кола? — попита Бепи, сменяйки темата.

— Приятно ми е да се возя в автобуса с леля ти Джози. Помагам й да пренесе пазарските си чанти.

Бепи го потупа по гърба.

— Ето затова целият квартал те уважава, отче. Ей, догодина моите близнаци заминават за Рим. Този Макгий има ли някакви връзки там, или само бръщолеви?

Отец Бавиля се усмихна.

— Ти му намери бижутата и ще отвори за близнаците всички врати в Рим… А за теб, синко — може би дори портите на рая.

— Четкаш ме, отче. Представи си, аз да отида в рая! — изсмя се Бепи. — Свети Петър сигурно ще се зарадва да се запознае с мен лично. Още от малък му осигурявам работа. В добри отношения сме. Разбрахме се, отче. До няколко дни ще ви върнат бижутата.

— Как се забърка в тая каша? — попита Алън, докато пътуваха към къщи.

— Леля ми обича да разправя на хората, че съм й племенник.

— Майчице, много впечатляващо беше. Каква история разказа само!

— Монсиньорът е крадец в църковни одежди, повярвай ми. Дано, след като проверя тук-там, да не установя, че самият той е откраднал бижутата и ги е дал на оная жена от Филаделфия — каза с лукава усмивка Бепи.

— Тази клюка за нея вярна ли е?

— Ами! Току-що я съчиних, за да го извадя от равновесие. Обаче видя ли му физиономията? Доста забавно реагира, нали?

— Да. И едва не получих целия квартал. Наистина ли си се почувствал толкова обиден от историята с даренията, когато си бил на осем години?

— Не. Това се е случило с брат ми Марио в Бостън. Аз само се поставих в главната роля. Майка ми никога не ми е давала монета от четвърт долар. Когато ходех на черква, ми даваха две монети по десет цента. Обаче прозвуча много убедително, нали?

— Убедително ли? Трябва да ти дадат „Оскар“ за това изпълнение. Направо ме разплака с тази история. Ами бижутата? Как ще ги намериш?

— Ще отида в клуба и ще си поговоря с хората. Ще им предам, че трябва да бъдат върнати в черквата, иначе…

Седмица по-късно бездомна възрастна жена донесе на отец Бавиля кашон, в който бяха бижутата, а кухнята на леля Джози си остана нейна завинаги.

На Бепи все повече и повече му втръсваше начинът на живот в Ню Йорк. Като че ли никой не се чувстваше спокоен. Телефонът звънеше денонощно, всеки имаше проблем и имаше нужда от някаква помощ. Някои искаха кредит в Лас Вегас и дори безплатни посещения на увеселителните програми и вечеря за учителите на децата им.

Изпаднеше ли в настроение за размисъл, той вече не слушаше „Супермен“ по радиото, а гледаше разбиващите се в плажа океански вълни и напиращите към брега боклуци и нефт. Ню Йорк се скапваше. Трупащият се мазут по неговия добре поддържан плаж караше стомахът му да се бунтува. Ясно виждаше, че красотата на този град е безвъзвратно изгубена. През 1974 година докерите стачкуваха и танкерите се трупаха пред входа на пристанището, а от тях изтичаше петрол и съсипваше всички плажове. Службата по чистотата също обяви стачка и боклуците затрупаха първите етажи на сградите. Със стачка заплашваха полицаите и пожарникарите. Шофьорите на автобуси взимаха болнични, за да подкрепят работниците от чистотата.

От малък обичаше Ню Йорк и никога не си бе представял, че ще му хрумне да живее другаде, но романтичната му връзка с този град се скъса. Той взе окончателно решение за себе си и за семейството си: напускаха Ню Йорк, за да живеят на юг в чифлик с две хиляди акра. Предния ден му се обади една брокерка на недвижими имоти и му каза, че се продава ранчо, собственост на човек, който отглеждал коне и едър добитък. Мястото било от висока класа, на границата между Джорджия и Южна Каролина. Имало полегати хълмове и зелена трева през цялата година. Било една от най-красивите плантации в южните щати.

— Какво е времето през зимата? — попита Бепи брокерката.

— Топло и приятно. Много е различно от Ню Йорк, господин Менесиеро. Става студено, но не като там.

Реши още веднъж да поговори с Дана, преди да го купи. Отиде в кухнята, където тя разчистваше от вечерята, и каза:

— Хайде да си говорим за домати.

Дана го изгледа, бършейки мивката.

— За какви домати — на два крака или на корени? — пошегува се тя.

— На корени. Ела и седни. Искам да си поговорим.

Дана подсуши ръцете си и седна при него.

— Започва да ми писва от подмолните игри в Ню Йорк. До гуша ми дойде да ме целуват по двете бузи старци и жени, смърдящи на чесън. Онзи ден ме целуна продавачката от сладкарския магазин и мустаците й ми одраскаха бузата. Повдига ми се. Омръзна ми такъв живот. Разбираш ли за какво говоря? Искам да се скрия някъде. Миналия месец имах разправия с един свещеник и той много ме ядоса. Искаше да вземе къщата на леля Джози направо без пари. Не желая повече да се разправям с такива неща.

— Виж, Бепи, когато се омъжих за теб, мислех, че си борсов посредник — поне така ми каза ти. Каза ми, че си важен човек на „Уолстрийт“.

— Дана, аз бях важен човек на „Уолстрийт“. И все още съм.

— Но не си борсов посредник, Бепи. Ти си… — Дана се разколеба.

— Да, и вече искам да стана фермер. Има ли нещо лошо в това? Чуй ме, Дана, някой ден аз ще се окажа този, когото ще целунат по едната буза. И тогава какво? Ако се оттегля малко по-рано от бизнеса, шансовете ми да избегна тази участ ще се увеличат. Трябва да се възползвам от всеки процент. Ah capeesh?

— Да, разбирам. Обаче кой ти каза, че искам да бъда жена на фермер? Хвърляш се от едната крайност в другата. Струва ми се, че си pazzo, Бефино.

— Виж, Дана, ние само отчасти ще бъдем фермери. Аз съм длъжен да поддържам бизнеса си в Ню Йорк. Има хора, за които трябва да се грижа. Никога не бих могъл да ги изоставя.

— Какво общо има всичко това с доматите?

— Искам спокойствие и да се радвам на живота. Искам да отглеждам домати „волско сърце“. От ония, големите. Разбираш ли ме? Искам да се наслаждавам на дребните неща в живота.

— Добре де, Бепи, имаш си чифлик в северната част на този щат, така че отглеждай си големите домати там. Нямам нищо против. Кой те спира?

— Дана, аз говоря да напуснем Ню Йорк и да си отглеждаме домати.

— Слушай, Бепи, ти наистина си голям чешит. Навремето те молех да си направим градина, а ти ми отговори, че живеем твърде близко до океана, земята е много солена и не е възможно да отглеждаме домати. На север имаме чифлик от петстотин акра, а не съм хапнала дори едно стръкче лук от него. Сега искаш да се махнеш изобщо от щата Ню Йорк, за да отглеждаш домати. От това може да излезе и бестселър, Бепи. Направо не мога да повярвам, че го чувам.

