Цвят от скреж

Глава 15

Облечена в нежносиня рокля и красива шапка с пера, Присила се сви в ъгъла на каретата до Уорън и погледна страхливо към енотчето, свито в скута на Мисти.

— Сигурен ли си, че то не хапе? — попита тя Уорън.

Мисти я погледна и реши, че, както беше казал Рейвън тази сутрин, тя е още почти дете. Присила се държеше с нея като с равна и Мисти усещаше, че между двете може да се зароди приятелство.

— Не, той не хапе — отговори тя мило. — Искаш ли да го погалиш?

Присила отговори колебливо:

— Ами-и, аз… всъщност никога не съм докосвала енот.

— О, хайде — засмя се Уорън, протегна ръка и разроши козината на Роло.

Присила също протегна ръка, но много страхливо, и погали извънредно леко бляскавата козина по гърба на Роло. На лицето й се изписа облекчение и тя отново се облегна назад.

Почти седмица беше изминала от мига, в който Рейвън реши, че трябва да запознае Присила и Мисти. Това беше сторено тази същата сутрин в къщата на младото момиче. Уорън беше предложил всички да обядват в „Оранжери“, най-добрия френски ресторант в града. Дори само това, че е излязла с тях двамата, повдигна духа и настроението на Мисти и й даде надежда, че с помощта на Присила може би ще си завоюва няколко приятели в града. Мисти се чувстваше така добре, както не беше се чувствала от дълго време насам. Погледна Уорън и се засмя.

— Радвам се, че успях да те убедя да вземем и Роло. Той наистина има нужда от свеж въздух.

— Нека се надяваме, че татко няма да забележи — отговори Уорън, — защото в никакъв случай не би одобрил това.

Мисти остави Роло до себе си.

— Но той няма да ни създава проблеми. Нат може да го гледа, докато ние сме в ресторанта. Нали след това ще отидем и в парка. Виждала съм дами, които разхождат кучетата си там, а Роло е по-красив и по-умен, от което и да е куче.

В това време каретата намали и постепенно спря. Уорън се наведе напред, смръщил вежди.

— Просто имам лошо предчувствие — каза той с въздишка.

— Няма за какво да се тревожиш — увери го Мисти, посочвайки новата кожена каишка на Роло. — Това нещо е стегнато като дамски чорап.

След като помогна на дамите да слязат, Уорън подаде края на каишката на Нат. Мисти отиде до него и докосна ръката му.

— Би ли поразходил Роло, преди да го затвориш в каретата? — попита тя, като гледаше разтревоженото му лице.

Той неохотно кимна.

— Да, мадам, ще се опитам. Но никога досега не съм разхождал енот.

Когато тръгнаха към ресторанта, Мисти си помисли, че той й прилича на дворец. Фоайето беше пълно с палми и саксии с ароматни рози. Имаше елегантно бюро, зад което стоеше униформен служител и държеше в ръка няколко броя от менюто. Въпреки че беше облечена повече от подходящо — в копринена рокля с цвета на мъх и шапка с пера — Мисти се чувстваше неудобно в пищния ресторант и не знаеше какво да прави. А Присила се чувстваше тук като у дома си. От думите на Джон Мисти знаеше, че той се възхищава от маниерите на Присила. А когато Рейвън беше предложил двете да се срещнат, тя изпита болка, защото мислеше, че, по свой начин, и той й се възхищава.

Мисти не разбра как прекоси фоайето и влезе в главната трапезария. Метрдотелът ги поведе към специално запазената за тях маса, където имаше кристални чаши и сребърни прибори. Чуваше се музика, изпълнявана на пиано, и приглушените разговори на останалите посетители. От мястото си Мисти виждаше също така и улицата. Видя, че Нат разхожда Роло, и кимна доволно с глава. Забеляза, че много от пешеходците спираха, за да погледат, а после продължаваха пътя си, като клатеха глави.

Уорън прегледа листа с вината и удостои дамите с по една усмивка.

— Мисля да пренебрегнем червеното вино днес и да пием шампанско, какво ще кажете?

Присила кимна, а Мисти каза:

— Звучи ми добре. Никога не съм проявявала претенции по отношение на онова, което пия.

