Chovekat ot FBR

- Какво?

- Радвам се, че не знам. Умът ми е далеко от тези неща. - Бекер погледна Джордж, който изучаваше краката на Карин. Той усети, вдигна очи към него и се захили смутено. - Но е нещо, което плаче за полиция - продължаваше Реджи. Местеше поглед от Бекер към Карин, които явно не желаеха да предприемат някакво действие. - За Бога, защо дойдохте тук?

- Отличен въпрос - отвърна мрачно Карин. - Мъжът вътре ли е в момента?

- Освен ако не е прокопал тунел под бунгалото. Държа това бунгало под око оттогава.

- Откога?

- Откакто го видях в него. И вие щяхте да направите същото, ако го бяхте зърнали, повярвайте ми.

- Момчето там ли е сега?

За пръв път Реджи прояви несигурност.

- Почти съм сигурна, че може би е - каза тя.

- Но не сте напълно сигурна?

- Защо не проверите сами? Може да е в банята.

- Страхувам се, че не ви разбирам, мадам. Виждали ли сте момчето?

- Не съвсем.

- Не съвсем?

- Видях четката му за зъби. Свидетелка съм на начина, по който се държеше мъжът: той криеше нещо. Видях го да носи нещо през нощта... - Гласът ѝ заглъхна, загубил пара, когато се наложи да изложи недоказуемите си съмнения.

- Искате да кажете, че никога не сте виждали момчето?

- Карин с мъка прикри раздразнението в гласа си.

- Не точно... но на мене не ми е нужно да видя нещо, за да знам, че е там.

- Виждала ли сте дрехите му?... Играчките му?... Книгите му?

- Само четката му за зъби.

- Нищо друго?

- Видях мъжа! И това е достатъчно!

Бекер се обърна към Джордж и го запита дали е видял момчето. Той вдигна и двете си ръце във въздуха с открити длани, отричайки всякаква връзка с цялата тази работа.

- Дори не съм виждал и мъжа - заяви той, без да поглежда жена си.

- Защо просто не отидете да го видите - настояваше Реджи, - вместо да стаите тук и да ме обвинявате в лъжа?

- Никой не ви обвинява в лъжа - обади се Карин успокоително.

- Защо тогава не отидете да видите сами този мъж и да го разпитате? Не се осланяйте на него. - Тя посочи Джордж с жест, едновременно обозначителен и презрителен. Джордж леко наклони глава и се захили на Бекер, опитвай­ки се да го включи в всеобщата мъжка преценка за жените.

- В такъв случай ще си поговорим с него - реши Карин и се обърна към бунгало номер шест.

- Попитайте го за кувертюрата, накарайте го да даде обяснения - каза Реджи и тръгна с нея.

- Смятам, че ще е по-добре сами да проведем разпита - спря я Карин.

- Ако не съм с вас, как ще разберете дали лъже?

- Обикновено провеждаме разпитите сами - повтори Карин. - Ако се окаже, че има нужда от допълнително потвърждение, ще ви извикаме.

- Мога да ви кажа всичко, което искате да знаете - настояваше Реджи, но изостана назад и ги остави да продължат сами.

Карин се облегна на отворения прозорец на колата.

- Ти оставаш тук - обърна се тя към Джак. - Няма да се бавим.

- Но...

- Ако има пони в онази стая там, обещавам да ти кажа - обади се Бекер.

Жената изскочи от бунгалото, преди да бяха извървели половината път към него. Тя бе облечена в колосана бяла униформа на медицинска сестра, бели чорапи, бели орто­педични половинки с връзки. Очите ѝ искряха неестествено сини в контраст с този белоснежен фон. Русата ѝ коса бе свита в кок, за да бъде удобно прибрана под касинката ѝ, която в момента не носеше. Кичурите коса, освободили се от кока, ѝ придаваха разхвърчан вид дори когато не се движеше.

Но сега не беше в покой. Спусна се към Карин и Бекер с възторга на някой, срещнал неочаквано стари приятели. Очите ѝ блестяха щастливо, широката ѝ усмивка прибавя­ше още един елемент в бяло.

- Побъркана ли е, или какво? - запита Дий весело. - Приятна старица по сърце, сигурна съм, но прекалено самотна, нали разбирате? Трябва да поговорите със съпру­га ѝ за нея, той има какво да каже.

- Аз съм специален агент Крист от Федералното бюро за разследване - представи се Карин и извади картата си.

- Така ли? Прекрасно! - Тя замълча достатъчно дълго, за да огледа Бекер от главата до пе тите. - Обзалагам се, че и вие сте специален, нали? - Обърна се към Карин. - Не го карайте да се чувства зле. Той се старае, колкото може.

Усмихна се на Бекер, за да му покаже, че се шегува. Имаше нещо толкова познато във всичко, което казваше, че Карин се запита за момент дали наистина не са се срещали някъде.

После Дий мина край тях и тръгна към офиса, като говореше през рамо и ги принуди да я последват.

- Съпругът ми има проблеми с очите. Знаете какво значи това. Не съм искала много, помолих ги само да бъде оставен на мира през деня. Не мисля, че е кой знае какво. А възрастната дама влиза при него, стресва бедничкия почти до смърт и очевидно самата тя се смръзва от уплаха - е, вие ще се ориентирате в цялата тази история. Затова сте специални, нали? О, виж ти! О!

Дий се отклони към колата на Карин с възторжени възклицания, като че ли внезапно бе попаднала на съкро­вище.

- Как се казваш?

- Джак Холис - отговори момчето.

- Можеш да ме наричаш Дий. А чие момченце си ти?

Джак се отдръпна леко от лицето, което напираше към него през отворения прозорец, и посочи майка си.

- О, той е красив, той е такова красиво момче! - обърна се Дий към Карин. - Вие сте щастлива майка.

- Да, знам. Благодаря.

- А ти... - Дий вмъкна глава в колата още по-навътре. - Толкова си прекрасен. Направо ми иде да те изям.

Джак се опита да се усмихне на странната жена и в същото време се дърпаше от нея, докато го спря торбата на спалния чувал на задната седалка.

- Искаш ли да дойдеш да живееш с мен? - запита Дий. - Искаш ли, искаш ли да поживееш малко с мен?

Дий пак се обърна към Карин:

- Само за малко? Ще ми разрешите ли?

- Не точно сега. Днес той отива на лагер.

- Наистина ли? Ще ходиш на лагер? Къде? Кой лагер?

- Уасакний - отговори Джак.

- Толкова е вълнуващо... Не те е страх, нали? Не се страхувай, няма от какво да се страхуваш.

- Не ме е страх.

- Добро момче... О, ти си толкова красив... - Дий се обърна към Бекер и Карин. Влагата в очите ѝ бе замъглила искрящия син цвят. - Голяма щастливка сте. - Тя докосна ръката на Карин. - Нямате представа колко сте щастлива. О, бих желала той да е мой!...

- Да, той е чудесно момче - съгласи се Карин.

- Надявам се, че истински го цените - продължаваше Дий. - Не трябва да го държите заключен на задната седалка със затворени прозорци.

- Знам - заоправдава се Карин. - Той не е заключен. А и прозорецът е отворен.

- Не е лесно да се мисли за всичко - каза Дий покровителствено. - Особено ако майката работи и трябва да го води на работа със себе си.

- Не го водя на работата си. Ние сме на път към лагера... - Карин се спря: реши, че единственият начин да запази достойнството си, бе да замълчи.

- Сигурна съм, че полагате всички необходими усилия.

Дий стисна ръката ѝ с известна доза презрение и се обърна рязко към Бекер. Сълзите ѝ като че ли се бяха изпарили за секунда.

- А какъв е вашият принос? - запита тя с усмивка.

- Просто се мотая наоколо - отвърна Бекер.

- Те вършат това най-добре, нали? - обърна се Дий към Карин.

Все още засегната от загатнатата критика на родител­ските ѝ умения, Карин не допусна да бъде включена в игрите на Дий. „Жената е самовлюбена флиртаджийка - помисли си тя. - Без задръжки пуска в ход пресиления си чар към всеки, попаднал на пътя ѝ, бил той мъж или жена.“ Тя манипулираше с него като с бейзболна бухалка и при жените той нямаше голям успех, но при мъжете явно печелеше по точки. Карин с раздразнение забеляза, че Бекер се хили почти толкова широко, колкото и жената.

- О, добре тогава, хайде, елате и ми помогнете да се измъкна оттук - каза Дий на Бекер и отново се впусна в действие като внезапно развита пружина: изтича нагоре по стъпалата и изчезна в канцеларията, преди Бекер или Карин да успеят да реагират.

- Тя, изглежда, действа по своя собствена програма - подхвърли Бекер все още с усмивка.

- Намираш я и забавна, така ли?

- Смятам, че ме харесва, какво ще кажеш? - запита Бекер.

- Смятам, че тя има нужда от валиум.

- Признай, че е по-забавна от едно джудже.

Бекер и Карин последваха Дий към канцеларията и още пред прага установиха, че тя е вече влязла в гръмогласна разправия със собственичката на мотела.

- Прекалено късно ли е просто да се обърнем и да офейкаме? - прошепна Карин. Бекер се захили язвително и с нисък, демонстративен поклон я покани да влезе преди него в канцеларията.

* * *

Аш изми щателно момчето, въоръжен с пластмасови ръкавици, както го беше учила Дий. Той седна във ваната с момчето, придържаше тялото му с една ръка, а с другата сапунисваше и търкаше. Изчисти ноктите му с една от пилите на Дий. Изми ушите му, последните сълзи, мириз­мата на страха. Когато свърши, остави го във ваната, за да попие водата последните следи от краткия му земен път и страдания...

Облече се и зачака търпеливо Дий да се върне вкъщи в отговор на телефонното му обаждане. Установи, че нс може да се потопи в историите по телевизията, умът му непрекъснато се отклоняваше към момчето във ваната. Той държеше талисмана на Боби в ръка, стискаше го за късмет, надяваше се, че той някак ще прояви силата си и ще промени нещата. Момчето бе настоявало, че талисманът винаги му е носил късмет: може би сега ще донесе късмет и на него? Аш търкаше монетата между палеца и показалеца си, вглеждаше се напрегнато в лика на мъжа, гравиран на нея, чудеше се кой беше той и откъде има силата да раздава късмет.

* * *

Когато Дий пристигна, Аш беше на вратата. Тя ведна­га схвана положението и не го разочарова: както винаги знаеше точно какво трябва да се направи.

- Сложи си ръкавиците и го напъхай в торбата - нареди му тя с отривист, властен глас. Погледна през спуснатите щори към групичката, която се съвещаваше пред мотела. Реджи говореше и сочеше към бунгалото на Дий.

- Когато завлека всички в канцеларията, ти разчистваш торбата оттук, ясно ли е?

- Да, Дий.

- Замъкни я до магистралата, но я прикрий добре. Не искаме никой да я намери точно сега. Ще я вземем довечера, когато си тръгнем.

- Няма ли да се връщаме повече?

- Престани да хленчиш, Аш - изгледа го тя строго. - Трябва да действаме бързо. Слагай си ръкавиците и не се мотай. Когато ги прибера в канцеларията, излизаш от вратата и се вмъкваш в гората с чувала колкото е възможно по-бързо. Разбра ли?

- Да, Дий.

Тя го погледна със свирепо искрящи очи, задържа вниманието му.

- Кого обичаш? - запита тя.

- Тебе, Дий - усмихна се Аш.

Дий се изплъзна през вратата. Аш си постави нов чифт пластмасови ръкавици, вдигна чувала за отпадъци от пода и отиде в банята. Излезе, като крепеше нежно тялото на момчето в чувала. Погледът му попадна на талисмана, който лежеше на пода до леглото, там, където го беше изпуснал.

Не му се стори правилно да го задържи. Боби го обичаше толкова много... Кой знае? Може би талисманът ще продължи да му носи щастие... Аш не бе особено сигурен, но знаеше, че монетата принадлежи на Боби и няма право да я задържи, колкото и да му се искаше.

Развърза чувала и внимателно постави в него монетата от половин долар с образа на Кенеди заедно с верижката към нея. Върза отново торбата и занадзърта през щорите към хората, събрани пред канцеларията. Дий се наведе отначало към колата и най-сетне заговори с мъж и жена, които Аш никога не бе виждал по-рано, после се вмъкна бързо в канцеларията.

Мъжът и жената стояха и говореха отвън и Аш пожела силно те да влязат след Дий в канцеларията. Желанието му се сбъдна. Те влязоха и Аш се запита дали талисманът на Боби не прояви силата си още веднъж. Още един последен жест...

Аш вдигна чувала с две ръце и се плъзна през вратата към горичката, която го очакваше само на няколко стъпки зад бунгалото.

* * *

От задната седалка на колата Джак забеляза как от крайното бунгало се измъква тромав мъж, оглежда се тревожно по посока на канцеларията и забързва към дърветата отзад. Мъжът носеше чувал за отпадъци, но някак странно: сякаш в чувала нямаше боклуци, а нещо друго. Той го беше обгърнал нежно с две ръце, като че бе някакво съкровище. „Или бебе - помисли си Джак. - Бебе в чувал.“ Джак хареса мелодията на фразата, липсата на смисъл. Тя бе от вида безсмислици, върху които Бекср с удоволствие импровизираше и се шегуваше с момчето. „Пука на обувка, бебе във чувал.“ Закле се да го запомни и да го каже на Бекер, но когато двамата с майка му се върнаха в колата, вече беше забравил...

Джак гледаше как големият мъж бърза през горичката към магистралата, като продължаваше да притиска нежно чувала към гърдите си. Мъжът изчезна за миг зад ниска сграда до мотела. Когато се появи пак, чувалът го нямаше.

Големият мъж отново погледна крадешком към канце­ларията и се вмъкна бързо в бунгалото. „Сякаш играе на криеница“ - помисли си момчето. Но в света на Джак възрастните не играеха детски игри. Мъжът изобщо не погледна към колата и не го забеляза, което не изненада детето. „Толкова много възрастни не забелязват децата - помисли си Джак. - Като че ли ни няма или нещо такова. Сякаш сме невидими. Или пък те забелязват и те отрупват с прекомерно внимание - като медицинската сестра, която излезе от същото бунгало.“ Джак се надяваше от сърце, че когато излезе от канцеларията, тя няма да направи нов опит да се сближи с него. Ако нещата зависеха от Джак, той би предпочел да остане незабелязан, вместо да се превръща в център на внимание. Но беше дете и никой не го питаше. Когато попадаше на ентусиаст като медицинската сестра, Джак се опитваше да се държи учтиво и да не се отдръпва и майка му се гордееше с възпитаното му поведение. Но вътрешно той се стремеше да се смали толкова, колкото бе възможно, да свие духа си в най-мъничка топчица и ако може, дори да изчезне.

