Първа глава

Не съществуваше ли някакъв вид закон, който да забранява на един мъж да изглежда толкова дяволски красив? Особено стегнатите, твърди тела, които упорито обезобразяваха една съвършено хубава поляна в грешното време на годината?

Лира Мейсън бе сигурна, че трябва да има такъв закон. Особено когато въпросният мъж, Тарик Джордан, е извършил непростим грях, съсипвайки ценните й ирландски рози.

— Ти луд ли си? — Тя изтича през предната врата, крещейки с цяло гърло, докато му ръкомахаше да се махне от красивия жив плет, който най-накрая бе успял да достигне умерена височина. Или поне беше достигнал умерена височина, преди този мъж да го нападне с косачката, която размахваше като меч.

— Спри. По дяволите. Това са моите рози — изплака жената, докато тичаше през моравата отпред, мина покрай предницата на автомобила си и едва не си счупи врата, когато се подхлъзна на ивицата тучна зелена трева пред него.

Поне мъжът спря.

Той отпусна косачката, бутна тъмните си очила надолу по арогантния си нос и се вторачи в нея, сякаш тя бе тази, която извършва някакъв отвратителен акт.

— Изключи това — извика Лира, имитирайки разрязващо движение през гърлото си. — Веднага. Изключи я.

Раздразнение и вълнение кипяха в кръвта й, разгорещяваха лицето й и я караха да трепери пред него. Той може да бе по-едър от нея, но тя бе маневрирала между едри, мускулести мъже през целия си живот. Той щеше да бъде като детска игра за братята й. Може би.

Тарик изключи мотора, вдигна вежди и стегна всичките си непокрити великолепни мускули по гърдите и раменете си. Сякаш това щеше да го спаси. Лира не мислеше така.

Този мъж живееше в съседство с нея от почти шест месеца и никога не се бе провалял в опитите си да я вбеси напълно поне веднъж седмично. А тя дори не искаше да си признае колко се забавлява да му се подиграе при всеки удобен случай.

— Това са моите рози! — Лира имаше чувството, че ще заплаче, когато се втурна към пречупените, опустошени клонки на високия метър и двадесет жив плет. — Имаш ли представа колко време ми отне да ги накарам да пораснат? Да не си си загубил ума? Защо нападаш розите ми?

Тарик вдигна едната си ръка от металната дръжка на косачката и почеса брадичката си замислено.

— Рози, а?

О, боже, гласът му имаше онази лека дрезгава острота. Тъмен. Дълбок. Глас, който всяка жена копнее да чуе в тъмнината на нощта. Глас, който я съблазняваше в сънищата й толкова дяволски чувствено, че тя се изчервяваше само при мисълта за тях.

Проклет да е.

Мъжът наклони глава настрани и се загледа в розите й за няколко дълги секунди през стъклата на тъмните си очила.

— Не мога да повярвам, че направи това. — Тя го стрелна с отвратен поглед, след това се наведе към безценния си храст и започна да разглежда щетите. — Живееш тук от шест месеца, Тарик. Със сигурност ти е хрумвало, че ако исках да ги отрежа, щях да го направя сама.

Някои мъже просто имаха нужда от каишка. Този очевидно бе един от тях. Но беше забавен — дори когато не го осъзнаваше. Само че никога нямаше да му позволи да разбере колко често тя излизаше от пътя си, за да се нахвърли върху него.

— Съжалявам, Лира. Мислех, че работата е прекалено тежка за теб. На мен ми приличат на един безпорядък.

Жената го погледна с шокирана изненада, когато чу обидните му думи. Само един мъж можеше да гледа на розите като на безпорядък. Но пък й беше дяволски приятно, дори й харесваше този безпомощен мъжки поглед, който Тарик й хвърляше всеки път, когато бе объркан.

Лира успя само да поклати глава. Колко дълго бе необходимо да живеят в съседство, преди той да проумее, че трябва да остави нейната част от двора на мира? Този мъж имаше нужда от пазач. И тя сериозно се замисли да му предложи услугите си за тази работа.

— Би трябвало да имаш разрешително за използването на едно от тези неща. Обзалагам се, че си се провалил на теста, ако изобщо си се явил на изпита.

