Чудовището на нашата улица

Пета глава Запечатано ссссссссс

Клео отмени ваната с лавандула и избра далеч по-разкошно занимание. Коленичила върху емералдовозелена възглавничка до леглото си, тя положи съкровищата върху ленените завивки. Очарованието на древния свят бе още по-завладяващо на светлината на мъждукащите свещи, отразявана от скъпоценните камъни. Дори котките разбираха, че това е нещо голямо. Сгушени на кълбо, те образуваха космата крепостна стена около бижутата и всяка бранеше царското съкровище, като че и деветте й живота зависеха от него.

Първоначално Клео изруга прекъсването на тока. Тя просто не можеше да дефилира пред Бастет, Акинс, Чисиси, Ебъни, Уфа, Уси и Миу-Миу на тъмно. Но тогава се появи Хасина с кутия от сто благовонни свещи и когато Беб запали и последната, високата два етажа стая на Клео се превърна в древен храм. Трепкащите светлини хвърляха танцуващи сенки по каменните стени. Вече не бе трудно да си представи, че е леля Нефертити, окъпана от пламъка на Ра и сиянието на природната си красота. Сама край бреговете на Нил, тя чакаше на тайна среща с Куфу — красивия принц на пустинята. Както винаги, проникновените му очи щяха да огледат от всеки ъгъл изяществото й. Затова трябваше да е безупречна.

Клео вдигна огърлицата. Соколът в центъра й изглеждаше почти като жив. Рубинените му очи блестяха, сякаш се канеше да се нахвърли върху някой безпомощен заек. След това тя с мъка вдигна тежката, богато украсената корона — петнайсет вдигания с всяка ръка щяха да са достатъчни до понеделник да има бицепсите на Мишел Обама.

— Какъв е смисълът? — тя въздъхна и положи скъпоценностите обратно в куфарчето. Фантазията, че е леля Нефертити, не можеше да задоволи любовта й към блясъка за по-дълго. Нуждаеше се от истински почитател. Принц от настоящето. Но точно сега тя не говореше с него. И така се оказа затворена с цяло котило полузаспали мъркащи котки стражари.

С тихи стъпки Клео слезе по стъпалата от леглото си и прекоси моста до своя пясъчен остров. Ленивото течение на Нил й носеше покой. Коленичила, тя сключи ръце за молитва и вдигна сините си като топаз очи към безлунното небе над стъкления покрив. Имаше няколко неотложни въпроса към древната богиня на красотата.

— О, Хатор — подхвана Клео, — защо си ме надарила с изобилие от прелест и разкош, а сетне ме лишаваш от хора, които да ми завиждат? И то точно в събота вечер? — Тя бе на път да се разпростре върху коварството на новоналожения полицейски час в Салем и как не биваше да страда заради грешките на Франки, но Рам винаги повтаряше, че трябва да търси решение на проблемите си, а не съчувствие за тях. Вероятно и Хатор мислеше като него.

— Добре, ето и истинския ми въпрос — продължи Клео. — Може ли богът на слънцето и огъня, Ра, да контролира и защитната стена Firewall? Защото наистина имам нужда да премахне стената на татко, за да мога да пратя няколко съобщения. За две минути най-много. И после може пак да я вдигне. Ману го направи за около пет минути. Значи Ра ще може вероятно да го стори за половината от това време. Не, сериозно… — Тя повдигна стоманеното куфарче със скъпоценностите, за да може Хатор да ги види по-добре. — Какъв е смисълът от всичката тази красота, ако наоколо няма никой, който да й се възхити?

Хатор мълчеше.

Клео свали куфарчето.

— Именно. Няма никой.

— Аз ще им се насладя — изрече познат глас.

Бастет, Акинс, Чисиси, Ебъни, Уфа, Уси и Миу-Миу надигнаха глави.

„Велики Геб!“

Клео се усмихна, щом зърна приятеля си да се подпира небрежно на вратата на стаята й. Въпреки това отказа да прекоси моста и да го посрещне.

Тъмни прилепнали дънки, изкусителна блуза в избледнял тъмносин цвят с дълъг ръкав и кафявите като шоколад кожени маратонки над глезена, които Клео му купи в Деня на труда, правеха Дюс просто неустоим.

„Благодаря ти, Хатор!“

Наследник на горгоните, Дюс имаше змии вместо коса и притежаваше способността да превръща всичко, което погледне, в камък. Затова винаги носеше очила и шапка. И макар тези аксесоари да бяха от съдбоносно значение за здравето и живота на околните, Клео оценяваше оригиналността, която придаваха на иначе непретенциозния му стил. Вярно че заради тъмните очила бе невъзможно да надзърне в очите на Дюс, но поне отражението им й позволяваше да се взира в своите собствени. А това никога не й омръзваше.

