Деца из града

1

Юни 1974

Риджууд, Ню Джърси

Десет минути преди това да се случи, четиригодишната Лори Кениън седеше кръстосала крака на пода в своята стая за игри и пренареждаше мебелите в куклената къщичка. Беше й омръзнало да си играе самичка и вече й се щеше да иде при басейна. От трапезарията се чуваха гласовете на мама и на дамите, които преди са учили заедно с нея в Ню Йорк. Те бъбреха и се смееха, докато обядваха.

Мама й беше казала, че понеже Сара — нейната по-голяма дванадесетгодишна сестра — е поканена на рожден ден заедно със свои връстници, при Лори ще дойде Бет, която понякога я наглеждаше през нощта, и ще поплува с нея. Но в момента, в който пристигна, Бет започна да говори по телефона.

Лори отметна назад дългата си руса коса, от която й ставаше още по-топло. Тя отдавна се бе качила на втория етаж и вече бе облякла розовия си бански костюм. Може би ако отново напомнеше на Бет…

Бет седеше свита на дивана, а телефонната слушалка бе закрепена между ухото и рамото й. Лори я побутна по ръката.

— Аз съм готова.

Бет, изглежда, се ядоса.

— Една минутка, скъпи — каза тя. — Имам много важен разговор. — Лори я чу да въздиша в слушалката. — Мразя гледането на деца.

Лори отиде до прозореца. Някаква дълга кола бавно минаваше покрай къщата. След нея се движеше друга, открита, пълна с цветя, следвана от още много със запалени фарове. Винаги когато виждаше такива коли, Лори си мислеше, че минава парад, но мама твърдеше, че това са погребални процесии на път за гробищата.

Въпреки това те караха Лори да си мисли за парад, тъй че тя обичаше да изтича до пътя и да помаха на хората в колите. Понякога те й махаха в отговор.

Бет затвори телефона. Лори понечи да я попита дали могат да излязат и да погледат останалите минаващи коли, но Бет отново вдигна слушалката.

Бет е лоша, помисли си Лори. Тя премина на пръсти през всекидневната и надникна в трапезарията. Мама и приятелките й все още бъбреха и се смееха. Мама точно казваше:

— Можете ли да повярвате, че сме завършили „Вила“ преди цели тридесет и две години?

Дамата, която седеше до нея, рече:

— Е, Мери, ти поне можеш да заблудиш хората с тази твоя четиригодишна дъщеря. А аз имам четиригодишна внучка!

— Хайде, още не сме за изхвърляне, нали? — обади се една от другите дами и всички избухнаха отново в смях.

Дори не си направиха труда да погледнат към Лори. И те бяха лоши. Хубавата музикална кутия, която току-що й бяха подарили, лежеше на масата. Лори я взе. Няколко крачки я деляха от външната врата. Тя тихо я отвори, изтича бързо през входната площадка до алеята и стигна на пътя. Покрай къщата още минаваха коли. Тя им помаха.

Когато се изгубиха от погледа й, Лори въздъхна с надеждата, че компанията скоро ще си тръгне. Тя нави музикалната кутия и чу нежния звук на пиано и гласове, които пееха „На изток, на запад…“.

— Момиченце.

Лори не беше забелязала колата, която бе спряла до нея. Зад волана седеше жена. Мъжът на съседната седалка излезе, грабна Лори и преди да разбере какво става, тя се оказа притисната отпред между тях. Беше твърде объркана, за да може да каже каквото и да било. Мъжът й се усмихна, но това не беше приятелска усмивка. Косата на жената се спускаше в безредие около лицето й и тя нямаше червило. Мъжът имаше брада, а ръцете му бяха покрити с къдрави косми. Лори усещаше как силно е притисната към него.

Колата потегли. Лори стисна музикалната кутия. Сега гласовете пееха „Из града… Момчета и момичета…“.

