Да съответства на престъплението

3

Двуколката спря внезапно, Кроуел се люшна, после тромаво се надигна и слезе. Той бръкна в джоба, подаде на туземеца, който го бе докарал до тук една дребна монета и произнесе с тържествен глас:

— За твоя труд/ тази малка отплата.

Туземецът пое монетата в грубата си, трипръста ръка, пъхна я в устата си и я преглътна към висящата отпред торба. После промърмори ритуалния отговор, вдигна багажа на Кроуел и го внесе вътре. Кроуел го последва, минавайки под надписа:

ТРАНЗИТНО МИНАВАЩИ. ОТДЕЛ ПЪРВИ.

Туземецът припкаше гъвкаво далеч пред него и за миг Кроуел му завидя на лекотата, с която се движеше. Тялото на брушианеца беше покрито с гъста, кафеникава козина, слепнала от прах и пот. Погледнат отзад, той приличаше на едра земна маймуна, макар че нямаше опашка. Широките му, разперени встрани крака, подобно на ръцете завършваха с три срещуположни пръста. В сравнение с тялото, краката му бяха доста къси, но коленните стави бяха разположени високо и позволяваха сгъване в две посоки — почти на четиресет и пет градуса. Като се вземат пред вид и спускащите се отвесно почти до земята ръце, цялостната картина бе доста карикатурна.

Но погледнат отпред, в него нямаше нищо комично. Огромни, блестящи и немигащи очи, през които на всеки няколко секунди се спускаше прозрачна защитна мембрана, а над тях се подаваха израстъците на слепите очи, които благодарение на своята чувствителност в инфрачервения сектор му позволяваха да се ориентира в пълна тъмнина. А в полузатворената уста блестяха няколко едри зъби. Ушите бяха въздълги и отпуснати, но без козина и покрити с разширени и разклонени вени.

Туземецът се появи обратно на вратата още преди Кроуел да измине половината път. Той изтича покрай него без да издаде никакъв звук, привърза се към двуколката и пое в неизвестна посока.

На свой ред Кроуел наведе глава и влезе в прихлупената квартира за транзитно пътуващи пътници и веднага се отпусна в спартанското на вид легло. Трябваше да признае пред себе си, че му се беше случвало да отсяда в далеч по-елегантни хотелски стаи. Мебелировката се състоеше от грубо скована маса, стол — местно производство, някакво раздрънкано шкафче, което напомняше годините в казармата и душ, който всъщност се задействаше когато кофа пълна с вода се издигаше на равнището на главата. Имаше и втора, резервна кофа, а също замътено огледало. Що се отнася до останалата част от стандартното обзавеждане на една тоалетна, Кроуел предположи, че както и преди десетина години то е изнесено някъде на двора.

Тъкмо се чудеше дали ще намери сили за да се надигне от леглото, когато на вратата ненадейно се почука.

— Влезе — извика уморено Кроуел.

На прага стоеше млад брадат мъж с нахакан вид, облечен в груба памучна риза и панталони от същата материя. В ръката си носеше две бутилки бира.

— Аз съм Уолдо Стръкхаймер — представи се той, сякаш това обясняваше всичко.

— Добре дошъл — рече Кроуел, без да откъсва очи от бирата. Пътят до тук бе доста прашен.

— Помислих си, че сигурно няма да имате нищо против някоя и друга бира — рече влезлият, с две крачки премина стаята и спря до масата.

— Моля… — Кроуел махна с ръка към креслото и още докато Уолдо се настаняваше отпи гигантска глътка бира. — И вие ли сте от транзитните?

— Аз ли? Не — Уолдо отпуши втората бутилка, прибра тапата в джоба си и я надигна. — Аз съм местният ксенобиолог. Отговарям за здравното състояние на туземците. Казаха ми, че вие сте доктор Айзък Кроуел. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Знаете ли, доктор Стръкхаймер, — поде Кроуел след като си размениха ръкостискания, — след пристигането си говорих само с един човек. Но това, което научих е доста тревожно…

— За изчезналите хора ли?

— И това също. Но най-вече съобщенията за прогресивното намаляване на средната продължителност на живота при брушианците.

— Не го ли знаехте?

— Не.

Уолдо поклати отчаяно глава.

— Написах статия за този проблем още преди две години. Но ми отказаха публикация. Всъщност, с кого по-точно разговаряхте?

— Джонатан Линдхам. Той спомена нещо за бисмута.

— Да, аз също в началото имах подобна идея. А и самите туземци показваха някои от симптомите на бисмутното отравяне. Но тези симптоми са доста неспецифични, подобно на гаденето и повръщането при човека, където могат да индицират най-различни заболявания. Всичко от махмурлук до рак. Все още не съм се отказал от подозренията си към бисмута.

— Възможно ли е да го изнасят по някакъв начин от мините?

