Chovekat ot FBR

Ръката му се придвижи нагоре, за да обгърне гръдта ѝ, предизвикателно ласкава, предизвикателно бавна, но тя се притискаше и търкаше бясно в него.

- Не ми трябва нежността ти - изкрещя тя. - Не и сега!

Бекер се опита да я положи на пода, но тя го отблъсна и се обърна с гръб към него, като придвижи бедра назад, докато ги притисна в слабините му.

Той я облада отзад, изправен, с панталони, смъкнати до коленете, а тя се държеше с две ръце за ръба на бюрото. Тласъците ѝ назад-напред бяха по-резки и бързи от негови­те, тя ги придружаваше с ниско ръмжене и сумтене при всяко усилие, докато свирепо се чукаха един друг. Не успя да бъде достатъчно твърд, нито достатъчно бърз за нея. На Бекер му се струваше, че тя се самонаказва и го използва като средство за целта. „Едва ли някога ще преживея отново нещо, толкова близо до изнасилване“ - помисли си той. Когато стигна до оргазъм и тялото му се разтърси от силата му, тя просто се изправи и се отдалечи от него, захвърляйки го наистина като инструмент, изпълнил пред­назначението си.

Половин час по-късно тя отново го облада и потрети час преди съмване, когато Бекер вече бе полузаспал. Когато приключи и го остави изтощено проснат по гръб върху походното легло, тя пак се изправи до прозореца, където бе прекарала по-голяма част от нощта. Бекер я наблюдаваше как гледа втренчено в предутринния полуздрач - първо към езерото, после към смълчаната гора наоколо - със сърце, разкъсано между двете еднакво ужасяващи и неприемливи възможности...

ГЛАВА

21

Едгар Рапъпърт не можеше да повярва на късмета си. Бе поел по пряка връзка между Спрингфийлд и Питсфийлд - поне тайа му изглеждаше на картата - и се бе оказал на непрекъснато стесняващ се черен път, който заплашваше да се превърне в говедарска пътека. Беше се влачил почти половин час зад прекалено предпазливо волво: всичките му опити да го задмине бяха обезсърчени от насрещното движение - а и тези хълмисти, лъкатушещи планински пътища не предлагаха кой знае колко възможности за надминаване. По пътя като че ли нямаше други коли освен тази отпред, но когато стигнаха сектор с прекъснати линии за преминаване, изневиделица се материализира друга кола, насочи се право към него и го притисна към волвото. Междувременно пътят като че ли се стесняваше с всеки километър.

И все пак късметът му се оказа по-добър, отколкото се бе надявал: когато бе принуден да спре пред единствените светофари в някакво село, разположено в подножието на планина, я видя да спира срещу него, насочена в обратна посока. Не успя веднага да си спомни името ѝ, но нямаше никакво съмнение, че това бе тя. Спомни си дори мътнозеления „Додж Чарджър“: бе го следвал от търговския център до мотела ѝ.

Тя не го видя, дори не погледна към него. Когато светна зелено, мина край него на по-малко от шест метра. Нямаше начин да я сбърка. Лицето ѝ бе отпечатано в паметта му с цялата сила на преживяната травма. Спомни си как дърпаше дрехите му, как настояваше да я чука с цялата сила на възможностите си, как изискваше още и още, как му се надсмиваше и предизвикваше, как го заплашваше с бръснач в ръка.

Дий, така се казваше. Налудничавата Дий, щурата Дий. И нещо много важно: тя беше сама. Дий без чудовищ­ния си приятел.

Едгар направи завой на пресечката и я последва. Задържаше колата си на добро разстояние от тази на Дий, опитваше се да премисли възможностите. Искаше да я арестуват. Не, не само арест: искаше я осъдена, натикана в дранголника, заключена поне за пет-шест години. Да усети какво той бе чувствал там, в багажника на колата си. Проблемът беше как да уреди този въпрос така, че самият той да остане в сянка, за да не стигнат нещата до жена му. А не е ли по-добре първо да я начука, а след това да предизвика ареста ѝ? Независимо от бруталните последст­вия Едгар все още помнеше сексуалното приключение с Дий - а и как да го забрави, когато то бе най-буйното, най-вълнуващото от всичко, преживяно досега в тази област! А и на нея явно ѝ бе харесало. Но беше ненаситна и там бе коренът на проблема. Едгар затърси начини да я притисне някъде сама и невъоръжена: тогава ще ѝ осигури толкова секс, колкото тя можеше да издържи - но не когато тя го искаше, а когато той реши, че е време за повече. Например да я върже към леглото - защо не? Изсмя се при тази мисъл, но после осъзна, че не е чак толкова необичайна, колкото му се стори в първия мо­мент. Вършат се такива неща, бе го чел някъде. Но го правеха по желание, там е цялата работа. Не желаеше да се подложи на риск от съдебно преследване. Е, няма да я отвлече, разбира се, не бе и необходимо: тя бе типът жена, която може да бъде убедена да опита подобен експери­мент. Обзалагаше се, че ще ѝ хареса, има си хас! По график трябваше да преспи в Питсфийлд, но имаше начини да разтегли престоя си поне до две нощи.

Едгар си разреши да се приближи малко до колата ѝ, за да огледа главата ѝ по-ясно. Симпатична жена беше. И секси. Много секси. Налудничава, да, но похотлива като него самия. А сега е и сама, слава Богу.

„Едва ли ще се наложи да я насилвам“ - мислеше си той. Щом разбере, че е в неин интерес, сама ще се натисне. Единственото, което трябваше да направи, бе да заплаши, че ще насъска ченгетата, и да се закълне, че ще свидетелс­тва срещу нея - как ще разбере, че заплахата му е само блъф? Не е насилване, нито шантаж - само леко подтиква­не в определена насока. А после - вкарай я в мотел без бръснач и останалото ще стане от само себе си. Нямаше намерение наистина да я върже - въпреки че изкушението бе голямо.

Едгар пое дълбоко дъх и се опита да прекрати сексуал­ните си фантазии. Твърде дълго се бе влачил по пътищата сам, а самотата играеше лоши шеги на въображението... Никога не беше така сексуално активен вкъщи, както по време на пътуване: досега не му бе хрумвало да връзва жена си. Нито пък тя се бе сещала за подобна възможност, което бе част от проблема. Ако Мими имаше поне малко вкус към сексуални експерименти, ако поне му показваше, че го желае, ако всеки път не се налагаше Едгар да започва увертюрите... вероятно нямаше да бъде в такова състоя­ние. Спомни си Дий на четири крака върха килима да реве като животно. „Исусе, трябва да има някакъв начин. Шибай я първо до омаломощаване, после викни ченгетата да я арестуват. Или просто я начукай, ако не успееш с второто. Но го направи така, че да си върнеш за гадния ѝ номер!“ Увлечен в мислите си, той почти настигна колата ѝ, преди да разбере, че е спряла на прелез. Тя погледна в огледалото за задно виждане и той видя очите ѝ да пробягват по лицето му. „Разбира се, че си спомня за мен - помисли си той, - има си хас да забрави онази нощ!“ И тъй като тя вече знаеше, че той е тук, налагаше се да направи нещо или просто да се обърне и да изчезне. Сред пробляскващи светлини и оглушителни свирки през прелеза се заточи товарен влак. Край - Дий бе хваната в капан: бе притисната между влака отпред и колата на Едгар отзад. В този миг тя задържа очите му в огледалото и той забеляза, че устните ѝ се раздвижиха. Сега бе моментът да излезе или само да я погледне в огледалото, да обърне колата и да забрави всичко.

Все още не съвсем наясно как да започне и какво да каже, Едгар се приближи до колата на Дий и се наведе към нея, широко захилен.

- Представи си само каква среща! - възкликна той.

- Светът е малък - отвърна тя. Влакът дигаше такъв шум, че той едва я чуваше.

- Спомняш ли си за мен?

- То се знае - откликна тя с подигравателна усмивка. Едгар си спомняше добре тази усмивка. Дяволски секси, сякаш го предизвикваше да предприеме следващата стъп­ка. - Ти си Лайл.

Едгар погледна за миг влака и си пожела наум да се изниже по-бързо. Продължаваше да не е наясно какво смята да каже, но не му се искаше да го крещи.

- А ти спомняш ли си за мен? - запита тя.

- Не съвсем - отговори Едгар, опитвайки се да ѝ сервира копие на собственото ѝ подигравателно хилене. - Ти си Дий.

- Добро момче.

- Точно мислех за теб - продължаваше Едгар.

- Гледай само какво съвпадение! И аз мислех за теб. - Тя го погледна изпод полуспуснати клепачи. - Искаш да минеш пръв? Първата стъпка принадлежи на мъжа, винаги съм го предпочитала така.

- Като че ли не беше точно така, но няма значение - подхвърли Едгар. - Чудех се всъщност дали да извикам ченгетата и да им кажа къде ще те намерят, или да те отведа до най-близкия мотел и двамата да се споразумеем там.

- Имаш ли телефон в колата си?

- Не.

- В такъв случай как ще се обадиш на ченгетата оттук? Така че по-добре ще е да се отбием в най-близкия мотел.

- Надявах се, че ще кажеш точно това.

- Истината, Лайл, е, че най-близкият мотел е моят.

- О, не - поклати глава Едгар. - Няма да ходим в твоя мотел.

- Защо не? Ще започнем да се работим само след пет минути.

- Защото онази горила, приятелят ти, ще бъде там.

- О, Аш не е в мотела.

- Не е, така ли?

- Не.

- Откъде да знам, че наистина не е?

- Казвам ти, че не е. Не ми ли вярваш?

- За идиот ли ме вземаш?

- Да, Лайл, как позна? - Гледаше го с ослепителна усмивка и Едгар реши, че не я беше чул добре заради вбесяващото монотонно тракане на влака.

- Кълна се, че Аш не е в мотела - повтори тя.

- Защо да ти вярвам?

- Защото той е тук - каза тя, хвана го светкавично за връзката и го дръпна към себе си. За секунда той си помисли, че иска да го целуне, но после задната седалка неочаквано оживя, надигна се и към него се протегна огромна лапа. Едгар неволно се дръпна, но Дий го държеше здраво вътре в колата, навила връзката му около ръката си. Той усети смазващата длан върху гърлото си, преди да успее да зърне лицето и огромното туловище на Аш, който внезапно се материализира изпод одеялото.

* * *

Джак чуваше гласовете неясно, всички звуци бяха приглушени от одеялото и тялото на мъжа върху него. Колата бе спряла, чуваха се свирки и тракане на влак (вероятно бяха спрели пред прелез), после разговор между мъж и жена, които се мъчеха да надвикат шума. Мъжът не лежеше в истинския смисъл на думата върху него, а го обгръщаше като огромна черупка, която го задържаше на седалката или, колкото и странно да звучеше, сякаш го закриляше.

Неочаквано тя изчезна: тялото на мъжа се вдигна нагоре. Джак видя светлина, повдигна глава и примигна. Видя ръката на мъжа да се протяга над седалката отпред и чу странен гърголещ звук: сякаш нещо бе заседнало в гърлото на някого.

Момчето видя вратата на колата пред себе си, стисна дръжката и изпълзя изпод одеялото и изпод тялото на мъжа - той като че ли го бе забравил. В следващия момент Джак бе вече на пътя и се впусна в бяг, без да вижда накъде, само да избяга колкото може по-далеко, колкото може по-бързо, за да не го хванат мъжът и медицинската сестра. Ужасяващият гърголещ звук отзад стана по-силен, по-отчаян, но Джак успя да избяга от него. Той скочи в плитка, суха канавка, близо до релсите, и затича по нея. Влакът тресеше земята, опасно близо до него, и Джак неволно се сви, изненадан, че не го бе забелязал досега.

Почти веднага разбра, че бе сгрешил. Канавката става­ше все по-дълбока, неравната ѝ повърхност намаляваше скоростта му, хващаше го като в капан. Нямаше друг избор, освен да продължава право напред: всеки опит да се измъкне от нея на по-равна земя щеше да му отнеме много време, а той знаеше, че трябва да бяга, сякаш го гонят по петите, въпреки че още не се бе обърнал да види дали наистина го преследват. Не смееше да го направи, знаеше, че ще бъде парализиран от страх, ако види някой да се носи след него.

Не чуваше нищо, а и как ли можеше да чуе каквото и да било под оглушителния рев на влака. Колелата тракаха по стоманените релси и вагоните се люлееха над него, като че ли се канеха да се преобърнат в канавката и да го смачкат.

