Деца из града

10

12 септември 1991

Риджууд, Ню Джърси

По време на опелото Сара непрекъснато гледаше към Лори. Двата ковчега пред олтара направо я бяха хипнотизирали. Тя се взираше в тях, вече без да плаче, и очевидно не забелязваше нито музиката, нито молитвите, нито хвалебствията. Сара бе принудена да хване Лори за ръката, за да й напомни, че трябва да стане на крака или да коленичи.

В края на службата, когато монсеньор Фишър благославяше покойниците, Лори прошепна:

— Мамо, татко, съжалявам. Никога повече няма да излизам сама навън.

— Лори — промълви Сара.

Лори погледна към нея с невиждащи очи, после се обърна и с недоумяващо изражение на лицето огледа препълнената църква.

— Толкова много хора. — Гласът й беше плах и неуверен.

Последният химн се наричаше „Божествената благодат“.

Мъж и жена, застанали в дъното на църквата, започнаха да пеят заедно с останалите събратя от паството, в началото тихо, но гласът на мъжа беше просто създаден да води всички останали. Както винаги той се увлече, чистият му баритон се извиси, полетя над другите, заглушавайки слабия гласец на солиста на хора. Опечалените се обърнаха назад с изумление и възхита.

През болката и мъката Лори почувства вледеняващ ужас. Гласът. Отекваше в главата й, в цялото й същество.

— Изгубена съм — проплака тя тихо. — Изгубена съм.

Започнаха да изнасят ковчезите.

Количката, на която бе положен ковчегът с тялото на майка й, скърцаше.

Тя чу отмерените стъпки на свещениците.

После тракането на пишещата машина.

„… бях сляп, но сега прогледнах.“

— Не! Не! — извика Лори, докато я обгръщаше спасителният мрак.

Почти всички състуденти на Лори от колежа в Клинтън бяха дошли на опелото заедно със светилата на факултета. Алън Грант, професорът по английски, също беше тук и изумен видя как Лори загуби съзнание.

Грант беше един от най-популярните преподаватели в Клинтън. Наскоро прехвърлил четиридесетте, той имаше гъста и непокорна кестенява коса, благородно посребрена на слепоочията. Големите му тъмнокафяви очи, излъчващи интелигентност и чувство за хумор, бяха най-привлекателното в доста издълженото му лице. Стройното тяло и небрежното облекло допринасяха за вродения му чар, който много колежанки смятаха за неустоим.

Грант искрено се интересуваше от своите студенти. Откакто бе постъпила в Клинтън, Лори посещаваше повечето от часовете му. Той знаеше за миналото й и беше любопитен да разбере дали имаше някакви видими последици от отвличането. Единственият път, когато усети нещо, беше в часа по писателско майсторство. Лори се оказа неспособна да напише собствените си спомени. От друга страна, нейните анализи на книги, автори и пиеси бяха проницателни и със смели съждения.

Преди три дни, в часа по литература тя бе извикана да се яви незабавно при декана. Часът точно свършваше и предусещайки неприятности, той я придружи до кабинета. Докато бързаха натам, тя му каза, че родителите й са тръгнали за колежа да докарат колата й. Била забравила да мине на преглед и затова взела седана на майка си. Може би са се забавили, рече тя, като се опитваше да запази спокойствие. Мама винаги твърди, че аз прекалено много се тревожа за тях. Но в последно време тя не е добре, а и татко е почти на седемдесет и две.

Деканът с прискърбие им съобщи, че на шосе 78 е станала голяма катастрофа.

Алън Грант закара Лори до болницата. Сестра й Сара беше вече там. Сред ореола от тъмночервена коса се открояваше лицето й с големите сиви очи, изпълнени със скръб. Грант бе срещал Сара на няколко събирания в колежа и беше впечатлен от покровителственото отношение на младата помощник-прокурорка спрямо Лори.

В момента, в който Лори зърна лицето на сестра си, тя разбра, че родителите й са мъртви. Простена: „Аз съм виновна“, и продължи да го повтаря, без да се вслушва в хълцащите уверения на Сара, че няма за какво да вини себе си.

Потресен, Грант наблюдаваше как клисарят изнася Лори от църквата. Сара вървеше до него. Органистът започна да свири заключителния химн. Свещениците, водени от монсеньора, бавно тръгнаха по пътеката между редовете. На реда пред себе си Грант забеляза мъж, който си проправяше път да излезе.

— Моля, извинете. Аз съм лекар — казваше той с тих, но авторитетен глас.

Някакъв инстинкт подтикна Грант да последва мъжа в малката стаичка отзад, където бяха занесли Лори. Тя лежеше на два стола, събрани един до друг. Сара с бяло като тебешир лице се беше навела над нея.

— Оставете на мен… — Докторът докосна Сара по ръката.

Лори трепна и изстена.

Докторът повдигна клепачите и измери пулса й.

— Идва в съзнание, но трябва да я отведете вкъщи. Не е в състояние да отиде до гробищата.

— Знам.

Алън виждаше как Сара отчаяно се опитва да се владее.

— Сара — рече той. Тя се обърна, очевидно за пръв път забелязала неговото присъствие. — Сара, нека аз придружа Лори. Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли ще го направите? — За момент изразът на напрегнатост и болка беше заменен от искрена благодарност. — Някои от съседите са у нас и приготвят обяда, но Лори има доверие тъкмо на вас. Ще съм спокойна.

„Бях някога изгубен, но намерен съм отново…“

Една ръка замахваше към нея. Държеше нож и той проблясваше във въздуха. От ножа капеше кръв. Ризата и гащеризонът й бяха напоени с кръв. Тя усещаше лепкавата топлина върху лицето си. Нещо шаваше в краката й. Ножът беше близо…

Лори отвори очи. Лежеше на леглото, в собствената си стая. Беше тъмно. Какво се бе случило? Спомни си. Църквата. Ковчезите. Песента.

— Сара — изкрещя тя. — Сара! Къде си?

11

Бяха отседнали в хотел „Уиндам“ на Западна петдесет и осма улица в Манхатън. „Първокласен е — беше й казал той. — Много хора от шоубизнеса идват тук. Чудесно място за запознанства с влиятелни личности.“

Беше мълчал през целия път от погребението до Ню Йорк. Обядваха с преподобния Рътланд Гарисън, пастор на „Църквата на въздушния път“ и изпълнителен продуцент на телевизионно предаване, Гарисън беше пред пенсиониране и си търсеше заместник. Всяка седмица той канеше по един проповедник да му помага в предаването.

Тя го гледаше как отхвърля три различни костюма, докато накрая се спря на един в тъмносиньо, на бяла риза и синьо-сива вратовръзка.

— Искат проповедник, ще имат проповедник. Как изглеждам?

— Чудесно — увери го тя. Той знаеше, че е така. Косата му беше посивяла, макар че бе едва на четиридесет и пет. Той следеше внимателно теглото си, беше се научил да стои изправен, така че винаги се открояваше сред хората, дори когато те бяха по-високи от него. След дълги репетиции се бе научил и да придава блясък и фанатичност на погледа си по време на проповед, докато това стана нещо обичайно.

Първоначално тя се спря на рокля в бяло и червено каре, но той не и позволи да я облече.

— Не е достатъчно изискан за събитието. Така ще приличаш на Бети Крокър1.

Това беше тяхната малка шега, с която впечатляваха вярващите, посещаващи проповедите му. Но сега не беше време за шеги. Тя взе тясна черна рокля в комплект със сако.

— А това как е?

Той кимна:

— Става.

После се намръщи:

— И внимавай…

— Но аз никога не те наричам Бик пред хората — възрази тя, а думите й прозвучаха по-скоро като молба. — Не съм го правила от години.

Злобно огънче припламна в очите му. Оупъл познаваше този поглед и той я плашеше. Бяха минали три години, откакто за последен път бе разпитван от местната полиция заради едно малко русо момиченце, което се бе оплакало на майка си от него.

Той винаги успяваше да принуди своите обвинители в края на краищата да му поднесат обърканите си извинения, но въпреки всичко това се случваше прекалено често и в прекалено много градове. Когато този поглед се появеше, той означаваше, че отново започваше да губи контрол.

Лий беше единственото дете, което бе задържал за по-дълго. От момента, в който я видя заедно с майка й в търговския център, той беше завладян от нея. Още същия ден проследи колата им и после обиколи няколко пъти къщата с надеждата да зърне отново детето. Две седмици той и Оупъл събираха пари, като свиреха на китара в долнопробна кръчма на шосе 17 в Ню Джърси и нощуваха в мотел на двадесет минути път от дома на семейство Кениън. Това щеше да е последният път, в който те пееха в кръчма. Бик беше започнал да изпълнява госпъл по религиозни събирания, а след това и да проповядва из щата Ню Йорк. Собственикът на малка радиостанция във Витлеем, Пенсилвания, го бе чул и го покани да води една нова религиозна радиопрограма.

Беше просто лош късмет, че той настоя да минат за последен път покрай къщата, преди да отпътуват за Пенсилвания. Лий беше сама навън. Той я сграбчи, взе я с тях и през следващите две години Оупъл живееше в постоянен страх и ревност, които не смееше да прояви открито.

Бяха минали петнадесет години, откакто я бяха оставили в онзи училищен двор, но Бик въпреки това не успя да я забрави. Той носеше нейна снимка в портфейла си и Оупъл понякога го сварваше да я гледа и да прокарва пръсти по нея. През последните години, докато успехът му все повече растеше, той живееше в постоянен страх от деня, в който щяха да дойдат агентите на ФБР и да го арестуват за отвличане и сексуален тормоз над дете. „Като онова момиче от Калифорния, което вкара баща си в затвора само защото започнала да ходи на психиатър и си спомнила неща, които е по-добре да бъдат забравени“ — понякога казваше той.

Току-що бяха пристигнали в Ню Йорк, когато Бик попадна на заглавие в „Таймс“, съобщаващо за фаталната злополука със семейство Кениън. Въпреки молбите на Оупъл те отидоха на погребалната служба. „Оупъл, беше й рекъл той, сега ние изглеждаме съвсем различно от онези две хипита, които Лий помни.“

Вярно беше, че те изглеждаха съвсем различно. Бяха започнали да променят външността си още на следващата сутрин, след като се отърваха от Лий. Бик се подстрига късо и обръсна брадата си. Тя се изруси и започна да прибира косата си на кок. Купиха си сносни дрехи и заприличаха на обикновени американци от средната класа. „Просто в случай, че някой от онази закусвалня ни е запомнил“ — бе подметнал той. Именно тогава я предупреди никога повече да не го нарича Бик в присъствието на други хора и заяви, че отсега нататък той ще се обръща към нея с истинското й име — Карла. „През тези две години Лий достатъчно често чуваше нашите имена, затова оттук нататък за всички ще бъда преподобният Боби Хокинс.“

Но въпреки всичко тя усети неговия страх, докато изкачваха стъпалата на църквата. В края на службата, когато органистът засвири първите тонове на „Божествената благодат“, той прошепна: „Това е нашата песен — на мен и на Лий“. Гласът му се извиси над всички останали. Бяха застанали в дъното на църквата. Когато клисарят мина покрай тях, носейки отпуснатото тяло на Лий, тя трябваше да го хване за ръката, за да не се пресегне да я докосне.

— Питам те пак. Готова ли си? — Гласът му беше саркастичен. Той стоеше на вратата.

— Да. — Оупъл посегна за чантата си и тръгна към него. Налагаше се по някакъв начин да го успокои. Напрежението му сякаш изпълваше стаята. Тя обхвана лицето му с ръце.

— Бик, скъпи, трябва да се успокоиш — промълви умолително. — Нали искаш да направиш добро впечатление.

Той имаше вид, сякаш не беше чул нито дума от това, което бе казала.

— Аз все още имам силата да изплаша това малко момиченце до смърт, нали? — И тогава започна да хлипа силно, трескаво, неудържимо. — Господи, колко я обичам!

12

Доктор Питър Карпентър, психиатър от Риджууд, бе повикан от Сара десет дни след погребението. Беше го срещнала случайно, хареса го и очакванията й се оправдаха. Нейният шеф, Ед Райън, областен прокурор на Бърджин, се оказа негов горещ почитател.

— Той е човек на място. Бих поверил всеки от семейството си в неговите ръце, а знаеш, че за мен това значи много. Пък и не е куку като някои други!

Тя помоли за незабавен преглед.

— Сестра ми си е втълпила, че е виновна за нещастието, което сполетя родителите ни — довери тя на Карпентър. Сара осъзна, че докато говори, умишлено избягва думата „смърт“. Звучеше й твърде нереално. Стисна силно слушалката и продължи: — Лори имаше като малка един кошмар, който често сънуваше. Не й се бе случвало от години, но сега отново се появи.

Доктор Карпентър ясно си спомняше отвличането на Лори. Когато, изоставена от своите похитители, тя се бе завърнала вкъщи, той дълго бе обсъждал с колеги състоянието й на пълна амнезия. Карпентър много искаше веднага да види момичето, но каза на Сара:

— Мисля, че ще е по-разумно да говоря първо с вас, а после да се срещна с Лори. Днес следобед имам свободен час.

Както жена му често се шегуваше, Карпентър бе чудесен пример за идеалния домашен лекар. Стоманеносива коса, розови бузи, очила без рамки, благородно изражение, спретнат външен вид, който прекрасно отговаряше на петдесет и две годишната му възраст.

Кабинетът му беше съзнателно подреден така, че да е уютен: бледозелени стени, разкошни завеси в бяло и зелено, бюро от махагон, върху което бе поставена ваза с цветя, виненочервено кожено кресло (освен въртящия се стол), удобна кушетка, от която прозорците не се виждаха.

Когато секретарката въведе Сара вътре, Карпентър се вгледа изучаващо в привлекателната млада дама, облечена в скромен бял костюм. Нейното слабо, но атлетично тяло се движеше с приятна за окото лекота. Не носеше грим и не криеше луничките, пръснати по носа й. Черните вежди и мигли подчертаваха тъгата в блестящите сиви очи. Косата й бе опъната строго назад и вързана с тънка синя панделка, под която се разстилаше облаче от тъмночервени къдрици, стигащи чак до ушите.

На Сара й беше лесно да отговори на въпросите на д-р Карпентър. Да, Лори беше различна, когато се върна. Дори още тогава бях сигурна, че е била сексуално малтретирана. Но майка ми продължаваше да разправя на всеки, че това сигурно са били добри хора, които просто са искали дете. Майка ми имаше нужда да повярва на това. Преди петнадесет години хората не говореха за такъв вид насилие. А Лори се страхуваше да си ляга вечер. Тя обичаше татко, само че никога повече не седна в скута му. Не искаше той да я докосва. Изобщо беше я страх от мъжете.

— Предполагам, че е била прегледана, когато са я открили?

— Да, в болницата в Пенсилвания.

— Медицинските заключения може би все още се пазят. Бих искал да уредите по някакъв начин да ги получим. А какво ще ми кажете за онзи натрапчив кошмар?

— Присъни й се отново миналата нощ. Беше ужасно изплашена. Тя го нарича съня с ножа. Откакто се върна при нас, я е страх от остри ножове.

— Доколко смятате, че се е променила като личност?

— В началото промяната беше голяма. Лори беше извънредно общително дете, преди да бъде отвлечена. Малко разглезена, струва ми се, но много сладка. Тя дори си имаше компания за игрите и обичаше да ходи на гости и да посреща вкъщи своите приятели. След като се върна обратно, никога не пожела да остане да преспи в нечия друга къща. Винаги изглеждаше малко отчуждена от своите връстници. Сама си избра колежа в Клинтън, защото е на час и половина път от нас и през повечето уикенди ще може да си идва у дома.

Карпентър попита:

— А има ли си някакъв приятел?

— Вие сам ще се убедите, че тя е много красива млада жена. Сигурно доста често я канят на срещи. Докато беше в гимназията, обикновено ходеше на танци и разните там забави, но никога не се е интересувала от никого, освен от Грег Бенет, с когото обаче всичко приключи твърде внезапно.

— Защо?

— Никой не разбра това. Самият Грег не разбра. Излизаха заедно цялата минала година. Той също учи в Клинтън и често през уикендите идваше с нея у нас. Ние изключително много го харесвахме, а и Лори изглеждаше толкова щастлива с него. И двамата бяха добри спортисти, но особено много обичаха голфа. Един ден през пролетта всичко свърши. Без обяснения. Просто свърши. Тя не говореше за това, не пожела да каже и на Грег. Той дойде да ни види. Нямаше представа каква може да е причината. Този семестър Грег е в Англия и не знам дали въобще е чул за родителите ни.

— Бих искал да видя Лори утре сутринта в единадесет.

На следващата сутрин Сара закара Лори за уговорения час й обеща да се върне точно след петдесет минути.

— Ще донеса нещо за ядене — рече. — Трябва някак си да задоволим този твой огромен апетит.

Лори кимна и последва Карпентър в кабинета му. Имаше някаква паника, изписана на лицето й, и тя отказа да легне на кушетката, така че се настани срещу бюрото му. Чакаше тихо с тъжно и затворено изражение.

Очевидно дълбока депресия, помисли си Карпентър.

— Бих искал да ти помогна, Лори.

— Можете ли да върнете майка ми и баща ми?

— Бих искал да можех. Лори, твоите родители са мъртви, защото е имало повреда в спирачките на автобуса.

— Мъртви са, защото не минах на преглед.

— Просто си забравила.

— Не съм забравила. Реших да не ходя в бензиностанцията. Казах, че ще отида на безплатния преглед в автомобилната агенция. За тази уговорка наистина забравих, но първата отмених съзнателно. Вината е изцяло моя.

— Защо отмени първата уговорка? — Той внимателно я гледаше, докато Лори Кениън обмисляше отговора си.

— Имаше някаква причина, но не помня каква.

— Колко струваше прегледът в бензиностанцията?

— Двадесет долара.

— А в агенцията е безплатен, нали така? Това не е ли достатъчна причина?

Тя, изглежда, бе потънала в собствените си мисли. Карпентър се зачуди дали изобщо го е чула. Тогава тя поклати глава и промълви:

— Не.

— В такъв случай защо смяташ, че си отменила първата уговорка?

Сега вече беше сигурен, че не го е чула. Тя беше на съвсем друго място. Той опита с нова тактика.

