Chovekat ot FBR

- Може би точно това ги запазва живи - каза Бекер.

- Живи по-дълго - поправи го Карин. - Не изобщо.

- Може би този път момчето ще остане достатъчно дълго живо - въздъхна Бекер. - Ламънт е някъде наоколо, на около петдесетина километра от нас. Трябва да изиска­ме списък на гостите на всички места в радиус около петдесет километра от Бикфърд, където може да отседне сам приходящ мъж. Ако някои имена от новия списък съвпаднат с тези, посочени тук - той потупа листите на скута си, - поне ще имаме някаква база, от която да започнем.

- Защо смяташ, че е толкова близо? Защо да не драсне колкото е възможно по-далеко?

- Защото не го прави. Той просто се движи в границите на една площ от четири щата. Дали защото има нещо, което го държи тук, или единствената причина е, че познава добре тази територия, не знам. Но той наистина се движи само в тези граници. Освен това всички трупове са открити на около осемдесет километра от града, където е станало отвличането. Не винаги е възможно да се намери подходящо място и време, за да се изхвърли нещо: има нужда от някой и друг километър в повече. Отпускам му от петнайсетина до трийсет километра. Ако са повече, то тогава той сигурно е тръгнал от разстояние под допусна­тите първоначално трийсет километра - значи още по-добре. Доколкото разбирам, неговият модел не е да ги грабне, да пропътува стотици километри и да живее с тях около месец. Той ги грабва и незабавно се покрива. Т.е., преди да ги отвлече, си осигурява някъде гнездо, в което се чувства сигурен.

- Искаш да кажеш, че е все още тука някъде? - Тя направи неясен полукръг с ръка, за да определи думата „тук“.

- Е, да, зависи какво разбираш под „тук“. Кръг с радиус петдесет километра покрива огромна територия.

- Дай да обсъдим по-подробно тази идея. Видя колко време ни беше нужно за списъците във връзка със случая в Стамфърд, а той стана преди шест месеца!

- Имаме нужда от помощ - каза Бекер. - Бюрото няма достатъчно хора, за да подготви списъците с нужната бързина. Трябва да включим щатската и местна полиция.

Карин изсумтя.

- За нас това е случай на серийни убийства. За тях - местен проблем, свързан с едно изчезнало дете. Ще искаме от тях да работят Господ знае колко часа върху нещо, което може да се окаже гонитба на диви гъски...

- Полицаите са свикнали да гонят диви гъски.

- Но техните собствени гъски. А сега ние ще искаме да гонят нашите. Ще очакваме от тях да предприемат гене­рално търсене заради едно момче, което не е от техния град или юрисдикция - и липсва от няколко дни.

- Една седмица - уточни Бекер.

- Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с това?

- Аз? - възкликна Бекер. - Не, в никакъв случай. Нямам нужните способности. Аз отблъсквам хората - прекалено съм сигурен в себе си може би. Никога не ще съумея да ги убедя да го направят... Но ти ще успееш.

- Много ти благодаря.

- Удоволствието беше мое.

- Някаква умна идея как точно да го направя?

- Никаква - отговори Бекер. - Но по-добре побързай. Предвид скоростта, с която нараства гладът на Ламънт, предполагам, че Боби Рейнълдс има още две седмици живот. Най-много три - ако е много, много хрисим.

* * *

Карин стоеше пред залата за провеждане на конферен­ции в хотел „Радисън“ в Бикфърд и бавно късаше книжната си кърпичка на парченца. Вътре чакаха заместник- шефът на щатската полиция на Кънектикът и шефовете или представителите на две дузини местни полиции, заедно с още толкова хора на ФБР от районите на Ню Йорк и Нова Англия, колкото беше успяла да изкомандва, да склони с молби, да заеме или измъкне. Беше ги събрала само за два дни, което изискваше впрягане на цялата власт и добро желание, осигурени от поста ѝ в Бюрото. А това беше лесната част от задачата...

Да ги събере, за да направят нещо, не беше проблем. Те сигурно лесно ще се съгласят да помогнат просто защото ги молят. Но Карин се нуждаеше от осмислени, вътрешно стимулирани усилия. Бързи, концентрирани, пълни. При това от мъже, които се съпротивляват по принцип на самата идея, много по-малко на практиката, да им се нарежда какво да правят от хората на Федералната полиция! Мъже, които ще се съпротивляват поради разми­ване на границите между териториите на действие и от професионална гордост - ако нарежданията идват от временен шеф. Ще се противят още по-яростно, ако нарежданията идват от жена...

- При това млада и хубава - напомни ѝ Бекер. Той стоеше до Карин извън залата за конференции. Карин беше вече забелязала, че нервността ѝ като че ли го забавляваше.

- Те ще ме намразят - каза тя.

- Средностатистическият мъж не реагира така на млада и хубава жена. Повярвай ми, тези хора там, вътре, са точно от този тип - предимство за тебе.

- Да не си се побъркал? След малко влизам в гнездо на женомразци! Имам предимството на котенце в кучешка колиба!

- Поне едно нещо е напълно сигурно: веднага ще привлечеш вниманието им - продължаваше да се хили Бекер. - Хайде, какво толкова може да стане? Всеки ден заповядваш на две дузини мъже.

- Аз съм им шеф. Когато говоря с тях, внимават, не седят отпуснато наоколо и не се държат за орехите. Не ми се налага да стърча пред тях и да ги убеждавам. Просто им казвам какво да правят.

- Вероятно това не е най-добрият подход в този случай - вметна Бекер.

- Благодаря за съвета.

Той хвана ръката ѝ и взе накъсаната кърпичка.

- С това тук изглеждаш нервна и напрегната.

- Не трябва, по дяволите. Не желая да създавам погрешно впечатление... Мразя да говоря на групи. Спра­вям се сравнително добре, когато съм сама с някого...

- Съвсем добре.

Тя го изгледа гневно. Все по-трудно ѝ ставаше да преглъща развеселената му физиономия и плоските му шеги.

- Но мразя - дявол го взел! - страхувам се да говоря пред групи. Особено в стая, пълна с ченгета.

- Ако седят там напълно голи, сигурно няма да изглеждат толкова заплашителни и ти ще се отпуснеш.

- Искаш от мене да си представя зала, пълна с оплеши­вели, дебели ченгета на средна възраст? Отвратително. Ти си представяй такива картинки, аз държа на собствените си кошмари.

- Като ченге на средна възраст, възразявам: „Колко нелюбезно.“

- Нямам предвид теб. Първо, ти не си дебел. Не си плешив. Със сигурност не си отвратителен.

- Звучи ми като проклятие, украсено със слаба похвала.

- Господи, Джон, в криза съм, а ти очакваш от мен да мисля за проклетото ти его! Сериозно ли очакваш от мен да се подмокря само при мисълта за тебе, когато ми предстои да премина през такова меле?

- Завършила си право, нали? Трябва да си говорила с часове, за да стигнеш до дипломата си.

- И мразех всяка секунда от тях! Защо, смяташ, започнах работа в Бюрото?

- Жажда за справедливост и социално равенство?

- Не виждам нищо смешно! Мразя го! Защо не преста­неш да се държиш като шибан клоун и не се опиташ да ми помогнеш?

- Добре - заяви Бекер. - Аз ще говоря с тях. - Тръгна към залата за конференции, но Карин го хвана за ръката и рязко го дръпна.

- Аз ще го направя - ядно изтърси тя. - Казах само, че го мразя, не съм казала, че няма да го направя. - Тръгна към вратата, но спря за миг с ръка върху дръжката. - И знам, че последното бе хитър ход от твоя страна: опитваш се да ме засрамиш, за да ме вкараш в крайна сметка в залата.

- Знам, че знаеш.

- Само че не проработи. Аз не се поддавам лесно на манипулации.

- Никога не съм мислил, че се поддаваш.

- Казвам ти го за сведение - рече тя. Огледа коридора, за да се увери, че са сами, и постави за миг ръка на чатала му. - За късмет - поясни тя захилена. Влезе в залата, последвана от смеха на Бекер.

Карин усети как се промени монотонният шум от разговорите, когато мъжете я забелязаха. А когато се изкачи на подиума, шумът нарасна до озадачено бръмче­не.

- Благодаря ви, че дойдохте - започна тя. Прокашля се, за да освободи стегнатото си гърло, като се проклинаше за притеснението си. - Казвам се Карин Крист, идвам от Ню Йорк и съм първи заместник-директор на Отдела за отвличане на деца към Федералното бюро.

Бяха престанали да мърморят и сега я гледаха със смесица от любопитство и скептичност. „Очакват да си оплета езика“ - помисли си тя.

Заместник-шефът на щатската полиция на Кънектикът седеше на предния ред в така добре изгладена и колосана униформа, че изглеждаше като направена от току-що изработен картон. До него се беше отпуснал шефът на една от местните полиции, дебел, застаряващ, плешив мъж с шкембе, отпуснато над колана му като преляло втасало тесто. Докато Карин го гледаше, той несъзнателно заопипва чатала си.

„Задниците на света, събрани заедно“ - помисли си тя и се запита дали не бе сбъркала при избора на професията си.

Но не разреши на съмненията да я завладеят. Вдигна поглед от шефа към другите очакващи лица в залата и започна:

- Колко от вас имат деца?

ГЛАВА

14

Боби дойде на себе си във ваната: Аш беше коленичил до него върху пода на банята.

- Всичко е наред - каза веднага Аш, когато забеляза потрепването на клепачите му. - Ти си добре - продължи той. - Всичко е наред.

Боби се опита да седне, но болката го зашемети. Аш беше готов и веднага потисна напиращия писък, като постави ръка върху устата му. Момчето усети вкуса на пластмасовата му ръкавица.

- Шшшшт - прошепна Аш. - Ще ти мине.

- Боли ме - проплака момчето. Смръщи чело от усилие да контролира болката. Не му бяха нужни предупрежде­нията на Аш, за да осъзнае, че всеки шум ще докара Дий в стаята с изкривено от ярост лице. Сега си спомни побоя и всяка рана, всяка подутина на гърба му запулсира с нова сила, сякаш го удряха отново. „Но не, не чак толкова страшно“ - помисли си бедното момче. Нищо не бе толкова страшно и толкова болезнено, колкото първият удар... Спомни си не само побоя, но и налудничавото припяване на Дий, сумтенето, което придружаваше уси­лията ѝ, сълзите си. Не си спомняше припадъка, нито как Аш го обгърна с ръце и го отнесе в банята, където го потопи в топлата вода на ваната.

- Боли ме - прошепна отчаяно детето и неволно потърси в лицето на големия мъж утеха или съчувствие, или поне разбиране. Видя и едното, и другото, и третото там, както и животинско приемане на нещата такива, каквито са...

- Ще ти мине - повтори Аш. - Обещавам.

Той отпусна леко Боби във водата и се залови да търка тялото му със сапун, стиснат в облечената в пластмасова ръкавица ръка. Дий му беше казала винаги да промива добре раните, преди да ги дезинфекцира, и той прилежно следваше указанията ѝ. Боби се свиваше, стенеше тихо, поемаше стреснато дъх, когато Аш докосваше раните му, но внимаваше да не вика. „Той е добро момче - мислеше си Аш. - Дий ще го хареса по-много от някои други. Тя ще го задържи повече от тях...“ Колкото до него самия, той ги обичаше всичките до едно.

- Къде е тя сега? - прошепна-Боби.

- Спи - отговори Аш. - Тя е много тъжна. Ти я натъжи много, Томи.

- Не съм бягал - заоправдава се момчето.

- Знам. И много хубаво направи. Но пак я натъжи.

- Не съм искал.

Аш сви философски рамене.

- Понякога правим разни неща, без да искаме.

Боби погледна водата. Аш беше отворил едновремен­но канала и крана, докато търкаше Боби със сапуна. Водата си бе запазила нивото, но цветът ѝ постепенно се промени. Сега тя бе бледорозова, но след минута или две ще стане пак прозрачна.

Аш докосна медалиона, който висеше на гърдите на Боби.

- Какво е това?

- Талисман за късмет - обясни Боби. Повдигна меда­лиона, вгледа се в него, после го обърна към големия мъж. Аш се вторачи в образа на Джон Ф. Кенеди, щампован върху сребърната монета. Някой бе пробил монета от половин долар и бе прокарал евтина, долнокачествена верижка през дупката. Монетата все още блестеше ярко след всичките тези години, но верижката бе потъмняла и придобила мръснокафяв цвят.

- За какво служи?

- За късмет - отвърна Боби.

- Какво прави?

- Носи ми късмет - поясни момчето.

- Как?

- Не знам, просто го прави. Нищо лошо не може да ми се случи, докато го нося. И затова никога не го махам.

Аш задържа монетата внимателно между облечените си в пластмасова ръкавица показалец и палец, опитвайки се да си представи от какви лоши неща тази монета може да предпази Боби. За момент се запита дали момчето не се шегува с него, но то изглеждаше напълно убедено в добрата ѝ закриляща сила.

- И ти трябва да си намериш талисман за щастие, Аш - продължи Боби.

- Този ще работи ли за мене?

- Не този, той е само за мен.

Големият мъж кимна тържествено, сякаш бе разбрал нещо.

- Но ти трябва да си намериш един - повтори сериозно момчето. - Ще ти помогна, ако искаш.

- Много хубаво.

Боби взе монетата от Аш и я върна обратно на мястото ѝ върху гърдите си. Големият мъж я погледна, изпълнен с уважение.

- Това сигурно е чудесен... - Аш затърси подходяща дума.

- Талисман за късмет - предложи услугите си момчето.

- Талисман за късмет - повтори Аш. - Това сигурно е чудесен талисман за късмет.

- Той е най-добрият. Никога не ме предава. Веднъж дори намерих петдоларова банкнота на тротоара.

- Наистина ли?

- Честна дума. Просто си лежеше там.

- Иска ми се и аз да имам талисман.

- Ще ти намерим един - заутешава го Боби.

- Тогава и аз ще бъда късметлия като тебе - успокои се Аш.

- Може би. Всичко зависи от силата на талисмана - обясни Боби.

Големият мъж изправи момчето във ваната и остави водата да тече, докато изливаше дезинфекциращо средст­во по гърба и краката му. Боби хапеше смачкана на топка кесия за изтриване, но болката сега бе нищожна в сравне­ние с всичко друго, през което бе преминал - малко повече от обикновено смъдене.

- Защо си сложил тези глупави ръкавици? - запита Боби.

- Така казва Дий.

- Но защо?

- Дий знае всичко за тези неща. Казва, че е нужно за безопасността на всички.

После Аш уви момчето в голяма кърпа и използва друга, за да изсуши косата му. Останаха в банята, за да не събудят Дий. Чуваха я от време на време да издава неясни звуци насън и да се обръща неспокойно върху леглото.

- Защо никога не спиш?

- Не мога.