Успоредна на релсите, канавката направи завой и като че ли потъна направо под колелата на влака, който продължаваше да се ниже, и после се заиздига нагоре, ставаше все по-плитка и по-плитка с всяка стъпка. На края ѝ видя първата къща, до нея - още една. Само след няколко стъпки ще изскочи на полето и ще изтича до къщите и хората - и безопасността!...

Направи скок и усети, че нещо го хваща здраво за ризката. Увисна за миг по корем на ръба на канавката, размахал безпомощно ръце, за да възстанови равновесие­то си, докато нещото го теглеше надолу. В задния двор на къщата забеляза момиченце, вторачено в него от въжената си люлка. То несигурно вдигна ръка, приело, че може би той размахва ръце за поздрав.

Джак се изхвърли настрана и бързо се завъртя, все още на ръба на канавката. Наведе неволно глава и се озова лице в лице с медицинската сестра. Тя дишаше тежко, озъбена от усилие. Джак се дръпна назад и тя свлече ризката от тялото му, сякаш одра заек. Неочаквано освободен от хватката ѝ, Джак се търколи и седна, все още вторачен в медицинската сестра в канавката. Преди да успее да се изправи, тя го хвана за глезена. Искаше му се да закрещи, докато тя го теглеше обратно в канавката, но имаше нужда от дъха си, за дк продължи съпротивата си. Забеля­за, че момичето от люлката наблюдава зашеметено как той изчезва сантиметър по сантиметър в канавката. Успя да изпищи за миг, преди да изчезне напълно, и твърда ръка да захлупи устата му.

Докато го влачеше по канавката обратно към колата, медицинската сестра го наричаше „съкровище“ и „скъпо мое момче“, но Джак беше прекалено изплашен, за да схване смисъла на думите ѝ. До колата чакаше огромен мъж, друг висеше отпуснато от голямата му ръка. Голе­мият мъж изглеждаше озадачен, стискаше здраво другия за гърлото и го държеше, сякаш не особено сигурен какво следва да направи по-нататък - като че ли другият бе играчка, станала безполезна след края на играта. Изгле­ждаше като котка, объркана и загубила интерес, неспособ­на да си обясни как така мишката изведнъж се бе озовала в устата ѝ.

ГЛАВА

22

Провериха езерото достатъчно бързо. То бе плитко и се претърсваше леко на разстояние около сто и двайсет метра от дървената платформа, която осигуряваше единствения възможен достъп до него: в останалата си част езерото бе заобиколено от стръмни скали и бреговете му там бяха почти непристъпни. Невероятно беше Джак, с неговите ограничени възможности на начинаещ, да се опита да плува - или да успее да преплува - по-далеко от брега.

Общите усилия на Карин, Бекер, Блокър и Рийз - двамата местни полицаи - заедно с две дузини доброволци от лагера завършиха безрезултатно: в горите наоколо нямаше и следа от Джак. Към средата на следобеда Карин и двамата местни полицаи стигнаха до извода, че е време да се извика щатската полиция. Тя привика също и хора от силите на ФБР от Олбъни и Бостън, които щяха да се явят на място едва сутринта на следващия ден.

През целия ден Карин се държа като жена, която добре контролира и себе си, и обстоятелствата, организираше и насочваше претърсванията, съветваше се учтиво с Блокър и Рийз, консултираше се с Бекер със същата учтива готовност да го включи в решаването на проблема, вземаше решения, провеждаше телефонни разговори. Бе­кер не виждаше и следа от обезумялата майка или истерич­ната, побъркана от чувство на вина жена от изминалата нощ. Тя цял ден не го погледна в очите, но това се дължеше на вътрешния ѝ смут, който само той можеше да усети. За света около нея тя бе енергична професионалистка, решена твърдо да се справи с непосредствената задача. Чудеше ѝ се, смаян от силата, която тя като че ли черпеше от работата си. Дори полата и жакетът ѝ изглеждаха като току-що изгладени. Само когато бе близо до нея, усещаше киселата миризма на страха ѝ. Беше взела душ рано сутринта, но познатата воня се бе просмукала дълбоко в дрехите ѝ.

Когато взе решение да се обърне към щатската поли­ция, Карин издърпа Бекер настрана от местните полицаи и възпитатели.

- Аз съм прекалено вътре в нещата, Джон, и имам нужда от твоето обективно мнение. Ако ставаше въпрос за нечие друго дете - имам ли достатъчно причини да твърдя, че има случай на отвличане?

- И аз съм прекалено вътре в нещата - отвърна Бекер.

Тя отхвърли протеста му настрана с рязко, кратко махане с ръка. Ничия друга загриженост и болка не можеха да се приближат до нейната...

- Имам ли достатъчно основания да смятам, че Джак е отвлечен? - Сега тя бе с лице към него, но очите й бяха насочени някъде над рамото му.

- Какво значение има? Обяви го за отвлечен. Той ти е син - какво му пука на когото и да било дали постъпката ти е технически оправдана или не?

Тя затихна и Бекер забеляза как кръвта ѝ бавно изтече от лицето, а после също така бавно се върна обратно. Очите ѝ бяха така упорито вторачени в далечината, че той се обърна, за да разбере какво гледа. По дънера на дърво зад него се катереше катеричка, но на половината път внезапно замря, сякаш едва тогава забеляза хората набли­зо, и бързо изприпка на другата страна на дървото. Бекер проследи подскоците ѝ за миг, давайки време на Карин да се овладее. Питаше се колко ли пъти този ден бе преминала през същата криза, докато се бе опитвала да мобилизира всичките си вътрешни сили срещу мощната вълна на отчаянието.

- Ти си много опитен агент - заяви тя накрая, думите ѝ бяха обмислени и прецизни. - Предвид необходимото попълване на документацията по случая те питам дали според теб съм оправдана да намеся щатската полиция по случая само на базата на подозрение за отвличане. Зада­вам въпроса официално. Ще оценя съответно официален отговор.

- От какво се страхуваш: от обвинения в злоупотреба със служебно положение? Просто го направи и ако по-късно някой започне да задава въпроси, прати го по дяволите. Става въпрос за Джак.

- Знам за кого става въпрос - изсъска тя.

- Съжалявам. Но не се безпокой, всеки ще разбере.

За пръв път този ден го погледна директно с пламнали от гняв очи.

- Хич не ми пука какво те ще разберат! Задавам ти прост въпрос. Престани с тези номера на заядливо копеле и просто отговори да или не.

- Да, разбира се - отговори Бекер. - Ти си напълно оправдана да изискаш включване на щатската полиция по подозрение в отвличане. Така случаят придобива федерал­но значение и се превръща в случай и на ФБР.

- Благодаря - кимна тя. - Не беше чак толкова трудно, нали? За какъв дявол се правеше на идиот?

- Прекалено си разстроена... - започна той.

- Без лигавщини.

Той посегна да обгърне раменете ѝ, но тя се дръпна рязко и тръгна към другите.

- Искаш ли да проведа едно от телефонните обажда­ния? - запита той.

- Преди десет минути направих и двете - отговори тя. - Сега трябва да решим как да действаме, когато дойдат тук.

Блокър и Рийз се вторачиха в картите, които Карин разстла върху капака на едната от полицейските им коли.

- Районът тук поне е по-слабо населен, отколкото Ню Джърси - започна тя. - Това ще ни помогне до известна степен. - След дребното избухване срещу Бекер отново се бе превърнала в енергична професионалистка. - Тя се обърна към двете ченгета, които я гледаха с любопитство. - Щатската полиция ще бъде тук след няколко минути. Знаете какви са: веднага ще поискат да поемат нещата в ръцете си.

- Абсолютни задници - изкоментира Блокър и Рийз кимна потвърдително.

- Такива са - съгласи се Карин. - Щс се опитат да ви изблъскат настрана, въпреки че става въпрос за ваш случай, на ваша територия и вие имате абсолютно право да работите по него.

Рийз подчертаваше всяка нейна дума с енергично кимане.

- Не искам да го допусна - продължаваше тя. - Ще настоя да продължите работата си по случая заради мен. Вие познавате територията тук по-добре от всеки друг, работите по случая от самото начало. Искам ви в моя екип и няма да допусна каквото и да било ченге от щатската полиция да ви избута.

Бекер наблюдаваше как двете ченгета се хващаха на манипулациите на Карин. Знаеше, че по-късно тя ще приложи точно същото ласкателство и на щатските поли­цаи. Добра политика бе да се задържи всеки достатъчно заинтересуван и щастлив, но по отношение на местната полиция той знаеше, че тя има и допълнителен мотив. Може и да е вярно, че познават околността по-добре от всеки друг, но беше верен и фактът, че те по-леко ще се огънат пред силата на волята ѝ, отколкото щатската полиция. Карин ги ласкаеше сега, за да може по-късно да ги върти накъдето и както си иска. А когато този вид коткане идваше от една привлекателна жена, беше дори още по-лесно да му се поддаде човек. И двете ченгета вероятно не съвсем съзнателно подхранваха тайна наде­жда, че ги иска около себе си заради страстното ѝ желание да им смъкне панталоните. Не бяха толкова глупави да си разрешат да проявят инициатива: надяваха се, че този вид страст ще разцъфти спонтанно без особени усилия от тяхна страна. Карин усещаше какво си мислят и вероятно бе дори много по-наясно от самите тях: тя умееше да се възползва от сексуалните фантазии на мъжете около нея и сега не забрави да се усмихна на всеки един от тях, докато ги манипулираше успешно. Независимо от това Бекер оцени поведението ѝ като добре свършена полицейска работа.

- Смятам, че е добра идея да се включите в активна дейност, преди те да са пристигнали, нали? - Продължи, без да изчака реакцията им. - Имаме нужда от списък на всички мотели или къщи под наем в радиус на около трийсет минути шофиране оттук. Всяко място, където преминаващ пътник може да наеме стая и да си осигури някаква степен на уединение. Дори пансион с отделен вход. Всяко място, където нашият човек може да набута и задържи дете, ако не е местен жител.

- Трийсет минути шофиране?

- Не е кой знае какво. Петнайсетина минути са нужни само за слизане от планината, а и тук има обширна свободна, незастроена територия. Ако трийсетте минути се окажат недостатъчни, ще продължим ло-надалеко, но нека започнем с това разстояние.

- Ще ние нужно малко време да го обмислим - обади се Блокър.

- Е, да. Ето защо смятам, че трябва да започнете работа, преди да се появят момчетата от щатската поли­ция.

- Може да се направи и нещо повече - подхвърли Бекер, когато полицаите се отдалечиха, за да започнат искания списък.

- Кажи ми.

- Мисля, че този път имаме късмет... Имам предвид евентуалната реакция на Ламънт - или Ашфърд: все още мисля за него като за Ламънт, толкова дълго го наричах така, че ми се превърна в навик. Първо, няма кой знае колко места за криене, нито пък има такива, където да може човек да избяга.

- Какво искаш да кажеш?

- Цял ден вървяхме през горите наоколо. Колко зайци видя?

- Зайци? Нито един.

- А колко според теб живеят тук? Дузина? Стотици? Повече? Не ги видяхме, защото те просто седят по дупките си и се крият. Но колко, смяташ, че ще видим, ако вървим през гората, бием по храстите с пръчки и ги принудим да се впуснат в бяг?

- Продължавай.

- Ламънт се е прибрал в скривалището си. Единствено­то, което трябва да прави отсега нататък, е да се спотайва и ние ще го открием само ако случайно се спънем в него. Той има изпитана практика в това отношение, избрал си е предварително скривалището, покрил се е добре в него - предимството е негово. Но ако го изкараме от леговището му и го принудим да бяга - предимството е наше. Намира­ме се на една територия, където имаме всички шансове да се справим. Няма кой знае колко места наоколо, където да може да избяга - стига да го избутаме от укритието му.

Карин се вгледа в картата, мислите ѝ бясно препускаха из главата.

- Как ще го накараме да бяга?

- Трябва да го изплашим, да го накараме да смята, че затваряме обръча си около него. Само така ще успеем да го измъкнем от леговището му. Повтарящи се съобщения по местното радио и телевизия, че започваме претърсва­ния от къща на къща, че сме концентрирали усилията си върху местата, които дават подслон на преминаващи пътници, може би ще го стреснат достатъчно, за да го принудят да се впусне в бяг.

- Може би. Но няма да имаме на разположение достатъчно хора, за да проведем наистина претърсвания от къща на къща - освен ако знаем къде точно да търсим.

- Той няма начин да знае, че не го вършим. Ако го чуе по радиото, ще повярва. Защо да не повярва? Може ли да си разреши да рискува?