* * *

Дий изведе всички извън канцеларията, завладяваща и непоколебима. Карин се бе отказала да се оправя в отношенията между Дий и Реджи. Това бе едно кълбо от обвинения и контраобвинения, понякога от интерес само за участниците в разправията. Учуди я обаче доброто настроение на Дий дори и след яростното кръстосване на шпаги със собственичката. Тя замарширува по алеята към бунгалото си с нетърпелива стъпка, поглеждайки от време на време назад, за да разбере защо другите се влачат така бавно след нея.

Само чувство за дълг принуждаваше Карин да изиграе докрай поредния фарс: дълг не точно към Бюрото (бе въвлечена против волята си в обикновена разправия ме­жду собственик и наемател, която нямаше нищо общо с ФБР), но от самоуважение - не можеше да си разреши да изглежда глупачка в очите на хората. Ще им се види по-малко глупава, ако изкара тази работа докрай, като внимава да следва правилата, вместо да се поддава на изкушението да направи каквото й се искаше. А то беше да вдигне ръце, да заяви, че е станала грешка, и да си продължи пътя. „Колко ли време съм пропиляла в живота си в опити да не изглеждам глупава?“ - питаше се тя. На Бекер като че ли не му пукаше: той с удоволствие се правеше на глупак заради Джак и печелеше привързаност­та му. „Ако той отговаряше за тази операция, досега щеше да е зарязал двете кавгаджийки и да е избягал“ - помисли си тя. Вероятно щеше да пофлиртува с жената, но само колкото му се харесва, а после просто щеше да си тръгне, без да го е грижа за мненията на другите. „Ако беше жена, щеше да бъде пълен провал“ - помисли си Карин.

* * *

Аш седеше на края на леглото, вторачен в пода с прилично скръстени ръце в скута. „Като чифт мечешки лапи“ - помисли си Бекер. Размерите на мъжа бяха забележителни, но той не внушаваше страх: напротив, изглеждаше хрисим като крава и точно толкова интели­гентен. Дишаше тежко, като че ли току-що беше тичал или бе правил гимнастика. Бекер се опита да си представи, че сам той прекарва целия ден, всеки ден в стая с размери на бунгало в мотел. Да, по-добре е от затворническа килия, но не кой знае колко. Вътрешната битка срещу чувството за клаустрофобия сигурно не е лесна: не напразно ръцете на мъжа изглеждаха като напомпани от упорити ежеднев­ни упражнения. Бекер с лекота си представи как той прави лицеви опори преди внезапното появяване на двама агенти от ФБР. Когато целият живот на един човек преминава в затъмнена стая, предлагаща закрила от предизвикваща болка светлина, и изведнъж в един и същ ден в странния му свят нахлува първо свадливата хазяйка, агресивна жена с развинтено въображение, която вижда отвлечени момчета под леглата и в сенките, а малко по-късно в уединения му свят се втурват две още по-авторитетни фигури, принуде­ни по задължение да задават въпроси и да си придават суров вид, не бе за чудене, че мъжът изглеждаше зашеме­тен и замаян.

Това обаче не обясняваше калта по обувките му.

Бекер запита дали може да използва тоалетната и тръгна към нея, без да дочака отговор. Промъкна се край медицинската сестра, която като че ли се въртеше и обръщаше дори когато стоеше на едно място. „Затворе­ният живот ще бъде ад за нея - помисли си Бекер. - Защо ли е предпочела да прекарва седмици наред в тази тясна стая, когато за същия наем вероятно може да си осигури малка къща някъде?“

Дий демонстративно му даде път: изви гръб и се облегна на несъществуваща стена - сякаш се намираше в тесен коридор с размери, известни само на нея. Гърдите ѝ се допряха до Бекер, тя докосна с пръсти горната част на ръката му, като че ли да го насочи и преведе край себе си.

Дори когато влезе в банята и затвори вратата, Бекер продължаваше да усеща докосването на жената, мекото съпротивление на гърдите ѝ, допира на ръката ѝ. Като че ли през него бе преминал електрически ток и той знаеше, че това усещане бе в него, защото тя го бе поискала. Не бе необходимо да го докосва: бе го направила преднамерено и Бекер трябваше да признае, че тя постигна желания резултат. Благодарение на най-проста стратегия от нейна страна той бе престанал да мисли за нея като за още едно лице: сега я възприемаше като жена. Желана жена.

Погледна се в огледалото и се захили на себе си. „Ти, смотаняк такъв“ - помисли си той. Независимо от години­те, от опита, от силната, активна връзка с друга жена, изключително задоволителна сексуално, той все още реа­гираше като юноша. „Страхотен, неспасяем смотаняк“ - мислеше си той, но продължаваше да се хили на отраже­нието си. Не се осъждаше в истинския смисъл на думата.

На пръв поглед банята не правеше впечатление с нищо: разхвърляна дамска козметика и прибори, старомоден бръснач, който вероятно обслужваше и двамата, четка за коса, сутиен, увиснал от закачалката, заедно с мокра кърпа, явно използвана съвсем скоро. По долната част на завесата за душа все още проблясваха капки, разплискана­та върху пода вода не бе успяла да се изпари. Ясно беше, че през последния час мъжът бе взел вана или душ: жената бе пристигнала в мотела едновременно с тях. „Странен час за къпане - помисли си Бекер, - но когато човек живее затворен между четирите стени на една стая, вероятно губи напълно чувството си за време.“ А обувките му? Никой не каля обувките си в стаята. Излиза, че е взел душ, излязъл е, отъркал си е краката във влажната пръст около бунгалото и пак е влязъл. Или е тичал навън и се е върнал, което обяснява и тежкото му дишане? Но какво значение има всичко това? Бекер не беше тук, за да дълбае в тайните на живота му: той търсеше момче, а в мотела нямаше и следа от него и, откровено казано, почти нямаше следа и от мъжа, като се изключи физическото му присъствие. Липсваше мъжки гребен - дали използва този на жената? Сред разхвърляната козметика зърна туба с крем за бръснене на краката на жената, но нямаше такава за мъжа. Може би използва нейния крем? Дали ползва сапун?

Сякаш мъжът бе включен в живота ѝ като внезапно допълнително хрумване. Като че ли той бе напълно зависим от нея и за най-дребното нещо.

Бекер проми тоалетната, за да изглежда, че наистина е имал нужда от нея, и погледна в кошчето за боклук. Там бяха нахвърляни памук и книжни кърпички, изцапани с червило, няколко парчета левкопласт, използвани и из­хвърлени - изглежда, мъжът се накълцваше при всяко бръснене (напълно естествено след като не ползва средство за омекотяване на брадата си). Близо до стената на кошчето - сякаш натикано, а не хвърлено - стърчеше нещо яркосиньо. Бекер го изтегли и се вгледа замислено в детската четка за зъби в ръката си. Тя бе използвана, но не много, четината бе все още твърда, краищата - цели, неразръфани от износване и изтъркване. „Възрастната жена е права поне за четката“ - помисли си Бекер. Вярно, имаше четка за зъби - която можеше да бъде използвана и от мъжа, и от жената, разбира се, - но ако в тази стая някога е имало дете, то не бе оставило никакви други следи...

Когато се върна в стаята, Бекер трябваше да признае, че старата дама от канцеларията бе права и в друго отношение: в атмосферата на бунгалото определено има­ше нещо странно. Наемателите бяха невероятно нелогич­но съчетана двойка: пасивният, тромав, малоумен гигант и ярката, налагаща се, сексуално вибрираща млада жена. Аш все още седеше на леглото, където го бе оставил Бекер, вторачен в пода. Жената бе ангажирана в оживен едно­странен разговор с Карин, която изглеждаше като обсаде­на и явно търсеше начин да се измъкне. На лицето ѝ бе изписано измъченото изражение на някой, който се бе опитвал прекалено дълго да бъде учтив. Доколкото Бекер схвана, жената говореше на тема „мъже“ и невъзможност­та човек да ги цивилизова. За разхвърляната стая и баня например беше виновен съпругът ѝ. „Сам по цели дни тук - човек лесно може да си представи, че ще положи някакви усилия да поподреди поне малко, нали?“ Бекер си помис­ли, че като се вземат предвид всички неща, големият мъж се справя доста добре по отношение на домакинството. Ако самият той бе затворен по цели дни в тази клетка, сигурно щеше да се отдаде на рисуване по стените с червилото на жената. Или ще рита пръстта зад бунгалото, когато жената не е наблизо. „Или вероятно ще седя на леглото със злочестия вид на момче, чието куче току-що е умряло“ - помисли си Бекер. Ако живееше така, сигурно щеше да бъде силно потиснат.

Карин хвана отчаяно погледа му и двамата излязоха от стаята, но не преди да се извинят за притеснението, въпреки че жената изглеждаше възхитена от неочакваното разнообразие, а мъжът като че ли изобщо не ги забеляза.

Дий ги придружи до колата, облегна се пак на нея с глава, вмъкната през отворения заден прозорец, и обля отново Джак с възторжени излияния. Дори си разреши да протегне ръка и да докосне бузата му.

- Ти си прекрасен - пееше тя. - Направо съвършен!

Джак се дръпна и Бекер си спомни илюстрация от любима детска книга: вещицата протяга ръка в клетката, опитвайки се да разбере дали Хензел е достатъчно напъл­нял, за да бъде изяден. Спомни си, че Хензел ѝ подал кокалче, което късогледата старица приела за мършавия му пръст. Джак обаче бе принуден да подложи буза...

Карин потегли, докато Дий все още стърчеше до прозореца.

- Да се грижите добре за малкото ми момче - извика тя след тях.

Бекер забеляза в огледалото, че тя прекалено дълго гледа след тях и маха с ръка.

- Жената е луда - заяви Карин с облекчение. Най-сетне се бяха измъкнали от неприятната клопка, в която бяха попаднали. - Изглежда, ме сбърка с отдавна изгубена приятелка. За каква се мисли тя, та да ми дава съвети как да гледам собствения си син? Чу ли я? „Не трябва да го оставяш в колата със затворени прозорци.“ Едва успях да се въздържа да не я натисна до стената и да прочета правата ѝ.

- Вбеси те малко, нали?

- А ти остана незасегнат, така ли? Никога не съм виждала зрял мъж да примигва така глупаво.

Бекер се изсмя.

- Какво мислиш за нея, Джак? - запита той. - Тя се държеше така с тебе, като че ли искаше да те изяде.

- Ужасно.

- Има добър вкус към момчета, признавам - обади се Карин. - Не мога да си представя друго момче, над което самата аз да се разкудкудякам като нея. - Тя протегна ръка назад и потупа Джак. - Ти се държа много добре. Гордея се с теб.

- Странен вкус към мъжете обаче - промълви Бекер.

- Имаш предвид себе си?

- Мисля за „съпруга“.

- Едно нещо е сигурно - заяви Карин, когато влязоха в магистралата. - Не спада в категорията „средностатисти­ческа семейна двойка“.

- В никакъв случай средна.

- Нито семейна - доуточни Карин.

- Откъде знаеш?

- Една негова закачалка в гардероба срещу осем нейни. Той има ли втори чифт обувки? Не знам какво е положе­нието в банята, но в стаята практически нямаше и следа от живота му там.

- Както и в банята - допълни Бекер. - С изключение на две четки за зъби. И детска четка в кошчето.

- Старата дама беше права поне за нея.

- Тя бе изцяло права - отвърна Бекер. - Заяви, че са странна двойка - и беше права; каза, че около мъжа има нещо не в ред - не мога да не се съглася с нея. Подчерта, че в бунгалото става нещо не съвсем в реда на нещата - сигурен съм, че е права. Не мога обаче да кажа какво точно не е наред.

- Излиза, че е абсолютна права по всички точки с изключение на тази, заради която дойдохме - въздъхна Карин.

- Няма закон, по силата на който да подведеш някого само защото е странен - продължи размишленията си Бекер.

- А и не искаме да има такъв - довърши Карин. - Не знам кое свързва тия двамата, но съм сигурна, че в основата на връзката им лежи нарушение на един или друг морален принцип.

- Скандална странност - предложи Бекер.

- Нещо по-лошо. Нещо... не знам, не намирам думи... нещо нечисто. Тръгнах си с чувството, че трябва да се измия, като че ли по кожата ми полепна слой мазнина... Някаква друга следа от дете освен четката за зъби?

- Никаква - потвърди Бекер. - Но четката беше налице.

Карин се захили и поклати глава.

- Какво?

- Женска тайна - отговори тя.

- Страхотно.

- О, хубаво, ще ти кажа. И аз имам детска четка. Използвам я понякога да си четкам веждите.

- Сериозно?

- Вие, мъжете, нямате представа какво ни се налага на нас, жените, да вършим заради вас, нали? Слагам спрей за коса върху четката и ги приглаждам с нея, за да не стърчат в различни посоки.

Бекер се вторачи невярващо в нея. Карин се размърда неловко зад волана.

- Само понякога - уточни тя. - Много рядко.

Бекер продължи да се звери в нея, преувеличавайки нарочно изненадата си.

- Прекрати номера - заповяда му тя строго след минута. - Така че според мен в отсъствието на друго доказателство трябва да забравим четката за зъби.

- Налага ми се да приема твоето обяснение - предаде се Бекер.

- Трябваше да го направим, нали? - запита Карин.

- Е, нямаше как да не проверим. Все пак не беше пълна загуба на време.

- Защо?

- Джак си спечели обожателка.

- Прекрасно.

- Освен това тази среща ме накара да се замисля.

- Намери я интелектуално стимулираща?

- О, не ме накара да мисля за Големи Неща и Големи Книги. Но униформата на медицинска сестра ми напомни нещо. След отвличането в Бикфърд участвах в два разпита на свидетели. Единият от тях бе отговорник на щанд за понички. Той каза, че е видял групата деца, доведени организирано от училище в търговския център.

- Е, и?

- Той заяви - поне така ми се струва, - че е видял учителите, децата и училищната медицинска сестра отзад. Така ли каза наистина? Не мога да си спомня, но имаше нещо такова. Запазил съм тази картина в главата си.

- Е, и какво?

- Практика ли е при всяко организирано извеждане на децата от училище групата да бъде придружена от учи­лищната медицинска сестра?

- Не знам. Но идеята изглежда добра.