- Не се ли уморяваш?

- Уморявам се, непрекъснато съм уморен, но не мога да си разреша да заспя заради това, което стана.

- Какво стана?

Големият мъж извърна поглед. Искаше му се този разговор никога да не бе започвал.

- Какво става, когато заспиш, Аш?

Аш поклати упорито глава.

- Сънуваш кошмари?

- Не сънувам. Аз не спя.

- Защото понякога и аз имам кошмари - продължава­ше Боби. - Но пак спя. Не ги сънувам непрекъснато, само понякога. И освен това кошмарите не са истински.

- Аз не сънувам кошмари.

- Защо тогава?

- Не искам да ти кажа.

- О, хайде, Аш. Аз ти казвам разни неща, нали?

- Да...

- Няма да кажа на никого, обещавам.

- Дий знае - уточни Аш. Тя бе единственият човек от значение за него в света.

- Добре тогава: ако тя знае, защо аз да не знам?

- Аз убивам хора - заяви Аш внезапно.

- Не е вярно.

- Убивам ги. Когато заспивам.

- Не може да бъде.

- Така е.

- Ако спиш, как разбираш какво правиш?

- Дий ми каза - обясни Аш.

- Откъде знае?

- Всички знаят. Известен съм.

- Хайде де!

- Много отдавна заспах и избих семейството си.

- Как така?

- Когато се събудих, всички бяха мъртви.

- Цялото ти семейство?

- Майка ми, баща ми, сестра ми и брат ми.

- Не е възможно да си ги убил - настояваше Боби. - Бил си още малък.

- Не, не бях толкова малък. Бях на шестнайсет години. И много едър. Но не и достатъчно голям, за да ме съдят като възрастен човек. Дий казва, че съм късметлия, защо­то, ако съм бил по-възрастен, щели да ме сготвят.

- Да те сготвят?! Нямаше да направят това, никой не върши такива работи.

- Така казва Дий. Казва, че съм извадил голям късмет, че не са ме изпържили.

- Те не пържат хора - заяви Боби несигурно.

- Тя твърди, че тогава са щели да ме изпържат, без да им мигне окото, но съм бил прекалено млад и вместо това са ме изпратили в болница. Там ме намери Дий. Тя работеше там.

- Беше ли болен?

- Казват, че съм болен, след като съм убил семейството си.

- Ти не си болен, Аш.

- Аз не винаги разбирам нещата така, както трябва.

- Знам. Но ти не си болен. Ти си добър.

Големият мъж се усмихна широко, като разкри всички­те си зъби. Два от тях бяха счупени и потъмнели в корените - той ги прикри с широката си длан, като продължи да се усмихва.

- И ти си добър - заяви Аш.

- И Дий ли беше болна?

- Дий не е болна - каза бързо големият мъж и усмивката му изчезна. - Тя е в контролируемо състояние. Има хапчета. И двамата имаме хапчета. И аз съм контролируем... Поняко­га Дий не си взема хапчетата. Но аз вземам моите.

- Защо тогава е била в болницата, след като не е била болна?

- Това беше специална болница за хора като мен. Човек не може да отиде там, ако е обикновен болен. Дий работеше там. Беше ѝ разрешено да ни извежда понякога и един път тя просто не ме върна обратно. Избягахме.

- Ти обичаш Дий, нали? - запита Боби.

- Разбира се - отвърна Аш, смаян от въпроса.

- А аз не я обичам - заяви Боби. Аш пое изненадано дъх и вдигна пръст пред устните си. - Тя е подла.

- Дий те обича, Томи. Обича те. От всички момчета в света, които можеше да има, избра тебе.

- Тя ти е казала това.

- Вярно е. Тя те избра, Томи.

- Казвам се Боби.

- Знам. Но се преструвай, че си Томи, окей?

- Защо?

- Защото Дий иска ти да бъдеш нейният Томи. - Големият мъж сви рамен пред очевидната неизбежност на всичко това.

- Тя ме мрази - каза Боби.

- Обича те. Наистина те обича. Знам, обича те.

- Защо тогава ме би така жестоко?

Аш се вторачи за момент в затворената врата, опитвай­ки се да си спомни правилния отговор.

- Заради твое собствено добро. Има някои неща, на които децата трябва да бъдат научени, и този е най-добрият начин.

- Ти никога няма да ме биеш, нали, Аш?

Аш се засегна от предположението.

- Никога няма да посегна на тебе - заяви той. - Обещавам.

- И аз никога няма да те ударя, Аш.

Боби се облегна на големия мъж и ръката на Аш несръчно обгърна раменете му.

- Никога няма да ти причиня болка - повтори Аш. - Обещавам.

- Но защо Дий го прави?

- Това е нейно задължение като родител. - Аш говоре­ше бавно, като усърдно полагаше усилия да изрази мисли­те си както трябва. - Родителят е отговорен за дисципли­ната на детето си, като го учи на ограниченията, които трябва да познава. Като върши правилното нещо, една майка показва на момчето си колко много го обича.

Аш заклати глава, доволен от себе си.

- Тя не ми е майка. Защо не го прави с нейното момче?

- Те са ѝ отнели момчето - обясни Аш.

- Кои те?

- Постъпили са много несправедливо - продължи обясненията Аш. - Тя е била много, много тъжна. Едва не е умряла, толкова е била тъжна, когато са ѝ отнели нейния Томи.

- Ти какво направи?

- Не съм бил там. Тя ми разказа.

- Защо са го взели?

Аш отново се вторачи във вратата.

- Не са разбирали нуждата от дисциплина.

- Къде са го отвели?

Аш пак сви рамен.

- Дали го на Щатите.

Замълчаха. Боби се отпусна изцяло на Аш, черпейки утеха от големината и топлината му. Чувстваше се сигурен с голямата му ръка върху раменете си: почти като усещане­то за неуязвимост, което изпитваше, когато се загърнеше с одеялото си вкъщи. Той отдавна си бе внушил, че то е непробиваемо за куршуми, и в минути на стрес бързаше да се увие в него и само надзърташе навън, защитен от опасностите на външния свят. Сега се опита да се зарови в Аш, изпълнен с копнеж за безопасност, и то веднага. Големият мъж го пригегли към себе си, обгърна го с едрото си тяло, задържа едната си ръка върху раменете му, а с другата се залови да масажира главата му.

- Как уби семейството си? - запита Боби след няколко минути.

Аш като че ли беше подготвен за въпроса, сякаш и той беше мислил за това.

- Прободох майка си и баща си, докато спяха и задуших брат си и сестра си - отговори той с обикновен тон.

Боби се замисли за момент. Най-сетне реагира по единствения възможен начин, за който можа да се сети.

- Не е трябвало да го вършиш.

- Знам. Затова никога не спя.

- Никога няма да го направиш отново сега, когато вече си голям, нали?

- Аз си вземам хапчетата и никога не спя - отговори Аш.

- Знам, но дори ако, да кажем, забравиш да си вземеш хапчетата, пак няма да убиеш никой друг, нали, Аш?

Аш извъртя глава и заразглежда пукнатината в място­то, където теракотните плочки се съединяваха със стената.

- Нали, Аш? - настояваше момчето. - Няма да го направиш, нали?

Аш мълчеше и тишината като че ли се сгъстяваше. Боби усети почти физически смута и колебанието у голе­мия мъж. Те като че ли преминаваха директно от едрото му тяло в това на момчето.

Боби се опита да погледне приятеля си в лицето, но Аш още по силно извъртя глава и скри очите си.

Вратата рязко се отвори и пред тях застана Дий с блеснали очи и широка усмивка.

- Ето го къде е! - извика тя. - Ето го милото ми момченце!

* * *

Джордж стоеше на алеята за коли към мотела и бърбореше с щатски моторизиран полицай така, като че ли му е отдавна изгубеният приятел. Реджи ги следеше през прозореца на канцеларията, докато най-сетне любо­питството ѝ надделя и тя излезе на верандата отпред. Джордж веднага ѝ обърка леко гръб: даде ѝ да разбере, че намесата ѝ в разговора с полицая не е желателна. „Като че ли става въпрос за мъжки разговор в някой техен клуб“ - помисли си тя раздразнено. И полицаят, и Джордж бяха вдигнали крака върху предния буфер на полицейската кола. Ръцете на полицая бяха напъхани в широкия колан с кобура на пистолета, а Джордж бе натикал своята в задния джоб на панталона си. На Реджи ѝ се стори, че двамата се опитват да подражават ревностно на сцена от някой уестърн: двама стари съдружници в пивницата с крака върху месинговото перило.

Джордж посрещна приближаването ѝ с досада, но Реджи беше сигурна, че забеляза облекчение на лицето на полицая. „Обзалагам се, че свят му се е завил от дрънкане­то на Джордж - помисли си тя. - Пъчи гърди като главен герой на уестърн, бедната мижитурка, като че ли може да има нещо общо с едно ченге. Патетично. Малки момчета докрая - всичките до един.“

Когато Реджи се приближи до тях, полицаят побърза да смъкне крака си и застана почти в поза за отдаване на чест, като наведе глава за поздрав.

- Мадам.

- А, Реджи. - Джордж изрече името ѝ така, като че ли не я бе следил непрекъснато. - Трябва да помогнем на офицера тук.

- Виждам, че се е ориентирал точно към човека, от когото има нужда - отговори Реджи: едва успя да прикрие сарказма си.

- Казах, че ще направя каквото мога - скромно заяви Джордж.

„Бедното ченге - помисли си Реджи. - Той не знае, че Джордж не е в състояние да помогне на никого тук. Интересно как ще помогне на него.“

- Търсим мъж - започна полицаят. - Току-що обясних на съпруга ви, че търсеният от нас е едър човек, необикно­вено силен, вероятно с добре развита мускулатура - сякаш е вдигал тежести.

Джордж вече клатеше отрицателно глава, сякаш всяка описателна фраза служсшс само за допълнително отдале­чаване на подозрителния субект от мотела.

- Трябва да е сам - продължаваше полицаят. Внима­нието му се отклони от Реджи към Джордж.

- Няма такъв тук - заяви Джордж и се зазяпа в чакъла пред нозете си така, като че ли виждаше там лицето на описания мъж.

- Или с момче.

- Не - отсече Джордж.

- На колко години е момчето? - запита Реджи. Поли­цаят премести неохотно погледа си към нея.

- Какво значение има на колко години е? - намеси се Джордж. - Тук няма момчета.

- На девет години - отговори полицаят. - Отсядаха ли момчета тук през последните две седмици?

- Не - веднага отвърна Джордж и заклати глава.

- Не съм сигурна - обади се Реджи.

- Не сме имали тук никакви момчета - настоя Джордж. - Иначе щях да зная.

- Грешиш, скъпи - вмести се сладко Реджи. Направи малка пауза, за да си осигури пълното внимание на полицая. Той махна за пръв път черните си очила. Очите му бяха светлокафяви. Реджи реши, че изглежда добре в традиционния смисъл на думата, но не прави особено силно впечатление.

- Как така? - запита гой.

- Щях да зная - упорстваше Джордж. - Не сме имали никакви момчета. - Но трябваше да се признае за победен.

Вниманието на полицая сега бе насочено към Реджи.

- Понякога идват късно през нощта без резервации, просто се отбиват от пътя. Ако той спи - тя посочи Джордж с движение на главата, подсказващо, че това се случва много често, - аз не винаги ги придружавам до бунгалото. Давам им ключа и понякога повече не ги виждам. Ако стават рано, те чисто и просто пускат ключа в процепа на регистратурата и си заминават. Възможно е и да са с деца, не знам.

- Не.

- Откъде знаеш? Нищо не им пречи да идват тук с цяло сиропиталище, без ние да усетим! Само при почистваното на следващия ден се разбира дали клиентите от предната вечер са били с деца или не.

- Тогава се разбира, така ли?

- Децата не пазят чистота и винаги оставят след себе си следи. Няма начин да не се разбере. Забравят разни дребни нещица, обвивки на бонбони, книжки с картинки, коми­кси...

Джордж се изсмя подигравателно.

- Много хора ядат бонбони. - Той гледаше полицая в лицето, мъчеше се да привлече вниманието му, хилеше се и се опитваше да омаловажи и отхвърли празните дрънканици на жена си.

- Казвате, че е възможно да сте имали тук самотен мъж с малко момче през последните две седмици?

- Напълно е възможно - без ние да разберем.

- Тези приказки едва ли ще минат пред съда - хилеше се Джордж. - Не са доказателство.

- Съжалявам - усмихна се Реджи. - Доказателства ли търсехте, господин офицер?

- Не, мадам, не е нужно. Имаме нужда само от информация.

- Ако преценявате, че не мога да ви помогна, ще ви оставя да разговаряте със съпруга ми. Той ще се справи с проблема, нали, Джордж?

- Разбира се.

- Аз просто поддържам мотела в ред. Записвам ги. Отписвам ги. Поддържам стаите, почиствам...

- Вие ми помагате много - вмъкна се полицаят. - Имате ли между клиентите си сега самотни мъже?

- Тук винаги има самотни мъже - каза Джордж. - По-голяма част от парите ни идват от тях. Пътуващи, продавачи - непрекъснато отсядат.

- В момента имаме трима, за да сме съвсем точни - обади се Реджи. - Мъжът в бунгало номер две се записа вчера следобед и напуска утре.

- Видяхте ли го да се записва?

- Да.

- Сам ли беше?

- Да. Освен това беше нисък и доста пълен. Не мисля, че е вдигал тежести някога в живота си.

- Смятаме, че мъжът, когото търсим, трябва да е тук от седмица вече.

- Бунгало номер едно е заето от самотен мъж...

- Той е твърде стар... - обади се нетърпеливо Джордж.

- Твърде стар за какво?

- За каквото и да го търси полицаят. Той е почти седемдесетгодишен.

Реджи погледна полицая с вдигнати вежди.

- Вероятно е по-възрастен от този, когото търсим - призна полицаят. В гласа му имаше нотка на извинение, но Реджи нямаше намерение да я приеме незабавно.

- Може би, ако знаем какво е направил, ще сме в състояние да помогнем повече - заяви тя.

- Засега го търсим само за разпит - отговори полицаят.

- Точно както си и знаех! - злорадстваше Джордж. - Те никога няма да ти кажат. Не им се разрешава.

- Казахте, че има и друг самотен мъж тук - върна ги полицаят на темата.

- Бунгало номер четири - отговори бързо Джордж, опитвайки се да си върне инициативата. - Грозен тип. Изглежда подъл и отблъскващ. Вечно намусен, разбирате какво искам да кажа, нали? Не обича да говори. Може той да е вашият човек, но е сам, без дете.

- На мен бунгало номер четири не ми създава никакви грижи - обадй се Реджи. - Много приятен човек. Съвсем не мисля, че той е вашият човек.

