Да имаш за съсед Порода

Девета глава

— Просто съм уморена, татко. Вечерях навън с един приятел миналата вечер и цялата тази работа, която имам. Просто си мисля, че би било най-добре ти и момчетата да дойдете, след като спре дъждът. Знаеш как цапат кухнята ми, когато навън е мокро…

Тарик слушаше как Лира върти една и съща песен на баща си по-късно на следващата вечер, че дори той не би й повярвал.

Неговата чувствена, сексапилна малка половинка бе дала на баща си извинения, които дори той, който нямаше опит с родители, никога не би опитал.

Какво я караше да мисли, че този нежен, сладък тих глас може да заблуди някого?

— Ти си луда — оформи с устни бавно, игнорирайки я, когато тя му махна с леко грациозно движение на ръката.

След два дни секс, които би трябвало да са го убили, в пози, които не бе опитвал в целия си сексуален живот, Тарик дори бе склонен да бъде доста предубеден в нейна полза. Но сладкият, захаросан и невинен тон го накара да извърти очи към нея, преди да й се намръщи свирепо.

— Какво? — попита само с устни Лира, стрелвайки го с раздразнен поглед, преди да насочи вниманието си обратно към разговора, който водеше с баща си.

Като се има предвид факта, че братята й бяха бивши агенти от Специалните части, Тарик се съмняваше баща й да е глупак. И все пак, тук беше неговата независима, борбена половинка, полуизлегната в леглото му, гола, без нищо друго, освен тънкия чаршаф, което да я покрива, и плетяща извинение, което го накара да трепне болезнено.

Копринената й коса бе заплетена около зачервеното й лице, сините й очи блестяха от раздразнение и имаше куража да стои там и да се опитва да излъже баща си по този начин.

Беше уморена. Не беше в настроение да готви. Братята й цапаха…

Даваше му почивка. По дяволите, даваше му сила, защото имаше чувството, че яростта на един баща плюс синовете му щяха да пристигнат на прага й и да провалят грижливия план на Брейдън за залавянето на дресьора.

— Да, татко, знам колко ще се подразнят като разберат, че трябва да почакат, но точно сега дворът ми прилича на блато и те не могат да направят нищо, дори да искат. Просто искат безплатна храна, а аз съм заета.

Тя се цупеше. Сериозно се цупеше. Какво се бе случило с независимата „аз го правя по моя начин или по никакъв“ жена, която Тарик познаваше? Той поклати глава и прокара пръсти през косата си, докато се опитваше да измисли начин да оправи това, преди семейството й да стане негово главоболие.

Нямаше как да спре. Младият мъж направи жест, сякаш прерязва гърлото си, намръщвайки се към нея предупредително. Без никакъв ефект. Всичко, което получи, бе гневен поглед в отговор.

Този поглед накара пениса му да се втвърди. Всичко, което трябваше да направи Лира, бе да си помисли да му се противопостави и този упорит орган се надигаше за живот. По дяволите. Тя го убиваше.

Но какъв по-добър начин да си отидеш от този свят.

Тарик щеше да се засмее при тази мисъл, ако тя не бе избрала този момент да каже на татенцето с онзи сладък невинен тон, че ще работи цяла вечер.

Това бе достатъчно да го накара да изпъшка тихо.

— Да, татко, обещавам да съм предпазлива и да заключа вратите и прозорците за през нощта. — Обещанието бе направено с почти автоматичен тон. — Давам ти дума, че единствените диви животни, които ще пусна, ще са четириноги. Не че съм виждала някакви напоследък. — Лира се ухили дръзко на собствените си думи, като намигна на Тарик.

Луда жена! Мъжът изръмжа тихо, оформяйки с устни думите, а тя само извъртя очи. Кой мислеше, че ще повярва в това?

