Цвят от скреж

Глава 2

Около три часа същия следобед Мисти и Адам излязоха. Взеха една карабина и малка кофичка с капак и тръгнаха към дървото с меда. Като издаваше звуци на задоволство, Роло ги следваше, подскачаше щастливо из есенните листа и се наслаждаваше на златната слънчева светлина.

Като навлязоха на около петдесет метра в гората, Мисти се спря и посочи с ръка една брадва, полузаровена до едно от дърветата.

— Това е дървото на прадядо — каза тя гордо. — Забил е брадвата в него преди повече от сто години. Дръжката вече е изгнила, но острието е така запазено, като да е забил брадвата вчера.

Адам премести карабината на другото си рамо и я погледна Свежият въздух беше зачервил бузите й и когато се усмихнеше, както правеше и сега, тя беше красива като картина. Красотата й беше дива, чувствена.

— Защо го наричаш дървото на прадядо? — попита той, очарован от начина, по който тя се изразяваше — без никакви преструвки.

— То и сега гарантира неговите права, както и тогава, когато е забил брадвата. — Очите й светеха от щастие. — През 1773 Даниъл Малоун и съпругата му Мери — Ан дошли тук от Кентъки с кон и каруца, в която било всичкото им имущество. — По вените на Адам се разля топлина, като я гледаше застанала до дървото — висока и грациозна, с еленови одежди, които подчертават стройното й тяло, което въпреки това имаше апетитни извивки. — Когато старият Даниъл видял този дъб — продължи тя, — разбрал, че това е мястото, което търси. Забил брадвата в дървото, за да покаже на всички, че земята наоколо е негова. А после си направил лагер. Няколко месеца по-късно си построил дървена колиба и двамата с Мери — Ан започнали да дават деца на света. — Очите й придобиха замечтан израз. — Малоунови живеят на тази земя вече повече от сто години. И аз не искам да живея никъде другаде. Побиват ме тръпки само като си представя, че мога да живея затворена в някакъв си град. Не знам да има място, което може да се сравнява с това. — Тя се усмихна и на бузите й се образуваха трапчинки. — Хайде — каза с блеснали очи, — ще те заведа до дървото с меда и за вечеря ще имаме нещо сладко!

Грациозна като сърна, Мисти закрачи бързо през гората. Във въздуха се носеше мирисът на гниещи листа. На около миля в гората имаше малка просека и той видя още един огромен, много стар дъб, който имаше хралупа в стъблото. Листата по здравите му дебели клони бяха аленочервени, а около отвора лениво жужаха пчели. Мисти наплюнчи пръст и го вдигна високо, за да види каква е посоката на вятъра, а после извади мрежа от дълбокия джоб на еленовото си яке. С нарастващ интерес, Адам наблюдаваше как увива мрежата около главата си.

— Как намери това дърво? — попита я той.

— Миналото лято капнах малко мед върху един камък, за да привлека пчелите — обясни тя с усмивка. — А пчелите, като го намериха, се опитаха да го пренесат в кошера си. Последвах ги и открих кухия дъб. — Адам и Мисти се приближиха до дървото. Сухите листа шумяха под краката им. — Белязах дървото и сега всички в долината знаят, че медът е мой.

Като се вгледа по-внимателно и по-отблизо, той видя, че тя наистина беше вдълбала инициалите си в дървото. Тя извади чифт дълги кожени ръкавици от джоба си и пъхна ръцете си в тях.

— Изглеждаш като рицар в пълно бойно снаряжение — каза той шеговито. — Трябва ти само меч. — Той се усмихна, разпери ръце и започна да описва махове във въздуха, като да беше на сцената. — Какъв е този шум? Дайте ми дългия меч, хо! Мечът ми, казах! Старият Монтегю се приближава.

Тя го погледна любопитно.

— Какви са тези думи? Звучат така, сякаш идват от някоя книга.

— Да, има ги в пиесата „Ромео и Жулиета“ от Шекспир — обясни Адам. — В пиесата се говори за двама млади влюбени, чиито семейства са във вражда.

Тя го погледна извънредно учудено.

— Вражда? — повтори малко колебливо. — Е, тези Ромео и Жулиета наистина са имали проблем. Враждата е сериозно нещо — всъщност — сериозна като бизнеса.

