Спирането на битка е доста по-трудно от започването й. За да се почне, някой само трябва да изкрещи „В атака!“, а след това вече всички тичат нанякъде и не могат да се спрат.
Поли усещаше как мълвата се разнася. Те са момичета! Вестоносците, търчащи напред-назад, ги зяпаха сякаш са някакви странни насекоми. „Чудно, колко ли е пропуснал Джакръм — помисли си Поли. — Чудно дали…“
Пред нея се струпаха части от униформа. Джейд бе намерила някакви панталони с Полиния размер от един чиновник, от когото най-безцеремонно ги бе свалила. Снабдиха я и с куртка. Лофти дори бе откраднала един кивер и излъска кокардата с ръкава си. Поли тъкмо слагаше колана си, когато забеляза една фигура в далечния край на залата. Съвсем бе забравила за него.
Тя здраво пристегна колана и в движение закопча катарамата, проправяйки си път през тълпата. Страпи я видя, но прекалено късно. Нямаше как да се измъкне бързо, пък и капитаните не бягаха от ефрейтори. Той остана на мястото си като заек, хипнотизиран от фиксиралата го лисица и вдигна ръце, когато тя стигна до него.
— Виж какво, Пъркс, аз съм капитан и си имам работа…
— И колко мислиш, че ще останеш с този чин, сър? — изсъска Поли. — Когато кажа на генерала за малкото ни стълкновение? И как насъска принца по нас? И как тормозеше Уозър? И за косата ми, ти, слузесто мизерно подобие на мъж! Шафти е по-мъж от теб, а тя е бременна!
— О, ние знаехме, че в армията влизат жени — изрепчи се Страпи. — Само не знаехме докъде стига тази гнилоч…
— Взел си косата ми, защото си мислел, че означава нещо за мен — процеди Поли. — Е, задръж си я! Ще си я пусна отново и никой няма да ме спре, ясно ли ти е? О, и още нещо. Ей дотук стига тази гнилоч!
Беше по-скоро кроше, отколкото плесница и силата на удара направо го повали. Но това беше Страпи. Макар и нестабилно, той се изправи, отмъстително насочил пръст и изкрещя:
— Тя удари висш офицер!
Неколцина от околните се обърнаха. Погледнаха Страпи. Погледнаха Поли. После с усмивки се върнаха отново към работата си.
— На твое място щях пак да офейкам! — Поли му обърна гръб и тръгна, усещайки в тила си жарта на безсилната му злост.
Беше почти стигнала до Джейд и Маладикт, когато някой я докосна по ръката. Тя се извъртя:
— Какво? О… съжалявам, майор Клогстън. — Усещаше, че няма сили да се изправи пред Страпи отново, не и без да извърши убийство. А това сигурно щеше да й навлече неприятности, дори и при сегашната ситуация.
— Бих искал да ви благодаря за страхотния ден — усмихна се майорът. — Дадох най-доброто от себе си, но мисля, че вие… надминахте всички ни.
— Благодаря ви, сър.
— Удоволствието е изцяло мое, ефрейтор Пъркс. Ще следя кариерата ви с интерес и завист. Поздравления. И тъй като тук протоколът явно се заобикаля, бих искал да ви стисна ръката.
Стиснаха ръце.
— А сега, дългът ни зове — каза майор Клогстън, когато Джейд пристигна с бяло платно, привързано на кол. — О, и между другото… името ми е Кристийн. И да ви кажа, май не бих могъл отново да свикна да нося рокля…
За ескорт на Поли през крепостта бяха избрани Маладикт и Джейд — трол, защото троловете вдъхват респект, и вампир, защото вампирите го налагат. Докато с лакти си проправяха път през коридорите, тълпите ги съпровождаха с охкания и приветствия, тъй като новините вече бяха плъпнали. Впрочем, това беше другата причина да изберат Джейд. Троловете бяха напористи.
— Добре — обади се Джакръм, който заформяше тила. — В подножието на тези стълби има врата, а зад нея е вражеска територия. Първо вкарайте бялото знаме. Важен съвет по безопасност.
— Не може ли да дойдете с нас, серж?
— Ха, аз ли? Смея да кажа, че там има не един и двама, които моментално ще ме застрелят, па било знамето бяло или не. Не се тревожи. Думичката вече е стигнала до тях.
— Каква е тази думичка, серж?
Джакръм се приведе напред.
— Няма да застрелят момиче, Пъркс!
