Чудовището на нашата улица

Трета глава Заредена и заключена

Франки Щайн се извърна с лице към лабораторните плъхове в клетката до леглото й.

— Нямам много опит в тези неща — рече тя, — но не е ли прието да се отбиеш и да видиш как е приятелката ти, след като главата й е паднала?

Мишката Б, или Гуен, както Франки я бе кръстила, надигна розовото си носле и започна да души. Гага, Гърлишъс, Грийн Дей и Гостфейс Кила продължиха да се хранят.

— Ако не е прието, то трябва да го приемат — каза тя и се обърна по гръб. Над главата й висеше операционна лампа с една крушка, която през изминалото денонощие се взираше в нея с презрение от тавана, подобно на осъдителен циклоп.

„Но имаше ли някой, който да не бе правил същото?“

Цял ден валеше. Ненадейно една светкавица озари улицата отвъд матирания прозорец. Това не бе първата мълния, която разтърси леглото на Франки. Но бе най-силната. Потокът от електричество бе така чист и мощен, че в сравнение с него онзи от самоделната машина на баща й приличаше на атаката на куц бик. Краката й се изстреляха във въздуха и се приземиха с глухо тупване. Точно като социалния й живот.

— Пълна с енергия и без да мога да изляза никъде — въздъхна тя, като отвори зъбчатите скоби, пристегнали болтовете със захапката на малко алигаторче. Енергията й бе напълно възстановена. Вратът — зашит наново, а шевовете й — опънати. След като изгуби главата си по време на подкосяваща краката целувка с нормито Брет Рединг, Франки получи втори шанс да живее. За беда, това не бе животът, който тя искаше.

Вдишвайки напоения с формалдехид въздух в лабораторията на баща си, Франки тъгуваше за наелектризиращите момичешки дрънкулки, които той й бе отнел след случката: свещите с аромат на ванилия, скелета с лицето на Джъстин Бийбър, пълните с гланц за устни и четчици за грим стъкленици, розовите килими, червения диван, блясъка върху Гуен, Гага, Гърлишъс, Грийн Дей и Гостфейс Кила. Всичко това бе изчезнало. Всички следи от щастливите дни на Франки бяха заличени. На тяхно място сега се бяха настанили стерилни хирургически инструменти, спираловидни електрически жици и обикновени бели лабораторни плъхове. Всички те бездушно й напомняха как бе дошла на този свят. И колко лесно би било да я изключиш от контакта и да я убиеш.

Не че родителите й искаха да я убият. Те очевидно я обичаха. Защо иначе баща й цяла нощ ще я възстановява? Не те, другите жители на Салем искаха да дръпнат шалтера. Именно нейна беше вината за първия лов на РАД след 1930 година. Освен това бе уплашила Брет до смърт и го бе пратила право в Психиатричното отделение. И сега всеки полицай в града я издирваше.

Но въпреки това трябваше ли родителите й да конфискуват телефона й? Да я заключат в лабораторията? Да я отпишат от „Мърстон“ и да я обучават у дома? Да, вярно, че се измъкна от къщи и отиде на танците, при все че я бяха (съвсем нечестно) наказали да не излиза. И, да, зелената й кожа лъсна (съвсем изцяло) пред очите на всички. И, да, да, да, главата й (съвсем случайно) падна. Но преди всичко, тя се бе изправила срещу дискриминацията! Как не можеха да го проумеят?

От небето се чу грохот. Гага, Гуен, Гърлишъс, Грийн Дей и Гостфейс Кила се изправиха на задни крачета и обезумели задраскаха по стъклените стени на клетката.

Франки бръкна вътре. Сърчицата им биеха до пръсване, но като пленници те нямаха избор. Бяха принудени да останат в затвора си, независимо кой заплашваше живота им. Точно като Франки.

— Това ще помогне — каза тя и измъкна едно пакетче разноцветен блясък, който бе скрила под стърготините в клетката. — Само защото татко ми е ядосан до смърт, не значи, че и вие трябва да страдате. — Тя разчупи мини печата и поръси мишките като пържени картофки със сол. — Вали блясък — запя тя в опит да изкара няколко жизнерадостни ноти. Вместо това излязоха няколко фалшиви.

Само след миг животинките спряха да дращят неистово и се сгушиха, както винаги, на кравайче, за да си отдъхнат. Но вече приличаха на топки ванилов сладолед, поръсени с цветовете на дъгата.

— Наелектризиращо — усмихна се Франки одобрително. — Глитератите се завърнаха. Това бе една съвсем малка крачка към възстановяването на козметичния салон, но все пак бе начало.

Без да почукат, в стаята влязоха Виктор и Вивека.

Франки отстъпи назад от клетката и се върна в леглото — единственото място, което все още бе нейно.

— Станала си — отбеляза баща й безизразно. От безразличието му болеше повече, отколкото от сто пробождания с изхабена игла.

— Лека нощ, Франки — каза майка й уморено. Тя скръсти ръце върху черната копринена рокля, затвори теменужените си очи и отпусна глава върху рамката на вратата.