Адам забеляза неодобрението в погледа й и смръщените й вежди и си помисли, че за първи път я вижда намръщена. А после настроението й се промени бързо като при децата и лицето й отново засия.

— Досега винаги съм мислела, че само тук, в планините Озарк, имаме такива проблеми.

— Не — каза той и поблагодари на Бога, че му беше подсказал да скрие истинското си име. — Навсякъде има вражди.

Изведнъж от кошера излезе една пчела и закръжи около разкошната коса на Мисти, с което я накара да се наведе.

— В това дърво има стотици пчели и ако се разхвърчат във всички посоки или приближа дървото от грешната страна, ще ми трябва нещо повече от меч, за да не пострадам — извика тя.

Адам подпря карабината на ствола и скръсти ръце.

— И как възнамеряваш да вземеш меда, без да обезпокоиш всичките тези пчели? — попита той, развеселен от нейната решителност.

Тя коленичи, намери парченце кора, което имаше донякъде формата на лъжица, напълни го с вейчици, а отгоре постави сухи борови иглички.

— Ще вкарам дим в дупката им — отговори тя и извади от джоба си кибрит. Драсна клечката в една скала и запали боровите иглички, които бързо пламнаха, и във въздуха се понесе ароматен дим. — По-добре се дръпни назад — предупреди го тя. — Като усетят дима, пчелите ще излязат на рояци.

Тя постави горящото кълбо под отвора и бързо изтича назад. Застана до него и му се усмихна. Секунди по-късно от отвора започнаха да излизат рояци пчели — точно както беше казала тя — и да се отправят към гората. Някои от тях обаче продължаваха да кръжат около отвора. Адам се засмя.

— Доста впечатляващо, наистина. А как разбра, че пчелите няма да полетят към нас?

Очите й издаваха задоволство.

— От посоката, в която духаше вятърът — отговори весело. — Те винаги бягат от дима.

Адам искрено се възхити от нейната интелигентност и познаването й на природата. Тя притежаваше мъдрост по отношение на важните неща в живота. И колко ободрително му действаше, колко жива и приятна беше в сравнение със скучното общество на госпожиците, които си търсеха съпруг. Това планинско момиче беше не само забавно, то стимулираше ума му, караше го да се замисля. За Адам досега жените бяха средство за забавление, което, щом омръзнеше, се захвърляше. А ето, че сега го изпълваха нови, непознати чувства — чувства, които той не можеше да разбере.

Мисти свали мрежата от главата си, двамата с Адам отидоха до дървото и стъпкаха запалените листа, за да спрат горенето им. А после тя изгреба меда от хралупата, сложи го в кофичката и затвори капака.

— По-добре бързо да се махаме от тук — каза тя и подреди косата си така, че да пада равномерно върху раменете й. — Пчелите са замаяни от дима и са нападали по земята, но скоро ще започнат да се връщат.

Събраха нещата си и тръгнаха по друга пътека, не по тази, по която бяха дошли. Палавото енотче все така ги следваше. Скоро стигнаха до малко поточе, което образуваше езерце под една скала. Мисти въздъхна доволно, коленичи до езерцето и пи вода от шепата си. Адам коленичи до нея и също пи вода направо от шепата си. Помисли си, че леденостудената, чиста вода има невероятен вкус. Спомни си как дядо му говореше, че изворите имали лечебни свойства, а после се размисли за семейството си. Господи, наистина искаше тук, във водата, да има някаква магия — магия, която да повдигне духа на Уорън и да накара Джон да разбере, че любовта е по-важна от парите и положението в обществото.

Като утоли жаждата си, Мисти седна под един дъб и се облегна на широкото стебло. В главата й се зародиха много въпроси. Тя погледна мъжа, който беше нахлул в живота й така неочаквано и ярко, както кометата прекосява небето. Той беше толкова привлекателен, че можеше да покори сърцето на всяка жена. Защо съдбата беше решила да пресече пътя на лекаря от големия град с нейния? Какво ли си беше наумила.