- Така е. Но наистина ли е нещо обичайно?... Джак? Когато класът ви излиза някъде, медицинската сестра идва ли с вас? И ако идва, носи ли униформа?

Джак се поколеба достатъчно дълго, за да предизвика нетърпеливото възклицание на Карин:

- Джак, Джон те запита нещо.

- Не мисля, че съм я виждал... - започна Джак замисле­но.

- Искаш да кажеш, че никога не си я виждал, когато излизате с класа?

- О, тя идва с нас: на някого може да му прилошее, нали? Но не мисля, че съм я виждал в униформа. Носи си я само в училище..

Настъпи тишина, Карин и Бекер трескаво мислеха. Карин заговори първа, като протегна ръка към телефона.

- Разбира се, така е може би само в училището на Джак. - Тя бързо набираше номера. - Вероятно порядките във всяко училище са различни.

- Или медицинска сестра случайно се е движела в същата посока - предположи Бекер.

- Обикновено съвпадение - доуточни Карин.

- Най-вероятно.

- Сигурно... Малва? Заместник-директорката Крист е. Обаждам се от колата си. Първо, свържи се с директора на училището на Боби Рейнълдс. Провери дали децата са били придружени до търговския център от униформена сестра в деня, когато Боби беше - тя погледна неволно Джак, - когато е участвал в разходката до центъра. Второ, нареди на Хемингс да прехвърли всички записки на разпи­тите по случаите „Ламънт“ и да провери дали в тях се споменава за медицински сестри.

Карин замълча и погледна въпросително Бекер.

- Търговските центрове имат ли свои щатни медицин­ски сестри? - подсказа той.

- И, Малва, разбери дали търговските центрове, заме­сени в тези случаи, имат дежурни медицински сестри... Правилно. Ще бъда в колата си до около шест часа. Искам отговорите преди шест... Благодаря.

- Хайде да не се вълнуваме предварително - обади се Бекер, когато Карин постави слушалката на място. - Първо, има един-единствен случай на серийни убийства със замесена жена - във Флорида. Второ, жена не може да изхвърля трупове от движеща се кола, докато шофира с една ръка.

- За този подвиг е необходим мъж с огромна физическа сила.

- Или... О, Исусе! Или двама души! Единият шофира, другият е на задната седалка и използва и двете си ръце! Кое не е в ред в това предположение?

- Двамата души. Серийните убийци са самотници.

- Въпреки че Удушвачът от Хилсайд всъщност се оказа екип от двама души.

- Браун и Розенблум извършиха онези брутални жесто­кости в Ню Хейвън.

- Дааа, и действаха години наред...

- Ти като че ли работи по този случай, права ли съм?

- Недостатъчно... Значи, има и такива случаи.

- Не особено често, но ги има... но никога със смесена двойка, сигурна съм.

- Не е задължително да бъде смесена. Седиш на задната седалка, използваш и двете си ръце. И жена може да се справи.

- Две жени?

- Защо не? Какво от това, че никога не е ставало досега?

- Жената във Флорида: известно време е била в комбина с друга жена.

Бекер пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

- Говори ли нещо с онзи мъж в мотела?

- Почти не.

- Защо?

- Защото... Глупачка съм, затова.

- Не, не си глупачка, Карин. Защо не говори с него? Опитай се да ми отговориш. Въпросът е сериозен.

- Защото щом жената излезе на сцената, нещата се обезсмислиха.

- Защо?

- Какво се стремиш да докажеш?

- Защо ти се видя безсмислено да го разпиташ?

- Защото мъж и жена заедно не отговарят на нашия модел.

- А кой ни даде този модел?

Карин замълча.

- Не е твоя грешка, Джон.

- Кой излезе с този модел?

- Много от нас, всички. Стигнахме до съгласие по него много преди ти да се намесиш в случая. Този вид неща се вършат от мъже самотници...

- Които излизат с колите си по магистралата и хвърлят торби с трупове през прозорците им? Кой убеди всички ни, че няма друго обяснение, освен да имаме насреща си силен мъж и нищо друго, та престанахме да търсим и дори да мислим за някакво друго обяснение на случая? Кой беше този гений, Карин?

- Джон, всички бяхме съгласни с предложеното обясне­ние. Аз също го приех. Все още отговарям за този случай. Ако е направено нещо глупаво, отговорността е моя.

- Отговорността, да. Но грешката е моя.

- Никой не е виновен, Джон. А и ти вероятно си прав. Сигурно е сам силен мъж. Нищо още не се е случило, за да поставяме под съмнение този модел.

Бекер мълчеше.

- Поне изчакай, докато получим сведенията от Малва, преди да се отдадеш на самобичуване. Всеки от нас ще има достатъчно време на разположение за това.

- След като оставим Джак в лагера.

- Разбира се.

- Ще се върнем отново в мотела...

- На пътя ни е - съгласи се тя. - Имаш ли нещо конкретно наум?

- Смятам да поискам от големия мъж да ми помогне, та да си изтегля главата от задника. До такава степен съм я натикал там този път, че едва ли ще мога да я измъкна без чужда помощ. - Бекер погледна Джак, после Карин. - Извинявайте за анатомичните подробности.

- Какво, заради Джак ли? Той ги обича. Мисли, че си много умен. - Бекер се обърна към задната седалка. Джак се хилеше с ръка пред устата. - Приеми истината, Джон - продължи Карин, - ти си роден да бъдеш баща.

- Всяко дете има нужда от баща - тихо каза Бекер. - Независимо дали го съзнава или не.

- О, погледни - възкликна внезапно Карин. - Виж, Джак! Ето я твоята планина.

Планинското възвишение Джеферсън се издигна вне­запно пред очите им: неочаквано и внушително прекъсване на спокойния пейзаж до този момент. Както повечето планини в Масачузетс, Джеферсън се издигаше стръмно нагоре веднага след горската ивица в подножието. За предубеденото око, свикнало със снежните върхове на Алпите или Скалистите планини, не бе нищо повече от амбициозен хълм. Но на Джак планината Джеферсън му изглеждаше огромна.

- Твоята собствена, лична планина - обади се Бекер. - Харесва ли ти?

- Гледаш ли, Джак? Виждаш ли я?

- Виждам я - отвърна Джак. Искаше му се да добави дръзко, че не е сляп, но гърлото му се бе свило от вълнение и му бе по-лесно да си замълчи.

- Тук ще ти хареса - продължаваше Карин. - Изглежда така свежо и чисто, нали?

Бекер, който не изпускаше от погледа си и планината, и Джак, забеляза нарастващото му безпокойство. Предстое­ше сърцераздирателна раздяла. Бекер насочи вниманието си към планината, за да запази собственото си вътрешно равновесие. Емоционалната струна, която Джак докосна у него, го завари неподготвен. „Кога се промених така?“ - запита сс той. Погледна Карин, за да разбере дали е усетила буцата, коятю внезапно се спря на гърлото му, но дори да беше, тя запази тактично информацията за себе си. Вниманието ѝ бе подчертано насочено извън прозореца.

И тримата се вторачиха мълчаливо в планината. Всеки потъна в мислите си, докато се носеха край нея в продъл­жение на още няколко километра, преди Карин да намали скоростта и да се заизкачва бавно по лъкатушещия път към лагера.

ГЛАВА

18

За учудване на Аш, Дий прие много добре загубата на Томи. Досега би трябвало да е неутешимо тъжна и да потъва все повече и повече в скръбта си, докато тя я обездвижи напълно. За него бе нещо нормално да носи на ръце и двамата до колата: първо чувала с мъртвото момче, после Дий, увиснала на ръцете му почти толкова инертно, колкото трупа на детето. Но този път тя му помогна да опаковат нещата си и да проверят стаята, за да не би да забравят нещо. Дий изпразни кошчето за боклук от банята в книжна чанта (ще го изхвърлят някъде по-късно), Дий провери повторно чекмеджетата и дори се наведе да погледне под кревата, за да се увери, че не оставят нищо зад себе си. Пак Дий взе решението да напуснат незабавно, без да дочакат вечерта, както правеха обикновено. И Дий шофираше колата и изчака Аш да прибере чувала с тялото на Боби от крайпътната яма, където го беше скрил. Друг път в този момент тя обикновено вече беше безпомощна, смачкана купчинка човешка плът, отпусната на задната седалка.

Сега на задната седалка седеше Аш и нежно крепеше чувала на колене. Всичко беше различно и промяната го тревожеше. Тя го объркваше, както всяко отклонение от познатите, повтарящи се действия. Но имаше и още нещо: тази необяснима за него промяна го лишаваше от възмож­ността да се грижи за Дий. Тя имаше нужда от него само когато скърбеше: тогава бе напълно зависима от Аш, за нея той се превръщаше и в подслон, и в хляб насъщен... Тези периоди винаги бяха изпълнени с напрежение и страх за Аш, но той се харесваше в ролята на защитник и снабдител с най-необходимото за живот. Приятно му беше, че умее да се грижи за Дий така, както тя за него през останалото време.

Но този път Дий все още се владееше, въпреки че бе много по-тиха отпреди. Изглеждаше му повече сърдита, отколкото тъжна, но сега ядът ѝ беше овладян и нямаше нищо общо с неочакваните бесове, които я обземаха понякога. Гневът ѝ този път напомняше страст, която не можеше да изгори за секунди, а ще кипи, ще се подхранва и поддържа под нивото на яростта. Изглеждаше, като че ли ще трае дълго време, и тази перспектива плашеше Аш.

Дий шофираше с карта, разтворена на коленете ѝ и колата леко се отклоняваше всеки път, когато прехвърля­ше поглед от пътя към картата. Изглежда, не ѝ беше лесно да открие каквото търсеше. Накрая се отклони в една от отбивките и се вторачи гневно в картата.

- Ха! - извика тя внезапно. - Хванах кучката!

- Какво?

- Разбрах къде го отведе.

- Кого?

- Момчето ми - отговори тя, като че ли въпросът беше повече от излишен. - Моето хубаво, прекрасно, съвършено момченце.

Аш погледна чувала на скута си. Усещаше тежестта на момчето върху бедрата си.

- Изхвърли това - разпореди се Дий. Тя изчака автобус, пълен с подрастващи момчета и момичета, да напусне отбивката и да се влее отново в движението по магистра­лата. Веднага щом останаха сами, заповяда на Аш да излезе от колата.

Той отнесе чувала в горичката, която разделяше маги­стралата от близкия град. На около петдесетина метра от тънката ивица дървета се виждаше къща. В далечината лаеше куче. Аш се надяваше, че кучето няма да нападне чувала. Постави го внимателно на земята и се опита да го покрие с нападали листа и клонки, но те се плъзгаха по гладката пластмаса. Винаги бе имал желанието да каже нещо хубаво за последно сбогом... Знаеше откъс от някак­ва молитва, но нямаше представа как точно да го направи. Остана за миг прав край чувала и се огледа нервно, опитвайки се полусъзнателно да изрови от себе си чувство на тържественост, но нищо не му хрумна освен подтикът да каже „Сбогом“. Наведе се и потупа леко фигурата в чувала. Сега тя бе твърда като къс скала.

Когато се върна в колата, чу Дий да си говори с нисък, заплашителен тон:

- Гадна, досадна кучка...идва в дома ми, задава въпро­си... вечните въпроси, като че ли не знам как... като че ли не съм достатъчно свястна... само те знаят как да го правят, само техните методи са добри...

Аш се плъзна на предната седалка до нея и закопча колана. Обикновено Дий не палеше колата, докато той не приключи с тази малка предпазна операция, но сега двигателят вече бръмчеше и те потеглиха, преди Аш дори да успее да се облегне.

* * *

Карин бе подозрително тиха през първите няколко километра, след като оставиха Джак в лагера. И тримата бяха понесли достойно първите минути на трескава актив­ност, когато трябваше да регистрират Джак, да го наста­нят в бунгало, да го представят на възпитателите и на другите две замаяни момчета, които вече бяха там. Нача­лото на двете седмици изглеждаше прекалено рязко и дори жестоко на Бекер: за него не бе приемливо това внезапно хвърляне на децата в напрежения от различен род и вид, преди още да са опознали разположението на лагера. Но, от друга страна, по този начин им се създаваха странични тревоги извън предстоящата раздяла с родителите им.

Когато тръгнаха по неравната пътечка към езерото, Джак разкри вътрешно то си състояние, като хвана ръцете и на двамата. Щом тънките пръсти на момчето се плъзнаха колебливо в дланта му, Бекер бе разтърсен от ударната вълна на непознато досега чувство, толкова силно, че едва не изкрещя от шока. Карин усети внезапната промяна в поведението му и го погледна несигурно. Забеляза, че се усмихва по някакъв нов, почти шантав начин, но когато го запита с очи какво му става, той просто продължи да се хили. След седмици ежедневни срещи, след неколкократно общо почистване на къщата, разказване на приказки, след внезапни кратки периоди на съветване как най-добре да решава проблемите с майка си, Джак за пръв път доброволно бе протегнал ръка към Бекер. Детската ръка в широката му мъжка длан изглеждаше толкова малка, така уязвима, че на Бекер не му се искаше да я пусне. За миг бе вътрешно разлюлян от такова силно желание да го закри­ля, че не искаше да допусне дори мисълта да остави Джак сам в един свят, изпълнен с опасности, какъвто е летният детски лагер. Искаше му се да обгърне момчето в здрава прегръдка и да го отнесе обратно към сигурната безопас­ност на колата. Искаше му се да се яви вместо него на изпита по плуване, да говори с всеки от възпитателите в лагера, за да се увери, че са наясно за какво чудесно, неповторимо дете поемат отговорност. Щеше му се да притисне всички деца в някой ъгъл и да ги заплаши със страхотни наказания, ако посмеят само да грубиянстват с Джак, да го обиждат, да го изключват от игрите си. С една дума, чувстваше се като родител, а това бе много странно и дезориентиращо: то сякаш се изду като балон дълбоко в него, обхвана и погълна всеки и всичко наоколо.

Когато погледна Карин, която държеше другата ръка на Джак, топлото сияние, което се излъчваше от него, се разшири, за да обхване и нея. Той обичаше не само това малко момче: обичта му се разпростираше извън детето и обгръщаше с лъчезарната си топлина и майка му. Даде си сметка, че чувства към нея нещо по-голямо от любов: и към нея усещаше същия подтик към закрила, както спрямо Джак. Той ще се ожени за нея и те ще отгледат детето заедно, а Бекер ще закриля и двамата от заплахите на света, били те големи или малки.

Бекер се втренчи в Карин над главата на момчето. Тя го погледна с кисело, измъчено изражение.