Уорън, явно озадачен, поръча шампанското и погледна над листа с менюто към Присила.

— Какво ще кажеш да поръчаме ли escargots? — предложи той.

— Да, звучи ми много добре — отговори тя с нежния си глас.

Мисти погледна Уорън и разбра, че Рейвън е прав в преценката си. Уорън беше влюбен в Присила. Тя обаче беше толкова срамежлива и тиха, толкова сдържана, че Мисти не можеше да каже дали тя споделя чувствата му. Изведнъж погледна Мисти така, като че ли беше забравил за нея.

— А на теб как ти звучи?

— Страхувам се, че не знам за какво говорите.

— Говорех на френски — засмя се той. — Нали разбираш — охлюви.

Мисти си помисли, че не е чула добре.

— Охлюви? — повтори тя, като се наведе леко напред. — Охлюви ли каза? — Тя се огледа, за да види какво ядат останалите хора в ресторанта, а после каза: — Знам, че хората в града понякога вършат странни неща, но в планините трябва да са настъпили много трудни времена, за да започнем да ядем червеи. И колко струват тези гадинки?

Уорън се засмя.

— Десет долара — отговори весело.

— Десет долара? — Тя хвърли менюто си на масата. — Господи, за тези лигави неща? Кой знае, тогава, колко искат за една хубава порция месо!

Уорън успя да потисне смеха си.

— Да забравим охлювите. По-добре да си вземем ордьовър, може би сибирски хайвер с лимонов сок или студена салата с трюфели?

— А какво, за Бога, е ордьовър? — попита Мисти, която с всяка минута се чувстваше все по-объркана.

Уорън погледна изразително Присила, после се обърна към Мисти.

— Ордьоврите са предястия — обясни й търпеливо. — Дребни неща, които да те накарат да се почувстваш гладна.

Мисти се канеше да каже, че ако хората си хапнат повечко от тези неща, които трябва да предизвикат глада им, те въобще няма да са гладни след това, но се спря навреме. Вместо това каза:

— Е, това е интересно. Сега ми кажи за хайвера и трюфелите.

— Хайверът, това са яйцата на рибите — каза Уорън. — Искаш ли да опиташ? — Лицето му грейна.

Тя го гледаше мълчаливо и си казваше, че нещата стават все по-лоши и по-лоши. Тя използваше яйцата на рибите за стръв.

— Категорично не — отговори. — Сега кажи за трюфелите. Всъщност май по-добре недей. — Тя остави салфетката си настрана. — Рейвън знае ли, че ядете такива неща? — попита, като мислеше, че те не са добри за никого.

Тъкмо щеше да се впусне в тирада за това, колко вредно е яденето на охлюви, хайвер и трюфели, когато раздвижване на улицата привлече вниманието й. За неин ужас, една дебела дама, която водеше със себе си пудел, мина покрай каретата на Девънпортови. Когато кученцето видя Роло, изджавка силно и опъна каишката си. Въпреки отчаяните опити на Нат да го задържи, енотът се впусна напред. Скоро двете животни започнаха да си ръмжат и се зъбят едно на друго, опитвайки се да скъсат верижките, които ги задържаха. Изпаднала в паника, тя стана, а очите й все така бяха приковани в разигралата се навън сцена. Уорън се извърна, за да види какво става, и също скочи на крака. Двамата едновременно извикаха: „О, не!“ и се втурнаха навън. Изненаданата Присила остана сама.

Униформеният служител във фоайето повдигна учудено вежди, но побърза да им отвори вратата. Като излязоха на улицата, Уорън помогна на Нат да задържи Роло, а Мисти помогна на жената да укроти пуделчето. Жената непрекъснато викаше:

— Махнете този звяр оттук! Той дразни моята Колет!