— Струва ми се, че холестеринът в кръвта ми се е увеличил и се разболявам от язва. Имам нужда да живея сред ливадите. Чувствам го отвътре. Даже май ставам дюстабанлия.

— Ох, господи! Чуй се само какви глупости дрънкаш — каза тя и се разсмя. — Пречуква трима души не другаде, а на полянката пред къщата ни и сяда да си пие бирата, а сега имал язва, холестерин, бил дюстабанлия и искал да живее сред ливадите. Бефино, това сериозно ли е? Остава само да ми кажеш, че ти и Алън сте прихванали хемороиди от Але Хоп. Знай само, че никак не ми е било лесно като твоя съпруга. Никога не знам какво ме очаква на следващия ден. Постоянно ми поднасяш изненади. Добре, че аз възпитах децата, иначе щяха да са съвсем pazzo като теб. Възложи на онзи лентяй, пазача, да ти отгледа стотина кила домати в нашия чифлик. По цял ден си седи на задника и лови риба в нашето езеро.

На Бепи му стана ясно, че е останал неразбран. Тя не осъзнаваше действителността и истинската причина за доматената му история.

— Добре, добре, скъпа — каза той и я целуна. — Може би друг път ще си поговорим пак. Трябва ми повече време да размисля. За мен това решение е трудно, а пък ти го правиш още по-трудно. Сега отивам в Бруклин. Ще се видим по-късно.

Към края на същата седмица той се обади на брокерката.

— Утре ще дойда при вас да видя ранчото.

Тя веднага предложи да го посрещне на летището. Бепи покани Бен да се разходят заедно със самолета и да огледат плантацията. Бен прие с радост. Разведоха ги с джип из целия чифлик. По ливадите още имаше пасящи крави, но всичките коне бяха продадени от собственика им. Посредничката обясни, че кравите са включени в цената на ранчото.

Двамата останаха очаровани от имението. Ливадите бяха зелени и красиви. Приличаше на земен рай. Бен попита:

— Това ранчо ли е или ферма?

— Понякога го наричаме ранчо, понякога — ферма. — Тя се усмихна на двамата бруклинци. — Това е елитна плантация или пък ферма за расови коне. Също така е ранчо заради кравите. Което и да използвате от трите, все става.

Още същия ден Бепи купи имението. Даде на посредничката предплата от петнадесет хиляди долара и нае адвокат от „Хилтън Хед“ да оформи окончателно сделката.

Същата нощ в хотела Бен каза:

— Ама ти изобщо не си се шегувал. Наистина ли ще зарежеш ангажиментите си в Ню Йорк? Ти си дон. Как ще се справяш с това?

— Бъди спокоен, Бен. Тук съм само на час и двайсет минути път със самолет от Ню Йорк. От имението на север пътувам по-дълго. Бен, изтощен съм от касапницата, в която се превърна животът ми. До гуша ми дойде. Искам поне частично да се оттегля. Разбираш ли ме? Искам да доживея живота си в ранчо.

— Какво ще каже Дана? Тя ще те убие, Беп. За нея тук е прекалено далече. Тя обича Ню Йорк. Обича да пазарува на Пето авеню. За нея няма нищо интересно тук.

— Така е. Не иска да напусне Ню Йорк за нищо на света. Но ще го направи.

— Знам. Няма да има избор — съгласи се Бен.

— Недей още да й казваш, че съм го купил. По-добре да й съобщя новината постепенно.

На другия ден се върнаха в Ню Йорк и Бепи се обади на Дебелия Арти. Свърза се също с адвоката си и с агенцията за недвижими имоти, с която работеше обикновено. Нареди им да продават всичко, което не е под някаква форма на попечителство.

— Продайте всичките ми недвижими имоти — апартаменти, офиси, жилищата, които отдавам под наем, имението на север, всичко.

След това спомена изрично жилищния блок в Бруклин.

— Там има една наемателка, която живее, без да плаща наем. Казва се Норма, от петнайсети апартамент, има две деца. Тя трябва да живее там без наем до края на живота си. Погрижете се новите купувачи да бъдат уведомени за тази част от сделката. Ако някога им скимне да й създават неприятности, ще имат разправии с мен. Разбрахте ли?

Инструктира Арти да се грижи всяка седмица чек за сто и петдесет долара да бъде изпращан на Норма, докато е жива.

Банкерът го увери, че парите винаги са били изпращани редовно и така ще продължава в бъдеще.

Същия ден на обед Бепи отново повдигна въпроса за преселването пред Дана, а тя пак го сряза.

— Виж, скъпа, аз съм на върха. Богати сме. Накъде мога да вървя оттук нататък? Не може да бъде другаде, освен надолу. Прав ли съм, или греша? Това е природен закон.

— Говориш като Але Хоп — засмя се тя.

— Мир на праха му — повиши тон Бепи. — Винаги казвай „мир на праха му“. Имай уважение. Искаш ли и аз да свърша като Але, на улицата, с надупчено тяло и някое гаменче да ме припикае? Предпочитам да съм сред зелените ливади на юг и да си гледам добитъка.

— Струва ми се, че щеше да отглеждаш домати. Сега се отказваме от зеленчуковия бизнес и се захващаме с говедовъдство.

— Избрала си неподходящ момент от живота ми за противните си шеги. Това ти е грешката, Дана — каза той и стана от масата.

— А знаеш ли къде ти е на теб грешката, Бепи? Ставаш като врабче. Точно така — страхливо врабче — кресна му тя. — Страхуваш се от Ню Йорк. Страхуваш се, че си на върха.

Той спря внезапно и извърна глава. Вените по шията му започнаха да се издуват, кръвта нахлу в главата му и ушите му почервеняха. Дана осъзна, че е засегнала чувствителна струна.

— Е, ти си по-голямото врабче, а аз мъничкото — опита да го омилостиви тя. — Бефинооо, нали ти си по-голямото врабче, а аз по-малкото?

Дана се изплаши почти до смърт от съпруга си. Той винаги се държеше мило и великодушно, но ако го предизвикаш, гневът му можеше да означава едноседмично пребиваване в медицинско заведение — като пациент.

— Бефинооо, искаш ли една кифличка? — На лицето й бе изписана някаква непозната смесица от закачливост и страх.

Той я гледаше втренчено и усилено се мъчеше да изглежда сериозен. Обаче избухна в смях. Не успя да се сдържи.

— Слушай, глупаче. Спомняш ли си каква танцова забава стана на моравата пред къщата ни?

— Как мога да я забравя?

— Добре. Не я забравяй. Защото точно това можем да очакваме, ако продължим да живеем тук. Никой не се задоволява с онова, което има. Винаги искат да прилапат собствеността на другия. И са готови да убиват за това. Дойде ми до гуша. Не се гордея с постъпките си, но получих каквото исках. Постигнах целта си. Обаче не искам да бъда като старите мафиоти — да трупам парите си в съкровищница и да ги броя, докато умра. Сега разбирам, че бих могъл да постигна всичко това и без престъпления. Обаче бях хлапак. Тръгнах по грешен път. Не съм горд от себе си, но ще трябва да се примиря с това. Не съм страхливец, Дана, и не се размеквам. Обаче няма да остана в Ню Йорк и миналото да ми напомня за себе си всеки ден до края на живота ми. Не съм толкова глупав да допусна такава грешка. — Той я обгърна с ръцете си. — Съжалявам, че те подложих на толкова изпитания. Без Морано като бос само ще става по-лошо. Повярвай ми. Ще се видим по-късно. Трябва да отида в Бруклин.