Бекер бе поразен от смелостта на Джак, когато той пусна ръцете им и пристъпи към възпитателя, който трябваше да проведе изпита по плуване. Изглеждаше изплашен, но нетърпелив да загърби предстоящото изпи­тание.

Бекер обгърна собственически с ръка кръста на Карин.

- Може ли да плува?

Карин се престори, че измества тежестта на тялото си и се извъртя, изплъзвайки се от ръката му.

- Не много добре. Страхува се от водата.

Бекер усети нервността в гласа ѝ.

- Мога да го науча - предложи той.

- Това си е моя грижа - сряза го тя и омекоти казаното, като добави: - Или ще го научат тук... Те са професионали­сти.

Джак стоеше на ръба на дървената платформа, обър­нал дребното си личице към възпитателя, вслушан в инструкциите му. На Бекер момчето му изглеждаше като воин-джудже, внезапно хвърлен в битка...

- Той е смел. Аз не бих могъл да бъда толкова смел - изтърва се той.

Карин го изгледа озадачено.

Джак се обърна към езерото, погледна водата и скочи, като махаше с ръце и крака. Приводни се по корем, извил назад глава, като че ли по този начин можеше да избегне допира с водата.

Бекер сграбчи ръката на Карин и двамата загледаха напрегнато борбата на Джак по отделения с въже коридор. Момчето преплува първата отсечка като изплашено ку­ченце с глава над водата, трескаво гребейки с ръце и крака под повърхността. Обратно трябваше да плува в стил „бруст“ и Джак атакува бойко, но стилът му почти не се промени. Когато стигна до брега, той се вкопчи за миг в платформата, преди да излезе от водата, опитвайки се да урегулира тежкото си дишане.

Бекер и Карин видяха как възпитателят коленичи, за да може да говори с Джак. Момчето посочи с кимване, че е добре, и след три дълбоки вдишвания се отблъсна и скочи обратно във водата, където зацапа в някаква негова версия на плуване по гръб. Ръцете му цапнаха два пъти по повърхността на водата и той потъна. Веднага се появи отново с все още размахани ръце, като плюеше и кашляше - и пак потъна.

Бекер тръгна да го спасява, но Карин го задържа.

- Той има затруднения - възкликна Бекер.

- Не го засрамвай.

Джак пак изплува, все още неовладял положението. Възпитателят вървеше по брега успоредно на момчето с дълъг гъвкъв прът в ръка, готов да се намеси незабавно, ако закъсалият плувец пожелае, но - интересно: момчето нямаше нужда от него! Макар и неравномерно и повече под водата, отколкото над нея, Джак се приближаваше до отдалечения край на определената отсечка. На Бекер му се стори, че присъства на изпълнението на някакъв вид средновековна смъртна присъда чрез удавяне. Струваше му се, че се поставя на изпитание не способността на момчето да плува, а издръжливостта му на болка и ужас.

Джак най-сетне преплува разстоянието, хвана се с една ръка за дървеното мостче, прекалено уморен да се изтегли от водата. Лицето му едва се виждаше над повърхността ѝ. Възпитателят пак коленичи да разговаря с него. Дори отдалеко Бекер виждаше ясно изтощеното лице на момче­то.

- Няма да го накарат да го направи отново - каза той недоверчиво.

- Дай възможност на Джак сам да реши - отвърна Карин.

Бекер не можеше да повярва. Не бе подозирал досега, че е способна на такава жестокост към собственото си дете.

- Не може да успее да го направи пак - заяви той.

- Негово право е сам да реши.

Бекер се пребори с импулса да вдигне ръце над глава в жест на отстъпление, да махне на възпитателя, за да му даде да разбере, че нещата спират дотук. Само стомане­ният самоконтрол на Карин го задържа на мястото му.

Джак изви глава да ги погледне. Дишаше мъчително с отворена уста. Бекер се опита да се усмихне, за да покаже на момчето, че вече е направило достатъчно и може да се оттегли с чест. С изненада видя Карин да го окуражава със стиснат юмрук.

- Какво ще докаже? - запита я той.

- Каквото и да е - отвърна Карин, без да се обърне към него. Тя кимна на Джак, стисна устни и още веднъж вдигна юмрук.

Джак погледна възпитателя, кимна, пое дълбоко дъх и започна последната третина от изпита. Според изисква­нията, отсечката този път трябваше да бъде преплувана в стил „кроул“, но беше очевидно, че Джак нямаше предста­ва как да го направи. Потъна веднъж, появи се на повър­хността и се върна към „кучешката“, което го бе спасило първия път. Той напредваше бавно по очертания коридор между дървени платформи на двата края, като че ли бе вързан за едната от тях, бореше се за всеки сантиметър, плащаше за него със загуба на енергия и способност да се държи над водата, потъваше, после пак се появяваше, все по-слаб след всяко Изплуване. На Бекер му се струваше, че това мъчение никога нямаше да свърши. Чудеше се на собствената си уязвимост, когато ставаше въпрос за мом­чето, смаян бе от хладнокръвието на Карин. Ако тази вътрешна голгота беше същността на родителството, той не разбираше как хората все пак остават живи...

Когато Джак най-сетне стигна до платформата, към която плуваше, остана във водата цяла минута, преди да поеме протегнатата ръка на възпитателя и да се измъкне с негова помощ на брега. След прегръдка и окуражително потупване по гърба, възпитателят се обърна незабавно към следващата си жертва. Джак тръгна към Бекер и Карин с непослушни нозе, които се подгъваха под него на всяка крачка. Лицето му бе побеляло, ноздрите му изгле­ждаха изтънели от умора. Бе прекалено уморен, за да им се усмихне, но когато майка му постави ласкаво ръка на рамото му и го целуна по главата, погледна я в лицето с няма молба за оценка.

- Голяма работа свърши - заяви Бекер, като пое линията на поведение о г Карин и сдържа ентусиазма си. А му се искаше да вдигне момчето на раменете си и да обходи триумфално лагера с него. - Чудесно се справи.

Джак продължаваше да гледа майка си с надежда за одобрение и Бекер усети как го бодва ревността.

- Измамих - каза Джак, все още задъхан.

- Видях - отвърна Карин.

- Не направих кроула - уточни Джак.

- Знам.

- По дяволите, всичко е наред - изтърва се Бекер. - Ти си само на девет години. Достатъчно е, че не се удави.

Карин го спря със смразяващ поглед.

- Не е правилно да се мами - заяви тя. - Всъщност не искаше да го кажеш, нали?

Карин и Джак се заизкачваха бавно по пътя нагоре по хълма към бунгалата. Тя задържа ръката си върху рамене­те му, докато момчето се отдръпна и тръгна пред нея, възстановило силите и самоувереността си. Днес явно нямаше да има повече държане на ръце...

Бекер се влачеше зад тях и не можеше да си прости, че се чувства наранен и отблъснат.

Казаха си довиждане пред бунгалото: Джак не криеше нетърпението си да им види най-сетне гърбовете. Момчен­цата вътре коментираха изпита по плуване и на Джак му се искаше да се присъедини към тях. Карин се раздели топло, но бързо с него - не стори нищо, което да го злепостави пред новите му приятелчета. На Бекер му се искаше да коленичи, да обгърне момчето в ръцете си, в последната минута да му прошепне мъдри съвети и окуражителни думи, но се усети, че Джак ще бъде ужасен от тази демонстрация на чувства. Накрая той само му стисна ръката и каза „довиждане“. Когато тръгнаха към колата и той се обърна да го погледне още веднъж, Джак вече говореше оживено с другите момченца.

Преди да влязат в колата, Бекер забеляза, че лицето на Карин бе обляно със сълзи, въпреки че не бе чул нито звук.

- Какво прекрасно дете - прошепна тя.

И Бекер за пръв път разбра какво точно искаше да каже.

Пътуваха мълчаливо продължително време. Той си представяше как тя се бори със сълзите си. Нямаше да се изненада, ако беше направила завой и се бе отправила обратно към лагера. Изпитваше силно съчувствие към нея: разбираше я, защото и той самият се чувстваше по същия начин. Не знаеше обаче как да го изрази по начин, който ще ѝ помогне. „Можем да се оженим, докато Джак е тук - мислеше си той, - и ще го изненадаме приятно, когато дойдем да го спасим от лагера след две седмици. Или - няма ли да бъде по-добре, ако Джак присъства на церемо­нията?“

Бекер пак се вгледа в разтревожения напрегнат профил на Карин и постави успокоително ръка на бедрото ѝ.

- Тежко е, нали? - запита той.

Карин го погледна, сякаш изненадана, че той е успял да разчете мислите ѝ.

- Нищо няма да излезе - каза тя.

- Ще се справим.

Тя поклати глава.

- Не.

- Няма да е леко, но е само за две седмици.

- Две седмици?

- Преди да го вземем.

- Говоря за нас, Джон. За теб и мен. Ние просто не си пасваме. Нищо няма да излезе. Никой не е виновен.

Бекер се вторачи в нея, опитвайки се да вникне в думите ѝ. Те като че ли го удариха в корема, разкъсаха го и сега той се изливаше през дупката, която бяха отворили в него...

- Опитваш се с всички сили - продължаваше тя. - Винаги си бил такъв по отношение на всичко, с което се захващаш. Обичам тази твоя всеотдайност, но - прекалено трудно е. Прекалено много е да искам от теб да влезеш в едно положение, където ще трябва да се справяш и съобразяваш едновременно с мен и с Джак. Не трябваше да го очаквам от теб, никога не трябваше да си мисля, че изобщо ще се заемеш с нас. Грешката е моя.

Бекер възприе думите ѝ като обвинение, но дори и в този смисъл за него те бяха лишени от логика.

- Първо и преди всичко трябваше да бъда наясно от самото начало. - Сега тя говореше бързо, мислите ѝ се търкаляха от устата една след друга в устремна последова­телност, сякаш само ако говори достатъчно бързо, ще успее да предотврати намесата му. Като че ли ако успее да резюмира отношенията им сама, ще сложи точка веднъж завинаги, отхвърляйки каквито и да било други възможни решения. - Ти си самотник, единак по природа. Знам, че си бил женен: как завърши бракът ти? Не казвам, че самият ти си пълен провал. Аз съм последната, която може да прави подобни внушения. Но ти си самотник, Джон, знаеш го, самият ти си го казвал. Ти гледаш на света по своему и реагираш по характерен за теб начин. За теб този начин е резултатен и това е хубаво, но не е честно от моя страна да очаквам да се откажеш от твоето с години оформяно отношение към света и един проверен модел на реакция. Не би следвало да го променяш само защото нещо друго се изисква от теб, когато живееш с една жена и детето ѝ.

Бекер се втренчи онемял в нея, докато тя шофираше и говореше, без да го погледне. Той чуваше думите ѝ, разбираше смисъла им, но не успяваше да проникне под външната обвивка, за да открие истинската причина. Те звъняха в ушите му, странният кух звук в гласа на Карин придаваше на казаното от нея някакъв нюанс на нереалност, на нещо далечно, сякаш това не се случваше с него, а с някой друг и той бе само наблюдател. Като че отхвърляха без сериозна причина някой друг нещастен, смаян смотаняк, не него.

- В края на краищата, това е най-доброто - говореше тя и Бекер осъзна, че бе изключил за няколко минути. Чувстваше, че бе пропуснал нещо критично важно, причинната връзка, която щеше да изясни всичко друго. Запита се дали да я помоли да повтори пропуснатото. - А и времето е подходящо сега, когато Джак е настрана. Така той няма да бъде свидетел на спорове и викане, което само ще му навреди. И двамата ще имаме време да преодолеем отрицателните си емоции и когато той се върне вкъщи след лагера, всичко ще бъде разчистено. Ние двамата се чувс­тваме най-добре сами, Джак и аз. Знам, че се опита, Джон, но смятам, че той получава противоречиви сигнали и това го смущава. Децата обичат нещата около тях да са ясни и прости.

Бекер се замисли дали причината не е свързана по някакъв начин с Джак. Да не би да ревнува момчето от него? Възможно ли е ръката на Джак в неговата, докато вървяха към езерото, да я е разтърсила толкова силно, колкото и него, но с обратен знак? Реши, че тук има нещо, което се нуждаеше от изясняване, той трябва да стигне до същността. Знаеше, че ще успее да го направи, стига да изчезне тази студена буца в корема и да спре ревът в ушите му...

Карин го погледна: взря се в него истински за пръв път, откакто заговори. Той се беше свил на мястото си, вторачил поглед в таблото отпред. „Цупи се - помисли си тя. - Отпуснал се е там като чувал с картофи и мълчи: не си дава зор да каже дори две думи. Не му пука достатъчно, за да спори. Колко характерно за един мъж. Безнадеждно мъжко поведение. Още по-хубаво: това улеснява нещата. Нека да се цупи. Бива си ги в цупенето тия мъже: пасва им прекрасно.“ Бившият ѝ съпруг беше истински шампион по цупене: веднага си пускаше кепенците, мрачен и нацупен, при първия сигнал за емоционална депресия. В такива случаи той обикновено винаги излизаше: чисто и просто се изхлуваше от стаята, вместо да седне и да разговаря по проблема. Сега Бекер беше вързан в колата и не можеше да излезе дори и да иска, но тя виждаше достатъчно ясно, че ѝ сервира поведение, равностойно на това на бившия ѝ съпруг.

- Ще кажеш ли нещо? - запита тя раздразнено.

Нужно му беше доста дълго време, за да реагира на въпроса ѝ: сякаш го бе извикала някъде от много далеко. Отговори й, без да я погледне.

- Ще ми разрешиш ли да се виждам с Джак?

И някъде дълбоко в гърлото му прозвуча звук, който Карин прие като смях - или ридание...

* * *

Мъжът и жената натовариха нещата си в багажника - Реджи ги проследи през прозореца на канцеларията си и веднага щом колата им пое по магистралата, забърза към бунгалото. Както беше очаквала, бяха напуснали оконча­телно. Кошчетата за боклук бяха празни, стаята - почисте­на. Даже леглото бе оправено, кувертюрата бе опъната и дори подпъхната в долния край с ясно очертани ъгли - също като в болница. Нищо не бе поломено, одраскано или откраднато. Реджи се почувства някак измамена: нямаше за какво да се хване, за да поднови оплакванията си срещу тях.

- Платили са за още четири дни - обясни тя на двамата агенти от ФБР, които се върнаха в мотела без момчето от задната седалка. - Но заявявам, че ми дължат точно толкова като компенсация за неприятностите, които ми създадоха.