— Казали сте им?
— Нека просто кажем, че вестите летят бързо. Възползвай се от предимството. А аз през това време ще открия брат ти, дума да няма. О, и още нещо… погледни ме, Пъркс! — Поли се обърна в претъпкания, врящ коридор. Очите на Джакръм светеха. — Знам, че мога да ти вярвам, Пъркс. Имам ти вяра като на себе си. Късмет! И се възползвай максимално, момко. Целувките не траят!
„Е, от това по-недвусмислено, здраве му кажи“ — помисли си тя, а въоръжените мъже до вратата им кимнаха да минат.
— Придържайте се към стените, момичета, ясно? И не се помотвайте с тоя парцал!
Тежката врата се отвори. Пет-шест стрели профучаха по коридора. Една проби знамето. Поли отчаяно го размаха. Дочу далечни викове, последвани от радостни възгласи.
— Добре, тръгвайте! — Пазачът я избута напред.
Тя пристъпи в ярката дневна светлина и за по-сигурно развя знамето над главата си още няколко пъти. В двора и по назъбените оградни стени имаше войници. Както и тела.
Един капитан с пропита от кръв куртка прекрачи падналите и протегна ръка.
— Това можеш да ми го дадеш, войнико.
— Не, сър. Трябва да го предам на командира ви и да изчакам неговия отговор, сър.
— Тогава ми го дай, войнико, а аз ще ти предам отговора. Все пак вие капитулирахте.
— Не. Това е примирие. Не капитулация. Трябва да го предам лично, а вие не сте достатъчно важен. — Осени я мисъл. — Настоявам да го занеса на командир Ваймс!
Капитанът се опули срещу нея, а после се вгледа по-отблизо.
— Вие да не сте от ония…
— Да.
— И ги оковахте във вериги, и изхвърлихте ключа?
— Да. — Спомените се завихриха пред очите на Поли.
— И е трябвало да подскачат километри наред оковани и голи?
— Да!
— И сте просто… жени?
— Да! — Поли реши засега да пропусне думичката „просто“.
Капитанът се поприведе и прошепна, опитвайки се да не движи устни:
— Аски добъ номе. Аво на ас. Айно еме бее някой да му го наука на тоя заник! — Той се отдръпна. — Добре тогава, нека е командир Ваймс. Последвайте ме, госпожице.
Поли усети как стотици очи се приковават в нея, докато отрядът премина във вътрешното укрепление. Разнесоха се и няколко подсвирвания от насъбралите се там войници, сред които и няколко трола. Джейд се наведе, грабна един камък и го метна към единия, уцелвайки го между очите.
— Никой да не мърда! — извика Маладикт, вдигнал ръце срещу мигновено насочените срещу тях оръжия. — Това беше тролската версия на летяща целувка!
И наистина, току-що уцеленият трол помахваше на Джейд, макар и малко нестабилно.
— Може ли занапред да се въздържаме от цуни-гуни, моля? — обърна се Поли към Джейд. — Мекушавите хора май остават с погрешни впечатления.
— Но пък подсвиркването спря — отбеляза Маладикт.
Докато напредваха бавно по каменните стъпала, все повече хора се насъбираха да ги гледат. На Поли й стана ясно, че никой не можеше да завземе това място. Всяка площадка се наблюдаваше от горната, всеки посетител щеше да бъде забелязан, преди да мерне и перчем.
Когато стигнаха следващата площадка, от сенките се отдели фигура. Беше млада жена със старомодна кожена ризница и нагръдник. Имаше дълга, много светла коса; за пръв път от седмици Поли усети как я жегва завист.
— Благодаря ви, капитане, аз ще ги поема оттук — каза жената и кимна на Поли. — Добър вечер, ефрейтор Пъркс… бихте ли ме последвали, моля?
— Тя е жена! И сержант! — прошепна Маладикт.
— Да, виждам — отвърна Поли.
— Но тя изкомандва онзи капитан!
— Може би е от политиканите…
— Но е очевидно от женски пол!
— Не съм сляпа, Мал!
— А аз не съм глуха — обърна се жената с усмивка. — Казвам се Ангуа. Ако бихте изчакали тук, ще изпратя да ви донесат кафе. В момента вътре има малко спорове.
Бяха в нещо като преддверие, което всъщност представляваше просто малко уширение от коридора с няколко пейки. В далечния край имаше големи двойни врати, иззад които долитаха повишени гласове. Ангуа си тръгна.