Полицаят се опита да прикрие нетърпението си. До края на деня трябваше да провери още половин дузина мотели, включително по един от веригите „Рамада“ и „Хауърд Джонсън“. Надяваше се, че и двата ще се окажат по-продуктивпи от този сбутан мотел.

- Този господин откога е тук? - запита той.

- Два дни - отговори Джордж. - Намъква се и се измъква в странни часове. Нямам представа какви ги върши, но определено не ми харесва.

- Тук е точно от три дни - започна Реджи. - Заминава си в четвъртък и е на гости на дъщеря си, която скоро е родила момиченце и няма резервна стая за него. Дъщерята се казва Гуинит.

- Занимаваш човека с глупости - обади се Джордж. - Той не се интересува от името на дъщерята, нито от името на бебето. Опитай се да не се отклоняваш.

- Бебето се казва Кендра. Чудя се откъде са го измъкнали. Някои хора като че ли сами си съчиняват имената на децата в наши дни.

- Тя не знае как работи полицията - довери се Джордж на ченгето.

- Е, както вече казах, нашият човек трябва да се е записал някъде преди седмица.

- Бунгало номер шест - каза Реджи.

- Ти добре ли си със слуха? - подскочи Джордж. - Чу ли поне една-едничка дума?

- Бунгало номер шест е заето от осем дни. Те не ни разрешават да почистваме...

- Наистина ли? - За пръв път полицаят изглеждаше заинтересуван.

- Там е жена - продължи да подскача Джордж. - Бунгало номер шест е жена.

- И мъж - добави Реджи. - Голям мъж.

- Никога не си го виждала! - Джордж се обърна към полицая. - Тя никога не го е виждала, той е болен, т.е. не е болен, но има проблеми със зрението и затова непрекъсна­то държат щорите спуснати, а вратата затворена, поради което не искат да влизаме и да им почистваме...

- Виждала съм го - прекъсна излиянията му Реджи. - Нощ беше и беше тъмно, но го видях, като влезе в колата. Изглеждаше огромен.

- Но определено е с жена?

- Много приятна жена - вмъкна Джордж.

- Той излиза само през нощта - продължаваше Реджи. - Сякаш е вампир или нещо подобно.

Полицаят си сложи отново тъмните очила.

- Е...

- И е възможно да държат момче при себе си - не се спираше Реджи.

- Налага се да се извиня заради нея... - започна Джордж. Полицаят вдигна ръка, за да го накара за замълчи.

- Как така?

- Възможно е да държат и слон в тази стая - намеси се пак Джордж, - но тя не го е видяла.

- Защо казвате, че е възможно да държат момче в тази стая? - запита полицаят. Когато Реджи се поколеба, той пак махна очилата си и ѝ се усмихна окуражително. „По-симпатичен е, отколкото ми се стори в началото“ - помисли си Реджи.

- В банята имаше детска четка за зъби - отговори тя.

Джордж забълва потоци презрение.

- Четка за зъби? Това ли е всичко? Видя ли някакви момчешки дрехи? Някакви комикси, детски обувки и т.н.? Наистина трябва да ви се извиня, офицер. Тя не може да ви предостави никаква улика.

- Момчето не беше там, сигурно е било облечено с дрехите си - продължи с известна несигурност Реджи. От изражението на полицая разбра, че казаното от нея не е достатъчно.

- Единствените дрехи, които има? Едва ли.

Полицаят си постави очилата и тръгна към колата си.

- Не мисля, че мъжът, когото търсим, пътува с жена - каза той. - Ако нямате нищо против и ми дадете имената на самотните мъже тук сега, ще ги прекараме през компю­търа.

Джордж придружи полицая до офиса, за да намерят имената в регистъра за гости, но Реджи остана на мястото си сред алеята до колата на полицая. С кръстосани ръце на гърди, тя гледаше втренчено бунгало номер шест. Беше все още там, когато полицаят се върна, отвори вратата на колата си и се плъзна зад волана.

- Ако тук се случи да се отбие самотен едър мъж с девет или десетгодишно момче, ще ни се обадите, нали?

- То се знае - обеща Джордж. - Веднага. Трябва ли да питаме за вас лично?

- Не е необходимо - отговори полицаят и простена вътрешно при тази мисъл. - Само се свързвате с щатската полиция и те ще изпратят детектив да направи проверка. Разбрахме ли се?

- Бъдете спокоен.

Докато се отдалечаваше, полицаят се опита да си представи колко обаждания ще приемат, отговарящи на даденото описание. Радваше се, че този уикенд нямаше да ходи никъде със сина си. Половината от разведените бащи в щата ще бъдат разследвани, ако имаха нещастието да прекарат нощта с децата си някъде извън къщи. „За собственици на мотели като тези двамата дори няма да има значение дали детето е момче или момиче - помисли си той. - С такова неясно описание телефонният номера­тор ще загрее от непрекъснато звънене. По-зле е от преследване на диви гъски. Все едно да търсиш игла във фабрика за игли.“

- Изглежда ми прекалено бавен, за да е наистина добро ченге - изкоментира Джордж, когато патрулната кола се отдалечи. - Приятен човек, но не е особено умен.

- Не ги избират по интелигентност - отговори Реджи. Тя продължаваше да се взира в бунгало номер шест, сякаш се опитваше да види какво има в него през степите му. - Човек не вижда много преподаватели в колежи да се носят наоколо в патрулни коли и да задават въпроси.

- Този обаче беше достатъчно умен, за да знае разлика­та между мъж и жена - подигра се Джордж. - Те никога не се втурват след жени заради такива неща.

- Какви неща?

- Каквито и да са - повиши защитно глас Джордж. - Очевидно нещо опасно. Явно нещо, свързано с насилие. Те са по следите на едър, тромав човек, прав ли съм? Жените не извършват престъпления, свързани с насилие... Те работят по друг начин, използват други способи. - Изчака Реджи да се хване на подхвърлената въдица, но тя не му обърна внимание. - Те се заяждат и дразнят свестните хора до смърт - продължи той, нащрек за реакцията ѝ. Но тя продължаваше да изучава бунгалото на Дий. Не беше голямо удоволствие да се яде с нея, когато не му отговаря­ше. Джордж продължи по инерция без ентусиазъм. - Държат се нелогично и глупаво и в края на краищата те подлудяват, вярвай ми. Ако на човек му се наложи да търпи всичко това достатъчно дълго, просват го мъртъв - все едно че е получил куршум в главата. Направо съм смаян, че съм все още на краката си след всичко, което се налага да изтърпявам.

- А какво е обяснението на четката за зъби? - обади се внезапно Реджи.

Джордж се изсмя подигравателно. Тя има акъл на дете. На малко момиче.

- Не знам - смееше се той.

- Какво правят с детска четка за зъби? - повтори въпроса си тя. Обърна се рязко и го погледна гневно, като че ли той й дължеше някакво обяснение. - Отговори ми, след като си толкова умен.

„Тя ме е слушала“ - осъзна той с чувство на облекчение. Тревожеше се, когато тя наистина не му обръщаше внима­ние. Тогава се чувстваше изоставен и глупав. А иначе можеше да се преструва колкото си иска: стигаше му да знае, че го слуша. Подлудяваше само когато гя наистина го изолираше от себе си.

- Не знам. Може би жената има чувствителни зъби.

- О, за Бога. - Въпреки че самата тя си бе помислила така отначало, сега това обяснение ѝ изглеждаше без­крайно жалко.

- Каза, че в стаята им няма нищо друго, което да принадлежи на дете - напомни ѝ той.

- А защо съпругът излиза само късно вечер след смрачаване?

- Знаеш защо.

- Знам нейното обяснение пред тебе.

- За мен е достатъчно добро.

- Знам, че е достатъчно добро за тебе. Но ти си готов да приемаш всяка дума на приятелката си за чиста монета.

- Тя не ми е приятелка.

- Макар че ти беше доста настоятелен.

- По-добре е човек да говори на дърветата. - Той ѝ обърна гръб и тръгна към канцеларията. - По-добре е да вия на вятъра. Заболява ме гърло само от опита да ти обясня нещата. - Той постави ръка на гърлото си и се изкашля демонстративно проучващо. - Наистина ме бо­ли... Прибирам се... Идваш ли?

- Да не си настинал? - Ако се разболее, ще трябва да го гледа поне седмица. Когато се разболее, се превръщаше в истинско бебе.

- Една чаша чай с мед и лимонов сок, както ти го правиш, ще ми се отрази добре.

„Като че ли спазвам някаква специална рецепта“ - помисли си тя. Обикновен чай с мед и лимонов сок, нещо съвсем просто, а в продължение на четиридесет години той се преструваше, че това е някакъв вълшебен еликсир, който само тя умее да приготвя. Само и само да не си го свари сам. За да има възможност да лежи, да стене, да пълни цяла торба с използвани носни кърпички и да се държи така, като че ли е парализиран. Сякаш имаше нужда от някакво извинение.

- Ще ти сваря чай - въздъхна примирено тя.

Докато вървяха към канцеларията, Джордж обгърна раменте ѝ с ръка и Реджи му позволи да я задържи там.

* * *

Дий се чувстваше прекрасно. В главата ѝ бръмчаха, плуваха, носеха се планове и идеи. Като че ли нямаше нищо, което да не успее да постигне, нищо, което да не съумее да осъществи. Светът за нея беше разтворена мида и тя вече бе грабнала бисера. Той стоеше сега пред нея за оглед с току-що измита и пригладена коса така, че пътеч­ката, която я разделяше, бе като изтеглена с линия, ушите му бяха почистени, зъбите измити и дъхът му миришеше на мента.

- Ръцете - изкомандва тя и Боби ѝ подаде ръцете си с ноктите нагоре, докато Аш се мотаеше нервно зад него. Кожата на момчето розовееше, макар и все още леко сбръчкана от водата. Ноктите му бяха чисти, кожичките - притикнати назад, за да се разкрият чистите бели полуме­сеци. Миналата седмица беше започнал да си дъвче пръстите, но Дий реагира бързо и го спря. Нямаше да допусне нито едно от нейните момчета да излиза пред света с пръсти непрекъснато в устата или около тях: това ѝ се отразяваше толкова лошо! Като че ли не знаеше достатъчно добре как се прекъсват лошите навици в самото начало. Като че изобщо е възможно нейно момче да има някакви тревоги, които да го карат да се дъвче!...

- О, Томи, не си ли най-красивият малък мъж? - ликуваше тя. - Не си ли моето съвършено, съвършено малко момче?

Тя коленичи пред него и го притегли към себе си. Прегърна го така, както правеше всичко друго: цялостно и енергично. Дий мразеше, когато хората се държаха на­страна от нея, когато тези, които обичаше, се дърпаха или не ѝ се отдаваха така свободно и пълно, както тя на тях. Наложи ѝ се да поговори малко и с Томи по този въпрос, но сега той вече я разбираше. Малките му ръце я прегърна­ха, силно я стиснаха и я задържаха така, докато Дий реши, че е достатъчно.

Тя се дръпна внезапно и го погледна с наклонена глава.

- Не забравяш ли нещо?

Аш задържа дъха си, а очите на Боби се разшириха от уплаха. Той неволно отвори ужасено уста.

- Кого обичаш?

- Тебе, Дий - отговори бързо Боби. - Обичам те.

- Виждаш ли лицето му, Аш? Изглеждаш като изпла­шено зайче, Томи. Като че ли има нещо в света, от което да се страхуваш. Не знаеш ли, че Аш и аз винаги ще бъдем тук, за да се грижим за тебе?

Боби се разплака колкото от облекчение, толкова и от уплаха. За миг си беше помислил, че отново е сгазил лука и тя пак ще го накаже. Наказанията идваха по този начин: тайнствено, като ураган, който се спускаше срещу него от ясно синьо небе. Полагаше такива усилия да я задоволи, да ѝ даде точно това, което тя искаше, но каквото и да правеше, ревящи бури продължаваха да се спускат върху него изневиделица - все по-често и все по-безжалостно...

Той се насили да се усмихне, но не успя да спре сълзите си, които се изливаха спонтанно, нито съумя да се справи с потеклия си нос. Помъчи се да подсмъркне така, че тя да не чуе: тя мразеше, когато той се цапаше, мокреше и създава­ше неприятности.

- Знам, знам - побърза да отговори той и се помъчи още повече да разтегли устни в разтреперана усмивка.

Но този път сълзите му я трогнаха. Тя обсипа с целувки мокрите му бузи, гукайки гальовно така, както майка му беше правила в миналото, което изглеждаше така далеч­но. За него бе невъзможно да предвиди реакциите ѝ, нито имаше сигурност, че я е омилостивил. Бе в безопасност само след поредния жесток побой с телената закачалка, докато лежеше във ваната, Аш се грижеше за раните му, а тя спеше изтощена, отпусната в леглото. „И тъжна“ - поясняваше Аш. От разочарование и скръб, причинени от Боби. Защото той знаеше, че Боби сам си беше докарал побоя. Разбираше много малко, но знаеше, че грешките на Боби са причината...

Дий се изправи, пулсираща от нуждата да се впуспе на път.

- А сега да те облечем - заяви тя. - Излизаме.

Докато Дий му издърпваше нагоре гащетата, държеше му панталонките и закопчаваше ризката му, Боби се мъчеше отчаяно да контролира страха си. След всяко излизане, нещата винаги се влошаваха. Колкото по-висо­ки бяха очакванията ѝ, когато бяха в присъствието на други хора, толкова по-дълбоко беше отчаянието и разо­чарованието ѝ - и съответно толкова по-жесток побоят...

Когато Дий му обуваше чорапките, Боби се осмели да погледне надолу пътечката, която разделяше косата ѝ. Откриваше кожата на главата ѝ и тъмните корени на изрусената ѝ коса. Аш стоеше зад нея и му се усмихваше окуражително, но Боби разбираше, че ѝ той бе нервен: големият му приятел непрекъснато търкаше длани по бедрата си.

Аш също можеше да вбеси Дий и неговата нервност беше лош знак. Боби беше убеден: Дий не изпуска нищо от погледа си, а Аш пък беше сигурен, че тя умее да разчита мислите му. Боби почти вярваше, че е така. Тя винаги се хващаше и за най-малкото нещо и бе възможно нервност­та на Аш да я настрои срещу Боби, както и всяка негова грешка в нейните очи. Когато атмосферата не беше такава, каквато ѝ се искаше, Дий търсеше причината и винаги я откриваше в нещастното момче.

Завърза връзките на обувките му и погледна нагоре.

- Какво има? - запита тя.

- Нищо, Дий.

- Не изглеждаш много зарадван от предстоящото излизане.

- Радвам се, Дий! Наистина се радвам!

- Планирам тези излизания заради теб, знаеш го. Не ми е лесно да работя, да се грижа за дома ни и вечер да се обръщам кръгом и да излизам отново. Но както виждаш, съм готова да го направя за теб.