- Няма причина да издадем заповед за задържане - заяви жената и погледна мъжа за потвърждение. Той стоеше настрана, вторачен в чакъла пред нозете си. Също като Джордж, след като му се скара за нещо. Безучастен, вбесен и затворен в себе си. Реджи усети внезапна симпатия към енергичната млада жена. Не си струва да работиш с мъже: през по-голямата част от времето хабиш нерви за едно нищо. По-добре е да си вършиш нещата сама.

- Казвате, че сте ги видели на тръгване? - запита жената.

- Да. Този път безсрамно нагли. Тръгнаха си посред бял ден, а той дори не носеше слънчеви очила независимо от „проблема с очите“!

- Само двамата? Мъжът и жената?

- Че кой друг?

- Никакво дете?

- Може да са го накарали да легне на задната седалка, разбира се.

- Вярно - съгласи се жената, но явно не ѝ повярва. - Казахте, че сте ги наблюдавали да си товарят багажа. Щяхте да забележите, ако в колата влезе дете и легне на задната седалка, нали?

- Ако гледам към колата точно в този момент. Имам за вършене и други неща, не мога да си разреша да се зверя в колата им с часове. Имаха възможност да вкарат няколко деца в тази кола, докато се занимавах с неотложната си работа.

- Вярно е - пак се съгласи агентката с нея и пак явно не й повярва. - Но нямате причина да предполагате, че са го направили?

Реджи погледна Джордж, който като че ли се опитваше да прикрие самодоволната си глупава усмивка. Искаше да присъства на разговора заради вълнението, което той предлагаше, но едва ли щеше да ѝ помогне. Никога не го бе вършил през целия им съвместен живот. Стърчи там ням като кол, вместо да ѝ подаде ръка, а после ще се перчи и ще разказва на всеки глупак, който прояви желание да го слуша, как е помагал в разследване, водено от ФБР. Помагал на кого? Не и на жена си, то се знае.

Реджи сви рамене.

- Възможно е и да съм сгрешила за детето. Всъщност никога не съм го виждала, казах го още първия път. Видях само детска четка за зъби, да, но продължавам да твърдя, че в това бунгало ставаше нещо странно.

Агентката въздъхна.

- Така е. Не оставиха ли адрес за препращане на кореспонденция, не споменаха ли накъде отиват?

Реджи изсумтя.

- Дори не помахаха за довиждане, но слава Богу, че се изметоха. - Тя погледна многозначително Джордж, който веднага се вторачи в пътеката пред краката си и отпусна рамене - също като агента. „Като двама близнаци са - помисли си Реджи. - За нищо не стават тия мъже, всички до един.“

- Е, това е всичко - каза жената. Погледна още веднъж към колегата си, но той вече се бе обърнал на пети и бе тръгнал към колата.

Реджи изгледа отдалечаващата се кола с чувство на разочарование. Бе спечелила напълно битката. Освободи­ла се бе от онази жена Дий и идиотския ѝ „съпруг“ - дори беше успяла да насочи вниманието иа двама агенти на ФБР към тях! - но се чувстваше странно измамена, без да знае защо. Обърна се към Джордж, но той вече бе успял да изчезне.

* * *

Мълчанието в колата бе толкова гъсто, че Карин го усещаше като течност, която се плискаше напред-назад при всеки завой. Бекер дори не я поглеждаше, а тя не се сети за нищо неутрално, с което да го наруши - освен да пусне радиото. Нямаше смисъл да говорят за двойката от мотела. С тях нямаше дете и нямаше причина да ги подозират в каквото и да било. Не ги обвиняваше за внезапното им заминаване. След разправията със собстве­ничката, на която станаха неволни свидетели, Карин чувстваше, че на тяхно място би направила същото. Единственото им нарушение - ако имаха основания да го назоват така - бе странността им и предплатата за четири дни. А колкото до скъсването с Бекер, бе повече от ясно, че самият той няма какво да каже: нито като защита, нито като аргумент срещу нея. Доколкото разчиташе поведе­нието му (като се изключи обикновената обида на изоста­вения), на него явно изобщо не му пукаше.

Възприе иззвъняването на телефона като благословия. Вдигна го, преди звънът му да престане да отеква в колата.

- Крист - обяви тя в слушалката и за известно време отново настъпи тишина. Бекер забеляза, че слуша отсрещ­ната страна като актьор: с леко преувеличена концентра­ция, стиснати устни, присвити очи, от време на време изразяваше съгласието си с кимане. „Играе заради мен - помисли си той. - Иска да ми даде да разбера, че е жена с прекалено много ангажименти и проблеми за разрешава­не, за да се занимава с мен.“ По едно време тя дори го погледна, усмихна се и сви рамене, сякаш искаше да каже, че нещата не зависят от нея: тя е безпомощна пленница на по-високи цели.

Бекер ѝ беше благодарен за малката пантомима, която изигра заради него: тя даде и на двамата извинение да се справят с неловкостта и да се освободят от напрежението, което висеше между тях като черен облак. Всяко едно отвличане на вниманието бе добре дошло, а в този смисъл работата нямаше равна на себе си.

Тя отдръпна за миг слушалката от устата си, прошепна „Малва“ по посока на Бекер, после кимна отново, сякаш за да увери Малва, че все още я слуша. Бекер се надяваше, че тя ще разговаря по телефона до края на пътуването им. Бе го наблюдавала напрегнато от мига, в който пусна бомба­та си, и му причини допълнителна болка. Знаеше, че дори по време на повърхностния разпит на собственичката на мотела Карин не бе престанала да го следи отблизо. Бекер усещаше ясно, че тя очаква нещо от него, израз на гняв или скръб, добре режисиран и умело подбран емоционално словесен поток, украсен с отрепетирани жестове на отчая­ние: като преднамерено преиграване на загуба на контрол от първокласен актьор. Тя искаше да го види как залита на ръба на чудовищна паст, почти погълнат от нея! Да размахва безсмислено ръце, за да възстанови нарушеното равновесие: внимавай, иначе потъваш в пропастта на скръбта! Искаше от него болезнена реакция. Жените винаги я искаха, но Бекер не възнамеряваше да ѝ я предостави. Той реагира на болката така, сякаш бе жесто­ко сритан в слънчевия сплит. Парализиран от неочаквания удар, той се опитваше отчаяно да поеме дъх и единствено­то, което успя да направи, бе да се сгърчи около болката и да се опита да остане на повърхността. Не му стигаха сили за танца, който тя очакваше от него. Предполагаше, че бе разочарована - вероятно това се оказа много незадоволи­телно зарязване от нейна гледна точка.

- Малва - повтори Карин, когато най-сетне постави слушалката на място. През последните минути от разгово­ра бе прекратила театралното си кривене и само държеше слушалката до ухото си. Бекер се запита дали Малва не бе прекратила отдавна обаждането. Защо да не допусне, че Карин се опитва по този начин да избегне евентуален разговор с него дори и по служба. Или пък иска да предотврати така ново възцаряване на вече познатото напрегнато мълчание в колата?

- От училището на Боби Рейнълдс съобщават, че не само не е имало медицинска сестра при онова извеждане на децата до търговския център, но и че никога медицинска сестра не е придружавала организираните разходки на учениците. Бикфърдският търговски център няма дежурна медицинска сестра. Досега Хемингс е успял да прегледа записките по разпитите на два от случаите на отвличане освен бикфърдския. Нищо при единия от тях. При другия, в Пийбоди, човек от охраната споменава, че е видял медицинска сестра по времето, когато изчезва детето, но не е сигурен дали я е видял преди или след отвличането. Спомня си я, защото тя толкова бързала, че се е запитал дали някой някъде не е пострадал. После заявява, че веднага след изчезването на момчето много хора са се движели бързо наоколо. Агентът, провеждащ разпитите, го пита дали е имало нещо особено забележимо в тази сестра, но той отговаря отрицателно. Смята, че си я спомня заради униформата.

- Търговският център в Пийбоди има ли дежурна се­стра?

- Не, но имат очна клиника. Сестрата там е винаги с униформа.

- Бикфърдският търговски център има ли очна клини­ка?

- Наредих на Малва да провери. Какво друго?

- Ще трябва да се прегледат отново списъците на лицата, напуснали внезапно хотели, мотели и къщи под наем. Този път трябва да насочим вниманието си към жените. Нужно е да се уточни дали има повторение на имена.

- Ще наредя на Хемингс да свърши и това, след като приключи със записките на разпитите.

Бекер замълча. Карин изчака няколко минути, после отново вдигна телефона. Бекер я спря.

- Ако ти носиш колосана униформа на медицинска сестра, ще вършиш ли тази работа сама? Искам да кажа сама ли ще я переш, колосваш, гладиш и прочие? Спомни си униформата на сестрата в мотела: човек можеше да си пореже пръста на ръбовете ѝ. Нормално ли е за една жена сама да го прави?

- Ти вероятно ще го направиш, но не и аз. Не съм експерт по пране и колосване, но ако става въпрос за моя униформа, ще я дам някъде, където да се погрижат за нея професионално.

- Както и аз. Което означава, че ако ми се наложи да напусна внезапно града, много вероятно е да оставя една-две униформи в някоя пералня из околността, така ли е?

- Ако нашата теория е правилна и току-що е убито дете, човек си опакова багажа и напуска веднага, без да се мотае наоколо, за да си прибере дрехите от пералнята.

- Да се опитаме да проверим вероятните перални по телефона. Няма нужда да се изпраща лично човек до всяка една от тях. Непотърсена униформа на медицинска сестра не е нещо толкова обикновено, че да не се запомни и отбележи.

- Хемингс - каза Карин със смях, докато набираше номера на телефона. Хемингс бе почти легендарна фигура в Бюрото, един от малкото агенти, които предпочитаха да работят в канцелария. Докато повечето му колеги търсеха задоволството на фактически извършения арест, Хемингс намираше бавното пресяване на подробностите върху хартия за достатъчно вълнуващо. В една ера, когато компютърът измести решително библиотеката и шкафа с папки, Хемингс бе като някое изкопаемо от миналото: той бе архивар по сърце. Това, което го превръщаше обаче повече в легенда, отколкото в антикварна рядкост, бе външният му вид. Плешив и голобрад по рождение, Хемингс започна всеки ден да слага малка перука на темето си и изкуствени вежди. Прякоросан на Хеъри Косматия от шегобийците в Бюрото, агентът упорито си лепеше бради и мустаци в разни стилове и дължини. Един ден например смайваше колегите си с козя брадичка, друг ден - с тънки мустачки, на третия ги гръмваше с пълна брада. Не бе по-постоянен в цветово отношение: в грани­ците на една година той демонстрираше всички възможни нюанси бради и мустаци - от миши цвят до ирландско червено и шведско русо. Агентите го наричаха още „мъжът с хилядата дегизировки“ - без нито една от тях да му подхожда. Но Хемингс бе много добър в своята област. Той телефонираше с жара на момиче в пубертета, а когато станеше въпрос за работа с документация, носеха се слухове, че може да открие определен модел и на стъкло на прозорец.

Бекер се присъедини към смеха на Карин за сметка на „Косматия“ Хемингс. Установи, че като че ли диша по-леко. Намаляло бе усещането, че бузите и ушите му пламтят от унижение. Все още не му се искаше да срещне очите ѝ, но вече поне можеше да се преструва, че нищо съществено не се е променило.

Тя потупваше с пръсти по волана в очакване па отговора от Малва. Не вършеха кой знае какво, но все пак работеха.

ГЛАВА

19

Дий се спря на мотел извън Хинсдейл в Бъркшайърс. През прозореца Аш виждаше планински върхове с нежните извивки на женско тяло: те се издигаха от всички страни. Достатъчно беше да присвие очи, за да си представи, че лежи на пода и гледа голото тяло на Дий върху леглото, закръглената извивка на гръдта ѝ - единия планински връх, а другия - извивката на бедрото и задника.

Дий беше излязла да търси работа и Аш бе сам. Картината по телевизията беше много лоша: планинските върхове наоколо пречеха на сигнала, а кабелно обслужва­не нямаше. Този мотел бе най-забутаният от всички, в които бяха отсядали досега. Той беше прекалено далеко от Бъркшайърския фестивъл и Танглууд - за да примамва туристи през лятото; твърде отдалечен от всички по- големи градове в околността - за да привлича бизнесмени, намираше се край път без значение - за да се надява поне на случайни пътници. Мотелът съществуваше главно благо­дарение на местните хора, а това означаваше сбирки за пийване след абитуриентски бал, нелегални любовни двойки, семейства от околността, чиито домове са или в ремонт, или се обезпаразитяват.

На около петдесетина метра от мотела се виждаше кола върху циментови блокчета близо до пикап с демонти­ран двигател: части от него бяха разхвърляни из обраслата с бурени поляна. Близо до тях се издигаше разнебитена къща с опънат простор отпред. Под прострените дрехи играеха две деца и пищяха в самозабрава, докато се мъчеха да се ударят едно друго с пръчки по глезените. Между мотела и къщата нямаше никаква ограда или някакъв друг вид разграничение.

Непосредствено зад мотела успоредно на пътя започ­ваше гора. В тази част от страната гората заобикаляше всеки опит на човека да отнеме за себе си и своите нужди части от нея. Аш не виждаше от страничния прозорец на бунгалото колко близо до мотела бе гората отзад, но знаеше, че тя е там, близо, съвършен дом за мечки. Той си представи, че се осмелява да влезе в нея някоя нощ, влачи се бавно нагоре по планината между дърветата, надушва следите на други животни, чува ги как се разбягват при звука на тежките му, тромави стъпки. Представяше си с удоволствие, че намира пещера високо горе в планината. Пещера, може би известна на други мечки, но в която никога не бе стъпвал човешки крак... Ще живее там, ще се храни с горски плодове и риба, ще пие вода от планинските потоци... Дий, разбира се, ще го открие: за една орлица няма нищо невъзможно, но леговището му ще бъде на прекалено голяма височина и подстъпът към него ще е твърде стръмен, за да посмее някой друг да наруши спокойствието му. Когато настъпи зима, той ще се свие между листата и ще спи с месеци. Ще може да се отпусне и да заспи, без да се страхува, че някой ще пострада - около него няма да има никой...