— Оставят ни ей така? — не повярва Маладикт. — Какво ще ни спре да превземем това място?
— Всички онези мъже, покрай които минахме дотук? — подхвърли Поли. „Защо ние?“ — запита се тя, вперила смутено очи в стената.
— О, да. Онези. Да. Ъ-ъ… Пол?
— Да?
— Аз всъщност съм Маладикта. — Тя се отпусна на пейката. — Ето! Казах го!
— Туй е хубаво — обади се Джейд.
— О, добре — промълви Поли. „Сега щях да изливам следобедната помия в кенефите — помисли си. — Това тук трябва да е по-добре от онова, нали?“
— Мисля, че се справих доста добре — продължи Маладикта. — Виж, знам какво си мислиш. Мислиш си, че вампирите са си доста добре, независимо от какъв пол са, нали? Но навсякъде е едно и също. Кадифени рокли, сърмени нощници, държиш се като откачен непрекъснато и дори не става и дума за цялото онова „къпане в девическа кръв“. Ако те смятат за мъж, те вземат доста по-насериозно.
— Така е — отвърна Поли. „Все пак денят беше дълъг. Една баня няма да ни дойде зле.“
— Мисля, че се справях доста добре точно до онази история с кафето. Огърлица от опечени зрънца, това му е цаката. Следващият път ще бъда по-подготвена.
— Ъхъ — въздъхна Поли. — Добра идея. С истински сапун.
— Сапун? Как ще ми помогне сапунът?
— Какво? О… извинявай.
— Чу ли изобщо какво ти казах?
— О, това ли? Да. Благодаря, че сподели.
— И само толкова?
— Да. Ти си си ти. Това е хубаво. Аз съм си аз, която и да съм. Тонкър е Тонкър. Всички сме просто… хора. Виж, само преди седмица възловият момент от деня ми беше да чета новите драсканици в мъжките клозети. Сигурно ще се съгласиш, че доста преживяхме оттогава. Не мисля, че вече нещо може да ме учуди. Между другото, огърлица от кафени зрънца звучи много гот. — Тя нетърпеливо затрополи с крака по пода. — Точно сега ми се ще просто да побързат там вътре.
Както седяха заслушани в гласовете, Поли видя тънка струйка дим да се проточва иззад облегалката на една пейка от другата страна на уширението. Тя отиде и надникна. Там лежеше мъж, подпрял глава на ръката си и пушеше цигара. Кимна, като видя лицето на Поли.
— Ще им трябва още цяла вечност — каза той.
— Вие не сте ли сержантът от старата кухня? Който правеше физиономии зад лорд Ръждьо от Анкх-Морпорк?
— Не правех физиономии, госпожице. Просто така си изглеждам, когато лорд Ръждьо говори. И вярно, навремето бях сержант, но вижте, сега нямам нашивки.
— Праил си физьономии прекалено често? — допусна Джейд.
Мъжът се разсмя. Както изглеждаше, днес май беше пропуснал бръсненето.
— Да, нещо такова. Елате в кабинета ми, там е по-топло. Излязох само защото се оплакват от дима. Не берете грижа за онези вътре; те могат да почакат. Съвсем близо съм, ей там в дъното на коридора.
Те го последваха. Вратата наистина беше само на няколко крачки. Мъжът я отвори, влезе в малката стаичка и седна на един стол. Масата пред него бе отрупана с книжа.
— Мисля, че можем да докараме тук достатъчно храна да преживеете зимата — каза той, взимайки очевидно наслуки лист хартия. — Житото е малко кът, но имаме прилични запаси от бяло зеле, много хранително, пълно с витамини и минерали… но вие може да решите да си оставите вратичките отворени, ако следите мисълта ми. Не гледайте така втрещено. Знам, че страната ви е на месец от гладната смърт.
— Но аз дори не съм показала това писмо на някой! — запротестира Поли. — Вие не знаете, че…
— Не е и необходимо — прекъсна я мъжът. — Става дума за храна и гладни гърла. Боже мили, та ние дори не трябва да воюваме с вас. Страната ви и без това загива. Нивите ви са запуснати, земеделците ви са предимно старци, повечето реколта отива за армията. А армиите не допринасят много за земеделието, освен чат-пат да повишат плодородието на бойното поле. Честта, гордостта, славата… нищо от това няма значение. Тази война спира или Борогравия умира. Разбирате ли?
