Да съответства на престъплението

2

— Но това е отвратително! Млади човече, знаете ли кой съм аз?

Митническият инспектор се постара да си предаде едновременно заплашително и изпълнено с досада изражение. Той повторно пъхна микрокапсулата на идентификацията в проектора и я разгледа продължително.

— Ако се съди по това, вие сте Айзък Кроуел, идвате от Макробастия, а сте роден на Тера. Изглеждате на седемдесет, но всъщност сте на шестдесет. Но това съвсем не значи, че мога да ви освободя от пълен митнически преглед.

— Настоявам да се срещна с вашия началник.

— Днес не е на работа. Ако искате, почакайте го в онази стаичка там. Гледката е прекрасна.

— Ах, вие…

— Хей, хей — прекъсна възклицанията му дребен на ръст, набит мъж с буйни къдрици. — Какво виждат очите ми? Айзък? Айзък Кроуел! Какво те води насам?

Кроуел сграбчи десницата на мъжа и трескаво се разрови в бъркотията от изкуствени спомени, докато името и лицето не щракнаха в едно цяло.

— Джонатан Линдхам. Радвам се да те видя. Особено в този миг.

— Какво, някакви проблеми?

— Просто не знам как да ти кажа, Джонатан. Този… джентълмен не иска да ме пропусне докато не направя нещо като стриптийз.

Линдхам стисна устни и впери поглед в митничаря.

— Смити! Знаеш ли кой е този човек?

— Той е… не, сър.

— Ходил ли си на училище?

— Да, сър.

— Това е доктор Айзък Себастиан Кроуел — Линдхам протегна ръка през бариерата и я положи на рамото на доктора. — Автор на „Разгаданата аномалия“ — книгата, благодарение на която тази планета бе включена в регулярните маршрути на космическите лайнери.

Всъщност, споменатото произведение бе получило топъл прием само на Бруш и донякъде на Ефрат, където бяха възникнали подобни проблеми между колонисти и туземци. Що се отнася до останалите антрополози, колеги на Кроуел, те всички бяха на мнението, че при създаването на този труд чувствата на доктора са повлияли на обективните заключения. Както е известно, когато подлагаш на анализ нещо, към което изпитваш определена привързаност, принципът на несигурността поставя своя отпечатък върху твоята работа. А и така наречените регулярни маршрути, не бяха нищо повече от случайни отбивания на товарни кораби, при това винаги с голямо закъснение.

— Дай ми документите — нареди Линдхам и чиновникът побърза да подаде декларацията. — На моя отговорност — Линдхам драсна нещо на формуляра и го хвърли обратно. — Този човек не е случаен турист — ако не беше той и неговата книга, сега ти сигурно щеше да се потиш в мините.

Митничарят натисна копчето пред себе си и бариерата се вдигна.

— Да вървим, Айзък. Компанията черпи.

— Джонатан… — изпъшка Кроуел докато се настаняваха на креслата от абаносово дърво в бара. — Не знам, дали този път ще ми понесе гравитацията. Вече не съм млад както преди… и малко съм се поотпуснал.

Вътре в него десетте процента побързаха да напомнят: На тридесет и две съм и в чудесна форма.

— Ще свикнеш, Айзък. Ако искаш ще те запиша в спортния клуб — за нула време ще хвърлиш десетина килограма.

— Чудесна идея — отвърна малко прибързано Кроуел и едва тогава се сети, че никакви спортни упражнения няма да намалят количеството на пластотъканта. — Всъщност, едва ли ще имам време. Издателството ме изпрати тук за да събирам материал за ново, преработено издание на „Аномалията“. Няма да остана повече от месец.

— О, жалко. Всъщност, ще видиш, че доста неща са се променили от последното ти пребиваване тук.

— Променили? Не съм чул. Е, да, някои промени са съвсем очевидни — той махна с ръка към просторното помещение. — Но аз повече се интересувам от брушианците, отколкото от колонистите. При тях всичко както преди ли е?

— Хъм… не съвсем… не знам дали си чул, за драстичния спад в средната продължителност на живота при туземците през последните години.

На Ото МакГевин това му бе известно, но Кроуел поклати отрицателно глава.

— Спадът през последните шест години достигна двадесет и шест процента. Мисля че сега, средната продължителност на живота при мъжките екземпляри рядко надхвърля двадесет и пет години. Брушиански, което се равнява на шестнадесет стандартни. Всъщност, това изглежда не им прави впечатление.

— Естествено — кимна Кроуел. — Че то за тях си е чиста благословия.

Брушианците оставяха мъртъвците в домовете, в които живеят и се отнасяха към трупът като към живо същество, дори като глава на семейството или оракул, чийто мъдри съвети разчитаха с голямо търпение в застиналите черти на лицето.

— Някакви теории?