- И така, той се впуска в бяг. Но той не е заек: ще бъде в кола и може да отиде практически навсякъде.

- Ще го вкараме в капан. Съобщи, че претърсването започва по права линия от тук до тук - Бекер посочи две точки на картата. - Той ще се спусне да бяга в тази посока. След като го изкараме навън, ще можем да затегнем примката около врата му още повече. Погледни, през планината минават малко пътища. Постави полицейска кола на тази пресечка, друга - ето тук, и ти ще принудиш всеки, който се опитва да избегне полицаите, да се отклони по шосе 21. Блокирай го - той се замисли над картата още секунда, показалецът му се въртеше над нея като пчела над цвят. - Тук. Пълна блокировка, цялостно претърсване на всяка кола, минаваща по него. Можем да осигурим доста­тъчно хора за тази цел.

- Има начини за изплъзване от капана.

- Да, има - съгласи се Бекер. - Ако е достатъчно хитър, ако познава добре околността, ако подозира капан.

- А е възможно и да се окаже от другата страна на линията на претърсване. Тогава няма да обърне внимание на блъфа и ще остане, където е. Възможно е да потегли на север и да се отправи към Канада.

- В който случай няма да бъдем по-зле, отколкото сме в момента. Виж какво, Карин, не ти предлагам велик план, но е нещо положително. Нещо, което можем да приложим веднага на практика. Нямаме време за губене.

Карин мълчеше, все още втренчена в картата.

- Боби Рейнълдс издържа само три седмици - наруши мълчанието Бекер. Карин трепна. - Ламънт бърза все повече и повече. Джак може да има...

- Знам.

- Разбира се. - Той постави ръка на гърба ѝ, но Карин се дръпна.

- Добре - кимна тя.

- Остава да убедиш щатската полиция да ти съдейства.

Тя изсумтя презрително.

- Не е проблем - ще го направя.

- Знаеш ли какво ме изплаши истински? - запита тя, когато тръгнаха към другите.

- Какво?

- За пръв път обяви гласно, че срещу нас е Ламънт.

Бекер въздъхна.

- Както виждам, каквото и да направя, ти причинявам болка. Накъдето и да се обърна, вечно стъпвам погрешно. Извинявай.

Тя плъзна ръка в неговата и я стисна леко.

„Все пак е някакъв вид контакт - помисли си Бекер. - Тя все пак ми даде поне това...“

* * *

След съвещанието с щатската полиция Бекер и Карин се настаниха мълчаливо за през нощта в канцеларията на лагера: Бекер - върху походното легло, а Карин - на нейното място до прозореца. Няколко часа преди зазоря­ване тя се вмъкна в леглото и се сви до него: двамата едва се побраха на опънатия му брезент. Бекер установи, че тя бе свалила кобура, както и блузата и полата си. Той я обви с ръце и зачака да види какво още ще поиска, но тя се нуждаеше само от това.

- Не знам какво още да направя - прошепна тя с отчаянието на изгубена душа. - Направих всичко, което знам.

- Ще го намерим - заутешава я Бекер.

- Знам. И когато го направим, ще го убия.

Бекер се стресна. Имаше предвид, че ще намерят Джак. Събуди се пак точно преди съмване и от треперенето на тялото ѝ разбра, че тя плаче безмълвно. Когато стана при първата все още сумрачна дневна светлина, очите ѝ бяха сухи, но изглеждаха ужасно. Торбичките под тях бяха слезли надолу почти до бузите ѝ - разширяващи се тъмни петна, като почернени с въглен...

ГЛАВА

23

Аш намери хапчетата на Дий в чантата ѝ и с труд ги преброи върху плота до умивалника в банята. Не беше взела нито едно хапче от доста дълго време. Чуваше гласа ѝ от другата стая, висок, бодър, оживен - говореше на новия Томи какъв голям късмет беше извадил: тя беше успяла да го открие и да си го прибере обратно! Аш се зачуди дали е редно да я насили да си вземе хапче. Бе успявал в миналото, но когато тя лежеше инертно на задната седалка, удавена в безмерната си тъга. Тогава натикваше хапчето дълбоко в устата ѝ и стискаше челю­стите ѝ, докато преглътне: в това състояние тя бе прекале­но слаба, за да се съпротивлява.

Никога не я бе виждал така възбудена толкова продъл­жително време и беше изплашен. Този път бе съвсем различна - като че ли Томи сам по себе си вече ѝ беше недостатъчен. Тя говореше без спиране за „работниците“, които ѝ го бяха отнели, и как тя бе съумяла да си го върне обратно. Сега вниманието ѝ сякаш беше раздвоено между момчето и жаждата за отмъщение срещу социалните работници и полицаите. Тази промяна плашеше Аш. Той все още не смееше напълно да си го помисли, но му се струваше, че Дий вече не бе напълно под контрол. А ако тя изпуснеше юздите, какво ще стане с него? Той знаеше, че сам той не е способен да упражнява истински контрол над каквото и да било.

Аш се върна на мястото си до вратата с лице към телевизора, който стоеше върху шкафчето срещу леглото с екран, обърнат леко към него. Новият Томи, гол върху леглото, прикриваше слабините си с ръце, а Дий говореше ли, говореше... Момчето изглеждаше изплашено, но Аш разчиташе и упорство на лицето му. Вече бе демонстрира­ло смелост с опита си да избяга. Големият мъж се надяваше, че няма да направи още нещо толкова глупаво: Дий изглеждаше много близо до яростно избухване дори и без провокация.

- Дий - стреснато възкликна Аш. - Дий, погледни!

Той сочеше екрака на телевизора - току-що бяха прекъснали сутрешното шоу със специално съобщение. Лицето на новия Томи изпълни екрана.

- Това е Томи - извика той и тя рязко се обърна. - Погледни, Томи, показват те по телевизията!

Лицето на Джак бе заменено от това на Карин Крист, която обясни със сдържан тон плановете на полицията за търсене на детето и хващане на злосторниците. Лицето ѝ бе толкова измършавяло и измъчено, появата ѝ по телеви­зията - така неочаквана, че на Джак му бяха нужни няколко секунди, за да се увери, че наистива беше тя.

- Майка ми - възкликна той смаяно.

Дий стоеше близо до телевизора с изкривено от ярост лице, което като че ли излъчваше отрова.

- Кучката гадна! - изсъска тя.

- Това е майка ми - повтори Джак.

Дий го шамароса така силно, че той се търколи върху леглото.

- Това е кучката, която те взе от мен - изкрещя тя. - Не смей да я наричаш майка. Тя не ти е майка, тя е една от работничките по случая. Тя те забеляза, разбра колко си прекрасен, колко си ценен, пожела те за себе си, измисли всички тези лъжи за мен и те ѝ помогнаха да те открадне!

Образът на Карин бе заменен с карта: закривена червена линия я пресичаше от единия до другия край, а триъгълници, напомнящи остриета на стрели, сочеха посо­ката на движение на полицейските сили. Картата изгле­ждаше като разработен с подробности план за военна кампания.

- Кучка, кучка, кучка!

Докато Аш се гърчеше вътрешно в напразни усилия да разбере за какво става въпрос, Томи бавно се изправи на леглото, като държеше лице с две ръце: бе забравил свенливостта си.

- Тя идва - мяташе се Дий из стаята. - Кучката идва, ще се опита пак да те открадне!...

Хвърли куфара върху леглото и засъбира дрехите си.

- Няма да успее да го направи. Няма да те вземе отново!

На телевизионния екран се върна редовната сутрешна програма и Дий гневно го изключи.

- Облечи го - нареди тя рязко на Аш. - Тръгваме веднага.

Опакова багажа за две минути. Коленичи пред Джак, който стоеше в средата на стаята вече с панталонките си, но още с незавързани обувки.

- Не се безпокой, няма да ѝ разреша да те открадне отново. - Обхвана с ръце лицето на Джак. - Ти си толкова, толкова безценен за мен. Няма да издържа, ако пак те вземе от мен! И ти няма да издържиш, нали, Томи? Ще бъдеш толкова наранен, колкото съм аз, нали? Ще те боли точно толкова, колкото и мен... Не се безпокой. По-скоро ще те видя мъртъв, отколкото да разреша да попаднеш отново в ръцете ѝ!

Дий се изправи, кимна и Аш спусна кувертюрата върху Джак като огромна мрежа...

* * *

Отправиха се на запад, настрана от червената линия, пресичаща картата, показана по телевизията. Пред откло­нение от магистралата извън Бекет бяха паркирани напре­ки две полицейски коли. Те забавяха движението и даваха възможност на полицаите да се взират внимателно във всяка преминаваща кола. Дий се отклони от магистралата и се отправи на северозапад към планината. Тя се вслушва­ше напрегнато в съобщенията по радиото, докато шофи­раше - нещо, коего вършеше много рядко. Когато отново бе съобщено за претърсването, тя пак замърмори гневно за „кучката“. Аш я чуваше ясно изпод кувертюрата, но се надяваше, че заплахите ѝ не стигат до Томи, свит под него.

След няколко километра Дий избягна полицейски коли, паркирани пред друго отклонение, и пое по единстве­ния открит път за нея: навътре към планината.

Когато стигна до най-голямата стръмнина, видя зад завоя дълга редица коли, подредени една след друга във възходяща линия. Изруга и натисна спирачки. От позиция­та си на края на опашката забеляза моментното просвяткване на задните фарове на колата па върха на стръмнина­та, когато тя бавно се придвижи с няколко сантиметра напред. Червените просвятквания на задните фарове на колите следваха едно след друго при бавното им изтърколване надолу по хълма: те отбелязваха освобождаването на спирачките и мъчителния напредък с по една дължина. Докато настъпи моментът и тя да се придвижи напред, задните фарове на колите пред нея светеха като червени мъниста на дълга огърлица, а плътно отзад проскърца със спирачки голяма бежова кола комби.

- Аш, чуваш ли ме?

- Да, Дий - веднага се отзова той с приглушен глас изпод кувертюрата.

- Слушай внимателно. - Тя хвърли поглед в огледало­то за задно виждане и видя шофьора на колата отзад: красив мъж с правилните мъжествени черти па древните викинги. Той погледна лениво колата на Дий, а после изгледа с примирение редицата коли пред него и гората отстрани.

- Има задръстване - започна Дий. - Искам от теб да вземеш Томи и да тръгнеш право през гората. Разбираш ли ме?

- Право през гората.

- Право през гората и обратно в мотела. Ясно ли е, Аш? Ще те посрещна там. Досега сме направили само един голям полукръг. Мотелът е от другата страна на планина­та. Можеш ли да го направиш, Аш?

- Да.

- Давай тогава толкова бързо, колкото можеш. Сега ще отида да говоря с мъжа зад нас и когато ти дам знак, искам да изчезнеш в гората по най-бързия начин. Ясно ли е?

- Ясно, Дий.

- Хубаво. Не се разкривай, докато не ти кажа, и после тичай с все сила. - Отвори вратата, поколеба се за миг. - И Аш, не разрешавай да ти отнемат Томи. Те ще го измъчват много, а знам, че ти не искаш Томи да страда.

- Не го искам.

- Разбира се. Но те ще го накарат да страда, ако пак го хванат. Когато разбереш, че няма начин да не го хванат, искам да му направиш това, което направи на семейството си. Ясно ли е?

Аш замълча.

- Разбираш ли какво трябва да правиш, Аш?

- Да, Дий - отговори той неохотно.

- Прекрасно. А сега внимавай: когато ти кажа да тичаш, грабваш Томи, изчезваш в гората и прехвърляш планината. Ясно ли е?

- Да.

- Кого обичаш?

- Тебе, Дий.

- И аз те обичам, Аш - приключи тя, излезе от колата и се отправи към бежовото комби.

Аш прошепна на Джак, който лежеше под него, закрилен от тромавото му тяло.

- Няма да боли, обещавам. Ще те нося, но няма да боли...

Джак не каза нищо.

* * *

Дий се усмихна широко, когато шофьорът на комбито смъкна прозореца, за да говори с нея. Охладеният въздух от колата я лъхна в лицето като целувка на северен вятър.

- Не мога да вися тук за нищо - подзе тя. - Детето ми е само вкъщи с температура.

- Съжалявам - каза мъжът и Дий усети слаб европейски акцент.

- Не е нещо сериозно, но знаете как се паникьосваме ние, майките. Безпокоим се и за най-дребното...

- Да, така е - съгласи се съчувствено мъжът.

- Смятам да обърна и да се върна.

- Да, разбира се.

- Ако нямате нищо против да се мръднете малко назад, ще успея да обърна. Но внимавайте: някой може да се появи отзад, а аз не искам да ви се случи нещо лошо.