— Къде отиваме? — попита тя. Спомни си, че не й е позволено да излиза сама на пътя. Мама щеше да й се сърди. Лори почувства как сълзи напират в очите й.

Жената изглеждаше ядосана. Мъжът рече:

— Из града, момиченце. Из града.

2

Сара бързаше по тротоара, като внимателно носеше парче от празничната торта, сложено в хартиена чинийка. Лори обичаше шоколадов пълнеж и Сара искаше да се извини за това, че не си е играла с нея, докато мама имаше гости. Тя беше слабичко дванадесетгодишно момиченце с дълги крака, големи сиви очи, морковеночервена коса, която се накъдряше от влагата, млечнобяла кожа и съзвездие от лунички, разпръснато около носа й. Не приличаше на никой от родителите си — майка й беше дребна, руса и синеока; баща й беше с посивяла коса, която някога е била тъмнокестенява.

Сара се тревожеше от мисълта, че Джон и Мери Кениън бяха доста по-възрастни от родителите на другите деца. Тя все се страхуваше, че те могат да умрат, преди да е пораснала. Веднъж майка й бе обяснила:

— От петнадесет години бяхме женени и вече нямах надежда, че ще мога някога да имам деца, но когато бях на тридесет и седем, разбрах, че си на път. Истински дар Божи. После, когато след осем години се роди Лори — о, Сара, това беше наистина чудо!

Когато беше във втори клас, Сара бе попитала сестра Катерина кое е по-хубаво — Божият дар или чудото?

— Чудото е най-прекрасният Божи дар, който човек може да получи — й бе отвърнала сестра Катерина. Същия следобед, когато ненадейно Сара избухна в плач по време на час, тя излъга и рече, че я боли коремът.

Макар да знаеше, че Лори е любимката на родителите й, Сара продължаваше да ги обича с цялото си сърце. Когато беше на десет години, тя се спазари с Господ. Ако той не позволи татко и мама да умрат, преди да е пораснала, тя щеше да почиства кухнята всяка вечер, да помага в грижите за Лори и никога повече нямаше да дъвче дъвка. Тя спазваше своята част от сделката и засега Господ се вслушваше в молбата й.

Несъзнателно тя се усмихна, после зави на ъгъла на Туин Оукс и изведнъж зяпна. Две полицейски коли бяха спрели на алеята, а фаровете им светеха. На пътя се бяха скупчили много от съседите. Дори новодомците от двете къщи малко по-надолу, с които почти не се познаваха, бяха тук. Всички изглеждаха уплашени и тъжни и държаха здраво децата си за ръка.

Сара започна да тича. Може би мама и татко бяха болни. Ричи Джонсън, неин съученик в Маунт Кармел, стоеше на моравата. Сара го попита защо се бяха събрали всички тези хора.

Ричи имаше вид, като че ли я съжалява. Лори е изчезнала, каза й той. Старата мисис Уелън видяла как някакъв мъж я вкарва в една кола, но не си дала сметка, че всъщност я отвличат…

3

1974-7976

Витлеем, Пенсилвания

Те нямаше да я заведат вкъщи.

Пътуваха дълго време и накрая стигнаха до една запусната къща далече някъде в гората. Биеха я, ако заплачеше. Мъжът често я вземаше на ръце, прегръщаше я и я понасяше нагоре към втория етаж. Тя се опитваше да се съпротивлява, но той й се смееше. Наричаха я Лий. Техните имена бяха Бик и Оупъл. Скоро тя изнамери начини мислено да е далеч от тях. Понякога съзнанието й блуждаеше някъде над нея и просто наблюдаваше какво се случва на малкото момиченце с дългата руса коса. Понякога то съчувстваше на това малко момиченце. Друг път се забавляваше за негова сметка. Понякога, когато я оставяха да спи сама, тя сънуваше други хора — мама, татко и Сара. Но тогава отново започваше да плаче и те я биеха, ето защо тя се опита да забрави за мама, татко и Сара. Това в добре, й казваше един вътрешен глас. Забрави всичко за тях.