— Лори, Сара ми каза, че отново ти се присънват лоши неща, или по-точно — присънва ти се онзи някогашен кошмар.

Дълбоко в съзнанието си Лори чу протяжен писък. Тя притисна колене към гърдите си и похлупи лице. Писъкът вече не звучеше само вътре в нея. Той излизаше от гърдите, от гърлото, от устата й.

13

Срещата с преподобния Рътланд Гарисън и телевизионните продуценти мина много добре.

Обядваха в частния ресторант на Световен канал, компанията, която бе спомогнала програмата на Гарисън да бъде излъчена и извън страната. След кафето той постави въпроса направо:

— Започнах предаването „Църквата на въздушния път“, когато десетинчовите2 черно-бели телевизори още бяха лукс. През годините то даваше успокоение, вяра и надежда на милиони хора. Освен това набрахме огромни средства за благотворителност. Трябва да бъда убеден, че съм избрал подходящия наследник да продължи работата след мен.

Бик и Оупъл кимнаха. Лицата им изразяваха почит, уважение и благочестивост. Следващата неделя бяха представени в предаването. Бик говори цели четиридесет минути.

Той разказа за пропиляната си младост, за безсмисленото си желание да стане рокзвезда, за гласа, с който добрият Бог го е дарил, и как го беше петнил с долни светски песни. Говори за чудото на своето прераждане. Да, наистина беше открил пътя към Дамаск и го бе извървял по стъпките на Павел3. Господ не му бе казал: „Савеле4, Савеле, що Ме гониш?“. Или поне въпросът не е бил в това. Савел си е мислил, че действа в името Божие, когато се е опитвал да унищожи християнството. А докато той, Боби, стоял в тези долнопробни нощни барове и пеел тези мръсни песни, един глас заговорил в сърцето и душата му, глас, който бил могъщ и същевременно толкова тъжен, гневен и същевременно толкова милостив. И Този глас запитал: „Боби, Боби, защо петниш името Ми?“.

Тук той започна да плаче.

В края на проповедта преподобният Рътланд Гарисън бащински го потупа по рамото. Боби кимна на Карла да се присъедини към него. Тя влезе в кадър, очите й бяха пълни със сълзи, устните й потрепваха. Той я представи на световната си публика.

Заедно подеха заключителния химн. „Събираме снопите…“

След предаването заваляха обаждания, възхваляващи преподобния Боби Хокинс. Той беше поканен да дойде отново след две седмици.

По време на обратния път към Джорджия Бик през всичките часове мълча. Накрая рече:

— Лий учи в колежа в Клинтън, Ню Джърси. Може би тя ще се върне там. А може би няма. Господ ме предупреждава, че е време да й напомня какво ще й се случи, ако пророни дума за нас.

Бик щеше да бъде избран за заместник на Рътланд Гарисън. Оупъл знаеше това. Тарисън се бе хванал на въдицата, както много други преди него. Но ако Лий си спомнеше за тях…

— Какво ще правиш с нея, Бик?

— Имам някои идеи, Оупъл. Идеи, които ми идват просто така, докато се моля.

14

По време на второто си посещение при д-р Карпентър Лори му каза, че смята да се върне в колежа следващия понеделник.

— По-добре ще е и за двете ни със Сара — рече тя спокойно. — Сара толкова се тревожи заради мен, че не ходи на работа, а в момента това е нещото, което ще й помогне. Аз пък ще трябва да уча като луда, за да си наваксам пропуснатото през тези близо три седмици.

Карпентър не беше много сигурен какво точно става. Лори Кениън беше някак си по-различна, някак си по-енергична в сравнение със съкрушеното, скърбящо момиче, което той бе видял преди седмица.

Тогава тя бе облечена в златисто кашмирено сако, великолепни черни панталони и златиста копринена блуза с черно-бели шарки. Косата й свободно падаше по раменете. Днес носеше дънки и размъкнат пуловер. Косата й беше прибрана назад с шнола. Изглеждаше напълно спокойна.

— Появявал ли се е отново онзи кошмар?

Тя сви рамене.

— Наистина се притеснявам, като си спомня как се държах миналата седмица. Вижте, много хора сънуват кошмари, но не започват да се оплакват наляво и надясно от това, така ли е?

— Не, не е така — възрази той тихо. — Лори, щом се чувстваш толкова добре, защо просто не се излегнеш на кушетката и не се отпуснеш? Нека си поговорим. — Той внимателно наблюдаваше реакцията й.

Беше същото като миналата седмица. Абсолютна паника в очите й. Този път обаче паниката бе заменена от предизвикателни пламъчета, които преминаха почти в подигравка.

— Няма нужда да се излягам където и да било. Напълно способна съм да говоря и докато седя на стол. Не че има за какво толкова да се говори. В живота ми се случиха две нещастия. И в двата случая съм виновна аз. Признавам го.

— Обвиняваш се за това, че си била отвлечена, когато си била на четири години?

— Разбира се. Беше ми забранено да излизам сама навън. Имам предвид, че наистина ми беше забранено. Майка ми постоянно се страхуваше, че ще забравя и ще изляза на пътя. Имаше едно момче, което живееше на по-долната пряка, и което направо скачаше върху педала на газта, щом седнеше в колата си. Единственият път, в който си спомням мама да ми се е карала, бе, когато ме завари отпред на моравата да си играя на топка. Също така, както знаете, аз съм виновна и за смъртта на родителите си.

Сега не беше времето да се обсъжда тази тема.

— Лори, искам да ти помогна. Сара ми каза, че твоите родители не са сметнали за необходимо да те подлагат на психологични изследвания след отвличането. Това може би е донякъде причината да се съпротивляваш на тези разговори с мен. Защо просто не затвориш очи, не се отпуснеш и не опиташ да се почувстваш удобно? Така през следващите сеанси ще можем да работим заедно.

— Толкова ли сте сигурен, че ще има и други сеанси?

— Надявам се. Ще има ли?

— Само заради Сара. Ще си идвам вкъщи за уикендите, затова ще трябва да се срещаме в събота.

— Може да се уреди. Всеки уикенд ли ще си идваш вкъщи?

— Да.

— Да разбирам ли, че е, защото искаш да бъдеш със Сара?

Въпросът, изглежда, я развълнува. Деловият й вид изчезна. Лори кръстоса крака, повдигна брадичката си и откопча шнолата, с която бе прибрана косата й на конска опашка:

Карпентър видя как лъскавият рус водопад се спусна около лицето й. Потайна усмивка заигра на устните й.

— Жена му се прибира за уикендите. Просто няма смисъл да вися тогава в колежа.

15

Лори отвори вратата на колата си.

— Май вече си е есен — рече тя.

Първите листа бяха започнали да падат от дърветата. През изминалата нощ беше станало наистина студено.

— Да, така изглежда — отвърна Сара. — Виж, ако ти идва прекалено много…

— Не, не. Ти ще вкарваш отрепките в затвора, а аз ще си наваксам пропуснатите часове и ще стана отличничка. Все още не е късно да го направя. Доста си ме изпреварила. Ще се видим в петък вечер. — Тя понечи да прегърне Сара набързо, но после силно се притисна към нея.

— О, Сара, никога не ми позволявай да си сменям колата с твоята.

Сара погали Лори по косата.

— Хей, разбрахме се, че на мама и татко никак не биха им харесали подобни мисли. Хайде, след като се видиш с д-р Карпентър в събота, да идем да поиграем голф.

Лори се опита да се усмихне.

— Който загуби, плаща обяда.

— Казваш го, защото много добре знаеш, че ще ме биеш.

Сара енергично помаха, докато колата изчезна от погледа й, после се обърна и тръгна към къщата. Беше толкова тихо, толкова празно. Най-мъдрото, разбира се, беше да не предприема драматични промени след смъртта на родителите си, но инстинктът й подсказваше, че трябва незабавно да започне да търси ново жилище, а къщата да продаде. Можеше да се обади на д-р Карпентър и да го попита за това.

Беше вече облечена за работа. Взе куфарчето си и дамската чанта, които бяха на масата във всекидневната. Изящната мебел от осемнадесети век с мраморни апликации и огледалото над нея бяха ценни антики, принадлежали някога на баба й. Как щяха всички тези прекрасни мебели и уникалната библиотека на баща й да се поберат в някакъв си малък апартамент? Сара прогони тази мисъл.

Инстинктивно тя се погледна в огледалото и едва не се уплаши от това, което видя. Лицето й беше мъртвешки бледо. Под очите й имаше дълбоки сенки. Винаги е била слаба, но сега бузите й бяха хлътнали. Устните й бяха пепелявосиви. Тя си спомни как през онази последна сутрин майка й бе рекла: „Сара, защо не си сложиш малко грим? Сенките биха придали още по-голяма изразителност на очите ти…“.

Тя остави обратно куфарчето и чантата на масата и се качи на втория етаж. От тоалетката в банята взе своя рядко използван козметичен комплект. Образът на майка й, облечена в розовия си пеньоар, така естествено красива, така по майчински грижовна, докато й казваше да си сложи малко грим, отприщи най-сетне парещите сълзи, които досега бе сдържала заради Лори.

Беше толкова хубаво отново да влезе в тесния си кабинет с неговите олющени стени, купчините документи и постоянно звънящия телефон. Всичките й колеги от кабинета на областния прокурор бяха дошли на погребението. Най-близките й приятели също бяха присъствали, а после се бяха обаждали или отбивали у тях през изминалите няколко седмици.

Днес всички те, изглежда, разбираха, че тя иска отново да се завърне, доколкото може, към нормалния живот. „Радвам се, че си пак при нас.“ Бърза прегръдка. После познатото: „Сара, ще може ли за минутка?“.

Обядът й се състоеше от ръжено хлебче със сирене и черно кафе, купени от малкото кафене в сградата на съда. Към три часа Сара вече изпитваше задоволство, че бе отговорила на всички спешни запитвания от ищци, свидетели и адвокати.

В четири часа, неспособна да отлага повече, тя се обади в стаята на Лори в колежа. Телефонът бе вдигнат незабавно.

— Ало?

— Лори, аз съм. Как си?

— Горе-долу. Влязох в първите три часа, но реших да пропусна последния. Чувствам се толкова уморена.

— Нищо чудно. Откога не си спала като хората. Какво ще правиш довечера?

— Ще си легна. Трябва да си разтоваря съзнанието.

— Добре. Аз ще остана да работя до по-късно. Ще си бъда вкъщи към осем. Какво ще кажеш да ти се обадя?

— Ще се радвам.

Сара остана в кабинета си до седем и петнадесет, после мина покрай една закусвалня и си купи хамбургер за из път. В осем и половина се обади на Лори.

Даваше свободно. Може да е в банята, а може и да не иска да вдигне. Сара задържа слушалката, докато ухото й не започна да пищи. Накрая някакъв раздразнен глас се обади:

— Телефонът на Лори Кениън.

— Лори там ли е?

— Не, и ви моля, ако не се обадят до петия-шестия сигнал, да не безпокоите повече. Аз съм в отсрещната стая и имам да се готвя за контролно.

— Съжалявам. Просто Лори ми бе казала, че възнамерява да си ляга рано.

— Е, променила си е плановете. Излезе преди няколко минути.

— Спокойна ли изглеждаше? Аз съм нейната сестра и малко се притеснявам.

— О, не ви познах. Съжалявам за това, което се случи с родителите ви. Мисля, че Лори е добре. Беше се издокарала, като че ли отиваше на среща.

Сара позвъни отново към десет, после в единадесет, в дванадесет, в един. Най-сетне съненият глас на Лори отговори.

— Добре съм, Сара. Легнах си веднага след вечеря и не съм чула телефона.

— Лори, звънях толкова дълго, че някакво момиче от отсрещната стая дойде и вдигна телефона ти. Каза ми, че си излязла.

— Сара, не е вярно. Кълна се в бога, бях през цялото време тук. — Гласът й звучеше изплашено. — Защо ми е да те лъжа?

Не знам, помисли си Сара.

— Е, добре, щом всичко е наред. Заспивай отново — рече тя и бавно затвори телефона.

16

Доктор Карпентър забеляза промяната в поведението на Лори, докато тя се облягаше назад в голямото кожено кресло. Той не й предложи да легне на кушетката. Последното нещо, което би искал, бе да загуби крехкото доверие, което усещаше да назрява у нея. Попита я как е минала седмицата в колежа.

— Мисля, че добре! Всички бяха ужасно любезни с мен. Имам толкова много да наваксвам, че не ми остава свободна минутка. — Тя се поколеба, после млъкна.

Карпентър почака, след което внимателно попита:

— Какво има, Лори?

— Снощи, като се прибрах, Сара ме запита дали не съм се чувала с Грег Бенет.

— Грег Бенет?

— Преди излизах с него. Майка и татко и Сара много го харесваха.

— А ти харесваше ли го?

— Харесвах го, преди…

Той отново трябваше да почака.

Очите й се разшириха.

— Не искаше да ме пусне.

— Искаш да кажеш, че те е насилвал?

— Не. Той ме целуна. В това нямаше нищо лошо. Хареса ми. Но когато притисна ръцете ми с дланите си…

— Това те изплаши.

— Знаех какво ще се случи.

— И какво щеше да се случи?

Тя се взираше в пространството.

— Не искаме да говорим за това.

Около десетина минути тя остана мълчалива, после тъжно рече:

— Мисля, че Сара не ми повярва, че не съм излизала оная нощ. Притесняваше се.

Сара му бе разказала за това по телефона.

— Може би наистина си излизала — предположи Карпентър. — Добре ще е да излизаш с приятели.

— Не, в момента не мога да се занимавам с разни срещи. Прекалено съм заета.

— А някакви сънища?

— Кошмарът с ножа.

Преди две седмици тя бе изпаднала в истерия, когато я попита за това. Днес гласът й беше почти безразличен.

— Трябва да свиквам с него. Явно ще го сънувам, докато ножът ме застигне. И това ще стане, вие го знаете.

— Лори, в терапията съществува така нареченото отреагирване. Означава пресъздаване на емоционално обременени мисли и спомени. Покажи ми какво виждаш в съня си. Мисля, че те е страх да заспиш, за да не ти се присъни отново. Но човек не може да живее без сън. Няма нужда да говориш. Просто ми покажи какво се случва в съня.

Лори бавно се изправи, после вдигна ръката си. Устните й се извиха в тънка злорада усмивка. Тя тръгна покрай бюрото с отмерени стъпки. Ръката й замахваше, като че ли държеше въображаемо оръжие. Точно преди да стигне до него, тя спря. Позата й се промени. Стоеше, прикована към мястото си, и се взираше в него. Ръката й се опита да махне нещо от лицето и косата. После сведе поглед и ужасена се дръпна назад.

Тя се свлече на пода, ръцете й бяха закрили лицето, после се опря на стената, трепереща и издаваща хриптящи звуци като ранено животно.

Минаха десет минути. Лори утихна, свали ръцете си и бавно се изправи.

— Това е кошмарът с ножа — рече тя.

— Ти участваш ли в този сън?

— Да.

— И коя си ти — човекът с ножа или този, който е уплашен?

— И двамата. Накрая умираме заедно.

— Лори, бих искал да говоря с един психиатър, който има известен опит с хора, преживели някаква травма в детството си. Ще се съгласиш ли да обсъдя твоя случай с него?

— Както желаете. Какво значение може да има за мен?

17

В седем и половина сутринта в понеделник д-р Джъстин Донъли вървеше бързо по Пето авеню от своя апартамент в южната част на Сентръл парк към болницата „Лейман“, която се намираше на Деветдесет и шеста улица. Той постоянно се стремеше да измине това разстояние от две мили с минута или две по-бързо от предишния ден. Но не успяваше да подобри собствения си рекорд от двадесет минути, освен ако не започнеше да тича.

Беше едър мъж, който винаги изглеждаше така, сякаш и вкъщи стоеше с каубойски ботуши и грамадна шапка, което съвсем не бе далеч от истината. Донъли бе отраснал в една овцеферма в Австралия. Къдравата му черна коса вечно беше разрошена. Огромните черни мустаци подчертаваха здравите бели зъби, които усмивката му разкриваше. Дълбоките му сини очи бяха очертани от тъмни мигли и също такива вежди, на които всяка жена би завидяла. Още в началото, докато следваше психиатрия, той смяташе да специализира в областта на множествената личност. Новатор по природа, Донъли след дълги борби бе успял да отвори клиника за болни от това заболяване в Нов Южен Уелс. Тя бързо се бе превърнала в образцово медицинско заведение. Неговите трудове, публикувани в престижни медицински издания, скоро му бяха донесли международно признание. На тридесет и пет годишна възраст той бе поканен на работа в центъра по множествена личност „Лейман“.

След двете години, прекарани в Манхатън, Джъстин вече се смяташе за истински нюйоркчанин. По време на разходките си до кабинета и обратно той с наслада се радваше на гледките, които му бяха станали близки — конете и каретите из парка, зоологическата градина на Шестдесет и пета улица, портиерите пред красивите сгради на Пето авеню. Повечето от тях го поздравяваха по име. Сега, докато минаваше покрай тях, някои споменаха, че времето е прекрасно за октомври.

Денят щеше да бъде напрегнат. Джъстин обикновено се стремеше да остави времето между десет и единадесет свободно; за да може да дава консултации на персонала. Тази сутрин щеше да направи изключение. Спешно обаждане от психиатър от Ню Джърси беше събудило интереса му. Д-р Карпентър искаше да се консултира с него незабавно относно пациентка с предполагаемо заболяване „множествена личност“ и потенциална наклонност към самоубийство. Джъстин се беше съгласил да се срещнат днес в десет часа.

Той стигна до пресечката на Деветдесет и шеста улица и Пето авеню за двадесет и пет минути и се оправда пред себе си, че многото пешеходци го бяха забавили. Главният вход на болницата беше откъм Пето авеню. В психиатричната клиника се влизаше през дискретна врата откъм Деветдесет и шеста улица. Джъстин беше почти неизменно първият пристигнал на работа. Кабинетът му се намираше в дъното на коридора. Приемната беше боядисана в слонова кост и бе скромно обзаведена — бюро с въртящ се стол, две кресла за посетителите, лавици с книги, купчина медицински картони и няколко цветни репродукции на лодки от пристанището в Сидни. Единствено те разведряваха атмосферата. Във вътрешната стая се провеждаха сеансите с пациенти. Тя беше съоръжена с чудесна видеокамера и магнетофон.