Шофьорът ѝ се усмихна.

- Няма страшно.

- О, така казват всички - отвърна Дий, - а после гледай само какво става.

Мъжът не бе сигурен какво точно иска да каже, но тя изглеждаше така развеселена, че и той се разсмя.

Дий се върна при колата си и застана до отворената врата. Когато шофьорът на бежовото комби обърна глава, за да погледне назад, тя извика:

- Хайде, Аш!

Големият мъж отскочи от задната седалка като навит на пружина и се втурна между дърветата в ръце с голям вързоп, покрит с кувертюра. Докато тичаше навътре в гората, приведен над товара си, той напомняше краен защитник, притиснал футболната топка към корема си.

* * *

Карин, Бекер и капитанът на щатската полиция орга­низираха временен щаб за приемане и регулиране на съобщенията по радиото от блокираните отклонения на магистралата, както и на външните обаждания от Бюрото. Денят започна с добра новина.

- Намерили са стара снимка на Тейлър Ашфърд - съобщи Карин. - Изпратили са я по факса от Пенсилвания до Олбъни. Лошата новина е, че е пристигнала след тръгването на хората насам. Олбъни я изпраща по факса до щатския патрул в Масачузетс и полицията в Бекет. Но най-близкият факс на щатски патрул е на около четирийсет и пет минути оттук.

- А и не е сигурно дали нашият факс работи - подхвърли Блокър. Карин бе задържала двете местни ченгета, Блокър и Рийз, за свръзка или шофьори: според изискванията на случая. - Използваме го доста рядко - добави той смутено.

- Което означава, че ще го имаме след четиридесет и пет минути - уточни Бекер с много по-голямо философско спокойствие, отколкото чувстваше в действителност. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака...

Когато дойде първоначалният доклад от една от орга­низираните блокади, Карин реагира първа.

- Вероятно е бил забелязан - заяви тя с овладян тон и се вмъкна в полицейската кола на Рийз. Бекер усещаше, че се опитва да не се поддава на предварително вълнение. - Има обаждане от жена. Подробностите са неясни - ще отида да проверя.

- Поддържай връзка с нас - извика след нея Бекер.

Рийз се настани зад волана, запали колата и зачака по-нататъшните заповеди на Карин. „Тя вече го е дресира­ла“ - помисли си Бекер.

- Не, ти ще държиш връзка с мен - нареди Карин. - Ако го откриеш, не забравяй, че е мой.

Бекер се захили.

- Няма да забравя. Аз не искам нито частица от него. Освен това съм в отпуска по болест, спомняш ли си?

- Ти помни.

- Късмет - махна с ръка той.

- Едва ли сигналът си струва, но трябва да проверя - въздъхна Карин с мрачно изражение, кимна и колата потегли.

* * *

Второто повикване дойде само след няколко минути. Обади се патрулиращ полицай от блокировката на Уинклър Роуд в планината Джеферсън.

- При нас спря някакъв човек, господин Од Ронинг. Той твърди, че е видял мъж да се измъква от редицата коли иа Уинклър Роуд и да тича в гората. Твърди, че мъжът е носел нещо, увито в одеяло.

- Познавам го - възкликна Блокър..

- Кого?

- Господин Ронинг. Много умен човек. Щом като твърди, със сигурност го е видял.

Бекер го изтика бързо към полицейската кола, посочи му мястото на първата седалка до шофьора и сам се настани зад волана.

- Кажи им да го задържат там - извика той на капитана.

- Технически погледнато, аз трябва да карам - обади се Блокър.

Бекер пусна сирената и светлините на покрива и вече вземаше най-близкия завой със скорост, която накара полицая до него да настръхне.

- Поемаш радиото - нареди Бекер. - Имам нужда и от двете си ръце върху волана.

- Разбирам - промърмори Блокър.

- Обади се на Уинклър Роуд и им нареди да задържат всички коли, които слизат от планината.

- Слизат от планината? Мислех, че се качваме.

- Правилно. Качваме се по лявото разклонение, дясното е пълно с коли, спрени от полицейския пост.

- А, да - съгласи се Блокър.

Бекер преброи до три, преди да му напомни:

- По-добре го направи сега, за да не се засечем с някой, който слиза.

- Точно така! - забърза се Блокър, когато най-сетне разбра какво точно се иска от него и защо. Той протегна ръка към радиото, а Бекер взе следващия завой с пълна скорост и гумите оглушително пропищяха, после зави наляво, за да се размине с камион и почти веднага отскочи надясно да избегне стреснат мотоциклетист от насрещнато движение, който разтреперано удари спирачки.

* * *

Името на пощенската кутия беше „Линч“ и Карин си помисли мрачно колко подходящо изразяваше личното ѝ настроение. На верандата ги очакваше привлекателна блондинка - косата ѝ имаше топлия златист нюанс на пресен мед. До нея стоеше момиченце, а в краката ѝ лежеше голямо куче коли. То повдигна глава, когато приближиха, но пак я отпусна само при една дума от страна на жената.

- Красива е, нали? - прошепна Рийз и Карин го погледна, питайки се мимоходом дали думите му издаваха връзка с жената на име Линч или бе само израз на копнеж - а може би възклицание на естет и познавач на женската красота. За нея и майката, и дъщерята бяха красиви.

- Здрасти, Пег - поздрави свенливо Рийз, погледна жената и бързо отмести поглед. Карин разбра, че неволна­та му реакция бе израз на безнадежден копнеж. Жената притежаваше прекалено подчертано вродено достойн­ство, за да бъде достъпна за едно местно ченге.

- Астрид го е забелязала - заяви Пег и посочи малкото момиче, което надничаше иззад полата ѝ. Тя заговори директно на Карин и незабавно изключи бедния Рийз от разговора. - Вчера игра в задния двор. Каза ми веднага, но за съжаление не ѝ обърнах достатъчно внимание, докато не чух за блокирането на пътищата от полицията. Покажи им, скъпа.

Момиченцето пристъпи напред, разбрало, че е дошъл редът му да се появи на сцената. То бе наследило красивия цвят на майчините си коси, същите ясни очи с пробляскваща в тях интелигентност и едва сдържан смях. То ги поведе веднага към задния двор и посочи към канавката успоред­но на железопътните релси.

- Той излезе оттам - започна разказа си момиченцето. - Изкачи се, но една ръка го хвана за крака и го издърпа обратно надолу.

Карин си представи как от канавката внезапно се издига хищна ръка, за да сграбчи детето, и неволно потрепери... Заповтаря си, че не става въпрос за Джак. Момче, заиграло се с приятели. Не нейният син. Някой друг е бил хванат и смъкнат в канавката. Не Джак.

- Познаваш ли момчето?

- Не.

- Виждала ли си го някъде по-рано? - продължаваше да пита тя.

Момиченцето поклати глава.

- Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш? - Помис­ли си, че прави грешка: трябваше да измъкне описанието от детето стъпка по стъпка - широко известно беше колко лоши свидетели са децата. Но Астрид беше или вече подготвена, или имаше добра памет за момчета.

- Имаше кестенява коса, срязани дънкови панталонки и риза... Беше малко по-голям от мен... Симпатичен беше..

- Ризата... - започна Пег, но се спря и остави дъщеря си да продължи.

- Той беше изплашен - не плачеше, но беше изплашен - приключи Астрид.

- Видя ли кой го грабна? - вмъкна се Рийз.

Астрид отговори, обърната към Карин. И тя, изгле­жда, разбираше кой е по-важният от двамата.

- Само ръка - видях само ръка.

- Не може да се види в канавката от нейната височина. Тя клекна до дъщеря си, за да докаже думите си.

- Забеляза ли нещо на ризката? - запита Карин.

- Ще ви я покажа - отвърна Пег и се обърна към люлката. - Но тя беше тук! - въкликна жената озадачено, после промърмори нещо под носа си и извика строго - Ерик! Иззад къщата се появи второ коли с бял парцал в муцуната.

- Ела тук! - заповяда Пег.

- Толкова е глупав - забеляза момиченцето. След кратка борба с кучето, жената измъкна парцала от муцуна­та му. Тя го опъна и го показа на Карин. Обикновена бяла трикотажна ризка, намокрена от лигите на кучето и разкъсана от зъбите му.

Карин я взе и погледна вътрешната страна на якичката. Краката ѝ се подкосиха и тя се хвана за Рийз.

Там бе написано с неизтриваем маркер името на Джак.

* * *

Гласът на Карин пропука по радиото, когато Бекер се изкачваше по Уинклър Роуд край дългата редица спрени коли.

- Нещо ново?

Бекер взе микрофона от Блокър.

- Ще бъда на място след две минути. Ти къде си?

- Аз съм с офицер Рийз - отговори тя. Бекер се запита дали тя шофира или Рийз. Ако кара тя, изживяванията на Рийз ще бъдат много по-тежки, отколкото сервираните от него на Блокър. - Намерихме ризката на Джак. - Гласът ѝ бе напрегнат, сякаш всяка дума ѝ струваше огромно усилие. - Разучаваме картата. Ако Ламънт е бил в Бекет вчера и на Уинклър Роуд днес, има само една област, от която може да дойде. Смятаме, че е възможно да е отседнал някъде по протежение на магистрала 37 - освен ако вчера само се е разкарвал наоколо, нещо малко вероятно. Ако тази сутрин е карал по Уинклър Роуд и е решил да се върне обратно, шансът да се е отправил към старото си място е голям. Едва ли познава по-безопасно място в околността от вече наетата и ползвана стая в някой мотел или където и да е другаде. Решихме да проверим мотелите по магистрала 37. Според Рийз те са само три.

- Как си? - запита Бекер.

Карин изключи, без да отговори на глупавия му въпрос, но на Бекер се стори, че преди пълното замиране на радиото чу неприятното излайване на язвителен смях. Когато спряха зад последната бавно пълзяща кола пред полицейската блокада, Блокър се обади:

- Четири са...

Бекер обаче беше вече извън колата и бързаше напред.

- Ронинг?

Мъжът от бежовото комби протегна несигурно ръка.

- Од Ронинг - представи се той.

Бекер пое ръката му, стисна я и едновременно с това издърпа по-възрастния мъж към полицейската кола.

- Бекер от ФБР. Можете ли да ми посочите къде точно мъжът влеза в гората?

- Разбира се - отговори Ронинг, вече отпуснал тяло на задната седалка. Двамата с Блокър се поздравиха с кимва­не.

Нямаше място да обърнат колата и Бекер я пусна на заден ход надолу по планинския път.

- Тя бе много очарователна - обади се Ронинг.

- Тя?

- Но манипулативна, нали разбирате? Останах с впе­чатлението, че не желаеше да видя мъжа да излиза от колата ѝ.

- Колата беше шофирана от жена?

- Разбира се. Много привлекателна. Русокоса. Приятна усмивка..

- Господи - възкликна Бекер.

Блокър следеше с нарастващо безпокойство как Бекер, изкарал глава извън прозореца, усилва скоростта на кола­та надолу по хълма трд писъка на двигателя: той с право протестираше на необичайните скорости на заден ход. Нито Бекер, нито Ронинг даваха вид, че са участници в нещо необичайно.

- Мъжът? - запита Бекер.

- Не успях да го огледам добре. Нищо повече от обикновено зърване за миг. Но бе огромен човек, сигурен съм.

- Твърдите, че е носел нещо?

- Носеше нещо, притискаше го до гърдите си и имаше одеяло. Видях края му да се ветрее около коленете му.

„Бива си го“ - помисли си одобрително Бекер. Искаше му се да можеше да го смени с Блокър...

- Ето тук - възкликна Ронинг и Бекер натисна спирачки, които реагираха с възмутен писък. - Мъжът изтича в гората горе-долу тук - посочи Ронинг.

- Забелязахте ли посоката му?

- О, нагоре. Определено нагоре по планината.

- А жената обърна колата си и се спусна надолу по хълма?

- Да.

Бекер застана на пътя и погледна нагоре към планина­та. От мястото му видимостта между дърветата не бе повече от няколко метра, върхът на планината не се виждаше.

Бекер хвана Блокър за ръка. Разгневен шофьор се облегна на колата си и зарева:

- Какво, по дяволите, става? - Бекер не му обърна внимание.

- Хващай се за радиото и изискай помощ, осигури поне още трима мъже и тръгвайте нагоре по планината.

- Какво търся? - поиска да уточни Блокър.

- Какво се мотаете там? - поиска да узнае и разгневе­ният шофьор.