— Днес не е ден за печене на хляб — прозина се Лира, след като приглушеният звук от дълбокия глас на баща й спря да говори. — Освен това съм заета. Те могат да почакат ден или два. — Тя се сгуши по-дълбоко във възглавниците, намръщена, докато Тарик я гледаше с почти сляпо очарование.

Тя всъщност беше убедена, че сама е предизвикала това. Тарик можеше да го види по лицето й. В тона на гласа на баща й, чу друга история. Не можеше да чуе думите, само живия тон и почти войнишката твърдост.

Лира щеше да го погуби. Неговото обучение беше отлично, но трима агенти от Специалните части от величината на тези, които бяха помогнали за освобождаването на Породите от дресьорите на Съвета и войниците, не биха били по никакъв начин лесни за побеждаване. Особено като се има предвид, че не можеше да убие семейството на половинката си.

— Да, татко, обещавам да си почина и да ти се обадя утре — отговори Лира с помирителен тон, който беше толкова отвратително сладникав, че накара Тарик да се запита дали вечерята му ще успее да се задържи в стомаха му.

Отбеляза си мислено никога да не позволява да бъде подведен от този тон на гласа й.

Когато младата жена най-сетне затвори телефона, Породата я погледна строго.

— Надявам се, не вярваш, че си ги заблудила — изръмжа той яростно. — Сега цялото ти семейство ще разпердушини квартала, за да те търси.

— Не ставай глупав. — Лира се изсмя на предсказанието му. — Първо ще дойдат тук. Не мисля, че ти се доверяват напълно. Нещо, за което не са в състояние да намерят достатъчно информация за него. — Тя размърда фино извитите си вежди неприлично. — Бил ли си лошо момче, Тарик? Укриване на документи и други такива?

Тя се размърда под чаршафа, опря длани на матрака и се наведе по-близо към него, а в очите й танцуваха блестящи искри на веселие, когато го дари с лека, предизвикателна усмивка.

— Трябва ли да те напляскам, задето си лош сега?

Той смръщи вежди. Пренебрегна болката в пениса си. Нуждаеше се от душ и храна или щеше да рухне от изтощение.

— Ти? Аз смятам да те напляскам по-късно. — Тарик я посочи с пръст подчертано и решително. — Някой трябва да те научи да не си играеш такива очевидни игри с мъже, които те познават прекалено добре.

— Да. Добре. — Лира имаше дързостта да му се изсмее. — Не си играех с татко. Той може да вижда право през моите лъжи. Всичко, което казах, беше истина…

— По заобиколен начин — изсумтя Тарик.

— Как мислиш успях да се измъкна от къщата му? — Тя се отпусна обратно на възглавницата, а чаршафът се смъкна от гърдите й и откри твърдите й изкусителни зърна. — Но ти можеш да ме накажеш, ако искаш.

Тя ставаше прекалено самоуверена в способностите си да го докара до пълна лудост.

Накрая Тарик просто вдигна ръце, стана от леглото и тръгна към вратата на банята. Ако ще трябваше да се бори с братята й, не искаше да мирише на секс, когато го прави.

— Отивам да си взема душ — отсече той. — Имам чувството, че може да не съм подготвен за посещението на семейството ти, което трябва да изтърпя. А ти създаваш проблеми, Лира. В един от следващите дни, това ще се върне и ще те плесне по задника.

— Наистина? — В изпълнения й с веселие поглед проблесна интерес. — Обзалагам се, че ще ме накара да се подмокря.

Тарик изсумтя.

— Не се и съмнявам, малка пакостнице.

И преди тялото му да вземе връх над разума, той се насили да влезе в банята и затвори вратата след себе си, за да не се присъедини към нея в леглото.

Когато пристъпи под водата, от която се издигаше пара, той си отбеляза да се свърже с Брейдън и да го предупреди да се очакват неприятности. Имаше лошото предчувствие, че много от тях вече са на път към него.

