Чудовището на нашата улица

Четиринадесета глава Невидим

На парти или на опашката в стола това бе неизбежната тема на разговор, особено за братята Улф.

— Хайде, Били, признай си, колко пъти си се прокрадвал в съблекалнята на момичетата?

— Трудно ли ще е да се вмъкне камера там?

— Бил ли си на някое от техните партита с преспиване?

— Бил ли си някога в съблекалнята на „Холи ОукХай“?

— Пансионът за момчета?

— Да, за да чуе баскетболните им стратегии. Ти какво си помисли?

— Не, не, той е твърде зает, за да се крие в пробните на Victoria’s Secret.

Били се засмиваше, но не такова момче искаше да бъде той. Не искаше да бъде невидимото момче, което върви след хубавите момичета и подслушва разговорите им. Това бе така предвидимо. Да не говорим и колко непочтено. Освен това имаше само едно момиче, което го интересуваше.

Тя имаше завладяващи очи, безстрашна решителност, честност, невинност. Бе принудена да носи ужасни дрехи в училище и въпреки това успяваше да се усмихва. А ръцете й можеха да осветят цяла стая.

Той й беше купил телефон. Организира събиране у тях. И изложи живота си на опасност, за да спаси нейния.

А сега тя бе на път към „Ривърфронт“, на среща с нормито Брет. И вървеше между Мелъди и Джаксън. Слънцето сгряваше лицето й. Зад нея я следваше сянката й, замаяна от обещанията на нова любов.

Били следваше сянката като такова момче. Момчето, което не искаше да бъде. Всяка невидима негова стъпка го приближаваше към знанието дали някога ще има шанс с нея. Но нещо в напрегнатите й пръсти, нетърпеливата походка, възбудения смях говореше, че дори тя да знае, че той е там, дори той да облече дрехи, да сложи грим на лицето си, дори да падне на колене и да разкрие чувствата си… той все така ще остане невидим.

Били спря и се загледа, докато тя се отдалечаваше.