Чудовищна команда

Поли се заизкачва обратно по склона. „Какво ли не преживяхме — мислеше тя, — а дори не сме стигнали. Серж си мисли за момичето, което е оставил… е, това е нормално. А Тонкър и Лофти мислят само една за друга, но след като са били в онзи техникум… а колкото до Уозър…“

Тя се зачуди как би оцеляла в техникума. Щеше ли да закоравее като Тонкър? Щеше ли просто да се затвори в себе си, като прислужничките, които идваха и си отиваха, работеха много и никога нямаха имена? Или може би щеше да стане като Уозър и да намери някаква вратичка в собствената си глава… Може и да съм самотна, но говоря с боговете.

… Уозър бе казала „не твоята странноприемница“. Беше ли й споменавала изобщо за „Херцогинята“? Със сигурност не. Тя определено… но не, каза на Тонкър, нали? Ето, значи. Всичко се изясни. Тонкър явно го е споменала на Уозър. Нищо чудно, макар че на практика никой не си говореше с Уоз. Беше толкова трудно. Тя бе тъй напрегната, като пружина. Но това трябва да беше единственото обяснение. Да. Нямаше да допусне друго.

Поли потрепери и усети как някой върви до нея. Вдигна очи и простена.

— Ти си халюцинация, нали?

— О, ДА. ТУК ВСИЧКИ СТЕ В СЪСТОЯНИЕ НА ПОВИШЕНА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ, ПРИЧИНЕНА ОТ ПСИХИЧЕСКА ЗАРАЗА И ЛИПСА НА СЪН.

— А ти откъде знаеш, щом си халюцинация?

— ЗНАМ, ЗАЩОТО ТИ ЗНАЕШ. ПРОСТО МИ Е ПО-ЛЕСНО ДА ГО ИЗРАЗЯ.

— Няма да умра, нали? Имам предвид точно сега?

— НЕ. НО НАЛИ ЗНАЕШ, ЧЕ ВСЕКИ ДЕН ВЪРВИТЕ РАМО ДО РАМО СЪС СМЪРТ?

— О… да. Ефрейтор Скалът го каза.

— ТОЙ МИ Е СТАР ПОЗНАТ. МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ Е НА РАЗСРОЧЕНА СМЕТКА.

— Би ли могъл да вървиш малко по-… невидимо?

— РАЗБИРА СЕ. ТАКА КАК Е?

— И по-безшумно?

Отговорът очевидно бе последвалата тишина.

— И малко се поизлъскай! — обърна се Поли към въздуха. — И вземи да поизпереш тази мантия!

Не получи отговор, но се почувства по-добре, че го каза.

Шафти бе сготвила телешко задушено с кнедлички и подправки. Беше превъзходно. А също така и мистерия.

— Не си спомням да сме минавали покрай крава, редник. — Лейтенантът подаде чинията си за допълнително.

— Ъ-ъ… не сме, сър.

— И все пак си намерила телешко?

— Ъ-ъ… да, сър. Ъ-ъ… когато онзи вестникар дойде с каруцата си, аз, ъ-ъ, докато говорехте, отидох да надникна…

— Има си дума за онзи, който върши подобни неща, редник! — ядоса се Блауз.

— Ъхъ, и тя е интендант, Шафти. Браво на теб — каза Джакръм. — Ако оня драскач огладнее, винаги може да изяде буквите си, нали, лейтенант?

— Ъ-ъ… да — предпазливо отвърна той. — Да. Разбира се. Добра инициатива, редник!

— О, на мен не ми хрумна, сър — чистосърдечно рече Шафти. — Сержантът ми каза.

— Учите ги на кражба, сержант? — извика Блауз. Отрядът застина. Ако това се случваше в „Херцогинята“, редовните клиенти вече щяха да бързат към изхода, а Поли щеше да помага на баща си да свали бутилките от тезгяха.

— Не кражба, сър, не кражба — отвърна Джакръм и спокойно облиза лъжицата си. — Според Разпоредбите на Херцогинята, постановление 611, параграф 1 (в), алинея 1, сър, това е плячка, предвид, че каруцата е собственост на проклетия Анкх-Морпорк, сър, който подкрепя и подстрекава врага. Плячкосването е разрешено, сър.