Лира се засмя, когато вратата на банята се затвори зад Тарик и позволи на топлината, която го дразнеше, да изпълни сърцето й. Обичаше изражението на лицето му. За първи път сенките, които обикновено бяха там, бяха изчезнали. На тяхно място може да имаше раздразнение или недоверие, но тя бе видяла там също така и щастие.

Тя го правеше щастлив.

Лира въздъхна при мисълта и я изпълни някакво странно задоволство. Това, че го прави щастлив, не трябваше да я кара да се чувства сякаш излъчва светлина, но беше така. И я караше да иска да готви. Нещо наистина невероятно. Нещо, което щеше да накара онази частица объркано щастие, да изпълни очите му отново.

Лира имаше храна. Най-накрая. Миналата вечер й бе отнело часове да убеди Тарик да накара някого да им достави основните хранителни продукти, както и малко истинска храна, вместо онези боклуци, които той приготвяше в микровълновата фурна всеки ден.

Гадост. Отвратителни неща.

Лира поклати глава, изправи се от леглото и взе нощницата и халата си, пренебрегвайки болезненото усещане между бедрата си. Това и пулса на желанието. Имаше чувството, че с или без разгонване, можеше да забрави, че откликът й към Тарик ще изчезне някога. Той я бе накарал да се навлажни още първия път, когато спря очите си върху него, и имаше предчувствие, че ще бъде така и на смъртното си легло.

Младата жена излезе от спалнята, спусна се по стъпалата бързо към широкото фоайе и зави към кухнята.

Тогава спря рязко. Очите й се разшириха, ужас връхлетя тялото й, а коленете й омекнаха.

— Виж ти, изглежда Тарик си е взел малка половинка — каза подигравателно неканеният гост и оръжието му се насочи към сърцето й. — Обзалагам се, че Съветът ще се забавлява много с тази. След като отстраним нейното Лъвче, разбира се. Единствената добра Котка е мъртвата Котка.

Лира се обърна, за да побегне, но се блъсна в твърдото тяло, което блокираше пътя й. Допирът изпрати болка, която прониза нервните й окончания, карайки я да се задъха от шок и да се отдръпне от втория нападател.

Сега какво? Дишайки тежко, младата жена се опитваше да сдържи страха си. Очите й се разшириха, когато силни ръце я изтикаха към кухненския стол.

— Той ще ви убие. — Тя притисна ръце до тялото си, опитвайки се да мисли, да намери начин да избяга, за да предупреди Тарик.

— Може да опита. Ще се провали. Бяхме много внимателни този път. Той дори няма да бъде в състояние да ни подуши — отговори й злобно нападателят. По-високият от двамата мъже се загледа в нея любопитно, като задържа оръжието си насочено към главата й. — Е, кажи ми, какво е да те чука едно животно?

Лира преглътна тежко.

— Питай жена си.

Мъжът изсумтя и се ухили подигравателно.

— Няма значение — сви рамене той. — Учените ще разберат отговора.

Тя трябваше да предупреди Тарик.

Погледът й трепна към входа на кухнята. Той щеше да приключи скоро с банята си и да слезе по стълбите, без да подозира за опасността, която го очаква. Без да може да помирише заплахата.

Лира отново преглътна трудно.

Съветът го бяха измъчвали през по-голяма част от живота му, бяха го третирали като животно, бяха му отказали радостта дори от най-дребните човешки наслади.

Той никога не бе ял домашно изпечен хляб. Никога не бе пил истинско кафе. Не знаеше как се готви, но от онова, което братята й й бяха казали, много от лабораториите на Породите са били бърлоги, затънали в мръсотия, напълно занемарени. И все пак Тарик поддържаше дома си блестящ, почистен от прах и събуваше ботушите си пред вратата. Човек, който знае как да обича, въпреки ужасите, които бе познал.

А сега тези двамата мислеха да я използват, за да го убият?

Тя не можеше, не би го позволила.

Сега той принадлежеше на нея. Той беше нейното сърце, нейната душа, и тя не можеше да си представи живота без него. Щеше да умре без него.