Беше се събрала малка тълпа, привлечена от шума. Роло най-после успя да измъкне главата си от каишката и диво се огледа, търсейки убежище. Пуделът, като видя, че врагът му е свободен, полудя, също успя да се освободи от каишката и се втурна след него. Роло видя една-единствена пътечка и затича по нея, мина покрай смаяния униформен служител и влезе в „Оранжери“. Пуделът го следваше по петите. Мисти и служителят последваха джафкащото кълбо и влязоха в трапезарията тъкмо навреме, за да видят как посетителите се изправят на крака и се отдръпват. Само за секунди Роло успя да се напъха под масите, а пуделът все така го следваше. Викове и писъци изпълниха въздуха. Столовете бяха преобърнати, чиниите паднаха на пода, а покривките полетяха на всички страни. После Роло скочи върху пианото — за голямо изумление на мъжа, който свиреше. В този момент Уорън влезе в ресторанта и се запъти към пианото, където Мисти, с протегната ръка, се опитваше да накара Роло да слезе. Пуделът тичаше около пианото и продължаваше да лае. С крайчеца на окото си Мисти видя пребледнялата господарка на пудела да влиза в ресторанта и да вика:

— Колет, успокой се, мила.

Мисти забеляза, че Присила седи като статуя. Но й се стори, че вижда весела искрица в очите й. Мисти свирна високо, замаха с ръце и извика на Роло:

— Скачай!

Подивялото енотче скочи в ръцете й, а посетителите на ресторанта започнаха да пляскат. Готова да заплаче, дамата в розовата рокля хвана пудела, отпусна се на един стол и го притисна до пълните си гърди.

Всичко свърши, но „Оранжери“ никога вече нямаше да бъде същият.

Три часа по-късно Мисти и Уорън стояха до леглото на Джон, а той ги гледаше гневно. Мисти вярваше, че Присила е запазила мълчание, и се питаше как Джон е узнал за случилото се.

— Нима наистина сте мислили, че можете да го запазите в тайна от мен? — попита ги старецът, а очите му ги изгаряха.

Уорън пристъпи от крак на крак.

— Помолих управителя да изпрати на мен описание на щетите. — Той сведе глава. — А ти как узна?

— Един от моите конкуренти бил в ресторанта и ми описа фиаското злорадо, с най-големи подробности — отговори Джон. — Няма съмнение, че сега за вас двамата се говори из целия град — моя малоумен син и моята невъзпитана снаха! Толкова ли ум имате, та да завържете енота на каишка и да го заведете в най-добрия ресторант на града!

— Идеята беше моя — каза Мисти. Сърцето й биеше силно. — Уорън не я одобри и случилото се не е по негова вина.

Джон я погледна внимателно.

— Не съм съгласен — възрази той, смръщил вежди. — Уорън беше отговорен и трябваше да вземе правилно решение. — Той прониза сина си с поглед. — Е, хайде, говори! Какво ще кажеш в своя защита?

Уорън пребледня силно.

— Исках да доставя удоволствие на Мисти. Тя беше много тъжна, а и животинчето беше затворено от седмици, затова…

— Слаб, безволев! — сряза го Джон и го посочи с пръст. — Винаги си бил такъв! Как би могъл да управляваш железопътна компания и да се състезаваш с мъже като Хънтингтън и Станфорд, когато нямаш кураж да се противопоставиш на едно момиче от планината?!

Гневът на Мисти се разгоря. Защо този старец обвиняваше Уорън?

— Вината беше моя! Единствено моя! — извика тя и стисна най-близката топка на леглото толкова силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

Лицето на Джон изразяваше презрение, когато я погледна.

— Господи, ще се поболея заради вас двамата! Махайте се! Изчезнете от погледа ми!

Уорън отвори уста да възрази. Устните му трепереха. После се отказа, наведе глава и тръгна към вратата. Мисти реши, че Джон е най-злият човек, когото познава. Словесните нападки, с които засипваше сина си, можеха да причинят болка на всяко сърце. Искаше да му го каже, но забеляза приведените рамене на Уорън и реши, че е по-добре да успокои него. Вдигна полите на роклята си и тръгна бързо към вратата, но Джон извика:

— Ако видя енота вън от пристройките, ще го застрелям! Разбрахте ли? — Мисти се спря и се обърна. Беше като ударена от гръм. Злобно изражение беше изписано на лицето му. — Попитах дали сте ме разбрали?! — Още малко, и на устата му щеше да излезе пяна.

— Да, разбрах — каза Мисти и прехапа език, за да не изпусне нито дума повече.

