Човекът с четиридесетте екю

ГЛАВА IXЗА ДАНЪЦИТЕ, ПЛАЩАНИ В ЧУЖБИНА

Преди един месец човекът с четиридесетте екю дойде при мен, като се държеше за слабините от смях; смееше се така сърдечно, че и аз се разсмях, без да знам за какво се касае. С какви подражателски способности се ражда човек! До каква степен ни владее инстинктът! Колко заразителни са душевните пориви?

Ut ridentibus arrident, ita flenti b us adflent

Humani vultus18

Когато се насмя хубаво, той ми каза, че току що срещнал един човек, който казвал, че е протонотариус на Светия престол и че изпращал голяма сума пари на триста левги оттук на един италианец, от името на един французин, комуто кралят бил подарил малко ленно владение, и че този французин никога не би могъл да се възползва от благодеянието на краля, ако не изпрати на този италианец дохода си от първата година.

— Това е напълно вярно — рекох му аз, — но то съвсем не е така весело. Малките привилегии от този род струват на Франция около четиристотин хиляди ливри годишно, а от два века и половина, откакто трае този обичай, ние вече сме изнесли за Италия осемдесет милиона.

— Милостиви Боже! — извика той. — Колко пъти по четиридесет екю! Значи, този италианец ни е заробил преди два века и половина и ни е наложил този данък?

— Наистина — отговорих аз, — някога той ни облагаше още по-тежко. Сегашното е дреболия в сравнение с това, което той дълго събираше от нашия нещастен народ и от другите нещастни народи на Европа.

Тогава му разказах как са били установени тези свети грабежи. Той знае малко история, има здрав смисъл и лесно разбра, че сме били роби и че още влачим едно късче от веригата. Дълго и енергично говори срещу тази злоупотреба, но с какво уважение пък говореше въобще за религията! Колко почиташе владиците, как желаеше те да имат много пъти по четиридесет екю, за да ги изразходват за благотворителност в епархиите си!

Желаеше също така всички селски свещеници да имат достатъчен брой пъти по четиридесет екю, за да могат да живеят прилично.

— Тъжно е — казваше той — един свещеник да трябва да се кара със своите енориаши за три снопа жито и да не бъде щедро заплатен от провинцията. Срамота е тези господа постоянно да се съдят със своите феодални земевладелци. Тези вечни спорове за въображаеми права, за десятъци, подкопават уважението, което им е дължимо. Нещастният земеделец, който вече е платил на бирниците своя десятък и двете су за ливра, и имуществения данък, и поголовния данък, и откупите, за да не настаняват в дома му войници, макар че преди това е трябвало да храни войници и т.н. и т.н., на този нещастник, казвам, селският свещеник идва да отнеме една десета от реколтата. Тогава той не гледа на него вече като на свой наставник, а като на кожодер, който му свлича и малкото кожа, която му е останала. Отнемайки му по божествено право всеки десети сноп, свещеникът напълно съзнава, че проявява дяволска жестокост, като не държи сметка какво му е струвало, за да изкара този сноп. И какво остава за селянина и за семейството му? Плач, оскъдица, обезсърчение, отчаяние и смърт от преумора и нищета. А ако беше платен от провинцията, свещеникът би бил утеха за своите енорияши, вместо да гледат на него като на враг.

Този достоен човек се разчувства, докато произнасяше тези думи. Той обичаше отечеството и боготвореше общественото благо. Понякога извикваше: „Какъв народ можеше да бъде френският, ако пожелаехме!“

Отидохме да видим сина му, комуто майката, много чиста и добре измита, поднасяше голяма, бяла гръд. Детето беше много красиво.

— Уви — каза бащата, — значи, и ти имаш само двадесет и три години живот и можеш да предявиш право само за четиридесет екю!