4

В началото полицията идваше у тях всеки ден, а снимката на Лори излизаше на първите страници на вестниците в Ню Джърси и Ню Йорк. Сара гледаше през сълзи как в предаването „Добро утро, Америка“ майка й и баща й умоляват този, който е взел Лори, да я върне обратно.

Десетки хора звъняха и твърдяха, че са видели Лори, но нито едно от сведенията не помогна. Полицията се надяваше, че похитителите ще поискат откуп, но това не стана.

Лятото бавно отминаваше. Сара виждаше как лицето на майка й ставаше все по-измъчено и мрачно, а баща й все по-често посягаше към таблетките нитроглицерин в джоба си. Всеки ден те отиваха на утринната литургия и се молеха Лори да се върне вкъщи. Често посред нощ Сара се събуждаше от хлипането на майка си и от безнадеждните опити на баща си да я успокои.

— Беше чудо, че Лори се роди. Да се надяваме, че пак по чудо тя ще се върне при нас — чуваше го Сара да казва.

Отново тръгнаха на училище. Сара винаги е била добра ученичка. Сега тя залягаше над учебниците, откривайки, че би могла да заглуши собствената си неутешима мъка, като учи усилено. По природа атлетка, тя започна да взема уроци по голф и тенис. Но каквото и да правеше, малката й сестричка й липсваше болезнено и неутешимо. Тя се чудеше дали Господ не я наказва за времето, когато се засягаше от по-голямото внимание, което получаваше Лори. Мразеше се, задето бе отишла на рождения ден тогава, и отпъждаше мисълта, че на Лори й беше строго забранено да излиза на пътя сама. Тя си обеща, че ако Бог върне Лори обратно, винаги, ама винаги ще се грижи за нея.

5

Лятото свърши. Вятърът започна да свири през пролуките в стените. На Лори й беше постоянно студено. Един ден Оупъл се върна с няколко блузи с дълъг ръкав, гащеризон и зимно яке. То не беше толкова хубаво като онова, което Лори носеше преди. Когато отново стана топло, й дадоха други дрехи, шорти, блузки и сандали. Мина и следващата зима. Лори гледаше как листата на голямото старо дърво пред къщата започват да напъпват и да се разлистват и много скоро всичките му клони бяха потънали в зеленина.

Бик държеше стара пишеща машина в спалнята. Докато чистеше кухнята или гледаше телевизия, Лори я чуваше как трака. Беше хубав звук. Той означаваше, че Бик няма да я закача.

След известно време Бик излизаше от спалнята с куп листове в ръка и започваше да чете на Лори и Оупъл. Той винаги викаше и винаги завършваше с едни и същи думи: „Алилуя. Амин!“. Когато свършеше, двамата с Оупъл започваха да пеят. Това те наричаха упражняване. Песни за Господ и за завръщане у дома.

Дом. Дума, за която вътрешните гласове й казваха да не мисли никога повече.

Лори нито веднъж не видя някой друг. Само Бик и Оупъл. Когато излизаха, те я заключваха в мазето. А това се случваше често. Там долу беше страшно. Прозорецът се намираше почти до тавана и беше закован с дъски. Мазето изпълваха сенки, които понякога като че ли се движеха. Всеки път Лори се опитваше да заспи веднага, като се свиваше на матрака, който те бяха поставили на пода.

Бик и Оупъл почти винаги бяха сами. Ако някой дойдеше в къщата, Лори биваше затваряна в мазето, а крачето й връзваха за тръбите, за да не може да се качи горе и да чука на вратата. „И не смей да викаш — предупреждаваше я Бик. — Само ще си навлечеш големи неприятности, а така или иначе не можем да те чуем.“

След всяко излизане те обикновено донасяха вкъщи пари. Понякога не кой знае колко. Понякога много. Предимно монети от двадесет и пет цента и банкноти от долар.

