Чудовищна команда

Поли се отправи към доста голямата килия, понастоящем обявена за женска казарма, или поне казарма за легалните жени. Куп мъже, зрели мъже, щяха да си строшат краката да трупат там възглавници и да носят дърва за огъня. Всичко беше много странно. Поли чувстваше, че се отнасят с тях като към нещо опасно и крехко, като например огромен и красив буркан, пълен с отрова. Тя зави зад ъгъла към големия двор и се натъкна на дьо Слов и господин Вик. Нямаше как да ги избегне. Те определено се оглеждаха за някого.

Вестникарят я посрещна с укор, примесен с надежда:

— Ъ-ъ… значи сте момичета, а?

— Ъ-ъ, да — кимна Поли.

Дьо Слов измъкна бележника си.

— Това е изумителна история! Наистина ли сте си пробили път и сте се вмъкнали тук, дегизирани като перачки?

— Е, ние си бяхме жени, пък и изпрахме малко дрехи. Дегизировката ни май беше твърде изкусна. Вмъкнахме се обездегизирани, тъй да се каже.

— Генерал Фрок и капитан Блауз казват, че се гордеят с вас — продължи дьо Слов.

— О, значи са го повишили, а?

— Да, и Фрок заяви, че вие сте се справили чудесно за момичета.

— Да, май е така — сведе глава Поли. — Да. Много добре за момичета.

— Генералът още каза… — той поразлисти бележника си, — че вие сте чест за нацията ви. Питам се дали бихте коментирали?

Той й отправи невинен поглед. Вероятно не бе доловил яростното възмущение, избухнало в главата на Поли. „Вие сте чест за нацията ви. Гордеем се с вас.“ Тези думи някак си те оковаваха, поставяха те на място, потупваха те по рамото и те отпращаха с бонбонче. От друга страна, човек трябваше да започне отнякъде…

— Много мило от негова страна — каза Поли. — Но ние искаме само да си свършим работата и да се върнем у дома. Това е, което искат войниците. — Тя се замисли за момент и додаде: — И горещ сладък чай. — За нейно удивление той си го записа.

— Само още един въпрос, госпожице: смятате ли, че светът щеше да е различен, ако повече жени бяха войници? — запита дьо Слов. Тя забеляза, че той отново се усмихва, значи въпросът сигурно бе шеговит.

— О, мисля, че трябва да попитате генерал Фрок за това — отвърна Поли. „И бих искала да видя изражението й в този момент…“

— Да, но какво мислите вие, госпожице?

— Ефрейтор, моля.

— Извинете, ефрейтор… е?

Моливът бе надвиснал над листа. Светът се въртеше около него. Той записваше разни неща, които стигаха навсякъде. Перото може и да не беше по-могъщо от меча, но печатарската преса сигурно беше по-тежка от обсадно оръдие. Само две-три думички могат да променят всичко…

— Ами — започна Поли, — аз…

При отсрещните порти настъпи внезапна суматоха, от която се отделиха няколко кавалеристи. Сигурно бяха очаквани, понеже злобенските офицери се насъбраха с голяма бързина.

— А, явно принцът се завръща — обади се дьо Слов. — Сигурно няма да е много щастлив от примирието. Изпратиха няколко конници да го пресрещнат.

— Той може ли да промени нещо?

Вестникарят сви рамене.

— Беше оставил тук няколко много висши офицери. Ще е доста скандално, ако опита.

Високата фигура бе слязла от коня и крачеше към Поли или по-скоро, осъзна тя, към голямата врата до нея. Цяла сюрия трескави чиновници и офицери припкаха подир принца, безуспешно борейки се за вниманието му. Но когато един успя да тикне под носа му бял свитък, той го сграбчи и спря така внезапно, че няколко офицери се сбутаха в него.

— Ъм — обади се дьо Слов. — Май че е изданието с карикатурата. Ъм.

Вестникът бе запратен на земята.

— Да, сигурно е било то — додаде дьо Слов.

Хайнрих наближаваше. Поли зърна изражението му. Беше буреносно. До нея вестникарят обърна бележника си на нова страница и се прокашля.

— Ще говорите с него? — ужаси се Поли. — В това настроение? Ще ви накълца!

— Налага ми се — отвърна дьо Слов и когато принцът и свитата му стигнаха до вратата, той пристъпи напред и каза с малко пресеклив глас: — Ваше височество? Дали не бихте ми отделили минутка?

Хайнрих се обърна да го отреже и видя Поли. За момент погледите им се кръстосаха.

Адютантите на принца познаваха господаря си. Когато ръката му се устреми към меча, те се скупчиха плътно около него в трескаво шепнещ шпалир, от който гласът на Хайнрих периодично изригваше доста високо с основния мотив „Какво?“, последван от токата „Вървете по дяволите!“

Шпалирът се отвори. Принцът бавно и внимателно изтупа някаква прашинка от безупречната си куртка, хвърли бегъл поглед на Ото и дьо Слов и за ужас на Поли тръгна към нея…

… протегнал ръка в бяла ръкавица.

