Chovekat ot FBR

Дий прекара палец по ходилото на другия му крак и тялото на Боби отнбво се сви в спазъм върху леглото.

- Виждаш ли - заяви тя триумфално. - Казах ти, че знам всичко за малките момчета. Знам какво ви се харесва.

Тя загъделичка леко горната част на стъпалата му. Боби се сгърчи върху леглото в напразни опити да избяга от пръстите ѝ, а Дий и Аш се смееха по конспиративния начин на възрастните, когато си въобразяват, че доставят удоволствие на някое дете.

- О, ще си прекараме чудесно! - извика Дий.

* * *

- Развържи го, Аш - нареди възбудено Дий. - И, за Бога, махни онова нещо от устата му.

Говореше така, като че ли Аш бе дал идеята за тези ограничения.

- Той няма да направи нищо лошо, нали, Томи?

Тя се наведе с усмивка над него и с ръце от двете страни на тялото му. Боби усети дъха ѝ, чист и сладък с лек примес на паста за зъби. Но в следващия миг тя се наведе още повече, лицето ѝ сс превърна в неясно петно и Боби ужасено си помисли, че ще го целуне. Момчето затвори очи в напрегнато очакване, но тя само потърка нос в неговия.

- Ъмммм-ъмммм.

Усети миризмата на нещо, което си бе сложила върху кожата, парфюм или пудра, но в такава слаба доза, че едва я разграничи. Тя му напомни за майка му, която винаги използваше прекалено много пудра и го задушаваше с позната, но леко гадеща миризма, когато го прегръщаше и задържаше твърде близо до себе си. Дий миришеше по-хубаво, но бе прекалено близо до него.

Аш развърза първо краката му, после го задържа на място с ръка върху гръдния му кош, докато го освободи напълно.

Накрая освободи устата му, но преди да отстрани лентата от лицето му, се наведе към него и прошепна:

- Не крещи. - Зачака реакция от момчето и Боби кимна.

- Обещаваш ли? - прошепна отново Аш. Боби кимна пак с широко разтворени очи в очакване да бъде освободен. Нямаше представа за изминалото време, но му се струва­ше, че часове наред е лежал вързан и гъделичкан, че безкрайно дълго са гукали над него като над бебе.

Лентата бе махната така внезапно, че Боби рефлектор­но пое дъх, но не закрещя. Аш се усмихна и кимна одобрително.

- Е, ставай - нареди Дий. - Нека да те огледаме истински! Ставай!

- Гол съм - запелтечи ужасено Боби.

Дий се изсмя.

- О, това няма значение за нас. Той е свенлив, Аш. Не е ли сладък? Той е свенлив.

Тя изтегли чаршафа и го подкани с ръка да стане.

- Хайде, ставай.

Боби се вкопчи в чаршафа, но тя го издърпа от ръцете му.

- Не ставай глупав. Тук сме само ние. Можеш да бъдеш гол пред семейството си. Освен това как ще те видим, ако стоиш цял ден в това легло?

Аш го затегли леко и Боби се изправи с ръце пред слабините си. Усещаше, че лицето му гори от срам.

- О, Аш - запя Дий, - погледни го, само го погледни. Той е съвършен, абсолютно съвършен. Моето съвършено момченце.

Тя притисна ръце към лицето си с навлажнени очи.

- Просто съвършен - шепнеше тя. - Моят красавец Томи.

- Казвам се Боби - заекна разтреперано Боби.

Аш докосна ръката му и бясно заклати глава. Боби разбра, че мъжът го предупреждава за нещо, но не му стана ясно за какво.

Дий като че ли не забеляза нищо. По бузите ѝ се стичаха сълзи, въпреки че все още му се усмихваше. Тя докосна бузата му с върха на пръстите си така леко, като че ли не вярваше в това, което виждаха очите ѝ.

- Моят красив, съвършен Томи.

- Трябва да си отивам - прекъсна я Боби.

Дий се държеше, сякаш не го чуваше. Боби се обърна към Аш.

- Трябва да отида до тоалетната - заяви той и в същия миг усети, че наистина има остра нужда да иде до тоалетната, стори му се, че няма да успее да се удържи дотам.

- Но разбира се! - възкликна Дий и като че ли внезапно дойде на себе си. Изсумтя, махна с ръка, сълзите ѝ се изпариха и очите ѝ пак заблестяха. - Защо не каза веднага? -Тя протегна ръка, но Боби не ѝ подаде своята. - Хайде, аз ще те заведа.

- Мога да отида и сам - реагира веднага той, отново ужасен от отношението към него като към бебе.

- Хайде - повтори Дий. Придумваше го като че ли е па три години. - Хайде, аз ще те заведа.

- Знам къде е.

Дий го подкара към тоалетната с ръка на гърба.

- Тооолкова скромен - пееше тя зад него.

Отвори му вратата и влезе заедно с него в тоалетната.

- Хайде, почвай - нареди тя.

Боби стоеше до тоалетната все още с ръце пред слабините си.

- Не мога - каза той. - Трябва да ме оставиш сам.

Дий клекна пред него - сега лицето ѝ бе на нивото на неговото.

- Я чуй, млади човече. Виждаш как живеем. Нямаме достатъчно място за този вид фалшива скромност. Никой не иска от тебе да вършиш това пред непознати. Както виждаш, тук съм само аз. И когато ти кажа да направиш нещо, очаквам от теб да го направиш, и то веднага, не след един час, когато ти решиш. Ясно ли ти е?

Боби я гледаше онемял. Страшно му се пикаеше.

- И няма да ти разреша да ме изолираш от себе си - продължаваше Дий. - Още не си чак толкова голям. Няма защо да бързаш да пораснеш. А сега започвай и си свърши работата.

Боби виждаше мъжа, който го наблюдаваше от друга­та стая. Жената нямаше да излезе от тоалетната. И той за пръв път осъзна отчасти какъв ще бъде животът му отсега нататък... Пикаеше му се неудържимо.

Разплака се за пръв път от момента, в който бе грабнат и натиснат в колата.

* * *

Боби седеше на един от двата стола в стаята и гледаше телевизия. Големият мъж се беше настанил на пода с гръб към вратата и разделяше вниманието си между момчето и пробляскващия екран. Прозорците бяха затворени. Няма­ше изход от стаята освен право през Аш, а Боби не си и представяше как може да го помести. Аш седеше пред тази врата вече часове, наблюдаваше развитието на нещата отблизо, дори понякога се присъединяваше към ентусиаз­ма на жената, но без да напуска дори за миг позицията си на вярно дворно куче.

От време на време Аш се усмихваше на нещо, сочеше с пръст към екрана и поглеждаше Боби, за да разбере дали и той оценява действието по телевизията. Момчето разби­раше, че мъжът се опитва да се държи като приятел. Независимо от размерите и вида му той излъчваше спо­койствие и странна нежност, което караше Боби да си мисли, че този мъж заслужава по-голямо доверие от жената Дий. Тя като че ли го обичаше, но бе прекалено фамилиарна, прекалено изискваща. „Ако се отпусне мъ­ничко поне - мислеше си Боби, - сигурно ще бъде добра жена.“ И ако чува какво ѝ казва. Тя сякаш изобщо не го чуваше. Държеше се така, като че ли реагираше на разго­вор, който пък той не чуваше. Разбира се, Боби бе свикнал с тази черта на възрастните. Много от тях се държаха горе-долу по същия начин, но малко демонстрираха така­ва пламенност или вътрешно напрежение, характерни за Дий. Хрумна му, че тя може би не е съвсем нормална, но тази мисъл бе твърде ужасяваща, за да се спре дълго на нея. Достатъчно лошо бе, че го отвлякоха. Но докато се държаха като разумни хора с него, Боби чувстваше, че всичко ще бъде добре. Ясно беше, че нямат намерение да му причинят болка. А и защо да имат? Ако само разбере какво точно искат от него, той ще им го даде... Но ако бяха луди, нима бе възможно да ги разбере? Това предположе­ние бе прекалено безнадеждно и ужасяващо за обмисляне. Боби побърза да го прогони от главата си.

Очите му се затвориха и той отпусна глава върху гърдите си, но незабавно подскочи и примига, за да възстанови контрола над предателските си сетива. От банята се носеха познати звуци: жената там си миеше зъбите, решеше косата си, завиваше и отвиваше капачки на кремове и лосиони. Многократно бе виждал майка си да прави същото и фактът, че и Дий го вършеше, му донесе утеха, макар слаба и лишена от логика.

Тя си тананикаше и Боби се опита да си спомни каква точно беше песента, но очите му пак се затвориха и главата му клюмна.

Когато Дий влезе в стаята, тя не изглеждаше ни най-малко като майка му. Бялата ѝ нощница бе с голямо деколте, украсено с дантела, която само отчасти покрива­ше гърдите ѝ. Краката ѝ бяха голи от средата на бедрата надолу и докато стоеше на фона на светлината от банята, Боби виждаше ясно очертанията на тялото ѝ през тънкия муселин.

Дий се завъртя с ръце над главата си като балерина.

- Е? Как изглеждам?

- Красива си, Дий - реагира веднага Аш с глас, така преливащ от желание, че Боби неволно се извърна, за да го погледне.

- Благодаря ти, благодаря - пропя Дий и направи малък реверанс, а после насочи вниманието си към Боби. - Е?

Боби се втренчи в нея, опитвайки се храбро да задържи сълзите, които напираха в него. Гърлото му се схвана.

- Добре ли изглеждам? - настояваше тя.

- Красива си, Дий - повтори Аш, този път заради Боби. Опита се да подскаже с очи на Боби как да реагира, но момчето не го гледаше.

- Ти мълчи - сряза го тя. - Томи?... Няма ли какво да ми кажеш, Томи?

- Казвам се Боби - заяви момчето, като насили думите с внезапно скован език. Хвана се за медальончето-талисман, което висеше на врата му, и здраво го стисна.

Гневна сянка премина през лицето на Дий, но бързо преля в обикновено разочарование. Тя хвана нощницата с две ръце и я опъна напред, като разголи още повече бедрата си.

- Постарах се толкова много - започна тя. - Не полагам усилия за когото и да е. Исках нашата първа нощ заедно да се запомни.

- Той мисли, че си красива, нали, Томи? - обади се отново Аш.

- Говоря с Томи - засече го Дий.

- Боби - прошепна момчето едва чуто.

- Какво? Какво каза?

Боби се огледа обезумяло с отчаяна надежда, че ще открие в стаята някакъв изход за себе си, пропуснат преди.

Сега Дий стоеше право пред него, близо до стола му. Боби виждаше през тънката тъкан на нощницата й тъмни­те зърна на гърдите и още по-тъмното хълмче между краката. От години не си бе разрешавал да гледа тези части от тялото на майка си.

- Какво ще ми кажеш след всички усилия, които положих заради тебе? - продължаваше да натиска Дий.

Страхът на Боби сс материализира в тежко, неравно­мерно дишане.

- Къде ще спя? Има само едно легло! - Разплака се. Мразеше се за проявената слабост, но напразно се опитва­ше да спре риданията си.

Дий се изкикоти снизходително и го вдигна на крака върху стола: сега главата му бе на едно ниво с нейната и когато тя го притегли в прегръдка, той усети гърдите ѝ да се притискат към голия му гръден кош.

- Ти, глупаво гъсоче! Къде мислиш, че ще спиш? Ще спиш на леглото, разбира се. Това ли те безпокои, това ли тревожи момченцето ми? Защо не каза веднага? Знаеш, че можеш винаги да разговаряш с мене за всичко. Ти можеш винаги, винаги, винаги да ми казваш всичко. И знаеш ли защо?

Освободи го от прегръдката си, но не смъкна ръце от раменете му и наклони лице към неговото.

- Знаеш ли защо можеш да ми казваш всичко?

Боби поклати глава, за да изясни, че не знае.

- Защото те обичам, Томи. Ето защо. - Тя го прегърна отново, този път толкова силно, че му отне дъха. - Оооооох, тоооолкова много те обичам!

Цялото ѝ тяло бе притиснато в неговото. Боби се опита да постави ръце над слабините си, за да не ѝ даде възможност да разбере, че се втвърдява там долу, но нямаше начин да го направи, без да я докосне. Знаеше, че ако видят какво става с него там, ще му се смеят, а ако се случи това сега, бе сигурен, че ще плаче до края на живота си.

- Време е вече да поспиш, млади човече - заяви Дий. - Днес е особен ден и те оставихме да постоиш до късно, но стига ти толкова.

Тя го отнесе на ръце до леглото и издърпа чаршафа над него. Боби реши, че не е забелязала какво му се бе случило, докато го прегръщаше.

За момент изглеждаше, като че ли всичко си влиза отново в нормалните граници. Момчето погледна мъжа до вратата, за да разбере дали и той ще си ляга. Аш го наблюдаваше с усмивка, но не се помръдна от вратата.

Дий забеляза погледа му и се разсмя.

- Мислеше, че ще трябва да делиш леглото си с него? Нищо чудно, че беше така разтревожен. Не се безпокой за Аш, той никога не спи. Нали, Аш?

- Аз никога не спя - потвърди мъжът.

- Той ще стои до тази врата през цялата нощ, за да не разреши на някой друг да влезе тук - някой, когото не искаме. Това трябва да те накара да се чувстваш добре и в безопасност.

Дий седна на леглото до него, както правеше и майка му вкъщи, и подгъна завивките, изтегли ги грижовно до брадичката му. Боби се опитваше да не гледа гърдите ѝ, които се люлееха точно над лицето му. Дъхът ѝ все още бе приятен.

- Прекарахме много вълнуващ ден, нали? Чудесно беше, нали?

Боби кимна.

- Ще трябва да се научиш да говориш повече, миличък. Когато говоря с теб, искам да вземаш участие - но сега не се безпокой за това. Ще ти се наложи да научиш много неща, но за днес ти стига. Затваряй очи и заспивай.

Боби прилежно затвори очи. Усети я да се навежда над него. Целувката по бузата му не се различаваше особено много от тези на майка му.

- Като че ли забрави да кажеш нещо - прошепна Дий.

Боби стисна клепачи.

- Кого обичаш? - продължи тя.

Момчето разбираше какво очаква от него, но същевре­менно знаеше и колко много засяга майка си, ако предло­жи на Дий желания отговор.

- Томи?... Кого обичаш?

Беше толкова уморен; ако само го оставят на мира, ако го оставят да заспи, утре ще намери някакъв изход от положението. Може би утре полицията най-сетне ще дойде.

- Кого обичаш?

- Обичам тебе, Дий - прошепна той.

Усети удоволствието ѝ през затворените си клепачи. Тежестта ѝ освободи леглото и най-сетне той бе оставен на спокойствие. „Всичко ще се оправи в края на краищата“ - помисли си той. Той ще си има свое собствено легло, а утре ще ги накара да му върнат дрехите и при първата възмож­ност ще отвори прозореца и... усети я да замята завивките от другата страна на леглото, което изскърца леко, когато тялото ѝ се отпусна върху матрака. Тя не го докосваше, но бе тук, в неговото легло.