- Благодаря ти, Дий.

- Единственото, което искам от теб, е малка благодар­ност и примерно поведение.

- Да, Дий. Ще бъда добър.

-Знам, че ще бъдеш. Ти си моят съвършен малък ангел. Зная, че няма да ме разочароваш... Нали си едно малко, красиво момче? Погледни го, Аш, не е ли красив?

- Много е красив.

Дий намигна съучастнически на Боби.

- Като че ли разбира какво говори. Кой е красив, Аш?

- Томи е красив.

- И кой още?

- Гари Грант е красив. Грегори Пек е красив. Робърт Тейлър е красив.

Дий се разсмя: тя все още включваше Боби на своя страна срещу Аш. Брби се усмихна несигурно.

- Е, този път се справи - каза тя, после се обърна към Боби. - Всички тези стари филми... А кой е най-красивият от всички изброени?

- Грегори Пек.

- Почти правилно.

- Гари Грант?

- Най-хубав от всички тях е нашият собствен Томи - заяви Дий и вдигна ръката му над главата, като че ли го обявяваше за шампион.

Аш се захили и запляска с ръце.

- Аз знаех правилния отговор - декларира той.

Дий вече беше до вратата.

- Отивам за колата - каза тя.

Аш изтика Боби в банята, далеко от вратата.

- И гледай да не разрошиш косата му.

Дий изчезна. Боби стоеше напълно пасивно, докато Аш издърпваше кувертюрата от леглото. Не говореха - няма­ше повече какво да си кажат. Аш загаси светлината и с Боби, увит и вдигнат на ръце, се втурна в тъмнината навън. Телевизорът продължаваше да проблясква в празната стая.

* * *

Реджи се чувстваше ужасно зле: сякаш енергията ѝ едва стигаше да диша, не можа да заспи. Простудата, нападна­ла гърлото и главата ѝ с такъв бяс, се бе настанила накрая в дробовете ѝ и тя си мислеше замаяно, че бе получила не само своя дял от заболяването, но и дела, предназначен за Джордж. Той беше хленчил цял ден, бе пил чая си с лимон и мед, после прехвърли микробите си на нея, както бе правил толкова често, и я остави с цялата работа на ръце, сигурен, че тя ще справи, както досега. Тя не можа да заспи половината нощ, измъчена or раздираща кашлица и в напразни усилия да изкара храчки, които не искаха да излизат. Джордж се беше настанил на дивана, решен да се наспи независимо от страданията на Реджи, и тя беше оставена на горния етаж сама в двойното легло, полулегнала, подпряна с няколко възглавници и опитвайки се да дреме между два пристъпа. В този час на нощта нямаше кой знае какво за вършене, освен да се взира през прозоре­ца в тъмнината. Не можеше да чете, защото очите я смъдяха, трескавият ѝ мозък отхвърляше телевизията. Тя се опита да открие съзвездията, които нейният баща й беше показвал преди десетилетия, когато нощите изгле­ждаха по-тъмни, а звездите - по-ярки и по-големи. Реджи наблюдаваше и бунгало номер шест. Първо, защото бе възможно: трябваше само да извърти глава, за да го види, и второ, защото искаше.

Видя жената да излиза от бунгалото и да влиза в колата. Повтори се съвсем същото: тя излезе от светлата стая в тъмнината, влезе в колата, изключи вътрешните светлини, върна се към вратата на бунгалото. Когато тя се отвори отново, отблясъкът от синкавозеления екран на телевизора беше достатъчен, за да освети фигурата на мъж, огромен мъж, в момента, когато се втурна към колата. Той изглеждаше голям като мечка, с гърден кош колкото на двама мъже, но въпреки това се стопи в колата като призрак! Жената отново подкара към магистралата, без да светне предните фарове, и отново светлината от фирмения знак на мотела очерта само нейния силует.

Реджи наблюдаваше тази процедура за трети път: тя се извършваше безпогрешно в един и същ порядък всеки път. Преди две нощи, на втората ѝ безсъница в леглото, Реджи бе станала свидетел на завръщането на колата. Фаровете очертаха дъга при излизане от магистралата, после колата потъна в тъмнина и под знака на мотела отново се виждаше само жената. Но когато беше отворена вратата на бунгалото, Реджи забеляза на светлината от екрана фигурата на подобния на мечка мъж да се вмъква бързо в стаята, като подплашено животно.

Само глупак като Джордж можеше да вярва, че нищо странно не ставаше в това бунгало. Тя се беше шегувала с полицая за вампирите, но без съмнение там ставаше нещо не по-малко зловещо. И когато се оправи, ще открие какво точно е то.

В този момент Реджи бе обхваната от пристъп на кашлица, който изкара сълзи в очите ѝ. Отпусна се безсилно на възглавниците, докато дойде на себе си. Ще изчака да се върнат. Ще наблюдава повторението на вече известното, ще се опита да премери на око ръста на мъжа-мечка. Държеше да бъде прецизна, когато се обади на щатската полиция. Този път нямаше да допусне подиг­равки на тема „доказателство“. Ще чака - и без това не можеше да заспи.

ГЛАВА

15

Бекер се събуди само след един час сън напълно бодър, с чувството, че е спал цяла нощ. Не се помръдна, само отвори очи и напрегна слух, за да уточни къде се намира. Реагира на тъмнината както винаги: бързо, неволно потръпване, което побърза да постави под контрол, преди да премине в ужас. „Няма причина за страх - каза си той, - нито за тревога.“ Сърцето му бясно биеше, а кожата му пламна от притока на адреналин, но той съумя да си наложи да лежи тихо и да се вслушва.

Реши, че моментът е сега: демоните на тъмнината лежаха в миналото - или в душата му, - но не тук, в тази стая. Трябваше да вземе предвид нощните звуци: лекият шум от дишането на друг човек идваше от жената до него. По стълбите не се чуваха стъпки. Мъчителите му отдавна бяха мъртви, краката, които стъпваха така тежко по стъпалата надолу, бяха престанали да се движат преди години. „Сега единственият източник на мъчение е заровен дълбоко вътре у мен“ - напомни си той. Нищо не оправда­ваше лудо биещото му сърце, но нямаше начин да избяга от вътрешния си ужас...

Продължи да лежи неподвижно и да се вслушва в равномерното дишане на Карин. Бе свикнал да се събужда така внезапно, понякога облян в собствената си пот. Познато му бе усилието за овладяване на страха, борбата на разума с инстинкта и с неоправданата тревога на подсъзнанието. През последните години разумът му вина­ги бе печелил битката. Надяваше се след време да постави под сигурен контрол и тялото си. Ужасът завинаги ще бъде прогонен в пещерата, откъдето дебнеше дълбоко вътре в него, страхът ще бъде успокоен и сложен на място, макар и никога да не успее да го постави на колене. В тъмнината винаги го обхващаше тревога, но той ѝ бе свикнал: приемаше я почти като приятен другар в сравнение с нещото, което дебнеше да заеме мястото ѝ...

Карин промени ритъма на дишането си: сега то бе шумно, леко неравномерно. Бекер извърна глава и я погледна. Тя бе обърната към него, устата ѝ бе леко отворена, падналата върху лицето ѝ коса се помръдваше с всяко издишване. Бе изритала чаршафа, с който се бяха покрили, трикотажната ѝ блуза с остро деколте се бе издърпала нагоре, а голите крака и коремът ѝ изглеждаха призрачно бели в нощния сумрак. „Трябва ѝ почивка - помисли си Бекер. - Нуждае се от време за себе си. Време, което да прекара под слънчевите лъчи, за да си осигури малко загар и да се отпусне.“ Но знаеше, че Карин няма да излезе в почивка, докато Ламънт се вихри на свобода.

Разбираше и цялостното ѝ отдаване на проблема: самият той бе пристъпвал към даден случай по същия начин. Не си спомняше обаче случай, който да е подавал толкова нищожно малко или да бе отстъпвал така бавно на опитите за изясняване. След седмици тежък труд те не се бяха придвижили по-напред от позицията, в която бяха в началото на съвместното им разследване. Бекер считаше, че причината се корени у него. Или нещо съществено им се изплъзваше, или работеха на погрешна основа. При по-голяма част от случаите на серийни убийства най-трудното беше да се установи, че те са свързани. Или, както много често се случваше, да се разбере, че изобщо са извършени убийства. Серийният убиец често задържаше телата. Дайс ги разрязваше и сваряваше, а скелетите съхраняваше под пода на кухнята си. Леон Брейд използваше косите на жертвите си като пълнеж на калъфки за възглавници, изплетени на една кука, които държеше в къщата на баба си. При тези случаи намирането на един труп водеше след себе си откриване на още и Бекер се спускаше след извършителя, докато го постави натясно и обезвреди. Гонитбите се различаваха по времетраене, да, но след определяне на набелязаната жертва случаят можеше да се счита разрешен. Мотивът и методите на убийците не бяха от съществено значение за Бекер преследвача - с тях се занимаваше съдът. А при Ламънт имаше множество трупове, но нито следа от извършителя.

„Сигурно търсим не там, където трябва“ - помисли си Бекер. Или пък хипотезата му за метода на убиеца бе погрешна и вложеното време и усилия бяха пропилени за едно голямо нищо.

Бекер се постара да се измъкне безшумно от леглото. Карин не промени дишането и позата си. Жена му Синди спеше леко като котка: тя веднага се събуждаше и при най-лекото му обръщане в леглото. А когато той внезапно отваряше очи, както сега, без да се помръдне, смразен от вътрешен ужас, топлата ѝ ръка веднага се плъзгаше по гръдния му кош, за да го утеши. Сякаш бе психически вързана към него по начин, който той така и не успя да разбере. Бекер се опита да отхвърли мислите за Синди в един момент, когато се измъкваше от леглото на Карин. Ако си разреши да мисли за Синди, няма да се спре цяла нощ.

Заопипва пода, докато откри слиповете си. Както всяка нощ, бяха се любили и бяха заспали незабавно след това. Дрехите му бяха разпръснати по стаята на различни места, там, където Карин ги беше смъкнала от него и захвърлила.

Измъкна се безшумно по гащета във всекидневната. Приближи се в тъмнината до прозореца и погледна нощното небе. Луната беше бледо тънко сребро, но звездите примигваха едри и ярки на фона на небесното кадифе. Излезе на верандата и се загледа в тях. „Никой вече не се взира в звездите освен астрономите - помисли си той. - Колко жалко.“ Ако човек имаше възможност да се измъкне достатъчно далеко от градските светлини, може би изведнъж ще открие, че нощното небе продължава да примигва и блещука с очарованието отпреди хилядоле­тия... Нощта - вечната наслада за страдащите от безсъ­ние... По време на алпинистките си набези в планината Бекер обичаше да лежи с часове по гръб, потънал в съзерцание на бавния, величествен парад на нощните небеса... Струваше му се, че докато човек ставаше все по-извратен, красотата на небесата се запазваше, все така невероятно отдалечена, но разтваряща се с готовност пред всеки, който се обръщаше към нея...

Бекер се увери, че наоколо няма хора, излезе на полянката пред къщата и се обърна към нея. Хладната влажна трева обгърна ласкаво босите му нозе. Приближи се до бряста, издигнал снага до тротоара. Почти невидим в сянката му за когото и да било откъм къщата или откъм улицата, той се вгледа напрегнато в светлината, която се процеждаше през прозореца на детската стая.

„Да откраднеш дете - мислеше той, - да пожелаеш нечие чуждо дете достатъчно силно, за да го откраднеш... Да промениш завинаги живота му, живота на родителите му, да оставиш незаличими следи върху живота на братята и сестрите, върху все повече разширяващи се кръгове от хора, свързани със семейството му... Всеки път да поемаш риска да те хванат - а после да се умориш от него, от личния си подарък, причинил толкова човешки страда­ния... Да го малтретираш до смърт, а сетне да го убиеш и да го метнеш като ненужна дрипа, да го захвърлиш като още една торба боклук край пътя...“

Тази верига от действия бе лишена от елементарна логика, разбира се, но не това беше същественото. Бекер не откриваше в нея емоционалното звено, а точно то му бе нужно, за да проследи криволичещия път на убиеца. Като че ли липсваха нужните ръкохватки, за да обхване мозъка му, да схване мисълта му... При другите си случаи досега Бекер винаги бе съумявал да намери път към изкривената мисъл на лудия убиец. Постигаше го с принудително вглъбяване дълбоко в себе си, докато напипа и разкрие импулса към насилие в собствената си душа... Плащаше висока цена, но го бе вършил... Интуитивната връзка бе успявала винаги досега да го отведе до леговището на звяра... Дори когато следата се губеше, Бекер запазваше в съзнанието си образа на убиеца, защото - в момент на смразяваща самоанализа - той съумяваше да се вмъкне в кожата му, да диша неговия пренагрят въздух, да усеща възбуденото трептене на сърцето му в мига на престъпле­нието...

Както беше казал на Карин, тази негова способност не беше някакъв трик - още по-малко магия. Тя бе акт на смелост и честност, който му разрешаваше да се погледне без маска и без обикновеното човешко лицемерие. В този случай обаче нещата някак му се изплъзваха. Той знаеше какво е да си жертва на Ламънт, но нищо за самият Ламънт... Имаше нещо фундаментално погрешно в поста­новката им - или Ламънт притежаваше нещо дълбоко индивидуално, което Бекер не откриваше у себе си...

Вторачи се в прозореца на Джак. Внуши си, че стои под клоните на бряста със сърце на чудовищен звяр. Но човек - звяр, дете, преминало в света на възрастните и превърнато в чудовище, изкривено и оформено в този ужасяващ вид от някого - или от нещо, или от хиляди упорито повтарящи се криви неща... Сега той се движеше в чуждия за него нормален свят на хората, деформиран отвътре като готи­чески фонтан с отблъскващо закривени форми... Бекер си представи, че е тук, за да отвлече спящото момче в къщата. Да се вмъкне в стаята, преминал с безшумни стъпки край потъналите в безпаметството на съня родители, да грабне детето от топлото му легло и да се стопи с него в нощта. Но защо? С каква цел? Бекер знаеше края, разбира се: детето бе осъдено, но не в убийството му лежеше същността на проблема. Тя бе в шестте седмици съвместен живот - в който липсваше сексът. Този факт бе най-неразбираемата страна на проблема за Бекер. Сексът винаги бе присъствал в престъпленията на другите чудовища, с които бе имал работа преди: той винаги бс съществена тяхна част.

„Забрави нещото, което не разбираш - заповяда си той. - Започни с нещото, което знаеш, дай му възможност да ти разкрие останалото. Първо открадни детето. Изживей акта на отвличане. Разкрий чувствата на Ламънт, когато вижда жертвата си, познай възбудата, страха, непреодоли­мия подтик...“

Бекер се взираше в светлия прозорец на детската стая, докато той като че ли се стесни и фокусира, превърна се в тунел, прорязващ тъмнината: единствения открит път за него към мястото, където имаше нужда да отиде. Бекер безшумно пристъпи натам.