Те й позволяваха да излиза в задния двор заедно с тях. Показваха й как да плеви зеленчуковата градина и как да събира яйца от полозите. Казаха й, че може да се грижи за едно току-що излюпено пиленце. Тя си играеше с него винаги, щом беше навън. Понякога, когато излизаха и я оставяха в мазето, те й позволяваха да го държи при себе си.

До онзи ужасен ден, в който Бик го уби.

Рано една сутрин те започнаха да си събират багажа — само дрехите, телевизора и пишещата машина. Бик и Оупъл се смееха и пееха „А-ле-лу-я“. После Бик изкрещя:

— Охайо, пази се, ние идваме!

Пътуваха два часа. После от задната седалка, където бе притисната между очуканите стари куфари, Лори чу Оупъл да казва:

— Хайде да влезем в някоя закусвалня и да хапнем нещо свястно. Никой няма да й обърне внимание. За какво им е потрябвало?

— Права си — отговори Бик. Той погледна през рамо към Лори. — Оупъл ще ти поръча сандвич и мляко. Няма да говориш с никого, разбра ли?

Влязоха в някакво заведение с дълъг тезгях, много маси и столове край тях. Лори беше толкова гладна, че почти можеше да усети по миризмата вкуса на бекона, който се пържеше. Но имаше и нещо друго. Тя си спомни, че е била на такова място и преди, с други хора. Ридание, което не можа да потисне, се надигна в гърлото й. Бик я бутна да върви след Оупъл, а тя започна да плаче. Толкова силно, че дъх не можеше да си поеме. Успя да види, че жената на касата се загледа в нея, Бик я сграбчи и я заблъска навън към паркинга. Оупъл ги следваше.

Бик я набута на задната седалка и двамата с Оупъл бързо седнаха отпред. Когато Оупъл натисна бясно газта, той се пресегна към нея. Тя се опита да наведе глава, но косматата ръка я удари през лицето. Странно, но след първия удар вече не чувстваше никаква болка. Просто й стана жал за малкото момиченце, което плачеше толкова много.

6

Юни 1976

Риджууд, Ню Джърси

Сара гледаше заедно с майка си и баща си телевизионното предаване за изчезнали деца. Последното съобщение беше за Лори. Нейни снимки, правени, преди да изчезне; компютърен образ, показващ как евентуално би изглеждала днес, две години след като бе отвлечена.

Когато предаването свърши, Мери Кениън се втурна навън от стаята, като плачеше:

— Искам си детето! Искам си детето!

Сълзи се затъркаляха по лицето на Сара, докато слушаше отчаяните опити на баща си да успокои майка й.

— Може би това предаване ще помогне чудото да стане — утешаваше я той. Но като че ли сам не си вярваше.

Когато час по-късно телефонът иззвъня, вдигна Сара. Бил Конърс, шефът на полицията в Риджууд, винаги се беше държал със Сара като с голям човек.

— Вашите сигурно са доста разстроени от предаването, а, мила? — попита той.

— Да.

— Не знам дали е редно да събуждам напразни надежди у тях, но имаме едно обаждане, което ми се струва доста обещаващо. Някаква касиерка от закусвалня в Харисбърг, Пенсилвания, е убедена, че е видяла Лори днес следобед.

— Днес следобед! — Сара усети как дъхът й спира.

— Разтревожило я е, че малкото момиченце изведнъж изпаднало в истерия. Не било обикновена глезотия. То буквално се давело в опитите си да спре да плаче. Полицията на Харисбърг има осъвременената снимка на Лори.

— Кой е бил с нея?

— Мъж и жена. Приличали на хипита. За съжаление описанието е много смътно. Вниманието на касиерката било привлечено от детето, така че тя едва успяла да види онези двамата.