Мисли, Лира. Очите й се стрелкаха около нея, докато двамата мъже я наблюдаваха внимателно. Предупреди го. Как би могла да го предупредиш…

Миризма. Тарик можеше да помирише възбуда. Можеше да помирише страх.

Вместо да потиска ужаса, който бушуваше вътре в нея, ужаса, който парализираше разума й, Лира го освободи. Трябваше да го предупреди…

Тарик излезе от душа, подсуши се енергично, нахлузи чифт спортни панталони и тръгна към вратата, за да каже на Лира, че банята вече е свободна.

Влезе в спалнята и се намръщи към празното легло за една дълга секунда, преди главата му да се надигне бавно. Нова, натрапчива миризма изпълни ноздрите му.

Страх.

Той можеше да го подуши — остър и предупредителен, носещ меката следа от уникалния аромат на Лира. Но нямаше нищо друго. Нямаше друга миризма, която да се носи през вратата на спалнята, за да му даде представа за това какво го чака на долния етаж.

Лира беше негова половинка и той някак усещаше опасността, която я заобикаляше и пулсираше във въздуха.

Тарик грабна мобилния телефон до леглото и въведе сигнала за беда, след което захвърли апарата на матрака и се насочи към скрина.

Извади едно от малките оръжия от чекмеджето и се отдръпна назад в сенките, докато слагаше кобура си. След това постави заглушител на дулото на оръжието и го закачи на кръста си, преди да облече една тениска.

После взе резервния пистолет, който стоеше отгоре на скрина, и провери пълнителя, преди да тръгне към вратата.

Тарик спря и се ослуша внимателно. Нямаше светлина, но той не се нуждаеше от нея. Също така не знаеше кой или какво има на долния етаж, но не беше Порода. Нямаше шанс една Порода да прикрие миризмата си толкова ефективно. Но понякога, много рядко, някои хора успяваха.

Дресьорите знаеха как. Беше трудно, понякога почти невъзможно, но това можеше да се направи.

Докато се движеше към стълбите, Тарик душеше внимателно. Не долови никаква миризма на човек или Порода, освен тази на Лира и нейния страх. Тя беше непреодолима, настойчива. Но заедно с нея имаше един любопитен притъпен, стерилен мирис. Сякаш нещо е било почистено. И друг, не толкова чист, сякаш бе използвано нещо, което да прикрие миризмата на злото.

Студено ръмжене изви устните на младия мъж.

Бяха двама и единият от тях беше нервен, предпазлив. Може би не чак толкова сигурен, колкото другия. Този беше слаб.

Той щеше да направи грешка.

Когато започна да се спуска по стълбите, остави допълнителното оръжие на едно стъпало, достатъчно близо да скочи и да го грабне, ако е необходимо. Ако отидеше въоръжен, те щяха да разберат, че ги е усетил и биха го претърсили, заплашвайки живота Лира, за да стои на място, докато те вземат скритото оръжие.

— Лира, оставила си лампите изгасени — извика той, когато стъпи във фоайето. — Без повече от твоите игрички, ясно? Къде си?

Тарик запази гласа си раздразнен и подигравателен, докато се придвижваше към кухнята, където ароматът й бе най-силен. Спря на входа и сложи ръце на хълбоците си, оглеждайки сцената.

Всичко вътре в него се сви от страх, докато се опитваше да си придаде небрежна поза. Усещаше как ръмженето се надига в гърдите му, челюстта му се стегна от желание да вкуси кръв.

Двамата мъже стояха от двете страни на Лира — единият с оръжие, опряно заплашително в слепоочието й. Тя не издаде нито звук, но Тарик можеше да види сълзите, блестящи по лицето й, и движението на устните й.

Толкова съжалявам…

— Е, признавам, Тарик, не смятах, че това наистина е възможно. — Антон Крайтън поклати глава, когато той издаде клокочещ звук. — И да те намеря толкова невнимателен. Твоите Дресьори са били по-небрежни, отколкото смятах, по време на престоя ти в лабораторията.

