Чудовищна команда

Поли не успя да свести Блауз веднага, но поне имаше време да помисли.

Той отвори очи и се фокусира в нея.

— Ъ-ъ, паднахте от коня, сър — съобщи тя.

— Пъркс? Добре ли си? Мили боже, та той те захапа за…

— Трябват му само една-две кръпки, сър! — ведро отвърна Поли.

— Какво? От Игор?

— Несър. На плата, сър! Панталоните са ми малко широки, сър.

— А, ясно. Малко широчки, а? Уф, слава богу, а? За една бройка, а? Е, не трябва да лежа тук цял ден…

Отрядът му помогна да се покатери на Талацефалос, който все още се зъбеше без капка разкаяние. А относно „широчкото“ Поли си отбеляза наум на следващия бивак да направи нещо по въпроса за лейтенантския мундир. Не я биваше много с иглата, но ако Игор не можеше да го преправи що-годе сносно, значи не беше мъжът, за когото го мислеше. А този въпрос впрочем плачеше за отговор.

Джакръм ги вкара в строй с крясъци. Този път реагираха доста по-адекватно. И по-спретнато.

— И така, Чукала! Тази вечер ще…

Два реда големи жълти зъби махнаха фуражката му.

— О, много се извинявам, сержант! — измънка Блауз зад него, опитвайки се да обуздае кобилата.

— Няма проблем, сър, случват се такива неща! — процеди Джакръм, яростно дърпайки фуражката към себе си.

— Бих искал да се обърна към хората си, сержант.

— О? Ъ-ъ… тъй вярно, сър. — Джакръм, изглежда, се притесни. — Разбира се, сър. Чукала! Мирррчакайкомандатано!

Блауз се прокашля.

— Ъ-ъ… мъже! — подхвана. — Както знаете, трябва скоростно да стигнем до Некската долина, където очевидно сме необходими. Нощните преходи ще предотвратят… евентуални затруднения. Ъ-ъ… аз… — Той ги изгледа с изкривено от вътрешна борба лице. — Ъ-ъ… трябва да ви кажа, че не мисля, че сме… тоест, по всичко личи, че… ъ-ъ… не ми изглежда да… ъ-ъ… мисля, че трябва да ви кажа… ъ-ъ…

— Разрешете да се обадя, сър! — намеси се Поли. — Добре ли сте?

— Просто трябва да се надяваме, че онези, под чиято власт сме, взимат правилните решения — смутолеви Блауз. — Но аз безрезервно вярвам във вас и съм сигурен, че ще направите всичко по силите си. Да живее херцогинята! Продължавайте, сержант Джакръм!

— Чукала! Ходом! Марш!

И те поеха на война в здрача.

Маршируваха в същия ред като снощи начело с Маладикт. Облаците задържаха малко топлина и тук-таме пропускаха лунна светлина. Гората нощем не плашеше Поли, пък и това във всеки случай не беше същинска джунгла. Нито пък онова, което правеха, всъщност бе маршируване. Беше по-скоро нещо като бързо влачене, поединично или по двойки.

Тя се беше снабдила с два кавалерийски арбалета, които сега висяха неудобно затъкнати в ремъците на мешката й. Те бяха ужасяващи изобретения, нещо като кръстоска между малък арбалет и часовник. В дебелото ложе имаше куп механизми, а самият лък бе едва петнайсет сантиметра широк. Някак си, ако човек се напънеше, можеше да го зареди с достатъчно енергия да пробие два пръста броня с гадната метална стреличка. Бяха от оксидиран метал, гладки и зли. Но има една стара военна поговорка: „По-добре да надупча теб, отколкото ти мен, копеле.“

Поли си проправи път през колоната, докато се изравни с Игор. Той й кимна в мрака, след което се съсредоточи върху вървенето. Налагаше му се, защото раницата му беше два пъти по-голяма от тези на останалите. Никой не изпитваше желание да го попита какво носи в нея; понякога на човек му се струваше, че долавя плисък на течност.

Случваше се през Мюнц да минават Игори, макар че, технически погледнато, те бяха Поругание в очите на Нуган. Поли смяташе, че да използваш части от някой умрял, за да помогнеш на трима-четирима да оживеят, е разумна идея, но в една от проповедите си отец Джуп разпалено бе обяснил, че Нуган не искал хората да живеят, а искал да живеят правилно. Паството бе отвърнало с всеобщ мърмор на одобрение, но Поли знаеше със сигурност, че сред присъстващите има двама-трима с ръка или крак, малко по-светли или малко по-окосмени от съответните. В планините имаше доста дървосекачи. Случваха се злополуки. Бързи, внезапни злополуки. И тъй като не се намираше много работа за едноръки дървосекачи, хората отиваха и намираха някой Игор да свърши онова, което никакви молитви не можеха.

