Чудовището на нашата улица

Втора глава Тик-так

Светкавиците плющяха по небето като мокра кърпа по голия гръб на някой идиот. Дъждът се усили. Дърветата се поклащаха и скърцаха. Глутница вълци виеше в далечината. Имаше смущения в приемането на сигнала и плоският екран на телевизора ту потрепваше, ту се изглаждаше… потрепваше и се изглаждаше… потрепваше и…

Бип!

Мелъди Карвър се отдръпна от по-голямата си сестра Кандис, до която се бе сгушила, и се сви в ъгъла на канапето с цвят на патладжан. Натисна бутона на телефона си и се приготви за поредната електронна заплаха.

„Тик-так… тик-так… тик-так…“

Беше точно същата като предишните. На всеки шейсет минути бившата й приятелка, Бека Мадън, й напомняше заплашително, че четирийсет и осем часовия срок вече се бе стопил на двайсет и три.

Целта на Бека бе проста: да залови зеленото чудовище, което на училищните танци се беше целувало с приятеля й Брет и го бе травматизирало. Или по-скоро, искаше Мелъди да залови чудовището вместо нея. И тя трябваше да успее до десет вечерта в неделя. В противен случай, Бека щеше да разпространи клипа, на който Джаксън Джекил се превръщаше в Ди Джей Хайд, и тогава той също щеше да бъде обявен за издирване. Мелъди искаше да предпази Джейсън повече от всичко друго, но тя се бе запознала с това „чудовище“. Нещо повече — на първия учебен ден то, без да иска, я беше ударило с ток, докато се редяха на опашката в стола. И ако оставим настрана зелената кожа, болтовете на врата, шевовете и електричеството, Франки Щайн бе напълно нормална. Без грим и одеждите на монахиня, тя всъщност бе доста красива.

Нова светкавица озари клисурата зад къщата на семейство Карвър. Чу се гръмовен тътен.

— Ааааа! — изпищяха Кандис и Мелъди.

Екранът на телевизора потрепна и се изглади… потрепна и се изглади.

— Пфу! Все едно сме се пренесли в каменната ера! — Кандис удари с ръка кадифената възглавница. — Чувствам се като пещерняк.

Вторичните вълни на раздразнение прииждаха към ъгъла на Мелъди.

— Не мисля, че тогава са имали цифрова телевизия с висока резолюция.

— Не внимаваш! — Кандис смушка с педикюрираното си ходило крака на Мелъди. — Не говоря за телевизията.

— Добре тогава, за какво говориш? — попита Мелъди и за първи път тази вечер обърна внимание на сестра си.

Облечена в пепеляворозово кимоно, Кандис се бе обградила с ленти от плат, дървени пръчици от сладолед, камари бебешка пудра и купа с нещо подобно на захаросан мед.

— Говоря за смотаната кола маска! Всичко е толкова примитивно.

— Ти откога почна сама да почистваш краката си? — попита Мелъди, докато проверяваше телефона си за пропуснати съобщения или известия от Twitter по време на краткия разговор.

— Откакто единственият сносен салон в града се уплаши и остана затворен в събота, след снощната драма с чудовището. — Кандис намаза дебел слой кола маска върху пищяла си и го покри с бяла ивица плат. — Ако скоро не отворят отново, Салем наистина ще се напълни с космати страшилища. — Тя енергично затърка плата. — Ти виждала ли си момичетата в училище? Казах на едно, че мохерните й панталони са направо убиец, а знаеш ли тя какво ми отвърна?

Прожекторите на минаващата отвън патрулна кола нашариха дървената стена на всекидневната — полицията търсеше Франки Щайн с ожесточението на акула. Мелъди късаше нащърбените кожички на пръстите си. Колко дълго щеше да издържи на напрежението? Един час? Цяла нощ? До следващата гласова заплаха на Бека? Часовникът тиктакаше. Времето изтичаше.

— Мел — Кандис я сръчка с крак, — знаеш ли какво ми каза?