Двамата мъже за миг кръстосаха погледи, след което Блауз се пресегна зад гърба си и бръкна в мешката си. Поли видя как измъква малка, но дебела книжка.

— Постановление 611 — промърмори той. Вдигна очи към сержанта и запрелиства тънките лъскави страници. — 611. Грабеж, плячкосване и кражба. О, да. Мм… само да погледна… вие сте с нас, сержант Джакръм, по силата на постановление 796, струва ми се, ми напомнихте тогава…

Отново настъпи тишина, нарушавана само от прелистването на страниците. „Няма постановление 796 — спомни си Поли. — Ще се сбият ли за това?“

— 796, 796 — мърмореше си Блауз. — А… — Той се втренчи в страницата, а Джакръм се втренчи в него.

Блауз затвори книжката с кожено шляп.

— Абсолютно вярно, сержант! — ведро обяви той. — Поздравявам ви за енциклопедичните ви познания на разпоредбите!

Джакръм изглеждаше буреносно.

— Какво?

— Бяхте направо безпогрешен, сержант! — отвърна лейтенантът. А в очите му блещукаха пламъчета. Поли си спомни израза, с който Блауз се изправи пред пленения кавалерийски капитан. Това беше същото изражение — изразът, който казваше: сега аз съм отгоре.

Многослойната брадичка на Джакръм трепереше.

— Искате нещо да добавите ли, сержант?

— Ъ-ъ, не… сър! — Погледът на Джакръм нескрито обявяваше война.

— Тръгваме, щом се покаже луната — заяви Блауз. — Предлагам всички да починем дотогава. А после… дано надделеем! — Той кимна на групата и отиде до храстите, където Поли бе опънала одеялото му. След няколко мига се разнесе хъркане, което Поли отказа да приеме. Джакръм определено не се върза. Стана и яростно се отдалечи от огъня. Поли забърза след него.

— Чу ли го само? — изръмжа сержантът, вперил поглед в притъмнелите хълмове. — Дребният му мухльо! Какво право има да проверява в справочника?

— Все пак изрично цитирахте, серж — напомни му Поли.

— Е, и? Офицерите трябва да вярват каквото им се каже. А и се усмихна! Видя ли го? Сгащи ме и ми се усмихва! Мисли си, че ме е хванал натясно, само щото ме сгащи!

— Но това си беше лъжа, серж.

— Не беше, Пъркс! Не е лъжа, когато е за офицери! То е представяне на нещата така, както те си мислят, че трябва! Не можеш да ги оставиш да почнат сами да си проверяват! Остават с погрешни представи! Казах ти, всички ще изгинем зарад него. Да нападнем проклетата крепост? Тоя е чалнат!

— Серж! — настоятелно рече Поли.

— Да, какво?

— Сигнализират ни, серж!

На далечния хълм, трепкайки като ранна вечерница, просветваше бяла светлина.

Блауз сведе телескопа си.

— Повтарят „ДС“ — измърмори той. — Май че тези по-дългите паузи са като насочват тръбата в различни посоки. Търсят съгледвачите си. „Де Сте“, разбирате ли? Редник Игор?

— Шър?

— Знаеш как работи тази тръба, нали?

— О, да, шър. Шамо се жапалва пламъче в кутията и пошле прошто се нашочва и щраква.

— Няма да им отговаряте, нали, сър? — ужаси се Джакръм.

— Напротив, сержант — оживено отвърна Блауз. — Редник Карборунд, моля да сглобиш тръбата. Меникъл, моля, донеси фенера. Ще трябва и да прочета кодовете.

— Но това ще издаде позицията ни!

— Няма, сержант, защото, при все че този термин може и да не ви е познат, възнамерявам да извърша онова, което наричат „лъжа“. Игор, убеден съм, че имаш някакви срязващи пособия, но бих предпочел да не опитваш да повториш фразата.

— Имам някои от уштройштвата, които шпоменахте, шър — непреклонно отвърна Игорина.

— Добре. — Блауз се озърна. — Тъмнината вече е почти катранена. Идеално. Вземи одеялото ми и изрежи, ъ-ъ, седемсантиметрова дупка в него, а после го завържи пред тръбата.