Аш гледаше далечните планински върхове с неясна тъга и копнеж. Ако Дий не довлече пак някого вкъщи, може би някоя нощ ще му разреши да поскита из горите и планините. Но той знаеше, че няма голям шанс: усещаше, че тя сигурно ще домъкне някого. И то много скоро. Не бе вземала лекарства от раздялата с последния Томи, но и не се бе строполила в нейната пропаст на безгранична скръб и силна депресия. Аш обаче усещаше определено някаква разлика в настроението ѝ. Почти неконтролируемата възбуда сякаш бе уталожена и насочена в определено русло от неразбираема за него враждебност. Като че ли Дий беше открила нова цел, която поглъщаше кипящата ѝ енергия по съвсем нов за Аш начин. Когато намери работа, нещо, което никога не ѝ отнемаше много време, Аш очакваше пак да доведе някого вкъщи. Шансовете му да поскита из горите бързо се стопяваха...

* * *

Дий успя да намери работа в частна клиника сравни­телно близо до мотела още при третия опит. Както обикновено, административната директорка я прие като дар Божи. В една област с хроничен недостиг на квалифи­циран персонал, появата на бяла медицинска сестра с всички необходими документи и квалификации, с опит и желание да работи при тежки условия независимо коя смяна и срещу ниско заплащане, беше повече от вълшебен отговор на отчаяна молитва. И, разбира се, нещо прекале­но хубаво, за да бъде истина. Директорката обаче намира­ше логика в обяснението на кандидатката за скорошния развод и необходимостта да се установи на ново място с ясния подтекст, че тази работа за нея ще има временен характер. Колко ли време ще е нужно на жена като тази да си намери по-хубава работа, да се омъжи отново или да се премести в по-голям град? „Не много дълго - помисли си директорката, - но колкото и да е, струва си да се възползваме от този шанс.“ Както обикновено, тя зададе само няколко формални въпроса на Дий и я нае веднага.

Докато пътуваше към мотела, Дий разработи оконча­телно плана си. Положението бе ново за нея. Досега не бе имала конкретен обект, поради което не ѝ се бе налагало да следва предварително обмислен план. Достатъчно ѝ бе да спазва определен начин на действие. Тя го бе използва­ла, когато обстоятелствата изглеждаха благоприятни, а нуждата - огромна. Винаги обаче с голям процент импро­визация по време на самия процес. Сега обаче нещата бяха различни.

Бе обхваната от силна вълна на възбуда. Този път не само ще задоволи непреодолимата си нужда, но и ще извърши акт на отплата. „Отнеми - и ще ти бъде отнето“ - мислеше си тя триумфално. Имаше тържествен библейски ритъм, а и смисъл в това, което възнамеряваше да напра­ви. Най-сетне ще върне сина си и тези, които ѝ го бяха отнели, ще страдат. Дий се чувстваше прекрасно. Смехът бълбукаше в гърдите ѝ, напираше да изскочи от гърлото ѝ. Колкото повече приближаваше към мотела, толкова по-неудържимо ставаше положението. Скоро тя буквално се прегъваше от смях над волана и ѝ се наложи да намали, за да не се отклони в погрешно платно.

Забеляза веднага пръста на Аш между процепите на венецианските щори. Пак зяпаше планините и се излагаше на опасността да бъде открит, но не ѝ даваше сърце да му се сърди - толкова ѝ бе хубаво.

- Обуй си туристическите обувки - нареди му тя веднага, щом отвори вратата на бунгалото. Аш отскочи виновно от прозореца.

- Къде отиваме?

- В планината, разбира се - отвърна Дий.- Опитах се да я подмамя, но тя отказа да дойде при нас, така че ние трябва да отидем при нея.

Аш погледна захиленото ѝ лице и сърцето му се сви.

* * *

Зарязан и наскърбен, Бекер страдаше, че не може да пие. Скръбта му като че ли го зовеше да зарови нос в чаша с вкиснат малц, но той установяваше, че му се приспива още след първата чаша и изглупява след втората - ако успееше да се насили да я изпие. Чувството на загуба на контрол, предизвиквано от алкохола, го плашеше много по-силно от страданието на отхвърления, в резултат на което той изстрадваше личното си нещастие трезвен.

- Е, една глътка няма да те удави - настояваше Тий и надигна кутия бира, за да докаже верността на твърдение­то си. Полицейският бос бе довлякъл опаковка от шест бири при посещението си на състрадание. Приятелят му не бе впечатлен и Тий сам се нагърби със задачата да пресуши и шестте кутии. Упоритостта му отбелязваше забележите­лен напредък.

- Това ободрява неутешимите - заяви Тий. - Прочетох го някъде. На кутия с овесена каша, струва ми се.

- Кое ободрява неутешимите? - запита Бекер.

Тий вдигна демонстративно кутията.

- Да се направиш на свиня.

- Ти неутешим ли си, Тий?

- Не, но ти си и след като отказваш да го направиш, все някой трябва да поеме нещата в ръцете си.

- Затова са приятелите - отбеляза Бекер.

- Сигурен ли си? Винаги съм се чудил. Е, тази саможер­тва не е кой знае колко голяма, когато се прави в името на добър приятел. Знам, че и ти ще направиш същото за мен, ако ме зарежат.

- Това, което ще направя, е да те закарам вкъщи след като приключиш със саможертвата си. Няма да остави добро впечатление, ако полицейският бос бъде арестуван за шофиране в пияно състояние.

Тий се оригна гръмко и се потупа с юмрук в гърдите, изключително доволен от себе си.

- И така, изясни ми защо тези хубави жени непрекъсна­то те зарязват и те захвърлят наляво-надясно като ползва­ни носни кърпички? - запита той. - Какво им правиш?

Бекер се вгледа за миг в празното пространство пред себе си.

- Може би грешката ми е, че се влюбвам в тях - въздъхна той накрая.

Мъката и объркването му бяха толкова очевадни, че Тий се размърда неловко на стола си и се загледа с ненужна концентрация в ръба на кутията бира.

- Предполагам, че отначало съм мистерия за тях и те го намират силно интригуващо и предизвикателно. Но кога­то се влюбя, мистерията се губи, защото се опитвам да ги накарам наистина да ме опознаят.

На Тий му се искаше Бекер да не е чак толкова открит по този интимен въпрос. Не бе свикнал да му се говори така от друг мъж. Не знаеше как да реагира. Ако Бекер бе жена, нямаше да има проблем, разбира се. Отдавна щеше да е до нея на дивана с утешителна ръка върху рамото ѝ. Утешителна ръка върху рамото на Бекер не изглеждаше особено добра идея: и двамата щяха да се почувстват толкова неудобно, че Тий дори не можа да си помисли да постави ръката си там.

- След като ме опознаят истински, се стряскат и ме напускат - продължаваше Бекер.

- Защо ще се стряскат? Ти не си страшен - побърза да се вмъкне Тий.

Бекер го погледна право в очите.

- Ти не познаваш истинското ми аз - заяви той с тон, който загатваше, че Тий ще бъде по-добре, ако остане невежа в това отношение.

Тий надигна кутията отново и зачекна нова тема:

- Е, и сега какво? Пак ли си пенсиониран или не?

- Тя не смята, че следва да продължи съвместната си работа с мен при новите обстоятелства.

Тий не запита какви са новите обстоятелства от страх да не би да предизвика нови изповеди.

- Трябва да е приятно да не правиш нищо.

- Изсмуква ти жизнените сили.

- Е, но като се изключи тази подробност, трябва да е много хубаво. Знаеш колко страхотно мрачен и умислен ставаш, когато работиш върху някой случай. А сега, когато няма за какво да се безпокоиш, погледни се само колко си свеж и бодър.

- Не съм престанал да мисля за случая, въпреки че не работя официално върху него - обори го Бекер.

- Почти ме върза. Изглеждаш толкова безгрижен...

- Ще бъде убито дете, Тий. Ще открием тялото на Боби Рейнълдс и друго дете ще го последва. Знам това със същата сигурност, както знам, че седиш в момента срещу мен... А не мога да направя нищо, за да го спра - освен да мисля, да мисля...

- Трябва да си създадеш някои лоши навици...

- Ще се чувствам виновен за всяко дете отсега нататък. Този ужас ще продължава, защото аз не мога да го спра.

- За Бога, не си виновен ти...

- Прецаках нещата, Тий. Направо прецаках всичко. Започнах погрешно, защото бях сигурен, че убиецът тряб­ва да е някой много специален човек. Смятах, че разбирам ясно какъв е, и всичко, което направих, беше погрешно. И всичко, което всеки друг правеше, също беше погрешно заради моята сбъркана постановка и проклетата ми сигур­ност, че съм прав.

- Що за човек си ти, Шерлок Холмс? Преди никога ли не си прецаквал някой случай?

Бекер се замисли за миг.

- Преди винаги съм ги разбирал.

- Разбирал си кого?

- Убийците. Животните. Чудовищата. Както и да ги наречеш.

- Какво толкова има за разбиране? До един са лайнени в главите.

- Говориш като полицай.

- Казваш ми, че не са лайнени в главите? Ти, специали­стът по серийните убийства - правилно ли те разбирам? Ти си експерт по психопати, които убиват отново и отново, и отново, така ли е? И ми твърдиш тук, че не са лайнени в главите до един?

Бекер пак замълча. Поигра разсеяно с връзката на обувката си, преди да отговори.

- Ние всички сме лайнени в главите, Тий. Затова ги разбирах.

- Трябва да е от бирата - поклати глава с недоумение Тий. - Но ми се струва, че ме натикваш в една категория с лайнените глави, и това ме вбесява.

- Трябва да е от бирата - съгласи се Бекер.

- Защото аз лично никога не съм изцеждал кръвта на хората до капка и варил костите им като онзи, какво му беше името. Никога не съм грабвал дете от търговски център, за да го бия до смърт.

- Те не са бити до смърт - поправи го Бекер. - Бити са до умиране. А след това са задушавани.

- Прекрасна разлика, няма що.

- Може би същността на разликата е в милостта...

- Имаш странна представа за милост.

- Бит ли си някога, Тий?

- Не.

- Бит редовно, свирепо от някого, от когото зависиш за храната, подслона, живота си?

- He.

- Бит от някого, когото обичаш, без да знаеш какво точно си направил, за да го разгневиш толкова много?

- Казах вече: не.

- От някого, който непрекъснато ти напомня, че те обича дори докато те бие? Не? В такъв случай вероятно не знаеш кое е милост и кое не.

- За какъв дявол си го изкарваш на мене?

- И нещо друго: убивал ли си някога?

- В Кламдън? Противозаконно е. - Тий се захили, като се надяваше, че Бекер ще се присъедини към него, но той продължи с помрачено лице.

- А какво, ако си убивал, Тий? Какво, ако служебно, напълно законно, си направил дупка в нечия лайняна глава и си наблюдавал как животът му изтича от нея?

- Вероятно щях да...

- Ами ако изведнъж установиш - за твоя голяма изненада, - че извършеното не те тревожи чак толкова много? Ако откриеш, че дори като че ли ти харесва?

Тий се чувстваше така, сякаш бе притиснат в ъгъла и бомбардиран с въпроси, които го поставяха - за пръв път в живота му! - на мястото на обвиняемия. Искаше му се да се махне, но стаята сякаш се беше свила и силата на Бекеровия гняв (ако това беше гняв) го приковаваше към стола.

- Не го желаеш, не си го планирал, но най-неочаквано то е там, пред тебе, не, ти си вътре в него... Чиста случайност, резултат от нещо друго, което си вършил - но е там! Харесва ти да убиваш лайнени глави. Харесваш го с цялото си тяло и ум, и душа, то те възбужда, то те вълнува така, както нищо друго на света не би могло някога да те развълнува! Тогава какво, Тий?

- Аламинутно ще се озова при психоаналитик.

- Браво, Тий, чудесен начин на мислене. Ами ако установиш, че той е омаян от тебе и няма какво да ти предложи като изход, не знае как да те промени? Какво ще стане, ако половин дузина психоаналитици се окажат безсилни да изтрият тази възбуда, която идва при тебе само по един-единствен начин?

- Тогава ще имам проблем.

Бекер се изсмя - остро, с горчивина.

- И ще бъдеш прав - каза той. - А сега си представи, че си бил и все още си изтъкнат полицай, който се е клел да защитава закона и конституцията. Какво става, ако си шибан полицейски шеф, а имаш този малък проблем? И неочаквано попадаш на лайняна глава със същия проблем, със същата наклонност да се възбужда приятно прекалено много, когато убие някого, но с тази разлика, че не е изтъкнато ченге и местен полицейски шеф, така че шансо­вете му да убива законно хора са доста ограничени. И така, след като му липсва твоята лична, генетично заложена сила на волята и вроденото желание да прави добро, въпросната лайняна глава, за която говоря, се отдава на идеята да си осигурява приятни вълнения според възмож­ностите си. Не винаги по същия мъжествен праволинеен начин като тебе, разбира се, не само чрез кървава разправа с хора в изпълнение на задълженията си, но по много по-находчиви и отмерени начини, в съответствие с индиви­дуалния му темперамент и личност... Например чрез бавно източване на кръвта на гостите си, както ти спомена, или като ги беси на тръбите в мазето, за да изучи анатомията им, преди да натъпче възглавници с косите им, или може би просто като ги връзва и упражнява всички пози на Кама Сутра върху телата им, преди да се почувс­тва задължен да им запуши завинаги устата, за да си спести неизбежния смут след зверствата си. Разбери, каквито и да се странностите му, по същество той страда от същия малък проблем, който имаш и ти. При тези обстоятелства и като имаш предвид, че си шеф на шибана­та полиция, а имаш вродената склонност да се разглеждаш като човешко същество независимо от малкия си проблем, не смяташ ли, че би могъл да положиш известни усилия да разбереш тези лайнени глави? Особено след като ти самият си поразен от същото, макар и в по-малка степен... Апелирам просто за някакъв вид разбиране - като към хора, които примерно заекват като теб... И понеже вник­ващ в тях, в състояние си да предвиждаш поведение то им и си поне една стъпка пред полицая на средно ниво, който не само че не заеква, но и се отнася към заекващите като към извънземни и следователно напълно различни видове. Какво ще кажеш?

- Трябва да е от бирата - въздъхна безпомощно Тий. - Не разбирам за какво, по дяволите, говориш...

- Останах с впечатлението, че разговаряме за лошите навици.

- ... и утре ще се радваш, че съм забравил всичко. - Тий пресуши последната от шестте кутии бира и се изправи несигурно на крака. - Беше удоволствие, както винаги - заяви той.

- Извинявай - прошепна Бекер, внезапно разкаян.

- Няма нищо.

- Нямах право да стоваря всичко това върху главата ти.

- Ще се радвам, ако мога да помогна. - Тий сграбчи стола, за да се закрепи. - Живея, за да служа. А и забравих вече какво ми наговори.