Тя последва Уорън, който излезе в градината, оградена от високи стени. Мисти се спря до френските прозорци, а той седна на една каменна пейка. Изглеждаше така, като че ли нямаше нито един приятел на света. Изпълнена със съчувствие, тя забърза към него. През листата на дъбовете проникваше слънчева светлина, която стопли бузите й. Ранни цветя — кандилки, макове и глухарчета — растяха около камъните, крушите бяха покрити с цвят, а въздухът — изпълнен с аромата на земя и свежа трева. Тя седна до Уорън. Погледна тъжното му лице, но нямаше представа, как да облекчи болката му, затова просто сложи длан върху неговата.

— Винаги ли е такъв? — попита.

Той вдигна глава и въздъхна.

— Откакто се помня. Нат и слугите казват, че някога бил толерантен човек, но мама починала малко след моето раждане. И той станал такъв, какъвто е сега.

Дълго време тя остана до него, мълчаливо споделяйки болката му. После, решена да разбере защо тази къща е толкова мрачна, попита:

— Какво беше детството ти? Щастливо ли беше?

Той я погледна с празни, безжизнени очи.

— Когато Езекийл беше тук, имаше и щастие. Но татко непрекъснато се караше с него за пари и накрая го прогони. И когато старецът замина за планините, все едно че слънцето се скри. Когато бяхме деца, аз и Адам винаги получавахме най-доброто — най-вкусната храна, най-красивите дрехи, но нещо ни липсваше. Завиждах на децата на слугите, защото те винаги бяха така безгрижни. — Мисти разбра, че онова, което им е липсвало, е било любов — истинска, чиста любов. — Аз наистина мисля — добави Уорън, — че семейство Девънпорт винаги са имали прекалено много пари. Това е по-скоро проклятие, отколкото благословия. Искам по-скоро да сме като обикновените хора, които имат проблеми, но успяват да ги преодолеят и живеят с усмивки на лицата. Искам още и да съм като Адам. Още когато бяхме деца, той се противопоставяше на татко. — Погледна я с крайчеца на окото си и се засмя горчиво. — Наричаше го Джон. Това караше татко да побеснява, но Адам не се промени. Стана лекар, както беше решил, макар татко всеки ден да го викаше при себе си и да му говореше за дълга му към железопътната компания. Забелязала ли си как, като влезе в стаята на татко, Адам дърпа завесите? — Тя кимна и си спомни, че и самата тя се беше опитала да го направи, и се запита откъде ли Рейвън събираше кураж да доведе действието докрай. Уорън отчупи клонче люляк и й го подаде, а после пъхна ръцете си в джобовете. — Веднъж се опитах и аз, но старецът беше готов да ми откъсне главата. — Той стисна здраво устни. — Много ми се иска да можех и аз да събера достатъчно смелост, за да го направя. Да пусна светлината в онова мрачно място. Как ми се иска да му се противопоставя, дори за такова дребно нещо! — Той прокара длан през косата си. — Всъщност мисля, че няма да бъда истински щастлив, докато не го направя.

— Един ден ще му се противопоставиш — каза тя с глас, който трябваше да го окуражи. — Ще видиш.

Той я изгледа меланхолично, смръщил вежди.

— Но кога? Господи, аз съм на двайсет и пет години и все още не съм събрал смелост!

Мисти поднесе люляка към носа си, вдъхна дълбоко аромата му и се усмихна.

— Когато нещо е толкова важно за теб, ще събереш смелост. — Тя постави длан на рамото му. — Обещавам ти, че това ще стане.

До френските прозорци тя се спря и погледна Уорън, защото се сети за нещо, което Рейвън й беше казал, преди да напуснат планините.

— Какво е това мавзолей? — попита го замислена.

Той я погледна с дълбока мъка, после бавно отговори:

— Мавзолеят е огромна и здрава сграда, в която се помещават гробниците на мъртвите.

Сърцето на Мисти се сви, защото това много точно описваше елегантната къща, чиито обитатели бяха много богати, но и много нещастни. Отново се опита да вдъхне кураж на Уорън, като хвана ръката му и погледна мрачното му лице.

— Мисля, че започвам да разбирам какъв е проблемът — каза нежно. — Но нещата ще се променят.