„О, не — каза си тя. — Но той е по-умен, отколкото си мисли Ваймс, и може да обуздае яростта си. А аз току-виж съм станала амулетче.“

— За доброто на великите ни нации — започна Хайнрих — се предполага публично да стиснем ръце в знак на приятелство. — Той отново се усмихна или поне изкриви ъгълчетата на устата си нагоре.

Понеже не виждаше друг изход, Поли пое огромната му ръка и послушно я стисна.

— О, чудезно — възкликна Ото, грабвайки иконографа си. — Но мога да направя замо едничка, понеже за зъжаление трябва да използвам зветкавица. Замо зекундичка…

Поли разбра, че творение на изкуството, което се прави за частица от секундата, независимо от това изисква дълго време, през което усмивката може да замръзне в идиотска гримаса или в най-лошия случай, в предсмъртна агония. Ото си мърмореше нещо, докато нагласяваше оборудването си. Хайнрих и Поли стискаха ръце, оцъклени в кутията.

— Значи — измърмори принцът, — войничето не било войниче. Ама че късмет!

Поли остана сковано ухилена.

— Често ли тормозите уплашени жени?

— О, това не беше нищо! Все пак ти си приятно девойче. Какво знаеш за живота? И прояви дух!

— Взички да кажат зеле! — подвикна Ото. — Едно, две, три… о, да му…

Докато избледнеят остатъчните образи. Ото отново беше на крака.

— Надявам зе някой ден да открия филтър, който върши работа — промърмори той. — Благодаря на всички.

— Това беше за мира и добрата воля на нациите — мило се усмихна Поли и пусна ръката на принца. Поотстъпи. — А това, ваше височество, е за мен…

Всъщност не го ритна. Животът е процес, в който човек открива докъде може да стигне и вероятно би могъл да стигне твърде далеч, опитвайки се да открие докъде може да стигне. Но едно леко помръдване на крака бе достатъчно, само за да види как идиотът се свива в нелепата отбранителна поза с обърнати навътре колене.

Тя се отдалечи с пеещо сърце. Това не беше приказен замък и човек не можеше да очаква такова нещо като приказен край, но понякога можеше да заплаши да изрита красивия принц в шунката с яйца.

А сега оставаше и още една дреболийка.

Когато Поли най-сетне откри Джакръм, слънцето клонеше на заник и хвърляше кървавочервена светлина през високите прозорци на най-голямата кухня на крепостта. Той седеше сам, в пълна бойна униформа, на една дълга маса до огъня и ядеше дебел комат хляб, намазан със свинска мас. Недалеч от другата му ръка стоеше халба бира. Той вдигна очи при нейното приближаване и кимна дружелюбно към един стол. Наоколо шетаха жени.

— Свинска мас със сол и пипер — заяви той. — Това е истината. Пък нека другите си запазят кулинарията. Искаш ли филийка? — Той махна с ръка на една от кухненските помощнички, която доприпка да го обслужи.

— Не сега, серж.

— Сигурна ли си? — вдигна вежди Джакръм. — Има една стара поговорка: „Целувката не трае, ама манджата — да.“ Надявам се да не ти се налага да я оспорваш.

Поли приседна.

— Засега целувката трае.

— Шафти уреди ли си въпроса? — Той допи бирата си, щракна с пръсти на прислужницата и посочи празната чаша.

— Както сметна за добре, серж.

— Така и трябва. Не може да бъде иначе. И сега какво следва, Пъркс?

— Не знам, серж. Ще тръгна с Уо… с Алис и армията и ще видя какво ще стане.

— Дано сте късметлии! Грижи се за тях, Пъркс, щото аз няма да дойда.

— Серж? — Тя се шокира.

— Е, сега май ще ни съкратят една от войните, а? Както и да е, това беше то. Краят на пътя. Изпях си песента. Не мога да продължа повече. Изхабих си запасите с генерала и смея да кажа, че той ще се радва да ми види гърба. Освен това и старостта напредва. Днес при атаката убих пет нещастника, а след това усетих, че се чудя защо. Хич не е на добре това. Време е да се измъквам, преди да изкуфея съвсем.

— Сигурен ли сте, серж?

— Ъхъ. Чини ми се, че приключих с оная стара песен „родината ми, права или не“. Време е да полегна и да разбера за какво сме воювали. Наистина ли не искаш малко мас? В нея има и запръжки. На това му викам аз стил.

Поли побутна настрани предложената й филия, наплескана с мас, и остана да седи смълчана, докато Джакръм я поглъщаше.

— Странно, наистина — обади се накрая.

— Кое, Пъркс?

— Да откриеш, че не става дума за теб. Мислиш се за герой, а се оказва, че всъщност си част от нечия чужда история. Уоз… Алис е онази, която ще бъде запомнена. Нашата роля бе просто да я доведем дотук.