Студени, стоманеносиви очи го гледаха от бледо лице. Черна шапка покриваше русата му коса, но Тарик си спомняше добре цвета й. Едрото, тежко мускулесто тяло изглеждаше отпуснато, но Породата можеше да види напрежението в него. Нападателят не беше толкова уверен, колкото изглеждаше.

А партньорът му бе ужасен.

— Вонята на твоя човек започва да се носи дори през онова, което си използвал да го прикриеш — информира го Тарик студено. — Той се страхува.

Очите на Крайтън се присвиха, когато Тарик отказа да се поддаде на провокацията му. Погледът му трепна към другия мъж.

— Толкова е трудно да се намери добра подкрепа. — Усмихна се студено. — Но той е достатъчно добър, за да ти попречи да ни откриеш, докато не е настъпил моментът.

Тарик кимна с всички признаци на безразличие, когато погледна към Лира.

— И, така, какво искате тази вечер, момчета? — попита той, запазвайки гласа си отмерен, незаплашителен.

Познаваше Крайтън по-добре, отколкото той предполагаше. Беше лесно да се играе с него — недостатъчно маневрен и живееше на молитви, тъй като се опитваше да избяга и от Породите, и от войниците на Съвета.

Крайтън беше страхливец. Когато лабораториите бяха нападнати от правителството и независимите сили за спасяване на Породите, държани там, той бе напуснал битката, вместо да рискува да го заловят. Сега го считаха за престъпник и от двете страни.

— Само момичето. — Крайтън сви рамене пренебрежително. — Веднага щом се погрижа за теб, мога да я използвам за малка сделка. Трябваше да стоиш на разстояние, Тарик. Но тъй като си толкова упорит, ще се погрижа за теб сега и ще си гарантирам завръщането в редиците на Съвета с твоята хубава малка половинка.

— Съветът е разпуснат, Крайтън. — Тарик го погледна състрадателно. — Няма с кого да търгуваш.

Силен смях изпълни въздуха.

— Ти наистина вярваш в това, нали, Тарик? — попита той, клатейки глава. — Няма нужда да се притесняваш, Лъвче. Те все още са там. Скрити добре, на безопасно място, но са същите.

— Млъквай, Крайтън — изсъска партньорът му. — Убий го и да приключваме с това.

Лира трепна, а погледът й подивя при изказването.

По дяволите. Тя беше жокерът, не тези две копелета. И нямаше нищо, което Тарик да може да направи, освен да се моли здравият й разум да надделее.

— Твоето приятелче е малко нетърпеливо, Крайтън — подигра се Породата, като се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си, докато ги наблюдаваше. — Малко заповеднически се отнася, нали?

Егото на Крайтън беше легендарно.

— Млъквай, Тим — отсече той. — Държа го под контрол.

— Сигурен ли си, че не е Койот? — Тарик кимна към добрия стар Тим, който имаше бледи лешникови очи, изпълнени със страх, и дълга тъмнокестенява коса. — Той трепери като лист.

Кикотът на Крайтън беше подигравателен и остърга нервите на Тарик, когато дулото на пистолета се плъзна по слепоочието на Лира в студена ласка.

— Той ще се справи — увери го Крайтън, когато Тарик се взря в него студено. — За съжаление няма награда за главата ти. Но предполагам, че ще трябва да те убия. Ако беше на мое място, момче, ти би направил същото. — Той поклати глава с фалшиво съжаление. — Някои Породи никога не се научават.

Само още малко. Само още няколко секунди.

Тарик можеше да подуши Брейдън и още една Порода до задната врата. Но също така можеше да усети преобладаващата миризма на ярост до предната врата. Човешка ярост. Бащина ярост.

Мамка му.

— Това беше наистина лош момент да се обадиш, Крайтън. — Тарик поклати глава, сега почти съжаляваше другия мъж. — Това е вечер за хляб, нали знаеш.