На следващия ден, когато каретата на семейство Девънпорт влезе в алеята, която водеше към къщата, Рейвън се чудеше как един обяд може да се превърне в такава неприятност. Но поне едно добро нещо беше произлязло от това — Мисти и Присила се бяха срещнали и си бяха допаднали. Но какво можеше да направи с Уорън и Мисти? Той въздъхна тежко, разбрал, че двамата си приличат по това, че непрекъснато създават проблеми. Уорън, както винаги, не успяваше да се противопостави открито на Джон, а Мисти… Мисти успяваше да предизвика у него всякакви чувства — любов, гняв, разочарование, съчувствие, нежност. И въпреки уроците му, тя напредваше отчайващо бавно. Не успяваше да се пригоди към градския живот. В планините лекуването на болните придаваше смисъл на живота й. Но тук тя нямаше нищо. Дълбоко в сърцето си той чувстваше, че само самоувереност не е достатъчна, че тя ще трябва да се научи и на отговорност. Трябваше да я научи на някои практически неща — неща като написването на чек например. Беше сигурен, че никога преди това не го е правила. А после ще трябва да й постави някаква задача и да види как тя ще се справи с нея.

Когато каретата спря пред къщата, у него се беше зародила нова надежда. Влезе вътре и отиде да я потърси. Намери я в библиотеката, до бюрото, да свири на цимбала си. Беше така погълната от музиката, че не усети присъствието му. Той остана на прага. Гледаше я и мислеше, че въпреки роклята по последна мода и модерната прическа, тя прилича на дете. Мислеше за момичето, което беше така щастливо в еленовите си панталони и бягаше неудържимо по хълмовете. Сега то имаше всичко, което може да се купи с пари, но беше нещастно. Когато и последният звук заглъхна, той влезе и взе ръцете й в своите.

— Прекрасно. Наистина. За малко се върнах отново в планините. Какво свиреше?

Като го видя, лицето й грейна радостно.

— Това беше „Дивото планинско цвете“, не го ли помниш?

— Да, да, спомних си. Цял следобед ли свири?

Тя взе две писма, които лежаха на бюрото.

— Не, написах писмо на Езра, а също и на Лъки и отец Джубал.

— И им разказа всичко за Содом и Гомор? — попита я той сухо.

Тя се изчерви, но продължи да го гледа право в очите.

— Да, нещо такова.

Той пусна ръцете й, седна в края на бюрото и кръстоса крака.

— Кажи ми — попита я — какво знаеш за парите?

Тя се усмихна.

— Ами, разбира се, след като никога не съм имала пари, не знам много.

— А знаеш ли как се пише чек? — Той я погледна, а на лицето й беше изписана силна изненада.

Мисти се питаше защо той й задава тези въпроси. Той беше толкова близо до нея, погледът му галеше лицето й, тя чувстваше остро близостта му.

— Не. Чувала съм за тях, но никога не съм попълвала чек.

Нямаше представа, защо е всичко това, но усещаше, че е важно за него, и се опитваше да се съсредоточи, да чуе всяка негова дума. Той стана, взе една чекова книжка от чекмеджето на бюрото, написа чек за сто долара и й го показа.

— Ето — каза и хвърли чековата книжка на бюрото. — Можеш да занесеш това в Първа Държавна банка в Сейнт Луис и те ще ти дадат сто долара.

Тя се засмя, доволна от обрата на разговора.

— Наистина ли, само за това малко късче хартия?

Той също се засмя.

— Да, само за това малко късче хартия. Това е банката, в която Девънпортови държат парите си.

— Всички Девънпортови?

Той стоеше пред бюрото, скръстил ръце на гърба.

— Да. Аз имам отделна сметка, в която влагам парите от медицинската си практика. Бизнес сметката на железопътната компания също е там. Уорън и аз сме оторизирани да теглим пари от нея така, както и Джон.

— А колко пари има Джон? — Тя зададе въпроса, преди да се усети, защото беше и развълнувана, и поласкана, че той говори с нея за тези неща. После се сети, че може би въпросът е нахален и покри устата си с ръка.

Той не отговори веднага, а погледът му беше извънредно сериозен.

— Три милиона долара — отговори тихо. — Имаше дори повече, но Езекийл взе няколко милиона със себе си, а останалото внесе във фонд за мен и Уорън. Джон не може да тегли пари от него. — Той я погледна. — Знаеш ли колко пари са три милиона долара?