Същата вечер Бепи проведе разговор с Бен в клуба:

— Дана ми създава неприятности. Не иска да се преселим. Инати се като типична неаполитанка.

— С неаполитанците трябва да действаш хитро, Беп. Трябва да я прикоткаш. Купи й нещо, което си няма. Нещо, което може да използва в ранчото. Така ще й се прииска да го вкара в употреба и ще омекне. Всичките неаполитанки омекват, като им подариш нещо. Баща ти не ти ли е казвал?

— Все ми повтаряше, че обичат да харчат пари.

— Ами то си е същото. Обичат да харчат и да получават. Обаче най-много си падат по подаръците. Навремето чуках Кармела в продължение на години; тя беше от Неапол. За едно нищо и никакво коланче беше готова да я чукаш цял ден.

— Какво мога да й взема за едно ранчо?

— Какво ще кажеш за една косачка?

— Вече си има две и се вози из цялото имение с тях. Даже и по плажа ги кара. Виждал си я.

— Вярно — каза Бен, дълбоко замислен. — Купи й някое готино седло. Нека се почувства като каубойка.

— Да не мислиш, че Дана е толкова глупава и ще се хване на такава въдица? На седло без кон?

— Кажи й, че конят я чака в ранчото. Това трябва да мине.

Бепи се прибра вкъщи, влачейки седло, каубойска шапка и ботуши за Дана. Бяха от еднаква черна кожа и с украса от истинско сребро.

Тя се бе излегнала на дивана, облечена в предизвикателна нощница. Когато чу влачене на багаж из къщата, стана да види какво е съчинил Бепи.

— Виж какво съм ти донесъл, Дана — каза той с широка усмивка. — А конят те чака в ранчото.

— Помислих си, че влачиш труп. Изплаши ме. — В този момент видя седлото. — Сигурно се майтапиш, Бепи. За какво ми е седло?

— Не би ли искала да използваш това седло? Ами тази шапка и ботушите? Изработени са от естествена гущерова кожа и са украсени с истинско сребро. — Той й се усмихваше, горд от подаръка си.

Дана погледна седлото, шапката и ботушите.

— А къде е подобаващият ръчен часовник, перверзнико? Какво ще ме караш да правя тази нощ?

— Нищо. Откъде ти хрумна това за перверзника?

— Носиш ми ботуши, шапка и седло. Сигурно ще изглеждам съблазнителна по гол задник и с това седло. Струва ми се перверзно, Бефино; това е моето мнение.

Той се изненада от погрешното възприемане на неговите подаръци. Потри челото си, погледна я втрещено и попита:

— Как ти дойде на ума за перверзии? Това е подарък.

— Не е трудно. Часът е единайсет през нощта, аз те чакам по нощница, а ти пристигаш вътре със седло. Сигурно ще изглеждам много сладка с това седло, нали? — Тя се усмихна. — И ти си много сладък с тази набола брада, истински каубой.

— Знаеш ли на какво ще приличаш с това седло и по гол задник, Дана? Ще приличаш на френска провансалска мебел в свръхмодерна къща. Точно така ще изглеждаш. — Той хукна разярен нагоре по стълбите. — Отивам да се обръсна и да се изкъпя в гореща вана. Не се качвай горе след мен, извратена мръснице — провикна се той към нея. — Какво ти става, хормонът ли те е ударил?

Долу Дана избухна в смях, сложи си каубойската шапка и започна да танцува.

— Бефино — провикна се тя подире му, — напоследък ставаш много докачлив. Това е лош признак, нали знаеш?

Изминаха няколко месеца. Дон Емилио Морано получи тежък мозъчен удар и остана неподвижен. Беше в прекалено тежко състояние, за да се грижи за него домашна болногледачка, затова дъщеря му го настани в санаториум в Бостън. На Бепи му беше тъжно за Морано. Внушителната външност на дона и изисканият му стил на живот бяха изчезнали. Бепи поддържаше връзка с дъщеря му по телефона. Тя винаги отговаряше едно и също: „Крепи се там.“

През това време недвижимите имоти и участието на Бепи в предприятия бяха продадени, а собствеността прехвърлена. Дана нямаше представа за всичко това. Дори къщата им в Стейтън Айлънд беше продадена тайно на дон Роко Борели — на чаша кафе, последвана от ръкостискане. Борели бе дочул, че Бепи има намерение да се пресели, и веднага се възползва от възможността да купи красивата му къща на брега на океана. Тази къща беше идеална за него и подрастващите му деца. Плати поисканата цена, без да му мигне окото. Бепи беше щастлив от идеята негови приятели да станат стопани на това, което той и семейството му бяха обичали толкова много. Това му даваше някаква морална утеха.

Дойде моментът Борели да положи клетва като дон. Той вече изцяло контролираше фамилията на Морано, с изключение на Големия Пат, който отказа да се побратими с него. Големия Пат се бе надявал, че ще поеме властта. Дори бе заплашвал всички, които се бъркаха във вътрешните проблеми на фамилията Морано. Обаче Бепи знаеше, че Морано иска да го наследи Борели и затова на срещата на доновете подкрепи Роко, а не Големия Пат. Още щом го направи, Пат напусна заседанието на съвета и заплаши с война.

Когато залата се успокои, церемонията по полагането на клетвата продължи. Борели се закле да изпълнява достойно задълженията на бос на босовете и направи нещо необичайно, като покани Бепи да отиде и застане до него. Двамата мъже свързаха фамилиите си за вечни времена, като тържествено скрепиха клетвата с la bocca e faccia. Тази клетва означаваше, че всеки враг на единия е враг и на другия — договор за цял живот, който се подписваше с целувка по устата.

Тази клетва е много рядка в мафията, защото, ако бъде нарушена, може да засегне живота на децата и внуците на дона. Единственият начин да бъде обезсилена е донът, който прекратява споразумението, да отреже пръста си пред съвета на доновете и да го връчи на дона, с който е бил обвързан. Другият дон може да го приеме, може и да не го приеме. Ако откаже да приеме пръста, клетвата остава валидна. В случай че единият от доновете умре, се постъпва по същия начин, но актът трябва да бъде освидетелстван от поне двама други донове и жив приближен сътрудник на починалия дон. Иначе обетът и вендетата остават вечни.

Босовете на другите фамилии останаха много изненадани, когато тази много строга сицилианска клетва се състоя. Такова нещо не бе правено още от времето в старата им родина. То бе почит към дон Морано и означаваше, че неговата фамилия и приятелите му никога няма да се разделят.

Бепи се срещна с Маймуната и Малкия Паули. Съобщи им, че скоро заминава.

— Ще ви дам специален телефонен номер, на който можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Ако искате да дойдете на гости в ранчото или да обсъждаме делови въпроси, винаги ще има къде да отседнете. Вашите стаи ще ви очакват. Вие сте ми стари приятели, а аз никога не забравям.

След това се обърна към Маймуната.