Усмивка изви устните му. Лира харесваше тази леко крива усмивка, почти срамежлива, само с намек за палавост. Караше я да се овлажнява. А това изобщо не й харесваше.

Очите й се присвиха, докато игнорираше студенината на ранния зимен въздух и устните й изтъняха от истинско раздразнение този път.

Мъжът очевидно не обръщаше внимание на студа. Дори не беше сложил риза. Беше едва четиринадесет градуса, а той използваше косачката сякаш бе юни и плевелите са започнали кампания за превземане. Това, или просто не харесваше розите й.

— Виж, просто отнеси малкия си мощен инструмент от другата страна в твоя имот. Там няма съседи. Няма рози за осакатяване. — Лира махна с ръка, сякаш го прогонваше. — Тръгвай. Ти си собственик на онази страна от двора. Не те искам тук.

Между златистокафявите му вежди се появи бръчка, когато те се сведоха зловещо, а очите му се присвиха. Какво караше мъжете да мислят, че този поглед наистина й въздейства? Младата жена почти се засмя при мисълта.

Добре, той беше опасен. Ставаше все по-неприятен. Беше по-едър и по-силен от нея. На кого му пукаше?

— Не ме гледай така — изсумтя отвратено. — Досега трябваше да си разбрал, че това не ми действа. Само ме вбесява още повече. Сега се махай.

Тарик се огледа, сякаш измерваше някаква невидима линия от мястото, на което се намираше, до собствената му къща на няколко метра разстояние.

— Мисля, че съм в моя имот — информира я хладно.

— О, така ли? — Тя се изправи внимателно на пръсти и погледна над върха на печално орязания розов храст към мястото, на което стояха краката му. Господи, той наистина трябваше да се осведоми по-добре. — Върви да прочетеш нотариалния си акт, Айнщайн. Аз прочетох моя. Розите ми са посадени точно на шест фута от границата на имота. От дъб до дъб. — Тя посочи дървото в предната част на улицата, а след това другото, което бе на границата на гората по-нататък. — От дъб до дъб. Братята ми прокараха линията и я отбелязаха наистина внимателно, но едва ли е само заради някакво глупаво малко момиченце, което аз отдавна не съм — подигра му се тя сладко. — Това те поставя в моя имот. Върни се от собствената си страна.

Лира щеше да се засмее, ако не беше толкова важно да поддържа гневния си вид. Щом трябваше да оцелее и да живее до тази ходеща, говореща реклама за секс, тогава трябваше да бъдат установени някакви граници.

Тарик се наклони леко и скръсти ръце на гърдите си, оставяйки тежката косачка да виси на ремъците, които бяха кръстосани на гърба му.

Беше обут с ботуши. Издраскани и доста износени кожени ботуши. Лира забеляза това веднага, точно както забеляза и дългите мускулести крака над тях. И една издутина… Не, не трябваше да гледа там.

— Твоята страна от имота е същата бъркотия, както и храстът ти — изсумтя той. — Кога ще подрежеш тревата си?

— Когато му дойде времето — отсече жената и се изпъна в целия си ръст от метър петдесет и девет. — А то не е сега, в средата на зимата, когато тя дори не расте.

Добре, значи едва достигаше до гърдите му. И какво от това?

— Щеше да ми подобри настроението, ако бях на твое място. — Той използва онзи типично мъжки тон, който винаги остъргваше нервите й. — Имам една хубава моторна косачка. Бих могъл да я подрежа вместо теб.

Очите й се разшириха от ужас. Той я гледаше с крива усмивка и обнадеждено изражение на лицето си. Лира надникна покрай рамото му, огледа неговата трева и след това потръпна ужасено.

— Не — поклати глава пламенно. Това можеше да излезе извън контрол. — Не, благодаря ти. Накълцал си твоята наистина добре. Остави моята на мира.

— Моля за извинение. — Тарик изправи рамене назад и ги изпъна в обидена мъжка гордост, като опря ръце на кръста си.

Правеше го толкова добре, прекалено добре. Всеки път, когато объркаше нещо, той изваждаше тези арогантни глупости пред нея. Би трябвало да знае, че няма да свърши работа.