— Безсмислено. Цялото количество бисмут, което се намира в десет кубически метра лантанидна руда не е в състояние да предизвика у туземците дори леко замайване. Изглежда, че все пак причината е някъде другаде.

— Някакви наскорошни промени в хранителните им навици, или опити за приемане на човешка храна?

— И това не. Местните просто не могат да понасят човешка храна, приемат само млякото на техните влечуго-бозайници и берат плодовете на месните шушулки. Направих няколко поредни анализа на реколтата, но не открих нищо необичайно. И нито следа от бисмут.

Известно време двамата седяха мълчаливо.

— Изглежда работата е по-дебела, отколкото предполагах. Издателите ме командироваха тук за да събера материал за ново, преработено издание на моята книга. Мислех, че ще се размине само с някои по-нови статистически данни, а исках и да се срещна с едновремешните приятели. Да си призная, мисълта, че ще трябва да пообиколя за повече информация направо ме подтиска. Вече не съм млад и тежа близо двадесет килограма повече от последния път. А дори тогава трябваше да вземам Гравитол за да понасям всичко по-леко.

— Сега нямате ли?

— Не, пропуснах да се снабдя. Уили Норман все още ли е доверен лекар на компанията?

— Да. Ето, вземете — мъжът отсреща бръкна в джоба си и извади мъничко шишенце. — Ще се почувствате по-добре. Тези ги получих безплатно.

— Хиляди благодарности — Кроуел пъхна две таблетки в устата си и ги погълна с малко бира. Почти веднага се почувства олекнал, изчезнала бе страшната хватка на гравитацията. — Ах! Бива си го! — за пръв път откакто се беше превъплатил в доктор Айзък Кроуел той се надигна без никакво усилие. — Имате ли нещо против да ми покажете вашата лаборатория? Струва ми се, че ще е най-добре да започна от там.

— Разбира се, днес следобед възнамерявах да отида.

Отвън по прашния път изтрополиха колелата на рикша. Уолдо изтича до вратата и изсвири пронизително. Водачът на рикшата го чу и мигновено замря сред облак прах. После зави и се понесе право към тях, сякаш от това зависеше животът му. Докато се настаняваха отзад той изръмжа една единствена дума:

— Накъде?

— Закараш нас в мина А — нареди Уолдо. Брушианецът кимна в знак, че е разбрал и потегли.

Мина А бе разположена на три километра от селището. Пътят бе прашен и почти отвратителен. Самата лаборатория представляваше просторен сребрист купол, който се издигаше до миньорския асансьор.

— Не е зле — отбеляза Кроуел. — Пясъчни кладенци? — той вдигна ръка към няколко оградени с въжета участъка наблизо.

— Да, от малките.

Повечето пясъчни кладенци изглеждаха не по-дълбоки от метър, ала стъпиш ли в тях, връщане назад нямаше. За туземците не представляваше никаква трудност да ги видят, денем, или нощем, защото виждаха и в инфра-червения спектър на светлината, а кладенците излъчваха топлина. Но за човешкото око равнината представляваше само една безформена, покрита с пясък и прах пустиня.

Близо до лабораторията Кроуел чу бръмченето на въздушния компресор. Куполът изглежда не бе от метал, а от алуминизирана пластмаса и се поддържаше надут с въздушна помпа. Влязоха вътре, през вратата-клапа. В помещението въздухът бе приятно прохладен и чист.

— Компресорът непрестанно нагнетява въздух през овлажнителите и няколко комплекта прахопречистватели — обясни Уолдо.

Самата лаборатория представляваше странна смесица от ултра-модерни прибори и ръждясали музейни експонати. Мебелировката беше вече познатата брушианска изработка, но в дъното Кроуел мярна един скъп и доста мощен компютър, калорична пещ, блестящия екран на масивен електронен микроскоп и огромно количество лабораторна стъклария, която без съмнение бе внесена отвън. Някои от уредите му бяха съвсем непознати.

— Впечатляващо. И как успяхте да измъкнете от компанията всичко това?

Стръкхаймер поклати глава.

— Съгласиха се да субсидират единствено построяването на сградата. Всичко останало достави Здравния отдел на Конфедеративната комисия. Аз самият шест работни дни в седмицата съм нещо като ветеринарен консултант на компанията. А през останалото време се занимавам с брушианската физиология. Или по-скоро — опитвам се да го правя — без дисекции и прочие.

— Но вместо това можете да правите рентгенови изследвания, сканиране…

— Разбира се — Уолдо зарови пръсти в брадата си без да откъсва очи от Кроуел. — Само че от това не излиза нищо. Какво знаете за брушианската анатомия?

