Да имаш за съсед Порода

Втора глава

Хлябът украсяваше плота на перфектната, прелестна кухня на Лира. Пресен бял хляб, бананов хляб с ядки и любимите на баща й канелени франзели. Чаша току-що приготвено кафе се намираше до лакътя й, а пред нея на масата бе разтворен бележник с рецепти, докато тя се опитваше да намери инструкциите за пикантна яхния от зеленчуци и морски дарове, която искаше да изпробва.

Готварският бележник беше не повече от няколкостотин страници, някои написани на ръка, някои — на пишеща машина, а други — отпечатани от компютър и подвързани на случаен принцип през годините. Нейната майка го бе започнала и сега Лира добавяше собствените си рецепти към него, както и използваше онези, които вече бяха написани.

Меките звуци от песента на една нова кънтри група свиреше от стерео уредбата във всекидневната и кракът на младата жена се поклащаше във веселия ритъм заедно с музиката.

— Наистина ли харесваш тази музика?

Шокиран писък от страх излезе от гърлото й. Лира скочи от стола, карайки го да полети към стената, и едва не хвърли чашата с кафе през стаята.

Там стоеше той. Нейният враг.

Мъжът, който бе настанен тук, само за да я измъчва и изтезава. Нямаше друг отговор за това.

— Какво направи? — Тя се завъртя, дръпна стола от мястото, където бе паднал до стената, и го остави обратно до масата, преди да се обърне и да подпре ръце на кръста си.

Той беше тук. И действаше малко прекалено непохватно, за да й се понрави. Сигурно отново бе объркал нещо.

Тарик стоеше от вътрешната страна на вратата, току-що изкъпан и изглеждаше прекалено див за спокойствието на някоя жена. Ако външният му вид беше обикновен, тя би могла да го игнорира. Но той не беше. Лицето му беше грубо изсечено, с остри ъгли, високи скули и чувствени, апетитни устни.

Един мъж не трябваше да има апетитни устни. Това бе прекалено подлудяващо за онези жени, които нямаха шанс да ги вкусят.

— Не съм направил нищо. — Тарик прокара ръка по тила си и се извъртя да погледне назад през вратата, сякаш бе объркан, преди да върне погледа си на нея. — Дойдох да се извиня.

Не изглеждаше извинително.

Изглеждаше така, сякаш искаше нещо.

Той потърка врата си отново, ръката му се движеше под водопада от прекалено дълга светлокестенява коса, която подчертаваше грубите черти и ъгли на лицето му.

Разбира се, че искаше нещо. Всички мъже го правеха. А Лира сериозно се съмняваше, че има нещо общо с тялото й. Което наистина беше много лошо. Тя можеше да се сети за много неща, за които това негово жилаво тяло може да послужи.

За съжаление, мъжете като него — яки, лъскави и лоши — по принцип никога не гледаха към нея.

— Да се извиниш? — Лира улови полуприкрития му, изпълнен с копнеж поглед, който той хвърли към плота и оставения да изстива хляб на него.

— Да. Да се извиня. — Тарик кимна все така леко, изражението му бе само един нюанс по-пресметливо, отколкото би желала.

Младата жена сви устни, много добре знаеше, че той не е тук да се извини. Губеше й времето, както й своето, като я лъже.

Той искаше хляба й. Можеше да го види в очите му.

— Добре. — Тя сви рамене пренебрежително. Какво друго можеше да направи. — Стой далеч от растенията ми, по дяволите, и ще ти простя. Можеш да си тръгваш сега.

Тарик се раздвижи, привличайки вниманието й към широкия му гръден кош и чистата бяла риза, която носеше. Беше сменил дрехите си след душа. Беше облечен с дънки, които обгръщаха краката му и ги подчертаваха, а бялата риза беше затъкната спретнато в тях. Кожен колан обгръщаше тесния му кръст, а вечно присъстващите ботуши бяха на краката му, въпреки че тези изглеждаха малко по-добре от предишните.

Погледът му се отклони към хляба отново.

