Chovekat ot FBR

„Може би всъщност няма процес на подбор - помисли си Бекер. - Какво, ако Ламънт просто се възползва от всяка благоприятна възможност, например ориентира се към едно дете от групата, което се набива в очи по някакъв начин - не по външен вид, а чрез неочаквано движение? Вероятно първото дете, което се отдели от другите.“

Толкова ли беше гладен Ламънт? Нима всяка жертва можеше да му свърши работа? Дали обикаля търговския център и изчаква, докато попадне на някое самотно дете, или го намира в удобно място и едва тогава нанася удара си? Бе напълно възможно, но Бекер вътрешно се противо­постави на идеята. Първо и преди всичко, този начин на действие бе прекалено опасен и, второ, той влизаше в противоречие с факта, че до този момент никой не бе забелязал нещо необикновено. Ако Ламънт вършеше това просто ей така, в ход, ако се хващаше за първата възмож­ност, той ще бъде принуден да бърза и неминуемо ще направи грешка. Още по-важно беше поведението му след това. Ламънт държеше децата около два месеца и едва тогава ги убиваше. Това означаваше грижа: осигуряване на квартира, на храна, инвестиране на време и напрегнато внимание дни наред. Жертвата трябваше да бъде наблю­давана, вероятно пазена, покорена, притискана в ъгъла. Ламънт явно не беше луд сексуален маниак, който бърза­ше да завлече нещастните момчета в някой тъмен ъгъл, за да задоволи страстите си. Напротив, той живееше с тях цели два месеца. Нямаше смисъл - дори извратения смисъл на серийния убиец - да посвещава толкова много труд и време на случаен избор.

Освен това Бекер знаеше, че нещата не стават по този начин. Серийните убийства, като всяка друга страст, имат емоционален характер. Мъжете не се влюбват във всеки тип жена; те винаги реагират на шаблон, имплантиран в ранните години от живота им: може би от майката, първата възлюбена, бавачката, медицинската сестра. На­пълно възможно е обектите на страстта им да изглеждат много различни в очите на другите, но всички те притежа­ват някои особености на оригиналния модел, чиито следи остават тайна за света, но са дълбоко издълбани в сърцето на влюбения.

Колкото и деформирана да е приликата с оригинала или колкото и превратностите в живота да са изкривили личното възприемане на този модел от убиеца, процесът остава един и същ. Като всеки човек, гърчещ се в мъките на страстта, убиецът реагира на импулсите на стария модел...

Бекер слезе с ескалатора на приземния етаж, без да изпуска от погледа си децата наоколо. Толкова много - и така свободни: моткат се наоколо сами или с връстниците си с пари в джобовете, а в главите - без следа от страх... Децата, които някога висяха по уличните ъгли или ритаха тенекиени кутии по опустелите привечер улици на предгра­дията, сега се събираха по търговските центрове. Не ставаше въпрос за ново явление, но досега Бекер ие му бе обръщал внимание.

Някои от тях бяха с родителите си, но дори и те оставаха сами, когато възрастните потъваха в някой магазин, който отговаряше на интересите им. „Знаете ли къде са децата ви? - питаше ги мълчаливо Бекер. - Къде точно? На другия край на търговския център? Зад ъгъла, зазяпани във витрината на съседния магазин? На какво разстояние от тях според вас дебне опасността? Колко време смятате ще й е нужно, за да удари по детето ви?“ Едва се сдържаше да не им изкрещи: „Пазете децата си, за Бога! Между нас има чудовища!“

Спря се до момче, което се взираше с широко разтворе­ни очи в изложба на телескопи зад шлифованото стъкло па някаква витрина. „Ела с мене - призова го мислено той. - Какво трябва да направя, за да те подмамя да дойдеш с мене?“

Възможно ли е да го упои? Бързо, предпазливо бодване с игла и по вените му ще запулсира натриев пентотал, ще превърне мозъка му в суперчувствително желе... А критич­ните секунди, преди наркотикът да задейства? А дългият преход извън търговския център с момче, чиито крака са толкова несигурни, колкото и мозъкът му?

Бекер отхвърли идеята. Убиецът Роджър Дайс упоява­ше жертвите си, но след като ги издебне сами късно през нощта. Само дебелината на ризата бе спасила Бекер от неговата игла и му беше дала възможност да го хване. Този метод нямаше място посред бял ден сред тълпа от хора.

Вгледа се отново напрегнато в момчето. Много отдав­на не бе говорил с деца. Какво да каже, за да примами момчето да тръгне с него? Каква фантазия, каква мелодия на Хамелинския свирач²¹ ще изкуши едно момче да пристъ­пи в опасността? Ако мъжът до детето е гигант, притежа­ващ силата и сръчността да изхвърли тялото му през прозорец на кола, докато я шофира? Каква примамлива мелодия трябва да изсвири тогава?

Момчето забеляза погледа му и се измъкна, почувства­ло нещо не съвсем в ред. И Бекер се отдалечи. „Мразя тази шибана работа“ - помисли си той с въздишка.

Мъжката тоалетна беше на приземния етаж зад ъгъла на третия щанд за сладолед и замразено кисело мляко, забеля­зан от Бекер в сградата досега. Зад щанда имаше къс коридор, следваше фоайето, постлано с плочки, и тоалетна­та. Магазинът за сладкиши на Стайнхолц бе два етажа по-горе. Ако Стайнхолц работеше на щанда за сладолед, имаше вероятност да забележи момче, отговарящо на пред­почитанията му, да влиза в тоалетната и съответно да действа инстинктивно. Но не и от два етажа по-горе. Ако ги измъква от тоалетната, би следвало да прави това, което Бекер вършеше в момента - да влезе, да се мотае и да чака.

Изправен пред умивалника, Бекер незабелязано раз­глеждаше влизащите в огледалото пред себе си. Тоалетна­та бе много удобен терен за Ламънт. За разлика от момичетата, момчетата не ходеха в тоалетните на групи. Някои идваха сами, като се отделяха от тълпата, и Ламънт можеше да ги има на разположение за колкото време си иска. Известни бяха много криминални случаи на отвлича­не на деца и бебета от професионалисти по този начин. Те обикновено действаха в добре организирани групи, които отклоняваха мотаещи се или изоставени за момент без внимание деца иззад гърбовете на майките им, боядисваха косите им в умивалниците, сменяха дрехите им за по- малко от минута, като междувременно някой от тях не допускаше други хора в тоалетните. Когато престъпници­те и жертвата им пак се смесваха с хората само няколко минути по-късно, охраната - ако дотогава някой бе потърсил помощта ѝ - се оглеждаше за друг цвят грейки или дълги руси къдрици, сега отрязани и почернени...

Но този начин на действие бе ефективен само с малки деца, които не се сещат да викат за помощ и могат да бъдат отнесени на ръце или откарани с детска количка. При десетгодишни момчета това бе невъзможно. Бекер стоеше пред умивалника, миеше си ръцете отново и отново, като се опитваше да засече времето. Ако грабне момчето до себе си в този момент, постави на вратата табела „Затворе­но“, колко време ще измине, преди някой притеснен непознат да се втурне в тоалетната независимо от надписа. Или пък някой от администрацията провери какво става? Невъзможно бе да предвиди точно времето, но знаеше, че няма да бъде много - със сигурност недостатъчно дълго. А какво ще прави с момчето междувременно? С какви средства е възможно да се накара едно десетгодишно момче да си държи устата затворена и да не вика за помощ? С пистолет, опрян до главата му? Възможно, но малко вероятно.

„Ламънт знае нещо за децата, което аз не знам“ - заключи Бекер. Излезе от търговския център с неприятно­то чувство на нечистоплътност след целодневна работа навън. Не бе постигнал нищо друго, освен да събере куп доказателства, че нещо, вече неколкократно правено, няма начин да се извърши...

Седнал зад волана на колата си на паркинга, той се загледа над бетонните укрепления в града, който се разстилаше под него. Смрачаваше се: бе престоял в търговския център часове наред, за да избегне истинската работа, която му предстоеше да извърши сега. Бе опитал първо лесния начин - другият бе толкова болезнен...

Отпусна глава на волана, вторачен в контролното табло на колата. Нямаше измъкване: ако се заеме сериозно да направи нещо повече от повърхностната помощ, която вече бе дал, налагаше се да навлезе напълно в проблема. Нямаше смисъл да го опипва отвън и да продължава със смешните си опити да определи размера, формата и същността му на базата на видимото. Крайно време бе да престане да се държи като слепец, който се стреми да определи теглото на слон по тежестта на хобота или опашката му. Трябваше да обгърне напълно проблема. Дори нещо по-лошо: налагаше се да влезе вътре в него, да хване пулса му... Тази необходимост го изпълваше със страх, но той знаеше, че Карин Крист очаква от него точно това. Бе много способен в рутинната полицейска работа, която разрешаваше много случаи: там бе добър като всеки друг и дори по-добър oт повечето си колеги. Но не в нея се проявяваше геният му.

Ако Бекер наистина искаше да помогне, ако имаше някакъв шанс да попречи на Ламънт да отвлече и убие още едно дете, той трябваше да се вживее в снимките на жертвите му и тази необходимост го изпълваше с ужас. Както винаги, цената бе гадно висока...

* * *

Всекидневната на Бекер наподобяваше сцена на масово клане: пръснатите по пода снимки на убитите момчета създаваха впечатление на куп измъчени миниатюрни тру­пове, проснати в нозете му. Преди да ги подреди на пода, бе светнал всички лампи в стаята и бе поставил любимия си стол с облегалката плътно към стената. Бе свикнал със страха, но това не означаваше, че го посреща с разтворени обятия. Той често го посещаваше, но никога не му е бил приятел и Бекер винаги вземаше всички възможни мерки да намали въздействието му. Реагираше на филмите на ужасите с уплахата на малко дете, преднамерено четеше само безобидна документална и историческа проза без сцени на жестокост и насилие: нямаше нужда от изкустве­ни стимулатори на въображението си, измъчено от реал­ните ужаси на действителността. Отпуснати сред безопас­ния уют на всекидневните си, другите можеха да следят с приятна възбуда как луди размахват окървавепи брадви над безпомощни момичета и поверените им бебета по малкия екран, но Бекер изтръпваше и бързо отклоняваше погледа си. За разлика от тях той знаеше колко близо до действителния живот бе фантазията на автора...

Под ярката светлина цветът на раните изпъкваше силно на бледия фон на мъртвите детски тела. Първоначалното посиняване на натъртените места бе избледняло след смъртта, но запазената разлика в наситеността на цвета ги разделяше достатъчно ясно на по-стари и по-нови по отношение на момента на убийството. По-старите бяха започнали да избледняват, последните, резултат на побой, нанесен в деня на смъртта, изпъкваха наситено синкави сред белезникавата мъртва плът. Момчетата са били систематично и жестоко бити известно време преди умър­твяването им: в продължение на кратък период, вероятно около три седмици, според докладите от лабораторията по съдебна медицина. „Кратък период, по дяволите!“ - помисли си подигравателно Бекер. Двайсет и един ден мъчение бе равностойно по продължителност на цял един живот...

Седеше на стола си, вторачен напрегнато в снимките, заставяше се да огледа всяка една подробност, да се потопи в ужаса и болката на момчетата. После се насили да се изправи срещу собствения си ужас, прекоси стаята и загаси лампите една след друга.

Отпусна се на пода сред снимките и разреши на демоните да се спуснат срещу него... Пак бе вкъщи, но не сред безопасността на всекидневната си. Въображението му го отнесе в непрогледната тъмнина на килера от първите съзнателни години на живота му...

Усети живо плътността на обграждащата го тъмнина, бременна със заплаха, жива, дишаща във врата му, впита в гърба му... Тя като че ли се увиваше около него като гигантска змия, мускулите на гърба му се свиваха предуп­редително, оглушаваха го с писъци да се помръдне, да се обърне, но той знаеше, че ако ги послуша, ще стане още по- лошо: вероятно ще се изправи лице в лице с това живо, страховито Нещо и ще бъде изпепелен от пламтящите му очи...

Не знаеше колко дълго е престоявал, затворен в този килер: там времето спираше, минутите се отброяваха само от ужасеното пулсиране на кръвта във вените... Никога не бе разбрал с какво точно беше заслужил наказанието, към което килерът бе само прелюдия. Вцепенен от ужас, напрягаше се до болка да си спомни каква детинска беля го бе осъдила, каква постъпка бе изискала такова възмездие. Едва много по-късно в живота си най-сетне беше разбрал, че от значение бе наказанието, а не прегрешението...

Обикновено го държаха много дълго време сам в тъмнината, треперещ от ужас пред страховитите създания, които изпълваха пламналото му детско въображение, не по-малко измъчен от страха да не би да го забравят, да го изоставят... С облекчение посрещаше отварянето на вра­тата и се изправяше почти с радост пред мъчителя си - самотно, нещастно клъбце от ужас и страх...

И ето го пред него, обекта едновременно на любовта и отвращението му. Тежки стъпки по стълбите. Кисела воня на бира от дъха му. Безцветен тон, който постепенно преминаваше в гневни крясъци.

Побоите започваха като баналност, към която човек се придържа прилежно, макар и уморено.

- Надявам се, че имаше достатъчно време да помислиш върху поведението си...

Или:

- Майка ти ми се оплака, че си лошо момче...

Или:

- Нещо да кажеш в твоя защита?...

И всички тези рутинни изречения се произнасяха с такъв тон, като че ли имаше възможност за дискусия, шанс за милост или извинение. Жестока измама, която често подвеждаше малкия Бекер да вярва, че ще му се даде възможност за оправдание или за молба за милост и ще му се размине само с един удар за назидание.

Но секунди по късно тънкото було на цивилизованост изчезваше и заедно с ударите върху малкото момче се сипеха крясъци: „копеле“, „кучи сине“...

Разбира се, момчето Бекер плачеше, стискаше с ръце краката на баща си, обещаваше да бъде добро, обещаваше да бъде усърдно, обещаваше, обещаваше... Като че ли някой сс вслушваше в тънкото му ужасено гласче. Като че ли имаше начин да избегне наказанието от ръцете на родители, които изпитваха удоволствие от жестокостта към собствения си син. Като че ли имаше такава ужасява­ща постъпка, която да оправдае подобен побой над едно дете от ръцете на най-близките му...