Той погледна към Лира, молейки се тя да разбере съобщението. Младата жена примигна, изумление и вълна от подновен страх заблестя в очите й.

— Вечер за хляб? — Крайтън се вторачи в него объркано. — Какво общо може да има хляба с всичко? Нима свободата е размътила мозъка ти?

— Жалко за теб, но аз вярвам, че може да има.

Задната врата се разцепи, а алармата на къщата започна да гърми. Лира, благословено да е нежното й сърце, не беше глупава. Преди Крайтън да успее да я спре, тя се хвърли на пода, търкулна се под масата, а кракът й изрита коленете на Тим, когато Тарик се наведе, извади с бързо движение пистолета зад гърба си и отвърна на огъня на дресьора.

Предната врата експлодира, когато Крайтън се свлече на пода, а Тарик се хвърли под кухненската маса и закри тялото на Лира, оставяйки Тим на Брейдън и всеки друг, който крещеше за кърваво убийство, да се погрижат за него.

— Казах ти, че няма да свърши работа. Не можеш да си играеш с хора, които те познават толкова добре, Лира — изръмжа Тарик, напомняйки й предупреждението си, когато тя говореше с баща си по-рано. Той я придърпа по-навътре под масата, принуждавайки я да застане зад него и подслонявайки я между тялото си и стената, докато тя се бореше да го отблъсне.

Брейдън и Джонас бяха на пода, оръжията им бяха вдигнати и в готовност, когато трима добре обучени Морски тюлена2 нахлуха в стаята с извадени оръжия и убийствен блясък в очите.

— По дяволите, Тарик, пусни ме, преди да са унищожили къщата — кресна Лира в ухото му. — Ще я сринат до основи.

— По-добре къщата, отколкото мен — изсумтя Породата, като я задържа на място, когато облечените в черно фигури спряха до масата, последвани от чифт крака, обути в дънки.

Баща й.

Мамка му.

— Виж, харесвам тази къща повече от моята. — Тя блъсна рамото му, преди да постави колене на гърба му и да го натисне. — А те ще я съсипят.

— По дяволите, стой неподвижна, жено — изръмжа Тарик. — Мога да възстановя къщата и след като не мога да убия копелетата, понеже са ти роднини, наистина бих предпочел да стоя далеч от пътя на опасността. Или на теб ти е все едно? — изръмжа подигравателно.

— Глупак.

— Пикла.

— Е, поне тя е жива — провлече един подигравателен глас, когато тримата Морски тюлена се наведоха да погледнат под масата.

Очите им, поразително приличащи на тези на Лира, се вторачиха в него. Мъжете бързо приеха факта, че той няма намерение да й позволи да мръдне поне засега, а тя е доста доволна да стои там, където е, независимо от обидите.

— Не можете да застреляте бъдещия ми съпруг. — Лира най-сетне успя да се завърти покрай него.

Изпускайки въздишка, Тарик погледна към мястото, където Брейдън бавно се изправяше на крака.

— Тези задници кървят на пода на кухнята ми? — Лира се бе измъкнала изпод масата, точно пред него, изправена срещу братята си с ръце на кръста. — Защо кървят на пода ми?

— Обвини гаджето си там долу. — Най-широкоплещестият от четиримата мъже я погледна прямо и тъмната му глава се наведе, като изръмжа насреща й, а в очите му гореше гняв. — Той ги застреля. Не сме ние. И откога, по дяволите, това е твоята къща?

— Откакто аз казах, че е. — Тарик я дръпна назад, инстинктите му пламнаха от яростта на другия мъж към неговата половинка. Това бе неприемливо.

— А кой, по дяволите, си ти? — Насилие струеше от изражението на брат й. Насилие, което бе добре да насочи към някой друг, а не към Лира.

— Нейната половинка… — Студената му усмивка не продължи по-дълго от изказването му.

Настана хаос.