Мелъди сви рамене. Джаксън и опасността, на която ще бъде изложен, ако не успее да спре Бека, не излизаха от ума й. Какво да направи, че да не се налага да предава Франки на полицията? Трябваше да е нещо находчиво и хитро, и…

— Каза ми: „Аз не нося мохерни панталони!“. — Кандис хвана лентата на крака си. — И знаеш ли защо ми каза това? Защото носеше къса поличка, Мели! Горкото момиче, беше толкова космато! — Тя стисна силно очи и дръпна. — Оооох! Космите ги няма!

Бип!

— Какво има пак? — попита Кандис, докато ръсеше от бебешката пудра върху възпалената кожа.

Мелъди погледна телефона си. Беше Джаксън.

Мелъди се засмя.

— Какво толкова смешно има? — Кандис заметна дългите си руси вълнисти коси през рамо с жеста на модел.

— Нищо — измърмори Мелъди, като отбягваше острите зелени очи на сестра си. Защо всъщност държеше Кандис в неведение? За да я предпази? Или да изпита себе си? Да открие дали ще успее да оцелее в тази оплетена ситуация, а защо не и да излезе победител от нея без помощта на смелата и безупречна Кандис. И тя самата не знаеше отговора.

Новината разкъса душата на Мелъди с раздиращата сила на лента за кола маска. Макар че се познаваха едва от месец, тя не можеше да си представи Салем без Джаксън. Нищо не можеше да си представи без него. В азбуката на любовта Мелъди беше буквата А, а Джаксън беше нейното Б. Той я допълваше.

Нова лента раздра сърцето на Мелъди. Последните новини съвсем я уплашиха. Трябваше да стане от дивана и да предприеме нещо. Трябваше да намери начин да изтрие клипа от телефона на Бека и…

Външната врата се отвори широко. Леден порив премина през цялата къща. Последва силна гръмотевица.

— Ааааа! — писнаха отново момичетата. Кандис паникьосано замаха с крака във въздуха. Задната част на бедрата й бе покрита с разкривени парчета бял плат.

— Готови ли сте да поиграем тази вечер? — провикна се майка им, докато тръскаше кафяво златистия си чадър пред вратата. — Купихме UNO, Balderdash и Apples to Apples11 — уведоми ги тя и сложи мокрите торби в кухненската мивка. Онова, което бившата асистентка по покупките ненавиждаше повече от черни панталони в съчетание със сини чорапи, бе водата по паркета.

— Да поиграем? — повтори Кандис, без от устата й да излезе и звук.

Мелъди сви рамене. И тя сега чуваше за това.

— Искате ли по една нискокалорична, тъничка пица? — попита Бо, техният татко, който бе в отлична форма и имаше постоянен загар. Той вървеше зад Глори с торбата с пиците и с широка усмивка на лицето.

— Татко ще яде сирене? Какъв е поводът? — извика Кандис от дивана.

Глори се появи и им даде по една кафява кутия за обувки с надпис UGG.

— Опитваме се да извлечем полза от цялата тази работа с полицейския час. Искаме да му отпуснем края, в случай че това е последната ни вечер сред живите. — Тя намигна закачливо на Мелъди, за да подчертае, че според нея целият шум около чудовищата не е нищо повече от икономическа стратегия за раздвижване на пазара в малкия град, като се увеличат продажбите на консервирани храни, бутилирана вода и батерии. Но за да не се отличават от останалите, родителите й бяха решили да правят каквото правеха другите.

Кандис повдигна капака на кутията за обувки и предпазливо надникна вътре.

— Винаги си казвала, че UGG са онези обувки за планинарите, каквито са джапанките за другите хора, и неомъжените жени никога не бива да ги носят.

— Това беше, докато живеехме в Бевърли Хилс — обясни Глори. Тя свали от главата си златния копринен шал и разроши кестенявите си коси. — Сега сме в Орегон. Правилата се променят. Тук е студено.

— Не и в тази къща — обади се Мелъди, като намекваше за разваления термостат. Навън вятърът виеше, докато тя се потеше по шорти и потник.