Първият му пациент беше една четиридесетгодишна жена от Охайо, която се лекуваше вече шеста година. Диагнозата й беше шизофрения. Едва когато някакъв прозорлив психиатър решил, че гласовете, които жената чува, са нейни собствени, тъй като страда от множествена личност, тя се бе обърнала към него. Оттогава имаше видимо подобрение.

Д-р Карпентър пристигна точно в десет. Изключително благодарен на Джъстин за така бързо уредената среща, той направо започна да разправя за Лори.

Донъли слушаше, от време на време си вземаше бележки или задаваше по някой въпрос. Карпентър заключи:

— Аз не съм специалист по множествена личност, но ако въобще може да се говори за проявени признаци за нещо подобно, убеден съм, че бях свидетел на това. В гласа и поведението й имаше очевидна промяна по време на последните й две посещения. Тя съвсем определено не си спомня нищо за един много характерен случай — напуснала е стаята си и с часове е била навън. Сигурен съм, че не лъже, когато твърди, че е спяла по това време. Постоянно сънува един и същи кошмар как някой я заплашва с нож. По време на отреагирването тя пресъздаде първо човека с ножа, а после се вживя в ролята на жертвата. Направил съм копие от картона й.

Донъли внимателно прочете страниците, като от време на време спираше, за да си изясни някои неща. Случаят го впечатли. Любимото дете, отвлечено на четиригодишна възраст и изоставено от похитителите, когато е било на шест, без да си спомня нищо за изминалите две години! Постоянно появяващ се кошмар! Наблюдения на сестра й, че откакто се е завърнала при семейството си, тя реагира на стреса почти по детски. Трагична смърт на родителите, за която Лори обвинява себе си.

Когато свърши, той каза:

— Прегледът в болницата в Питсбърг показва, че е била подложена на сексуален тормоз в продължение на доста време. В подобни случаи се препоръчват по-нататъшни наблюдения. А такива не са правени.

— Родителите й твърдо отричаха да е имало такова нещо — отговори Карпентър, — ето защо не е провеждана и никаква терапия.

— Типично за начина на мислене отпреди петнадесет години, а освен това семейство Кениън са били доста възрастна двойка — отбеляза Донъли. — Ще е добре, ако успеем да убедим Лори да дойде тук за преглед. Бих казал още, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Имам чувството, че никак няма да е лесно. Сара трябваше да й се моли, за да дойде при мен.

— Ако се съпротивлява, бих искал да се срещна със сестра й. Ще се наложи тя да следи за признаци на отклонение в поведението й. Разбира се, в никакъв случай не трябва лекомислено да подминава евентуалните приказки на сестра си за самоубийство.

Двамата психиатри се отправиха към вратата. В преддверието чакаше тъмнокосо младо момиче, което унило зяпаше през прозореца. Целите й ръце бяха в бинтове.

Донъли снижи глас и рече:

— Трябва да погледнете сериозно на случая. Пациенти, които са преживели някаква душевна травма в детството си, са способни да посегнат на себе си.

18

Тази вечер, когато Сара се прибра от работа, намери пощата си внимателно подредена на масата във всекидневната. След погребението Софи, дългогодишната им прислужничка, бе предложила да идва само два дни в седмицата.

— Едва ли ще ти трябвам за повече, Сара, а и не ставам по-млада.

Понеделник беше единият от двата дни, в които тя идваше. Затова и пощата беше подредена, къщата леко миришеше на мебелочистител, пердетата бяха дръпнати, а меката светлина на лампите и стенните свещници придаваше уютност на стаите.

Това беше най-тежката част от деня за Сара — да се прибере в тази празна къща. Преди да се случи катастрофата, майка й и баща й обикновено я чакаха, за да изпият заедно коктейла си за вечеря.

Сара прехапа устни и отблъсна спомените. Писмото най-отгоре на купа беше от Англия. Тя скъса плика, сигурна, че е от Грег Бенет. Прочете бързо написаното, а после още веднъж, по-бавно. Грег току-що бе научил за катастрофата. Съчувствието му беше истински трогателно. Той пишеше за уважението си към Джон и Мери Кениън, за приятните му гостувания в техния дом, опитваше се да си представи колко трябва да им е тежко сега на нея и на Лори.

Последният абзац беше доста обезпокоителен:

С треперещи ръце Сара занесе пощата в библиотеката. Утре щеше да се обади на д-р Карпентър и да му прочете това. Знаеше, че той е предписал антидепресанти на Лори, но дали тя ги взимаше? Телефонният секретар святкаше. Д-р Карпентър се бе обаждал и беше оставил домашния си номер.

Когато се свърза, Сара му разказа за писмото на Грег и после ужасена изслуша внимателните му обяснения защо е трябвало да се обърне към д-р Донъли в Ню Йорк и защо беше наложително Сара да се срещне с него колкото е възможно по-скоро. Карпентър й даде телефона на Донъли в клиниката. С нисък и дрезгав глас тя трябваше да повтори два пъти на служителя от телефонната централа собствения си номер.

Софи беше опекла пиле и направила салата. Сара яде с нежелание, като едва преглъщаше. Точно си беше приготвила кафето, когато се обади д-р Донъли. Денят му беше изцяло зает, но можеше да се види с нея в шест вечерта. Тя затвори, препрочете писмото на Грег и с някакво трескаво чувство за неотложност позвъни на Лори. Никой не отговори. Започна да звъни на всеки половин час, докато накрая, към единадесет, чу някой да вдига слушалката. Гласът на Лори звучеше бодро. Поговориха малко, после Лори рече:

— Как, мислиш, се справям? След обяд се опънах на леглото с намерението да прегледам тези проклети уроци и съм заспала. Сега ще трябва да си наваксвам.

19

В единадесет часа вечерта в понеделник професор Алън Грант се отпусна в леглото си и запали нощната лампа. Големият прозорец на спалнята беше отворен донякъде, но в стаята не беше достатъчно хладно. Жена му Карън често казваше, за да го дразни, че в предишния си живот той вероятно е бил полярна мечка. Карън мразеше спалнята да е студена. Не че сега беше тук, за да може да се заяжда с него, помисли си той, докато отмяташе одеялото и стъпваше с босите си крака на килима.

През последните три години Карън работеше в туристическа агенция в Медисън Армс хотел в Манхатън. В началото тя оставаше в Ню Йорк за през нощта само когато й се налагаше. След това започна все по-често да му се обажда късно следобед. „Скъпи, затънали сме в работа и имам да оправя купища документи. Ще можеш ли да се погрижиш за себе си?“

Той се бе грижил сам за себе си в продължение на тридесет и четири години, преди да я срещне — имаше шест години оттогава — на една екскурзия в Италия. Не беше чак толкова трудно да се върне към навиците си отпреди. Сега Карън бе наела апартамент в хотела и обикновено оставаше там през по-голямата част от седмицата. През уикендите обаче винаги се връщаше.

Грант прекоси стаята и широко отвори прозореца. Завесите се издуха и освежителната вълна от студен въздух нахлу в стаята. Той бързо се върна до леглото, но след кратко колебание се отправи към коридора. Нямаше смисъл. Не му се спеше. Още едно чудато писмо бе пристигнало днес с пощата в кабинета му. Коя, по дяволите, беше Леона? Той нямаше студентка с такова име и никога не бе имал.

Къщата не беше голяма и бе построена подобно на вила. Алън я бе купил, преди той и Карън да сключат брак. За известно време на нея й беше интересно да променя обзавеждането, да заменя с нови мебели старите и изхабени вещи. Сега обаче къщата отново бе започнала да придобива предишния си вид от ергенските му години.

Грант се почеса по главата, разкопча копчетата на пижамата, която се бе усукала около кръста му, тръгна по коридора покрай спалните за гости, покрай кухнята, всекидневната и трапезарията и влезе в кабинета си. Запали лампата и когато след дълго търсене успя да намери ключа от най-горното чекмедже на бюрото си, той го отвори, извади писмата и започна да ги чете отново.

Първото беше пристигнало преди две седмици:

Всичките писма бяха написани в този дух. Всеки ден пристигаше по едно и във всяко се говореше за диви любовни сцени, които се разиграваха или в кабинета, или в дома му.

Много от извънкласните занятия той провеждаше вкъщи, тъй че повечето студенти познаваха мястото. В някои от писмата се споменаваше за изтъркания кафяв кожен стол в кабинета му. Но никога не бе имало случай, в който студент да е оставал насаме с него. Не беше чак такъв глупак.

Грант внимателно разгледа писмата. Очевидно бяха писани на стара пишеща машина. Буквите „о“ и „у“ бяха нащърбени. Той прегледа студентските работи, които се намираха у него, но никой не бе използвал такава машина. Не му беше познат и надраскания отдолу подпис.

Още веднъж той се запита дали да ги покаже на Карън и на администрацията на колежа. Беше трудно да се предвиди как би реагирала Карън. Не искаше да я тревожи. Нито пък искаше тя да реши да напусне работа и да си остане вкъщи. Може би точно това бе желал преди няколко години, но не и сега. Предстоеше му да вземе доста важно решение.

Администрацията. Щеше да съобщи на декана, отговарящ за студентските въпроси, в момента, в който разбереше кой е авторът. Проблемът чисто и просто се състоеше в това, че той нямаше никакви улики, а в секундата, в която някой решеше, че писмата съдържат и грам истина, спокойно можеше да се сбогува с този колеж.

Той прочете писмата още веднъж, като търсеше специфичния стил, определени фрази или изрази, които биха могли да му напомнят за някоя от студентките. Нищо. Накрая отново ги сложи в чекмеджето, заключи го, протегна се и осъзна, че е безкрайно изморен. И че му е студено. Едно беше да спиш на студено под топлите одеяла, друго — да стоиш на течение само по памучна пижама. Откъде, по дяволите, ставаше това течение?

Карън винаги дърпаше завесите, когато си беше вкъщи, но той никога не си правеше тоя труд. Даде си сметка, че плъзгащата се стъклена врата на кабинета му, водеща към вътрешния двор, беше няколко инча отворена. Вратата беше тежка и трудно се движеше. Може би не я бе затворил последния път, когато е излизал. С ключалката, също имаше проблеми. Понякога превърташе. Той отиде до вратата, бутна я силно, заключи и без да провери дали езикът е захванал, загаси осветлението и се върна в леглото.

Пъхна се под завивките. Сега стаята беше достатъчно студена. Затвори очи и веднага заспа. Дори в най-безумните си сънища не би могъл да си представи, че само преди половин час една стройна фигура с дълга руса коса беше седяла свита в кожения му кафяв стол и при шума на приближаващите стъпки се бе измъкнала навън.

20

Петдесет и осем годишният частен детектив Даниел О’Тул беше известен в Ню Джърси като Дани, ловеца на съпрузи. Въпреки външността си на добродушен пияница, какъвто си беше, той притежаваше забележителни способности, беше упорит и извънредно дискретен относно информацията, с която разполагаше.

Дани беше свикнал хората да използват фалшиви имена, когато го наемаха да издири доказателства за евентуалната измяна на тяхната половинка. Докато получаваше хонорарите си и успяваше навреме да си плаща сметките, клиентите му можеха да се наричат, както си искат.

Въпреки това беше доста изненадващо, когато някаква жена, която се представи като Джейн Грейвс, се обади в офиса му във вторник сутринта и намеквайки за евентуален застрахователен иск, пожела той да се заеме с разследване на сестрите Кениън. Къде работеше в момента голямата сестра? Беше ли се върнала малката в колежа и щеше ли да го завърши? Често ли си идваше вкъщи? Каква беше реакцията им към смъртта на техните родители? Имаше ли някакви признаци на депресия? И най-важното, посещаваше ли по-младата жена психиатър?

Дани усети нещо подозрително. Беше срещал Сара Кениън няколко пъти в съда. Катастрофата, при която загинаха родителите й, бе предизвикана от бързо движещ се автобус, чиито спирачки бяха отказали. Напълно възможно бе да е заведен иск срещу автобусната компания, но застрахователните фирми обикновено разполагаха със собствени следователи. Все пак това беше работа, а напоследък заради рецесията бизнесът с разводи бе западнал. Трудно е да откажеш, когато парите не достигат.

Дани пое риска да удвои хонорара, който обикновено взимаше. Отговориха му, че чекът незабавно ще бъде пуснат по пощата. Беше му наредено да изпраща докладите си и следващите сметки до частна пощенска кутия в Ню Йорк.

Широко усмихнат, Дани затвори телефона.

21

Във вторник вечерта след работа Сара тръгна с колата си към Ню Йорк. Тя пристигна навреме за срещата с д-р Донъли, но когато малко преди шест влезе в приемната му, той тъкмо излизаше.

Обясни й с кратичко извинение, че са го извикали по спешност, и я помоли да почака. Единственото, което Сара успя да забележи, преди той да изчезне, беше високият му ръст, проницателните сини очи и тъмната коса.

Човекът на рецепцията очевидно си беше отишъл. Телефоните мълчаха. След като в продължение на десет минути Сара прелиства няколко пъти едно списание и не можа да прочете нищо от това, което пишеше в него, тя го остави и потъна в мисли.

Беше малко след седем, когато д-р Донъли се върна.

— Много съжалявам — непринудено каза той, докато я въвеждаше в кабинета си.

Сара леко се усмихна, като се опитваше да не обръща внимание на спазмите от глад в стомаха си и започващото главоболие. Беше минало ужасно много време, откакто бе обядвала — ръжено хлебче с шунка и кафе.

Докторът й посочи стола пред бюрото. Тя седна, като ясно усещаше, че той я изучава, и затова веднага премина на въпроса.

— Д-р Донъли, изпратих секретарката си до библиотеката и тя ми донесе материали, свързани със заболяването „множествена личност“. Преди знаех съвсем малко за това, но нещата, които прочетох днес, ме плашат.

Той чакаше.

— Ако това, което съм разбрала, е вярно, най-честата причина е някаква травма в детството, особено сексуален тормоз за продължителен период от време. Така ли е?

— Да.

— Лори, разбира се, преживя ужаса да бъде отвлечена и държана далеч от къщи в продължение на две години, когато беше съвсем малко дете. Докторите, които я прегледаха, след като бе намерена, установиха, че е била изнасилвана.

— Имате ли нещо против да ви наричам Сара?

— Не, разбира се.

— Добре тогава, Сара. Ако Лори страда от множествена личност, заболяването вероятно е започнало още по времето на нейното отвличане. Като се има предвид, че тя е насилвана, можем да си представим, че е била толкова уплашена, толкова ужасена, колкото едно такова малко същество като нея едва ли може да понесе. В този смисъл това е било нейното спасение. Лори, детето, което сте познавали, се е отдръпнало от болката и страха и на помощ са му се притекли неговите превъплъщения. Споменът за тези години е заключен именно в тях. Изглежда, тази множественост не се е проявявала досега. От това, което знам, след като се е прибрала вкъщи, Лори постепенно е станала същата като преди, с изключение на онзи кошмар. Сега, със смъртта на родителите ви, тя е преживяла нова ужасна травма и д-р Карпентър е наблюдавал ясно различими промени в поведението й по време на последните си срещи с нея. Причината, поради която той дойде толкова бързо при мен, е, че се страхува тя да не посегне на себе си.

— Не ми е казал такова нещо. — Сара почувства как устата й пресъхва. — Лори, разбира се, е депресирана, но… О, боже, вие сигурно не мислите, че това е възможно? — Тя прехапа устни, за да спрат да треперят.

— Сара, можете ли да убедите Лори да се срещне с мен?

Тя поклати глава.

— Едва я накарах да се види с д-р Карпентър. Родителите ми бяха чудесни хора, но мисълта за някаква психиатрична помощ им бе чужда. Майка обичаше да цитира един от нейните преподаватели в колежа. Според него имало три вида хора: такива, които се подлагат на терапия, когато са изпаднали в състояние на стрес, такива, които споделят проблемите си със свой приятел или с таксиметровия шофьор, или с бармана, и такива, които пазят проблемите за себе си. Този учител твърдял, че и в трите случая човек се възстановява еднакво. Лори израсна, като слушаше това.

Джъстин Донъли се усмихна.

— Мисля, че всъщност доста хора споделят това мнение.

— Знам, че Лори се нуждае от професионална помощ — продължи Сара. — Проблемът е, че тя не иска да се отпусне пред д-р Карпентър. Като че ли я е страх от това, което той може да открие у нея.

— Поне засега е важно да се работи с нея. Прочетох отново сведенията, които ми предостави д-р Карпентър, и си отбелязах някои неща.

В осем часа Донъли, изглежда, забеляза изпитото, уморено лице на Сара и рече:

— Смятам, че е най-добре да спрем дотук. Сара, трябва много да внимавате и в момента, в който чуете дори само намек за самоубийство от страна на Лори независимо колко вятърничав може да ви се стори той, веднага се обадете на д-р Карпентър и на мен. Ще бъда съвършено искрен с вас. Бих искал да продължа да следя този случай. Моята работа се състои именно в изследването на множествената личност, а не ни се удава много често възможността да проследим началото на това заболяване. Ще продължавам да обсъждам с д-р Карпентър сеансите му с Лори. Освен ако не настъпи някаква коренна промяна, съм сигурен, че ще получаваме повече полезна информация от вас, отколкото от нея. Така че бъдете много внимателна.

Сара се поколеба, после попита:

— Докторе, вярно ли е, че докато Лори не освободи съзнанието си от потиснатия ужас на онези години, тя никога няма да се оправи?

— Мислете за това по следния начин. Майка ми си счупи веднъж нокътя чак до живеца и стана инфекция. След няколко дни целият й пръст бе отекъл и бе станал ужасно болезнен. Тя обаче го лекуваше сама, защото я беше страх да не го оперират. Когато накрая отиде за спешна помощ, цялата й ръка беше възпалена и се намираше на косъм от отравяне на кръвта. Виждате ли, тя бе пренебрегнала предупредителните симптоми само защото искаше да избегне непосредствената болка при лечението.

— А у Лори се наблюдават симптоми на психологическа инфекция, така ли?

— Да.

Тръгнаха заедно по дългия коридор към главния вход. Човекът от охраната им отвори. Нямаше вятър, но все пак беше октомври и вечерта беше хладна. Сара започна да се сбогува.