— Това ще жакрие повечето шветлина, шър!

— Определено. На това се гради планът ми — гордо рече лейтенантът.

— Сър, ще видят светлината, ще разберат, че сме тук — каза Джакръм, сякаш повтаряше на малко дете.

— Нали обясних, сержант. Ще излъжа.

— Как ще излъжете, когато…

— Благодаря за помощта ви, сержант, засега това е всичко — прекъсна го Блауз. — Готови ли сме, Игор?

— Почти шъвшем, шър. — Игорина привързваше одеялото около края на тръбата. — Готово, шър. Шамо кажете кога да жапаля.

Блауз разгърна тънката книжка.

— Готов ли си, редник?

— Ъхъ — отвърна Джейд.

— Като кажа „дълго“, натискаш ръчката, броиш до две и пускаш. Като кажа „късо“, натискаш, отброяваш едно и пак пускаш. Разбра ли?

— Ъхъ, елти! Мога да я натисна и за много, ако искаш — предложи Джейд. — Едно, две, много, още. Бива ме с броенето. Мога до колкото щеш. Само кажи.

— До две е достатъчно. А ти, редник Гуум, вземи телескопа ми и следи за дълги и къси примигвания на онази светлинка там, ясно?

Поли зърна лицето на Уозър и бързо предложи:

— Нека аз, сър!

Малка бяла ръчица докосна рамото й. В мизерните отблясъци на опушения фенер очите на Уозър искряха със светлината на убеждението.

— Херцогинята сега направлява стъпките ни — промълви тя и взе телескопа от лейтенанта. — Това, което правим, е нейно дело, сър.

— Нейно ли е? О. Ами… това е добре.

— Тя ще благослови този инструмент за далечно виждане, който ще използвам.

— Наистина ли? — нервно отвърна Блауз. — Много добре. А сега… готови ли сме? Изпратете следното… дълго… дълго… късо…

Капачето в тръбата щракаше и хлопаше, докато съобщението проблясваше в небето. Когато тролът сведе тръбата, за половин минута всичко потъна в тъмнина. А после:

— Късо… дълго… — започна Уозър.

Блауз доближи листата до лицето си, мърдайки устни, докато се взираше под мъждукащите лъчи, процеждащи се през кутията.

— К… С… В — прочете той. — И М… И… С… Г… П…

— Това не е съобщение! — изръмжа Джакръм.

— Напротив, искат да разберат къде сме, защото трудно виждат светлината ни! Предайте следното… късо…

— Възразявам, сър!

Блауз отпусна листовете с кодовете.

— Сержант, опитвам се да кажа на съгледвачите ни, че сме на тринайсет километра по-далеч, отколкото сме в действителност, разбирате ли? И съм сигурен, че ще ни повярват, тъй като изкуствено намалих потока светлина, излъчван от нашето устройство, разбирате ли? И ще им кажа, че съгледвачите им са забелязали много нови попълнения и дезертьори да се насочват към планините и са тръгнали след тях, разбирате ли? Правя ни невидими, разбирате ли? Разбирате ли, сержант Джакръм?

Отрядът затаи дъх.

Джакръм вдървено застана в поза мирно.

— Напълно, сър!

— Много добре!

Докато из въздуха се разменяха съобщения, Джакръм продължи да стои мирно, като непослушен ученик, наказан до учителското бюро.

Съобщенията прелитаха през небето, от връх до връх. Светлините примигваха. Тръбата щракаше. Уозър обявяваше дългите и късите сигнали. Блауз драскаше по листата.

— З… П… П… 2 — промърмори той. — Ха! Това е заповед да останем на място.

— Още присветвания, сър — обади се Уозър.

— П… С… О… +… — прочете Блауз отбелязаното. — Това значи: „Подгответе се да окажете помощ“. Ш… В… Г… Н… А… Ч… У… Това ще да е…

— Това не е код, сър! — спря го Поли.

— Редник, прати следното веднага! — изхриптя Блауз. — Дълго… дълго…

Съобщението замина. Те се взираха, докато росата падна и над главите им изгряха звезди и затрепкаха своите послания, които никой не се бе опитал да прочете.

Щракането престана.