Игорите имаха мото: „Каквото повикало, такова се обадило.“ Човек не трябваше да им се отплаща. Трябваше да им предплаща, което, честно казано, бе твърде обезпокоително. Когато някой умираше, Игор мистериозно пристигаше на прага с молбата да му разрешат да вземе разни части, от които други от „шпишъчето“ му спешно се нуждаят. Той търпеливо чакаше да си тръгне свещеникът и се говореше, че след това свършва наистина добра работа. При все това доста често се случваше при появата на Игор бъдещият донор да се уплаши и да прегърне вярата на Нуган, обичащ цели хора. В който случай Игор си тръгваше тихо и вежливо и никога не се връщаше. Никога повече не стъпваше изобщо в селото или в стана на дървосекачите. Нито пък други Игори. Каквото повикало, такова се обадило… или замлъкнало.

Доколкото Поли знаеше, Игорите вярваха, че тялото е нищо повече от един по-сложен вид облекло. Колкото и да е странно, същото изповядваха и нуганите.

— Радваш ли се, че постъпи в армията, Игор? — обади се Поли, докато крачеха редом.

— Да, Ож.

— Моля те, ще погледнеш ли ръката на рупърта, като спрем? Лошо се е порязал.

— Да, Ож.

— Може ли да те попитам нещо, Игор?

— Да, Ож.

— Как се наричат женските Игори?

Игор се препъна, повървя безмълвно известно време и накрая каза:

— Добре де, къде сбърках?

— Понякога забравяш да фъфлиш. Но най-вече… то е просто усещане. Малки детайли в походката ти може би.

— Думата, за която питаш, е „Игорина“ — каза Игорина. — Ние не фъфлим колкото момчетата.

Те отново продължиха в мълчание, докато Поли го прекъсна:

— Мислех, че е достатъчно да си отрежа косата…

— Шевовете ли? — досети се Игорина. — Мога да ги махна жа пет минути. Те са само за шоу.

Поли се поколеба. Но все пак Игорите сигурно заслужаваха доверие, нали?

— Ти не си ли отряза косата?

— Всъщност просто я махнах — призна Игорина.

— Аз пък сложих мойта в мешката си — продължи тя, опитвайки се да не гледа шевовете по главата на Игорина.

— И аз. В буркан. Вше още расте.

Поли преглътна. Необходима бе липса на живо въображение, за да си говориш за лични неща с някой Игор.

— Моята ми я откраднаха в казармата. Сигурна съм, че е бил Страпи — сподели тя.

— О, боже.

— Омразно ми е дори да си помисля, че е в него!

— Защо я взе?

Това беше въпросът. Всичко беше планирала, а я биваше в планирането. Дори успя да заблуди останалите. Беше хладнокръвна, трезвомислеща и като отряза косата си, почувства само леко жегване…

… и я взе със себе си. Защо? Можеше да я изхвърли. Това не беше магия. Беше просто коса. Можеше да я изхвърли, без да й мигне окото. Ей така. Но… но… а, да, прислужничките щяха да я открият. Именно. Тя трябваше да я разкара от къщата. Точно така. А после можеше да я зарови някъде по пътя. Точно така.

Но не я зарови, нали…

Беше много заета. „Точно така“ — обади се предателски вътрешният й гласец. Беше много заета да залъгва всички освен себе си.

— Какво може да направи Страпи? — вдигна рамене Игорина. — Джакръм ще го шмаже на мига, в който го види. Той е дезертьор, че и крадец!

— Да, но може да изпее на някого!

— Добре, тогава кажи, че е кичур от любимата ти, останала да те чака. Много войници носят медальони или нещо подобно. Нали знаеш: „Букла от косата й златиста пазя в медальонче“, както се пее в песничката.

— Това беше цялата ми коса! В медальонче? Тя не можеше в шапка да се събере!

— О! — Игорина се замисли. — Е, тогава не можеш ли да кажеш, че я обичаш страшно много?

Въпреки всичко неудържим смях напуши Поли. Тя захапа ръкава си и се опита да се стегне, но безуспешно.

Усети нещо като пръчка да я побутва по гърба.