* * *

С течение на времето най-много го нараняваше именно фактът, че точно най-близките, най-любимите му хора проявяваха редовно такава неоправдана жестокост спря­мо него. Тялото се възстановяваше от побоя и ставаше все по-силно. Но оставаше повтарящият се шок, зашеметява­щата истина, че мъчителите му, които гледаха на неговото тяло като на заложник и източник на извратено удоволс­твие, бяха хората, които той обичаше най-много в света... От това болеше най-силно и то нанасяше най-дълбоката и непоправима вреда...

Защото не винаги отношенията между тях бяха такива. Понякога те като че ли го обичаха: примерно баща му ще разроши косата му със същата огромна ръка, която нанасяше удари... или ръмжащият глас, който засилваше ударите с обиди, ще го похвали за физическата му сръч­ност... Имаше моменти, когато те се смееха на шегите му или го поздравяваха за успехите му в училище, седнали около масата за вечеря. Дори понякога майка му го погалваше с топли, нежни ръце, успокояваше го с усмивка и шепнеше настоятелно „никога не казвай никому“. Нико­га. Никому. Да каже какво става в семейството му означа­ваше да рискува да загуби завинаги любовта им. Да загуби семейството си. Малкият Бекер рано научи стойността на тайните и по-дълбоката истина, че всеки крие по нещо.

Имаше и моменти, когато бесовете на баща му го обхващаха така неочаквано, че той просваше момчето на пода с внезапен удар с юмрук или с ритник. Но тези непланирани, импровизирани побои ставаха рядко и свър­шваха бързо. Те като че ли плашеха и двамата му родители с характерната за тях неочаквана избухливост и случаен каприз.

Бекер знаеше, че баща му счита себе си за разумен човек с логично поведение и добър контрол - той дори се гордееше с това. Внезапното насилие противоречеше на поддържания от него образ. Родителите му предпочитаха подреденото, предварително решеното и планирано „разумно“ наказание. Обичаха да го бият по начин, който съответстваше на вижданията им на хора от средната класа.

Сега, обгърнат от тъмнината на всекидневната си, възрастният. Бекер пак се свиваше от рязката шокираща болка на жестоките удари, нанасяни в детството му, стискаше се за крака на баща си, хленчеше и стенеше, плачеше и обещаваше... и си създаваше своя собствена версия на истината за човешката природа - и за своята собствена. Години по-късно, под живото въздействие на тази тъмна страна от детството му, Бекер сформира свой собствен тип на човек, доста различен от заобикалящите го. Но не от всички. Знаеше, че не беше сам в деформира­ния си свят или в изкривения, грозен модел на отблъсква­ща страст, която беше опустошила част от сърцето му. Там имаше и други... И той притежаваше необходимия изстрадан опит и власт да ги познае... Питаше се дали те щяха да го разпознаят, преди да е станало твърде късно...

ГЛАВА

6

Ако зависеше от него, Едгар Рапъпърт нямаше да доклад­ва случая с Дий на полицията: страхуваше се нещо да не стигне до ушите на жена му. С нея нямаше да има затруднения - щеше да обясни счупения си нос и много­бройните синини като естествен резултат от опит за ограбване с побой. Пред Мими вероятно щеше да мине и версията, че след като го ограбват и пребиват, крадците го заключват в багажника му от чиста жестокост (въпреки че тя нямаше как да научи за часовете, прекарани там върху мострите от спортни дрехи. Той беше кървил обилно върху две ризи за голф и смачкал невъзвратимо тенис-поличка с кремав и прасковен цвят.)

Полицията обаче нямаше да приеме разказа за кражба с побой. Собственичката на мотела, която реагира най-сетне на заглушените му викове за помощ, го намери в багажника заедно с портмонето, кредитните карти и дори дребните му пари. Едгар нямаше друг изход, освен да разкаже на извиканите полицаи цялата неприятна история - или леко поукрасената версия, която изпускаше удара му с юмрук в лицето на Дий и включваше по-ефективна самозащита срещу Аш, когото Едгар представи като ревнив съпруг.

Тъй като мотелът се намираше на около три километра извън границите на Согъртис, Ню Йорк, на обаждането на собственичката реагира щатската полиция. Те прилежно си взеха бележки, записаха описанията на Едгар и на собственичката, фотографираха стаята и кървавите петна по стените и пода. Собственичката, която бе получила заплащане за седмица в аванс, бе започнала да харесва Дий, весела, енергична жена, но определено бе чувствала несигурност по отношение на мъжа: тромав, едър човек, на когото така и не научи името. Не бе особено заинтересува­на от евентуалното задържане на Дий: петната по килими­те ѝ не бяха нещо ново за нея, а джобът ѝ бе стоплен от извънредното заплащане за още три дни. Когато стана ясно, че и Едгар няма да подаде официално оплакване за нанесен побой с телесни повреди, полицията го освободи.

Седмица след срещата на Едгар Рапърт с Нюйоркската щатска полиция, Дий и Аш бяха в Кънектикът.

* * *

Директорът Люис почука с пръст по документите на Дий и засмука горната си устна. Той беше пълен мъж с жълтеникава кожа и живееше живота си потопен до шия в лицемерие, което упражняваше без следа от колебание.

- Документите ви изглеждат в ред - заяви накрая той. - Но аз, разбира се, трябва да ги проверя.

- Разбира се - съгласи се Дий. И двамата знаеха, че той няма да направи проверка. Достатъчно трудно беше да се намери някой да върши тази работа, а още по-малко можеше да се надява човек да се намери професионалист. Целият бранш страдаше хронично от недостиг на работна ръка и всеки случаен кандидат получаваше работа в момента, когато влизаше в сградата. И Дий, и директорът бяха напълно наясно по този въпрос.

- Може би ще трябва отново да говоря с вас, когато проверите препоръките ми - продължи тя, предизвиквайки го нарочно. Това бе един от редките моменти, когато щеше да има власт над него, и тя побърза да се възползва и извлече малко наслада. Истината обаче беше, че Дий се нуждаеше от работата толкова, колкото той от нейните умения. След седмица, прекарана в колата, парите ѝ се бяха изпарили, нямаше спестявания, нито нещо стойностно, което да може да продаде. Тази работа ужасно ѝ трябваше.

- Не виждам причина първо да не започнете - побърза да реагира директорът. - Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Какво ще кажете за утре?

Дий се усмихна.

- Прекрасно. Имам нужда от време да напазарувам.

- Разбира се, разбира се - каза директорът и стана с известно затруднение. - Ако има нещо, с което да мога да бъда полезен... - Опита се да предложи широк диапазон от помощ, която с желание би ѝ дал, без да я обиди. Напоследък жените бяха станали така обидчиви. Тя обаче изглеждаше като една от онези жени, които кръстосваха улиците и висяха по заведенията: имаше нещо в очите ѝ, което загатваше за невъздържана страст. „Съпругът ѝ вероятно е пияница“ - помисли си той. Още една от причините, които принуждаваха жените да идват тук - семейни проблеми, общата безработица и неспособност да си намерят работа, отчаянието. Тази обаче не изглеждаше отчаяна. Нито пък неспособна да си намери работа. Оставаха семейните проблеми, вероятно скорошна раздя­ла. Разбира се, тази жена изглеждаше податлива на утехи в извънработно време. Директорът се опита да ѝ внуши, че е човек, който може да предложи разбиране и съчувствие.

- Да, има нещо - започна Дий.

- Да?

- Чудя се дали наблизо има търговски център.

- В наши дни винаги някъде наблизо има търговски център - отговори той и ѝ обясни как да го намери.

* * *

Дий се настани на стол в павилиона за закуски и постави чантата с покупките върху скута си. Краката я боляха, главата - също, макар и не остро. Денят се оказа изтощителен, но изпълнен с оптимизъм. Винаги е така, когато човек си мисли, че обръща нова страница. Този път ще се държи добре, ще се отдаде на работата си и на Аш и наистина ще се откаже от някои неща. Първо и преди всичко ще си взема лекарствата редовно.

Извади хапче от чантата си и вдигна чашата с кафето, за да го глътне по-лесно. Но вътре в нея нещо притрепери, нещо скочи: като мехурче от нещо, което започваше да ври... Дий се наслади на чувството: знаеше, че хапчето ще го убие в зародиш. Изчака още малко, за да разбере дали все още е там - продължаваше да държи хапчето и чашата пред устата си.

То се появи отново: малко подръпване, далечен глас, който я подканваше да си играят заедно. Ако погълне хапчето, то ще си отиде и няма да я безпокои повече. Тя няма да се чувства нещастна, но няма да бъде и щастлива...

Отново го усети; то бълбукаше и шумеше отвътре, промъкваше се през разума и предпазливостта по-леко от въздуха, не позволяваше да бъде потиснато и опитомено. Този път тя мислеше за него като за първия несмел опит за смях на ученичка, решила да не се хили в шепата. Искаше ѝ се да се изсмее вътрешно. Опита внимателно да разбере дали има интерес към безпричинно веселие в останалата част от самата нея. Дий знаеше, че ако му отпусне юздите, звънлив смях ще разлюлее тялото ѝ с пълна сила и тя ще звъни и звънти, и крещи от смях... А те искаха от нея да го задуши - и Аш, и лекарите. Но какво знаеха те за него? Сиви, безцветни, скучни хора, непознали никога разкошната красота на този вид смях. А в дъното на лицемерните си сърца всички те очакваха от нея да го почувства и да ги дари с него, защото обичаха да го слушат, когато ги забавлява. Самите те бяха повече или по-малко привлече­ни от нейното чувство за безтегловност. Тя имаше властта да създава по-добър свят за всички, макар и за кратко. И всички непрекъснато очакваха от нея да прави точно това. Винаги се надяваха Дий да прелее у тях собствената си енергия и ентусиазъм. Никога не се оплакваха, когато тя скачаше на нозе, за да поведе танца. Тя самата беше танцът, музиката, въртящият се калейдоскоп от светлини - всичко бе събрано вътре в нея, готово да бъде пръснато навън за радост на другите. Винаги е била такава. Дори когато я държаха под наблюдение и я тъпчеха с лекарства­та си, за да я направят скучна като тях, Дий знаеше, че тя бе живецът не само на една забава, но и на целия свят.

Продължаваше да стои на масата с хапче в ръка. Това гъделичкане вътре в нея искаше така силно да се разшири, да я обземе изцяло...

И в този момент чу момчетата. Те се смееха високо с нейния смях и звънливите им гласове се носеха през търговския център като птича песен през пролетта.

Дий се обърна и ги видя, момчета с ангелски лица, херувими, слезли от италиански фрески, облечени в дънки и с бейзболни шапки на главите.

Съвършени момчета. Свежи, забавни и сладки. Изпъл­нени с енергия като още пухкави вълчета, които подскачат извън бърлогата, невинни като серафими.

Може би едно от тези момчето е нейното.

Дий върна хапчето в чантата си.

* * *

Аш разбра, че предстоят неприятности веднага щом забеляза кутията с пластмасови ръкавици върху нощното ѝ шкафче. Той ги повдигна и я погледна с ням укор.

- Налага се да боравя с отпадъци на работата – заяви тя.

- Ти обеща.

- Не искаш да хвана спин или хепатит, или нещо друго, нали?... Кажи, нали не искаш?

- Не.

- Чудесно. - Дий грабна кутията от ръката му и я пъхна в чекмеджето на нощното шкафче.

- Ти обеща - повтори той.

- Прибрах ги. Погледни: няма ги.

Аш продължаваше да я гледа с укор.

- Случаят е приключен. - Тя изтупа ръце и се опита да изглежда сериозна, въпреки че едва сдържаше смеха, който бълбукаше все по-ясно и силно в нея.

- Понякога си ужасно досаден. - Дий вече се смееше. - Хайде, признай, не бях ли добро момиче напоследък? Кажи, не бях ли?

Аш я наблюдаваше напрегнато. Наистина беше добра през последните няколко дни. Но няколко дни не са достатъчно дълго време.

- Не ходех ли на работа всеки ден? Ходех, нали? Юхууу, Аш, на теб говоря... Не ходех ли на работа всеки ден?

- Да - потвърди Аш.

- Не седях ли вкъщи с теб, когато не бях на работа? Седях, нали?

- Да.

Сега вече Дий се движеше безспирно из стаята. Аш стоеше в средата и бавно се въртеше, за да не я изпуска от погледа си. Тя не вървеше безцелно напред-назад, в жестовете ѝ нямаше нищо истерично или невъздържано. Напротив, движенията ѝ из стаята в този момент изгле­ждаха свързани с някаква цел: тя или опъваше покривката на леглото, или оправяше завесите на прозореца, или вземаше чорапите му от пода и ги слагаше в чантата с дрехи за пране. Но не спираше да се движи.

- Е, какво тогава? - Приближи лицето си до неговото и го залюля наляво-надясно с широка усмивка. - Е, какво ще кажеш?

Погледът на Аш се плъзна по блузата ѝ и тя, разбира се, веднага го хвана. Размаха шеговито пръст пред него, като постави ръка на гърдите си.

- Надничаш, а? Шокирана съм. Зашеметена съм. Що за мъж си ти? - Изтегли завивката от леглото и я вдигна пред себе си. - С какъв мъж съм заключена в тази стая? - извика тя уж с уплаха. - Надзъртащия Том?... Или, о, нещо по-страшно?

Задърпа го за ръката, искаше да го включи в играта. Аш никога не разбираше желанията ѝ. Той не знаеше да играе.

- Какъв човек си ти? - продължи тя весело.

- Не знам - отговори Аш.

Тя постави драматично ръка на челото си, като героиня в мелодрама.

- Какво ще стане с мен сега? Кой ще ме спаси? Кой? О, няма ли кой да се погрижи за мен? Никой ли няма да ме защити от това похотливо чудовище?

- Аз ще те защитя - заяви Аш.

- Не, Аш, ти си злодеят. Не можеш да ме защитиш.

- Мога. Винаги се грижа добре за теб.

- Уви, хваната съм в клопка от сексуален демон, той ще направи каквото си поиска с мен, нещастницата! Завися от милостта ви, сър... нямам избор, трябва да се подчиня.

- Аз ще те защитя, обещавам - повтори Аш.

Дий въздъхна, хвърли завивката на леглото и се отказа от играта.

- Няма значение, Аш. - Гласът ѝ звучеше уморено, но тя не бе ядосана.

- Ще играя - забърза Аш. - Ще играя, ще видиш.

- Няма значение. - Оправи леглото с бързи и точни движения, като оформи ъглите, както се прави в болница и както нито една камериерка не би могла.

