Chovekat ot FBR

ГЛАВА

1

По границата между Централна и Западна Вирджиния се издигат планинските вериги на Алигейните и Апалачите: те напомнят ръбовете на изтъркан кътник, пробил с мъка челюстната кост. Назъбени, ерозирали върхове стърчат безредно отвъд горската ивица и се спускат в почти успоредни склонове през прорезите на американския юго­източен масив.

На около петдесет километра от Уайтъвил, където нагъването на земната кора е било най-силно и в резултат са се получили най-острите върхове със стръмни склонове, се издига назъбена скала, известна с името „Секирата“. По каменното лице на скалата пълзеше малка група алпини­сти, които си подбираха бавно пътя нагоре със странните, безсмислени движения на бръмбари, попаднали във вода - поне така изглеждаше на пръв поглед. Тази част от скалата бе като гладка стена на кристал. Сякаш удар с гигантски чук бе разцепил катастрофално вековните скали и оставил след себе си неочаквано гладък, вертикален отломък. Този участък бе най-трудният за изкачване и алпинистите го бяха избрали точно заради това. Те не гонеха височини - а и такива тук нямаше: стремяха се към преодоляване на трудности.

Водачът на свръзката достигна до площадка с ширина около шейсетина сантиметра, която се издаваше от почти гладката стена като зъб на трион. Той се набра внимател­но нагоре, заби клин в една цепнатина и закачи карабине­ра¹¹ с пружината към него. Прокара въжето през халката - и хората отдолу бяха подсигурени.

Ръцете му трепереха от напрежение и той ги отпусна отстрани, за да си починат. Наблюдаваше внимателно идващите след него. Най-близо до издатината бе млада жена. Гъвкава и слаба, тя се катереше нагоре като паяк. Следваше с привидна лекота осигуреното от водача трасе и създаваше впечатление, че може да се изкачи като понесена от въздушен поток, без помощта на въжето и силата на ръцете си. Но третият под нея имаше затрудне­ния. В неформалната номенклатура на спорта водачът бе известен като Аса, защото първи изкачваше набелязаната цел. Младата жена бе Спайди (Паячето), а мъжът на средна възраст под нея - Рич (Богатия). Това, разбира се, не бе неговото истинско име: прякорът бе присъда за богатството му.

Рич бе направил грешка. Поради излишна смелост или прекомерна самоувереност бе пренебрегнал трасето, вни­мателно избрано от водача, и бе поел нагоре по самостоя­телен траверс. Двете трасета на изкачване бяха успоредни: не се отклоняваха повече от метър може би, но това се оказа критично. Удобните за хващане места, които го бяха подмамили, излязоха неподходящи и Рич бе хванат като в капан някъде по средата, без да може да продължи нагоре или да отстъпи. Като скачач, който осъзнава по време на скока си, че земята под него се е разтворила в дълбока яма, Рич нямаше друг избор, освен да падне.

Водачът се опита с викове отгоре да насочи краката му към позиция, която да поеме част от теглото му, но той не бе в състояние да приема вече каквито и да било съвети. Младата жена стигна до издатината и водачът я издърпа върху нея.

- Трябва да се пусне - каза водачът. - Стегни се. Ще се наложи да го издърпаме.

На около шест метра под тях тялото на Рич се затресе неконтролируемо.

- Какво му става?

- Спазми - обясни водачът. Той опъна осигурителното въже, докато Спайди зачукваше втори клин в пукнатината. - Пренапрегнал е мускулите на ръцете и краката си. Трябва да е висял в тази поза най-малко няколко минути.

- Не съм забелязала.

- Задължението е мое, не твое - отвърна водачът.

- Негово е. Защо не извика, защо не каза, че има проблеми?

- От гордост - отбеляза кратко водачът. - А гордостта винаги предхожда падението. Приготви се.

Четвъртият алпинист бързаше към Рич, но закъсня. Спазмите отблъснаха Рич от стената, а водачът и младата жена напрегнаха мускули да задържат опънатото въже. Рич се въртеше на него подобно на човешко махало, тялото му се гърчеше, като че ли бе в пристъп. С помощта на четвъртия алпинист водачът и жената издърпаха Рич върху издатината. Той продължаваше безпомощно да сс гърчи и да крещи от болка.

С мъка го опънаха по корем върху скалната площадка: мускулите му се бореха срещу техните усилия, стремяха се да свият тялото му като зародиш в утроба. Жената седна върху краката му, водачът - върху гърба му. Притиснаха го здраво към скалната повърхност, което бе единственият начин да не допуснат гърчовете му да ги изхвърлят от площадката. Четвъртият алпинист се бе осигурил малко под нея: стъпил върху железните клинове като върху стъпала, той бе освободил ръцете си, за да може да помогне.

- Какво да правя, Ас? - запита той. Трябваше да крещи, за да го чуят: агонизиращите викове на Рич затрудняваха силно връзката между тях.

- Хвани му ръката и се опитай да я опънеш. После силно я разтрий.

Жената се опитваше да масажира пръстите на краката му и прасците: мускулите му там се бяха втвърдили като камък - можеше да ги разтрива само като забива кокалчетата на пръстите си в тях. В този момент мускулите на кръста му се свиха внезапно, Рич се изви като делфин и едва не изхвърли водача от площадката.

Крясъците на Рич и собствените им опити да го надвикат им попречиха да чуят хеликоптера. Забелязаха го едва когато бе почти над главите им. Шумът от двигатели­те отекваше в скалите наоколо и заглушаваше гласовете им. Хората върху издатината вдигнаха глави и го видяха да се върти само на няколко метра от билото. През отворената му врата просвяткваше упорито сигнална светлина, а в предната част на машината алпинистите видяха две глави в шлемове с големи бели букви „ФБР“ отстрани.

От хеликоптера още не ги бяха забелязали. Продължа­ваха да оглеждат околността и да дават кодирани светлин­ни сигнали така, че да бъдат видени от всички, които се намираха сега в планината.

Водачът успя да предизвика отпускане на мускулния спазъм в дясната ръка на Рич и се зае да помага на жената, която масажираше измъчените му крака.

Хеликоптерът се върна отново, този път малко по-далеко от тях. Някой отвътре продължаваше да подава светлинни сигнали, насочени към планината. Проблясъците светлина следваха един след друг в премерен ритъм.

- Какво правят, по дяволите? - запита жената.

Водачът се загледа в сигналите, като неволно замърда устни.

- Това е морзовата азбука - обясни той.

- Какво искат?

Водачът бавно изрече буквите така, както ги виждаше да идват една след друга със съответните кратки и дълги проблясъци.

- Б...Е...К...Е...Р...

- Бекер? - запита озадачено жената. - Какво е „бекер“?

Водачът въздъхна тежко и насочи вниманието си към крака на Рич.

- Страхувам се, че съм аз - каза той.

ГЛАВА

2

Дий търсеше нещо, с което да го набие. Тя ругаеше, мяташе се гневно из стаята, опитваше върху мебелите разни предмети, които решаваше, че могат да бъдат използвани за целта, и ги хвърляше настрана - понякога срещу него, отвратена, че не бяха достатъчно подходящи. Аш лежеше на леглото в очакване. Гледаше я как дърпа закачалките за дрехи в гардероба на мотела, но те бяха здраво закрепени към напречната пръчка. Съпротивата им я вбесяваше още повече. Помисли си дали да не ѝ каже, че вече бе пробвала безуспешно да измъкне някоя от тях, но реши да не се обажда. Любимият ѝ инструмент за наказа­ние бе телената закачалка, но оскъдната мебелировка на мотелите я бе принудила да ползва каквото ѝ попадне подръка.

Той лежеше на леглото и чакаше. Накрая все ще намери нещо, което да ѝ хареса. В момента изглеждаше, че ще си изхаби беса само в търсене. Дори страничен човек би си помислил, че тя ще се строполи на пода, изтощена и изразходвана много преди да се доближи до него. Аш знаеше обаче, че щом веднъж започне да бие, енергията ѝ се възстановяваше. Тя черпеше сили от насилието - точно както гневът ѝ се само подклаждаше от собствения си огън, докато се превърне в бяс.

Ровеше за трети път в куфара си, сякаш очакваше телената закачалка внезапно да се материализира. Аш не ѝ напомни, че вече е търсила там. Бе оставил закачалката в предишния мотел, когато тя му бе поверила опаковането на багажа. Той не харесваше телената закачалка: бе прекалено тънка и оставяше грозни подутини по тялото му. Тогава Дий се гърчеше в клещите на едно от заслепява­щите я главоболия и не бе забелязала, когато Аш пъхна закачалката под леглото. Бе изненадан, че тя не успя да го хване в този спонтанен акт на предателство. Нямаше начин да се скрие нещо от нея. Много пъти му бе казвала, че може да чете мислите мy, и той ѝ вярваше. Кой знае, може би главоболията ѝ се отразяваха стимулиращо на способността да разчита мислите на хората.

Тя внезапно замря, все още с гръб към Аш; куфарът се свлече на пода. Обърна се бавно към него и запита с много спокоен глас.

- Къде остави закачалката?

Изглежда, и този път бе разчела мислите му.

Аш дори не си и помисли да я излъже. Нямаше смисъл: тя виждаше през него като през стъкло.

- Оставих я в Бранфорд - отговори той. Не бе сигурен, но мислеше, че бяха живели последно в Бранфорд. Географията винаги го объркваше.

- Направил си го нарочно - заяви гя.

Имаше ли смисъл да отрича? Тя знаеше всичко. Когато го погледна, лицето ѝ бе напълно неподвижно. Устните ѝ бяха здраво стиснати, а кожата около тях зеленикавобяла. В горната част на ноздрите ѝ избиха бели петна.

Беше много опасна, когато ставаше такава. Най-голя­ма болка му причиняваше в такива моменти.

- Съблечи се - заповяда тя. Каза го толкова тихо, че той едва я чу.

- Ще намеря друга закачалка - осмели се да промърмо­ри той, докато ставаше от леглото. - Веднага ще я намеря.

- Съблече ризата си през главата, без да я разкопчава. - Знам къде.

- Не, не знаеш - прозвуча студено гласът ѝ.

Беше права. Той не знаеше откъде може да вземе друга телена закачалка за дрехи, но смяташе, че би могъл да я открадне отнякъде. Чувстваше се неловко пред втораче­ния ѝ поглед. Много по-добре бе, когато в очите ѝ имаше гняв. А сега те изглеждаха напълно пусти - като че ли бе отишла някъде и бе изоставила смразеното си тяло.

Аш смутено погледна гърдите си, в които бе фиксиран погледът ѝ. Той бе едър мъж с масивен горен торс по природа: не бе нужно да вдига тежести или да се натоварва с упражнения, за да го поддържа. Тъмни косми се навиваха от колана до меката кожа на врата му. Знаеше, че тя мрази космите - отначало дори го бе карала да ги бръсне, но го остави на мира, когато се залови с момчетата. Момчетата промениха много неща.

- Панталоните - заповяда тя.

Аш ги събу и застана съвсем гол пред нея. От няколко месеца не носеше гащета: бе забравила да му купи нов чифт.

- Дай ми колана.

Изтегли колана от панталоните си и ѝ го подаде. Наблюдаваше напрегнато как ще го увие около ръката си. Ако токата е в дланта ѝ - ще бъде добре. Не протестираше вътрешно срещу колана, защото той бе широка ивица кожа и ударите с него не оставяха кой знае какви следи.

Тя хвана края на колана и го уви един път около стиснатия си юмрук - около метър остана да виси свободно надолу. Токата бе откъм свободния край.

- Сега ще видим дали наистина предпочиташ това пред закачалката.

Накара го да свие чорапите си на топка и да ги натъпче в устата си; следващата ѝ заповед бе да се наведе и да се хване за облегалката на стола. В тази поза тя имаше възможност да го удря навсякъде по цялото тяло.

Биеше го мълчаливо; чуваше се само тежкото ѝ дишане и изсумтяване при всеки удар, свистенето на колана, плясъка на кожата върху гола плът и по-тъпият звук от удара на метала. Обикновено му се караше, обясняваше му къде е сбъркал, ругаеше го за грешките му. Този път си пестеше енергията за ръката.

Аш се държеше здраво за стола. Утешаваше го само съзнанието, че си го заслужаваше. Той винаги си го заслужаваше. Нямаше наказание в света, което да е повече от това, което тОй заслужаваше.

* * *

Когато се съвзе, чу ясно ритмичното ѝ дишане от леглото. Той лежеше на пода с лице към износения килим - там, където бе припаднал. Свитите му на топка чорапи бяха само на няколко сантиметра от лицето му. Лежа напълно неподвижен доста дълго време: знаеше добре колко силно ще го заболи, когато се раздвижи. Искаше му се да я вижда от мястото си. Обичаше да я гледа спокойно заспала в една стая с него, за да я пази и закриля, докато се наслаждава на броените часове спокойствие, които само сънят ѝ даваше. Обикновено Аш седеше нощем пред телевизионния екран, но без да я изпуска от погледа си: отбелязваше всяко нейно мръдване, всяко обръщане. Вед­рото спокойствие на отпуснатото ѝ в сън лице му даваше сили да издържа непредвидимите бури в часовете на бодърстване. Едрият мъж я обичаше най-много, когато тя спеше.

Той коленичи и отвсякъде го преряза болка. Хвана се за стола, за да се задържи, но силно се залюля напред и му се наложи дълго време да стои на четири крака с наведена надолу глава като някое болно животно. Внимаваше да не стене много високо, за да не я събуди: не искаше да го види така. Тя бе свикнала да го мисли за много силен. Понякога го наричаше „моята мечка“. Това бяха добрите времена, много добрите и нежни времена. Аш се безпокоеше, че тя може да престане да мисли за него като за своята мечка, ако го види с тази подута и разкъсана кожа. Трябва да се облече и да скрие състоянието си. По лицето нямаше следи: тя винаги внимаваше да не го удря там - и с момчетата това бе правило, което никога не нарушаваше. За нея бе важно всеки да може да се покаже на публично място следващия ден, като че ли нищо не се бе случило. Това, разбира се, бе особено важно изискване за момчета­та. Беше ѝ безразлично, ако на Аш се наложи да прекара няколко дни в стаята, но с момчетата нещата не стояха така: тя обичаше да се показва с тях.

Трябваше да се облече, но първо искаше да се увери, че тя е в безопасност. Бе го била много жестоко, което бе необичайно за нея. Лош знак бе. Той пропълзя до леглото и погледна в дамската чанта върху нощното шкафче. Аш я прерови и намери лекарството ѝ. Всичко беше наред: тя все още има от него, шишенцето бе пълно до половината. Нищо не я заплашваше, щом бе с него. Може би го беше била така жестоко, защото мислите ѝ за грешките му са се оказали по-силни от нея самата. Всичко е наред - той си го заслужаваше.