— Колата ви наблизо ли е? — попита Донъли.

— Да, чудо на чудесата, открих свободно място точно до клиниката.

Той я изпрати до колата.

— И се обаждайте.

Какъв симпатичен човек, помисли си Сара, докато потегляше. Опита се да анализира собствените си чувства. Сега, след като се срещна с д-р Донъли, тревогата й за Лори беше станала още по-силна, но пък за сметка на това имаше чувството, че може да разчита на сериозна подкрепа от негова страна.

Тя мина по деветдесет и шеста улица, покрай Медисън и Парк авеню и се отправи към изходната магистрала. На Лексингтън авеню обаче импулсивно зави надясно и навлезе отново в града. Умираше от глад, а пък любимото й заведение „При Никола“ се намираше само на няколко пресечки по-надолу.

След броени минути Сара вече седеше на малка маса.

— Чудесно е да ви видя отново, Сара — рече Лу, сервитьорът, който открай време обслужваше тук.

Ресторантът винаги изглеждаше приятен. Видът на апетитните порции, разнасяни от сервитьорите, повдигна настроението й.

— Знам какво ще си поръчам, Лу. Винегрет с аспержи, лингуинас бял сос, пелегрино и чаша вино.

— Имате ги.

Тя се пресегна към панера с хляб и си взе една топла хрупкава питка. След десет минути, когато аспержите бяха сервирани, някой се настани на малката маса отляво. Тя чу познат глас да казва: „Прекрасно, Лу. Благодаря ти. Умирам от глад“.

Сара бързо погледна нататък и видя най-напред учуденото, а после явно зарадвано лице на д-р Джъстин Донъли.

22

Седемдесет и осем годишният Рътланд Гарисън знаеше още от времето, когато беше малчуган, че е призван да служи на църквата. През 1947 той получи вдъхновение и откри потенциалните възможности на телевизията. Тогава успя да убеди телевизионната компания „Дюмон“ от Ню Йорк да отделя по един час всяка неделя сутрин за религиозното предаване „Църквата на въздушния път“. Оттогава насам той не беше спрял да проповядва Божието слово от телевизионния екран.

Сега сърцето му вече едва се крепеше и неговият лекар го бе предупредил да се оттегли незабавно. „В живота си сте направили достатъчно за цяла дузина мъже, преподобни Гарисън, му бе казал той. Построили сте духовно училище, болница, сиропиталища, старчески домове и какво ли не още. Време е да се погрижите и за себе си.“

Гарисън знаеше по-добре от всеки друг колко лесно е да се отклонят огромни суми от подобни благотворителни начинания, за да напълнят алчни джобове. Не искаше неговият наследник да е от хората, които биха се възползвали от тази възможност.

Също така той прекрасно знаеше, че неговото предаване не се нуждае само от някой, който да вдъхновява и води стадото, а от човек, чиито проповеди наистина да възвисяват духа.

— Ние трябва да изберем водещ с чувство за предаването, а не някакъв обикновен шоумен — предупреди Гарисън членовете на събора на „Църквата на въздушния път“. Въпреки всичко в края на октомври след третото появяване на преподобния Боби Хокинс като гост на предаването съборът гласува той да бъде поканен за водещ.

Гарисън имаше правото на вето над решенията на събора.

— Не съм сигурен в този човек — ядосано заяви той пред членовете му. — Има нещо в него, което ме притеснява. Няма нужда да се бърза.

— Но той притежава истински качества на месия — възпротиви се един от присъстващите.

— Самият месия ни предупреждава да се пазим от фалшивите пророци. — Рътланд Гарисън разбра от снизходителния и леко раздразнен израз по лицата на мъжете около себе си — всички те вярват, че неговите възражения са плод единствено на нежеланието му да се оттегли. Той се изправи.

— Правете каквото искате — рече уморено. — Аз си отивам вкъщи.

Тази нощ преподобният Рътланд Гарисън почина, докато спеше.

23

Бик се чувстваше много изнервен след последния път, когато участва в предаването.

— Този старец ме мрази, Оупъл — оплака се той. — Ревнува заради всичките обаждания и писма, които се получават за мен. Позвъних на един от членовете на събора и го попитах защо не ме търсят вече, а той ми довери, че причината е у него.

— Може би е по-добре да останем в Джорджия, Бик — предложи Оупъл. Тя се извърна при язвителното изражение, което се изписа на лицето му. Седеше до масата в трапезарията, заобиколена от пощенски пликове.

— Как сме с даренията тази седмица?

— Много добре. — Всеки вторник по местната телевизионна програма, а също и когато говореше на разни събирания, той призоваваше хората да правят дарения за различни благотворителни цели. Оупъл и той бяха единствените, които имаха право да разполагат с тези средства.

— Но не са толкова добри, колкото тези, които „Църквата на въздушния път“ набира всеки път, щом аз говоря.

На двайсет и осми октомври се обадиха от Ню Йорк. Когато затвори телефона, Бик се втренчи в Оупъл със светнали очи.

— Гарисън е умрял тази нощ. Поканен съм да стана пастор на „Църквата на въздушния път“. Искат да се преместим за постоянно в Ню Йорк колкото е възможно по-скоро. Ще отседнем в „Уиндам“, докато си изберем резиденция.

Оупъл понечи да се втурне към него, после спря. Изразът на лицето му й подсказа да го остави на мира. Той отиде в кабинета си и затвори вратата. След няколко минути тя чу слабите звуци на някаква музика и разбра, че отново е пуснал музикалната кутия на Лий. Тихо пристъпи към вратата и се заслуша в приглушения глас, който пееше: „Из града… Момчета и момичета заедно…“.

24

Беше толкова трудно да не позволи на Сара да разбере колко всъщност я е страх. Лори спря да разказва на сестра си и на д-р Карпентър за съня с ножа. Никой, дори Сара не можеше да знае, че ножът всеки път беше по-близо и по-близо.

Д-р Карпентър искаше да й помогне, но тя трябваше да бъде много предпазлива. Понякога часът, прекаран с него, минаваше така незабелязано, че тя дори не бе разбрала как му е казала неща, за които не искаше да говори.

Постоянно беше толкова изморена. Въпреки че всяка нощ си стоеше в стаята и учеше, тя едва се справяше с уроците. Понякога намираше упражненията си направени, без да помни кога се е занимавала с тях.

Разни мисли отекваха толкова силно в главата й, сякаш бяха гласове на хора, кънтящи в празна стая. Някои от гласовете й казваха, че е отвратителна и глупава, че вкарва всички около себе си само в беди, и й заръчваха да си затваря устата пред д-р Карпентър. Понякога дълбоко в съзнанието си Лори чуваше плача на малко дете. Понякога детето плачеше тихичко, друг път високо и неудържимо. Един друг глас, по-нисък и страстен, говореше също като някоя уличница.

Уикендите бяха непоносими. Къщата беше толкова голяма и тиха. Тя не искаше да остава дори за минута сама в нея. Беше доволна, че Сара я е обявила за продан.

Единствените моменти, в които Лори се чувстваше на себе си, бяха, когато двете със Сара играеха голф в клуба или когато обядваха с приятели. Тези дни я караха да си припомня как играеше голф с Грег. Той й липсваше по някакъв необяснимо болезнен начин, но тя толкова се страхуваше от него, че страхът изместваше цялата й любов. Потръпваше при мисълта, че през януари отново ще се върне в Клинтън.

25

Джъстин Донъли бе разбрал от срещата си с д-р Карпентър, че Сара Кениън е забележително силна млада жена, но съвсем не беше подготвен за впечатлението, което тя му направи по време на тяхната среща. Онази първа вечер в кабинета му тя беше седнала срещу бюрото, очарователна и самоуверена, и само болката в очите й намекваше за мъката и безпокойството, които изпитваше. Нейният ненатрапчив скъп тъмносин костюм от туид му напомни, че носенето на дрехи в тъмни цветове навремето се смяташе за сигурен белег, че някой е в траур.

Беше впечатлен от факта, че въпреки неизбежния шок при новината за възможността сестра й да е болна от множествена личност тя бе готова да му сътрудничи с информация още преди да го е видяла. Той се възхити и от интелигентното й вникване в психологическото състояние на Лори.

Когато я изпращаше до колата, на езика му бе да й предложи да отидат да вечерят. После той влезе в „При Никола“ и я откри там. Тя изглеждаше доволна, че го вижда, и беше някак си естествено да го покани на нейната маса, така че той да освободи своята за двойката, която тъкмо влизаше.

Сара първа поде разговора. Усмихната, тя му подаде панера с питките.

— Предполагам, че на обед сте хапнали набързо, както и аз самата — каза му тя. — Започнах работа по едно дело за убийство и целия ден съм разговаряла със свидетели.

Тя му разправи за всекидневието си на помощник-прокурор, после умело прехвърли разговора към него. Знаеше, че той е австралиец. Джъстин й разказа за семейството си и за детството си във фермата.

— Прадядо ми по бащина линия е пристигнал от Англия окован във вериги. Разбира се, поколения наред това не се е споменавало. Сега е въпрос на чест да имаш предшественик, изпратен от короната в наказателната колония. Баба ми по майчина линия е родена в Англия и семейството й се преместило в Австралия, когато била на няколко месеца. През целия си живот баба не спря да повтаря колко й липсва Англия. За осемдесет години тя отиде дотам само два пъти. Това е пък другият вид манталитет на австралийците.

Чак когато стигнаха до капучиното, разговорът се върна към решението му да се специализира в лечението на заболяването „множествена личност“.

След тази вечер Джъстин разговаряше с д-р Карпентър и Сара поне веднъж седмично. Д-р Карпентър се тревожеше, че Лори от ден на ден става все по-необщителна.

— Преструва се — сподели той с Джъстин. — Видимо се съгласява, че не трябва да се чувства виновна за смъртта на родителите си, но аз не й вярвам. Тя говори за тях, като че ли това е вече съвсем безопасна тема. И само хубави спомени. Но когато се развълнува, говори и плаче като малко дете. Продължава да отказва да направи Минесота тест5 или теста на Роршах6. Сара на свой ред отбелязваше, че не забелязва признаци на депресия, които да подсказват, че има опасност за самоубийство.

— Лори мрази да ходи при д-р Карпентър в събота — оплакваше се тя. — Твърди, че само си даваме парите и че е нормално да си тъжен, когато родителите ти са починали. Тя обаче наистина се радва, когато ходим в клуба. Някои от бележките й са доста слаби и ми поръча да й се обаждам вечер до осем часа, за да може после да учи на спокойствие. Мисля, че по-скоро не иска да я проверявам.

Д-р Джъстин Донъли не призна пред Сара, че според д-р Карпентър, а и според самия него поведението на Лори, на което са свидетели, е затишие пред буря. Вместо това той продължи да настоява тя да наблюдава Лори внимателно. И всеки път, когато затваряше, той осъзнаваше, че започва да чака позвъняванията й доста извън професионалния си интерес.

26

Делото, по което работеше Сара, беше особено жестоко убийство на двадесет и седем годишна жена, Морийн Мейс, удушена от деветнадесетгодишен младеж, който насила влязъл в колата й, спряна на паркинга пред гарата.

Да се потопи в последните уточнения по делото, тъй като процесът наближаваше, беше добре дошла промяна за Сара. С все по-голямо усърдие тя препрочиташе показанията на свидетелите, които бяха видели как обвиняемият нахълтва в колата на жертвата. Защо ли не се бяха опитали да го спрат, помисли си Сара. Та всеки от тях беше почувствал, че това момче не е с добри намерения. Тя знаеше, че веществените доказателства за отчаяния опит на жената да спаси живота си ще направят огромно впечатление на съдебните заседатели.

Процесът започна на втори декември и не продължи дълго, макар защитникът, шестдесетгодишен, сърдечен и симпатичен мъж на име Конър Маркъс, да се бе опитал да разруши стратегията на Сара. При умело водените от него разпити свидетелите признаваха, че е било доста тъмно на паркинга и затова не са могли да бъдат сигурни дали обвиняемият сам си е отворил вратата на колата, или е бил поканен да влезе.

Но когато дойде ред на Сара да разпитва свидетелите, те всички до един твърдо заявиха, че обвиняемият Джеймс Паркър е влязъл в колата въпреки явната съпротива на Морийн Мейс.

Съчетанието от жестокостта на престъплението и представлението, което защитата в лицето на Маркъс изнасяше, подтикна медиите да присъстват и да отразяват заседанията на съда. Залата се напълни. Зяпачите се обзалагаха за изхода на делото.

Сара изпадна в състоянието, което през последните пет години беше станало нейната втора природа. Тя ядеше, пиеше и спеше, погълната изцяло от „Щатът срещу Джеймс Паркър“. Лори започна да се връща обратно в колежа веднага след съботните си посещения при д-р Карпентър.

— Ти си имаш работа, а и аз не е зле да свърша нещо — казваше тя на Сара.

— Как върви с д-р Карпентър?

— Започвам да си мисля, че за катастрофата е виновен шофьорът на автобуса.

— Това е хубаво. — Когато през седмицата се обади на д-р Донъли, Сара му рече: — Единственото, което искам, е да можех да й повярвам.

Деня на благодарността прекараха с братовчедите си от Кънектикът. Не беше чак толкова лошо, колкото Сара бе очаквала. По Коледа тя и Лори взеха самолета до Флорида и оттам отидоха на петдневно пътешествие из Карибско море. Плуването в открития басейн на палубата на „Лидо“ ги избави от натрапчивите спомени за други Коледи, прекарани по съвсем друг начин. Но въпреки всичко Сара копнееше дългата коледна ваканция да свърши, за да може да се върне при своя процес.

Лори прекара по-голямата част от пътуването в каютата си, отдадена на четене. Тя се беше записала в часовете на Алън Грант, посветени на писателките от викторианската епоха, и сега искаше предварително да се подготви. Беше взела и старата пишеща машина на майка им, с намерението да си води бележки. Но Сара знаеше, че тя пише на нея и писма. Писма, които щом Сара влезеше, незабавно биваха изваждани от машината и скривани. Дали Лори не се интересуваше от някого? — питаше се Сара. Но защо трябваше да е толкова потайна?

„Та тя е на двадесет и една — смъмри се Сара. Не е твоя работа да й се месиш.“

27

Навръх Коледа професор Алън Грант преживя неприятна сцена със съпругата си Карън. Беше забравил да скрие ключа от чекмеджето на бюрото си и тя бе намерила писмата. Карън държеше да знае защо досега ги е крил от нея, защо не ги беше предал на администрацията, ако, както той твърдеше, те бяха пълна измислица.

Търпеливо, а после не особено търпеливо той обясни:

— Карън, не виждах причина да те тревожа. Що се отнася до администрацията, не мога да съм сигурен, че ги изпраща студентка, въпреки че имам сериозни подозрения за това. И какво друго може да направи деканът, освен да започне да се чуди също като теб в момента, колко ли истина се съдържа в тях.

През седмицата между Коледа и Нова година писмата спряха да пристигат.

— Още едно доказателство, че вероятно са от студентка — рече той на Карън. — Сега ми се иска обаче да пристигне някое. Една пощенска марка ще ми е от голяма полза.

Карън настояваше да прекарат новогодишната вечер в Ню Йорк. Бяха поканени на парти в Залата на дъгата.

— Знаеш, че мразя такива големи събирания — възпротиви се той. — Семейство Ларкин ни канят у тях. — Уолтър Ларкин беше деканът по студентските въпроси.

На тридесет и първи декември заваля силен сняг. Карън се обади от офиса.

— Скъпи, пусни си радиото. Всички влакове и автобуси имат закъснение. Какво мислиш, че трябва да направя?

Алън знаеше какъв отговор се очаква от него.

— Недей да чакаш разните влакове и автобуси в това време. Защо не останеш в града?

— Няма ли да имаш нищо против?

Той нямаше нищо против.

Алън Грант беше встъпил в брак с ясното съзнание, че това е обвързване за цял живот. Неговият баща бе напуснал майка му, когато Алън е бил още бебе, и той се беше заклел никога да не постъпва така с никоя жена.

Карън явно беше много доволна от тяхната уговорка. На нея й харесваше да живее в Ню Йорк през седмицата и да прекарва уикендите с него. В началото всичко беше наред. Алън Грант имаше навика да живее сам и харесваше собствената си компания. Но сега недоволството му нарастваше с всеки изминал ден. Карън беше една от най-хубавите жени, които някога бе срещал. Обличаше се като манекен. За разлика от него тя притежаваше добър търговски нюх и затова отговаряше за финансите им. Но физическата й привлекателност отдавна беше изгубила очарованието си за него. Упоритият й здрав разум, някога забавен, сега бе станал прекалено предсказуем.

Какво всъщност беше общото помежду им? — запита се Алън за кой ли път, докато се обличаше за вечерята в дома на декана. После остави настрана парливия въпрос. Тази вечер просто щеше да се наслаждава на празненството с добри приятели. Той познаваше всички, които, щяха да присъстват, и без изключение те бяха приятни, интересни хора.

Особено Вера Уест, новата им колежка във факултета.

28

В началото на януари дворът на колежа в Клинтън беше заприличал на леден дворец. Дълбокият сняг вдъхнови студентите да изваят приказни зимни скулптури. Ниските температури запазиха за дълго тяхната неподправена красота, докато не заваля неочаквано топъл за сезона дъжд.

Сега оцелелият сняг тук-там се белееше върху мократа кафеникава трева. Останките от скулптурите изглеждаха гротескно в техния полустопен вид. Еуфоричната палавост, обхванала студентите след края на изпитната сесия, вече бе отминала и животът в колежа бе навлязъл в обичайния си ритъм.

Лори вървеше бързо през двора към кабинета на професор Алън Грант. Бе пъхнала ръце в джобовете на зимното си яке, под което беше облечена с пуловер и джинси. Тъмнорусата й коса беше прибрана назад и вързана на конска опашка. Докато се приготвяше за срещата, тя си беше сложила сенки и червило, но после бързо ги бе изтрила.

Не се опитвай да се разкрасяваш. Ти си грозна.

Гласовете се появяваха все по-често. Лори ускори стъпките си, като че ли можеше да им избяга. Лори, ти си виновна за всичко. Виновна си и за това, което се случи, когато беше малка.