Отвори очи и погледна директно в очите на Аш, който остана в старата си поза на пода пред вратата. Грамад­ният мъж бе вторачен в Боби и на лицето му бе изписан копнеж на куче, принудено да остане в дома и след като господарят му си е отишъл. Дий все още не го докосваше, но Боби усещаше топлината на тялото ѝ.

Момчето пак сплете пръсти около медальончето на врата си, стисна клепачи и се закле да не ги отваря, докато родителите му не нахлуят през вратата, за да го спасят.

ГЛАВА

11

Бекер се изправи и отнесе чинията си на умивалника, което предизвика Карин да се обади:

- Аз ще подредя чиниите в машината - няма да ми отнеме повече от минута. Вие двамата вървете в другата стая и се отпуснете.

- Не сме се преуморили - заяви Бекер. Върна се на масата, взе чашата и приборите си, не забрави и смачкана­та салфетка. Бяха вечеряли в кухнята и се налагаше да направи само няколко стъпки от масата до умивалника.

- О, хайде, махайте се оттук - запротестира Карин. - Ще свърша по-бързо, ако не ми се пречкате.

Бекер погледна умивалника, върху който бяха струпа­ни ползваните чинии, ножове, купите за сервиране и двете тенджери. По негова преценка по-малко от две минути щяха да бъдат достатъчни, за да се изплакне, изстърже и подреди всичко в машината за миене на чинии. Малко повече време бе необходимо за подготовка на вечерята, притоплена смес от пилешко и доматено рагу, ориз и зелена салата. Карин му бе обяснила с няколко думи системата си: всяка събота сготвя по четири ястия, които замразява. На петия ден двамата с Джак отиват на ресторант или поръчват китайска вечеря с доставка вкъщи. Почивните дни от седмицата не бяха включени в системата, но Бекер знаеше, че тогава момчето обикновено е с баща си. Не бе трудно да си представи как, останала сама, Карин яде остатъците от приготвената за седмицата храна, изправена пред умивалника. Бекер обикновено се хранеше по същия начин.

- С удоволствие ще помогна - предложи услугите си той.

- Това е работа само за един човек - отблъсна го тя, застанала нарочно с гръб пред умивалника.

Бекер разбираше, че целта ѝ беше да го остави сам с момчето за няколко минути. Той послушно се обърна и закрачи към всекидневната, където синът на Карин вече се беше излегнал на пода рред телевизора.

- Никаква телевизия, Джак! - извика Карин от кухнята.

- Мамо!

- Не се шегувам!

Джак нацупено изключи телевизора.

- Много е неотстъпчива - забеляза Бекер.

Джак кимна и се вторачи в пространството на около един метър от главата на Бекер. Забелязал беше, че момчето нито един път не го погледна директно, като се изключи втренченият взор на изненада, с който го посрещ­на на вратата. Не бе направил и най-елементарен опит да говори с него. По време на вечерята Бекер пое инициатива­та в свои ръце и отправи няколко въпроса към него, но резултатът бе плачевен: Джак се смръзваше, сякаш заше­метен от необходимостта да формулира отговор. Боязливостта и смущението му бяха толкова очевадни, че Бекер се принуди да промени подхода си. Той оформяше изрече­нията си така, че момчето да има възможност да се съгласи с тях или да ги отрече само с просто движение на главата. По този начин съумя да навърже няколко изречения едно с друго, като сам подаваше въпроса и огласяваше отговора с почти незабележимото участие на Джак, за да се получи нещо като диалог. Не се стигна до размяна на мнения, но не беше и пълно мълчание. Никой от участниците не се подведе от крайния резултат, разбира се, но Бекер се надяваше, че бяха заблудили Карин. За нея изглеждаше важно срещата му със сина ѝ да бъде сполучлива.

- Майка ти готви много хубаво, нали? Тази...ъъъ... яхния от пилешко е домати беше много вкусна. Ако се храниш по този начин всяка вечер, нямаш проблеми, Джак.

Погледът на Джак остана фиксиран в избраното ог него празно пространство по посока на Бекер. На лицето му бе замръзнало нещастно загатване на усмивка. Бекер осъзна, че това изражение е детинското му разбиране за учтивост. С него говореше възрастен и той бе готов да се подчини на задължението някак да отреагира. Но не бе готов да изиграе втората половина от играта: да се опита да заблуди другия, че тя му харесва.

Бекер потърси начин да прекрати неудобството на детето, както и своето собствено, но беше повече от ясно, че опитите за разговор не предлагат разрешение. Двамата издържаха минута неловко мълчание, все още ангажирани в игра, която нито един от тях не разбираше.

- Как вървят нещата? - извика Карин от кухнята.

- Великолепно! - отговори Бекер. Представи си я как стои зад вратата, напрегнала слух да хване всеки звук. Сигурно отдавна е подредила чиниите в машината за миене. Питаше се докога ще ги прекарва през тази специ­фична форма на мъчение и поради каква причина го прави.

- Само още няколко минути и идвам - обади се тя иззад вратата.

- Да се прибера ли в стаята си, мамо? - извика момчето.

- Ще правиш компания на господин Бекер - отговори му тя. - Няма да се бавя много.

„Усмивката му сякаш се смръзна още повече“ - помис­ли си Бекер. Зачуди се дали момчето бе наистина толкова близо до разплакването, колкото изглеждаше.

- Би ли се опитал да ми намериш вчерашния вестник, Джак?

За пръв път момчето го погледна право в очите. Сякаш Бекер току-що го бе обявил за свободно създание. То изскочи от всекидневната и се втурна в кухнята, откъдето се понесоха откъслеци от разговор между майката и сина, после момчето се появи с „Ню Йорк Таймс“ в ръка.

„Бедното момче си мисли, че ще се зачета и ще го оставя на мира - помисли си Бекер. - Де такъв късмет!“

- Сега ще ти покажа много известен трик - започна той. - Пръв го е изпълнил везирът на Багдад. Като е използвал, предполагам, „Багдад Таймс“.

Раздели подлистниците на вестника и ги подреди така, че да се застъпват един с друг. После ги нави диагонално в дълга тръба и започна да къса долната половина. Момче­то неволно следеше движенията му.

- Много факири правят трика с изчезването на монети, но няма трик, с помощта на който да изчезват пари. Всички ние обаче го правим всеки ден. И какъв е резулта­тът? Обедняваме. - „Давай, бий бързо барабана, не спи­рай“ - мислеше си Бекер. - Някои изтеглят заек от шапка. Сигурно си ги виждал да правят това. - Джак кимна. Той, изглежда, не беше наясно със себе си дали желае да участва в цялата тази работа или не. Бекер продължаваше да къса вестникарската хартия на тънки лентички, като размахва­ше театрално ръце с внушението, че всяко движение има специално и магическо значение.

- Но какво да се прави със заека, след като вече си го измъкнал от шапката? Гледал ли си някога заек вкъщи, Джак?

- Не.

- Още по-добре. Единственото, което правят, е да ядат и да ръсят... е, знаеш какво.

Джак се разсмя.

- Ядат и серат, ядат и серат, ядат и серат - повтаряше Бекер. Раменете на Джак трепереха от едва сдържан смях и независимо от усилията му да ги задържи, от гърлото му се измъкваха експлозивни звуци.

„Капрология⁶¹“ - помисли си Бекер. - Винаги действа. Няма нищо по-смешно от физиологическите процеси.“

- Знаеш кой ще почиства клетката на заека, нали? Ти, Джак. Той ще ръси онези черни бубонки, а ти ще ги събираш, ще търкаш и ще миеш. Той ще ръси, ти ще ринеш, той ще ръси, ти ще ринеш. Знаеш в какво ще се превърнеш, нали?

- В какво?

- В чистач на лайна. Ще бъдеш чистач на лайна.

- Не, ти ще бъдеш такъв - захили се Джак.

- Благодаря ти много, но не се безпокой. Това в ръцете ми няма да се превърне в заек.

Бекер вдигна тръбата към окото си и погледна Джак през нея.

- Знаеш ли на какво ми прилича това?

- На какво?

- На тунел за пърдене.

Джак притисна ръце към устата си, очите му искряха развеселено над тях. Изглеждаше като че ли още малко и ще експлодира.

- Майка ти пърди ли, Джак?

- Понякога.

- Е, когато го направи отново, ти поглеждаш през това тук и казваш: „Аз виждам.“

- Или...

- Или какво?

Джак взе тръбата от ръката на Бекер и я постави на носа си.

- Човек може да я помирише - заяви той, като изсумтя високо.

- Прекрасна идея. Защо сам не се сетих за нея?

Джак премести тръбата от вестник на ухото си.

- Или можеш да я слушаш как пърди - възкликна той весело.

- Още една чудесна идея. Може да я следиш, където и да отива, и да се вслушваш, вслушваш...

- Можеш да я чуеш, ако пърди в другата стая - продължаваше Джак, като обърна тръбата към кухнята.

- Или под завивките - добави Бекер.

- Да, можеш да я чуеш, когато го върши под завивките - съгласи се весело Джак. - Или в колата, или в кухнята, или... - Въображението му се изчерпа и той погледна към Бекер за помощ.

- Или в гаража? - предложи Бекер.

Джак изсумтя, очевидно разочарован.

Бекер опита отново.

- Или когато пърди в супата?

Това се хареса на Джак.

- Или когато пърди в млякото - добави той.

- Как ще се изпърди в млякото?

- Ще трябва да седне върху кравата - отговори веднага Джак и изпадна във възторг от внезапното си вдъхновение.

Бекер реагира с висок одобрителен смях, вдигна очи и видя Карин, изправена във всекидневната да святка гневно с очи от единия към другия. И Джак я видя, но продължи да се смее. Бекер взе тръбата от Джак, постави я на ухото си и я насочи демонстративно към Карин. Джак се разсмя неудържимо.

- Много умно - каза Карин.

Бекер погледна Джак, сви със съжаление рамене, ся­каш, противно на очакванията му, не бе чул нищо, и подаде тръбата на момчето. Джак веднага го имитира, като се наведе напред с тръба на ухото, насочена към майка му.

- Чудесно влияние, Джон.

- Показвам вълшебен трик, Карин - поясни Бекер. Той изтегли централната част на тръбата и превърна вестника в накъдрена колона от метър и половина. - Ето ви едно евкалиптово дърво - или каквото вие решите, че е.

- Страхотен талант си. Време е за лягане, Джак.

Момчето излезе без протести, но се въриа след миг и взе тръбата от ръцете на Бекер.

- Лека нощ - каза му то.

- Лека нощ - отвърна Бекер.

- Хубаво си поговорихме - продължи момчето. Поспря се за секунда, изглежда, обмисляше дали да каже още нещо, но се отказа, обърна се и излезе бързо от стаята.

* * *

- Хубаво си поговорихте, то се знае: разменихте си куп шибани шеги - каза Карин, когато се върна от спалнята на сина си.

- Направих каквото можах.

- Той смята, че си страхотен. Непрекъснато насочваше това проклето нещо от вестник към мене, докато му четях.

- Забавно дете е - след като се отпусне.

- Сигурно си мисли същото за тебе.

- Вероятно не се среща с много възрастни, нали?

- Възрастни? Или мъже?

- Мъже, предполагам.

- Среща се с баща си, разбира се. Аз не посрещам много мъже, ако това е подтекстът на въпроса ти.

- Въпросът ми е без подтекст. Той ми направи впечат­ление на много боязлив и предположих, че рядко влиза в контакт с хора като мен. Имам предвид приятели на семейството, обикновени приятели. Чичовци. Братовчеди.

- Нито чичовци, нито братовчеди. Когато човек се връща вкъщи в седем и трябва да готви, за да нахрани детето си, като внимава да го сложи в леглото до девет часа, не му остава особено много енергия и време да посреща и изпраща външни хора.

- Разбирам.

- Жената, която го гледа, е тук в осем сутринта, а аз трябва да бъда на работа в девет. Работя и всеки втори уикенд, когато Джак е с баща си, опитвам се да наваксам пропуснатото, нещата, които бих свършила, ако не тряб­ваше да се връщам тук всеки ден в седем. През почивните дни, когато Джак е при мен, се посвещавам изцяло на него.

- Хм.

- Какво означава това?

- Звучи ми някак мрачно да има някой около тебе, който да ти се посвещава изцяло.

- Мили Боже, Бекер, има ли нещо, свързано с мене, което да харесваш? Критикуваш начина, по който отгле­ждам сина си, присмиваш се на начина ми на готвене...

- Твоето готвене?

- Чух какво каза за рагуто. „Онова яхниесто нещо с пилешко и домати.“

- Това не беше критика - запротестира Бекер. - Харесах яхнията.

- После ме подиграваш пред Джак с това пърдене. Мразя тази дума.

- Не сме ти се подигравали...

- Трябва ли да разбирам, че пърденето в супата е твоят специфичен начин да показваш уважение?

- Опитвах се само да се сприятеля с него. Останах с впечатлението, че и ти искаш това.

- Защо ще го искам?

- Не съм сигурен, но постановката беше такава. Кри се в кухнята поне половин час.

- Подредих чиниите в машината и почистих кухнята. Случайно не харесвам мръсни кухни, ако нямаш нищо против, но както разбирам, явно имаш. Очевидно нищо у мен не ти харесва. съжалявам, че те подложих на такова изпитание.

- Не беше изпитание... Защо беснееш така?

- Съжалявам, ако смяташ, че съм лишила сина си от мъжки модел за подражание. Мислех си, че сам ще си го намери, без постоянно някой да го потупва по рамото... Особено като се вземат предвид наличните модели за подражание.

- За какво говорим?

- Не знам... О, така е трудно, така дяволски трудно...

- Кое? - запита Бекер.

- Общуването.

- С мен?

- За кого другиго говорим?

- Съжалявам.

- О, недей си придава чак толкова нещастен вид. Не става въпрос конкретно за теб, а за мъжете изобщо. Те са толкова негодни наистина, Джон, за нищо не ви бива. Никога не казвате нещо, вдъхващо сила и енергия, като че ли нямате и най-малката представа колко много работя или как трудно е сама да отглеждам детето си, без да се отказвам от отговорна работа с пълно работно време... А единственото, което чувам, е само и единствено критика...

- Според мене се справяш страхотно добре с всичко.

- Знам какво мислиш за мен като родител. Достатъчно ясно ми даде да разбера, че нямаш особено високо мнение за мен и като ченге...

- Ти си много добър агент...

- Смяташ, че съм на ниво „пърдене в супата“ по отношение на всичко, което правя... И може би си прав...

- Струва ми се, че сякаш си позагубила чувството си за хумор.