— Новите воини в групата ни ще се отчитат на теб и Бен всяка седмица. Искам и двамата да присъствате, когато докладват. Бен ще бъде уведомен за това.

— Бен ли? — попита Маймуната с дрезгав глас. — Назначаваш Бен да ни командва?

Бепи го погледна изненадан. За първи път Маймуната изразяваше несъгласие с важно решение. Съзнателно не му отговори и продължи да обяснява новата схема на ръководство, но в същото време си мислеше: „Нещо не е в ред с Маймуната. Неизбежно идва времето, когато и най-близките ти възроптават срещу теб.“

— Ето ти списъка на бойците, които босовете прехвърлиха към нас. Създавай им работа, карай ги да се упражняват от време на време — да чупят по някоя глава на закъснели длъжници. Ако трябва, позволявай им да взимат поръчки от други фамилии. Карай ги да си заработват възнаграждението и поддържай активността на фамилията. Не ги оставяй да ръждясват. Ah capeesh? Ако на фамилията ни бъде възложена поръчка, нека Бен да подбира хората. Искам всички да печелят. Не забравяй това. Обаче искам всички да работят за възнаграждението си. Не желая гратисчии. Знаеш правилото. Тези момчета са само работници; не са от основоположниците на фамилията. Нека Майки да ги ръководи. Отсега нататък стой в сянка. Разбра ли, приятелю? Ти ще наблюдаваш как вървят нещата вместо мен.

— Si, io capeesh — отвърна покорно Маймуната.

— Ти получаваш ранг на капо в моята фамилия, Маймун. Заслужил си го. Обаче Бен ще бъде моят официален consigliere66. Паули, отсега нататък ти си лейтенант. Вече не си прост войник. Сега си със звезди на пагоните. Имаме общо двайсет бойци, без да броим старите кучета. Ако някой от тези хора стане непочтен към нашата фамилия, ликвидирай го незабавно. Без обсъждания, направо присъди. Бързите решения ще държат хората ни в подчинение. Помни — човек, който взима бавно решения, обикновено се разболява от мания за преследване. Ако не ти стигат един-двама бойци, помоли дон Борели да ти прехвърли подкрепление от неговата фамилия. Ние сме малка, но силна група. За него това е важно. Той иска да бъдем силни и да го подкрепяме, така че нещата са взаимни. Никога не говорете с мен за работа по телефона. Винаги ми казвайте само номер на уличен автомат, като го четете отзад напред. Аз ще ви се обадя на него до двайсет или трийсет минути. Контролирайте нещата. Аз ще продължавам да ръководя фамилията от Джорджия. Обаче Бен ще огласява всичките ми нареждания за вас. Вашата работа ще бъде да ги осъществявате. Отсега нататък той командва. Бъдете му верни както на мен. Ако имате нужда от съвет, обръщайте се към Бен. На него доверявам живота си. Разбирате ли, момчета? Не оспорвайте преценката ми.

— Да, разбираме. Бъди спокоен, Бефино. Ще управляваме фамилията от твое име, все едно че си в Ню Йорк.

— Чудесно. Точно това искам да чуя. А сега, имам още новини за вас. Паули, с теб вече сме съдружници с по четиридесет процента от хазартния бизнес. Бен ще получава другите двайсет процента от печалбата. Ще предаваш моя дял всяка седмица на Арти Ардженто-Банката. Той ще се грижи за приходите ми. Разбрахме ли се?

— Сигурен ли си? — попита скептично Паули.

— Да, сигурен съм, Паули. Правя това, защото винаги си бил лоялен и никога не си ме карал да те сънувам в кошмари. Отсега нататък ти си ми съдружник в хазартния бизнес. Обаче гледай Майки да получава подобаващо възнаграждение, иначе ще променя решението си. Маймун, същото важи и за теб. От тази седмица името ти е вписано във всички регистри на фирмата. Собственик си на половината от капитала и печалбата на шестте ни заведения. Поддържай бизнеса със сандвичите в добро състояние. Много път извървяхме заедно; ние сме основоположниците, а, Маймун? Много народ сме нахранили — каза той, опитвайки се да ободри Маймуната след глупавата му забележка.

— Да, Беп. Вярно е — отвърна Маймуната и се усмихна.

— Маймун, ще постъпваш по същия начин с моята половина от печалбата. Предавай я на Арти от мое име. Разбрахме ли се?

Двамата приятели на Бепи бяха поразени от щедростта му и го прегърнаха едновременно.

— Джоуи Ди идва с мен. Утре сутринта заминаваме на юг. Ще живее при мен, но ще си остане касиер на фамилията ни в Лас Вегас. И между другото, ако стане така, че ме убият или се случи друга неприятност, погрижете се синът ми Патси да продължи да получава парите ми. Не ги ли получава, ще бъда принуден да взема друго решение от гроба си.

Тримата се засмяха гръмко.

— Ще ви се обадя утре по телефона, момчета — каза той и си тръгна.

— Скъпа — каза Бепи на жена си същата вечер, — утре заминаваме в новото ни имение. То е на границата между Джорджия и Южна Каролина.

Дана остави списанието, което четеше, и огледа Бепи много внимателно.

— Да, утре — каза тя. — А утре е на куков ден.

— Не се шегувам. Утре напускаме Ню Йорк завинаги.

— Стига глупости! Да не си в настроение за празни приказки тази вечер, Бепи? За домати ли искаш да си говорим? Добре, хайде пак да си поговорим за доматите.

— Не, скъпа, говоря сериозно. Купих една прекрасна ферма на юг. Продадох всичките си участия в предприятия и жилищата, които давах под наем. Всичко! Транспортна фирма ще опакова всичко, което имаме — не е необходимо да правиш нищо. Така че, ако си скрила пари някъде в къщата, не е зле да ги извадиш и да ги прибереш в чантата си. Разбра ли? И кажи на децата да направят същото. Обади им се в колежа и им кажи, че утре се преселваме. Дай им новия адрес и телефонните номера. Ето ги. — Той й подаде едно малко листче. — Когато стане готова новата ни къща, транспортната фирма ще ни докара всичко по-важно. Засега съм поръчал само един малък камион, който ще вземе само нещата, необходими на първо време.

Тя не издаваше звук, а лицето й пребледня.

— Не се тревожи. Ранчото много ще ти хареса — добави той в опит да я утеши. — Прелестно е. Две хиляди акра ливади, крави и коне. Същински рай.

Той дръпна от пурата и зачака реакция от нейна страна. Дана не каза нищо. Бепи опита друг подход.

— И така няма да бъдем толкова далече от университета в Маями и децата. Можем също съвсем лесно да пътуваме с кола до Ню Йорк и да гостуваме на майка ти, баща ти и другите роднини. Местоположението е идеално, Дана.

Ушите й го чуваха, но душата й не искаше да повярва.

Неочаквано звънецът на входната врата иззвъня и влезе Алън, следван от Джоуи Ди. Двамата бяха облечени в дънки и каубойски ризи. Носеха куфари.

— И така, ние сме готови да яхнем бика. В колко часа заминаваме? — попита Алън.

Тук вече Дана повярва. Повече не се съмняваше.