Аш намери и своите хапчета в чантата ѝ: в пластмасо­вото шишенце имаше поне една дузина. И той не бе в опасност. Тя ще се погрижи за него. Отпусна се внимател­но на леглото до нея и затвори очи. Ще се преструва, че спи - тя предпочиташе да не се занимава с него веднага щом се събуди. Всъщност Аш никога не спеше. Не смееше да се отпусне в сън дори когато бе вземал редовно лекарствата. Но умееше да се преструва: отпусна се и изравни дишането си с нейното - сега и двамата дишаха равномерно. Опита се да мисли за нея, не за болката. Беше толкова щастлив, че тя е до него. Толкова ѝ бе благодарен...

Утре ще излезе и ще ѝ намери телена закачалка - нямаше значение какво трябваше да направи, за да я осигури. Ще попита собствениците на мотела, те ще му помогнат...

- Обичам те, Дий - прошепна той тихо.

ГЛАВА

3

Хеликоптерът се приземи на частното летище, което нормално обслужваше само два едномоторни самолета и безмоторните апарати, с които разхождаха туристи по петдесет долара на човек. Тъй като по-голяма част от клиентите се връщаха на земята разочаровани, меко каза­но, от шума и нестабилността на безмоторния самолет или с позеленели лица от въздушна болест, рядко един и същ човек се решаваше да повтори излета. Полето бе обрасло с бурени, високи почти до коляно, и временната постройка, която служеше и за контролна, и за приемател­на кула, също изглеждаше неподдържана и изоставена. Собственикът на летището бе луд от радост и донякъде изпълнен със страхопочитание от неочакваното появяване на хеликоптер, пълен с агенти на Федералното бюро за разследване. Той забавляваше пилота край плота, който служеше и за билетно гише, и за работно място. Бекер и Карин Крист седяха до срещуположната стена на стаята пред маса от ковано желязо, служила някога за обеди на открито; сега тя бе безредно отрупана със стари списания.

Собственикът донесе на Карин и Бекер пластмасови чаши с нескафе и когато Карин го погледна многозначи­телно, се оттегли при пилота. Опита се да го заинтересува с истории за летене, но той посрещна опитите му само с нетърпеливо изсумтяване: искаше другият да си затвори устата, за да може по-резултатно да подслушва шефката си и легендарния ѝ гост.

Бекер изгледа кафето с отвращение. По повърхността му плуваха неразбити бучки.

Не се бяха опитали да надвикват шума от двигателите на хеликоптера и бяха пътували дотук мълчаливо. Сега за пръв път се обърна към нея.

- Благодаря за разходката с хеликоптер. Винаги съм мечтал да дойда точно на това място.

- Реших, че ще говорим по-добре тук, отколкото някъде из планината - реагира веднага Карин.

Бекер въздъхна.

- Живеех с илюзията, че съм пенсиониран.

- Подвел си се от факта, че не работиш. Истината е, че административно си в безсрочен отпуск по болест. Напра­вих сверка с досието ти.

Карин се загледа в повърхността на кафето, докато го бъркаше. Трудно ѝ бе да срещне очите му след толкова години. А той почти не сваляше погледа си от нея. Спомняше си този негов навик. Всъщност спомняше си много неща, свързани с него - може би всичко... Което не означаваше непременно, че бе готова за евентуално възоб­новяване на старата им връзка.

- Исках да се уверя - продължи тя.

- В какво?

- Че си на разположение.

- Правиш ме на глупак. Бях убеден, че съм извън играта.

- Безсрочен отпуск по...

- Кой ще му определи срока? Аз или Бюрото?

- Въпрос на взаимно решение. Можеш да се върнеш на работа веднага щом решиш, че си готов.

- Или?

- Или Бюрото може да те върне на работа.

- Могат да го направят, така ли?

- Искам да кажа, че имат право да променят статуса ти.

Той се засмя.

- Карин, за това ли дойде? Да смениш статуса ми?

Никой не се сети за мен толкова дълго време - дори не знаех, че все още имам статус за изменяне.

- Чух съвсем различни неща - поклати тя глава.

- И те ли са вписани в досието ми?

- Знаеш, че има и неофициално досие - напомни му тя.

- Като че ли си спомням нещо такова.

- Говори се, че си живял с някаква жена по време на историята с Роджър Дайс.

- Така е.

- И?

Той я гледаше право в очите, без да отговори на въпроса ѝ. Карин се насили да задържи погледа си в основата на носа му. Това ще създаде впечатлението, че го гледа в очите. Разбира се, Бекер няма да се подведе от този прост трик...

- Какво стана с тебе и...

- Синди. С „и“.

- Синди. - Карин се размърда неловко на стола си, кръстоса крака, извърна очи. Спомняше си ясно какво удоволствие бе да се говори с него - когато и на нея ѝ се искаше да бъде също така пряма. Ставаше ѝ неудобно само тогава, когато се опитваше „да му бяга по диагона­ла“ или да не бъде напълно открита с него. Бекер не обичаше заобиколните пътища. Опитите в тази насока винаги го караха да действа, като че ли е добре запознат с играта и само я изчаква да стигне до директна размяна на удари. Точно така се държеше сега.

Ще я накара да го попита отново.

- Заедно ли сте все още?

- Как? Досието е останало непопълнено? - Изглеждаше развеселен. - Тя реши, че с мен се живее трудно. Сигурен съм, че се отнасяш с разбиране към извода ѝ.

- Двамата с тебе всъщност никога не сме живели заедно в истинския смисъл на думата - напомни Карин.

- Права си.

Карин въздъхна.

- Виж какво, нужно ли е да се ровим във всичко това?

- Не, ако искаш да избегнеш разисквания по въпроса.

- Не искам да избягна нищо... Просто не ми се ще да се задълбаваме в миналото. Доста болезнено е, не си ли съгласен?

- Съжалявам. - Бекер смени темата. - Каква длъжност заемаш сега, заместник-шеф на отдела „Отвличане на деца“?

- Откъде знаеш?

- Прочетох досието ти.

- Кога?

- Кога бе последният път? Преди шест месеца.

- Разрешиха ти достъп до досието ми? Докато си в безсрочна отпуска?

Бекер се засмя. Пилотът им хвърли любопитен поглед.

- Разрешават ми да върша куп неща, стига да не го искам по официалните канали. Никой не желае Хатчър да открие името ми на някоя бланка с официално искане.

- Хатчър няма нищо общо с „Отвличане на деца“ - изтъкна Карин.

- Знам. Хатчър е голяма работа: ангажирал е куп хора да го ритат нагоре по служебната стълбица. Единствено­то, което трябва да направи, е да провали още един случай, да хвърли вината върху някой друг - и ето ти го заместник-директор на цялото Бюро.

Карин остави разговора за Хатчър да отмре. Не искаше Бекер да се самонавие до вбесяване с разисквания за бившия му колега Хатчър. Това само щеше да затрудни работата ѝ.

Бекер събра всички списания накуп и ги пусна зад гърба си върху увисналия диван, деформиран от често ползване като легло.

Карин си разреши да го погледне за момент, когато не я наблюдаваше. Десетте години от последната им среща не го бяха изменили много. Потисна горчив смях - това бе така несправедливо... Напрегнатият живот и недостигът на сън бяха изписали ясно на лицето ѝ нейните трийсет и шест години и може би още дузина отгоре. Знаеше, че вътрешният живот на Бекер бе като този на самобичуващ се отшелник, но външно годините като че ли се плъзгаха по него, без да оставят следи. Линията на челюстта му бе все още твърда, коремът - плосък, очите - без издайнически бръчки отстрани... Косата му като че ли се бе прошарила малко повече, но това само добавяше нюанс на изисканост и засилваше чара му. Трябваше да се коригира: бе по-лошо от несправедливо. Сега той изглеждаше дори по-добре.

- И през цялото това време бе отшелник, така ли? - запита тя.

- Отшелник или парий... нека просто да кажем, че живях сам и се чувствах добре.

- Радвам се да го чуя. Имам предвид, че си се чувствал добре

- Което обаче не значи, че ми е харесвало - призна Бекер.

- Колко често прехвърляше досието ми?

Бекер сви рамене.

- Два пъти на година.

- Защо?

Той отново сви рамене.

- Какво се опитваш да измъкнеш? Защо според тебе съм го чел?

- Не ми се правят предположения. Искам да знам. И затова те питам.

- Защо мислиш, че ще ти кажа?

- Смятам, че си повече честен, отколкото хитър - особено когато стане въпрос за жени. Не съм ли права? - Тя докосна ръката му и той неволно се дръпна.

- Теоретизирала си за мене през последните девет години?

- Не са девет. Десет са. И това не бе денонощното ми занимание.

- И поради установената от тебе липса на лукавство си направила извода, че съм студен като камък, така ли?

- Напротив. Мисля, че си най-уязвимият човек изме­жду познатите ми.

За нейна изненада Бекер боязливо отмести погледа си.

След миг заяви:

- Няма да го направя, Карин.

- Кое?

- Това, заради което ме търсиш.

- Окей. Не съм мислила, че ще го направиш.

- Не мога.

- Разбирам.

- Сега държа всичко под контрол. Искам да го запазя така.

- Не чувстваш повече подтика...

Бекер поклати глава. Тя опита отново.

- Принудата...

- Желанието - коригира я той.

- ...да убиваш...

- Мисля че „похот“ е точната дума. Дори нещо по-силно. Много по-силно... обаче вече изчезна. Няма причина да го допускам пак в новия си живот.

- Разбирам - въздъхна тя.

- Съмнявам се. Могат да ме разберат само тези, които са в затвора.

- Ти ги постави там.

- Само някои от тях. Други убих.

- Винаги си бил оправдаван...

- Така ми се казва.

- Защо вечно дълбаеш в себе си и търсиш вина, Джон?

- Може би защото всички други ме оневиняват с такава лекота. А аз си мисля, че все някой трябва да ме накаже.

Той се хилеше, но Карин знаеше, че не се шегува.

- Сега говориш много по-леко по този въпрос, откол­кото преди - отбеляза тя.

- Резултат на дванайсететапния психотерапевтичен метод. „Първо, разкриваш същността си пред групата“... Проблемът е, че не мога да си намеря група. Всеки път, когато попадна на някого със същия проблем, той умира, преди да сме разговаряли.

- Ти не уби Роджър Дайс.

- Не.

- Той се опита да те убие. Ти бе сам с него, той бе въоръжен и се опита да те очисти. Затрил бе най-малко една дузина хора, бе убил агент, канеше се да очисти приятеля ти, полицая...

- Шеф на полицията. Много държи на това уточнение. Тий Теруин.

- Ти беше провокиран, имаше причина, имаше възмож­ност. Може и да си го искал, не знам.

- Исках го. Както един наркоман си иска дозата.

- Но ти не го направи. Не го направи. Ти го арестува.

- Обаче бях на ръба - тихо каза Бекер.

- Знаем това. Всички го знаем. Но ти се пребори със себе си и спечели.

- Досието ми трябва да е много популярно четиво.

- Това не е в досието ти.

- Но Бюрото знае.

Карин сви рамене.

- Те знаят, че ти арестуваше хора, които никой друг не можеше да открие. Знаят, че си бил в положения, от които никой друг не би могъл да се измъкне жив. Знаят, че си най-добрият ловец на престъпници във ФБР, че притежа­ваш повече умение, кураж, интелигентност и... как да го нарека? Повече „разбиране“ на ума на серийните убийци, отколкото всеки друг в Бюрото.

- Наречи го „сроден мозък“.

- Няма да го нарека така и не разбирам защо дълбаеш в тази посока, какво добро за себе си извличаш по този начин. Никога не си прекрачил границите на допустимото и действията ти са били винаги напълно оправдани от обстоятелствата.

- Благодаря. Сега се чувствам много по-добре. Помог­на ми да осъзная, че се подлагам на самобичуване напълно безпричинно.

- Голд смята, че си готов отново да започнеш работа.

- Чудесно от негова страна. Алкохоликът е изтрезнял, изкарай го навън и му купи чаша бира.

- Той не вижда нещата по този начин.

- Вероятно защото си е наврял главата в задника. В тази поза му е трудно да види нещата от моята гледна точка.

- Според мен ти си заел тази поза - подхвърли Карин.

Бекер се засмя.

- Обаче това си е моята нормална поза. - Той докосна неочаквано ръката ѝ с пръст и го плъзна леко от китката до върховете на пръстите. - Извинявай, че се дръпнах от теб преди малко. Не съм свикнал да бъда докосван...

- Навремето реагираше другояче... - Усети, че пилотът и собственикът са престанали да разговарят, но не ги погледна.

- Тогава бе още неомъжена. - Той леко щипна безимен­ния ѝ пръст, където би трябвало да бъде халката. - Заради мен ли го махна, или причините са професионални?

- Явно, досието ми не е попълнено своевременно. Разведена съм от четири месеца, а се разделихме три години преди това.

- Съжалявам.

- Всичко е наред. Но все пак благодаря.

Тя изтегли ръката си изпод пръстите му и погледна пилота, който зяпаше през прозореца с прекалено невинно изражение. Идеята, изглежда, бе да се създаде впечатле­ние, че двамата със собственика разговарят за облаците.

- Не съм дошла да събуждам стари увлечения, Джон. Тук съм да моля за помощта ти.

- Разкажи ми тогава за него.

- За какво?

- За този толкова важен случай, заради който се наложи да ме търсиш с хеликоптер. Доста по-скъпо в сравнение с едно телефонно обаждане.

- Вземаш ли телефон със себе си, когато се скиташ из планината? Бих искала да зная. Освен това бях убедена, че ще ми откажеш.

Бекер сви рамене.

- Ако мога, ще ти помогна. Но няма да допусна да бъде въвлечен в какъвто и да било случай. Ако мога да направя нещо полезно, както си седя тук, ще го сторя с радост.

Карин извади папка и я бутна към него. Той бързо постави ръката си отгоре ѝ.

- Не започвай със снимки на жертвите.

- Добре.

- Никога не ми е било лесно с тях.

- И аз не си умирам от удоволствие, но откъде знаеш, че те са този вид снимки? Става въпрос за отвличане на деца.

Бекер отмести ръка от папката.

- Отвличането на деца завършва по един от двата възможни начина: жертвата е освободена или жертвата е мъртва. Не търсиш помощта ми за освободени жертви.

- Има и трета възможност. Понякога жертвата просто изчезва.