Също като майка си Джак бе изритал чаршафа и лежеше без завивка върху леглото. Беше в лятна пижамка с множество пожарни коли по нея. Стените на стаята бяха покрити с афиши, на които атлети демонстрираха умение­то си да ритат, хващат, тичат, скачат или футболисти се блъскаха, спъваха, бореха за топката. На този фон Джак изглеждаше още по-малък и по-мил. Той като че ли лежеше в езеро от невинност сред стаята си, малките му ръце и крака и отпуснато в сън лице контрастираха остро с едрите мускулести мъже по стените.

Бекер се взираше през прозореца в тази сладка невин­ност и се опитваше да усети подтика да я оскверни, страстното желание, непреодолимия импулс да я притежа­ва, да я грабне и да я направи своя, като я разтерзае и погълне лакомо.

Момчето се раздвижи леко в съня си, обърна се към прозореца. Лицето му бе, ако действително имаше такова нещо, лице на ангел и дебнещото край прозореца чудови­ще бе разтърсено от диво желание да го притежава. Не защото го мрази, защото кой би могъл да мрази ангел? А защото го обича. Чудовището обичаше жертвите си. Ламънт крадеше деца, защото ги обичаше. В началото бе любовта, Бекер ясно чувстваше възторга и топлината ѝ. Но после нещо се изкривяваше, нещо не ставаше както трябва и любовта се превръщаше в чувство, което завър­шваше със смърт. Но в момента, когато виждаше момчето за пръв път, чувството на любов се доближаваше до благоговение. Разтърси го горещо, силно, болезнено жела­ние да притежава момчето. Чудовището се отдалечи от прозореца и тръгна към вратата.

* * *

Карин сънуваше, че някой се вмъква в къщата. Събуди се внезапно от тихото прещракване на външната врата. Скочи от леглото с пистолет в ръка, преди да си спомни, че не беше сама. Забеляза, че Бекер не е в леглото, и разбра, че той вече е реагирал на шума.

Излезе присвита от вратата, държеше пистолета с две ръце, изтеглени напред. Спря за миг да успокои пулса си и се придвижи напред в потъналата в здрач къща, спираше се често и се ослушваше.

Всекидневната беше празна, кухнята - също. Светлина­та в детската стая я притегли като фар. Пред стаята на сина си спря пак, кожата ѝ бе настръхнала и пламтеше от тревога и напрежение. Чу момчето да простенва леко като насън, но усети и още нещо, усети нечие чуждо присъствие в стаята.

Карин стъпи на прага и видя гол мъж да се навежда над сина ѝ.

- Не го докосвай, ръцете настрана! - Гласът ѝ бе заплашителен като ръмжене в тъмнината.

- Не съм го докосвал. - Бекер бавно, много бавно извъртя глава към Карин.

Сега Карин видя кой е мъжът в стаята на сина ѝ, но не промени позата си. Ръцете ѝ държаха пистолета стабилно насочен към центъра на торса му.

- Стой настрана! - Гласът ѝ все още напомняше стържене на пила о метална повърхност.

Бекер се отдалечи на две крачки от леглото и бавно вдигна ръце над главата си.

Карин погледна Джак, който пак се обърна в съня си. Изглеждаше недокоснат, на вид в ред. Погледна отново Бекер, този път отдели нужното време да го огледа добре. За пръв път забеляза, че е по гащета. При паниката в началото ѝ се бе сторил напълно гол. Изразът на лицето му бе напрегнат, бдителен, но без ни най-малка следа от вина.

Карин отпусна пистолета.

- Излез - заповяда му тя, този път с шепот. Бе безкрайно благодарна, че не бяха събудили Джак. „Да отвориш очи посред нощ и да видиш майка си да размахва пистолет срещу полуголия ѝ любовник, надвесен над теб! Колко ли години терапия щяха да му бъдат нужни след такова едно преживяване?“ - запита се тя.

Бекер последва Карин във всекидневната с ръце все още над глава.

- Прекрати с този номер - каза тя. Светна лампата и седна на креслото пред дивана. Погледна го и извърна очи. Лицето му бе маска на хилеща се ирония. Тя обаче не успяваше да прикрие болката в очите му.

- Мислех... - започна тя и спря. Не можеше да каже какво си беше помислила.

- Мислила си, че имам намерение да злоупотребя с него - довърши мисълта ѝ Бекер.

- Чух някой да влиза в къщата, часът е - колко е часът? Три сутринта. Взех те за крадец.

- Знаеше, че съм аз.

- Господи, Бекер, три часа посред нощ е...

- Видяла си, че не съм в леглото, знаеше, че съм аз.

- Откъде да знам, че имаш навика да влизаш и излизаш от къщи посред нощ? Виждам гол мъж, надвесен над сина ми...

- Знаеше, че съм аз, и си помисли...

- Реагирах, просто реагирах, не помислих нищо...

- Все още го мислиш. Не те обвинявам. И аз на твое място щях да си помисля същото.

- Аз не... - Гласът ѝ прозвуча неубедително и на самата нея.

- Светът като че ли прелива от подобни неща в наши дни. Плуваме сред подобни деяния, те ни атакуват отвся­къде - свещеници, бащи, приятели, детегледачи... На този фон параноята изглежда напълно оправдана.

- Познавам те, Джон, и знам, че ти никога няма...

- Как така? Откъде знаеш?

- Защото те познавам.

Бекер се изсмя. „Жестоко“ - определи смеха му тя.

- Никой не познава никого толкова добре. Дори психиатрите ни.

Карин си затрая. Усещаше хладната тежест на автома­тичния пистолет върху голия си крак. Вглеждаха се мълча­ливо един в друг през стаята.

- Какво се опитваш да кажеш? - запита тя.

- Казвам, че реакцията ти е оправдана. Сгреши в преценката си, но беше напълно права да мислиш така.

- Не се засягаш, че си помислих - само за секунда, - че искаш да...

- Засягам се много силно - отговори Бекер. - Но не те обвинявам.

Карин пак си затрая. Не ѝ се искаше да задава очевад­ния въпрос, но знаеше, че няма как да го избегне. А когато го зададе, той ще промени отношенията ѝ с Бекер - ако те вече не са невъзвратимо променени. Не толкова въпросът ѝ бе от значение, а простият факт, че го пита: въпросът съдържаше косвено изискване за алиби, доказваше липса на доверие.

И все пак тя трябваше да го зададе.

- Какво правеше там?

Бекер мълча дълго. Карин видя как пое въпроса с неизбежния подтекст, забеляза болката, която му причи­ни.

- Работех - отвърна той накрая.

Когато не се впусна в подробности, тя запи та:

- Излиза ли навън?

- Да.

- Облечен така?

Бекер се огледа, като че ли преценяваше костюма си.

- Да.

Забеляза как стисна зъби и разбра, че няма да каже нищо повече.

- Нямам желание да те разпитвам, Джон.

- Чудесно.

- Но не разбирам.

- Няма да разбереш дори и ако се опитам да ти го обясня.

- Работеше, така ли?

- Аха.

Трудно ѝ беше да го гледа в лицето. Изглеждаше като момче, обвинено за пръв път от родителите си в лъжа, наранено от обвинението, вбесено от несправедливостта му, зашеметено от факта, че доброто му име досега се оказва недостатъчно, за да го защити, примирено, че никой не му вярва, и натъжено от загубата на невинност. Липсваше единствено осъзнаването, че само преди минути бе на косъм от смъртта: тя можеше да го застреля на място... „Той е - заключи тя - най-странният мъж, когото някога съм обичала; може би най-странният, когото няко­га ще познавам - но и най-интересният.“

- Искам да си легна - заяви тя. Лежаха будни до зазоряване, изпънати един до друг, без да се докосват, преструвайки се, че спят.

Призори Карин запита тихо:

- Какво научи?

Бекер отговори веднага, сякаш бяха говорили с часове.

- Той ги обича - каза той. - Ламънт обича тези момчета.

ГЛАВА

16

Отново пътуваха в друга посока. Това бе петото им излизане от мотела и всеки път Дий беше избирала различен маршрут, което объркваше Боби, лишаваше го от възможността да си направи карта наум. Той нямаше представа къде са, нито къде отиват, което всъщност беше и целта ѝ... Разбира се, след време, обикновено в границите на половин час или четиридесет и пет минути, те стигаха до място с познати размери, въпреки че подробностите се губеха. В края на краищата все още бяха в Америка, веригите за бързо хранене и магазините за местни стоки бяха еднакви навсякъде.

Аш придума Боби да погълне още една хапка. Момче­то не се хранеше нормално от дни и големият мъж се въртеше около него като медицинска сестра, опитвайки се по своему да прикрие нспослушанисто му от Дий.

- Трябва да хапнеш нещо - увещаваше го той.

- Нахраних се - отвърна равнодушно Боби.

- Това не беше дори истинска хапка. Изяж поне това, само това. - Аш откъсна малко парче от хамбургера, изтръска останките от хляб и маруля по него, обра подправките с пръст и го поднесе към устата на Боби, като птица-майка, която храни своите голишарчета.

Боби поклати глава със стиснати устни. Аш погледна тревожно през прозореца на колата. Дий бе открила самотна майка вътре в ресторанта и бе започнала да се възхищава от двете ѝ деца. Сега тя сочеше навън към Боби със светнало от гордост лице. Другата жена погледна от учтивост към тях.

- Махай с ръка - каза Аш и повдигна отпуснатата ръка на момчето. - Усмихни се.

Детето успя да направи грозна гримаса, опитвайки се да се усмихне, докато се бореше със сълзите си. Сега Боби плачеше почти непрекъснато, често без причина, и единс­твеното, което Аш съумяваше да постигне, бе да го задържи да не прави това в присъствието на Дий. Голе­мият мъж размаха безжизнената ръка на момчето от лакътя: това поне можеше да направи. Усмивката беше извън неговите възможности, но от това разстояние Дий като че ли не забеляза. Тя седеше в нишата с другата жена, смееше се с отметната назад глава. Протегна се през масата и разроши игриво косите на децата. Майката я гледаше с чувство на несигурност.

- Знаеш какво ще се случи, ако не ядеш - продължаваше опитите си Аш и пак вдигна късчето хамбургер към устните на Боби.

Момчето отвори уста и задъвка едва-едва. „Поне все още го е грижа, все още се плаши“ - помисли си Аш. Краят ще настъпи, когато престане да му пука, когато престане да изпитва каквото и да било... Тогава Аш ще му помогне. Непрекъснато се бе опитвал да помага, но никога не бе успявал да помогне достатъчно. Само накрая ще може истински да му помогне...

Аш натика остатъка от хамбургера в устата си - така Дий няма да разбере колко малко е изял Боби. Изсърба шумно млякото от чашата му, като разля по-голяма част от него, и внимателно избърса лицето на момчето. Дий не понасяше мръсотията. Не и когато ставаше въпрос за Томи. Приемаше я при Аш, но нещата с Томи бяха различни: той беше отражение на собствената ѝ личност.

- Не забравяй да ѝ кажеш колко се радваш, че си тук - напомни му Аш.

Забеляза, че Дий стана от масата в ресторанта. Тя пак погледна към колата, после се наведе и прегърна и двете деца, които ѝ се подчиниха с неохота. Аш видя майката да поглежда към децата си и после да проследява с поглед Дий, която излизаше от ресторанта. Жената каза нещо на децата си и те се разсмяха.

Дий пресече паркинга с радостна, пружинираща стъп­ка. Усмихваше се широко, очите ѝ светеха. Започна да говори още докато вървеше към колата, веднага, щом срещна очите на Аш, преди той да може да я чуе през затворените прозорци.

Големият мъж побутна Боби с лакът, накара го да се обърне с лице към нея.

- Усмихвай се, бъди щастлив - подсказваше му той.

Дий се вмъкна в колата като вятър, облъхна ги с аромат на мента и горещите вълни на възбудата си.

- Тя те хареса - и децата ѝ те харесаха! Тя каза, че си много миличък. - Тя целуна Боби по бузата и Аш отбеляза с облекчение, че момчето не се дръпна от нея, нито се опита да се съпротивлява.

- Изяде ли си вечерята?

- Изяде всичко, Дий - отговори Аш.

- Какво добро момче!

- Много ми е хубаво тук - каза Боби.

- Наистина ли, скъпи? Наистина ли му е добре тук на сладкото ми момче?

- Обичам да идвам тук с теб.

- О, и аз обичам да идвам тук с теб. - Тя го прегърна, притисна го толкова силно към себе си, че Аш го чу неволно да изсумтява.

- Знаеш ли какво? Мисля, че заслужаваш нещо по-специално. Искаш ли? Искаш ли нещо по-специално?

- Да, моля те.

- Тогава да тръгваме - и нещо специално ще има за ангелското ми момченце. - Прегърна го отново, с лице обърнато към Аш, но очите ѝ не бяха фокусирани върху него. Не беше погледнала едрия мъж, откакто бе влязла в колата.

- Кого обичаш, любов моя?

- Тебе, Дий.

Тя запали двигателя и измъкна колата от паркинга.

- И аз те обичам, Томи - заяви тя. - Обичам те много.

Постави ръка върху коляното на момчето и я остави там, шофираше само с едната ръка. Аш внимателно наблюдаваше Боби. Той нито се усмихваше, нито плаче­ше. Сякаш изцяло беше някъде на друго място.

* * *

Продавачката се казваше Каръл. Тя работеше вечер и мразеше работата си, защото искаше да бъде вкъщи с децата си, вместо да продава дрехи на разни хора. Двама­та ѝ синове бяха вкъщи с майка ѝ, която ги хранеше, говореше им и ги слагаше да спят, както бе вършила това със самата Каръл. Не приемаше като нещо неестествено факта, че майка ѝ отглежда нейните деца, но той я измъчваше, защото я лишаваше от удоволствието да бъде с двете си хубави момчета толкова, колкото ѝ се искаше. Работата вечер обаче ѝ позволяваше да ги прибира от училище, когато майка ѝ вече бе тръгнала за дневната си работа. Тя се връщаше вкъщи достатъчно рано и те не оставаха повече от час сами след училище. Семейството се нуждаеше от двете заплати, за да се пребори с живота, но най-важно беше децата да не остават сами. Не искаше да допуска нейните момчета да стоят сами, вторачени в телевизора, както живееха много деца, или, още по-лошо, да растат на улицата, която можеше да ги научи на множество начини да съкратят живота си.