— А сега си тръгваме възможно най-бързо! — Блауз леко се прокашля. — Изразът, струва ми се, е „хайде да си обираме чукалата“.

— Близо сте, сър — каза Поли. — Доста… близо.

Имаше една стара, много стара борогравска песен с повече з-та и в-та в нея, отколкото който и да е низинец можеше да произнесе. Казваше се „Плогвиехзе!“, което значеше: „Слънцето изгря! Да поемаме на война!“ Необходим е специален вид история, за да се събере всичко това в една дума.

Сам Ваймс въздъхна. Държавиците тук воюваха заради реката, заради идиотските спогодби, заради кралските свади, но най-вече защото винаги бяха воювали. Действително поемаха на война, защото слънцето е изгряло.

Тази война се бе закучила.

Надолу по течението на реката долината се стесняваше до каньон, преди Нек да се гмурне от високия почти километър водопад. Всеки, който се опиташе да изкачи назъбените планини, би се озовал всред проломи, остри чукари, вечен лед и още по-вечен покой. Всеки, който сега се опиташе да премине в Злобения през Нек, би бил заклан на брега. Единственият път извън долината бе обратно по реката, която отвеждаше всяка армия под сянката на крепостта. Това беше чудесно за борогравците, когато крепостта бе в ръцете им. Сега, след като бе превзета, те трябваше да минават под обстрела на собствените си оръжия.

… и то какви оръжия! Ваймс бе видял катапулти, които можеха да хвърлят каменни топки на пет километра. При приземяването си се разбиваха на остри като игли парченца. Или онази другата машина, която изстрелваше двуметрови стоманени дискове във въздуха. Щом докоснеха земята, те отскачаха и бяха адски непредсказуеми, но това само ги правеше още по-ужасяващи. Любезни хора обясниха на Ваймс, че един назъбен диск може да се движи и неколкостотин метра, независимо колко мъже и коня ще срещне по пътя си. И това бяха само последните изобретения. Имаше и куп конвенционални оръжия, ако под това се разбираха гигантски лъкове, катапулти и каменохвъргачки, мятащи топки ефебски огън, които залепваха горейки.

От върха на ветровитата си кула той виждаше огньовете на окопалата се из цялата долина армия. Тя не можеше да се оттегли, а „съюзът“, ако така можеше да се нарече съвкупността от сприхави препирни, не смееше да поеме към вътрешността на страната с тази армия в тила, а пък нямаше достатъчно войници да охраняват крепостта и да завладеят вражеската територия.

А след няколко седмици щеше да завали сняг. Проходите щяха да се задръстят. Нищо нямаше да може да премине. А хиляди хора и коне трябваше да се хранят всеки ден. Разбира се, рано или късно хората биха могли да изядат конете, което щеше да реши два хранителни проблема наведнъж. След това волю-неволю щеше да остане само добрата стара пехота, което, както Ваймс разбра от един от по-дружелюбните злобенци, бе характерно за зимните войни тук горе. Тъй като човекът беше капитан „Подрипващия“ Сплацър, Ваймс му вярваше.

А после щеше да завали дъжд, след което дъждът и топящият се сняг щяха да превърнат проклетата река в наводнение. Но преди това съюзът щеше да се е сдърлил и запрашил кой откъдето е. Всичко, което бе необходимо за успеха на борогравците, всъщност бе да стоят по местата си.

Той изруга под нос. Принц Хайнрих бе наследил трона в страна, на която основният износ бе нещо като ръчно боядисан дървен налъм, но се бе зарекъл след десет години главният град Ригър да е „планинският Анкх-Морпорк“! По някаква причина си въобразяваше, че Анкх-Морпорк ще се радва на това.

Казваше, че имал силно желание да научи анкх-морпоркския начин на действие, онзи вид невинна амбиция, която можеше да отведе стремящ се властник до… така де, да научи анкх-морпоркския начин на действие. Хайнрих се славеше в околността като лукав, но Анкх-Морпорк бе минал през лукавството преди хиляда години, бе подминал безчестието, бе оставил коварството далеч зад гърба си и сега по обиколния път бе стигнал до почтеността.