- Това са деца, взети насилствено от родителя, на когото са присъдени, и отвлечени в някой друг щат от втория родител. Не ме търсиш и за това.

- Защо мислиш така?

- Моят талант не е в тази област.

Карин кимна.

- Добре.

- Освен това решението да ме потърсиш и да говориш с мене ти е коствало страшно много в личен план.

- Така ли?

- Може и да не си толкова прозрачна като мен, Карин, но това не означава, че си абсолютно непроницаема. Какъвто и да е този случай, ти се решила, че си струва цената, което означава, че той е от голямо значение за тебе.

- Да. Прав си.

- Не ми пробутвай снимките. Ще ги погледна, ако се наложи, но искам първо да ми разкажеш за какво става дума. Дай ми възможност да почувствам случая преди емоционалното натоварване от снимките.

Карин пое дъх и започна.

- Става въпрос за деца. - Тя почти шепнеше. - Някакъв кучи син убива деца.

Бе изненадана и смутена от неочаквания порой от чувства, които нахлуха и почти я извадиха от релсите, Гласът ѝ потрепери, а очите ѝ се насълзиха. Бекер протегна ръка да я успокои, но тя се дръпна рязко от него и вдигна предизвикателно брадичка. Когато заговори отново, гла­сът ѝ звучеше гневно и в него нямаше и следа от сълзи.

- Деца - момченца - изчезват напоследък от Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Кънектикът. Изчезват за извест­но време, месец или два - най-продължителният период досега е от единайсет седмици. След това ги намират мъртви.

- Колко?

- Шест - поне за толкова знаем. Първото дете, което влиза в този модел, е деветгодишно момче на име Арнъл Уикър. Изчезва от голям супермаркет в Ъпър Садъл Ривър, Ню Джърси. Осем месеца по-късно същото се случва и с момче от Бетпейдж, Лонг Айлънд. Видяно е за последен път в друг супермаркет. Майка му разрешава да отиде да си купи пица, докато тя избирала обувки. Той повече не се връща. Два месеца по-късно откриват тялото му в торба за отпадъци край магистралата на около петдесетина километра от Бетпейдж.

- Кога изчезва следващото?

- Осем месеца по-късно. Пийбоди, Масачузетс. Откри­ват тялото след шест седмици.

- Колко време след убийството?

- По-малко от четирийсет и осем часа. Отново е било в торба за отпадъци, хвърлена край магистрала.

- И то ли е отвлечено от супермаркет?

- Да.

- Направили сте проверка на всички служители, за да се уверите дали някой от тях не е работил в повече от един от съответните супермаркети. - Това не бе въпрос, Бекер знаеше отговора.

- Само едно лице е работило в два от тях. Питър Стайнхолц е отговарял за щанда за сухи сладки и бисквити в Ъпър Садъл Ривър и в Стамфърд, Кънектикът, откъдето изчезва петото момче. Той е семеен човек, съпруга, две деца.

- Това нищо не означава.

- В досието му е отбелязана само глоба за шофиране в нетрезво състояние преди три години. Има приемливо алиби. Зачеркнахме го от списъка на заподозрените с чиста съвест.

- Търговци на едро? Доставчици? Обслужващ персо­нал? Всеки, свързан по един или друг начин със супермар­кетите? Момчето, което поддържа фурните на сладкаря например.

- Установихме някои отклонения, шест или седем, но всички са с непоклатимо алиби. Разбираш, че не би могло да бъде толкова лесно - иначе досега щяхме да го открием.

- Питам само по навик. Давам си сметка, че се обръщаш към мен, след като си направила всичко възможно, без да имаш резултат. Разкажи ми за четвъртото момче.

- Рики Стайн, Нюбърг, Ню Йорк. Изчезва от училищ­ния двор по време на междучасие. Излиза да играе с другите деца и не се връща. Отначало си помислили, че просто се е заскитал нанякъде, и две седмици го водили като избягал от къщи. После откриват тялото.

- Защо „избягал от къщи“?

- Бил е много активно дете, винаги попадал в разни неприятности. Не е бил лошо момче, а трудно контролируемо. Родителите му казаха, че много често е бягал от къщи, но се прибирал след ден-два. Този път обаче не се връща...

- Колко време минава между откриването на трупа на момчето от Пийбоди и изчезването на това?

- Рики изчезва шест месеца по-късно.

Бекер кимна. Очите му фиксираха папката така, като че ли се опитваше да разчете съдържанието ѝ през корицата.

- Това има ли значение? - пита Карин.

- Не още. Колко време изтича до номер пет?

Карин погледна бележките си.

- Четири месеца и половина.

- Започва да напада по-често. Между първите две интервалът беше осем месеца, намалява на шест, после на четири и половина.

- Защото се измъква безнаказано? Става по-уверен в себе си?

Бекер ѝ хвърли бърз поглед.

- Той не мисли дали ще се измъкне безнаказано, когато ги отвлича. Вероятно обмисля детайлите много по-късно - когато се налага да се освободи от тялото.

- Какво мисли, когато ги отвлича?

- Изобщо не мисли. Само чувства.

- Какво?

- Още не знам. Не знам какво прави с тях.

- Когато ти кажа какво прави с тях, ще разбереш ли какво чувства?

Бекер усети презрителната нотка в гласа на Карин и вдигна поглед от папката. Облегна се на стола.

- Затова ли си тук?

- Съжалявам.

- Не го одобряваш, но си готова да го използваш.

- Джон, разбираш ме погрешно. Наясно съм колко не харесваш това...

- Не знам нищо, неизвестно на другите хора, Карин. Единствената разлика между теб и мен е, че ти гледаш на едно престъпление отвън и ти е лесно да го осъдиш и отхвърлиш. Ти не си разрешаваш да вникнеш в него, да го почувстваш... и си казваш с чиста съвест, че то ти е чуждо. Моето специфично проклятие е, че аз не мога да гледам на едно престъпление отвън. Знам какво чувстват тези негод­ници, защото не мога да се държа настрана от тях. Ти можеш. А истината е, че отвътре си същата като мен.

Карин поклати рязко глава.

- Не го приемаш за себе си? Отказваш да признаеш, че ако си разрешиш, можеш да разбереш и най-гадния от тези негодници?

- И по-рано искаше от мен да повярвам в това. Не вярвам.

- Не искаш да вярваш.

- Не, Джон. Не вярвам. Не знам какво чувстват, когато вършат тези неща. Не мисли, че имам нещо против теб. Чисто и просто аз нямам тази способност.

- Нямаш я, защото не искаш да я имаш.

- Добре, прав си. Не искам. Не искам да влизам в главите им. Нито в сърцата им. Искам само да ги хващам и да ги тикам зад решетките! Това е всичко.

- Карин, далеч съм от мисълта, че някога можеш да действаш на базата на тези чувства. Приемам, че хората, които вършат тези неща, са различни. Но ако се опиташ да разбереш чувствата им...

- Когато видиш снимките, ще разбереш какво искам да кажа. Никога не бих могла да бъда съпричастна с това чудовище по какъвто и да било начин...

- Съпричастността не се покрива със съчувствието. Не ти предлагам да го съжаляваш.

- Мразя го! - Карин блъсна папката към него. - Погледни ги. Погледни снимките и пак твърди, че имам нещо общо с този звяр. Виж ги!

Тя пръсна снимките върху масата, без да ги погледне.

Бекер неволно трепна. Снимките бяха направени в моргата: не бе трудно да разпознае специфичната светли­на и студеното, безстрастно внимание към подробностите. Не бе толкова лошо, колкото личния оглед на телата, но пак бе достатъчно тежко...

Бекер знаеше, че ще му се наложи да разучи подробно снимките по-късно, когато остане сам и може да си разреши без свидетел да почувства онази странна, сложна смесица от отврата и противна омая... Снимките бяха ужасяващи, но той бе виждал и по-лоши. Както и Карин. В този момент болезнената ѝ реакция го интригуваше почти толкова, колкото и видимата причина за нея.

Бекер събра снимките и ги върна в папката.

- С какво са бити?

Тя му отговори, без да погледне към папката и без да вдигне очи към него.

- Очевидно с най-различни пособия. Някои от тях дървени - оставили са трески. Някои метални. Намерили са люспи от боя в кожата. Някои рани са причинени от неизвестни предмети.

- От мебели или дърво?

- Какво?

- Откритите трески от обработено дърво ли са, или е използвал брезови пръчки?

- Брезови пръчки? Кога за последен път някой е използвал брезова пръчка за нещо? И как, по дяволите, изглежда брезовата пръчка? Да не си мислиш, че това е някаква селска, романтична операция? Дървото бе обра­ботен, лакиран, химически консервиран чам. Брезови пръчки, представи си! Май прекалено дълго си се застоял в планината. Как е възможно да гледаш тези снимки и да ме питаш дали някой е бил тези деца с пръчка?

Бекер седеше тихо и търпеливо изчакваше гневът ѝ да се уталожи.

- Не съм във форма - заяви той накрая.

Дишането на Карин бе учестено, тя стискаше ръце в скута си и се опитваше да фокусира вниманието си в тях.

- Съжалявам - прошепна тя.

- Разкажи ми за номер пет.

- Стамфърд, Кънектикът. Супермаркет - много голям. Наричат го „Таун Сентър“.

- Където работеше онзи мъж със сухите сладки - Стайнхолц?

- Правилно. Лари Шапиро пазарува със сестра си, момиче в пубертета; търсят подарък за рождения ден на майка си. Сестрата среща някакви приятелки и се заговор­ва с тях, казва на Лари да се позабавлява сам за минута. С впечатление е, че е отишъл към отдела за играчки... Намират тялото му шест седмици по-късно на разделител­ната линия на „Мерит Паркуей“.

- На разделителната линия? Не отстрани на магистра­лата?

- Върху разделителната линия. Някакво скрито значе­ние тук?

- Любопитно е. Тя е от страната на шофьора на колата в алеята за преминаване на другата страна на магистрала­та. Познавам добре „Мерит Паркуей“: няма начин да спреш на разделителната линия, без да станеш център на внимание.

- Коего означава?

- Което означава две неща: или е спрял на дясната отбивка, което не е нещо необичайно, и е отнесъл тялото през магистралата до разделителната линия, или е изхвър­лил тялото, докато е шофирал, а това изисква голяма физическа сила и сръчност. Каква е възрастта на момчето.

- Девет години.

- Докато шофира, е трябвало да вдигне труп с тегло двайсет и седем килограма? Двайсет и девет килограма? Трийсет и два килограма? И той ли бе в торба за отпадъци?

- Производителят ги нарича „чували за листа“. Човек може да ги закупи с дузини във всяка бакалия.

- Той е трябвало да се справи с чувал с тегло около трийсетина килограма? При това не може да хване нито ръка, нито крак, за да си помогне.

- Господи, Бекер.

- Искаш да спра?

- Не желая да си представям как това чудовище хваща деветгодишно момче за ръката и го изхвърля през прозо­реца на колата си.

- Момчето е било вече мъртво.

- Не съм сигурна, че този факт облекчава нещата за мен.

- Вече е било мъртво, нали?

- Експертите твърдят, че е било умъртвено три часа преди да бъде изхвърлено на разделителната линия.

- Било е хвърлено, така ли?

- По някое времe след смъртта му. Установена е голяма травма, получена след смъртта.

- Чувалът беше ли скъсан?

- Не знам. Но те се правят така, че да не се късат.

- Разбери в какво състояние е бил чувалът.

Карин кимна.

- И така, нашият човек или извършва забележителен подвиг, изискващ голяма сила, като същевременно кара колата си с определена скорост, или тича през магистрала­та с труп в чувал. Рискува много и в двата случая. Защо?

- Не знам. Защо?

- Наум ми идва само едно обяснение. Другите трупове бяха открити край магистралата, така ли?

-Да.

- Защо тогава този е насред магистралата? Каква е разликата между средата на магистралата и пространс­твата край нея: къде е по-лесно и по-безопасно да се изхвърли един труп?

- Не си играй на Сократ с мен, Джон. Ако знаеш, кажи ми.

- Ако тялото е на разделителната линия, не може да се разбере в каква посока се е движела колата. Изхвърлиш ли труп от дясната страна, все едно поставяш стрелка „Движа се в тази посока“. Но ако трупът е в средата на магистрала­та, посоката на движение на колата остава неясна.

- Което означава, че този гад се страхува да не бъде проследен. Той знае - или си мисли, че знае - за нас.

- Може би - съгласи се Бекер.

- А това означава, че е оставил определен почерк зад себе си, съзнава го и мисли, че и ние сме наясно с него.

- Въпреки че вие всъщност не сте - уточни Бекер.

- Все пак - продължи Карин да разсъждава на глас - той знае, че сме по следите му. Откъде може да го разбере? Не сме обявили награди, няма публичност, която да насочва вниманието към връзката между тези случаи.

- Но Бюрото вече е свързало тези убийства?

- Работя по тях след случая с Рики Стайн в Нюбърг. Компютърът ни обърна внимание върху приликата.

- Работиш по случая от година?

- От седем месеца.

- Две убити деца за седем месеца?

- За шест. Намерихме последното преди месец.

- Започва да действа все по-бързо.

- Заради това съм тук, Джон. Като че ли нуждата му от тях се усилва, той сякаш се намира в процес на свободно падане. Дори и да има съмнения, че сме по следите му, това ни най-малко не го кара да намали темпото, прави го само по-предпазлив.

- Откъде знае, че сте по петите му? Да не би да има свой човек в Бюрото?

- Не съм толкова параноична.

- Може би знае, че някой задава въпроси.

- Как?

- Може би познава някой разпитан?

Остави ѝ това предположение като една възможност за обмисляне.

- Или може би сме го разпитвали? Господи, Бекер, смяташ ли, че е възможно да сме говорили с него и да сме го оставили да си ходи?

- Не знам. Той следва един определен модел до отвличането на петото момче - и преди да разберете, че то е мъртво. На твое място бих прехвърлил отново протоко­лите от разпитите в Стамфърд; може би ще попаднеш на нещо интересно, което си пропуснала първия път.

Лицето на Карин потъмня, тя стисна зъби.

- Ако случайно сме го разпитвали там, ще го пипна.

- Разбира се, възможна е и друга причина за специално­то старание да покрие следите си в този случай - причина, която няма нищо общо с вас и вашето разследване. Това може да е особено място за него. Може да е роден в Стамфърд. Или пък някой да знае, че той е там. Може да е оставил някаква следа, за която се сеща, но няма начин да я унищожи. Само съзнанието за повишена уязвимост може да го накара да промени избрания модел на поведение.