Бекер закара Тий до неговата врата, където той се обърна и постави тежка длан на рамото му.

- Не си чак такъв задник, за какъвто се мислиш - каза той.

- Откъде знаеш?

- Защото, ако беше, нямаше да се наслаждавам на пиенето с тебе чак толкова много.

- Аз съм страхотно добра компания - отговори Бекер. - Това е едно от по-добрите ми качества.

- Това е едно от качествата ти. И не те чух да заекнеш поне един път цяла нощ, така че за какво всъщност беше цялата тази патардия?

Замотка се с ключа си, като същевременно шъткаше на Бекер да пази тишина, за да не събуди жена му. Влезе в дома си на пръсти, почти свит на две.

Вътре веднага се изправи и престана да залита. Облег­на се на вратата и с облекчение въздъхна дълбоко. „Не е особено хубаво - мислеше си той - да познаваш приятели­те си прекалено добре.“ Най-добре е много тайни да си останат такива.

* * *

Бекер позвъни на Хемингс по директната му линия, избягвайки телефонния номератор и вписването на теле­фонното му обаждане в дневника там.

- Знаеш, че официално не съм ангажиран повече със случая - предупреди го Бекер.

- Отново в отпуска по болест, както разбрах - реагира предпазливо Хемингс. - Съжалявам.

- Благодаря. - Бекер се зачуди каква част от сарказма, който усети в гласа на Хемингс, е рожба на собственото му въображение. Какво ли мислеха за него колегите му? Колко точно луд бе според тях? Дали не си представяха, че от устата му текат лиги и че не може да върже връзките на обувките си? Че се поддържа с лекарства? Или просто се възползва от добра възможност да се измъкне, като запази правото си на пенсия?

- Исках да се уверя, че си запознат със служебния ми статус - продължи Бекер. - Не ми се иска да завършиш със задник в ямата.

- Оценявам, че си го помислил - отвърна Хемингс. - Какво мога да направя за тебе?

- Любопитен съм, Косматко. За случая Рейнълдс и другите...

- Не можеш да ги изхвърлиш от главата си, така ли?

- Така си е за съжаление.

- Не се извинявай. Всички се поддаваме на натрапчиви представи, свързани с даден проблем, вкопчваме се в него и не сме в състояние да освободим съзнанието си, докато не го разрешим. Ако не бяхме такива, нямаше да работим в Бюрото. Какво искаш да знаеш?

- Какви са резултатите от претърсването за изоставена униформа на медицинска сестра?

- Е - започна Хемингс и Бекер усети дори в този единствен звук събудения трепет на ентусиазма. Техниче­ски изпълнител, който с радост посреща възможността да се оплаче за проблемите си. - Работя само с карта и жълтите страници на градските справочници, както мо­жеш да си представиш. Започнах със случая с Арпъл Уикър. Реших, че след като Рейнълдс е отвлечен само от три седмици, още е рано в някоя от фирмите за пране и почистване да се определи една изоставена униформа като такава. От случая Уикър са изминали две години. Ако досега не са обърнали внимание на изоставена униформа, никога няма да я забележат. Почнах оттам и движа напред по отношение на времето. Започнах с радиус от шестнай­сет километра от мястото на отвличане (търговския цен­тър на Ъпър Садъл Ривър) и се свързах по телефона с всеки представител на такава фирма, отбелязана в справочници­те на градовете в границите на този кръг. Той обхваща площ малко по-малка от 505 квадратни километра. С множество фирми и компании от този вид. Когато оттук не изскочи заек, увеличих радиуса на трийсет километра и продължих в същия дух. Не знам колко си бърз по математика, Бекер, но това увеличи площта, която трябва­ше да покрия, с още 1515 квадратни километра. Увелича­ваш радиуса до около 50 километра, а това са още над 3000 квадратни километра площ и така нататък. Решихме да се спрем на максимален радиус от 90 километра. Огромен брой телефонни разговори.

- Добре е, че имаш на разположение специална линия за директно свързване на далечни разстояния - не издържа Бекер. Настъпи тишина и той добави омилостивяващо: - Трябва да е страхотна гадост. - Хемингс нямаше чувство за хумор.

- Отнема ужасно много време с разните подробности за това или онова.

- Изрови ли нещо досега?

- Една изоставена униформа в „Ройъл Клийнърс“ в Рамзи, собственост на някаква госпожа Хауърд Елстън, медицинска сестра с всички права. За нещастие госпожа Елстън е починала три седмици преди отвличането в Рамзи, така че според мен тя не е нашият човек.

- Продължаваш ли да работиш върху тази задача?

- Не ми е наредено да спра - отвърна Хемингс. - Все още.

- Сетих се, че е възможно да се открие нещо, ако се проверят местните болници и лекарски кабинети: дали няма случай на внезапно изчезване на някоя от сестрите там?

Отново настъпи мълчание. В първия момент Бекер си помисли, че беше предложил работа достатъчно огромна, за да обезсърчи дори Хемингс.

- Няма да стане - каза накрая Хемингс.

- Много работа?

- Погрешна следа - отговори Хемингс. - Залагаш на погрешна карта.

- Защо?

- Още ли не си чул?

- Хеъри, аз съм изключен от случая. Не съм чул нищо. Какво е станало?

- Открили са Рейнълдс.

- По дяволите!... Къде?

- Извън магистрала 84 в Кънектикът между Бикфърд и Санди Хук.

- Нещо особено?

- Още не е извършена аутопсия. Открили са го едва тази сутрин, но доколкото разбрах, няма нищо ново. Побой, чувал за отпадъци, гол и т.н. С една-единствена разлика.

- Каква?

- Отпечатък.

Бекер затаи дъх.

- Каза, че е гол.

- Гол е. Но този път в чувала има монета от половин долар с дупка - някой очевидно я е носил като медал. Казаха ми, че на този половин долар има отпечатъци от палец и показалец толкова ясни и чисти, колкото човек може да си представи.

- Не на момчето, кажи ми, че не са на момчето!

- Веднага го казвам. Не са на момчето.

- Проследили ли са го вече?

- Разбира се. Изскочи толкова бързо, колкото можеш да си представиш. В Пенсилвания има висяща заповед за задържане на лицето.

- Кой е той?

Хемингс замълча.

- Не ми казвай, ако не се чувстваш оправдан да го направиш - бързо каза Бекер. - Не рискувай работата си.

- Ти си в отпуска по болест - започна Хемингс.

- Правилно.

- Но си все още в Бюрото.

- Не ми казвай нищо, ако се страхуваш да го направиш.

- Бъди добър да не ме манипулираш с обратни психо­логически трикове, Бекер. Може да съм в отдела за разследвания, но не съм кретен.

- Съжалявам, Косматко. Но, за Бога, и ти не ме карай да ти се моля.

- Казва се Тейлър Ашфърд - младши. Заповедта е за незаконно бягство от Щатския затвор в Пенсилвания, където е преминавал курс на психиатрично лечение.

- Душевноболен.

- Смятам, че можеш да го наречеш и така.

- За какво е бил там?

- Като се изключи фактът, че е луд?

- Лудостта сама по себе си не е престъпление. Знаеш ли за какво е бил вкаран в кафеза?

- Не можеш да се удържиш, нали, Бекер? Знаеш, че се гордея с осведомеността си, и ме предизвикваш да го докажа.

- Поставих нещата напълно открито още в самото начало на разговора ни.

- Вярно е. Поради невменяемост не е признат за виновен за убийството на баща си, майка си, брат си и сестра си и е изпратен за неопределено време в кошарата.

Сега беше ред на Бекер да замълчи.

- Както виждаш, много вероятно е всеки момент да бъда отзован от задачата с изоставените униформи - стига заместник-директорката Крист да намери време да се сети за мен.

ГЛАВА

20

Джак бе на половината път надолу по хълма и стоеше на опашката, изчакваща търпеливо времето за вечеря пред трапезарията, когато се сети, че бе обещал да даде на едно от момичетата от бунгалото на алгонкуините⁹¹ книгата си „Старият викач“. Измъкна се от опашката и тръгна обратно към бунгалото. Тича, докато стигна до стръмни­ната, после премина в бърз хад. Обичаше времето за вечеря. Тогава възпитателите разказваха приказки, пееха песни, пускаха шеги. Създаваше се приятелска атмосфера дори когато възпитателите ги караха да се надвикват, за да докажат превъзходството на едно бунгало над друго. На Джак не му се искаше да изпусне и минутка от вечерната веселба, но беше обещал книгата на момичето. Не знаеше защо се чувства така задължен да изпълни обещанието си към едно момиче - ако се изключи твърдението ѝ, че с удоволствие ще я прочете. Стори му се лесен начин да направиш някого щастлив - като се изключи повторното изкачване на стръмнината към бунгалото.

Пътеката бе достатъчно широка за камиона, който им докарваше храната, но сега, когато Джак вървеше нагоре сам, тя му се стори много тясна: просто една ивица през гората, изровена от коловози. Когато децата от бунгалото се спускаха заедно надолу сутрин, тя изглеждаше широка като булевард, пулсиращ от хора и звуци, озвучен от викове и смях. Но сега, когато вървеше по пътеката нагоре сам, Джак усети примитивната същност на заобикалящата го гора. Няма начин между дърветата да се спотайват опасни диви животни - често им го бяха казвали. Няма и лоши хора, въоръжени с брадви и ножове. Един от възпитателите ги беше уверил, че лошите хора са в големите градове и никога не ходят по горите. Джак вярваше на всички тези приказки - бе ги чул от лица, облечени с власт - и все пак... А купищата лоши хора в Шеруудската гора¹⁰²? А лудите, които живееха по горите и се хранеха с деца, не точно вещици, а... Джак не помнеше ясно подробностите, но тревожното чувство у него бе достатъчно реално. Да не говорим за всички онези приказ­ки за духове, които по-големите деца обичаха да разказват нощно време... Но, от друга страна, той беше тук и сам се изкачва към бунгалото, може да се каже, без да му мигне окото! Гордостта от собствената му смелост като че ли наклони везните на другата страна и той преодоля страхо­вете си.

Медицинската сестра пристъпи към него, когато той стигна върха на хълма. Тя се появи така внезапно, че Джак не видя откъде изскочи - освен ако не се бе притаявала зад някое дърво. Не си спомняше да бе внждал по-рано в лагера медицинска сестра в униформа. Колосаната ѝ бяла рокля, чорапи и ослепително бели обувки изглеждаха съвсем не на място сред непринудената естествена атмос­фера на лагера.

- Майка ти катастрофира. Ще те отведа при нея - заяви сестрата строго. Тя се обърна рязко и тръгна към паркин­га, който едва се виждаше зад бунгалото на Джак.

Момчето се поколеба. Струваше му се, че познава сестрата, имаше чувството, че я бе виждал и по-рано, но не успя да си спомни къде. Потърси с поглед възпитател наоколо за съвет. Разрешено ли е да напуска лагера? Къде е майка му? Колко е пострадала? Сигурно много сериозно, щом са изпратили сестра за него.

Тя беше вече доста напред, вървеше бързо, сякаш притисната от времето. Обърна се веднъж и го изгледа с мрачно лице. Случилото се с майка му трябва да е много, много сериозно.

- Тръгвай - каза тя остро, преди да се обърне още веднъж на пети и да закрачи решително към паркинга.

Джак се огледа още веднъж - търсеше някого, на когото да каже къде отива, но не видя никого и забърза след сестрата. Тя вървеше напред, сякаш бе готова да тръгне и без него, като че ли нямаше никакво време за губене. Не се обърна да го погледне отново.

* * *

Отначало Дий не знаеше дали Томи я следва или не, но не си разрешаваше да се тревожи. Ако тръгваха след нея - прекрасно, ако ли не - винаги можеше да опита някой друг път. Понякога не тръгваха след нея, защото не я разбира­ха, но тя не рискуваше да се спира и да обяснява. Обикновено минаваше като вятър край опашката на група деца и ги забръсваше по допирателната, самата тя вече насочена към изхода на търговския център и безопасност­та на колата. Ако съумяваше да откопчи нейното момче от групата с шокиращото си съобщение и да го увлече в своята собствена орбита, опитът ѝ се увенчаваше с успех. Ако ли не, никога не се мотаеше наоколо, за да не бъде забелязана. Тя не спореше и не дискутираше нещата с тях, нито стоеше наблизо. Оставяше ги да я следват. Никога не вървеше заедно с тях, нито ги хващаше за ръка. Не се бавеше, за да им даде възможност да се осъзнаят и да потърсят съвет от учители, братя и сестри или настойници. Те идваха, защото реагираха спонтанно на криза или команда - или не идваха. Обикновено идваха. Защото бяха в точната възраст, когато разбираха и съответно реагира­ха на команда, изречена с авторитетен тон, защото бяха в онази възраст, когато вече се осмеляваха да се доверяват на собствената си преценка и се решаваха да я следват без допълнително одобрение от трета страна, и защото бяха във възрастта, когато все още обичаха достатъчно силно майките си, за да откликват емоционално и, естествено, глупаво, винаги, щом ставаше въпрос за тях... Но идваха най-вече защото тя ги искаше - Дий бе убедена в това. Защото тя се нуждаеше от тях. Защото в края на краищата те фактически ѝ принадлежаха и дълбоко в сърцата си го знаеха. Те копнееха да бъдат с нея, както тя копнееше да бъде с тях. Ако я следваха, значи бяха предопределени един за друг. Докато стигна до паркинга, Дий вече знаеше, че и Джак бе предопределен за нея. Тя отвори задната врата на колата за него и се плъзна зад волана. Наоколо нямаше жива душа - нито на паркинга, нито където и да било другаде. Някъде от подножието на хълма се понесе песен.

Двигателят бе запален, преди Джак да стигне до колата. Когато Дий чу затръшкането на задната врата, веднага пусна колата в движение. В огледалото си за задно виждане видя как одеялото на задната седалка се издигна внезапно и веднага се спусна обратно - като крило на голяма птица...

* * *

Когато телефонът иззвъня, Бекер точно миеше самотната си чиния от още по-самотната си вечеря. Беше си пържил пилешка наденица и бе отделил няколко минути за разсъждения по въпроса дали да прибави зелена пиперка в тигана и да направи и сос. Първоначалната му идея бе да се опита да приготви голям сандвич с наденица, пиперка и дълго хлебче от вида на предлаганите по пицариите. Но накрая реши, че не си заслужава да си дава чак толкова зор, след като приготвя вечеря само за себе си, и приключи набързо историята, като изяде само наденичката и нарече процедурата „вечеря“. Чинията дори не бе истински изца­пана: бе дъвкал наденичката, като я държеше над тигана, но се залови да я мие по инерция. Мисълта да я върне неизползвана в шкафа, бе прекалено потискаща.