Поли си спомни опустошените ниви и старците, които се опитваха да спасят каквото могат…
— Ние сме само вестоносци. Не мога да преговарям…
— Знаете ли, че богът ви е мъртъв? Според някои от жреците ни от него не е останало нищо освен глас. Последните три Поругания заклеймяват скалите, ушите и акордеонистите. Добре, може и да го подкрепям за последното, но… скалите? Ха! Между другото, можем да ви консултираме, ако ще си търсите нов. В момента Ом е доста популярен. Много малко възбрани, никакви специални одежди и църковни песни, които човек може да си тананика в банята. Офлър, богът на крокодилите, няма да се навие тук с вашите зими, а нетрадиционната картофена църква май е твърде непосредствена за…
Поли се засмя.
— Вижте, сър, аз съм само… как се казвате, моля?
— Сам Ваймс. Специален дипломатически пратеник, което е нещо като посланик, но без малките златисти шоколадчета.
— Ваймс Касапина? — стресна се Маладикта.
— О, да. Това съм го чувал — усмихна се Ваймс. — Хората ви всъщност не са усвоили докрай изящното изкуство на пропагандата. И ви го казвам, понеже… е, чували ли сте за Ом?
Те поклатиха глави.
— Не? Е, в „Стария завет на Ом“ има една притча за някакъв страшно порочен град, който Ом решил да порази със свещен огън, ама това било отдавна, в старите разрушителни дни, преди да изгради религията си. Но епископ Хорн възразил срещу този план и Ом му казал, че ще пощади града, ако епископът намери един добър човек. Е, епископът чукал на всички врати и не намерил ни един. След като градът бил превърнат в стъклена равнина, станало ясно, че там сигурно е имало много добри хора, но именно затова не били от тоя тип, които да се фукат с това. Смърт от скромност, ужасно нещо. А вие, дами, сте единствените борогравци, за които знам доста, освен военните, които, честно казано, не са много приказливи. Вие, изглежда, не сте толкова ненормални, колкото външната политика на страната ви. Вие сте единствената й частица международна добра воля. Шепа младежи, надхитрили първокласни кавалеристи? Сритали принца в чатала? Това се понрави на нашите. А сега се оказва, че сте момичета? Направо ще са във възторг. Господин дьо Слов ще има да се позабавлява, като разбере новината.
— Но ние нямаме никаква власт! Не можем да се договаряме за…
— Какво иска Борогравия? Не страната. Имам предвид хората.
Поли отвори уста да отвърне, но я затвори и се замисли над отговора.
— Да ги оставят на мира. Всички. Поне за известно време. Можем да променим нещата.
— Ще приемете ли храната?
— Ние сме горда страна.
— С какво се гордеете?
Дойде бързо, като удар, и Поли разбра как стават войните. Взимаш шока, минал през теб, и го оставяш да кипне.
… може да е порочна, невежа и глупава, но си е наша…
Ваймс наблюдаваше лицето й.
— От това тук бюро изглежда — каза той, — че единственото, с което страната ви трябва да се гордее в момента, сте вие, момичета.
Поли не отвърна. Все още се опитваше да превъзмогне гнева си. Още по-лошо беше, че знаеше, че той е прав. „Горди сме. Ето защо се гордеем. Гордеем сме, че сме горди…“
— Добре, тогава ще купите ли храна? — Ваймс внимателно я наблюдаваше. — На кредит? Предполагам, че все е останал някой в страната ви, който е наясно с онзи вид международни отношения, които не включват наточени оръжия?
— Хората ще приемат това, да — дрезгаво рече Поли.
— Добре. Довечера ще пратя съобщение по мрежата.
— И защо сте толкова щедър, господин Анкх-Морпорк?
— Защото съм от един чудесен добросърдечен град, ефрейтор… ха, не, не мога да кажа това и да остана със сериозна физиономия — усмихна се Ваймс. — Искате ли да знаете истината? Повечето хора в Анкх-Морпорк дори не бяха чували за страната ви, преди да паднат сигналните кули. Наоколо има десетки малки държавици, които си продават една на друга ръчно оцветени налъмчета или бира, направена от ряпа. Но тогава ви научиха като проклетите луди идиоти, които се бият с всички. Сега ви познават като… ами, хора, които правят точно това, което и те биха направили. А утре ще се смеят. А има и други хора, хора, които седят и мислят за бъдещето всеки ден, които вярват, че си струва донякъде да бъдем приятели с такава страна.