Джакръм не каза нищо, но както би могла да се досети, извади смачкания пакет тютюн от джоба си. Тя също бръкна в своя и измъкна малко вързопче. „Джобове — каза си наум. — Трябва да се придържаме към джобовете. На войника му трябват джобове.“

— Опитайте това, серж — подаде му го тя. — Хайде, отворете го!

Беше малка кесийка от мека кожа, с шнурче. Джакръм я повдигна и тя се завъртя насам-натам.

— Е, Пъркс, дума да няма, не съм от мъжете, които ругаят… — започна той.

— Така е, забелязах — прекъсна го Поли. — Но тази мърлява стара хартия ми лазеше по нервите. Защо дори не сте си поръчали свястна кесийка? Един от сарачите тук ми я уши за половин час.

— Е, такъв е животът, нали? Всеки ден си викаш „ей богу, крайно време е да си взема нова кесия“, но после всичко така се замотва, че накрая си оставаш със старата. Благодаря ти, Пъркс.

— О, ами аз се чудих „Какво ли мога да дам на човека, който си има всичко?“ и само това можах да си позволя — сви рамене Поли. — Но вие нямате всичко, серж. Серж? Нямате всичко, нали?

Усети как Джакръм замръзва.

— Спри веднага, Пъркс — снижи глас той.

— Само си помислих, че може би ви се ще да покажете на някого онзи ваш медальон, серж — бодро подхвърли Поли. — Онзи на врата ви. И не ме фиксирайте така, серж. О, да, мога да си тръгна и никога да не бъда сигурна, наистина сигурна, а може би вие никога няма да го покажете на друг, изобщо на никого, или никога няма да споделите историята, а един ден и двамата ще сме мъртви и… ами, каква загуба, а?

Джакръм остана втренчен.

— Дума да няма, не сте мъж, който би излъгал — додаде Поли. — Бива си ви, серж. Всеки ден го казвате на хората.

Зад свода до тях кухнята кипеше от женска заетост. Жените май все вършеха нещо с ръцете си — държаха бебета или тигани, или чинии, или вълна, или четка, или игла. Дори когато си говореха, продължаваха да бъдат заети.

— Никой няма да ти повярва — обади се Джакръм накрая.

— На кого ще ми скимне да кажа? — вдигна ръце Поли. — Пък и сте прав. Никой няма да ми повярва. Аз обаче ще ви повярвам.

Джакръм се втренчи в новата халба бира, сякаш се опитваше да види бъдещето в пяната. Явно взе решение, извади златната верижка от зловонния си потник, разкопча капачето и внимателно го отвори.

— Ето — подаде й го той. — Много работа може да ти свърши.

В двете гнезда на медальона имаше по една миниатюрна рисунка: на тъмнокосо момиче и на русоляв младеж в униформата на Чукалата.

— Добре сте излезли — каза Поли.

— Пробвай друга лъжа, че тая е много опашата.

— Не, честно! Гледам рисунката, гледам и вас… виждам чертите ви в лицето й. По-бледо, разбира се. Не толкова… пълно. А кой е младежът?

— Уилям, така се казваше.

— Вашият любим?

— Да.

— И сте го последвали в армията…

— О, да. Същата стара история. Аз бях едро и силно момиче, а… е, виждаш рисунката. Художникът направи всичко възможно, но не ставам аз за живопис. Май и за акварел не ставам всъщност. В родното ми място онова, което се искаше от една бъдеща съпруга, беше да може да носи по едно прасе под всяка мишница. И така, след няколко дни аз си носех прасетата под мишница, а старецът ми викаше и аз си рекох: да върви по дяволите, Уили никога не крещи. Гепих някакви мъжки дрехи, без значение как, окълцах си косата до дъно, целунах херцогинята и след няма и три месеца бях Избраник.

— Какво е това?

— Така викахме на ефрейтора. Избраник. Да, и на мен тогава ми беше смешно. И така се почна. Армията е направо песен в сравнение с това да стопанисваш голяма ферма и да се грижиш за трима мързеливи братя.

— Колко време мина оттогава, серж?

— Не мога да кажа, наистина. Кълна се, не знам на колко години съм и това си е самата истина. Толкова често лъгах за възрастта си, че накрая взех да си вярвам. — Тя започна много внимателно да прехвърля тютюна в новата кесия.

— А младия ви любим? — тихо попита Поли.

— О, изкарахме си чудни времена, чудни времена. — Джакръм спря за момент и се втренчи в нищото. — Така и не го повишиха, понеже заекваше, но аз имах силен и плътен глас, а на офицерите това им допада. Но Уили никога не възрази, дори когато стигнах до сержант. А после го убиха в Сепъл, точно до мен.

— Съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш, не си го убила ти — равно рече Джакръм. — Но аз прекрачих трупа му и надупчих копелето, което го направи. Вината не беше негова. Не беше и моя. Ние бяхме войници. А след няколко месеца ме сполетя малка изненада и го нарекох Уилям, на баща му. Добре, че бях малко в отпуск, а? Баба ми го отгледа вместо мен и го прати да чиракува за майстор на оръжие, там в Скриц. Добър занаят е това. Никой не убива добър майстор на оръжие. Казвали са ми, че прилича досущ на баща си. Веднъж срещнах един капитан, който си беше купил адски добър меч от него. Показа ми го, без да знае историята, разбира се. Адски добър меч. Имаше резба по дръжката с извивки и прочее, много стилна работа. Сега е женен и с четири хлапета, както дочух. Имал файтон с двойка коне, прислуга, голяма къща… да, виждам, че наостри уши…

— Уозър… така де, Уозър и херцогинята казаха, че…

— Да, знам, говореха за Скриц и за меч — прекъсна я Джакръм. — Тогава разбрах, че не само аз бдя над вас, момчета. Разбрах, че ще оцелеете. Старото момиче имаше нужда от вас.

— Значи трябва да отидете там, серж.

— Да отида? Кой го казва? Цял живот съм й служил, няма какво повече да иска от мен. Сам съм си господар, винаги съм бил.

— Така ли е, серж?

— Да не би да плачеш, Пъркс?

— Ами… малко е тъжно, серж.

— О, да ти кажа и аз си хленчих по малко чат-пат — призна Джакръм, все още тъпчейки тютюна в новата кесийка. — Но сега, като погледна назад, не съжалявам за живота си. Видях кавалерията да пада при битката за Сломп. Бях част от тънката червена линия, която отклони тежката бригада при Овчия нанос, спасих имперското знаме от четирима истински мръсници при Раладан, била съм в много чужди страни и съм срещала страшно интересни хора, които впоследствие предимно пречуквах, преди те да ми светят маслото. Изгубих любимия си, сина ми е все още жив… има много жени, които са преживели и по-лоши неща, повярвай ми.

— И… сте забелязвали другите момичета…

— Ха! Стана ми нещо като хоби, наистина. Повечето бяха уплашени дребни душици, бягащи от бог знае какво. Разкриха ги доста бързо. И имаше много като Шафти, тръгнали да търсят годениците си. Но имаше и няколко, които притежаваха онова, на което му викам пламъче. Малко огънче може би. Някой трябваше само да им посочи правилната посока. Помогнах им да стъпят по-нависочко, тъй да се каже. Сержантът понякога е могъщ човек. Думичка тук, кимване там, понякога дори подправяне на разни документчета, прошепване в тъмното…

— … чифт чорапи — вметна Поли.

— Да, такива ми ти неща — усмихна се Джакръм. — Все им беше голяма мъка, цялата тая кенефна история. Това ви е най-малката грижа, виках им аз. В мирно време на никого не му пука, а в битка всеки пикае по един и същи начин и при това адски бързо. О, помагах им. Бях техния, как му се викаше, техния трамплин към величието, и наистина си бях трамплин, избутващ ги чак до върха. Малките момци на Джакръм, така си ги наричах.

— И те не се усъмниха?

— Какво, да се усъмнят във веселягата Джак Джакръм, пълен с ром и киселини? — Старата дяволита усмивка се върна на лицето й. — Джак Джакръм, който спира кръчмарска свада с едно оригване? Не, сър! Да си призная, някои от тях може би подозираха нещичко, май се досещаха, че нещо се мъти някъде, но аз бях просто големия дебел сержант, който познава всички, знае всичко, пък и пие всичко.

Поли разтърка очи.

— Добре, де, какво ще правите сега, ако не отидете в Скриц?

— О, имам си малко заделени парици. Повече от малко, в интерес на истината. Грабеж, плячкосване, кражба… всичко се насъбира, както и да му викат. Не ги попилях за глупости като другите момчета, разбираш ли? Предполагам, че мога да си спомня повечето проклети места, в които ги зарових. Все си мислех, че мога да отворя кръчма или може би чукалня… о, изрядно първокласно заведение, не ме гледай така, няма нищо общо с оная миризлива шатра. Виж, говоря ти за нещо с главен готвач, и полилеи и много червено кадифе, ултрамодерно. Ще наема някаква елегантна дама за съдържателка, пък аз ще съм бодигард и ще движа бара. Ето един съвет, момко, за бъдещата ти кариера, който някои от старите малки момци го научиха самички: не е зле от време на време да посещаваш едно от онези палави местенца, иначе мъжете ще почнат да те гледат странно. Аз имах навика да си взимам книга за четене и съветвах младата дама да подремне малко, щото не им е лека работата.

Поли остави това без коментар, но попита:

— Не искате ли да се върнете при сина си и да видите внуците си?

— Не бих му пожелала такова чудо като мене, момко — твърдо рече Джакръм. — Не бих посмяла. Момчето ми е уважаван мъж в града! Какво мога аз да му предложа? Кой ще иска някаква дебела свадлива старица да му чука на задната врата и вземе да плюе тютюневи храчки из цялата къща и да разправя, че му е майка!