Ваймс запрелиства бумагите по бюрото си и вдигна очи, когато дочу остър, дрезгав вик отвън. Мишеловът влетя с шеметно и ниско пикиране през отворения прозорец и кацна на импровизирана поставка в далечния край на стаята. Ваймс се запъти към него, а дребната фигурка на гърба на птицата вдигна пилотските си очила.

— Как върви, Бъги?

— Стават подозрителни, гос’ин Ваймс. А сержант Ангуа казва, че вече е малко рисковано, понеже са прекалено близо.

— Кажи й тогава да се връща.

— Добре, сър. И все още им трябва кафе.

— О, по дяволите! Не са ли намерили хич?

— Не, сър, и става малко сложно с вампира.

— Е, ако сега са подозрителни, като им пуснем чувал кафе на главите, вече няма да имат никакви съмнения!

— Сержант Ангуа казва, че сигурно ще ни се размине. Не обясни защо. — Гномът погледна Ваймс в очакване. Същото стори и мишеловът. — Доста преживяха, сър. За шепа момичета. Да, де… предимно момичета.

Ваймс разсеяно протегна ръка да погали птицата.

— Не, сър! Ще ви отхапе пръста! — извика Бъги.

На вратата се почука и Рег влезе с табла сурово месо.

— Видях Бъги горе, та си рекох да отскоча до кухните, сър.

— Браво, Рег. Не те ли питат защо искаш сурово месо?

— Питат, сър. Казвам им, че вие го ядете, сър.

Ваймс поспря, преди да отговори. Все пак Рег не му мислеше злото.

— Е, това сигурно няма да навреди на репутацията ми — въздъхна той. — Между другото, какво ставаше долу в криптата?

— О, тия зомбита не са като хората, сър! — Рег избра парче месо и го залюшка пред Мораг. — Като ходещи мъртъвци са!

— Ъ-ъ… да? — озадачи се Ваймс.

— Искам да кажа, ми при тях няма истинско мислене — продължи зомбито, подбирайки друга мръвка от суровия заек. — Няма прегръщане на възможностите, откриващи се отвъд смъртта, сър! Те са само куп стари спомени на крака. От такива работи им излиза лошо име на зомбитата, гос’ин Ваймс. Така се ядосвам! — Мораг се опита да докопа парчето кървава заешка кожа, което Рег, отнесъл се за момент, люшкаше безцелно.

— Ъ-ъ… Рег? — обади се Бъги.

— Толкова ли е трудно, сър, да си в крак с времето? Ето, да вземем мен например. Един ден се събудих умрял. Легнах ли…

— Рег! — предупреди Ваймс, а главата на Мораг се клатеше напред-назад.

— … да мра? Не! И не съм…

— Рег, внимавай! Току-що остана без два пръста!

— Какво? О! — Рег вдигна обезпръстената си ръка и се вторачи в нея. — О, хубава работа, гледай сега какво стана! — Той затърси по пода с надежда, която бързо се изпари. — Тю, да му се не види! Някакъв шанс да я накараме да повърне?

— Само ако пъхнеш пръсти в гърлото й, Рег. Съжалявам. Бъги, направи всичко възможно, моля те. А ти, Рег, иди долу и виж дали имат кафе, а?

— Майко мила! — промълви Шафти.

— Голяма е — рече Тонкър.

Блауз не каза нищо.

— Не сте я виждали преди, сър? — весело подхвърли Джакръм, докато гледаха студената крепост, залегнали в един храсталак на два километра от нея.

Ако има ранглиста за приказните крепости, в която на върха са онези белите, накичени с кули замъци със сините островърхи покриви, то некската крепост бе ниска, черна и надвисваше над оголената скала като буреносен облак. Около нея течеше един от ръкавите на Нек; по полуострова, на който бе издигната, се виеше път — широк, гол и идеален за разходка на онези, на които им е омръзнал животът. Блауз преглъщаше всичко това.

— Ъ-ъ, не, сержант — призна той. — Виждал съм рисунки, разбира се, но… не са били правдиви.

— В някоя от ония книжки, дето четете, пише ли какво да правим, сър? — подметна Джакръм.