- И на тебе не ти е много весело - продължаваше тя. - Изпускам нещата от ръцете си, изпускам каквото и да подхвана.

- Мисля, че...

Тя се отпусна тежко върху дивана.

- На кого му пука какво мислиш ти, Бекер? Защо просто не си отидеш вкъщи?

- Не мога.

- Защо?

- Ти ме докара тук. Нямам кола.

Карин се облегна назад, напълно изразходвана.

- О, защо тогава не останеш - въздъхна тя. - Нямам нужната енергия да се боря с теб.

- Справяше се доста добре досега.

Тя отпусна глава на гърба на дивана и втренчи поглед в тавана.

- Понякога съм такава кучка.

Бекер седна до нея на дивана, но тя не промени позата си.

- Най-трудното е точно накрая. Последните петнайсет или двайсет минути, преди да му кажа „лека нощ“. Зад мене е работата на цял един ден, влакът дотам и обратно, разправиите с поне две дузини агенти, убедени, че те са по-подходящи за моята работа, подготовка на вечерята, после чиниите, кухнята... Толкова съм уморена. Единстве­ното, което ми се иска, е да се отпусна пред телевизора за един час, после да рухна в леглото... Но вместо това трябва да седя с него и да му чета приказка, а след нея да премина през целия ритуал на пожелаване на „лека нощ“ точно както трябва. Ако съм нетърпелива, той разбира. Ако се опитам да го съкратя, веднага скача срещу мене. Длъжна съм да го направя точно както той очаква, иначе се налага да повтарям всичко отначало. Той наблюдава всяка моя стъпка, за да се убеди, че не се преструвам или фалшифици­рам нещо. Децата са толкова суеверни. Определено най-трудната част от деня ми са тези петнайсет-двайсет мину­ти, когато го слагам да спи - и все пак те са и най-любимите ми... Толкова малко време съм с него, а през тези минути ние сме напълно сами и истински заедно, нищо не ни разсейва. Обичам го толкова много, а той се нуждае от мен като от въздуха. Ако улуча да кажа нещо точно правилно за него в момента, той се чувства в безопасност и сигурност, отпуска се и прекарва спокойно нощта. Господи, как изобщо е възможно да проявявам нетърпение в тези минути? Истинска кучка съм. Не ме бива за майка.

- От това, което видях, мисля, че си истинска майка.

- Наистина ли мислиш така?

- Той е добро дете, Карин. Вършиш голяма работа.

- Той е изключително дете... А аз върша ужасна работа. - Тя се обърна и погледна Бекер в очите. - Джон, той не може да спи. Страхува се.

- От какво?

- Не може или не иска да ми обясни. Понякога говори за крадци, които дебнат отвън и се вмъкват в къщата, но не е това: не е възможно да е толкова просто. Има нощи, когато не е лесно да отида в стаята си. Вкопчва се в мен и не ме пуска да се мръдна от леглото му. Страхува се, че ще умра.

- Какво му казваш?

- Казвам му, че няма да умра, какво друго да му кажа? О, изразявам се малко по-добре, разбира се. Казвам му, че всеки умира, но това ще стане в далечно-далечно бъдеще, когато той ще има вече внуци и т.н.. Дрън-дрън, но какво друго може да се каже?

- Може би се безпокои заради естеството на работата ти?

- Работата ми? Тя не ме излага на опасност. По-голяма част от работното време прекарвам в офиса си.

- С изключение на този случай.

- С изключение на този случай. Но това не означава, че съм в опасност.

- Той знае ли го?

- Не знам какво знае той. Не ми казва. Но съм го виждала, Джон. Поглеждам по някое време в стаята му и виждам моето бебе да лежи там с широко разтворени очи. Това ме убива.

Бекер хвана ръката ѝ. Тя му разреши, но не реагира. Ръката ѝ лежеше върху дланта му като мъртва.

- Защо не му оставяш осветлението?

- Той има нощна лампа.

- Имам предвид лампата на тавана, лампата до легло­то му, в коридора, всяка проклета крушка в тази къща, ако това ще го отпусне.

- Все някога трябва да се научи да спи на тъмно. Не може да расте и да държи всички лампи светнати.

- Защо не?

- ... Не съм сигурна.

Палецът му се заплъзга бавно нагоре-надолу по външната страна на ръката ѝ.

- Не знам нищо за децата... Съвсем нищо. Но знам нещо за страха. Ако той се страхува от тъмнината, освободи го от нея. Може би един ден ще разбереш точно от какво се страхува - а може и да не разбереш. Възможно е той да се научи сам да се справя със себе си - а може и да не успее. Но междувременно...

- Светни лампите.

- Правилно.

Той хвана ръката ѝ с двете си ръце и започна нежно да я масажира с палците си от двете страни на дланта. Карин въздъхна и затвори очи. Бекер масажира поотделно всеки един от пръстите ѝ, като леко, но настоятелно ги изтегля­ше един по един, после вмъкваше своите пръсти между два нейни, като ги движеше надолу към дланта, после обратно към върховете им. Устните на Карин се разтвориха и тя простена едва чуто. Когато Бекер свърши с едната ѝ ръка, тя му подаде другата, без да отвори очи.

- Нямаш представа колко ми е приятно - прошепна тя.

- Знам.

Карин беше отпуснала напълно глава върху дивана, устните ѝ бяха разтворени, усмихваше се.

- Никой не ме докосва повече - въздъхна тя.

Когато Бекер престана да масажира ръката ѝ, Карин се плъзна надолу, изтегна се върху дивана и вдигна крака на скута му.

- Моля те - прошепна тя все още със затворени очи. Но Бекер вече се бе заел с масажа на краката ѝ.

Карин отхвърли и последните останки на приличие и застена високо. Бекер прокара пръст между пръстите на краката ѝ и тя притрепери.

- Никога няма да успея да ти се разплатя...

- Плащам си за вечерята.

- Вечерята не беше чак толкова добра... Иде ми да замъркам като котка.

Той притисна палец в мускулите на стъпалото ѝ, тя се смръзна, но почти веднага се отпусна.

- Стъпалата ти са стегнати от напрежение.

- Кой можеше да предположи, че толкова удоволствие е скрито там, долу? Ооооох... Как се научи да правиш това?

- Животът ми беше много разнообразен. - Бекер прокара леко нокът по гладката кожа над стъпалото ѝ. Карин задържа дъх, напрегна се, отпусна се и пак затаи дъха си.

- Толкова ми е хубаво, че почти изпитвам болка - прошепна тя.

- Наистина се получава объркване...

Той масажира краката ѝ дълго време и двамата замъл­чаха. Карин просто лежеше по гръб със затворени очи и стенеше без задръжки, докато Бекер масажираше и галеше стъпалата ѝ едно след друго и подред, търпеливо и прилежно.

В един момент той ги изостави и бавно плъзна ръка нагоре по вътрешната страна на прасеца ѝ.

- Днес не съм си бръснала краката - промърмори тя.

Бекер не обърна внимание на забележката ѝ. Погали леко с пръсти нежната кожа под коленната ѝ става и тя въздъхна от удоволствие.

Той плъзна и двете си ръце до половината на бедрото ѝ, притисна длани плътно към крака ѝ и бавно ги смъкна надолу по бедрото, по прасеца, през стъпалото до върха па пръстите ѝ.

- Мили Боже - прошепна Карин. - Имаш ли представа какво удоволствие ми създаваш?

- Да - отвърна Бекер и направи същото и с другия ѝ крак.

- Чувствам пръстите ти навсякъде - простена Карин. - По-хубаво е от секса.

- Това е секс - отговори Бекер.

Той повтори процедурата, но този път използва нокти­те вместо дланите на ръцете си и движенията му бяха още по-забавени. Карин стенеше при всеки сантиметър по пътя на ръцете му надолу и изви гръб.

- И всичко това за една скапана вечеря? Не ти предло­жих дори десерт.

- Сигурен съм, че ще се поправиш. Прекалено добра домакиня си, за да го пропуснеш.

- А ти си нафукан нерез - подхвърли тя леко и притисна крак в слабините му. - И си малко нещо напрегнат в някои места, Джон.

- Случва ми се понякога.

- Ще отмина това - не е особено дълбокомислено.

Бекер плъзна ръце нагоре по крака ѝ, докато пръстите му замряха с едва забележим натиск високо откъм вътреш­ната страна на бедрата.

Тя отвори очи и го погледна за пръв път от доста време.

- Кога разбра, че ще го направим?

- Точно когато и ти - отговори Бекер.

- Не съм разбирала нищо.

Бекер ѝ се ухили.

- Не съм!... Не съм - настояваше тя.

Бекер продължаваше да се смее.

- Е, добре, прав си.

- Кога?

- Не преди да те видя да висиш от онази скала - отговори тя. - Кълна се, нито миг преди това.

Тя го обхвана с крака и го издърпа върху себе си. След миг обаче го спря с леко докосване и се изплъзна изпод него.

- Моли се да е заспал - прошепна тя.

Карин отиде на пръсти до стаята иа сина си и се вгледа напрегнато в отпуснатото му тяло. Очите му бяха затворе­ни, той дишаше леко и равномерно. Тя изрече бърза и неясно към кого насочена молитва на благодарност за малките жестове в живота ѝ и се върна във всекидневната.

Бекер не беше в стаята, но вратата на спалнята ѝ беше полуотворена. Тя влезе с очакване да го намери гол под завивките, но когато го видя да стои в средата на стаята само без обувки, осъзна колко много бе забравила харак­терните му навици. Той беше възхитително моткащ се и бавен любовник, който постигаше за час това, което по-енергични мъже не успяваха да постигнат за десет минути, и нещо повече: наслаждаваше се пълно на всеки етап от процеса. Както и тя.

- Той спи - заяви тя. - Провървя ни.

- Аз съм късметлията.

Той я обгърна с ръце и я целуна, като се притисна към нея с цялата дължина на тялото си така, сякаш никаква степен на контакт между телата им не можеше да бъде задоволителна. Целувката му беше специфичен негов начин на съблазнявано. Устните му изследваха бавно, почти боязливо нейните, но в същото време напълно наясно за крайната цел. На Карин ѝ се струваше, че те търсят как да се слеят с плътта ѝ и когато най-сетне откриха, замряха върху нейните с точния твърд натиск, изискван от момента... Усети, че се отпуска и зад затворе­ните си очи изживя страниото чувство на дълго, бавно, но много безопасно превъртане в пространството. Обичаше да се целува и Бекер беше един от малкото мъже в живота ѝ досега, който харесваше това колкото нея.

Целуваха се сякаш с часове. Карин знаеше, че по-късно тези ласки ще станат страстни, свирепи и изискващи - но не преди и двамата да почувстват, че не могат повече да се сдържат и са готови да се отдадат на пламъка си. Онова бе похот, това бе любов. „Или поне изглежда като любов“ - помисли си тя. За момента го възприемаше по този начин и това ѝ бе достатъчно.

Най-сетне ръцете му се раздвижиха, като събудени от сън. Те бавно загалиха гърба ѝ в противоположни посоки: едната му ръка се придвижи нагоре, другата надолу... Погали врата ѝ, зарови пръсти в косата ѝ, пръсна огнени искри по целия ѝ череп. И както при масажа на ръцете и краката ѝ, ласките му я залюляха в горещите вълни на силно чувствено удоволствие - нещо, което отдавна бе забравила... Искаше ѝ се никога да не спира и сякаш разчел желанието ѝ, Бекер прокара върховете на пръстите си до темето ѝ, спусна ги по слепите ѝ очи, докосна леко ушите ѝ, стигна до шията и пак ги насочи нагоре... Карин неволно простена срещу устните му. Отново бе обхваната от чувството, че освободен от обичайното напрежение, умът ѝ се превърта, отпуснат и упоен някъде назад в пространс­твото. „Човек сигурно се чувства така преди припадък“ - помисли си тя.

Едва когато пръстите му се спуснаха от главата ѝ обратно на гърба и замряха там, се раздвижи другата му ръка. Плъзна се бавно надолу, спря се за миг в края на гръбначния ѝ стълб, като че ли в очакване на разрешение, преди да се плъзне още по-надолу. Тя проследи извивката на задника, замря на свивката на крака ѝ и се върна обратно нагоре, докато стигна до хълбока. Ръката му обхвана коста, пръстите му се разпериха над нея и се протегнаха, докато стигнаха почти до Венериния хълм между краката ѝ...

Карин изтегли ризата от колана му и плъзна ръце по гърба му. Той се отдръпна от нея, колкото да вмъкне ръка в деколтето на блузата ѝ. Пръстите му подеха бавното си, възбуждащо слизане към извивката на гърдите ѝ. Отново се застоя малко преди да докосне гръдта ѝ, сякаш в несигурност или поради липса на смелост да продължи... Когато най-сетне поднови пътуването си надолу, тялото на Карин вече крещеше в неистова нужда от ръката му върху гръдта ѝ...

По-късно, когато устните му замениха пръстите върху зърното на гръдта ѝ, Карин се призна за напълно покорена и победена. Бекер като че ли имаше възможността да ѝ предложи много повече удоволствие и възбуда, отколкото тя бе способна да понесе... Със сигурност много повече, отколкото тя можеше да му даде в замяна. И много по-късно, когато той най-сетне я бе освободил от всичките ѝ дрехи, а тя бе отхвърлила настрана неговите, Карин стигна до извода, че не е нищо повече от дива, разгонена кучка, решена да не изпусне нищо от този разкошен любовен акт, без да се тревожи за своето участие в него. Взе с лекота това решение.

* * *

Известно време лежаха, останали без дъх, като че зашеметени от току-що случилото се. Накрая и двамата бяха крещели и Карин бе хапала възглавницата си, за да заглуши поне някои от най-шумните си звукови реакции. Виковете им минаха в учуден смях, когато огънят в плътта им едновременно се уталожи, а после напълно изчезна, докато лежаха, все още преплели тела, дишайки задъхано върху кожите си.

- Бях забравила какъв си - прошепна Карин накрая.

- Благодаря - отговори ѝ той.

- Казвам ти го като комплимент. Не допускам, че този е обикновеният ти начин на правене на любов, така ли е? Невъзможно е винаги да го правиш така, нали?

- Обикновено не - призна си Бекер. - Но случайно те харесвам.

- И аз съм с това впечатление.

- Всъщност не съм го правил изобщо напоследък. От доста дълго време.

- Знам.

- И това ли е вписано в досието ми?

- Бюрото не се интересува чак толкова много от тебе, Джон... И при мене бе изминало дълго време... Смяташ ли, че това обяснява случилото се?

- Обяснява какво?

Карин зарови глава в гърдите му и си заповяда да затвори проклетата си уста. Имаше съществена разлика между комплимента за сексуалното му изпълнение - ласкателство, което тя знаеше, че мъжете не само харесва­ха, но дори изискваха - и възторга ѝ като на ученичка, току-що изживяла първия си оргазъм.

