Чудовищна команда

Игор безмълвно застана пред масата на наборната група.

— Напоследък рядко се мярка по някой от вашите — каза Джакръм.

— Да не привършихте свежите мозъци, а? — гадно подметна ефрейторът.

— Мери си приказките, ефрейтор — понамръщи се сержантът и се облегна в скърцащия си стол. — Там навън крачат доста момци, които нямаше да има с какво да крачат, ако някой приятелски Игор не е бил наблизо, нали, Игор?

— Сериозно? Аз пък чух, че разни хора се събуждали и откривали, че тяхното приятелче Игор им е източило мозъците посред нощ и е отпрашило на нейде си да ги продава. — Ефрейторът бе вперил кръвнишки поглед в Игор.

— Бъдете шигурен, че нямам никакви ашпирации към вашия можък, ефрейтор — каза Игор. Поли щеше да се разхили, но се сепна, когато осъзна, че абсолютно никой нямаше подобно намерение.

— Да, бе, ама срещнах един сержант, който каза, че някакъв Игор сложил краката на някой си там наопаки — продължи ефрейтор Страпи. — Какво печели войникът от това, а?

— Ще може да напредва и да отштъпва едновременно? — равно рече Игор. — Шержант, жнам вшичките иштории, но те ша прошто нижки клевети. Аж ишкам шамо да шлужа на родината. Не ишкам проблеми.

— Добре. Ние също — кимна сержантът. — Драсни си кръстчето и обещай да не се бъзикаш с мозъка на ефрейтор Страпи, ясно? Още един подпис? Ей богу, днес май си имаме цял колеж от новобранци. Дай му картонения шилинг, ефрейтор!

— Благодаря — каза Игор. — И бих ишкал да пожабърша портрета, ако нямате нищо против. — Той измъкна едно парцалче.

— Да го избършеш? — опули се Страпи. — Това разрешено ли е, сержант?

— Защо искаш да го бършеш, господине? — вдигна вежди Джакръм.

— Жа да отштраня невидимите демони.

— Не виждам ник’ви неви… — започна Страпи, но спря.

— Остави го, нека бърше — каза Джакръм. — Това си е една от техните малки чудатости.

— Не е много редно, чини ми се — измърмори Страпи. — Направо продажничес…

— Не виждам какво нередно има старата дама да се поизмие — сряза го сержантът. — Следващият! О…

След като старателно избърса замазания портрет и му лепна бърза целувчица, Игор се приближи до Поли и застана до нея с глуповата усмивка. Но тя бе вперила поглед в следващия новобранец.

Той беше нисък и доста слаб, което не бе необичайно за страна, в която рядко разполагаш с достатъчно храна, за да надебелееш. Но беше целият в черно и явно скъпо облекло, като аристократ; даже имаше меч. Сержантът изглеждаше разтревожен. Бе наясно, че човек може лесно да си докара неприятности, ако обърка репликите пред някоя клечка, която би могла да има важни приятели.

— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали мястото, сър? — окопити се той.

— Да, сержант. Искам да се запиша.

Сержант Джакръм се размърда неспокойно.

— Добре, сър, но не съм убеден, че джентълмен като вас…

— Ще ме запишете ли или не, сержант?

— Не е обичайно джентълмен да се записва като редови войник, сър — смутолеви сержантът.

— Искате да кажете, сержант, дали не съм преследван от закона? Има ли награда за главата ми? Отговорът е „не“.

— А от тълпа с вили? — процеди ефрейтор Страпи. — Тоя е проклет вампир, серж! Личи си му отдалече! Той е въздържател! Виж, носи значка!

— На която пише „Ни една капка“ — спокойно каза младежът. — Нито една капка човешка кръв, сержант. Възбрана, която спазвам от почти две години благодарение на Лигата на въздържателите. Разбира се, ако имате лични възражения, сержант, само трябва да ми ги представите в писмен вид.