— Ама ти наистина ли говориш сериозно? — попита тя. — Никога няма да отида да живея в Джорджия или Южна Каролина, така че откажи се. — Тя скочи от стола, вдигна ръце в жест на пълно отчаяние и се разкрещя: — Проклет да си, Бефино! Що за нахалство, да ми кажеш, че напускам чудесния си дом и отивам да живея в Джорджия! Не мога да повярвам, че си… Кого познавам там! Къде мога да пазарувам, да купувам италианско сирене, маслини и консервирани домати за сосовете? Откачил ли си? Никога няма да живея на юг, никога, никога, никога! Забрави за това! — крещеше тя. — Откажи се! Ясно ли е, Бепи? Още ли искаш да заминеш? Отивай сам!

Щом чуха това, Алън и Джоуи Ди се скриха в кухнята.

На другия ден цареше пълно мълчание; единствените шумове бяха лекото бучене на духащия от юг вятър и свистенето на търкалящите се по магистралата със стотина километра в час гуми. Скоро пред погледите им се изправи зелена табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЮЖНА КАРОЛИНА“. Голямата сребриста лимузина, с Бепи и Дана на задната седалка, профуча покрай табелата. Дана бе обградена отвсякъде с пазарски чанти, пръскащи се от всевъзможни италиански хранителни продукти. Шофираше Шантавия Майки, а в следващия ги автомобил бяха Алън, Джоуи Ди и Бен. Тяхната кола също беше претъпкана с торби, съдържащи различни сирена и зехтин.

Близнаците бяха щастливи и същата сутрин казаха на баща си, че нямат търпение да видят новото имение. Бепи им обеща, че ще ги очакват лично техни коне. Каза им, че могат да си доведат приятелите от колежа и им обеща също, че до няколко седмици ще бъде направен голям плувен басейн. Всички бяха щастливи, с изключение на Дана. Обаче Бепи беше сигурен, че щом види ранчото, ще си промени мнението. Познаваше я. В началото тя винаги се съпротивляваше. Държеше се по същия начин и когато се преместиха от Бруклин на Стейтън Айлънд, но съвсем скоро се влюби в острова.

Пристигнаха рано привечер. Ранчото изглеждаше много отдалечено, но беше красиво. Наоколо не се виждаше нито една къща; само полегати хълмове, осветени от величествен залез. Дана започна да вдига по малко поглед, но продължи да се държи студено и да мълчи.

Къщата, оставена напълно обзаведена от последния й собственик, щеше да бъде временното жилище. Запланувана бе нова къща в друга част на ранчото.

Всички бяха изморени от пътуването. Бепи каза на Алън:

— Защо не отскочиш да вземеш малко китайска храна, докато разтоварваме колите? Вземи шест кутии супа, омари по кантонски, свински ребърца, яйчени кифлички — всичко, което избереш. О, впрочем, Алън, съгласен ли си да поръчаме яйчени кифлички или все още намираш бележки в тях?

Алън се усмихна широко.

— Като че ли беше преди сто години, а, Беп?

— Къде ще намериш китайци в този пущинак? — попита Бен.

— Хайде да хвърлим едно око на града. Не може да няма китайски ресторант — каза Алън.

— Действай. Опитай да намериш. Вече нощувах в този град и знам, че там няма нищо — осведоми го Бен.

— Какъв град? — попита Джоуи. — От петдесет мили насам не забелязах нещо, което да прилича на град. Не видях нищо. Как ще живееш тук, Беп?

— Разбрахте ли сега какво имах предвид? — обади се Дана. — Тук нямат даже и китайски ресторант. Как ще живеем тук? На съпруга ми не му стигало да си замине самичък. Трябвало да се пресели с цялото семейство в Джорджия.

Ядосан от Дана, Бепи погледна свирепо Бен и му каза:

— Отивай да намериш някой китаец и стига си дрънкал глупости, разбра ли? Достатъчно са ми ядовете с нея. Вземи и Алън. Да не забравиш за яйчените кифлички.

Бен се засмя развеселен.

— Добре. Успокой се. Ще намерим китаец даже ако трябва да отидем до Атланта заради него — обеща той.

— Атланта ли? — провикна се Дана. — Това е поне на сто мили от Савана, а ние сме на трийсет и пет мили от Савана. Видях табелата. Сега разбрахте ли ме? Това място е лудост. Ненавиждам го.

Тя седна до кухненската маса и несъзнателно прокара длан по нея да провери дали е чиста.

— Дана, след като се нахраним, ще проверим какви телевизионни програми имат тук — каза Бепи, опитвайки се да успокои положението.

Джоуи Ди и Майки разтоварваха колите, а Дана започна да подрежда сиренето, доматите и другите италиански продукти.

— Винаги мога да забъркам един сос набързо. Може да вечеряме спагети маринара — промърмори тя на себе си.

— Да, спагети маринара — съгласи се Джоуи. — Винаги стават хубави.

— Все ще измисли някоя глупост — каза тя на Джоуи. — Не му стига да замине сам. Такава хубава къща имахме на Стейтън Айлънд. Струва ми се, че е откачил, за да ни води на такова място. Погледни навън. Не се вижда даже и улична лампа. А си имахме прекрасен собствен плаж.

— Да, права си, Дана — съгласи се Джоуи. — Чудесно беше на плажа ви до океана.

Бепи чу, че Джоуи се съгласява с Дана, погледна ги и неволно се засмя вътрешно.

— Защо не ми дадете малко време? — каза той. — Ще построя разкошна нова къща и нови конюшни за спортните ни коне. Всичко ще бъде ново и луксозно. Слушай, Дана, госпожа Розели ще дойде да живее при нас, в ранчото. Ще ти бъде икономка.

— Никога не съм имала икономка. Защо ми е сега?

— Мъжът й умря и си няма нищо, никого. Тя е чудесна готвачка и приятна жена. Ще имаш нужда от някого край себе си, когато се наложи да замина по работа.

— Значи така — каза с обвиняващ тон Дана. — Правиш си сметки да пътуваш по работа и да ме оставяш тук.

— Госпожа Розели е жилава жена. Нали си я спомняш?

— Да, помня я. Тя ли ще чисти? Добре, Бефино, това звучи хубаво. Кога пристига? А къде ще спи и гледа телевизия? Къде ще живее Джоуи?

— Готова е да дойде веднага щом изпратим някой да я вземе. Страхува се от самолетите, затова ще я докара някое от момчетата. Ти ми кажи, когато си готова да я приемеш.

— Спортни коне ли ще отглеждаш, Беп? — попита развълнувано Джоуи.

— Да, разбира се. И ще те изпратя в Кентъки да се научиш да ги тренираш. По-нататък, през зимата, ще откарваме конете във Флорида и ще ги пускаме в надбягвания. Бъдете спокойни, тук ще си живеем добре. И сме далече от мръсотията на Ню Йорк. Няма вече да ни се лепят дъвки по подметките. Обичам природата, конете и добитъка.

— Да бе, направо е чудесно — обади се язвително Дана. — Вече няма да ни се лепят дъвки. Само кравешки фъшкии. Дано поне донесат тази китайска храна навреме.

След четиридесет минути Алън и Бен се върнаха с два големи плика китайски ястия.

— Намерихме го само на дванайсет мили от ранчото — похвали се Алън. — Спретнато малко градче. Имат даже и кино.

