Цвят от скреж

Глава 3

Рейвън подпря карабината на Езра на рамото си, прицели се и натисна спусъка. Тъмно облаче дим се появи във въздуха, а изстрелът отекна в далечината. С гордост видя, че е ударил бутилката, която Мисти беше поставила на един дънер, за да изпита умението му да стреля. Мисти и Лъки стояха пред колибата. Мисти го погледна весело.

— Стреляш много добре за градски жител — отбеляза тя. — Мисля, че мога да разчитам на теб да осигуриш вечерята. — През целия ден тя беше в заядливо настроение и на устните й имаше горчива усмивка. — Как и къде се научи да стреляш така?

Рейвън свали карабината и сви пренебрежително рамене.

— Нали вече ти казах — Езекийл ме научи. Той беше забележителен стрелец.

Сега на устните на Мисти заигра нахална усмивка.

— Е, може и да си добър, но се обзалагам, че не можеш да уцелиш гвоздей на шест метра — каза тя предизвикателно.

— Разбира се, че не — присмя се и Лъки. — В планините Озарк има само един-двама мъже, които могат да направят това.

Рейвън не успя да потисне напълно усмивката, която напираше на устните му, когато погледна слабичкото момиче, което, по неизвестни за него причини, честичко го поглеждаше, изчервяваше се и покриваше устата си с длан. Днес той беше в особено добро настроение и му правеше удоволствие да се закача с момичетата.

— Всъщност правил съм го вече няколко пъти — каза той с усмивка.

Мисти тръгна към него, насочила показалец заплашително.

— Почакай минутка — извика тя, като го смушка с пръст в гърдите, — да не би да искаш да кажеш, че доктор от големия град като теб може да стреля по-добре от планинец!

Той я изгледа бавно от главата до петите, за да я смути.

— Уверявам те, че мога да правя много неща по-добре от планинците. Упражненията са най-важното нещо в стрелбата, а аз съм се упражнявал много.

В гласа му се долавяше чувственост, която накара Мисти да се изчерви. Но тя бързо се съвзе и му се усмихна широко.

— Когато мъж направи такова изявление, трябва да го подкрепи и с думи — каза тя, като смисълът на думите й също беше двояк. Показа точка на около шест метра. — Виждаш ли онова дърво, от чийто ствол стърчи гвоздей? — попита го.

Той присви очи срещу силната слънчева светлина и кимна.

— Виждам го.

— Е, сега вече ще видим какъв стрелец си. Обзалагам се на цял сребърен долар, че няма да уцелиш гвоздея.

Лъки се изкикоти и поклати глава.

— Няма да може. Не съм виждала човек, който да го направи.

Рейвън бавно вдигна карабината и я подпря на рамото си. Натисна спусъка и нов изстрел отекна оттатък хълмовете. Когато димът се разпръсна, веселото изражение беше изчезнало от лицето на Мисти и беше заменено от почуда. Тя подсвирна тихичко.

— Отчупи парченце дърво до гвоздея — възкликна тя с треперещ глас — Не мога да повярвам! Аз самата никога не съм била толкова близо. Езра също.

След като се прицели внимателно, Рейвън отново натисна спусъка, куршумът отнесе главата на гвоздея и се чу изпукването на метала.

— Дължиш ми един сребърен долар — каза той и погледна Мисти, която тихо ахна.

— Господи, направи го! — извика тя. — Бях чувала, че някои уцелват гвоздей от шест метра, но никога не го бях виждала с очите си. — Тя го погледна озадачено. — Защо остави аз да застрелям катериците вчера, след като и ти си можел да го направиш?

Рейвън се засмя.

— Много се забавлявах, докато те наблюдавах.

Като се кискаше възбудено, Лъки се приближи до него.

— Ти си най-добрият стрелец, който съм виждала. Ако участваш в онези състезания, при които се целят в пуйка, ще спечелиш като нищо първата награда!