Изведнъж тя усети, че е втренчила поглед в него, и когато той я погледна, тя наведе нервно очи. Когато той се надигна от земята, тя не можа да не забележи как тесните бричове подчертават силните му бедра. Изчерви се, а това я накара да се чувства още по-неудобно. С естествена грация, той тръгна към дървото. Мускулите по цялото му тяло играеха — толкова гъвкава беше походката му. Седна до нея, а тя, изненадана от загриженото му изражение, му се усмихна разсеяно.

— В околността има над петдесет минерални извора. Индианците твърдят, че водата е лековита — каза тя. Чувстваше се на топло, защитена. — Аз вярвам, че няма по-добра вода от тази на минералните извори в планините Озарк.

Адам не отговори. Мълчаливо хвърли едно камъче в потока.

Мисти загрижено се вгледа в изсечения му профил.

— За Сейнт Луис ли мислиш? — осмели се да го попита тя. — Да не би да се тревожиш за брат си?

Той бавно обърна глава към нея и я погледна тъжно.

— Да — отговори рязко, почти грубо. Хвърли още едно камъче в потока.

Мисти сложи длан на широкото му рамо и почувства напрежението в мускулите му. Сигурно нещата наистина вървят зле между него, баща му и брат му. Въпреки огромното си богатство, те са нещастни — помисли си тя с тъга. Наклони глава на една страна и му се усмихна в опит да повдигне настроението му.

— Докато си в планините, остави миналото си в равнината.

Той отново я погледна, но този път очите му светнаха весело.

— Да оставя миналото си в равнината?

Тя се засмя, смехът й беше гърлен.

— Да. Все едно че е торба, пълна с вехтории! — Тя се облегна свободно назад и му се усмихна. — Знаеш ли, мисля си, че ударът по главата и попадането ти в долината са най-хубавото, което е могло да ти се случи. Ти наистина си късметлия!

Той я гледаше с почуда и възторг.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че много хора искат да забравят проблемите си, но не могат да избягат от тях. За теб е чудесно да знаеш, че си се освободил от всички и от всичко поне за малко. — Вгледа се в блесналите му очи. — Какво мислиш за това?

Той се наведе към нея и на загорялото му лице грейна ослепителна усмивка.

— Мисля, че си много мъдра — каза тихо и погали рамото й.

По ръката й надолу се спуснаха горещи вълни.

Дълбокият му глас беше много чувствен, а близостта му беше едновременно обезпокоителна и възбуждаща. Очите им се срещнаха и ниско долу в корема й се появи трепкаща възбуда. Тя почувства как в душата й се зараждат силни чувства и заплашват да я погълнат. Сякаш някъде отдалеко долиташе бълбукането на поточето и чуруликането на птичките. А между тях двамата се беше настанила чувствена магия, която бавно започваше да ги изпълва — също като въздуха, пропит с аромата на боровете. Въпреки рисковете, които връзката между тях носеше, Мисти беше неудържимо привлечена от него. Сетивата й бяха изострени, тя забеляза блясъка в очите му, който говореше за чувства, срещу които тя не беше готова да се изправи.

— У-уморен ли си? Искаш ли да се връщаме? — заекна колебливо тя.

Адам се усмихна, плъзна дланта си надолу по ръката й и я съедини с нейната длан — жест, който й достави огромно удоволствие.

— Чувствам се съвсем добре — каза той дрезгаво. — Но ако постоим двамата тук заедно, ще се почувствам още по-добре.

Беше толкова близо до нея, че топлината от тялото му я заливаше. В изострените черти на лицето му тя забеляза глад, който се равняваше по сила на нейния. Той вдигна дланта й и притисна топлите си устни до пръстите й, а тя остана безмълвна. Обзе я смущение, беше много объркана. Дали изисканите думи, които той използваше, не бяха я обезоръжили?

— Какво правиш? — успя най-сетне да попита.

Няколко леки като перца целувки докоснаха китката й и се заизкачваха нагоре по ръката й.

— Целувам фалангите на пръстите ти, китката ти и лъчевата ти кост, и лакътната ти кост, разбира се.