Той остави на Сара да реши дали е разумно да съобщи на родителите си и да събуди надеждите им. А тя сключи нова сделка с Господ. „Направи така, че това да бъде тяхното чудо. Направи така, че полицията на Харисбърг да намери Лори. След това аз винаги ще се грижа за нея.“ И тя изтича нагоре по стълбите, за да зарадва своите родители с новото основание за надежда.

7

Нещо започна да става с колата малко след като си тръгнаха от закусвалнята. Всеки път, когато намаляваха скоростта заради движението, двигателят започваше да трака и изгасваше. Третия път, когато това се случи и колите зад тях трябваше първо да спрат, а след това да ги заобиколят, Оупъл рече:

— Бик, когато колата окончателно се развали и дойде някое ченге, трябва да внимаваш. Може да започне да те разпитва за нея. — И тя посочи с глава Лори.

Бик й нареди да се оглежда за бензиностанция, но преди това да спре на пътя. Когато най-сетне откриха, те накараха Лори да легне на пода и я покриха с парцаливите чанти, пълни със стари дрехи. Чак тогава се отбиха от пътя.

Колата се нуждаеше от доста работа по нея; нямаше да бъде готова до следващия ден. Близо до бензиностанцията имаше мотел. Майсторът ги увери, че е евтин и доста удобен.

Отидоха до мотела с колата. Бик влезе в офиса за регистрация и се върна с ключа. Спряха пред стаята и вкараха Лори вътре. После, след като Бик закара колата обратно до бензиностанцията, през останалата част от деня гледаха телевизия. Бик донесе хамбургери за вечеря. Лори заспа точно когато започна предаването за отвлечените деца. Събудиха я ругатните на Бик. „Не си отваряй очите — предупреди я един глас. — Той ще си го изкара на теб.“

— Касиерката добре я огледа — казваше Оупъл. — Представи си, че в момента и тя зяпа това. Трябва да се отървем от нея.

На следващия ден Бик лично се погрижи да вземе колата. Когато се върна, той накара Лори да седне на леглото и притисна ръцете й към малкото й телце.

— Как се казвам аз? — попита.

— Бик.

Той кимна с глава към Оупъл:

— А тя?

— Оупъл.

— Искам да забравиш тези имена. Искам да забравиш за нас. Никога недей да споменаваш за нас. Разбираш ли, Лий?

Лори не разбираше. „Кажи да — припряно й прошепна един глас. — Кимни с глава и кажи да.“

— Да — отвърна тя тихо и усети, че кимва с глава.

— Помниш ли как отрязах главата на пилето? — попита Бик.

Тя затвори очи. Пиленцето се кандилкаше из двора, а кръвта пръскаше от гушката му. После то падна върху крака й. Тя се бе опитала да извика, когато кръвта му я опръска, но не можа да издаде никакъв звук. Никога повече на се приближи до пиленцата. Понякога сънуваше, че обезглавеното пиле я гони.

— Помниш ли? — повтори Бик, като я стисна по-силно.

— Да.

— Трябва да тръгваме. Ще те оставим някъде, където ще могат да те намерят. Ако само споменеш пред някого моето име или това на Оупъл, или името, с което те наричахме, или къде живеехме, или какво правехме заедно, ще дойда с кухненския нож и ще ти отрежа главата. Разбираш ли ме?

Ножът. Дълъг и остър, и оцапан с кръвта на пилето.

— Обещай да не казваш на никого — настоя Бик.

— Обещавам, обещавам — отчаяно промълви тя.

Те се качиха в колата. Отново я накараха да легне на пода. Беше толкова топло. Парцаливите чанти бяха прилепнали към гърба й.

Когато се стъмни, те спряха пред някаква голяма сграда. Бик я измъкна от колата.

— Това е училище — рече й той. — Утре сутринта ще дойдат много хора и много деца, с които ще можеш да си играеш. Стой тук и ги чакай.

Тя потръпна от мократа му целувка и от силната прегръдка.