Мисти постави яйце на дънера и куршумът на Рейвън го отнесе. После тя постави бутилка пет метра по-нататък и Рейвън отново уцели. Упражненията по стрелба продължиха още около десет минути и той не пропусна нито веднъж.

Като спря, за да презареди, Рейвън чу конски тропот. Обърна се и видя четирима мърляви, зле облечени мъже да навлизат в просеката, следвани от две джафкащи кучета. Мъжете носеха широкополи шапки, които скриваха очите им, имаха и бради, които скриваха долната половина на лицата им. Без да чака покана, най-старият и най-дрипавият от всички слезе от коня и изплю тютюна, който дъвчеше, на земята. Сива четина покриваше лицето му, ноктите му бяха изпочупени, а под тях се беше насъбрала мръсотия. Той се усмихна накриво, с което показа две редици пожълтели зъби, присви очи и ги изгледа подозрително.

— За к’во е ’сичката тая стрелба? — запита той, като наклони огромната си глава — наистина прекалено голяма за тялото му. — Тъкмо оти’ахме към воденицата, когат’ чухме карабината.

Мисти си придаде важен вид. Зелените й очи подсказаха на Рейвън, че тя добре познава този човек.

— Нищо важно не се е случило, Слоупи — отговори тя твърдо, като направи пауза след края на изречението, за да придаде авторитетност на думите си. — Рейвън просто се упражнява.

Слоупи Брустър хвърли подозрителен поглед на Рейвън.

— Хората са тъ видели в гората с Мисти. И съ питът кой си. Идеш от равнината. Търсиш ли нещо?

Рейвън погледна право в черните очи на мъжа, в които играеха някакви пламъчета. Погледна останалите и видя, че очите им блестят злобно. „Дошли са, за да предизвикат чужденеца“ — помисли си той, като забеляза, че слабите им лица излъчват неприкрита липса на доверие. Положението никак не беше приятно. Преди той да успее да отговори, Мисти вдигна високо брадичка и заяви:

— Лъки и аз намерихме Рейвън полумъртъв. Някой го беше нападнал и ограбил. — Говореше смело, но той долови, че гласът й трепери. — Той е лекар и е от Сейнт Луис.

Мъжете се сбутаха с лакти и се засмяха гръмко.

— Си’урни ли сте, че не е дошъл, за да се зъбавлява с вас, момичета? — попита Слоупи и се наведе застрашително напред.

Мисти, кипнала от гняв, пристъпи, за да се противопостави на най-злобния глупак в долината Ред Оук, но Рейвън сложи топлата си длан върху рамото й, за да я задържи. На устните му играеше лека усмивка. Беше спокоен и студен като лед, но тя усещаше напрежението в него. От разтворената уста на Слоупи се разнесе неприятен смях.

— ’Айде дъ видим как стреляш, човече! — каза той и намигна на приятелите си. — Още не съм виждал равнинец, който дъ мож’ дъ удари нещо.

— Добре — отговори Рейвън, но очите му бяха присвити и не се отместваха от зачервеното лице на Слоупи. — Какво искаш да ударя?

Мръсният пръст на Слоупи посочи дървото.

— Дъ видим дъл’ мо’иш дъ удариш оня гвоздей там — каза той подигравателно.

С много бавни движения, Рейвън подпря карабината на рамо, натисна спусъка и отнесе и останалата половина от гвоздея. Очите му блестяха дяволито. Погледна Слоупи, чието лице издаваше силна изненада, а после, нарочно, подаде карабината на Мисти. Изненаданите мъже мълчаха секунда, а после замърмориха тихо.

— Ам’чи той не мож’ да е доктор! Те не могът да стрелят тъй! — извика един от тях.

Обвинението увисна във въздуха. Мисти видя омразата и враждебността в очите на Слоупи и гърлото й се стегна.

— Той е държавен доносник и е дошъл тук, за да ни шпионира — извика той разгорещен. — Прибрала си един негодник, момиче! — Той тръгна към Рейвън, свил заплашително дланта си в юмрук. — Ти не си доктор! Доносник си, нали? — извика и замахна.