Бекер се обади след кратка пауза:

- Отбелязано беше, че не отговори веднага с „И аз те харесвам“.

- Искаш ли да го кажа?

- Само отбелязвам, че не го направи.

„Дали те харесвам? - мислеше Карин. - Дали те харесвам? Иска ми се да те прикова с вериги към леглото си и да те храня с миди и стриди. Иска ми се хирургически да присадя в плътта си великолепните ти знаещи ръце!...“

- Нс знам дали те харесвам или не - отговори му тя на глас. - Но очевидно реагирам на тебе. Не, изразих се слабо. Реагирам на тебе като разгорещена кучка - и се гордея с това, ако ми разрешиш да добавя. А колкото до въпроса ти дали те харесвам, предполагам, че не знам точния отговор в момента... Какъв труден човек си, Джон. Не е ли възможно просто да живеем за известно време с тази малка неяснота?

- Както подобава на двама възрастни - добави той.

- Искаш ли да си вземеш обратно изявлението, че ме харесваш?

Бекер като че ли се замисли.

- Всъщност не искаш, ти, кучи сине - побърза да се вмссти в паузата Карин. - Това беше лъжливо предложе­ние.

- О, съвсем не искам да си върна думите - реагира той. - Исках само да ги доизясня и разширя.

- Не - бързо каза Карин и веднага съжали.

- Права си. Достатъчно ясно е и без обяснения. Смятах да се впусна в излияния за няколко минути.

„Излияния! - помисли си Карин. - Обсипи с хвалби чара ми! Започвай!“ Но вместо това плъзна ръката си от гръдния кош до корема му и усети неволната му реакция на гъдела.

- Разрешаваш ли ми да ти задам един въпрос? - запита тя след продължително мълчание.

- Питай.

- Виждаш ли се все още с бившата си жена?

- Със Синди? Понякога.

- Искам да кажа, срещаш ли се с нея?

- Ние сме разведени.

- Знам. Срещите между разведени не са нещо необичай­но. Не си взел обаче мерки да се отдалечиш от нея. И двамата живеете в същия малък град.

- Кламдън е родният ми град.

- Знам. Просто питам. Съпрузите понякога считат, че правата им се запазват дори и след развода. Понякога упорито продължават да идват и да се опитват да възста­новят прекъснатите отношения.

- Как се справи с положението? - запита Бекер.

- Не съм казала, че това се е случило с мене.

- Как се справи?

- Със самоувереност и дипломация, т.е. с ритник. Той не направи нов опит.

- Този мъж е малодушен негодник.

- Аз го наричам бързо възприемащ. Наложи ми се да се обяснявам с него само веднъж.

- Приятелски развод, така ли? - запита Бекер.

- Нужно ли е да говорим за това в леглото? Защо не приказваме за политика или за нещо друго, по-весело?

- Какво ти правеше, Карин? - запита Бекер със серио­зен тон и усети, че тялото ѝ се стяга до неговото.

- Хайде да не говорим за това сега.

- Имам предвид по време на женитбата ти с него - уточни той

- Знам какво имаш предвид. - Тя се изтърколи настрана от него, обърна му гръб. - Хайде да не си разваляме нощта, Джон.

- Имала си възможност да си улесниш живота, ако му бе разрешила да идва по-често за детето. Можело е да си осигуриш повече свободно време без Джак, но не си го направила. Каква е причината? - Постави ръце на рамене­те ѝ в тъмнината и усети, че тя се вцепенява под тях. - Нещо, което е направил на тебе?

- Току-що унищожи едно великолепно чукане - каза тя студено

- Или нещо, което е направил на Джак?

Карин се опита да стане от леглото, но силните ръце на Бекер я задържаха. Той преметна ръка през корема ѝ, притегли я към себе си и тя нямаше друг избор, освен да се свие с гръб към него. Тялото ѝ бе като вдървено, но тя не започна борба с него.

- Пусни ме, Бекер.

Той я държеше здраво, като притискаше тялото си към нея отзад. Карин изсумтя веднъж, опита се да се освободи от ръцете му, но спря съпротивата, когато той стегна прегръдката си. И двамата знаеха, че тя е тренирана и сръчна и бе в състояние да предложи добра борба - ако искаше.

- Какво правеше на Джак, Карин?

За миг на Бекер му се стори, че тя наистина ще започне да се бори с него. Мускулите ѝ се стегнаха, сякаш се канеше да скочи. Щеше да я пусне, ако тя наистина пожелаеше това, разбира се, но не мислеше, че наистина го иска.

Карин замря за миг и двамата останаха така, свити един в друг, почти неподвижни. После тя бавно се отпусна. Бекер продължи да я държи в стегната прегръдка едновре­менно в самозащита и като опора за нея. Ако тя се канеше да го срита, щеше да направи това, когато той реагира на нейното отпускане, като отпусне на свой ред прегръдката си. Но усети, че тя се беше предала и в момента освобожда­ваше нещо отвътре, а стегнатата му прегръдка ѝ беше необходима за доказателство, че той е тук и е с нея...

- Той го биеше - започна тя с прекъсващ от емоционал­но натоварване глас. - Този кучи син биеше малкото ми момче. Трябваше да го убия. Трябваше!

- Не.

- Трябваше, трябваше.

- Кога започна всичко?

- Когато Джак беше четиригодишен. Внезапно Карл започна да обвинява Джак за всичко, което не вървеше както трябва. Не само вкъщи, а за всичко, което не вървеше в живота му. А животът му бе претрупан с неща, които не се нареждаха, както на него му се искаше. Аз например. Никога не трябваше да се омъжвам. Прекалено голям егоист съм за семеен живот.

- Всички ние сме прекалено големи егоисти - каза Бекер. - Но всички се женим.

- Отначало беше обикновено папляскване, но после нещата се влошиха. Започна да го бие с разни предмети - колани, четката за коса, и то обикновено в мое отсъствие. Връщам се от работа и виждам Джак със синини, а Карл ми обяснява, че бил паднал от тротинетката си или се спънал, докато тичал, или... Джак мълчеше. Толкова беше наплашен от Карл, че не смееше да каже истината на собствената си майка. Какъв тип майка ме прави това?

- Не се обвинявай. Не ти си посягала на него.

- Но не го и спрях. Усетих, че има нещо не в ред, но дори и тогава не го спрях веднага. Не взех мерки толкова бързо, колкото трябваше. Карл наричаше изстъпленията си „при­учване към дисциплина“ и аз някак приех това, отказах да повярвам, че го прави по този начин. Избягвах да се обърна с лице срещу проблема, Джон; дори казвах на Джак да внимава и да не вбесява баща си. Обвинявах Джак.

Карин замълча. Чуваше тежкото дишане на Бекер зад гърба си. Той като че ли беше ангажиран в борба със самия себе си, която никога нямаше да спечели. Почака малко, но той не направи коментар.

- Не съм подходяща за майка, нямам право да имам син - продължи Карин. - Просто отказвах да призная пред себе си, че това действително става. Дори в съда, дори когато се борехме за родителските права над Джак, не успях да се накарам да изляза напред и да го кажа. Просто не можех да повярвам, че това става в моето семейство. Не заслужавам това чудесно малко момче, Джон, но няма да допусна да живее с баща си: той ще отиде при него само през трупа ми. Проверявам Джак веднага щом се върне вкъщи, след като е бил при баща си. Не се тревожа вече какво ли става по време на тези посещения. Предупредила съм Карл, казала съм му какво ще направя с него дори само ако усетя нещо нередно. Той знае, че ще изпълня заплахата си, без да се замисля.

- Казваш, не си могла да повярваш, че това се случва на тебе. Но всъщност искаше да кажеш: не си могла да повярваш, че ти се случва отново - каза Бекер. - Нали?

Този път Карин не отговори.

- Защото си го преживяла като дете, нали, Карин?

Тя мълчеше.

- Знам, че е така. Каза ми преди десет години.

- Никога не съм казвала нито дума...

- Да, ти не говореше никога за това, но ми го разказа по другите начини, които могат да го изразят. Показваше ми го с реакциите си на докосването ми, чрез нещата, с които не се чувстваше добре и удобно, с всичко онова, което не ми каза, когато споделих за себе си... Не е необходимо да го признаваш, ако това те утешава, но излишно е да се опитваш да го отричаш.

Карин продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му и тишината като че ли се разду като балон около тях и обгърна стаята. Чуваха се шумовете отвън - вятърът, който удряше по прозорците, далечен звук от запалване на кола, - но вътре в стаята за Карин като че ли настъпи мъртва тишина. Не чуваше повече дишането на Бекер, усещаше своето собствено само чрез едва доловимото повдигане и спадане на гръдния си кош. Когато промени леко позата си, простенването на матрака и прошумоляването на чаршафите ѝ се сториха невероятно шумни. При новата поза ръката на Бекер се вдигна над корема ѝ и сега лежеше върху ребрата точно под гърдите. Той все още я държеше стегнато в ръцете си и в този момент тя бе благодарна на натиска на ръцете му и чувството на утеха, което той ѝ даваше. Искаше да има някой много близо до себе си, щом като се налагаше да застане лице в лице с чудовищата на миналото си.

Когато Бекер заговори, гласът му прозвуча така висо­ко в замрялата тишина, че Карин се стресна.

- Какво друго? - запита той.

- Какво?

- Имаше ли още нещо? С Карл.

Името на бившия ѝ съпруг прозвуча странно в устата на Бекер и тя осъзна, че той го произнася за пръв път. Досега бе споменавал за него като за „нейния съпруг“, не по име, и промяната изглеждаше прекалено рязка, прека­лено фамилиарна. Усети вътрешна съпротива в себе си, като че ли разрешението някой друг да използва името на Карл бе равностойно на разкриване на семейни тайни. Тази странна реакция отмина бързо, но остави след себе си неприятен привкус.

- He - отговори тя. - Какво искаш да кажеш?

- Вършеше ли и още нещо?

- Това не е ли достатъчно?

- Много е, но обикновено не се спира дотук. Насилието поражда насилие, апетитът му непрекъснато расте.

На Карин ѝ се искаше да го спре, да извика какво го кара да се мисли за такъв голям експерт в тази област. Но тя знаеше, че наистина е експерт, знаеше, че той разбира насилието много по-добре от всеки друг.

- Той биеше и мен - призна тя със свито гърло и толкова тихо, че трябваше да повтори изречението си. Дори и след като го каза, пак ѝ беше трудно да повярва, че това наистина ѝ се е случило.

Бекер изсумтя неясно, сякаш бе предвиждал нейните думи и сега очакваше продължението. Неговите замълчавания бяха съвсем определени: те като че ли я принуждава­ха да ги попълни с исканата информация. Сякаш знаеше какво следва по-нататък, но изискваше спазване на фор­малностите, като ѝ даваше възможност - и настояваше! - сама да оформи с думи това, което той вече знаеше.

- Не се случваше особено често - продължи Карин. - Не рядко, но не и прекалено често. Когато го направи за пръв път, не можах да повярвам, че наистина е станало, не можех да повярвам, че е посмял да го направи - че е пожелал да го направи. Стана в началото на женитбата ни. Бях си внушила, че го обичам, че двамата се обичаме, по дяволите, толкова много исках да обичам...

- Да имаш някого, който да те обича - вмъкна Бекер.

- Да, предполагам, но важно е и да обичаш някого. Смята се, че всеки обича някого - всички говореха така и аз си внуших, че обичам Карл... Сред като го направи, той си посипа така обилно главата с пепел, съжаляваше толкова много. Плачеше, кълнеше се, че ме обича, че ме обожава, че никога, никога, никога няма да го направи отново...

- И ти му повярва.

- Исках да му вярвам. Внушавах си, че му вярвам. Бях създала семейство, длъжна бях да дам на това семейство всички възможни шансове, да положа всички необходими усилия. Не беше възможно просто да изляза през вратата само заради една постъпка.

Бекер пак замълча и Карин усети, че трябва да продъл­жи, трябва да открие обяснението, с което да се оправдае, с което да спечели одобрението му.

- За втори път посегна на мен след месеци. Дотогава всичко между нас беше в границите на нормалното. Понякога се карахме, но той се контролираше и аз започнах да гледам на случилото се между нас в началото като на нещо случайно. Но точно тогава той отново сякаш прещрака. Карахме се, да, но не за нещо специално, за нещо особено засягащо. В момента на кавгата пиеше, но не беше пиян. На вид като че ли нямаше сериозна провока­ция, когато съвсем неочаквано скочи, нахвърли се срещу мене и започна да ме удря, удря, удря... На другия ден отидох на работа с дебел слой грим, за да прикрия синините... Срамувах се ужасно. Не знаех какво щях да отговоря, ако някой ме беше попитал какво се е случило... Никой не запита.

- И ти остана с него.

- Бях бременна. В мене растеше дете... И нещо наисти­на любопитно: дори и в най-големия си бяс Карл не ме удари в корема или някъде близо до бебето - той като че ли инстинктивно го пазеше. По някакъв странен начин това сякаш доказваше, че не е безразличен към детето си, към нас двамата, към бъдещето ни... Не знам, мислила съм за това стотици пъти...

- И ти остана.

- Да, по дяволите, останах! Не ме съди, Джон. Не знаеш какво е да те бие някой, който се предполага, че те обича. Това те кара да се чувстваш така недостоен, кара те да се чувстваш виновен, да търсиш вината у себе си.

- Знам - каза простичко Бекер. В тона му нямаше молба, бе направил само констатация. Карин осъзна, че и преди в тона му нямаше нотки на суровост - осъждането бе само в нейната глава. Бекер просто отбелязваше фактите, изразяваше с думи очевидното, за да могат да преминат по-нататък, като че ли процесът трябваше да бъде завър­шен независимо от всичко.

- Съжалявам - прошепна тя.

- Всичко е наред.

- Наистина останах с него, ти си прав. Трябваше да го оставя още тогава, но всичко ми изглеждаше така - така нелепо... Невероятно беше, че всичко това се случва на мене. Не бях жена от гетото, зависима от социални помощи, не живеех в планинска ферма с товарни камиони, паркирани в предния двор. Карл не беше случаен човек, а професионалист. Рентгенолог. Не бяхме от типа хора, при които този вид неща са част от ежедневието им. Освен това бях преминала курсове за самозащита. Дори в процеса на побоя, докато той ме удряше, си повтарях: „Ако поискам, мога да пречупя този мъж на две.“

- В случая не ставка въпрос обаче за самозащита - обади се Бекер.

- Не, не в началото. Но после той премина някои граници. Опита се да ме бие отново, когато Джак беше двегодишен. Бебето беше в стаята и ни гледаше - може би това ми даде кураж, не знам със сигурност, но изведнъж разбрах, че трябва да поставя точка на тези изстъпления. Тогава го ритнах в коляното и му счупих ръката... Повече не ме докосна.