— Луд съм по теб — каза той. — Но помни, ако споменеш и една дума за нас… — Той вдигна ръката си, свита в юмрук, като че ли държи нож, и направи рязко движение пред шията си.

— Обещавам — изхълца тя. — Обещавам.

Оупъл й подаде плик с бисквити и една кола. Тя гледаше как те си тръгват. Знаеше, че ако не стои точно там, те ще се върнат и ще я накажат. Беше толкова тъмно. Можеше да чуе как някакви животни се движат из близката гора.

Лори се сви пред вратата на сградата и обгърна тялото си с ръце. Цял ден й беше топло, а сега беше студено и толкова страшно. Може би безглавото пиле тичаше някъде наоколо. Тя започна да трепери.

„Виж страхливата котка.“ Тя не се присъедини към подигравателния глас, който се смееше на малката фигурка, сгушена пред входа на училището.

8

Шефът на полицията Конърс се обади отново на сутринта. Следата изглеждала наистина обещаваща — съобщи той. Дете с описанието на Лори било намерено, когато са отваряли едно селско училище близо до Питсбърг. В момента проверявали отпечатъците му.

След час той позвъни отново. Отпечатъците абсолютно съвпадали. Лори се връщаше вкъщи.

Джон и Мери Кениън взеха полета до Питсбърг. Лори беше настанена в болница, за да бъде прегледана. На следващия ден в обедното издание на телевизионните новини Сара видя как нейните родители излизат от болницата заедно с Лори помежду им. Сара се приведе напред и сграбчи телевизора. Лори беше станала по-висока. Предишната буйна руса коса сега висеше проскубана. Тя беше много слаба. Но имаше и нещо друго. Лори винаги е била лъчезарна. Сега, макар главата й да беше наведена, очите й шареха наоколо, като че ли търсеха нещо, което я беше страх да открие.

Репортерите ги отрупваха с въпроси. Гласът на Джон Кениън прозвуча напрегнато и уморено, когато заяви:

— Докторите ни съобщиха, че Лори е в добро здраве, въпреки че е доста слаба. Тя, разбира се, е объркана и уплашена.

— Каза ли нещо за похитителите си?

— Не е казвала каквото и да било. Моля ви, много сме ви благодарни за интереса и загрижеността, но ще бъде твърде любезно от ваша страна да ни оставите спокойно да изживеем този момент. — Гласът на баща й звучеше почти умолително.

— Има ли някакви следи от насилие?

Сара видя потресението, което се изписа на лицето на майка и.

— Категорично не — отвърна тя. В гласа й се четеше ужас. — Ние вярваме, че Лори е била взета от хора, които са искали дете. Надяваме се само да не подложат и друго семейство на този кошмар.

Сара изпитваше нужда да се освободи от неудържимата енергия, която я бе завладяла. Тя застла леглото на Лори с чаршафите с Пепеляшка, които сестра й толкова обичаше. Нареди любимите й играчки из стаята — бебетата близначки в техните колички, куклената къща, мечето, книжките за заека Питър. После сгъна детското й одеялце и го сложи върху възглавницата.

Сара се качи на колелото си и отиде до магазина да купи сирене, тесто и кайма. Лори обичаше лазаня. Докато я приготвяше, телефонът непрестанно звънеше. Сара успя да убеди всички да отложат посещенията си поне с няколко дни.

Трябваше да се приберат вкъщи към шест. Преди да стане пет и половина, лазанята беше вече във фурната, салатата — готова в хладилника, масата отново сложена за четирима. Сара се огледа в огледалото. Щеше ли Лори да я познае? За изминалите две години тя бе пораснала с около седем сантиметра и сега беше висока един и четиридесет и два. Косата й беше къса. А преди й стигаше до раменете. Сега тя беше на четиринадесет години и гърдите й вече бяха започнали да се оформят. Носеше контактни лещи вместо очила.