- Достатъчно логична причина да се върна към случая в Стамфърд.

- Това е и моето мнение. Няма да ти отнеме кой знае колко време отново да прехвърлиш нещата. Тялото върху разделителната линия ти съобщава и още нещо.

- Трябва ли да питам какво?

- Не се горещи, обмислям го. Смятам, че това е доста тромав начин за прикриване на следи. Много по-лесно би било да изхвърли трупа някъде далеко от магистралата - и тогава няма да остави никакви указания за посоката си. Или още по-добре: скрива тялото и си осигурява месеци спокойствие. Може да направи и нещо друго: изхвърля тялото от дясната страна на магистралата, прави завой и потегля в обратна посока. Но той не избира нито една от тези възможности и моето предположение е, че е бързал прекалено много, за да обмисля поведението си. Или е видян с детето, или се е случило нещо друго, което го е хвърлило в луда паника и неподготвено бягство. Провери докладите на стамфърдската полиция за произшествия в района в границите на няколко часа от определеното време на смъртта. Ако е тръгнал внезапно, какво е оставил след себе си? Неплатен наем или ипотека? Малко вероятно: той като че ли е в непрекъснато движение. Вероятно е приходящ - в мотел, не в хотел: никой няма да рискува да минава през оживено хотелско фоайе с отвлечено дете. Провери всички мотели в околността, установи кой е напуснал този ден - обърни особено внимание на напусна­лите предварително или без да платят...

Бекер замълча и ѝ се усмихна.

- Вече сигурно си направила всичко това, нали? - запита той

- Да, по-голяма част от изброеното - въздъхна тя. – Но ти си прав, няма да ме заболи да проверя пак.

- Обаче ти не ме потърси за това.

- Отчасти и за това. Ти си наистина много добър. Не беше ми минало през ума, че е възможно да съм разпитва­ла този кучи син и да съм го оставила да си иде. Не мога да ти опиша как се чувствам, когато си го помисля.

- Ти ли си провела разпитите, Карин?

- Някои от тях.

- Заместник-шефът на отдел „Отвличане“ върши чер­ната работа?

Карин се размърда на стола си с явно неудобство.

- Защо не? Не съм забравила как се прави. И съм доста добра.

- Не се и съмнявам. При нормални обстоятелства.

- Какво искаш да кажеш с това „нормални обстоятелс­тва“?

- Когато не си прекалено въвлечена в случая.

- Разбира се, че съм въвлечена. Работя върху този случай от седем месеца. Искам да обеся това чудовище за топките.

- Започнала си да работиш на предната линия в Стамфърд, след четвъртото отвличане. Т.е. след като си се занимавала със случая само пет месеца.

- Пет месеца е дълъг период.

- Не съвсем. Със сигурност не е достатъчно дълъг, за да изкара всички заместник-директори от кабинетите им на предна линия. Всички, които познавам, бяха повече от щастливи, когато напуснаха предната линия и се намести­ха в кабинетите. Не подхожда на един шеф да се смесва с простолюдието и да задава въпроси като обикновен агент. Никой с амбиции за кариера няма да рискува репутацията си с излизане на улицата и с черната работа там. Това е погрешна стъпка, Карин, особено ако се окаже безрезул­татна. В такъв случай ти ще бъдеш квалифицирана еднов­ременно като некадърен агент и незаслужаващ уважение шеф. Затова употребих думите „прекалено въвлечена“.

- Дойдох при тебе заради това.

- Може би. Съмнявам се обаче, че си тук само за да спасиш собствения си задник, дори и да приема че мога да ти помогна. Или бих ти помогнал... На колко години са жертвите, Карин?

- Четири от тях бяха десетгодишни, две - деветгодишни.

- В досието ти е вписано, че имаш дете. Момче, нали?

- Джак.

- Около десетгодишен?

- Ще стане на десет след три седмици.

- Това има ли нещо общо с прекомерния ти интерес в този случай?

- Прекалено опростен начин на разсъждение, който не ти прави чест. Не виждам какво общо може да има между моя син и случая, върху който работя.

- На теб ли са дадени родителските права?

- За Джак ли?

- Някой е получил родителските права след развода, нали? Ти ли си този някой? Или бившият ти съпруг?

- По дяволите, Джон. Къде е връзката между родител­ските права над сина ми и това, за което говорим?

- Не знам. Как е решен този проблем?

- Не би задавал такива въпроси на един мъж. Ще търсиш ли обяснения защо примерно Хатчър се впряга прекалено - според мен - във връзка с даден случай? Не, разбира се. Ще се отнесеш към него като към колега професионалист и край.

- Случайно знам, че Хатчър няма достатъчно въобра­жение, за да се впрегне в каквото и да било. Той се интересува единствено от личната си кариера. Но ти си различна - въпреки че си все още страхотно амбициозна. Ти притежаваш и въображението, и емоционалната склон­ност да приемеш определен случай прекалено присърце.

- Емоционална склонност? О, хайде, Бекер. Говори английски, ти си между приятели.

- Знаеш много добре какво имам предвид.

- Не, не знам. И никога не съм знаела. Ти искаше от мен да се заинтересувам повече от необходимото в случая Бахуд. Тогава си въобразявах, че разбирам защо. Ти спеше с мен. Бяхме почти влюбени един в друг - предполагам. Искаше някой да споделя емоционалната ти оценка на този случай, защото той те плашеше и те караше да се чувстваш самотен. Ти реши тогава, че и аз съм като тебе. Но сгреши. Почти ми се искаше да бъда, главно заради връзката ми с тебе, но аз не съм този тип, Джон. Просто не съм. Защо сега изпитваш нуждата да мислиш отново, че съм такава, честно казано, не ми е ясно.

Бекер стана и постави ръце на облегалката на стола си. Пилотът и собственикът прекъснаха разговора си и се вторачиха в него.

- Какво? - запита тя.

- Разкажи ми за шестата жертва.

- Бързаш ли за някъде?

- Не. Слушам те.

- Защо мъжете винаги се държат по този начиц? В мига, когато даден проблем излезе наяве, в секундата, когато най-сетне има шанс да се говори сериозно за нещо - те си тръгват. От стаята, от къщата... Не искам да разговаряме повече, случаят е приключен.

Тя вдигна очи към пилота и срещна любопитния му поглед.

- Аз не съм отишъл никъде.

- С единия крак си вече навън.

- Не е вярно. Тук съм: Просто стоя прав.

- С единия крак навън, с едното око - към екрана на телевизора.

- Не си спомням да си била толкова забавна последния път, когато работихме заедно - забеляза той.

- Как ще си спомняш, след като бе прекалено зает да ме чукаш.

- Да те чукам? Мислех, че сме били „почти влюбени“.

- Може да си бил, а може и да не си. Казах го просто ей така.

- А ти беше ли?

Карин сви рамен.

- Наполовина, една четвърт, една осма. В известно отношение, Джон, доволен ли си?

- В такъв случай как стои въпросът с чукането?

- Това е нещото, което правехме в леглото.

Карин срещна погледа на пилота директно и дръзко. Той побърза да си даде вид, че зяпа стаята. Когато ѝ обърна безопасно гръб, се ухили с облекчение на собстве­ника.

- Май че ме обвиняваш и за тази част - не се предаваше Бекер. - Ти си била влюбена с някаква частичка от себе си, а за мен остава чукането. Така ли си спомняш връзката ни?

- Джон, истината е, че почти не си я спомням... О, да, едва не бях убита и прекарах месец в болницата. Спомням си добре тази част. Какво очакваш да кажа? Нещо, което да ти облекчи чувството за вина? Ти нямаш вина. Не си отговорен за случилото се.

- Какво благосклонно опрощение.

- Ти не си отговорен за съблазняването на двайсет и шест годишен агент новобранец. Не си...

- Съблазнил! Съблазнил? Какво искаш да кажеш с тази архаична дума?

- Казах, че не си го направил.

- „Съблазняването“ означава ли, че съм те подмамил да вършиш нещо, което не си искала? Това ли е значението на думата? До двайсет и шест години бе успяла вече да се омъжиш и разведеш. Как точно съм те съблазнил? Слагал съм опиати в чашата ти? Омаях те със заклинания да си събуеш пликчетата? Доколкото си спомням, бяхме устано­вили твърдо факта, че аз не притежавам никакъв чар.

- Да, имахме съгласие по този пункт. Пилотът ни се смее, ако това те интересува.

Бекер се обърна към пилота, който открито се бе вторачил в тях и напразно се опитваше да си придаде сериозно изражение.

- Представяте ли си дори за миг, че някой може да успее да съблазни заместник-директорката Крист? - запита го Бекер.

Пилотът се изкашля и отново се обърна към собствени­ка. Двамата се отдадоха неочаквано на оживена дискусия по прогнозата за времето. Истината беше, че през по-голямата част от полета до планината пилотът бе търсил начини да опита почвата със заместник-директорката Крист, без да рискува кариерата си. Ако Бекер някога я е съблазнил, пилотът много би искал да знае как точно. Което важеше за по-голяма част от мъжете в Бюрото. Ако заместник-директорката имаше изобщо някакъв личен живот след развода си, тя бе взела мерки да го прикрие добре. Разбира се, кратката ѝ връзка с Бекер преди десетина години бе широко известна, благодарение на усилията на заместник-директора Хатчър, който се бе опитал да я използва срещу Бекер. Но и този случай бе попаднал в специална категория, както всичко, свързано с агента Бекер. Говореше се, че той бе успял да се измъкне дори от убийство. Както повечето други агенти, пилотът го оправдаваше.

Все още побеснял, Бекер отиде до машината за газира­на вода, ритна я и се върна на масата. Собственикът отвори уста, но пилотът го убеди с поглед да си трае. Бекер седна рязко на стола си.

- По-добре ли си? - запита Карин.

- Газираната вода е вредна за зъбите - обяви Бекер.

Карин се опита да прикрие усмивката си.

- Предполага се, че аз съм шефът на тези хора, Джон. Не е добре да ме въвличаш в твоите малки гневни избухвания.

- С този глас ли държиш сина си в подчинение? Строг, но логичен?

- Джак не рита вещите. И не ме кара да се чувствам неудобно на обществени места.

- Тогава, изглежда, е много скучно дете.

- Никога не говори така с родител - отби Карин атаката с остър тон. - В никакъв случай, ако държиш да продължиш разговора. Джак е чудесно дете, умно, чувс­твително момче с богато въображение. Той няма нужда от агресивност, за да се изтъква и да привлича внимание.

Бекер промърмори нещо неразбираемо, но ѝ се усмих­на слабо, макар и с известно усилие.

- Съжалявам.

Карин премести папката успоредно с ръба на масата.

- Ние като че ли се отклонихме малко от темата на разговора.

Бекер скръсти ръце на масата, пародирайки примерен ученик, и въздъхна шумно.

- Готов съм.

- Шестата жертва... - започна Карин и замълча, докато Бекер се отказа от ученическата си поза. Тя знаеше, че когато ставаше въпрос за работа, Бекер бе сериозен и безпристрастен, но той рядко успяваше да бъде такъв в нейно присъствие. Трикът бе тя да се държи настрана от работата, без да изпуска възможността да я насочва и контролира.

- Номер шест - продължи тя - бе Грег Масуун, който изчезва от училищна екскурзия до музея по естествена история в Куинси, Масачузетс.

- Колко време след последната жертва?

- Два месеца и половина.

- Господи. Той вече не е просто гладен. Апетитът му е направо вълчи. Колко време е държал това момче?

- Един месец.

- Кога открихте тялото?

- Преди седмица.

- Скоро може да се очаква нов удар.

- Другата причина, поради която съм тук.

- Очакваш от мен да го спра, преди да е грабнал друго дете? Нямаш нужда от мен, трябва ти чудо. Опитай с молитва.

- Направих и това. Господ помага на тези, които си помагат сами.

- С радост чувам, че той все пак помага на някого. Какво представляват децата на външен вид? Има ли нещо общо между тях?

- Всичките са момчета, девет или десетгодишни. Бели, кестенява коса, очи сини или кафяви - четири с кафяви, две със сини. Обикновен тип - като съседските момчета.

- На какви съседи обаче? Видяла си снимките им - имам предвид тези от къщи, не от моргата. Как изглеждат, Карин? Има ли загатване за принадлежност към даден етнос? Красиви? Високи или ниски за възрастта си; с очила или с бейзболни шапки? Дай ми нещо, от което да тръгна.

- Обикновени деца с чипи носове и лица, покрити с лунички - без луничките, ако разбираш какво искам да кажа. Симпатични, но нищо извън обикновеното. Нито едно от тези деца не идва от беден квартал, не са работили за търговци на опиати, не са участвали в банди. - В гласа ѝ пропълзя горчивина. - Те изглеждат добри деца. По дяволите, Джон, изглеждат сладки. Невинни.

В очите ѝ имаше сълзи, но Бекер не усети следи от тях в гласа ѝ.

- Изглеждат така, както и ти вероятно на тяхната възраст - продължи тя.

- На тази възраст аз изглеждах изплашен - прекъсна я той.

Карин замълча.

- Знам, Джон. Спомням си, ти ми разказа. И тези деца трябва да са изглеждали ужасно изплашени през последни­те седмици от живота си.

Бекер кимна, вторачен в масата с невиждащ поглед, вглъбен в себе си.

- Ти остана жив. - Гласът ѝ бе тих и нежен. - Но те умряха. След две седмици друго дете ще ги последва.

- Причината за смъртта? - Гласът му прозвуча някак странно: като че ли всеки момент можеше да се пропука и той заедно с него. Погледът му все още бе забит в масата.

- Задушаване.

Бекер дойде на себе си с рязко трепване.

- Задушаване? Не от побоите?

Карин поклати глава.

- Мнението на лекарите е, че продължителният перио­дичен побой сигурно ги е приближавал до смъртта, но накрая той ги е задушавал.

- Задушавал, не удушвал?

- Лекарите смятат, че вероятно е ползвал възглавница, одеяло или нещо подобно. Няма следи от съпротива. Но дори и да е имало, пак нямаше да има никакви косми, кожа или кръв под ноктите им.

- Защо?

- Всички са измити много добре след смъртта. „Почи­стени“, както казват медицинските ни експерти. Ноктите изчистени, косите сресани, телата изтъркани. Нито един отпечатък върху тях, никаква следа от каквото и да било.

- Косите сресани?

Карин кимна.

- Разделени на път и сресани... И подрязани.

- Подрязани? Подрязал е косите им, след като ги е убил?

- Така изглежда.

Бекер се замисли за момент.

- Може би събира косите им. Може би трябва да търсим някой с торба, пълна с косми.