— Приятна обстановка.

Клео прокара пръсти по пясъка, за да скрие нетърпението си.

— Ти какво правиш тук? — попита тя величествено за всеки случай, да не би да беше забравил, че му е ядосана.

— Опитах да ти се обадя — каза той и пъхна ръце в джобовете си. — Но всеки път се включваше гласовата поща.

„Всеки път?“

Клео умираше да научи колко пъти бе опитвал, по кое време, какво щеше да й каже, ако се бе свързал, и дали отсъствието й бе накарало сърцето му да тръпне. Но не се осмели да свали гарда. Защо да му казва, че Рам е спрял обажданията й? Вместо това тя реши да го остави да си мисли, че нарочно бе постъпила така. Това й придаваше някаква привлекателна недостъпност.

— Е… какво? — промърмори Дюс. — Няма да ми говориш ли?

Неспособна да диша нито миг повече, защото роклята пристягаше корема й, Клео се изправи. Лилавата рокля смаляваше талията й и уголемяваше деколтето, което доказваше, че френският дизайнер бе истински Геб в своята област.

— А ти за какво точно искаше да говорим? — попита тя и като сложи ръка на кръста, издаде напред едното си рамо. Защо да не му даде да разбере какво е изгубил, като е завел на танците онова скарано с модата момиче?

— Искам да знаеш, че нямам никакви чувства към Мелъди.

— Кой? — попита Клео и погледна нежните кожички на пръстите си — О, говориш за онова нещо, чиято единствена дреха по мярка е ластикът й за коса.

Дюс поклати глава и вероятно погледна отчаяно зад слънчевите очила. Мразеше ехидността. Но ако ще се прави на куче, тогава… мяуууу!

Най-сетне той пристъпи по-близо към Клео. Сто трептящи благовонни свещи докоснаха тъмния загар на кожата му.

— Ако помниш, исках да отида с теб. Поканих те да дойдеш с мен. Но ти реши да бойкотираш заради… — той спря и направи кавички във въздуха — „обидната тема“.

— И затова ти отиде с нея.

— Бях принуден от нахалната й приятелка Бека. Не съм искал да ходя с нея. Това беше най-ужасната вечер в живота ми.

Клео жадуваше да чуе колко непоносима е била вечерта му без нея. Когато ставаше дума за Дюс, тя бе като камила — събираше в своята невидима гърбица с формата на сърце уверенията му в любов и когато имаше нужда да разсее неувереността си, прибягваше до нея и разпределяше думите му на дажби, така че да издържи по време на суша. „Много си сладка“ можеше да й стигне до обяд. С „Липсваш ми“ можеше да изкара уикенда. „Обичам те“ стигаше за три дни. Но сега предателството му бе изтощило запасите й. Имаше нужда от голямо зареждане.

— И защо това е била „най-ужасната вечер“ в живота ти? — попита тя, като се постара да прозвучи отегчено. Колкото по-безразлична изглеждаше, толкова повече получаваше.

Дюс заби поглед в краката си.

— Мелъди разбра, че не се интересувам от нея, и опита да флиртува, и…

— И? — попита Клео, като едва забележимо наклони глава. Неуловимото движение леко разлюля лакираната й черна лъскава коса.

— Ами, свали ми очилата.

Клео ахна, като си спомни статуята, подпряна на доста необичайно място до една от масите в салона.

— Ти ли я вкамени?

Дюс кимна засрамен.

— Избягах, колкото се може по-бързо, и тогава те видях, и… нататък знаеш останалото. Нищо не се е случило. Кълна се в Адонис17.

— Не знам — въздъхна Клео. Отговорът му не бе задоволителен. Трябваше да каже, че това е била най-ужасната вечер в живота му, защото тя не е била с него, а не защото е превърнал в камък някаква си вещица. Клео вярваше, че нищо не се бе случило между него и Мелъди, но това нямаше никакво значение. Тя искаше още уверения. Спомни си онзи случай, когато си купи същите обувки в четири различни цвята. Щом можеше да има повече от нещо, защо да не го има?

— Може би трябва да започнем да излизаме с други хора?

— Какво? — той пъхна ръце в джобовете си. — Но аз искам да съм само с теб.

Bon appétit18!

Клео можеше да спре дотук. С това признание можеше да пирува до понеделник. Вместо това тя въздъхна и продължи да го разпенва като мляко за капучино в Starbucks.

— Е, сдобрихме ли се? — попита Дюс и тръгна към моста с нерешителна походка.