Рейвън бързо блокира атаката, а после юмрукът му се стовари тежко върху челюстта на Слоупи. Планинецът падна на гърба си и се претърколи. Когато се свести, Слоупи се изправи и отново се спусна към Рейвън, но той го повали отново. Този път Слоупи падна като тежка торба на земята. От носа му течеше кръв. Гордостта му беше накърнена. Той се изправи бавно и несигурно на крака, но Рейвън го посрещна с безмилостен удар в стомаха. Борбата със Слоупи приключи, но останалите, един по един, тръгнаха към него, като размахваха юмруци. Кучетата стояха назад, но ръмжаха заплашително. Дълго време Рейвън се съпротивлява, но численото им превъзходство беше значително и те успяха да го повалят на земята. С разширени от страх очи, Лъки закръжи около купчината тела на земята, викаше и кършеше отчаяно ръце.

— Убиват Рейвън! Убиват го!

Гневът, който се надигаше у Мисти, беше силен като прилива. Да я вземат дяволите, ако позволи на тези негодници да унижат Рейвън, а и нея! Вдигна карабината на рамо и стреля над главите на мъжете. Те я погледнаха изненадано.

— Престанете да биете Рейвън или ще ви застрелям, негодници такива! — извика тя. Гласът й беше изпълнен с презрение.

Слоупи се изправи бавно на крака и каза:

— Ооо, чуйте т’ва, момчета. Щялъ да ни убий! Много се страхувам! А вие?

Всички се засмяха гръмогласно. Мисти, трепереща от гняв, неочаквано за всички, стовари приклада върху главата на Слоупи и го повали на земята. Страхуваше се, но знаеше, че не бива да го показва. Останалите я погледнаха с широко отворени уста, а тя отново подпря карабината на рамо.

— Качвайте се на конете и изчезвайте! — извика. Сърцето й биеше лудо. — Или следващият куршум ще мине през главата на Слоупи!

Слоупи застана на колене, от раната му капеше кръв.

— Ти си наистина отвратително момиче, малката! Някой трябва да ти даде урок!

Мисти преглътна тежко, но буцата, заседнала в гърлото й, не се разнесе. Тя направи крачка назад и вдигна по-високо карабината. С крайчеца на окото си видя, че Рейвън продължава да се бие с мъжете, а Лъки трепери от страх.

— Езра ще се върне скоро — предупреди ги Мисти. — Защо не дойдете да се разправяте с него?

Един от мъжете дръпна Слоупи за ръката.

— Да изчезваме. Не щем да съ ръзпраяме с Езра Малоун. Той мож’ дъ победи ’секи.

— Добре, тръгвайте, момчета — изръмжа Слоупи. — Поне засега си отиваме. — Докато конете ги отнасяха, той се обърна и заплаши Рейвън с пръст. — Още не сме свършили с теб, доноснико! — А после, с очи, бляскащи гневно, извика на Мисти: — Друго нещо щеш’ дъ бъде, аку си бяаме ’зели карабините. Ще си уредим сметките и с теб! Ще ти се случи нещо наистина лошо, преди брат ти да съй върнал!

Когато негодниците изчезнаха в далечината, Мисти въздъхна от облекчение. Краката й трепереха. Тръгна към Рейвън, който се беше изправил и изтриваше кръвта от устата си.

— Да се прибираме в колибата — каза тя дрезгаво, с очи, пълни със сълзи. — Там ще мога да зашия раните ти. Изглеждаш така, сякаш си дръпнал тигър за опашката.

Той закуцука към колибата. Мисти го подкрепяше от едната страна, а Лъки — от другата.

Няколко нощи по-късно, Рейвън се беше изтегнал на един стол до огъня и гледаше Мисти, която свиреше на цимбала си. Сенките на предметите танцуваха по стените и приятният мирис на борови дърва се носеше из въздуха. Роло се беше свил на кълбо до Мисти, на рогозката, и дори беше вече заспал.