Тя се изчерви силно и понечи да извърне глава, но той улови брадичката й. Тя се чувстваше мека, безволева и уязвима. Боязливо срещна погледа му, натежал от страст. Предчувстваше как устните му ще докоснат нейните, и потръпна сладостно. Жадуваше целувките му, но се страхуваше. А и много се срамуваше. Потисна въздишката, която напираше на устните й. Как би искала да знае повече за този привлекателен чужденец. Разумът й подсказваше, че навлиза в опасни територии. Нима беше възможно джентълмен като него, който може да избира измежду стотици красиви жени, да храни някакви чувства към планинско момиче като нея?

Изведнъж от потока долетя шум, който привлече вниманието им. Роло беше успял да подгони една жаба от прикритието й. Беше толкова смешен, като се опитваше да я хване във водата, че и двамата се засмяха.

Жабата успя да избяга и Мисти отново погледна Адам и забеляза съжаление в очите му. Тя изпитваше огромно облекчение, че романтичният миг беше отминал, но в същото време тръпнеше от наслада, като си мислеше какво би могло да се случи. Обезпокоителни мисли й минаваха през главата, тя се бореше със страстта, която близостта му пораждаше. Трябва да бъде внимателна… много внимателна. Той беше градски жител и завинаги щеше да си остане такъв. Защо да се отпуска в прегръдките му, като знае, че не би могла да напусне планините, за да отиде с него? Ами ако той открадне сърцето й и го вземе със себе си в големия град, тя ще вехне до края на дните си — от това по-лошо не би могло да се случи. Бузите й се бяха зачервили силно, заливаше я горещина. Тя се усмихна слабо, изправи се и вдигна кофата с трепереща ръка.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме. — Гласът й, също като ръката, беше несигурен. — Скоро ще се стъмни, а трябва да застреляме нещо, за да има какво да вечеряме.

Адам се изправи. Погледна в очите й и разбра, че са били много близо до целувката. Въздъхна примирено, защото знаеше, че този скъпоценен миг не може да се насилва. Трябваше да се чака за нова възможност. Чувстваше, че тя изпитва неудобство, затова я подкрепи и двамата се отдалечиха от дървото.

— От думите ти излиза, че ловуването е също толкова лесно, колкото и да отидеш до месарницата — отбеляза той с почуда.

Вятърът подухна и косата на Мисти се повдигна като кехлибарени вълни.

— Така е. Гората е пълна с дивеч, който просто чака да го вземеш.

На връщане към гората Адам гледаше младото й и красиво тяло и отново почувства вълнение, възбуда. Тя беше интелигентна, със свободен дух, топла и непредсказуема. Мъжът би трябвало да е направен от камък, за да не се възхити на извивките на тялото й, което изпълваше еленовото облекло. Това очарователно момиче притежаваше необичайна красота — красота, която го заинтригуваше и силно го вълнуваше.

Тръгнаха по протежението на поточе, което си проправяше път през живописна долчинка. Водите му отразяваха багрите на дърветата, които растяха от двете му страни. Хладният въздух беше пропит с мириса на мъх и влажна земя. Докато вървяха, Мисти посочи едно растение.

— Погледни това, мистър Голям Доктор от Сейнт Луис. Това е отровен бръшлян. Какво ще предприемеш, ако пациентът е погълнал голяма доза от него? — попита заядливо тя.

Адам беше развеселен от факта, че тя непрекъснато подлага на съмнение медицинските му познания, че винаги настоява, че нейните лекарства са по-добри.

— Ще препоръчам на пациента да прави бани във вода, в която е размито овесено брашно, и да си налага студени компреси — отговори сухо той.

Тя вдигна очи към небето.

— Нима? Само това ли можеш да измислиш?

Адам повдигна леко едната си вежда.

— Кажи, моля те, какво не е наред в моите предписания, доктор Малоун?

Ако погледите можеха да убиват, той щеше да е вече мъртъв.

— Не е достатъчно, ето какво не е наред — отговори Мисти високомерно. — Първо ще накарам пациента да се отъркаля в стрита на прах дървесина, после да се изкъпе със суроватка, после добре ще го разтрия със смес от оцет, суров равен и конска пикоч. — Тя се усмихна гордо. — Това се казва пълно лечение!

Адам избухна в смях.

— Да, сигурно. Можем само да сме благодарни, че горкият пациент няма херпес зостер.

Не много след това те минаха покрай отровния бръшлян. Една катеричка избяга нагоре в дърветата и разлюля листата Адам сложи карабината на рамо и се прицели, но Мисти се изправи на пръсти и хвана ръката му.