— Много хубаво мирише. Хайде да ядем — каза Джоуи.

— Видя ли, Дана? — подразни я Бепи. — Оказва се, че има всичко. Следващия път ще намерим деликатесен ресторант, ако случайно примреш за топъл сандвич от пастърма върху еврейско хлебче със сусам.

— Я го вижте този — каза Алън, сочейки с пръст Джоуи. — Да не би да е откачил? Вече си хапе пръстите. Ето, вземи едно ребърце. Дъвчи това.

Вкупом прихнаха да се смеят, когато Джоуи нападна свинските ребра. Всички се почувстваха по-добре, включително Дана.

— Защо ли се смея? — попита внезапно тя. — Отвлечена съм от петима разбойници, при това всичките гладни.

На другия ден отидоха заедно на закуска в града. Всички ги оглеждаха любопитно.

— Леле, как зяпат тук — каза Джоуи. — Май знаят, че не сме местни, а?

— Да, южняците мразят евреите и италианците — уведоми го Бен.

— По какво познават, че сме италианци?

— Е, конкретно в твоя случай — отговори му Бен, — мислят, че си мексиканец, но и тях не ги обичат.

— Не, Бен — намеси се Бепи. — Те харесват италианците, понеже знаят, че сме шантави като тях. Обаче ненавиждат евреите. По тия места действа Ку-Клукс-Клан.

Алън преглътна тежко.

— Много ти благодаря, приятелю.

— Може би трябва да се запишем в клана. Тогава ще ни харесат — изсмя се Джоуи.

Очите на Дана се колебаеха между сълзите и плача. Закусвайки, Джоуи попита:

— Какво е това пихтиестото в чиниите ни?

— Грис — отговори му Бен. — Виждал съм го в казармата.

— Грис ли? Не ми харесва — намръщи се Джоуи.

— Трябва да свикнеш с местната храна. Ще мине известно време — обясни му Бен.

През следващите две седмици купиха джип с четворно предаване, трактори и всякакъв инвентар за оборудване на една ферма. Подредиха къщата така, както желаеше Дана, но тя продължаваше да се оплаква.

— Тази къща ще бъде за момчетата, когато ни идват на гости. Тук ще живее Джоуи. Новата къща ще ти хареса. Виждаш ли онзи хълм? Ето там ще я построя. Когато завърша всичко в това ранчо, то ще бъде истинска прелест!

Дана слушаше мълчаливо. Изражението на лицето й беше тъжно и неуверено. Гледаше като малка болонка, качила се за първи път на кола.

За няколко месеца нещата постепенно придобиха очертания. Излети бяха основите на новите обори, маркираха нов входен път за ранчото. Дана ставаше по-спокойна и придобиваше интерес към плановете. Тихият живот започваше да й харесва. Близнаците често пристигаха в ранчото с бясна скорост и цяла кола приятели от колежа. Бяха влюбени в имението. Бепи бе купил дванадесет коня, които семейството и гостите яздеха. Толкова се бе вживял в ранчото на мечтите си, че почти не се сещаше за Ню Йорк, макар да разговаряше с Бен и Алън по делови въпроси средно два пъти седмично и често се замисляше как ли е неговият стар приятел дон Емилио.

Един ден Бепи се бе заел да маркира новото си стадо крави от породата Ангъс, когато дълга черна лимузина зацепи напряко през ливадата и спря до поилката на добитъка. Клаксонът изсвири. Бепи отиде до нея и се наведе над отворения прозорец.

— Пътя ли сте объркали, приятели?

— Търсим господин Бемфемео от Ню Йорк — обясни мъжът на задната седалка.

— Аз съм. Какво мога да направя за вас?

— Бихме искали да си поговорим дискретно — каза мъжът с провлечен южняшки акцент.

— Е, давайте. По-дискретно от тази ливада няма да намерите. Говорете. Слушам ви.

Мъжът слезе от колата.

— Вижте, господин Бемфемео, с каква цел сте дошли тук от Ню Йорк?

— Да се усамотя, ако не възразявате срещу това.

— Ако установим, че имате намерение да се бъркате в нашия бизнес, ще бъдем принудени да предприемем действия срещу вас и фамилията ви. Ясно ли се изразих?

Очите на Бепи се отвориха широко.

— Каква фамилия? За каква фамилия говорите?

— Говоря за жена ви, децата ви и онази възрастна жена, която седи с тях до басейна.

— О, вие имате предвид жена ми и децата. Вие ми казвате, че ще предприемете мерки срещу жена ми и децата? Това са доста нагли приказки от мъж, стъпил в огромно кравешко лайно. Впрочем кой сте вие, по дяволите?

— Майка му стара! — изкрещя мъжът, опитвайки се да избърше обувката си в тревата. — Аз съм Бъба Рийд от Савана, Джорджия, а вие сте в моя район, Бемфемео. Чух всичко за вас. Ако възнамерявате да завъртите бизнес тук, на юг, ще имате огромни неприятности.

— Чуйте, Бъба, нямам никакво намерение да ви се бъркам. Така че не се притеснявайте от това, забравете тревожните мисли. Моят бизнес е в Ню Йорк. Тази територия си е ваша, а не моя. Успокойте се.

— Е, добре, но ще ви държа под око — предупреди го Бъба и тръгна към лимузината си, като внимаваше къде стъпва.

— Хей, Рийд — каза Бепи, — как влязохте в ранчото ми и дойдохте до това пасище?

— Попитах младичкото сладурче с бикините до басейна. Тя ми каза, че татко й днес се занимава с кравите. Е, ето на това му викам хубавица. Мммм. Красавица е. И майка й изглежда доста добре. Зърнах я отдалече. Довиждане. Елате да се видим, чувате ли?

Лимузината потегли с боксуващи в пръстта гуми, а Бепи я изгледа дълбоко замислен.

Няколко седмици по-късно, докато закусваха, Бепи каза на Дана да резервира места в самолета до Нюарк.

— Искам да отидеш на гости при майка си и баща си. Вече остаряват, затова постой при тях няколко дни. Съгласна ли си? Аз имам работа в Ню Йорк и Бостън.

— Добре. В колко часа искаш да пристигнеш в Ню Йорк?

— Около пет. Ще вечеряме в дома на майка ти. Според графика й тази вечер се пада да готви патладжани. Кажи им, че ще отидем за вечеря.

— Много ще се зарадват да ни видят.

Когато пристигнаха в Ню Джърси, Бен ги чакаше усмихнат.

— Брей, вече съвсем приличате на фермери. Бузите ви са порозовели.

— Е, това е от чистия въздух, който дишаме — каза Бепи.

След двудневен престой в Ню Йорк той замина за Бостън. Отиде в санаториума, в който беше Морано. Една болногледачка го съпроводи навън до градината. Дон Емилио седеше в инвалидна количка под едно дърво, с увиснала глава, като някакво вегетиращо същество. Дясната му ръка стоеше полувдигната и полусвита. Облечен беше в стара военна куртка със сержантски нашивки, краката му бяха завити с одеяло, а на главата си имаше оръфана мека шапка. Някога беше най-елегантно облеченият мъж в Бей Ридж, а сега носеше по всяка вероятност някоя от старите куртки на зет си.