Когато тъжната балада свърши, тя остави инструмента настрани и погледна Рейвън с нежност.

— Езра ми купи цимбала с парите, които спечели от рязането на дърва преди много години. Подари ми го на Коледа. Това, което сега ти изсвирих, беше „Мъгла, спуснала се пад планината“.

— Изглежда, познаваш нотите много добре.

Тя погали нежно Роло, после вдигна поглед към него.

— На цимбала няма изписани никакви ноти… Човек просто свири на него — отговори простичко.

Рейвън се засмя.

— Всички в рода Малоун ли са музикални?

— Да. Чичо Фъзи, който живее в долината Ръсел, свири на цигулка, която е толкова стара, колкото и той. А съпругата му, леля Изи, свири на банджо. Езра пък може да накара китара да кудкудяка като кокошка, ако пожелае. — Тя се наведе, постави любимеца си в кутията, изправи се и погледна загрижено Рейвън. — Седни на рогозката, за да се погрижа пак за лицето ти — каза и потупа с длан мястото до себе си. Изправи се грациозно и погледна надолу към него с топлота. — Раните са зараснали добре, но трябва да се положат още малко грижи.

Рейвън седна на рогозката и я загледа как се приближава към него с малка кожена торбичка, пълна с шишенца домашно приготвени лекарства. В първата нощ след свадата тя беше намазала раните му със смес, взета от тази торбичка, и му беше дала някаква отвара, която беше облекчила болките му.

Рейвън се замисли за Слоупи и стисна здраво челюст. Беше разбрал, че негодникът си беше тръгнал само защото Мисти беше насочила карабината към него. Той можеше да инсценира нещастен случай в гората, за да й погоди номер. Беше достатъчно лукав и злобен, за да го направи. А можеше и да се върне при колибата й, което щеше да бъде още по-лошо. Слоупи и неговата банда бяха променили намеренията на Рейвън. Сега той беше длъжен да остане при Мисти до завръщането на Езра. Мисти имаше нужда от закрила, а Лъки и дядо й не можеха да й предложат такава. Рейвън разбираше, че може да подрони репутацията й на честно момиче, ако остане, но реши, че при така стеклите се обстоятелства безопасността й стои на първо място.

Когато тя потопи едно меко парцалче в мехлема и започна нежно да го втрива в раните му той попита, уж случайно:

— Какво ще кажеш, ако остана при теб, докато Езра се върне.

Тя отвори широко очи, отпусна ръка и го погледна право в очите.

— Ако си мислиш, че трябва да ме защитаваш от Слоупи и неговата банда, забрави. Не се страхувам от тези негодници!

Рейвън се засмя тихо, защото тя беше реагирала точно така, както беше очаквал.

— Не мислех за Слоупи — излъга той. — Мисля, че мога да те науча на някои медицински умения. Да ти дам малко…

— А какво грешно има сега в моите медицински грижи? — прекъсна го тя разгорещено. — Хората на мили наоколо казват, че аз съм най-добрата лечителка в долината.

— Да, разбира се — побърза да отвърне той. — Но аз мога да те науча как да шиеш рани и…

— Аз вече знам — сряза го тя и отново започна да маже раните му.

— А можеш ли да го правиш така, че да не остава белег! — Тя преустанови движенията на ръката си и бавно наведе глава. Той хвана брадичката й, повдигна главата й и се взря в лицето й. — Мога да те науча да наместваш счупени кости, да познаваш кога млякото на майката не е достатъчно и на още много други неща, които биха помогнали на хората от долината. Не искаш ли да се научиш на тези неща? — Очите й блестяха възбудено. Рейвън се досещаше, че тя иска той да остане, но не иска да признае, че и неговата медицина помага на хората така добре, както и нейната — А пък ти ще ме научиш как действат някои от билките — каза той, за да погъделичка гордостта й. — В медицинското училище не говореха за природни методи на лечение.

Тя го погледна замислено, а после лицето й грейна.