- Я млъкни! - изкрещя му на свой ред Блокър и пак се обърна към Бекер: - Откъде сме сигурни, че този мъж не е влязъл в гората само да пусне една вода? Когато човек виси толкова време на безкрайна редица коли...

- Той е взел и одеяло - вероятно е тръгнал на излет - не издържа Бекер. - Или е решил да си подремне под някое дърво. В такъв случай няма да ни озори кой знае колко да го открием, нали? Слушай какво, Блокър, ако става въпрос за Ламънт, вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че досега е убил поне дузина души, включително и собствено­то си семейство. Ако го откриеш, не си въобразявай, че се крие зад дърветата от свенливост. И внимавай да не те забележи. Единственото, което трябва да направиш, е да се хванеш за личното си уоки-токи и да дадеш координати­те му на щаба, а после да го следиш от безопасно разстояние.

- Досега никой не каза, че гоним убиец. Мислех, че тичаме след някого, който отвлича деца. - Блокър нервно прекара длан по дръжката на служебния си пистолет.

- Разбирам, че този вид проблеми са нещо необичайно за вас тук, но в този момент случаят е такъв. Открий го и се дръж на прилично разстояние. Ако спазиш съветите ми, ще бъдеш в безопасност.

- А ти къде отиваш?

- Ще се опитам да го настигна, ако успея. А сега извикай помощ.

Бекер се канеше да влезе в колата, но отново се спря.

- Какво искаше да кажеш с това „четири са“?

- Какво?

- Преди малко каза „четири са“. Какво имаш предвид?

- Исках да кажа, че има четири мотела край магистрала 37, не три.

- Рийз не го ли знае?

- Обикновено не вземаме предвид „Мелба Ин“. Когато хората ни питат къде да отседнат, обикновено ги ориенти­раме към другите три мотела. Един турист няма да се чувства добре в „Мелба Ин“.

- Съобщи ѝ го - нареди Бекер. - Не, аз сам ще ѝ го съобщя.

Бекер извика Карин по радиото, докато въртеше назад и надолу по планинския път, но не можа да се свърже. Съобщи на щаба и ги помоли да ѝ го предадат. Когато спря, му се прииска да имат на разположение повече хора. Карин не трябваше да претърсва мотелите сама - нейното задължение бе само да организира и ръководи шоуто. Но тя нямаше кой знае какъв избор: Рийз не бе човекът, на когото можеше да се довери изпълнението на тази задача, а всички хора на щатската полиция бяха ангажирани с пътните блокади и проверката на колите. Подкреплението от Бюрото все още не се бе появило и Бекер се запита дали по ирония на съдбата хората на ФБР не бяха хванати в мрежите на пътните блокади.

Отби полицейската кола до крайпътната канавка и излезе от нея. Ако беше преценил нещата правилно и Ламънт се бе отправил нагоре по планината с цел да я прехвърли, за да достигне до единствения свободен път от другата ѝ страна, Бекер сега бе под ъгъл към посоката на движението му. Ако побърза, имаше възможност да го изпревари и да пресече пътя му, преди той да започне да се спуска по другия склон.

* * *

В началото изкачването бе стръмно, но не особено мъчително, и Аш успя да се справи, все още с Томи на ръце. Но колкото повече наближаваше хълма, толкова по-стръмен ставаше склонът и по-често му се налагаше да се хваща за храсти и дървета, за да възстанови равновесието си. Опитваше се да се задържа само с една ръка, но се спъна, падна върху момчето и се отказа. Махна кувертюрата и огледа внимателно Томи, опитвайки се да разбере дали не го е наранил. Само му беше изкарал дъха и сега той се оглеждаше с широко разтворени, изплашени очи, при­мигваше на първата светлина в продължение на цял един час, но същевременно напрегнато се опитваше да разбере къде се намира.

- Ще я оставим тук - оповести решението Аш повече на себе си, отколкото на момчето. Сгъна внимателно кувертюрата и я постави на някаква скала наблизо. Напрегна се да запомни къде я оставя, за да обясни на Дий и да се върнат по-късно за нея. Одеялото бе на сигурно място, опънато на пода на колата, но тя може да настои и за кувертюрата. Дий много внимаваше да не задържа неща, които не ѝ принадлежаха.

Големият мъж постави ръка върху рамото на момчето, все още на колене върху мекия килим от ланшни листа, и погледът му се плъзна надолу по изминатия вече път. През плътната зелена завеса на напълно разлистените дървета не се виждаше нищо, но Аш чуваше гласовете, които се носеха някъде далеко отдолу. Мъжки гласове, които си разменяха информация или си даваха насоки. Запита се дали изкачват планината заради него. Дий му бе наредила да бърза. Аш се изправи и посочи нагоре.

- Ти върви пред мен - каза той на момчето. - Аз ще съм отзад, за да те хвана, ако се спънеш. Не се безпокой, нищо няма да ти се случи.

* * *

Бекер се спря за миг, за да успокои дишането си. Където бе възможно, бе тичал нагоре по стръмния планин­ски склон между дърветата. Предполагаше, че вече преси­ча пътеката, по която се изкачва Ламънт от другата страна на склона. Ако не се лъжеше в преценките си, Ламънт ще го превали достатъчно близо до пътеката на Бекер и той ще може да го забележи или поне да го чуе, когато стигне до билото и тръгне надолу. Оттук обаче все още нямаше никаква видимост към върха.

Вслуша се внимателно, задържайки дъха си за миг, напрягаше слух да хване звук от чупене на съчки, шум от изтърколване на скални късове и камъчета, тежки стъпки по ланшни листа и борови игли. Всеки, слизащ от билото на склона, трябваше да измине първата третина от пътя си надолу по задник, като се задържа тук-там за каквото успее да се хване. Нямаше начин при подобно слизане да не се вдигне шум като при малка лавина. Ако човек не бърза, може, разбира се, да слиза с гърба напред, като се захваща внимателно за храсти и дървета и добре подбира пътя си - в такъв случай ще слиза почти безшумно... Този вид слизане обаче предполага наличие на време, а Ламънт сигурно ще бърза.

Не чу нищо повече от характерните за една гора звуци и възобнови изкачването нагope: хващаше се за дънерите и коренищата на дърветата, за да се набере напред и нагоре по непрекъснато увеличаващия се наклон. Когато дървета­та внезапно изчезнаха и пред него се издигна почти вертикална каменна стена, той се отпусна на ръце и колене и се опита да копае дупки в скалистата горска почва, които да дадат опора на ръцете му. Кръвта запулсира лудо в ушите му и по някое време му се наложи да спре, за да си поеме дъх и да оцени положението.

Бе попаднал на някакви останки от геологическа ката­строфа: в резултат на общото въздействие от стръмнината на наклона, силата на земното притегляне и ерозията част от планината се бе сринала надолу и сега пред него се издигаше стръмна скална повърхност, която изглеждаше като отсечена с гигантска сабя.

От пукнатините на скалата се измъкваха няколко фиданки, отначало изкривени, но после внезапно се стрел­ваха право нагоре към небето. По вертикалното лице на скалата бяха пръснати туфи от бурени и трева: между тях потрепваха примамливо дори цветни кичури планински цветя... В по-голямата си част обаче повърхността на стената пред него бе неравна червеникавокафява скала, висока, широка и заплашителна. Тя изпълваше полезре­нието му във всички посоки, преди да изчезне към върха, който беше разцепен, разяден и се ронеше като загнил кътник, впит в камъка под него.

Бекер се опита да прецени за колко време ще заобиколи скалата и ще излезе от другата ѝ страна. Прекалено много, откъдето и да го погледнеше, както и да го мислеше. И нещо още по-лошо: той не знаеше къде точно Ламънт ще реши да се спусне. Ако потегли в погрешната посока, рискува да го изтърве напълно.

Докато обмисляше възможностите за избор, дишането му постепенно се уталожи и той чу гласа...

Звукът бе високо, тревожно изцвърчаване, почти писък, прекратен внезапно и последван от дълбок, стреснат мъжки глас. Бекер погледна по посока на звука и едновре­менно чу шумоленето и видя малък поток от листа и камъчета да се спуска по скалната повърхност настрана от него. Все още на ръце и колене в края на гористата ивица, Бекер видя появата на мъжки горен торс и глава над ръба на скалата. Сниши се безшумно между дърветата и прос­леди движенията на мъжа, докато той се взираше безпо­мощно в пропастта пред него.

Нямаше как да го сбърка. На билото на склона беше големият мъж от мотела „Рестъуайл“. Бекер си го спомни ясно как седеше на леглото там, втренчил овчи поглед в пода пред нозете си. „Но по-глупавият бях аз“ - помисли си с горчивина Бекер. Мъжът и сега демонстрираше интелигентност на крава: оглеждаше с очи пропастта пред себе си, сякаш се надяваше пред него да се материализира от небитието вълшебна стълба, която да реши като с махване на магически жезъл неочаквано възникналия проблем. До него се появи друга глава: Джак, стреснат и смирен. Беше се подхлъзнал преди няколко минути и сега пълзеше по корем, за да види какво има пред тях. И мъжът, и момчето дишаха тежко, изтощени от мъчителното изкачване на стръмния склон.

Джак погледна по посока на Бекер, но веднага отмести поглед. Бекер така и не разбра дали момчето го беше видяло или не, но ако беше, показа достатъчно самообла­дание и замълча. Бекер се замоли мълчаливо да намери сили да се сдържа още поне няколко минути: сега животът му може би зависеше от умението да държи езика си зад зъбите.

При тази нова ситуация Бекер взе моментално реше­ние. Нямаше повече възможност да разсъждава по кой път да тръгне, нямаше право да допуска грешка: всеки миг Джак можеше да изчезне от погледа му и той да го изтърве завинаги... Не можеше да си разреши да се покрие, да чака и да се надява, че Блокър ще събере хора, за да му помогнат. Първо и преди всичко нямаше свободни поли­цаи подръка, а и не беше сигурно дали Блокър ги беше повикал веднага. Да седи и да чака беше много по-лошо, отколкото да тръгне в погрешна посока. Ако останеше на мястото си, Ламънт ще се измъкне, независимо накъде най-сетне ще реши да поеме. За него в този момент имаше само един път: право нагоре по почти отвесната дванайсетметрова стръмна скала...

Големият мъж обърна гръб на пропастта и погледна назад по посока на преследвачите си. Когато Бекер започ­на да се изкачва, долови неразбираемото му буботене - той говореше нещо на момчето, но нито една дума не стигна до него: ушите му вече бучаха от усилията, с които се набираше към върха...

* * *

Аш чуваше ясно мъжете, които изкачваха планината зад него: те продължаваха да си подвикват един на друг.

Гласовете им звучаха сега по-неясно и те по-често спираха, за да си поемат дъх. Аш нямаше избор, освен да изчака и Томи да възстанови дишането си. Невъзможно бе да носи момчето по такава стръмнина, имаше нужда от неговата помощ.

- Готов ли си? - запита го той.

Джак дишаше тежко, преувеличавайки изтощението си.

- Не съвсем - задъхваше се той. - Толкова съм уморен...

Големият мъж го погледна несигурно, после пак отпра­ви поглед надолу по склона.

- Добре - хвана се той на уловката на Джак. - Но побързай.

- Не мога да дишам - задъхваше се Джак. Не бе сигурен дали бе видял човек, притаен в подножието на скалата, или не, но повече от ясно беше, че след тях идваха хора. Джак разбираше, че беше глупаво да прави опит за бягство: големият мъж щеше да го хване за секунда, а и се страхуваше да не се изтърколи надолу в пропастта. Единс­твеният му шанс беше да се опитва да печели време, а и не бе необходимо да се преструва кой знае колко - наистина бе много изморен. Потисна желанието си да погледне пак надолу към подножието на скалата, за да провери дали мъжът беше все още там.

* * *

От разстояние петнайсетина сантиметра железният пирит в скалата изглеждаше мръснорозов. Бекер се наби­раше с лице близо до камъка и с поглед, фокусиран в следващата издатина, която можеше да послужи за хват­ка. Имаше нужда от чук и клинове, за да си направи стълба в скалата, обезопасяващо въже, което да го предпази от смъртоносно падане при подхлъзване. Но сега не се изкачваше при нормални обстоятелства. Катереше се по-бързо, отколкото допускаше безопасността, но резул­татът от евентуално забавяне изглеждаше по-лош от риска да падне.