- Но се прехвърли върху Джак.

- Трябва да е започнал скоро след това, но аз не разбрах.

Бекер мълчеше.

- Кълна ти се, Джон, не знаех. Не разбрах. Не знаех!

Нещо се пречупи вътре в Карин и тя се разплака, отначало тихо, но само след миг вече ридаеше без задръж­ки, тялото ѝ се тресеше, разкъсвано от вътрешна болка. Бекер я притисна още по-силно към себе с, покри тялото ѝ със своето, докато тя като че ли се мъчеше да проникне в неговото, сгърчена в отчаяна нужда от утеха и закрила.

Той я остави да се наплаче, не се опитваше да я спре, не ѝ предложи друга утеха освен близкото си физическо присъствие. Когато най-сетне дойде на себе си, Карин имаше чувството, че се връща много отдалеко. Мъката ѝ я беше откъснала от настоящето и тя бе потънала някъде дълбоко в себе си... но сега бе изплувала отново... Осъзна, че се намира в тъмната спалня върху леглото си, пак чуваше как вятърът чука с костеливи пръсти по прозорците и усещаше силното мъжко тяло, което я притискаше отзад.

Не разбра дали нещо в неподвижната тишина се бе променило, когато престана да подсмърча, или невиди­мият електрически заряд в стаята непрекъснато е бил един и същ с тази разлика, че тя едва сега го почувства. Усещаше топлото тяло на Бекер до себе си и сега кожата му като че ли живееше по начин, който не бе усетила, докато говоре­ше за живота си с Карл. Плътта му лежеше до нейната като самостоятелно създание със свой собствен живот, готово да се раздвижи веднага, щом тя пожелае това. Усети, че нещата между тях в този момент зависеха напълно от нея, и правото на избор я изпълни с приятно чувство за свобода и сила.

Тя протегна ръка между краката си, докосна го и усети веднага бързата му реакция. Не говореха, почти не се помръднаха. После той влезе в нея отзад и тя още веднъж притисна възглавницата към устата си. Този път го напра­виха директно и просто, без предварителна любовна игра, без търпение, без нежност - направиха го така, както и двамата искаха. Когато свършиха, лицето ѝ отново бе мокро от сълзите ѝ, но този път причината бе друга.

ГЛАВА

12

Когато Боби се събуди на третия ден от отвличането му, още преди да си отвори очите, усети, че го наблюдават. Чувстваше друго лице близо до своето, чуваше приглуше­ните, прекалено внимателни движения на някого, който толкова целенасочено се опитваше да не вдига шум, че се наместваше в пространството около него по начин, който той ясно улавяше. Остана със затворени очи, като се преструваше, че спи. Разреши си малката утеха да си представи, че този някой, който се въртеше над него, може да е майка му. Може би днес ще отвори очи и ще установи, че дългият кошмар най-сетне е приключил и той се намира в собствсното си легло вкъщи. Знаеше обаче, че не е така, колкото и горещо да го желаеше.

Само Дий е този някой, който се навежда така близо до него, изучавайки го с този неин напрегнат израз, сякаш се опитва да запамети всяка подробност от лицето и тялото му. Понякога в очите ѝ като че ли се промъкваше озадаченост - сякаш се опитва да съвмести неговия външен вид с някакъв образ, съхранен в съзнанието ѝ. Но тя винаги съумяваше да излезе от затруднението и бръчката между веждите ѝ се изглаждаше: и този път бе успяла да примири това, което виждаше, с онова, което желаеше да види.

Аш смени позата си до вратата и Дий му изсъска да не шуми.

- Не го събуждай - прошепна тя. - Той спи.

Аш ѝ отговори с неясен гърлен звук, може би тих смях. После Боби дочу неочаквани звуци на раздвижване и от двамата, рамката на вратата изскърца, когато Аш се отстрани от нея, някой пристъпи на пръсти и отново се възцари тишина. Боби се вслушваше, без да се помръдне, напрягаше слуха си, но всички звуци сякаш бяха внезапно погълнати. Заминаха ли си? Някак неприемливо беше да го оставят най-сетне сам и все пак... нищо, не се чуваше нищо.

Поотвори очи - само тясна цепнатинка - и усети, че клепачите му потреперват от напрежението да ги задържи така. Видя единствено чаршафа под бузата си и килима между леглото и стената, към която сочеха краката му. Позадържа се малко така, без да смее да се надява, и отвори още повече очи. Видя само стената на бунгалото, ивиците слънчева светлина, която се процеждаше през процепите на щорите и нашарваше пода на тесни ивици. Аш не беше до вратата. Дий не се въртеше над него.

Повдигна леко глава, почти не смееше да се мръдне. Стаята изглеждаше празна, от банята не сс носеха никакви звуци, вратата ѝ бе широко разтворена. Боби седна в леглото, после смъкна крака от него: все още не смееше да се надява. Пак огледа стаята с широко разтворени очи.

- Дий? - прошепна той. - Аш?

Тишината в стаята бе нарушена от нисък, гъргорещ звук, почти като ръмжене на животно, и Боби стреснато затаи дъх. Звукът се повтори, ръмжене на нещо огромно, свирепо и наблизо - и Дий със смях изскочи иззад леглото с ръце над главата, пародирайки гладно, дебнещо животно.

- Гърррр! - ревеше тя през смях. Хвърли се към Боби, прегърна го, вдигна го от леглото. - Подлъгахме те! Подлъгахме те, нали? Признай, признай! Подлъгахме го, Аш!

Обгърна го с ръце в силна прегръдка, зарови лице във врата му, като едновременно го целуваше и ръмжеше. Аш седеше на пода зад леглото и се хилеше гордо.

- Подлъгахме те - заяви той.

- О, погледни го само! Не се изплаши истински, нали? Изплаши ли се, Томи?

Боби се издърпа от нея, сърдит и объркан.

- Не сме искали истински да те изплашим.

Дий пак го прегърна, но той постави ръце на гърдите ѝ и я отблъсна.

- Не го прави - каза тя.

Боби игнорира предупредителната нотка в гласа ѝ и се опита да се освободи от ръцете ѝ.

- Не се дърпай от мен - повтори тя.

Боби се опита да измъкне ръцете си, но тя го стегна силно с нейните.

- Пусни ме! - изкрещя той.

Зарита я с голите си крака. Пръстите му едва докосваха кожата ѝ.

- Не! - извика ужасено Аш.

Ударът шокира Боби не само с внезапността, но и със силата си. Сигурно идваше от Дий, но когато Боби я погледна с очи, които бързо се изпълваха със сълзи, и двете ѝ ръце все още стискаха здраво неговите.

- Никога не се дърпай от мене - засъска тя. Приближи лицето си към неговото, пръстите ѝ стискаха ръцето му така силно, че му причиняваше болка, но Боби се изплаши най-много от погледа ѝ. Нещо се беше случило някъде зад очите ѝ, нещо, което бедното момче не можеше да види, нито да определи. Като че ли някой друг, не Дий, го гледаше през нейните очи. Някой или нещо, приклекнало зад наситено синьото на очите ѝ се звереше смразяващо срещу Боби в този момент. Нещо, което го мразеше...

- Никога, никога! - съскаше тя.

- Никога - повтори ехото ѝ Аш. Той се беше изправил и клатеше предупредително глава на Боби.

- Не го харесвам - не спираше Дий.

Боби подсмъркна. Носът му течеше, очите му бяха пълни със сълзи, в ушите му звънеше, но той все още бе прекалено зашеметен, за да заплаче.

- Ясно ли е? - запита Дий.

- Да - отговори ѝ Аш, който продължаваше енергично да движи глава надолу-нагоре, подтиквайки настоятелно Боби да се съгласи с Дий. - Да.

- Ясно ли е? - повтори Дий.

Боби кимна.

- Аха...

- Представи си само какво ми правиш, когато се теглиш от мен - продължаваше Дий. Боби забеляза, че нещото зад очите ѝ се беше измъкнало и тя отново бе Дий, е, да, малко като пренавита, малко прекалено ентусиази­рана, но все пак жена, същият човек, когото все пак той познаваше.

Боби изрази още веднъж съгласието си с кимване.

- След всичко, което върша за тебе... Когато те обичам толкова много, а ти се дърпаш от мен... това ме разочаро­ва.

Освободи ръцете му и Боби видя по тях белите отпеча­тъци от пръстите ѝ, които бавно порозовяваха.

- Окей, случаят е приключен - заяви тя, отново в добро настроение. - Никой не пострада, нали, Аш?

- Никой не пострада - отекна мъжът.

- Нали, Томи? Всичко е наред, нали? - Тя се усмихна широко. - Знам, че съжаляваш. Знам, че не си искал да го направиш, но не забравяй да не ме разочароваш. Ти ще се стараеш да не разочароваш мен, аз ще се старая да не разочаровам теб. Ясно ли е, миличък?

Усмихваше му се в очакване на отговор.

- Да - отвърна Боби.

Усмивката ѝ се разшири още повече.

- Ти ме правиш истински щастлива! - Тя отново го притисна към себе си. Дрехите ѝ бяха колосани и драскаха по голата му кожа.

- Кого обичаш? - запита тя.

- Тебе, Дий - отговори ѝ той.

- Знам, че ме обичаш, миличко. Само не ме разочаро­вай, не ме предавай. Мразя това - кара ме да се чувствам така зле...

После го остави и се впусна в бясна дейност из стаята - у нея като че ли винаги имаше излишък от енергия, която изискваше да бъде освободена по някакъв начин. Втурна се в банята, изскочи веднага и изтича към нощното си шкафче, прибра нещата си, поправи грима си. Издуха се от стаята като вятър, който пътьом бе профучал през нея.

През отворената за миг врата Боби зърна кола, паркирана пред стаята им, парче земя, обрасло с неестествено зелена трева, част от нисък жив плет, къс небе, обещаващо дъжд. После вратата се тресна и Аш пак се намести пред нея.

- Не я разочаровай - каза той.

- Добре - отговори Боби с явно нежелание да се връща отново към случилото се.

- Не - продължаваше Аш и клатеше глава. Опитваше се чистосърдечно да накара Боби да схване сериозността на думите му. - Не трябва. Не трябва.

- Може ли да си облека дрехите днес? - запита Боби.

Аш замята в отчаяние и безпомощност глава. Те никога не му вярваха, когато се опитваше да ги предупре­ди. Никога не бе успял предварително да ги накара да разберат. Само Дий умееше да ги накара да разберат, но тогава беше вече много късно...

- Още никакви дрехи - продължаваше с опитите си Аш. - Но слушай, слушай. Не я подлудявай.

- Не съм направил нищо - засече го Боби. - Тя сама подлудя. Не съм виновен аз.

- Не - повтаряше нещастно Аш. - Не. - След първите един-два дни те като че изобщо не се страхуваха от него повече. Каквото и да правеше, те сякаш разбираха, че той не е заплаха за тях. Слушаха го, защото разбираха ясно, че може да ги насили да вършат каквото той поиска, но не го вземаха на сериозно. Разбираха колко е глупав, осъзнава­ше Аш, и естественият резултат от този извод бе, че не му вярваха, когато се опитваше да им каже истината. Той знаеше, че е глупав, но също и че разбира нещата, които те не искаха да приемат за възможни до момента, в който вече нямаше никакво значение дали ги приемат или не.

- Може би утре ще си получиш дрехите - каза той.

- Наистина ли? - възкликна развълнувано Боби.

- Може би утре тя ще те изведе.

- Ще ме изведе? Ще ме изведе оттук? Искаш да кажеш, че утре е възможно да излезем от тази стая?

- Не я разочаровай - заповтаря Аш.

- Няма. Няма. Искаш да кажеш, че ще излезем от стаята, Аш?

- Тя ще поиска да се похвали с теб - заобяснява Аш. - Тя много се гордее с теб.

- Наистина ли? Истина ли говориш?

Аш искаше да му каже да не се вълнува чак толкова много. Искаше да му обясни, че безопасността му е най-сигурна на този етап, преди очакванията на Дий да се вдигнат на по-високо ниво, преди да го заобича прекалено много...

- Не трябва да я разочароваш - повтаряше тъжно големият мъж.

- Няма. Престани да го повтаряш. Ще бъда добър.

- Трябва да бъдеш много добър - продължаваше Аш. - Много добър...

* * *

Старият глупак пак раздаваше кърпи. Веднага щом се появеше колата на онази жена, Джордж скачаше като навита пружина от стола си и грабваше кърпите. „Като че ли в проклетия му стол е монтирано изхвърлящо устройс­тво! - помисли си Реджи. - Също като в газова станция, където иззвънява звънец, ако колата ти закачи гумен маркуч. В случая с Джордж обаче няма звънец, а само внезапен прилив на адреналин право в задника на стария глупак!“ Реджи го наблюдаваше отстрани как се върти около офиса до връщането на „Дий“, как се преструва, че върши нещо, как дава вид, че знае да разчита счетоводните книги, да събира и изважда цифри... И всичко това заради една усмивка от по-млада жена!...

Реджи го изгледа с нарастващ яд, когато той изприпка през вратата с кърпите в едната ръка, като приглаждаше редките косми на главата си с другата. Само тази картина ѝ бе достатъчна, за да ѝ се прииска да се изплюе. Ако не бе толкова нелепо, той щеше да представлява наистина тъжна гледка, но сега бе патетичен. Само патетичен.

Жената, разбира се, го поздрави като отдавна изгубен приятел, а добрият стар Джордж, личният ѝ перач, се хилеше насреща ѝ и се потупваше тук-там като жиголо. Ако бе възможно хора на тази възраст да работят като жиголо. Реджи погледна „Дий“, изправена до колата и съдинките с храна върху нея. Реджи забеляза, че тя внимава много да не даде възможност на Джордж да надзърне в стаята. Обикновено вземаше кърпите, усмихва­ше се, бъбреше с него, докато Джордж висеше пред нея и се лигавеше. После, едва когато най-сетне си тръгваше (което той не се сещаше да направи, преди Реджи да излезе на верандата пред офиса), жената почукваше на вратата, която се отваряше, колкото да се промуши в стаята с кърпите и съдинките с храна. Тя винаги изчакваше Джордж да се обърне с гръб към нея и дори да се отдалечи.

Нещо подозрителна ставаше в бунгало номер шест, в това нямаше никакво съмнение. Джордж беше прекалено увлечен в тази жена, за да усети нещо. Нямаше смисъл да се опитва да го убеждава, че там се играят някакви непозволени игри.. Всъщност Реджи нямаше нужда от помощта му, за да открие какво става. Притежаваше този мотел от седем години, а много години преди това бе престанала да се хваща на въдицата на когото и да било.