— Всички ли си обуха ботушите? — попита Бо, докато пристъпваше към тях със своя нов сив чифт. Дори солидната употреба на ботокс не можеше да прикрие радостта по лицето му.

— Защо сте толкова… весели? — попита Кандис и тогава: храсссс!!! — дръпна поредната лента от крака си. — Ооооох, мамичко! — задъха се тя от болка и побърза да разтрие червеното петно.

— Радваме се, че ще прекараме заедно почивните дни като едно семейство — Бо се облегна на дивана и погали Кандис по главата. — От години насам това е първата събота вечер, в която Кандис няма среща.

— Ахъм, поправка — Кандис пристегна колана на кимоното си и се изправи. Една сребриста хартийка от дъвка бе залепнала за коляното й. — Имах среща. Но пропадна заради тъпия полицейски час. И сега съм затворена тук вътре с разни игри, пица и ботуши UGG. — Тя отскубна хартийката, сви я на топка и я запрати в камината. — Няма вече „Кандис изчезва“. Отсега нататък има само „Кандис остава“. Повярвайте, в това няма нищо весело.

— Съжалявам — нацупи се Глори и бързо пъхна ботушите обратно в кутията. — Не знаех, че аз и баща ти сме толкова ужасна компания.

— Не исках да кажа това — отвърна Кандис отчаяно.

Бип!

Мелъди взе телефона си, благодарна, че може да се откъсне от семейния уют, който плашеше да се превърне в спор, и то лют.

Точно когато Мелъди вдигна пръста си над сензорния дисплей, някой вдигна телефона от ръката й.

— Какво правиш? — извика тя на Кандис.

— Опитвам се да се забавлявам със семейството — пошегува се сестра й, като размаха телефона под носа й. — Цяла вечер не правиш друго, освен да пишеш съобщения като някой маниак. Искам да знам какво става.

— Мелъди! — рече Бо строго. — Да не си почнала и ти със сексинга вече?

— Какво? — Мелъди се сопна рязко. — Ъъъ, не!

При други обстоятелства сигурно щеше да се разсмее на опита на баща си да говори езика на тийнейджърите, но нямаше нищо смешно в това да те изнудват с телефона ти.

— Кандис, върни ми го!

— Не и преди да ми кажеш какво става! — настоя Кандис и вдигна телефона над главата си. — С кого говориш? С господин Холивуд?

— Кой? — Мелъди се хвърли към телефона, но Кандис ловко го дръпна.

— Онова момче, ел мистериозо12, което винаги ходи с шапка и слънчеви очила. Нали той те заведе на танците снощи?

— Не съвсем. Бека почти насила ни изнуди да отидем заедно. Ние дори не прекарахме вечерта заедно, нито… — Мелъди спря. — Защо ти давам тези обяснения?

— Знаех си! Джаксън е!

— Кандис! — Мелъди отново се хвърли към нея. — Върни ми телефона! Татко, вземи й го!

— Няма как да стане — рече той унило. — Оправяйте се сами. — Той стана и тръгна към кухнята, като по пътя оплакваше саркастично радостите от това да си родител на тийнейджърки.

— Кандис! — Мелъди запрати една възглавница по сестра си, но Кандис парира атаката с пъргавината на боец, привикнал да отблъсква чуждите нападения.

— Върни ми го веднага! — повтори Мелъди и се хвърли през дивана с пръсти, готови да скубят. Но тъкмо да осъществят контакт със скалпа на Кандис, когато едно бяло облаче пудра замъгли зрението й.

Мелъди мигновено се разкашля.

— Не се приближавай! — предупреди я Кандис и размаха кутията с пудра като меч. — Иначе пак ще пострадаш.

— Астмата ми! — едва успя да изрече Мелъди, като пропъждаше с ръка мъглата от бебешка пудра.

— О, по дяволите, забравих — каза Кандис и пусна оръжието си. — Добре ли си? Да ти дам ли инхалатора?

Мелъди се хвана за гърлото и кимна. Щом Кандис се обърна, Мелъди се спусна след нея и дръпна една от лентите от вътрешната страна на бедрото й. — А така! Върнах ти го!