Аш искаше да я запита за нещо, но вече бе забравил какво. Смутът, в който го хвърли играта ѝ, го бе прогонил от главата му.

- Няма значение - успокои го Дий и докосна ръката му. - Ще се сетиш по-късно.

Аш я погледна зачудено. Откъде знаеше, че се опитва да си спомни незададения въпрос? Както винаги, странната ѝ способност да разчита мислите му го накара едновре­менно да настръхне и да я погледне с възхита.

Дий се обърна от вратата.

- Тръгвай, глупчо. Време е за вечеря, а после трябва да ходя на работа.

- В китайски ресторант?

- Не знам дали има наблизо. Не съм забелязала.

- Има.

- Сигурен ли си?

- Ами... така ми се струва - отвърна Аш и смръщи чело в опит да се концентрира. Не му беше лесно да разграничи едно място от друго - местеха се толкова често...

- Е, тогава може и да има - въздъхна Дий. - Вземи прането. Ще имаш време да се справиш с него, преди да тръгна за работа.

Прането бе едно от приятните задължения на Аш. Той обичаше да пъха монети от по двайсет и пет цента в процепите на автоматичните перални и да сипва нужното количество прах. Дий заявяваше, че не може да виси и да чака, но Аш умееше да изчаква. Отнасяше с гордост вкъщи изпраните дрехи, все още топли от сушилния автомат, сгънати внимателно според нейни те наставления и с приятната, свежа миризма на използваните омекотители. Аш се грижеше за ежедневните им дрехи без роклите ѝ: тях Дий отнасяше за почистване и колосване отделно.

Той се настани в колата и постави чантата с прането на колене. Дий винаги караше по един и същ път заради него: да го запомни и да може да се върне сам, ако се наложи. Още не го беше карала да върви пеша до мотела, което бе хубаво. Но появата на пластмасовите ръкавици не беше добър знак. И тук Аш изведнъж си спомни какво искаше да я пита: канеше се да я попита дали си взема лекарствата. Сигурно тя щеше да пощурее срещу него, ако я беше попитал - не обичаше да бъде третирана като дете. Сега точно не искаше да я пита, защото тя пееше. „Пее по-хубаво от радиото в колата“ - помисли си той. Гласът ѝ бе чист и приятен. Обичаше да си пее тихичко, сякаш само на себе си, но звукът беше така ясен, че Аш я чуваше дори и ако не беше до нея. В такива моменти лицето ѝ бе отпуснато и спокойно... Понякога пееше и плачеше: по бузите ѝ се стичаха сълзи, но гласът ѝ не потрепваше. Аш така и не разбра защо плаче. Песните ѝ бяха толкова хубави. „Приспивни песни - обясняваше му тя. - Песни, които се пеят на бебета.“ Бебетата винаги разплакваха Дий, но Аш не разбираше защо.

Дий пя по целия път до търговския център. Продължи да пее и когато спряха на паркинга. Изкара докрай припева, вгледана пред себе си, сякаш все още шофираше. Задържа последния тон дълго време: не ѝ се искаше да се разделя с него - знаеше, че заедно с мелодията ще изчезне и утехата ѝ.

Когато свърши, обърна се към Аш и му се усмихна мило. Бузите ѝ бяха мокри, но тя изглеждаше странно щастлива и спокойна.

Потупа го ласкаво по лицето.

- Не разбираш, защото не си жена. Няма любов като майчината...

Аш я последва в търговския център с чантата - беше забравил да я остави в колата.

Г Л А В A

7

Бекер забеляза полицейската кола отзад веднага щом излезе от паркинга и се включи в магистралата на път към родния си град Кламдьн. Когато започна изкачването по дългия, стръмен хълм, който водеше в покрайнините на града, ускори бавно, но стабилно, за да провери дали голямата полицейска кола ще направи същото. Убеди се, че го следват, зави наляво веднага, щом стигна най-високата точка на дългия цял километър и половина хълм и увеличи скоростта, когато минаваше през пресечката. Точно преди сградите да скрият от погледа му полицейска­та кола, забеляза, че бурканът на покрива ѝ светна и започна да се върти.

На първата пресечка Бекер зави надясно, а на следва­щата - наляво. Полицейската кола изпълваше все повече и повече огледалото му за задно виждане, намалявайки успешно разстоянието помежду им. Светлините продъл­жаваха да просвяткват, но още нямаше сирена. Бекер зави надясно и веднага влезе в някаква алея за гараж наблизо. Полицейската кола профуча край алеята, Бекер се измъкна от нея и се върна обратно. Малко преди да завие зад ъгъла, забеляза, че задните светлини на полицейската кола свет­наха: шофьорът бе натиснал спирачки.

Бекер паркира зад ъгъла, където беше временно извън полезрението на полицая, излезе и се облегна небрежно на капака на колата си. Полицейската кола изскочи внезапно иззад ъгъла и профуча край него. След около четирийсет метра спря и бавно запълзя обратно на заден ход към него.

Когато се изравни с Бекер, полицаят подаде глава от прозорчето.

- Много хитро - каза той.

- Благодаря - отговори Бекер.

- Караш ме да се нося напред-назад, да въртя колела като герой на комикс. Какво ще стане с имиджа ми на образец, достоен за подражание?

- Не подозирах, че си такъв.

- Много деца ме гледат отдолу нагоре, изпълнени със страхопочитание: търсят указания как да преживеят живо­та си.

- Нямах представа.

- Няма да им се отрази добре, ако ме видят да изглеждам като мижитурка. Аз съм полицейският бос тук.

Полицаят се измъкна от колата. Той беше едър мъж, висок и силен, но мускулите му бяха започнали да се отпускат, а лицето и коремът му - да затлъстяват.

- Колко деца те възприемат като образец, достоен за подражание? - запита Бекер. - Импровизиран отговор, разбира се. Ако знаеш.

- Стотици. Може би дузини. А как стоят нещата при теб?

Полицаят намести кобура върху колана с добре позна­то на Бекер движение. Когато полицейският шеф шофира­ше, завърташе колана си за удобство така, че кобурът да попадне между краката му. След излизане от колата отново го завърташе на място - движение, което понякога създаваше впечатление, че се кани бързо да изтегли пистолета си.

- Когато ме видят, децата се разбягват с писъци от ужас - отвърна Бекер.

- Странна реакция - учуди се полицаят. - Аз лично те намирам за доста привлекателен.

- Работя върху проблема - въздъхна Бекер. - Между другото, добре шофираш.

- Преминах специален шофьорски курс - уточни поли­цаят. - Инструктор ми беше някакъв пъзльо от ФБР. - Облегна се на капака до Бекер. - Мога да правя завой на две колела и да се завъртам на триста и шейсет градуса като онези по филмите. Умея всичко.

- Поради което са те направили шеф, предполагам.

- И за детективските ми способности.

- Нима? Добър си и като детектив, така ли?

- Дяволски добър. - Ченгето постави демонстративно ръка върху центъра на капака. - Тази кола например скоро е карана.

- Как позна?

- Двигателят ѝ все още дига пара. Знам и още нещо.

- Кажи ми всичко, което знаеш, Тий. Имам на разполо­жение пет минути.

Томас Терънс Теруин, известен на всички като Тий, повдигна пак колана си, като го издърпа нагоре така, че да прилегне стегнато над корема му. Щеше да се задържи там, докато издиша, а после ще се плъзне надолу, за да не притеснява повече добре оформения му корем.

- Знам например, че преди два дни тук дойде млада жена, която питаше за теб. Истински хубава млада жена с хващащи окото закръглени форми, натъпкани под дре­хите ѝ.

- Вероятно се е опитвала да ги скрие от орловия ти поглед.

- Несполучлив опит: не е взела предвид силата му и способността ми за изясняване на завързани историйки. Имаше гърди, бедра и други подробности.

- Лице?

- А, и лице, да. По-сантиментален човек от мен би го нарекъл много хубаво лице. Но тя бе взела куп мерки да прикрие, че е такава красавица. Изкара много тежка значка и я размаха пред очите ми, но аз не се подведох.

- Защото си имаш твоя лична значка.

- Имам си и значка, и пистолет. Имам кола със светлини на покрива. Имам радио, закачено на колана ми.

- В края на краищата ти си босът.

- Категория А при това. Тъй че не се стреснах от значката на момичето. Със или без значка, тя си остава много привлекателна млада жена. Защо, по-дяволите, такава хубава жена ще се интересува от мъж като теб? Зачудих се. Особено когато гледа право в лицето човек като мен.

- Лошо зрение?

- Или прекалено добро. Струва ми се, че забеляза веднага венчалната халка.

- В такива моменти ще е по-добре да не я носиш на носа си.

- Ще кажа на жена си какво си ме посъветвал. Знае ли Синди за тази хубава мадама, която се интересува от теб?

- Двамата със Синди сме разведени. Просто ти напом­ням. Ти присъстваше на церемонията като мой най-добър приятел.

Тий сви рамен.

- Нищо необикновено: където и да отида, аз съм най-добрият.

- Понеже ти си босът.

- Първа категория... Тя все още пита за теб - допълни Тий с по-сериозен тон.

- Кой?

- Синди. Пита как я караш и т.н.

- Виждал ли си я?

- Докато обикалям... Тя все още държи на теб, Джон.

- И аз все още държа на нея... Тя - ъъ - добре ли е?

- Не. Не се среща с никого - поясни Тий. - Не мога да разбера защо. Не знам дали си го забелязал по време на женитбата си, Джон, но според мен Синди е много хубав човек и прекрасна жена.

- Долавях го... Имах късмет да живея с нея. Но не я заслужавах.

- Тук си прав.

- За нещастие тя накрая също го разбра.

- Тя представя нещата по друг начин.

- Има разлика дори в разказите на свидетели, видели едно и също нещо - въздъхна Бекер.

- Знаеш защо никой не иска да ходи с нея, нали?

- Да не би всички мъже да са станали прекалено модерни?

- Джон, не се шегувам.

- Добре, защо?

- Страх ги е от теб, затова.

- Глупости.

- Истина ти казвам.

- Няма човек в Кламдън, който да има причини да се страхува от мен. Не съм причинил болка и неприятности на никого тук.

- Но те чуват приказките за теб.

- Как? Аз не ги разказвам. Нито пък Синди.

Тий вдигна ръце в знак на невинност.

- Не ме гледай така. Миналото ти е лично твоя работа, доколкото се отнася до мен.

- Как тогава се чуват „приказките“?

- Не знам. Носят се разни неща. Трудно е да спреш слуховете.

- Синди допуска ли, че се опитвам да плаша мъжете и да ги държа настрана от нея?

Тий сви рамен.

- Не преднамерено.

Бекер се вгледа в краката си.

- Исусе Христе, Тий, нима наистина хората се страху­ват от мен?

- Не и тези, които те познават, Джон.

- Но другите? Тези, които само чуват за мен? Те мислят, че аз съм - какво? Прекалено опасен? Побъркан? Жаден за кръв, та да ги преследвам и им причиня болка, ако се опитат да се срещат с бившата ми жена? Никога не съм причинил болка на никого освен като част от работата ми...

- Знам, Джон. Повечето хора го знаят.

- Живея тук, дявол да го вземе! Не мога да приема хората да се страхуват от мен!

- Вероятно преувеличавам. Не трябваше да зачеквам тази тема.

- Пусни някакъв друг слух...

- Не съм по тая част.

- Кажи им, че съм безвреден. Безвреден като домашна котка. Кажи им, че напуснах ФБР, защото се страхувах от работата... И това е самата истина!

- Ти не си се страхувал от работата в смисъла, който влагаш в това изречение, Джон. Не подценявай хората - никой няма да повярва.

- Не искам да бъда приеман като чудовище в родния си град, Тий. Исусе...

Те замълчаха за момент, вторачени в някакъв юноша, който косеше полянка наблизо и ги поглеждаше от време на време с интерес.

- Смяташ ли, че онзи младеж там, с косачката, ме гледа точно в този момент като модел и пътеводител към бъдещето му? Защо всички те си слагат шапките с козирка­та отзад?

- Не искам никой да се страхува от мен, Тий. Мили Боже, това е ужасно.

- Ще направя каквото мога, съгласен ли си?... Всяко чудо за три дни.

Бекер поклати тъжно глава. Тий винаги се учудваше колко уязвим е приятелят му към мненията на другите - един човек, чиято кариера предизвикваше страхопочита­ние у всеки офицер от полицията, запознат с нея. Защо трябва да бъде толкова чувствителен, особено към мне­нията на хора, които не познава? Вярно, Бекер преминава­ше през даден случай, без да държи сметка за когото и да било от онези, които се изпречваха на пътя му към човека, когото трябваше да обезвреди, но в цивилния живот се страхуваше да не засегне чувствителността дори на мест­ния бакалин. Тий не се преструваше, че го разбира - той просто го харесваше.

- Казах на онази жена от ФБР, че доказваш мъжестве­ността си, като лазиш по чукарите високо в планината. Сбъркал ли съм?

- Ти си полицейски офицер, положил клетва да казва истината и само истината.

- Не ме предупреди да не казвам на никого. Заяви само, че искаш да бъдеш сам, за да се позабавляваш малко из планината.

- Всичко е наред, Тий.

- В процеса на моето разследване забелязах, че жената от ФБР е без венчален пръстен за разлика от мен. Но точно като теб.

- Преди секунда ми пробутваше Синди. Сега се опит­ваш да ме свържеш с някаква агентка?

- Все някой трябва да го направи. Грозно е да се гледа как мъж на твоята възраст онанира.

- Би могъл да спреш наблюденията.

- Хей, забравяш, че аз съм босът тук.

- И рангът има своите привилегии - допълни Бекер.

- Знам и още нещо, моето ти не знаеш - подхвърли Тий.

- Подозирам, че след малко ще науча. Какво е то?

- Същата мадама е пред къщата ти и те чака.

- Забелязал си я съвсем случайно, нали?

- При изпълнение на служебните си задължения наи­стина забелязах кола в алеята към къщата ти и след като знаех, че висиш някъде от връх Килиманджаро на ремък, увит около пениса ти, спрях да проуча нещата отблизо.

- Винаги бдителен.

- Ами ако беше крадла, примъкнала се да задигне ценностите ти?

- Нямам ценности, които си заслужават риска.

- Аз го знам, но една крадла може и да не знае - крадците са си такива. Тя седеше на верандата ти и те чакаше, хубава като... като... какво? Какво е особено хубаво?

- Хубава жена?