Лори се надяваше да се е справила добре на първия тест върху викторианските автори. До тази година винаги бе получавала добри оценки, но сега като че ли бе попаднала във влакчето на ужасите. Понякога получаваше петици и шестици. Друг път се оказваше, че я изпитват върху напълно непознат за нея материал, така че явно не бе внимавала достатъчно в час. По-късно намираше в тетрадката си някакви бележки, които не помнеше да си е водила.

Тогава тя го видя. Грег. Вървеше по алеята между две от спалните помещения. Когато се бе върнал от Лондон миналата седмица, той й се бе обадил. Тя му изкрещя да я остави на мира и тресна телефона.

Явно още не я беше забелязал. Тя измина на бегом разстоянието, което я делеше от сградата.

За щастие коридорът беше пуст. Облегна за момент глава на стената, благодарна за спокойствието.

Страхлива котка.

Не съм страхлива котка, помисли си тя язвително. Изправи рамене и дори успя да се усмихне непринудено на студента, появил се в този миг от кабинета на професор Грант.

Тя почука на леко притворената врата. Приятна топлина и чувство за безопасност я посрещнаха отвътре.

— Заповядай, Лори. — Той винаги беше мил с нея.

Неголемият му кабинет беше боядисан в топъл жълт цвят. От дясната страна на прозореца бяха наредени лавици, отрупани с книги. На дългата маса лежаха разхвърляни работите на студентите. Бюрото му обаче беше подредено — на него имаше само един телефон, някаква саксия с цвете и стъклена купа, из която кръжеше самотна златна рибка.

Грант посочи стола срещу бюрото си.

— Сядай, Лори. — Той беше облечен с тъмносин пуловер и бяла риза със столче яка. За момент Лори си помисли, че твърде много прилича на църковен служител.

Грант държеше в ръка нейната последна работа — темата върху Емили Дикинсън7.

— Не ви е харесала — предположи тя с разбиране.

— Напротив, мисля, че е страхотна. Просто не разбирам защо си променила мнението си за старата Ем.

Той я харесваше. Лори се усмихна с облекчение. Но какво имаше предвид, като говореше за някаква промяна?

— Когато миналия семестър писа за Емили Дикинсън, ти твърдеше, че именно животът й на отшелник й е позволил да разгърне докрай своя гений. Сега тезата ти е, че тя е била невротичка, обзета от неистов страх, и че поезията й би могла да достигне и по-високи върхове, ако не е била емоционално потисната. И заключаваш: „Една страстна любовна връзка с нейния духовен наставник и кумир Чарлз Уодзуърт би й помогнала невероятно много“.

Грант се усмихна.

— Понякога и аз се чудя над същото нещо, но все пак какво те накара да промениш мнението си?

Какво наистина? Лори намери отговора.

— Може би и аз мисля като вас. Може би съм започнала да се питам какво ли би станало, ако тя се беше освободила физически от своите емоции, вместо да се страхува от тях.

Грант кимна.

— Добре. А тези няколко реда в полето… ти ли си ги писала?

Това дори не приличаше на нейния почерк, но пък върху синята корица бе написано нейното име. Тя кимна.

Професор Грант изведнъж стана някак си различен. Лицето му придоби замислен, дори разтревожен вид. Дали не се опитваше само да изглежда любезен с нея? Може би все пак работата й беше лоша.

Златната рибка плуваше бавно и невъзмутимо.

— Какво е станало с другите? — попита тя.

— Някакъв шегаджия ги прехрани. Всичките умряха. Лори, има нещо, за което бих искал да говоря с теб…

— Предпочитам да умра от преяждане, отколкото да бъда блъсната от кола, а вие? Поне не ти тече кръв. О, съжалявам. За какво искате да говорим?

Алън Грант поклати глава.

— Не е нещо спешно. Няма подобрение, нали?

Тя знаеше какво точно имаше предвид той.

— Понякога аз искрено се съгласявам с доктора, че ако трябва въобще да се говори за вина, то тя е на шофьора на автобуса, който е карал с повредени спирачки и с прекалено висока скорост. Понякога обаче не съм в състояние да приема това.

Кънтящият глас в главата й извика: „Ти отне последните години от живота на майка си и баща си точно както им отне онези две години, когато излезе сама навън“.

Тя не искаше да плаче пред професор Грант. Той беше толкова мил, но на хората им писва непрекъснато да те успокояват. Изправи се на крака.

— Аз… трябва да вървя. Има ли нещо друго?

С тревожни очи професор Грант проследи Лори да излиза. Беше все още рано, за да бъде сигурен, но курсовата работа, която държеше в ръцете си, му бе дала първата солидна следа към личността на мистериозната авторка на писмата, която се подписваше „Леона“.

В темата се усещаше някаква чувствена нотка, съвършено неприсъща на досегашния стил на Лори, затова пък много подобна на тази, която преобладаваше в писмата. Струваше му се дори, че разпознава някои необичайно екстравагантни фрази. Това не беше доказателство, но поне му даваше възможност да започне да търси такова.

Лори Кениън беше последният човек, когото той би заподозрял като автор на писмата. Отношението й към него беше обичайното за студентка, която харесва и уважава своя преподавател.

Докато посягаше за сакото си, Грант реши да не споменава нищо пред Карън или администрацията за своите подозрения. Някои от тези писма бяха направо нецензурни. Щеше да е ужасно, ако невинно същество бъдеше разпитвано заради тях, особено ако това беше дете като Лори, което преживяваше такава трагедия. Той загаси лампата и си тръгна за вкъщи.

Застанала зад живия плет, Леона го наблюдаваше да се прибира, а ноктите й се бяха впили в дланите.

Миналата нощ тя отново го бе причаквала край къщата му. Както винаги, той не бе дръпнал завесите и тя го бе наблюдавала цели три часа. Към девет той си стопли пица, взе бира от хладилника и отиде в кабинета си. Излегна се в онзи стар кожен стол, изу си обувките и опря крака на дивана.

Четеше биографията на Джордж Бърнард Шоу. Толкова мил беше начинът, по който Алън несъзнателно прокарваше ръка през косата си. Понякога го правеше и в час. Когато изпи бирата, той погледна към празната чаша, сви рамене и отиде в кухнята да си донесе нова.

В единадесет изгледа новините, после изгаси лампата и излезе. Тя знаеше, че отива да си легне. Винаги оставяше прозореца отворен, но завесите на спалнята бяха спуснати. Повечето нощи, след като той си легнеше, тя си тръгваше, но една вечер бе опитала дръжката на плъзгащата се стъклена врата и бе открила, че езичето поддава. Оттогава понякога влизаше вътре, свиваше се в стола и си представяше, че той всеки момент ще я повика: „Хей скъпа, ела при мен. Толкова съм самотен“.

Един или два пъти тя бе изчакала, за да е сигурна, че е заспал, и на пръсти бе отишла да го погледа. Миналата нощ беше премръзнала и толкова уморена, че веднага се прибра, след като той изгаси осветлението в кабинета си.

Премръзнала и уморена.

Премръзнала.

Лори разтри студените си ръце. Изведнъж бе станало, толкова тъмно. Не беше забелязала колко е тъмно всъщност, когато преди малко бе напуснала кабинета на професор Грант.

29

— Евджууд е един от най-хубавите градове в щата Ню Джърси — обясняваше Бетси Лайънс на скромно облечената жена, с която разглеждаха реклами на недвижими имоти. — Разбира се, цените са доста високи, но при сегашното състояние на пазара и при съответните изгодни условия бихте могли да направите чудесна сделка.

Оупъл кимна замислено. За трети път посещаваше агенцията. Беше разказала версията, че съпругът й започва работа в Ню Йорк и тя трябва да намери подходящо жилище в Ню Джърси, Кънектикът и Уестчестър.

— Дай й възможност да ти повярва — беше й наредил Бик. — Тези агенти на недвижими имоти са научени да разпознават клиентите с истински сериозни намерения и да не обръщат много внимание на разните фукльовци, които само говорят. Освен това разправяй на всеки, който те срещне, че търсиш на няколко места, после след едно-две посещения кажи, че най-много си харесала Ню Джърси. Първия път, когато отидеш там, спомени, че не си готова да купуваш на толкова високи цени, каквито са в Риджууд. После намекни, че градът е много хубав и ти наистина можеш да си го позволиш. Накрая, я накарай да ти покаже къщата на Лий в някой от петъците, когато излизаме. После ще й отвлечеш вниманието и…

Беше ранен петъчен следобед. Планът беше приведен в действие. Оупъл беше спечелила доверието на Бетси Лайънс. Беше време да разгледат къщата на Кениън. Прислужницата идваше в понеделник и петък сутринта. Щеше да си е тръгнала, преди те да отидат. Голямата сестра беше заета в съда с едно много нашумяло дело. Оупъл щеше да бъде сама в къщата на Лий, като се изключеше Лайънс, чието внимание щеше така или иначе да бъде отвлечено.

Бетси Лайънс беше привлекателна жена на около шестдесет години. Тя обичаше работата си и я вършеше добре. Често се шегуваше, че може да разпознае фукльото от миля разстояние. „Слушайте, аз не си губя времето, казваше тя на новите агенти. Времето е пари. Не си мислете обаче, че хората, които очевидно не могат да си позволят къщите, които желаят да видят, трябва веднага да бъдат прогонени. Може би татенцето седи на задната веранда и стиска куп пари, които отдавна пази за черни дни. От друга страна, не си въобразявайте, че хората, които изглеждат готови да платят много, са наистина сериозни. Някои от жените искат да разгледат хубавите къщи само за да видят обзавеждането. И никога не сваляйте очи от клиентите.“ Бетси Лайънс хареса Карла Хокинс, защото тя беше на ниво и веднага разкри картите си. Търсеше и на други места. Не се захласваше по къщите, които разглеждаше. Нито пък изтъкваше недостатъците им. Другите хора го правеха независимо дали имаха намерение да купуват или не. „Баните са прекалено малки.“ Сигурно, скъпа. Кой знае на какъв разкош си свикнала.

Мисис Хокинс задаваше доста интелигентни въпроси за къщите, които евентуално можеха да събудят интереса й. Изглежда, имаше доста пари. Истински добрият агент на недвижими имоти умее да разпознава скъпите дрехи на клиентите си. В края на краищата Бетси Лайънс имаше чувството, че това може да се превърне в доста добра продажба.

— Мястото е наистина очарователно — рече тя, сочейки към снимката на една тухлена вила. — Девет стаи, строена е само преди четири години, във великолепно състояние, има страхотен изглед и освен това е в края на задънена улица.

Оупъл се престори на заинтересувана и прочете бележките под снимката.

— Изглежда интересно — каза тя бавно. — Но нека видим и другите. О, какво е това? — Най-накрая беше стигнала до снимката на къщата на Кениън.

— Ако наистина се нуждаете от красива, просторна и удобна къща, тази е тъкмо за вас. — Лайънс преливаше от ентусиазъм. — Имотът е повече от един акър8, има плувен басейн, четири големи спални, всяка с баня, дневна, трапезария, стая за закуска, кабинет и библиотека на първия етаж. Осем хиляди, квадратни фута9, високи сводове, дървена ламперия, сервизно помещение.

— Нека да разгледаме тези двете днес сутринта — предложи Оупъл. — Само това ще мога да направя с този глезен.

Бик беше бинтовал левия й глезен. „Ще споменеш, че си навехнала крака си — посъветва я той. — После, когато й подметнеш, че сигурно си изпуснала ръкавицата си в някоя от стаите, тя няма да има нищо против да те остави сама в кухнята за малко.“

— Ще проверя за вилата — рече Лайънс. — Имат малки деца и са помолили да се обаждаме предварително. Но в къщата на Кениън може да се отиде всеки ден от седмицата без уговорка.

Първо спряха във вилата. Оупъл се сети, че трябва да задава определени въпроси, и се справи добре. Накрая се отправиха към къщата на Кениън. Тя си повтори наум инструкциите на Бик.

— Гадно време, нали? — попита Лайънс, докато караше по тихите улици на Риджууд. — Но на човек му става хубаво, като се сети, че пролетта наближава. Дворът на Кениън е пълен с плодни дръвчета и през пролетта целият е потънал в цвят. Кучешки дрян, череши и какво ли не още. Мисис Кениън обичаше градинарството и дръвчетата й цъфтяха три пъти през годината. Този, който купи имота, ще е голям късметлия.

— А защо се продава? — На Оупъл й се струваше, че е някак си неестествено да не зададе въпроса. Тя мразеше тази улица. Напомняше й за онези две години. Спомни си как сърцето й щеше да се пръсне, докато завиваха покрай розовата къща на ъгъла. Сега къщата беше боядисана в бяло.

Лайънс знаеше, че няма никакъв смисъл да крие истината. Проблемът беше, че повечето хора се страхуваха от къщи, които носят „лош късмет“. Но тя си имаше правило: по-добре е да кажеш всичко, както си е, отколкото клиентите да започнат да душат сами наляво-надясно и в края на краищата да разберат истината.

— В момента тук живеят сами две сестри — започна тя. — Родителите им загинаха при катастрофа миналия септември. Един автобус се блъснал в колата им на шосе 78. — Тя умело се опита да накара Оупъл да се съсредоточи върху факта, че произшествието се е случило на седемдесет и осмо шосе, а не в къщата.

Завиха по алеята. Бик беше наредил на Оупъл внимателно да огледа всичко. Наистина му беше любопитно да разбере в какво място живее Лий. Излязоха от колата и Лайънс затърси ключовете.

— Това е главното фоайе — съобщи тя, докато отваряше вратата. — Виждате ли какво имам предвид, когато говоря за добре поддържана къща? Не е ли прекрасна?

Защо не вземеш да млъкнеш, помисли си Оупъл, докато разглеждаха първия етаж. Дневната беше отляво. Арковиден портал. Огромни прозорци. Тапицерия в преобладаващо синьо. Тъмен полиран под, върху който се разстилаше голям ориенталски килим, контрастиращ с малкото килимче пред камината. Оупъл почувства как я напушва истеричен смях. И от това място те бяха отвели Лий в онази мизерна ферма. Беше цяло чудо, че успя да се сдържи.

Стените на библиотеката бяха покрити с портрети.

— Това са семейство Кениън — посочи Бетси Лайънс. — Красива двойка, нали? А това е портрет на момичетата, като малки. Откакто Лори се е родила, Сара винаги й е била като майка. Не знам дали сте чули, докато сте били в Джорджия, но…

Оупъл слушаше историята за отвличането преди седемнадесет години и почувства как сърцето й започна да бие лудо. На една масичка в дъното на стаята имаше снимка на Лий заедно с по-голямо момиче. Лий беше облечена в розовия бански костюм, който носеше, когато я бяха отвлекли. При толкова много снимки в тази стая си беше чиста лудост, че погледът й попадна точно на тази. Бик беше прав. Явно в това имаше Божи пръст, че се бяха озовали тук, за да се погрижат за Лий.

Тя се престори, че киха, извади носната си кърпичка от джоба на палтото и изпусна нарочно едната си ръкавица в стаята на Лий. Дори Бетси Лайънс да не я бе осведомила, лесно щеше да познае коя точно е нейната. Бюрото в стаята на сестра й беше отрупано с юридически книги.

Оупъл последва Лайънс надолу по стълбите и помоли отново да видят кухнята.

— Хареса ми тази кухня — въздъхна тя. — Къщата е наистина мечта. — Това поне беше вярно, помисли си с известна ирония. — Сега е по-добре да си вървя. Глезенът ме предупреждава, че е време да спра да обикалям. — Тя седна на един от високите столове пред бара.

— Разбира се. — Бетси Лайънс предвкусваше задаващия се успех.

Оупъл бръкна в джоба на палтото си за ръкавиците, после се намръщи.

— Знам, че и двете бяха тук, когато влязохме. — Тя потърси и в другия джоб и извади носната кърпичка. — О, сетих се. Обзалагам се, че когато кихнах, заедно с кърпичката съм извадила и ръкавицата, без да искам. Това беше в стаята със синия килим. — Тя бавно започна да слиза от стола.

— Чакайте тук — нареди Бетси Лайънс. — Ще се върна да я потърся.

— О, наистина ли ще го направите?

Оупъл изчака, докато стъпките се отдалечиха и тя се убеди, че Лайънс е на път към втория етаж. Тогава скочи от стола и изтича до редицата ножове със сини дръжки, закачени на стената до печката. Грабна най-големия — дълъг нож за месо — и го пусна в огромната си чанта. Върна се на стола, леко се наведе напред и започна да разтрива глезена си. Бетси Лайънс я завари в това положение, когато се появи отново в кухнята, усмихната победоносно, стиснала в ръка липсващата ръкавица.

30

Първите дни от седмицата преминаха неусетно. В нощта срещу четвъртък Сара поработи върху заключителната си реч.

Тя внимателно четеше изрядните си подготвителни бележки — местата, на които искаше да наблегне пред заседателите, бяха дебело подчертани. Навън започна да просветлява. В седем и петнадесет Сара прочете и последния параграф.

Беше отбелязала всичко необходимо. По-голямата част от доказателствата бяха неоспорими. Въпреки това Конър Маркъс беше най-добрият адвокат, срещу когото някога се бе изправяла. Решението на съдебните заседатели беше непредвидимо.

Сара се изправи и се протегна. Вълнението, което неизменно я обземаше по време на процес, щеше да се превърне в истинска треска, когато започнеше заключителната си реч. Тя разчиташе на това.

Влезе в банята и пусна душа. Изкушаваше се да се отпусне под удоволствието от топлата вода. Раменете й бяха схванати. Вместо това спря топлата вода и завъртя кранчето за студената докрай. Като се мръщеше, тя храбро посрещна ледената струя.

Избърса се бързо, облече дълга дебела хавлиена роба, обу си чехлите и слезе да си приготви кафе. Докато чакаше да стане готово, направи няколко упражнения и огледа кухнята. Бетси Лайънс, агентката по недвижими имоти, изглежда, смяташе, че има добри изгледи къщата да се продаде, и то доста скоро. Сара осъзна, че все още се двоуми дали да я продава. Беше заявила на Лайънс, че в никакъв случай няма да смъкне цената.

Кафето беше готово. Тя извади любимата си чаша от порцелан, която й беше подарък от нейния екип от детективи, докато работеше като помощник-прокурор към отдела за сексуални престъпления. Беше надписана: „На Сара, която направи секса толкова интересен“. Майка й не бе останала особено възхитена.