Нямаше дори подобие на первази, на които да седне, липсваха достатъчно широки процепи в скалата, за да се осигури, нямаше как да отдъхне поне за миг, нито имаше достатъчно солидни и удобни за ръцете му издатини, за които да се хване и да си разреши да се отдалечи малко поне от скалата, за да погледне нагоре. Нямаше възмож­ност да планира, да преценява възможностите - не вижда­ше почти нищо с лице, прилепнало към камъка. Не чуваше нищо извън неравномерния шум на собственото си диша­не. Не смееше да погледне надолу, за да разбере какво разстояние е изминал, нито да вдигне очи, за да види колко още му остава... Драскаше с пръсти над главата си, за да открие опипом някоя издатина, която може би ще издържи тежестта му. Пръстите на краката му търсеха малките вдлъбнатини, използвани от ръцете му. Бекер пълзеше мъчително нагоре сантиметър по сантиметър...

Опита се да спре, за да даде отдих на стегнатите до болка мускули, но висенето на трите пръста на ръцете, подпомогнато само от единия пръст на крака му, заврян в някаква плитка пукнатина, се оказа по-изтощително, от­колкото движението нагоре. Междувременно онази част от мозъка му, която не бе концентрирана върху изкачване­то, работеше на бесни обороти. Ако Ламънт беше мъжът от мотела, а Бекер бе убеден, че е точно той, то в такъв случай и жената, която беше с него, медицинската сестра, бе замесена в отвличанията и убийствата. В края на краищата оказа се, че хрумването му да се претърсят пералните за изоставена униформа на медицинска сестра не бе чак толкова глупаво. Спомни си как описа шофьорът жената, караща колата, от която се измъква Ламънт. „Очарователна“, беше я нарекъл той. Жена, която съумява да накара един мъж да я приеме като „очарователна“ само след няколко секунди празен разговор при задръстване. Жената в мотела се бе държала по същия начин: тогава ги включи в разговор без предисловие, като че ли ги бе познавала цял живот. „Сигурно е същата жена и в мотела тя успя да измами и двама ни - трябваше да си признае Бекер. - Отклони вниманието ни почти незабавно, накара ни да забравим за какво бяхме отишли там... С мен го постигна чрез флиртуване. - Той си спомни ясно сексуал­ната си реакция, когато гърдите й го докоснаха в стаята на мотела. - А с Карин се справи чрез Джак, като едновремен­но я поласка и подхвърли, че не я бива за майка. Изкара и двама ни от равновесие и ни задържа в това състояние, докато ѝ беше нужно.“ Наруга се наум. Карин трябваше да бъде предупредена: трябваше да знае кого търси - и колко опасна беше жената, след която бе тръгнала. Но сега вече нямаше как да го направи...

Лявата му ръка се стегна в спазъм, мускулите му заподскачаха неконтролируемо, неиздържали продължи­телното напрежение. Бекер освободи пръстите на ръката си, отпусна я отстрани и се притисна към стената, опитвай­ки се да се слее с нея, да се прилепи с лице, гърди и бедра към грапавата ѝ повърхност...

* * *

- Вече трябва да тръгваме - заяви Аш. През последните няколко минути се бе взирал напрегнато по посока на все още невидимите си преследвачи с издадено напред лице, като че ли така щеше да ги забележи по-скоро.

- Не мога - изхленчи Джак, който продължаваше прилежно да диша тежко.

- Трябва - не отстъпи този път Аш.

- Много съм уморен - настояваше Джак и клатеше глава, после я отпусна драматично между коленете си. - Просто не мога. Честна дума.

- Трябва - повтори Аш.

- Не мога...

Аш грабна момчето под мишницата и го изправи на крака. Джак пак седна, сякаш краката му отказваха да му се подчиняват. С израз на раздразнение Аш отново вдигна момчето, метна го на гръб, за да освободи ръцете си, и направи първите колебливи стъпки по гребена на склона.

* * *

Бекер падаше, но тялото му още не се бе поддало напълно на силата на земното притегляне. Беше достигнал върха. Виждаше го дори с лице, притиснато към скалната повърхност. Хоризонтът се издигаше над него само на още една ръка разстояние. Но той не можеше да го направи. Когато вдигналевия си крак до нивото на бедрото, за да се отблъсне за Последно нагоре, издатината, където постави крака си, се разрони под тежестта на тялото му и кракът му се залюля безполезно под него. Окървавените му пръсти едва го задържаха, а краката му отказаха да се свият нагоре, за да им помогнат и да го закрепят. Висеше на не повече от шейсетина сантиметра от безопасността, задър­жаше се към скалата само с двата пръста на едната си ръка, с трите на другата и с палеца на десния си крак, едва закрепен на някаква издатина. Нямаше начин да промени позата си, без да падне, нито имаше как да се напрегне да преодолее последните сантиметри към сигурността, без да полети надолу към очакващия го назъбен гранит. Пръсти­те му затанцуваха от спазми, последваха ги мускулите на ръцете му. Опитният планинар у него разбра, че е въпрос на секунди спазмите на собствените му мускули да го отхвърлят от скалата и да го отпратят надолу към смъртта.

Точно в този миг видя крак пред лицето си. Ламънт стоеше над него на върха, вторачен надолу с отворена от смайване уста.

- Кой си ти? - запита го той.

- Помогни ми - изрика Бекер.

- Какво правиш?

- Ще падна. Помогни ми.

Над рамото на големия мъж надникна бледото личице на Джак и той на свой ред зяпна с широко разтворени очи.

- Помогни му - извика Джак.

- Трябва да вървим - заяви Ламънт.

- Моля те! - изкрещя Бекер. Дясният му крак се изплъзна от плитката издатина, изтласкан назад от сгър­ченото му тяло, когато се опита да погледне Ламънт в очите. И двете му ръце вече трепереха неконтролируемо.

Джак се плъзна по гърба на Аш, коленичи и протегна ръка към Бекер, но тя се оказа прекалено къса. Момчето задърпа крачола на Аш, умолявайки го да помогне. Бавно, не съвсем сигурен какво точно трябва да направи, Аш коленичи до Джак, протегна се надолу и сграбчи яката на ризата на Бекер. Изтегли го малко нагоре, хвана едната от бясно размаханите му ръце и го просна върху билото на склона.

Бекер лежеше по корем с разперени ръце, които про­дължаваха да се удрят в земята като риби, извадени на сухо.

- Наранил си се - отбеляза Аш, вгледан в кървящите пръсти на Бекер.

- Ръцете ми... - стенеше Бекер. - Разтъркай ръцете ми.

- Трябва да му помогнем - заяви Джак и се залови да разтрива гърчещите се мускули на ръцете му.

- По-силно - скърцаше със зъби от болка Бекер.

- Трябва да тръгваме - каза Аш, но пое другата ръка на Бекер, погледна какво прави Джак и се залови да масажира мускулите му.

- По-силно, по-силно!

Цялото тяло на Бекер се загърчи и заподхвърля, когато непосилното напрежение от изкачването си каза думата не само върху пренатоварените мускули на ръцете и на краката, но и на гърба. Спазмите го люлееха, сгърчваха го от болка, така подхвърляха измъченото му тяло, че имаше опасност да го изхвърлят над ръба на пропастта.

Джак седна на гърба му и заби пръсти в мускулите на ръцете, после се прехвърли на краката му. Аш повтаряше движенията му, опитвайки се да спре спазмите.

- Трябва да тръгваме - повтори той и вдигна Джак на крака. - Хайде, Томи.

- Помогни ми - обади се Бекер, но този път големият мъж не му обърна внимание. Джак се опита да се изтегли от ръката му, но Аш го вдигна като перце от земята и го притисна към гърдите си.

- Тейлър. Остави момчето при мен - каза Бекер. Той успя да свие пръстите и на двата си крака към тялото си и постепенно спазмите в прасците му се поуспокоиха.

- Тя каза да го оставиш при мен, Тейлър - повтори той.

- Кой каза? - запита Аш и продължи да притиска Джак към гърдите си.

Бекер се опита да си спомни името на жената. Изви китките и долната част на ръцете си назад, за да се противопостави на спазмите в бицепсите си. Името на жената му се изплъзваше.

- Дий - обади се бързо Джак. - Дий каза.

- Дий каза?

- Точно така, Дий - потвърди Бекер. - Тя иска да ми предадеш момчето.

Аш се поколеба. Бекер успя да застане на колене и ръце и да се придвижи по-близо до него.

- На мен не е казвала нищо - заяви неуверено Аш.

- Ти беше вече заминал. Аз току-що говорих с нея и тя ме изпрати да взема момчето.

- Точно така - звънна и гласът на Джак. - Честна дума.

Aш се обърка. Дий се доверяваше само на него, знаеше го, тя му го повтаряше почти непрекъснато. Тя никога досега не бе допускала някой друг да се грижи за Томитата, никога. Защо сега ще иска да предаде Томи на този мъж, който пълзеше към него? Тя знаеше, че Аш се грижи най-добре за Томитата.

- Дий каза да ми го предадеш - повтаряше Бекер. Той успя да пропълзи още една стъпка към Аш, като напрегна­то заклинаше мускулите си да издържат още една минута. Още малко и ще бъде достатъчно близо, за да сграбчи крака на мъжа. Ако успее да наруши равновесието му и да го смъкне на земята, може би ще има някакъв шанс да се справи с него. Но невъзможно бе дори да мисли за това, докато Аш държеше Джак в ръцете си. Беше прекалено близо да ръба на пропастта и ако Бекер скочи върху него, и двамата можеха да паднат в нея.

- Дий каза - повтаряше Джак и напразно се мъчеше да се измъкне от ръцете на големия мъж. Спокойствието на момчето смайваше Бекер. Ако не се паникьосаше накрая, имаха някакъв шанс.

- Дай ми го, Тейлър.

- Откъде знаеш името ми? - запита Аш. Никой не го бе наричал „Тейлър“ от години. Не и откакто бе избягал от болницата. Единствено майка му го наричаше така - майка му и непознати.

- Ние сме се срещали. Дий ни запозна. - Бекер се примъкваше все по-близо.

Аш чу гласовете на мъжете зад гърба си. Те вече бяха много близо. Спомни си какво беше му наредила Дий: той не трябваше да им разреши да вземат Томи от него.

- Аз не те познавам - заяви той.

- Приятел съм на Дий - не се отказваше Бекер. Почти го беше достигнал. Още трийсетина сантиметра, и ще може да го сграбчи за крака.

- Ти си Лайл - изсумтя презрително Аш и взе решение. Дий му беше наредила, ако се наложи да убие момчето, но в никакъм случай да не им го дава. Всеки щеше да бъде най-добре така.

Аш задържа за миг Джак над ръба на скалата, пусна го и се втурна да бяга. Бекер скочи напред и успя да хване крака на момчето. Ускорението от падането издърпа Бекер към пропастта и той се спря с лакът извън ръба ѝ: момчето се люлеше над празното пространство, задържа­но само от дясната му ръка.

Почти веднага започна мъчителен спазъм в десния бицепс, а когато Бекер се опита да сграбчи и другия крак на Джак с лявата си ръка, спазъм обхвана и нея. Той докопа панталонките на детето, но те не предложиха достатъчно солидна хватка за пръстите му, които също се загърчиха неконтролируемо. Успя да сграбчи глезена на Джак и нещата се подобриха. Нищо повече обаче не можеше да направи. Лежеше по корем без опора и държеше момчето на една дължина на ръката си... Когато се опита да се изтегли назад, започнаха да се гърчат и мускулите на гърба и краката му.

Бекер стисна клепачи: болката бе непоносима. Заскърца със зъби и застена на глас с напрегнат виещ звук - сякаш се опитваше да вдигне най-голямата тежест в света... Мускулните спазми гърчеха тялото му и постепенно го притикваха все повече и повече към ръба на пропастта. Много скоро и двамата щяха да полетят надолу, освен ако не се опита да направи нещо, но той не можеше дори да забие пръстите на краката си в пръстта в отчаян опит да се задържи - краката му веднага заиграваха в агонизиращ гърч...

Чуваше виковете на полицаите зад гърба си, по не му бе останал дъх да ги извика. Знаеше, че дори опитът да поеме дъх, рискува да го накара да се предаде и отстъпи на болката.

- Викай, Джак - простена той отчаяно през стиснати зъби. - Викай, викай!...

ГЛАВА

24

Проверката на първите два мотела мина бързо. Карин преглеждаше първо регистрациите, после - със съдейс­твието на управителите - двамата с Рийз влизаха във всяка стая, която им изглеждаше дори и много слабо подозри­телна. Работеха бързо и целенасочено. След като приклю­чиха проверката на всеки от първите два мотела, Карин се обаждаше по радиовръзката на щаба за новини от Бекер. Всеки път ѝ отговаряха, че за последен път е бил видян в полицейската кола, която с голяма скорост се е спускала на заден ход надолу по планината.