— И така трябва — отвърна дръзко тя и също опря ръце на кръста си и го изгледа свирепо. — Накълцал си твоята трева. По-лошо, направил си го през зимата. Няма никаква симетрия и си нагласил острието много ниско. Ще бъдеш щастлив, ако имаш трева, когато дойде лятото. Ти просто си я съсипал цялата.

Тарик се обърна назад и огледа моравата си. Когато се извърна отново към младата жена, чертите му бяха белязани от хладна арогантност.

— Моравата е перфектна.

Сигурно се шегуваше.

— Виж. — Лира въздъхна тежко. — Просто се придържай към обезобразяването на твоя собствен имот, ясно? Остави моя на мира. Запомни линията — от дъб до дъб — и стой от твоята страна.

Той подпря отново ръце на кръста си. Движението привлече очите й още веднъж към навлажненото от пот съвършенство на тези златисти мъжки гърди.

Това трябваше да е незаконно.

— Ти не си дружелюбна съседка — обяви Тарик хладно, като почти съсипа самоконтрола й и предизвика усмивка от чисто веселие по устните й. — Когато купих къщата, ми бе казано, че всички в този квартал са приятелски настроени, но ти беше последователно груба. Предполагам, че са ме излъгали.

Той звучеше шокиран. Всъщност й се подиграваше, а на нея това наистина не й харесваше. Е, може би малко, но нямаше да допусне той да го разбере.

Лира отказа да позволи на устните си да помръднат при вида на развеселения му поглед. Тарик се усмихваше много рядко, но понякога, от време на време, тя можеше да накара очите му да се засмеят.

— Агентът по недвижими имоти ще ти каже, че слънцето изгрява от запад, а луната е направена от сирене, ако това ще му гарантира продажба. — Тя се ухили подигравателно. — Той продаде имот първо на мен, така че знаеше, че не съм приятна. Предполагам, че е пропуснал да те информира за този факт.

Всъщност, тя се бе държала доста добре с истинския агент по недвижими имоти. Той беше много приятен господин, който я увери, че жилищата в този квартал се продават само на определен тип хора. Така че, очевидно бе излъгал и нея също, защото човекът, който стоеше насреща й не беше почтен, нито семейно ориентиран. Той беше секс-бог, а тя бе на един миг разстояние от това да се поклони пред силните му мъжки крака. Беше толкова слаба.

Той бе убиец на рози, напомни си тя строго, и щеше да му срита задника, ако нападне още от безценните й растения. Още по-добре, щеше да се обади на братята си и да се разплаче. Тогава те щяха да му сритат задника. Не, това не би го направила, поправи се тя бързо. Те щяха да го прогонят. А тя изобщо не искаше това.

— Може би трябва да обсъдя това с него. — Тарик отново наклони надолу очилата и се взря в нея над рамката. — Поне беше прав за гледката.

Погледът му я обходи от петите до върха на главата, златистокафявите му очи светеха от смях — за нейна сметка, разбира се. Сякаш тя не знаеше, че е прекалено обикновена. Една нормално изглеждаща. Не беше секси — тип сирена — и нямаше желание да бъде. Но това не означаваше, че той трябва да се подиграва с нея.

Беше напълно приемливо да си поиграе с него. Но когато той го правеше, не беше ни най-малко забавно.

— Това не е смешно — информира го Лира хладно и й се прииска да може да се скрие зад нещо.

Овехтелите дънки, които носеше, висяха ниско на ханша й, не заради модата, а по-скоро защото бяха доста широки. Тениската й беше точния размер, но бе твърде прилепнала. Все пак Лира почистваше къщата, а не беше на прослушване за „Fashions R Us“1.

— Не се опитвам да бъда забавен. — Усмивката му бе порочна и чувствена. — Бях честен.

Опитваше се да се измъкне от неприятностите. Лира знаеше какъв е този поглед. Това не бе първият път, в който й го отправяше.

— Имам трима по-големи братя — информира го студено. — Знам всички номера, г-н…

— Джордан. Тарик Джордан — припомни й мъжът спокойно.

Като че ли вече не знаеше името му. Знаеше го от първия ден, в който се бе нанесъл в къщата, пристигайки с мощния си „Харли Дейвидсън“, който бе подкарал по предната й морава.

