Да съответства на престъплението

9

Стаята беше претърсвана, но от някакъв аматьор. Най-вероятно помощникът на Фитц-Джоунс. Не беше забелязал залепените на ключови места косъмчета, нито подпрения на входната врата молив. Кроуел въздъхна. Ото заслужаваше повече.

Внимателният оглед не даде допълнителни резултати. Кроуел огледа навън, после затвори вратата и я залости. Мъчейки се да не обръща внимание на миризмата, той извади писалката си и махна капачето. Това автоматически включваше скрития в горния край на писалката източник на невидима за човешкото око ултра-виолетова светлина. Кроуел изтърси контактните лещи от капачето и ги постави в лявото си око. Сега вече виждаше доста ясно в мрака, който все още бе непрогледен за инфра-червени и усилващи зрението прибори.

Косъмчето върху фалшивото дъно на куфара не беше докосвано. Кроуел извади отвътре няколко предмета и после го натъкми на същото място.

Точно в полунощ уличното осветление угасна. Кроуел си постави очилата за нощно виждане, които бе взел в мината и се насочи към складовете на компанията, които се намираха на около километър от къщата. По пътя не срещна никого.

За да избегне срещата с охраната, която също щеше да носи нощни прибори, Кроуел се приближи по съседната улица и близо половин час внимателно разглежда входа. След като се увери, че складовете не са охранявани, той пресече площадката пред тях, спря се пред вратата и огледа бравата. Беше с прост магнитен механизъм и само след няколко минутни усилия, при помощта на антимагнетичния шперц бравата се отвори.

Когато затвори вратата зад гърба си, мракът се оказа толкова непроницаем, че се наложи да свали инфра-червените очила и да използва писалката, с ултра-виолетовия излъчвател. Беше предназначен за близки разстояния, но все пак вършеше работа. Насочен към краката, приборът осветяваше в ултра-виолетовия спектър кръг с размери около метър. Не търсеше нещо специално и нямаше кой знае какви големи очаквания. Просто още един рутинен оглед, също като посещението на мината. В следващия половин час Кроуел обходи всички помещения на складовете, разглеждайки внимателно всеки предмет. Накрая застана пред една разтворена врата.

Отворена — помисли си той, — значи зад нея няма нищо ценно. Но все пак беше длъжен да провери.

Покрай стената имаше голямо корито с някаква смес от прах и пясък. Отсреща беше подредена цяла купчина от пластмасови чували, пълни със същия материал. Няколко големи кофи бяха нахвърляни в дъното на стаята. Изглежда тук приготвяха субстанцията, която разпръскваха под краката на туземците, за да не се хлъзгат в мината.

Кроуел разгледа подредените по рафтовете метални контейнери, но те бяха надписани с етикета „Антисептик“. Вдигна един от тях и го разклати — беше пълен до половина. Той насочи светлината към дъното и там прочете надписа: КРИСТАЛИЗИРАН БИСМУТОВ НИТРАТ — 1/2 КГ.

От изненада Кроуел едва не изпусна контейнера. Изглежда, че надписът е бил изтрит, но част от него се е запазил в ултра-виолетовия сектор. Той остави контейнера на място и приседна. Ето значи причината за скъсената продължителност на живота при туземците, а също и за трескавото им поведение в мината. Бисмутът за тях е изключително мощен стимулатор и наркотик, но също и кумулативна отрова. Вероятно го абсорбират през стъпалата докато работят.

Но чия е тази идея? Работниците, които разместват отделните съставки едва ли се досещат за смисъла им. Нима надписите на контейнерите се фалшифицират още преди да бъдат транспортирани тук? Възможно е. И все пак — един разговор с Джонатан Линдхам е направо наложителен. Той е шеф на вноса.

Навън беше все така тъмно. Кроуел заключи бравата и с облекчение свали пластичните ръкавици.

Ненадейно зад гърба му се чу тихо, металическо щракване. Още преди Ото да произнесе думата „предпазител“ Кроуел вече се търкаляше в праха. Беше заслепен от изпадналите нощни очила, но поглеждайки, зърна тъничкият като игла лъч, който прониза въздуха там, където стоеше доскоро. В този миг вече бе измъкнал миниатюрния въздушен пистолет от скрития кобур. Прицели се в изчезналия преди секунда източник на лазерния лъч и изстреля в бърза последователност четири безшумни куршума. Три от тях рекушираха в металната стена на склада, а после се разнесе шум от бягащи крака.

Изгубени бяха ценни секунди докато постави нощните очила и още — докато ги нагласи и забележи отдалечаващата се фигура. Разстоянието беше пределно за миниатюрния пистолет, Кроуел се прицели високо, стреля и пропусна, стреля и пропусна отново. Едва при третия опит човекът се просна на пътя, но веднага се надигна и продължи, олюлявайки се, притиснал ръката си. В другата продължаваше да стиска лазерния пистолет, но изглежда нямаше намерение да го използва. Слава Богу — помисли си Ото. — Ако беше професионалист, веднага щеше да се досети, че съм въоръжен с тапешник и да ме простреля отдалече, без да ми дава никакъв шанс.

Той огледа стопяващата се в далечината фигура. Непознат, не особено висок, нито прекалено нисък. Кроуел трябваше да признае, че едва ли щеше да се досети кой е човекът, дори ако утре го срещне. Освен ако, разбира се, не носи превръзка на ръката си.

Още с влизането в квартирата радиофонът зазвъня тревожно. Кроуел постоя до него няколко секунди и после вдигна слушалката.

— Кроуел.

— Айзък? Къде, по дяволите, се губиш в този час? Насреща е Уолдо — опитвам се да се свържа с теб от три часа.

— Ами… събудих се, не ми се спеше и излязох да се поразходя.

— Добре, виж… извинявай, че те безпокоя по това време, но знаеш ли, онова парченце от кожа, което ми даде… клетките в него са още живи!

— Живи ли? От трупа на една двестагодишна баба?

— При това се наблюдава митоза — знаеш ли какво е митоза?

— Клетъчно делене, значи хромозомите…

— Всичко стана съвсем случайно — бях включил микроскопа на инкубаторен режим, поставих парченцето за да го огледам. Имаше една доста интересна клетка — едър неврон, който изглежда бе умрял по средата на анафазата — на митозата… разглеждах я няколко минути, после станах да си взема една бира, сетих се, че имам малко работа по спектрометъра, както и да е — когато след няколко часа се върнах при микроскопа същата тази нервна клетка беше достигнала нов стадий на анафазата! Клетките от тъканта се делят и растат, но с темпо, забавено до няколкостотин пъти в сравнение с нормалното темпо за растеж при брушианските клетки.

— Това е невероятно!

— Повече от невероятно — това е невъзможно! Просто не знам какво да мисля, Айзък. Аз съм само един прекалено любознателен ветеринар. Трябват ни биолози, истински биолози и — Бога ми! — аз ще ги докарам. Ще видиш, само да се разчуе! Няма да се учудя, ако след месец на всеки брушианец тук се падат по десетина учени.

— Може и да си прав — отвърна Кроуел, но се чудеше кой ли би могъл да подслушва разговора им.