— По-тихо, вий двете! — избоботи Джейд.

— Съжалявам. Съжалявам — изшепна Поли.

Игорина глухо затананика под нос. Поли знаеше песента.

И се зарече: „Не и тази. Една песен стига. И искам да оставя момичето зад гърба си, но, изглежда, си го водя с мен…“ В този момент излязоха от гората и видяха червената жарава.

Останалите от отряда вече се бяха насъбрали и стояха вторачени в нея. Обхващаше доста голяма част от хоризонта и ту се разгоряваше, ту чезнеше на места.

— Това адът ли е? — обади се Уозър.

— Не, но се опасявам, че хората са го пресъздали — въздъхна лейтенантът. — Това е долината на Нек.

— Гори ли, сър? — ужаси се Поли.

— Пази боже, това е просто светлината от лагерните огньове, отразена от облаците! — възкликна Джакръм. — Винаги изглежда зле посред нощ, като бойно поле. Хората само си готвят вечеря. Нямате грижи, момци!

— Какво, да не готвят слонове? — подхвърли Маладикт.

— А онова какво е? — Поли посочи близкия хълм, още по-тъмен в нощта. На него нещо присветваше много бързо.

Разнесе се едно „фшшшт“ и металическо „трак“, когато Блауз измъкна малък телескоп и го отвори.

— Това са светлинни щракалки, дяволите ги взели! — промърмори той.

— Е го там още едно такова — избоботи Джейд, сочейки един доста отдалечен хълм. — Блещук, блещук.

Поли премести поглед от заревото на небето към студената примигваща светлинка. Тиха, мека светлинка. Безобидна светлинка. А зад нея горящо небе…

— Закодирано е — обади се Блауз. — Сигурно са съгледвачи.

— Светлинни щракалки? — недоумяваше Тонкър. — Какво пък е това?

— Поругание в очите на Нуган — отвърна Блауз. — За съжаление, понеже щяха да са ни много полезни, ако и ние имахме такива, нали, сержант?

— Дасър — автоматично потвърди Джакръм.

— Единствените послания по въздуха трябва да са молитвите на правоверните. Слава на Нуган, слава на херцогинята и така нататък. — Блауз присви очи и въздъхна. — Срамота. Как мислите, колко има до онзи хълм, сержант?

— Над три километра, сър. Струва си да се промъкнем, а?

— Вероятно знаят, че някой може да ги види и да тръгне да ги търси, така че сигурно няма да се „мотаят“ много — размисли се Блауз. — Е, във всеки случай тези неща са доста издайнически. Но от долината няма да се вижда.

— Разрешете да попитам, сър? — обади се Поли.

— Разбира се — кимна Блауз.

— Как правят светлината толкова ярка, сър? Съвсем бяла е!

— Мисля, че е нещо фойерверкско. Защо?

— И пращат съобщения чрез светлина?

— Да, Пъркс. И смяташ, че…?

— И хората, които получават тези съобщения, им отвръщат по същия начин? — упорстваше Поли.

— Да, Пъркс, това е централната идея.

— Значи… може би не трябва да ходим чак до онзи хълм, сър? Светлината е насочена към нас, сър.

Всички обърнаха глави. Възвишението над тях присветна.

— Браво, Пъркс! — прошепна Блауз. — Хайде, сержант! — Той освободи крак от стремето, а конят автоматично пристъпи встрани, за да е сигурно, че лейтенантът ще падне при слизането.

— Готово, сър! — Джакръм му помогна да се изправи. — Маладикт, вземи Гуум и Холтър и заобиколете отляво, останалите — отдясно! Ти не, Карборунд, не се засягай, ама това трябва да стане тихо, разбираш? Стой тук. Пъркс, ти идваш с мен…

— И аз идвам, сержант — заяви Блауз.

— Добра идея, сър! — Само Поли видя гримасата на Джакръм. — Предлагам да се присъедините… присъединим с Пъркс към вас. На всички ясно ли им е? Качвате върха сръчно и безшумно и никой, никой да не мърда, преди да чуе сигнала ми…

— Сигнала ми — твърдо рече Блауз.

— Това имах предвид, сър. Бързо и безшумно! Не ги жалете, но искам поне един да остане жив! Тръгвайте!

Двата екипа се разделиха и изчезнаха. Сержантът им даде минута-две преднина, след което потегли с толкова невероятна за мащабите си скорост, че Поли и лейтенантът не можаха да отреагират веднага. Отзад Джейд унило ги изпрати с поглед.