По дяволите, този „Харли“ наистина изглеждаше добре, но Тарик изглеждаше дори още по-добре, седнал върху него.

— Господине — повтори младата жена, — ти не значиш нищо за мен, така че не се заблуждавай в обратното. Сега, дръж проклетите си машини далеч от мен и моя имот, или може би трябва да ти покажа как се използват и да нараня цялата тази мъжка гордост, която изглежда имаш в изобилие. — Тя го прогони отново с едно махване на ръката си. — Хайде. Върви си в твоя имот. И остави розите ми намира.

Изведнъж очите му се присвиха към нея. Но този път се промени и изражението му. Стана… хищническо. Не опасно. Не заплашително. Но не беше успокоително изобщо. Беше изражение, което я уверява, че изобилието от мъжки тестостерон е готово да изригне. А той имаше тестостерон наистина, и то в изобилие. Сприхав и ръмжащ и откровено раздразнен, когато я изгледа свирепо, гласът му остана опасно дрезгав, щом изръмжа към нея и се опита да я наругае.

Лира отказа да отстъпи.

— Изобщо не ме гледай така. Казах ти, имам трима братя. Не ме плашиш.

Веждите му се извиха. Бавно.

— Беше ми много приятно да те видя днес, Лира — кимна най-сетне любезно Тарик. — Може би следващият път няма да бъдеш в такова лошо настроение.

— Да. Някога, когато ти не обезобразяваш външния вид на имота ми, би било добро — изсумтя жената, като се извърна от него. — Боже, само на мен може да ми се падне съсед без абсолютно никакво чувство за изяществото на пейзажа. Как, по дяволите, мога да го управлявам?

Лира закрачи бързо и вече бе сигурна, че изобщо не трябваше да позволява на баща си да я убеди за точно тази къща.

— Тя е близо до семейството — подигра се младата жена, извъртайки очи. — Цената е идеална — изимитира най-големия си брат. — Да. Точно така. А съседите не струват…

Тарик наблюдаваше оттеглянето й и чуваше подигравателното й гласче по целия път до верандата, докато тя вървеше бързо по тротоара. Най-сетне, предната врата се затръшна с ярост, която би накара друг човек да трепне. Породите не трепваха.

Той погледна надолу към косачката, висяща от раменете му, и въздъхна дълбоко, преди да се обърне и да погледне към моравата.

Беше се справил с подрязването на тревата, увери се Тарик, едва потискайки трепването си. Добре де, може да не изглеждаше страхотно, но се бе забавлявал, докато я подрязва. По дяволите, дори бе изпитал удоволствие да използва косачката. Поне докато г-ца Не-нападай-розите-ми не бе излетяла от дома си.

Като че ли той не бе наясно, че цялата женска ярост е по-скоро престорена, отколкото истински гняв. Можеше да подуши топлината й, възбудата й, вълнението й. Тя не умееше да крие емоциите си толкова добре, колкото си мислеше.

Тарик се засмя и погледна отново към двуетажната къща от тухли и стъкло. Подхождаше й. Хубава и величествена отвън, но с дълбочина. Много, много дълбочина. Той можеше да го види в големите й сини очи, в мекотата на нацупените й устни.

Лира обаче, беше дива котка. Добре де, беше пламенна като дива котка. Мъжът прочисти гърлото си, почеса гърдите си замислено, след това махна косачката от раменете си и тръгна към малкия метален гараж зад собствената си къща.

Харесваше своята къща все повече, каза си Породата. Груба, дървена, двуетажна, с веранда, която я обгръщаше, беше… удобна. Беше просторна и естествена, с открити стаи и едно чувство за свобода. Имаше нещо в къщата, което го успокояваше, което облекчаваше кошмарите, които го преследваха.

Не бе търсил дом, когато се бе поддал на предложението на агента по недвижими имоти да разгледа къщата. Бе търсил нещо под наем, нищо повече. Но когато паркираха на алеята и свежото ухание на летен дъжд, което още се носеше във въздуха, се смеси с аромата на прясно изпечен хляб, долитащ от съседната къща, той разбра, в този миг, че е негова.

Постройката — твърде голяма само за него, с двора, молещ да подслони дървета и храсти и детски смях, отекващ около тях — го повика. Шест месеца по-късно, този дом, който не бе знаел, че иска, все още успокояваше неравните ръбове на душата му.