- Точна така! Тя седеше там красива като хубава жена. Какъв си хитрец само: нарочно не си слагаш телефон в колата, за да не може да те открие... Я си признай, често ли те посещават вкъщи такива великолепни жени?

- Работим върху нещо заедно, Тий. Само работа, повярвай ми. Тя се опитва да ми задигне мозъка.

- Разреши ѝ, но през члена ти.

Бекер се върна в колата си, като клатеше глава с фалшиво неодобрение. Тий затвори вратата и се облегна на нея.

- Ти си голяма работа, Тий, велик образец за подража­ние, но имаш дяволски лошо влияние.

- Мислех, че си напуснал работа - продължи невъзму­тимо Тий.

- Така е. Това е изключение.

- Заради нея? Заради онази хубава мадама, която те чака на верандата ти?

Бекер се вгледа в Тий за момент, сякаш търсеше отговора на въпроса в очите му.

- Знаеш ли, приятелю, притежаваш всички естествени инстинкти на интригант и сватовник. Вероятно си сбъркал призванието си.

- Заплатите на интригантите са доста ниски. Освен това съм убеден, че на полицията ще ѝ липсва нещо много съществено без мен.

- Бос?

- Първа степен. Хайде, не клинчи, отговаряй: тя ли е причината? А ако не е тя, защо не е?

Бекер запали двигателя, но се спря за миг.

- Де да беше всичко толкова просто - въздъхна той.

- Е, да, сигурно е много сложно, а и да не беше, щеше да си го направиш такова, ти имаш слабост към усложнения­та. Но всъщност правиш това заради нея, така ли е?

- Да, Тий - въздъхна отново Бекер. - Така е.

Потегли бавно: едрият полицай все още се държеше за вратата му.

- Ти, куче такова - подвикна му Тий с одобрение. - Щастлив лов.

Бекер усили скоростта, развеселен от простичкия ана­лиз на приятеля си. Но когато се отклони по алеята към дома си и видя Карин, изправена на верандата с грацията на танцьорка в характерна поза с един крак зад другия, той се запита колко голяма част от усилията му в момента се дължат на предположението на Тий. Трябваше да признае поне пред себе си, че само поглед към нея размърдваше нещо у него, което нямаше нищо общо с официалната работа на Федералното бюро.

* * *

Когато забеляза колата на Бекер, Карин Крист опъна рамене назад и за миг ѝ се прииска да хвърли бърз поглед в огледалцето си, но потисна странното желание. „Първо и преди всичко видът ми няма никакво значение“ - каза си тя строго. Беше заместник-шеф на Отдела за отвличане на деца, бяха ѝ подчинени стотици мъже. Бекер бе само консултант и нищо повече. И освен това, откакто беше пристигнала тук, непрекъснато се бе взирала в образа си, отразен в прозореца към верандата, тъй като нямаше кой знае какъв друг избор. Йзглеждаше толкова добре, докол­кото бе възможно това днес... въпреки че още по-добре би било, ако линията на челюстта ѝ бе малко по-твърда. Тя винаги напълняваше първо в лицето, което беше дяволски несправедливо. Това я лишаваше от няколко грама извън­редна плът, която по-голяма част от жените прибавяха към бедрата и задниците си. Прекаленият апетит при нея се отразяваше незабавно на лицето ѝ и едва след това трупваше по някой и друг грам и под кръста си. Трябваше да признае, че напоследък ядеше прекалено много: напре­жението в работата ѝ и необходимостта да гледа сама сина си, и...

Бекер излезе от колата. Карин, изправепа до парапета на верандата, несъзнателно прибра краката си един до друг, което изпъна гърба, прибра таза и издаде гръдния ѝ кош напред. Бе възприела тази поза още като ученичка и я бе превърнала така пълно в един от навиците си, че нито съзнаваше колко е неестествена, нито се замисляше за въздействието ѝ върху другите. На мъжете изглеждаше като фигура на носа на средновековен кораб, подложила гърди на вятъра, смела и подканваща. Нито сериозното изражение, нито коректността на поведението ѝ, нито дори служебният ѝ пост или значимостта на областта, в която градеше кариера, не успяваха напълно да преодо­леят внушението на езика на тялото ѝ. Много мъже, иначе впечатлени или смутени от нея в други отношения, про­дължаваха да реагират на Карин Крист като на жена. Тя си даваше сметка за това и понякога се възползваше.

Бекер изчезна от погледа ѝ зад ъгъла на гаража и когато се появи отново, на устата му играеше усмивка, която стопли сърцето ѝ. Карин обичаше усмивката му: той рядко се усмихваше и това бе в приятен контраст с обичайното му сериозно изражение. „Ако беше женкар, усмивката му щеше да бъде неотразима“ - помисли си Карин. По момчешки пленителна, тя изтриваше като с гума натрупаните години и разкриваше неочаквана дяволито-пакостлива страна на характера му, обикновено добре прикрита под ежедневната маска.

- Каква приятна изненада! - възкликна Бекер.

Карин потисна внезапен импулс да отговори на усмив­ката му.

- Не можах да те намеря по телефона и тъй като минавах оттук, реших да си пробвам късмета и да се отбия... Късметът ми проработи.

- Ако ме разглеждаш като добър късмет.

- Местният полицейски шеф очевидно гледа на теб точно по този начин. Ние си побъбрихме малко.

- Тий обича да бъбри.

- Забелязах. Той, изглежда, има много високо мнение за теб.

- Приятели сме от гимназията.

- Останах с впечатлението, че се опитва да ни обвърже.

- Не му ли каза, че сме вече обвързани?

- Не смятам, че е моя работа да му давам подобни сведения. Той е твой приятел: не знам до каква степен го държиш в течение на личния си живот.

- За Тий е по-здравословно да му се казват нещата точно, вместо да се оставят на развинтеното му въображе­ние. Изненадан съм, че не се е опитал сам да те свали.

- Той ги върши и такива, така ли? Женен е.

- Не че ги върши, а чисто и просто като че ли не успява да насочи мислите си в друга посока.

- Мъже.

- Права си - не споря.

- Нищо чудно, че жените губят търпение с вас.

- Не разбирам как ни изтърпяхте толкова дълго.

- Добри сме, затова. - Карин наклони леко глава с надеждата, че при новата поза линията на челюстта й ще изглежда по-твърда. - Но всяко нещо си има граници. - Бекер седна на перилата и обърна очаквателно усмихнато­то си лице към нея. Директното му внимание ѝ напомни за работата, която я бе довела дотук.

- Изчезнало е друго момче.

- Отвлечено?

- Още не знаем, прекалено рано е. Изискахме от щатските и местни полицейски сили в Ню Джърси, Ню Йорк, Кънектикът и Масачузетс да ни съобщават незабав­но за всяко изчезване, което пасва на нашата разработка на този случай. Деветгодишно момче, физически нищо особено - също като другите. За последен път е забелязано в търговски център... - Карин сви рамен. - Вероятно ще изскочи отнякъде, докато стигнем дотам. Нищо чудно да е заспало в някой от киносалоните...

- Може би. Къде?

- Бикфърд.

- На около час оттука.

- Ако отидем с моята кола, ще имаме възможност да разговаряме. Но аз ще трябва да си тръгна не по-късно от пет и половина, така че ако смяташ да останеш след мен, ще бъде по-добре да отидем с двете коли.

- Защо трябва да си тръгваш в пет и половина?

- Налага се да бъда вкъщи до седем. Тогава си тръгва жената, която гледа сина ми, докато ме няма.

Бекер примига.

- Имам дете, не си ли спомняш?

- Правиш това всеки ден?

- Какво правя? Отивам си в къщи? Грижа се за сина си? Държа се като родител с чувство за отговорност? Да, върша го всеки ден. Всички майки го правят, нали? Или тук нещо греша?

- Като че ли се защитаваш, Карин.

- Защо винаги всички са толкова изненадани, когато чуят, че съм майка? Върша нещата, които всички майки вършат. Обичам сина си. Гледам да съм на негово разпо­ложение.

- „Всички“?

- Държа се като майка. Ако имаше начин да се внуши на по-голяма част от мъжете да се държат като бащи, щяхме да живеем в един по-добър свят...

- Защо ми се струва, че се налага да се оправдавам? - запита Бекер. - Аз нямам деца.

- Тогава не очаквам да разбереш. - Карин беше бясна на себе си. Заклела се бе да задържи тази среща в професионални граници.

- Да разбера какво?

Карин закрачи към колата си.

- Твоята кола или моята? Избирай.

- Откъде си толкова сигурна, че ще дойда? - запита Бекер, все още на верандата.

Карин се обърна гневно към него.

- Слушай какво, нямам време да се гърча пред теб. Разбира се, че идваш.

Бекер се колебаеше.

- О, Господи, не ме карай отново да ти се моля и да те ухажвам. Минахме вече през този номер. Давай да се залавяме за работа.

Влезе в колата си и даде заден ход, без да го погледне.

Силно му се прииска да я прати по дяволите. Докато влизаше в колата ѝ, обмисляше как точно да го направи.

Бяха излезли вече на „Мерит Паркуей“ и се отправяха на изток, когато я запита:

- Защо беше толкова сигурна, че ще дойда?

- Защото следата е все още топла, а ти си съвсем наясно колко по-голям е шансът ни хората да си спомнят много повече сега, отколкото след един ден. Достатъчно си умен, за да го знаеш.

Бекер я изгледа с любопитство. Тя бе съсредоточена в колата и пътя: караше със сто и трийсет километра в час, святкаше с предните фарове на всеки, който я принуждава­ше да намали скоростта. Изглежда, задържаше сирената си, докато стигне до сто и петдесет километра на час. Натискаше предизвикателно педала на газта със стиснати зъби. Разбра, че е бясна на нещо и си го изкарваше на него, тъй като той ѝ беше подръка.

Карин се поотпусна едва когато завиха на север по шосе номер 8. Движението се беше разчистило и колата ѝ летеше по лявата лента почти свободно.

- Защо си толкова сигурна в мен? - запита отново Бекер.

Този път тя си разреши да отклони поглед достатъчно дълго от пътя, за да го погледне. Напрежението бе изчезнало от лицето ѝ и бе заменено с израз на съчувствие.

- Знам, че ти се е наложило да разучиш онези снимки. - Очите ѝ отново бяха приковани към магистралата. - Веднъж ми разказа за собственото си детство. Спомняш ли си?

- Не.

Тя презрително сви рамене.

- Мъжете обикновено не помнят. Те никога нищо не си спомнят.

- А жените не забравят нищо - уточни той.

- Да, ние помним. Винаги се връзваме, че нещата, които ни казвате, са истина.

- Никога не съм те лъгал.

- Не си.

След кратка пауза той добави:

- Всъщност сещам се. - Въпреки че съвсем не беше сигурен дали наистина си спомняше.

* * *

Информира я какво бе научил и какво не бе успял в търговския център на Стамфърд. Тя записа разговора на касетофон и когато свърши, телефонира в офиса си в Ню Йорк, като предаде заповедите си с отривист, ясен тон.

- Изпратете резултатите на факс номер... - обърна се към Бекер. - Кой е номерът на факса ти?

- Нямам факс.

Карин въздъхна.

- Ще ти осигуря един чрез Бюрото. Крайно време е да влезеш в това десетилетие, Джон. - В телефонната слушал­ка нареди: - Малва, изпратете резултатите до моя факс. Искам да ги имам, докато се върна вкъщи... Да, седем часа, разбира се. - Върна телефона на място и премина в дясната лента, когато наближиха разклонението за Бикфърд.

Усещаше, че Бекер открито я изучава.

- Какво има?

- Помня те преди десет години, когато все още беше в Отдела по дактилоскопия и отчаяно тьрсеше начин да се измъкнеш оттам. Колко души командваш сега?

- И бях по-мила тогава, нали? По-приятна, по-отстъпчива, по-женствена? Нещо подобно, така ли?

- По-млада.

- О, ти, лицемерен кучи сине. Откъде знаеш, че ми се иска да чуя точно това?

- Нямах предвид как изглеждаш - защити се Бекер, - а умението ти да се контролираш по-добре тогава.

- Казваш ли някога нещо тактично на някого?

- Не, ако се интересувам от този някой.

Карин се накани да каже нещо, но се спря. Погледна го, опита се да разчете какво точно иска да каже по израза на лицето му, но той като че ли бе изцяло концентриран върху движението по магистралата.

- Не съм искала да бъда рязка с теб. - Не искаше да каже това, но то изглеждаше по-безопасно. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че никога не трябва да му задава въпрос, ако не е готова да чуе истината. - Понякога наистина заемам отбранителна поза - продължи тя. - Нямаш представа колко трудно е да бъдеш едновременно агент и майка.

- Предполагам, че твоите подчинени не пропускат случай да си върнат за това, че си жена, а си им шеф. Сигурно ти създават куп неприятности - поне зад гърба ти.

- Така е: фактът, че жена им нарежда какво да правят, свива семенниците им - съгласи се тя.

- Не точно семенниците им, но разбирам какво искаш да кажеш.

- Мислех, че с тях става нещо подобно.

- Те само се отдръпват вътре в тялото, ако е студено или опасно — поясни Бекер. - Пенисът е този, който се съсухря.

- Това вече го знам - каза тя, като се опита да не вложи насмешка в тона си. Учудваше се, че презрението ѝ към мъжете сякаш растеше правопропорционално на количе­ството време, което преживяваше без мъж в леглото си. Бе очаквала да се получи точно обратното: сексуалното въздър­жание да смекчи сърцето ѝ и т.н. „Може би другите са прави в оценката си за мен - помисли си тя. - Май наистина се нуждая от едно добро и продължително чукане.“

- Наричат ме „Дракона“, знам това.

Бекер не се впечатли от признанието ѝ.

- За този тип мъже всяка жена с власт е такава. Не го приемай лично. Помисли си само за епитетите и прякори­те, които прикачват на Хатчър.

- Не си прав. Това е личностно - настоя тя.

- Само защото Хатчър си ги заслужава. При теб нещата не стоят така.

- Не е толкова сигурно. Може би и аз си заслужавам прякора. Може би съм кучка, издялана от камък. Няма как да знаеш истината за мен. Отдавна не ме познаваш.

- Започвам да те опознавам.