Беше преценяващ. И гладният, отчаян блясък в очите му, беше на път да я погуби. Но само на път. Нямаше да му позволи да я подмами със сладки приказки, увери се тя сама.

Лира го гледаше хладно, а ръката й стискаше облегалката на стола. Той нямаше да яде от нейния хляб. Този хляб беше злато, от което баща й и братята й бяха заинтересовани, а тя отчаяно се нуждаеше от точките, които щеше да й натрупа. Това бе единственият начин да й бъде построен хубав дървен гараж, и тя го знаеше.

Тарик погледна отново към нея, този път дори не си направи труда да прикрие хладната пресметливост в очите си.

— Бихме могли да сключим сделка, аз и ти — предложи най-сетне и гласът му беше твърд, почти подкупващ.

О-хо. Лира се обзалагаше, че биха могли.

— Наистина ли? — Тя пусна стола и се облегна на плота, докато го гледаше скептично. — Как така?

О, господи, просто не можеше да дочака да чуе това. Сигурно беше добро. Лира познаваше мъжете и знаеше, че този пред нея очевидно е подготвял предстоящата си реч внимателно.

Но беше заинтригувана. Малко мъже си правеха труда да бъдат прями или дори отчасти честни, когато искаха нещо. Поне той не проявяваше чара си и не се преструваше, че е обзет от привличане към нея, за да получи това, което желае.

— Каквото поискаш — заяви Тарик най-сетне решително. — Кажи ми какво ще трябва да направя, за да получа самун от този хляб и чаша кафе.

Лира го погледна шокирано.

Не бе свикнала на толкова пряма, напълно продажна тактика от страна на някого. Да не говорим за мъж.

Младата жена го наблюдаваше замислено. Той искаше хляба, тя искаше гараж. Добре, може би биха могли да се спазарят. Не бе онова, което очакваше, но бе готова да се улови за всяка възможност, която се предоставя.

— Можеш ли да използваш чука по-добре от косачката?

Имаше нужда от този гараж.

Устните му изтъняха. Той погледна към хляба отново с лек израз на съжаление.

— Бих могъл да те излъжа и да кажа да. — Мъжът наклони глава и й отправи колеблива усмивка. — Много съм изкушен да го направя.

Чудесно. Не можеше да използва чук изобщо.

Лира погледна към едрото му, добре сложено тяло. Не изглеждаше така, сякаш е резултат от фитнес. Беше естествено мускулесто и грациозно, а не тежко, напомпано на вид, като на момчетата от фитнеса. Но щом не можеше да подреже собствената си морава или да върти чука, как, по дяволите, го поддържаше?

Лира поклати глава. Очевидно природата наистина, ама наистина го харесваше, защото Тарик Джордан не беше човек, който обича да работи на открито.

— Нека позная. Ти си наистина добър на компютъра? — Тя въздъхна при тази мисъл. Защо привличаше техничари, вместо истински мъже?

— Ами, всъщност да. — Тарик й предложи обнадеждена усмивка. — Твоят има ли нужда от работа по него?

Поне беше честен — в някои неща. Младата жена предположи, че заслужава някаква компенсация, макар че напълно признаваше, че понякога е прекалено снизходителна.

— Виж, обещай ми, че ще държиш машините си далеч от линията на моя имот и ще ти дам едно кафе и една филийка хляб — предложи тя.

— Само една филийка? — Изражението му посърна, като на дете, чието любимо лакомство е било издърпано от ръцете му.

Мъже. Тя погледна към плота. По дяволите, бе изпекла повече така или иначе.

— Добре. Един хляб.

— От всеки вид? — Надеждата се възвръщаше в тези златни очи и за миг я накара да се запита… Не, разбира се, че бе ял прясно изпечен хляб. Всеки човек беше ял. Но имаше любопитен проблясък на уязвимост, какъвто тя не бе очаквала.

Лира погледна към плота отново. Имаше по четири хляба от всеки вид и много от канелените франзели. Не беше като да няма достатъчно.