Тя си пое дълбоко дъх, впечатлена от цифрата.

— Толкова, колкото са звездите по небето — отговори с дрезгав шепот. — Не съм и мислила, че един човек, нито дори трима, могат да притежават толкова много пари.

Той я взе в прегръдките си и, както винаги, топлината на тялото му я заля и предизвика нежност у нея.

— Когато Джон напусне този свят, неговите пари ще бъдат разделени между мен и Уорън. Знаеш ли колко богати ни прави това? Можеш ли да го схванеш?

Мисти знаеше, че трябва да отговори, но всъщност не можеше да го схване много добре. В планините тя се прехранваше от земята, от дивеча в гората и рибата в реките. Парите не бяха част от нейния свят. Знаеше само, че тя и Рейвън никога не биха успели да похарчат толкова пари.

— Не знам — отговори. — Само се радвам, че не знаех за твоето богатство, когато те намерих на пътя. Щях да се страхувам да те докосна!

Той се усмихна леко.

— Аз също се радвам на това — отговори й. Отиде до бюрото и й подаде чековата книжка. — Хайде, попълни няколко чека, за да знаеш как се прави.

С трепереща ръка, тя попълни няколко чека, гледа ги известно време, после ги скъса и ги хвърли в кошчето. С всеки миг й ставаше все по-интересно. Взе чековата книжка и я разгледа. После погледна изчисленията, които той беше направил, и смръщи вежди.

— Може и да имам малко трудности с това — каза.

— Някои хора имат — отговори той и й се усмихна нежно.

Тя остави чековата книжка. Беше объркана.

— Защо ме учиш на всичко това? — попита шепнешком.

Той я взе в ръцете си и топлината на тялото му събуди у нея желание. Тя се отпусна в успокояващата му прегръдка, наслаждаваше се на чувството, че ръцете му отново я обгръщат.

— За да се превърнеш в бизнес дама — обясни й. — Давам ти право да пишеш чекове и да теглиш пари от моята сметка, а следващата седмица искам да отидеш в магазина „Колингууд“ и да купиш обзавеждане за нашата спалня. Купи всичко, каквото пожелаеш. — Той огледа библиотеката. — Бог е свидетел, че тук нищо не е променено поне от петдесет години.

Мисти беше втренчила поглед в лицето на Нат, което издаваше дълбоко съмнение. Тя се опитваше да го накара да влезе в магазина „Колингууд“.

— О, моля те, ела с мен — настояваше Мисти. — Щом не искаш да ми помогнеш с покупките, можеш поне да носиш пакетите. Виждала съм другите кочияши да го правят.

Тревожно смръщил вежди, Нат огледа оживената улица и въздъхна тежко.

— Добре, но само защото това ви е за първи път. Но ако питате мен, идеята ви никак не е добра. Ако мистър Джон узнае за това, ще има да си патим.

Мисти повдигна полите на жълтата си копринена рокля и тръгна към входа на магазина.

— Мистър Джон никога няма да узнае за това, гарантирам ти — обеща тя и му се усмихна мило.

Като влязоха, тя понамести модерната шапка на главата си, а Нат свали своята. Добре облечен мъж, с розова пъпка в бутониерата, се приближи към тях, изгледа Нат, а после погледна Мисти с тревога.

— Някакъв проблем с колата ли, мадам?

Тя премигна. Струваше й се, че този мъж много бавно схваща как стоят нещата.

— Не. Никакви проблеми. — Тя извади чековата си книжка и започна да я върти из ръцете, облечени в скъпи ръкавици. — Казвам се Мисти Девънпорт, а този човек е Нат. Той е с мен. Ще купим обзавеждане за спалня.

Ченето на мъжа увисна.

— Мисис Девънпорт ли казахте, мадам?

— Да, точно така — отговори тя и си помисли, че той най-после започва да схваща.

Управителят се изкашля, а после ги дръпна настрани от потока клиенти, които влизаха и излизаха непрекъснато. Поклони се, а очите му издаваха нетърпение.