- Нямаш представа колко е трудно. Никой от вас, мъжете, няма представа какъв ад е животът ми. Само се опитай един път поне да бъдеш суров и взискателен висш чиновник - но не чак толкова суров, не чак толкова взискателен, за да не поставиш под заплаха мъжественост­та на подчинените си - и всяка вечер в седем да се преобразяваш в любеща майка и да оставаш такава, докато изпратиш сина си на училище на другата сутрин. Всички тези статии за самотните родители... Това не е шега, жив ужас, казвам ти. Живей така само месец или два и ще видиш как ще ти се отрази.

- Ти, изглежда, се справяш страхотно добре - заяви той сухо.

Тя се изсмя.

- О, да, аз съм истински факир. Непрекъснато играя някаква роля. Сигурно съм най-големият лицемер в света.

- Коя роля се поддържа най-трудно? - запита Бекер. - На взискателния шеф или на любещата майка?

Карин не отговори веднага. Отклони колата по накло­нената извивка към града и спря пред светофара. Когато заговори, гласът ѝ звучеше овладяно.

- Аз съм любеща майка.

Бекер кимна.

- Такава съм.

- Не споря. - Той задържа погледа ѝ за момент и забеляза, че челюстта ѝ отново се стегна. Светна зелено и зад тях прозвуча нетърпеливо клаксон.

- Нямаш понятие от нищо, нищо не разбираш! - Очите ѝ гневно просвяткаха.

- Какво не разбирам?

- Нямаш никакво понятие за родителите и децата, за отношенията между тях - за нищо!

В колата отзад пак натиснаха клаксона. Карин се обърна и светкавично показа среден пръст на шофьора зад тях.

- Знам половината от това - заяви Бекер.

Тя натисна педала, колата ѝ профуча през пресечката и последва знаците към търговския център. Шофьорът зад тях ядно натисна клаксона още веднъж.

- Не, не знаеш. Нищичко не знаеш! Детството ти не е било нормално. Нима е възможно да преценяваш нормал­ни хора и техните отношения на базата на твоя опит? Ти няма с какво да съпоставиш мен и сина ми, не знаеш нищо за нас. Нищо!

- Добре - съгласи се тихо Бекер.

Карин усети болката в гласа му и тя още по-силно я разгневи.

- Предлагам да се откажем от личните нападки. Няма да се ровя в твоя живот, ако ти оставиш моя на мира, съгласен ли си?

- Хубаво.

Тя го погледна. Той изглеждаше така наранен, че ѝ се прииска да го утеши някак, но не посмя.

- Хайде просто да свършим тази проклета работа, Джон, и да престанем да се ядем, окей?

Този път той изобщо не отговори. Карин не само бе разчела живота му: тя го бе изучила. Знаеше с подробности какво бе сторил на други хора и точно как го беше сторил. „Как е възможно да е толкова чувствителен и все още да е в света на живите?“ - чудеше се тя. И ако тя намираше комбинацията от вътрешна сила и уязвимост толкова опасно привлекателна, защо другите жени не тичат след този мъж по улиците, стремейки се да се докопат някак до него? „Бившата му жена трябва да е откачена: как е могла да го изтърве?“ - помисли си тя. Но после си спомни, че навремето и тя бе направила същото. Тогава си мислеше, че постъпва така за свое добро. Но оттогава насам много малко добро ѝ се бе случило, особено когато ставаше въпрос за мъже.

Тя влезе в паркинга и спря близо до полицейска кола, като предвидливо постави зад предното стъкло карта на ФБР, преди най-близкият полицай да се приближи до тях с изискване да се отместят. Като размахваше значката си, тя преведе Бекер през друга група полицаи и двамата влязоха в търговския център.

Миг преди да стъпят в асансьора, който щеше да ги отведе към офиса на охраната, Карин докосна леко ръката на Бекер.

- Джон, аз съм магаре - прошепна тя.

- Знам.

- Благодаря ти.

- Но по отношение на мен вероятно не грешиш - добави той.

Пътуваха мълчаливо с асансьора нагоре. Карин се обади едва когато стигнаха най-горния етаж.

- Никой не ме научи как да бъда добра майка. Моята майка не знаеше.

- Да, сещам се - отговори той. - Разказа ми веднъж.

- И ти си спомняш?

Той отново я дари с усмивката си, с която можеше да разбие много женски сърца.

- Ти ми разказа много неща за себе си през последните ни дни.

- Много напрегнати няколко дни - уточни тя.

- Шест - конкретизира той. - Шест дни. И аз си спомням всяка минута от тях.

Карин установи, че ѝ се налага да овладява дишането си по късия коридор към офиса на охраната.

ГЛАВА

8

На табелка от кленово дърво, поставена върху плота на офиса им в мотела, бе пирографирано името на тяхната фирма: „Лампъртс“. Човек ще помисли, че са сиамски близнаци, а не застаряваща семейна двойка. Или отбор, впрегнат в една обща кауза. Истината беше обаче, че Реджи се виждаше като неделима част от една общност, а Джордж се разглеждаше като свободен човек: винаги се бе възприемал така и възнамеряваше да продължава в същия дух, докато го изкарат с краката напред. Нямаше значе­ние, че бе женен за нея вече четирийсет години и никога не се бе отклонявал значимо или заплашително от брачния ярем. Но все още не бе изключено да направи някой номер: имаше тази жилчица у себе си. Нищо не му пречеше още утре да реши да тегли майната на всички, включително и на вечно мърморещата си жена и бремето на един бизнес, който бе замислен като техния пенсиоперски рай, за да отпраши на автостоп до Юта или някъде на друго място с много небе и жени, които ще се отнасят към него с уважение. Нищо не би му попречило, защото колкото и зле да изглеждаше Реджи напоследък, той още не беше чак толкова застарял.

Реджи знаеше за тези негови предизвикателни идейки и бе купила табелката с името им да го подсеща, че е толкова свободен, колкото задника на едно магаре. Предназначе­нието на табелката бе да му напомня тази проста истина всекидневно, за да не се налага тя да го прави.

Но точно като магарешки задник на Джордж му се искаше да поразмаха опашка от време на време и Реджи бе достатъчно умна, за да се опитва да го ограничава. Тя реагираше на флиртовете му като на изблик на стари безвредни навици, които обаче му бяха прекалено сладки, за да се откаже от тях. Той имаше толкова вид на любовник, колкото ветеран от Първата световна война, отдаващ чест на националното знаме в Деня на възпомена­нието³¹, изглеждаше като боец... Напоследък Джордж не бе способен да отдаде чест на каквото и да било. А нима имаше някой, който да знае по-добре от нея този факт? Господ ѝ беше свидетел, бе опитала вече всички възможни трикове, за да съживи безнадеждно отпуснатия му член... Сега сравнително спокойно наблюдаваше отстрани флир­товете му с гостенките на мотела, сигурна, че той сам ще вземе необходимите мерки да не се прекрачат определени граници. Той нямаше да рискува неминуемото унижение и бе достатъчно силен вътрешно да приема нещата такива, каквито са и да се приспособи към тях. Ако вярваше в светци и другите папски щуротии, Реджи щеше да намери някой да запише името й в списъка на светиите. Считаше се за напълно заслужила, след като бе търпяла Джордж Лампърт толкова години.

В момента той флиртуваше, проклетият стар глупак. Наблюдаваше го от прозореца на мотела как обикаля „кабинките“ на мотела под претекста, че проверява дали навсякъде са поставени чисти кърпи. Знаеше много добре, че Реджи се бе погрижила за кърпите тази сутрин, но това му бе прозрачното извинение да говори отново с жената от номер шест. Хрумна му да проверява кърпите едва когато тази жена се върна с колата си от работа: тогава изведнъж се загрижи много за състоянието на бельото!...

Жената излезе веднага щом той се приближи, като затвори вратата зад себе си. Реджи я видя да се смее с отпусната назад глава, чу смеха ѝ да отеква между бунгалата: вероятно бе казала нещо смешно. Едва ли реагира така на Джордж, който не бе издумал нищо оригинално през последните двайсетина години. Реджи знаеше какво възнамерява да каже той още преди да си отвори устата, и много често му заявяваше, че не желае да го чуе: една от причините да прекарват толкова време заедно в мълчание.

Клиентката от номер шест не бе от мълчаливите. Реджи не бе срещала по-приказлив човек от нея. И толкова добросърдечна, че застаряващата жена понякога искаше да я запита в какъв свят живее. Тя бе симпатична - ако човек харесва този тип жени с късо подстригана мръсноруса коса. Повече кестенява, отколкото руса, разбира се, но Реджи с нейната избелялорозова коса нямаше основание да бъде критична относно камуфлажа на боите срещу когото и да било. Всяко момиче върши с косата си това, което смята за необходимо. Все пак тази жена очевидно обичаше да се смее и ако не беше клиентка, Реджи може би щеше да има друго отношение към нея.

Тя никога не си разрешаваше да харесва клиентите на мотела си, защото им нямаше доверие. Те винаги искаха нещо повече - повече одеяла, повече кърпи, повече телеви­зионни канали. Като че ли се бяха отклонили от шосе 78 в хотел „Риц“ , а не в мотела „Рестъуайл“⁴¹. Отнасяха се към бунгалата така, като че ли след тях минаваше цяла армия пуерториканска прислуга, а не само Реджи. И Джордж, разбира се, когато му харесваше да угажда на капризите на някои симпатични клиентки.

Погледни го само, облегнат на стълба, който поддър­жаше навеса над верандата, скръстил ръце пред себе си така, че кърпите се отпускаха надолу и създаваха лъжливо­то впечатление, че е в панталони с висока талия - сякаш имаше какво да крие... Обляга се там, усмихва се и бъбри като момче в пубертета. Реджи си пожела внезапен доста­тъчно силен полъх на вятъра, който да разбърка внимател­но подредените останки от коса па темето му. Беше толкова нетърпимо суетен с тези глупави, някак изтощени на вид бели косми, които педантично подреждаше всяка сутрин. Сякаш нещастните останки можеха да скрият лъснатия му гол череп. Като че ли можеха да заблудят някой друг с изключение на него! Реджи проявяваше разбиране, когато ставаше въпрос за козметична измама, прилагана от жени, защото такива бяха правилата на играта и човек бе принуден да играе с картите, които са му раздадени. Но суетността на мъжете за нея не бе нищо повече от последно изгракване на умиращ петел. Искаше ѝ се да има видеокамера, за да го снима и после да го накара да се наблюдава отстрани как се държи като стар глупак заради тази млада жена. Няма по-голям глупак от стария, нито има по-голям глупак от Джордж Лампърт.

Видя го да идва към офиса и си даде вид, че върши нещо зад плота. Имаше достатъчно време да иде в съседната стая и да се настани пред телевизора, преди той да влезе. Но нарочно не го направи: така той нямаше да бъде сигурен дали го е видяла или не. Идеята беше да не остава той с впечатлението, че може да се измъкне как да е, за да става нахален, но същевременно не трябваше да му създа­ва усещането, че е следен, за да не се разбунтува. Добрата съпруга трябва да има точно разбиране на нюанса.

- Страхотно парче е - заяви той одобрително още с влизането си и както обикновено, остави мрежестата врата да се затръшне зад него. Хиляди пъти му беше казвала да не го прави. Точно както той бе обещавал поне стотици пъти да я поправи.

- Нима? - Реджи не си направи труда да го погледне.

- По вените ѝ тече много повече кръв, отколкото в дузина жени. Знаеш ли на кого ми напомня? Онова енергично момиче по телевизията, което вечно попада в някаква неприятност и винаги успешно се справя с нея. Знаеш кое момиче имам предвид: участва в шоуто, което следиш.

- Кое?

- Не знам как се казва, но е в шоуто, което харесваш. Как му беше името?

- За кого говориш? - запита Реджи, като се опитваше да прикрие раздразнението си. Колко характерно за него, още с влизането си да се опитва да прикрие същността на проблема, като намесва странични хора и дори телеви­зионни звезди. Освен ако в момента не сравнява онази фльорца с телевизионна звезда. Не беше чак толкова красива. Нито пък толкова млада.

- Дий - отвърна той. - Чак пуши от живот и енергия. - Той се засмя, като че ли само мисълта за жизнеността и енергията на Дий го изпълваше с щастие.

- Дий? Дий? Име ли е това?

- Жената в номер шест - отговори той, като се престори, че не забелязва явната кисела нотка, пропълзяла в тона ѝ. - Току-що си поприказвахме.

- О, нима?

„Като че ли не си следила всяка една секунда от разговора ни - помисли си той. - Все едно не се държиш така, сякаш винаги щом изляза оттук, съм готов да се втурна в някое от бунгалата, за да натисна клиен тката там! Е, признавам си, че няма да имам нищо против да понатисна тази клиентка... Тя е умна и весела, държи се приятелски и умее да говори с човека така, като че ли го познава от години и дори знае какво си мисли непрекъсна­то - без да се засегне от мислите му!“

- Изглежда приятен човек - обяви той. - Освен това ще ни спести малко работа.

- О? - Хареса ѝ думичката „ни“. Като че ли той вършеше някаква забележима работа.

- Няма да е нужно да почистваме стаята ѝ и тя ще се грижи сама за бельото. Казах ѝ само да ни съобщава, когато има нужда от кърпи или нещо друго.

- Не разбирам: за какво говориш?

- Съпругът ѝ има проблеми с очите: нещо оптическо, не разбрах точно. Дразни се от светлината, страда от главо­болие и разни такива. Не иска да го безпокоим и ще почиства сама. Няма защо да се тревожим за тяхното бунгало.

- Болен ли е?

- Не, просто състояние. Не е заразно или нещо подоб­но. Нещо временно, което ще си отзвучи. Знаеш как става в такива случаи.

- Напротив, не знам. Не ни каза нищо за някакво състояние, когато се регистрира.

- Няма да го прихванем - повтори той и съжали, че заговори на тази тема веднага след флирта си с Дий. Реджи сигурно ще си помисли, че става дума за някакъв нов трик. Че е манипулиран и направен на глупак по някакъв начин. Не бе срещал по-недоверчива жена от нея. Трябваше да я остави, когато все още имаше някакъв шанс, преди да хвърлят всичките си спестявания в мотела - докато все още бе млад... Не че не е все още достатъчно млад. Може да се отправи на автостоп до Юга всеки момент. И може да вземе Дий. Болнавият ѝ съпруг вероятно ѝ е дошъл до гуша. Не че бе усетил нещо такова по време на разговора им. За разлика от някои жени, които той познаваше добре, в приказките на Дий нямаше и следа от оплакване.

- С други думи, от нас се очаква да стоим настрана - уточни Реджи.