Което бе много хитро изявление, помисли си Поли. Тези дрехи струваха доста пари. Повечето от вампирските фамилии се родееха с висшата аристокрация. Човек никога не можеше да бъде сигурен кой кому е роднина… всъщност не просто кому, а на кого. Коготата определено създаваха доста повече проблеми от обикновените комута. Пред сержанта се откриваше дълъг неравен път.

— Трябва да се движим в крак с времето, ефрейтор — реши той да не поема по него. — И определено ни трябват мъже.

— Ами ако му се прище да ми изсмуче кръвчицата посред нощ? — втресе се Страпи.

— Е, ще трябва само да изчака редник Игор да приключи с издирването на мозъка ти, нали? — сопна се сержантът. — Подпишете тук, господине.

Писалката задращи по хартията. След минута-две вампирът обърна листа и продължи да пише на гърба му. Вампирите имаха дълги имена.

— Но може да ме наричате Маладикт — каза той, връщайки писалката в мастилницата.

— Много ви благодаря, дума да няма, съ… редник. Дай му шилинга, ефрейтор! Добре, че не е сребърен, а? Ха-ха!

— Да — кимна Маладикт, — наистина.

— Следващият! — викна сержантът. Поли проследи как селянчето, привързало с канап панталоните си, се дотътри пред масата и загледа перодръжката със сърдитото смущение на човек, изправен пред нова технология.

Тя се обърна към бара. Съдържателят й хвърли начумерен поглед по обичая на всички лоши съдържатели по света. Както все повтаряше баща й, ако държиш хан, или харесваш хората, или полудяваш. Странно, но някои от лудите правеха най-добрата бира. Съдейки по миризмата, този не беше от тях.

Поли се облегна на тезгяха.

— Една халба, моля — поръча тя, а мъжът се смръщи в знак на потвърждение и се обърна към големите бурета. Поли се навъси. Знаеше си, че бирата ще е вкисната и че кофата, подложена под канелката, се излива обратно всяка вечер, а чепът не се затъква и… да, щяха да й я поднесат в павурче, което сигурно никога не е било мито.

Въпреки това няколко от свежите попълнения вече обръщаха халбите си с целия набор от звукови знаци на одобрение. Все пак това бе Плюн. Всичко, което би помогнало да забравиш, че си тук, сигурно си струваше да се изпие.

— Бива си я тая бира, а? — подхвърли един от новобранците, а седящият до него се оригна и каза:

— Най-добрата, дето съм пробвал, тъй си е.

Поли подуши павурчето. Съдържанието миришеше като нещо, което не би дала и на прасетата. Отпи малко и коренно промени мнението си. Би го дала на прасетата. Тия младоци никога не са опитвали бира — каза си тя. — Татко беше прав. Из провинцията има разни, които биха се записали и за едни лични панталони. Пият тоя боклук и се правят, че им харесва, за да викат: „Уха, момчета, ехей, снощи си сръбнахме яко, а?“ А веднага след това…

О, боже… — усети се тя. — Каква ли ще е тоалетната тук? Мъжката на двора у дома й беше доста зле. Поли лискаше в нея по две големи ведра всяка сутрин, като се стараеше да не диша. По плочестия под растеше странен зелен мъх. А „Херцогинята“ беше добра кръчма. Имаше клиенти, които си сваляха ботушите, преди да си легнат.

Тя присви очи. Този тъп глупендър пред нея, смръщен така, че изглеждаше с една дълга вежда наместо с две, им сервираше помия и гнусен оцет точно преди да тръгнат на война…

— Тажи бира — обади се Игор от дясната й страна — е ш вкуш на коншка пикня.

Поли се дръпна назад. Дори в подобна кръчма това беше убийствено изказване.

— О, а ти го познаваш, така ли? — Кръчмарят се надвеси над момчето. — Да не си пил конска пикня?

— Пил шъм.

Кръчмарят сви юмрук пред лицето на Игор.

— Слушай какво, ти, фъфлещо дребно…

Тънка черна ръка се протегна с удивителна скорост и бледи пръсти се сключиха върху китката на мъжа. Веждата му се разкриви във внезапна агония.