* * *

Остави Джордж да гледа по телевизията повторение на някаква тъпа комедия, представяща глупава блондинка с неприлично едри гърди според Реджи и неотстъпващ ѝ по празноглавие младеж. Докато блондинката беше на екра­на (а тя почти не го напускаше!), Джордж няма да разбере дали Реджи е в стаята. „Не че има някакво значение дали знае“ - помисли си Реджи. В края на краищата тя имаше абсолютното право да извършва проверки.

Измъкна се от офиса и се спря за миг на предната веранда. Бунгалата бяха ярко осветени от собствените им външни лампи. Някои от тях бяха тъмни, което означава­ше, че наемателите им бяха легнали. Други бяха не само тъмни, но и празни. Бунгало номер шест беше осветено.

Реджи излезе от светлия кръг, който очертаваше лам­пата на собствената ѝ веранда и сега се движеше невидима в тъмнината, точно както искаше. Не бе възможно пътят да я изненада: познаваше го много добре. Нямаше никакви изненади между офиса ѝ и бунгало номер шест, въпреки че очите ѝ още не се бяха настроили напълно към тъмнината. Реджи се улови, че върви на пръсти, независимо че беше още на около трийсетина метра от бунгалото. „Няма причина да дебна и да се промъквам така - каза си тя. - Намирам се в моя мотел, в моята собственост, която ми дава препитание, и имам всичкитс права на свста да знам какво става във всяко от моите бунгала. Особено когато нещо определено вони.“ Но след няколко метра несъзна­телно пак започна да стъпва на пръсти.

Когато Реджи беше на половината път между офиса и крайната цел на нощното ѝ пътешествие, светлината в бунгалото загасна така внезапно, че тя се стресна. Преми­наването от светлина към пълна тъмнина стана толкова неочаквано, че на Реджи ѝ се стори да чува дори от това разстояние нещо като прещракване. От бунгалото изскочи някой и отвори вратата на колата, паркирана отпред. Лампичката в купето показа на Реджи, че този някой беше жената, Дий, но и светлината на колата бързо беше изгасена.

Реджи се смръзна на мястото си, прикрита от тъмнина­та между офиса и бунгалото. Знаеше, че Дий не я виждаше как стои там и наблюдава. Самата тя забелязваше неясни­те очертания на жената само защото знаеше къде да гледа. Дий забърза към бунгалото. За миг проблесна бледозелената светлина от екрана на телевизора в бунгалото и Реджи забеляза някой много голям да изтичва от бунгало­то и да се вмъква в колата. Той като че ли носеше нещо, но Реджи нямаше представа какво. Плъзна се за миг на задната седалка и още преди да се намести там, вратата на бунгалото се затвори и друга неясна фигура забърза в тъмнината към колата - Реджи знаеше, че е Дий.

Вратите на колата се затръшнаха, двигателят бе събу­ден към живот, но тя остана тъмна. Дий я подкара без фарове по извитата чакълена алея. Когато колата наближи пътя и попадна под табелата на „Рестъуайл“, Реджи видя Дий на волана, но нямаше и следа от присъствието на някой друг. Предните фарове на колата се запалиха веднага щом колата влезе в магистралата и Дий отново бе осветена за миг от фаровете на насрещна кола, но отново нямаше никакъв знак за присъствието на друг човек в колата ѝ.

Реджи изчака, докато тя изчезна от погледа ѝ на път към града, остана на мястото си още една минута, като си наложи да брои до шейсет, за да се увери, че жената няма да си спомни за нещо и да се върне внезапно. Най-сетне Реджи поднови пътешествието си към бунгало номер шест с ускорен пулс. Жената бе заявила, че съпругът ѝ има неприятности с очите, което може да обясни странното втурване в колата без светлини, но това определено нямаше как да го направи невидим. Защо един човек ще се втурва към задната седалка на кола и веднага ще се покрива така, че да не се вижда отвън? Реджи не успя да намери каквато и да било законна причина за подобно поведение.

Хвърли поглед към магистралата и заопипва връзката с ключове, намери търсения и отвори бунгало номер шест.

В ноздрите я блъсна странна миризма: тежка, мускусна, застояла. „Не е от мръсни тела - помъчи се тя да я определи, - не точно тази миризма, но... повече като нещо, което не се поддава на изпиране или почистване...“ Не беше и миризма на секс, каквато очакваше. Усети привкус на мляко и на нещо друго, остро и парливо, което не успя да определи.

Затвори вратата, преди да светне: въпреки че имаше пълното право да бъде тук, не искаше да насочва внима­нието към себе си.

Веднага забеляза, че от леглото липсва кувертюрата. Знаеше, че някои клиенти нарочно я махат, сгъват я и я съхраняват до края на престоя си на някоя от полиците в шкафа за дрехи, където ѝ беше мястото, но по-голяма част от тях не си правеха труда да я отметнат: ползваха я като завивка и хвърляха отгоре одеяло, ако им станеше студе­но. Но сега на никого не му беше студено. Реджи усети, че кожата ѝ настръхва, сякаш бе на границата да се облее в пот само от усилието да дойде дотук от офиса си. Не успя да открие кувертюрата никъде - достатъчна причина за Реджи да се отърве от малката любимка па Джордж. Дори и той няма да има основание да спори при доказана кражба от собствеността на мотела. Да се измъкнеш с някоя от кърпите бе едно нещо - и много тъпо при това, - но да се изхлуеш с цяла кувертюра вече беше съвсем друга работа.

Не ѝ отне много време да направи инвентаризация на стаята. Имаше достатъчни доказателства за присъствието на „съпруга“. В гардероба висеше риза, до умивалника се намираше старомоден бръснач. Дори Джордж си служеше с електрическа самобръсначка с батерия. Козметиката на жената бе разхвърляна по цялата баня: над умивалника, върху казанчето на тоалетната, по пода. Реджи правилно бе предположила, че е небрежна мърла. В чашата за баня на мотела бяха поставени три четки за зъби: две за възрастни с наклонена горна част и една детска, небесноси­ня. „Каква глезла - помисли си Реджи. - Малките ѝ зъби явно са твърде деликатни за четка за възрастни!... Само това стига, за да ти се повдигне!“ Нощницата на жената висеше на вътрешната страна на вратата към банята. Реджи я перна с пръст, отвратена от ефирността на материята и дантелите по нея. Лесно си представи как тази курва се върти из стаята с дантелената си прозрачна нощничка, с лице, нарисувано като на уличница (каквато си беше), и с детската си четчица за зъби в уста. „Няма да се зачудя и ако се мъчи да говори като бебе“ - помисли си Реджи. Разбира се, на Джордж ще му хареса. И него не го деляха много години от второто му детство.

Реджи се върна към гардероба - всъщност ниша без врата с полица отгоре и единична метална пръчка под нея. Там жената беше поставила четири чифта обувки, но нямаше нито един мъжки чифт, което означаваше, че в момента той е с единствените си обувки. Нямаше и панталони. „В това бунгало са повече от три седмици вече - изчисли набързо Реджи, - а единствената дреха за смяна е тази износена риза!“ Познаваше и други мъже, които живееха по същия начин, ако жените им допускаха подобно нещо. Но не и Джордж. Старият глупак имаше повече дрехи от Реджи. „Паун - каза си тя. - Сигурно се мисли за паун с разперена опашка.“ Реджи изсумтя презрително, но истината беше, че в този момент чувстваше доста силна привързаност към Джордж. Независимо от възрастта му той се опитваше да поддържа приличен външен вид в границите на определен стандарт. Тя бе благодарна за това, въпреки че страстта му към определени цветови комбинации много по-често предизвикваше насмешката, отколкото одобрението ѝ.

На неподвижно закрепените закачалки за дрехи висяха няколко рокли. Върху две телени закачалки бяха закачени скоро изпрани дрехи, все още в прозрачната си пластмасо­ва обвивка. Върху сгъваемата стойка с усилени с брезент ръбове имаше само един куфар. Реджи го отвори и прехвърли бързо колекцията от женско бельо. Всичко в него принадлежеше на Дий. Съпругът ѝ , изглежда, живее­ше само с дрехите на гърба си.

Като се изключи разпиляната козметика, притежания­та им бяха добре подредени и прибрани: създаваше се впечатление, че можеха да бъдат натикани в куфара само за минута. Реджи реши да не допуска да изостават с наема си дори и ден. При най-малко разсейване от нейна страна вероятно ще изчезнат като дим.

Опъна чаршафа върху леглото и стреснато пое дъх, когато чу шума пред вратата.

* * *

Аш обгърна момчето като мидена черупка: едрото му тяло се сви над по-малкото - едновременно го скри и му осигури закрила. Боби чувстваше едрото тяло на мъжа до своето, но теглото му не го премаза, както толкова лесно можеше да стори - от него не се излъчваше заплаха. Момчето знаеше, че Аш няма да му причини болка и не се съпротивлява нито на кувертюрата, с която бе увит, нито на близкото физическо присъствие на големия мъж. Про­сто лежеше неподвижно, в очакване моментът да отмине. Бе престанало да задава въпроси за нещата, които му се случваха. Опитваше се да плува по течението и да избягва и най-малкото съпротивление.

Когато се отдалечиха достатъчно от мотела, Аш седна нормално на задната седалка и махна кувертюрата от момчето, което също се изправи бавно и с примигване: отначало не смееше да повярва, че вижда истинския, познат свят да прелита край прозорците на колата.

Боби погледна към Аш за потвърждение и едрият мъж му се усмихна радостно. Момчето усещаше ликуването на Дий, без дори да погледне към предната седалка. Тя излъчваше силна възбуда, осезаема почти като топлинни вълни. Бе изкривила огледалото за задно виждане така, че да може да следи реакцията му. Боби виждаше окото ѝ, част от носа ѝ. Извивката на веждата ѝ му разкри нейното настроение без думи. Тя бе въодушевена от излизането им и Боби знаеше, че очакванията ѝ бяха и той да се чувства по същия начин.

- Е? Какво ще кажеш? - запита Дий.

- Прекрасно е - отговори прилежно Боби. Той гледаше през прозореца и се мъчеше да се държи така, сякаш прелитащите магазини и ресторантчета за бърза храна край магистралата бяха само месинговите пръстени на въртележка. Внимаваше да не поглежда директно в очите на Дий в огледалото. Тя веднага щеше да разбере, че интересът му е само насилена преструвка. Аш се поддава­ше по-лесно на измама и Боби го използва максимално като фон на своя „ентусиазъм“.

- Погледни - извика той, като задърпа Аш за ръкава. - „Бъргър Кинг“!

Аш кимна одобрително.

- Харесваш ли „Бъргър Кинг“, Аш?

- Харесвам „Бъргър Кинг“.

- Може ли да вечеряме в „Бъргър Кинг“, Дий?

- Хубаво ли е там? - запита Дий.

- Да, много. Предлагат чудесни пържени картофи.

- Нека да отидем на ново място - каза Дий. Боби усети промяната в тона ѝ. В него пропълзя по-тъмна, по-пресметлива нотка. Той вече бе разбрал, че тя никога не престава да мисли и преценява, колкото и да е възбудена. Беше направил грешка, като се изтърва, че и по-рано е бил тук. Тя ще намери място, където няма да има опасност да бъде разпознат. Отминаха познато на Били рекламно табло за матраци, а после профучаха край магазин за мебели от плетена ракита, където майка му спираше понякога, после край сградата на щатския пътен контрол, където баща му винаги намаляваше скоростта. Те пътува­ха в погрешна посока. Отдалечаваха се от къщи...

Независимо от усилията му, лицето му помръкна от неочакваната смърт на надеждата и Дий веднага засече промяната.

- Не ти харесва - обяви тя.

- Какво? Да, да, харесва ми! - настоя Боби, без да бъде сигурен какво точпо се очаква от него да харесва.

- Не, не ти харесва. - Гласът ѝ беше унил, възбудата беше изчезнала напълно.

Аш сграбчи ръката на Боби, стисна я силно, като клатеше предупредително глава.

- Наистина ми харесва! - извика Боби и чу отчаянието в гласа си.

- Не ти е хубаво - повтори тя.

- Хубаво ми е, хубаво ми е!

- Можем веднага да сс обърнем и да си отидем вкъщи.

- Не, Дий, моля те...

- Ако това, което ти давам, не е достатъчно добро за теб, то в такъв случай можем да минем и без него.

- Достатъчно добро е! Честна дума, наистина е доб­ро!...

- Помислих си, че ще ти е приятно да сменим обстанов­ката и да вечеряме навън. - Гласът ѝ беше изпълнен със самосъжаление. - Естествено е да искам да те покажа, какво лошо има в това?

- Нищо...

- Но не искам да показвам едно малко неблагодарно момче.

- Той иска да продължим - обади се Аш.

- Искам, наистина искам.

- Е...

- Мисля, че е прекрасно! Чудесно е, че сме тук, чудесно е да бъда с теб и Аш.

- Е...

- Няма значение какво ще ядем. Каквото ти искаш. Ти ще избереш.

- Имам предвид едно много хубаво място - предаде се Дий.

- Прекрасно!

- Е...

Тя продължи да кара напред и не завъртя колата обратно към мотела, както се страхуваше Боби, но енту­сиазмът ѝ бе изчезнал напълно. Лицето, което виждаше сега в огледалото, бе обидено, намръщено и дебнещо. Разочаровано.

* * *

Пътуваха още половин час и настроението на Дий малко се повиши. Тя отново започна да говори, но без първоначалната жизнерадост. Аш като че ли искрено се наслаждаваше на разходката им с кола: той гледаше с интерес през прозореца с нос, притиснат към стъклото. Напомняше на Боби за куче.

Боби започна да се отпуска. Беше извън стаята в мотела. За пръв път след отвличането му бяха разрешили да си облече дрехите. Не го отвеждаха вкъщи, но бе навън, а това означаваше шанс. Наоколо ще има хора, ако някога спрат колата. Той може да закрещи за помощ, може да надхитри Аш - знаеше, че ще успее да го надхитри! - и да избяга. Може наблизо да има полицай. Или някой, който го познава. Или родителите му.

* * *

Дий избра голям ресторант за бързо хранене от верига­та „Макдоналдс“, който предлагаше на клиентите си добре осветена детска площадка навън. Независимо от късния час няколко малки деца все още тичаха около пързалките и люлките за двама. Наблизо стояха изнурени майки, разрешили си малък отдих от продължително пътуване. Те наблюдаваха децата си и се надяваха, че този изблик на енергия ще ги измори достатъчно, за да заспят в колите по-късно.

Боби и Аш вечеряха в колата: Дий им донесе храна и се присъедини към майките край детската площадка. Боби яде лакомо: още при миризмата на пържения хамбургер реши да отложи плановете си, докато се нахрани.

- Тя говори за теб - обади се Аш.