- Тя има право на уединение, за Бога! Мъжът ѝ е в особено състояние, има нужда да бъде сам! На тебе какво ти пука? Ще се грижиш за едно бунгало по-малко.

- Ако ме питаш, точно това е бунгалото, за което ще се тревожа най-много. Какво ли означава това, какви ли ги крои?

- Може би го държи гол и здраво вързан за леглото с чаршафи. Сигурно заради това не иска да ги сменяме: той ще скочи и ще изнасили де що има жена наоколо.

Вместо да почете изявлението му с реакция, Реджи издърпа пердето настрана и се взря в бунгало номер 6. Завесите бяха спуснати, вратата - плътно затворена. Не се виждаха никакви признаци на живот и на вид изглеждаше празно. Номер шест бе най-отдалеченото от офиса бунга­ло и Реджи си спомни, че жената, „Дий“, беше настояла за него. Тогава каза, че ѝ харесвало най-много: и наистина, храстите пред него бяха най-бухнали, изглеждаше по-запазено от другите, тъй като поради разположението му слънцето оставаше отзад... Сега обаче Реджи се запита дали тази жена не настоя за него просто защото беше най-отдалечено от офиса.

- Дадох ѝ гаранции, че няма да има проблеми от наша страна - заключи Джордж.

Реджи го погледна. Той се кокошинеше като петел, готов за битка.

- О, даде ѝ, така ли?

- Разбира се, че ѝ дадох! - Размаха няколко банкноти пред очите ѝ. - Плати предварително за две седмици! В брой! Смятам,че това ѝ дава право на толкова усамотение, колкото иска!

Реджи взе парите от ръката му, преброи ги и нанесе сумата в счетоводната книга. „Като че ли парите имат нещо общо с проблема“ - помисли си тя. Ставаше дума за упражняване на контрол и бе сигурна, че и „Дий“ е наясно по въпроса. Само Джордж бе прекалено омаян, за да схване това. Парите нямаха нищо общо с контрола.

Той все още се надуваше и пристъпваше от крак на крак в очакване на битка. Харесваше му да се разправя с нея в защита на друга жена. Разлютен петел с почервенял от гняв гребен. Е, нямаше да му създаде очакваното удоволс­твие.

- Хубаво тогава - заяви тя, като затвори счетоводната книга, сякаш постави точка на дискусията. Като че ли някаква си жена може да я държи настрана от собствените ѝ бунгала, за които се грижеше и от които зависеше прехраната ѝ, само защото прелива от жизненост и енер­гия.

Джордж остана с ръце, стиснати в юмруци, без да има срещу кого да замахне. Тя го гледа известно време с насмешка, докато той се опитваше да се настрои към новото положение. Бе повече облекчен, отколкото изнена­дан от неочакваното развитие.

- Наближава шоуто, което харесваш - напомни ѝ той, като погледна във всекидневната. - Ела да го гледаме.

Излезе наперено от офиса, сякаш от него зависеше нейното шоу по телевизията. Дребен, агресивен петел с плешива глава, който си мислеше, че е покорил света с перченето си. Кокошките снасяха яйца с петел или без петел и всички го знаеха - с изключение може би на самите петли.

* * *

Аш лежеше на задната седалка, скрит под грубото, евтино одеяло, отдавна откраднато от някой мотел и използвано за разни цели в течение на годините, всяка от които атакуваше Аш със специфичната си миризма, когато дразнещата тъкан покри лицето и носа му. Одеялото миришеше на грес и петрол, на резервната гума, до която обикновено бе захвърляно в багажника на колата; долавя­ше се миризма на трева и на самата Дий, която често бе лежала увита в него по време на лошите си периоди. Аш улавяше и собствената си миризма не само отсега, но и от другите часове, прекарани от него под това одеяло в очакване Дий да му даде знак да се измъкне. Усещаше и миризмата на момчетата - на младите им тела и кожи. На страха им...

По едно от телевизионните предавания за природата Аш бе видял един от т.нар. „вълчи паяци“⁵¹, който си бе построил скривалище с добре замаскиран отвор. Когато жертвата се приближаваше прекалено близо до отвора, паякът изскачаше навън, грабваше я и я всмукваше за миг в бърлогата си. Аш бе гледал предаването като омагьосан. Чудеше се как паякът знаеше как да върши това, което вършеше, откъде изобщо разбираше, че нещо ядливо ще мине край отвора-клопка, как се беше научил да гради сложната си бърлога и още по-сложното прикритие на отвора ѝ. Знаеше, че той самият никога не би могъл да направи нещо толкова сложно.

- Върши тези неща по инстинкт - беше обяснила Дий. - Той не знае какво точно прави.

Но това не бе приемливо обяснение за Аш. Бе сигурен, че нямаше такъв инстинкт, който успешно да го води през нещо толкова сложно.

И защо ли го наричаха „вълчи паяк“? Аш бе гледал вълци по други предавания от този тип, но те съвсем не действаха като паяка. Те ловуваха на глутници и тичаха с километри, за да намерят и хванат плячката си; живееха в дупки само когато имаха малки. Винаги имаше толкова неизяснени неща в предаванията за животни. Дий като че ли разбираше всичко без затруднение, дори когато ги гледаше само с периферното си зрение, като мимоходом подхвърляше някоя и друга дума, докато крачеше из стаята, но нейните забележки не помагаха особено много на Аш.

- Наричат го „вълчи паяк“ заради всичките тия косми по него. Погледни го: изглежда като че ли има козина - бе обяснила тя тогава. - Не чу ли обясненията на говорителя? Аз го чух, без дори да го слушам внимателно.

Аш не бе чул, защото беше концентриран в наблюдение на паяка, но дори и да слушаше, пак нямаше да разбере. И зайците имат козина, нали? Както и мишките. Защо тогава не го наричат „зайчи паяк“? Тези предавания го озадачава­ха, но той ги обичаше.

Сега лежеше под одеялото на задната седалка на колата и мислеше за вълчия паяк. Така ли се чувства, докато чака нещо да мине наблизо, за да скочи и да го грабне? Дали е мъничко изплашен, както беше Аш в момента? И възбуден, но и тъжен, заради това, което трябваше да направи? Дали нервиичи като него?

Пикаеше му се - Дий се бе забавила твърде дълго. Винаги му се струваше, че се бави прекалено, но според нея всичко се дължеше на неговата лична тревога и притесне­ние. Знаеше, че няма да посмее да излезе от колата и да потърси тоалетна. Не смееше дори да седне и да се огледа, за да види дали Дий идва.

- Само това липсва - му бе казала Дий. - Да се надигаш от задната седалка като перископ. Това изобщо няма да бъде смешно, нали?

Знаеше, че тя не казва „смешно“ в смисъл на онова, което предизвиква смях, въпреки че откриваше нещо много комично в представата за себе си като перископ.

Не трябваше да ходи до тоалетната, да се надига и да надзърта през прозореца, не трябваше дори да се помръд­ва, за да не го забележи някой, който минава наблизо и хвърля случаен поглед в колата.

Aш си повтаряше, че сега той е вълчи паяк. Вълчият паяк не се върти в бърлогата си, докато чака жертвата. Беше го видял какво точно прави. Той стоеше неподвижен като статуя с присвити крака, готов да скочи, огромните му очи се взираха неподвижно право напред. Камерата трябва да е била точно над него, но той не помръдна нито мускул, нито дори косъмче от тялото си. Ако му се е искало да иде до тоалетна, просто не отиваше - и край.

Чу приближаващи се стъпки и разтвори ръце под одеялото в готовност да грабне. Пръстите му бяха точно като многобройните крака на паяка: стегнати и леко присвити.

Вратата на колата се отвори и той почувства тежестта на тяло върху седалката. Аш скочи също като вълчи паяк и незабавно погълна момчето, като го покри с одеялото, което отметна от себе си. Ръцете му се сключиха около тялото на момчето, с едната от тях бързо притисна одеялото към устата му.

Колата вече се движеше, но Аш остана сгънат на задната седалка: знаеше, че не трябваше да бъде забелязан от никого, докато не се отдалечат на безопасно разстоя­ние. Той лежеше върху момчето, притискаше го с тежестта на тялото си, като внимаваше да не го смачка.

След първия момент на атаката Аш намести ръката си така, че да покрива само устата на момчето, не и носа му. Имаше борба само в този момент, когато той ги задуша­ваше, без да иска. През останалото време те лежаха неподвижно под ръцете му. Аш се замисли за насекомите, които ловеше вълчият паяк. Те като че ли изобщо не се съпротивляваха, докато паякът ги обвиваше в коприната си. Спомни си и надулата се до огромни размери жаба, погълната от змията. И тя не се бе борила, само в очите ѝ имаше протест.

Аш разбираше, че паякът превръщаше жертвата си в мумия, като я обвиваше в копринените си нишки: той не само я лишаваше от свобода на движение, но и я запазваше за консумация в бъдеще. Същото правеше и Аш с одеяло­то. Той не само лишаваше момчето от възможност за борба. Той го увиваше за съхраняване и консумиране в бъдещето.

„Не че смятаме да го изядем, както прави паякът“ - помисли си Аш. Но след време Дий щеше да изтегли жизнените му сокове и да го остави пресушено и празно отвътре...

- Внимавай с хубавото ми момче! Да не го нараниш? - обади се Дий. Гласът ѝ звучеше възбудено и весело: почти като че ли беше Коледа, а пакетът, който Аш държеше в ръцете си, беше най-прекрасният от всички и точно за нея. И правилно: той беше за нея, разбира се. И за Аш също, но главно за нея.

Колата набираше скорост, което означаваше, че са далече от центъра на града и се отправят към магистрала­та. Щом излязат на нея, Аш ще може да се изправи и да развие пакета: никой нямаше да чуе писъците на момчето през воя на профучаващите там коли и камиони.

После ще навъртят много километри - нямаше значе­ние накъде, важно беше да бъдат на магистралата. Ще изминат трийсетте километра до мотела, ще го отминат, след време ще се обърнат и ще се върнат по друг път, ще убиват времето, докато сс стъмни и стане безопасно да се върнат най-сетне под прикритието на тъмнината. Аш ще увие момчето в одеялото още веднъж и за секунди ще го вмъкне между сигурните четири стени на стаята им - прекалено бързо, за да може някой да разбере какво носи или пък момчето да изпищи и да се освободи с ритане от ръцете му.

Междувременно Дий ще обясни на момчето задълже­нията му и какво точно очаква от него. Отначало то няма да разбере какво се иска от него; те никога не разбираха. То ще се оплаква и ще иска да го върнат вкъщи. Ако е много глупаво или силно стреснато, ще ги заплаши, че ще извика полиция. Днес Дий ще му прости това поведение. Отнача­ло тя бе готова да прости всичко. Първият ден бе толкова щастлива от новата си придобивка, че не я беше грижа за малките ѝ несъвършенства. Трябваше да мине време, за да ги забележи, и тогава те започваха да растат в очите ѝ до момента, когато тя виждаше само тях и нищо друго. Образът на хубавото ѝ момче ще избледнее и тя ще вижда само неблагодарност и ще усеща само разочарование...

Но това ще стане след няколко седмици, броени отсега нататък. Междувременно Дий отново се превърна в краси­вата орлица, която грациозно се рееше над него. А момчето бе нейното малко голишарче, затворено по необходимост, за да бъде запазено от заобикалящите го опасности: ловци и главозамайващата височина на гнездо­то, в което птицата майка ще го отглежда. А когато тя отлети от гнездото, за да търси храна за новото си люпило, Аш ще му прави компания: самият той голяма тромава птица с подрязани крила. За него бе толкова невъзможно да отлети заедно с нея, колкото и за момчето, но той беше по-силен, умееше да предложи защита и дори да го научи на някои неща. Аш поучаваше голишарчето, казваше му нещата, които трябваше да знае, за да остане майка му доволна. Но той никога не успяваше да го поучи достатъчно добре, защото рано или късно бедното голи­шарче се проваляше. Колкото и да се стараеше Аш да помогне на горкото момче, колкото и мъжествено самото то да се опитваше да спечели одобрението ѝ, в края на краищата винаги се проваляше...

И тогава късчетата месо, които птицата майка носеше в гнездото, за да нахрани своето голишарче, ще се проме­нят. Ще се превърнат в късове плът, откъсната от самото пиле. Тя ще го храни с тях... И птичето, така внимателно обучено дотогава в подчинение и благодарност, ще яде от себе си без оплакване, докато изчезне...

ГЛАВА

9

Полицията бе събрала около две дузини свидетели на едно нищо. Служители и купувачи, те може и да са присъствали - или да не са присъствали - на нещо, което не се знае дали се е случило...

Интересът постепенно се приспиваше от почти еднооб­разните повторения, местните полицаи прилежно записва­ха разкази на хора, които като че ли бяха видели всичко с изключение на единственото нещо от значение. Карин и Бекер се движеха между тях със значките си на агенти на ФБР, слушаха, от време на време се включваха с някой допълнителен въпрос.

- Като че ли разпитваме съседи на убит от мафията - прошепна Карин на Бекер. Никой не знаеше нищо. В този случай обаче хората даваха показанията си с желание, но бяха като свидетели на шоу с магически трикове: бяха гледали, но не бяха видели и не бяха разбрали какво точно е направил фокусникът.

- Разберете, че тук непрекъснато е тъпкано с хора - говореше отговорникът на щанд за понички, осигуряващ добър поглед към главния етаж на търговския център. - Не искам да кажа, че съм прекалено зает с работа или че хората си потрошават ребрата от желание да си купят понички, но те са пред щанда и навсякъде. - Докато говореше, смучеше клечка за зъби, която размахваше нагоре-надолу, щом замълчаваше.

Бекер седеше зад полицая, който водеше разпитите, и внимателно наблюдаваше мъжа на име Фред според картончето на гърдите му.

- Те идват на групи, на двойки, сами. Нима е възможно да се държи сметка за някой от тях, ако ме разбирате какво искам да кажа? Тази сутрин докараха старците от старче­ския дом. Едва ли някога сте виждали толкова много бастуни и инвалидни колички, събрани заедно. Довеждат ги на всеки две седмици тук - разходката в центъра за тях е сигурно голямо разнообразие. Разбира се, купуват само дреболии - на тази възраст за какво им е каквото и да било?

Фред говореше със стиснати челюсти, за да задържи клечката за зъби на място. „Прилича на човек, болен от тетанус“ - помисли си Бекер.