Тя занесе кафето горе и седна пред огледалото. Започна да се гримира. Сенки, пудра, червило. Беше станало като всекидневен ритуал, посветен на майка й. Мамо, ако нямаш нищо против, днес ще съм облечена доста строго — помисли си тя. Но всъщност знаеше, че Мери би одобрила синьо-сивия костюм от туид.

Косата. Облак от къдрици… не, това дори беше слабо казано. Тя припряно я отметна назад.

— „Слънцето отново ще изгрее утре…“ — запя тихо. — „Всичко, от което се нуждая, е червена рокля с бяла якичка и едно малко, глупавичко куче.“

Тя отвори куфарчето си. Бележките й за заключителната реч бяха вътре. Това е то, рече си. Почти беше слязла по стълбите, когато чу вратата на кухнята да се отваря.

— Сара, аз съм — извика Софи. Стъпките й прекосиха кухнята. — Трябва да ходя на зъболекар, затова дойдох по-рано. О, изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. Не беше нужно да идваш толкова рано. След цели десет години не мислиш ли, че имаш право на малко свободно време, ако ти се наложи? — Те се усмихнаха една на друга.

Възможността къщата да бъде продадена измъчваше Софи толкова, че бе казала на Сара:

— Е, ако вие, момичета си вземете апартамент наблизо аз, разбира се, бих могла да идвам и да се грижа за вас.

Тази сутрин тя изглеждаше притеснена.

— Сара, нали се сещаш за хубавия комплект от кухненски ножове там до печката?

Сара тъкмо закопчаваше палтото си.

— Да.

— Да си вземала някой от тях?

— Не.

— Забелязах, че големият нож за месо липсва. Това е доста странно.

— О, трябва да е някъде тук.

— Вероятно, но не мога да го открия.

Сара изведнъж почувства тревога.

— Кога го видя за последен път?

— Не съм сигурна. Забелязах, че го няма в понеделник и започнах да го търся. Не е в кухнята, това със сигурност знам. Нямам никаква представа откога го няма. — Софи се поколеба. — Не вярвам на Лори да й е трябвал за нещо в училище.

Софи знаеше за съня с ножа.

— И на мен не ми се вярва. — Сара с мъка преглътна, усещайки надигащия се в гърлото й спазъм. — Трябва да вървя. Ако случайно го намериш, би ли ми оставила съобщение в кабинета? Просто едно: „Открих го“. Става ли?

Тя забеляза тъгата, изписана на лицето на Софи. Мисли си, че Лори го е взела, мина й през ума. Боже мили!

Почти обезумяла, Сара изтича до телефона и набра номера на Лори. Отговори й сънен глас. Лори бе вдигнала още при първото позвъняване.

— Сара? Разбира се. Добре съм. Всъщност оправих някои от оценките си. Вече са наред. Трябва да го отпразнуваме по някакъв начин.

Успокоена, Сара затвори телефона и забърза към гаража. Вътре имаше място за четири коли, но само нейната го ползваше. Лори винаги паркираше на алеята. Останалото празно пространство постоянно й напомняше за катастрофата.

Докато палеше колата, тя реши, че в момента Лори явно беше добре. Вечерта щеше да се обади на д-р Карпентър и на д-р Донъли и да ги осведоми за ножа. Сега обаче се налагаше да освободи съзнанието си от това. Нямаше да бъде честно спрямо Морийн Мейс и семейството й, ако не се представеше добре днес в съда. Но защо, за бога, Лори ще взема кухненския нож?

31

— Заседателите на Сара още обмислят решението си — каза Лори на д-р Карпентър, докато сядаше срещу него в кабинета му. — Завиждам й. Тя толкова се отдава на работата си като прокурор, че не й остава време да мисли за неща, за които не иска.

Карпентър чакаше. Нещо се беше променило. Лори беше друга. Това беше първият път, когато той я виждаше да проявява враждебност спрямо Сара. Дълго потискан гняв гореше в очите й. Нещо се бе случило между нея и Сара.

— Четох за това дело — рече той меко.

— Сигурно е така. Сара прокурорът. Но тя въобще не е толкова умна, за колкото се мисли.

Той отново изчака.

— Едва се бях прибрала вкъщи снощи и тя се появи. Не спря да се извинява. Съжалявам, че не си бях у дома да те посрещна. Голямата ми сестричка. Срязах я: „Виж, Сара, аз би трябвало сама да се грижа за себе си. На двадесет и една съм, а не на четири“.

— Защо точно на четири?

— Бях именно на четири, когато тя трябваше да си стои вкъщи, вместо да ходи на онова нейно проклето парти. Нямаше да бъда отвлечена, ако тя беше стояла при мен.

— Досега винаги си обвинявала само себе си за това отвличане.

— О, аз също съм виновна. Но и голямата ми сестричка има пръст в тази работа. Обзалагам се, че ме мрази.

Една от целите на д-р Карпентър беше да освободи Лори от зависимостта й към сестра й, но това беше нещо ново. Беше като да си имаш работа със съвсем различен пациент.

— Защо да те мрази?

— Тя няма време за свой личен живот. Тя трябва да ви е пациентка, а не аз. Ето това си струва да се чуе. Цял живот да си голямата сестра. Тази сутрин прочетох стария й дневник. Пази го още от детските си години. Писала е много за отвличането, за връщането ми и за това колко съм различна. Предполагам, че наистина се е побъркала от притеснение за мен. — В гласа на Лори се прокрадна злорадство.

— Май ти е навик да четеш дневниците на Сара?

Лори му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— Вие сте този, който иска да узнае мислите на другите. С какво сте по-добър от мен?

Различен беше и начинът, по който седеше — стегнатата поза, притиснатите едно към друго колене, ръцете, здраво стиснали страничните облегалки на стола, вирнатата глава, изопнатите черти. Къде бяха нежното, тревожно младо лице, колебливият глас, който все му напомняше за Джаки Онасис?

— Правилен въпрос, но едва ли мога да ти отговоря с едно изречение. Защо си ядосана на Сара?

— Ножът. Сара мисли, че аз съм взела някакъв нож от кухнята.

— Защо ще си мисли такова нещо?

— Просто защото липсва. Дяволски съм сигурна, че не съм го взела. Софи, нашата прислужница, е в основата. Имам предвид, че не ме е страх да си призная всички онези неща, които са по моя вина, но нямам нищо общо с това, докторе.

— Сара направо те обвини или първо те попита за ножа? Има голяма разлика, както знаеш.

— Приятел, аз мога да разпозная обвинението.

— Имам чувството, че те е страх от ножове. Прав ли съм, Лори?

— Бих искала да ме наричате Кейт.

— Кейт? Защо?

— Кейт звучи по-добре от Лори. По-зряло. Всъщност второто ми име е Катерин.

— Това би могло да е много хубаво. Да отхвърлиш нещата от детството. Така ли се чувстваш в момента, отхвърляща нещата от детството?

— Не, просто не искам да ме е страх от ножове.

— Бях останал с убеждението, че ти отчаяно се боиш от тях.

— О, не. Не аз. Лори се бои от какво ли не. Ножът е върхът на всичко. Нали знаете, докторе, има някои хора, които причиняват мъка и болка на останалата част от човечеството. Нашата Лори например.

Д-р Карпентър осъзна, че сега знае името на едно от превъплъщенията на Лори. Кейт.

32

В събота сутринта те паркираха близо до кабинета на д-р Карпентър. Бик нарочно беше взел под наем кола същата като тази на Лори — последен модел буик. Дори цветът беше еднакъв. Единствената разлика беше в кожата, с която бяха тапицирани седалките.

— Ако се случи някой да попита защо отварям колата й, ще му обясня, че съм се объркал — рече Бик, после отговори на неизречения й въпрос. — Знаем, че Лий не заключва колата си. Чантата й с учебниците винаги стои на предната седалка. Просто ще мушна този нож на дъното. Няма значение кога ще го открие. Така или иначе все някога ще го намери. Само едно малко напомняне за това какво ще й се случи, ако започне да разказва на този свой доктор за нас. А сега направи каквото трябва, Оупъл.

Лий винаги си тръгваше от кабинета на доктора точно в дванадесет без пет. В дванадесет без шест минути Оупъл внимателно отвори вратата на отделния вход, водещ към кабинета на Карпентър на втория етаж. По тесен коридор се стигаше до стълбите. Тя се озърна наоколо, като че ли бе направила грешка, мислейки, че влиза през главния вход на ъгъла откъм Риджууд авеню.

На стълбите нямаше никого. Бързо разви малкото пакетче, което държеше, пусна съдържанието му на пода в центъра на фоайето и излезе. Бик вече седеше в наетата кола.

— Трябва да е сляпа, за да не го види — рече му Оупъл.

— Никой не те забеляза — увери я той. — Сега просто ще почакаме тук и ще видим какво ще стане.

Стъпките на Лори отекнаха по стълбите. Щеше да се върне направо в колежа. По дяволите, тя нямаше нужда от тези постоянни упреци. Нямаше нужда и от непрекъснатото суетене на многострадалната Сара. Беше време да обърне внимание на застрахователните фондове и да разбере с колко точно пари разполага. Вероятно с много. А когато къщата бъде продадена, тя нямаше да позволи разни други хора да разполагат с парите й. Беше й писнало от лиглата, която постоянно повтаряше: „Да, Сара. Не, Сара. Както кажеш, Сара“.

Беше вече слязла по стълбите. Обувката й закачи нещо меко, нещо кашесто. Тя погледна надолу.

Безжизненото око на пилето се взираше в нея. Кървава перушина бе полепнала наоколо. Прерязаната шийка беше покрита със съсиреци.

Отвън Бик и Оупъл чуха първите писъци. Бик се усмихна.

— Не ти ли звучи познато? — Той завъртя ключа за запалването, после прошепна: — Само че сега аз трябваше да я успокоя.

33

Съдебните, заседатели тъкмо влизаха в залата, когато секретарката на Сара се втурна вътре. Беше се разчуло, че заседателите са стигнали до съгласие, и в момента всеки трескаво си търсеше мястото. Сърцето на Сара подскочи, когато съдията попита:

— Мистър Форман, стигнаха ли съдебните заседатели до решение?

— Да, ваша чест.

Това е то, помисли си Сара, застанала зад масата на обвинението с лице към съдията. Тя усети как някой я докосва по ръката, обърна се и видя секретарката си Джанет.

— Не сега — отсече, изненадана, че Джанет я безпокои тъкмо в момента, когато се съобщава решението на заседателите.

— Съжалявам, Сара. Някакъв доктор Карпентър е завел сестра ти в отделението за спешни случаи на медицинския център „Хакенсак“. Изпаднала е в шок.

Сара така стисна химикалката, която държеше, че кокалчетата й побеляха. Съдията я гледаше, очевидно раздразнен. Тя прошепна:

— Предай му, че ще бъда там след няколко минути.

— По обвинението в убийство какво е вашето решение, виновен или невинен?

— Виновен, ваша чест.

Разнесе се вик „Не е честно!“ от страна на семейството и приятелите на Джеймс Паркър. Съдията удари с чукчето, предупреди да няма подобни изблици, увери се, че решението на заседателите е единодушно, и се зае да провери броя на гласовете им.

Бе отхвърлена молбата за пускане под гаранция. Насрочена бе дата за обявяване на присъдата и Джеймс Паркър беше отведен в белезници. Съдът бе разпуснат. Сара нямаше време да се порадва на победата си. Джанет я чакаше в коридора с палтото и чантата й. „Сега върви направо в колата си.“

Доктор Карпентър беше в стаята за спешни случаи. Той й обясни накратко какво се бе случило.

— Лори току-що бе излязла от кабинета ми. Намирала се е почти до външната врата, когато започна да пищи. Докато отидем при нея, беше припаднала. Изпаднала бе в много дълбок шок, но в момента идва в съзнание.

— А какво го е предизвикало? — Добротата и загрижеността на доктора отприщиха напиращите в очите й горещи сълзи. Нещо у Карпентър й напомняше за собствения й баща. Тя копнееше за присъствието му до нея сега.

— Явно е стъпила върху главата на някакво мъртво пиле, изпаднала е в истерия, после в шок.

— Главата на пиле! Във фоайето към вашия кабинет!

— Да. Имам един крайно депресиран пациент, който е член на някаква секта, така че ми прилича на негова работа. Забелязвали ли сте Лори да изпитва необичаен страх от пилета или мишки, или други животинки?

— Не. Освен че не яде пилешко. Не понася вкуса му.

Някаква сестра се появи иззад завесата.

— Можете да влезете.

Лори лежеше притихнала. Очите й бяха затворени. Сара докосна ръката й.

— Лори.

Тя бавно отвори очи. Изглежда, това й костваше огромно усилие и Сара осъзна, че бе натъпкана с успокоителни. Гласът й беше слаб, но кристалночист, когато промълви:

— Сара, по-скоро ще се самоубия, но кракът ми няма да стъпи повече при този доктор.

34

Алън седеше в кухнята и ядеше сандвич.

— Скъпи, съжалявам, че не се върнах снощи, но се налагаше да подготвя рекламата заради отчета пред Уортън. — Карън обви ръце около врата му. Той леко я целуна по бузата и се освободи от прегръдката й.

— Не се притеснявай. Искаш ли нещо за ядене?

— Можеше да почакаш. Щях да се погрижа за това.

— И кой знае кога щеше да стане.

— Ти никога не си се притеснявал кога ще ядеш. — Карън Грант наля вино от гарафата и подаде едната чаша на Алън, после чукна своята в нея.

— Наздраве, скъпи.

— Наздраве — отвърна той с мрачна физиономия.

— Хей, професоре, нещо май не е наред.

— Вярно, не е наред, и то е, че преди час установих със сигурност коя е мистериозната Леона, авторката на онези писма, а тя е Лори Кениън.

Карън зяпна.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Да. Проверявах курсовите работи и когато стигнах до нейната, намерих прикрепена бележка, че компютърът й се повредил и тя била принудена да я довърши на старата си пишеща машина, която държала за всеки случай. Няма съмнение, че това е същата машина, на която са писани писмата, включително и това, което пристигна вчера. — Той бръкна в джоба си и го подаде на Карън.

То гласеше:

Карън бавно прочете писмото още веднъж.

— Мили боже, Алън, смяташ ли, че това момиче наистина идва тук?

— Не ми се вярва. Със сигурност си е измислила всички тези трогателни срещи.

— Не съм толкова убедена. Ела.

Той я последва към спалнята. Карън застана пред високия прозорец. Пресегна се към дръжката и го отвори. Съвършено безшумно. Тя с лекота прекрачи ниския перваз и стъпи на земята от другата страна. Обърна се към него. Вятърът разроши косата й, преди да нахлуе в стаята и да разлюлее завесите.

— Лесно е да влезеш, лесно е и да излезеш. — Тя се върна обратно в стаята. — Алън, това момиче може само да си фантазира, но може и наистина да е било тук. Отсега нататък няма да оставяш прозореца отворен.

— Е, това вече минава всякакви граници. Проклет да съм, ако си променя навиците. Трябва да говоря със Сара Кениън. Ужасно съжалявам за Лори, но Сара трябва да се погрижи сестра й да получи необходимата помощ.

Когато се обади, му отговори телефонният секретар на Сара и той остави кратко съобщение: „Много е важно да говоря с вас“.

В два и половина Сара позвъни. Карън чу как гласът на Алън от студен се промени в загрижен.

— Сара, какво става? Лори? Нещо случило ли се е с нея? — После се заслуша. — О, господи, това е ужасно. Сара, недей да плачеш. Знам колко ти е трудно. Тя ще се оправи. Дай й малко време. Не, просто исках да разбера как е тя. Разбира се. Ще се чуем пак. Довиждане.

Той затвори телефона и се обърна към Карън:

— Лори е в болница. Изпаднала е в нещо като шок на излизане от кабинета на психиатъра, когото посещава. Доколкото разбрах, вече е добре, но от болницата са настояли да остане и за през нощта. Сестра й е направо съсипана.

— Лори ще се връща ли на лекции?

— Категорична била, че ще е тук още в понеделник. — Той безпомощно сви рамене. — Карън, сега не мога да покажа тези писма на Сара Кениън.

— А ще ги представиш ли на администрацията?

— Разбира се. Сигурен съм, че деканът ще помоли някой от психолозите да поговори с Лори. Знам, че тя ходи на психиатър в Риджууд, но може би се нуждае от консултации и тук. Горкото дете.

35

Лори лежеше в леглото и четеше вестник, когато Сара пристигна в болницата. Беше неделя по обед. Лори поздрави радостно сестра си.

— Здрасти. О, донесла си ми дрехите. Страхотно. Сега ще се облека и ще отидем в клуба да обядваме.

Когато преди час бяха говорили по телефона тя беше настояла тъкмо за това.

— Сигурна ли си, че няма да ти дойде много? — попита Сара загрижено. — Вчера ти беше доста зле.

— Може би на теб ще ти дойде много. О, Сара, защо не се преместиш някъде, без да ми оставяш новия си адрес? Един господ само знае колко неприятности ти създавам. — Тя се усмихна едновременно с тъга и съжаление.

Сара се наведе и я прегърна.

Докато идваше насам, Сара не знаеше какво да очаква. Но това беше истинската Лори, която се тревожеше да не обезпокои околните и винаги беше готова да се забавлява.

— Изглеждаш наистина добре. Отдавна не съм те виждала такава — рече тя искрено.

— Явно са ми дали нещо, защото спах като пън.

— Обикновено приспивателно. Д-р Карпентър ти го е предписал заедно с антидепресант.

Лори се наежи.

— Сара, не искам да ми се предписва каквото и да било, а той все го прави. Знаеш, че мразя такива хапчета. Но ще направя следното: ще започна да пия тези лекарства, само че никаква терапия повече. Никога.

— Все пак той трябва да проверява какви са резултатите от лечението.

— Може и по телефона. Нямам нищо против.

— Лори, знаеш, че д-р Карпентър се консултира за лечението ти с един психиатър от Ню Йорк — д-р Донъли. След като няма да го посещаваш повече, би ли ми позволила поне да разговарям с него?

— О, Сара, не ми се иска, но ако това ще те направи щастлива… — Лори скочи от леглото. — Хайде да се махаме оттук.