Боби вдигна поглед от картонената купичка с пържени картофи и видя Дий да говори оживено с две жени: тя почти нспрскъснато жестикулираше. Боби разпозна на­строението, в което беше, и изтръпна. Страхуваше се най-много от него. Вече знаеше, че Дий бе най-непредсказуема именно в това настроение.

- Откъде знаеш?

- Хвали се с теб - продължи невъзмутимо Аш. На брадата му имаше кетчуп и Боби неволно избърса собстве­ното си лице. - Тя много се гордее с теб.

Боби забеляза, че Дий сочи към колата с широка усмивка. Изглеждаше много щастлива. Така и не можа да разбере с какво точно той я прави толкова щастлива.

Дий им махна с ръка и Аш ѝ отговори.

- Махни ѝ - прошепна той бързо. - Махай радостно.

Боби махна и се усмихна. Дий замаха още по-енергично и подхвърли нещо на жените до нея. Те също замахаха към колата, като че ли подтикнати към това само от бликаща­та енергия на Дий.

После Дий им даде знак да отидат при нея и Боби чу Аш да поема шумно дъх.

- Тя ни вика - обърна му внимание Боби.

Почувства огромната ръка на Аш върху крака си.

- Внимавай - каза Аш.

- Разбира се.

- Не, не. Трябва да внимаваш.

Боби посегна да отвори вратата, но Аш го задържа.

- Томи - не се отказваше Аш. - Не бягай.

Боби сс престори на света вода ненапита.

- Какво искаш да кажеш?

Аш го погледна умолително право в очите.

- Не бягай.

- Тя ни чака - нетърпеливо отговори Боби. - По-добре ще бъде да тръгваме, Аш, иначе ще си пострадаш.

- Моля те - продължаваше Аш.

- Няма да бягам - предаде се Боби. - Защо да бягам?

- Не я разочаровай - умоляваше го Аш.

Той се плъзна ^-по седалката, за да се измъкне през същата врата, през която излизаше Боби, без да освободи момчето от хватката на тежката си ръка. Излязоха от колата и видяха Дий да маха възбудено с ръка.

- Ела тук, Томи! Ела при мен!

Боби тръгна към нея и усети как Аш отново стяга хватката си. Големият мъж се наведе надолу с лице близо до това на Боби. Сега Боби виждаше ясно космите, които вече изскачаха по бузите му, въпреки че се бе бръснал скоро. Няколко по-дълги косми, черни и жилави, стърчаха от най-високата точка на скулите му, явно никога неподстригвани.

- Моля те, Боби - зашепна Аш. Откакто беше отвлечен, Боби чуваше за първи път истинското си име. - Моля те, не бягай.

Боби се втренчи за момент в големия мъж, когато дълбочината и искреността на молбата му най-сетне стигнаха до него. Той кимна и Аш го пусна. Боби тръгна към жените, откъдето Дий продължаваше да му маха и да го подканва, като че ли е някакво заблудено кученце.

- Ето го, ето го милото ми момченце - възкликна Дий. - Не е ли прекрасен?

Жените се наведоха напред с одобрително кудкудякане: отнасяха се към него като Дий - сякаш е много по-малък, като собствените им деца, които играеха зад тях.

- Толкова се гордея с него - заяви Дий и го прегърна. Тя го притегли към гърдите си и целуна няколко пъти върха на главата му. - Защо не отидеш да си поиграеш с другите деца, миличък? - Боби разбра, че това не е предложение, което може да бъде дискутирано.

Той стъпи в заграденото място за игра с пясък и го изгледа презрително. Отдавна бе престанал да се рови в пясъка. Тя го възприемаше като бебе. Той едва се наме­стваше на пързалката, а ако седне на някоя от люлките, всяко от другите деца ще стърчи във въздуха цяла нощ.

Дий насочи вниманието си към другите майки. Те заговориха за нещо, тя избухна в звучен смях и те неволно се присъединиха към нея, озадачени от енергията ѝ, стреснати от ентусиазма ѝ.

Аш се мотаеше някъде по средата на разстоянието между тях и колата; той ги наблюдаваше напрегнато, очите му скачаха от Дий към Боби и обратно. Дий не го беше запознала, дори не бе споменала за него на жените и сега те го попоглеждаха с опасение: едър, тромав мъж, лошо облечен. Около него като че ли имаше нещо не съвсем в ред: известна мудност на движенията, израз на забавена схватливостта лицето му. Тъй като и той дойде с дете, те не бяха готови да го приемат като опасен, но и двете жени инстинктивно застанаха между Аш и децата си.

Боби се оказа в клетка. Площадката за игра беше оградена, безопасно място за две и три или четиригодиш­ни деца, които да си намират занимания, докато родители­те им се тъпчат с храната, предлагана от „Макдоналдс“. Единственият изход бе вратата, през която бе влязъл. Възможно беше да се опита да се прехвърли през оградата, която бе на нивото на очите му, но беше сигурен, че Аш ще го сграбчи, преди да се е изкатерил на нея. На кого да извика? На жените с Дий?

Отпусна се отчаяно на една от люлките, като се подблъскваше иапред-назад с крака.

- Онзи там баща ли ти е? - Едно от децата, момиченце със сополиво носле, стоеше до Боби. Момчето реши, че е на около пет години - безнадеждно малка, поколение, което още не умееше да мисли и от което не можеше да се очаква разбиране.

- Не. - отговори Боби. Пръстчето на момиченцето сочеше към Аш.

- Моят татко е в тоалетната.

- А онази там не ми е майка - продължи Боби. - Виждаш ли онази жена? - Посочи Дий само с поглед, не с пръст. - Тя ме открадна от истинската ми майка и татко.

- О. - Боби гледаше напрегнато момиченцето, търсеше признаци на разбиране. - Ще ме полюлееш ли?

В момента Дий не го следеше: главата ѝ бе отпусната назад в пристъп на смях. Докато се смееше, тя докосваше ръката на една от жените.

- Ще те полюлея, ако направиш нещо за мен.

Момиченцето кимна.

- Но трябва да обещаеш - продължи той.

Момиченцето избърса носа си с пръст.

- Обещаваш ли?

- Ъхъ.

- Когато си тръгнем, кажи на майка си, че се казвам Боби Рейнълдс и че съм отвлечен.

Момиченцето подсмъркна и прекара ръката си до лакътя под сополивия си нос.

- Ако обещаеш да направиш това за мен, ще те залюлея много нависоко - не се отчайваше Боби. Той хвърли поглед на Аш, който го наблюдаваше с особено изражение на лицето. Момиченцето се обърна и се запрепъва към майка си.

- Не сега! - извика Боби. Той бързо протегна ръка към детето и успя да го хване за ръката, но с периферното си зрение жените бяха забелязали някакво движение и се обърнаха към тях. - Не сега - прошепна Боби, но момичен­цето се теглеше към майка си.

- Какво има? - запита майката на детето и тръгна към оградата.

Боби пусна ръката на момиченцето, но твърде късно. За момент детето се застоя между него и майка си с ръка все още във въздуха, като завързана за тел. То усети напреже­нието, което го обграждаше, вторачените погледи, очаква­нето. Не разбираше какво се очаква от него да направи, защо във въздуха като че ли внезапно засвяткаха искри. Объркано, то прибягна до единственото възможно за него разрешение: започна да хленчи.

- Заболя ме... Той ми стисна ръката! - заяви то.

- Не е вярно! - побърза да отрече Боби, но вече беше много късно.

Дий се хвърли към него, издърпа го от брезентовата седалка на люлката, изправи го на крака.

- Как смееш?! - изкрещя тя.

- Направил го е, без да иска - намеси се майката на момиченцето, опитвайки се да омилостиви Дий, когато забеляза изкривеното ѝ от ярост лице.

Дий лепна ръка зад тила му, като го стискаше и блъскаше пред себе си така бързо, че Боби се запрепъва напред.

- Как посмя да направиш това - съскаше Дий. - Как посмя да направиш това на МЕНЕ!

Пресякоха паркинга за секунди, горкото момче бе блъскано напред от стоманената хватка на врата му.

- Всичко е наред. Моля ви! - Другата майка подтичва­ше след тях на половината път до колата, но Дий дори не я погледна. - Моля ви, не му причинявайте болка - повтаря­ше тя. Преди да успее да каже още нещо, вратите на колата се затръшнаха и тя потегли.

Дий караше сякаш без да гледа пътя, в огледалото очите ѝ бяха фиксирани пронизващо в Боби.

- Ето какви благодарности получавам - повтаряше тя. - Ето как ме възнаграждаваш за нещата, които върша за теб.

- Той не бяга - обади се Аш, но бе пренебрегнат.

- Представи си само как се чувствам - не спираше Дий. -Замисли ли се поне за миг как ми се отразява поведението ти? Говорех на приятелките си, разказвах им какво добро момче имам, колко много се гордея с теб и точно в този момент ти ми направи това...

- Не съм направил нищо. - Боби едва успя да се вмъкне в пороя от думи.

- Но нито веднъж не си помисли за моите чувства, нали? Нито за секунда, нали?

Те препускаха през нощта. Момчето чуваше писъка на вятъра през процепа между стъклото и рамката на вратата.

- Извинявай, Дий - каза то.

- Малко късно обаче. Много съм разочарована от теб - студено отговори Дий.

Аш пое дълбоко дъх, въздъхна и Боби усети, че потрепери.

Докато се прибраха, Дий не каза нито дума повече, но когато Боби поглеждаше в огледалото, срещаше злобно присвяткащите ѝ срещу него очи...

* * *

Вратата рязко се отвори и Реджи бързо се обърна към нея.

- Дявол да го вземе, какво правиш тук? - сърдито запита Джордж.

- Имам право - отговори тя, побесняла на себс си: бе реагирала с уплаха.

- Обещах ѝ да стоим настрана - заяви Джордж.

- Откъде разбра, че съм тук? - Нямаше избор, можеше да насочи гнева си само срещу него.

- Видях те да излизаш - отвърна Джордж. Говореше на нея, но очите му бягаха по стаята. Беше обещал да не влиза, но в края на краищата всичко това тук бе негова собственост.

- Шпионираш ме, така ли?

- Не си въобразявай глупости, няма защо да се ласкаеш излишно - парира атаката ѝ той. - Обещах ѝ да не влизаме. А ако съпругът ѝ беше тук?

- Видях ги да излизат - обясни Реджи. - Откраднала е кувертюрата.

- Кой?

- Какво искаш да кажеш с това „кой“? Приятелката ти, ето кой.

- Тя не ми е приятелка.

- Аха.

- Какво те кара да мислиш, че я е откраднала?

Джордж влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

Докосна леглото, сякаш не вярваше на очите си.

- Не е тука, ето какво.

- Това не означава, че я е откраднала.

- Защо не се опиташ да я намериш тогава? - Джордж я изгледа изпод вежди. Мразеше тона ѝ. Като че ли не я беше предупреждавал хиляди пъти да не говори с него така. Единственият начин да я накара да разбере какво има предвид, беше да отиде за пощата един ден и да не се върне. Което може да стане всеки момент, ако тя продължава да се държи така.

- Дори и да я няма тук, това още не значи, че я е откраднала. - Той изключи телевизора.

- Иска ми се да знам какво означава това - каза Реджи.

- Сигурен съм, че тя ще даде съвършено логично обяснение.

- А така, давай, защитавай я.

- Не е направила нищо лошо. Единственият, прекрачил границите на доброто поведение, си ти. Влезе в стаята ѝ в нейно отсъствие и не удържа на думата си.

- Никога не съм ѝ давала дума за каквото и да било. Това е само още една от блестящите ти идеи. Единствено­то нещо, което аз бих ѝ дала, е мнението ми за нея в няколко кратки изречения!...

- Внимавай, нямаш кой знае колко, за да го раздаваш.

Джордж бе заел позиция зад Реджи и сега я насочваше към вратата. Държеше разперени ръцете си, сякаш подби­раше кокошки. Реджи с мъка потисна желанието си да го удари.

- Ако я е откраднала, напуска веднага - заяви тя. - Няма да търпя кражби. Заминава си веднага.

- Ти ще си отидеш оттук - отвърна той и продължи да я насочва към вратата.

- Това е единственото нещо, с което не се примирявам - продължаваше Реджи. - Не понасям кражбите.

- Ще говоря с нея за това - обеща Джордж. - Сигурно е някакво недоразумение. Не се безпокой. Ще говоря с нея.

- Обзалагам се, че ще го направиш. - Тя се спря нарочно на прага, за да подчертае, че не той я изблъсква от стаята, а тя си тръгва по собствено желание: че е свободен човек, който ще излезе, когато поиска! - Той спря съвсем близо, но не посмя да постави ръка върху нея.

- Разбира се, ще се наложи да обясня откъде знам, че кувертюрата е изчезнала - продължаваше да се заяжда Джордж. - И ще трябва да ѝ се извиня от твое име.

- Не! Да не си посмял да се извиняваш заради мен на тази жена! - извика Реджи.

- Изглежда, ще ми се наложи - не се предаваше Джордж.

- Забранявам ти!

- Честното е честно, правилното - правилно. – Джордж се повдигна леко на пръсти, докато правеше изявлението си. Беше по-висок от Реджи в по-ранните етапи от живота им, но напоследък тя като че ли го бе надрасла.

- Извинението ти ще бъде последната капка - предуп­реди го Реджи. - Не се шегувам с теб, Джордж. Само да усетя, че си го направил, и чашата ще прелее.

Той пак се залюля на пръсти, послс се усмихна. И точно тази усмивка с гадното си самодоволство разчисти пос­ледните колебания у Реджи. Прииска ѝ се да го удари право в носа. „Тази жена си заминава - закле се тя мълчаливо в себе си. - Ще я прогоня оттук, няма значение колко време ще ми отнеме изхвърлянето ѝ от мотела ми!“

* * *

Дий загаси предните фарове веднага, щом завиха по алеята на мотела. Отключи вратата на бунгалото и я държа отворена, докато Аш се измъкне от задната седалка с вързопа си и се втурне в убежището на стаята.

Дий заговори за пръв път, откакто напуснаха ресторан­та на „Макдоналдс“.

- Сега ще видим - говореше тя, докато освобождаваше закачалката от изпраните дрехи. - Сега ще видим кой се държи лошо.

Когато се обърна с телената закачалка в ръка, Аш вече беше отвил Боби и му бе тикнал възглавница в ръцете.

- Захапи я - прошепна му той и започна бързо да разкопчава ризката му.

- Какво? Какво ще прави? - запита Боби с разширени от ужас очи. Страхуваше се да се обърне и да погледне Дий, която продължаваше да мърмори неразбираемо през стиснати зъби зад него, но не изпускаше от изплашените си очи лицето на Аш, мъчеше се да разчете на него присъдата си. Обаче не видя нищо, което да му вдъхне надежда...

- Не крещи - прошепна Аш. В гласа му прозвънтя същата умолителна напрегнатост, с която бе настоявал да не бяга. - Не вдигай никакъв шум.