Клео погледна надолу и изтърси финия бял прах от роклята си. Боса, тя бавно тръгна по студената каменна дъга на моста. Щом стигна другата страна, опря гръб на перилата и скръсти ръце. Котките се сгушиха около глезените й.

— Ами сега? — попита Дюс и пристъпи напред, като стискаше тънка червена кутия. В златни букви там се четеше Мон Блан и върху целия капак бяха пробити малки дупчици. Но надписът спокойно можеше да гласи „Вехтории“.

Изправена лице в лице с Дюс и собственото си отражение, Клео оправи пролуката в гривните си и прие подаръка. Но не и извинението му. Не още.

— Отвори я — той се усмихна. — Бавно.

Клео повдигна капака на кутията. Пантите изскърцаха в знак на протест. При вида на съдържанието тя ахна.

— Хубаво, нали? — попита Дюс, като плъзна пръста си под пъстрата змия. После я повдигна към ръката на Клео. Люспите на змията уловиха светлината на свещите и я отразиха в калейдоскоп от пъстроцветни искри, които съперничеха на скъпоценните камъни на леля Нефертити. — Падна от косата на мама. Това е първият й бял косъм.

Клео се наведе над кутията и изгука:

— Здрасти, как се казваш?

В отговор змията вдигна триъгълната си глава и стрелна раздвоения си език навън:

— Хсссссссссссс.

— Мииииауууу! — Бастет, Акинс, Чисиси, Ебъни, Уфа, Уси и Миу-Миу се разпръснаха като мънистата на счупена огърлица менат19.

— Хисет! — Клео изпадна във възторг като горда майка. — Ще те кръстя Хисет.

Хисет стрелна език одобрително.

— Къде искаш да ти я сложа? — Дюс погали триъгълната глава на змията с върха на палеца си.

Клео посочи дясната ръка. След йероглифния маратон през деня тя бе по-силна от лявата.

Дюс нави Хисет три и половина пъти около ръката на Клео, без да променя конфигурацията. Перленият блясък на змията изпъкваше върху тъмната кожа на Клео като кръгче сметана в черно кафе.

— Дюси, великолепна е!

— Радвам се, че я харесваш. Сега затвори очи.

— Затворих ги.

Пламъците на стоте благовонни свещи продължаваха да блещукат в тъмнината под клепачите й. Това оптическа измама ли бе? Или любовта бе пламнала отново?

— Така — обади се Дюс, — готово.

Клео примигна с изкуствените мигли и отвори очи.

— Ето го и твоя скъпоценен камък — рече Дюс и гордо потупа твърдата Хисет.

— Мъртва ли е? — Клео погали каменната глава на змията.

— Не, само е вкаменена — усмихна се той. — След няколко часа ще се събуди съвсем освежена.

Клео засия.

— Сега ще ми простиш ли?

— При едно условие — настоя тя.

Дюс кимна в очакване.

— Отсега нататък винаги ще сме заедно. Никакво разделяне, дори по време на пътуванията ти със семейството до Гърция. Никакви заместнички за училищните танци. И никаква Мелъди.

Той сложи едната ръка върху сърцето си и вдигна другата в знак на обещание.

„Златно!“

Миглите на Клео изпърхаха, давайки му своята прошка. Принцът й от настоящето бе пристигнал.

Тя се наведе напред със свити устни.

Дюс отвори уста.

Клео се приближи още…

— По-добре да тръгваме.

Тя отвори очи.

— Да тръгваме? Къде?

— Не си ли прочела съобщенията?

— Ъ, прочетох ги — излъга Клео, тъй като не искаше да си признае за защитната стена.

— В такъв случай трябва да тръгваме.

— Не мога да тръгна ей така! Дори не си видял новите ми бижута — не отстъпи тя и впи крака в тръстиковата пътека. — Ами полицейският час? Татко няма да ми позволи да изляза. Особено с теб…

Дюс притисна дъгата на очилата си Ray-Ban.

— Очилата ми се плъзнаха малко надолу, когато Ману отвори вратата — ухили се той самодоволно.

— Той е вкаменен? — ахна Клео.

— Всички, не само той. Само така можех да те измъкна оттук.

— Дюс! — Клео тропна с крак, без да е сигурна дали да се ядоса, или да се смее.

— Не се тревожи, след няколко часа ще се оправят — Дюс я побутна към вратата. — Хайде. Трябва да се размърдаме.

Този път Клео се остави да я водят. При друг случай тя би спорила и упорствала да научи къде отиват. Но защо да разваля изненадата? Дюс сервираше романтика в изобилни количества. А Клео бе прималяла от глад.