В клуба приятели ги поканиха на масата си. Лори яде с апетит и изглеждаше весела. Като я гледаше, на Сара й беше трудно да повярва, че вчера самата тя беше на ръба на нервна криза заради нея. Потръпна, като се сети как плака, докато говореше по телефона с този мил професор Грант.

След като си тръгнаха от клуба, Сара не пое направо към къщи. Вместо това се насочи тъкмо в обратната посока.

Лори повдигна вежди.

— Накъде?

— На около десетина минути е от нас. Глен Рок. Построили са няколко жилищни блока, за които разправят, че са чудесни. Помислих, че няма да е лошо да им хвърлим един поглед.

— Сара, не е ли по-добре да си вземем нещо под наем? Имам предвид, че може да решиш например да започнеш работа в някоя адвокатска кантора в Ню Йорк? Имала си такива предложения. Мястото, където ще живеем, трябва да е удобно на теб, не на мен. А ако ме приемат в професионалната лига по голф, това означава, че едва ли ще се задържам много на едно място.

— Няма да започна работа в адвокатска кантора, Лори. Като гледам семействата на жертвите, като виждам мъката и гнева им, знам, че не мога да работя за другата страна и да търся вратички в закона, за да помагам на престъпници да се измъкнат. Ще спя по-спокойно, ако пращам убийците зад решетките, а не ако ги защитавам.

Имаше един апартамент на три нива, който и двете харесаха.

— Добре измислено — отсъди Сара. — Въпреки че си обичам нашата къща, тези модерни бани са нещо съвсем друго. — Тя се обърна към агента, който ги развеждаше из апартаментите: — На път сме да продадем къщата си. Когато със сигурност сключим сделката, ще дойдем пак.

Тя леко прихвана Лори под ръка, докато вървяха към колата. Беше ясен и студен ден, лекият ветрец щипеше. Но въпреки това се усещаше, че пролетта идва.

— Околността също е хубава — каза Сара. — И само помисли. Няма да има никаква нужда да се грижим за красотата й. Приятна мисъл, нали?

— Татко обичаше да работи из градината, а мама… имам чувството, че беше най-щастлива сред лехите си. Да се чудиш ние на кого сме се метнали. — Гласът на Лори беше изпълнен с обич и същевременно бе някак си развеселен.

Дали вече можеше да говори за тях, без да чувства такава неописуема болка и без да се обвинява? Дано да е така, моля те, Господи, помисли си Сара. Стигнаха до паркинга. Беше пълно с вероятни купувачи, които сновяха напред-назад. Очевидно интересът към новите жилища беше огромен.

Лори заговори бързо:

— Сара, нека ти кажа нещо. Когато се приберем вкъщи, не искам да говорим за вчера. Къщата ни се е превърнала в място, където ти непрекъснато ме наблюдаваш с тревожно изражение или пък задаваш въпроси, които съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат. Отсега нататък недей да ме разпитваш за това как спя, какво ям, дали се срещам с някого и други подобни. Остави ме аз сама да го споделя с теб, ако пожелая. Същото се отнася и за теб. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — отвърна Сара сериозно. Ти се държиш с нея като с малко дете, което трябва да изповядва всичко на мама, рече си мислено тя. Може би е добър признак, че Лори започва да се съпротивлява. Но какво всъщност се бе случило вчера?

Лори като че ли прочете мислите й.

— Сара, не знам какво точно ми стана вчера. Но знам, че е ужасно този доктор Карпентър да ми задава постоянно въпроси, които не са нищо друго, освен капани. Все едно да се опитваш да заключиш всички врати и прозорци, докато някакъв тип напира да нахлуе в къщата ти.

— Той не е натрапник. Той е лечител. Но ти просто не си готова за него. Иначе съм съгласна с всичко друго.

— Хубаво.

Сара подкара колата към изхода и забеляза, че всички пристигащи коли бяха спирани и проверявани от охраната. Изглежда, Лори също го бе забелязала.

— Сара, хайде да платим депозит. Искам да живея тук. С тази бариера и с охраната ще се чувствам в безопасност. Искам да се чувствам в безопасност. Това ме плаши най-много, че никога не се чувствам в безопасност.

Излязоха на пътя. Колата започна да набира скорост. Сара все пак трябваше да зададе въпроса, който толкова я измъчваше.

— Затова ли взе ножа? Бил ти е необходим, за да се чувстваш в безопасност. Лори, мога да те разбера. До момента, в който не изпаднеш в такава депресия, че… да се нараниш. Съжалявам, че те питам, но това ме плаши.

Лори въздъхна.

— Сара, нямам намерение да се самоубивам. Знам, че това имаш предвид. Наистина искам да ми повярваш. Заклевам се, не съм вземала този нож.

Същата вечер в колежа Лори реши да подреди чантата си и изсипа цялото й съдържание на леглото. Отвътре изпадна куп учебници, тетрадки и бележници. На дъното на чантата обаче беше останал един последен предмет. Това беше липсващият нож от комплекта, висящ на кухненската стена.

Лори отстъпи назад.

— Не! Не! Не!

Тя се свлече на колене и закри лицето си с шепи.

— Не съм го вземала аз, Сарааа — изхлипа. — Татко ми е казал да не си играя с ножове.

Един подигравателен глас изкрещя някъде в съзнанието й.

О, я млъквай, хлапе. Знаеш защо си го взела. Защо не си признаеш и не вземеш да си го забиеш в гърлото. Господи, имам нужда от една цигара.

36

Грег Бенет си беше казал, че въобще не му пука. Или по-точно — беше си казал, че не трябва да му пука. В този колеж имаше толкова много привлекателни момичета. А още по-много бе срещнал в Калифорния. Щеше да получи дипломата си през юни и тогава щеше да замине за Станфорд да учи за магистърска степен.

На двадесет и пет години Грег беше, а и се чувстваше доста по-възрастен от своите състуденти. Сега той гледаше с недоумение на онзи деветнадесетгодишен младеж, който бе зарязал колежа след първата си година в него, за да започне собствен бизнес. Не че от спомена го болеше. Дори това, че си бе пробил ушите тогава, днес му се струваше като нещо добро. Ако не друго, поне бе успял да разбере колко малко знаеше всъщност. Освен това бе открил, че международните финанси са най-подходящата за него специалност.

Беше се върнал от Лондон преди месец и веднага потъна в обичайната януарска суетня на колежа. Добре, че поне успя да отиде на ски — цял един уикенд в Кемълбек. От пухкавия сняг пистите бяха станали чудесни.

Грег живееше в малък апартамент, надстроен върху гаража на частна къща, на две мили от колежа. Обзавеждането беше чудесно и му вършеше добра работа. Той нямаше никакво желание да споделя жилището си с още три-четири момчета и непрекъснато да прави купони. Мястото беше просторно и чисто, разтегаемият диван беше удобен и за сядане, и за спане, а в кухненския бокс можеше дори да се готви.

Когато в началото пристигна в Клинтън, първото момиче, което забеляза, беше Лори. А и кой не би я забелязал? Но се оказа, че часовете им не съвпадат. После, преди година и половина, те случайно се озоваха един до друг в аудиторията по време на прожекцията на „Кино Парадизо“10. Филмът беше страхотен. Когато лампите светнаха, тя се обърна към него и попита: „Не беше ли чудесно?“.

Такова беше началото. Ако някое друго момиче, привлекателно като нея, му беше дало знак за благоразположение, Грег нямаше да се колебае да предприеме следващата стъпка. Но нещо у Лори го спираше. Той инстинктивно усещаше, че няма да стигне доникъде, ако прибърза; в края на краищата отношенията им се бяха развили по-скоро като приятелски, отколкото като интимни. Тя беше толкова сладка. Не сладникава, а сладка. Можеше да бъде невероятно забавна и в следващия момент да стане твърда като стомана. При третата им среща той подхвърли, че вероятно е била доста разглезено дете. Бяха отишли да играят голф, но се оказа пълно с хора. Наложи им се да чакат цял час, докато им дойде редът. Тя беше доста огорчена от това.

— Обзалагам се, че никога не ти се е налагало да чакаш. А мама и татко са те наричали тяхната малка принцеса — закачи я той. Тя се засмя и си призна, че наистина е било така. Същата вечер му разказа за отвличането си.

— Последното нещо, което си спомнях, беше как стоя пред къщи с розовия си бански и как някой ме вдига на ръце. Следващото бе как се събуждам в собственото си легло. Единственият проблем е, че това се случваше две години по-късно.

— Съжалявам, че те упрекнах в разглезеност — рече й той. — А е трябвало да бъде така.

Тя се засмя.

— Всъщност глезеха ме и преди, и след това. Прав беше.

Грег знаеше, че в очите на Лори той е предан приятел. Но за него нещата не стояха толкова просто. Не можеш да бъдеш часове наред с момиче с външността на Лори, мислеше си той, очарователна с вълнистия поток от руса коса, с дълбоките сини очи, със съвършените черти, без да ти се иска да прекараш с нея и остатъка от живота си. Но когато тя започна да го кани у тях за уикендите, той разбра, че Лори също започва да се влюбва в него.

И тогава изведнъж една неделя сутрин през май всичко свърши. Той ясно си спомняше този ден. Спа до късно, а Лори си бе наумила да се отбие при него след църква. Носеше кифли, топено сирене и пушена сьомга. Бе потропала на вратата и след като той не се обади, бе извикала: „Знам, че си си вкъщи“.

Грег грабна един халат, отвори вратата и просто я зяпна. Облечена в ленена рокля и със сандали, тя изглеждаше хладна и свежа като самата утрин. Влезе, свари кафе, извади пакетите, които бе донесла, и му каза да не се притеснява за неоправеното легло. Прибираше се вкъщи, така че щеше да постои само няколко минути. Когато си отидеше, той можеше да се излежава целия ден, ако иска.

На тръгване тя обви ръце около врата му, целуна го лекичко и му рече, че е време да се обръсне. „Въпреки това ми харесваш. Хубав нос, силна брадичка, симпатичен перчем.“ Тя го целуна отново и се обърна да си върви. Тогава се случи всичко. Несъзнателно Грег я последва до вратата, стисна я за ръцете и я повдигна, после я прегърна. Тя полудя. Започна да хълца, да го рита, за да го отпъди от себе си. Той я пусна и ядосано попита какво, по дяволите, й става. Да не би да си мисли, че е Джак Изкормвача? Тя избяга от апартамента му и повече никога не му проговори, освен за да му каже да я остави на мира.

Той би се радвал, ако можеше да направи тъкмо това. Единственият проблем беше, че и през лятото, докато работеше като стажант в Ню Йорк, и през изминалия семестър, докато учеше в Института по банково дело в Лондон, той не успя да я забрави. Сега, когато се бе върнал, положението беше същото — тя твърдо отказваше да го види.

В понеделник вечерта Грег отиде до кафенето в студентския център. Знаеше, че Лори понякога се отбива там. Умишлено се присъедини към една компания, в която имаше няколко момичета, живеещи в нейния блок.

— Звучи смислено — тъкмо казваше една от тях, седнала в другия край на масата. — Лори често излиза към девет вечерта. Жена му е в Ню Йорк през цялата седмица, с изключение на почивните дни. Опитах се да се пошегувам с Лори за това, но тя просто не ми обърна внимание. Очевидно е, че се среща с някого, но не й се говори по въпроса.

Грег наостри уши. Сякаш случайно той премести стола си напред. Така чуваше по-добре.

— Както и да е. Марджи работи всеки следобед в административния отдел. Видяла е доста гадости там и много добре знае защо Секси Алън ходи угрижен.

— Не мисля, че Грант е секси. Според мен той е просто един приятен човек. — Забележката беше направена от някаква тъмнокоса студентка, която имаше вид на здравомислещ човек.

Клюкарката обаче отхвърли възражението й.

— Ти може и да не го намираш за секси, но доста хора смятат, че е така. А както се вижда, и Лори е на същото мнение. Чух, че му изпращала любовни писма и ги подписвала с „Леона“. Той е показал писмата в администрацията, като е твърдял, че всичко в тях е измислица. Може би го е страх, че както му пише тези писма, по същия начин може да разказва за тяхната малка авантюра наляво-надясно. Предполагам, че просто се застрахова, преди всичко това да стигне до ушите на жена му.

— А за какво му пише?

— Питай по-добре за какво не пише. Ако се съди по писмата, те го правят в кабинета, в къщата му и къде ли не още.

— Не може да бъде!

— Ами след като жена му все я няма. Случват се и такива неща. Спомни си на погребението на родителите й как само се втурна по пътеката, когато тя припадна.

Грег Бенет не си направи труда да вдигне стола, който събори, докато напускаше заведението.

37

Когато Лори прегледа пощата си във вторник, тя намери бележка, с която най-учтиво я молеха да се обади в кабинета на декана по студентските въпроси, за да си определи среща в най-подходящо за нея време, но възможно най-скоро. За какво ли става дума, запита се тя. Когато телефонира, секретарката на декана я покани, ако й е удобно, да дойде в кабинета му в три същия следобед.

В края на миналогодишния ски-сезон Лори си бе купила едно бяло-синьо яке от някаква разпродажба. Тази зима то вися на закачалката в дрешника, без да бъде облечено нито веднъж. Защо не, помисли си тя, докато го откачаше. Якето е чудесно за това време, хубаво е, а и може да ми е от полза, ако го сложа. Тя облече също подходящи сини дънки и бял пуловер.

В последния момент си върза косата на опашка. Така приличаше на абсолвентка, която скоро ще напусне дебрите на науката и ще се впусне в истинския живот. Може би когато най-накрая се махне от тази колежанска атмосфера и започне да общува със зрели хора, вечното й чувство, че е само едно изплашено дете, щеше да изчезне.

Беше студен и ясен ден, от онези, които я караха да си поема дълбоко въздух и да върви изправена. Такова облекчение беше да знае, че в съботната сутрин няма да седи в онзи проклет кабинет с д-р Карпентър, който винаги се опитваше да изглежда мил, но вечно ровеше, вечно дълбаеше, за да изкопчи нещо.

Тя помаха на една група студенти, които живееха в нейния блок, и се запита дали те не гледаха на нея с известна насмешка. Не бъди глупава, рече си тя.

Ножът. Как се бе озовал на дъното на чантата й? Тя със сигурност не го бе слагала там. Но щеше ли Сара да й повярва? „Виж, Сара, това глупаво нещо беше завряно между учебниците ми. Ето ти го. Въпросът е решен, нали?“

И Сара съвсем естествено щеше да попита: „Как е попаднал в чантата ти?“. После сигурно щеше да предложи нова среща с д-р Карпентър.

Сега ножът беше прибран най-отзад в дрешника, напъхан в ръкава на едно старо яке. Маншетите му бяха ластични и нямаше как да изпадне. Не можеше ли просто да го хвърли и да остави загадката неразбулена? Но татко обичаше този комплект ножове и винаги казваше, че с тях всичко може да се реже леко като масло. А Лори мразеше нещата, които са страшно остри.

Докато вървеше през двора към административната сграда, тя се чудеше кой е най-добрият начин да върне ножа в кухнята, без някой да разбере. Можеше да го скрие в бюфета. Но Сара бе казала, че Софи е претърсила цялата кухня.

Изведнъж й хрумна една идея, която изглеждаше проста и лесноосъществима. Софи непрекъснато лъскаше приборите. Понякога вземаше ножовете в трапезарията и ги чистеше заедно със сребърния сервиз. Ето това е, помисли си Лори. Ще го пъхна в голямата купа, така че да не се вижда лесно. Дори Софи да е търсила там, може просто да го е пропуснала. Проблемът беше дали Сара би приела, че това в края на краищата е напълно възможно.

Решението й донесе успокоение и облекчение, но тогава един присмехулен глас извика някъде в съзнанието й: Много умно, Лори. А как ще обясниш пред себе си появата на ножа? Нали не мислиш, че сам е скочил в чантата ти? Ужасният смях я накара да стисне ръцете си в юмруци.

— Млъквай — прошепна тя свирепо. — Махай се и ме остави на мира.

Деканът Ларкин не беше сам. В кабинета му се намираше и д-р Йовино, директорът на Консултативния психологически център. Лори настръхна, като го видя. Един глас извика в съзнанието й: Внимавай! Още един психиатър. Какво ли ще се опитат да направят този път?

Деканът я покани да седне, попита я как се чувства, как върви ученето, напомни й, че всички знаят за ужасната трагедия в нейното семейство и че винаги може да разчита на пълната подкрепа на целия факултет.

После се извини, че трябвало да тръгва. Д-р Йовино искал да поговори с нея.

Деканът затвори вратата след себе си. Д-р Йовино се усмихна и рече:

— Недей да се плашиш, Лори. Само искам да поговоря с теб за професор Грант. Какво мислиш за него?

Това беше лесно.

— Мисля, че е чудесен — отвърна Лори. — Той е добър преподавател и добър приятел.

— Добър приятел?

— Разбира се.

— Лори, не е необичайно студент да развие известна привързаност към преподавателя си в колежа. В случай като твоя, когато ти особено се нуждаеш от съчувствие и внимание, щеше да е дори странно, ако в състоянието си на самота и скръб не беше надценила тези ваши отношения. Не беше си пофантазирала малко. Това, което ти се е искало да бъде, се е превърнало в съзнанието ти в нещо, което е. И всичко е съвсем разбираемо.

— За какво изобщо говорите? — Лори осъзна, че в момента приказва също като майка си, когато се бе ядосала на един келнер, задето бе намекнал, че би искал да се обади на Лори, за да й определи среща.

Психологът й подаде куп писма.

— Лори, ти ли написа тези писма?

Тя ги прегледа набързо. Очите й се разшириха от изумление.

— Подписани са от някоя си на име Леона. Какво ви дава право да смятате, че авторката съм аз?

— Лори, ти имаш пишеща машина, нали?

— Използвам компютър.

— Но все пак имаш пишеща машина.

— Да, така е. Старата машина на майка ми.

— Тук ли я държиш?

— Да, за всеки случай. Компютърът ми блокира от време на време.

— И тогава ти довършваш писмените си работи на машината?

— Да.

— Ти ли си писала тази курсова работа миналата седмица?

Лори я погледна.

— Да, аз съм я писала.