— Аз съм управителят на магазина, мадам — представи се той. — За мен ще бъде удоволствие да ви помогна. — Погледна неодобрително Нат. — Страхувам се обаче, че вашият помощник ще трябва да почака…

— О, не! — прекъсна го Мисти, като хвана кочияша за ръката. Другата си длан постави с разперени пръсти на гърдите си. — Виждате ли, понякога припадам неочаквано и той трябва да ме вдигне и да ме занесе до колата.

Нат отвори широко уста, а управителят се запита какво ли се прави в такива случаи. Мисти разгърна чековата си книжка.

— Има ли и други такива магазини в Сейнт Луис, Нат?

Кочияшът кимна.

— Да, мадам, разбира се. Има още няколко. „Париж“ беше построен миналата година. Намира се на крайбрежната улица и…

— Обзавеждането за спалня се намира на третия етаж — прекъсна ги управителят и махна с ръка подканващо. — Аз лично ще ви придружа дотам.

Като минаха покрай щанда с мъжки дрехи, едно палто привлече вниманието на Мисти.

— О, почакайте! — извика тя на управителя. — Искам да купя палто за съпруга си. Ще му върши работа другата зима, като се върнем в планините. Елмър Фрокмортън от долината Ръсел правеше палта от вълчи кожи, но се спомина. Освен това вълците намаляват с всяка година.

Управителят се усмихна снизходително.

— Тези палта не са от вълча кожа, мадам — отговори той и помилва коженото палто. — Те са от истинска сибирска самурова кожа.

Мисти също погали палтото.

— Е, Рейвън не е придирчив. Щом не може да има палто от вълча кожа, ще се задоволи с такова от самурова.

Лицето на управителя се сгърчи.

— А не искате ли да знаете каква е цената?

— О, това няма значение. Въобще няма да накърни милионите на Девънпортови.

По челото на управителя бяха избили капки пот.

— Добре. Какъв номер носи мъжът ви?

Тя се огледа и посочи един джентълмен, който тъкмо излизаше от магазина.

— Не съм сигурна, но на ръст е колкото онзи човек. — Усмихна се лъчезарно на управителя. — Вие не бихте ли могли да прецените?

— Да, да, разбира се, съпругът ви носи номер четирийсет и втори — отговори управителят.

Мисти попълни чек и му го подаде.

— Отначало ме беше малко страх да попълвам тези хартийки, но няма нищо страшно, нали. — Тя се засмя дълбоко. Наистина се забавляваше. — Наистина ми харесва звукът, който писалката издава, като докосне хартията.

Още не бяха стигнали втория етаж, а Мисти изпадна в нещо като треска. Купи нова цигулка за чичо Фъзи и ново банджо за леля Изи, карабина за Езра, рокли за Лъки и библия за отец Джубал. Купи порцеланови изделия, чаршафи, лампи и маслени картини за къщата и за всяко нещо пишеше отделен чек. Даваше ги на управителя с усмивка. Когато пакетите бяха опаковани, изпрати Нат да ги занесе до колата и даде пет долара на един млад мъж, за да стои до каретата и да ги пази. До това време управителят вече беше разхлабил вратовръзката си, държеше молива зад ухото си и бършеше челото си с кърпичка. Когато Мисти се спря, за да купи ботуши на Езра, и написа поредния чек, видя, че са останали само още три, и каза на управителя:

— Вижте, останаха само три. Мисля, че е по-добре да отидем направо на третия етаж.

Лицето на Нат беше доста разтревожено.

— Мисля, че е по-добре да спрем още сега, мадам. Каретата е вече пълна догоре, а вие изхарчихте достатъчно пари.

Управителят протегна ръка, за да го накара да замълчи.

— О, не се тревожете — каза той. — Имаме фургони, които доставят всичко по домовете. И то безплатно.

— Добре — отговори Мисти. — Тогава, след като купя обзавеждане за спалня, ще купя още някои по-големи неща — бюра и може би едно от онези големи пиана, каквото видях в „Оранжери“.

Управителят я изгледа внимателно.

— Питах се — каза той, докато вървяха нагоре по стълбите, а разтревоженият Нат ги следваше по петите — дали знаете какво е кредит?

Мисти погледна лицето му, което издаваше, че очаква с нетърпение отговора. Изненада се, че Рейвън не й беше споменал нищо за това.