„Каква гнусна обида! Гледай само нашивките на ръкава му — помисли си Бепи. — Този човек беше бос на босовете. Сега носи шапка на вехтошар!“

Когато видя своя стар приятел толкова безпомощен и болен, Бепи почувства, че сърцето му забива по-бързо. Той се приближи до една медицинска сестра, която наглеждаше пациентите.

— Той не може да говори, нито да ви познае. Безчувствен е. Дори не може да си вдигне главата — обясни му тя.

Бепи й подаде две стодоларови банкноти, помоли я да се грижи за стария му приятел и още същия ден да му купи нова шапка. След това придърпа един градински стол и седна точно срещу дона. Главата на Морано беше наведена надолу и очите му гледаха в земята. Докато сядаше пред него, Бепи забеляза, че клепачите на Морано трепват нагоре, но главата му продължи да виси. След като му говори в продължение на десетина минути, без да постигне никаква реакция, Бепи стана и повдигна главата на Морано така, че очите им да се срещнат.

— Хей, господин Морано — каза нежно той. — Имате ли някаква работа за мен? Парите ще ми дойдат добре. Можете ли да ми платите предварително? Покажете ми, че долавяте присъствието ми. — Докато повдигаше бавно главата на Морано, той почувства, че старецът се напряга да я изправи. Той се бореше и Бефино го окуражи: — Хайде! Дръжте я горе, вдигнете! Нека видя очите ви.

Цялото тяло на дона затрепери от усилието. Успя да вдигне главата си точно толкова, колкото да види човека пред себе си. Няколко минути се гледаха напрегнато в очите. От устата му се стичаше слюнка, но нямаше никакво движение. Нито един нерв по лицето му не трепваше. Гледаше като мумия. После от едното му око бавно се стече сълза. Бепи го разбра. Морано знаеше, че неговият приятел Бефино отново е до него. За Бепи това бе много емоционално преживяване. Той не познаваше по-добър подарък за приятеля си от предаността и дълбокото уважение.

— Толкова е прекрасно да се завърнеш на юг. Дано имам щастието да живея спокойно — каза Бепи на Дана, когато се прибраха вкъщи.

Тя се усмихна одобрително.

Седяха на терасата пред входа и наблюдаваха как красивите оранжеви и пурпурни облаци, прошарени тук-там с розово, се помайват, преди да бъдат погълнати от мрака на вечерта. Ярката пълна луна като че ли им се усмихваше, сякаш най-после са намерили предопределението си. Вечерта се спускаше тихо. Единствените звуци издаваха щурците и жабите.

Внезапно иззвъняването на телефона наруши спокойствието. Бепи се пресегна и вдигна слушалката.

— Хей, фермерче, как си? — попита Алън.

— Отлично. Радвам се, че се обади, Алън. Току-що се завърнахме от Ню Йорк.

— Да, знам. Обаждах се там. Казаха ми, че пътувате със самолета към ранчото си. Липсваш ни тук, във Вегас. Не е същото без теб. В хотела са отседнали две красавици от Канада. Какво ще кажеш за това? Заслужава си да попътуваш. Защо не дойдеш утре? Ще те посрещна на летището.

— Поръчал съм да дойде човек да подмени изцяло оградите около пасищата. После трябва да съберем кравите, да ги инжектираме и да им дадем лекарства против глисти — обясни Бефино.

— Не мога да повярвам, Беп. Говорим си за отглеждане на крави. Майчице, как се променя животът ни.

— Моят живот започна да се променя, когато се запознах с теб, Алън.

— Надявам се, че е било към по-добро.

— А, прекалено много еврейски манджи изядох, но все пак към по-добро.

— Е, щом не можеш да дойдеш във Вегас, аз ще дойда в ранчото ти. Става ли?

— Чудесно. Много ще се радваме да те видим, Алън. Идвайте насам.

— Идвайте?

— Да, така е по южняшки. Означава: доведи си и приятелче.

— Ти какво, кристално кълбо ли имаш там? Аз наистина ще доведа един мой приятел — Марко. Той е писател. Пише за опасни типове като теб.

— Така ли? Какъв е той? Журналист ли е?

— Не. Пише книги. Романи. Съвсем наскоро написа книга за един от вашите хора. Ще ти разкажа за нея, като дойдем. Този човек ще ти хареса.

— Добре. Ще се видим утре. Ей, в колко часа ще пристигнете?

— Когато кацнем в Савана, ще се обадя в ранчото.

Дана се зарадва, щом разбра, че Алън ще дойде. Беше като член на семейството им и вече започваше да застарява. Обаче продължаваше да се облича елегантно, носеше златни верижки на врата си, пръстени и часовници с диаманти, високи кожени обувки. Беше кавалер.

„Оказа се свестен евреин — мислеше си Бепи. — Донесе ми късмет и добро състояние. Един ценен подарък от Морано — почтен и благороден евреин.“

Към четири часа следобед на другия ден Дана отиде с джипа до пасище номер осемнадесет, за да предаде на Бепи, че Алън е на летището в Савана и чака да го вземат.

— Да свършваме за днес — каза той на работниците. След това потегли за летището както си беше облечен — с ботуши, дънки и каубойска риза.

— Къде ти е конят? — попита Алън, зарадван от срещата.

— Винаги съм искал да си играя на каубой, обаче в Бруклин просто не вървеше.

Засмяха се и се прегърнаха. Алън представи Марко — нисък, приятен човек, малко слабичък. Облечен бе в син костюм, по сандали, пушеше лула и гледаше през очила с рогови рамки. И на неговия врат висяха златни синджири. Малко приличаше на евреин, но в действителност беше италианец. Той и Бепи веднага си допаднаха. Алън се гордееше с приятеля си и говореше големи неща за новата му книга, която щяла да бъде филмирана.

Марко се чувстваше изморен от пътуването, затова се оттегли в стаята си рано, а двамата приятели останаха да гледат късните новини.

— Как ти се струва Марко? — попита Алън.

— А, чудесен човек. Много ми допада. Усмихва се истински, а не като някои наши познати.

— Прав си. Допускам, че мафията в Лос Анджелис може да му създаде някои проблеми. Затова искам да го приемеш под закрилата на твоята фамилия. Съгласен ли си, Бефино?

Бепи кимна и дръпна от пурата си.

— Започнат ли да правят филм в Лос Анджелис, ония от мафията винаги изпълзяват, сякаш от дупките по дограмата, с протегнати ръце.

— Марко сигурно си има негови приятели, но ако му потрябвам за нещо, ще се погрижа за него. Бъди спокоен. Всеки твой приятел е и мой приятел — увери го Бепи.

— Известно ми е, Беп.

На другия ден след закуска тримата мъже яздиха коне из ранчото. Наблюдаваха как краварите превеждат добитъка през оградените тесни проходи на изхода към пасищата и имунизират телетата. Бепи изглеждаше безкрайно горд от начина на живот, който бе успял да осигури за себе си и своите приятели. Най-после бе постигнал свободата.