- Но за какво могат да му послужат?

- Дявол го знае. Ползвани са сексуално, предполагам.

Карин поклати глава.

- Нито следа от това. Всички бяхме озадачени.

Бекер мълча дълго време. Карин не отмести поглед от лицето му, но то бе непроницаемо.

- Какво казаха от помощния отдел за разследване? Дадоха ли предполагаемо описание на извършителя? - запита той най-сетне.

- Опитаха се. Нямаха достатъчно материал, върху който да работят и, изглежда, бяха смутени от липсата на сексуална злоупотреба

- Какво предлага Голд?

- Объркан е.

- Каква изненада.

- Той е добър човек, Бекер.

- Знам, знам.

- Какво очакваш от един психоаналитик?

- Най-вече чудеса. Ако е собственият ти.

- Казвал си, че ти е помагал.

- Ако нямаш нищо против, остави на мира изкривените ми реакции към моя психоаналитик. Кое го обърква?

- Смята, че всичко е много неизбистрено, получава взаимноизключващи се сигнали от този човек. Поне бе достатъчно откровен да си признае.

- Той е толкова почтен, колкото професията му позво­лява - отстъпи Бекер. - И така, психологическият профил не е от голяма полза?

- Както обикновено. Ти можеш да ни представиш по-добър.

Бекер я погледна с тъжна усмивка.

- Знаем защо, нали?

Тя предпочете да игнорира забележката му.

- Ще ти дам, разбира се, профила, подготвен от Голд. В състояние съм да ти предоставя всичко по случая за по-малко от ден.

- Имате ли някакви директни сведения за него?

Карин се изкашля. Погледна пилота и собственика, после папката върху масата.

- Никакви - призна тя накрая.

- Частично описание?

- Никой никога не го е виждал.

- Той отвлича шест деца от обществени места, едно от училищния двор, друго от колективно посещение на музей - и никой не го е видял?

- Не.

- Той просто си е тръгнал заедно с тях? Никакви протести от страна на децата, никакво влачене на крака, никаква борба, никакви сълзи? Нищо, което да привлече внимание? Нищо, което да накара някого поне да си въобрази, че пред очите му става нещо нередно? Винаги се намира някой, готов поне да измисли нещо, за да му обърнем внимание. Нима липсва и самотният чиновник, на когото му харесва да разговаря с агенти на ФБР, и с удоволствие разпуска фантазията си?

- Пълно нищо, Джон.

- Кой е този човек, Невидимия ли?

- Агентите го кръстиха Ламънт Кранстън. Някога е имало радиошоу, известно като „Сянката“. Главният герой, Ламънт Кранстън, притежавал способността да замъглява мозъците на хората и да става невидим...

- Спомням си.

- Преди моето време - забеляза Карин.

- Една от загубите ти. - Той имитира дълбокия баритон на радиоговорител: - „Кой познава злото, което се крие в душите на хората? „Сянката“ го познава...“

- Да, напоследък чувам много за този познавач на злото - въздъхна Карин.

- Струва ми се, Че Орсън Уелс озвучаваше „Сянката“ - продължи Бекер.

Карин чакаше нетърпеливо, явно незаинтересована от носталгичните му спомени.

В другия край на стаята пилотът разказваше полугласно на собственика „Сянката знае“ и в настъпилата тишина гласът му долиташе до тях. Тази фраза като че ли имаше някаква странна власт над мъжете от всички възрасти, независимо дали някога са чували оригиналното радио- шоу.

- Как успява да ги изведе така тихо и кротко, че никой да не забележи каквото и да било? - Бекер разсъждаваше на глас и всъщност не очакваше отговор. - Сякаш ги хипнотизира.

- Проверихме за хипноза.

- Това бе само подхвърляне, не бях сериозен.

- И ние не бяхме, но проверихме за всеки случай. Никой от тях не е бил подлаган на хипноза, така че идеята за възможни постхипнотични влияния отпада.

- Какви физически доказателства предложиха експер­тите по съдебна медицина?

Карин поклати глава.

- Никакви. Знам, че е трудно за вярване, но това е положението. Казах вече, че телата бяха много добре почистени. В торбите нямаше нищо друго освен труповете. Никакви косми, никакви отпечатъци, никакви нишки от тъкан... Отчасти това се дължи на пластмасата, от която са изработени торбите. Тя е химически инертна и много гладка - по такава материя няма как да полепнат косми или влакна от седалките на колата например.

- Няма ли отпечатъци от външната страна на торбите? Пластмасата би трябвало да ги задържи.

- Само отпечатъците на хората, намерили торбите. Не знам какво да мисля, Джон. Като че ли ги е убил и почистил в научна лаборатория.

- Провери ли това?

- При всеки от случаите проверихме всяка лаборатория в радиус от осемдесет километра от мястото, където са намерени труповете. Всяка медицинска лаборатория, вся­ко помещение, приспособено за научни изследвания, всеки университет, занимаващ се с изследователска дейност, всяко място, за което можахме да се сетим, не е възможно да бъде използвано за стерилно почистване.

- И нищо?

- Нищо. Стотици имена на хора, които работят там или имат достъп до тези помещения или отдели. Но никаква връзка с жертвите, поне никаква в границите на възможностите на компютъра. Вероятно ти би могъл да насочиш компютъра по някаква друга следа.

Бекер потъна в мълчание. Когато Карин се опита да заговори, той я спря с вдигната ръка. Тя постоя още малко на масата, после стана, пресече стаята и се присъедини към пилота и собственика на летището. Всички инстинктивно заговориха с понижени гласове.

- Ще помогне ли да открием Ламънт?

Карин вдигна вежди и леко наклони глава. Бекер бе непредвидим, откъде да знае какво смята да прави?

- Той вече помогна.

- Сети ли се за нещо ново?

- Не. Но потвърди, че всичко, направено досега, е правилно.

Собственикът опъна врат, за да погледне покрай Ка­рин, и се вторачи в Бекер, като че ли го виждаше за пръв път.

- Наистина ли е толкова умен? - запита той. Карин хвърли унищожителен поглед на пилота. Не ѝ харесваше идеята да се говори за работата на Бюрото с цивилни.

- Споменах само, че той е специален - заоправдава се засрамено пилотът.

- Няма вид на такъв - подхвърли собственикът.

- Зависи на коя негова част гледате - студено каза Карин.

Мъжът се усмихна многозначително на пилота. В края на краищата тази жена не му бе шеф и той нямаше причина да се страхува от нея.

- Вие на коя негова част гледате? - запита той.

- Тази, която гледа към вас - отговори тя.

Бекер все още се взираше втренчено в масата.

- Той не ме гледа - отбеляза озадачен собственикът.

- Което би трябвало да ви подскаже нещо. - Карин се обърна към пилота. - Тръгваме след петнайсет минути. Готов ли си?

- Да.

- Върви първо до тоалетната. Предстои ни дълъг полет.

Карин се върна при Бекер.

- Имам инфекция на мехура - промърмори смутено пилотът.

- Той изобщо не ме гледаше, нали? - настояваше собственикът, все още озадачен.

Пилотът погледна Бекер: опитваше се да го види през очите на мъжа срещу себе си. Как можеше да го възприеме човек, неповлиян от легендите за него? Бекер изглеждаше доста силен мъж, отдавна загърбил младостта, но в никакъв случай стар, вероятно бивш атлет, запазил се във форма, косата му още бе на мястото си. Представителен мъж, без да е нещо забележително. Но ако събеседникът му бе чул разказите за него... дори и само половината от тях да са истина...

- От това, което съм чувал - опита се да обясни той накрая, - трябва да бъдеш благодарен, че не те гледа директно. Говори се, че той вижда всичко. А когато погледне нещо, в следващия миг го удря. - Според пилота не това бе смисълът на казаното от заместник-директорка­та Крист, но тя бе работила с Бекер. Очевидно и се бе чукала с него. Пилотът не бе сигурен доколко това ѝ позволяваше да разбира сърцето и ума на Бекер. Той самият бе спал с много жени, без да разкрие и частичка от себе си освен сексуалните си предпочитания. Нямаше представа как стояха тези неща при Бекер, а и нямаше особено желание да знае.

Карин отново седна на масата и зачака Бекер да се върне от пътешествието вътре в себе си. Спомни си как го откри посред нощ във всекидневната на хотелския апарта­мент в Ню Йорк, където живееха, докато работеха по случая Бахуд. Той седеше на загасени лампи и когато го бе запитала защо, отговори, че се страхува от тъмнината. Лицето му бе мокро от сълзи. Тогава тя си помисли, че той е най-странният, най-вълнуващият от всички мъже в живота ѝ до този момент. Бе го утешила с тялото си онази нощ, а на следващия ден той уби ужасния Бахуд след продължителна борба в непрогледната тъмнина на мазе­то, където оня се криеше. Бекер бе убил въоръжения до зъби престъпник с голи ръце в пълен мрак и Хатчър разказваше, че са успели да го намерят после само благо­дарение на писъците, които издавал. Той бе плакал отно­во, докато седеше край болничното ѝ легло, и тя знаеше тогава, че го прави колкото за нея, толкова и за себе си...

Сега го излъга, че е била само наполовина влюбена в него. Съвсем беше хлътнала и почти толкова изплашена от всичко, което Бекер представляваше - усещаше, че той заплашва силно самоконтрола ѝ. Десет години по-късно тя все още не можеше да гледа ръцете му без желанието да ги почувства по тялото си.

- Това ще бъде мъчително - промълви той и гласът му рязко я откъсна от бляновете ѝ в мига, когато той излезе от своите.

Карин разбра, че той говори за себе си.

- Знам, че няма да мога да се справя без теб - въздъхна тя. - Оня ще продължава, докато случайно не ни помогне слепият късмет. А нямаме много време.

- Нямате никакво време. Той вече е отвлякъл друго дете.

- Сигурен ли си?

Бекер сви рамене. Не беше сигурен, но това нямаше значение. Ако Ламънт не е посегнал отново, ще го направи всеки момент.

- Кое да го задържи? Той е гладен и яде.

Погледна я право в очите за пръв път от няколко минути.

- Ще боли. Много ще боли - прошепна той.

- Знам. - Тя докосна ръката му. - Знам, Джон.

Карин замълча - разбираше, че това не е достатъчно.

- Родителските права върху сина ми бяха дадени на мен - обяви тя внезапно.

- Съпругът ти се е борил. - Това не бе въпрос.

- Жестоко.

- И?

Тя знаеше, че той вече я бе изпреварил, но понякога се налагаше да се премине през някои формалности.

- Не бях сигурна, че трябва да получа родителските права... Не съм сигурна, че ги заслужавам... Не съм сигурна, че ги искам...

Бекер изчакваше, без да снеме погледа си от нея.

Тя замълча за миг и продължи:

- Това ме плаши, Джон. Да имам пълния контрол над него... Аз съм... Понякога се страхувам от нещата, които мога да направя...

Бекер кимна бавно. Хвана ръката ѝ и я стисна леко.

- Ти си стабилен човек, Карин, ще се справиш. - Придърпа папката към себе си. - Ще трябва да прегледам всичко веднага щом ми го предоставиш. Но първо трябва да остана известно време сам с тези.

Тя знаеше, че той имаше предвид снимките на убитите момчета, и ѝ се стори, че го забеляза да потръпва.

ГЛАВА

4

Дий се чувстваше добре: не можеше да се сети откога не беше усещала такъв прилив на сила и бодрост. Тя бе в такова добро настроение, че дори не се подразни от Аш, който се тъпчеше с царевични питки и се окапваше с плънката им.

Забеляза самотния мъж на масата в ъгъла, където седеше с цигара пред чаша кафе и я наблюдаваше. Дий знаеше, че е привлекателна жена, преливаща от енергия и добро настроение. Кой не би я гледал? Кой не би я пожелал?

Тя каза нещо на Аш и се изсмя, като отметна глава и изпълни помещението със звънкия си глас. Дий обичаше смеха си - той бе толкова свободен, така открит. Ненави­ждаше хората, които хихикаха сподавено зад поставена пред устата си длан. Тя искаше целият свят да знае, че е в добро настроение, дяволите да го вземат, а ако смехът ѝ изглежда прекалено висок за някои хора, това си остава техен проблем. Глупаци, не знаят как да се радват на живота. А Дий бе друга, различна: тя умееше да му се радва и да прекарва времето си добре. В гърлото ѝ отново се надигаше смях, докато наблюдаваше как Аш покапва по дрехите си салца и част от плънката. Тя познаваше тайната на радостта. Някога бе попаднала на книга точно с това заглавие: „Тайната на радостта“. Дий я бе разтворила с любопитство, питайки се дали авторът не е някой като нея. Но не беше разбрала за какво става дума и след няколко страници я бе захвърлила с отврата. Истинската, единствената тайна бе просто да се отпуснеш и да правиш това, което ти се иска. Да се смееш, ако ти се ще, и да таковаш фамилията на всички остроноси маймуни, убий­ци на радостта, като онази жаба, касиерката, която я гледаше така, като че ли си бе прищипала зърното на гръдта с чекмеджето на касата. Мъжът на оная маса там разбираше смеха ѝ. С крайчеца на очите си го виждаше да се усмихва, привлечен и хипнотизиран от нея.

- Дий - обади се Аш и в гласа му пак прозвуча безпокойство. Гледаше я с тревога и парченца домати и скълцана маруля се сипеха от питката му.

Към ресторанта имаше и бар само на няколко врати по-надолу. Дий си го бе отбелязала наум веднага, щом влязоха.

- Аш, искам да отидеш пеша до мотела - заяви внезапно Дий.

Очите му се разшириха.

- Гримасничиш като клоун - подхвърли му тя.

- Извинявай - промърмори Аш.

- Не се извинявай. На мен ми харесва: разчитам мислите ти още по-лесно. - Потупа го по бузата.

- Да вървя пеша до мотела?

- Не се дръж така, като че ли никога по-рано не си го правил. Излизаш от търговския център и завиваш наляво.

- Наляво - повтори той, като се опитваше да се концентрира.

- Завиваш наляво и вървиш направо, докато стигнеш до мотела. Знаеш му името, нали?

- Добре - каза Аш.

- Какво значи това „добре“?

Аш сбръчка чело и тя отново се разсмя високо.

- Ти нямаш нужда от грим, какъвто си слагат клоуните - каза тя през смях. Хвърли поглед към мъжа в ъгъла, за да провери дали оценява чувството ѝ за хумор. Той ѝ се усмихна и леко наклони глава. Дий го гледаше, като че ли я бе стреснал с неочакваната си фамилиарност, като че ли едва сега го е забелязала и не е сигурна как да реагира на нахалството му.