— Защо? — подозрително запита Маладикта.
— Защото Анкх-Морпорк е приятел на всички свободолюбиви хора по света! Богове, сигурно е от начина, по който им го казвам. Ze chzy Brogocia proztfik! — Той забеляза празните им изражения. — Съжалявам, твърде дълго съм извън дома си. И честно казано, бих искал да съм там.
— Но защо току-що казахте, че сте черешова палачинка? — удиви се Поли.
— Не казах ли „Аз съм гражданин на Борогравия“?
— Не. Brogocia е черешовата палачинка, а страната е Borogvia.
— Е, поне се опитах. Вижте, ние предпочитаме принц Хайнрих да не е владетел на две страни. Това би означавало една доста голяма страна, много по-голяма от другите наоколо. Следователно сигурно ще става още по-голяма. Той иска да бъде като Анкх-Морпорк, разбирате ли? Но това, което има предвид, е власт и влияние. Той не иска да ги спечели, не иска да израсте до тях или да научи по трудния начин как да ги използва. Просто ги иска.
— Това си е политиканстване! — изропта Маладикта.
— Не. Това е просто истината. Сключете мир с него, на всяка цена. Само не пипайте пътя и кулите. При всички положения ще получите храна, независимо от стойността. Статията на господин дьо Слов ще се погрижи за това.
— Вие сте изпратили кафето — каза Поли.
— А, да. Заслугата беше на ефрейтор Бъги Суайърс, моето око в небето. Той е гном.
— И сте пуснали върколак подире ни?
— Е, „пуснали“ е малко пресилено. Ангуа ви следваше, просто за всеки случай. Тя е върколак, да.
— Момичето, което ни посрещна? Не й личеше да е върколак!
— Е, на тях по принцип не им личи. Точно до момента, в който им проличи, ако разбирате какво искам да кажа. А ви следваше, защото търсех нещо, което да предотврати смъртта на хиляди хора. И това също не е политиканстване. — Ваймс се изправи. — А сега, дами, трябва да отида и да представя документа ви на съюзническите водачи.
— Излязохте за цигара в най-подходящия момент, а? — бавно и внимателно каза Поли. — Знаехте за къде сме тръгнали и се погрижихте да стигнете пръв до нас.
— Разбира се. Не мога да оставя подобно нещо на куп… а, да… рупърти.
— Къде е брат ми, господин Ваймс? — сковано запита Поли.
— Изглежда си много сигурна, че знам… — отвърна Ваймс, избягвайки очите й.
— Убедена съм, че знаете.
— Защо?
— Защото никой друг не знае!
Ваймс загаси цигарата си.
— Ангуа беше права за теб — кимна той. — Да, аз, ъ-ъ, уредих да го приберат „на сигурно място“, както го наричам. Той е добре. Ангуа ще те заведе при него още сега, ако искаш. Той ти е брат, можеше да има отмъщение, изнудване, кой знае какво… реших, че ще е по-сигурно, ако знам точно у кого са ключовете от килията му.
„Краят на пътешествието“ — каза си Поли. Но явно не беше, не и сега. Тя придоби смътното усещане, че мъжът срещу нея чете мислите й.
— За това беше всичко, нали?
— Не, сър. Просто с това започна.
— Е, слушай сега как продължава. Денят ще бъде доста напрегнат. Ей сега ще занеса това предложение за примирие в стаята в дъното на коридора и ще го представя на много важните особи — при тези думи гласът му бе станал равен, — които обсъждат какво да правят с Борогравия. Ще получите примирие, храна, а може би и допълнителна помощ.
— Откъде знаете? Те още не са го обсъдили!
— Все още не. Но както казах… аз съм бивш сержант. Ангуа!
Вратата се отвори. Ангуа влезе. Както бе обяснил Ваймс, човек трудно можеше да различи върколак, преди да го установи…
— А сега най-добре да се обръсна, преди да отида на среща с много важните особи — каза Ваймс. — Хората отдават голямо значение на бръсненето.
Поли се чувстваше неловко, докато слизаше по стълбите със сержант Ангуа. Как човек да завърже разговор? „Значи си върколак, а?“ щеше да е малко идиотско. Добре поне, че Джейд и Маладикта останаха в чакалнята.
— Да, такава съм — каза Ангуа.
— Но аз не го казах! — възкликна Поли.