— Ами… — Кроуел се намести на стола, който жално поскърцна. — По мое време изследванията все още бяха в начална фаза и аз…

— В начална фаза! Не знам да са минавали някога отвъд тази фаза. Според всеобщото мнение на специалистите, туземците имат няколко вътрешни органа, които не изпълняват абсолютно никаква функция. Освен това, не всички имат еднакви органи. А дори и да имат, не е задължително да са разположени на едно и също място в тялото. Единствените що годе интересни резултати съм получил ей от онова нещо — той посочи с пръст през рамо към някакъв странен уред, който приличаше на подводен звънец от края на деветнайсети век. — Мини-лаборатория за качествен и количествен метаболитен анализ. Наемам ги да седят вътре, да ядат и да екскретират. И това им се струва ужасно забавно — неочаквано Уолдо се плесна ядно по крака. — По дяволите, да можех да намеря отнякъде поне един труп! Чухте ли за нещастния случай миналия месец с лазера?

— Не.

— Всъщност, не съм сигурен, че е било точно нещастен случай. Но така казват другите. Както и да е, един от туземците паднал — или е бил блъснат — пред минния лазер. Лъчът го прерязал на две.

— Божичко!

— Незабавно се отправих натам. На десетата минута пристигнах на мястото на инцидента. Но близките на починалия вече бяха отнесли тялото. Сигурно сме се разминали в асансьора. Взех със себе си преводач и поех към селото. Намерих колибата му. Казах им… помъчих се да ги убедя, че мога отново да съединя разчлененото тяло, че ще се опитам да го спася. Боже, какво ли не приказвах, само и само да се добера до трупа! — той се почеса развълнувано по челото. — Повярваха ми. Но ми поднесоха извиненията си. Казаха ми, че според тях починалият вече бил готов да посрещне безмълвието и че те са го „изпратили“. Попитах ги, мога ли да видя тялото и те ми отвърнаха, че нямат нищо против, празненството тъкмо започвало.

— Изненадан съм, че са ви допуснали — рече Кроуел.

— Вече не са така строги както по-рано по този въпрос. Както и да е, знаете за семейната стая, където държат всички мумии на своите предци. Бяха най-малко петдесет, подредени покрай стената, някои от тях съвсем запазени. Показаха ми новопристигналият, приличаше на останалите, ако изключим обезкосмения кръг, който го опасваше през кръста — там, където бе минал лазерният лъч. Огледах съвсем от близо кожата — позволиха ми дори да използвам фенерче — но не видях никакъв белег, дори намек нямаше! За всеки случай проверих серийния номер на крака, но нямаше никакво съмнение. Трупът бе откаран там само преди десетина минути… а подобна рана би трябвало да заздравява дълги месеци, да не говорим, че тъканното възстановяване е невъзможно при мъртви организми. Да научиш как става това от самите тях е направо невъзможно — все едно да попиташ някой как кара сърцето си да бие. Мисля че просто няма да разберат смисъла на въпроса. Предполагам, знаете, че си нямат и понятие от медицина. Нито пък от шаманство и подобни. Ако някой се разболее просто се нареждат около него и пеят радостни песни. В случай че оздравее му поднасят съболезнованията си.

— Зная — кимна Кроуел. — а как въобще ги карате да идват на прегледи?

— Прегледи! Чисто и просто моите помощници ги оглеждат при влизане и излизане от мината. От Здравната комисия ни изпратиха дистанционен диагностичен апарат, подобен на лекарските. Той е свързан с моя компютър и проследява дихателната честота, кожната температура, пулса и така нататък. Ако се появи някакво несъответствие при две последователни изследвания изпращат пациента при мен. Докато пристигне изваждам от компютъра всички налични сведения, а после не ми остава нищо друго, освен да го лекувам емпирично, въз основа на известен клиничен опит и физиологични експерименти. В нито един от случаите не знаех какви ще са последствията от приложената терапия. На един лекарството би могло да действа идеално, а друг ще започне да се влошава и влошава, докато най-накрая просто умре. А после — нали знаете, какво казват другите.

— Да, че бил готов за безмълвието.

— Точно така — понасят моето лечение само защото то е едно от условията да постъпят на работа.

— А тези диагностични апарати… не дават ли някакви данни за възможните причини на ограничената продължителност на живота?

— Колкото искате… но главно, под формата на симптоми. Промените са статистически. Ето например — от началото на проследяването дихателната честота се е повишила с десет процента. Средната телесна температура почти с един градус. Това би могло да означава, че наистина се касае за кумулативно отравяне. Не е изключено, причината наистина да е в бисмута, който се натрупва в някой орган на тялото докато премине критичния праг. Каквато и да е причината, едно е сигурно — че има връзка с мината. Защото за онези, които не работят в нея, средната продължителност на живота не се е променила въобще.

— Не знаех това!

— Компанията не обича да се разгласява подобна информация.

Поговориха още половин час, Кроуел предимно слушаше, докато Ото обмисляше плана за по-нататъшни действия.