Разкопча панталонките на момчето, смъкна ги, повдиг­на възглавницата към устата му.

- Захапи я - каза той и Боби послушно я стисна със зъби.

Почти веднага върху гърба му се стовари първият удар. Момчето неволно пое дъх колкото от болка, толкова и от изненада. Аш незабавно върна възглавницата пред устата му.

- Никакъв шум - изсъска той. Телената закачалка удари пак, но викът на Боби бе заглушен от възглавницата.

Последва малка пауза - Дий се обърна да пусне телевизора, но след това ударите заваляха върху него като пороен дъжд...

Детето се загърчи, опита се да ги избегне, но Аш го хвана за ръцете и го закова на място.

- Не я подлудявай - шепнеше той.

- Сега ще видим - напяваше Дий. - Сега ще видим. Сега ще видим.

Биеше го в ритъма на гласа си, но Боби скоро престана да разбира думите ѝ. Болката погълна всичко...

ГЛАВА

13

Неясна музика събуди Карин: отначало тя не разбра откъде идва. Звукът, приглушен и слаб - като от струни на акустична китара, създаваше илюзията, че някой ѝ свири серенада под прозореца. После разбра, че музиката се носи от стаята на Джак. Той се бе събудил и беше пуснал любимата си касета с детски песни. Тя погледна червените цифри на часовника-радио: двете точки, които отделяха часовете от минутите, примигваха на равномерни интер­вали. Беше твърде рано за нея, но не и за Джак. Така и не разбираше как той съумява да живее с толкова малко сън, как успява да се събужда с усмивка и напълно освежен, когато тя с мъка изплуваше от дълбините на съня в реалния свят.

Спомни си, че не е сама в леглото, и обърна глава да погледне Бекер, но мястото до нея бе празно. Липсваха и дрехите, които беше хвърлил на стола снощи. „Този кучи син се е измъкнал без едно „довиждане“, без целувка на раздяла - помисли си тя. - Грабнал си е чорапите и е духнал! Колко типично, колко подло, колко егоистично, каква липса на деликатност!... Всички те са кучи синове, не е моя грешка, че попадам все на разни гадняри: просто няма по-добри.“

Карин изми лицето и зъбите си и едва когато се увери, че ще успее да се усмихне жизнерадостно на сина си, влезе в стаята му. Бекер седеше на пода и пак майстореше нещо от вестник, а Джак, все още в пижамката си на самолетчета, танцуваше из стаята луд гавот⁷¹.

- Все още си тук? - възкликна неволно Карин и с изненада усети, че гърлото ѝ се стяга.

Бекер вдигна вестника над главата си.

- Подчинявам се на всеобщата молба - отвърна той.

Карин погледна строго Джак.

- Престани да скачаш върху леглото си.

- Само му показвах как го правя - отвърна Джак и посочи към Бекер, сякаш да разчисти всяко съмнение по въпроса.

- Знаеш, че не трябва да правиш това. Престани веднага.

Въпреки че не беше повишила тон, Джак като че ли се смръзна насред скока си и се смъкна тихо от леглото.

- Забравих - каза той неубедително.

- Кога стана? - обърна се тя към Бекер.

- Преди два часа. Станах, когато чух факсът да работи.

- Не можеш да го чуеш от спалнята ми.

- Ти не можеш да го чуеш - поправи я Бекер.

- Какво беше съобщението?

- Не съм у дома си - как така ще чета чужди факсове?

- Какво беше?

- Първият факс беше доклад за резултатите от претър­сването на търговския център.

- И?

- Нищо. Не е бил скрит там и не са открили следи да е бил.

- А вторият факс?

- Шест страници разпечатка на всички нарушения по хотели, мотели и домове, давани под наем за месец, в радиус над петдесет километра от Стамфърд, четирийсет и осем часа от момента, в който намират момчето.

- Какво момче? - запита Джак.

- Никое, мили. Защо вече не се облечеш?

- Той каза „намират момчето“ - не отстъпваше Джак. - Някакво момче се изгубило?

- Не съвсем. А сега се облечи. Трябва да поработим малко с господин Бекер.

- Как се е изгубило?

- Джак...

Бекер коленичи пред момчето.

- Понякога децата се изгубват - започна той, - но това момче е било изгубено дълго време, защото не е направило каквото е трябвало. Знаеш ли какво е трябвало да направи, когато се е изгубило?

- Какво?

- Трябвало е да крещи - продължаваше Бекер. - Трябвало е да крещи, да пищи, да вдига колкото е възможно по-голям шум, за да го чуят хората, които го търсят. Много хора го търсиха, Джак, и майка ти беше между тях. А тя е много добра в тая работа, страхотна е! Знаеше ли това, Джак?

Момчето поклати несигурно глава. Нямаше представа за способностите на майка си в тази област, но с радост очакваше да чуе нещо повече за тях.

- Майка ти е направо изключителна - голям специа­лист е в откриване на изгубени деца. Но дори тя не е успяла да го намери навреме, защото не е знаела къде да го търси: то не е вдигало достатъчно шум... Трябвало е да вдига колкото е възможно по-голям шум, без да спира - докато го открият. Няма нищо по-лошо от това да се изгубиш - и да си траеш. Ако ти се случи някаква неприятност, не забравяй да викаш за помощ. Ясен ли съм?

- Да... Но какво стана с момчето?

- Накрая са го намерили - обяви Бекер.

- Ти ли го намери, мамо?

- Не лично, мили.

- Открили са го хората, които работят за майка ти - намеси се Бекер. - Момчето сега е в безопасност вкъщи и майка ти получава много похвали.

Джак се усмихна радостно. Вероя тно не беше разбрал за какво точно става дума, но ясно си личеше колко се гордее с майка си.

- Какъв си лъжец само - поклати глава Карин, когато останаха сами в кухнята. - А аз, наивницата, досега мислех, че издигаш истината в култ и се гордееш с това!

- Така е, но само когато истината е приемлива - отвърна Бекер. - Ако се наложи да лъжа, обикновено се справям добре.

- Как тогава ще разбера дали не ме лъжеш?

- Защо не приемеш, че говоря истината дотогава, докато носът ми не започне да расте?

- Струва ми се, че е по-безопасно да приема, че лъжеш, докато носът ти не се смали... Благодаря ти за похвалата пред Джак.

- Заслужила си я.

- Приятно е детето ти да мисли, че си вършиш добре работата - дори и да не знае в какво точно се състои тя...

* * *

Потеглиха към търговския център в Бикфърд: Карин шофираше, а Бекер преглеждаше разпечатката, изпратена по факса.

- Проверявай логиката на разсъжденията ми, докато ги излагам - започна той. - Първо, смятам да задраскам жените от списъка - съгласна ли си?

- В ролята си на опонент съм длъжна да запитам: защо?

- Първо, жените почти никога не извършват серийни убийства. Второ, мускулната сила на горната част на тялото, нужна за изхвърляне на жертвата през прозореца на кола в движение, автоматично ще превърне една жена в някакъв вид великанка, която се занимава с вдигане на тежести. Жена с такава фигура веднага ще бъде забелязана във всеки търговски център или музей. Всеки мъж на едно такова място ще се обърне след нея.

- Както и всяка жена. Хубаво, зачеркни ги.

Мълчаха, докато Бекер задраска всички несъмнено женски имена от шестте страници на разпечатката. Обгра­ди с кръгче имената, посочени само с инициали: те изисква­ха доуточняване.

- Ти успя с Джак - обади се Карии.

- Благодаря.

- Не предполагах, че ще се справиш.

Бекер вдигна поглед от разпечатката и се взря в профила ѝ.

- Защо?

Тя сви рамене.

- Може би заради липсата не практика. Не знам. Изненада ме.

- Смяташ, че съм някакво чудовище? - В гласа му прозвуча болка.

- Знам, че не си чудовище, Джон. Забрави забележката ми - повярвай ми, не съм вложила нищо в нея. Исках само да кажа, че някои хора умеят да се държат с деца, а други не могат.

- Отхвърляме всички, престояли по-малко от седмица, нали?

- Защо?

- Приемам, че Ламънт се спотайва някъде с жертвата си - така е много по-безопасно от постоянното местене. Случи ли се нещо не в реда на нещата, той убива жертвата и изчезва. Не забравяй, че държи всички тези деца най-малко шест седмици, така ли е?

- Само с едно изключение.

- Малко вероятно е да се мести всяка седмица: често прехвърляне в колата и извън колата, неколкократна регистрация... Рискът да направи грешка или да бъде забелязан е много голям.

- Хубаво - съгласи се Карин. - Зачеркни и тях.

Сега Бекер четеше списъка по-бавно, концентриран върху датите.

- Той те харесва - наруши мълчанието Карин.

- Прекрасно. Симпатиите са взаимни.

Карин светна с фаровете си на кола пред тях, но шофьорът изобщо не забеляза нетърпението ѝ: продължи да си кара най-невъзмутимо със същата скорост. При първата възможност Карин го задмина отдясно и веднага се върна на лявото платно, като посочи с пръст надясно, опитвайки се да подскаже на шофьора да мине в дясното платно, но от изражението му в огледалото за задно виждане ѝ стана ясно, че той едва ли я бе забелязал, дори не се бе запитал как се е озовала пред него.

- Как разбра, че ме харесва?

- Той ми каза - отговори тя. Погледнато: очите му бяха приковани към листата на скута му.

- Добро момче - каза Бекер.

- Той е чудесно момче.

- Да, съгласен съм. Искам да кажа, че се държи много възпитано.

- О. Не винаги. И той си има своите трудни моменти.

- Каза ми, че ще ходи на лагер в планината през лятната ваканция - продължи Бекер. Задраска цял ред и премина на следващия.

- Отива другата седмица - доуточни Карин. - Звучеше ли... Как ти прозвуча, когато ти говори за лагера?

- Ентусиазирано. Очаква го с нетърпение.

- Сериозно? Ентусиазирано? За пръв път се отделя от къщи... Струва ми се много раздвоен.

- Не ми направи такова впечатление. А как стои въпросът при тебе?

- Раздвоена съм - призна си тя. - Още е малък. Никога не се е отделял от мен... Той дори не обича да преспива у приятелите си.

- Тогава защо отива на лагер?

- Казва, че иска, но... Не съм сигурна дали наистина го желае, защото истината е, че упражних натиск върху него. Опитах се да бъда неутрална, но начина, по който си казах мнението, изобщо... Само като си представя, че ще имам на разположение цели две седмици без каквато и да било отговорност, с изключение към мен самата... истински разкош... Ужасно ще ми липсва, знам го... Но да се връщаш вкъщи след работа и просто да вегетираш... Зад мене са се проточили цели десет години, Джон... Исках да отиде - исках да има желание да отиде... А той много бързо усеща какво точно очаквам от него. Ако сбърка нещо (което не става особено често), ако разлее млякото си например, на лицето му веднага се появява израз, сякаш в следващата минута ще го застрелям... Кара ме да се чувствам като някакво чудовище. Онзи ден нареди чинии­те в миячната машина, без да махне остатъците, и се скъса да се извинява... Не знам дали това е нормално. Всички родители ли се тревожат дали правилно отглеждат децата си, или това е характерно само за самотните майки?... А може би проблемът е у мен самата?

- Според мен ти се справяш чудесно.

- Наистина ли го мислиш?

- Мисля, че си натоварена с тежък проблем, с който се справяш прекрасно.

Карин го погледна, опитвайки се да прецени искреност­та му, но Бекер бе вглъбен в разпечатката. Реши да се отнесе със съмнение към нея и при първа възможност да се върне на темата, за да я провери и получи търсеното успокоение.

- Смятам да отхвърля хотели и всички други места, където се изисква преминаване на фоайе и ползване на асансьор. Прекалено е рисковано, когато е с момчето. В тази категория спадат и стаи под наем в частен дом без отделен изход. Същата причина. Съгласна ли си?

- Да - отвърна тя. Бекер вече беше започнал енергично да задрасква. - Тази сутрин си помислих за момент, че си си заминал.

- Стори ми се, че се вбеси, като ме видя - отговори Бекер. - Защото все още се мотаех наоколо?

- Не. Но наистина бях вбесена: помислих за момент, че си се измъкнал, без да кажеш едно „довиждане“... Когато те видях в стаята на Джак, ливнах върху тебе малко от утайката. Извинявай.

- Защо да се измъквам?

- Мъжете го правят.

- Наистина ли?

- Говоря от опит.

- Имала си трудна биография.

- Да, така е. Аз съм жена. А в основата си тя е една и съща за всички жени.

- Хубаво е все пак, че не си се озлобила - забеляза той.

- Я си таковай фамилията.

- Ужас. На работа съм.

Карин плъзна леко колата в дясната лента: наближава­ше отбивката за Бикфърд.

- Благодаря ти все пак - каза тя.

Бекер я погледна изненадано.

- Сериозно ли го казваш?

- Не само за това, не не си се измъкнал, но и за начина, по който го направи. За това, че бе толкова добър към Джак, за това, че не се държеше така, сякаш ми правиш велика услуга, че бе толкова търпелив, че ме изслуша - за всичко.

- Наистина ли сме такива лайна? - запита Бекер.

- Да, по-голяма част от мъжете - отвърна тя. - Когато ви се отдаде възможност.

- Защо жените ни търпят?

- Защото сме светици по природа. Освен това каква е алтернативата? Ако една жена реши да чака отнякъде да се появи някой истински добър мъж, ще си умре самотна и вкостенена... това за самотата не е чак толкова лошо.

Бекер се разсмя и сгъна листите на скута си.

- Така че - не спираше Карин - благодаря ти, че се държа прилично с мен.

- Говориш така, като че ли няма да се виждаме повече - вметна най-сетне Бекер.

- Не знам какво чувстваш... дали го желаеш, дали искаш. Струва ми се, че снощи почти те изнасилих.

Бекер докосна ръката ѝ върху волана.

- Ако не съм бил ясен снощи, ще трябва да се постарая повече.

Карин си помисли за сексуалния маратон през нощта и се засмя.

- В такъв случай ще се наложи да се примиря. - Замълчаха: и двамата леко смутени и несигурни за следва­щата си стъпка един към друг... Междувременно Карин влезе в извивката за излизане от магистралата.

- Момчето, което не изтрая толкова дълго, колкото другите - започна Бекер. За момент изречението му ѝ се стори дразнещо извън темата, но тя бързо си напомни защо всъщност бяха заедно.

- Рики Стайн. Отвлечен от училищния двор в Нюбърг.

- Правилно. Не каза ли, че детето е било много активно?

- Да, така е.

- Възможно ли е това да е причината за краткия му живот при Ламънт? Може би Ламънт е изгубил търпение с него?

- Или му е било по-трудно да го контролира. Този извод си пасва с твоята теория, че той се опитва да избира по-покорни деца.