- Следобед дойдоха деца от училището. Нямаше как да не ги видя, изнизаха се пред очите ми вероятно към магазина за електронни играчки, но не знам точно. Поня­кога ги водят в магазина за домашни любимци. Друг път им показват тропическите риби като част от тяхната образователна програма, знам ли... Знам само, че не спряха тук.

- Децата не обичат ли понички? - запита Бекер.

Полицаят го погледна раздразнено, но забеляза знач­ката на ФБР на гърдите му и си замълча.

- Кой не обича понички? Но тези деца бяха доведени тук организирано, ако разбирате какво искам да кажа. Пред тях - учителка, отстрани - друга, а отзад училищната медицинска сестра прибира изоставащите. Все едно че карат стадо говеда или нещо подобно. Няма начин да се откачат и да прескочат набързо до щанда за една поничка.

- Наоколо въртяха ли се сами деца без надзор? - запита полицаят.

- Откъде да знам? Пред щанда непрекъснато се въртят деца без възрастни. Как да разбере човек дали са изклинчили от тази група, или са тук с приятели или родителите си - или са дошли просто да се повозят па ескалаторите. Нито едно от тях не носи табелка „Аз съм сам“.

- Минава ли се край твоя магазин, за да се стигне до тоалетната?

Фред се позамисли за момент, като прехвърляше с език клечката за зъби в устата си.

- Може да се мине и край мене, но аз не съм толкова близо до тоалетната, ако това имате предвид. За да се стигне до тоалетната, трябва да се извърви нататък цялата дължина на коридора. Може да се стигне до нея и от другата страна.

- Забелязали ли сте деца, придружени от възрастни в този период от време? - запита полицаят.

- Кой период от време? По кое време?

- Времето, за което говорим - въздъхна уморено полицаят. Това бе петото му интервю за по-малко от час. Сякаш разпитваше хора, седнали на личните полянки пред домовете си, дали виждат наоколо трева. - Между три и половина и четири часа.

Фред реагира с грубо изсумтяване на идиотския за него въпрос.

- Искате да знаете дали съм видял някакви момчета с възрастни между три и половина и четири часа? А къде, мислите, родителите водят децата на пазаруване?

Полицаят се опита да игнорира сарказма, като се концентрира върху дишането си. Но следващият му въп­рос прозвуча още по-нетърпеливо отпреди:

- Не сте ли забелязали нещо необичайно? Някакъв знак, че някой от тези възрастни е насилвал децата по някакъв начин?

- Да ги насилва? Имате ли деца? Човек трябва да ги насилва почти непрекъснато.

- Какво искате да кажете? - запита Бекер.

- Те са като диви животинчета, не сте ли съгласен? Налага се непрекъснато да ги контролираш. Или ги дръпваш рязко за ръката, или ги пляскаш по дупето - знаете какво искам да кажа.

- Да - съгласи се Бекер.

- Понякога ги стискаш за врата и ги тикаш пред себе си. Това ли имате предвид под „насилване“? - Сега Фред се обръщаше към Бекер, привлечен от инициалите на ФБР като молец, притеглен от по-ярка светлина.

- Забелязахте ли нещо подобно?

- Виждам го през целия ден. Дали съм го видял между три и половина и четири часа? Вероятно. Щом край тебе минават родители и деца, няма начин да не забележиш някакво насилване. В това няма нищо лошо - и аз го правя. Ако не издърпвам ушите на децата си от време на време, няма да стигнем доникъде вкъщи. Откровено казано, те се нуждаят доста често от бърз ритник.

- Благодаря ви за откровеността - успокои го Бекер. - Не сте ли забелязали мъже с момчета? Това едва ли е нещо обичайно.

- Да, прав сте. С изключение на съботите. Тогава мъжете с колички или с момченца са нещо съвсем обикновено.

- А днес? Между три и половина и четири часа?

- Вижте, аз не си отбелязвам какво точно кога виждам. Всичко просто минава край мене - хора, много хора. Човек забелязва истински странните или красивите, но иначе... - Той сви рамене. - Плаща ми се да продавам понички. Да, наблюдавам и хората, но не ги изучавам, ако разбирате какво искам да кажа. Докато вие от ФБР стс тренирани да наблюдавате, нали?

- Например нещо като щангист?

- Искам да кажа, че сте тренирани, щом погледнете тълпата, да отделите лицето, което ви интересува, по походката му или нещо друго, не е ли така? Вярно ли е, че само с един поглед можете да разберете дали някой носи пистолет?

Бекер погледна полицая, очите му се отправиха към кобура на пистолета, прикрепен към колана му.

- Той например носи пистолет - заяви Бекер.

Фред се засмя.

- Не, исках да кажа...

- Не сте ли забелязали някой с вид на щангист, някой особено едър, мускулест мъж, от ония, които изглеждат като напомпани отвътре?

- Това не е нещо необикновено в наши дни.

- Да сте забелязали някой от този тип с деветгодишпо момче? Това би било нещо по-различно от обикновените сцени, които минават пред очите ви ежедневно, прав ли съм?

Фред си замисли, отмести поглед от Бекер, вгледа се в някаква невидима точка в далечината и дори извади клечката за зъби от устата си.

- Не - заяви той накрая. - Не съм виждал такава комбинация.

- Да сте забелязали някакви особено силни на вид мъже със или без деца? Някакви мъже извън обикновеното?

Фред отново сви рамене.

- Какво да разбирам под „обикновено“? Тук идват всякакви мъже - тук е целият свят, може да се каже. Не, знам какво имате предвид, но не съм видял нищо подозри­телно.

Бекер си тръгна, но се завъртя на пета и се върна за още един въпрос. Този път полицаят дори не направи опит да прикрие раздразнението си.

- Когато дойдоха децата от училището, хората от старческия дом бяха ли си отишли?

Фред се вторачи неразбиращо в него и Бекер продължи:

- Сигурно щяхте да забележите, ако между инвалидни­те колички и бастуни се примесят деца. Забелязахте ли нещо подобно?

Полицаят се обърна към Бекер и за пръв път му заговори:

- Мислите, че някой го е напъхал в инвалидна количка и го е извел от центъра по този начин?

- Изглежда възможно.

Но Фред поклати глава.

- Не, старците си бяха отишли отдавна. Те се уморяват лесно, нали знаете. Или пък им става нещо, знам ли. Никога не стоят тук повече от два часа, преди медицински­те сестри да откарат количките им обратно. Старците си бяха отишли преди обяд.

- Сигурен ли сте?

- Напълно. Живеех с надеждата, че ще дойдат при мене по обяд: те обичат сладките неща. - Фред говореше така, като че ли ставаше въпрос за някакъв друг вид хора.

- Кой обича сладки неща?

- Възрастните.

- А децата?

- И децата. Бях разочарован и от едната, и от другата група: никой не остави нито цент на моя щанд. Твърде голямо наблюдение. Прекалено дори.

* * *

- Винаги е така - въздъхна Карин по обратния път към Кламдън. - Затова го наричаме Ламънт: той някак съумя­ва да остане незабележим като Сянката.

- Но той не е незабележим - отвърна Бекер.

- Разбира се, че не е. Трябва да се намери друга дума за някого, който успява да дойде, да си свърши работата сред тълпа от хора и да си отиде, без никой да го забележи.

- Виждат го - коригира я Бекер. - Но не го помнят.

- Защото помрачава умовете на мъжете.

Бекер отпусна глава назад върху възглавничката за глава и не промени позата си през целия път, като се опита да не обръща внимание на скоростта, с която караше Карин. Тя използваше колата като отдушник на гнева си и направо се нахвърляше върху пространството с нея.

- Дори не знаем дали това изчезване е работа на Ламънт - осмели се да подхвърли Бекер.

- Негова е. - Тя говореше така, като че ли думите ѝ причиняваха болка.

Бекер я наблюдаваше напрегнато.

- Може би момчето се е загубило. Може би е срещнало случайно леля си и е отишло вкъщи с нея. Може би...

- Ламънт е - заяви Карин с тон, който не търпеше възражение. - Опознах го достатъчно добре досега. Не мога да го видя, кучият му син, но го познавам. Той е бил тук днес следобед и по някакъв начин е успял да се справи и измъкне с Боби Рейнълдс. И ако късметът ни не проработи срещу всички закони за вероятностите, след два месеца ще от­крием Боби Рейнълдс в чувал за отпадъци. А тази самонадеяна гадина ще бъде свободна, за да го направи отново.

- В такъв случай хайде да станем късметлии - обади се Бекер.

- Какво, мамка му, искаш да кажеш? - изръмжа тя.

- Нищо - въздъхна той. - Просто се опитвам да те успокоя.

- Не го прави отново. Гневът ми е единственото нещо, което работи за мен. Повече от сигурна съм, че нямам нито една шибана улика, за която да се заловя.

- Може би той не ги извежда със себе си. Може би го прави дистанционно. Примамва ги.

- Как? Като им подсвирва като на куче? Говорим за деца, Бекер, не за кучета. Те не се откъсват просто така от групата, за да излязат от търговския център. Искам да кажа, че могат да изостанат, да се пошляят отзад, но не и чак толкова далеко.

- Колко далеко се шляят?

- Това пък какво е?

- Не се вбесявай срещу мен, опитвам се да помогна. Признавам, че не знам много за децата. Ти си експерт по момчетата на тази възраст. Зададох ти сериозен въпрос. Колко далеко си позволяват да се отделят от групата, на какво разстояние си разрешават да се влачат отзад? Да приемем, че виждат нещо силно увличащо като... като какво? Какво би увлякло сина ти?

Карин натисна ядно клаксона на колата пред тях, която се осмеляваше да се движи в централната лента с по-малко от сто и трийсет километра в час. Колата подскочи стреснато и премина в дясната лента.

- На тази възраст? Нещо, което да го измъкне от групата на приятелите му?... Спортна звезда може би? Майкъл Джордън? Откажи се. Ако някой толкова известен е бил в търговския център, щяхме да знаем. А дори и в такъв случай синът ми няма да се отдалечи от приятелите си, без да им каже, нито ще излезе от центъра.

- Възможно ли е да се отдалечи достатъчно, за да се отдели напълно от групата? Мисълта ми е следната: ако приемем за миг, че вижда нещо силно увличащо в далечи­ната, независимо какво е то?

- Възможно е, предполагам, но на тази възраст той силно обича приятелите си. Не е за вярване, че няма да каже поне на един от тях какво е видял...

- Искам да кажа, че не е абсолютно задължително да излезе от търговския център сам, нали? Или дори с Ламънт.

- Мамка му! - За секунда Бекер се изплаши, че тя ще удари спирачките, което при тяхната скорост щеше да бъде трагедия, но тя задържа колата, независимо от вълнението си.

- Само си помислих за такава една възможност - продължи той. - Не храня голяма надежда, но...

- Искаш да кажеш, че той може да е все още някъде в търговския център?

- Няма да ни навреди, ако проверим. Може да е под някой плот, в някой шкаф или малко помещение...

- Всеки магазин там трябва да има някакъв вид складово помещение. Колко място е нужно на едно деветгодишно момче? Съвсем малко.

Карин вече държеше телефона в ръка, като в същото време намали скоростта и отклони колата в дясната лента.

Продължи да говори на Бекер, докато набираше номе­ра на офиса си.

- Мислиш ли наистина, че Ламънт ги натиква някъде, докато всичко се разчисти, и се измъква с тях през нощта?

- Не, далеко съм от такова предположение. Но смятам, че трябва да се провери.

Карин каза на Малва в офиса ѝ да почака и съсредоточи цялото си внимание върху Бекер.

- Как ще ги държи неподвижни толкова дълго? Този център не се затваря преди девет часа вечерта. Трябва да задържи момчето неподвижно и тихо цели шест часа... След което да се измъкне с чистачите. - Карин насочи вниманието си към телефона. - Малва, извикай първо шефа на полицията в Бикфорд и му предай да претърси внимателно центъра. Той ще ти отговори, че вече го е направил, но искам да го направи отново с пълен екип хора, да оглежда всяко място с размери поне... о, да кажем, пстдссет квадратни сантиметра. Кажи му да започне веднага, повтарям, целия търговски център, и събери всички хора, които можем да отделим, за да помогнат при претърсването. Обади се и на щатската полиция да изпра­тят свои хора за помощ. Настоявам за цялостио, старател­но претърсване, Малва, ста-ра-тел-но! Искам всяко ъгъл­че да бъде преровено, разбираш ли? Изчезналото момче може все още да е там... правилно... Изпрати Елайъс да разпита бригадата за почистване, която идва през нощта. Трябва да са доста хора, центърът е огромен. Искам да провери внимателно всеки един, да се опита да разбере дали някой от тях е работил в някое от местата, където станаха другите отвличания. - Погледна Бекер. - Има ли още нещо?

Бекер сви неволно устни, докато напрегнато прехвър­ляше наум различни възможности.

- Ще ти се обадя по-късно, Малва. На път съм за къщи, ще ме намериш там към седем, ако се наложи.

- И въпреки това не е добре, нали? - каза Карин, веднага щом върна телефонната слушалка на място.

- Длъжна си да не пропускаш възможност.

- Ако ги упоява, за да не викат, трябва да има някаква суматоха в началото. Ако упойката задейства веднага, той ще трябва да ги носи на ръце до избраното скривалище. Ако пък е със забавено въздействие, момчетата ще се съпротивляват... Освен ако отиват по собствена воля в скривалището и там той ги упоява. Но откъде ще знаят къде е скривалището? Какъв е той, Хамелинският свирач? И защо никой не забелязва момче, което се намърдва в техните складови помещения или където и да е проклетото скривалище? Не е възможно да използва наркотици. Може да ги връзва и да им запушва устата, но това едва ли е поведение, което да остане незабелязано - освен ако те сами не отиват право в леговището му, което трябва да бъде достатъчно голямо и за двамата. Не върви, нали?

- И все пак си длъжна да провериш - упорстваше Бекер.

- Разбира се. - Тя удари волана с дланта си и отново влезе в централната лента, като веднага увеличи скоростта и Бекер се сгърчи нервно на седалката си.

- За секунда си помислих, че може и да сме попаднали на някаква логична възможност - простена тя.

- Разрешаваш ли ми да те помоля за нещо? — запита Бекер.

- Разбира се. Какво?

- Моля те, намали скоростта.

- Да намаля скоростта?

- На колата. Моля те, намали скоростта на колата.

Карин го погледна и се изсмя.

- Изплашен ли си?

- До смърт.