— Нека ти покажа как го правим ние, какъв е нашият планински стил — каза тя с намигване.

Остави кофичката на земята, подпря карабината на рамо и секунда след това катеричката тупна на земята.

Адам се засмя.

— Бях готов да се закълна, че ще пропуснеш.

— Наистина уцелих не нея, а клона, който беше най-близо до нея. Уби я сътресението, а не куршумът.

В следващия половин час Мисти уби още три катерички. Когато завиха, видяха колибата пред себе си. Боровете, които я заобикаляха, тъмнееха на фона на нощното небе, по което звездите блещукаха като малки диаманти. Въздухът стана още по-студен, а от гората долитаха треперливите звуци, които издаваше американският козодой. Тя погледна Адам и с топла усмивка предложи:

— Хайде да се приберем и да опечем месото. Ще направя бисквити в допълнение към меда, а след вечеря ще изпием по чаша-две ябълково вино. То е кристалночисто. Не помня колко пъти го преточвах. Наистина е много силно!

— Господи, ти правиш и алкохол! — попита Адам удивен.

Изражението й издаваше, че се забавлява.

— Разбира се тук, в околността, всички си правят алкохол.

— И който сигурно пиете само в специални случаи — отбеляза той. — Имали някакъв местен празник, за който не знам?

Тя го погледна. Дори в мрака можеше да види, че очите й светят дяволито.

— Разбира се. Довечера ще те кръстя.

— Какво? Казах ти, че се казвам Харшъл Хепълуайт.

Тя се усмихна малко криво.

— Извини ме, че го казвам, но това е най-грозното име, което съм чувала. То въобще не ти прилича и аз няма да те наричам така. — Очите й весело блестяха. — Преди да е минала нощта, ще имаш хубаво планинско име!

Мисти и Адам току-що бяха свършили вечерята си и във въздуха все още се усещаше ароматът на печено месо и топли бисквити. Уютната стая беше осветена от пламъците на огъня и газова лампа. Седяха, разговаряха и отпиваха от ябълковото вино, когато от другата страна на стаята се чу силен шум. Изненадана, Мисти скочи от стола си и втренчи поглед в огнището, където беше сложила кофичката с мед.

— Ти си най-лошото енотче, което съм виждала! — извика тя и побърза да вдигне прекатурената кофичка, а Роло, чиито очи блестяха възторжено, облизваше меда от лапичките си.

Адам вече беше забелязал, че Роло е много чувствителен и долавя всички нюанси в гласа на Мисти. Сега се засмя, като видя как засраменото енотче наведе глава и се отдалечи от мястото на белята. Мисти го улови за врата и тръгна към вратата.

— Отиди до потока и се измий — каза му тя, отвори вратата и го пусна навън. — И не се връщай, ако по теб е останал мед.

После премести кофичката на друго място и почисти пода. Като въздъхна уморено, тя се върна на мястото си до масата.

— Понякога това енотче ми създава много грижи. Например, когато се разхожда нощем.

— Това е така, защото енотите са нощни животни — обясни Адам.

По бузите й плъзна руменина и тя стана още по-красива.

— Нима? А аз си мислех, че той е просто енотче. Толкова е свикнал вече с хората, че през по-голямата част от деня е буден — като нас.

— Къде го намери? — попита Адам усмихнат.

— В бърлога близо до потока преди няколко години. Предполагам, че майка му, братята и сестрите му са се осмелили да излязат и са ги убили. — Тя поклати глава. — Когато го видях, помислих, че и то скоро ще умре. То хленчеше, затова го увих в якето си, донесох го у дома и го нахраних с топло мляко. То го излочи, като да умираше от глад — каза тя със смях. — Много скоро се позакръгли и тръгна след мене — също като бебе. Кръстих го Роло, защото той изглежда така, сякаш се търкаля.

Тя се усмихна и Адам изпита странна топлота в гърдите си. Тази млада жена, все още до голяма степен непозната за него, приличаше на слънчев лъч. Беше се вмъкнала в душата му, без дори да положи усилия.

— А ти как получи името си? — попита той, като потисна порива си да погали косите й, меки като коприна и проблясващи като кехлибар на светлината от огнището.