— Да, но съм свикнала с подобни ситуации. Научих се да разпознавам начина, по който хората си мълчат. Не се притеснявай.
— Ти ни следеше.
— Да.
— Значи сигурно си разбрала, че не сме мъже.
— О, да. Обонянието ми е доста по-добро от зрението ми, а то е много остро. Хората са миризливи същества. Но в интерес на истината, нямаше да кажа на господин Ваймс, ако не ви бях чула да си говорите. Всеки можеше да ви чуе и без да е върколак. Всички си имат тайни, които не искат да се разчуват. В това отношение ние, върколаците, сме малко като вампирите. Търпят ни… ако внимаваме.
— Това вече го разбирам — отвърна Поли. „И с нас е така“ — додаде наум тя.
Ангуа спря до тежка врата, покрита с ковани гвоздеи.
— Тук е — кимна тя и отключи. — Аз ще отида да си побъбря с останалите. Елате, когато сте готови…
Поли влезе с разтуптяно сърце и видя Пол. И един мишелов, кацнал на пръчка до отворения прозорец. А на стената, където брат й работеше толкова съсредоточено, че чак бе прехапал език и дори не бе забелязал вратата да се отваря, имаше още един мишелов, литнал в сърцето на изгрева.
В този момент Поли бе готова да прости на Анкх-Морпорк всичко. Някой бе дал на Пол кутийка цветни тебешири.
Дългият ден се проточи още по-дълго. Тя някак си бе придобила могъщество. Всъщност не само тя, а целият отряд. Хората им правеха път, гледаха ги със страхопочитание. Битката беше спряла и причината бяха те, и никой не знаеше точно защо.
Но имаше и по-леки моменти. Отрядът може и да беше могъщ, но генерал Фрок даваше заповедите. А генерал Фрок може и да даваше заповедите, но бе допустимо да се предположи, че старшина Джакръм ги предвиждаше.
И може би затова Шафти помоли Поли и Тонкър да отидат с нея до една стая, където неколцина стражи стояха от двете страни на овчедушен младеж на име Джони, който беше с руса коса, сини очи, златна обица и панталони, смъкнати до коленете в случай, че Шафти желае да провери другия му отличителен белег.
Беше и с насинено око.
— Този ли е? — кимна майор Клогстън, която се беше подпряла на стената и гризеше ябълка. — Генералът ме помоли да ви предам, че ще получите зестра от петстотин крони с най-сърдечни пожелания от армията.
Джони леко се поободри при тези думи. Шафти го изгледа дълго и съсредоточено.
— Не — рече накрая и се обърна. — Не е той.
Джони отвори уста, но Поли го сряза:
— Никой не ти е разрешил да говориш, редник! — И понеже денят бе такъв, той млъкна.
— Опасявам се, че това е единственият кандидат — обади се Клогстън. — Имаме голяма наличност от обици, руси коси, сини очи и джоневци, но — поразително — съвсем малко циреи. Само той е с целия пакет. Сигурна ли сте?
— Напълно — каза Шафти, вторачена в младежа. — Моят Джони навярно е убит.
Клогстън пристъпи към тях и снижи глас:
— В такъв случай, ъ-ъ, генералът спомена неофициално, че биха могли да се уредят брачно свидетелство, пръстен и вдовишка пенсия.
— Тя може ли да направи това? — прошепна Поли.
— За една от вас? Днес? Няма да повярвате какво може да се направи — смигна Клогстън. — Не се отнасяйте твърде предубедено към нея. Тя ви мисли доброто. Много практичен човек е.
— Не — поклати глава Шафти. — Аз… то е… ами, не. Благодаря, но не.
— Сигурна ли си? — вдигна вежди Поли.
— Напълно — отвърна Шафти с предизвикателен вид. И тъй като тя по принцип не беше от бунтарите, видът й не излезе толкова предизвикателен, колкото си мислеше и колкото трябваше, а леко наподоби израза на страдащ от хемороиди, но усилието бе очевидно.
Клогстън се отдръпна.
— Е, щом сте убедена, редник? Добре тогава. Сержант, отведете този човек!
— Само момент! — Шафти закрачи към шашардисания Джони, застана пред него, изпъна ръка и каза: — Преди да те завлекат отново, искам да си ми върнеш петачето, кучи сине!
Поли протегна ръка на Клогстън, която я разтърси и се усмихна. Още една малка победа, така да се каже, бе удържана. Ако лавината е достатъчно голяма, откъртва дори и плоските камъни.