Вечерта Дана приготви специално меню: телешко от собственото им производство, патладжани розели и хубаво вино „Кианти класико“. След вечерята се настаниха удобно във всекидневната и слушаха плочи с италиански опери и класическа музика, които Бепи бе наследил от дядо си. На Марко му беше трудно да повярва, че човек като дон Данте, получил възпитанието си на улицата в Бруклин, може да харесва класическа музика. Бепи го увери, че тя е в кръвта на неговия род от стотици години. Дядо му не притежавал нищо друго, освен плочите и пожелал да ги остави на него.

— Дядо ми беше забележителен човек — завърши тихо Бепи.

Сред гъстия дим от любимите им пури „Тиймо“ Алън и Марко подхванаха разговор за някой си Юджийн Болански. Бепи слушаше с интерес, обаче без да се намесва. Марко попита Алън:

— Как така си оставил този негодник ненаказан?

Алън не му отговори, но Марко продължи да говори на тази тема.

— Наскоро Болански отвори ново студио в Калифорния и представителство в Манхатън.

— Тя още ли е с него? — попита Алън.

— Да. Държи я изкъсо и я води със себе си навсякъде. Продължава да я чука до умопомрачение — отвърна Марко. — За първи път спа с нея, когато беше петнайсетгодишна. Сега е на двайсет и четири, а той още не може да й се насити. Задникът й е като изваян. Погледнеш ли я, дъхът ти спира. Всяко нейно движение е невероятно. Забележително е до каква степен се пристрастява мъжът към един женски задник.

Очевидно притеснен, Алън предъвка пурата си и каза:

— Мразя този кучи син. Мразя ги и двамата. Обаче него мразя повече от нея, защото ми е ясно, че още е била глупава. Но той беше интелигентен мъж. Имаше опит.

— За какво става дума? — попита Бепи.

— Мразя Юджийн Болански с цялото си сърце — продължи Алън. — Ще го мразя, докато влезе в гроба. Не посягам на живота му само за да мога да продължавам да го мразя.

Алън бръкна в джоба си и бързо пъхна две таблетки под езика си. След това се извини и се оттегли в стаята си.

— Какво се е случило? — попита Бепи. — Никога не съм го чувал да говори за този Болански.

— Болански прилъга съпругата на най-малкия син на Алън да публикува нейни снимки на централните страници в едно еротично списание — обясни Марко. — Обеща й, че ще стане кинозвезда, обаче се влюби. Изгубил си е ума по нея. А явно мацката е невероятна. Говорят, че е като змия в леглото. Чувал съм го от Карло — оберкелнер в „Ел Банко“. Чукал я една нощ, преди девет години, когато синът на Алън се напил и си легнал рано. Била е само на петнайсет години, когато момчето на Алън се е оженило за нея. Алън платил солидна зестра на майка й, за да може синът му да я вземе. Две седмици след като се оженили, младите били отседнали в хотела, когато Карло, това долно разгонено копеле, решил, че трябва да я обладае. Не я оставял на мира. Същата нощ тръгнал да я изпрати до апартамента й и в крайна сметка стигнали до неговата стая. Там вложил всичкия си чар и успял да й го начука отзад. Придумал я на този вариант — с шанс за успех едно на хиляда, — а на нея взело, че й харесало. Говорят, че никога не отказвала да го прави. Било е нещо ново за нея. Станало й е мания да прави секс по този начин. Естествено, Карло се похвалил, Алън чу историята и го изхвърли от хотела. За Карло нямаше място в Лас Вегас, така че той замина за Лос Анджелис. Предполагам, че Болански е чул от него разказа за младото маце, което обича да се чука отзад, и цъфна в хотела. Накрая я откри. Правеше й всевъзможни бомбастични предложения и в последна сметка тя избяга с него. Оттогава насам е негова. После публикува задника й на средните страници в собственото си списание. Синът на Алън я видя разчепена и превъртя. До ден-днешен продължава да живее в лудница. Оттогава Алън мрази Болански.

Бепи дръпна от пурата си и каза:

— И е запазил в тайна всичко това от мен? Изобщо не съм разбрал, че става нещо такова във Вегас. Така и не опознах добре семейството на Алън. Като се замисля сега, ми се вижда странно. За първи път чувам за това. Много ми е мъчно, че видях Алън толкова разстроен. Питам се защо никога не се е обърнал към мен за помощ?

— Алън се срамуваше, че тази жена е причинила такива жестоки последствия на сина му. Не забравяй, че момчето се побърка.

— Струва ми се, че е крайно време Алън да престане да мрази този Болански. Съгласен ли си да ме уведомиш в мига, в който Болански стъпи в Ню Йорк? Обади ми се без значение дали е ден или нощ. — Бепи написа номера на една бележка и я подаде на Марко. — Това е моят телефон за поверителни разговори. Когато се обадиш, само ми кажи номера на някой уличен телефон и аз ще ти позвъня до половин час. Тогава вече ще можем да говорим. Съгласен ли си? Обаче не казвай нищо на Алън. Не искам да знае. Може да се разстрои. Представям си колко убийствено ще е за него да говори по този въпрос.

— Да, Бефино, разбирам те. Ще ти се обадя веднага щом чуя нещо. Познавам хора, които се въртят около него. Ще се разбъбрят, когато пристигне. Той идва в Ню Йорк поне веднъж в месеца.

— Добре. Решението е взето. Хайде да си лягаме.

Пет седмици по-късно Джоуи Ди донесе на Бепи сутрешния вестник и му показа едно заглавие:

Дана сервираше закуската. Когато чу за убийството, тя каза:

— Наистина е отвратително, вече никой не може да се чувства сигурен.

Бепи продължи да седи мълчаливо. Отпиваше кафе и четеше спортните новини. Попита Джоуи Ди кой отбор най-много му харесва.

— Янките — отговори Джоуи. — Забиват страшно силно.

Когато вече приключваха със закуската, телефонът иззвъня. Бефино вдигна слушалката.

— Здравей. Как си? — каза Алън със задавен глас.

— Отлично. А ти как си?

Разговорът потръгна сухо и повърхностно — съвсем различно от обичайната им приказка. Като че ли за първи път в живота му Алън не знаеше какво да каже. Думите му засядаха — думи, които така или иначе сигурно не би могъл да каже по телефона.

Челото на Бепи се набръчка. Той отпи от кафето си. Изчака търпеливо, но също не проговори. Накрая Алън каза с тих и мек глас:

— Обичам те, приятелю.

— Аз също те обичам, господин Стоун — прошепна в отговор Бепи.

И двамата помълчаха известно време и след това затвориха телефоните. Дана и Джоуи обърнаха погледи към Бепи.

— Наистина ли те чух да казваш „обичам те“ на Алън? — попита Дана. — Нещо лошо ли е станало?

— Няма нищо лошо — отвърна Бепи и също я погледна. — Това, което чу, беше просто израз на уважение.

В този момент телефонът пак иззвъня.

Очите на Бепи трепнаха за миг и се насочиха към Джоуи. После погледът му бързо се обърна към Дана. Протегна ръка и вдигна слушалката на продължаващия да звъни телефон.

— Ало — каза той с все още задавен глас.

— Господин Менесиеро ли е насреща? Господин Бефино Менесиеро? — попита някакъв мъж.

— Да, аз съм.

— Ами… Обажда се агент Върнън Гилдерсън от Федералното бюро за разследване. Бихме искали да си поговорим с вас.