Да съответства на престъплението

7

Слънцето вече припичаше, когато двуколката закова пред селото. Кроуел отри потта и полепналия прах по челото си и надигна бутилката с бира.

— Божичко, колко е горещо — той слезе тромаво от двуколката.

Двамата с Уолдо се упътиха към входа на селото. Полето около тях бе обрасло с висока човешки бой трева и къщите се гушеха в нея. В тревата пасяха лениво стадо влечуго-бозайници. Страховитите чудовища не им обърнаха никакво внимание, докато двамата минаваха край тях. Едно-две ги проследиха с безразлични, стъклени погледи. На дължина достигаха десет метра, но опашката и муцуната заемаха по-голямата част от тялото. От тясната продуктивна ивица на гърба се поклащаха месните плодове, основно и единствено блюдо в диетата на брушианците. Всяка една от женските влечуго-бозайници (мъжките се пускаха на свобода веднага след раждането и се връщаха обратно в стадото през оплодителния период) даваше до тридесет килограма месни плодове за един сезон. Отглеждането и прибирането на плодове от животните беше основен поминък и средство за препитание за всяка брушианска фамилия.

На влечуго-бозайниците не се гледаше като на добитък, те бяха членове на семейството, макар и от по-ниска категория. Нещо като „втора ръка граждани“, защото не умехе да общуват и — което бе по-важно — не можеха да постигат безмълвие. Те просто умираха. Погребваха ги с тържествена церемония и почести.

Насреща им изтича един от туземците и се обърна към тях в разговорен стил:

— Вие сте Кроуел-който-се-шегува и Стръкхаймер-който-забавя/ Аз съм младият Балуурн/ Изпратен да ви посрещне.

— Английският ти е много добър, Балуурн — похвали го Кроуел. Учих езика ви цели десет години, но не мога да го говоря толкова добре, колкото ти говориш моя.

Балуурн се поклони мълчаливо.

Тревата около тях постепенно се разреждаше. Кроуел веднага забеляза онова, за което му бе споменал Стръкхаймер. Само половината от постройките представляваха добре познатите от миналото несиметрични колиби от кал и дърво. Новите постройки бяха с почти прави ъгли и на височина достигаха до десет метра.

— Балуурн, защо твоите хора са изоставили старите традиции?

Туземецът вървеше зад тях свел поглед в краката си, сякаш се страхуваше да не се спъне.

— Ние приехме нови ритуали. Оставихме безмълвните близо до земята, а заживяхме по-нагоре. Всеки ден се срещаме с тях. Много пъти. Разговаряме, защото безмълвните знаят много, безмълвните са щастливи и полезни.

— Май е прав — рече с вдървено лице Уолдо. — Не можеш да очакваш от тях да знаят какво става, ако ги заключиш в килера.

— О, никога не заключваме. Да заключваш е човешка дума. Но вие сте прав — безмълвните са много полезни.

— Доколкото си спомням, — намеси се Кроуел, — на времето тегнеше строга забрана за местене на безмълвните. Преместиш ли го, трябва да създадеш ново семейство.

— Това вярно, много вярно. Ние строим новата къща около старата. Махаме покрива, пробиваме дупка в тавана, купуваме въже от магазин на компания и издигаме безмълвните при нас много пъти всеки ден.

— Изглежда нещо ги кара да създават по-големи семейства — отбеляза Стръкхаймер. — Знам, че преди са си делели безмълвните, когато семейството се е увеличавало и новообразуваното семейство се е настанявало в края на селото.

— Може би има и друга причина. Например — запазване на пасищата около селото.

— Кроуел-който-се-шегува? — намеси се Балуурн, който досега ги слушаше мълчаливо.

— Да?

— Едно семейство помолило да го посетиш. Стара, много стара жена те помни. Иска говори с теб преди настъпи безмълвието.

— Слушай, но това е много странно — възкликна Уолдо. — Попитах ги, дали някой от тях те помни и те ми отвърнаха, че всички, които са те познавали отдавна са преминали в безмълвието.

Кроуел се усмихна.

— Сигурно си използвал разговорния стил?

— Естествено, аз друг не знам.

— Е, тогава най-вероятно не са те разбрали. Доста е трудно да се говори за жени в този стил, така че сигурно нещо си объркал.

— Кроуел-който-се-шегува е прав. Стръкхаймер-който-забавя трябвало повика мен. Всички в село познават старата Шуурна.

— Да вървим при нея. Сигурно ще е доста интересно.

Къщата на Шуурна беше една от новите постройки. Двамата мъже и брушианецът се промушиха през тясната врата.

Стаята вътре бе ниска и прихлупена, почти цялата беше запълнена от старата колиба, а на тавана се виждаше широк отвор. Вътре беше влажно и мрачно, миришеше на мухъл.

Балуурн произнесе ритуалния поздрав и някой отгоре му отвърна. После тримата се вмъкнаха в старата колиба и се оказаха заобиколени от дузина изправени трупове, с други думи — безмълвните на семейството, чийто отворени очи ги гледаха безизразно. Балуурн прошепна нещо едва чуто и след това повтори на висок глас.

— Аз качва горе, провери стара Шуурна готова говори с Кроуел-който-се-шегува.