Поли се загледа в огъня за момент и усети как идеята се промъква в съзнанието й:

— А какво ще кажете за виден старшина, целият в сърма, отрупан с медали, пристигащ пред главния вход с внушителна карета и изявлението, че му е баща?

Джакръм зяпна.

— Обратите на войната и тем подобни — продължи Поли, набрала скорост. — Ранна любов. Дългът зове. Разпръснати семейства. Безнадеждно търсене. Минават години. Скъпи спомени. А после… о, да, подочут разговор в някаква механа, да, това върши работа. Надеждата разцъфва. Ново издирване. Подкупи. Спомени на старици. Накрая, един адрес…

— Какво говориш, Пъркс?

— Вие сте лъжец, серж — каза Поли. — Най-добрият, когото съм срещала. Една последна лъжа изплаща всички останали! Защо не? Може да му покажете медальона. Може да му разкажете за момичето, останало да ви чака…

Джакръм извърна поглед, но каза:

— Ти си един проклет гений, Пъркс. Освен това как ли пък не ще намеря внушителна карета?

— О, серж! Днес? Тъкмо сега има толкова високопоставени… мъже, готови да дадат всичко, което поискате. Знаете го? Особено ако това означава, че ще ви видят подметките. Никога не сте им искали нещо особено. На ваше място, серж, щях да осребря няколко услуги, докато мога. Ние сме Чукалата, серж. Взимаме сиренето доде е време, щото целувките не траят.

Джакръм пое дълбока, дълга глътка въздух.

— Ще си помисля, Пъркс. А сега се разкарай, ясно?

Поли стана.

— Ей, серж, мислете усилено, а? Както казахте, всеки, който има по някой роднина в момента, е крачка пред другите. Четири внучета? Аз щях да се гордея, ако имах дядо, който може да изплюе храчка тютюн толкова надалеч, че да уцели муха на отсрещната стена.

— Предупреждавам те, Пъркс!

— Просто една мисъл, серж.

— Да, бе… добре — изръмжа Джакръм.

— Благодаря, че ни измъкнахте, серж.

Джакръм не се обърна.

— Е, тогава ще тръгвам, серж.

— Пъркс! — подвикна Джакръм, когато вече беше на вратата.

Тя се върна.

— Да, серж?

— Аз… очаквах повече от тях, наистина. Мислех, че ще ги бива повече от мъжете за това. Проблемът беше, че ги биваше повече от мъжете да се държат по мъжки. Нали разправят, че в армията ставаш мъж, а? Тъй че… каквото и да правиш оттук нататък, прави го от себе си. Добро или лошо, прави го от себе си. От прекалено много лъжи не остава истина, към която да се върнеш.

— Добре, серж.

— Това е заповед, Пъркс. О… и, Пъркс?

— Да, серж?

— Благодаря ти, Пъркс.

Поли поспря на вратата. Джакръм бе обърнала стола си към огъня и се бе облегнала назад. Около него кухнята кипеше от работа.

Минаха шест месеца. Светът не бе съвършен, но все още се въртеше.

Поли запази статиите от вестника. Не бяха точни, не и в подробностите, защото авторът описваше… истории, а не онова, което в действителност се случваше. Бяха като рисунки за човек, който е бил там и е видял всичко на живо. Но беше вярно за шествието в крепостта начело с Уозър на бял кон, понесла знамето. И беше вярно за хората, излизащи от къщите си и присъединяващи се към шествието, така че онова, което пристигна при портите, не беше армия, а нещо като дисциплинирана тълпа, крещяща и ликуваща. И беше вярно, че стражите, само като й хвърлиха поглед, сериозно преосмислиха бъдещето си и портите се отвориха още преди конят да зачатка по подвижния мост. Нямаше схватки, никакви сражения. Мандалото хлопна. Страната си отдъхна.

Поли не беше убедена, че ликът на херцогинята от самотния портрет на статива в голямата, празна тронна зала се бе усмихнал, когато Уозър тръгна към него. Поли беше там и не видя подобно нещо, но много хора се кълняха, че било така и човек накрая започваше да се чуди каква всъщност е истината или дали няма много различни видове истина.

Както и да е, бяха успели. А след това…

… си отидоха у дома. Много от войниците се върнаха по домовете си под крехкото примирие. Първите снегове вече бяха паднали и за онези, които искаха война, зимата им я предостави. Дойде с копия от лед и стрели от глад, задръсти проходите със сняг, направи света далечен като луната…

И тогава се отвориха старите джуджешки мини и наизлязоха керваните. Открай време се говореше, че навсякъде има джуджешки тунели, и то не просто тунели, а тайни проходи под планините, докове, системи от шлюзове, които можеха да издигнат баржа на километри нагоре в натоварената тъмнина, далече от халите на планинските върхове.

Занесоха им зеле, картофи, кореноплодни, ябълки, каци с мас, неща, които държат сито. И зимата бе победена: разтопеният сняг тътнеше надолу по деретата и Нек правеше безразборните си драскулки по гладката тиня на долината.