— Хайде, влез. — Тя се обърна да вземе допълнителна чаша за кафе, когато спря и се взря в него изненадано.

Той сваляше ботушите си? Направи го инстинктивно, запъна пръсти в петата, докато кожата не се изплъзна от крака му, след това ги вдигна и ги остави спретнато до вратата.

Чорапите му бяха бели. Чисти, ослепително бели на фона на тъмнокафявите керамични плочки, когато той тръгна към масата.

И зачака търпеливо.

Какво, по дяволите, беше той? Извънземен? Никой мъж, когото тя познаваше, не носеше бели чорапи. И със сигурност не ги интересуваше дали ще събуят обувките си пред вратата, без значение колко мръсни или кални бяха често. Нейните братя бяха най-лошите.

Лира наля кафето и остави чашата пред него, преди да се извърне да вземе захар и сметана от плота. Когато се обърна отново, тя се намръщи, щом го видя да отпива дълга глътка от тъмната течност.

Лицето му се преобрази от екстаз.

Изражението му я накара да стисне бедра, когато женствеността й се сви заинтригувано. Което само я вбеси. Нямаше начин да се възбуди повече, отколкото вече бе. Беше си напълно добре без мъж в живота, точно сега. Не се нуждаеше, повтори си тя, не се нуждаеше от усложнения.

Но ако този мъж изглеждаше така, когато прави секс, тогава девствеността й можеше да се окаже в сериозна опасност. Странно хищническо, диво и изпълнено с наслада, лицето му имаше един примитивен, напрегнат израз на удовлетворение и нарастващ глад.

За миг, гърдите й се стегнаха от изненадващо разочарование. Искаше и нея да погледне така, както гледаше хляба.

Но този неин късмет. Някой да я тормози за хляба й, вместо за тялото й. Не че искаше той да го прави заради тялото й, но би било хубаво, ако някой го стори.

Лира взе ножа за хляб и отряза от този с банани и ядки, а след това и от белия. Белият хляб все още беше достатъчно топъл, за да разтопи прясното, кремообразно масло, която тя намаза отгоре на филията.

Чудесно. Може би би могла да подкупи Тарик да наеме някой да подреже и оформи моравата му, така че да остави нейната на мира. Понякога се случваха и странни неща.

Кафето беше гъсто, тъмно и изискано. Хлябът напълно се топеше в устата му. Но не тези неща държаха пениса му болезнено набъбнал, докато вкусваше лакомствата. Беше уханието на тази жена, гореща и сладка и възбудена.

Тази възбуда го убиваше. Не беше силна и непреодолима, а любопитна и топла. Почти колеблива. Тарик поглъщаше аромата й повече, отколкото хляба и кафето, върху които се опитваше да остане съсредоточен.

— И така, какво правиш на компютъра? — Лира почистваше тавите, които бе използвала да изпече хляба, внимателно ги измиваше и подсушаваше на мивката.

Тарик погледна към тънката линия на гърба й, стегнатата извивка на дупето й и се раздвижи неспокойно в стола си. Тази ерекция щеше да го погуби.

Той не искаше да й създаде впечатление, че работи предимно на компютъра, но предположи, че това е по-добре, отколкото да й каже истината.

— Предимно проучвания и изследвания. — Породата сви рамене, казвайки възможно най-голяма част от истината. Мразеше мисълта, че я лъже. Което бе странно. Той живееше в лъжа, и го знаеше. Така беше от самото му създаване. Така че защо трябваше да го притеснява точно сега?

— Криминални или финансови? — Тя взе каната с кафе, приближи се до масата и напълни чашата му с остатъка от горещата течност.

Тарик се намръщи на въпроса, докато наблюдаваше как меката, среднощна коприна на косата й пада напред, изкушавайки пръстите му. Изглеждаше мека и топла. Като всичко, което смяташе, че една жена трябва да бъде.

Тя не беше безмилостна, тренирана да убива или живееща в собствените си кошмари, както много от жените Котешки породи. Беше борбена и независима, но също така нежна и изискана.