Дърветата оредяваха по стръмния наклон, а и нямаше достатъчно шубрак за опора. Поли установи, че й е по-лесно да лази на четири крака, сграбчвайки туфи и поници8, за да се задържи. След време усети полъх на дим, парлив и химически.

Освен това бе сигурна, че долавя слабо потракване.

Едно дърво протегна ръка и я издърпа в сянката си.

— Да не си гъкнал! — изсъска Джакръм. — Къде е рупъртът?

— Не знам, серж!

— По дяволите! Не може да оставиш рупърт да се мотляви безконтролно наоколо, не е за разправяне какво може да си втълпи в главицата, пък и сега му е хрумнало, че той командва! Ти си му бавачка! Намери го!

Поли се засмъква надолу по склона и откри Блауз подпрян на едно дърво, леко прохъхрящ.

— А… Пъркс — изхриптя той. — Май че… астмата ми… се върна…

— Ще ви помагам по баира, сър. — Поли го хвана за ръката и го задърпа напред. — Може ли да хъхрите малко по-тихо, сър?

Малко по малко, къде с дърпане, къде с бутане, тя докара мъжа до дървото на Джакръм.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините, сър! — изшептя сержантът, изкривил лице във влудяваща приветливост. — Ако бихте ни поизчакали тук, с Пъркс ще се изкатерим до…

— И аз идвам, сержант — настоя Блауз.

Джакръм се поколеба.

— Да, сър. Моите уважения, сър, но като влезем в схватка…

— Да вървим, сержант! — Лейтенантът се просна на земята и започна да пълзи напред.

— Дасър — мрачно промърмори Джакръм.

Поли също се запромъква напред. Тук тревата бе по-къса, изгризана от зайци, тук-таме с малки храстчета. Тя се помъчи да не вдига шум и се насочи към потракването. Миризмата на химикали се усили. Въздухът се насити с дим. Напредвайки, тя долови слаби отблясъци. Проточи врат.

На броени метри от нея силуетите на трима мъже се открояваха в нощта. Единият крепеше на рамото си голяма тръба, около метър и половина дълга, подпряна на триножник. Беше насочена към далечния хълм. На крачка-две зад мъжа стоеше голяма квадратна кутия. От процепите й се процеждаше светлина, а от малкия кюнец, забучен отгоре й, се кълбеше гъст дим.

— Пъркс, на три — обади се Джакръм вдясно от Поли. — Едно…

— Не мърдай, сержант — прошепна Блауз отляво.

Поли видя как Джакръм изумен обръща голямото си червендалесто лице:

— Сър?

— Стой на място — процеди лейтенантът. Над главите им потракването продължаваше.

„Военни тайни! — каза си Поли. — Съгледвачи! Врагове! А ние просто си зяпаме! Все едно да стоиш да гледаш как шурти кръв от артерия.“

— Сър! — изсъска Джакръм, едва удържайки яростта си.

— Стой на място, сержант! Това е заповед — невъзмутимо отвърна Блауз.

Джакръм притихна под привидното спокойствие на вулкан пред изригване. Щракането неумолимо продължаваше. Сякаш нямаше край. До Поли сержантът се пенеше и зъбеше като куче на каишка.

Щракането спря. Поли дочу приглушен разговор.

— Сержант Джакръм — прошепна Блауз, — можете да ги „отнесете“ с пълна скорост!

Джакръм се изстреля от тревата като яребица.

— Напред, момчета! В атака!

Когато Поли скочи и се втурна напред, първата й мисъл бе, че разстоянието изведнъж се оказа доста по-голямо, отколкото изглеждаше.

И тримата мъже се бяха обърнали при вика на Джакръм. Онзи с тръбата вече я бе пуснал и посягаше към меча си, но Джакръм го връхлетя като лавина. Мъжът направи грешката да се съпротивлява. Краткият сблъсък на мечове премина в меле, а сержант Джакръм сам по себе си бе достатъчно смъртоносно меле.

Вторият мъж профуча покрай Поли, но тя се бе спуснала към третия. Той се отдръпна, все още тъпчейки устата си, обърна се да избяга и се озова лице в лице с Маладикт.

— Не му давай да преглътне! — извика Поли.

Ръката на Маладикт се протегна и повдигна съпротивляващия се човек за врата.

Операцията щеше да е перфектна, ако не бяха дохвърчали останалите, вложили всичките си усилия да щурмуват и останали без грам сила да спрат. Имаше сблъсъци.