Балуурн се изкатери пъргаво по въжето, Кроуел го проследи с поглед и промърмори.

— Дано да ме издържи.

Той глътна един Гравитол, после измъкна нещо от джоба и без да изпуска отвора на тавана от очи се приближи към един подпрян на стената безмълвен.

— Какво си намислил, Айзък?

— Само за миг — прошепна Айзък и протегна ръка към безмълвния. После прибра сгъваемия вибронож в джоба си. — Парченце тъкан от рамото — обясни Кроуел.

Очите на Уолдо станаха кръгли.

— Знаеш ли…

В този момент Балуурн се спусна обратно по въжето. Още двама туземци го последваха.

— Шуурна иска да говори с Кроуел-който-се-шегува насаме.

— Стискай палци — рече Кроуел. — Ако въобще ме издържи въжето.

С помощта на още един Гравитол и доста пъхтене той успя да издигне едрото си туловище на горния етаж. Шуурна лежеше на вълнена рогозка. Тя беше най-възрастната брушианка, която Кроуел някога е виждал, с пожълтели, окапали коси, замъглени очи и сивкава, набръчкана кожа. Макар и с отпаднал глас, тя все още не беше забравила разговорния стил.

— Кроуел-който-се-шегува/ познавам те от моите години на обучение/ и помня те по-добре от чадата си. Крачиш различно сега/ и стъпките ти са на млад човек.

Ето нещо, на което Кроуел не бе обърнал внимание.

— Времето бе по-милостиво към мен/ отколкото към теб/ Шуурна, която очаква безмълвието. Тази привидна младост/ ми дари с помощта на билки един лекар/ та си възвърнах силата на млад мъж.

— Големите ми очи са помръкнали/ но чрез многото малки очи виждам/ че си пораснал с два кернела/ Кроуел-който-се-шегува.

— Вярно/ Това често се случва/ с хората, които остаряват.

Можеш да добавяш сантиметри с пластотъкан, но не можеш да ги отнемаш.

Настъпи продължително мълчание, което в човешкото общество щеше да се окачестви като неловко.

— Шуурна/ Имаш ли да ми кажеш нещо/ Или да попиташ?

Още една пауза.

— Не/ Ти приличаш на Кроуел-който-се-шегува/ Исках да го видя/ Но той не е тук сега. / Не мога да чакам повече/ готова съм за безмълвието/ Моля те/ повикай младите и старите.

Кроуел се спусна по въжето.

— Балуурн!

— Да, Кроуел-който-се-шегува?

— Шуурна е готова да… премине в безмълвието. Можеш ли да повикаш младите и старите?

Балуурн и двамата му придружители се изкачиха по въжето. Кроуел ги последва и застана до Шуурна.

— Кроуел-който-се-шегува, — заговори единият от туземците, — ще ни помогнеш ли/ с нашето радостно тегло?/ Аз съм твърде стар/ а другият е прекалено млад/ за да отнесем Шуурна/ при останалите безмълвни.

При останалите? Кроуел се наведе и взе ръката на Шуурна. Беше твърда и неподатлива като дърво.

— Стари човече от фамилията на Шуурна/ аз не разбирам. / Мислех, че на никой човек не е позволено да присъства/ на безмълвния ритуал.

— Така беше/ — кимна старецът, — но наскоро жреците ни уведомиха за промяната. / Ти си вторият човек/ удостоен с тази велика чест.

Без особена церемониалност Кроуел придърпа нагоре вдървеното тяло на старата Шуурна.

— И кой е първият човек/ удостоен с тази чест?

— Не бях тук тогава/ — отвърна старецът, — но знам/ че той се казваше Малатеста.

Привързано през кръста, тялото на Шуурна бавно се спусна през отвора, докато Кроуел лекичко го насочваше. Отдолу го пое Балуурн, а тримата се спуснаха по въжето при него.

По време на церемонията Уолдо стоеше встрани с унесен и замислен вид. Старецът промърмори нещо на Кроуел, той му отвърна с вежлив отказ и едва тогава Стръкхаймер се оживи и попита.

— За какво става дума?

— Поканиха ни да присъстваме на празненството. Нали знаете — възпяват всички добри дела на отишлия си и обсъждат къде точно да разположат тялото. Благодарих и отказах. Подобни веселби нерядко продължават цял ден, а аз имам среща днес. Пък и струва ми се, че нашето присъствие ще повлияе на празненството. Но така или иначе — длъжни са да ни поканят, защото бяхме наблизо в момента на преминаване към безмълвието.

— По-близо от нас едва ли някой е бил. Все пак — добре че не прие. Чувствам се малко неспокоен след случилото се.

— Е, можем вече да тръгваме.

— Да вървим. Все пак се сдобихме с парченце от тъканта на безмълвните. Може би най-сетне ще разкрием загадката… Хей, та ти беше при старицата тъкмо когато умря! Забеляза ли нещо?

— Абсолютно нищо. Те просто се приближиха към нея, погледнаха я и казаха, че е готова. какъвто и начин за балсамиране да използват, вероятно го прилагат докато субектът е още жив — Кроуел потръпна въпреки горещината. — Дори не я докоснаха.