— Баба ме кръстила три дни след раждането ми. По това време татко бил много огорчен от смъртта на мама, която умряла по време на раждането. Баба все ми повтаряше, че няма смисъл и време да скърбим, че трябва да се справяме с живота, каквото и да се случи. Твърдеше, че така би желала и мама. — Очарован от провлачения й говор, Адам скръсти ръце, наведе се към нея и заслуша разказа й. — В деня, когато погребали мама — продължи тя, — било толкова мъгливо, че не виждали къде стъпват. Баба ме била увила в одеяло и ме носела на ръце. И тогава решила да ме кръсти Мисти. Татко казал, че името много му харесва. Смятал, че името Мисти Малоун звучи прекрасно. — Тя прокара нежната си длан през косата си. — Когато бях малка, татко и Езра ме научиха да яздя, да стрелям и въобще на всичко, които мъжете трябва да умеят. Баба твърдяла, че не така се отглежда момиче, но татко отговарял, че ще се справям по-добре в живота, ако притежавам различни умения. А баба ми разказваше Библията и сега най-доброто у мен е, че мога да живея според Божиите закони. — Погледът й се беше премрежил от спомени. Тя отпи от ябълковото вино. — Татко отпадаше все повече с всяка изминала година и последва мама, когато бях на десет години. Без него животът беше труден, но Езра беше на петнайсет години и беше достатъчно голям и силен, за да се труди наравно с възрастните мъже. Оттогава той ходи да реже дърва. — Тя прокара пръст по повърхността на дървената маса. — Баба и аз посадихме малка градина. Отглеждахме картофи, моркови и лук. Сушахме плодове. Отглеждахме пилета. Имахме и крава. Езра е добър стрелец и ние винаги имаме месо вкъщи. — Тя въздъхна тежко. — Но и баба вече я няма и сега сме само двамата — завърши тя. Устните й трепереха. Всичко утихна, в очите й се появи тъга.

Разказът за смъртта на баба й накара Адам да се замисли за Езекийл. И той си обеща в този миг, че ще намери гроба му на всяка цена, преди да напусне планините. Усмихна й се. Много искаше да я развесели.

— Не искаш ли да видиш големия град? Да се почувстваш за малко като лейди?

Тя поклати силно глава, косата й се отметна и разкри бялата й шия.

— Носенето на хубави дрехи може да е забавно за малко — каза тя, вече по-весела, — но дори да имах много пари, щях да се отегчавам, ако трябваше по цял ден да си стоя у дома. — Очите й издаваха многобройните чувства, които я вълнуваха. — Тук, в планините, хладният вятър свири в клоните на боровете, водопадите шумят, а дъбовете приличат на искрящ огън. А през пролетта всичко е в меки зелени цветове и тежкият аромат на кучешкия дрян изпълва въздуха в ниските места и дъхът ти спира. — Тя го погледна право в очите. — Ако живея в града, всичко това ще ми липсва. А и не съм чувала за енот, който да е оцелял в града.

Той се засмя.

— Аз също.

Тя стана и се приближи до него. Гърдите й изпълваха коженото елече.

— Веднъж видях голям град. Езра ме заведе в Беривил. Улиците бяха пълни с хора, които бързаха, въпреки че никъде не отиваха. — Тя повдигна едната си вежда. — Изглежда, градските жители непрекъснато бързат и затова нямат време да забележат красотата на природата и белотата на снега.

— Думите ти звучат така, като че ли планините Озарк са вълшебно царство.

Той хвана тънките й пръсти и си помисли, че са меки и нежни като пръстите на дете. Допирът на ръката му накара сърцето на Мисти лудо да забие. Той я изгледа смело от главата до петите и нещо в нея се събуди за нов живот — като природата през пролетта.

— Бих искала някой ден да прочета приказка, в която се говори за вълшебни царства — каза тя.

Адам се изправи и погали ръката й. Заляха я сладостни, горещи тръпки.

— Надявам се, че някой ден ще прочетеш такава книга — каза той тихо. — Къде си се научила да четеш? От Библията ли?

— Как позна? — попита тя, все още разтърсена от допира му. Измъкна дланта си от неговата, взе Библията от рафта и отново седна. — Знам къде ще ти намерим име! — каза тя. — В Битието!