— Сигурно, сержант. В „Изкуството на войната“ Сонг Санг Ло казва: „Да спечелиш без бой е най-великата победа.“ Врагът иска да го нападнем там, където е най-силен. Ето защо ще го разочароваме. Начинът сам ще изникне, сержант.

— Е, на мен никога не ми е изниквал, а съм бил тук дузина пъти — все така ухилен рече Джакръм. — Ха, дори плъховете трябва да се маскират като перачки, за да влязат в това място! Дори да тръгнем по тоя път, там има тесни входове, дупки, през които те заливат с вряло масло, порти навсякъде, през които и трол не може да пробие, няколко лабиринта, стотици амбразури, през които могат да те застрелят. О, чудесно място за нападение!

— Чудно как съюзниците са се вмъкнали?

— Вероятно с предателство, сър. Светът е пълен с предатели. А може и да са открили тайния вход, сър. Нали се сещате, сър? Онзи, който със сигурност съществува. Или може би сте забравили? То човек, като е зает, подобно нещо може да му се изплъзне от ума, предполагам.

— Ще разузнаем, сержант — студено рече Блауз, когато изпълзяха от храстите. Изчетка листата от униформата си. Преди няколко километра бе пуснал на свобода Талацефалос или „верния жребец“, както се обръщаше към нея. Не можеше да се прокрадва яздейки, пък и както бе изтъкнал Джакръм, създанието бе прекалено кльощаво, за да иска някой да го яде, и прекалено злобно, за да иска да го язди.

— Добре, сър, да, бихме могли и това да направим, сър. — Джакръм сега бе целият злорада услужливост. — Къде бихте искали да разузнаем, сър?

— Трябва да има таен вход, сержант! Никой няма да построи подобно място само с един вход. Съгласен?

— Дасър. Само че може би го пазят в тайна, сър. Само се опитвам да помогна, сър.

Обърнаха се при звука от настоятелни молитви. Уозър бе паднала на колене, сключила ръце пред себе си. Отрядът бавно се отдръпна. Почтителното отношение е чудесно нещо.

— Той какво прави, сержант?

— Моли се, сър.

— Забелязвам, че доста често го прави. Това, ъ-ъ, не е ли в разрез с устава, сержант? — прошепна лейтенантът.

— Труден въпрос, сър. Аз лично съм се молил много пъти на бойното поле. Много пъти съм изричал войнишката молитва, сър, и не ме е срам да си го призная.

— Ъ-ъ… аз май не съм я чувал.

— О, предполагам, че щом се изправите пред врага, думите ще ви дойдат сами, сър. Но като цяло са в смисъл „О, господи, нека убия тоя кучи син преди той мене“ — Джакръм се усмихна на изражението, на Блауз. — На това му викам „лицензираната версия“, сър.

— Да, но, сержант, къде бихме стигнали, ако се молехме непрекъснато?

— В небето, сър, до дясната ръка на Нуган — моментално отвърна Джакръм. — Така са ме учили от невръстно хлапе, сър. Разбира се, там ще е малко претъпкано, затуй по-добре, че не го правим.

В този момент Уозър спря да се моли и се изправи, изтупвайки прахта от коленете си. Обърна се към отряда със светла, тревожеща усмивка.

— Херцогинята ще направлява стъпките ни — произнесе тя.

— О! Добре — безсилно отвърна Блауз.

— Тя ще ни покаже пътя.

— Чудесно. Ъ-ъ… тя спомена ли някакви картни материали? — попита лейтенантът.

— Ще ни даде очи, с които да виждаме.

— А? Добре. Е, чудесно — раздвижи се Блауз. — Определено вече се чувствам доста по-добре. А вие, сержант?

— Дасър — отвърна Джакръм. — Щото преди това, сър, никой не се беше помолил за нас.

Дежуряха по тройки, докато отрядът лежеше обезсилен на тясна поляна сред храстите. Наоколо обикаляха вражески патрули, но не бе трудно да се избегнат дузина мъже, които не се отклоняват от пътеките и не се престарават да не вдигат шум. Отрядите бяха злобенски и се държаха така, сякаш околията е тяхна.