— Виж сега, нещата стоят така — спокойно каза Маладикт. — Ние сме войници на херцогинята, ясно? Просто кажи „оох“.

Явно бе стиснал. Мъжът изпъшка.

— Благодаря. А ти ни сервираш за бира някаква течност, която, най-меко казано, наподобява отпадна вода — продължи Маладикт със същия равен, разговорчив тон. — Аз, разбира се, не пия… конска пикня, но имам силно развито обоняние и наистина не бих искал да изброя на глас нещата, които подушвам в тази мътилка, тъй че нека просто кажем „плъхски фъшкии“ и спрем дотук, а? Само изскимти. Добро момче.

В края на тезгяха един от новобранците повърна. Пръстите на кръчмаря бяха побелели. Маладикт кимна със задоволство.

— Възпрепятстването на войник на нейна светлост по време на война е изменническо деяние. — Той се приведе напред. — Наказуемо, разбира се, със… смърт — Маладикт произнесе думата с определена наслада. — Обаче, ако тук случайно има някое друго буренце бира, нали се сещаш, от оная, която пазиш за приятели, ако изобщо имаш такива, то съм убеден, че може да забравим този малък инцидент. Сега ще те пусна. Познавам по веждата ти, че си мислител, и ако мислиш да се върнеш с голяма тояга, бих искал вместо това да помислиш върху следното: Бих искал да помислиш за тази черна лента, която нося. Знаеш какво означава, нали?

Кръчмарят потръпна и смънка:

— Лигата на в’здържателите…

— Правилно! Браво! — каза Маладикт. — А ето и още една тема за размишления, ако можеш да я поемеш. Дал съм обет да не пия човешка кръв. Това не значи, че не мога да те сритам в чатала така, че внезапно да оглушееш.

Той отпусна захвата си. Кръчмарят бавно се изправи. „Под тезгяха сигурно има къса дървена тояга“ — помисли си Поли. Във всяка кръчма държаха поне по една. Дори баща й имаше. Доста помага, твърдеше той, в тревожни и смутни времена. Тя видя как пръстите на здравата му ръка потрепнаха.

— Недей! — предупреди тя. — Мисля, че не се шегува.

Кръчмарят се отпусна.

— Стана малко недоразумение, господа — смутолеви той. — Вкарал съм друга бъчва по погрешка. Без да искам. — Той се изниза, а ръката му пулсираше почти видимо.

— Шамо кажах, че е коншка пикня — оправда се Игор.

— Няма да създава проблеми — обърна се Поли към Маладикт. — Занапред ще ти бъде приятел. Схвана, че не може да те надвие, тъй че ще бъде най-преданият ти слуга.

Маладикт я измери със замислен поглед.

— Аз знам това. А ти откъде знаеш?

— Работех в кръчма. — Усети как пулсът й се ускорява, както всеки път, когато лъжите се навръзваха. — Човек се научава да предугажда хората.

— Какво работеше?

— На тезгяха.

— В тази дупка има и друга кръчма, така ли?

— А, не. Не съм оттук.

Поли изпъшка мислено при думите си и зачака въпроса: „Защо тогава дойде тук да се записваш?“ Не го получи. Вместо това Маладикт само сви рамене и каза:

— Не си и представям някой да е оттук.

Още няколко доброволци пристигнаха в кръчмата. Бяха със същия глуповат, но предизвикателен вид, навлекли дрехи, които не са им по мярка. Веждата се появи с една бъчонка, която почтително сложи на поставката и нежно потупа. Извади истинско оловно канче изпод тезгяха, напълни го и боязливо го побутна към Маладикт.

— Игор? — отмести го встрани вампирът.

— Ще ши оштана на коншка пикня, ако нямаш нищо против — каза Игор. Той се озърна във внезапната тишина. — Вижте шега, никога не шъм кажвал, че не ми харешва! — Бутна чашата си по лепкавия тезгях. — Пак от шъщото?