— Разбира се! Ще те науча как лекуват всички билки, които могат да се намерят в гората, стига да искаш.

— Добре, значи се договорихме — каза той. Изпитваше огромно облекчение, че тя прие предложението му.

Вятърът се беше засилил, температурите бяха паднали. Мисти се залови отново да почиства раните му, а изстиващата колиба издаваше звуци, подобни на пукане на съчки.

— Чуваш ли този шум? — попита тя и намаза с мехлема лошо ударената му буза. — Някои от хората мислят, че в долината има призрак, но аз не вярвам.

— Хората тук сигурно са много суеверни, нали?

Тя въздъхна и остави шишенцето на рогозката.

— Да. Повечето от тях не смеят да засадят кедрово дърво, защото вярват, че когато то израсте толкова високо, че сянката му да е дълга колкото ковчег, някой от семейството ще умре — отговори тя и завърза торбата. Взе едно дърво от дървената кутия, в която те бяха поставени, хвърли го в огъня, пламъците лумнаха и осветиха колибата. После тя го погледна с очи, пълни с почуда. — Разказват се истории за пантери — духове и полудели кучета и други такива. Хората вярват, че не бива да се люлее празен стол, да се пее преди закуска и да се реже косата на детето, преди да е навършило годинка. — Изражението на лицето й омекна. Тя му се усмихна и усмивката й разтопи сърцето му. — Но наистина е ужасен късмет, ако видиш червеношийка в коледния ден или намериш щурец в колибата си.

Сенките отново се настаниха в стаята. Той погледна лицето й, толкова прилично на детско, и разбра, че за хората от планините Озарк религията и суеверието са неразделни, че те живеят заедно в сърцата им. Взе малката й длан в своята.

— А ти вярваш ли във всички тези неща? — попита я тихо и почувства как интимността между тях нараства. Точно така, както беше станало и при потока.

Тя се засмя.

— Вярвам, че човек може да се поболее от много мислене и от самовнушение. Че ако вярва в силата на лекарството, то ще подейства. Планинците вярват в предзнаменования, вярват, че съдбата им е предварително предначертана и не могат да направят нищо, за да я променят.

Той погледна въпросително нежното й лице, обрамчено от златистата светлина на огъня.

— А ти какво мислиш за това? — попита той и погали леко дланта й с палец.

— Мисля, че човек може да промени живота си. Иначе Господ не би му дал ръце, с които да работи, ум, с който да мисли, и сърце, което да се надява.

Наслаждавайки се на топлината на огъня, Рейвън остави дланта й да се изплъзне от неговата и се изпъна на рогозката. Разговорът му беше особено приятен.

— А за какво разговарят планинците, когато не говорят за духове? — каза той, като подложи длани под главата си.

— За вражди, разбира се. Предполагам, че свадите тук са по-многобройни откъдето и да е по света.

Сърцето на Рейвън заби малко по-бързо. Той се изправи до седнало положение, протегна ръка и хвана брадичката й.

— И с кого враждуват Малоунови — попита я и зачака с нетърпение отговора й.

— С Девънпортови. Нали си спомняш, разказах ти как Даниъл Малоун пристигнал тук със съпругата си и белязал дървото с брадвата си? — Той кимна. Предполагаше каква ще е историята, която ще чуе сега. Беше я чувал много пъти от дядо си и се чудеше как ли виждат Малоунови първия станал инцидент. — Преди много години Даниъл Малоун и Джеремая Девънпорт започнали спор за една ливада, която граничела със земите и на двамата. Била на западния бряг на потока, а всички хора в долината знаели, че от западната страна са земите на Даниъл. — Рейвън отдръпна ръката си, а тя се отпусна назад и се подпря на лакти. — Един ден синът на Даниъл, Лем, отишъл да разгледа земята, за да прецени къде е най-добре да засее царевицата. В онези времена всички носели карабини заради индианците. Джеремая се опитал да го спре, започнала се стрелба и Лем бил убит. Старият Даниъл почти полудял, когато научил, че Джеремая е убил момчето му. Враждата се задълбочила и били убити още Малоунови и Девънпортови.