Третият мотел ги забави: управителят вдигна шум и отказа да им разреши да претърсят стаите преди консулта­ция и разрешение от собствениците. Вбесена, Карин излезе от канцеларията, където Рийз остана да се бори с бюрокра­цията, и откри камериерка, заета със смяна на бельото. Показа ѝ веднага значката си и я убеди да отключи вратите на първия етаж. Рийз се появи едва когато тя започваше втория етаж: той се хилеше, а зад него ситнеше управите­лят. С желание да даде вид, че все още контролира нещата, той лично им помогна да се справят с останалите стаи.

Карин пак се обади на щаба. Все още не можеха да се свържат с Бекер чрез радиото в полицейската кола на Блокър. Самият Блокър се бе обадил за последен път, за да съобщи, че започва да изкачва планината заедно с още двама полицаи. Всеки от тях имаше уоки-токи: в планина­та те им вършеха работа, колкото да се свързват помежду си, но бе невъзможно слабият сигнал да стигне до щаба.

- Каза обаче да съобщя, че са четири - завърши офицерът от щаба.

- Четири какво?

- Не разбрах - сигурно го е казал на излизане от колата. До мен стигна само: „Кажи на Рийз, че са четири“ и след това не успях да се свържа с него.

Карин погледна Рийз.

- Четири какво? Какво означава това?

Рийз присви устни, опитвайки се да се концентрира максимално.

- Четири мотела? - запита той след няколко минути.

- Искаш да кажеш, че има още един?

- Не мога да намеря друго обяснение на съобщението.

- Има ли друг, дявол да го вземе?

- Е... нещо подобно. Има предвид „Мелба“. Но много рядко някой наема стая там.

- Защо не?

- Защото е грозно и неприветливо място. Настрана от магистралата е, далеко е...

- Точно каквото той търси!

- Не мислех, че такова едно място може да представля­ва интерес за вас. Дори няма и управител по това време на деня...

- Карай, дяволите го взели! Карай! - почти изкрещя тя. Едва се сдържа да не го удари.

* * *

- Той дори не отваря канцеларията по половин ден и повече - продължи да се оправдава Рийз. Виждаше вече мотела, отдалечен само на около половин километър от тях. - Двойката редовни наематели, които живеят там, нямат нужда от него. А и почти няма никаква работа, докато не се смрачи. Ако се случи някой да се отбие през деня, телефонират на управителя вкъщи - въпреки че рядко го намират там: той работи към пощата и през деня обикновено разнася писмата и колетите по адреси...

Полицейската кола се плъзна в алеята и Карин заповя­да на Рийз да започне от единия край, докато тя обходи бунгалата от другата страна. Първо ще опитат по най-лесния начин и ако не върви, Карин бе готова да влиза във всяка стая там, където бе възможно. Тя почука на първата врата и зачака. Общата занемареност подсказваше, че ще могат с лекота да влязат с взлом във всяко бунгало - ако се наложеше. В случай, че вратата е заключена отвътре с резе, няма да успеят веднага, но ще знаят, че вътре има някой...

* * *

Дий веднага отвори вратата на полицая, сякаш го бе очаквала.

- Слава Богу, че най-сетне дойде - възкликна тя. - Телефонирам от часове!

- Какво...

- Той падна и си удари главата - не мога да го свестя!

Рийз се огледа, но не видя никой друг освен тая обезумяла жена.

- Тук вътре - не спираше тя. - Побързай, моля те, побързай.

Рийз я последва в банята. Тя дръпна завесата за душа и младият полицай видя тяло на напълно облечен мъж, отпуснат във ваната. Очите му бяха широко разтворени и втренчени в пространството.

- Кой...

- Съпругът ми - отговори Дий. - Подхлъзна се. Не мога да го свестя. Направи нещо, моля те, направи нещо!

Главата на мъжа бе изкривена неестествено на една страна, сякаш вратът му бе счупен. Рийз се вторачи несигурно в него, после погледна жената, която стоеше отстрани с ръка зад гърба. Видя му се, че човекът отдавна няма нужда от първа помощ - всъщност дори изглеждаше като умрял преди ден или два.

- Провери пулса му - настояваше налудничаво жената. - Моля те, Лайл.

Рийз така и не разбра защо го нарече „Лайл“. Не желаеше да провери пулса на мъжа, не му се искаше да докосва очевиден труп, ако зависеше от него, но той чувстваше, че трябва поне да даде вид, че се опитва да помогне, преди да извика колата на бърза помощ.

Наведе се над ваната и протегна ръка към китката на мъжа. Дий замахна бързо и сръчно с бръснача и преряза югуларната¹¹¹ му вена, после го блъсна силно с коляно в задника и го натика с главата напред във ваната. Главата му се удари в порцелана. Дий продължи да натиска с коляно, като същевременно сграбчи колана му и го вдигна леко - по този начин го държеше надолу с главата и извън равновесие.

Рийз едва усети удара с бръснача - вбеси се от удара в главата. Тая, лудата, го притискаше лице в лице с трупа! Рийз се опита да се изправи и измъкне от ваната, но тя го ритна бързо в колената отзад, краката му се подгънаха и той падна напред. Нещо горещо, нещо мокро обливаше лицето му, стичаше се в очите му, но той не разбра какво е. Размахваше ръка назад в напразни опити да достигне пистолета си, но тя вби пръсти в китката му и използва ръката му като лост, за да го натика още повече във ваната. Устата му се притиснаха към устните на мъртвеца. Рийз дръпна неволно глава, още по-обилен поток топла течност плисна в лицето му и той усети вкуса на кръвта. Все още не осъзнаваше, че това е собствената му кръв, когато силата му сякаш внезапно го напусна... Отпусна се, падна върху тялото във ваната и едва тогава неясно осъзна, че гърлото му е прерязано. Заобажда се и болката от разреза... Той протегна ръка и преди да умре, преживя миг на ужас, когато усети кръвта да пулсира над пръстите му...

Дий изблъска краката му във ваната така, че сега младият полицай лежеше изцяло върху Едгар. После дръпна пак завесата. Изплакна бръснача на умивалника, постави го на плота, но почти веднага го сграбчи, когато чу шум от другата стая.

Вратата бе полуотворена и Карин извика през прага:

- Офицер Рийз! - Тя бе привършила със своята част от бунгалата и търсеше нетърпеливо Рийз, за да започнат втората фаза на проверката.

- Рийз? Вътре ли си?

- Слава Богу, че дойде! - извика обезумял женски глас. Той ѝ прозвуча слабо познато, тя доотвори вратата и видя Дий да се втурва към нея.

- Телефонирам от часове! - възкликна Дий. Тя хвана Карин за ръкава и я вкара в стаята, но веднага усети, че агентката я беше познала. Нямаше време за повторение на играта пред ваната, Дий веднага се обърна и замахна с бръснача към шията на Карин.

Карин инстинктивно отскочи назад. Острието на бръс­нача засегна гърлото ѝ, но не улучи вената и тя успя да вдигне ръка пред лицето си и отчасти да отбие втория удар. Дий удари отново, този път с по-голям замах и по-силно, и улучи скалпа на Карин. После замахна отново и направи дълбок разрез в ръката, издигната неволно в защита пред лицето ѝ.

Карин се присви за миг, а после силно ритна Дий точно над коляното. Дий се залюля и отстъпи назад, изненадана от болката. Карин бързо вмъкна ръка под жакета си за пистолета, когато Дий пак се спусна напред. Този път острието направи разрез през сляпото око на Карин...

Ръкохватката на пистолета се изплъзна от обляната ѝ в кръв ръка и падна на пода. Преди да успее да протегне ръка към него, Дий атакува пак с диво размахан бръснач. Карин успя да отстъпи настрана и да я ритне отново, принуди я да отстъпи няколко стъпки назад, но тя пак напираше към нея.

Кръв течеше по лицето на Карин от разреза на сляпото ѝ око и замъгляваше зрението ѝ. Опита се да застане така, че да следи Дий с чистото си око, докато се опитваше да изтрие другото с ръка.

Дий пак се спусна към нея с наведена глава и ръце, разтворени за мечешка прегръдка. Карин стовари стегнат юмрук в лицето ѝ, усети, че счупи нещо и незабавно приложи знанията си от карате, като я удари рязко по тила с ръба на дланта си. Но ръцете на Дий бяха на гърба на Карин и тя усещаше ударите на бръснача като дране на животински нокти. Дий теглеше бръснача нагоре, стреме­ше се да докопа гърлото на жертвата си, но собствената ѝ глава бе наведена и тя нямаше как да вдигне достатъчно високо ръце, без да освободи Карин от мечешката си прегръдка.

Бръсначът проникна през жакета и направи дълбок разрез върху плешката ѝ. Карин успя да отблъсне Дий назад, опитвайки се да притисне ръцете ѝ към стената, но в резултат от увеличеното налягане на комбинираните им усилия бръсначът се впи още по-дълбоко в гърба ѝ. Карин зарева от болка, но продължи да се тегли настрана от Дий и да се притиска към бръснача - нямаше друг избор... Успя да използва раменете си като опорна точка и рязко удари с коляно Дий в корема, като същевременно завъртя пета в крака ѝ, и повтори свирепия удар с коляно в корема ѝ. Дий простена и Карин притисна с все сила основите на дланите си към главата ѝ в областта на ушите.

Усети, че колената на Дий се огънаха, удари я още веднъж с коляно и пак използва удара от карате в тила. Дий се сгърчи, отпусна се и Карин можа да отстъпи на достатъчно разстояние от стената, за да се освободи от ръцете ѝ. Жената се строполи на пода в краката ѝ.

Карин отново се опита да почисти окото си, в което продължаваше да си стича кръв от разрезите по главата ѝ, когато неочаквано усети нов удар с бръснача върху сухо­жилията зад коляното. Опита се да ритне, но кракът ѝ вече бе обездвижен, а Дий бавно се изправяше, зловещо ухиле­на. Носът ѝ, изглежда, беше счупен, както и няколко предни зъба, но тя се хилеше, очите ѝ продължава да святкат безумно.

- Ти, мръсна кучко - съскаше тя задъхано. - Никога няма да ми го отнемеш отново! - Вдигна острието на бръснача, яркочервено от кръвта на Карин, все още хванат смъртоносно между палец и показалец. Пистолетът на Карин лежеше на пода на около три метра от тях: твърде далеко при здрави крака, невъзможно за достигане с един обездвижен крак. Тя се огледа с отчаяна бързина за някакъв вид оръжие и погледът ѝ попадна на телефона върху масичка на около метър от нея. Карин се хвърли към него в момента на новата атака на Дий. Бръсначът направи дълъг разрез високо на челото ѝ и сряза края на ухото ѝ, докато ускорението на тялото на Карин я носеше към масичката с телефона. Ръката ѝ го грабна, изплъзна се за миг заради кръвта, но после се стегна здраво и Карин го дръпна с все сила, откъсвайки го от стената. Дий се втурна право срещу него, невиждаща нищо друго около себе си освен Карин. Телефонният апарат я удари в сляпото око и тя за втори път се строполи на пода, този път по гръб.

Карин се опита да пресече стаята, но кракът ѝ не я държеше, тя заподскача на един крак, падна, после запълзя към пистолета си. Завъртя се бързо, седна и го насочи с трепещи ръце към Дий. Тя лежеше, където бе паднала, като потръпваше леко.

Карин пое дъх, отпусна пистолета в скута си и се опита да оцени положението. Изглеждаше, като че ли кърви отвсякъде. Дланите ѝ бяха срязани, краката ѝ, ръцете... Усещаше болка само в плешката си, където бе най-дълбокият разрез, но останалите разрези сякаш не я боляха. За сметка на това обаче обилно кървяха. Стори ѝ се, че от разреза на челото ѝ се стичат потоци кръв и от време на време се налагаше да избърсва лицето си, за да може да вижда.

„Раните по главата винаги кървят обилно - напомни си тя. - Ти не умираш - все още можеш да се движиш, да разсъждаваш. Но определено се нуждаеш от помощ...“

Дий се размърда, простена и Карин насочи пистолета си към нея. Тази жена ѝ трябваше жива, ако иска да намери Джак. Трябва да стане, да намери помощ, да постави жената под контрол и да се измъкне оттук. „По дяволите, къде е Рийз?“

Кръвта отново се стече в очите ѝ и Карин като че ли за миг ослепя. Дойде бързо на себе, ужасена от мисълта да не би наистина да загуби зрението си. Освободи очите си от кръвта и затърси бясно пистолета. Той все още бе на скута ѝ. Жената бе в другия край на стаята, но сега тя се влачеше към стената, опитваше се да седне. Бръсначът все така бе в ръката ѝ и Карин се изруга: трябваше да ѝ го отнеме, когато имаше възможност!