Сара си спомни, че през онази последна вечер, преди да отвлекат Лори, беше облечена с блуза с дълъг ръкав и дънки. Блузката още стоеше в гардероба й. Тя си я сложи и обу дънки.

9

Когато колата пристигна, на алеята имаше телевизионни екипи с камери. В двора чакаше тълпа от съседи и приятели. Всички дружно заприветстваха Джон и Мери Кениън, когато те се появиха и помогнаха на Лори да излезе навън.

Сара изтича до малката си сестричка и коленичи пред нея.

— Лори — рече тя нежно. Протегна ръце и видя как Лори вдигна своите, за да закрие лицето си. Бои се да не я ударя, помисли си Сара.

Именно тя вдигна Лори и я внесе в къщата, докато родителите й още веднъж дадоха изявление пред журналистите.

Лори не показа с нищо, че е познала къщата. Тя дори не говореше. Изяде обеда си мълчаливо, с поглед, втренчен в чинията. Когато се нахрани, тя стана, занесе чинията си в мивката и започна да разтребва масата.

Мери също стана.

— Скъпа, не е нужно…

— Остави я на мира, мамо — прошепна Сара. Тя помогна на Лори да оправят масата, като й разправяше какво голямо момиче е станала и как преди, винаги е помагала на по-голямата си сестра в прибирането чиниите. Помнеше ли?

След това отидоха в дневната и Сара пусна телевизора. Лори се отдръпна, треперейки, когато Мери и Джон я поканиха да седне между тях.

— Уплашена е — каза Сара. — Дръжте се така, като че ли не е тук.

Очите на майка й се наляха със сълзи, но тя успя да си даде вид, че е погълната от програмата. Лори седна с кръстосани крака на пода, като си избра такова място, откъдето да може да вижда всичко, но тя самата да не се вижда.

В девет часа, когато Мери й предложи да вземе гореща баня и после да си легне, Лори изпадна в паника. Тя притисна колене към гърдите си и скри лице в шепи. Сара и баща й си размениха погледи.

— Горкото ми дете — промълви той. — Не е нужно да си лягаш точно сега. — Сара прочете в очите му същото упорство да не приема нещата, както и у майка си. — Всичко е все още прекалено странно за теб, нали?

Мери се опитваше да скрие факта, че ридае.

— Тя се страхува от нас — изрече тихо.

Не, помисли си Сара. Страхува се да си легне. Защо?

Оставиха телевизора да работи. В десет и петнадесет Лори се отпусна на пода и заспа. Сара беше тази, която я занесе горе, преоблече я, сложи я в кревата и подпъхна одеялцето между ръцете и под брадичката й. Джон и Мери влязоха тихо в стаята и приседнаха от двете страни на малкото бяло легло, наслаждавайки се на чудото, което им бе дарено. Те не забелязаха кога Сара бе излязла.

Лори спа до късно. На сутринта Сара надникна в стаята й и с умиление спря очи на благословената гледка — дългата коса, разпиляна по възглавницата, малкото телце и сгушеното в одеялото личице. Тя повтори обещанието, което бе дала на Господ — „Аз винаги ще се грижа за нея“.

Майка й и баща й вече бяха станали. И двамата имаха уморен вид, но иначе сияеха от радост.

— Цяла нощ ходихме да проверяваме дали тя наистина си е тук — каза Мери. — Сара, точно си говорехме, че едва ли щяхме да издържим през тези две години, ако не беше ти.

Сара помогна на майка си да приготви любимата закуска на Лори — бекон и палачинки, няколко минути по-късно Лори влезе в кухнята, все още с нощницата — преди тя й стигаше до глезените, а сега се спускаше едва до прасците, — загърната в бебешкото си одеялце, което се влачеше след нея.

Тя се покатери в скута на Мери.

— Мамо — рече с обиден глас, — вчера исках да си поиграя в басейна, а Бет през цялото време говореше по телефона.