Тарик отвори вратата на гаража и спря, преди да влезе в тясната малка постройка, в която съхраняваше косачката. Трябваше да замени бараката с по-голяма. Всеки път, щом навлезеше в тъмнината, той се чувстваше така, сякаш тя се стесняваше около него, хващаше го като в капан. Затваряше го в клетка.

Обаче този път имаше нещо различно. Той спря, когато излезе от нея и погледна назад към вътрешността, разглеждайки я замислено.

Не миришеше на мухъл, както обикновено. За първи път миризмата на влажна пръст не накара стомаха му да се преобърне от спомени. Това бе, защото сетивата му още бяха изпълнени с мекото ухание на кафе, прясно изпечен хляб и топла, сладка женска.

Лира Мейсън.

Тарик се обърна и се загледа в нейната къща, потривайки гърдите си, усещайки почти незабележимите белези, които пресичаха плътта там.

Кафе и прясно изпечен хляб.

Никога не бе ял прясно изпечен хляб. Само го бе подушвал да се носи от къщата й през последните месеци. Беше му отнело много време да разбере каква е тази миризма. А кафето, за съжаление, му беше слабост. И тя имаше и двете.

Чудеше се дали Лира може да направи по-хубаво кафе от него.

По дяволите, разбира се, че можеше, изсумтя той, обърна се и закрачи към задната врата. Отвори я, пристъпи в къщата и спря, за да изхлузи ботушите си до подложката пред гладките, кремави на цвят, плочки.

Кухнята беше направена за някой друг, не за него.

Все още не бе успял да разбере фурната. За щастие, имаше една микровълнова, иначе щеше да умре от глад.

Тарик се запъти към каната за кафе с намерение да си приготви малко, но се спря и направи гримаса. Все още можеше да подуши аромата на кафето на Лира.

Устните му се повдигнаха от едно ръмжене, което завибрира от гърлото му. Искаше малко от нейното кафе. То ухаеше много по-хубаво от неговото. И искаше малко от онзи прясно изпечен хляб.

Не че вероятно щеше да му даде. Той бе отрязал скъпоценния й храст, така че тя, разбира се, трябваше да го накаже. Това бе начинът, по който работи света. Той бе научил това в лабораториите още в най-ранна възраст.

Е, беше го разбрал. Белезите, които обезобразяваха гърдите и гърба му, бяха доказателство, че това бе урок, който никога не бе успял напълно да научи.

Тарик опря ръце на кръста си и изгледа свирепо къщата на Лира. Той беше Лъвска порода. Напълно зрял мъж, обучен да убива по стотици различни начини. Неговият специалитет беше с пушката. Можеше да очисти човек от половин миля разстояние с някое от оръжията, които бе скрил в спалнята си.

Беше ненадминат в тренировките, бе научил всичко, което го обучаваха в лабораториите, след това се бе борил всеки ден да избяга. Шансът му най-сетне бе настъпил при атаките, предприети срещу лабораториите преди седем години.

Оттогава той се опитваше да се научи да живее в един свят, който все още не може напълно да се довери на животното, чието ДНК беше част от него.

Не че някой в малкия град Файетвил, Арканзас, знаеше кой или какво е той. Само онези от Убежището, основното имение на Породите, знаеха истината за него. Те бяха негово семейство и негови работодатели.

Младият мъж не можеше да изтръгне от съзнанието си аромата на кафето или на онзи хляб. Тази жена щеше да го подлуди — тя беше прекалено чувствена, прекалено земна. Но миризмата на кафето… Той въздъхна при мисълта.

Тарик поклати глава, без да обръща внимание на прекалено дългата коса, разстлана по раменете му. Трябваше да я подстриже, но проклет да бъде, ако имаше време. Работата, която бе изпратен да върши, му отнемаше почти всеки миг от деня му. С изключение на времето, което бе отделил да подреже тревата.

И времето, което щеше да му отнеме сега, да види дали може да поправи престъплението, което бе извършил, окастряйки тъпия храст, и надявайки се да получи чаша от кафето на Лира.

Вкусът на жената щеше да се появи много скоро.

Загрузка...