Заловеният повали Маладикт с ритник в гърдите и се опита да избяга, но се заби в Тонкър. Поли прескочи Игорина, едва не се препъна в падналата Уозър и отчаяно се хвърли към противника, който вече се измъкваше пълзейки. Беше извадил нож и го размахваше обезумяло пред нея, хванал с другата ръка гърлото си, от което излизаха гъргорещи звуци. Тя изби ножа му, изтича зад него и го удари с все сила по гърба. Той политна напред. Преди Поли да успее да го сграбчи, една ръка го пое като перце и гласът на Джакръм прогърмя:

— Не може да оставим нещастника да се задави до смърт, Пъркс! — Другата му ръка се заби в корема на мъжа с шум като мръвка, плесната върху плоча. Мъжът кръстоса очи, нещо голямо и бяло излетя от устата му и профуча над рамото на Джакръм.

Сержантът го пусна и се обърна към Блауз:

— Сър, възразявам, сър! — Гласът му трепереше от гняв. — Лежахме там и гледахме как тия дяволи изпращат кой знае какви съобщения, сър! Шпионски, сър! Можехме да ги пипнем още тогава, сър!

— И после, сержант? — попита Блауз.

— Какво после?

— Не смятате ли, че хората, с които говореха, нямаше да се зачудят какво се е случило, ако съобщенията им бяха прекъснали насред изречението?

— Дори и така да е, сър…

— А сега пособието им е в ръцете ни, сержант, и техните началници не го знаят — прекъсна го лейтенантът.

— Е, да, ама вие, сър, казахте, че изпращат кодирани съобщения, а пък…

— Ъ-ъ, мисля, че превзехме и кодовата им листа, серж — обади се Маладикт, пристъпвайки с белия предмет в ръката си. — Онзи се опита да я изяде, серж. Оризова хартия. Но тъй да се каже, не успя да усвои храната.

— А вие, сержант, я екстрахирахте и вероятно спасихте живота му. Браво! — додаде Блауз.

— Но един се измъкна, сър — замърмори Джакръм. — Скоро ще стигне до…

— Сержант?

Джейд се зададе отдолу, извисявайки туловище над тревата. Когато наближи, видяха, че влачи човек за крака. От още по-близо стана ясно, че човекът е мъртъв. Живите имаха повече от половин глава.

— Чух крескането, а тоя търчеше и аз скочих, пък той се натресе право в мен с главата напред! — оплака се Джейд. — Дори не смогнах да го фрасна!

— Е, редник, поне със сигурност можем да кажем, че е бил спрян — заключи Блауз.

— Шър, тожи тук умира — обади се Игорина, коленичила до мъжа, когото сержант Джакръм тъй стопроцентово бе спасил от задавяне. — Ижтровен е!

— Наиштина? — зарази се Блауз. — От кого? Сигурен ли си?

— Желената пяна от уштата му е шигурен прижнак, шър.

— Какво е толкова смешно, редник Маладикт? — смръщи се Блауз.

Вампирът се изхили.

— О, съжалявам, сър. Казват на шпионите: „Ако ви хванат, изяжте уликите“, нали? Това е доста сигурно средство да не издадат тайните.

— Но ти държиш… наквасените улики в ръцете си, ефрейтор!

— Вампирите не се тровят толкова лесно, сър — спокойно отвърна Маладикт.

— Шигурно е фатално шамо ако ше погълне, шър — обясни Игорина. — Ужашно изобретение. И_ж_обретение. Швърши, шър. Нищо не мога да шторя.

— Горкият човечец. Е, все пак имаме кодовете — оживи се Блауз. — Това е велико откритие, мъже!

— И пленник, сър, и пленник — вметна Джакръм.

Единственият оцелял, който пращаше сигналите, изпъшка и се опита да мръдне.

— Малко е насинен, предполагам — додаде Джакръм с известно задоволство. — Аз когато се натреса на някой, сър, той си остава натресен.

— Двама да го вземат с нас — нареди Блауз. — Сержант, остават няколко часа до разсъмване и ми се ще дотогава да сме доста далеч оттук. Погребете другите някъде долу в гората и…

— Сър, трябва само да кажете: „Действайте, сержант“ — почти проплака Джакръм. — Така е прието, сър! Казвате ми какво искате, а аз им давам заповедите!

— Времената се менят, сержант — отвърна Блауз.

Летящи из въздуха съобщения. Поругания за Нуган.