Тя насочи автоматичния си пистолет към жената.

- Арестувана си - заяви Карин, разбирайки напълно колко смешно прозвучаха думите ѝ.

Дий се изсмя, глътна в кривото си гърло част от собствената си кръв и се задави.

- Къде е синът ми? - запита Карин.

- Той е моето момче, кучко.

- Къде е ?

- Никога няма да стигнеш до него, кучко гадна. Той си е отишъл завинаги.

Изстрелът от пистолета прозвуча оглушително в зат­вореното простанство на стаята и двете жени неволно подскочиха. Дий обърна глава и забеляза дупката на стената само на няколко сантиметра от главата си. Захили се, погледна Карин, седнала с гръб към вратата и с насочен към нея пистолет.

- Давай - подкани я Дий. - Опитай пак. Ще видим кой ще стигне пръв.

Вдигна бръснача с учудваща деликатност само с два пръста, потърси вените си и бавно вкара острието в тях, разрязвайки ги от лакътя до китката. Разрезът веднага разцъфтя като отровен, червен цвят.

Захили се на Карин, изпълнена с гордост от сръчността си, премести бръснача в лявата ръка и повтори перфектно операцията и върху вената на дясната ръка. Остави най-сетне бръснача настрана и се облегна на стената, отпусна­ла надолу ръце. Започна да помпи, като стягаше и отпуска­ше юмруци, за да увеличи потока на кръвта.

- Къде е онзи хубав мъж, с когото идва по-рано? Как се казваше - Лайл? Сигурно разбра, че той ме пожела. Разбра ли го?

Карин се изправи: внимаваше да натоварва само здра­вия си крак. Зави ѝ се свят и се наложи да изчака няколко минути, докато главата ѝ се проясни. Отвори вратата и погледна навън. Наоколо не се виждаше никой. Полицейс­ката кола на Рийз бе в началото на алеята. Точно отпред бе паркирана колата на жената.

- Убила си и полицая, нали? - запита Карин и погледна Дий. Тя седеше спокойно до стената и наблюдаваше сякаш отстрани и много отдалеко как животът изтича от вените ѝ.

- Кого, Лайл? Ти си много по-добре с онзи симпатяга, вярвай ми.

Телефонът лежеше на пода близо до Дий, потрошен, с откъснат шнур, безполезен.

Като влачеше крак, Карин се домъкна до Дий и взе бръснача с пистолет в другата ръка, насочен в лицето ѝ. Накъса калъфката на възглавницата и върза набързо турникети на ръцете ѝ. Дий следеше движенията ѝ и се хилеше, сякаш бе страничен наблюдател, който нямаше нищо общо със случилото се.

- Май че не те бива много в това отношение, нали? Направи едно голямо нищо...

Чантата ѝ бе захвърлена на леглото. Карин намери ключовете за колата и ги стисна със зъби. Подпъхна пистолета в колана на полата си одзад - сега нямаше начин Дий да стигне до него. Върна се при жената и се залови да я влачи към вратата. Спря се след първия отскок на един крак назад, изтри кръвта от очите си и зачака замайването ѝ да отмине. „Трябваше първо да се опитам да спра собственото си кървене“ - помисли си тя. Но тя нямаше да умре, докато другата жена умираше. Разрезите на вените бяха хирургически изпълнени: жената бе медицинска се­стра и знаеше какво върши. Сигурно бе права и по отношение на турникетите - те едва ли щяха да свършат работа...

Заподскача назад, като на всеки два или три подскока се спираше да избърсва очите си. Успя да измъкне Дий от стаята, да пресече с нея смесицата от трева и чакъл пред бунгалото и да я довлече до колата. Дий говореше нещо на себе си, прекалено ниско, за да бъде разбираемо за Карин. С мъка се опита да я вдигне, за да я настани на предната седалка до шофьора. Здравият ѝ крак се подхлъзна и Карин падна на колене. Лицето на жената се оказа на нивото на нейното и Дий ѝ се усмихна блажено. Останали­те в устата ѝ зъби бяха почервенели от собствената ѝ кръв.

Карин успя да натика Дий в колата на етапи, после заподскача към мястото на шофьора, като се държеше за колата. Едва не изгуби съзнание, когато най-сетне отвори вратата, но се задържа и съумя да се пребори със слабостта си. Вмъкна се в колата, а когато дойде на себе си, изтегли и пострадалия си крак вътре.

Погледна Дий. Тя седеше, отпуснала глава на облегал­ката с леко отворена уста. Независимо от турникетите кръвта ѝ се стичаше в солиден равномерен поток по пръстите ѝ и капеше на пода. В този миг Карин забеляза с ъгъла на окото си как се раздвижи одеялото на задната седалка, вдигна се бързо нагоре като пелерина на Дракула, блокира зрението ѝ и я покри изцяло.

Бе повдигната като перце от седалката и прехвърлена отзад върху пода на колата, ръцете ѝ бяха притиснати отстрани, тялото ѝ бе обездвижено, сякаш внезапно бе попаднала в кафез от плът. Опита се да се бори, но като че ли отвсякъде бе притисната с голяма тежест, която би могла да я смачка при желание, но засега само ограничава­ше свободата на движенията ѝ.

- ФБР - опита се да заяви по навик тя, въпреки съзнанието за безцелността на внушителното съкращение в този момент. Кръвта от раните по главата сега пълнеше устата и носа, не само очите ѝ. С остатъка от силата си тя се повдигна нагоре с помощта на здравия си крак, изви гръб като котка, опитвайки се да се пребори за още малко простанство върху пода на колата. Тежестта над нея ѝ отпусна това пространство, разреши ѝ да се намести по-удобно, но не я освободи.

Карин замря в тази поза - гледаше да запази извоюва­ните няколко сантиметра между тялото си и пода. Усети, че мъжът върху нея се нагоди така, че да не я смачка, но да я задържи напълно обездвижена.

- Дий? - запита Аш. - Дий, добре ли си?

- Къде е безценното ми момченце? - запита едва чуто Дий.

Карин наклони едното си рамо настрана, опитвайки се да задържи тялото на мъжа на място с другото. Той запази позата си. Тя се пребори със замаяността си и изви бавно гръб, като издигна бедра. Мъжът над нея не промени позата си. Сега имаше достатъчно място на разположение да плъзне едната ръка зад гърба си.

- Направих, каквото ти ми каза - заяви Аш.

Карин стисна пистолета с напрегнати, хлъзгави от кръв пръсти и го заизтегля бавно от колана на полата си.

- Не им разреши да ми го вземат отново, нали? - шепнеше Дий. Гласът ѝ бе много слаб и Карин едва я чуваше.

- Не - побърза да я увери Аш. - Мъжете искаха да го откраднат, но аз не им разреших. Пуснах го от една скала.

Карин изви китка, насочи пистолета нагоре и натисна спусъка. Натиска го, докато резкият звук от изстрелите не престана и цялата тежест на мъжа не се отпусна върху нея, премазвайки я върху пода на колата. Преди да изпадне в безсъзнание, ѝ се стори, че чува гласа на Джак, който я зовеше някъде отдалеко, но тя вече знаеше, че той не бе нищо повече от пустинен мираж, празна илюзия...

ГЛАВА

25

Бекер лежеше на леглото и я чакаше да се върне. Карин бе дочула някакъв звук и скочи от леглото, за да провери как е Джак. Сега момчето спеше във всекидневната непосредс­твено до вратата на спалнята им и майка му скачаше от леглото при най-слабия шум. Често го намираше буден. Той ѝ се усмихваше на вид спокоен, но очите му изглежда­ха напрегнати и нащрек...

Понякога Бекер се събуждаше посред нощ от шепота им: те лежаха всеки в леглото си, но се проверяваха един друг дали все още ги има...

Карин се върна в спалнята, накуцвайки със стегнатия си в шини крак. Раните по главата и ръцете ѝ имаха още сърдито червен цвят, но вече заздравяваха. Бекер се бе опитал да я увери, че те не се отразяват отрицателно на външността ѝ, а прибавят характер към вече надарено с хубост лице. Тя обаче като че ли изглеждаше много по-малко заинтересувана от него как точно изглежда. Карин приемаше белезите по лицето си като цена, която е трябвало да плати, за да си върне сина. Бекер бе сигурен, че щеше да понесе и загуба на крайник със същото хладнокръ­вие, стига тя да гарантира спасението на Джак...

Тя се намести отзад към Бекер, сгуши се до топлото му тяло. След като излезе от болницата Карин бе настояла за физически контакт с него през цялата нощ и Бекер я държеше обикновено с часове в ръцете си, докато се унесе в сън.

Събуди се отново от треперенето на тялото ѝ. Както всяка нощ, тя пак плачеше безмълвно. Първите няколко нощи в болницата и вкъщи бе преследвана от кошмари, от които се събуждаше с викове на ужас. Сънуваше отново и отново битката си с Дий, сънуваше как Аш се надига от задната седалка на колата като самия сатана, сънуваше, че се дави в кръв... Но кошмарите изчезнаха със скорост, която възхити психотерапевтите, определени от Бюрото специално за нея. „Плачът е добър знак - казваха ѝ те. - Част от процеса на оздравяване.“ - Карин ги изслушваше, кимаше, правеше се, че ги разбира, и заявяваше, че е добре, след като те са доволни.

Бяха обяснили на Бекер, че кошмарите са нормална реакция след подобна травма, безмълвният плач трябвало да се очаква. „Естествената реакция след убийството на двама души при най-отблъскващи и мъчителни обстоя­телства“ - твърдяха те. Съветваха го да бъде търпелив с нея, да ѝ дава чувство на сигурност, да я уверява непрекъс­нато, че скръбта ѝ е част от оздравителния процес. „След време тя ще се съвземе“ - обещаваха те. Хубавите неща стават бавно, нужно е търпение...

Бекер целуна тила ѝ.

- Всичко е наред - прошепна той, както бе правил нощи наред. - Продължавай, изхвърли го от съзнанието си. Нормално е да се чувстваш зле, това е естествено, всичко ще отмине...

Тя гневно отдръпна глава настрана.

- Ти знаеш по-добре нещата, стига празни приказки - прошепна тя през рамо.

- Всичко ще мине - продължаваше да повтаря той като развалена грамофонна плоча.

- Имах предвид нещо друго. - Тя се обърна към него, обгърна лицето му с ръце. Виждаше го ясно в светлината, която се просмукваше от всекидневната. Гледаше го право в очите.

- Какво? - запита Бекер.

Карин мълча дълго, вторачена безмълвно в очите му, сякаш търсеше да се увери в нещо. Той реши, че няма да му отговори.

- Не се чувствам зле - прошепна тя накрая. - Напротив, хареса ми. - Лицето ѝ се изкриви, сякаш вкусваше собстве­ната си злъчка.

Отдръпна се рязко от него и пак му обърна гръб, като промърмори нещо, което той не разбра.

- Какво?

- Аз съм също като тебе - изсъска тя и тялото ѝ потрепера в ръцете му.

КРАЙ

Notes

[

←1

]

¹ Метална халка за закрепване на въже към скален клин. - Б. пр.

[

←2

]

¹ Хамелинският свирач (или ловец на плъхове). Според легендата той извел със свирката си плъховете от Хамелин. Когато селяните отказали да му платят, отвлякъл по същия начин и децата им. - Б. пр.

[

←3

]

¹ Официален празник на САЩ (последният понеделник на месец май в по-голяма част от Щатите) в памет на загиналите във всички войни. - Б. пр.

[

←4

]

¹ „Отдъхии за малко“. - Б. пр.

[

←5

]

¹ От семейството на активно ловуващи паяци (Lycosidae), които нападат жертвата си от засада и живеят в отвесни дупки, издълбани в земята, без да плетат мрежи. - Б. пр.

[

←6

]

¹ Сквернословие или натрапчиво занимаване с неприличното, особено с екскременти, в литературата. - Б. пр.

[

←7

]

¹ Бърз танц от XVII век. - Б. пр.

[

←8

]

¹ Човек, който говори с корема си. - Б. пр.

[

←9

]

¹ Северноамериканско индианско племе. - Б. пр.

[

←10

]

² Гора в Нотингъмшайър, Англия, станала известна с легендите за Робии Худ. - Б. пр.

[

←11

]

¹ Вена отпред на шията. - Б. пр.