— Оооооу! — изви Кандис. После скочи на крака и с монета, залепнала на прасеца й, се затича към плъзгащата се стъклена врата, която водеше към клисурата. — Телефонът изчезва!

— Недей! — изпищя Мелъди.

Кандис отключи вратата и започна нарочно да я отваря бавно.

— Кажи ми какво става, или, кълна се, телефонът ще послужи за плазмен телевизор на птичките в някое гнездо.

Мелъди не се осмели да й каже, че блъфира. Последния път, когато опита този номер, раницата й Барби полетя към задната седалка на един минаващ кабриолет.

Вместо това, както винаги, отстъпи и разказа шепнешком на Кандис всичко за Бека, Брет, Франки, Джаксън, клипа и тиктакащия часовник.

— Леле! — каза Кандис, когато Мелъди свърши разказа си. И без да й се напомня, върна телефона, наклони леко глава и се загледа. Лицето й изразяваше смесица от интерес и объркване, сякаш изучаваше непознат, за когото можеше да се закълне, че е срещала и преди.

Уплашена от реакцията на сестра си, Мелъди загриза ноктите си. „Дали ще се присмее на затруднението ми? Или ще ме нарече глупачка, че не съм предала Франки? Ще ме обвини, че съм се сприятелила с Бека? Ще пропъди Джаксън от живота ми? Ще каже на мама и татко, че историята с чудовището съвсем не е пакет от мерки за съживяване на икономиката в Салем?“

Една гръмотевица наруши мълчанието им.

— Спри да ме зяпаш така — помоли се Мелъди. — Кажи нещо!

— Почти се вързах — отвърна Кандис ухилена. — Но тази част с дъщерята на Франкенщайн, която се крие в лабораторията на баща си… Виж — тя мина край Мелъди и се тръшна на дивана, — ако не искаш да признаеш, че с Джаксън си пращате любовни съобщения, добре. Но поне измисли нещо по-така. Ти си последният човек, от когото очаквах да използва злободневната история с чудовището за свое оправдание. Не ти отива никак.

Мелъди понечи да се защити, но размисли. Защо да не остави Кандис да си мисли, че драмата с Франки е измишльотина? Така щеше да е най-добре за всички.

— Добре, права си — Мелъди въздъхна и седна на огледалната масичка за кафе. — Излъгах те. Срам ме е…

— Аха! — скочи на крака Кандис. — Значи всичко е истина!

— Какво? Не е вярно.

— Лъжеш! — Кандис решително мушна с пръст във въздуха. — Никога не си признаваш, че съм права, когато наистина съм права.

Мелъди се засмя нервно, докато се удивляваше на Кандис. Тя разрушаваше стереотипните представи за блондинките. Нейната глава не беше пълна с въздух. Зъбните колелца на мозъка й изкарваха всичкия въздух оттам през ушите й.

— Значи дъщерята на Франкенщайн не е измислица? — прошепна Кандис.

Мелъди кимна.

— И живее в лаборатория?

Мелъди пак кимна.

— И се зарежда с ток?

— Да!

— Тре клише13 — Кандис надникна през стъклената врата към клисурата. — Има ли и други?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Мелъди. — Но няма от какво да те е страх. — После почувства, че трябва да обясни. — Съвсем нормални са… е, не точно.

— Да ме е страх? — Кандис се усмихна бавно, а лицето й се озари като езеро при изгрев-слънце. — Не ме е страх. Не съм на себе си.

— Какво? — Мелъди придърпа краката към гърдите си. Студената повърхност на масичката разхлади потните й стъпала.

— Гордея се с теб — Кандис се усмихна широко. — Най-накрая и ти да участваш в нещо опасно.

— Наистина ли?

— Да, но не мога да си обясня защо — призна Кандис, докато изтупваше бялата пудра от възглавничките на дивана. — Просто не е в твой стил да се забъркваш в такива неща.

Думите й засегнаха Мелъди. Нищо че идваха от момиче, според което да свалиш „Надежда за Хаити сега“14 от интернет, бе достатъчно да наречеш себе си филантроп.