Върнаха се по домовете си и Поли се чудеше дали наистина са се отделяли от тях. „Бяхме ли войници?“ — питаше се тя. Бяха ги изпратили с приветствия по пътя към замъка на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг и се отнасяха с тях доста по-добре, отколкото изискваха чиновете им. Дори им направиха специални униформи. Но образът на Беззъбия Ебънс непрекъснато изникваше в съзнанието й…

„Не бяхме войници — реши тя. — Бяхме момичета в униформа. Бяхме като талисманчета за късмет. Бяхме амулетчета. Не бяхме истински, а по-скоро символ на нещо. Справихме се много добре за момичета. И бяхме просто преходно явление.“

И дума не стана Тонкър и Лофти да бъдат завлечени отново в техникума и те поеха по своя път. Уозър се присъедини към прислугата на генерала и получи собствена стая и спокойствие; чувстваше се полезна и никога не я биеха. Беше писала на Поли с дребен ъгловат почерк. Изглежда, беше щастлива: свят без побоища за нея бе рай. Джейд и нейният кавалер се запиляха някъде да правят нещо по-интересно и доста практично. Шафти… си беше на собствен график. Маладикта изчезна. А Игорина се бе установила сама в столицата и се занимаваше с женски проблеми или поне с проблемите на онези жени, които не бяха мъже. А висшите офицери ги бяха наградили с медали и ги изпратиха със сковани, бледи усмивки. Целувките не траят.

А сега, не че се случваха кой знае колко хубави неща, просто лошите бяха спрели. Стариците все още мърмореха, но хората ги оставяха да си мърморят. Никой не получаваше заповеди, никой нямаше карта, никой не беше сигурен кой командва. На всеки уличен ъгъл се водеха спорове и препирни. Беше плашещо и развеселяващо. Всеки ден бе експеримент. Когато Поли навлече едни стари панталони, за да изчисти пода в голямата механа, бе посрещната само с „хъъммф“. О, и Девическият техникум беше изгорял, а пък в същия ден две слаби маскирани лица бяха ограбили банка. Поли бе изслушала тези новини с усмивка. Шафти се бе пренесла в „Херцогинята“. Бебето й се казваше Джак. Пол направо изглупяваше по него. А сега…

Някой отново бе изрисувал мъжката тоалетна. Поли не можа да изтрие произведението и затова се примири само да коригира анатомията. После изчисти мястото — поне по кръчмарските клозетни стандарти — лисвайки няколко кофи вода, и тръгна да сгълчи прислужничките, както правеше всяка сутрин. Когато се върна в механата, завари група разтревожени мъже да говорят с баща й. При влизането й, изглежда, леко се стреснаха.

— Какво става? — вдигна вежди Поли.

Баща й кимна към Беззъбия Ебънс и всички се поотдръпнаха. Заради храчките и зловонния дъх никой не държеше да води особено интимни разговори с Беззъбия.

— Швеклоядшите пак ша я подкарали! — обяви той. — Ше нападат, шото принцът рекъл, че шега шме негови!

— Наследява всичко, понеже е далечен братовчед на херцогинята — обясни бащата на Поли.

— Но аз чух, че още не е уредено! — възкликна Поли. — Освен това сключихме примирие!

— Май той ши го урешда — рече Беззъбия.

Остатъкът от деня мина на бързи обороти. Хората наизлязоха по улиците и трескаво говореха по групички; около портите на градския съвет се струпа тълпа. От вътре притеснено излизаха чиновници и забиваха поредното съобщение на портите: тълпата се свиваше около него като юмрук, а после се отваряше като цвете. Поли си проби път напред, пренебрегвайки ругатните около себе си, и прегледа листата.

Същата стара история. Отново набираха доброволци. Същите стари думи. Същите стари хрипове от отдавна умрели войници, подканящи живите да се присъединят към тях. Освен жена генерал Фрок беше „един вид старица“, както би се изразил Блауз. Беше се сринала — от това или от тежестта на всичките онези еполети.

Целувките не траят. О, да, херцогинята бе излязла пред тях и бе обърнала света наопаки и сигурно всички бяха решили да станат по-добри и получили някакво опрощение, бяха успели да си поемат въздух.

Но все пак… беше ли се случило наистина? Дори Поли понякога се чудеше, а тя беше там. Дали онова не беше само някакъв въображаем глас, някакъв вид халюцинация? Нали е всеизвестно, че на войниците в отчаяно положение им се привиждат богове и ангели? Някак си в течение на дългата зима чудото бе избледняло и хората си бяха казали: „Да, но ние трябва да бъдем практични.“

„Всичко, което получихме, бе един шанс — каза си Поли. — Не чудо, не спасение, не магия. Просто един шанс.“

Тя се върна в странноприемницата със запалена глава. Там я чакаше сандък. Бе доста дълъг. И тежък.