— Ами, по-голямата част от мъжките екземпляри работят в мините, а там заедно с всички останали залежи има бисмут, който е мощна кумулативна отрова за техния организъм. Но специалистите се кълнат, че бисмутната концентрация е твърде ниска, за да се получат странични ефекти. Местните, разбира се, не ни позволяват да изследваме техните мъртъвци. Така че, намираме се в задънена улица.

— Да, виждам. Доколкото си спомням, брушианците имаха навика да приемат малки дози бисмут като наркотик. Възможно ли е да са попаднали на по-големи количества?

— Съмнявам се. Доста време се занимавах с този въпрос. Не, не мисля, че туземците разполагат с необходимите технически познания за да пречистват бисмута, пък и откъде ще намерят такива количества? Компанията не го добива, вноса му е забранен. Лично аз стигнах до извода, че идеята с бисмутното отравяне е напълно погрешна.

Кроуел потропа замислено с пръсти по масата.

— Добре, но ако изключим метаболитни увреждания, тогава какво? Претоварване — едва ли. Местните са доста здрави и издръжливи същества.

— Виж това пък е направо невъзможно. Веднага след като публикуваха твоята книга тук бе изпратен представител на Конфедерацията — специалист по ксенобиология, който да се занимава с туземците. Всички до един носят сериен номер, татуиран на крака и минават на преглед преди началото на работния ден и след като излязат от мината. Не им позволяват да останат повече от осем часа долу. Странни същества, ако не ги изкараш навън ще си останат в мината.

— Вярно — кимна Кроуел, — брушианците винаги са били склонни да работят до пълно изтощаване. Това май не се връзва никак с теорията за оцеляването. Девет години работих над този проблем.

Безследно изчезналите — напомни онази част от мозъка, където беше Ото.

— Нещо друго? — попита той.

— Хм. Нали знаеш, тук сме малка група, не повече от петстотин човека. Компанията е против появата на заселници, свободни работни места няма. Знаем се всички, като едно голямо семейство сме. И през последните няколко месеца… имаше изчезнали. Сигурно са мъртви, хората не могат да оцелеят с туземна храна, а нашата се раздава под брой. Най-странното е, че всички до един потънаха без следа. Трима на брой, един от тях бе Главният надзирател на мината. Да ти призная честно, общото мнение тук, е че туземците са ги отвлекли…

— Невъзможно!

— … и както сам се досещаш, това предизвика доста неприятни инциденти. Няколко туземци бяха убити.

— Но… — Кроуел пое с пълни гърди развълнуван от чутото. — Просто не мога да си представя брушианец да отнеме човешки живот. Те не познават концепцията за „убийство“, дори не знаят какво е това да умъртвяваш, за да се храниш. В езика им няма подобни думи.

— Зная, но…

— Помниш ли, през 218-та един пиян миньор уби брушианец? Строши му черепа с дръжката на лопатата само защото туземецът прегазил крака му с ръчната количка. Наложи се да отида до селото за да дам обяснения. Новината вече ме беше изпреварила и там цареше трескава подготовка за празненството — никога досега брушианците не бяха изпращали толкова млад сънародник в страната на безмълвието. Гледаха на това едва ли не като на божествен знак. Вече бяха подготвили тялото, когато се появих аз. А след като им разказах, че го е сторил един от хората, туземците помислиха че се шегувам. Вярно — съгласиха се те, хората приличат на боговете, но те не са богове. Опитвах се да им обясня случилото се отново и отново, използвах най-различни методи на описание — но в отговор те само се смееха. Накрая дори ме накараха да повторя историята пред няколко съседи за тяхно собствено забавление. Толкова им хареса тази „невероятна шега“, че си я преразказваха години след случилото се.

— Не искам да кажа, че не съм съгласен с теб — отвърна Линдхам. — Защото обвинението ми се струва наистина абсурдно. Но туземците са доста силни физически и не малка част от нашите се страхуват от тях. Алтернативното обяснение — че убиецът е сред нас — е далеч по-неприятно.

— Може и да не е — поклати глава Кроуел. — Възможно е да сте пропуснали нещо от обкръжаващата среда на планетата, някаква скрита опасност. Претърсихте ли пясъчните кладенци за трупове?

— Някои от тях. Но не намерихме нищо.

Разговорът продължи още около половин час, но Кроуел/МакГевин не научи нищо повече.

Най-накрая Линдхам се надигна.

— Искаш ли да ти повикам някой, който да те заведе до хотела, Айзък? Чака ме доста работа.

— Не, ще се оправя и сам. Още ли работиш в отдела по внос и износ?

— Ами да. Всъщност, сега аз го ръководя — той се усмихна. — Шеф съм на импортната секция. Което означава, че потъвам до гуша в работа, когато се появи лайнерът.

— Е, поздравления — рече Кроуел. А МакГевин придвижи събеседника си с няколко стъпала нагоре в списъка на заподозрените.