— Предполагам, че разбирам какво е да съдят за теб по външния ти вид — обясни тя, може би за стотен път, както й се струваше.

— И? — Кандис се изправи и заопипва краката си за останали ленти по тях. Тонът й бе по-скоро любопитен, отколкото снизходителен.

Мелъди разбираше колко трудно е за генетично съвършен човек като Кандис да проумее какво е да бъдеш естетически неравностоен. Но колкото и да разказваше на сестра си за живота преди операцията и обидите от децата в училище, тя така и не можеше да разбере. Това бе все едно да обясниш какво е интернет на бушмен от Танзания.

— И искам хората да спрат да съдят другите — продължи Мелъди. — Всъщност искам хората да спрат да се чувстват, сякаш ги съдят. О, и искам изнудвачите в училище да спрат да унижават хората… или чудовищата… или когото и да е друг… — Тя млъкна, като си даде сметка, че звучи малко объркано. — Искам да помогна, това е.

Кандис взе да се върти като куче, което гони опашката си.

— Ами може да започнеш, като махнеш останалите ленти от краката ми — подкани я тя. — Не мога да стигна тези отзад.

— Забрави! — измърмори Мелъди. — След всичко, което ти разказах, ти за това ли мислиш? За краката си?

Бип!

Мелъди погледна телефона. Имаше ново гласово съобщение от Бека. Този път го пусна на високоговорител.

„Тик-так… тик-так… тик-так…“

Луничавото лице на Бека изскочи в съзнанието на Мелъди. Това бе лице, на което до скоро вярваше. Лице на момиче, с което обядваше в стола. Лице на приятелка. Но сега това лице излъчваше самодоволство и сигурно се смееше гръмогласно „муухаухахахаааа“ всеки път, когато Бека изпращаше глупавото си съобщение. Мелъди се опита да си представи как бившата й приятелка тършува из телефона й, натъква се на клипа с Джаксън, скалъпва плана за изнудване, очерня Франки, повежда лова на чудовища, сее навред паника и страх и използва нараненото си его като извинение да разрушава чуждото щастие…

„Пфу!“

С всяка мисъл сърцето на Мелъди биеше по-бързо и по-тежко. Искаше да се изправи и да почне да действа; да отскубне главата на Бека, както Брет случайно бе отскубнал главата на Франки. Искаше да скочи от масичката, да сграбчи една от лентите от безценните крака на Кандис и да изтръгне навън собствения си гняв.

И това и направи.

— Ааааау! — изпищя Кандис.

Мелъди прекоси отсечено всекидневната, изпълнена с нова устременост.

— Следващият, който ще пищи така, ще бъде Бека.

— Чакай — Кандис заприпка след нея. — Мислиш ли, че има и хубавци сред тях?

— Успокой топката, Бела! Май някой друг иска да се възползва от историята с чудовищата сега?

— Стига вече! — възропта Кандис. — Искам да помогна.

Този път Мелъди спря и се обърна:

— Наистина ли?

— Да — Кандис кимна с неподправена искреност. — Трябва ми кауза за кандидатстването в колежа.

— Кандис!

— Какво толкова? Колкото повече нормални хора имаш на своя страна, толкова по-добре, нали така?

Мелъди се замисли върху думите й. За втори път сестра й печелеше точка. Какъв по-добър защитник на естетически неравностойните (ЕН) от някой генетично съвършен (ГС)?

Нищо друго не казваше по-категорично „Отвътре всички сме еднакви“ от съвместното хармонично съществуване между ЕН и ГС. Дори и филмите.

— Добре. Хайде, обличай се — съгласи се Мелъди. — И гледай да е по-обикновено.

— Колко обикновено: като за самолет или за йога?

— Суперобикновено.

— Защо? Къде отиваме? — попита Кандис и взе да оправя косата си.

— Не знам — отвърна Мелъди, докато се качваше по неравните дървени стъпала към стаята си. — Но при всички случаи ще ми трябва шофьор.