Не виждаше децата си толкова много, колкото ѝ се искаше, но със сигурност можеше да прецени как изглежда едно здраво момче. Момчето пред нея не беше здраво. То стоеше на около четири-пет метра от стойката за ризи с къси ръкави, на която имаше табела за намаление с двайсет процента. До него стърчеше мъж, който се покри­ваше с представите на Каръл за пещерен човек - някой го бе натикал в дънки и набързо го бе подстригал и обръснал. Момчето бе неестествено бледо - недопустимо беше бяло момче да е толкова бледо посред лято. Под очите му имаше тъмни торбички и дори кожата му под очите изглеждаше потъмнена с въглен. А очите... - очите му бяха мъртви. Те не се вторачваха, не се оглеждаха като очите на всяко нормално момче, те бяха просто - там. Забодени в главата му, като че ли някой ги бе поставил на лицето му, но бе забравил да ги включи, да им вдъхне живот. Момчето стоеше там, сякаш само за това му стигаха силите, като някое създание от филмите, гледани от Каръл: някой от живите мъртви или от жертвите на Дракула. „Сякаш кръвта му е източена - помисли си Каръл. - Само кожа и кости е. Не, това момче изглежда наистина много зле.“

Майка му обаче като че ли не можеше да се спре. Жената ломотеше като навита с пружина и така се буташе в нея, че ако чантата ѝ не бе заключена в задната стая, Каръл щеше здраво да я стиска с ръце. Или сякаш бе включена на скорост, да, точно така. Каръл нямаше навика да поглежда клиентите си в очите, обаче малко неща ѝ убягваха. Зениците на тази жена не бяха разширени, но в очите ѝ просвяткваше странен блясък...

Освен това тя нямаше елементарна представа за разме­рите на детските дрехи. Опитваше се да облече момчето в дрехи, в които то направо щеше да се изгуби. Да иска, моля ти се, размер 10-12 за това нещастно дребно момче!

- Имате предвид онова момче? - запита Каръл и посочи с глава към детето.

- Да, той е моят Томи. Не е ли красив?

- Хубаво момче е - отвърна Каръл без ентусиазъм.

- Нали е красив?

Жената махна на момчето, като че ли то се намираше на другия край на магазина, не само на няколко стъпки от тях. Момчето също махна с ръка и изкриви лицето си в нещо, което може би беше усмивка. Пещерният мъж просто стоеше там с лапа върху рамото на момчето, сякаш за да го закрепи изправено.

- Да, мадам, хубав е. - Каръл си представи за миг синовете си, бликащата им енергия, светналите им, пръ­скащи искри очи. - Но той не е за размер 10-12.

- Разбира се, че е - заяви жената. - Сама го измерих.

- Да, мадам, сигурна съм в това, но аз мога да кажа, без да го меря, че неговият размер не е 10. Прекалено мършав е за този размер.

- Мършав? Моето момче не е мършаво. - Жената изглеждаше ужасена, сякаш тази мисъл никога не е мина­вала през главата ѝ. Каръл се запита какво ли вижда, когато погледне момчето. Вероятно не същото, което забелязваше тя.

- Не исках да кажа мършав - каза Каръл. - Имах предвид слаб. Той е много слаб.

Жената заоглежда момчето, като че ли го виждаше за пръв път. Каръл забеляза, че лицето ѝ се кривеше заплаши­телно и отблъскващо.

- Той е само толкова слаб, колкото трябва да бъде - заяви тя.

- Да, мадам.

- Той е толкова слаб, колкото трябва да бъде едно момче. - Но не изглеждаше убедена в думите си.

- Вероятно - съгласи се Каръл.

Жената пристъпи към момчето, което се дръпна назад, сякаш за да се предпази от удар. Когато се обърна към Каръл, лицето на жената бе обляно в червенина. „Но не от срам - помисли си Каръл, - а от гняв.“ Гняв, който не бе насочен срещу нея. Стори ѝ се, че жената бе бясна на момчето.

- Ще погледна дали имаме десети размер в този цвят - каза Каръл.

Зад жената внезапно се бе появила шефката ѝ. Каръл беше забелязала, че Елън се приближава към нея преди известно време, но я бе изгубила от очи, докато наблюда­ваше тази странна жена и детето. Обикновено Каръл винаги знаеше точно къде е Елън, тъй като обикновено тя бе зад гърба ѝ и надничаше над рамото ѝ, сякаш тя, Каръл, не заслужаваше никакво доверие. Този път обаче Каръл се радваше на появата ѝ: нека да поеме малко от огъня на тази луда жена, която изглеждаше така, като че ли след миг ще експлодира. Елън умееше да се справя с бели клиентки: те, изглежда, смятаха, че тя ги разбира по-добре от Каръл.

- Какъв е проблемът? - запита Елън, както обикновено с ръце пред гърди, сякаш държеше нож, забит в гръдния ѝ кош. Като че ли макар и вътрешно да се гърчи от болка, тя бе решена да не ѝ обръща внимание, просто да върши работата си и да се усмихва, няма значение какво ѝ е отвътре.

- Иска размер 10-12 за онова момче - отговори Каръл със спаднал глас, както обикновено ставаше пред прага на надвиснала неприятност. - Иска да ѝ дам размер 10-12, а той дори не е 10.

Елън се канеше да реагира остро срещу Каръл, когато погледът ѝ попадна на момчето.

- Смятам, че аз съм тази, която трябва да знае неговия номер - говореше жената. Тя не спираше, говореше, говореше, говореше - и в гласа ѝ имаше нещо налуднича­во, нещо близо до истерия, но Елън я слушаше само с половин ухо. Тя пристъпи към момчето - грамадният мъж отстъпи назад. Тук не ставаше въпрос за бизнес, за продажба на още една риза. Това момче бе смъртно болно и всеки можеше да го види.

Елън погледна от момчето към Каръл, която я наблю­даваше изпод вежди, после се обърна към клиентката, която внезапно бе престанала да говори.

- Това момче се нуждае от лекар - заяви Елън и се изненада от дързостта си. Чувстваше се обаче длъжна да го каже.

Мъжът и момчето вече се бяха обърнали и бързо вървяха към изхода. Голямата ръка на мъжа лежеше на гърба на малкия и го насочваше напред.

- О, нима? - озъби се клиентката. - Благодаря много за мнението ви, но смятам, че аз знам най-добре от какво има нужда моето момче.

Тя се обърна рязко и се понесе след детето и мъжа със заплашителен израз на лицето: като че ли бе готова да убие някого всеки момент. Елън ги проследи с поглед, после се обърна, когато усети леките стъпки на Каръл отзад.

- Напълно права беше - обади се тя.

Елън не си спомняше друг пример на единомислие и солидарност с Каръл.

- От километри се вижда, че детето е болно - каза Елън.

- Точно това исках да кажа - кимна Каръл.

* * *

Светлините от фаровете се плъзнаха по тавана и почти веднага изчезнаха, но Реджи чу хрущенето на чакъла под гумите на колата. Повдигна се на лакът и погледна през прозореца навреме, за да види как затъмнената кола се изви като призрак по алеята и спря пред бунгало номер шест. Чудовището с крака на мъж и тяло на двама души изскочи бързо от колата и потъна в бунгалото, но не и преди фигурата му да бъде осветена за миг от пробляскващата светлина на телевизионния екран.

Реджи се отпусна върху възглавниците отзад и наблю­дава бунгалото още няколко минути, опитвайки се да проникне в тайната му с помощта на нощните шумове. Чувстваше се по-добре. „Утре ще мога да стана от леглото, сигурна съм“ - помисли си тя. Знаеше, че ще бъде затрупана с работа, с нещата, изоставени от Джордж или извършени погрешно, но работата никога не ѝ беше тежала, слава Богу. А когато я свърши, ще отиде отново в бунгалото, но този път, когато има някой там. Каквато и да е мръсната им тайна, тя ще я открие и ще я разчисти.

* * *

Дий се раздвижи в съня си и неволно докосна Боби. Момчето веднага се събуди и в момента, когато осъзна къде се намира, се разплака. Дий обичаше да спи на една страна с Боби, свит зад нея с ръка, метната върху тялото ѝ. По-късно, когато тя заспиваше, той се оттегляше от нея и се опитваше да се унесе с възглавница, притисната до гърдите си, и с крака, свити в нея. Ако тя се размърдваше през нощта или усещаше, че го няма до нея, стенеше и протягаше ръка за него. Изискваше някакво докосване, доказателство, че той е там, и едва тогава потъваше отново в безпаметството на съня.

Боби плачеше беззвучно, с възглавница, притисната към лицето си. Като се движеше толкова бавно, колкото бе възможно, той се обърна на другата си страна, с гръб към Дий и с лице към Аш, който седеше до вратата и гледаше телевизия с изключен звук. Само видът на големия му приятел беше утеха за Боби. Понякога те си шепнеха в нощта, докато Дий спеше. Понякога дори се смееха тихичко на звуците, които тя издаваше в съня си: пухтене, сумтене, въздишки. Човек ще си помисли, че разговаря със сънищата си. Понякога издаваше болезнени писъци и сядаше в леглото, стресната и обляна в пот, с разширени от ужас очи. И тогава тя се вкопчваше в Боби така, както той - във възглавницата, и се държеше за него, докато ужасът я напусне и се стопи в нощта. В такива моменти той трябваше да ѝ повтаря отново и отново, че я обича и че никога няма да допусне някой да ѝ причини болка - никога, никога, никога.

Но тя обикновено спеше през цялата нощ, изтощена от възбудата през деня. В такива сравнително спокойни нощи Боби и Аш си шепнеха, големият мъж му разказваше какво дават по телевизията. На Боби не му бе разрешено да става от леглото и да гледа заедно с него, но никой не му пречеше да слуша измъчените, изкривени версии на Аш и да измисля свои филмчета, за да избегне, макар и за кратко, ужаса на живота си. Ако внимава да не мърда, за да не събуди болката, Боби успяваше да заспи отново, унасян от гласа на приятеля си.

Тази нощ Боби забеляза нещо, което не бе виждал досега. Аш седеше в обикновената си поза с лице към телевизора и с гръб към вратата, но главата му бе отпусната върху гърдите, леко закривена на една страна. Големият мъж спеше.

- Аш - прошепна Боби. - Аш.

Изплаши се. Аш бе единственото постоянно нещо в сегашния му живот, присъствие, на което можеше да разчита по всяко време на денонощието. Дий идваше и си отиваше, капризна и своенравна като буря, но Аш винаги бе на мястото си, винаги същият, приятелски настроен, готов да предложи утеха, загрижен. Обичащ. Дори когато Дий разтерзаваше тялото на Боби, освобождавайки лич­ните си бесни демони върху гърба и краката му, Аш беше този, който го държеше така, че да не се гърчи, за да не предизвика още повече яростта ѝ, той му шепнеше в ухото, докато ударите се сипеха върху него като дъжд, да бъде смел, да бъде силен, да се държи, да се държи, да се държи и когато най-сетне боят спираше, Боби припадаше в негови­те ръце, Аш беше този, който го утешаваше, къпеше, хранеше, грижеше се за него. Да го вижда сега заспал за Боби беше все едно да го вижда внезапно преобразен напълно в съвсем различно създание, в човек с недостатъ­ци и слабости. В човек, загубил силата си.

- Аш - засъска отчаяно момчето. - Събуди се. Каза, че убиваш хора, когато заспиваш. Аш! Аш!

Големият мъж продължаваше да спи, главата му се издигаше и отпускаше с всяко вдишване и издишване. Боби го гледаше стреснато, опитваше се да се пребори със страха. Ако Аш убие някого, защото спи, кой ще бъде този някой? Ще убие ли Дий? Тази мисъл го изпълни с радостна възбуда. Дий - мъртва. Край с мъчителката му, тялото ѝ - неподвижно и натикано под леглото, скрито от погледа. Няма повече да го докосва, прегръща, целува - и бие, бие, бие... Но после го залюля чувство на вина. Дий го обичаше, тя казваше, че го обича. Аш твърдеше същото. Понякога и самият Боби го вярваше. Беше все едно да иска смъртта на майка си...

Не бе мислил за майка си от доста дълго време - все едно като че ли тя бе престанала да съществува. Отдавна се бе отказал от надеждата, че баща му ще се втурне през вратата, че майка му ще го обгърне с топлите си ръце и ще прогони болката... Сега имаше ново семейство, някак странно и непредсказуемо, по-грубо от първото, но все пак негово. Той зависеше напълно от тях, както бе зависим и от другото: те му осигуряваха храна, подслон, самолич­ност. Без тях той беше сам.

Бе престанал да плаче и сълзите му бяха изсъхнали, но сега отново се разплака, когато си даде сметка за новото си положение. Беше сам за пръв път, откакто бе последвал Дий онзи нещастен ден в търговския център.

Дори не му мина през ума да се опита да избяга. Той почти не мислеше вече за бягство. Тази идея, както и родителите му, се бе превърнала в спомен без реално покритие.

Той плачеше, внимаваше да не мърда и се молеше Аш да се събуди...

* * *

Реджи пак бе на крака и викаше срещу него. Джордж сериозно планираше пътуване до Аризона. Дига се и тръгва. Купува си муле и потегля към планините или пустинята, или каквото и да е там, и живее известно време съвсем сам. Още не е стар за спален чувал. Ще яде консервиран боб и ще се справи и без готварските услуги на Реджи. А и не беше чак толкова стар да не успее да си намери приятелка. Тя като че ли забравя този факт, като че ли изпуска предвид очевадната истина, че той е още много привлекателен мъж, който може да си намери друга жена само за няколкото минути, необходими да си смени ризата. Тя очевидно не се сеща с кого си има работа, когато се нахвърля така срещу него - но сега не бе най-подходящото време да ѝ го напомня. Реджи винаги беснее­ше като намокрена кокошка след период на боледуване. Тогава откриваше грешки навсякъде - и особено у Джордж. Той отдавна бе проумял, че най-добрият начин да се справи с тази буря, бе да не се мярка пред очите ѝ. Ако смята, че всичко е невъобразима каша, нека да си я оправя сама. Може би ще се умори достатъчно и ще се успокои.

Докато тя подскачаше из кухнята и нападаше домакин­ските му умения, Джордж се изплъзна навън и забърза към китка дървета, които отделяха мотела от съседа им, малка фирма, която продаваше и обслужваше някакви машини. Дърветата не бяха кой знае колко, но той обичаше да мисли за тях като за „своята гора“. Ако се притаеше кротко сред тях и Реджи не го търсеше особено усърдно, можеше да стои в сянката на смърча и да си представя, че е някъде другаде, в друго време, когато непроходими гори са покривали земята и домашният живот не е бил нишо повече от отглеждане на временни култури в малки ниви, извоювани от горите... Тогава той не е поглъщал така лакомо времето на мъжа, нито е изисквал повече грижи от тези, нужни за катерича хралупа в дърво, осъдено на разпадане след година или две... Джордж се подслоняваше в сигурността на „своята гора“ и наблюдаваше живота на мотела като някой, разведен със самия себе си и собствени­те си грижи. Някой с превъзхождаща философия и до­стойнство - индианец, следящ слисано началните стъпки на първите английски заселници пуритани.