- Обажда се Малва - съобщи гласът по телефона и за миг Бекер си помисли развълнувано, че Карин го търси. - Синът на Карин е изчезнал.

Бекер чакаше тя да му каже, че заместник-директорката Крист желае да говори с него, и не разбра съобщението.

- Какво?

- Синът на директорката Крист е изчезнал от лагера - повтори Малва.

- Джак? - продължаваше да пита той глупаво.

- Забелязали са отсъствието му преди два часа. Засега смятат, че случаят е местен проблем. Допускат, че е възможно да се е изгубил в гората.

- Езерото - възкликна неволно Бекер, давайки израз на първата мисъл, която просвятка в главата му. Спомни са колко смело се бореше Джак с водата. И колко несръчно.

- Вероятно просто се е заскитал нанякъде...

- Разбира се.

- Децата понякога ги вършат такива - продължи Малва.

- Сигурно тази е причината - съгласи се Бекер, опит­вайки се да убеди сам себе си. Мислеше за Джак, за страха му от тъмното, за противоречивите му чувства във връзка с вероятни приключения... Просто се заскитал? В тъмната гора?...

- Не познавам децата особено добре - призна си той.

- Вършат го непрекъснато, предполагам - не се спира­ше Малва. Бекер не успя да си спомни дали тя самата има деца или не. Джак да се заскита съвсем сам, да го няма цели два часа? Не успя да направи връзка между преполагаемата постъпка и момчето, което познаваше.

- Къде е тя? - запита той.

- На път към лагера.

- Решили са, че е необходимо да отиде до лагера?

- С впечатление съм, че тя сама реши така - отвърна Малва.

- Най-близките сили на разположение на ФБР са в Олбъни и Бостън - започна Бекер. - Ще е нужен най-малко един ден за...

- Нямам предвид помощ за намиране на детето - прекъсна го Малва. - Не знам точно какви са отношенията ви, но... Смятам, че в този момент тя има нужда от някого.

- Тръгвам веднага - забърза той. - И, Малва, благода­ря ти.

- Тя е изключителна жена - заяви Малва.

- Знам.

- ... Но не винаги е толкова смела, колкото се престру­ва, че е.

- Малва - въздъхва Бекер, - никой от нас, не е толкова смел, колкото се преструва, че е.

* * *

Стигна до Уасакний след като претърсването бе прек­ратено поради тъмнината. Карин беше настанена в канце­ларията на лагера, където ѝ сложиха походно легло за през нощта. Когато Бекер влезе в стаята, тя издаваше заповеди и трима души я слушаха внимателно: директорът на лагера, човек на средна възраст, койго изглеждаше малко смешноват в прокъсаните си дънкови къси панталонки и свободна трикотажна риза, и двама полицаи, които си приличаха като близнаци, въпреки различните имена на картите им. И двамата бяха тънки като винкели и лицата им бяха еднакво изострени. Бекер забеляза, че тя е забола значката на ФБР на жакета си. Запита се кога ли точно се бе преформирала от обезпокоена майка в координатор на претърсването. Карин хвърли поглед към Бекер в момен­та, когато той влезе в стаята, но дори не трепна. Продължи да дава разпорежданията си със същия сух официален тон. В очите ѝ не проблесна искра на разпознаване: той бе само рутинно отбелязан, сякаш бе още един възпитател, влязал да разбере докъде са стигнали нещата.

Двамата полицаи го удостоиха с по-голяма внимание: огледаха го от главата до петите, но те явно бяха изцяло под влияние на Карин и след като неговото присъствие не представляваше интерес за нея, то не интересуваше и тях.

Карин говореше спокойно, но властно. Тя осведомява­ше тримата мъже за процедурите при утрешното претър­сване. Обясняваше правилата за прочесването на дъното на езерото с мрежа, определяше начините на свръзка, установяваше методите на координация. Директорът нер­вно изразяваше съгласието си, като кимаше на всяко изречение, а двамата полицаи изглеждаха напълно поко­рени от привлекателната млада жена с властно присъствие и впечатляваща значка.

Самият Бекер бе възхитен от изпълнението ѝ. Един неосведомен наблюдател нямаше в никакъв случай да разбере, че тази безпристрастна на вид професионалистка е всъщност майката на изчезналото момче. „С изключение на очите“ - помисли си той. Те като че ли бяха потънали дълбоко в лицето ѝ - сякаш не бе спала от седмици... Измъчени, обезумели очи: те разкриваха цената, която плащаше за външно демонстрираното спокойствие. На Бекер му се прииска да я обгърне с ръце и да целува очите ѝ, докато ги излекува... Но вместо това седна на едно от трите бюра в канцеларията и се загледа в пея.

Тя приключи съвещанието по характерния си начин: просто сменяше позата си, освобождаваше присъстващите с мръдване на рамене или с леко накланяне на глава. Мъжете се изнизаха облекчено навън, двете ченгета отново плъзнаха погледи по Бекер, преди да обърнат гръб и да изчезнат. Бекер не си въобразяваше, че в една малка общност без излишен блясък или избрани длъжностни лица, или йерархия, не по-дълбока от едва две степени, на полицията често се налага да се държи почтително към когото и да било. Но сега те излязоха от канцеларията като деца от начално училище, благодарни на късмета си да се оттърват само с едно добро конско. Карин умееше не само да командва мъжете - тя притежаваше редкия талант да постъпва така, че командаренето ѝ да им се хареса. Бекер се зачуди защо тя се измъчваше толкова от несигур­ност по отношение на способностите си.

Останала сама с Бекер, Карин за пръв път съблече жакета си. Той си я представи как ходи из гората, облечена така: изкривената женска разновидност на популярния стереотип на агента от ФБР с вечния костюм и закопчана догоре риза. Разбира се, тя бе дошла направо от канцела­рията и не бе имала време да се преоблече, но, от друга страна, правата пола и тъмносиният жакет я улесняваха в определено отношение: с тях по-леко постигаше нужния респект, отколкото ако се бе явила пред всичките тези мъже по дънкови къси панталонки и спусната над тях трикотажна блуза.

Блузата ѝ бе покрита с тъмни влажни петна под мишниците и на корема, там, където бе натикана в полата. Беше се потила обилно, но не бе дала да се разбере. Денят бе топъл, но не чак толкова горещ. Тя се бе потила от напрежение и когато застана до него, в носа го удари киселата миризма на тревогата. Потта от физическо усилие никога не миришеше, докато бе прясна, но нямаше дезодорант на света, който да може да прикрие миризмата на страха...

Той се опита да я обгърне с ръце. Тя не оказа съпротива, но сгъна ръце пред себе си, те легнаха на гърдите му и осигуриха явно търсената от нея дистанция. Тялото ѝ бе напрегнато като къс стомана.

- Надявам се, че си е счупил крака - засъска тя. - Кълна се пред Бога, че го искам от сърце. Моля се да лежи зад някоя скала със счупен крак.

- Не... шшшшшт...

- Защото, ако не е така, ако той просто не е в състояние да се върне при нас...

Бекер наклони брадичка така, че главата ѝ да се намести по-близо до него. Заразтърква гърба ѝ и продъл­жи да ѝ шътка като на дете.

- Ако е отвлечен... - Тя замря, прекалено задавена от собствения си ужас, за да говори.

- Не е отвлечен, просто се е изгубил.

- Откъде, по дяволите, знаеш, че се е изгубил?

- Децата се губят - занастоява Бекер неубедително. - Понякога се заскитват и се губят.

- Не и Джак. - Тя поклати буйно глава. - Не и моят Джак. Той е прекалено умен, за да го направи. Той ще си проправи път и ще го маркира, ще се ориентира. Първо и преди всичко просто няма да го направи, знаеш какъв е. Няма да го направи.

Беше толкова напрегната, че тялото ѝ като че ли вибрираше. Бекер беше изненадан, че му разрешава да я държи в ръцете си, но тя не се отдръпваше. Сякаш се нуждаеше от присъствието му, въпреки че не бе готова да си го признае. Дори и дотук да свърши всичко, което тя имаше намерение да му разреши, Бекер го прие като напълно достатъчно.

- Ако е отвлечен...

Бекер постави ръка на тила ѝ. Сухожилията там създаваха впечатление, като че ли са готови всеки момент да се пречупят от напрежението, с което задържаха глава­та ѝ върху раменете.

- По-добре е да е в езерото...

Бекер я разтриваше и шепнеше успокоително.

- Казвам ти, по-добре е да е там. Предпочитам го удавен, отколкото измъчван от някакъв шибан маниак.

- Няма причина да се мисли, че...

- Чувствам го - заяви тя.

- Само защото мислиш непрекъснато за този случай...

- Чувствам го. И ти също, нали? Джак няма да се замотае сам из гората, няма да влезе в езерото без човек наоколо. Той е прекалено добро момче, прекалено добре възпитано, прекалено загрижено за... - Тя се отдръпна от Бекер и постави ръце върху лицето му. Пръстите ѝ бяха студени като лед, а очите ѝ се взираха в Бекер, сякаш се вглеждаха в него от ада. - Нашите хора в Пенсилвания се опитват да намерят снимка или поне подробно физическо описание на този Ашфърд - скоро ще знаем как изглежда. А когато намеря този шибан кучи син, Ашфърд или Ламънт, или който и да е, ще го убия собственоръчно!

- Не... - Пръстите ѝ се вбиха в бузите му, задушиха думите му.

- Разбери ме, Джон, не ти предлагам идея за дискусия. Просто ти съобщавам какво смятам да направя. Когато го открием, ще го убия. От теб искам само да ми се махнеш от пътя и да ме оставиш да го направя.

- Няма да го направиш.

- Ти си го правил - просъска тя.

Бекер отстъпи назад като ударен в лицето. Карин не му обърна внимание, не показа с нищо, че е разбрала колко го е наранила.

- Защото той е мой - доуточни тя. - Мой! - Бекер не бе напълно сигурен кого точно има предвид: сина си или Ламънт.

Освободена от ръцете на Бекер, тя закрачи напред-назад, като говореше на себе прекалено ниско и неясно, за да разбере какво казва. Бекер я остави да се носи из канцеларията, извън контрол като детски пумпал, който се върти бързо, но губи скорост и се клати неравномерно, като помита всичко по пътя си. „А аз съм точно на пътя ѝ“ - помисли си той.

Карин неочаквано спря и се залюля напред и назад, вътрешното напрежение бе пробило маската и сега го гледаше не само от очите, а и от лицето ѝ. Тя изглеждаше внезапно остаряла с двайсет години и смъртно уморена.

Но не умора, а внезапна мисъл я бе принудила да се спре. Раменете ѝ се смъкнаха, главата ѝ се отпусна, очите ѝ се вторачиха невиждащо в пространството с някакъв безмълвен ужас. Бекер пристъпи към нея, тя се обърна и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. Когато очите им се срещнаха, лицето ѝ неочаквано се сгърчи от неописуема болка.

- Аз го биех - заяви тя, гласът ѝ прекъсна на думата „биех“, като че ли тя бе пламтяща жарава върху езика ѝ и гореше устата ѝ.

Бекер запротестира, но тя поклати глава и заповтаря:

- Удрях го. Биех го.

- Кого?

- Джак. Моят Джак. - Тя заплака, сълзите ѝ потекоха веднага, като че ли задържани прекалено дълго, и сега се изливаха свободно над бариерата, която ги бе спирала до този момент. - Веднага след като баща му ни напусна, сред най-голямата каша, в най-лошия момент. Той направи нещо, Джаки направи някаква беля, не знам точно каква. Не беше нещо кой знае какво, той не е непослушно дете, просто направи нещо, вероятно много дребно... Заплясках го и не можах да се спра, просто не можех да се спра... Продължавах да го удрям, удрям и удрям... Не знам какво ми стана тогава, загубих контрол над себе си, беше ужасно... Направих го три пъти. Последният път го ударих така, че от носа му потече кръв... Направих го на моето момче, Джон!

Този път тя сама потърси ръцете му и се притисна към него така, че кобурът под мишницата ѝ се впи в ребрата му.

Тя говореше в ризата му, платът заглушаваше гласа ѝ, изкривен от ридания.

- Нима наистина съм го вършила? И съм го направила прекалено пасивен? И затова се случи... случи това?

- Не, не...

- Но такава е твоята теория, нали? Ламънт отвлича пасивните деца, онези, които не викат, не се съпротивля­ват, не се...

- Не, това не е твоя...

- С това ли искаше да се съглася? Не настояваше ли да призная, че разбирам всичко, но просто не искам да си го кажа? Не твърдеше ли, че аз съм го направила такъв - готов да последва когото и да било?...

- За Бога, Карин, спри да се обвиняваш така. На първо място ние дори не знаем какво точно се е случило...

Тя се откъсна от него.

- Аз знам.

Отпусна се на пода, обгърна с ръце раменете си, сякаш се опитваше да не позволи на мъката да я разкъса на парчета, и се залюля в безсловесно, пронизващо ридание, натежало от скръб и болка.

За момент Бекер я гледа безпомощно как се люлее уапред и назад, смразен от звуците, които издаваше. После коленичи до нея, обгърна я с ръка и тя рязко се обърна към него, вкопчи се в ризата му, дръпна я, приближи лицето му до своето. Притисна устни към неговите с такава сила, че той загуби равновесие.

- Хиляди дяволи, Бекер! Не мога да изкарам до сутринта, не мога!... Умирам, Джон, умирам!...

Тя задърпа токата на колана му, после се изправи и изгаси единствената светлина в стаята. Бекер също се изправи и тя отново се нахвърли върху него, пак затегли колана му. Все още бе с блузата и кобура под мишница, но бе успяла някак да махне полата и чорапогащите си, докато загасяше лампата.

- Помогни ми. Исусе, Джон, помогни ми! - шепнеше тя. Освободи колана и ципа му и пак притисна устни към неговите, а после бясно атакува устата му с език. Бекер знаеше, че това не е целувка, а друг израз на вик от болка...

Опита се да я успокои, оттегли се от алчната ѝ уста, обсипа врата ѝ с целувки, плъзна гальовно ръце по ръцете ѝ, под гърба на блузата ѝ, притегли тялото ѝ към своето с постепенно увеличаващ се натиск. Тя се гърчеше срещу него, нетърпелива, нежелаеща да се покори на ласките му - и още по-силно го удряше в лицето киселата миризма на страха ѝ...