Човекът с четиридесетте екю

ГЛАВА XЗА ПРОПОРЦИИТЕ

Произведението на крайните членове е равно на произведението на средните, но два чувала откраднато жито не се отнасят така към тези, които са ги взели, както загубата на техния живот се отнася към интереса на ограбеното лице.

Игуменът на Д.О., комуто двама от неговите ратаи откраднали две крини жито, наскоро обеси двамата провинени. Тази екзекуция му струвала повече от цялата реколта и оттогава не може да си намери вече ратаи.

Ако кралете бяха заповядали щото онези, които откраднат жито от господаря си, да обработват нивите му цял живот с вериги на краката и звънче на врата, окачено на тежък ярем, този игумен би спечелил много. Трябва да се сплашат престъпниците, да, несъмнено. Но принудителният труд и дълготрайният позор сплашват повече от бесилката.

Преди няколко месеца в Лондон един злосторник беше осъден на заточение в Америка, където да работи в захарните плантации заедно с негрите. В Англия, както и в много други страни, на всички престъпници се разрешава да подадат молба до краля, било за да бъдат помилвани напълно, било за да им се намали наказанието. Този престъпник подал молба да бъде обесен, като заявявал, че смъртно мрази труда и предпочита да бъде удушен за една минута, отколкото цял живот да прави захар.

Други могат да мислят различно, всеки си има свои разбирания, но казахме вече и трябва да го повторим, че обесеният не става за нищо и че наказанията трябва да бъдат полезни.

Преди няколко години в Татария19 осъдили двама младежи да бъдат набити на кол, загдето гледали с шапка на глава как минава едно шествие от лами. Китайският император20, който е много по-умен, казва, че той би ги осъдил три месеца да вървят гологлави след такива процесии.

„Определяйте наказанията съразмерно с престъпленията“ — е казал маркиз Бекариа21; тези, които са създали законите, не са били геометри.

Ако абат Гион или Коже22, или бившият йезуит Нонот23, или бившият йезуит Патуйе24, или проповедникът Лабомел25 пишат долни клевети, в които няма нито истина, нито разум, нито духовитост, нима ще ги обесят, както игуменът на Д.О. наредил да обесят двамата негови слуги, и то под претекст, че клеветниците са по-виновни от крадците?

Ще осъдите ли дори Фрерон26 да гребе окован в галерите, защото обижда добрия вкус и защото е лъгал цял живот, надявайки се да може да плати сметката си при кръчмаря?

Ще поставите ли на позорния стълб господин Ларше27, защото е бил винаги много тромав, защото е трупал грешка върху грешка, защото никога не е съумявал да различи каквато и да е степен на вероятност, защото според него в един огромен древен град, който се е славил с полицията си и с ревността на мъжете, тоест във Вавилон, където жените са били пазени от евнуси, всички принцеси отивали от благочестие да раздават публично ласките си на чужденци в храма, и то за пари? Нека се задоволим да го изпратим на самото място да си опита късмета, нека бъдем умерени във всичко, нека наказанията съответстват на престъпленията. Нека простим на бедния Жан-Жак28, когато пише само за да си противоречи, когато, след като представи една комедия, която беше освиркана в един парижки театър, обижда онези, които представят комедии на сто левги от Париж, когато търси покровители, които по-късно оскърбява, когато декламира срещу романите и същевременно пише роман, чийто герой е един глупав възпитател, който приема благодеянията на една швейцарка, на която е направил дете, и след това отива да изхарчи парите си в един парижки бордей. Нека го оставим да вярва, че е надминал Фенелон и Ксенофон, като е научил един младеж от добро семейство на дърводелски занаят. Не си заслужава заради тези смахнати баналности да се издаде заповед за задържане под стража, достатъчно е да се изпрати в „Петит Мезон“29, да му се дава силен бульон, да му се пуска кръв и да живее под режим.

Мразя драконовите закони, които са наказвали еднакво и престъпленията и заблудите, и злобата и глупостта. Нека не се отнасяме към йезуита Нонот, който е виновен само в това, че е писал глупости и обиди, както са се отнесли към йезуитите Малагрида, Олд-корн, Гарне, Гиняр, Гере30, и както би трябвало да се отнесем към йезуита Льотелие31, който измами краля и хвърли Франция в размирици. Във всеки процес, във всеки спор, във всяка свада трябва преди всичко да различаваме нападателя от нападнатия, потисника от потиснатия. Нападателната война се води от тиранин; този, който се защищава, е невинен.

Както бях потънал в тези размисли, човекът с четиридесетте екю дойде при мене, облян в сълзи. Запитах го с вълнение да не би синът му, който трябва да живее двадесет и три години, да е умрял.

— Не — отвърна той, — малкият е много добре, жена ми също. Но аз бях повикан да свидетелствам срещу един воденичар, когото разпитваха с обикновен и необикновен начин, и който се оказа невинен. Видях го как припадна от изтезанията, които ставаха все по-страшни, чух как пращят костите му, още чувам виковете и писъците му, те ме преследват навсякъде — плача от жал, треперя от ужас.

Аз също се разплаках и се разтреперих, защото съм извънредно чувствителен.