След извсстно време, все още облегнат на любимото си дърво, чиято кора се бе изтъркала и излъскала на опреде­лена височина, за да създава седем години удобство за рамото му, Джордж видя Реджи да излиза от канцелария­та и да се отправя към бунгало номер шест така целенасо­чено, като че ли отиваше да гаси пожар. Колата на Дий липсваше, което означаваше, че Реджи отново отива в бунгалото в отсъствие на обитателите ѝ или смята да предизвика съпруга, ако той беше там. В директно непод­чинение на заповедта на Джордж. В скандално нарушение на даденото от него обещание на Дий. В този момент пред него имаше две възможности: да наложи авторитета си, като се втурне веднага към Реджи, хване я за врата и я отвлече обратно, преди да успее да направи каквото и да било - или да се престори, че не вижда, и следователно да остане в неведение за откритото ѝ предизвикателство. Джордж се обърна и влезе в паркинга на съседната фирма, за да види какви са им плановете тези дни.

* * *

Когато почука на вратата, Реджи държеше в ръка съответния ключ. Не беше в настроение за извинения или забавяне. Смяташе да влезе в бунгалото по един или друг начин и да получи някакви обяснения. И ако отговорите не я задоволят, то „Дий“ или който и да било друг вътре, автоматично се превръщат за нея в история, без да ѝ пука ни най-малко колко са платили предварително.

Истината обаче беше, че така, както стояха нещата тези дни, много трудно можеше да изгони когото и да било - освен ако не го уличи в очевадно нарушение на закона. Ако полицаите не се решаха да ги арестуват и измъкнат със сила, а квартирантите бяха наясно с правата си, само след много дълга и скъпа процедура можеше да ги изхвърли от заетата от тях квартира. Голяма част от квартирантите или клиентите на мотела нямаха ясна представа за правата си, разбира се, и Реджи се надяваше, че ще съумее да изкара жената в резултат на ефективна комбинация от неосведо­меността на Дий и собствения си оправдан гняв.

Почука веднъж на врата и се ослуша. Трудно беше да дочуе нещо специфично над шума от телевизора, но ѝ се стори, че долавя бързи стъпки и шепот.

Почука отново, после пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори с около седем сантиметра и замря, задържана от веригата, но отворът даде възможност на Реджи да чуе ясно паникьосани шумове откъм банята. „Виновни“ - определи ги Реджи. Шумовете звучаха винов- но, сякаш бе хванала чудовището „съпруг“ насред някакво много мръснишко деяние. Предпочете да не определя какво точно.

- Отвори вратата! Тук е собственичката - заяви тя твърдо. Важно беше да не дава време на мъжа да се замисли, за да не се изправи пред нея и да заяви с цялата си наглост, че му е взела ума с внезапното си появяване. - Знам, че сте там - продължи Реджи. Виждаше вратата към банята, но не и самата баня. На пода точно пред нея лежеше тъмнозелен чувал за отпадъци. Реджи се запита какви толкова отпадъци могат да имат тези двамата. Въпреки че някои хора използваха такива чували вместо куфари. Особено хора с деца.

Кутията с пластмасови ръкавици все още бе върху шкафа. За какво ли ги използват? Побиха я тръпки. Всичко, което виждаше, подхранваше гнева ѝ. Не знаеше какво точно става, но каквото и да беше, тя определено не го харесваше.

- Отвори вратата или ще вляза - извика тя. Всъщност нямаше начин да го направи освен с помощта на ножовка, с която да среже веригата. „Всички ключалки в мотела трябва да се сменят с такива, каквито ще мога да контро­лирам!“ - помисли си тя не за пръв път. Ако ие бяха разходите, досега да го бе направила хиляди пъти! Да беше Джордж малко по-сръчен в ръцете, можеше да свърши тази работа сам. Но и тогава пак щеше да се оплаква, разбира се. Вечно на страната на наемателите, както обикновено. Ще я засипва с празни приказки за правото им на уединение и прочие. Джордж и неговото ценно уедине­ние! „Никой не се нуждае от уединение - освен ако има нещо за криене“ - помисли си Реджи. Мисълта за Джордж я вбеси още повече и тя гневно задумка по вратата.

- Веднага! - извика тя и като че ли в отговор на командата ѝ мъжът излезе от банята и се изправи срещу нея.

* * *

При първото почукване Аш скочи от пода пред вратата и се озова в банята само с три крачки, грабнал Боби в ръцете си като разпилян сноп съчки, без да забрави да притисне устата му с ръка. Закачи с рамо пластмасовата торба за отпадъци, която Дий беше донесла от работата си вкъщи, и тя литна от шкафа към пода.

Жената зад вратата крещеше и Аш се паникьоса, но той знаеше какво трябва да направи: Дий го беше научила, правил го беше и преди. Трябваше да се крие, просто да се крие, докато Дий се върне. Тогава тя ще уреди всичко, тя винаги знаеше как точно да уреди всичко. Аш просто трябваше да се крие с момчето, докато Дий се върне вкъщи.

Аш стоеше в банята, притиснал Боби до себе си, като че ли с желание да го защити. „Всичко ще се оправи“ - шепнеше той на момчето. Или си мислеше само, че шепнеше, но не беше сигурен дали не го прави наум. Очите на Боби го гледаха втренчено над ръката, с която Аш притискаше устата му. Колкото повече слабееше, толкова по-големи и по-големи ставаха очите му. Сега те изгле­ждаха огромни. И изплашени.

Жената отново закрещя. Аш взе мерки наистина да артикулира мислите си този път и прошепна:

- Не се страхувай, всичко ще се оправи... Тя ще си отиде, а Дий ще се върне и ще се погрижи за нас. - В очите на Боби като че ли се появи разбиране и Аш положи усилия да му се усмихне.

Жената пак закрещя - заплашваше да влезе! Аш не се сещаше какво да прави, но знаеше със сигурност, че не трябва да я пусне в стаята. Никой досега не бе влизал в стаята им. Когато чукаха на вратата, Аш просто грабваше момчетата, скриваше се и оставаше в скривалището си, докато онези си отиваха. Но ако тази жена сега влезе... Не трябваше да я пуска. Това не трябваше да се случва. Той не трябваше да го допуска.

Аш постави Боби в празната вана.

- Стой тихо - каза му той.

Боби кимна. Очите му, като че ли изпълваха цялото му лице.

- Моля те, Томи. Моля те, моля те, моля те. Никакъв шум, никакъв шум.

Боби стисна с все сила талисмана си за късмет. Той изглеждаше толкова изплашен, колкото се чувстваше Аш.

Аш издърпа завесата за душа, остави момчето изправе­но във ваната с талисмана, вдигнат пред него, сякаш да отблъсне злите вещици. Големият мъж излезе от банята, внимателно затвори вратата и се обърна към жената, която все още крещеше срещу него. Той виждаше само едното ѝ око, което надзърташе през пролуката на външната врата.

- Моля, отвори вратата - каза тя, но това „моля“ прозвуча като заплаха.

Аш се вторачи в нея, без да знае какво да прави по- нататък.

- Побързай, хайде - настояваше Реджи. - Аз съм собственичката, пусни ме да вляза. - Големият мъж продължаваше да стои до банята като вкопан, втренчен в нея. Реджи не можеше да повярва нито на физическите му размери, нито на типа волска тъпотия, изписана на лицето му. Всс едно че гледаше в очите вол.

- Какво? - каза той накрая и звукът се изтърколи навън сякаш от някаква дълбоко разположена пещера по рядко използван проход.

- Какво? - повтори гя. - Първо кувертюрата. Къде е кувертюрата?

Той бавно завъртя глава към леглото. За голямо разочарование на Реджи кувертюрата покриваше леглото, където ѝ бе мястото. „Опитват се да ми играят трикове! Нямаше я, знам това!“ - ядно си помисли тя.

- Нямате право да я изнасяте от стаята.

Той пак се бе обърнал към нея. Движенията му бяха забавени и сякаш разучени, все едно че се движеше под вода. Реджи реши, че вероятно взема наркотици. Едно нещо обаче бе напълно сигурно: този мъж не бе съпруг на никого. Особено на Дий. В никакъв случай не и съпруг на тази остра като бръснач, хитра, енергична млада жена. Вероятността да е съпруга на този мъж бе равна на това да е омъжена за някое младо кастрирано добиче във ферма за угояване на говеда. А след като той не ѝ беше съпруг, ясно бе, че Дий ги лъжеше. Реджи не знаеше какви са точно отношенията ѝ с този полуидиот, а и не бе сигурна дали искаше да научи, но за евентуален брак между тях не можеше да става и дума. Тоест Дий ги лъжеше и след като мами за едно нещо, вероятно ги пързаля и за всичко останало.

Реджи блъсна раздразнено вратата и веригата издрън­ка. Мъжът се стресна. „Сякаш има опасност наистина да я отворя - помисли си тя. - Глупаво предположение - също като вида му.“ Но едно нещо беше очевадно: той се страхуваше да не би тя да влезе. Не се съпротивляваше, по беше определено изплашен.

- Какво криеш там?

- Никой - изломоти Аш и заклати глава, за да подсили невинността си.

Реджи присви очи и се вторачи замислено в гиганта. Никой? Защо не „нищо“?

- Пусни ме веднага.

- Аз съм болен - заяви Аш.

- Имам право да вляза и настоявам веднага да отво­риш вратата.

- Болен съм - повтори той.

- Искаш ли да извикам полиция? - заплаши го тя.

Аш блъсна вратата в лицето ѝ и седна с гръб към нея, напълно паникьосан.

* * *

Боби чу сърдития глас на жената и се отдръпна още по-далеко от завесата за душа. Опря гръб на студените плочки и се стресна. Отначало знаеше само, че приятелят му е в беда. Усети ясно враждебността в тона на жената: заболя го и се изплаши, че някой си разрешава да се отнася към приятеля му така. Към този страх се прибави и друг, по-неясен, който като че ли се носеше из въздуха и се засилваше все повече в затвореното пространство на банята зад завесата. Беше го усетил още в напрегнатия момент след първото почукване на вратата. Почувства го, когато Аш го грабна в ръцете си, когато големият мъж го молеше - съвсем излишно - да мълчи. Страх, преминал у него директно от Аш, но и страх, който той таеше в себе си като свой собствен. Едва сега, докато слушаше как Аш се опитва да говори с жената, Боби разбра какъв бе този страх: той се страхуваше да не бъде хванат, да не бъде открит. Страхът на Аш, страхът на Дий се бе трансформи­рал в негов собствен... Той се присви в ъгъла на ваната, колкото бе възможно по-далеко от вратата и евентуалното му разкриване...

* * *

От изгодната си позиция между дърветата Джордж чуваше ясно Реджи да грачи на някого от бунгало номер шест, при това с пълна пара и с този вид ярост, който обикновено запазваше за самия него. Той се беше разхо­дил из паркинга на съседа, но се върна веднага, щом гневният глас на жена му се понесе от далечината. Влезе в „гората“ си точно зад бунгалото и се примъкна към него, като внимаваше да не го забележи Реджи. В никакъв случай не искаше бесът ѝ да се насочи към него. Достатъчно рисковано беше да наблюдава налудничавите ѝ дейс­твия от безопасно разстояние: човек може да бъде застиг­нат и от заблудена клетва дори когато се крие зад дърво.

Джордж видя как вратата на бунгалото се затръшна в лицето ѝ. Това отприщи тежката артилерия. Тя човъркашеключалката с ключа си, хвърляше се срещу нея с цялата си тежест, но сега нещо я блокираше отвътре. „Каквото и да е то, ако има уши, вероятно е оглушало само за няколко секунди“ - реши Джордж. Или би желало да оглушее.

* * *

Аш усещаше ударите и ритниците на жената по врата­та: при всеки удар дървото потреперваше и изпращаше разтърсващи вълни в гърба му, но той знаеше, че сега тя нямаше шанс да отвори вратата срещу неговата тежест. Не само усещаше, но и чуваше яростта ѝ - тя бе силно озвучена, - но големият мъж не знаеше какво друго да направи. Докато Дий се върне от работа, ще трябва да държи вратата плътно затворена. Това беше планът му.

* * *

Свит във ваната, Боби се напрягаше да чуе какво става в другата стая. Чуваше се главно жената, но от време на време се обаждаше и Аш с характерния си бавен, по-нисък глас. Не разбираше какво казва Аш, но гневният, висок глас на жената се чуваше ясно зад завесата за душа. Тя настояваше да знае какво крие Аш и най-сетне, много бавно, момчето схвана, че тя има предвид него. Той беше това нещо, което криеха. Просто той не се криеше по начина, по който Аш и Дий го правеха. Той самият беше нещото, което криеха. Сякаш бяха минали векове, откакто не бе мислил за себе си по този начин. Седмици подред той бе част от семейството, делеше вълненията и тревогите им. Тяхният живот се бе превърнал в негов и въпреки че не бе забравил изцяло света, от който бе дошъл тук, този бивш негов свят бе престанал да има каквито и да било реални очертания за него.

Сега отначало неясно, но после все по-бързо и по-ослепително този стар свят се върна при Боби, обгърна го, залюля го вълна от носталгия и болка за къщи, полузабра­вени чувства го разтърсиха с такава сила, че той неволно изплака. Копнежът по дома бе заместен от чувство, умряло дори още по-рано - надеждата. Зад вратата на бунгалото кипеше живот, пулсираше друг свят, различен от този на Дий и Аш, и крясъците на жената там бяха връзката му с него. Измъченото телце на Боби трепереше от силата на чувствата, които го люлееха отвътре, препле­тени като в огнено кълбо. Но най-силно го гореше пламъ­кът на копнежа. Той бе ярък и разтърсващ като - като страх... Боби излезе от ваната точно когато външната врата се затръшна и временно премаза гласа на жената. Момчето отвори тихо вратата на банята и постави ухо на пролуката. Продължаваше да я чува ясно. Сега тя удряше по вратата, възобновила крясъците си, но гласът й бе приглушен от дебелината на дървото. И все пак тя все още беше там, все още се опитваше да влезе. Все още имаше надежда. Боби впи пръсти в талисмана си, стисна очи, разтреперан от силата на желанието си жената да разбие вратата, да се втурне вътре с полиция, въоръжена до зъби, да го открие в банята, да го спаси, да го отнесе обратно в неговия дом — истинския му дом!... Тази възможност изглеждаше толкова реална, толкова близка, че Боби нс издържа и се разплака. Плачът му бе примесен с пристъпи на смях от неконтролируемото вълнение, което разтърсва­ше изтерзаното му тяло...