Докато помагаше на Уозър да изкопае гробовете, Поли си мислеше, че логиката е неоспорима. Молитвите на благоверните се извисяваха към Нуган отдолу нагоре. Куп невидими неща, като святост и милост, заедно със списък с тазседмичните Поругания се спускаха от Нуган към благоверните. Отгоре надолу. Онова, което беше забранено, бе прехвърлянето на послания от едно човешко същество на друго, както изглежда напред-назад. Можеше да има сблъсъци. Тоест, ако вярваш в Нуган. Ако вярваш в молитвите.

Докато копаеха, стана ясно, че Уозър всъщност се казва Алис, но името трудно се съвместяваше с хилавото като клечка момче с лоша подстрижка и без особени умения с лопатата, което имаше навика да стои някак прекалено близо до теб и да се втренчва леко накриво в лицето ти, докато говори. Уозър вярваше в молитвите. Тя вярваше във всичко. Това правеше разговора с нея малко… неудобен, ако събеседникът не е вярващ. Но Поли чувстваше, че би могла да положи усилия.

— На колко години си, Уоз? — попита тя, загребвайки с лопатата.

— Н-н-на деветнайсет, Поли.

— Защо се записа?

— Херцогинята ми каза.

Ето защо хората не говореха много с Уозър.

— Уоз, ти знаеш, че да носиш мъжки дрехи е Поругание, нали?

— Благодаря, че ми напомни, Поли — отвърна Уозър без следа от ирония. — Но херцогинята ми каза, че нищо, което правя, за да осъществя своята мисия, няма да се смята за Поругание.

— Мисия, а? — Поли се опита гласът й да звучи оживено. — И каква е тази мисия?

— Да поема командването на армията — каза Уозър.

Поли изтръпна.

— Сериозно?

— Сериозно. Докато спях, херцогинята излезе от портрета си и ми каза да отида незабавно в Нек — сподели Уозър. — Светата майка се обърна към мен, Оз. Даде ми нареждания. Направлява стъпките ми. Освободи ме от позорно робуване. Как може това да е Поругание?

„Тя има меч — каза си Поли. — И лопата. Тук трябва много да се внимава.“

— Това е хубаво — рече на глас.

— А и… трябва да ти кажа, че… аз… никога през живота си не съм изпитвала такава обич и дружелюбност — продължи искрено Уозър. — Изминалите няколко дни бяха най-щастливите от живота ми. Вие всички се отнасяте с мен толкова мило, толкова благо. Светата майка ме направлява. Тя направлява всички ни, Оз. И ти вярваш в това. Нали? — Лунната светлина разкри вадичките от сълзи по изцапаните бузи на Уозър.

— Ъм. — Поли трескаво търсеше начин да избегне лъжата. Откри го: — Ъ-ъ… знаеш ли, че искам да открия брат си?

— Е, това ти прави чест, Херцогинята знае — бързо отвърна Уозър.

— И, ами… аз също го правя заради „Херцогинята“ — каза Поли, чувствайки се отвратително. — Да си призная, непрекъснато мисля за „Херцогинята“. — Е, това си беше вярно. Просто не беше честно.

— Толкова се радвам да го чуя, Оз, защото си мислех, че си отстъпничка. Но ти го изрече с такова убеждение! Може би сега е моментът да паднем на колене и да…

— Уоз, стоиш в гроб! — прекъсна я Поли. — За всичко си има време и място, нали знаеш? Хайде да се връщаме при другите, а?

Най-щастливите дни от живота на момичето бяха изминалите в газене из горите, копаене на гробове и криене от войници както от вражеската, така и от нашата армия? Проблемът с Поли беше, че умът й задаваше въпроси, когато тя изобщо не искаше да узнае отговорите.

— Значи… херцогинята все още ти говори, а? — подхвана тя, докато си проправяха път сред тъмните дървета.

— О, да. Когато бяхме в Плоц, там, докато спяхме в казармата, каза, че всичко се нарежда.

„Недей, недей да задаваш повече въпроси“ — изпищя част от съзнанието на Поли, но тя го пренебрегна от чиста проба ужасно любопитство. Уозър бе приятна — е, сравнително приятна, по малко плашещ начин — но да говориш с нея бе като да чоплиш струпей; знаеш какъв ужас е под коричката, но въпреки това чоплиш.

— Ами… ти какво служеше там в цивилизацията?

Уозър я изгледа с налудничава усмивка.

— Служех за боксова круша.