— В Битието?

— Ами да, нали знаеш. — Тя вдигна очи и видя чувствения блясък в неговите. — Абрахам дал живот на Исаак, Исаак — на Якоб и така нататък. На нищо ли не те е научила баба ти? Тук е пълно с хубави имена. Може да намерим нещо и за теб. Как ти харесва Аминадаб?

— Мислиш, че Аминадаб е по-добро от Харшъл? — попита той с усмивка.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Е… Какво ще кажеш за Рехобом или Зерубабел?

Той смръщи вежди и я изгледа развеселен.

— Не може ли да е нещо по-кратко?

— Е, щом искаш нещо по-модерно, какво мислиш за Обадиан или Закерий?

Лекото смръщване на Адам се задълбочи.

Тя затвори Библията с рязко движение.

— Изглежда, не е лесно да ти се угоди.

Адам се размърда и светлината на пламъците попадна върху черната му лъскава коса. Мисти радостно скочи на крака.

— Знам какво име да ти дам! Господ току-що ми даде знак!

Адам вдигна високо вежди.

— Нима?

— Да. Светлината на огъня освети косата ти, докато държах Божията книга. Господ ми показа отличителната ти черта. Ще ти дам името Рейвън2, защото косата ти е черна и лъскава като гарванови пера. Гарванът не е библейска фигура, ако не се смята този, който излетял от Ноевия ковчег. На теб обаче ти приляга като нов ботуш. — Тя премигна замислено. — Е, какво ще кажеш, ако те наричам Рейвън?

Лека усмивка докосна устните му.

— Рейвън. Харесва ми. Звучи като име, което сър Уолтър Скот е можел да използва в романите си.

— Той жител на равнината ли е?

Адам се засмя гърлено, дълбоко.

— Не, той бил англичанин, който пишел книги. — Той бутна стола си назад и я погледна сериозно. — Значи ще бъда просто Рейвън? Ами фамилията ми?

— Нямаш нужда от такава — каза тя и сви безгрижно рамене. — Рейвън е име, което говори за сила. Достатъчно е.

— А не мислиш ли, че хората могат да попитат и за…

— Не. — Тя беше категорична. — Много от хората, които идват в планините, имат само по едно име. Не им задаваме въпроси. Ако човекът не е гражданин на тази държава или е престъпник, планинците го усещат веднага. И никога не му се доверяват.

Адам разбра скритото значение на думите й. Изпита вина. Без малко щеше да й каже истинското си име, но се сети как реагира тя, когато, до дървото с меда, двамата говореха за кръвните вражди. И реши, че е по-добре да не го прави. Защо да я ядосва, когато няма да остане дълго в долината Ред Оук? Усмихна се. Щом момичето иска да го нарича Рейвън, защо не?

Известно време двамата с Мисти останаха до масата и разговаряха за хората, които живееха в долината. А когато огънят започна да гасне, Роло се върна и задраска по вратата. Мисти го пусна в колибата, той зашляпа по пода, отиде до кутията си, която беше до огнището, сви се вътре, няколко пъти издаде доволно чрррр и заспа.

По-късно Адам си легна в леглото на Езра и постави длани под главата си. Взря се в мрака и се заслуша в пращенето на огъня. Стоплен и отпуснат, той си спомняше миговете, което бяха прекарали край потока. Спомни си полуотворените устни на Мисти миг преди целувката им да бъде прекъсната. Усмихна се, като си спомни как тя го беше кръстила. Тя наистина беше много забавна! Каза името няколко пъти на глас, като всеки път то все повече му харесваше. И когато вече заспиваше, усети как Мисти леко се обърна в леглото си и я чу тихо да казва:

— Рейвън, знаеш ли какво?

— Какво? — отговори той също много тихо.

— Сега си мой, защото аз те кръстих. Баба казваше, че когато дадеш име на нещо, то е твое. Аз кръстих Роло, когато го прибрах у дома, а ето, че сега и на теб дадох име.

Адам се засмя тихичко.

— Лека нощ, Мисти.

— Лека нощ, Рейвън.

От този миг насетне Адам Девънпорт започна да мисли за себе си просто като за Рейвън.