Поли взе новата халба и я подуши. После отпи.

— Не е зле. Поне има вкус на…

Вратата се отвори с трясък и тътенът на бурята нахлу в помещението. Около две трети от един трол се навряха вътре, след което успя да се провре и остатъкът.

Поли нямаше проблеми с троловете. Понякога ги срещаше в гората, седнали сред дърветата или целеустремено трополящи по пътя по разни техни си работи, каквито и да бяха те. Троловете не бяха приятелски настроени, а по-скоро… примирени. Приеми го: в света има хора. Не си струват стомашното разстройство. Не можеш да ги убиеш всичките. Стъпвай около тях. Да стъпваш върху тях не е уместно в дългосрочен план.

Понякога фермерите ги наемаха за тежката работа, а троловете я се появят, я не. Случваше се да дойдат, да овършеят някоя гора, изскубвайки дънерите сякаш са моркови, а после да изчезнат, без да изчакат заплатата. Доста от нещата, които вършеха хората, удивляваха троловете и обратно. Като цяло те взаимно се отбягваха.

Но рядко се случваше да попаднеш на трол като този. Изглеждаше толкова… тролски. Като канара, престояла векове във влажни иглолистни гори. Беше покрит с лишеи. Влакнест сив мъх висеше на туфи от главата и брадата му. В едното му ухо имаше птиче гнездо. Носеше истинска тролска бухалка, направена от изкоренена фиданка. Беше почти карикатура на трол, само дето никой не би се засмял.

Дебелият край на фиданката задумка по пода, когато тролът, наблюдаван от новобранците и ужасения ефрейтор Страпи, закрачи тежко към масата.

— Шъ съ зъ пиша — каза той. — Шъ пра’а к’вот требе. Дай парата.

— Ти си трол! — избухна Страпи.

— Виж сега, без такива, ефрейтор — намеси се сержант Джакръм. — Трай си, да ти е мирна главата!

— Трай си? Трай си? Ама т’ва е трол, серж! Има пластове! Под ноктите му расте трева! Това е трол!

— Добре, де! Запиши го.

— Искаш да се биеш с нас? — изписка Страпи. Троловете нямат чувство за лично пространство, а в момента един тон от нещо, което на практика беше вид скала, се извисяваше точно над масата.

Тролът обмисли въпроса. Новобранците стояха смълчани, забравили да отпият от чашите си.

— Не — отвърна той накрая. — Шъ съ бия с врагъ. Бог да пази… — Тролът спря и впери очи в тавана. Каквото и да търсеше там, явно не го видя. После сведе поглед към ходилата си, по които растеше трева. После се втренчи в свободната си ръка и размърда пръсти, сякаш броеше нещо, — … херцогинята — завърши. Беше дълго чакане. Масата изскърца, когато тролът сложи ръка върху нея, отворил длан. — Дай парата.

— Имаме само картоне… — започна ефрейтор Страпи. Сержант Джакръм го ръгна с лакът в ребрата.

— Ей богу, да не си луд? — изсъска той. — Има десеторна премия за вербуване на трол! — С другата си ръка бръкна в джоба на куртката си, извади сребърен шилинг и внимателно го постави в огромната длан. — Добре дошъл в новия си живот, приятел! Само да запиша името ти, а? Как се казваш?

Тролът премести поглед към тавана, ходилата, сержанта, стената и масата. Поли видя, че мърда устни.

— Карборунд? — допусна той.

— Да, сигурно — съгласи се сержантът. — Ъ-ъ, би ли искал да пообръс… да поотрежеш малко кос… мъха? Имаме нещо като… наредба…

Стена, под, таван, маса, пръсти, сержант.

— Не — отвърна Карборунд.

— Добре. Добре. Добре — бързо рече сержанта. — То не е съвсем наредба като такава, всъщност е по-скоро препоръчителна. И все си мисля, малко тъпичка, а? Радвам се, че се присъедини към нас — пламенно добави той.