Рейвън си спомни, че във версията, разказвана от дядо му, парчето земя принадлежеше законно на тях, а Лем минавал през него.

— Живеят ли още Девънпортови в долината Ред Оук — попита той, като се опита гласът му да прозвучи незаинтересовано.

— Баба ми казваше, че, доколкото си спомня, последният от тях си тръгнал отдавна и се запилял някъде го Мисури. Не знам как се казвал или какво му се е случило.

„Казвал се Езекийл — помисли си Рейвън. — Той е моят дядо.“ Но не каза нищо.

— А знаеш ли дали някой от тях не се е върнал в планините? — попита той, защото мислеше, че тя може и да е видяла Езекийл преди смъртта му.

Тя го погледна замислено.

— Не, не знам за такова нещо.

Рейвън знаеше, че около резервата Юрика има много долини. Реши, че когато се е завърнал, Езекийл се е заселил в долина, която Мисти не е посещавала често. Тя седна и прегърна коленете си със стройните си ръце.

— Враждата започнала отдавна — продължи тя, — но Езра е все още много докачлив на тази тема. Яд го е, че толкова много Малоунови са били убити от Девънпортови. Мрази рода Девънпорт силно, омразата му е като отрова. Казва, че адът е така претъпкан с Девънпортови, че човек може да види краката им, които се подават от прозорците.

Дълбок, гърлен смях се изтръгна от гърдите на Адам.

— Защо нещо, което се е случило преди стотици години, е така важно за него? — попита той и погали нежно ръката й.

— Татко говореше много за това. Той втълпи на Езра, че ако е мъж, трябва да продължава враждата. Езра е горд и смята за свой дълг да защитава името Малоун.

Ръката му се придвижи към рамото й. Милваше нежно копринената й кожа.

— Но нали вече няма какво да защитава. Дори и някой Девънпорт да се завърне в планините, той няма да има нищо общо със старата вражда. Всичко е останало в миналото.

Мисти наклони глава на една страна и въздъхна.

— Мислиш така, защото си равнинец и живееш в града, но за планинците враждата си е вражда независимо колко е стара. Враждите са в кръвта на планинците и остават в тях до смъртта им. Око за око и зъб за зъб.

Той докосна лицето й.

— Като са живели така близо едни до други, не се ли е случило Малоунови и Девънпортови да се влюбят и оженят?

Изразителните й очи се разшириха от изненада. Гледаше така втренчено, че погледът й изглеждаше празен.

— Да се оженят? — възкликна тя, като да не вярваше на ушите си. — Историята им прилича на тази на Ромео и Жулиета. Между семействата има толкова омраза и горчиви чувства, че не е възможно да се сродят. Не да се омъжа, ами само да целуна и дори само да погледна Девънпорт, и Езра ще ме убие, можеш да бъдеш сигурен!

Рейвън мрачно си помисли, че той чака завръщането на същия този човек.

— А ти самата какви чувства изпитваш по отношение на това? — каза той и погали бузата й.

— Не знам дали бих застреляла един Девънпорт още докато го видя, както би направил Езра — отговори тя. Чувствата й бяха така силни, че очите й се бяха навлажнили. — Но държа на името Малоун и бих дала ясно да се разбере, че има граници, които Девънпортови не могат да престъпят.

Настроението на Рейвън се понижи. Той бе доволен, че е запазил самоличността си в тайна. Очевидно изолираността на жителите на Озарк беше довело до запазване на старите традиции и вярвания. Той не можеше да разбере чувството за чест на планинците. В този момент разбра, че не само е на стотици мили от най-близкия град, а и на стотици години от настоящето. Като да се беше върнал в миналото.

Мисти седеше, втренчила поглед в огъня.