— Забележи, че буквите „о“ и „у“ са леко нащърбени. Същите букви се появяват и в писмата до професор Грант. Написани са на същата машина.

Лори се вгледа в лицето на д-р Йовино. Беше същото като на д-р Карпентър. Инквизитори! Копелета!

Д-р Йовино каза с обичайното си спокойно изражение:

— Лори, ако сравним почерка на лицето, подписало се като „Леона“, с твоя собствен почерк, с който си написала бележките в полето на курсовата работа, ще видим, че те доста си приличат.

Гласът изкрещя: Той не е само психиатър. Явно е и графолог.

Лори се изправи.

— Д-р Йовино, в интерес на истината аз заемам машината си на доста хора. Чувствам, че този разговор не е нищо повече от обиден. Изненадана съм от факта, че професор Грант е стигнал до заключението, че аз съм авторката на този боклук. Сестра ми е прокурор. Виждала съм я в съда. Тя би направила на пух и прах вашите т.нар. доказателства, които, както вие твърдите, ме свързват с тези отвратителни излияния.

Тя взе писмата и ги запрати на бюрото.

— Очаквам писмено извинение, а ако всичко вече се е разчуло, както обикновено става с онова, което се случва в този кабинет, изисквам публично извинение и оттегляне на това глупаво обвинение. Колкото до професор Грант, аз го смятах за добър приятел, за съчувстващ приятел в този толкова труден момент от моя живот. Явно съм сбъркала. Явно студентите, които го наричат „Секси Алън“, и клюките, които свързват името му с разни флиртчета, имат основание. Възнамерявам да кажа всичко това на самия него още сега. — Тя се обърна и бързо излезе от стаята.

Имаше час при Алън Грант в три и четиридесет и пет. Сега беше три и половина. С малко късмет щеше да го засече в коридора. Нямаше време да стигне до кабинета му.

Накрая го видя да се задава. Приветливите му поздрави към другите студенти изведнъж секнаха, когато я забеляза.

— Здравей, Лори. — Беше нервен.

— Професор Грант, как ви хрумна нелепата мисъл, че аз съм написала тези писма до вас?

— Лори, знам какъв период преживяваш и…

— И си помислихте, че ще ми помогнете, като съобщите на декана Ларкин как бълнувам, че спя с вас? Вие луд ли сте?

— Лори, успокой се. Виж, насъбрахме любопитните. Защо не наминеш в кабинета ми след часа?

— За да можем да се съблечем и аз да видя прекрасното ви тяло и да задоволя страстта си по него? — Лори не я беше грижа, че наоколо им се събираше тълпа, за да слуша разправията. — Вие сте отвратителен. Ще съжалявате за това. — Тя натърти на думите. — Господ ми е свидетел, ще съжалявате за това.

Разблъска слисаните студенти и побягна към спалните блокове. Заключи вратата, хвърли се на леглото и се заслуша в гласовете, които крещяха в нея.

Единият викаше: Е, поне веднъж успя да защитиш себе си. За разнообразие.

А другият пищеше: Как можа Алън да ме предаде? Бях го предупредила да не показва тези писма на никого. Можеш да си сигурна, че наистина ще съжалява за това. Добре, че ножът е у теб. На онзи цуни-гуни повече няма да му се наложи да се притеснява заради нас.

38

Бик и Оупъл отлетяха за Джорджия веднага след неделното предаване. Вечерта за тях беше организиран прощален банкет.

Във вторник сутринта те отпътуваха за Ню Йорк. В багажника бяха само пишещата машина на Бик, чантите с най-належащото и една алуминиева туба, пълна с бензин, внимателно увита в кърпи. Никакви други лични вещи.

— Когато си вземем къща, ще я обзаведем по съвсем друг начин — каза Бик. Дотогава щяха да живеят в апартамент в хотел „Уиндам“.

Докато пътуваха, Бик обясни на Оупъл:

— Помниш ли онзи случай, когато една вече зряла жена се сетила за някои неща, които й правил тати, като била малка, и тати отишъл в затвора. У нея се появили съвсем ясни спомени за това, какво се било случило в къщата и в камиона им. Сега представи си, че Господ ни подложи на изпитание, като позволи на Лий да си спомни някои неща от нашия живот с нея. Представи си, че тя се сети за къщата, в която живяхме, за разположението на стаите, за тясната стълба към горния етаж. Представи си, че те някак си я открият и проверят кои са били наемателите през изминалите години. Тази къща е веществено доказателство, че Лий е била именно с нас. Без наличието на къщата Лий е просто една смахната жена. Никой не я е виждал с нас, с изключение на онази касиерка, която обаче не можа да ни опише. Така че трябва да се отървем от тази къща. Господ иска това.

Вече се бе смрачило, когато те подминаха Витлеем и пристигнаха в Елмвил. Въпреки тъмнината успяха да видят колко малко се бе променил градът за петнадесетте години, откакто го бяха напуснали. Мръсната закусвалня, единствената бензиностанция, редицата паянтови къщи, чиито запалени светлини над вратите разкриваха олющени фасади и мърляви стълби.

Бик избегна главната улица и по заобиколен път стигна до фермата, която се намираше на пет мили от града. Когато я наближиха, той изключи фаровете.

— Не искам никой да вижда тази кола — рече. — Не че е много вероятно. По това шосе рядко се случва някой да мине.

— А я си представи, че се появи ченге? — Оупъл беше доста притеснена. — Представи си, че те попита защо караш със загасени фарове?

Бик въздъхна.

— Оупъл, ти нямаш никаква вяра. Та нали Господ се грижи за нас? Освен това единствените места, до които води този път, са блатата и нашата ферма. — Но когато стигнаха до къщата, той спря колата зад група дървета, така че да не се вижда от пътя.

Нямаше никакви признаци на живот.

— Любопитна ли си? — попита Бик. — Искаш ли да хвърлим едно око?

— Искам само да се махна оттук.

— Ела с мен, Оупъл. — Това беше заповед.

Оупъл усети как се пързаля по заледената земя и потърси ръката на Бик.

Нямаше никакви признаци, че някой обитава къщата. Навсякъде беше тъмно. Капаците на прозорците бяха изпотрошени. Бик натисна дръжката на вратата. Тя се оказа заключена, но когато заби в нея рамо, със скърцане се отвори.

Бик остави на пода тубата с бензин и извади от джоба си малко фенерче. Плъзна лъча из стаята.

— Изглежда почти същата — рече той. — Май никой не е сменял мебелите след нас. Същият люлеещ се стол, на който седях с Лий в скута си. Сладко детенце беше…

— Бик, искам да се махна оттук. Студено е, а и от това място винаги са ме побивали тръпки. През онези две години не спрях да се страхувам, че някой ще дойде и ще я види.

— Но никой не дойде. И сега, ако тази къща съществува в паметта й, ще си остане само там. Оупъл, ще напръскам наоколо с бензина. После ще излезем и можеш да драснеш клечката.

Качиха се в колата и бързо потеглиха, когато първите пламъци заоблизваха близките дървета. След десет минути вече се намираха на Магистралата. Не бяха срещнали никаква друга кола по време на половинчасовото си посещение в Елмвил.

39

В понеделник Сара даде интервю за „Ню Йорк таймс“ и за „Бърджин Рекорд“ във връзка с делото Паркър.

— Съзнавам, че има правото да твърди, че жертвата го е подлъгала, но точно в неговия случай това направо ме влудява.

— Съжалявате ли, че не поискахте смъртно наказание?

— Ако смятах, че ще успея да го прокарам, щях да го поискам. Паркър е издебнал Мейс. Хванал я е натясно. Убил я е. Кажете ми, не е ли това напълно хладнокръвно предумишлено убийство?

В кабинета й нейният шеф, областният прокурор на Бърджин, беше първият, който я поздрави.

— Конър Маркъс е сред неколцината най-добри защитници в страната по наказателните дела. Ти свърши страхотна работа, Сара. Ще станеш светило в професията, ако решиш да минеш от другата страна на съдебната зала.

— И да защитавам престъпниците? Никога!

Във вторник сутринта телефонът звънна точно когато Сара сядаше зад бюрото си. Бетси Лайънс, агентката по недвижими имоти, беше пълна с новини. Имало и друг евентуален купувач, който сериозно се интересувал от къщата. Проблемът бил, че жената е бременна и иска да се настани, преди бебето да се е родило. За колко време би се освободила къщата, ако решат да купуват?

— Веднага щом поискат — отговори Сара. Докато поемаше този ангажимент, тя усети как камък й пада от сърцето. Мебелите и всичко, което тя и Лори ще решат да запазят, можеше да бъде оставено за известно време на склад.

Том Байърс, тридесетгодишен адвокат, който градеше име в областта на исковете за имитация на патенти, надникна в стаята й.

— Поздравления, Сара. Мога ли да те почерпя едно питие довечера?

— Разбира се. — Тя много харесваше Том. Щеше да й е приятно да се разсее в неговата компания. Но той никога нямаше да бъде нещо повече от приятел, помисли си и в същото време образът на Джъстин Донъли изплува в съзнанието й.

В седем и половина тя отключи външната врата на къщата. Том й беше предложил да отидат да вечерят, но тя отклони поканата му за друг път. Беше започнала да усеща обичайната след всеки процес умора. Костите ме болят — призна си тя пред Том.

Веднага си навлече пижамата и халата, обу чехлите и надникна в хладилника. Господ да поживи Софи, помисли си. Имаше печено месо, зеленчуци, картофи и бульон, всичко поотделно обвито в найлон, готово да бъде стоплено.

Тъкмо се канеше да занесе подноса с вечерята си в кабинета, когато се обади Алън Грант. Сърдечният поздрав замря на устните й, когато го чу да казва:

— Сара, исках да говоря за това с вас още онзи ден. Сега знам, че не беше честно да не предупредя вас и Лори, преди да се обърна към администрацията.

— Да ни предупредите за какво?

Докато слушаше, Сара усети как коленете й омекват. Пресегна се и придърпа един от кухненските столове, за да седне. Пишещата машина. Писмата, които Лори пишеше по време на екскурзията им с кораба и за които беше толкова потайна. Когато Алън й разказа за разправията с Лори, Сара затвори очи, но й се искаше вместо това да можеше да запуши ушите си. Алън заключи:

— Сара, тя се нуждае от помощ, от сериозна помощ. Знам, че ходи при психиатър, но…

Сара не призна пред Алън Грант, че Лори е отказала да продължи да се вижда с д-р Карпентър.

— Аз… не мога да намеря думи колко много съжалявам, професор Грант — рече тя. — Бяхте толкова мил с Лори, а това е направо съсипващо за вас. Ще й се обадя. И ще намеря начин да й помогна. — Гласът й заглъхна. — Довиждане. Благодаря ви.

Нямаше как да не се обади на Лори, но кой ли беше най-верният подход в случая? Тя набра домашния номер на д-р Донъли. Никой не отговори.

Позвъни на д-р Карпентър. Въпросите му бяха кратки.

— Лори категорично ли отрича да е писала тези писма? Разбирам. Не, тя не лъже. Просто е блокирала. Сара, обади й се, нека почувства подкрепата ти, предложи й да си дойде вкъщи. Не мисля, че е разумно да бъде близо до професор Грант. Трябва да я заведем при д-р Донъли. Знаех си го още в събота.

Вечерята беше забравена. Сара се обади в стаята на Лори. Никой не вдигна. Започна да звъни на всеки половин час до полунощ. Накрая се свърза със Сюзън Граймс, съседката на Лори през коридора.

Съненият глас на Сюзън се оживи, когато Сара се представи. Да, тя знаеше какво се е случило. Разбира се, че щеше да провери дали Лори си е в стаята.

Докато чакаше, Сара си даде сметка, че се моли. Господи, не позволявай нещо лошо да й се случи. Моля те, Господи, само не това. Тя чу как отсреща отново вдигат слушалката.

— Проверих. Лори спи. Сигурна съм, че диша равномерно. Искате ли да я събудя?

Чувство на облекчение изпълни Сара.

— Обзалагам се, че е взела приспивателно. Не, не я будете и прощавайте, че ви обезпокоих.

Останала без сили, Сара си легна и заспа на минутата. Беше спокойна, че поне тази нощ няма да има нужда да се притеснява за Лори. А първото нещо, което щеше да направи на сутринта, бе да й се обади.

40

Ето това се нарича гръм от ясно небе, помисли си Алън Грант, докато затваряше телефона след разговора със Сара. Гласът й звучеше толкова сърцераздирателно. И как иначе? Майка й и баща й бяха починали преди пет месеца, а малката й сестра беше изпаднала в нервен срив.

Алън влезе в кухнята. В единия ъгъл на големия бюфет бяха подредени запасите с алкохол. С изключение на редовната бутилка бира вечер той не беше от хората, които обичат да пият сами. Сега обаче си наля обилно количество водка и извади леда. Не беше си направил труда да вечеря и водката изпари гърлото и стомаха му. Щеше да е добре да вземе нещо да хапне.

В хладилника имаше само остатъци отпреди. Той отхвърли с гримаса мисълта, че те могат да му послужат за вечеря, и извади от фризера обичайната замразена пица.

Докато я топлеше, отпиваше от водката и продължаваше да се упреква, че бе оплескал нещата с Лори Кениън. И деканът Ларкин, и д-р Йовино бяха силно впечатлени от категоричния отказ на Лори. Деканът беше изтъкнал: „Алън, мис Кениън е напълно права, когато твърди, че всеки от блока, където живее, е могъл да използва пишещата й машина, а сходството в почерците едва ли би могло да е доказателство, че тя е авторката на тези писма“.

Сега те си мислят, че аз съм предприел нещо, което би могло да навлече неприятности на колежа, помисли си Алън. Чудесно. И как ще се оправям с нея в час до края на семестъра? И въобще има ли някаква вероятност да съм сбъркал?

Докато вадеше пицата от фурната, той рече на глас: „Не е възможно да бъркам. Лори е написала тези писма“.

Карън се обади към осем.

— Скъпи, мислех си за теб. Как вървят нещата?

— Боя се, че не особено добре. — Говориха около двадесет минути. Когато накрая затвориха, Алън се почувства по-добре.

В десет и половина телефонът отново иззвъня.

— Наистина съм добре. Боже, хубаво е, когато човек си изплаче каквото му тежи. Сега ще си взема приспивателно и отивам да си легна. Ще се видим утре. — После добави: — Обичам те.

Пусна радиото, натисна копчето на „самоизключване“, настрои станцията и се унесе в момента, в който си легна.

Алън Грант не чу тихите стъпки, не усети фигурата, която се надвеси над него, не се събуди дори когато ножът прободе гърдите му. В следващия момент шумът от разлюлените завеси заглуши последните му мъчителни хриптения, докато издъхваше.

41

Отново я бе споходил сънят с ножа, но този път беше различно. Не беше ножът, който преследваше нея, а тя го държеше и размахваше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Лори седна и се сви в леглото, като сложи ръка пред устата си, за да не извика. Ръката й лепнеше. Защо? Тя плъзна поглед надолу. Защо беше още по дънки и с якето? И защо те бяха целите в някакви тъмни петна?

Лявата й ръка напипа нещо твърдо. Тя притисна пръсти около него и остра болка прониза ръката й. Топла, лепкава кръв рукна от дланта й.

Тя отметна завивките. Ножът за месо беше наполовина скрит под възглавницата. Петна от засъхнала, кръв покриваха навсякъде чаршафите.

Какво се бе случило? Кога се е порязала? Толкова ли силно е кървяла? Кръвта не беше от тази рана. И защо е взела ножа от дрешника? Дали все още не сънуваше? Дали това не беше просто част от съня?

Недей да губиш нито минута, изкрещя един глас. Измий си ръцете, измий ножа. Скрий го в дрешника. Прави каквото ти казвам. Побързай. Свали си часовника. Каишката му е изпоцапана. Гривната в джоба. Измий и нея.

Измий ножа. Без да мисли, тя се втурна към банята. Пусна водата във ваната и постави ножа под течащата струя.

Скрий го в дрешника. Тя изтича обратно в стаята. Сложи часовника си в чекмеджето. Съблечи тези дрехи. Махни спалното бельо от леглото. Хвърли всичко във ваната.

Лори се запрепъва отново към банята, пусна душа и запрати всички чаршафи във ваната. Съблече се и хвърли дрехите си също във водата. Наблюдаваше я как става червена.

После стъпи във ваната. Чаршафите се омотаха около краката й. Трескаво започна да търка полепналата по дланите и лицето й кръв. Раната й продължи да кърви дори след като превърза ръката си с една кърпа. Дълго стоя със затворени очи под шуртящата вода, като не спря да трепери дори когато банята се напълни с пара.

Накрая излезе, превърза около косата си кърпа, облече дългия хавлиен халат и отпуши ваната. Изпра дрехите и чаршафите, докато накрая водата не стана съвсем чиста.

Наблъска всичко в една чанта за пране, облече се и слезе до сушилнята в мазето. Изчака прането да се изсуши, сгъна чаршафите и дрехите и ги занесе обратно в стаята си.

Сега застели леглото и се омитай оттук. Ще отидеш за първия си час и ще си мълчиш. Тоя път наистина си закъсала. Телефонът звъни. Не вдигай. Може да е Сара.

Докато прекосяваше двора, тя срещна няколко студенти, единият от които се впусна да я уверява, че неприятностите й са типичен случай на сексуално напрежение, на вид отреагирване, но тя трябва да потърси сметка на професор Грант. От къде на къде той ще се държи така с нея?

Тя разсеяно кимна с глава, като се чудеше кое е това малко момиченце, което хълцаше толкова жално и толкова приглушено, сякаш плачът идеше изпод възглавница. Изведнъж видя малко дете с дълга руса коса, което лежеше на някакво легло в леденостудена стая. Да, детето, което плачеше, беше самата тя.

Лори не забеляза кога състудентите й се бяха разотишли, за да влязат в час. Беше останала сляпа и за погледите, които й бяха хвърляли през рамо, докато си тръгваха. Не беше чула и забележката на един от тях: „Наистина изглежда странно“.

Автоматично влезе в сградата и взе асансьора до третия етаж. Тръгна по коридора. Когато стигна до стаята, в която професор Грант провеждаше часовете си, тя надникна вътре. Около дузина студенти го чакаха.

— Губите си времето — каза им тя. — Секси Алън е по-мъртъв от мъртъв.