Аш забеляза размяната на погледи и разбра защо трябва да върви до мотела. Предстоеше му да прекара още една нощ пред вратата на стаята им, вслушан в звуците, които ще издават Дий и някакъв непознат... Но ще се вслушва главно в смела на Дий, в изблиците ѝ на жизнера­дост, в писъците ѝ на екстаз накрая... Щеше да го боли да слуша всичко това, болеше го и сега, като гледаше как се държи заради непознатия в ъгъла - винаги го болеше, когато тя се отдаваше на някой друг...

- Какво е? - питаше го тя.

- Нищо - отвърна той, като реши, че го пита за какво мисли. Скоро тя сама ще разбере: винаги успяваше. Не искаше да се опитва да изрази с думи колко много го наранява, като върши това. Знаеше, че ще го заболи още по-силно.

- Нищо? Странно име за мотел.

- О! - Ясно, тя не четеше мислите му. Това се случваше понякога, когато бе в такова хубаво настроение: в такива моменти сякаш загубваше магическата си сила.

- „Дневен хан“ - опита се да се сети той.

- Не, зора - поправи го тя. - Мотел „Зора“. Запомни ли го?

Аш кимна.

- Повтори.

- Мотел „Зора“. Зора. Завивам наляво и вървя край магистралата, докато стигна до мотел „Зора“.

- Браво. Ще се справиш чудесно. А сега натикай остатъка от това гадно нещо в устата си и тръгвай.

Аш се изправи послушно и ѝ разреши да му избърше лицето със салфетка.

- Добре ли си? - запита той.

- Никога не съм била по-добре - отвърна тя. - Не се тревожи: ние с теб държим света в ръцете си.

Аш се усмихна: изречението го разсмя, въпреки че настроението ѝ го плашеше.

- А сега изчезвай - подкани го тя.

- Зора?

- Стига си се моткал, тръгвай.

Аш се затътри към вратата и излезе, като погледна само още веднъж назад с печално изражение, а Дий му махна демонстративно за довиждане, та мъжът в ъгъла да разбере, че сега е сама.

За да подчертае този факт, остана на масата още няколко минути. Отвори пудриерата и провери грима си, като държеше огледалото под такъв ъгъл, че да вижда отражението на мъжа. Той, разбира се, все още я разучава­ше. Не снемаше погледа си от нея. Ето, вдига ръка и гърчи пръсти за поздрав. Жестът му изглеждаше смешен в огледалцето, слаб, някак женствен. Дий се надяваше, че не е от „онези“, но дори и да беше, риба в морето много, а по-добра примамка от нея здраве му кажи.

Дий излезе от пицарията, като се спря само веднъж, за да погледне мъжа многозначително. Изгледа го директно в очите, задържа погледа му и се усмихна. Той върна усмивката ѝ. Според Дий в тези игри нямаше място за изтънченост: само загуба на време.

В бара към ресторанта бе много шумно и още с влизането ѝ я обгърна музика и гласовете на струпаните там хора. По това време на нощта по-голяма част от магазините бяха вече затворени с изключение на павилио­на за продажба на хранителни продукти и отделни ресто­ранти, така че нямаше опасност собствениците на съседни­те търговски сгради да се оплачат.

Дий има време да си поръча бяло вино и да огледа мъжете от двете си страни преди появата на мъжа от ресторанта. Другите мъже изглеждаха достатъчно прием­ливи, при условие че са във форма - толкова малко съумяваха да се отсрамят пред една жена в наши дни, - но тя предпочиташе приятеля си от ресторанта. Той бе малко по-млад от другите двама, изглеждаше по-добре и не носеше златна верижка. Дий отдавна се бе отчаяла от мъже със златни верижки: не ги биваше за разговор, а в леглото бяха направо безполезни.

- Вашият... ъъ... приятел отиде ли си? - запита той.

Дий се взря в него за миг, обхвана с поглед помещение­то и отново се втренчи в него.

- Обичам да си мисля, че имам приятели, където и да отида - заяви тя.

- Сигурно. Но не исках да се натрапвам, в случай че приятелят ти се върне. Той е заплашително едър мъж и вероятно побойник; не искам да го дразня.

- Той си замина - успокои го тя.

- И остави хубава жена като теб съвсем сама?

- Той рядко е добра компания - обясни Дий. - Харесвам мъже, които могат да изразяват мислите си. Ти можеш ли да изразяваш мислите си, Лайл?

- Едгар - поправи я той.

- Ти не си от онези силни мълчаливи типове, нали? Въпреки че изглеждаш силен. Харесвам силата, но не и мълчанието. Харесва ми да знам как се чувства един мъж. Харесва ми да има повече шум около мен.

- И на мен така ми се стори. Когато те видях в ресторанта, веднага си казах: „Ето една много хубава жена, която не се страхува от малко повече шум. Обзала­гам се, че самата тя е доста шумна... при съответните обстоятелства...“

- Ти можеш ли да създадеш тези обстоятелства, Лайл?

Той се захили малко накриво, усмивката му разтегли лицето му наляво, очите му се присвиха. Дий разбра, че в момента той ѝ сервира най-сексуалното си изражение.

- По-добре да не се съмняваш в това - прошепна дрезгаво той и се наклони към нея.

Дий хвана косъм от гръдния му кош и го отскубна с рязко движение.

- Хей!

- Само проверявам - обясни Дий. - Изглежда, ще вдигаш шум, нали?

* * *

Аш се влачеше край магистралата с наведена глава, за да не го заслепяват фаровете на насрещните коли. Силните пориви на течението, предизвикано ог профучаващите край него камиони, нарушаваха равновесието му, а мина­ващите мотоциклетисти надуваха клаксоните си, въпреки че не бе върху платното. Чуваше пронизителният звук от клаксоните им да отмира в далечината: те продължаваха да ги натискат, стреснати и вбесени от неочакваното му появяване в една нощ, която те считаха, че принадлежи само на тях и на движението по магистралата.

Винаги беше лош знак, когато го изпращаше сам вкъщи. Знаеше, че тя все още има от хапчетата си: беше направил проверка само преди два дни. „Май трябва да ги броя - помисли си той. - Може би ги има, но не ги взема.“ Тя беше в прекалено повишено настроение: бе заредена с прекомерна енергия и ентусиазъм. Няма начин нещо да не я разочарова. Ако не друго, то самият. Аш сигурно. А когато се разочарова, тя ще се строполи оттам, където е сега. Ще пада бързо и дълго, като орлите, спускащи се стремително надолу, за да си хванат заек. Аш обичаше да ги наблюдава по телевизионните шоупрограми, посветени на природата. И сега виждаше пред очите си как огромни­те птици прибират крила и се понасят право надолу от облаците. Да гледа птиците по време на лов беше истински вълнуващо преживяване, но да наблюдава Дий бе повече от ужасяващо. Също като птиците, които винаги се вдига­ха нагоре, сграбчили триумфално риба или заек, и Дий се изправяше с поредната си жертва в окървавените си нокти...

Зад него засвяткаха фаровете и той чу бибикане на клаксон. Профуча колата на Дий и той успя да зърне усмихнато лице и размахана ръка, добре осветени от колата отзад. Тя му изпрати бърза целувка, без да освобо­ди клаксона, и изчезна за миг по посока на мотела.

Зад Дий седеше мъжът от ресторанта. Аш забеляза озадачения поглед, с който той се вторачи в него за миг, преди да потъне в тъмнината нататък.

- Ще се видим по-късно, Лайл - промърмори Аш. Гласът му бе погълнат от писък на гуми по пешеходната пътека.

Аш наведе глава и продължи да се влачи напред.

* * *

Едгар се съгласи да го нарича Лайл - или Хийтклиф, или Джеронимо, - след като е решила така. Сигурно съпругът ѝ или баща ѝ се е казвал Лайл - Едгар не знаеше кой точно. В този момент нямаше намерение да си проиграе късмета, като я поправя непрекъснато. Той работеше като агент по продажбите към фирма за спортни облекла и прекарваше половината от годината по пътища­та, за да предлага произведената стока и да прибира дължимите суми. Понякога му провървяваше с някоя от продавачките или случайни жени като тази. В такива случаи той обикновено ги даряваше с блузи за тенис от мострите си в знак на благодарност. Но така, както се развиваха нещата с тази дама, блузата за тенис едва ли щеше да стигне. Той ще я дари с блузи, обувки, анцуг - целия екип. Този път не просто бе му провървяло: изтеглил беше печеливш билет от лотарията!

Жената смъкна ризата му, преди още да затвори вратата. Изглеждаше готова на всичко и Едгар се надява­ше, че ще прояви достатъчно въображение, за да се възползва от това.

Тя стегна ръце около кръста му и притисна лице към гърдите му. Силата на ръцете ѝ го смая. Не бе дребна, но не бе и някоя кобила, а направо спря дъха му. Тя внезапно го повдигна от пода с лице, все още заровено в гърдите му, и направи няколко нестабилни стъпки, като го завъртя, преди да го пусне, да отдръпне лице и да го погледне. Усмихваше се, по-точно, гримасничеше, с косми от гърди­те му между стиснатите ѝ зъби.

- Хей!

- Да не си бебе? Хей, бебчо?

- А ти си май суперактивна, а? Да не би да се друсаш? Хайде да я караме по-леко, а?

- Бебо, бебчо - подиграваше се тя. Погали гърдите му. - Нараних ли горкото бебе? Нима причиних болка на бебенцето?

- Е, ще го преживея - поуспокои се той. - Ти просто ме изненада.

Сега вече имаше възможност да огледа стаята. Почти се надяваше да види трапец или някое друго съоръжение за екзотична еротика. Каквото и да си имаше наум тази жена, той бе готов да го опита. Призна си, че половин живот бе мечтал за по-модерните и сложни секс-техники, за които само неясно бе дочувал. Мисловната му дейност не се отличаваше с прецизност, така че никога не се бе замислял за подробностите. Нямаше и нужната самоувереност да експе­риментира. Нещата, които му се искаше да прави, изглежда­ха смущаващи, неразумни - почти груби - и той нямаше смелостта да ги поиска от обикновените си сексуални парт­ньорки, а още по-малко от жена си, с която трябваше да се изправи лице в лице в студената светлина на деня. Но с тази жена, с Дий, той инстинктивно знаеше, че не е нужно да иска разрешение за нищо. Всъщност може би единственото, което трябваше да прави, е просто да следва хрумванията ѝ.

- Знам какво иска, бебчо - мъркаше тя. Издърпа блузата си през глава, без да я разкопчее. Не носеше сутиен, гърдите ѝ бяха малки и стегнати. Тя изви гръб назад - явно се гордееше с тях. „Права е - помисли си той. - Наистина са хубави.“ Кожата ѝ се опъна върху ребрата, коремът ѝ се всмука навътре, както бе забелязал, че е при статуите. Нямаше дребен кокал: раменете ѝ бяха широки, а ханшът ѝ се разширяваше очевадно от кръста надолу, но тя бе стегната и силна. Едгар ги харесваше такива - слаби, но стегнати. Обичаше усещането, че може да повдигне и премести жената, с която се люби, когато и както си поиска; обичаше да се чувства господар на положението.

- Иска ли бебокът малко мляко?

- Иска - промърмори той и наведе глава към гърдите ѝ с ръце върху бицепсите ѝ.

Тя застена високо, когато той впи устни в зърната ѝ. Едгар знаеше, че ще му се хареса. Той смука малко едната ѝ гръд, после се прехвърли на другата, чу нейното ускорено дишане и посегна към ципа на полата ѝ.

- Ще се погрижа добре за тебе - шепнеше той с глава във врата ѝ, докато се мъчеше да освободи ципа ѝ.

- Я млъкни - прекъсна го тя. Хвана главата му и я върна върху гърдите си. - Аз ще ти кажа кога да преста­неш.

* * *

Аш стигна до мотела след един час. Видя името му върху табела отпред, прочете го високо за себе си и тръгна към стаята им в ъгъла. Когато имаше възможност, Дий винаги наемаше стая в ъгъла. „Това реже съседите ни наполовина“, обясняваше му тя. Аш се бе опитвал да си представи съседите им срязани на две, но тези представи винаги водеха до мисли за насилие, за кръв и той бързо-бързо прекратяваше опитите да разбере какво иска да каже тя.

Завесите не бяха дръпнати докрай и лампата не бе загасена. Аш надникна и видя Дий върху пода на четири крака. Лайл бе зад нея и я работеше енергично. Зъбите ѝ бяха оголени, сякаш в ръмжене; Аш чуваше ясно викове­те ѝ.

Обаче не искаше да гледа. Седна върху твърдия бето­нен под на покритата веранда пред вратата на стаята.

- Татко, о, татко! - чуваше я той да вика. - Да, татко! Давай, татко!

Аш запуши ушите си и стисна очи. Опита се да мисли за последните хубави мигове, прекарани с Дий: снощи, кога­то тя бе започнала да се чувства добре, но още не бе чак толкова щастлива, колкото днес. Той гледаше една от онези шоупрограми за природата. Змия бе попаднала на жаба, която, вместо да се опита да спаси живота си с бягство, бе увеличила два пъти размерите си с надуване и се бе изправила на задните си крака. Тя изглеждаше прекалено голяма за нападателката, но змията явно си знаеше работата. Аш бе впечатлен от изуменото израже­ние на жабата, докато змията я поглъщаше: то не изразя­ваше тревога или страх, а само глупава почуда.

- Видя ли това? - запита Дий. - Дори не ѝ пукаше.

На Аш му бе приятно, че гледат заедно телевизия. Тя много често не бе вечер вкъщи, а ако останеше, обикновено не бе в добро настроение. Снощи обаче бе решила да прекара времето си с него, въртеше се просто из стаята, гледаше телевизия с него, коментираше видяното. Те много рядко прекарваха така заедно.

Когато мислите за снощната вечер не можеха повече да погълнат виковете на Дий, Аш започна да прави лицеви опори. В двора на болницата много мъже ги правеха само за да убият времето; Аш бе най-добрият от всички. Отпускаше се надолу, докато носът му докосне бетонната настилка на верандата, и се отблъскваше нагоре, като внимаваше да не си помага с краката: знаеше, че това е опит за измама. Не се спря, докато от челото му не покапа пот, а ръцете му не се разтрепериха от натоварването.

Дий бе престанала да пищи и Аш ги чуваше да разговарят.

Едгар лежеше по гръб върху леглото, убеден, че умира, но както се казваше в поговорката, какъв прекрасен начин да си отиде от този свят. Жената бе всичко, което той очакваше да бъде: с богато въображение, неуморима, способна да достигне многократно оргазъм - и дяволски шумна. Не му бе нужно да отгатва как вървят нещата: тя с цяло гърло му го съобщаваше.