— Понякога, когато с Роло седим пред огъня в дългите зимни вечери, аз мисля много и за различни неща. Питам се защо ли съм се родила тук, в планините Озарк. Питам се защо съм се родила момиче и защо Господ е прибрал мама и защо Езра е изпълнен с такава омраза, защо продължава да търси Девънпортови, за да ги убива. — Тя го погледна, нежните й устни потрепваха. — Опитвам се да събера всичко в едно… но то просто няма смисъл.

Той се вгледа в изящно изваяното й лице. Тихите стенания на вятъра, пукането на дървата и песента на пламъците ги погълнаха. Обърканият й поглед проникваше до сърцето му и му причиняваше тъга. Най-естественото нещо на света беше да я вземе в прегръдките си, да я погали и утеши. Тя охотно се отпусна в ръцете му. Погледът на зелените й очи, изпълнени със смущение и желание, докосна нежни струни в сърцето му, а топлината на тялото й възбуди страстта му.

Само за миг здравият разум се обади и той понечи да я отблъсне. Но копнежът по нея беше толкова силен, той трябваше да притежава онова, което го изкушаваше! Господи, беше ухажвал всички красиви жени в Сейнт Луис, но нито една не можеше да се сравнява с това невинно планинско момиче! Бог да му е на помощ, колко много я желаеше! Сърцето му биеше толкова силно, че заглушаваше всяка разумна мисъл. Той я притисна до себе си и вдъхна аромата на косите й.

— Прекрасна си! — прошепна в ухото й, допрял устни до кадифената кожа на бузата й. — Красива си като богиня!

Питаше се какво ли става с него. Как това момиче успя да завладее чувствата му само за няколко дни. Той беше човек, който се гордее със самодисциплината си, разбираше, че се държи глупаво и дори може би неразумно, но не можеше да се спре. Простена тихо и стегна прегръдката. Усещаше дивото биене на сърцето й, усещаше как дъхът й излиза на пресекулки през полуотворените устни.

Мисти погледна в потъмнелите му от страст очи и жаждата, която видя в тях, накара кръвта й да потече като разтопено олово във вените й. Тя беше доволна, но и изненадана. Той галеше раменете й със силните си пръсти и надолу по гърба й се разливаше топлина и чувство на удовлетвореност.

Той сложи силната си длан под брадичката й и повдигна главата й нагоре, а сърцето й заби още по-бързо. Тогава, при потока, тя си беше казала, че трябва да контролира чувствата си, но как би могла, когато, само като го погледнеше, и се разтреперваше. Никога досега не се беше чувствала така… като че ли неземна музика я изпълваше. Сигурна беше, че това чувство е добро.

Той наведе глава и обсипа бузите й с леки целувки, тя затаи дъх и се понесе на вълните на неподозирано удоволствие. Чувстваше лекото убождане на наболата му брада, струваше й се, че въздухът в цялата стая е пропит с мъжествения мирис на тялото му. Сетивата й, също като чувствата й, се изплъзваха от контрола на ума й, тя обви врата му с ръце, притисна се към силните му рамене. Желаеше го отчаяно, но инстинктивно разбираше, че поема огромен емоционален риск.

Устните му докоснаха нейните и горещо желание се зароди в утробата й. Езикът му се плъзна във вътрешността на устата й и желанието стана по-силно, почти непоносимо. Тя не разбираше тези нови чувства и усещания, но те я изпълваха с неподозирана наслада.

— Опусни се, любов моя. Отвори още малко устата си — настоя той. Езикът му отново се плъзна в устата й и погали нейната вътрешност. И нейната и без това колеблива съпротива се стопи. Тя позна силата на страстта. Зърната на гърдите й се втвърдиха и допирът на еленовата кожа беше болезнен за тях. Дъхът му беше толкова горещ, че изгаряше бузата й. Той прокара палец около едното й зърно и то я заболя от копнеж. Виеше й се свят, между бедрата й все повече се усилваше някакво непонятно пулсиране. Тя потръпна от удоволствие. Като че ли цялото й тяло беше кълбо от нови усещания. Струваше й се, че ще се разтопи от желание.