Някак си стана така, че Поли се случи в тройка с Маладикт и Уозър или, казано по друг начин, вампир на ръба и момиче, което вероятно бе толкова пред него, че бе намерило нов ръб отвъд хоризонта. Уозър фактически се променяше с всеки ден. Когато се записваха, цяла вечност оттогава, тя беше едно малко треперещо бездомниче, което се плашеше от сенките. Сега понякога изглеждаше по-висока, изпълнена с някаква безплътна увереност, а сенките се разбягваха от нея. Е, не в действителност, би признала Поли. Но вървеше така, сякаш би трябвало да се разбягват.

И тогава се случи Чудото с пуйката. Беше трудно за обяснение.

Тримата вървяха покрай скалите. Бяха заобиколили няколко злобенски наблюдателни поста, предупредени от миризмата на огньове, но, уви, не и от миризмата на кафе. Маладикт горе-долу се държеше, с изключение на склонността да си мърмори букви и цифри, но Поли бе прекратила това, заплашвайки да го фрасне с някой прът само още веднъж да опита.

Стигнаха до един скален ръб, от който се разкриваше поредният изглед към крепостта, и Поли отново вдигна телескопа и огледа отвесните стени и скалната грамада за някакъв признак за друг вход.

— Погледни реката — обади се Уозър.

Кръглата гледка се разми, докато тя свеждаше телескопа. Когато се проясни, бе запълнена от белота. Трябваше да свали инструмента, за да види какво гледа.

— О, боже!

— Е, има логика — намеси се Маладикт. — А покрай реката върви пътека, виждаш ли? На нея стоят още няколко жени.

— Портата обаче е съвсем малка — отбеляза Поли. — Толкова е лесно да претърсват хората за оръжие.

— Войници оттам не могат да минат — рече Маладикт.

— Ние можем — възрази Поли. — А ние сме войници. Нали?

След кратка пауза Маладикт натърти:

— Войниците трябва да са въоръжени. Мечовете и арбалетите са забележими.

— Вътре ще има оръжия — обади се Уозър. — Херцогинята ми каза. Крепостта е пълна с оръжия.

— А не ти ли каза как да накараме врага да ги пусне? — заяде се Маладикт.

— Стига, стига — бързо се намеси Поли. — Трябва да кажем на рупърта възможно най-скоро. Да се връщаме!

— Чакай малко, аз съм ефрейторът!

— Е? — обърна се Поли. — И?

— Да се връщаме? — смънка Маладикт.

— Добра идея.

Впоследствие осъзна, че е трябвало да се заслуша в птичите възгласи. Острите подсвирвания в далечината щяха да я предупредят само ако се бе спряла да се заслуша.

Не бяха минали и трийсет метра, когато зърнаха войника.

Някой в злобенската армия бе опасно умен. Бе съобразил, че начинът да се открият натрапници е не шумно маршируване по отъпканите пътеки, а тихо промъкване сред дърветата.

Войникът имаше арбалет; беше чист късмет… вероятно чист късмет, че гледаше на другата страна, когато Поли заобиколи храста. Тя се метна зад едно дърво и обезумяло започна да жестикулира надолу по пътеката към Маладикт, който прояви достатъчно здрав разум да се прикрие.

Поли измъкна меча си и го стисна с две ръце пред гърдите си. Чуваше как мъжът приближава. Беше на известно разстояние, но идваше право към нея. Може би малката наблюдателница, която току-що бяха открили, бе редовна спирка по трасето на патрулите. Все пак, помисли си тя горчиво, точно на това можеха да се натъкнат шепа необучени идиоти; сигурно тих патрул дори можеше да ги изненада там…

Тя стисна очи и се опита да диша нормално. Това е то това е то това е то! Ето сега ще да стане ясно.

Какво да помня какво да помня какво да помня… когато стоманата срещне гърдите… държа стоманата.

Тя усещаше металния вкус в устата си. Мъжът щеше да мине точно покрай нея. Ще е нащрек, но не толкова нащрек. Удар е по-добре от пробождане. Да, добър замах на височината на раменете ще бъде фатален…

… за нечий син, нечий брат, някое момче, тръгнало след барабана за един шилинг и първия си чифт нови дрехи. Само да бе тренирана, само да беше ръгала няколко седмици сламени чучела, докато повярва, че всички хора са направени от слама…

Тя замръзна. Долу при завоя на пътеката стоеше Уозър. Щом стигнеше дървото на Поли, разузнавачът щеше да я види.