Тролът облиза монетата, която светна като диамант в ръката му. Под ноктите му наистина растеше трева, забеляза Поли. Карборунд пристъпи тежко към тезгяха. Тълпата моментално се разцепи, защото изобщо не бе допустимо троловете да стоят зад мелето от тела, размахвайки пари и опитвайки се да привлекат вниманието на бармана.

Той строши монетата на две и хвърли половинките на тезгяха. Веждата преглътна. Като че щеше да каже „Сигурен ли си?“, само че това не беше от въпросите, задавани на клиенти, тежащи над половин тон. Карборунд помисли малко и каза:

— Дай да пия.

Веждата кимна, изчезна за кратко в стаичката зад тезгяха и се върна с нещо като тенджерка. Маладикт се разкиха. Очите на Поли се насълзиха. Беше от миризмите, които усещаш със зъбите си. Да предлагат вкисната бира по кръчмите си беше почти в реда на нещата, но това беше стоградусов оцет.

Веждата пусна в него сребърната половинка, а после извади от касата медна пара и я поднесе над димящата течност. Тролът кимна. С едва доловима церемониалност, като келнер, поставящ чадърчето в засукан двоен коктейл, Веждата пусна монетата.

Мехурчетата се умножиха. Игор наблюдаваше с интерес. Карборунд подхвана съда с по два пръста на лопатоподобните си ръце и изпи съдържанието на един дъх. За момент остана като закован, след което внимателно постави съдината обратно на тезгяха.

— Не е зле да се дръпнете малко, господа — промърмори Веждата.

— Какво ще стане? — попита Поли.

— Различно ги хваща — отвърна Веждата. — Този май е… не, ей го на…

Карборунд се катурна доста стилно. Без подвиване на колене, без малодушен опит да омекоти удара. Просто смени координатите от вертикални с ръка напред, към хоризонтални с ръка нагоре. Дори малко се поклатушка, след като се просна на пода.

— Не му е увряла главата за това питие — изкоментира Веждата. — Типично за недораслите мераклии. Иска да се прави на голям трол, идва тук, поръчва си „Шокоф подотръшкач“, пък после не знае какво да прави.

— Ще се свести ли? — попита Маладикт.

— Не ми се чини да е преди зори. — Веждата поясни: — Мозъкът спира да действа.

— Значи тоя ще се оправи бързо — пристъпи ефрейтор Страпи. — Слушайте сега, мизерници. Ще спите в бараката отзад, ясно? Съвсем водоустойчива, почти няма плъхове. Омитаме се призори! Вече сте в армията!

Поли лежеше в тъмното на постеля от мухлясала слама. И дума не стана да се събличат. Дъждът чукаше по покрива и вятърът духаше през процепа под вратата, въпреки опитите на Игор да го затъкне със слама. Проведоха някакъв безцелен разговор, в течение на който Поли разбра, че дели усойния подслон с „Тонкър“ Холгър, „Шафти“ Меникъл, „Уозър“ Гуум и „Лофти“ Тют. Маладикт и Игор явно не бяха придобили благозвучни прякори. По всеобщо съгласие тя стана Озър.

Малко се изненада, когато момчето, наричано Уозър, извади от мешката си малък портрет на херцогинята и нервно го окачи на един стар пирон. Никой не обели дума, докато той се молеше пред него. Така беше прието.

Казват, че херцогинята е умряла…

Късно една вечер Поли миеше съдовете и дочу мъжете да говорят, тъй като бе нормално за всяка жена да подочуе разни работи, докато вдига шум.

Умряла е, тъй разправят, но ония горе в замъка на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг не си го признават. Ми тя като няма ни дете, ни коте, а те царските нали все се женят помежду си, тронът ще го грабне злобенският принц Хайнрих! На ти сега! Можеш ли си представи? Ей зат’ва не се мярка никаква, разбра ли? И всички тия години да няма нов портрет? Да се не начудиш, а? О, разправят, че била в траур зарад младия херцог, ама оттогаз минаха над седемдесет години! Казват, че са я погребали тайно и…

В този момент баща й беше затворил устата на осведомителя. Има разговори, при които е желателно дори да не запомнят, че си бил в стаята.