А и той се справи превъзходно. Винаги бе подозирал изключителни сексуални способности у себе си, но сега разбра, че е направо шампион. Клати я, докато не спря да мърда. Сега лежеше до него потънала в пот, изтощена и достатъчно задоволена, за да изтрае цял месец, без да помисли дори за секс - ако е нормална жена. Едгар се усмихна самодоволно и се поздрави вътрешно, вторачен в тавана. Бе ѝ дал много повече от това, за което се бе пазарила.

Трябва да вземе телефонния номер на тази жена. Ще се върне тук след месец. Тя заслужава второ посещение. Имаше предвид някои неща, които се изкушаваше да опита, и вероятно ще стигне до тях следващия път. Бе усвоил няколко нови номера, които смяташе да приложи върху жена си. Едва ли щеше да се получи някакъв добър резултат: те зависеха много от ентусиазма на партньора, а точно това качество жена му не притежаваше. Но ако някога бе допускал, че боязливата ѝ резервираност - да не каже апатия - е възможно да се дължи поради някаква причина на него, сега можеше с лекота да отхвърли подобни подозрения. Той направо бе подлудил тази жена.

А тя бе умна и привлекателна - от този тип жени, които с лекота вкарват в леглото всеки пожелан мъж. Тази жена го беше пожелала, а той току-що ѝ доказа, че е направила правилен избор.

Едгар не можеше да си спомни кога се бе чувствал по-доволен след търкаляне в леглото с непозната - или по-малко склонен да изхвърчи през вратата, след като е задоволил страстта си. Но ставаше твърде късно, а той имаше работа сутринта. Лежеше до нея вече няколко минути - не би трябвало да се обиди, ако той си тръгне сега.

Погледна демонстративно часовника си.

- Мили Боже, нима наистина е толкова късно? - възкликна той и рязко седна. Тя постави ръката си върху голото му бедро. - Нямах представа - продължи той.

- Къде мислиш, че отиваш? - запита тя.

В гласа ѝ звънна странна метална нотка, която бе дочул веднъж или два пъти, докато се потяха един над друг. Бе предпочел да я пренебрегне и да я отдаде на разгорещена страст, но и тогава не му хареса, а още по-малко сега.

- Късно е - повтори той. Прехвърли крака над ръба на леглото, изтегли се от ръката върху бедрото му. - Трябва да тръгвам.

- Няма да ходиш никъде - заяви тя.

Той разбираше чувствата ѝ. Естествено е да поиска да се лепне за него. Такива са си жените; никога не знаят кога да се оттеглят. Но, по дяволите, този изискващ тон го вбесяваше.

- Трябва да си тръгвам. Нямах представа, че е толкова късно.

- Още не си приключил тук.

Предпочете да се изсмее, въпреки че му се искаше да ѝ удари един - бе толкова агресивна, толкова настоятелна.

- Приключил съм - заяви той. Усмихна ѝ се широко и ѝ намигна. - Засега. Винаги можем да се съберем отново.

- Ти може да си приключил, но не и аз. - Тя се изправи на колене в леглото.

„Тя е наистина привлекателна жена“ - помисли си Едгар, въпреки че намираше голотата ѝ леко смущаваща сега, когато липсваше оправдаващата я похот. По-голяма част от жените нямаше да му изглеждат така добре в ярката светлина на мотелската стая минути след като са правили секс. Гърдите им обикновено увисват, коремите им треперят, бедрата им се издуват; ясно изпъкват разни бенки, разширени вени, грозни следи от износени бремен­ности и раждания: нито една от тях не отговаряше на съвършенството на женските тела по списанията, които бяха оформили представата му за женска красота. По- голяма част от жените бяха за Едгар по-добри на опип, отколкото на вид. Но тази жена наистина изглеждаше добре. Коремът ѝ бе прибран, гърдите ѝ бяха предизвика­телно вирнати. Колко жалко, че започваше да се държи като кучка.

- И ти ми се виждаш доста изразходвана - подхвърли той с надеждата, че тя ще се присъедини към смеха му. Не искаше сцена.

- Може и да си приключил, но още не си свършил – каза тя.

Едгар вдигна ризата си от пода. Тя скочи от леглото и застана между него и вратата.

- Шегуваш ли се? Току-що получи толкова, колкото можеше да задоволи най-малко шест жени. Трябва да бъдеш благодарна за това.

- Аз ще преценя какво съм получила, а то бе прекалено малко. - Тя издърпа ризата от ръката му.

- Никога не съм имал оплаквания досега.

- Сега получаваш няколко. Връщай се в леглото! - Блъсна го в гърдите, ръбът на леглото го удари в коленна­та свивка и той се търкулна на постелята.

Тя скочи върху него с ръка между краката му.

- Вдигай го - заповяда му тя; ръката ѝ нетърпеливо го теглеше.

- Господи, какво ти става? - Той се гърчеше под нея в напразен опит да се измъкне: тя го държеше прикован към леглото с една ръка върху гръдния му кош, а с другата - в слабините му.

- Вдигай го - повтори тя. - Играй с него.

- Ти си играй. Това не е моя работа.

- Правил си го често, ще го направиш и сега. Играй с него, вдигай го!

Той продължаваше да се гърчи под нея; не смееше да се стегне и да я отхвърли от себе си - страхуваше се, че тя вероятно ще се окаже по-силна.

- Престани. Достатъчно беше за една нощ. Ще дойда отново утре и ще го направим пак.

- Направи го сега! - възкликна тя. Хвана ръката му и я притисна между краката му. - Прави каквото ти казвам.

Тя загуби равновесие и Едгар успя да се изтърколи настрана и да я отблъсне от себе си.

- Боже мили! - Изправяше се, когато тя го грабна изотзад и го затегли към леглото. Той се дръпна и ноктите ѝ раздраха гърба му.

- Ти, глупава кучко!

Обърна се и я удари силно по лицето. От носа ѝ вече бликаше кръв, докато се изправяше, за да седне отново. Изражението ѝ бе толкова свирепо, че той се сви в очакване на атака, но тя стана, без да промълви нито дума, и отиде в банята.

Едгар се спусна да се облича с трескава бързина.

- Ти ме предизвика да те ударя - извика той над рамо към банята. Подскачаше на един крак, опитвайки се да нахлуе панталоните си, като ги теглеше с една ръка: в другата стискаше бельото си. Ще го облече после.

- Аз не съм от мъжете, които посягат на жени. Но, Боже мили, ти трябва да се успокоиш. Получи повече от достатъчно.

Чуваше я да се движи в банята и по звуците, които се носеха оттам, можеше да прецени, че тя бърза не по-малко от него. Вратата на аптечката се отвори и затвори.

Тя излезе от банята. Кръвта течеше от носа ѝ, стичаше се по брадичката и капеше върху гърдите ѝ. Тя като че ли изобщо не усещаше това, когато застана отново между него и вратата.

- Смяташ да си ходиш, а? - запита тя.

Той видя обувката си до стената точно зад нея. Нещо му подсказа тревожно да не се навежда и да излага гърба си на евентуално нападение. Но от какво се страхуваше? В стаята имаше само една напълно гола жена, застанала беззащитно между него и вратата. Вярно, очите ѝ имаха леко безумен израз, но въпреки това той трябва да съумее да я изрита от пътя си с добре премерен ритник.

- Да, отивам си - отвърна той. - Ще ти позвъня сутринта.

- Ти се оказа голямо разочарование - процеди тя през зъби, без да се помръдне.

- Е, това си остава за твоя сметка. Аз прекарах чудесно. Ти си много сексуална жена, но човек наистина никога не знае накъде ще се извъртят тези неща...

Тя продължаваше да не обръща внимание на кръвта, която капеше от носа ѝ, и това го объркваше допълнител­но. Кръвта се стичаше надолу по тялото и стигаше до окосмяването между краката ѝ. Имаше нещо зловещо в това пълно пренебрегване на лично нараняване, колкото и незначително да е то.

- Виж какво ще ти кажа - започна тя, - тъй като не знаеш как да използваш онова нещо, което виси между краката ти, ти всъщност нямаш нужда от него, нали?

- Какво?!

- Защо просто не го оставиш тук, при мен. Ще бъдеш много по-добре без него. Така повече няма да даваш обещания, които не можеш да спазваш.

Едгар реши да си тръгне без обувка. Тя ставаше все по-чудата с всяка минута.

- Какво искаш да кажеш?

- Ти каза, че ще се погрижиш добре за мен - отвърна тя. - Обеща да го направиш.

- Хей, направих каквото можах. Ти, изглежда, имаш някакъв малък проблем в тази област.

- Ти ме разочарова - продължаваше тя. - Всички ме разочароват и честно казано, това започва да ми омръзва.

Вдигна дясната си ръка до кръста си: между палеца и показалеца ѝ имаше нещо.

- Ела тук, сладкия ми - замърка тя. - Ще те освободим от онова нещо там, което е причина за всичките ти неприятности, и ще те пуснем да изприпкаш при майчето си.

Едгар се взря в ръката ѝ. Между пръстите ѝ пробляскваше бръснач.

- Казах ти да дойдеш тук. - В гласа ѝ неочаквано прозвуча сурова нотка. - Прави каквото ти казвам. Ведна­га!

Дий пристъпи към него и изпадналият в паника Едгар я ритна с все сила, като се целеше в слабините ѝ. Пръстите му улучиха корема ѝ и тя се търколи на пода. Бръсначът се изплъзна от пръстите ѝ и Едгар бързо го вдигна от килима. Тя веднага се изправи на четири крака, като се мъчеше да поеме дъх. За миг му се прииска да я резне по незащитения гръб, само за да ѝ покаже какво означава да размахваш бръснач срещу някого.

- Ти си луда! - крещеше той. - Напълно побъркана!

Тя измърмори нещо неразбираемо. Той се наведе над нея с уста близо до ухото ѝ.

- Луда си за връзване! Трябва да те затворят някъде!

Главата ѝ висеше надолу като на победено животно и кръвта ѝ капеше направо върху килима.

Тя отново промърмори нещо. Едгар се наведе още повече към нея, но без да изпуска бръснача от ръката си, в случай че тази побесняла кучка се опита да го ухапе или да направи нещо друго, също тъй налудничаво.

- Какво каза?

Тя задържа за миг дъха си.

- Мислиш, че съм луда? - И вдигна глава, за да го погледне в лицето. Гласът ѝ прозвуча така, като че ли идеята я забавляваше. Кръвта течеше по устните ѝ, но тя като че ли не я забелязваше.

- Знам, че си луда - заяви той.

Той отвори със замах вратата. Огромният мъж от ресторанта, когото бе видял да се влачи край магистрала­та, седеше на верандата пред вратата като куче, което чака господаря си.

- Мислиш, че аз съм луда? - повтори тя.

Мъжът се изправи и препречи пътя на Едгар.

Едгар прехвърли погледа си на Дий, която сега седеше върху килима. Искаше му се да ѝ каже, че не е искал да я нарани, че нещата са преминали вече допустимите граници и няма нужда да се задълбочават допълнително. Опита се да ѝ се ухили, за да покаже добрата си воля и сигурността, че тя всъщност не му се сърди сериозно.

Дий го погледа и му се усмихна ангелски. Кръвта ѝ се бе размазала по корема в мястото на ритника му и цялата долна част на лицето ѝ сега изглеждаше като боядисана в червено. Когато заговори, зъбите ѝ също бяха почервенели от кръв.

- Той ме удари, Аш - каза тя.

Аш грабна Едгар за гърлото и го стисна. Едгар успя да замахне веднъж кьм него с бръснача, преди да бъде хвърлен бясно към стената.

* * *

Аш натика мъжа в багажника на колата му и се върна в стаята да я почисти. Все още гола, Дий се бе свила върху леглото с колена, притиснати към гърдите ѝ, и с лице към стената.

- Трябва да тръгваме, Дий. - Аш започна да опакова дрехите ѝ в куфара, като ги сгъваше внимателно, както тя го беше учила.

- Спи ми се, искам да поспя - простена тя. Гласът ѝ бе толкова тъжен, че на Аш му се доплака.

Той постави резервната си риза върху нейните дрехи и отиде в банята да събере тоалетните им принадлежности.

- Трябва да се махнем, преди да дойдат за нас - напомни ѝ Аш.

- Искам да поспя. - Гласът ѝ бе тих и заглъхващ, сякаш вече се унасяше в сън. Той знаеше, че тя ще бъде такава през следващите няколко дни: обхваната от летаргия, прекалено депресирана, за да се облече или нахрани сама. Трябваше да я измъкне от мотела, преди тя да се отпусне прекалено много, за да се наложи да я носи на ръце.

Той провери чантата ѝ и се увери, че и нейните, и неговите хапчета са все още там. Опита се да си спомни колко капсули имаше в нейното шишенце при последната му проверка, но не можа. Изглежда, не е вземала от лекарствата си през последните няколко дни - в това бе сигурен. Нямаше смисъл да я мъчи сега да вземе капсула­та: знаеше от опит, че трябва да я подлъже да погълне една, но не и когато е толкова потисната или пък когато е прекалено възбудена - тогава беше прекалено умна за него. Можеше да ѝ пробута някоя капсулка в храната само когато се измъкваше със собствени усилия от депресията си, но без още да се е превъзбудила достатъчно. След дните на пълно гладуване тя се нахвърляше върху храната с вълчи апетит. След тази първа капсула тя започваше да си ги взема сама - за известно време. Никога достатъчно дълго, но поне за известно време.

Докато тя се измъкне от депресията си достатъчно, за да им наеме стая в някой мотел, ще се наложи да живеят в колата. Аш знаеше, че никога не би могъл да наеме стая където и да било. Хората там сигурно веднага ще разберат всичко за него. Веднага щом си отвори устата, те ще усетят, че той не е съвсем нормален и че не могат да му имат доверие. Ще му се смеят или - още по-лошо - ще извикат властите да се погрижат за него.

Налагаше се да изчака, докато Дий се възстанови достатъчно, за да поеме грижата и за двама им. Ще открие някакво място за почивка край магистралата с лесен достъп до автомати за продажба на цигари и шоколад и възможност за осигуряване на вода от тоалетните. Ще заседне там, ще я закриля и ще се грижи за нея. За самата Дий нямаше никакво значение къде са, когато е в такова състояние. Всякакъв подслон ще свърши работа, докато дойде на себе си и поеме грижата за него.