* * *

Аш дочу странни гърголещи звуци откъм банята и се зачуди дали момчето не повръща. Атаката на жената от другата страна на вратата като че ли отслабваше. Усилия­та ѝ да влезе насила бяха разредени с дълги паузи, които се увеличаваха по продължителност, изискванията ѝ като че ли не звучаха така заплашително, както в началото. Сега обаче Аш бе изправен пред изпитанието на неразбираеми­те звуци, които идваха от банята. Не смееше да остави вратата, за да види какво става с Томи, колкото и да му се искаше. Натискаше вратата, потеше се и се надяваше, че момчето е добре. Толкова необичайно беше за него да издава каквито и да било звуци. Напоследък дори едва издигаше глас над почти нечут шепот, а виковете му, когато Дий го биеше, бяха правилно заглушавани във възглавницата, както Аш го беше учил. Този Томи имаше най-добро поведение от всички Томита, които бяха прите­жавали досега, и Аш си мислеше, че го обича повече от всеки един от тях. Надяваше се, че всичко с него е наред.

* * *

Гласът изчезна! Боби не я чуваше повече. Умълча се, затаи дъх, вслуша се - тя беше заминала! Момчето се втурна от банята в стаята с писък.

- Помощ! - викаше то и тичаше към вратата. - Аз съм тук, аз съм тук, помогни ми!

Аш се втренчи в него, напълно зашеметен, невярващ на очите и ушите си, докато голото момче тичаше първо право към него, а после се опита да мине през него, над него...

Боби се хвърляше към вратата, дърпаше веригата, която я държеше затворена и викаше, викаше, викаше...

- Аз съм тук! Това съм аз, аз! Помогни ми, помощ!

Аш се размърда и вдигна Боби нагоре, докато се изправяше, издърпа го от вратата, но момчето продължа­ваше да вика за помощ. Големият мъж потърси устата му с широката си длан и притисна с нея разплаканото и вече отчаяно „Моля те, моля те....“ Лицето на момчето бе обляно в сълзи и слуз и докато Аш се опитваше да го накара да замълчи, като притискаше тялото му към себе си, за да го постави под контрол, Боби не спираше да се бори с него със сила и отчаяние, каквито преди никога не бе показвал.

Аш знаеше, че това няма да трае дълго. След малко Боби престана да се бори и се отпусна в ръцете му. Големият мъж седеше на леглото с гръб към възглавници­те в горната му част и притискаше Боби към гърдите си.

- Обеща да не вдигаш шум - каза той.

Боби промърмори нещо под ръката му.

- Ти обеща - повтори Аш.

Погледна голото тяло на момчето, което притискаше към своето. Така болезнено слабо, плътта - опъната върху костите. Толкова близо до края...

- Дий ще бъде разочарована - продължи Аш.

Момчето отново промърмори нещо и завъртя глава в ръката му. Големият мъж знаеше, че го моли да не казва на Дий. Но Аш бе наясно, че трябва да каже.

- Трябва - каза той на глас.

Нямаше начин да излъже Дий и това означаваше, че няма начин да защити Боби. Освен един. Винаги оставаше един-единствен начин...

- Кого обичаш? - запита Аш.

Не махна ръката си от устата на Боби, знаеше, че отговорът ще бъде: „Тебе. Обичам теб, Аш.“

- Обичам те, Томи - каза Аш. После прибави истинско­то му име. - Обичам те, Боби. - Аш не забравяше истинските им имена. Дий никога не проявяваше желание да ги научи, но Аш не ги забравяше. Понякога се питаше защо.

Той протегна ръка зад гърба си и изтегли една от възглавниците. Сега ще се наложи отново да се местят.

* * *

Джордж проследи с поглед Реджи, която се върна побесняла в канцеларията. Беше толкова бясна, че в този момент той не искаше да бъде и на километър от нея. Нека си излее яда върху полицаите или върху този, когото смята да извика по телефона. Сигурен беше, че тя ще телефонира на някого, нямаше начин да остави тази обида на автори­тета ѝ на собственичка да мине просто така. Ако погледът ѝ попадне на Джордж, сигурно ще го изтика към бунгало номер шест и ще настои той да поеме проблема в ръцете си. Джордж нямаше представа какво си въобразява, че може да направи: да вдигне вратата във въздуха с лов­джийска пушка?

Изчака Реджи да влезе в канцеларията и едва тогава се размърда. Плъзна се дълбоко в гората и се отправи пак към паркинга на съседа. Преди да се отдалечи достатъчно, му се стори, че от бунгало номер шест долетя някакъв звук: кратък и ужасяващ... Но после пак настъпи тишина. Всичко стана много бързо, а звукът бе ужасно неприятен с подтекста си и Джордж побърза да си внуши, че изобщо не го е чул...

ГЛАВА

17

Джак седеше на задната седалка до навития спален чувал, одеяло в защитен цвят и пазарска чанта, пълна с книги - прочетени, поради което бяха избрани за лагера: те му бяха любимите. В багажника на колата кротко лежеше голям, широк куфар, пълен с дрехи, които трябваше да му стигнат за две седмици без пране. Бекер подозираше, че момчето вероятно ще изкара двете седмици с един чифт дънки и две от дванайсетте трикотажни ризи в куфара. Той бе помогнал в подготовката на Джак за най-голямото приключение в живота му досега: написа с маркер името на момчето от вътрешната страна на яките на ризките и върху еластичните коланчета на гащетата му.

- В случай, че гащетата ти решат да избягат и се изгубят, полицията ще знае чии са - обясни той на Джак в процеса на тази операция. Момчето се смя от сърце на представата гащетата му да потеглят нанякъде по собстве­но желание.

Карин не намери нищо смешно в подхвърлената идея.

- Нищо няма да се изгуби - каза тя остро. - Всичко ще бъде наред. Този лагер е много сигурен, а възпитателите са отлични.

- Но и те трябва да спят от време на време - не се предаваше Бекер. - Кой тогава ще разбере какво са си наумили гащетата на Джак?

- Могат да избягат съвсем сами - предположи Джак въодушевено. - Или да отидат на плуване...

Карин ги изгледа гневно и ги накара да замълчат.

- Те няма да отидат никъде без тебе, а ти няма да ходиш никъде без възпитател, ясно ли е?

- Мамо, само се шегувах.

- Разбрах.

- Тя се смее вътрешно - обади се Бекер.

- Опитвам се да втълпя на Джак известни изисквания за безопасно поведениеш. Не ми помагаш особено много.

Бекер наведе смирено глава. Погледна Джак изпод вежди и му намигна. Джак завъртя очи в игрива конспира­ция срещу майка си, която забеляза всичко.

- Не се различавате много от двойка маймуни - заяви тя.

Подсещането ѝ бе прекалено привлекателно, за да бъде пренебрегнато. Бекер побърза да направи маймунска гри­маса на Джак, който веднага му отвърна със същото. Двамата се спуснаха из стаята, приклекнали и прегърбени като маймуни, почесваха се и си разменяха маймунски крясъци. Посред играта им Карин демонстративно излезе и затръшна вратата на банята зад себе си.

- Тя е направо бясна - каза Джак.

- Не, тъжна е - поправи го Бекер. - Но не иска да го разбереш, за да не се натъжиш и ти. Иска да прекараш чудесно в лагера.

- Добре - каза несигурно Джак.

- Добре какво?

- Ще прекарам чудесно в лагера.

- Хубава идея - одобри Бекер. - И тя ще се чувства добре. Колкото по-добре прекараш, толкова по-добре ще се чувства тя.

- Тя не се държи така...

- Защото е в противоречие със себе си.

- Какво е това?

- Противоречие? Притеснена е. Не се тревожи, това са неща, които засягат само възрастните.

В спалнята Бекер се опита безуспешно да успокои Карин, която едва се сдържаше да не избухне в плач. Лицето ѝ периодически почервеняваше и сякаш подпухваше, като че ли всеки миг сълзите ѝ ще потекат, но със силата на психологически контрол, който Бекер не разби­раше, но му се възхищаваше, тя се отдръпваше от ръба на пропастта, лицето ѝ се проясняваше и единствената следа от преодоляната опасност бе по-яркият, по-влажен блясък в очите ѝ. Сякаш тя поглъщаше обратно сълзите си и им се отдаваше вътрешно.

- Той ще бъде добре - заяви Бекер.

- Откъде знаеш?

- Ще бъде в пълна безопасност.

- Знам.

- Ще бъде чудесно преживяване за него.

- Знам го.

- Твоя беше идеята да отиде на лагер.

- Господи, Бекер, знам и това.

Бе го наричала Бекер, не Джон, много по-често след случая с пистолета в спалнята на Джак. Продължаваха да се любят със страст и нежност, но извън леглото се заобикаляха предпазливо един друг.

- Искаш да ти кажа нещо, което не знаеш? - запита Бекер.

- Само ако е хубаво.

- Не знам нищо за лагера на Джак, което да не ти е вече известно.

- Знам - въздъхна тя.

- Плачеш, защото не искаш да отиде?...

- Не.

- Или защото искаш да отиде?

- Плача, защото съм майка - изсвятка се тя.

Разреши му да я обгърне с ръце и да я притисне към себе си, но прегръдката му не предложи утеха на нито един от тях.

Сега, докато се носеха на север по магистрала 1-91 в Масачузетс, Карин се люшкаше напред и назад между стоманена ефикасност, свързана с изискванията на време­то, разстоянието и другите технически подробности на пътуването, и размекваща сантименталност. Бекер бе готов да се обзаложи, че ако седеше отзад вместо на волана, тя сигурно щеше да постави Джак в скута си. Вероятно заради това упорито бе отхвърлила неколкократните предложения на Бекер той да шофира.

Телефонът в колата иззвъня приглушено.

- Трябваше да го изключа - промърмори ядосано Карин, преди да вдигне слушалката. - На път съм към лагера на Джак, Малва - съобщи тя раздразнено в слушал­ката. Слуша мълчаливо за момент, после се обърна уморено към Бекер. - Още един мъж с момче в мотел.

Откакто Карин бе осигурила подкрепата на щатската и местна полиции, Бюрото бе алармирано за възможни подозрителни субекти средно по шест пъти на ден. По нейна молба информираха за всяко обаждане, а след разследването незабавно ѝ съобщаваха резултатите. На няколко пъти бе ходила сама до съответните мотели. Попадаха на бащи и синове, на бащи и дъщери, сбъркани за момчета, на мъже и мъже, на ученици от гимназията, запланували някаква пакост, на любовници, които се криеха по мотелите, и в един от случаите дори на мъжкарана и малкото ѝ куче. Положените усилия започваха да се оформят като смущаваща загуба на ценни човекочасове.

- Къде е ? - запита Бекер.

- В Спенсър.

Бекер погледна картата: бяха очертали пътя към лагера на Джак с червен маркер.

- По пътя ни е, само на около петнайсетина минути оттук - забеляза той.

Карин въздъхна.

- Водя сина си на лагер.

- Четирийсет и пет минути преди графика сме - уточни Бекер с безразличен тон. - Можем да си разрешим разговор с мъж и някое джудже...

- Или с вентрилоквист⁸¹ и куклата му, или с жена с дребно пони...

- Кой има пони? - запита Джак от задната седалка и вдигна глава от книгата си.

- Шегувах се, мили - отговори Карин.

- Или ще прекараме това време в лагера в очакване на разрешение за тръгване - продължаваше Бекер.

- Почакай - каза Карин в слушалката и го погледна с вдигнати вежди.

- Както искаш - отвърна той. - Пътуването си е твое, не мое.

- Но става въпрос за моята работа. - Тя каза по телефона: - Малва, упъти ме към мотела. Аз лично ще проверя това обаждане.

- Познай какво ти предстои! - обърна се назад Бекер към момчето.

- Какво?

- Не само ще отидеш на лагер днес, но и ще имаш възможност да наблюдаваш две суперченгета в действие.

- Наистина ли?

- Всъщност всичко е много скучно - предупреди Карин.

- Обикновено да - съгласи се Бекер. - Но човек никога не знае.

- Замесено ли е пони?

- Не - отговори Карин. - Само магаре. - Помисли за момент. - По-точно две.

* * *

Когато се отделиха от магистралата по алеята към „Рестъуайл“, ги последва друга кола с неоправдано голя­ма скорост. Докато Карин спираше пред канцеларията, другата кола мина бързо край тях и спря пред най-отдалеченото бунгало. От канцеларията излезе възрастна двойка: и двамата се вторачиха в тази кола. Бекер забеляза жена, която забърза към вратата на бунгалото. Тя се опита да отключи, но вратата не се помръдна. Жената приближи глава до процепа ѝ, каза нещо и бързо се вмъкна вътре веднага, щом вратата се отвори достатъчно широко.

Карин безуспешно се опитваше да привлече внимание­то на собствениците. Те изглеждаха погълнати в далечната сцена, сякаш тя бе ядрото на невероятна драма. Жената я забеляза едва когато Карин извади личната си карта и ги информира, че е от ФБР.

- Виждаш ли - заяви триумфално Реджи на Джордж. - ФБР. Казах ти, че е нещо важно.

- Наистина ли сте от ФБР? - запита Джордж.

Карин задържа личната си карта пред очите му, но се обърна към жената. Беше се ориентирала, че тя е главното лице тук.

- Разбирам, че сте отговорили на молбата на щатската полиция за информация.

- Точно тук - заяйи Реджи и посочи към бунгалото. - В номер шест. Точно това, което търсите.

- Какво смятате, че търсим? - запита Карин.

- Мъж и момче - отвърна Реджи. - Голям мъж, каза моторизираният полицай. Така ли е, Джордж?

Джордж изучаваше привлекателната млада жена, представила се за агентка на ФБР: опитваше се да си напълни очите, без да се вторачва особено очебийно. Въпросът на Реджи го стресна.

- А, да. Така каза полицаят. Голям мъж с момче.

- Е, той е там - заяви Реджи и пак посочи към бунгалото.

- Това, в което влезе жената? - запита Карин.

- Тя твърди, че той ѝ е съпруг, но не ѝ вярвайте - започна Реджи. - Той ѝ вярва, но не му обръщайте внимание. - Тя кимна презрително към Джордж, който се бе понесъл към колата, опитвайки се да се разграничи от жена си. Надяваше се да разучи агентката от тази позиция, без да се набива в очи. Джак бе смъкнал прозореца, за да слуша разговора, и Джордж му намигна, като се престори, че не чува думите на Реджи.

- Щатският полицай не каза ли, че търсим сам мъж с момче?

- Повярвайте ми, вашият мъж е там. Погледнете сами и ще се уверите: този човек не е нормален.

Карин погледна Бекер и той потисна желанието си да се захили.

- Смятаме за малко вероятно мъжът, когото търсим, да пътува с жена си - обади се Бекер с учтив, официален тон.

- Тя със сигурност не му е жена - настояваше Реджи. - Вече ви го казах. Вървете и вижте. Просто вижте за себе си. Нещо става там вътре.