— Дойде чак от Скриц с фургона — възбудено я посрещна Шафти. Тя работеше в кухнята. Сега това бе станала нейната кухня. — Чудя се какво ли може да е? — не се сдържа тя.

Поли надигна капака на грубо скования дървен сандък и откри, че е пълен със слама. Отгоре й имаше плик. Тя го отвори.

Вътре намери снимка. Изглеждаше от скъпите фамилни портрети — с гипсираното семейство на фона на пердета и саксийна палма, която да придаде някакъв стил на всичко. Отляво стоеше мъж на средна възраст с горд вид; отдясно — жена, горе-долу на същата възраст, с доста стреснато, но въпреки всичко доволно изражение, понеже съпругът й бе щастлив; тук-там, зяпнали в обектива с нещо средно между усмивка и недоверие и физиономии, на които бе изписан целият преход от живия интерес до внезапното присещане, че е трябвало да отидат до тоалетната, преди да позират, се мъдреха деца — от високи и бандитско нагли до дребни и спретнато сладки.

И на един стол в средата, фокусът на цялата композиция, седеше старшина Джакръм, грейнал като слънце.

Поли постоя втрещена и обърна снимката. На гърба й бе изписано с големи черни букви: „Последният подвиг на ст-на Джакръм!“ и под тях: „Тези не ми трябват.“

Тя се усмихна и разбута сламата. В средата на сандъка, омотани в плат, лежаха две шашки.

— Това да не е старият Джакръм? — обади се Шафти, посягайки към снимката.

— Да. Намерил е сина си. — Поли размота шашката.

Шафти потръпна при вида й:

— Зли неща са тия.

— Все пак са просто неща — сви рамене Поли. Тя постави шашките на масата и вече щеше да махне сандъка, когато видя още нещо в сламата на дъното. Бе продълговато и увито в тънка кожа.

Оказа се бележник с евтина подвързия и захабени жълтеникави листа.

— Какво е това? — полюбопитства Шафти.

— Мисля, че е… да, адресникът му — промълви Поли, прелиствайки страниците.

„Това е то — каза си тя. — Всичко е тук. Генерали, майори, капитани, о, боже! Сигурно са… стотици. Може би хиляди! Имена, истински имена, повишения, дати… всичко…“

Тя измъкна едно правоъгълно бяло картонче, което бе пъхнато като отметка. На него бяха отпечатани доста претрупан герб и следният надпис:

Някой бе зачеркнал „л“-то в „своболни“ и отгоре с молив бе написал „д“.

Беше внезапно странно хрумване…

„По колко начина може да се води една война? — запита се Поли. — Вече има щракалки. Познавам един човек, който пише разни неща. Светът се върти. Храбри малки държавици се борят за свобода на волята… биха могли да са от полза за големите страни със собствени планове.“

Време е да грабваме сиренето.

Изражението на Поли, втренчена в стената, би стреснало редица важни особи. Биха се обезпокоили още повече от факта, че тя прекара следващите няколко часа над един тефтер, понеже й хрумна, че генерал Фрок не е стигнала до сегашното си положение с глупост и следователно би могла само да спечели, следвайки примера й. Тя преписа целия бележник и го напъха в стар буркан от сладко, който скри на покрива на конюшните. Написа и няколко писма. После извади униформата си от гардероба и я огледа критично.

Направените им по поръчка униформи бяха със специални допълнителни особености, които можеха да се нарекат единствено… момичешки. Имаха повече сърма, бяха по-добре ушити и включваха по-скоро дълга запретната пола, отколкото панталони. При това киверът беше с пера. На нейния мундир имаше сержантски нашивки. Беше направо виц. Сержант на жени. Все пак светът се бе преобърнал.

„Станахме амулетчета, талисманчета за късмет… А може би онова, от което всички се нуждаеха при шествието до принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг, беше шега. Но може би, когато светът се преобръща, и шегата се обръща с него. Благодаря ти, Ебънс, въпреки че не знаеше на какво ме учеше. Когато ти се смеят, хората свалят гарда си. А когато свалят гарда си, можеш да ги изриташ в слабините.“

Тя се вторачи в огледалото. Косата й вече бе достатъчно дълга, за да бъде досадна, но не толкова, че да бъде привлекателна; тя само я среса и я остави така. Намъкна новата униформа върху панталоните си и се опита да потисне гризящото я чувство, че се облича като жена.

„Ето. Изглеждам съвсем безобидно.“ Видът й стана малко по-небезобиден с двете шашки и кавалерийския арбалет през рамо, особено за онези, които знаеха, че мишените за стрелички в механата вече имаха дълбоки дупки в десетките от всичките упражнения.

Тя се прокрадна до прозореца, който гледаше към двора на странноприемницата. Пол стоеше на една стълба и боядисваше табелата. Баща й придържаше стълбата отдолу и подвикваше инструкции по обичайния си маниер, тоест, секунда-две след като вече няма смисъл. А Шафти, макар че Поли беше единствената в „Херцогинята“, която все още я наричаше така и знаеше защо, ги наблюдаваше, гушнала Джак. Бяха умилителна картинка. За момент й се прииска да има медальон.