— Не — каза тя, явно заинтригувана. — Кажете ми какво е това.

Три часа по-късно каретата на Мисти наближи къщата. Тя се облегна удобно назад и въздъхна доволно. Беше щастлива, че днес е успяла да свърши нещо. Каретата беше пълна догоре с пакети и тя не виждаше почти нищо през прозорците. На капрата до Нат също имаше пакети, а други бяха привързани отгоре на покрива. Мисти кръстоса ръце и се усмихна. Рейвън щеше да се върне скоро от болницата. Нямаше търпение да му разкаже как е минал денят й. Беше прекрасно да попълва чекове и да ги подава на хората, които бързаха да изпълнят поръчките й. Беше прекрасно, че може да купи каквото пожелае за любимите си хора.

Когато каретата свърна в алеята пред къщата, стана ясно, че някои от фургоните са ги изпреварили и вече са я задръстили. Още фургони идваха зад тях. Радостно възбудена и кипяща от живот, тя погледна към моравата, където кипеше трескава дейност. Маси, столове, покривки, бюра, огледала и шкафове бяха внасяни в къщата, а петима мъже се мъчеха да помръднат огромното пиано. Нат спря каретата до огромен фургон, Мисти успя да се измъкне отвътре, огледа се и видя, че Рейвън приближава със своята малка открита двуколка към къщата. До него седеше Присила. Като видя момичето с Рейвън, тя изпита остро любопитство. Защо ли двамата бяха заедно? Като се вгледа по-внимателно, забеляза дълбоката бръчка между веждите му и сърцето й се сви. Имаше силното усещане, че това, което вижда, никак не му харесва. Като спря коня, той хвърли юздите в ръцете на Присила и скочи на земята.

— Господи, какво става тук! — попита той и се огледа наоколо разтревожено.

— А-а-ами — поде тя тихо, — щях да купя само обзавеждане за спалня, както каза ти, но видях едно палто и реших, че ти е ужасно необходимо, а чековете издаваха толкова приятен звук, когато ги откъсвах, че… — Тя прехапа долната си устна, после извади чековата книжка и му се усмихна нежно. — Виж, отървах се от всичките чекове. Но все пак оставих един за спешни случаи. Останалите неща купих на кредит — завърши тя и вдигна поглед към него.

Той я гледаше и не вярваше на очите си, нито на ушите си. Няма съмнение, помисли си тя, като забеляза, че бръчката между веждите му стана още по-дълбока, той никак, ама никак не е доволен.

— Какво, за Бога, те прихвана, че направи такова нещо? — попита я с тон, който я жегна. — Казах ти да купиш обзавеждане за спалня, а не целия магазин!

Тя се чувстваше отмаляла като парцалена кукла. Отвори уста, но не успя да намери думи и я затвори. Като я изгледа с все така невярващи очи, Рейвън изтича до един от фургоните и се покатери върху него, с което привлече вниманието на работниците, които спряха на моравата и вдигнаха глави към него.

— Спрете работата си! — извика той, приближил длани като фуния до устата си. — Всички тези неща трябва да се върнат в „Колингууд“ незабавно. Аз ще се видя със собственика и ще оправя тази каша.

Мъжете, изненадани, замърмориха и се поколебаха какво да направят. После започнаха да влизат в къщата и да изнасят току-що внесените неща и да ги качват отново във фургоните. Присила, с вид на истинска дама, каквато всъщност беше, стоеше до двуколката и наблюдаваше сцената. В това време Рейвън скочи от фургона и отиде да разговаря с някои от мъжете.

Отчаяние обзе Мисти. Сърцето я болеше. Разбра, че не е оправдала доверието на Рейвън. Тогава чу, че някой се приближава към нея, обърна се и видя Нат.

— Е, предполагам, че все за нещо трябва да сме благодарни — каза тя. — По-лошо едва ли ще стане.

Нат погледна към къщата и на лицето му се изписа изненада.

— Господи, мадам. Не ми се иска да ви го казвам, но се страхувам, че току-що стана още по-лошо.

Мисти също се обърна и с ужас видя мисис Хъксли да бута инвалидната количка на Джон. Очите му гледаха гневно, а веждите му бяха силно смръщени.