Мъртва или жива, херцогинята не сваля поглед от теб.

Новобранците се опитаха да поспят.

От време на време някой се оригваше или шумно изпускаше газове и Поли отвърна с едно-две насилени оригвания. Това, изглежда, вдъхнови част от спящите да вложат повече старание дотам, че покривът заскърца и почна да се ръси прах, преди всички да затихнат. На няколко пъти усети някой да се препъва навън във ветровитата тъмнина, на теория към тоалетната, но вероятно, имайки предвид мъжката нетърпимост по тези въпроси, доста по-близо до вратата. Веднъж, пропадайки в затормозена просъница, й се стори, че чува някой да хлипа.

Като внимаваше да не шумоли много, Поли извади многократно прегънатото, безброй пъти четеното и неспасяемо лекьосаното последно писмо от брат си и го зачете на светлината на самотната капеща свещ. Беше отваряно и тежко осакатено от цензурата и носеше щемпела на херцогинята. Гласеше:

Беше написано грижливо, с изключително старателния и закръглен почерк на човек, който трябва да се замисли над всяка буква. Тя бавно го сгъна отново. Пол искаше медали, защото те бяха лъскави. Мина почти година, откакто всеки преминаващ наборен отряд си тръгваше с най-добрите попълнения за батальона, а хората ги изпращаха със знаменца и музика. Сега понякога се връщаха малки групи. На късметлиите им липсваше само по една ръка или крак. Нямаше знаменца.

Тя разгъна друго листче. Беше брошура, озаглавена „От майките на Борогравия!“. Майките на Борогравия изразяваха желязна увереност, че искат да изпратят синовете си на война срещу злобенския агресор и за целта използваха много удивителни. Беше малко странно, тъй като майките в Мюнц не изглеждаха запалени по идеята синовете им да отидат на война и категорично се опитваха да ги задържат при себе си. При все това по няколко копия от брошурата явно бяха достигнали всеки дом. Беше много патриотична. В смисъл, че възхваляваше избиването на чужденци.

Криво-ляво Поли се научи да чете и да пише, защото ханът беше голям и си беше бизнес; нещата трябваше да се пресмятат и да се записват. Майка й я научи да чете, което беше приемливо за Нуган, а баща й се погрижи да я научи да пише, което не беше. Според Отец Джуп всяка грамотна жена беше Поругание за Нуган — всичко написано от нея по правило щеше да е лъжа.

Но въпреки всичко Поли се беше ограмотила, понеже Пол не успя, поне не и до нивото, потребно да върти хан, посещаван колкото „Херцогинята“. Той умееше да чете, движейки бавно пръст по редовете, и пишеше писма със скоростта на охлюв, с много старание и пухтене, сякаш майстореше някакво украшение. Беше едър, добродушен и бавен и вдигаше бирените бурета като че бяха играчки, но не му вървеше с книжнината. Баща им намекваше на Поли, много дипломатично, но доста често, че ще трябва да е все зад него, когато дойдеше време той да върти „Херцогинята“. Оставен на себе си, ако нямаше кой да му каже какво да направи, брат й просто стоеше и съзерцаваше птичките.

По негово настояване тя му изчете всичко „От майките на Борогравия!“, включително и приказките за герои, и че няма по-велико добро от това да умреш за родината си. Сега й се щеше да не го беше правила. Пол вършеше каквото му кажат. При това и го вярваше, за съжаление.

Поли прибра листовете и отново задряма, докато пикочният й мехур не я събуди. Уф, добре поне, че по тези ранни доби теренът щеше да е чист. Тя се пресегна за мешката си и колкото се може по-безшумно се измъкна навън под дъжда.

Сега капеше предимно от дърветата, които бучаха под вятъра, фучащ из долината. Луната бе скрита зад облаци, но постройките в двора се различаваха. Сивотата подсказваше, че онова, което минава за утро в Плюн, беше на път да дойде. Тя откри мъжката тоалетна, която, ама наистина, вонеше на безхаберие.