Той взе парцал, за да почисти кръвта от килима и стената, и погледът му неволно попадна в огледалото. Видя отражението си и се вторачи изненадано в него: бе порязан от скулата до брадичката. Раната бе плитка и с размер на косъм, кръвта бе вече засъхнала. Не бе разбрал, че Лайл е успял да го пореже - не бе почувствал нищо.

Сега само размаза петното по стената, а килимът, изглежда, бе попил кръвта на Дий като гъба. Аш погледна парцала в ръката си. Кръвта на Лайл от стената и тази на Дий от килима се бяха слели в кафеникаво петно върху парцала и това му хареса.

- Багажът ни е готов, Дий - оповести той, като се приближи към леглото с изпран парцал. Той я завъртя и внимателно се залови да мие засъхналата по лицето ѝ кръв. Опитваше се да не поглежда голото ѝ тяло. То го възбуждаше и същевременно смущаваше.

Дий метна ръце около врата му със сподавено ридание и го притегли върху себе си.

Захапа ухото му и прошепна право в него така, че Аш почувства шепота ѝ право в слабините си - сякаш топлият ѝ дъх бе преминал за миг през тялото му.

- Хайде, Аш - шепнеше гя. - Хайде...

Едната ѝ ръка бе на врата му, а с другата вече дърпаше колана на панталоните му.

Аш стисна очи. Бе изпълнен с благодарност. Първо, че не се бе отпуснала чак толкова, колкото му се беше сторило - знаеше, че това, разбира се, е само въпрос на време, - и второ, че тя отново го искаше. Случваше му се рядко тези дни: от последния път, когато го бе поискала, досега се бе проточила дълга редица Лайловци.

Той никога не ѝ се съпротивляваше - разрешаваше ѝ да го използва както тя си иска и по начина, по който го предпочиташе. Той харесваше всичко, което тя желаеше...

Затвори очи и си я представи като птица - голяма, красива и опасна птица, носеща се в ефира с лекота, безжалостна в преследване на жертвата си. Смъртоносна - и прекрасна. Като орлица.

А той бе мечок, който се крие в пещера: мечоците се крият. Но и те вършат ужасни неща: убиват, дерат и хапят - но се крият, защото се страхуват. Орлицата никога не се крие, тя не се плаши: нищо в този свят не може да стигне до нея, за да я нарани - тя никога не се крие, никога не дебне, никога не изчаква жертвите си в засада. Орлицата кръжи в небесата и ги търси с орловия си поглед, който прониква навсякъде. Тя може отдалеко да види ужаса в очите на заека и ѝ трябва само да свие крила, да се спусне като стрела върху него и да го сграбчи, преди дори да се е помръднал.

Орлицата може да нападне дори и мечок: да го разкъса на части с нокти, да му извади очите, да грабне сърцето му.

Според Аш мечокът бе безпомощен пред орлицата: тя можеше да се спусне върху него изневиделица - нито можеше да я чуе, нито да я види, преди да го атакува с целия ужас на грацията и красотата си... Мечокът може да върши ужасяващи неща със сила, но е безпомощен пред орлицата и стремителната ѝ атака.

Той почувства орлицата върху себе си, чу припляскването на огромните крила и ласката на перата им, козината му бе оскубана и кожата разкъсана с човка, остра като бръснач, който реже, без да причини болка... Плътта му се разтвори за нея като цвят на овошка и тя се отдаде на пиршество...

А после той чу песента ѝ, която изпълни пещерата и отекна от стените ѝ, понесла красотата и богатството на нейната радост.

- О, татко - пееше тя. - Хайде, татко. Татко!...

ГЛАВА

5

Домът на Бекер в Кънектикът беше само на около четирийсет и пет минути с кола до търговския център в Стамфърд. Той отиде до града по „Мерит Паркуей“, като оглеждаше внимателно централната разделителна линия на магистралата. По време на разговора с Карин паметта не му беше изневерила: една кола можеше да премине от магистралата на разделителната ивица само за сметка на сериозна повреда на ниското предпазно перило и самия автомобил. По тази ивица имаше пръснати тук-там цвет­ни лехи, както и редица от дървета - почти толкова много, колкото от двете страни на магистралата. Ако човек шофира с голяма скорост по нея, остава с впечатление, че се движи сред една от широколистните гори на Нова Англия. За каращия бързодвижеща се кола през лятото тази магистрала бе неясно зелено петно, а през есента пламтеше с разкоша на есенната широколистна гора, която от време на време разкриваше неочаквани простори. Магистралата бе известна с необикновената си красота, въпреки че като пътна връзка с Ню Йорк едва изпълнява­ше предназначението си независимо от четирите си плат­на. Но заради гората наоколо бе гордостта на Кънектикът и щатската администрация полагаше големи грижи за поддръжка на централната разделителна ивица.

Тя не бе място и за пешеходци: такъв човек щеше да бъде забелязан от дузини (ако не от стотици) шофьори всяка минута. Бекер си отбеляза мислено да отдели време за разследване на работниците по поддръжката: унифор­мите не ги правеха невидими, но с тях не се набиваха чак толкова на очи.

Бекер премина с колата в лентата до централната разделителна линия и смъкна прозореца си. До него кротко лежеше пластмасова торба за отпадъци, купена тази сутрин, натъпкана с три чувалчета по дванайсет килограма и половина слама и трици за котки, и добре затворена с тиксо. Първо се опита да повдигне инертната маса от седалката до себе си и я прехвърли през тялото си с дясната ръка, докато шофира с лявата. Направи няколко опита, като спираше всеки път, когато ставаше очевидно, че ще изтърве колата.

После се опита да шофира с колене, за да може да вдигне торбата с две ръце, но когато се насили да го направи, почти незабавно загуби контрол над колата. Следващата му стъпка бе да настани торбата на коленете си и да я повдигне от тази позиция към отворения прозорец: абсолютно невъзможно бе да отваря вратата - това изискваше отдалечаване от разделителната ивица. След няколко несполучливи опита Бекер успя най-сетне да пропъхне успешно торбата през прозореца. Гневно из­свирване на клаксон го накара да осъзнае, че, първо, е завъртял колата опасно и, второ, скоростта му бе спадна­ла до около шейсет и пет километра в час. Гневни шофьори профучаваха край него от вътрешната страна и му правеха недвусмислени знаци.

„А аз още дори не съм изхвърлил чувала през прозоре­ца“ - помисли си той. В момента, когато бутне торбата в разделителната ивица, в девет случая от десет ще се блъсне или в предпазния парапет, или в друга кола. Нямаше начин да изхвърли нещо с такава тежест, седнал зад волана на кола, още повече в движение. Най-много да успее да бутне торбата достатъчно далеко от колата, за да не попадне под колелата. Бекер се оттегли в дясиага лента, като все още балансираше торбата на рамката на отворения прозорец: трябваше да даде възможност на образуваната зад него колона от коли да се изниже. Среднощ движението нама­ляваше и това вероятно би улеснило нещата, но не до необходимата степен.

Когато пътят се поизчисти, Бекер пак премина в лентата до централната разделителна ивица и блъсна торбата с все сила с двете си ръце, като крепеше волана с колене: успя да го грабне, преди да се блъсне в парапета. Торбата обаче удари парапета, разкъса се на две и пълне­жът ѝ се разпиля по платното. В огледалото за задно виждане забеляза, че първата кола зад него предпазливо заобикаляше разкъсаните чувалчета и припляскващите на вятъра късове пластмаса. Ако бе изръсил торбата малко по-навътре в платното, щеше да причини задръстване. Засега бе успял да предизвиква само забавяне на движение­то в продължение на няколко минути: докато вятърът от минаващите коли откъсне пластмасата от боклука и го запрати в луд танц по магистралата. „А това беше най-доброто, което съумях да направя“ - помисли си той. Знаеше, че физически е по-силен от много мъже благодаре­ние на създадсния навик да се поддържа във форма. Многократно бе изкачвал стръмни скали само с помощта на въже и мускулите на ръцете му бяха почти железни. Ако бе по-висок и имаше по-голяма дъга на отблъскване, торбата вероятно щеше да мине над парапета. Например от кабината на дизелов камион. Но движението им по „Мерит Паркуей“ беше забранено: да се шофира камион по тази магистрала бе открита покана за арест от щатска­та полиция. Фактът, че тялото на момчето Шапиро се е намирало в централната разделителна ивица, се обяснява­ше само по два възможни начина: или убиецът го е пренесъл през двете ленти на магистралата и го е пуснал там, или е невероятно силен мъж. Бекер се запита дали не преследва чудовище в няколко аспекта.

* * *

Търговският център на Стамфърд се състоеше от магазини около свободно място с фонтан и няколко редици пейки за почивка. Асансьори и ескалатори осигуря­ваха достъп от приземния до по-високите етажи. От всеки етаж имаше изходи към гаража, които обикаляха успоред­но централната търговска част. Приземният етаж бе с три входа за пешеходци откъм улицата. В остъклени будки до изходите за паркинга имаше охрана, но Бекер забеляза още на влизане, че тя следеше неотстъпно само потока от хора. „Вероятно няма да забележат, ако някой се опита да вкара микробус през изхода към асансьора“ - помисли си Бекер. Охраняващите нямаха кой знае каква стойност като свидетели. Те бяха поставени там поради няколко причи­ни: първо - остъклените будки бяха настрана от потока пазаруващи и нямаше да досаждат на клиентите с неприят­ни мисли за сигурност; второ - близостта им до изходите целеше да накара крадците на дребно да си помислят добре, преди да задигнат нещо (въпреки че опитът бе доказал ограниченото въздействие на този факт върху хора с определени навици и начин на мислене); трето - ъгълът зад асансьорите бе относително изолирано място, предразполагащ терен за евентуални неприятности, в случай че наблизо няма охрана.

Бекер знаеше обаче, че случаят, с който се беше ангажирал, бе станал на друго място. Мъжът с работното име Ламънт Кранстън беше грабнал плячката си някъде във вътрешността на търговския център и бе минал край охраната с момчето вече изцяло под негов контрол. Всичко друго би било прекалено рисковано: детето или ще извика на охраната, или ще се хвърли на пода и ще направи сцена, или нещо друго, за да привлече вниманието им. Ламънт беше успял шест пъти - четири пъти от места като това. Какъвто и да е методът му, той в никакъв случай не беше случаен - напротив, той беше ефективен и засега объркваше Бекер.

Изкачи се на четвъртия етаж откъм гаража, опря се на перилата и се загледа в трескавото движение на тълпата напред-назад под него. Беше събота и търговският център гъмжеше от хора: реализация на представата на всеки търговец за щастие и успех. По пейките около фонтана опъваха уморени нозе изтощени съпрузи със стъклен поглед и мрачни изражения: нещастниците явно бяха с нисък праг на търпение, когато ставаше въпрос за пазару­ване. Там се скупчиха за кратко и няколко юноши и подрастващи момичета - само колкото да си сверят плановете, преди да се разпръснат отново. Истинското гъмжило от хора бе в магазините и залите за продажба на хранителни продукти. Отгоре то изглеждаше като хаотичното на вид движение на мравки, които винаги съумяваха някак да си вършат нещата по достоен за уважение начин. Бекер съчувстваше на грогясалите съпрузи, проснати по пейките, но това беше естествено: той самият не бе купувач.

Той беше ловец. Откри жертвата си на четвъртия етаж в безистена с видеоигри: пред просвяткващите екрани стоя­ха като хипнотизирани дузини деца на възраст от шест или седем до седемнайсет или осемнайсет години, а в очите им се отразяваха дракони и каратисти. Това бе като детска пещера на съкровищата за деца с агресивна нагласа или с извратени наклонности. Докато родителите пазаруваха, децата им се мотаеха наоколо, смесваха се, изчакваха любимата си игра или се хвърляха на друга - като собственици на монетни апарати в Лае Вегас. Само много прилежен и параноичен наблюдател можеше да не изпуска от очи даден индивид продължително време: все едно да се мъчиш да следиш една-единствена рибка сред непрекъсна­то променящ се пасаж от подобни риби.

Ламънт не е бил затруднен нито от непрекъснатото движение вътре в групата деца, нито от броя им, но той явно е човек, подчинен на определена идея: вероятно оглежда една такава група, избира жертвата си, изчаква подходящ момент и удря с бързината на акула. Какво ли отделя жертвата му от другите? Дали избраните момчета отговарят на определен тип, предпочитан от убиеца? По-уязвими ли изглеждат от другите? По-близо до специ­фичния естетичен вкус на Ламънт? Дали той съумяваше да установи само с поглед кое дете от многото ще му се поддаде най-лесно и ще попадне в мрежите му? Или избираше плячката без особени предпочитания само за да задоволи садистичния си глад? Дали набелязваше жертва­та си още при първия поглед и действаше без бавене, или я изучаваше известно време? Но как бе възможно да напра­ви така, без да привлече нежелано внимание към себе си?

Дори сега, докато стоеше настрана от децата и само ги наблюдаваше, Бекер имаше чувството, че събира погледи­те на всички наоколо. Огледа се, за да разбере дали го следят. Ламънт ще изглежда, разбира се, като купувач, т.е. ще носи пазарска чанта и пакети. В този момент в безистена влезе мъж с късо подстригана коса и обувки, които го причисляваха към богатата средна класа, въпреки че дънките и свободната риза с остро деколте бяха част от универсалната униформа на нацията за двата почивни дни в края на седмицата. Мъжът се приближи до едно от момчетата и извика високо името му. След като изчака достатъчно дълго, за да подчертае независимостта си, юношата се обърна и изгледа гневно и нацупено баща си с характерното за тази възраст отрицание на собственото семейство. Когато си тръгнаха заедно, мъжът се опита да постави бащински ръка на рамото на момчето, но то приклекна, изплъзна се и закрачи демонстративно напред, като че ли нямаше нищо общо с баща си.

Мъжът погледна Бекер и се усмихна уморено - знаеше, че всеки мъж на определена възраст може да се отнесе с разбиране към малката драма и да предложи съчувствие. „Драма, толкова обикновена, колкото е самото човече­ство“ - помисли си Бекер. Тя се повтаря непрекъснато във всички търговски центрове и други публични места в страната. И все пак преди седмица само тук се беше разиграло нещо подобно и бе завършило с нелепата смърт на едно дете... Бекер бе забелязал тази среща между баща и син, но дали някой друг би имал сериозна причина да обърне внимание на нещо толкова обикновено? А ако мъжът не беше бащата, ако момчето бе по-малко, на възраст, когато родителите все още предупреждават деца­та си да не говорят с непознати, как ли щеше да изглежда тази среща отстрани? По какъв начин мъжът щеше да убеди детето да тръгне с него?