— Повече по следите на изчезнали хора — отговори най-сетне той. — От всичко по малко обаче.

Тарик едва не се задави от това. Чисто и просто, беше ловец на глави и наемен убиец. Назначението му понастоящем беше да намери един от избягалите дресьори, който бе убил безброй Котешки породи, докато те са били държани в плен.

Задачата обаче, започваше да заема второ място след жената пред него.

По дяволите, кафето беше добро, но ако тя не съумееше да се успокои и да прогони от стаята и от обонянието му, уханието на тази мека, топла възбуда, надигаща се във вагината й, тогава и двамата щяха да имат проблеми.

Тарик можеше да почувства нарастващата сексуална нужда, която стягаше корема му и сякаш се блъскаше в мозъка му. Искаше му се да разтърси глава, да отблъсне уханието далеч от себе си, в опит да намери смисъл във всичко това. Никога не бе изпитвал такава силна, незабавна реакция към някоя жена.

Още от първия миг, в който зърна обиденото й изражение, когато бе извършил най-големия грях да подкара „Харли“-то си по моравата й, тя го бе пленила. Не беше стресната или изплашена от него. Не го гледаше като парче месо или животно, което може да я нападне всеки момент. Тя го гледаше с равни части безсилие, невинност и копнеж.

И ако не се махнеше от нея, щеше да извърши още един грях. Щеше да й покаже колко дяволски силно искаше това нейно гъвкаво дребно тяло.

— Предполагам, че е време да си тръгвам. — Тарик се изправи на крака бързо и довърши кафето си, преди да отнесе чашата и празната си чиния до мивката, където Лира работеше.

Тя го погледна учудено, когато той ги изплакна бързо, преди да ги пусне в топлата сапунена вода пред нея.

Мъжът се взря надолу към нея, пленен за миг от дълбините на невероятните й сапфирени очи. Те блестяха. Малки точици ярка светлина, сякаш изпълваха тъмния цвят, като звезди на фона на синьо кадифе. Невероятно.

— Благодаря ти — най-сетне успя да накара думите да се откъснат от устните му. — За кафето и за хляба.

Лира преглътна тежко. Уханието й се обвиваше около него — един нервен, несигурен аромат на възбуда, който накара гърдите му да се изпълнят с внезапно, животинско ръмжене.

Той потисна звука решително, стисна зъби и се отдръпна от нея.

— Пак заповядай. — Тя прочисти гърлото си, след като думите излязоха с дрезгав, секси тон на нервност.

По дяволите, той нямаше време за такива усложнения. Имаше работа за вършене. Работа, която не включваше жена, която той знаеше, че ще побегне крещейки, ако има някаква представа кой и какво е той.

Лира уви хлябовете и ги остави на шкафа до вратата за него. Тарик нахлузи ботушите си бързо и взе хляба, после отвори вратата, преди да се обърне отново към нея.

— Ако имаш нужда от помощ… — Сви рамене фаталистично. — Ако има нещо, което мога да направя за теб… — Той остави думите да заглъхнат.

Какво би могъл да направи за нея, освен да усложни живота й и да я накара да съжалява, че някога го е срещнала? Много малко.

— Просто стой далеч от двора ми с твоите джаджи. — Очите й преливаха от хумор. — Поне докато се научиш да ги използваш.

Тази жена очевидно не зачиташе мъжката гордост. Лека усмивка изви устните му.

— Обещавам.

Тарик се обърна и напусна къщата неохотно. Мразеше това. Имаше топлина между стените на нейния дом, топлина, която не съществуваше в неговия, и го караше да се чувства необяснимо тъжен от тръгването си. Какво имаше в Лира, какво имаше в къщата й, което караше неговата внезапно да изглежда толкова празна?

Той поклати глава, мушна свободната си ръка в джоба на дънките си и тръгна през спретнато окосения й заден двор към собствената си не толкова спретната морава. И неговия не толкова задоволителен живот.