Макар да беше правил любов с много жени, Рейвън не беше целувал момиче като Мисти. Той ликуваше, чувствата го заливаха като порой от звезди. Това малко планинско цвете беше освежило духа му, беше го накарало да се почувства отново млад и в мир със себе си. Завладян от страстта, той притисна тялото й почти грубо към своето, задълбочи целувката и зарови пръсти в копринената й коса.

И тогава, като тъпа болка, се обади чувството му за отговорност. То му напомни колко различни бяха те. Неговото семейство беше богато, нейното — бедно. Той беше завършил университет, а тя едва четеше и пишеше. Той живееше в голям град, беше изискан и познаваше света, а тя не беше напускала планините Озарк и беше съвсем невинна. Дори да не беше грешна, връзката между тях не беше благоразумна. Семействата им враждуваха вече повече от век. Не, връзката им беше обречена още от самото начало.

Наложил отново своята самодисциплина, той успя да потисне страстта и нежно отдалечи топлото й и меко тяло от своето. Един мускул на бузата му играеше, той потопи поглед в зелените й очи, които бяха потъмнели от нега.

— Струва ми се, че нощта е доста студена — каза той с надебелял от страст глас и изпита празнота още докато говореше.

Тя понечи да каже нещо, но той сложи пръст на нежните й устни, притегли я импулсивно към себе си, вдъхна аромата на тялото й и пред погледа му отново се появи лицето й, обрамчено от светлината на огъня. По дяволите, прокле той съдбата, която беше дала на него името Девънпорт, а на нея — името Малоун. Нима това момиче, което беше успяло да събуди чувствата му и да запали такава неподозирана страст у него, беше враг!

Знаеше, че ако я държи дълго в прегръдките си, ще я целуне отново, затова се изправи бавно и й помогна да стане на крака. Несъзнателно хвърли поглед към мястото, където спеше тя. Беше направила нещо като параван, за да си осигури уединение. После погледна озареното й от пламъците лице. Макар и потисната, страстта още блестеше в очите й. Лицето й беше така нежно и така сладко, че не можеше да устои на порива да целуне за последен път бузата й.

— Лека нощ, Мисти — каза той с дрезгав глас и притисна нежната й длан към устните си. — Приятни сънища.

Тя си пое дълбоко и все пак, несигурно, дъх.

— Лека нощ, Рейвън — отговори шепнешком, с треперещи устни.

Той се обърна и втренчи поглед в огъня. Чу тихите й стъпки, а после и лекия шум от падането на еленовите панталони на пода. Останаха само стенанията на вятъра и шепотът на огъня. Той седна на стола до огнището и потъна в мисли. Остана така, неподвижен, докато не чу равномерното й дишане. После отиде до прозореца и се загледа в осветената от луната гора. Дълго време мисли, прокара длан през косата си, а после я остави да падне край тялото му. Защо ли, за Бога, му беше хрумнало да дойде тук, където хората все още вярваха в магически сили, а стогодишната вражда все още беше въпрос на чест? Може би беше случайност, може би беше съвпадение, а може би — съдба. Но каквото и да беше, то предвещаваше емоционална катастрофа. Защо ли Мисти беше тази, която го намери? Не, защо ли той си позволяваше да се привързва към нея, като знаеше, че това е ужасна грешка? Какво ли щеше да се случи, когато Езра се завърне и го завари в колибата? На всички им предстоеше да изпитат само горчивина дори и да не разберяха, че името му е Девънпорт.

А началото беше толкова обикновено.

Той имаше намерение да остане само ден или два. А беше останал много повече и искаше да остане още. Дали твърдението, че остава заради нейната сигурност, не беше само извинение за желанието му да бъде до нея? Още не знаеше какви са чувствата, които изпитваше към Мисти, но знаеше, че е намерил вълшебното цвете. Нещо в него горещо отричаше възможността да не я види никога вече. Само като си помислеше за нея, и слабините го заболяваха. „Господи, в какво дяволско положение се озовах сега!“ — помисли си той, преди да си легне.