Сега вече нямаше избор. Може би хората затова убиваха. Не за да спасят херцогинята или страната си. Убиваш врага, за да му попречиш да убие другарите ти, които на свой ред те спасяват.

Чуваше как приглушените стъпки наближават дървото. Вдигна сабята, видя как светлината проблясва по ръба й…

Дивата пуйка се изстреля от храста срещу пътеката в шеметен въртоп от пера и крила и отекващ шум. Полулетейки, полутичайки, тя се устреми към дърветата. Разнесе се свистенето на стрела и предсмъртен крясък.

— Добър изстрел, Уди — обади се глас отблизо. — Май е от тлъстичките!

— Ама видя ли само? — възкликна друг глас. — Още една крачка и щях да се спъна в нея!

Зад дървото си Поли задиша.

Трети глас, някъде по-отдалече, извика:

— Ефрейтор, нека се връщаме, а? Това както изхвърча, Тигърът сигурно е вече на километър оттук!

— Да, а и умирам от страх — каза най-близкият глас. — Тигърът е зад всяко дърво, нали?

— Добре, де, хайде, ще го пишем почивен! Жена ми ще го сготви по царски…

Постепенно гласовете на войниците заглъхнаха сред дърветата. Поли отпусна меча. Видя Маладикт да надниква от храста си с въпросителен поглед. Тя вдигна пръст към устата си. Той кимна. Преди да излезе иззад прикритието си, тя изчака птичите викове да се поуталожат. Уозър изглеждаше потънала в мисли. Поли внимателно я подхвана за ръката. Тихо, примъквайки се от дърво на дърво, се отправиха обратно към скривалището. Маладикт и Поли мълчаха. Но се спогледаха веднъж-дваж.

Разбира се, че пуйката би се спотайвала докато ловецът почти не стъпеше върху й. Разбира се, тази сигурно се криеше там през цялото време и си изпусна птичите нерви едва когато я доближиха. Беше необичайно голяма птица, на каквато никой прегладнял войник не би устоял, но… е?

И тъй като умът предателски не спира да мисли само защото така ни се иска, Полиният добави: „Тя каза, че херцогинята може да премества малки неща. Колко малка е мисълта в съзнанието на една птица?“

В укритието ги чакаха само Джейд и Игорина. Казаха, че другите открили по-добра база на два километра оттам.

— Намерихме тайния вход — тихо сподели Поли, когато поеха натам.

— Можем ли да влезем? — запита Игорина.

— Това е входът за перачките — уточни Маладикт. — Точно долу при реката. Но има пътека.

— Перачки? — възкликна Игорина. — Но това е война!

— Дрехите все пак се мърлят, предполагам — изтъкна Поли.

— Бих казал, дори се оплескват — додаде Маладикт.

— Но… нашите землячки? Да перат дрехите на врага? — Игорина изглеждаше шокирана.

— Или това, или глад — кимна Поли. — Видях една жена да излиза с кошница хлябове. Казват, че крепостта е пълна с хамбари. Пък и ти заши вражески офицер, нали?

— Това е различно! Ние сме длъжни да шпашяваме събратя… хората. Нищо обаче не се споменава за мъж… тяхното бельо.

— Можем да влезем — настоя Поли, — ако се маскираме като жени.

Това бе посрещнато от тишина. След малко Игорина натърти:

— Да се маскираме?

— Знаеш какво имам предвид! — ядоса се Поли.

— Като перачки? — възмути се Игорина. — Това ша ръце на хирург!

— Верно ли? Откъде ги взе? — заяде се Маладикт. Игорина му се изплези.

— Пък и не възнамерявам да перем — смръщи се Поли.

— А какво възнамеряваш?

Тя се поколеба.

— Искам да измъкна брат си, ако е там. И ако можем да спрем нашествието, ще бъде добра идея.

— За това може да се наложи допълнително колосване — каза Маладикт. — Да знаеш, не искам да развалям възвишения момент, но това е наистина ужасна идея. Елти няма да се навие на нещо толкова откачено.

— Да, няма — съгласи се Поли, — но ще го предложи.