Този момент бе отнел много планиране и тренировки. Помогна й кройката на панталоните, които бяха от стария модел с щедро окопчавани дюкяни, както и експериментите, които правеше много рано сутрин, когато трябваше да чисти. Накратко, с усърдие и упоритост тя установи, че жените могат да пишкат прави. Със сигурност поне в тоалетната на родния хан, която бе проектирана и изградена с несъмнена прозорливост за безцелността на клиентите.

Вятърът разтърсваше усойната постройка. В тъмното Поли се сети за леля Хети, която някъде към шейсетте си бе станала малко особена и настойчиво обвиняваше младежите край нея, че й гледат под полата. Доста се влошаваше след чаша вино и все гледаше да изтърси любимата си шега: „Защо мъжът става, жената сяда, а кучето вдига крак?“ А после, когато всички бяха твърде притеснени, за да отговорят, победоносно кресваше: „Да кажат здрасти!“ и се прекатурваше. Леля Хети сама по себе си беше Поругание.

Поли закопча панталоните с чувство на облекчение. Имаше усещането, че е прекосила мост — усещане, което бе подкрепено от факта, че краката й останаха сухи.

Някой каза:

— Псст!

Добре, че вече бе свършила работата. Паниката мигновено притисна всяко мускулче в тялото й. Къде се криеха? Това беше просто една изгнила стара барака! О, имаше няколко кабинки, но миризмата подсказваше много убедително, че горичката отвън е доста по-добра оферта. Дори в бурна нощ. Дори с неколцина вълка.

— Да? — отвърна тя с треперещ глас, а после се прокашля и запита малко по-грубовато: — Да?

— Ще ти послужат — прошепна гласът. В зловонния сумрак различи нещо да се подава над кабинката. Нервно се пресегна и долови мекота. Беше топка вълна. Пръстите й я опипаха.

— Чорапи? — удиви се тя.

— Точно така. Носи ги — хрипкаво нареди мистериозният глас.

— Благодаря, но си нося няколко чифта… — започна Поли.

Чу се слаба въздишка.

— Не. Не на краката. Втъкни си ги отпред в панталоните.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж сега — търпеливо подхвана шепнещият, — не се издуваш там, където не трябва. Това е добре. Но и не се издуваш там, където трябва. Сещаш ли се? Малко по-надолу?

— О! Ъ-ъ… аз… но… не мислех, че хората се заглеждат… — заекна Поли, пламнала от смущение. Беше разкрита! Но нямаше гюрултия, нямаше гневни цитати от „Писанията на Нуган“. Някой й помагаше. Някой, който я беше видял…

— Странно наистина, ама минусите се забелязват повече от плюсовете. Само един чифт, имай предвид. Не се амбицирай.

Поли се поколеба:

— Ъ-ъ… толкова ли е очевидно?

— Не. Затова ти дадох чорапите.

— Имах предвид… че не съм… че съм…

— Не толкова — отвърна гласът от тъмнината. — Доста добре се справяш. Минаваш за стреснат младок, който се опитва да се прави на голям и силен. Не е зле да си бъркаш в носа малко по-често. Просто съвет. Малко неща интригуват един младеж повече от съдържанието на ноздрите му. Сега трябва да те помоля за нещо в отплата.

„Аз не съм те молила“ — помисли си Поли доста раздразнена от това, че я взимат за стреснат младок, когато бе сигурна, че има вид на доста хладнокръвен, невъзмутим младеж. Но тихо попита:

— Какво?

— Да имаш хартия?

Поли безмълвно измъкна изпод ризата си „От майките на Борогравия!“. Долови шум от запалена клечка и сярна миризма, която само подобри общите условия.

— О, нима пред себе си виждам герба на нейна светлост херцогинята? — обади се шепнещият. — Е, няма да е пред мен за дълго. Разкарай се… момче!