„Херцогинята“ беше по-малка, отколкото в представите й. Но бе отминало времето, когато щеше да застане на вратата да я защитава с меч. За да запази малките неща, човек трябваше да се погрижи за големите, а може би светът не бе достатъчно голям.

Бележката, която остави на тоалетката си, гласеше: „Шафти, надявам се с Джак да сте щастливи тук. Пол, грижи се за нея. Татко, никога не съм взимала надници, но ми трябва кон. Ще се опитам да го пратя обратно. Обичам ви всичките. Ако не се върна, изгорете това писмо и поровете из покрива на конюшните.“

Тя скочи през прозореца, оседла един кон в обора и се измъкна през задния вход. Не възседна коня докато не се отдалечи достатъчно, че да не могат да я чуят, а после препусна към реката.

Пролетта се изсипваше над страната. Жизнените сокове напираха по стъблата. В гората на всяка минута израстваше по тон дървесна маса. Отвсякъде долитаха птичи песни.

При ферибота стоеше страж. Той я изгледа неспокойно как качва коня на борда, а после се ухили и бодро я поздрави:

— Доб’рутро, госпожице!

О, добре… ето, че се почна. Поли рязко се изпъчи пред озадачения човечец.

— Да не се опитваш да ми остроумничиш? — кресна тя на милиметри от лицето му.

— Не, госпожице…

— Обръщението е сержант, господинчо! — излая Поли. — Да пробваме пак, а? Попитах, да не се опитваш да остроумничиш?

— Не, сержант!

Поли се наведе, докато носът й почти опря в неговия.

— Защо не?

Усмивката му се изпари. Не беше от войниците, поели по пътя на бързото повишение.

— Ъ? — успя да отвърне.

— Щом не се опитваш да остроумничиш, господинчо, значи те устройва да си глупав! — кресна Поли. — А на мен дотук ми е дошло от тъпаци, ясно?

— Да, но…

— Какво но, войнико?

— Е, но… ами… но… нищо, сержант.

— Това е добре. — Поли кимна на лодкарите. — Не е ли време да тръгваме? — попита тя, но тонът й бе заповеднически.

— Неколцина тъкмо слизат от пътя, сержант — бързо каза по-схватливият.

Изчакаха. Новопристигналите всъщност бяха трима, сред които Маладикта, в пълна бойна униформа.

До средата на пътя Поли не каза нищо. Маладикта й пусна една от онези усмивки, които само вампир може да догоди. Щеше да бъде овча, ако овцете имаха малко по-различни зъби.

— Помислих си да пробвам пак — сви рамене тя.

— Ще намерим Блауз — каза Поли.

— Той сега е майор — осведоми я Маладикта. — Щастлив като бълха, понеже нарекли някаква ръкавица без пръсти на него, както дочух. За какво ни е притрябвал?

— Ясни са му щракалките. Известни са му други начини, по които може да се води война. А аз познавам… хората.

— А! Имаш предвид онези от типа „Дума да няма, не съм от мъжете, дето лъжат, но познавам хората“?

— А-ха, тъкмо тези имах предвид. — Реката се разплиска по кила на ферибота.

— Добре — каза Маладикта.

— Макар че не знам къде ще свърши това — додаде Поли.

— А! Даже още по-добре.

В този момент Поли реши, че знае от истината достатъчно, което да я крепи. Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав.

Тя хвърли поглед към другите двама пътници на борда. Бяха селячета, в опърпани, зле скроени дрехи, които се стремяха да стоят по-далеч от нея и седяха напрегнато втренчени в палубата. Но един поглед бе достатъчен. Светът се преобръщаше и историята се повтаряше. По някаква причина това изведнъж я накара да се почувства много щастливо.

— Ще се записвате ли, момци? — весело подхвърли тя.

Последва мънкане в най-общия смисъл на „да“.

— Добре. Изправете се тогава. Нека ви поогледам. Брадичките горе! А! Много добре. Жалко, че не сте се упражнявали да ходите с панталони и забелязвам, че не сте си взели резервни чорапи.

Те се оцъклиха с отворени усти.

— Как са ви имената? — продължи Поли. — Истинските ви имена, моля?

— Ъ-ъ… Розмари — престраши се едната.

— Аз съм Мери — каза другата. — Чух, че записват момичета, но всички ми се смяха и аз реших, че е по-добре да се престоря…

— О, може да се запишете и като мъже, ако искате — прекъсна я Поли. — Трябват ни неколцина читави мъже.

Момичетата се спогледаха.

— Научавате по-добри ругатни — додаде Поли. — А и панталоните са практични. Но изборът си е ваш.

— Избор? — повтори Розмари.

— Разбира се! — Поли постави ръце на раменете им, намигна на Маладикта и добави: — Вие сте моите мънички момченца — или не, според случая — и аз ще се грижа за… вас.

И идният ден бе страхотно голяма риба.