Да съответства на престъплението

4

Едва по здрач Кроуел се дотътри до кабинета на доктора. Гравитолът отдавна бе преустановил действието си и тялото му се чувстваше по-разнебитено и тромаво от всякога.

— Айзък! Айзък Кроуел! — провикна се доктор Норман още щом го видя. — Я виж кой дошъл! — червендалестият мъжага в бяла престилка го потупа радостно по рамото, после изчезна в дъното на кабинета и след миг се появи с две чаши, които явно не съдържаха лекарство. — Винаги помня предпочитанията на пациентите си — рече той и му подаде чашата с бренди и сода.

— Знаеш ли, нещо подобно имах пред вид като отскочих насам — поде темата Кроуел. — Имам нужда от Гравитол, поне за един месец.

Лицето на доктора мигом придоби сериозно изражение, той остави чашата и приседна.

— Не, не бива, Айзък. Дори и едноседмичен запас за теб ще е много. Нищо чудно да ти е последното лекарство в живота. Не знаеш ли, че едно от противопоказанията на Гравитола е затлъстяването? И освен това, никога не го предписваме на пациенти над петдесет и пет. Самият аз отдавна спрях да го вземам.

Сърцето ми е на тридесет и две — крещеше в него МакГевин — и носи със себе си допълнителни петдесет килограма. Мисли, мисли.

— Няма ли някое по-безвредно лекарство, което да ми помогне да преживея тази отвратителна свръх-гравитация? Чака ме доста работа.

— Хммм… да, Пандроксина е далеч по-безопасен и от него ще се почувстваш добре. Ето, ще ти изпиша — докторът се зае да драска по бележника с рецептите. — Но, послушай съвета ми — забрави за Гравитола. За теб той е повече от отрова.

— Благодаря. Още утре ще взема лекарството.

— По-добре иди сега. Аптеката работи денонощно. И така… какво те води отново в тези безбожни места, Айзък? Да не си дошъл да изследваш ограничената продължителност на живота при брушианците?

— Не точно. Във всеки случай, когато тръгвах насам нямах подобна идея. Дойдох да събера материал за ново издание на книгата ми. Но това също е едно от нещата, които ме интересуват. Какво мислиш за бисмутната теория?

— Глупости — доктор Норман махна презрително с ръка. — Всичко е от претоварване — просто и ясно. Косматите копелдаци се скапват по цял ден от работа в мината, сетне се прибират в къщи и без да си отдъхнат се заемат да изрязват какво ли не от дърво.

— Но те и преди са си падали по работата. Особено мъжките. Може би все пак си прав — иначе защо най-засегнати ще са работещите в мината?

— Разбира се. Слушай, иди утре и ги погледай само как работят. Цяло чудо е, че издържат дори една седмица.

— Така и ще направя. А как е положението с хората?

И по-точно с изчезналите.

— Нищо особено. Почти всички са с десет до двадесет годишни договори, така че няма кой знае колко нови лица. А и билетът до Тера и струва почти колкото годишния доход, така че няма много желаещи за почивка. Имаме си нов конфедеративен посланик, който както и тримата си предшественици няма никаква работа. Нали знаеш — в дипломатическите среди на нашата планета се гледа като на последна спирка за онези, които са проявили невежество, или пък трябва да бъдат съдени. Що се отнася до настоящия — Сту Фитц-Джоунс, той просто е имал нещастието да бъде посланик на Ламар, когато там избухна гражданската война. Не по негова вина, разбира се, просто там никой не е разбирал от туземна политика. Но все някой е трябвало да обере пешкира. Иди си поговори с него, не е лош човек. Но гледай да е по-рано сутринта, докато е още трезвен. Иначе няма кой знае какво движение на популацията. Шест раждания, половината от тях законни и осемнадесет умрели — Уили Норман се намръщи. — По-точно, петнадесет умрели и трима изчезнали. И тримата — през последната година. Хората изглежда са започнали да стават невнимателни и забравят, че извън селището на компанията попадаш на една чужда планета. Един счупен крак, или погрешна стъпка в пясъчния кладенец и всичко свършва. Двама от изчезналите си бяха направо новаци. Най-вероятно агенти на Конфедерацията — Ото подскочи, това бе самата истина — а третият бе Главният надзирател на мината. А за онези двамата нямаше съмнение, че са агенти. Уж бяха дошли да правят геоложки проучвания, а се оказа че не работят за компанията. Тогава, кой ще субсидира изследванията им на тази забравена от Бога планета?

— Може би някой университет, нали аз дойдох така на времето.

— Ами те точно това твърдяха. Но си личеше, че нямат нищо общо с науката. Веднага разбрах, не малко време съм прекарал в научни среди. Зная, сигурно са ги натъпкали с всички необходими познания по геология под хипноза. Но факт беше, че все се появяваха там, където не им беше мястото — като мините например, които сигурно са изучени и анализирани до последната молекула. И все не можеха да се захванат със сериозна работа.

— Може и да си прав.

— Нали? Ще ти сипя още едно. Тук всички ме смятат за стар изкуфял параноик.

— Всички сме жертви на времето — усмихна се Айзък. — Благодаря за поканата, но време е да отида за лекарството иначе току виж съм припаднал. Денят беше дълъг.

— Добре, Айзък. Обади се пак. Още ли играеш шах?

— По-добре от когато и да било.

Особено с помощта на Ото.