- Минала съм специален курс и по шофиране - продъл­жи тя с усмивка. - Или нямаш доверие на жена шофьор?

Бекер забеляза, че тя не намалява скоростта.

- Нямам доверие на скоростта - заяви той. - Къде, по дяволите, е пътната полиция точно когато човек има нужда от нея?

Карин хвърли поглед иа часовника си.

- Трябва на всяка цена да се прибера до седем. Затвори очи и мисли за нещо приятно.

- Ще се опитам да си спомня молитвите си.

- Изненадана съм, че знаеш такива.

Бекер като че ли потъмня и тонът му се промени.

- О, навремето се молех много. Много...

Карин забеляза промяната и замълча. Толкова лесно се правеха грешки с Бекер. За него бе възможно да преплува през най-лоши и тежки инциденти с приповдигнат дух, пръскащ искри от остроумие и добро настроение, успешно поддържащ живеца на другите около него сред ужаси, достатъчно страховити, за да хвърлят в дълбока депресия всеки жив човек. Но когато се вглеждаше в себе си, в това, което Карин наричаше „онова гадно гнездо на плъхове“, където се криеха личните му спомени и чувства, той се променяше за секунда и започваше да излъчва скръбна ирония и тъга. Тогава думите за него автоматично придо­биваха двойно значение, асоциациите му се изместваха в някаква причудлива мрачна плоскост и той възприемаше всяко най-невинно изречение като въпрос или мъчителен отзвук от миналото му.

Съчувствието на Карин към него в такива минути обикновено се изравняваше с нарастващата ѝ нетолеран­тност. Беше установила, че най-добрата реакция бе просто да замълчи. Тези епизоди бяха нежелано изпитание и за самия Бекер. Той мразеше самосъжалението и се измъква­ше от него с усилие на волята веднага щом успееше. Тази негова гъвкавост впечатли най-силно Голд, психиатъра на Бюрото, с когото Бекер бе прекарал много време.

- Той просто не се предава - беше казал Голд на Карин. - Пред спомените си, пред личните си демони или каквото и да е то. Повярвай ми, всеки друг на негово място отдавна щеше да бъде болничен случай на депресия или психоза. Много хора загубват душевно равновесие от далеч по-малко психично натоварване в сравнение с това, което Бекер влачи със себе си... Концепцията за волята не се ползва с голяма популярност в моята област, но с нея най-добре си обяснявам неговата съпротива и издръжли­вост. Той няма сили да предотврати отблясъци на скръб, ярост, болка. Те се връщат периодично при него, с това никой не може да се пребори, но той, изглежда, е способен почти незабавно да ги отпрати обратно със силата на волята си! Госпожо Крист, никога не забравяйте, че най-силното желание на Джон Бекер е да постъпва правилно. Той желае да бъде определен тип личност независимо от нещата, които го предават и дърпат назад. Всички ние трябва да се стремим да се приближим толкова много до личните си цели, колкото него, повярвайте ми. Той е забележителен човек.

„Забележителен е и в други отношения“ - помисли си Карин. Неща, за които Голд нямаше никаква представа. Споменът за тях ѝ помагаше да го изтрае в най-неприятните му моменти, когато той се държеше така, като че ли целият свят му беше крив.

- Още нещо - обади се Бекер, преодолял вътрешната си паника. Опитваше се да фокусира очи върху таблото отпред, за да не наблюдава пътя и движението - Карин продължаваше да шофира със същата луда скорост.

- Карай.

- Разследвала ли си биографиите на момчетата?

- Само обикновения тип разследване: има ли роднини или врагове на семейството, които биха могли да вземат детето.

- Опитай се да установиш дали детето е било подлага­но на физически тормоз преди отвличането.

Карин го изгледа остро.

- Защо?

- Проучванията доказват, че жени, подлагани перио­дично на сексуален тормоз, стават по-често жертви на изнасилване, отколкото тези, които не са. Съгласна ли си?

- Е, и?

- Може би Ламънт избира децата, белязани с такъв тормоз.

- Предполагаш, че познава това по някакъв начин?

- Може би, не знам.

- Какво мислиш, че правиш, като хвърляш вината на жертвата? - извика тя гневно.

Бекер отбеляза, че скоростта намаля.

- Допускам, че някои момчета се поставят по-леко на разположение в сравнение с други.

- За да бъдат пребивани до смърт? Исусе, Бекер.

- Имам предвид, че са по-податливи на обработка, по-покорни. Знам, че навремето бях ужасно добро малко момче.

- Ти, Джон?

- Бях толкова добър и послушен, че сега само при мисълта за това ме заболяват зъбите.

- Трудно е да се повярва.

- Опитай - каза мрачно Бекер. - Вършех всичко, което искаха от мене - на момента.

Карин си спомни, че - според Голд - Бекер отчаяно желае да бъде истински добър човек. И все пак не беше лесно да се съвместят противоречивите факти от репута­цията на Бекер в Бюрото като независим човек, фрапира­що лишен от такт по отношение на другите, с твърдението му, че като дете се е опитвал да ближе петите на околните.

- Защо си се държал тогава така, а сега си напълно различен?

- Защото си въобразявах, че ако следвам определени правила, ще бъда в безопасност - проблемът беше само да разбера какви точно... Смятах, че ме бият, защото съм лош, и, вярвай ми, бях готов на всичко, за да не допусна боят да се повтори... Нищо не можеше да ме спаси, но ми трябваше дълго време, докато схвана тази проста истина... А ти?

- Какво аз?

- Не беше ли... Не би ли направила всичко, за да не се случи отново?

- Проклет да си, Бекер.

- Не вършеше ли точно това, което искаха от тебе? Мълчеше, не каза на никого, страх те беше: не искаше да се случи нищо лошо на семейството ти, знаеше, че никой няма да ти повярва, във всеки случай...

- Проклет да си! Остави ме на мира! Ти не знаеш нищо за мене, нищо!

- Кой беше, Карин? Баща ти, брат ти, някой „чичо“...

- Престани!

- Ти нямаш вина за това - тихо каза Бекер.

- Няма да разреша да бъда поставена на едно ниво с тебе в този смисъл, Джон. Престани да се опитваш.

- Но ти вече си на това ниво, нищо не зависи от мене, става въпрос за миналото ти.

- Ти само предполагаш, удряш наляво-надясно в тъм­ното. Иска ти се да намериш някаква връзка и си я създаваш...

- Не искам този вид връзка. Не я пожелавам на никого.

- Правиш го с мене сега и аз нямам намерение да ти разреша това.

Бекер насочи вниманието си към движението за мо­мент, за да даде възможност на Карин малко да се поуспокои. Опитваше се да прецени дали скоростта им е увеличена или намалена, без да гледа скоростомера.

- Какъв тип дете беше? - запита я той след време.

- Бях страхотна мъжкарана: истински ужас. Сдъвквах момчетата без задръжки и ги изплювах.

- Какво имаше против тях?

- Бяха мижитурки. И все още са. Само Голд е различен, нали? Трябва да бъде различен, няма избор.

- Има повече практика - отговори Бекер.

- Защо тогава просто не отивам при Голд, когато имам психологически проблем? Плащат му да изслушва агенти­те, докато хленчат и се оплакват от родителите си, но твоята работа и задължение са други, Джон. Изправени сме пред сериозен случай, който изисква пълната ни концентрация, така че нека се придържаме към работата си. Окей?

- Този разговор има връзка с работата ни - упорстваше Бекер.

- Аз нямам нищо общо с този случай. Животът ми не е свързан с него. Нито пък животът на момчетата. Те не са искали да бъдат отвлечени, измъчвани и убивани. Не са носили надписи по челата си с текст: „Аз съм смирен и послушен, бият ме периодично, ела и се възползвай.“

- Сигурна ли си?

- Да, сигурна съм. Абсолютно.

- Защо?

- Колко време е изтекло, откакто не си дете, Джон? Откога не си бил с дете, независимо колко време? Особено с момче.

- Откакто самият аз бях момче.

- Така си и помислих - въздъхна Карин. - Всичко при тебе е теория, която няма нищо общо с действителността.

- Отмина отклонението за Кламдън - възкликна Бекер с поглед върху знака, който бързо отстъпваше в далечина­та.

- Няма да те карам вкъщи - отговори Карин. - Вече закъснявам. Освен това е време да се срещнеш с истинско момче.

ГЛАВА

10

Тя танцуваше над него с блеснали очи и широка усмивка, която още малко и ще разкъса лицето ѝ на две. Въздушното течение, предизвикано от бързите ѝ движения, ветрееше русата коса около главата ѝ: тя беше като наелектризирана от вътрешната си възбуда. Смаяните очи на Боби я възприемаха като фантастично създание, изскочило от филм на Дисни, кълбо от неудържимо оживление и буйни жестове. Като някой, който създава свой собствен вятър. Дори гласът ѝ звучеше като от филм, по-бърз от нормал- ното и пропукващ от почти неконтролируема възбуда. Той знаеше думите, но значението им му се изплъзваше.

- Ще си прекараме чудесно - говореше Дий. Повтаряше това изречение като заклинание от мига, в който тя и големият мъж го довлякоха в стаята. - Знам точно какво обича момче като тебе - продължаваше тя. - Знам всичко за момчетата като тебе. О, ще си прекараме чудесно! - Наведе се и неочаквано докосна бузата му. Боби неволно се присви, въпреки че бе предупреден да не го прави. - Не се дърпай от мене - повтори предупреждението Дий. Гласът ѝ не звучеше сърдито, но в тона ѝ се прокрадна суровост, маскирана и приглушена от доброто ѝ настроение, но достатъчно ясно различима, макар и все още отдалечена. Боби се стегна и остана неподвижен, докато тя прокарва­ше пръсти по лицето му. - Помисли само колко ми е хубаво сега - говореше тя. - Не трябва да мислиш само за себе си. Не бъди егоист. Трябва да мислиш и за мене. Помисли какво ѝ е на Дий, когато ти се дърпаш така. - Тя приглади назад кичура коса, който обикновено падаше върху челото му. - Е, ще се научиш. Децата са големи егоисти отначало. Трябва да бъдат научени. Особено момченцата. - Тя се завъртя на пети и за миг го остави на мира. - О, аз знам всичко за момчетата. Нали, Аш? Кажи, не знам ли всичко за момчета като него? - На Боби му се стори, че мъжът, когото нарече Аш, се канеше да отговори, но тя не го изчака. - Аз знам всичко за тях. - Този път тя сграбчи неочаквано палеца на крака му и се заигра с него. - Всичко за тях. - Нещо в тона ѝ подсказваше, че тя едновременно му се кара и прощава за някаква пакост, все още неизвършена.

Дий разтърка стъпалото му през чаршафа, после го отметна до коляното. Под чаршафа Боби беше гол и вътрешно потръпна да не би тя да го вдигне още по-нагоре и да го разкрие напълно, но не си разреши да се присвие, както му се искаше. Знаеше, че няма начин да се измъкне от нея, тъй като краката му бяха вързани към рамката на леглото, а не искаше отново да бъде обвинен, че се дърпа.

Засега тя изглеждаше заинтересувана само от стъпало­то му.

- О, погледни тези пръстчета - каза тя с почуда, сякаш откриваше нещо удивително на края на стъпалото му. - Виждал ли си някога такива съвършени пръстчета, Аш? Погледни ги само.

Аш стоеше облегнат на вратата, като че ли да не даде възможност на външни сили да се втурнат през нея в стаята. Боби се запита дали родителите му са там сега, изчакващи сгоден момент да се хвърлят през дървото, за да го спасят. Може би са там заедно с полицията. Сигурно всички са там с пистолети и... и... Боби не можа да измисли с какво още, но бе сигурен, че полицейският арсенал е разнообразен и смъртоносен. Той не искаше да застрелят този мъж и жената. Не би желал някой да ги нарани. Искаше само да си отиде вкъщи. Да бъде развързан и освободен от това легло и да му махнат лентата от устата.

Аш се приближи, наведе се над пръстите на Боби и се вгледа напрегнато в тях, като че ли те бяха някакво изумително ново растение, появило се неочаквано в гради­ната, биологично чудо, което се изтегляше нагоре и растеше пред очите му.

„Сега е моментът полицията да разбие вратата“ - помисли си Боби. Не смееше да погледне в тази посока от страх да не би мъжът и жената да проследят погледа му, да разберат грешката си и да осуетят благоприятната въз­можност. Но вратата не се помръдна, полицията не влезе...

Вниманието към пръстите му накара Боби да гръпне от желание да ги раздвижи, но той не знаеше дали ще му бъде разрешено.

Дий хвана малкото му пръстче.

- А това прасенце квича: „уии, уии, уии“, по целия път към къщи. - Тя леко движеше пръстчето му напред-назад.

Аш се засмя и погледна към Боби, за да види дали и той се наслаждава на този момент. Подканваше го с очи да го направи.

Дий неочаквано се наведе и захапа пръстите на Боби.

- Ъмммм! - Тя въртеше глава с изпълнена със слюнка уста, сякаш изпаднала в екстаз от наслада. - Ъмммм!

Аш се изсмя нервно и отново погледна момчето с желание да прецени реакцията му.

Боби не успя да се сдържи и захленчи. Топлината и влагата в устата на жената го изпълниха с противоречиви чувства. Част от него го хареса, но друга част усещаше, че това, което става, не е в реда на нещата, въпреки че никой не му го беше казвал. И точно тази „друга“ част реагира.

Дий завъртя очи да го погледне с уста все още върху пръстите на крака му. Лицето ѝ бе на нивото на леглото и тя го гледаше по цялата дължина на тялото му.

В очите ѝ имаше нещо, което Боби не можеше да назове, но разбра инстинктивно. Намек за обещание. В него се сблъска бъркотия от чувства и усещания, но се наложи общият смут, който определи и външната му реакция. Тази непозната не трябва да го третира по този снизходително-интимен начин. Дори и да е отвлечен, вързан гол със запушени уста, той не е бебе, за да му смучат пръстите на краката! Или да гукат над него!

Дий се оттегли от пръстите му с висок, примляскващ звук.

- По-хубаво от бонбон, по-сладки са от захар. - Тя му се усмихна, но Боби не реагира. Без предупреждение тя притисна нокътя на палеца си към ходилото му и го изтегли нагоре по дължината на мускула. Боби подскочи с цялото си тяло.

- О, той има гъдел! - възкликна възторжено Дий.

- Той има гъдел - отекна като ехо Аш. Сякаш бяха открили някаква невероятна негова тайна.