Зеленият цвят на кожата й бе повехнал. Той вече не притежаваше пулсиращата жизненост на цвета на ментов сладолед, а приличаше по-скоро на сока в буркан с кисели краставички.

Франки се спусна към тях.

— Съжалявам! — Искаше да ги прегърне. Искаше да я прегърнат. Но те просто стояха там. — Моля ви, простете ми, обещавам да…

— Обещанията бяха дотук — Виктор вдигна огромната си ръка. Очите му бяха полупритворени. Ъгълчетата на широката му уста бяха провиснали като мокър, лепкав червей. — Утре ще говорим.

— Трябва да се заредим — обясни Вивека. — Цяла нощ не сме мигнали, за да те сглобим отново, а днес беше… — гласът й заглъхна за миг — изтощителен ден.

Засрамена, Франки сведе поглед към сивия болничен халат с усмихнатото лице на него. Родителите й, тъй като вече не бяха деца, рядко се нуждаеха от зареждане. Но сега очевидно изпитваха остра нужда да се заредят и вината за това бе нейна.

Тя вдигна глава и се застави да ги погледне в очите. Но вратата бе вече затворена и там нямаше никой.

„Сега какво?“

От другата страна на стената машината за зареждане на Виктор и Вивека се разбуди с бръмчене. В това време Франки, пълна с повече енергия от електроцентралата в Салем, влачеше крака безцелно по искрящо белия под и мечтаеше за живота извън лабораторията на баща си. Копнееше да научи последните новини от приятелите си. Но къде бяха те? И те ли бяха наказани? Все още ли бяха нейни приятели?

А къде се изгубиха Мелъди и Джаксън (тире) Ди Джей Хайд? Двамата трябваше да работят върху плана за спасяването на Франки от Бека. Но и от тях нямаше вест… освен ако не си отплащаха, че и тях бе изложила на риск. Може би Ди Джей дори не я харесваше. Може би в този момент Мелъди и Бека бяха заедно и й се надсмиваха; вдигаха чаши с пенливата сода на нормитата и наздравици за успеха си… „Наздраве за Франки — най-големият лапнишаран, по-голям дори от Блу!“

Като се покатери обратно на леглото, тя уви около цялото си тяло електромагнитното одеяло, покрито от естествена кожа.

— Виж, Циклоп. Аз съм рулце от авокадо.

Лампата я гледаше безучастно.

Самотата повея вътре в нея като първия хладен бриз на есента, мразовит намек за тъмнината, която я очакваше занапред.

Нов гръм удари. Проблесна светкавица. От клетката на глитератите се чу отново тихо туп-туп-туп-туп.

— Спокойно — измърмори Франки от кожената си фунийка. — Това е само…

Нова мълния.

Уличните лампи угаснаха. Бръмченето на машината от другата страна на стената замря. Лабораторията потъна в мрак.

— Това беше токов удар! — Франки изрита одеялото и седна. — Не ми ли стигат другите наказания?

От напрежението пръстите й започнаха да изпускат искри и осветиха стаята.

— Наелектризиращо! — прошепна тя, преосмисляйки наново своя иначе смущаващ навик да искри.

Водена от пукащите жълти пламъчета, Франки се отправи към вратата. Ако успееше да се добере до стаята на родителите си, преди последните им капчици енергия да са се изпарили, можеше да им даде малко от своята, докато машината заработи отново. Може би тогава щяха да разберат какви късметлии са, че имаха такава дъщеря. Може би щяха да я прегърнат.

Докато Франки посягаше към дръжката на вратата, нов бриз повя край нея. Но този не приличаше на самотата. Беше по-скоро вятър. Тя се извърна бавно по посока на хладния бриз, като се взираше напрегнато в мрака. Но не можа да види нищо друго, освен набръчкания подгъв на халата и босите си зелени крака.

Вятърът повя по-силно.

Устата на Франки пресъхна. Болтовете й изтръпнаха. Разхвърчаха се искри.

— Ехо? — гласът й потрепери.

Глитератите се щураха напред-назад по скърцащите стърготини.

— Шшшт — изсъска Франки, вслушвайки се да чуе онова, което не можеше да види.

Прас!

Нещо хлопна в другата част на лабораторията. Шкафът? Скелетът? Прозорецът?

„Прозорецът!“

Някой се опитваше да влезе!

„Бека!“

Изпратила е полицията за мен? Дали щяха да отведат Франки, докато родителите й лежаха безпомощни в леглата си? Мисълта, че ще я арестуват и няма да има време да се сбогува с тях, я накара да се запали като печена „Аляска“15…

И ето така видя в тъмното летящата към нея тухла.

Франки реши, че тя бе запратена от огромна тълпа нормита, струпана пред къщата. И ако помнеше правилно историята на дядо си, то тогава те бяха въоръжени с вили, запалени бали сено и огромно количество нетърпимост към онези техни съседи, които се захранваха с ток.