Тогава в паметта ми изплува споменът за страхотното приключение на семейство Кала: една добродетелна майка, окована във вериги, дъщерите й разплакани и прокудени, домът й разграбен; един почтен баща на семейство, съсипан от изтезания, агонизиращ на колелото и издъхващ в пламъците; довличат сина, окован във вериги, пред съдиите, един от които му казва: „Току-що изтезавахме баща ти на колелото, сега и теб ще подложим на същите мъчения.“

Спомних си за семейство Сирвен, което един от моите приятели срещнал, когато бягало през покритите с лед планини от преследванията на един колкото несправедлив, толкова и невеж съдия. „Този съдия — каза ми той, — без да има и сянка от доказателство, осъдил цялото невинно семейство на мъчения, тъй като предполагал, че бащата и майката, подпомогнати от две от дъщерите си, удушили третата дъщеря, за да не отиде на литургия, и хвърлили трупа в кладенеца.“ В този вид присъди аз виждам едновременно върха на глупостта, несправедливостта и варварството.

Човекът с четиридесетте екю и аз окайвахме човешката природа. В джоба си имах речта на един прокурор от Дофине, която засягаше отчасти тези интересни въпроси, и аз му прочетох следните места:

„Наистина велики хора са били онези, които първи са се осмелили да се нагърбят с управлението на себеподобните си и да поемат бремето на общественото благополучие; заради доброто, което са искали да сторят на хората, те спечелили тяхната неблагодарност, заради спокойствието на народа, те се отказали от собственото си спокойствие. Те застанали, така да се каже, между хората и Провидението, за да им създадат изкуствено едно щастие, което, изглежда, им е било отказано.

Кой съдия, който има поне малко чувство за своите задължения и за човечност, би могъл да поддържа тези идеи? Би ли могъл, уединен в кабинета си, да хвърли поглед върху тези книжа, злочести паметници на престъплението и на невинността, без да потръпне от ужас и състрадание? Няма ли да му се стори, че дочува стенещи гласове, които излизат от тези злокобни писания, няма ли те да го сепнат, когато решава съдбата на един гражданин, на един съпруг, на един баща, на едно семейство? Кой безмилостен съдия (който е разгледал дори едно-единствено наказателно дело) ще може да мине хладнокръвно край някой затвор? «Аз, значи, държа един от себеподобните си в тази омразна сграда — ще си каже той, — може би човек равен на мен, мой съгражданин, просто един човек! Аз го оковавам всеки ден, аз затварям пред него тези ненавистни врати. Може би душата му е обхваната от отчаяние, може би той с проклятие изрича моето име, вдигнал очи към небето, и несъмнено най-великият Съдия ни гледа и един ден ще трябва да съди и двама ни.»

И ето, страхотно зрелище се появява изведнъж пред очите ми. Съдията е уморен да разпитва с думи, той иска да разпитва чрез мъчения. Нетърпелив в диренето на истината и може би раздразнен от безполезността на разпита, той заповядва да донесат факли, вериги, лостове и всички уреди, измислени, за да причиняват болка. Палачът идва да се намеси във функциите на правосъдието и завършва чрез насилие един разпит, започнат в свобода.

О, блага философийо! Ти, която търсиш истината само с внимание и търпение, очакваше ли ти, че в твоя век ще се употребяват такива средства за нейното откриване?

Вярно ли е, че нашите закони одобряват тази непонятна метода и че тя е осветена от обичая?

Техните закони следват предразсъдъците им. Публичните наказания са така жестоки, както личните отмъщения; и действията, подсказани от разума им, са не по-малко немилостиви от действията, внушени от страстите им. Каква е, прочее, причината за тази странна противоположност? Това е така, защото нашите предразсъдъци са стари, а нашата нравственост е нова, защото сме толкова проникнати от чувствата си, колкото сме глухи към идеите си, защото жаждата за удоволствия ни пречи да разсъждаваме върху нуждите си и се стремим повече да живеем, отколкото да направляваме поведението си. С една дума, нашите нрави са благи, но не са добри, ние сме цивилизовани, но просто не сме човечни.“

Тези откъси, които красноречието беше продиктувало на човечността, изпълниха сърцето на моя приятел със сладка утеха. Той се възхищаваше от тях с цялата си нежна душа.

— Как! — казваше той, обхванат от възторг. — Значи, и в провинцията се създават шедьоври? А бяха ми казвали, че на света имало само Париж.

— Само в Париж пишат опери — казах му аз, — но днес в провинциите има много съдии, които мислят със същата смелост и които се изразяват със същата убедителност. Някога оракулите на справедливостта, както и оракулите на нравствеността, бяха само смешни: доктор Глупак декламираше пред съда и Арлекин — от амвона. Но най-после философията дойде и каза:

— Говорете публично само за да кажете нови и полезни истини и ги кажете с красноречието на чувството и на разума.

— Но ако нямаме нищо ново да кажем? — извикаха писачите.

— Тогава мълчете — отговори им философията. — Всички тези кухи парадни речи, които съдържат само фрази, са като огньовете, които се палят по Еньовден, ден, когато човек най-малко има нужда да се грее; тези огньове не доставят никакво удоволствие и от тях не остава дори пепел.

Нека цяла Франция чете добрите книги. Но въпреки напредъка на човешкия дух хората четат твърде малко; измежду онези, които понякога искат да се просветят, повечето четат много лошо. Моите съседи и съседки играят след вечеря на една английска игра, чието име ми е много трудно да произнеса, защото се нарича тумзк. Много почтени буржоа — едри глави, които си мислят, че са умни глави — ви казват с важен вид, че няма никаква полза от книгите. Но, господа невежи, знаете ли, че вие сте управлявани само от книги? Знаете ли, че гражданският законник, военният кодекс и Евангелието са книги, от които вие постоянно зависите? Четете, просвещавайте се, само чрез четене укрепва духът, разговорите го разсейват, играта го ограничава.

— Аз имам много малко пари — ми отвърна човекът с четиридесетте екю, — но ако някога спечеля малко богатство, ще си купувам книги от книжаря Марк-Мишел Ре.